Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал

Промени

| Луиджи Пирандело
| Покойният Матиа Паскал


A>
Този роман заема особено място в творчеството на големия италиански писател; зловещо-хумористичната ситуация обрисувана в него, е необходима на героя, за да избяга от себе си. Но когато се завръща, единственото, което му остава, е да поднесе цветя на… гроба си.
A$


> «Аз не живея моя живот…»
> Светозар Златаров

E>
«Искате ми автобиографични бележки: затруднен съм да ви ги дам, скъпи приятелю, и то по простата причина че съм забравил да живея, забравил съм дотам, че не мога изобщо нищо да кажа. Аз не живея моя живот, аз го пиша…»
@ Из писмо на Пирандело до един приятел във Франция
E$

Бащата на Луиджи, дон Стефано — типичен сицилианец, бил последен от двадесет и четирите деца на семейството. Расъл под влияние на идеите за освобождение и обединение на Италия, той излагал на опасност живота си рамо до рамо с Гарибалди. По-късно вече състоятелен собственик на сярна мина, заплашван с изнудване от мафията, той дава красноречив отговор на някой си Коло Камици — шеф на шайката. Нанася му побой, а когато онзи му устройва втора засада, едва не го убива.
Когато Пирандело се ражда, в семейството цари тревога: страхуват се, че бащата е болен от холера. Тъй Луиджи се събужда сред природата и магията на Сицилия, край голяма гора от маслинови дървета на брега на Порто Емпедокле при Агридженто. Ражда се в слънчевия и безмилостен остров, за да запечата в съзнанието си образи на потни хора и животни, замъглени от прах гледки, серни пушеци, сурови и обгорели лица, суеверия и жестоки обреди. Дълбокият народен корен обяснява защо у този революционер в театъра, у този художник на «разрушените връзки» и портретист на «модерния човек» са останали непокътнати основните чувства: майчината обич, любовта, отмъщението, ревността и много рядко омразата като израз на плътско съперничество. От биографията му ще разберем защо го дразнят суетите на хората и дребните им богатства.
На шестнадесетгодишна възраст той вече пише стихове и мрази надута реторика. Баща му искал той да получи техническо образование, но Луиджи тайно учил първо в класическа гимназия, после в класическия курс във факултета, където се възмущавал от закостенелия начин на преподаване. Започва свенливо да посещава литературните кафенета и се свързва с Луиджи Капуана, който го съветва да изостави стиховете и да се залови с проза. По това време Пирандело решава да се отдаде изцяло на литературата. За театъра идеал му е Чехов, любимият поет е Данте, разказвач — Мопасан, романист — Балзак. Обича Верга и естествено мрази Д'Анунцио и неговите везби от думи. За това се иска ако не смелост, то поне вътрешна независимост — тогава Д'Анунцио е кумир на младите. Изобщо Пирандело не споделя преобладаващите мнения на своите съвременници, вън е от литературните течения, недоволен от обществения живот и самотен.
Оженва се, пише много, живее сравнително охолно, докато една вечер на 1904 година намира жена си болна: бащата съобщил, че са напълно разорени. Сярната мина, която издържала цялото семейство, била наводнена. Пирандело живее известно време, като залага вещи в заложната къща. И едва тогава тръгва да събира хонорарите си. После си спомня, че има учени титли, че е свършил университета в Рим и че му е даден докторат по философия от Бонския университет. Намира си място на преподавател. Той е пламенен, но някак отвлечен лектор. Тежи му болезнената ревност на жена му — първият симптом на нейното душевно страдание. Дълги години живее с душевноболната. Мнозина търсят в това обстоятелство обяснение за неговата склонност към темата за илюзорността на нашите представи.
В началото на този период пише «Покойният Матиа Паскал» (1904). Романът му е преведен в Германия и му донася известност в литературните среди.
Не може да се каже същото за последвалите многобройни новели и романи. Те остават някак незабелязани.
Когато синът му е на фронта, Пирандело има възможност да го освободи от плен чрез посредничеството на висши прелати. Но се отказва по патриотични съображения. Дъщерята научава за отказа на баща си и прави опит да се самоубие, ала не успява. Скоро тя умира. По това време Пирандело споделя в писмо до пленения си син, че би желал да напише пиеса… В края на живота си мечтае да напише фантастичен роман, роман за бъдещето, с който да отговори на въпроса: какво ще стане със земята, когато животът на нея свърши и всичко започне отначало.
Писателят Корадо Алваро си спомня обстановката, в която говори Пирандело. Неговият кабинет приличал на канцелария, там нямало нищо, което да гали окото. Място за работа, а не за сладки блянове.
През последните години го разяжда недоволство от околния свят. Преди да умре, разделя имуществото си, остава без близки, без постоянен адрес. Представителят на дучето протича в неговото завещание: «Кажете на приятелите и на неприятелите, на всички вестници да не говорят за моята смърт, да не ме споменават дори… Никой да не ме придружава. Искам да бъда изпепелен и прахът ми да бъде хвърлен на вятъра, ако може, при нашето море край Сицилия.»
Пирандело си отива: единствените живи същества, които го изпращат в погребалната процесия, са каруцарят и потният кон.
«Отиде си, тръшкайки вратата!» — казва пратеникът на дучето.
Тези думи се нуждаят от известно пояснение. 1936 година е. Смъртта е единствената лична работа в тогавашна Италия. И Пирандело избира да си отиде сам и свободен. Предпочита компанията на скромния кочияш и мършавия кон пред речите и церемониите. Неговото недоволство е свързано с разочарованието и отвращението от италианското общество и натрапения режим. Фашистите вече са разбрали, че той не е «техен», макар да е академик и един от почитаните хора в държавата. Официалните власти са раздразнени от това, че пиесите на Пирандело са преведени в Съветския съюз («Голи маски» — 1932 г.) и че съветската критика ги е изтълкувала като антибуржоазна полемика. През 1933 година Мусолини в речта си пред писателите и издателите насочва вниманието към кризата в италианския театър. Диктаторът обяснява какви драми иска и обвинява драматургията, имайки пред вид Пирандело и театъра на гротеската, че е «интроспективна, мрачна, с нереалистични прояви».
Дошлата през 1934 година Нобелова награда не успява да заглади впечатлението от думите на диктатора. Пирандело докрай запазва своето неприязнено отношение към официалната власт.
На 28 юни 1967 година световната културна общественост отбеляза стогодишнината на Луиджи Пирандело.
Сега прахът му почива там, където е роден и работил — в Сицилия. Местността носи едва ли не символичното име Хаос.


Този стегнато облечен сицилианец с остра брадичка, който с проницателни очи ни гледа от кориците на своите книги, е оставил огромно наследство. Стихове, проза, пиеси, философско-естетически етюди и една ранна дисертация върху родния му агригентски диалект — тема, без съмнение навеяна от веризма. Първата му стихосбирка «Радостна болка» (1889 година) е написана под влияние на песимизма на Леопарди, но в нея има и бунтовен пантеизъм, негодувание срещу традицията и религията.
Темата за отношение между личност и общество вълнува веристите, тя присъствува в цялото творчество и на Пирандело. Веристите се интересуват от физиологията, патологията, неосъзнатите подбуди всичко това се открива и у техния ученик. Ала в по-нататъшните си произведения Пирандело проявява все по-голям интерес към своите герои и все по-малък към средата. На пръв план излиза конфликтът между видимост и същност, между единството и множествеността на човешката личност.
По повод на Джовани Верга, когото той цял живот счита за свой учител, Пирандело пише, че в литературата на Италия има две линии на развитие: едната е «стилът на думите». Най-типичният представител на това направление е Д'Анунцио, въплъщение на авантюрата в живота и в изкуството, «надуто богатство на думи, като преяла плът». Напротив, Данте, Макиавели, Мандзони, Верга са представители на «стила на нещата» и към тях се връщат поколенията, за да черпят сили и сигурност.
И той се стреми към «стила на нещата», но острото му и скептично око отрано се приучава да прониква под външната видимост на нещата, да смъква маските на двуличието или маските, които хората несъзнателно си налагат, за да симулират сила, честност, благоприличие. Тъй се ражда неговият творчески метод, който той нарича «хуморизъм» и му посвещава една студия. Според него «хуморизмът» е явление на раздвоение в акта на творчеството — двулика статуя, която се смее с едното си лице на другото, което плаче. Или по-скоро това е душевното състояние на твореца, който е «едновременно и цигулка, и контрабас». Според Пирандело животът е непрестанен поток, сложен и непрекъснат процес. От него обикновено ние си избираме един определен миг и го съзерцаваме.
Хуморът на Пирандело не предизвиква смях, а едва събужда усмивка. Проникващият, трезв поглед ни помага да видим трагичното във фарса и комичната страна на трагедията, която всеки човек играе от раждането до смъртта.
Особено място сред романите на Пирандело заема «Покойният Матиа Паскал». В това сравнително ранно произведение героят умира мнимо два пъти. Цялата тази зловещо-хумористична ситуация му е необходима, за да избяга от себе си и да надене отначало маската на Адриано Меис, немски философ и човек без установена професия. Той повтаря този «трик», за да се измъкне от ролята на Меис и да се върне пак в еснафското градче, отново без установена самоличност. За другите той вече е покойник, жена му се е омъжила повторно. Единственото, което му остава, е с някакво мрачно-весело примирение да поднесе цветя на гроба си.
Отново сме в света на Пирандело. Стеснен кръгозор на дребни дрязги, черква, в която е забранено да се отслужва, превърната в библиотека, където никой не идва да чете. Матиа ходи на лов с цилиндър и нов фрак, върши куп екстравагантни действия тъкмо защото животът му е сив и безрадостен. Двете новородени момиченца се дращят в своята безпомощност и предизвикват отвращение и съжаление, а в големия град срещаме изкуфели благородници, мечтаещи за връщане на папската власт, спиритисти, комарджии, мошеници, епилептици, пияници. Матиа влиза в досег с хаотичната, враждебна среда, той изживява своя бунт срещу насилието на обществото над личността и накрая се примирява с маската, с предопределената си роля. Лишен от социалната си същност, колкото и да е жалка тя, Матиа не е никой, превръща се в неличност, в сянка. Под трагикомичната сюжетна линия е спотаена тревога, авторът си задава въпроси, на които все по-рядко може да отговори. Нишките са разкъсани.
Пирандело е един от първите, които дословно употребяват израза «разкъсани нишки», добил по-късно такава гражданственост. С интуицията на художник той е предусетил каква ще е занапред главната тема на буржоазното общество и на неговата литература: темата на отчуждението. Матиа блуждае из града като привидение, спира тук-там, за да погледа магазините, които един по един се затварят, и унило разсъждава: «… и ми се струваше, че правят това за мене и завинаги и че улиците малко по малко ще се лишат от живот, та да остана сам, сам в нощта, скитник сред мълчаливите къщи, тъмни къщи със затворени прозорци и залостени врати, залостени за мене и завинаги…» Това е крайният изход за оня, който «живее почти изключително за себе си и със себе си… — да се превърне в сянка. «Тази сянка имаше сърце, а не можеше да обича. Имаше пари, тази сянка, и всеки можеше да й ги окраде, имаше глава, но за да мисли и да разбере, че това е главата на една сянка, а не сянката на една глава…»
Това е «стилът на нещата» в буржоазното общество. Пиранделовото слово няма нищо общо с изящната словесност, с везаниците от думи на ония, които по същото време прославят войната, насилието, кръвта, желязото и секса…
Но привидно небрежният му стил е изключително ефикасно средство за показване на душевното опустошение. Езикът е накъсан и грапав като живота, който рисува.


От настроенията на Пирандело до бунта има една крачка. Той не я прави. Не сочи изход, подобно на своите учители веристите, които искаха да бъдат само честни художници на горчивата истина, но не виждаха перспективи.
За това, че Пирандело не може да излезе от кръга на своите проблеми, преди всичко са виновни неговите философски разбирания.
Установили неговите разбирания, съвременните познавачи тук започват да цитират имената на Хайдегер, Сартр, Киркегор, Бекет, Унамуно… Няма съмнение, че Пирандело има съзнание за кризата на буржоазното индивидуалистично съзнание, че той дори го довежда до крайните логически изводи. Пирандело и неговите герои не виждат пътя за преодоляване на кризата. Оттук и дълбокият песимизъм на неговата философия. Тъкмо тази концепция довежда и него като личност до крах, до безизходица.
През последните години в Тбилиси излезе едно интересно и обширно изследване на Елена Ивановна Топуридзе — «Философската концепция на Пирандело». Съветската авторка полемизира с ония, които смятат, че Пирандело не е философ. Както показва заглавието на книгата, тя застъпва противното мнение. Неслучайно Матиа Паскал чете философски книги, неслучайно Адриано Меис се представя за немски философ.
Основният въпрос, който Топуридзе разглежда, е как Пирандело решава проблема за самоутвърждаване на човека като личност. И тъкмо песимизмът и безизходицата го превръщат в един от най-ярките изразители на кризата на буржоазното индивидуалистично съзнание.
Топуридзе справедливо отбелязва, че истинността или лъжливостта на философските, исторически или етични и други идеи в дадено произведение на изкуството не трябва да бъдат абсолютен критерий за оценка на неговата художественост — тези идеи не определят изцяло идейната страна на произведението. Иначе нямаше да се наслаждаваме естетически на Гьоте, Балзак, Достоевски, Толстой — макар да не сме съгласни с изказаните от тях мисли или споделяния от тях мироглед.
Но, разбира се, независимостта на художествеността на произведението от неговата мирогледна основа не е абсолютна. Лъжливостта на мирогледа може да достигне предел, който да унищожава естетическите качества на произведението. И затова там, където философът Пирандело измества художника, произведението губи от художествената си стойност. Но това у него се случва рядко.
В крайна сметка Топуридзе заключава, че Пирандело е велик художник хуманист, издържал изпита на времето, когото не бива да съдим само по философските му разбирания. А корените на философската му концепция са в критичното състояние на европейската буржоазна цивилизация.
Подобна е тезата и на авторитетния изследовател Карло Салинари (Митове и съзнание на италианското декадентства»). Според него Пирандело не може да се причисли към редиците на упадъчната литература в Италия. Габриеле Д'Анунцио е идеолог на войната, на разюздания индивидуализъм, на империализма, прераснал във фашизъм. Джовани Пасколи изразява страха от бъдещето, детското начало, скрито у всеки човек, и стига до абстрактни позиви за братство пред лицето на смъртта. Антонио Фогацаро е обърнал поглед назад към осемнадесети век и търси изход от кризата в обновяването на католицизма. А техният съвременник Пирандело единствен има съзнание за истинската дълбочина и неизличимост на кризата. Оттук най-характерните черти на поетиката на Пирандело: контрастът между илюзията и долната реалност, намесата на критичния момент в мига на творчеството, голямото значение на случайното, непредвиденото, откъснатостта на човешките действия. Оттук неговия пълен антиреторизъм, пренебрежението към стиловото и езиковото търсене. По това той се различава дори от Верга. Единствено природата е «оазис на щастие тъкмо защото се задоволява да живее, да вегетира и няма съзнание и възможност да си даде сметка за своето състояние».
И наистина в редките мигове, когато героят му се сблъскват с някоя природна гледка, с морето и най-вече когато зърват светлия лик на луната, те изживяват необяснима тревога, трепет, едва ли не щастие.
Всъщност най-задълбочените съвременни оценки винаги изхождат от тезите на Антонио Грамши, основателя на Италианската комунистическа партия. Грамши е писал много за Пирандело. В своите критични статии той е доказал, че буржоазният критик Адриано Тилгер се е проявил като реквизитор: присвоил си е правото да тълкува Пирандело като продукт на немския солипсизъм. Дълги години по силата на инерцията тъй гледаха на Пирандело из цяла Европа. Грамши пръв поставя Пирандело в неговите реални рамки, в конкретната историческа действителност. И сочи, че между другото той е продукт на древната традиция на Сицилия. (Подобна теза застъпва в наше време Леонардо Шаша.) Обречеността, песимизмът на Пирандело може да се вземат и като родови белези на изгорената от слънцето стара Сицилия, с нейните шарени каруци и диви песни, където звучи лудо веселие и предвечна тъга. Дори жените в неговите разкази, романи, пиеси са сицилианските жени: пасивни, осъдени на страдание и неподвижност.
У Пирандело откриват родство с комедия дел арте, като изхождат от маските. Ала Пирандело отхвърля маската тип и сочи, изобличава онази маска, която човек приема за свое собствено лице. Хората са подчинени на външни сили, на закони, на атавизми, човек съществува само доколкото е функция на другите. «Вън от законите, вън от веселите и тъжни особености, които ни характеризират, които пи карат да бъдем ние, не е възможно да се живее.»
Грамши беше писал: «Неговите пиеси са ръчни гранати, които предизвикват взрив в съзнанието на зрителя и разбиват пошлите мисли и чувства.» И Грамши подчертава каква голяма роля е изиграл Пирандело при разрушаването на старата сълзлива и сантиментална еснафска драматургия с позитивистка подплата, а понякога и с католическо направление. Неслучайно Пирандело е бил винаги гледан с лошо око от католическите идеолози: като враг на Аристотеловия начин за разглеждане на човешката личност, на метафизическата обективност на реалното…
Има една снимка на Пирандело и Айнщайн (1935), година преди смъртта на писателя. Двамата възрастни мъже са изправени в бели дрехи един до друг, но не се докосват и гледат към обектива сякаш по принуда. Много се е говорило за «относителността на истините» в произведенията на Пирандело. И много се е спекулирало. По всяка вероятност Пирандело не е разбирал сложните проблеми на теорията на относителността. С Айнщайн го е събрала славата, това, че и двамата са големи синове на двадесети век.
Вярно е, че той премного се занимава с илюзорността на действителността и действителността на илюзията: ала в неговите произведения разбиването на едната и на другата илюзия носи реални страдания на хората.
Сред най-широката публика в западните страни Пирандело минава за мисловен и сухо разсъдъчен автор. Виждат на пръв план парадоксалното, гротескното, фойерверките от новости и хрумвания, а неговото верую съвсем не е толкова неразбираемо.
Той вярва в изкуството. «Природата си служи с инструмента на човешкото въображение, за да продължи по-нататък своята творческа дейност.» Ето една съвременна мисъл.
След краха на футуристите, на последователите на Д'Анунцио, на крепусколаристите, чезнещи в безволните мъгли на мълчанието, остава да се извисява фигурата на Пирандело като изразител на търсенията след Първата световна война — един от първите художници на кризата.
Чувствата на ненавист срещу порядките на едно отмиращо общество са заразителни и неотразими. Те показват доколко големият художник винаги може да бъде наш съвременник, дори «да не е живял живота си». За неговото изкуство е отреден живот и след смъртта.
@ Светозар Златаров
$type=Предговор


> 1. Въведение

Едно от малкото неща, дори може би единственото, което знаех със сигурност, беше следното: наричах се Ма-тия Паскал. И използувах това обстоятелство. Всеки път, когато някой от моите приятели или познати губеше разсъдък дотам, че идваше при мене за съвет или за напътствие, аз вдигах рамене, присвивах очи и отговарях:
— Наричам се Матиа Паскал!
— Благодаря, драги. Зная това.
— Е, малко ли ти се струва?
Да си кажа истината, и на мен ми се струваше малко. Ала тогава не подозирах какво значи да не знаеш дори и това и когато се наложи, да не можеш да отговориш както преди:
— Наричам се Матиа Паскал!
Някой може би ще пожелае да ми съчувствува (това е толкова лесно!), като си представя горчивата мъка на нещастника, който внезапно узнава… да речем, узнава следното: че няма нито баща, нито майка и че съвсем не е вярно това или онова от миналото му. И такъв човек ще започне дори да се възмущава (това е още по-лесно) от покварата на нравите, от пороците и низостите в наше време, които причиняват толкова злини на невинния нещастник.
Моля, нека постъпва както си иска! Но дълг ми е да го предупредя, че моят случай «е е такъв. Бих могъл да представя тук генеалогическото дърво на моето потекло и произхода на моето семейство и да докажа с факти, че познавам не само баща си и майка си, но за един значителен отрязък от време и своите предци и техните постъпки, наистина не всякога достойни за похвала. Щом е тъй, тогава?
Вижте, моят случай е много по-странен и много по-различен; толкова странен и необикновен, че се готвя да го разкажа.
Почти две години бях пазител на книгите или може би по-вярно — ловец на плъхове в библиотеката, която някой си монсиньор Бокамаца завещал на нашата община, когато умрял в 1803 година. Съвсем ясно е, че този прелат твърде малко е познавал склонностите и навиците на своите съграждани. Или може би се е надявал, че дарението му с течение на времето ще разпали в техните души любов към знанието. Аз съм свидетел, че досега такава любов не се е разпалила, и казвам тези думи, за да изразя похвала към моите съграждани. Общината прояви тъй малко признателност към Бокамаца, че не благоволи да му издигне дори един какъв да е бюст, а книгите остави за много и много години струпани в голям, влажен склад. После ги извадиха оттам», можете да си представите в какво състояние, за да ги настанят в отдалечената черквичка «Санта Мария Либерале», в която кой знае по каква причина е било забранено да се извършва богослужение. Тук общината с безразличие ги поверяваше, като бенефиций или като синекура, на някой безделник с добра протекция, който за две лири на ден трябваше да ги наглежда, но можеше дори и да не ги поглежда, като изтърпява по няколко часа задушната миризма на плесен и вехтории.
Такъв жребий се падна и на мен. Още от първия ден се изпълних с такова дълбоко презрение към книгите, били те печатни или ръкописни (каквито бяха някои старинни книги в нашата библиотека), че сам аз никога не бих се захванал да пиша, ако наистина не считах моя случай за необикновен и поучителен за някой любопитен читател, който случайно би попаднал в тази библиотека и тъй би оправдал надеждите на покойния монсиньор Бокамаца. Ще предам ръкописа си обаче при условие никой да не го отваря, докато не минат петдесет години от моята, трета, последна и окончателна смърт, тъй като засега (бог ми е свидетел каква мъка ми причинява това) аз съм покойник. Да, два пъти покойник, и то първия път по погрешка, а втория… ще разберете.


> 2. Второ (философско) въведение, нещо като извинение

Внушението или по-точно напътствието да пиша ми бе дадено от моя уважаван приятел дон Елиджо Пелегриното, който в настоящия момент е пазител на книгите в библиотеката «Бокамаца» и на когото аз ще поверя ръкописа, щом като бъде завършен, ако изобщо бъде завършен.
Пиша тук в бившата църквичка, при светлината, която идва от прозорчетата на купола, тук, в абсидата, определена за библиотекаря и отделена с дървена преградка от отвесни колонки, докато дон Елиджо пухти под задължението, с което доброволно се е нагърбил — да постави малко ред в това вавилонско стълпотворение от книги. Страхувам се, че няма да успее в своето начинание. Никой преди него не се беше погрижил да узнае, макар и отгоре-отгоре, като хвърли бегъл поглед към кориците, що за книги е подарил на града покойният монсиньор. Смяташе се, че почти всички книги навярно са с религиозно съдържание. Сега Пелегриното, за голямо свое утешение, бе открил неочаквано разнообразие от теми в библиотеката на монсиньора. И тъй като книгите са били вземани оттук и оттам от склада и нареждани както дойде, бъркотията беше неописуема. Поради близостта между тези книги се бяха завързали най-необичайни приятелства. Дон Елиджо Пелегриното ми каза например, че доста се е трудил, докато откъсне от един много разпътен трактат върху «Изкуството да се любят жените» в три книги от Антон Муцио Поро, от 1571 година, едно «Житие и смърт на Фаустино Матеручи, бенедиктинец от Полироне, когото някои наричат блажен» — биография, издадена в Мантуа през 1625 година. Поради влагата подвързиите на двата тома се били слепили братски. За отбелязване е, че във втората книга на разюздения трактат се разказва надълго за монашеския живот и похождения.
Много любопитни и приятни книги откри и измъкна от рафтовете на библиотеката дон Елиджо Пелегриното, възкачен целия ден на една фенерджийска стълба. Щом открие някоя, хвърля я ловко отгоре върху голямата маса. Черквичката прокънтява, вдига се облак прах, из който се стрелват два-три уплашени паяка, аз притичвам от абсидата, прескачайки преградата, прогонвам паяците от прашната маса със същата тази книга, след това я отварям и зачитам.
Тъй постепенно си създадох вкус към подобно четиво. Дон Елиджо ми казва, че моята книга трябва да бъде написана по образеца на книгите, които той измъква от библиотеката, тоест да има свой особен дъх. Вдигам рамене и отговарям, че това не е работа за мене. Освен това и друго ме задържа.
Цял запотен и прашен, дон Елиджо слиза от стълбата и идва да подиша чист въздух в зеленчуковата градинка, която е засадил зад абсидата и е оградил с пръти и колци.
— Да, уважаеми приятелю — казах му аз веднъж, седнал на оградката, подпрял брада о топката на бастуна, докато той се занимаваше със своите марули. — Според мен сега не е време за писане на книги дори и на шега. И по отношение на литературата, както за всичко останало, аз трябва да повторя мисълта, която обичам все да си повтарям: «Проклет да е Коперник!».
— Ой, ой, ой! Какво общо има тук Коперник! — възкликва дон Елиджо, като се изправя с пламнало лице под сламената шапка.
— Има, дон Елиджо, защото, когато Земята не се е въртяла…
— Е хайде де! Та нали винаги се е въртяла!
— Не е вярно. Човекът не е знаел и следователно за него, все едно че не се е въртяла. За мнозина и сега дори не се върти. Казах го оня ден на един стар селянин и знаете ли какво ми отговори? Че това е прекрасно оправдание за пияниците. Впрочем и вие, извинете, нямате право да се съмнявате, че Исус Навин е спрял слънцето. Но да оставим това! Аз твърдя, че когато Земята не се е въртяла, човекът, облечен като грък или като римлянин, е изглеждал така добре и е имал такова самочувствие, и толкова се е наслаждавал на собственото си достойнство, че са му били приятни обстойните описания, пълни с ненужни подробности. Както вие сам посочихте, не казва ли Квинтилион, че историята навярно е създадена, за да се разказва, а не да се преживява?
— Не отричам — отговаря дон Елиджо, — но също тъй е вярно, че никога не са писани толкова подробни книги, дори толкова обстоятелствени, както от ония времена насам, според вашия израз, откак Земята е почнала да се върти.
— Е, добре! Нека е така! «Господин графът стана рано, точно в осем и половина… Госпожа графинята облече лилава дреха, богато украсена с дантели около шията… Терезина умираше от глад… Лукреция примираше от любов…» Боже господи, какво ме интересува всичко това? Нима не се намираме на невидим пумпал, шибан от един слънчев лъч, на една безумна песъчинка, която се върти, върти, върти, без сама да знае защо, без всякаква цел, сякаш изпитва удоволствие да се върти така, за да чувствуваме ту мъничко студ, ту мъничко жега? А след петнадесет или шестдесет обиколки ние умираме, често пъти със съзнанието, че сме извършили поредица от незначителни глупости… Коперникдраги дон Елиджо, Коперник безвъзвратно погуби човечеството. Сега всички ние малко по малко сме се приспособили към новото съзнание за нашата безкрайна незначителност, свикнали сме да се считаме за нищо във вселената заедно с всичките наши големи открития и изобретения. Какво значение могат да имат сведенията за личните ни страдания, пък дори и за всеобщи бедствия? Сега всички те са приказки за нищожни червеи. Четохте ли за онова малко нещастие на Антилските острови? Нищо особено. Бедничката Земя, уморена да се върти безцелно по желание на полския каноник, се пораздрусала от досада и избълвала много огън из една от многото си уста. Кой знае какво е предизвикало тази жлъч! Може би глупостта на хората, които не са били никога тъй досадни, както сега. Толкоз. Няколко хиляди опечени червеи. Животът продължава! Кой ги споменава?
Дон Елиджо Пелегриното обаче забеляза, че каквито и усилия да полагаме в жестокия си умисъл да изтръгнем, да разрушим илюзиите, които предвидилата природа ни е създала за наше добро, те остават безрезултатни. За щастие човек лесно се отвлича.
Това е вярно. В определени нощи, отбелязани в календара, нашата община не пали фенерите и често, ако времето е облачно, ни оставя в мрак.
И, значи, в края на краищата ние дори и днес вярваме, че луната е на небето, за да ни свети нощем, както слънцето — денем, и че звездите съществуват, за да съзерцаваме прекрасното зрелище. Точно така. И забравяме често и драговолно, че сме безмерно малки атоми и че няма защо да се уважаваме и възхищаваме чак толкова едни на друг, защото сме способни да се спречкваме за парченце земя и да се оплакваме от неща, които щяхме да считаме за безкрайно нищожни, ако наистина се бяхме проникнали от съзнанието за това, което в действителност сме.
И тъй, благодарение на божествената способност да се отвличаме и освен това поради странността на моя случай аз ще разкажа за себе си, но колкото може по-накратко, като давам само сведенията, които считам за необходими.
Някои от тях без съмнение не ще ми правят чест. Но аз се намирам понастоящем) в изключително състояние, та мога да се считам вече извън живота и следователно без задължения, без каквито и да било скрупули.
И тъй, да започнем.


> 3. Домът и къртицата

Поизбързах да кажа в началото, че съм познавал баща си. Не го познавах. Бях на четири години и половина, когато той умря. На тридесет и осем годишна възраст замина със своята гемия за Корсика по търговия и не се върна. Там починал за три дни от злокачествена малария. Ала той остави добро състояние на жена си и двама сина: Матиа, един вид аз самият (или този, който бях), и Роберто, две години по-голям от мене.
Някои от тукашните старци все още с удоволствие намекват, че богатството на моя баща има, меко казано, тайнствен произход. То обаче не би трябвало да хвърля повече сянка върху него, защото отдавна е минало в други ръце.
Разправят, че той го добил, като играл на карти в Марсилия с капитана на един английски търговски параход, който като загубил всички пари, които имал у себе си — вероятно немалка сума, — проиграл и голям товар сяра, натоварена в далечна Сицилия за сметка на един ливърпулски търговец (И това знаят! А името му?), един ливърпулски търговец, който бил фрахтувал кораба. После от отчаяние капитанът вдигнал котва и когато навлезли в открито море, се удавил. И тъй параходът акостирал в Ливерпул не само олекнал, но и без своя капитан.
Добре, че за баласт на кораба послужило злоезичието на моите съграждани.
Притежавахме земи и къщи. Ловък и предприемчив, баща ми никога не се занимавал с търговия в едно определено място: обикалял непрекъснато със своята гемия, купувал където намери най-разнообразна евтина стока и веднага я продавал на сметка. Не се увличал в рисковани и големи сделки и постепенно влагал своите печалби в нашето градче, като купувал къщи и земя. Навярно се е надявал скоро да се оттегли доволен и спокоен при жена си и синовете си, сред охолство, придобито с толкова труд.
Той закупил първо чифлика Дуе Римиере с много маслинови дръвчета и черничеви насаждения, после имението _Стия_, също тъй богат терен, през който тече ручей, впрегнат в мелница; после целия хълм Спероне, където стават най-хубавите лозя в нашия край, и накрая Сан Рокино — там построил една прекрасна вила. В градчето освен къщата, в която живеехме, той закупил други две къщи, а също и голямото здание, което сега е превърнато в корабостроителница.
Неговата почти неочаквана смърт ни доведе до разорение. Майка ми, неспособна да управлява наследствените имоти, бе принудена да ги повери на един човек, който беше получил от баща ми толкова благодеяния, че беше подобрил общественото си положение. Тя считаше, че той ще се чувствува поне задължен, ако не благодарен, и че освен известно усърдие и честност няма да жертва нищо от своя страна, тъй като бе щедро възнаграден.
Свята жена бе майка ми! По природа тиха и свенлива, тя имаше толкова малък опит в живота и с хората! Нейните разсъждения бяха съвсем детински. Говореше и се смееше носово, като стискаше устни, понеже се стесняваше. Доста слабичка, тя вечно боледуваше след смъртта на баща ми. Ала никога не се оплакваше на другите от своите страдания и дори, останала сама, едва ли недоволстваше, защото приемаше мъките си като естествена последица от своето нещастие. Може би е очаквала, че и тя ще умре от скръб и затова благодареше на бога, че и държи жива заради нейните деца, макар и тъй клета и измъчена.
Към нас изпитваше трепетна и болезнена нежност, изпълнена със страхове: искаше все да сме край нея, сякаш се страхуваше да не ни загуби, и често изпращаше слугините да ни търсят из просторната къща, щом някой от нас се отдалечеше.
Подобно на сляпа жена тя се беше оставила съпругът й да я води и лишена от него, се чувствуваше загубена в света. Не излизаше от къщи освен неделя сутрин, за да отиде на литургия в близката черква, придружена от двете стари слугини, към които се отнасяше като към роднини. Дори в самата къща тя се ограничи да живее само в три стаи. За многобройните други помещения се грижеха отгоре-отгоре слугините и там ние вършехме нашите лудории.
Из тези стаи от старинните мебели и избелелите завеси се носеше свойственият мирис на стари неща, сякаш това беше дъхът на други времена. Спомням си, че неведнъж съм се оглеждал, обзет от странна тревога пред нямата неподвижност на тези стари предмети, стояли толкова години непотребни и безжизнени.
Между ония, които най-често идваха да навестят мама, беше една сестра на баща ми, опърничава стара мома, с очи на пор, мургава и горда. Наричаше се Сколастика. Ала тя всеки път оставаше за малко, понеже внезапно, тъй както разговаряше, се разяряваше и си тръгваше, без да поздрави никого. Като дете изпитвах голям страх от нея. Гледах я с широко отворени очи, особено когато тя скачаше кипнала и се развикваше на майка ми, като удряше ядосано крак в пода:
— Чуваш ли? Кънти на празно? Къртицата! Къртицата!
Намекваше за Маланя, нашия управител, който тихомълком копаеше гроб под краката ни.
Леля Сколастика искаше на всяка цена майка ми да се омъжи повторно — това научих по-късно. Обикновено зълвите нямат такива хрумвания и не дават подобни съвети. Но тя имаше остро и упорито чувство за справедливост. И по-скоро поради това, а не от обич към; нас не можеше да понася онзи човек да ни ограбва безнаказано. Ето защо, като гледаше крайната неподготвеност и наивност на майка ми, тя не виждаше друг изход освен един втори съпруг. И го беше определила — един беден човек на име Джероламо Помино.
Той беше вдовец, имаше един син, който още е жив и се нарича Джероламо като баща си; мой много близък приятел, дори нещо повече от приятел, както ще разберете по-нататък. Още като дете той идваше с баща си у нас и довеждаше до отчаяние мен и брат ми Берто.
Когато бил млад, Джероламо Помино дълго се стремял към ръката на леля Сколастика, а тя не искала и да го знае; впрочем тя не искала и никого другиго, и то не защото не чувствувала склонност да обича, а защото мъжът, избран от нея, би могъл да й изневери, макар и само в мислите си. Тя казваше, че само това можело да я накара да извърши престъпление. За нея всички мъже бяха лицемерни мошеници и измамници. И Помино ли? Не, Помино не. Ала си бе дала сметка за това твърде късно. У всички мъже, които й бяха искали ръката и после се бяха оженили, тя бе успяла да открие някаква измяна и жестоко се бе наслаждавала. Само за Помино не бе открила нищо, дори бедният човек бил жертва на жена си.
Тогава защо леля Сколастика сама не се омъжи за него? И таз добра, ами че защото бе вдовец! Беше принадлежал на друга жена, за която може би понякога щеше да си спомня. И после, защото… Е хайде, от сто километра се забелязваше, че независимо от своята свенливост той е влюбен… И се подразбираше в коя! Бедният господин Помино!
Помислете си, можеше ли моята майка да се съгласи на такъв брак? Това щеше да бъде за нея истинско светотатство. Пък и тя, горкичката, не вярваше дори, че леля Сколастика говори сериозно. И се смееше по свойствения си начин на гневните избухвания на зълва си при възклицанията на бедния господин Помино, който присъстваше на разговорите и когото старата мома обсипваше с прекалени хвалби.
Представям си колко пъти е възкликвал, като се е въртял на стола, сякаш е бил подложен на мъчение:
— Благословени господи всемилостиви!
Той беше чистичко, спретнато човече, с кротки небесносини очички. Мисля, че се пудреше и дори проявяваше слабостта да си слага малко руменина по бузите. Гордееше се, че е запазил на тази възраст косите си. Сресваше ги много грижливо на път по средата и непрекъснато ги приглаждаше с ръце.
Не зная как биха тръгнали нашите дела, ако майка ми, разбира се, не заради себе си, а заради бъдещето на своите деца, се бе вслушала в съветите на леля Сколастика и се бе омъжила за господин Помино. Извън всякакво съмнение е, че по-зле нашите дела не биха могли да вървят, отколкото вървяха, поверени на Маланя (къртицата!).
Когато Берто и аз пораснахме, «наистина голяма част от нашето имущество се беше изпарила; ала ние поне бихме могли да запазим от лапите на оня крадец останалото, което щеше да ни позволи да живеем ако не охолно, то поне без лишения. Но ние бяхме безделници и не желаехме да се грижим за нищо. Продължавахме да живеем, както нашата майка ни беше свикнала като деца.
Тя дори не ни пращаше на училище. Един индивид, наречен Пергела, беше наш наставник и възпитател. Истинското му име беше Франческо или Джовани дел Чин-куе, но всички го наричаха Пергела и той бе тъй свикнал с този прякор, че сам се наричаше Пергела.
Беше толкова мършав, че предизвикваше отвращение. Беше невероятно висок — боже милостиви! — и щеше да бъде още по-висок, ако гърбът му, сякаш изморен да расте слабоват, внезапно не се превръщаше в прилична гърбица, от която с усилие се подаваше шията като на оскубано пиле. Голямата му адамова ябълка непрекъснато сновеше нагоре-надолу като мандало. Пергела имаше навика да стиска устните си със зъби, сякаш ги хапе, за да сподави и прикрие свойствения си резлив смях; но това усилие отчасти беше напразно, защото неговия смях, като не можеше да излезе през заключените устни, се измъкваше през очите — още по-остър и язвителен.
С тези свои очички навярно той виждаше много неща в нашата къща, неща, които, нито мама, нито ние виждахме. Но не се обаждаше, може би защото смяташе, че не е негово задължение да се меси, или, струва ми се по-вероятно, за да се наслаждава злобно на видяното.
Правехме с него каквото си искахме. Той ни разрешаваше, но после, сякаш за да успокои съвестта си, ни издаваше, когато най-малко очаквахме.
Един ден например мама му нареди да ни заведе на черква. Наближаваше Великден и трябваше да се изповядаме. След изповедта една малка визита при болната жена на Маланя — и после веднага вкъщи. Няма що: голямо удоволствие! Ала щом излязохме на улицата, ние предложихме на Пергела следната лудория: да му платим цял литър вино, ако той вместо на черква и у Маланя ни остави да отидем в имението _Стия_ да търсим гнезда. Пергела се съгласи, беше много доволен и потриваше ръце с блеснали очи. Той пи и отидохме до имението. Лудува с нас почти три часа, помагаше ни да се катерим по дърветата и сам се катереше. Но привечер, като се върнахме вкъщи и мама го запита дали сме се изповядали и дали сме посетили Маланя, той веднага отговори:
— Вижте, аз сега ще ви кажа… — и с най-голямо безочие разказа от игла до конец какво сме правили.
И макар че му отмъщавахме за тия негови предателства — нищо не помагаше. А ние, спомням си, съвсем не се шегувахме. Една вечер например аз и Берто, като знаехме, че той обикновено спи седнал на един сандък в преддверието, чакайки вечерята, се измъкнахме тайно от леглото, където ни бяха сложили за наказание преди определения час, излязохме и намерихме една калаена цев за клизма, дълга две педи. Напълнихме я със сапунена вода от коритото за пране и въоръжени тъй, отидохме внимателно при него, приближихме тръбичката до ноздрите му и — пуф! Подскочи до тавана.
Не е трудно да си представите колко напредвахме в учението с такъв наставник. Разбира се, не цялата вина беше на Пергела. За да ни научи нещо, той прибягваше до хиляди начини, жертвуваше метод и дисциплина, само и само да привлече по някакъв начин вниманието ни. С мене сравнително често успяваше, защото по природа бях по-впечатлителен от брат ми. Ала неговата ерудиция беше съвсем особена, забавна и екстравагантна. Например той знаеше много игрословия, познаваше поезията на Буркиело, фиденцианската*, макароническата и учената поезия. Знаеше и рецитираше алитерации и тавтологични рими, крипти, центони и палиндроми** от всички поети безделници и не малко такива чудати стихове сам той съчиняваше.
[* Фиденцианската поезия е разновидност на макароническата. Получила е наименованието си от своя основоположник Фиденцио Глотогризно, псевдоним на Камило Скрофе (1527-1565), писал пародии на стиховете на псевдоучените педанти. Макароническата поезия се е появила в Италия още в края на XV век и се е развила през XVI и XVII век. Характерни за нея са пародийността, острата сатира, непристойният речник и тематика, пародийното смесване на италианския и латинския език. Учена поезия — общо наименование на поезията на учените хуманисти от времето на Ренесанса, в която на преден план се показва знанието на латинската и гръцката митология, философията, античната метрика.]
[** Крипти или «стихове на части». При тях всеки стих се разпада на две половини. Левите и десните половинки от стихотворението представляват отделни стихотворения, а цялото представлява три: лявото, дясното и цялото. Центони — стихотворения, съставени от стихове на различни поети. Палиндроми — стихове, които могат да се четат еднакво отляво надясно и отдясно наляво.]
Помня, един ден в Сан Рокино ни накара да повтаряме неколкократно срещу отсрещния хълм неговото стихотворение «Ехо»:
P>
Ще траеш ли, любовен плам, за мене отреден?
— (Ден.)
От страст горях, а тя обичаше ли ме поне?
— (Не.)
Ти, който жално плачеш, звяр ли си или човек?
— (Ек.)
P$
Пергела ни караше да разгадаваме всички гатанки в осмостишия от Джулио Чезаре Кроче, в сонетна форма от Монети и още някои в сонетна форма на другия голям» безделник, който имал смелостта да се скрие под името Катон Утически. Той ги беше преписал с мастило с цвят на тютюн в стара тетрадка с пожълтели страници.
— Чуйте, чуйте това стихотворение от Стиляни*. Прекрасно е! Можете ли да отгатнете? Слушайте:
[* Джулио Чезаре Кроче (1567-1634) — ковач и поет, известен с поемата си «Бертолдо и Бертолдино». Франческо Монети (1635-1712) — монах и сатирически поет, ловък версификатор. Томазо Стиляни (1573-1651) — поет, който се опълчил срещу крайния формализъм на «бароковите» поети, но на практика сам писал по същия начин.]
P>
Ту вдигам, ту пък скривам и четирите си рога.
Два пъпа притежавам и влача се по шия.
Без зъби съм, но хапя и ям каквото мога.
Един съм, но и два съм: във себе си се крия
и тихичко заспивам, усетя ли тревога.
Не бързам, не препускам сред тази бъркотия.
Краката ми са бавни, очите ми — чевръсти.
Но мъчно ги насочвам, защото те са пръсти.
P$
Като сега го виждам да декламира с озарено от блаженство лице, с полузатворени очи, имитирайки с пръсти охлювче.
Майка ни считаше, че за нас е напълно достатъчно каквото учим при Пергела и като ни слушаше да рецитираме гатанките на Кроче и Стиляни, дори вярваше, че знаем твърде много. Леля Сколастика не беше на същото мнение: като не можа да хързулне на майка ми любимеца си Помино, тя започна да преследва Берто и мен. Но ние се опирахме на закрилата на мама и не й обръщахме внимание, а тя изпадаше в такава силна ярост, че би ни смъкнала кожите от бой, ако можеше да го направи незабелязано. Помня как веднъж изскочи побесняла от нашия дом и се сблъска с мен в една от необитаемите стаи. Сграбчи ме за брадичката, стисна ме с все сила и ми каза:
— Хубавец! Хубавец! Хубавец!
Докато изричаше това, тя приближи лицето ми към своето и като заби поглед в очите ми, изръмжа през зъби: «Кучешка муцуна!»
Тя преследваше повече мене, макар че в сравнение с Берто аз бях много по-прилежен в изучаването на завеяните уроци на Пергела. Навярно я дразнеше моето неподвижно намусено лице и големите кръгли очила. Бяха ме задължили да ги нося, за да се оправи едното ми око, което, кой знае защо, се стремеше да си гледа самостоятелно, някъде встрани.
За мене тези очила бяха истинско мъчение. Един прекрасен ден ги хвърлих и оттогава оставих окото си спокойно да гледа накъдето си иска. Още повече че дори и да гледаше направо, окото нямаше да ме направи по хубав. Пращях от здраве и това ми беше достатъчно.
На осемнадесет години лицето ми обрасна с къдрава и червеникава брада, в ущърб на незначителния нос, който се губеше между брадата и голямото строго чело.
Ако на човек беше дадена способност да си избере нос, подходящ за неговата физиономия, или ако можеше, като срещнеш някой нещастник, потиснат от твърде голям за неговото лице нос, да му кажеш: «Този нос повече подхожда на мен, вземам го», то аз навярно на драго сърце бих сменил моя, както и очите и другите части на моето тяло. Ала като знаех, че това не може да стане, примирих се със своята външност и престанах да й обръщам внимание.
За разлика от мене Берто, който имаше хубава фигура и приятно лице (поне в сравнение с мен), не можеше да се отдели от огледалото. Той се оглеждаше и се милваше, и харчеше безконечно пари за най-нови вратовръзки, за най-хубави парфюми, за бельо и дрехи. Един ден, за да го подразня, взех от гардероба му един нов-новеничък фрак, елегантна жилетка от черно кадифе и цилиндър. Тъй нагизден, отидох на лов.
Междувременно Бата Маланя идваше да се оплаква при майка ми от неплодородните години, които го принуждавали да прави значителни дългове, за да посреща нашите големи разходи и разноските по поддържане на земите.
— Получихме нов сериозен удар! — обявяваше той всеки път, като влизаше.
Мъглата унищожила всички маслинови фиданки в _Дуе Ривиере_ или филоксерата — лозята в _Спероне_. Трябвало да се садят американски лози, устойчиви на болестта. Ето ти нови дългове! После съветваше да продадем _Спероне_, за да се отървем от лихварите, които го душели. И тъй, в началото продадохме _Спероне_, после _Дуе Ривиере_, след това _Сан Рокино_. Останаха къщите и имението __Стия__, заедно с мелницата. Майка ми очакваше Маланя да дойде някой ден и да обяви, че ручеят е пресъхнал.
Истина е, че ние бяхме безделници и харчехме безмерно, но също тъй вярно е, че такъв крадец като Бата Маланя няма да се роди на земята. Това е най-мекото, което мога да кажа за него, като се има пред вид, че бях принуден да встъпя в роднински връзки с него.
Той беше достатъчно изкусен да ни доставя всичко, каквото желаехме, докато майка ми беше жива. Но това охолство, стигащо до слободия и капризи, които той задоволяваше, му служеше, за да прикрива бездната, която по-късно, след смъртта на майка ми, погълна единствено мен, тъй като брат ми има щастието навреме да сключи изгоден брак.
Напротив моят брак…


— Трябва ли да разкажа за моя брак, дон Елиджо? Вие как мислите?
— Как не! Разбира се! Деликатно… — отговори дон Елиджо, покатерен на своята стълба на уличен фенерджия.
— Хайде де, деликатно! Вие сам добре знаете, че… Дон Елиджо се смее и цялата бивша черквичка му приглася. После ме съветва:
— Ако бях на ваше място, господин Паскал, щях по-напред да прочета някоя новела от Бокачо или Бандело. Заради тона, заради тона…
Дон Елиджо нещо си е нарочил за тона. Ух! Ще го нахвърлям, както ми дойде. И тъй — смело напред!


> 4. Тъй стана всичко

Един ден, по време на лов, странно развълнуван, спрях пред една нисичка и мешеста купа сено, над която в средата на пръта стърчеше гърне.
— Познавам те — казах аз, — познавам те… После внезапно извиках:
— Ето, това за тебе, Бата Маланя…
Грабнах една вила, която лежеше там на земята, и я забучих тъй яростно в корема, че гърнето едва не падна от върха на пръта. Ето такъв е Бата Маланя, когато, потен и пуфтящ, носи накривената си шапка.
Той целият се плъзгаше: плъзгаха се нагоре-надолу по дългото му лице веждите и очите, плъзгаше се носът му над нелепите мустаци и острата брадичка, плъзгаха се раменете около основата на врата, плъзгаше се отпуснатият му огромен търбух, провлачил се почти до земята. Навярно, като е видял как виси коремът над трътлестите му крака, шивачът е бил принуден да му скрои колкото може по-широки панталони, та да облече тия краченца; така че Маланя отдалече изглеждаше навлечен с фуста и сякаш коремът му достигаше до земята.
Не мога да разбера как с подобно лице и телосложение Маланя можеше да бъде такъв разбойник. Струва ми се, че дори и крадците трябва да имат донякъде достоен вид, какъвто той нямаше. Ходеше бавно със своя увиснал корем, винаги с ръце отзад, и с огромно усилие издаваше своя мяукащ, мек глас! Много ми се искаше да узная как успокоява съвестта си за тия мошеничества, дето ги вършеше в наша вреда. Та той нямаше, както казах, никаква нужда, а някакво оправдание все пак, някаква причина трябваше да измисли за самия себе си. Може би горкият човек крадеше, за да се развлича по някакъв начин.
Всъщност трябва да е бил ужасно нещастен вътрешно, потискан от една от онези жени, дето искат да ги уважават.
Той беше извършил грешка, като си бе избрал жена от по-горен обществен кръг от неговия, който беше много нисък. Ако тази жена се беше оженила за мъж с положение, равно на нейното, нямаше да го мъчи тъй и при всеки най-малък повод да му доказва, че тя се е родила в добро семейство и че у тях сее постъпвало по този и по онзи начин. И ето ти го Маланя, послушен, постъпва точно по този или по онзи начин, както тя казва — та да изглежда и той като господата! Но това му струваше толкова много! И той се потеше, вечно се потеше.
Отгоре на това госпожа Гуендалина веднага след сватбата се разболя от болест, която можеше да излекува само ако направеше непоносима за нея жертва: да се лиши от някои тестени блюда с трюфели, които толкова много й харесваха, от други подобни лакомства и най-вече от виното. Не казвам, че пиеше много — та тя беше от добро семейство, — но не би трябвало да пийва дори капка.
Когато бяхме малки, ни канеха понякога, Берто и мен, на обяд у Маланя. Беше много забавно да слушаш как той по най-почтителен начин поучаваше жена си за въздържанието, докато самият той ядеше, лапаше лакомо най-вкусните блюда.
— Не разбирам — казваше той — защо заради някакво си мигновено удоволствие, което гърлото чувствува при преминаването на една хапка, например като тази (и преглъщаше), трябва после да се чувствуваш зле цял ден. Какъв сос има? Уверен съм, че ако се поддам на такава съблазън, бих се чувствувал дълбоко унизен. Розина! — викаше той слугинята. — Я ми сипи още малко. Хубав е този сос от майонеза!
— Прасе! — кряскаше тогава съпругата, разлютена като оса. — Стига ти толкова! Внимавай! Господ би трябвало да ти покаже какво значи да те боли стомах. Ще се научиш да бъдеш по-внимателен към жена си.
— Как тъй, Гуендалина! Аз не съм ли внимателен? — възкликваше Маланя, сипвайки си винце.
Вместо отговор жена му ставаше от стола, измъкваше от ръцете му чашата и отиваше да изхвърли виното през прозореца.
— Защо, защо? — стенеше той, като оставаше седнал.
А жена му:
— Защото за мене е отрова! Ако видиш, че си наливам една капка, трябва да ми го отнемеш и да го изхвърлиш през прозореца, както направих аз, разбираш ли?
Маланя обидено се усмихваше, като поглеждаше ту Берто, ту мен, ту прозореца, ту чашата. После казваше:
— Господи! Ти да не си дете? Аз да ти го вземам насила? Не, скъпа, ти сама с усилие на волята трябва да сложиш спирачка…
— А как ще стане това? — викаше съпругата. — Като изкушението е пред очите ми? Като те гледам как се наливаш и как го вкусваш, и как го гледаш срещу светлината, за да ме дразниш? Стига, казвам ти! Друг мъж на твое място, за да не ме мъчи…
Тъй Маланя стигна и до това: престана да пие вино, за да дава пример на въздържание на жена си и да не й причинява страдания.
И в резултат — крадеше. Че как иначе! Все нещо трябваше да прави.
Само че скоро след това той узна, че госпожа Гуендалина тайничко си пие виното. Сякаш за да не й причинява вреда виното, беше достатъчно мъжът й да не я вижда. Тогава и той, Маланя, започна да пие отново, ала вън от къщи, за да не дразни жена си.
Въпреки това продължи да краде. Но уверен съм, че желаеше с цялото си сърце жена му да го възнагради за безкрайните огорчения, които му причиняваше, като му роди детенце. Точно така! Тогава кражбите му щяха да имат някаква цел, някакво оправдание. Какво ли не прави човек за доброто на децата си?
Но жена му от ден на ден се чувствуваше все по-зле и Маланя не смееше дори да изкаже своето пламенно желание. Може би тя си беше безплодна? Или трябваше да се пази поради болестта си. Ами ако умре при раждането? Да пази бог! Пък и винаги съществуваше рискът да не се износи детето докрай!
По този начин той се примиряваше.
Искрен ли беше? Не пролича достатъчно след смъртта на госпожа Гуендалина. Наистина оплака я — о, как я оплака! — и винаги си спомняше за нея с почтителна преданост, до такава степен, че не пожела да я замести с някоя друга високопоставена госпожа — да, да! А можеше да го направи, нали беше вече богат. А той взе, че се ожени за дъщерята на един селски стопанин, здрава, цъфтяща, силна и весела, и то единствено за да не остане съмнение, че може да добие желаното потомство. Ех поизбърза малко, но хайде… Трябва да вземем под внимание, че вече не беше младеж и нямаше време за губене.


Познавах Олива, дъщерята на Пиетро Салвони, нашия управител в имението __Дуе Ривиере__, още от малка, благодарение на нея майка ми беше започнала да се надява, че вече се вразумявам и добивам вкус към селския живот. От радост не се побираше в кожата си, горката? Ала един ден леля Сколастика й отвори очите:
— Не виждаш ли, глупачке, че ходи постоянно в Дуо Ривиере?
— Да, за беритбата на маслините.
— Заради една маслина само, една маслина*, тъпачке! Тогава мама хубаво ме накастри: да се пазя да не извърша смъртния грях, като въведа в изкушение и погубя завинаги едно бедно момиче. И тъй нататък и тъй нататък.
[* Олива на италиански означава и маслина.]
Ала за такова нещо нямаше опасност. Олива беше честна, притежаваше непоклатима целомъдреност, вкоренена в съзнанието за злото, което щеше да си стори, ако отстъпи. Това съзнание именно я освобождаваше от обидните прояви на свенливост, свойствени на фалшивия срам, и я правеше смела и свободна.
Само как се смееше! Устните й — две черешки. А какви зъби!
Да, но тези устни не се съгласяваха дори на една целувка. Виж, зъбите понякога ме захапваха, за наказание, когато я хващах за ръцете и казвах, че ще я пусна само ако първо ми даде да я целуна поне по косите.
И нищо повече.
И сега тази девойка, тъй хубава и свежа, ставаше жена на Бата Маланя… Както и да е! Кой би могъл да прояви изключителната смелост да обърне гръб на такова богатство? Само че Олива много добре знаеше как бе забогатял Маланя. Какво ли не ми наговори един ден срещу Маланя. И после тъкмо заради това богатство взе, че се омъжи за него.
И ето, мина година от сватбата, минаха две, а деца няма.
Маланя дълго беше вярвал, че няма деца от първата си жена поради безплодието й или безконечните й болести. Сега дори през ум не му минаваше, че причината може да е у него. И започна да се чумери на Олива.
— Нищо ли?
— Нищо.
Почака още една година — третата. Напразно. Тогава започна да й натяква открито. Накрая, след още една година, вече загубил всякаква надежда и окончателно отчаян, той започна да я малтретира по най-безсрамен начин. Викше й в лицето, че със своя привидно цветущ вид тя го е измамила, измамила, измамила… Че само за да има от нея дете, той я бил издигнал до този ранг, заеман в миналото от една истинска госпожа, на чиято памет не би нанесъл такова оскърбление, ако не била надеждата му да има дете.
Бедната Олива не отговаряше, не знаеше какво да каже. Идваше често у дома да се изплаче пред майка ми. Тя я утешаваше с добри думи, казваше й да не губи надежда, тъй като е още млада, толкова млада.
— На двадесет години ли си?
— На двадесет и две…
Значи, всичко е наред! Веднъж ли се е случвало да се родят деца след десет, дори след петнадесет години от деня на сватбата.
Петнадесет? Е, да, ама той беше вече стар и ако…
Още през първата година на брака у Олива се беше породило съмнение — как да кажа, — че отсъствието на деца може би се дължи на него, а не на нея, макар той упорито да отричаше това. Можеше ли да се провери? Когато се омъжваше, Олива се беше заклела пред себе ги да бъде честна и не искаше да отстъпи от клетвата си, дори да беше уверена, че това ще й донесе покой.
Как съм узнал тези неща ли? Хайде де, няма да ги знам! Аз нали казах, че тя идваше да се изплаква у дома, казах, че я познавам от момиченце; и сега, като я виждах да плаче заради недостойните действия и глупавите обидни подозрения на гнусния старик, аз… Но докрай ли трябва да разкажа всичко? В края на краищата получих едно «не», и толкова по този въпрос.
Скорс се утеших. По онова време сума неща се въртяха в главата ми или тъй си мислех (то е едно и също). Имах и пари, те освен другото носят и хрумвания, които иначе не биха ти дошли в главата. Да ги прахосам, ми помагаше Джероламо Помино Втори, комуто парите веене достигаха поради мъдрото скъперничество на баща му.
Мино беше нашата сянка, ту моя, ту на Берто. С удивителна маймунска способност той се променяше в зависимост от това дали имаше вземане-даване с мене или с Берто. Когато се лепваше за Берто, веднага се превръщаше в конте и тогава баща му, който сам имаше влечение към елегантността, поразвързваше кесията си. Ала при Берто той оставаше за кратко време. Като виждаше, че му подражава дори в походката, брат ми внезапно губеше търпение, вероятно от страх да не стане смешен, и започваше да го ругае, докато се отърве от него. Тогава Мино отново се лепваше за мене, а баща му стягаше кесията си.
Аз проявявах по-голямо търпение, защото ми доставяше удоволствие да издевателствувам над него. После съжалявах. Съзнавах, че заради него съм прехвърлил мярката в някое начинание. Или пък насилвах и преувеличавах проявата на чувства от моя страна заради удоволствието да го удивя или да го поставя в трудно положение. На всичко това естествено и аз самият теглех последствията.
И тъй един ден, докато бяхме на лов, Мино ми каза, че е хвърлил око на едно момиче, дъщеря на братовчедка на Маланя, и че заради нея е готов да направи някоя щуротия. Способен беше на това, още повече че и момичето не изглеждало недостъпно. Но дотогава не бе успял дори да поговори с нея.
— Признай, не си имал смелост — казах, като се смеех.
Мино отрече, но твърде силно се изчерви.
— Обаче успях да поговоря със слугинята — побърза да добави той. — И знаеш ли какво интересно нещо научих от нея? Твоят проклет Маланя все киснел у тях и по държанието му се надушвало, че замисля някоя подлост заедно с братовчедка си, която е една стара вещица.
— Каква подлост?
— Ами тя казва, че ходел там да се оплаква от своето нещастие, дето няма деца. Старата намръщено и кисело му отговаряла, че тъй заслужава. Изглежда, след смъртта на първата жена на Мала;ня тя си е била наумила да го ожени за собствената си дъщеря и тогава е опитала всички средства, за да го убеди, а после, разочарована, наговорила всякакви неща по адрес на това говедо, враг на роднините си, предател на собствената си кръв и тъй нататък. Тя разказа още, че майката се скарала с дъщеря си, загдето не била успяла да привлече чичото. А сега, след като старецът изказал съжаление, че не е ощастливил племенницата си, кой знае какъв подъл план е замислила онази вещица.
Запуших си ушите с ръце и извиках на Мино:
— Млъкни!
Макар и да не изглеждах, по онова време бях все още наивен. Въпреки това, като узнах за сцените, които се бяха разиграли и се разиграваха в дома на Маланя, реших, че подозренията на онази слугиня до известна степен може би са оправдани, и ми се прииска, за доброто на Олива, да опитам да изясня някои обстоятелства. Накарах Мино да ми даде адреса на тази вещица. Мино се обезпокои заради момичето.
— Не бой се — отговорих му аз. — На тебе я оставям, то се знае.
На следния ден, под претекст, че същата сутрин случайно съм узнал от мама за изтичането на срока на една полица тъкмо този ден, отидох да намеря Маланя в къщата на вдовицата Пескаторе.
— Маланя, полицата!
Дори и да не подозирах дотогава, че съвестта му не е чиста, без съмнение щях да забележа това, като го видях как скача побледнял, с изкривено лице и заеква:
— По… по… полица, каква полица?
— Полицата, онази полица, дето падежът й изтича днес… Праща ме мама, тя толкова се тревожи!
Бата Маланя се отпусна отново на стола и в едно дълго «ааа!» изля целия страх, който за миг го беше обзел.
— Но то е уредено! Всичко е уредено! Дявол да го вземе, как ме стресна… Аз я отложих, не знаеш ли? С три месеца, като се платят лихвите, разбира се. И ти «и тичал дотук само заради тази празна работа?
И той се заля в смях, от който коремът му дълго се тресе. Покани ме да седна. Представи ме на жените:
— Матиа Паскал. Мариана Донди, по мъж Пескаторе, вдовица, моя братовчедка. Ромилда, племенницата ми.
Предложи ми да пийна нещо, за да се съвзема от бягането.
— Ромилда, ако обичаш… Сякаш беше у дома си.
Ромилда се надигна, погледна майка си, като потърси с очи съвет, и малко след това, въпреки моите протести, го върна с малък поднос, на който имаше чаша и бутилка вермут. Като ги видя, майката веднага се вдигна недоволна и рече на дъщеря си:
— Не, не това! Дай тука!
Отне от ръцете й подноса, после излезе, за да влезе след малко с друг поднос, лакиран и блестящо нов, на които се мъдреше прекрасен сервиз за ликьор: посребрен слон със стъклена бъчонка на гърба и много чашки, закрепени наоколо, които подрънкваха.
Предпочитах вермута: пих от ликьора. Маланя и майката също пиха. Ромилда — не.
При това първо посещение останах за малко. Казах, 41» изгарям от нетърпение да успокоя майка си относно полицата и че ще дойда пак след някой и друг ден, за да вкуся по-спокойно удоволствието от компанията на дамите. Това беше претекст отново да ги посетя.
По начина, по който се сбогува с мен Мариана Донди, вдовица Пескаторе, разбрах, че тя не приема с голямо удоволствие съобщението за втора моя визита: едва-едва ми подаде ръка — една ледена, суха, възлеста, жълтеникава ръка, като при това наведе очи и стисна устни. Дъщерята поправи неприятното впечатление, като ме дари с мила усмивка, обещаваща сърдечен прием, и ме погледна с нежен и тъжен поглед. Очите й ми направиха още от първия път силно впечатление: очи с необикновено зелен цвят, тъмни, втренчени, засенчени от дълги мигли, нощни очи, между две валма коси, черни като абанос. Косите й бяха вълнисти и се спускаха по челото и слепите очи, сякаш за да подчертаят свежата белота на кожата.
Къщата беше скромна, но вече между старите мебели се забелязваха и внесени неотдавна вещи: претенциозни и смешни със своята крещяща новост. Например две огромни лампи от художествена керамика, все още недокоснати, е глобуси от шлифовано стъкло и със странна линия, поставени на твърде скромна подставка с полица от пожълтял мрамор, която крепеше потъмняло огледало в кръгла рамка, тук-там откъртена, сякаш зинала към стаята като прозявка на гладен човек. Освен това пред разнебитеното диванче стоеше масичка с четири позлатени крачета и повърхност от рисуван порцелан в ярки цветове. Имаше и едно стенно шкафче от японски лак. И други нови предмети, върху които очите на Маланя се спираха с явно доволство, както преди върху сервиза за ликьор, носен триумфално от братовчедка му, вдовицата Пескаторе.
Почти целите стени на стаята бяха покрити със стари и не лоши щампи; върху някои от тях Маланя привлече вниманието ми, като каза, че били дело на Франческо Антонио Пескаторе, негов братовчед, много способен гравьор (починал в лудница в Торино, прибави той тихичко), и настоя да ми покаже и портрета му.
— Изпълнил го е със собствените си ръце, сам, пред огледалото.
А преди малко, като гледах Ромилда, после майка й, си бях помислил: «Сигурно тя прилича на баща си.» Сега, изправен пред портрета му, не знаех вече какво да мисля.
Нямам намерение да правя обидни предположения; смятам, че Мариана Донди, вдовица Пескаторе, е способна на всичко. Но как да си представи човек, че един мъж, при това хубав, е могъл да се влюби в нея? Освен ако не е бил луд, по-луд от съпруга й.
Съобщих на Мино впечатленията си от първата визита. Говорих му за Ромилда е горещо възхищение и той веднага се разпали. Бе щастлив, че и на мене много ми е харесала, че одобрявам избора.
Тогава го попитах какви намерения има: наистина майката приличаше на същинска вещица, но момичето беше честна девойка, бях готов да се закълна. Нямах никакво съмнение относно безсрамните цели на Маланя, следователно трябваше колкото може по-скоро и на всяка цена да спасим девойката.
— Но как? — попита ме Помино, който като омаян поглъщаше думите ми.
— Как ли? Ще видим. Но преди всичко трябва да се уверим в много работи, да разберем и изучим добре всичко. Разбираш, нали, не мога да взема решение току-тъй изведнъж. Остави на мене: аз ще ти помогна. Това приключение ми харесва.
— Да… Но… — възпротиви се тогава Помино плахо, като почваше да се чувствува неудобно от моето въодушевление. — Може би мислиш, че трябва да се оженя… за нея?
— Засега нищо не мисля. Ти да не се страхуваш от това?
— Не, защо?
— Защото много си се разбързал. Стъпвай бавно и размисляй. Ако установим, че тя е такава, каквато би трябвало да бъде: добра, разумна, добродетелна (а че е хубава, е вън от съмнение, и ти харесва, нали); та, значи, да предположим, че освен това наистина е изложена поради низостта на майка си и на оня мошеник на голяма опасност, на поругание, на срамна търговия: кажи тогава, ти ще се въздържиш, ли да извършиш един достоен жест, едно свято, спасително дело?
— Аз, не… Не! — възкликна Помино. — Но… баща ми?
— Мислиш, че ще се противопостави? А по каква причина? Затова, че няма да донесе зестра, нали? Никаква друга причина не може да има! Какво пък, трябва да знаеш, че тя е дъщеря на художник, на един талантлив гравьор, умрял… да, умрял, така да се каже, сред добро общество в Торино… Но нали твоят баща е богат и ти си му единствен? Той може да задоволи твоето желание, без да обръща внимание на зестрата! Пък ако не успееш да го убедиш с добро, не се страхувай: ще изхвръкнеш от гнездото и всичко ще се оправи. Толкова ли си мекушав, Помино?
Помино се засмя и тогава аз му доказах като две и две четири, че той е роден за съпруг, както човек се ражда поет. Описах му с живи, примамливи цветове щастието на семейния живот с Ромилда, нежността, грижите, благодарността, която тя ще чувствува към него, нейния спасител. И заключих:
— Сега ти трябва да намериш начин и средство тя да те забележи, трябва да й говориш или пишеш. Разбираш ли, в този момент едно твое писмо до нея, в мрежата на този паяк, би могло да бъде спасителна котва. Аз междувременно ще посещавам често къщата, ще наблюдавам, ще се опитам да намеря подходящ момент да те представя. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
Защо тъй пламенно се бях заел да омъжвам Ромилда? Ей тъй, без причина. Пак повтарям: заради удоволствието да удивлявам Помино. Говорех, говорех и всички трудности сякаш изчезваха. Бях възторжен и приемах с лекота всичко. Може би затова жените ме обичаха тогава, въпреки моето разцентровано око и нескопосното ми телосложение. Този път обаче, трябва да призная, моят ентусиазъм произтичаше от желанието да разкъсам коварната мрежа, изтъкана от гнусния старик, да го накарам да увеси нос, заради нещастната Олива и — защо да крия — от надеждата, че ще сторя добро на момичето, което наистина ми беше направило голямо впечатление.
Какво съм виновен, че Помино твърде плахо изпълни моите предписания? Каква вина имам, че Ромилда, вместо да се влюби в Помино, се влюби в мен, дето й говорех все за него? И накрая, каква е вината ми, че коварството на Мариана Донди, вдовица Пескаторе, стигна дотам? Тя ме накара да повярвам, че аз с умението си съм успял да преодолея в кратко време нейното недоверие и дори да извърша чудо: да я накарам да се засмее на няколко пъти на моите духовити забележки. Престори се, че постепенно слага оръжие, забелязах, че ме посреща добре, въобразих си, че заради посещенията на един богат младеж в къщата (аз си мислех, че все още съм богат), който се показва недвусмислено увлечен в дъщерята, тя в края на краищата е изоставила своята безчестна цел, ако изобщо е имала такава. Да, дотам стигнах: бях взел да се съмнявам в това!
Наистина аз би трябвало да се замисля над обстоятелството, че повече не се случи да срещна Маланя в нейния дом и че навярно имаше някаква причина, поради която ме приемаха само сутрин. Но кой ще се замисля! Освен това всичко изглеждаше съвсем естествено — за да се чувствам по-свободен, аз всеки път предлагах разходки из околността, които са приятни именно сутрин. Вече се бях влюбил в Ромилда, макар и да продължавах да й разказвам за любовта на Помино; влюбен бях лудо в нейните хубави очи, в нослето, в свежата уста, във всичко, дори в една малка брадавица на вратлето, та дори и в един малък белег, почти невидим, на едната ръка, и аз го целувах, целувах, целувах до самозабрава… разбира се, от името на Помино.
И въпреки всичко това нямаше да се случи нищо сериозно, ако едно утро Ромилда (разхождахме се из имението __Стия__, оставили майката да съзерцава мелницата) не бе прекъснала дългата шега за далечния свенлив любовник и внезапно не бе избухнала в плач, обвивайки ръце около врата ми. Тя цялата трепереше, закле ме да имам милост към нея и да я отведа далече, далече от нейната къща, далече от омразната й майка, от всички, и то веднага, веднага, веднага…
Далече? Но как можех тъй отведнъж да я отведа далече?
Няколко дни наред след това аз все още бях опиянен от нея и решен на всичко, се заех по честен начин да уредя нещата. Тъкмо бях започнал да подготвям майка си за предстоящата новина за близка и неизбежна женитба, поради дълга, който бяха поел по съвест, ето че, без да мога да си обясня защо, получих от Ромилда едно крайно сухо писмо, с което ми съобщаваше да не се занимавам повече с нея под никакъв предлог, да не стъпвам никога в нейния дом и да считам завинаги прекъсната нашата връзка.
Тъй ли! Но как така? Какво се беше случило?
Същия ден Олива изтича, плачейки, у нас, за да каже на майка ми, че е най-нещастната жена на света и че мирът в нейния дом е завинаги нарушен. Нейният мъж най-после бил успял да получи доказателство, че не е безплоден — тъй бил обявил тържествено.
Присъствувах на тази сцена. Сам не зная как успях да се сдържа. Възпря ме уважението към майка ми. Задушен от гняв, от отвращение, избягах да се заключа в стаята си и там, сам и с ръце в косите, започнах да се питам как тъй Ромилда, след всичко онова, което се беше случило между нас, може да падне до подобно безчестие. Ах, достойна дъщеря на майка си! Те двете бяха измамили най-подло не само стария, но и мен, и мен! Не само майка й, а и тя позорно си беше послужила с мене заради безчестната си цел, заради злодейските си стремежи. А бедната Олива! Тя беше съсипана и погубена…
Преди да падне вечерта, аз излязох, все още треперещ, и се отправих към къщата на Олива. Носех в джоба си писмото на Ромилда.
Обляната в сълзи Олива събираше нещата си: искаше да се върне при татко си, пред когото от предпазливост не бе направила и намек за онова, което е трябвало да изтърпи.
— Но сега вече за какво повече да оставам тук? — каза ми тя. — Всичко свърши! Ако поне беше тръгнал с някоя друга…
— Ах, значи знаеш с коя е тръгнал? — попитах. Тя кимна няколко пъти между риданията и скри лице в дланите си.
— С девойка! — възкликна тя, като вдигна ръце. — А майката? Майката, собствената й майка е съгласна, разбираш ли? Собствената!
— На мене ли го казваш? — рекох. — Дръж: чети! И й подадох писмото.
Олива го погледна като замаяна, взе го в ръка и ме попита:
— Какво значи това?
Тя едва знаеше да чете. С поглед ме попита дали е необходимо тъкмо в този момент да прави усилие да чете.
— Чети! — настоях аз.
И тогава Олива изтри очите си, разгъна листа и започна бавно да срича написаното. След първите думи погледът й се плъзна към подписа. После ме погледна с широко разтворени очи.
— Ти?
— Дай тук — казах, — ще ти го прочета аз, цялото.
Но тя притисна хартията към гърдите си.
— Не! — извика. — Няма да ти го дам! Сега то ми трябва!
— А за какво ще ти послужи? — попитах, като горчиво се усмихнах. — Искаш да му го покажеш? Нов цялото това писмо няма нито една дума, която да разубеди твоя съпруг от онова, което той с такова удоволствие вярва. Както виждаш, здраво са те впримчили]!
— Ах, вярно е, вярно е! — изплака Олива. — Той дойде при мен, като ръкомахаше и ми крещеше да внимавам и да не поставям под съмнение честта на племенницата му.
— И какво следва от това? — казах с язвителен смях. — Разбираш ли сега? Нищо не можеш да спечелиш, като отричаш. Дори трябва да се пазиш от такова нещо. Напротив, съгласи се с него, кажи му, че е истина, самата истина, че той може да има деца… Нали ме разбираш?


Но защо след около месец Маланя, бесен от гняв, наби жена си и все още с пяна на устата изтича у дома, като крещеше, че иска веднага удовлетворение, загдето съм озлочестил и погубил неговата племенница? Едно бедно сираче! Добави, че за да не предизвиква скандал, би се съгласил да мълчи. От милосърдие към бедното момиче той дори, нали си няма други деца, бил решил да прибере като свое детето, което ще се роди. Но сега, когато господ най-после пожелал да му изпрати за утешение негово законно дете от неговата собствена жена, той не можел по съвест да бъде баща и на другото, което щяла да роди племенницата му.
— Матиа да отговаря за това, което е направил! Матиа да поправи злото! — заключи той, морав от ярост. — И то веднага! Веднага да се изпълни моето желание! И не ме принуждавайте да кажа нещо повече, че чудо ще направя!
Стигнахме дотук, сега трябва малко да поразмислим. Аз съм преживял какво ли не. Да мина за глупак или… за нещо по-лошо, сега в края на краищата за мене не е кой знае каква неприятност. Аз вече съм — пак го казвам, — аз вече съм сякаш извън живота и нищо повече не ме интересува. Стигнал до това място, искам да поразсъждавам, и то само заради логиката.
Очевидно ми изглежда Ромилда да не е искала злонамерено да въведе в заблуждение чичо си. Иначе защо Маланя трябваше да бие жена си за измяна и да ме обвинява пред майка ми, че съм обезчестил племенницата му?
Наистина Ромилда поддържа, че скоро след нашата разходка до _Стия_, майка й, като чула от нея изповед за любовта, която ни свързва неразривно, побесняла и извикала в лицето й, че никога, никога няма да склони да я задоми за един безделник, намиращ се на края на пропастта. И тъй, понеже тя сама си причинила най-голямото зло, което една девойка може да си причини, то не оставало нищо друго за самата нея, като благоразумна майка, да извлече от това зло възможно най-голямата полза. Каква полза, беше лесно да се разбере. Когато Маланя дошъл по обичайното време, тя се измъкнала под някакъв предлог и оставила дъщеря си насаме с чичото. И тогава тя, Ромилда, като плачела с горещи сълзи — тъй казва тя, — се хвърлила в краката му и му признала своето нещастие и онова, което майка й иска от нея. Помолила го да се намеси, да накара майката да бъде по-почтена, защото тя вече принадлежала на друг, за когото искала да запази своята вярност.
Маланя се трогнал, но до известна степен. Казал й, че тя е още непълнолетна и затова е под попечителството на майката, която, ако пожелае, би могла да действува против мене по съдебен ред; че той по съвест не би одобрил брак с един лентяй и безразсъден прахосник като мене и че не може да препоръча на майката подобен брак. Казал й, че и тя би трябвало да пожертвува нещо, за да успокои справедливото и естествено възмущение на майка си, че, от друга страна, тази жертва би могла да й донесе благосъстояние. И накрая заключил, че той не е в състояние да направи нищо друго, освен да се погрижи — но при условие да се запази възможно най-голяма тайна, — да се погрижи за новороденото, дори да му стане баща, тъй като самият той нямал деца и отдавна желаел да си има детенце.
Може ли — питам се — човек да постъпи по-честно?
Та той искаше да върне на новороденото дете всичко, което бе окрал от бащата.
И какво е виновен той, че аз от неблагодарност и лекомислие развалих работата?
Но две? По дяволите, две — не?
Трябва да му са се видели много две деца, защото, както вече казах, Роберто беше сключил изгоден брак и Маланя навярно считаше, че не му е навредил достатъчно, та да трябва да връща за двама.
И тъй, ясно е, че като имах вземане-даване с такива добродетелни хора, аз бях причина за цялото зло. И следователно аз трябваше да го изкупя.
Отначало възмутено се възпротивих. После, поради молбите на майка ми — тя вече виждаше съсипването на нашия дом и се надяваше, че аз бих могъл по някакъв начин да се спася, като се оженя за племенницата на нейния враг, — склоних и се ожених.
Над главата ми беше надвиснал ужасният гняв на Мариана Донди, вдовица на покойния Пескаторе.


> 5. Узряване

Вещицата не се успокояваше.
— Каква я забърка? — питаше ме тя. — Не ти ли стигаше, дето се вмъкна в къщата ми като крадец, за да прелъстиш дъщеричката ми и да я опропастиш? Не ти ли стигна?
— Не, не драга тъщо! — отговарях аз. — Ако бях спрял дотам, щях да ви направя удоволствие, щях да ви услужа…
— Чуваш ли го? — крясваше тя тогава на дъщеря си. — Хвали се, смее да се хвали на всичко отгоре с геройството, дето е извършил с оная… — и тук потичаше поток от гнусни думи по адрес на Олива. После, като слагаше ръце на хълбоците и насочваше напред лакти, продължаваше: — Каква я свърши? Не опропасти ли тъй и сина си? Тъй де, какво те интересува тебе… Ама и то е твое, и то…
Не пропущаше да излее тази отрова, като знаеше какво въздействие има върху Ромилда. Ромилда завиждаше на детето, което Олива бе на път да роди сред радост и благосъстояние, докато нейното идеше сред притеснения, сред несигурност за бъдещето и всички тези разпри. Завистта й се разпалваше и от новините, които някои доброжелателки, като се преструваха, че нищо не знаят, идваха да донесат от лелята Маланя, която била тъй доволна, тъй щастлива, че господ накрая се вслушал в молбите й. И била се толкова разхубавила, тъй цъфтяла, истинско цвете!
А Ромилда през това време, просната на едно кресло, бледна, съсипана, погрозняла, без миг спокойствие, без желание дори да говори или да отвори очи, се гърчеше от непрекъснато гадене. И за това ли ме обвиняваха? Изглежда, че да. Тя не искаше повече ни да ме види, ни да ме чуе. И още по-лошо стана, когато, за да спасим имението _Стия_ заедно с мелницата, трябваше да продадем и къщите. Бедната ми майка бе принудена да се пресели в ада на моя дом.
Уви, тази продажба нищо не помогна! Скоро Маланя щеше да стане баща и детето, което трябваше да се роди, му даваше право да няма повече задръжки и скрупули. Той ми нанесе последния удар — споразумя се с лихварите и под чуждо име купи къщите за петачета. Тъй дълговете, които тежаха върху имението _Стия_, останаха неизплатени в по-голямата си част и имението заедно с мелницата бе сложено под съдебна опека от кредиторите и по-късно продадено на търг. Бяхме разорени.
Какво трябваше да правим? Без да храня особени надежди, започнах да търся някакво занятие, та да посрещнем най-насъщните нужди на семейството. Не ме биваше за нищо, а славата, която си бях създал с младежките си подвизи и лентяйство, отнемаше напълно желанието на всеки да ми възложи някаква работа. Сцените, на които трябваше да присъствувам ежедневно и в които трябваше да участвувам, ми отнемаха спокойствието, необходимо, за да се съсредоточа и да потърся изход.
Истинско отвращение предизвикваше у мене обстоятелството, че моята майка трябваше да общува с вдовицата Пескаторе. Моята свята старица сега вече съзнаваше своите грешки, ала в моите очи тя не беше виновна за нищо. Грешките й се дължаха единствено на това, че не бе подозирала докъде може да стигне човешката низост. Тя седеше сега с ръце на скута, с наведени очи, седеше в едно ъгълче, сякаш не беше съвсем сигурна дали има право да седи на това място и сякаш очакваше всеки миг да си тръгне оттам, ако такава е волята на небето. И гледаше да не притеснява дори въздуха. Усмихваше се от време на време на Ромилда с умиление, не смееше да се приближава до нея, защото веднъж, скоро след идването си в нашата къща, се беше притичала да й окаже помощ и бе невежливо отстранена от онази вещица:
— Аз, аз ще го направя. Зная сама какво да правя.
Тогава Ромилда наистина имаше нужда от помощ и аз от предпазливост замълчах, но след това внимателно следях да не би да проявят неуважение към майка ми.
Междувременно забелязах, че моята бдителност по отношение на майка ми предизвика скрито раздразнение у вещицата и дори у жена ми. Страхувах се, че когато ме няма вкъщи, те може би ще я тормозят, за да излеят яда и злобата си. Сигурен бях, че майка ми няма да ми каже нищо. И тази мисъл ме измъчваше. Колко, колко пъти я гледах в очите, за да видя дали е плакала! Тя ми се усмихваше, галеше ме с поглед, после ме питаше:
— Защо ме гледаш тъй?
— Добре ли си, мамо?
Правеше едва забележимо движение с ръка и отговаряше:
— Добре съм, не виждаш ли? Хайде, иди при жена си, тя страда, бедничката.
Реших да пиша на Роберто в Онелия да прибере мама при себе си не за да се освободя от товара, който бих понасял с готовност дори в притесненото положение, в което се намирах, а единствено за нейно добро.
Берто ми отговори, че не бил в състояние да направи това; не можел, защото след нашето разорение неговото собствено положение в семейството на жена му станало мъчително: сега той вече живеел от зестрата на жена си и следователно нямал право да и наложи още и свекървата и освен това — пишеше ми той — тя сигурно ще се чувствува също тъй зле и в неговия дом, защото той живеел заедно с тъща си, наистина добра жена, която обаче можело да стане лоша поради неизбежната ревност и търкания, които се пораждат между свати. Ето защо било по-добре мама да си остане в моя дом, пък дори и само за това, че няма да се откъсне през последните си години от своето градче и няма да бъде принудена да променя начина си на живот и навиците си. Накрая заявяваше, че искрено съжалява, дето, поради гореизложените причини, не е в състояние да ми окаже дори най-малката парична помощ, макар и да го желае от все сърце.
Скрих това писмо от мама. Може би ако в този момент раздразнението не беше заслепило разума ми, нямаше толкова да се възмутя. В съответствие с обикновеното разположение на моя дух бих си помислил например: «Когато славеят се лиши от опашка, утешава се с това, че му остава талантът да пее. Но какво би могъл да каже паунът, ако му оскубят опашката?». За Берто би било непоносима жертва, непоправима загуба да наруши дори отчасти равновесието, постигането на което навярно му е струвало не малко усилия и което му позволяваше да живее сносно и дори донякъде достойно при жена си. Освен хубавия външен вид, изисканите маниери, цялото държане на елегантен кавалер той нямаше какво друго да даде на жена си; нито дори капчица сърдечност, за да компенсира неприятностите, които би й причинила бедната ми майка. Както и да е! Тъй го беше създал бог, беше му дал съвсем мъничко сърце. Какво можеше да стори нещастният Берто?
Междувременно недоимъкът ни се засилваше, аз вече не можех да се справям. Продадохме златните накити на мама, скъпи спомени. Вдовицата Пескаторе, като се страхуваше, че аз и мама скоро ще почнем да живеем от нейната рентичка от зестрата й, възлизаща на четиридесет и две лири месечно, от ден на ден ставаше все по-мрачна и груба. Очаквах всеки миг нейният гняв, сдържан от доста време благодарение достойното държане на мама, да избухне. Гледайки как се въртя из къщи като муха без глава, тази жена-ураган ми хвърляше злобни погледи-мълнии, предвещаващи буря. Излизах, за да разредя атмосферата и да предотвратя избухването. Но после ме хващаше страх заради мама и се прибирах.
Ала един ден не успях да сторя това навреме. Най-сетне бурята беше избухнала, и то по съвсем незначителен повод: заради визитата на две стари прислужници на майка ми.
Едната от тях, като не успяла да спести нищичко, защото трябвало да издържа дъщеря си, останала вдовица с три деца, беше намерила веднага работа другаде; а втората, Маргерита, сама в света и по-щастлива, сега на старини имаше възможност да си почива, защото беше спестила нещичко през дългите години служба в нашата къща. Изглежда, на тези две жени, доверени другарки от много години, мама се бе оплакала тихичко от своето жалко и нещастно положение. Добрата стара Маргерита, която подозирала това, но не смеела първа да я заговори, веднага й предложила да отиде да живее при нея: тя имаше две чисти стаички с потънала в цветя тераса, която гледаше към морето. Там щели да си живеят, спокойно. О, колко щяла да бъде щастлива да може още да й служи, да й покаже обичта и предаността, която чувствувала към нея.
Но нима майка ми можеше да приеме предложението на бедната старица? По повод на това избухнал гневът на вдовицата Пескаторе.
Когато се върнах вкъщи, заварих я да размахва юмруци над Маргерита, която се противопоставяше смело, докато мама, изплашена, със сълзи на очи, цялата трепереща, се държеше с две ръце за другата старица, сякаш за да търси защита.
Щом видях мама в това състояние, веднага ми причерня пред очите. Сграбчих за едната ръка вдовицата Пескаторе и я запратих надалече. Тя се търкулна, но светкавично се надигна и се хвърли върху ми. Ала се спря, като застанах срещу нея.
— Вън! — извика ми тя. — Ти и майка ти, марш! Марш от къщата ми!
— Слушай — казах й тогава и гласът ми трепереше от ужасното усилие да се сдържам. — Слушай: ти си върви, и то веднага, със собствените си крака, и не ме предизвиквай повече! Махай се за твое добро! Махай се!
Като плачеше и викаше, Ромилда се надигна от своето кресло и отиде да се хвърли в ръцете на майка си:
— Не! Заедно с мене, мамо! Не ме оставяй, не ме оставяй тук сама!
Ала достойната й майка я отблъсна яростно:
— Ти го искаше! Дръж си го сега този разбойник! Аз си отивам!
Но, разбира се, не си отиде.
Два дни по-късно, предполагам, след посещение у Маргерита, при нас както обикновено с вихрен устрем се втурна леля Сколастика, за да отведе със себе си мама.
Тази сцена заслужава да бъде описана.
Вдовицата Пескаторе това утро месеше хляб. Със засукани ръкави, с пола, вдигната и завита на кръста, за да не се изцапа, тя едва се обърна, като видя да влиза леля, и продължи да пресява брашно, сякаш нищо не се беше случило. Леля не обърна внимание; впрочем тя беше влязла, без да поздрави никого. Обърна се към мама, като че в къщата нямаше никой друг освен нея:
— Веднага, хайде, обличай се! Ще дойдеш с мене. Научих дявол знае какво! Затова дойдох. Хайде бързо! Събирай си нещата!
Говореше отривисто, на пресекулки. Гордият й орлов нос сред тъмното злъчно лице трепереше, ноздрите й от време на време се издуваха, а очите изпущаха искри.
Вдовицата Пескаторе си мълчеше.
Като свърши да сее, тя замеси брашното на тесто и умишлено започна да го удря шумно върху нощвите, размахвайки го високо. Тъй отговаряше на думите на леля. Тогава последната разпали още повече огъня. А вдовицата удряше все по-силно, сякаш казваше: «Ами да! Точно така! Ух, как не! Ами разбира се!». После и това като че не й стигна, ами отиде, та взе точилката и я постави до себе си на нощвите, сякаш искаше да каже: «Ето какво имам подръка!».
По-добре да не беше правила това! Леля Сколастика рипна на крака, дръпна ядосано шалчето, което носеше на раменете си, и го хвърли към майка ми:
— Вземи! Остави всичко. Веднага тръгваме!
И се изпречи пред вдовицата Пескаторе. А тя, за да не бъде тъй близко до опасността, отстъпи крачка назад със заплашително движение, сякаш щеше да грабне точилката; тогава леля Сколастика загреба от нощвите с две ръце голямо кълбо тесто и го лепна на главата й, размаза го надолу върху лицето й и с юмруци — пух, пух, пух! — по носа, върху очите, по устата, където свари. После улови мама за ръка и я помъкна навън.
Онова, което последва, се стовари само върху мене. Вдовицата Пескаторе, като ръмжеше от бяс, обра тестото от лицето си, от слепналите коси и дойде да го хвърли върху мен, а аз се смеех, смеех се конвулсивно до изнемога. Хвана ме за брадата и целия ме изподраска, после като полудяла се хвърли на земята и започна да къса дрехите си, да се търкаля, да се търкаля бясно по пода. Моята жена през това време повръщаше (sit venia verbo)* и пронизително стенеше, докато аз виках на въргалящата се вдовица Пескаторе:
[* Тук: да прощавате за думата (лат.).]
— Краката, краката! Не ми показвайте краката си! Умолявам ви.


Мога да заявя, че оттогава ми прави удоволствие да се надсмивам над всички мои нещастия и мъки. В оня миг аз сякаш бях актьор в такава трагедия, дето по-комична човек не може и да си представи: майка ми — избягала ненадейно с лудата ми леля, жена ми — оттатък… хайде да оставим това! Мариана Пескаторе се въргаляше по пода, а аз, който нямах вече хляб (или онова, което се нарича хляб) за следния ден, аз бях с отестявена брада и изподрано лице и от смях ми течеше не знам какво, сълзи ли, кръв ли… Отидох да установя това в огледалото. Сълзи бяха, но бях и хубавичко изподраскан. Ах, как ми хареса в оня миг онова, кривото око! От отчаяние то беше почнало да гледа повече от всеки друг път встрани, за своя сметка. И тогава избягах, твърдо решил да не се прибирам вкъщи, докато не намеря някакъв, макар и скромен начин да издържам жена си и самия мен.
От яростното озлобление, което сам чувствувах в този момент към собственото си многогодишно лекомислие, заключих, че моето нещастие няма да събуди у никого не само съчувствие, но дори разбиране. Бях си заслужил това. Само един човек можеше да изпита милост към мен: оня, който беше ограбил цялото ни имущество. Но можеше ли Маланя да почувствува задължението да ми се притече на помощ след всичко, което се беше случило между мен и него? Помощта дойде обаче оттам, откъдето най-малко я очаквах.
След като бях прекарал целия ден вън от къщи, надвечер се сблъсках случайно с Помино, който се направи, че не ме забелязва и се опита да ме отмине.
— Помино!
Обърна се, по лицето му личеше, че е разстроен. Спря с наведен поглед:
— Какво искаш?
— Помино! — повторих по-силно, като разтърсих едното му рамо и се засмях на неговото важничене. — Ти наистина ли?…
О, човешка неблагодарност! На всичко отгоре Помино ми се сърдеше за измяната, която според него бях извършил спрямо него. Не успях да го убедя, че измяна е извършил той към мен и че би трябвало не само да ми благодари, но и да се просне и да целува земята, по която стъпвам.
Все още бях опиянен от мрачното веселие, което ме бе обзело, откак се бях погледнал в огледалото.
— Виждаш ли тези драскотини? — попитах аз по едно време. — Тя ми ги направи.
— Ро… тоест жена ти?
— Майка й!
И му разказах защо и как. Усмихна се, но пестеливо. Може би си помисли, че него вдовицата Пескаторе навярно не би го издраскала: положението му беше съвсем друго и други бяха неговият характер и сърце.
Тогава аз почувствувах изкушение да го попитам: защо, като толкова милее за Ромилда, не се ожени за нея навреме? Защо не избяга с нея, както го бях посъветвал, преди да ми се беше случило нещастието да се влюбя в нея поради неговата смешна стеснителност и нерешителност. Ето, тъкмо това исках да му кажа във възбуждението, което ме беше обзело, но се сдържах. Вместо това му протегнах ръка и го попитах с кого прекарва времето си през последните дни.
— С никого! — въздъхна той. — Скучая, ужасно скучая!
Той изрече тези думи тъй отчаяно, че внезапно разбрах истинската причина, поради която Помино бе нажален. Може би той съжаляваше не само за Ромилда. Бе загубил всичките си приятели: Берто го нямаше, с мен не можеше повече да общува, защото между нас беше Ромилда. И какво му оставаше да прави на бедния Помино?
— Ожени се, драги — казах му аз, — и ще видиш колко е весело.
Ала той поклати глава сериозно, със затворени очи и вдигна ръка:
— Никога! Никога вече.
— Браво, Помино, бъди непреклонен! Ако имаш нужда от компания — на твое разположение съм, цяла нощ ако искаш.
И му разказах за намеренията, които имах, когато излизах от къщи. Обрисувах му и отчаяното положение, в което се намирах. Помино се трогна като истински приятел и ми предложи малкото пари, които носеше у себе си. От сърце му благодарих и му казах, че тази помощ няма да ми бъде кой знае колко полезна, още утре всичко ще почне както преди. Имах нужда от постоянна работа.
— Чакай! — възкликна тогава Помино. — Знаеш ли, сега баща ми е общински съветник.
— Не знаех, но не се учудвам.
— Баща ми сега отговаря за народното просвещение.
— Виж, чак това не можех да си представя.
— Снощи на вечеря… Чакай! Познаваш ли Ромители?
— Не.
— Как тъй не! Оня, дето стои в библиотеката «Бокамаца». Той е глух, почти сляп, оглупял и едва се държи на крака. Снощи на вечеря баща ми ми каза, че библиотеката е в жалко състояние и че веднага трябва да се вземат мерки. Ето място за тебе!
— Библиотекар!? — извиках. — Но аз…
— Защо не! — каза Помино. — Щом за тази работа е бил подходящ Ромители…
Този довод ме убеди.
Помино ме посъветва леля Сколастика да отиде да поговори с баща му. Тъй щяло да бъде по-добре.
На следния ден отидох да навестя мама и говорих с нея, тъй като леля Сколастика не пожела да ми се покаже. И тъй, след четири дни станах библиотекар. Шестдесет лири месечно. Бях по-богат от вдовицата Пескаторе! Можеше да тържествувам.
През първите месеци за мен то беше почти развлечение поради присъствието на Ромители, на когото нямаше начин да се съобщи, че е пенсиониран от общината и следователно няма защо повече да идва в библиотеката. Всяка сутрин по едно и също време, нито минута по-рано, нито минута по-късно, го виждах да се показва на четири крака, като се броят и двата бастуна, по един във всяка ръка — те му служеха по-добре от краката. Едва пристигнал, той изваждаше от джобчето на жилетката си един стар меден солник и го закачаше на стената с цялата му огромна верига. Сядаше, стиснал двата бастуна между краката си, изваждаше от джоба си шапчица, табакера и голяма носна кърпа на червени и черни квадратчета, смръкваше голяма щипка тютюн, изсекваше се, после отваряше чекмеджето на масичката и изваждаше опърпана книга, която принадлежеше на библиотеката: «Исторически речник на мъртвите и живи музиканти, артисти и любители на изкуството» — напечатан във Венеция през 1758 година.
— Господин Ромители — виках му аз, като гледах как извършва тези операции съвършено спокойно, без да дава признак, че ме е забелязал. Имаше ли смисъл да му говоря? И топовен изстрел нямаше да чуе. Разтърсвах го за ръката и едва тогава той се обръщаше, присвиваше очи, сгърчваше цялото си лице, за да ме огледа, показваше ми жълтите си зъби, може би с намерение да ми се усмихне, после скланяше глава над книгата, сякаш искаше да я използува за възглавница. Каква ти възглавница! Той така четеше. От два сантиметра разстояние, с едно око, и произнасяше високо:
— Бирнбаум, Йохан Абрахам… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738… в Лайпциг през 1738 година ин октаво… ин октаво: «Безпристрастни коментари върху един деликатен пасаж от музикалния критик». Мицлер помести това произведение в първия том на своята «Музикална библиотека». През 1739…
И продължаваше тъй, като повтаряше по два и по три пъти имена и дати сякаш за да ги запамети. А защо четеше тъй силно, нямах представа. Повтарям, не би чул и топовен изстрел. Аз изумено го наблюдавах. Какво значение можеше да има за този човек, стигнал до това състояние, както се казва, на две крачки от гроба (той наистина почина четири месеца след назначаването ми за библиотекар), какво значение можеше да има за него, че Бирнбаум Йохан Абрахам е напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво? Поне самото четене да не му струваше толкова усилия. Дали трябва да му се признае, че наистина не можеше да живее без онези дати, написани в книгата, и без сведенията за музиканти (а той бе глух!), артисти и любители — мъртви и живи до 1758 година? Или може би той мислеше, че за един библиотекар е задължително да чете, като се има пред вид, че библиотеката е направена да се чете в нея? Там не беше стъпила жива душа и той бе взел тази книга, както би могъл да вземе която и да е друга. Беше толкова оглупял, че и това предположение е вероятно, дори много по-вероятно от първото.
Голямата маса в средата на библиотеката беше покрита със слой прах, дебел поне един пръст, тъй че, за да загладя донякъде черната неблагодарност на моите съграждани, аз написах с големи букви следния надпис:
C>
# НА МОНСИНЬОР БОКАМАЦА И ПРЕЩЕДЪР ДАРИТЕЛ В ЗНАК НА ВЕЧНА ПРИЗНАТЕЛНОСТ НЕГОВИТЕ СЪГРАЖДАНИ ПОЛОЖИХА ТАЗ И ПЛОЧА
C$
От етажерките от време на време падаха по две-три книги, следвани от плъхове, огромни като зайци. За мен те изиграха ролята на ябълката на Нютон.
— Открих! — извиках аз доволен. — Ето занятие за мен, докато Ромители чете своя Бирнбаум.
И като начало написах едно прилежно прошение по надлежния ред до почитаемия кавалер Джероламо Помино, общински съветник по народното просвещение с цел щото библиотеката «Бокамаца» или още «Санта Мария Либерале» да бъде своевременно снабдена с поне един чифт котки, чиято издръжка не би утежнила ни най-малко общината, като се има пред вид, че гореспоменатите животни ще се хранят изобилно с резултата от своя лов. Добавих, че няма да е лошо освен това библиотеката да се снабди с половин дузина капани и необходимата стръв, за да не кажа сирене, простонародна дума, която аз, като подчинен, сметнах, че не е уместно да поднасям под погледа на един общински съветник, който отговаря за народното просвещение.
Отначало ми изпратиха две нещастни котенца, които се уплашиха веднага от огромните плъхове и за да не умрат от глад, сами се навираха в капаните да ядат сиренето. Всяка сутрин ги намирах там затворени, мършави, грозни и тъй наплашени, че нямаха ни сила, ни желание да мяукат.
Написах ново изложение и тогава ми изпратиха два хубави, чевръсти и сериозни котарака, които, без да губят време, се заеха да изпълняват своя дълг. И капаните помагаха, в тях хващах живи плъхове. И тъй, една вечер, раздразнен, че на моите усилия и на моите победи Ромители не обръщаше никакво внимание, сякаш негово единствено задължение беше да чете, а на плъховете — да гризат книгите на библиотеката, ми хрумна, преди да си отида, да натикам два живи плъха в чекмеджето на неговата масичка. Надявах се по този начин да наруша поне на следното утро обичайното му досадно четене. Ами! Като отвори чекмеджето и усети да се измъкват под носа му двете зверчета, той се обърна към мен — аз едва се държах на крака от изблик на смях — и ме попита:
— Какво беше това?
— Два плъха, господин Ромители!
— А, плъхове… — рече той спокойно.
Свикнал беше. За него те бяха като домашни животни. И сякаш нищо не се беше случило, подхвана четенето на своята опърпана книга.


В един Трактат за дърветата от Джован Виторио Содерини четем, че «плодовете зреят отчасти поради топлината и отчасти поради студа; защото топлината, както на всички е известно, притежава силата да изпича и е обичайният причинител на зрелостта». Значи, Джован Виторио Содерини не е знаел, че търговците на плодове са изпробвали друг причинител на зрелостта. За да занесат ранни плодове на пазара и да ги продават по-скъпо, те обират ябълките, прасковите и крушите, преди сами да са достигнали до зрелост и приятен вкус, и насила ги карат да зреят, като ги натъртват.
Ето, по този начин узря душата ми, дотогава все още зелена.
В кратко време много се промених. След смъртта на Ромители аз останах тук сам, разяждан от досада в усамотената черквичка, сред всички тия книги, ужасно сам и въпреки това без желание за общуване. Бих могъл да стоя тук само по някой и друг час на ден. Но се срамувах да се показвам по улиците на градчето. Бях обеднял, бях беглец от къщи като от затвор и затова си повтарях: «По-добре тук.» Но какво да правя тук? Е, да, можех да ловя плъхове, но стигаше ли ми това!
Първия път, когато се намерих с книга в ръка, която бях измъкнал из рафтовете ей тъй, случайно, без да знам коя е, усетих тръпка на ужас. Значи, и аз ще изпадна като Ромители до положението да чувствувам задължение, бидейки библиотекар, да чета заради всички ония, които не влизат в библиотеката? И запратих книгата на земята. Но после я вдигнах и — точно така, господа — започнах да чета и аз, и аз само с едно око, защото другото не искаше и да знае.
Тъй четох безредно и по малко от всичко, ала главно книги по философия. Те много тежат: и въпреки това, който ги поглъща и се храни от тях, живее сред облаците. Те размътиха още повече моя и без това екстравагантен мозък. Когато главата ми пламваше, заключвах библиотеката и отивах по една стръмна пътечка на малък, усамотен плаж.
Гледката на морето ме караше да изпадам във вцепеняващ страх, който постепенно се превръщаше в непоносим гнет. Седях на плажа и си забранявах да гледам морето, като навеждах глава, ала чувах грохота по цялото крайбрежие, докато между пръстите ми бавно се изплъзваше плътният, тежък пясък. Мърморех си:
— Тъй, винаги, до смъртта, без всякаква промяна, никога…
Неподвижното ми съществование караше тогава да избликват у мен внезапни странни мисли, сякаш изблици на безумие. Скачах и исках да отърся от себе си безумието, започвах да се разхождам по плажа. Ала тогава виждах как морето неуморно изпраща към брега ленивите си сънни талази, гледах пустите пясъци, виках от гняв и размахвах юмруци:
— Но, защо, защо?…
И морето мокреше краката ми.
Морето изпращаше някоя по-висока вълна, навярно за да ме укори:
— Виждаш ли, драги, какво печели човек, като си задава някои въпроси? Мокри си краката. Върни се в твоята библиотека! От солената вода подгизват обущата ти, а нямаш достатъчно пари, та да ги хвърлиш. Върни се в библиотеката и зарежи философските книги! Я вземи по-добре да прочетеш и ти, че Бирнбаум Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво… Без съмнение ще извлечеш по-голяма полза.
Ала един ден най-после дойдоха да ми кажат, че жена ми е започнала да ражда. Трябваше да тичам бързо вкъщи. Хукнах като лопатар: но бягах повече от самия мене, за да не остана дори за миг насаме със себе си и с мислите, че ми се ражда дете. Аз, в това положение — и дете! Щом стигнах до вратата на къщата, тъща ми ме хвана за раменете и ме завъртя кръгом:
— Лекар! Тичай! Ромилда умира!
При такава новина на човек му се иска да остане, да поседи вкъщи, нали? А вместо това — тичай! Не чувствах краката под себе си. Не знаех накъде да се отправя. И докато тичах, без сам да зная как, повтарях: «Лекар, лекар!» Хората се спираха по улиците, опитваха се да спрат и мен, за да обясня какво се е случило. Усещах да ме теглят за ръкавите, виждах пред себе си бледни и уплашени лица, но отстранявах всички: «Лекар, лекар!»
През това време лекарят бил вече у нас, докато аз отчаян и вбесен обикалях всички аптеки. Когато се прибрах задъхан, в окаян вид, първото момиченце се беше вече родило, а второто се мъчеше да види бял свят.
— Близначки!
И сега ги виждам там, в люлката! И двете мънички, едното момиченце до другото: дращеха се една друга със слабите си ръчички, сякаш ги движеше първичен инстинкт, който предизвикваше отвращение и жалост. Жалки, жалки, жалки, по-жалки и от двете котенца, които намирах всяка сутрин в капаните! И те нямаха сили да плачат, както котенцата нямаха сили да мяукат — а ето че се драскаха!
Отдалечих ги една от друга. При първия допир до тези нежни и студени телца ме обхвана непознат трепет, някакъв неописуем пристъп на нежност: те бяха мои дъщери!
Едната умря след няколко дни, другата ми даде възможност да се привържа към нея с целия плам на баща, който няма нищо друго освен детето и превръща собственото си създание в единствена цел на своето съществование. Тя беше достатъчно жестока да умре, когато почти бе навършила годинка и беше толкова хубавичка, толкова миличка със своите златки къдрици, които аз навивах около пръстите си и целувах ненаситно. Викаше ми «тате», аз веднага отговарях «дъще», тя отново ми казваше «тате», тъй без смисъл, както се викат птиците помежду си.
Едновременно с нея, в същия ден и почти в същия час почина и майка ми. Не знаех как да поделя между тях моята мъка и моите последни грижи. Оставях дъщеричката да спи и изтичвах при мама, която не се тревожеше за себе си и не се страхуваше от своята смърт, а ме разпитваше за нея, за внучката, и се измъчваше, че не може да я види и целуне за последен път. Тази мъка продължи девет дни! И тъй, след девет дни и девет нощи мъчително бдение, без да склопя очи дори за минута… Трябва ли да призная?… Мнозина навярно биха изпитали неудобство да признаят. И все пак това е човешко, човешко, човешко, аз не почувствувах мъка, не, не почувствувах мъка първия миг. Останах известно време в ужасно и мрачно вцепенение и заспах. Точно така, първо трябваше да се наспя. После, разбира се, когато се събудих, ме връхлетя гневна, жестока болка за дъщеричката ми, за мама. Тях вече ги нямаше… Едва не полудях. Цяла нощ бродих из градчето и по полето. Не знам какво съм мислил, зная само, че накрая се озовах в имението _Стия_ до мелничния яз и че един човек на име Филипо, бивш мелничар, който по онова време беше пазач, ме отведе по-надалеч и ме накара да седна под дърветата. Той дълго ми говори за мама, а след туй и за баща ми, за хубавите стари времена и ми каза, че не бива да плача и да се отчайвам, защото, за да се грижи за дъщеричката ми в отвъдния свят, беше побързала да отиде баба й, добрата бабичка, която щяла да я държи на коленете си и винаги щяла да й говори за мен и никога, никога няма да я оставя сама.
Три дни по-късно Роберто, сякаш за да ми заплати сълзите, ми изпрати петстотин лири. Той ми писа да се погрижа за прилично погребение на мама. Но за това вече се беше погрижила леля Сколастика.
Петстотинте лири останаха дълго между страниците на една книга в библиотеката.
После ми послужиха и станаха — както ще разкажа — причина за моята първа смърт.


> 6. Так, так, так…

Само тя, онази топчица от слонова кост, която грациозно обикаляше там вътре в рулетката, в посока, обратна на часовниковите стрелки, само тя играеше:
— Так, так, так…
Само тя, но не и ония, които я гледаха с напрежение и мъка, причинени от нейните капризи; тя, на която недалеч, по жълтите квадрати на игралната маса, множество ръце бяха поднесли като оброчен дар злато, злато и злато; множество ръце, които сега трепереха в мъчително очакване и докосваха несъзнателно друго злато, за следващото залагане, докато умоляващите очи сякаш казваха: «Където ти пожелаеш, където ти пожелаеш, там спри, изящна топчице от слонова кост, наша жестока богиньо!»
Бях попаднал случайно там, в Монте Карло.
След неотдавнашното двойно нещастие всекидневните сцени с тъщата и жена ми предизвикваха у мен нетърпимо отвращение. Бях потиснат, грохнал. Не знаех как да се боря с досадата, дори бих казал с погнусата от този живот; чувствувах се жалък, без надежда и без изгледи за нещо по-добро. Моето сладко момиченце повече не можеше да ме утешава, аз не получавах никаква отплата за горчивината и безизходността на ужасното положение, в което бях изпаднал. Тогава взех почти внезапно решение: избягах пешком от градчето, носейки в джоба си петстотинте лири на Берто.
По пътя си наумих да отида в Марсилия, като взема влака от железопътната гара в съседното градче. В Марсилия навярно щях да успея да купя билет за трета класа и да отплувам за Америка без определена цел.
Какво по-лошо можеше да ми се случи от онова, което бях изстрадал в собствения си дом? Знаех, че вървя към други окови, ала те едва ли щяха да са по-тежки от тия, които сега смъквах от крака си. Освен това щях да видя други страни, други хора, друг живот и поне щях да се освободя от унинието, което сега ме душеше и смазваше.
Само че като стигнах в Ница, почувствувах как се обезкуражавам. От доста време насам младежкият ми устрем беше прекършен: досадата твърде много ме бе разяла отвътре, бе притъпила болката ми. Но най-силно ме гнетеше обстоятелството, че бяха недостатъчно парите, с които щях да се впусна наслуки в мрака на съдбата, някъде далече, сред неизвестен живот и без всякаква подготовка.
И ето че слязох в Ница, ала не бях решил твърдо дали да се върна вкъщи. Обикалях града, случи се да спра пред един голям магазин на Авеню дьо ла гар, над който висеше надпис с големи позлатени букви:
C>
DÉPOT DE ROULETTES DE PRÉCISION*
[* Склад за прецизни рулетки (фр.).]
C$
Бяха изложени рулетки от всякакъв вид и размери. Заедно е другите принадлежности за игра имаше и брошури, на чиито корици бяха изобразени рулетки.
Известно е, че нещастните хора лесно стават суеверни, колкото и после да се присмиват на чуждата лековерност и на надеждите, които на самите тях често и ненадейно суеверието е вдъхвало и които естествено никога не се оправдават.
Спомням си, че след като бях прочел заглавието на една от тези брошурки — «Méthode pourgagner á la roulette»*, се отдалечих от магазина с усмивка на презрение и съжаление. Ала след това, едва направил няколко крачки, се върнах назад, подтикван само от любопитство, разбира се, със същата тази презрителна и съжалителна усмивка на устните, влязох в магазина и купих брошурата.
[* Метод за печелене на рулетка (фр.).]
Изобщо не разбрах за какво се говори там, в какво се състои играта и какъв е нейният механизъм. Започнах да чета — ала разбрах твърде малко.
«Може би това се дължи — помислих си — на недостатъчните ми познания по френски.»
Никой не беше ме учил френски език. Сам бях по-прочел и понаучил нещо оттук-оттам в библиотеката. Освен това не бях сигурен в произношението и се страхувах, че като заговоря, ще предизвикам смях.
Тъкмо този срам отначало ме накара да се двоумя дали да отида, или да не отида. Но после си спомних, че бях тръгнал да търся щастието си чак в Америка без всякакви средства и без дори най-бегли познания по английски или испански. И тъй — смелост! С бедния си френски и под ръководството на брошурата можеше да си опитам щастието в Монте Карло — градът беше на две крачки.
«Нито тъща ми, нито жена ми — казвах си във влака — знаят за париците, които са ми останали в портфейла. Ще отида да ги хвърля там, та да се освободя от изкушението. Надявам се, ще ми останат колкото да си платя връщането вкъщи, а ако ли не…»
Бях чувал да казват, че не липсват дървета, издръжливи дървета в парка на игралния дом. В края на краищата може би щях да се обеся икономично на някое от тях с колана на панталона си и щях да правя добро впечатление. Хората щяха да казват:
— Кой знае колко много е загубил тоя нещастник!
Трябва да призная, че очаквах нещо по-добро. Наистина входът не изглеждаше лошо. Осемте мраморни колони показваха, че тук са искали да издигнат храм на Фортуна. Един централен вход и две странични врати. На двете врати беше написано «Tirez»*. Това го разбрах, после видях, че на централния вход е написано «Poussez»** и че то очевидно значеше обратното. Блъснах и влязох.
[* Дръпни. (фр.).]
[** Бутни (фр.).]
Вътре цареше просто обидна и ужасна безвкусица! Можеше поне да предложат на ония, които оставят там толкова пари, удоволствието да бъдат одрани в по-малко пищно, но по-хубаво място. Всички големи градове сега се хвалят, че имат хубави кланици за бедните животни, които при това са лишени от образование и не могат да се наслаждават. И все пак вярно е, че повечето от хората, които отиват в игралния дом, съвсем не обръщат внимание на безвкусицата, с която са декорирани петте зали. По същия начин ония, които седят по диваните около игралните маси, често не забелязват съмнителната елегантност на тапицерията.
Там седят обикновено нещастници, чийто разсъдък безвъзвратно е помътен от страстта към хазарта: седят там, за да изучават тъй нареченото равновесие на вероятностите и обмислят сериозно комбинациите, които трябва да изпробват, сложната постройка на играта; записват и сравняват редуването на числата; с една дума, тези хора искат да разберат логиката на случайността, а то е, все едно да изстискаш вода от камък; и са уверени, че днес или утре ще успеят.
Ала не трябва да се учудваме на нищо.
— Ах, дванадесет! Дванадесет! — говореше ми един господин от Лугано, едър човек, чийто вид навеждаше на утешителни размишления за съпротивителните способности на човешкото същество. — Дванадесет е царят на числата — то е моето число! Никога не ми изневерява! Е, понякога, дори често, за развлечение ме дразни, но в края на краищата ме възнаграждава, винаги ме възнаграждава за моята вярност!
Той беше влюбен, тоя великан, в числото дванадесет и не можеше да говори за друго. Разказа ми, че предния ден това негово любимо число не искало да се падне нито веднъж; но той не се признал за победен. Едно след друго упорито залагал на дванадесет, не отстъпил докрай, до часа, в който крупиетата обявили:
— Messieurs, aux trois derniers!*
[* Господа, три последни залагания (фр.).]
И ето — при първото от тези три залагания — нищо. Нищо и при второто. А при третото и последно: трак, дванадесет!
— Обади ми се! — заключи той с искрящи от радост очи. — Обади ми се!
Истина, че след като губил целия ден, му останали за последното залагане само някоя и друга пара, тъй че не успял да компенсира загубеното. Но какво значение имаше това за него? Нали числото 12 му се беше обадило!
Като слушах тези думи, се сетих за едно четиристишие на бедния Пергел, чиято тетрадка с игрословия, придружени с чудатите му стихове, бях изровил по време на опразването на къщата и сега се пази в библиотеката. Реших да го изрецитирам на този господин:
P>
Не ме напускаше надеждата гореща:
ще мине тук една богиня горделива.
Мечтаех за Фортуна, чаках среща.
И дойде тя. Но беше грозна и свидлива.
P$
И тогава господинът хвана глава е двете си ръце, болезнено сгърчи цялото си лице и остана тъй доста време. Погледнах го първо изненадано, после със съчувствие.
— Какво ви е?
— Нищо. Смея се — отвърна той.
Тъй се смееше. Толкова много, толкова много го болеше глава, че не можеше да понася разтрисането от смеха. Идете, та се влюбвайте в числото дванадесет!


Преди да си опитам щастието — макар и без всякакви илюзии, — реших да погледам, за да разбера как се играе.
Играта не ми изглеждаше никак сложна, както си бях въобразил, четейки брошурата.
Сред игралната маса, на зелената покривка с цифри беше монтирана рулетката. Наоколо бяха играчите: мъже и жени, стари и млади, от различни страни, от различни слоеве, някои седнали, други прави, бързаха да сложат купчинки от луидори, лири и банкноти по жълтите числа на квадратите. Ония, които не можеха да се доближат или пък не искаха да го сторят, казваха на крупието числата и цветовете, на които залагаха, и с удивителна ловкост крупието веднага поставяше с лопатката техните залози според указанията. Настъпваше тишина, странна тишина, изпълнена е тревога, сякаш трептяща от сдържани страсти, нарушавана от време на време от монотонния сънлив глас на крупиетата:
— Messieurs, faite vos jeux!*
[* Господа, залагайте! (фр.)]
А в това време край други игрални маси, други също тъй монотонни гласове казваха:
— Le jeu est fait! Rien ne va plus!*
[* Играта започва! Други залози са невалидни! (фр.)]
Накрая крупието хвърляше топката върху рулетката:
— Так, так, так…
И всички очи се насочваха към топката с различно изражение: тревога, предизвикателство, страдание, ужас. Някои от ония, които стояха прави зад щастливците, намерили кресло, надникваха, за да зърнат още веднъж своя залог, преди греблата на крупиетата да се протегнат и да го грабнат.
Накрая топката падаше на циферблата, крупието повтаряше обичайната си фраза и обявяваше падналото се число и цвят.
Престраших се за първия малък залог върху лявата маса на първата зала и тъй наслуки произнесох числото двадесет и пет. Зачаках и аз коварната топчица, ала се усмихвах поради някакво странно усещане на гъдел в корема.
Топката падна на циферблата.
— Vingtcinq — обяви крупието. — Rouge, impair et passe!*
[* Двадесет и пет. Червено, нечетно и пас! (фр.) Цифрите при игра на рулетка са разделени и на две половини: манк (от 1 до 18) и пас (от 19 до 36).]
Бях спечелил! Протегнах ръка към моята умножена купчинка, когато един твърде висок господин, с мощно вдигнати рамене, които подкрепяха мъничка главица, със златни очила над смачкания нос, с полегато чело, с дълги прави коси по тила — ни руси, ни сиви, както брадичката и мустаците, — я отстрани без много церемонии и прибра моите пари.
На бедния си и стеснителен френски език се опитах да му обясня, че е сбъркал — о, разбира се, неволно.
Той беше немец и говореше френски по-лошо от мен, ала правеше това с лъвска смелост. Нахвърли се върху мен, като твърдеше, че грешката била моя и парите били негови.
Огледах се удивен: никой не продума, дори моят съсед, който беше видял да залагам моята дребна сума върху двадесет и пет. Погледнах крупиетата. Те бяха неподвижни, безстрастни като статуи.
«Тъй, значи!» — казах си. Взех смирено другите монети, които бях оставил на масата пред мен, и се отдалечих.
«Ето способ да спечели човек на рулетка — помислих си, — за който не се говори в брошурата. Кой знае дали не е единственият в края на краищата…»
Но съдбата, неизвестно заради каква своя тайна цел, пожела да ме опровергае по забележителен и тържествен начин.
Приближих се до друга маса, където играеха с високи залози. Дълго наблюдавах хората, които бяха наоколо: повечето бяха господа във фракове. Имаше и доста дами и не една ми се стори със съмнително поведение. Видът на едно човече, изключително русо, с големи светлосини, набраздени с венички и оградени с дълги, почти бели мигли очи, никак не ми хареса. Най-напред, защото и той беше във фрак, ала се виждаше, че не е свикнал да го носи. Гледах как играе: заложи много, загуби. Не се развълнува, в следващата игра заложи отново значителна сума. Ясно, този човек не би тръгнал да краде моите стотинки! Макар че първия път се бях опарил, засрамих се от моите подозрения. Толкова хора се бяха събрали там и безстрашно хвърляха с шепи злато и сребро, сякаш бе пясък, та за моята нищожна сумичка ли трябваше да се страхувам.
Забелязах сред другите един младеж, бледен като восък, с голям монокъл на лявото око, който се стараеше да си придава сънливо безразличен вид. Седеше, непринудено вадеше от джобовете си луидори, после наслуки ги поставяше на коя да е цифра, без да гледа, като поскубваше космите на набождащите си мустачки, и чакаше топката да падне. Тогава питаше своя съсед дали е спечелил.
Непрекъснато губеше.
Неговият съсед беше слаб и елегантен господин, над четиридесетте. Вратът му беше твърде дълъг и тънък и беше почти без брадичка. Имаше черни живи очички и хубави гарванови коси, гъсти и вдигнати над челото. Явно изпитваше удоволствие да отговаря утвърдително на младежа. Той самият понякога печелеше.
Застанах до един едър господин с толкова тъмна кожа, че орбитите на очите му и клепачите му изглеждаха като опушени. Косите му бяха металносиви, а брадичката все още черна и къдрава. От него лъхаше здраве и сила. Въпреки това сякаш въртенето на топката от слонова кост предизвикваше у него пристъп на астма, всеки път той започваше да се дави силно и неудържимо. Хората се обръщаха да го гледат, ала той рядко забелязваше: когато забележеше, спираше за миг, оглеждаше се с нервна усмивка и отново се задавяше, като не можеше да се сдържи, докато топката не паднеше на циферблата.
Като гледах всичко това, малко по малко треската на играта завладя и мен.
Първите ми залагания свършиха зле. После започнах да чувствувам някакво необичайно, буйно опиянение; действувах като автомат, обземаха ме внезапни и несъзнателни пориви. Залагах всеки път последен, след другите — ето там! — и веднага добивах усещане, сигурност, че ще спечеля. И печелех. Отначало залагах по малко, после постепенно все повече, без да броя. Състоянието на ведро опиянение, в което все повече изпадах, дори не се нарушаваше от някое и друго несполучливо залагане. Дори понякога си казвах: «Ето сега ще загубя, това трябва да го загубя» Бях като наелектризиран. По едно време ме обзе вдъхновение да рискувам всичко: залагам ей там, и край! И спечелих. Ушите ми бръмчаха, целият бях в пот, а треперех от студ. Стори ми се, че един от крупиетата, сякаш изненадан от моята упорита сполука, ме наблюдава. При крайното възбуждение, в което се намирах, аз чувствувах в погледа на този човек някакво предизвикателство и отново, без да се замислям, рискувах всичко — онова, което имах, и онова, което бях спечелил. Ръката ми се насочи към същото предишно число — тридесет и пет. За малко не я дръпнах, ала не, там, отново там, заложих, сякаш някой ме принуждаваше. Притворих очи, навярно съм бил смъртноблед. Настъпи дълбока тишина и ми се стори, че всички замълчаха само заради мен, сякаш споделяха моето тревожно очакване. Топката се въртя, въртя цяла вечност, толкова бавно, че с всеки миг мъчението ми ставаше все по-непоносимо. Накрая спря.
Очаквах крупието да обяви със своя обичаен (сега ми се стори съвсем далечен) глас:
— Trentecinq, noir, impair et passe!*
[* Тридесет и пет, червено, нечетно и пас! (фр.)]
Взех парите и бях принуден да се отдалеча като пиян. Отпуснах се на един диван без сили, облегнах глава на облегалката поради внезапно и непреодолимо желание за сън, за малко почивка. И вече почти се отдавах на съня, когато почувствувах върху себе си някаква тежест, материална тежест, която внезапно ме сепна. Колко ли бях спечелил? Отворих очи, но трябваше веднага да ги затворя отново — главата ми се въртеше. В помещението горещината беше нетърпима. Как! Нима вече беше вечер? Бях зърнал запалените светлини. И колко време бях играл? Станах бавно, излязох.


Вън в преддверието беше още ден. Свежият въздух ме поободри.
Доста хора се разхождаха там: някои замислени, самотни, други по двама, по трима бъбреха и пушеха.
Наблюдавах ги. Бях новак в това място, все още неориентиран, а бих желал да изглеждам поне малко като постоянен посетител. Изучавах ония, които ми изглеждаха най-непринудени, и ето че неочаквано някой от тях побледняваше, заглеждаше се втренчено, млъкваше, после хвърляше цигарата си и сред смеховете на събеседниците си се измъкваше: връщаше се в игралната зала. Защо се смееха неговите другари? Аз също се усмихвах инстинктивно и гледах като глупак.
— A toi, mon cheri!* — чух да ми казва тих женски, малко дрезгав глас.
[* За тебе, скъпи! (фр.)]
Обърнах се, видях една от ония жени, които преди седяха до мен около игралната маса. Тя ми подаваше с усмивка една роза. Друга роза беше задържала за себе си. Беше ги купила току-що от будката за цветя във вестибюла.
Значи, имах непохватен вид на глупак?
Обзе ме ужасен гняв, отказах, без да благодаря, и понечих да се отдалеча от нея. Но тя ме хвана за ръката, като се смееше и се държеше пред другите така, сякаш водим интимен разговор. Започна да ми говори тихо и поверително. Стори ми се, че разбирам: предлагаше ми да играя заедно с нея, тъй като била присъствала преди малко на моите щастливи удари; по мое указание тя щяла да залага за мен и за самата себе си.
Отърсих се целият, изразявайки презрение, и без да кажа дума, я зарязах.
След малко, като влязох в игралната зала, видях, че тя разговаря с един нисичък, мургав господин, брадат, с недружелюбни очи, на вид испанец. Беше му дала розата, която преди малко предлагаше на мен. При някакво общо движение на двамата ми стана ясно, че говорят за мене. И реших да бъда нащрек.
Влязох в другата зала, приближих се до първата игрална маса без желание да играя. И ето след малко онзи господин, но без жената, също се приближи към масата, като се правеше, че не ме забелязва.
Тогава започнах да го фиксирам решително, за да го накарам да разбере, че съм забелязал всичко и че пред мен тия работи не минават.
Ала този човек съвсем нямаше вид на мошеник. Той играеше и при това залагаше много: загуби три последователни игри, като мигаше непрекъснато, може би поради усилието, което полагаше, да скрие вълнението си. При третата загуба ме погледна и се усмихна.
Оставих го и се върнах в другата зала при игралната маса, където преди малко бях спечелил.
Крупиетата се бяха сменили. Жената беше на предишното си място. Останах назад, за да не ме забележи, и видях, че тя играеше на дребно, и то не във всяка игра. Промъкнах се напред, тя ме забеляза: тъкмо се готвеше да играе и се въздържа, като очевидно изчакваше да заложи там, където аз щях да заложа. Но напразно чакаше. Когато крупието каза: «Le jeu est faitl Rien ne va plus!», аз я погледнах, а тя вдигна пръст, за да ме заплаши шеговито. Няколко залагания не играх, после при вида на играчите пак се запалих и като почувствувах, че се разгаря в мен предишната страст, престанах да й обръщам внимание и отново се заиграх.
По какво тайнствено внушение продължавах тъй безпогрешно да следвам непредвидимата изменчивост на цифрите и цветовете? Само необикновено подсъзнателно предвиждане ли проявявах аз? Тогава как да си обясня безумното, наистина безумното си упорство? Тръпки ме побиват, като си спомня за това — та аз рискувах всичко, всичко, може би дори живота си, при тези залози, които бяха истински предизвикателства спрямо съдбата. Не! Не! Ах имах чувството, че крия една почти сатанинска сила в ония мигове, благодарение на която покорявах, омагьосвах съдбата, подчинявах нейните капризи на моите. И не само у мене съществуваше това убеждение. То се беше разпространило бързо и между другите играчи. Всички вече следяха рискованата ми игра. Не зная колко пъти се падна червено, докато аз упорствувах да залагам на него. После залагах на нула и се падаше нула. Дори младежът, който изваждаше луидори от джоба на панталона си, се беше развълнувал и разпалил. Едрият, мургав господин се задушаваше повече от всякога. Около игралната маса възбуждението растеше все повече и повече: всички трепереха от вълнение, правеха резки нервни движения и с усилие сдържаха мъчителния си ужасен гняв. Самите крупиета бяха загубили своята студена безстрастност.
Внезапно, правейки огромен залог, почувствувах нещо като световъртеж. Усетих, че върху мен лежи огромна отговорност. Почти нищо не бях ял от сутринта, целият треперех, тресях се от дълго и силно възбуждение. Не можех повече да издържа и след този залог се оттеглих, залитайки. Усетих, че някой ме хваща за ръката. Свръхвъзбуден, с очи, които изпускаха пламъци, дребният брадат испанец искаше на всяка цена да ме задържи:
— Вижте, единадесет и четвърт часът. Крупиета капят за три последни залагания и бихме накарали банка да фалира!
Той говореше на смешен и развален италиански език, а аз не можех даже да разсъждавам, само упорито отговарях на моя роден език:
— Не, не, стига, не мога вече, оставете ме да си вървя, драги господине!
Пусна ме, но тръгна подире ми. Качи се заедно с мене във влака до Ница и настоя на всяка цена да вечерям с него, а после да се настаня в хотела, в който е отседнал той.
Отначало ми беше едва ли не приятно почти страхопочтителното възхищение, което този човек се чувствуваше щастлив да ми засвидетелствува, сякаш бях вълшебник. Понякога човешката суета не се отказва да стъпи на пиедестала дори на обидното преклонение, за да приеме лютивия и смраден тамян на недостойното, ниско ласкателство. Чувствувах се като генерал, който е победил в трудна и отчаяна битка, ала случайно и без да знае как. Аз вече започнах да осъзнавам това и идвах на себе си. В същото време постепенно растеше и раздразнението ми от обществото на тоя човек.
Но след като слязох в Ница, колкото и да се стараех, не успях да се освободя от него. Трябваше да отидем заедно на вечеря. Там ми призна, че тогава, в преддверието на казиното, той ми е изпратил онази весела женичка, на която от три дни закрепвал крилца да лети, да лети макар и малко над земята, крила от банкноти, тоест давал й по някоя стотачка, за да си опита късмета. Тази дамичка навярно е спечелила доста онази вечер, следейки моята игра, тъй като повече не я видял при изхода.
— Какво да правя? Бедната, навярно е намерила нещо по-добро. Стар съм аз! Благодаря на господа, че _me la son levada de sobre_*!
[* … че се отървах от нея (исп.).]
Каза ми, че бил в Ница от една седмица и всяка сутрин отивал в Монте Карло, където винаги до онази вечер имал невероятен успех. Искаше да узнае по какъв начин съумявам да печеля. Вероятно съм разбрал законите на играта или пък съм проумял някое безпогрешно правило.
Засмях се и му отговорих, че до сутринта на този ден не съм виждал дори нарисувана рулетка и че не само не знаех как се играе, но и не съм имал най-далечно подозрение, че ще играя и ще спечеля по такъв начин. Аз бях изумен и объркан повече от него.
Не успях да го убедя. След като смени ловко темата (той мислеше, че си има работа с някой изпечен мошеник) и като говореше с удивителна непринуденост на своя полуиспански и полу кой знае какъв език, ми направи същото предложение, което ми направи посредством онази весела дамичка сутринта.
— Но не, моля ви се! — възкликнах аз, като се стараех все пак да смекча с усмивка отказа си. — Та нима вие сериозно вярвате, че в тази игра може да има правила или тайни? Само късмет! Днес имах късмет, а утре може да нямам. А може и да имам пак. Надявам се, че ще имам!
— Ама защо вие — попита ме той — не пожелахте днес да се aproveciar* от сполуката?
[* Aproveciar — да се възползвате (исп.).]
— Аз апрове…
— Да, как да кажа, да се възползувате. Voilá*!
[* Voila — ето (фр.).]
— Играх според моите възможности, драги господине.
— Bien!* — каза той. — Залагам аз за вас. От вас сполука, от мен пари.
[* Bien — добре (фр.).]
— Но тогава може би ще загубим! — заключих аз, като се усмихнах. — Не, не, вижте! Ако вие наистина вярвате, че съм толкова щастлив — защото аз съм такъв само в играта, а във всичко останало със сигурност зная, че не съм, — да направим тъй: без никакви споразумения между нас и без каквато и да е отговорност от моя страна, защото отговорност не желая да поемам, вие ще залагате много там, където аз ще залагам малко, както правехте днес, и ако всичко тръгне добре…
Не ме остави да довърша. Избухна в странен смях — навярно искаше да звучи иронично, и каза:
— Е, не, драги господине, не! Днес да, тъй сторих, утре няма, точно така. Ако вие залагате много заедно с мой залог — добре, ако не — няма да стане. Много благодарности!
Погледнах го, като правех усилия да разбера какво искаше да каже. Без съмнение в неговите думи и в този смях се криеше някакво обидно подозрение. Намръщих се и му поисках обяснение. Престана да се смее, ала на лицето му остана чезнещата следа на този смях.
— Казвам, че не, че няма да го направя. Нищо повече няма да кажа.
Ударих силно с юмрук по масата и с изменен глас настоях:
— Нищо подобно! Длъжен сте да обясните какво искате да кажете с вашите думи и с глупашкия си смях. Аз не разбирам!
Забелязах, че докато говорех, той побледня и сякаш се смали, явно се готвеше да ми поиска извинение. Станах възмутен, вдигайки рамене.
— Стига! Презирам вас и вашето подозрение, което недоумявам за какво е!
Платих сметката си и излязох.


Познавах един почтен и дори достоен за възхищение човек поради изключителните качества на своята интелигентност, ала не го уважавах: ни повече, ни по-малко заради чифт панталони, които той упорито носеше. Доколкото си спомням, те бяха ярки, карирани, плътно прилепнали към хилавите крака. Дрехите, които обличаме, тяхната кройка, техният цвят могат да накарат хората да мислят за нас най-странни неща.
Ала сега обидата ми беше още по-голяма, защото не се чувствувах облечен зле. Вярно, не бях във фрак, но бях в черен, съвсем приличен траурен костюм. И после аз си бях все в същия тоя костюм, когато оня неприятен немец ме взе за будала и най-безцеремонно ми прибра парите. Защо сега този ме вземаше за мошеник?
«Може би заради моето брадище — мислех си, докато излизах — или заради твърде късите ми коси.»
Отправих се да търся хотел, какъвто и да е, за да се затворя и преброя какво съм спечелил. Струваше ми се, че съм натъпкан с пари: навсякъде имаше по малко — в джобовете на сакото, на панталоните и на жилетката: злато, сребро, банкноти. Навярно бяха много, много! Чух, че бие два часът. Улиците бяха пусти. Мина празен файтон, качих се.
Залагайки незначителна сума, бях спечелил около единадесет хиляди лири. Отдавна не бях виждал пари и отначало сумата ми се стори голяма. Ала после, като премислих някогашния си живот, почувствувах силно презрение към себе си. Как така, нима две години в оная библиотека и прибавката на всички други нещастия до такава степен бяха ме направили жалък? Това ново раздразнение към самия мене започна да ме трови, като гледах парите, разхвърляни там, по леглото.
«Хайде, добродетелни човече, скромни библиотекарю, хайде, върни се вкъщи да успокоиш с това съкровище вдовицата Пескаторе. Тя ще помисли, че си откраднал тези пари и веднага ще изпита към теб голямо уважение. Ако това не ти се струва достатъчна награда за твоите големи усилия, по-скоро заминавай за Америка, както първоначално беше решил. Сега, с тия пари, би могъл. Единадесет хиляди лири! Какво богатство!»
Събрах парите, нахвърлих ги в чекмеджето на нощното шкафче и си легнах. Но не можах да заспя. Какво трябваше да правя всъщност? Да се върна в Монте Карло и да върна необичайната печалба? Или да се задоволя с нея и скромно да и се наслаждавам. Но как? Даваше ли ми сърце да се наслаждавам с това семейство, което си бях създал? Щях да облека малко по-хубаво моята жена, която вече не само не полагаше усилия да ми се харесва, а, напротив, правеше всичко възможно, за да предизвика моето отвращение, като оставаше несресана по цял ден, ходеше без корсет, по чехли и с дрехи, провиснали отвсякъде. Вероятно считаше, че за съпруг като мене не си струва да се гизди. При това тя не беше оздравяла напълно след опасното раждане. А колкото за характера й — от ден на ден ставаше все по-раздразнителна не само към мен, а е всички околни. Обидата и отсъствието на живо, искрено чувство бяха започнали да подхранват у нея отпуснатост и мързел. Тя не се привърза дори към момиченцето, чието раждане заедно, със смъртта на другото, умряло едва на няколко дни, беше за нея поражение в сравнение с хубавия, цветущо здрав син на Олива, роден около месец по-късно, след лека бременност, без усилие. Освен това дрязгите и постоянните разногласия, които се появяват винаги когато нуждата, подобно настръхнала черна котка, се свие върху пепелта на изгасналото огнище, вече бяха направили омразно съжителството и на двама ни. С някакви си единадесет хиляди лири щях ли да възстановя мира вкъщи, щях ли да възкреся любовта, безчестно отровена още при самото й зараждане от вдовицата Пескаторе? Глупости! Ами тогава? Да замина за Америка? Но защо да отивам да търся тъй далече Фортуна, когато тя изрично бе пожелала да ме спре тук, в Ница, мене, нищо неподозиращия, пред онзи магазин за хазартни игри? Сега аз трябваше да се покажа достоен за нея, за нейното благоволение, ако тя наистина искаше да го прояви. Решено! Всичко или нищо. В края на краищата щях да си остана такъв, какъвто бях преди. Какво всъщност са единадесет хиляди лири?
Така на следния ден се върнах в Монте Карло. Върнах се за дванадесет последователни дни. Тогава нямах възможност, нито време да се учудя от приказното благоволение на щастието. Бях вън от себе си. Направо си бях загубил ума. Аз и сега не изпитвам удивление, като знам за съжаление каква лоша шега ми скрои Фортуна, като ме облагодетелствува по този начин и в такава степен. Първите девет дни, като играех отчаяно, успях да натрупам огромна сума. След деветия ден започнах да губя и се провалих в истинска пропаст. Необикновеното вдъхновение сякаш не намираше повече подкрепа от страна на моята вече отслабена нервна енергия и започна да ми изневерява. Не съумях или по-скоро не можах да спра навреме. Спрях и се сепнах, но не по моя воля, а благодарение на едно ужасно зрелище, което, изглежда, тук се наблюдава нерядко.
Влизах в игралната зала сутринта на дванадесетия ден, когато господинът от Лугано, онзи, влюбеният в числото дванадесет, ме настигна с разстроено лице, задъхан, за да ми съобщи повече със знаци, отколкото с думи, че някой се е самоубил, там в градината. Веднага си помислих, че това навярно е моят испанец, и почувствувах угризение. Бях убеден, че той ми помагаше да печеля. Първия ден след нашата кавга не пожела да залага, където залагах аз, и все губеше. Следващите дни, като виждаше да печеля все тъй неотклонно, отново поиска да залага съвместно с мен, но аз вече не исках. И тогава, сякаш воден от ръката на самата невидимо присъстваща Фортуна, бях започнал да обикалям от маса на маса. От два дни не бях го виждал, точно от момента, в който бях започнал да губя, може би защото той беше престанал да ме преследва.
Бях сигурен, че като дотичам до посоченото място, ще го намеря проснат на земята, мъртъв. Но вместо него намерих там онзи бледен младеж, който си придаваше вид на сънливо безразличие, като измъкваше от джоба на панталоните си луидори, за да ги залага, без дори да погледне.
Изглеждаше още по-дребен там, сред алеята, лежеше благоприличие с прибрани нозе, сякаш беше легнал предварително, за да не се удари, като пада. Едната му ръка беше прилепнала към тялото, другата — малко отдалечена встрани, вкочанясала, а показалецът сякаш все още натискаше спусъка. Близо до тази ръка беше револверът, по-нататък — шапката. Отначало ми се стори, че куршумът е излязъл от лявото око, където беше изтекла доста кръв, сега съсирена върху лицето му. Но не: тази кръв беше бликнала, подобно на кръвта от ноздрите и ушите; повече кръв беше изтекла от друго място, от една дупчица в дясното слепоочие, и се беше съсирила по жълтия пясък на алеята. Наоколо жужаха дузина оси. Някои кацаха лакомо по окото. Мнозина се бяха събрали да гледат, но никой не се сещаше да ги разгони. Извадих от джоба си носна кърпа и покрих обезобразеното нещастно лице. Никой не изрази признателност. Бях им отнел най-интересната част от зрелището. Избягах от парка, върнах се в Ница, за да замина същия ден.
Имах около осемдесет и две хиляди лири.
Всичко можех да си представя, освен че вечерта на същия ден и с мене щеше да се случи нещо подобно.


> 7. Сменям влака

Мислех си:
«Ще откупя обратно имението _Стия_, ще се оттегля там на село, ще стана мелничар. Хубаво е близо до земята, а под земята — може би още по-добре.
Всеки занаят в края на краищата крие някакво утешение. Дори занаятът на гробаря. Мелничарят може да се утешава с трясъка на воденичните колела и с брашнения прах, който лети из въздуха и целия го покрива.
Сигурен съм, че сега там не се скъсва дори един чувал, но щом мелницата стане отново моя, ще почне да се чува:
— Господин Матиа, откачи се щифтчето на оста! Господин Матиа, счупи се лагер! Господин Матиа, орониха се зъбците на голямото колело!
Тъй беше, когато бе жива мама и за нашите работи се грижеше Маланя.
И докато аз си управлявам мелницата, управителят ще ми краде реколтата от чифлика, а ако взема да го надзиравам, през това време мелничарят ще ми открадне уема. Ще бъде като люлка: отсам управителят, оттам мелничарят, а аз по средата ще се наслаждавам.
Може би ще бъде по-добре да измъкна от почтения скрин на моята тъща някой от старите костюми на Фран-ческо Антонио Пескаторе, които вдовицата пази посредством камфор и пипер като свети реликви, да облека в него Мариана Донди, па да я изпратя за мелничао и да наблюдава управителя.
Полският въздух сигурно ще се отрази добре на жена ми. Може листата на някое дърво да опадат, като я види; птичките ще замлъкнат; да се надяваме, че ручеят няма да пресъхне. А аз ще си остана библиотекар, сам-самичък в «Санта Мария Либерале».»
Тъй си мислех аз, докато влакът препускаше. Не можех да затворя очи, защото веднага ми се привиждаше с ужасни подробности трупът на онова момче — там сред алеята, дребно и притихнало под големите неподвижни дървета в хладната утрин. И затова трябваше да се утеша с някой друг кошмар, не толкова кървав, поне в материалния смисъл: да си спомням за тъща ми и моята съпруга. Правеше ми удоволствие да си представям сцената на моето пристигане след изминатите тринадесет дни тайнствено отсъствие.
Сигурен бях (струваше ми се, че ги виждам!), че при моето влизане и двете ще се престорят на презрително безразлични. Щяха да хвърлят само поглед сякаш за да кажат:
— Охо, ти пак ли си тук! Не си ли си счупил врата? Мълчат те, мълча и аз.
Но след малко без съмнение вдовицата Пескаторе щеше да почне да бълва гущери, като вземе за повод службата, която навярно бях изгубил.
И наистина аз бях отнесъл със себе си ключа от библиотеката: при новината за моето изчезване сигурно са разбили вратата по заповед на полицията. Като не са ме намерили там мъртъв и, от друга страна, при липсата на следи и сведения за мен ония от общината навярно са почакали три, четири, пет дни, най-много седмица завръщането ми, а после са назначили някой друг безделник на моето място.
И затуй, какво съм се разположил там? Сам съм се изхвърлил на улицата. Там и да си вървя! Две бедни жени не са длъжни да издържат един нехранимайко, заслужаващ каторга, дето бяга тъй, кой знае заради какви други безчинства. И тъй нататък…
А аз мълча.
Постепенно жлъчката на Мариана Донди възвира поради обидното ми мълчание, надига се, кипва и избухва. А аз продължавам да мълча.
По някое време ще измъкна от джоба на сакото си портфейла и ще взема да броя на масичката моите хилядарки. Едно… две… три… Мариана Донди се ококорва и зяпва, а също и жена ми.
После:
— Откъде си ги откраднал?
— … Седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет, осемдесет и една; петстотин, шестстотин, седемстотин; десет, двадесет, двадесет и пет; осемдесет и една хиляди седемстотин двадесет и пет лири и четиридесет чентезими суха пара.
Спокойно щях да събера банкнотите, да ги поставя отново в портфейла и да стана.
— Не ме искате повече вкъщи? Добре, много ви благодаря! Отивам си и много ви здраве!
Смеех се, като си представях всичко това. Моите спътници в купето ме наблюдаваха и също се подсмиваха.
Тогава, за да си придам по-сериозен вид, започнах да мисля за своите кредитори, между които трябваше да разпределя тези банкноти. Нямаше как да ги укрия. И после, за какво щяха да ми послужат укрити?
Ония кучета сигурно нямаше да ме оставят сам да си ги харча. Кой знае колко години трябваше да чакат, за да се замогна отново с доходите от мелницата заедно с имението _Стия_ и с реколтите от чифлика, като плащам също за управител, който всичко лакомо изгълтва, по-лакомо от мелницата ми с двойни колела. А може би, като им предложа пари в брой, ще се отърва от задълженията при изгодни условия. И правех сметка:
«Ето толкова на онази конска муха Рекиони; толкова на Филипо Бризиго, и дано му послужат за погребение! Няма да изсмуква повече кръвта на бедняците! Толкова на Чикин Лунаро — торинеца; толкова на вдовицата Липани… Кой остана още? Уха, не един, Дела Пиана, Боси и Марготини… Ето, отиде цялата ми печалба!»
В края на краищата, значи, за тях бях спечелил в Монте Карло! Какъв гняв ме обземаше за тия два дни загуба! Сега щях да бъда отново богат… Богат!
От време на време изпущах тежки въздишки, които правеха на моите спътници по-голямо впечатление от предишните усмивки. Но аз не намирах успокоение, наближаваше вечерта, въздухът ставаше пепеляв и досадата от пътуването беше непоносима.
На първата италианска гара купих вестник с надежда да ме приспи. Разгънах го и при светлината на електрическата крушка започнах да чета. Тъй ми бе предоставено удоволствието да узная, че замъкът Валенсе, обявен за втори път на публичен търг, е бил присъден на господин граф де Кастелан за сумата от два милиона и четиридесет хиляди франка. Имението около замъка било от две хиляди и осемстотин хектара — най-обширното във Франция.
«Горе-долу колкото __Стия__…»
Прочетох, че германският император е приел в Потсдам, точно по обед, мароканска делегация и че на приема е присъствувал държавния секретар барон Рихтхофен. Мисията, представена после на императрицата, била поканена на обяд — и кой знае как са се тъпкали!
И руският цар и царица приели в Петерхоф специална тибетска мисия, която поднесла на техни величества подаръци от Далай-лама.
«Подаръци от Далай-лама? Какви ли са те?» — се запитах, като затворих замислен очи.
Навярно опиващ мак, защото съм заспал. Но макът е бил слабо сънотворен: и наистина, скоро се събудих при един тласък на влака, който спираше на друга гара.
Погледнах часовника, беше осем и четвърт. Значи, след някакъв си час щях да пристигна.
Държах още вестника и го обърнах, за да намеря нещо по-интересно от подаръка на Далай-лама. Очите ми се спряха на едно
C>
# САМОУБИЙСТВО
C$
ей тъй напечатано с едри букви.
Отначало помислих, че става дума за самоубийството в Моите Карло и побързах да зачета. Ала спрях изненадан на първия ред, набран със ситни буквички: «Телеграфират ни от Мираньо…»
«Мираньо? Кой ли ще да се е самоубил в моето градче?»
Прочетох: «Вчера, събота, 28-и, в яза на една мелница е намерен труп в състояние на напреднало разложение…».
Внезапно погледът ми се замъгли, стори ми се, че зървам на следващия ред името на моя чифлик, и тъй като трудно четях само с едно око дребничкия шрифт, станах на крака, за да бъда по-близо до светлината.
«… разложение. Воденицата е разположена в едно имение, наречено _Стия_, на два километра от нашия град. Пристигналите на мястото съдебни власти, заедно с други хора, извадиха трупа от яза, за да бъде освидетелстван и поставен под охрана. По-късно той бе разпознат и идентифициран като нашия…»
Сърцето ми скочи в гърлото и като обезумял погледнах спътниците си, които спяха.
« … пристигналите на мястото… изваден от яза… поставен под охрана… бе идентифициран… като нашия библиотекар…»
Аз?
«… пристигналите на мястото… по-късно… като нашият библиотекар Матиа Паскал, изчезнал от няколко дни. Причина за самоубийството: финансови затруднения.»
— Аз… _Изчезнал, идентифициран… Матиа Паскал_.
Не знам колко пъти, с дива злоба и със смут в сърцето, прочетох тези няколко реда. Първият ми импулс беше с цялата си жизнена енергия да протестирам, да се бунтувам, сякаш тази новина, тъй дразнеща със своята безчувствена лаконичност, можеше да бъде вярна и за мен. Но ако за мен не беше, все пак беше вярна за другите! И сигурността, която тези други от вчера притежаваха относно моята смърт, ми тежеше като нетърпим гнет, постоянен, смазващ… Огледах отново моите спътници сякаш и те, там по седалките, пред моите очи почиваха потопени в тази сигурност. Изпитвах желание да ги разтърся и сепна от техните неудобни и мъчителни пози, да ги раздвижа, да ги събудя, за да им извикам, че не е вярно.
«Възможно ли е всичко това?»
И прочетох още веднъж зашеметяващото съобщение.
Не можех да стоя на едно място. Искаше ми се влакът да спре. Искаше ми се да препуска главоломно: от монотонния му ход на глух, твърд и тежък механизъм моето възбуждение растеше с всеки изминат миг. Разтварях и свивах юмруци, като забивах нокти в дланите си. Разгръщах вестника. Отново и отново препрочитах съобщението, което вече знаех наизуст, дума по дума.
— _Идентифициран!_ Но възможно ли е да са ме разпознали? В _състояние на напреднало разложение…_ Уф!
За миг се видях там, в зеленикавата вода на яза; прогизнал, раздут, ужасен, плаващ… Инстинктивно скръстих ръце на гърдите си, стисках се и се опипвах:
«Не, не, не съм бил аз, но кой ли е бил?… Навярно е приличал на мен… Навярно и той е имал брада като моята… моето телосложение… и са ме разпознали!… _Изчезнал от няколко дни…_ Ами да… Само че аз бих желал да зная кой толкова е прибързал да ме разпознае? Възможно ли е онзи нещастник чак толкова да е приличал на мен? Да е бил облечен като мен? Съвсем като мен? Но сигурно, сигурно това е направила тя, Мариана Донди, вдовицата Пескаторе. О, тя веднага ме е намерила, веднага ме е познала. Можем да си представим как е била покрусена! «Той е, той! Моят зет! Ах, бедни Матиа, ах, нещастен синко мой!» И сигурно е започнала дори да плаче, и сигурно е коленичила край трупа на оня нещастник, който не е бил в състояние да й тегли един ритник и да извика: «Я се махай оттука: не те познавам!»
Треперех. Най-после влакът спря на друга гара. Отворих вратата и изхвръкнах навън със смътното намерение да направя нещо веднага, да изпратя бърза телеграма и да опровергая новината.
Скокът от вагона ме спаси: сякаш изтръска от мозъка ми тази глупава натрапчива мисъл и в миг прогледнах… Да! Видях освобождение, свобода, нов живот!
Имах осемдесет и две хиляди лири и не бях длъжен да ги давам на никого! Аз бях мъртъв, бях мъртъв, нямах вече дългове, нямах повече жена, нямах повече тъща: нямах никого! Свободен! Свободен! Свободен! Какво повече можеше да искам?
Навярно съм изглеждал твърде странно, мислейки всичко това, там, на перона на онази гара. Бях оставил отворена вратата на вагона. Около мен се бяха събрали доста хора, които ми викаха нещо. Най-после един от тях ме разтърси и като ме блъсна, извика по-силно:
— Влакът тръгва!
— Нека тръгва, нека тръгва, драги господине! — извиках му аз в отговор. — Сменям влака!
Сега вече ме обзе несигурност, съмнение да не би новината да е вече опровергана, да не би в Мираньо да са разбрали грешката, да не би да са се появили роднините на истинския мъртвец и да са изправили невярната идентификация.
Преди да се радвам толкова, трябваше добре да се убедя, да събера точни и подробни сведения. Но как да си ги доставя?
Потърсих вестника из джобовете си. Бях го оставил във влака. Обърнах се, погледнах празния коловоз, който се виеше нататък, блестеше и изчезваше в тихата нощ, и се почувствувах някак загубен в пустотата на тази бедна междинна гаричка. Тогава ме обзе още по-силно съмнение: дали не съм сънувал?
Но не:
«Телеграфират ни от Мираньо. Вчера, събота 28-и…»
Ето: можех да повторя наизуст съобщението, дума по дума. Нямаше никакво съмнение, само че то беше твърде оскъдно, не ми беше достатъчно.
Погледнах гарата, прочетох името й: АЛЕНГА.
Дали ще мога да намеря в това селце други вестници? Спомних си, че беше неделя. Следователно в Мираньо тази сутрин беше излязъл «Вестниче», единственият вестник, който се печата там. На всяка цена трябваше да си доставя един брой. Там щях да намеря всички подробни сведения, които ме интересуваха. Но можех ли да се надявам, че ще намеря «Вестниче» в Аленга? Ех, нищо, ще телеграфирам под фалшиво име до редакцията на вестника. Познавах редактора Миро Колци или както всички го наричаха Чучулигата от времето, когато още като млад бе публикувал под това мило заглавие своята първа и последна книжка със стихове.
А нямаше ли за Чучулигата да бъде необичайно искането на броеве за Аленга? От друга страна, най-интересната новина на седмицата, гвоздеят на броя навярно беше моето самоубийство. По този начин не бих ли се изложил на риска необичайната поръчка да породи някакви подозрения?
«Ами — помислих си аз после, — на Чучулигата няма и да му хрумне, че не съм се удавил наистина. Ще потърси обяснение за интереса към вестника в някой друг гвоздей на днешния брой. От доста време той юнашки воюва с общината за прокарване на водопровод и инсталация за газ. Ще помисли, че причината е тази негова кампания.»
Влязох в зданието на гарата. За щастие кочияшът на единствената кола, тази на пощата, се беше заседял на приказки с железопътните чиновници: селцето беше на около три четвърти час път с файтон от гарата и пътят се виеше по нанагорнище.
Качих се на раздрънканото разнебитено файтонче без фенери и потеглихме в мрака.
Върху толкова неща трябваше да мисля; и въпреки това от време на време болезненото преживяване, причинено от четенето на съобщението, отнасящо се за мен, отново ме връхлетяваше в черната празна нощ, както преди малко при вида на пустите релси. Чувствувах се ужасно откъснат от живота, преживял сам себе си, загубен в очакване на живот след смъртта, без да ми е ясно как ще стане това.
За да се поразвлека, попитах кочияша има ли в Аленга будка за вестници.
— Какво казвате? Не, господине!
— Не продават ли вестници в Аленга?
— О, да, господине! Продава ги аптекарят, Гротанели.
— Има ли хан?
— Да, гостилницата на Палментино.
Беше слязъл от файтона да облекчи малко старата кранта, която пръхтеше, допряла ноздри до земята. Едва го виждах. По едно време запали лула и тогава го видях. Внезапно си помислих:
«Да знаеше само кого вози…»
Но веднага отвърнах сам на себе си:
«Кого вози? И аз сам не зная. Кой съм аз сега? Трябва да си помисля малко. Едно име, поне едно име трябва да си измисля веднага, за да подпиша телеграмата и да не се объркам, ако в странноприемницата ме попитат. Достатъчно засега е да намисля само името си. Я да видим! Как се казвам?»
Никога не съм и подозирал, че изборът на име и презиме може да струва толкова усилия и че е свързан с толкова вълнения. Особено презимето! Изричах случайни срички ей тъй, без да се замислям — получаваха се странни презимена: Строцани, Парбета, Мартони, Бартузи… Те ме дразнеха още повече. Не намирах в тях нищо, което да ми принадлежи, нямаха никакъв смисъл, сякаш в края на краищата презимената имат някакъв смисъл. Хайде! Някакво име, каквото и да е… Мартони например, защо не? Карло Мартони… Уха, ето готово! Но малко след това вдигнах рамене… Как не, напомня Карло Мартело… И мъчението ми продължаваше.
Пристигнах в селото, без да съм се спрял на нито едно име. За щастие при аптекаря, който беше също пощенски и телеграфен агент, бакалин, книжар, вестникар, мошеник и не знам какво още, име не ми бе нужно. Купих по един брой от малкото вестници, които получаваше. Вестници от Генуа: «Кафаро» и «19-и век». Попитах го после дали мога да купя «Вестниче» от Мираньо.
Имаше лице на кукумявка, този Гротанели, с кръгли изпъкнали очи, сякаш от стъкло, над които почти с усилие спускаше от време на време хрущялните си клепачи.
— «Вестниче»? Не го зная.
— То е провинциално вестниче, седмично — обясних му. — Искам да го имам. Днешния брой, разбира се.
— «Вестниче»? Не го зная — продължаваше да отговаря той.
— Много добре! Няма никакво значение, че вие не го знаете. Ще ви платя разноските за наложен телеграфен запис до редакцията. Бих желал да имам десет, двадесет броя утре или когато може най-скоро. Може ли?
Не отговори. Очите му бяха втренчени, без поглед. Продължи да повтаря: «Вестниче»? Не го зная…» Накрая се реши да направи пощенски запис под моя диктовка, като посочи адреса на своята аптека.
И на другия ден, след безсънна нощ, разтърсвана от бурни приливи на мисли, там, в странноприемницата на Палментино, получих петнадесет броя от «Вестниче».
В двата вестника, които бях побързал да прочета, щом останах сам, не бях намерил никакъв намек. Ръцете ми трепереха, като разгръщах «Вестниче». На първа страница — нищо. Потърсих на двете вътрешни и веднага се наби в очите ми траурна черта, горе на трета страница. И отдолу с големи букви моето име. Ето тъй:
C>
# МАТИА ПАСКАЛ
C$
Нямаше известия за него от няколко дни: дни на ужасна покруса и неизказана мъка за неутешимото семейство; покруса и мъка, споделени от най-добрата част от нашето гражданство, което го обичаше и уважаваше заради добрата му душа, веселия характер и онази вродена скромност, която заедно с другите качества му беше позволила да понесе без унижение и с примирение ударите на съдбата, вследствие на които от безгрижно благосъстояние той изпадна през последно време в бедно положение.
Когато след първия ден на необяснимото отсъствие разтревоженото семейство се отправи към библиотеката «Бокамаца», където той, усърдно изпълнявайки своята служба, оставаше почти по цели дни да обогатява със задълбочено четене своя буден ум, намериха вратата заключена. И веднага пред тази заключена врата възникна мрачното и изпълнено с трепет подозрение, подозрение, бързо позаглушено от надежда, която трая няколко дни, за да отслабва непрекъснато, че той се е отдалечил от градчето поради някаква своя тайна причина.
Но, уви, истина се оказа първото опасение.
Неотдавнашната загуба на обичната майка и почти в същото време на любимата дъщеричка, след стопяване на наследственото благосъстояние, дълбоко бяха разтърсили душата на нашия клет приятел. Още преди около три месеца за първи път в нощна доба той се опитал да сложи край на нещастните си дни, там при яза на своята мелница, която напомняше миналия блясък на неговия дом и щастливо време.
P>
… Че горест е най-люта, всред беди
да спомняме за дните си щастливи…*
[* Стихове на Данте Алигиери, «Ад», песен пета, превод Конст. Величков.]
P$
Това ни разказа със сълзи на очи, хълцайки пред про-гизналия и разложен труп, старият мелничар, останал верен и предан на семейството на бившите си господари. Беше паднала нощта, злокобната нощ, червен фенер бе поставен край трупа, охраняван от двама кралски карабинери, и старият Филипо Брина (ние го сочим за пример на най-добрите) говореше и плачеше с нас. Той беше успял преди време, в една печална нощ, да попречи на нещастния да изпълни своето жестоко намерение. Ала не е бил там Филипо Брина втория път, та бързо да попречи, и Матиа Паскал е лежал може би цялата нощ и половината ден след това в яза на мелницата.
Дори няма да се опитваме да описваме сърцераздирателната сцена, която последва на местопроизшествието, когато онзи ден при мръкване неутешимата вдовица се намери пред измъчените и непознаваеми останки на любимия си другар, който беше отишъл да се присъедини към своята дъщеричка.
Цялото градче сподели нейната мъка и пожела да засвидетелствува това, като придружи до вечното му жилище покойника, пред чиито тленни останки общинският съветник кавалер Помино произнесе кратка прочувствена реч.
Изпращаме на нещастното семейство, потънало в скръб, на брата Роберто, който е далече от Мираньо, нашите най-искрени съболезнования и с разкъсано от болка сърце казваме за последен път на нашия добър Матиа:
— Vale, скъпи приятелю, Vale!
@ МК
И без тези инициали щях да позная, че Чучулигата е автор на некролога.
Ала преди всичко трябва да призная, че моето име, отпечатано под черната черта, колкото и да очаквах това, не ме развесели, а ускори до такава степен ударите на сърцето ми, че след няколко реда трябваше да прекъсна метенето. «Ужасната покруса и неизказаната мъка» на моето семейство не ме разсмяха, нито любовта и уважението на моите съграждани към моите добродетели, нито моето усърдие в изпълнение на служебните обязаности. Споменът за онази печална вечер край __Стия__ след смъртта ма мама и на моята малка дъщеричка, която беше може би най-състоятелното доказателство за моето самоубийство, отначало ме изненада като непредвидено и мрачно съвпадение, а после предизвика угризения и униние.
О, съвсем не, не се бях самоубил заради смъртта на майка ми и дъщеричката ми, макар в онази нощ да ми бе хрумнало това! Вярно е, че тогава избягах, изпълнен с отчаяние, но ето че сега се връщам от един игрален дом, където Фортуна по най-странен начин ми се беше усмихнала и продължаваше да ми се усмихва; и друг се бе убил вместо мен, някой външен човек, на когото аз сега ограбвах оплакването на далечни роднини и приятели и го осъждах — о, върховна глума! — да изтърпява онова, което не му е било отредено: фалшивото оплакване и дори надгробната възхвала от страна на напудрения кавалер Помино! Това беше първото ми преживяване при четенето на моя некролог на страниците на «Вестниче».
Но после си помислих, че бедният човечец не е умрял по моя вина и че ако аз живея, то не мога да съживя и него. Помислих си също, че като се възползувам от неговата смърт, аз не мамя неговите роднини, а дори им правя добро. За тях в действителност мъртвец съм аз, а не той, и те могат да вярват, че той е изчезнал и да се надяват някой ден да го видят отново.
Оставаха жена ми и тъщата. Можеше ли наистина да вярвам, че скърбят за моята смърт? Да вярвам в «неутешимата мъка», в «разкъсващата болка» от скръбния гвоздей на Чучулигата? Трябваше, по дяволите, полекичка да отворят едното око на оня беден мъртвец, за да разберат, че не съм аз. Да допуснем, че очите са останали в дъното на яза, нищо от това! Една съпруга, която не иска, не може да вземе тъй лесно друг мъж за собствения си съпруг.
Значи, бяха побързали да разпознаят мене в оня мъртвец, Вдовицата Пескаторе сега се надяваше, че Маланя, трогнат и може би нелишен от угризения за моето жестоко самоубийство, ще се притече на помощ на бедната вдовица? Добре: щом те са доволни, и аз съм доволен.
— Мъртъв, удавен? Да сложим кръст и да не говорим повече!
Станах, протегнах ръце и въздъхнах с облекчение.


> 8. Адриано Меис

И веднага, не толкова за да излъжа другите — те бяха пожелали сами да се излъжат с лекота, която в моя случай може би не е осъдителна, ала в същото време не е и достойна за похвала, — колкото да се подчиня на Фортуна и да задоволя една своя вътрешна потребност, аз се заех да направя от себе си друг човек.
Онзи нещастник, когото насила бяха накарали да загине в мелничния яз, не заслужаваше никаква похвала. След всички глупости, които беше вършил, той може би не заслужаваше по-добра съдба.
Сега бих желал не само външно, но и вътрешно в мен да не остане никаква следа от него.
Вече бях сам и по-сам не бих могъл да бъда на земята, освободен засега от всякакви връзки и задължения, свободен, друг и абсолютен господар на самия себе си, без товара на моето минало. Пред мен се простираше бъдеще, което бих могъл да изкова, тъй както ми се харесва.
Ах, сякаш имах криле! Колко лек се чувствувах!
Усещането ми за живота, възникнало като резултат на миналите преживелици, сега за мен губеше основание за съществуване. Сега аз трябваше да добия ново разбиране за живота, без да се влияя дори най-малко от нещастния опит на покойния Матиа Паскал.
Всичко зависеше от мен. Можех и трябваше да стана ковач на моята нова съдба в рамките на това, което Фортуна щеше да ми предопредели.
— И преди всичко — казвах си — ще се грижа за моята свобода: ще я водя на разходка по равни и винаги нови пътища, няма да й позволявам да навлича твърде тежки дрехи. Ще затварям очи и ще отминавам нататък, щом на някое място гледката на живота ми се стори неприятна. Ще се помъча да се задоволявам с нещата, които обикновено наричат неодушевени, и ще тръгна да търся хубави изгледи, прекрасни, спокойни кътчета. Постепенно сам ще се превъзпитам, чрез прилежно и усърдно учение ще се преобразя, докато накрая бъда в състояние да кажа, че не само съм живял два живота, но че съм бил две различни човешки същества.
Като начало, още в Аленга, малко преди да замина, влязох при един бръснар, за да ми скъси брадата. Бих желал да я махна изцяло заедно с мустаците, но се сдържах, не исках да събудя никакви подозрения в това селце.
Бръснарят беше и шивач. Той бе старец с почти схванат кръст поради дългия навик да стои свит в една и съща поза и носеше очила на върха на носа. Изглежда, беше повече шивач, отколкото бръснар. Спусна се като бич божи върху моето брадище, което вече не ми принадлежеше, въоръжен с огромни ножици на майстор вълнар, и тях той трябваше да придържа с другата ръка, за да режат. Не смеех дори да дишам, затворих очи и не ги отворих, докато не усетих, че той лекичко ме разтърсва.
Добрият човек, целият в пот, ми поднасяше огледалце, за да му кажа дали е свършил майсторски работата си.
Това вече ми се стори прекалено!
— Не, благодаря — отстраних го аз, — оставете го на мястото му. Не желая да го плаша.
Той ококори очи.
— Кого? — попита.
— Ами че туй огледалце. Много е хубавичко. Трябва да е старинно…
То беше кръгло, с кокалена дръжка, украсена с инкрустации: кой знае каква беше неговата история и откъде беше попаднало там, в тази браснаро-шивачница. Все пак накрая, за да не разсърдя майстора, който продължаваше учудено да ме гледа, поставих огледалцето пред очите си.
Дали е свършил майсторски работата си?
При това първо покушение аз видях какво чудовище в най-скоро време ще се появи на света поради необходимостта от коренна промяна на външните белези на Матиа Паскал! Ето още една причина да го ненавиждам! Малката, остра и вдадена брадичка, която той бе крил толкова години в брадището си, сега ми се стори истинско предателство. Трябваше да нося на показ това смешно нещо! И какъв нос ми беше оставил той в наследство! А това око!
«Ах, това око — помислих си, — тъй екстатично гледащо встрани, то завинаги ще си остане нещо негово върху моето лице! Най-много мога да го укрия донякъде с цветни очила и представете си колко ще допринесат те за по-приятния ми вид! Ще пусна дълги коси и с това мое хубаво, голямо чело, с очилата, с бръснато лице ще приличам на някой немски философ. Още: редингот и широкопола шапка.»
Среден път нямаше: трябваше да бъда философ при тая външност. Е добре, не е чак толкова страшно, ще се въоръжа с една прилична усмихната философия, за да премина пътя си сред нещастното човечество, което сега вече, колкото и да се насилвах, ми се струваше смешно и жалко.
Новото ми име всъщност ми бе предложено във влака, няколко часа след като тръгнах от Аленга за Торино.
Пътувах с двама господа, които оживено разговаряха за християнска иконография, област, в която и двамата изглеждаха много начетени, особено за невежа като мен.
Единият от тях, по-младият, с бледо лице, закрито от гъста и рошава черна брада, изглежда, изпитваше особено голямо задоволство от някакво сведение, за което той казваше, че е доволно древно; то било подкрепяно от великомъченик Юстин, от Тертулиан и от кой знае колко други. Според него Христос бил много грозен. Говореше с дълбок глас, който контрастираше странно на неговия вдъхновен вид.
— Да, но да! Извънредно грозен! Също и Кирил Александрийски! Кирил Александрийски дори твърди, че Христос бил най-грозният човек на света!
Другият беше извънредно мършаво старче, спокойно в своята аскетична изтощеност, но въпреки това имаше гънка в ъглите на устата, която издаваше тънка ирония. Той седеше изгърбен, протегнал дълга, източена като под ярем шия и твърдеше, че, напротив, не бива да се доверяваме и на най-древните сведения.
— Защото черквата от първите векове, изцяло отдадена на затвърдяване на доктрината и духа на своя вдъхновител, малко се е замисляла за външния му телесен вид. Точно тъй, малко се е замисляла.
По едно време започнаха да говорят за Вероника и за две изваяния в град Панеаде, които се считали за образи на Христос и каещата се Магдалена.
— Да, разбира се! — възкликна брадатият млад човек. — Вече няма никакво съмнение! Тези две статуи представят император Адриан с града, който коленичил в краката му.
Старецът продължаваше миролюбиво да поддържа своето твърдение, което навярно беше противоположно, защото другият с решителен вид, гледайки ме, упорито повтаряше:
— Адриано!
— … Беронике, на гръцки. А от Беронике после става Вероника…
— Адриано! (Към мене.)
— Или — Вероника, от Вера икон: твърде вероятно изкривяване…
— Адриано! (Към мене.)
— Защото Вероника в деянията на Пилата…
— Адриано!
Все така, с очи, втренчени в мен, той повтори, не зная колко пъти, Адриано!
Когато и двамата слязоха на една гара и ме оставиха сам в купето, аз се показах на прозореца, за да ги проследя с поглед: те продължаваха да спорят, отдалечавайки се.
По едно време обаче възрастният загуби търпение и побягна.
— Кой твърди това! — попита го силно младият, като спря и зае предизвикателна поза.
Тогава другият се обърна, за да му извика:
— Камило Де Меис!
Стори ми се, че той извика това име към мене. Към мене, а аз продължавах механично да си повтарям: Адриано… Веднага изхвърлих частичката де и задържах Меис.
— Адриано Меис! Да… Адриано Меис! Добре звучи…
Стори ми се също така, че това име добре отива на безбрадото лице и на очилата, на дългите коси, на широкополата шапка и на редингота, който трябваше отсега нататък да нося.
— Адриано Меис. Отлично! Кръстиха ме.


Отхвърляйки категорично всеки спомен за предишното ми съществувание, твърдо решен да започна нов живот, аз се почувствах обзет от свежа детска радост. Усещах съзнанието си отново девствено и бистро, духът ми беше бодър и готов да се възползва от всичко за изграждане на новото ми «аз». Междувременно душата ми ликуваше от тази нова свобода. Никога не бях виждал тъй ясно хората и нещата, въздухът между тях и мен се беше освободил от мъглата. Лесни и радостни ми се струваха новите отношения, които трябваше да се установят между нас, защото занапред твърде малко щях да изисквам от тях, за да осигуря вътрешното си задоволство. О, прекрасна лекота на духа, безметежно, неуловимо опиянение! Съдбата ме беше освободила от всевъзможните бъркотии, внезапно ме беше изтръгнала из обикновения живот, бе ме направила външен наблюдател на всеобщата блъсканица, сред която другите все още се въргаляха, и вътрешно ме предупреждаваше:
— Ще видиш, ще видиш колко ще е интересно за тебе това боричкане, като гледаш отстрани! Нали видя онзи, дето лее жлъчка и ядосва един беден старец, като твърди, че Христос бил най-грозният от хората…
Усмихвах се. Искаше ми се да се усмихвам на всичко и всички. Например на дърветата по полето, които тичаха срещу мен, застинали в странните си пози на своя илюзорен бяг; на селските къщи, разпръснати тук-там; и ми бе приятно да си представям как в тях селяни арендатори с издути от възмущение бузи пухтят и ругаят мъглата — враг на маслиновите дръвчета, или със стиснати юмруци заплашват небето, което не желаеше да изпраща дъжд. Усмихвах се и на птичките, които се пръскаха, уплашени от това черно нещо, което препускаше шумно през полето. Усмихвах се на вдигането и спускането на телеграфните жици, по които течаха новини за вестниците, като новината от Мираньо за моето самоубийство при мелницата в _Стия_; усмихвах се на бедните съпруги на кантонерите, които заставаха мирно с навити знаменца, бременни и с фуражките на мъжете си на глава.
И ето че по едно време погледът ми падна на венчалната халка — тя все още стягаше безименния пръст на лявата ми ръка. Това жестоко ме разтърси: присвих очи и стиснах ръката си с другата ръка, като се опитах да измъкна златното кръгче, ей така, тайно, за да не го гледам повече. Спомних си, че то се отваря и че на вътрешната страна са гравирани две имена: Матиа-Ромилда, и датата на сватбата. Какво трябваше да правя с него?
Отворих очи, известно време начумерено го съзерцавах в дланта си.
Всичко наоколо отново потъмня.
Значи, все пак оставаше нещо от веригата, която ме свързваше с миналото! Малкото пръстенче, само по себе си леко, а толкова тежко! Ала веригата е вече разкъсана и затова, хайде, нека си върви и това последно звено!
Понечих да го хвърля през прозореца, но се сдържах. След като случаят ме беше облагодетелствувал по такъв изключителен начин, аз не можех повече да му се доверявам. Вече всичко ми се струваше възможно, дори и това: едно пръстенче, хвърлено сред открито поле, да бъде намерено случайно от селяни и като мине от ръка на ръка, и като носи двете имена, гравирани отвътре заедно с датата, да стане причина за откриването на истината, а именно, че удавникът в _Стия_ не е бил библиотекарят Матиа Паскал!
«Не, не — мислех си, — в някое по-сигурно място… Ала где?»
Тогава влакът спря на друга гара. Погледнах и веднага у мене узря намерение, при осъществяването на което отначало почувствувах отвращение. Споделям това, за да ми послужи за извинение пред любителите на красивите жестове, хора, недостатъчно разсъдителни, които предпочитат да не си спомнят, че на човечеството тежат някои нужди, задължителни дори и за оня, който е потиснат от дълбока скръб… Цезар, Наполеон, пък и колкото да изглежда недостойно, и най-красивата жена… Стига! От едната страна беше написано: Мъже, а от другата: Жени. Там хвърлих моята брачна халка.
После, не толкова за да се развлека, колкото за да се опитам да дам известна същина на моя нов живот, започнах да си представям Адриано Меис, да му измислям минало, да се питам кой е бил моят баща, къде съм роден и т.н. — без бързане, като полагах усилие да виждам и запомням всичко с най-малки подробности.
Бях единствен син: по този въпрос смятах, че не може да се спори.
По` единствен, отколкото съм сега… И все пак, не! Кой знае колко много са като мен, в същото положение, мои братя. Оставят шапката и сакото, е писмо в джоба, на парапета на някой мост, над някоя река. И после, вместо да се хвърлят долу, си отпътуват спокойно за Америка или за другаде. След няколко дни изваждат някакъв неразпознаваем труп. И решават, че това трябва да е оня, дето е оставил писмото на парапета на моста. И край по този въпрос! Вярно е, че аз не постъпих тъй по мое желание: не оставих нито писмо, нито сако, нито шапка… Но и аз съм като тях, с тази добавка, че мога да се наслаждавам без угризения на моята свобода. Пожелали бяха да ми я подарят и, значи…
Значи, казахме — единствен син. Роден… Ще бъде по-предпазливо да не уточнявам никакво месторождение. Но как? Човек не може да се роди сред облаците, акушерка да му е луната, макар в библиотеката да съм чел, че древните хора между многото други занаяти са я карали да върши и този занаят и бременните жени я призовавали на помощ с името Лучина.
На облаците, не, но на кораб, виж, това може: там например е възможно да се роди човек. Ето отлично! Роден по време на път. Родителите ми пътували… та да се родя на параход. Хайде, хайде, по-сериозно! Трябва да измисля уважителна причина, която може да накара една бременна жена да тръгне на път малко преди раждането… Или моите родители да са отишли в Америка? Защо не? Толкова много хора отиват… И бедният Матиа Паскал искаше да отиде. И тогава тия осемдесет и две хиляди лири, да кажем, ги е спечелил моят баща там, в Америка? Хайде де! Ако имаше осемдесет и две хиляди лири, щеше първо да почака жена му да си роди детенцето спокойно, на сушата. И после, смешки! Един емигрант не може да спечели тъй лесно осемдесет и две хиляди лири. Баща ми… Ха сега де, как се е казвал? Паоло, да, Паоло Меис. Баща ми, Паоло Меис, се бил излъгал, както толкова други. Мъчил се три, четири години, после обезсърчен и унижен писал писмо от Буенос Айрес до дядо ми…
Ах, как бих желал наистина да съм имал дядо, един мил старец, например като онзи, който слезе от влака преди малко, познавач на християнската иконография.
Тайнствени капризи на въображението! Поради каква необяснима нужда и от къде на къде в този момент си представях моя баща, тоя Паоло Меис, като истински нехранимайко? Ето точно така той причинил толкова неприятности на дядо: оженил се против неговата воля и избягал в Америка. Може би и той е твърдял, че Христос е бил изключително грозен. И грозно, и страшно щяло да му се види всичко в Америка, ако дядото не го бил измъкнал заедно със съпругата, готова да ражда.
Но защо пък аз съм се родил тъкмо на път? Не беше ли по-добре да се родя направо в Америка, в Аржентина, няколко месеца преди завръщането на моите родители в родината? Да, разбира се! Дори и дядо ми се разнежил заради своето невинно внуче, заради мене, единствено заради мене той простил на сина си. И тъй, аз още мъничък съм прекосил океана, може би в трета класа. По време на пътуването съм се разболял от бронхит, едва не съм умрял. Отлично! Така ми е разказвал дядо. Аз обаче не биваше да съжалявам, както обикновено е прието, че не съм умрял тогава като няколкомесечно бебе. Не, защото в края на краищата, какви мъки съм видял в живота? Откровено казано, само една — смъртта на моя беден дядо, при когото съм израснал. Баща ми, Паоло Меис, неспособен да понася задълженията и роден скитник, след няколко месеца отново избягал в Америка, като оставил жена си и мен при дядото. В Америка починал от жълта треска. На три годинки съм останал сирак и по майка, затова не пазя спомен за моите родители, зная само тези оскъдни данни за тях. Нещо повече! Не зная с точност дори моето рождено място. В Аржентина — това зная! Но къде точно? И дядо не знаел, защото баща ми никога не му го бил казвал или защото го забравил, а аз естествено нямаше как да си спомня.
И тъй, да направим резюме:
а) единствен син на Паоло Меис; б) роден в Америка, Аржентина, без други уточнения; в) дошъл в Италия неколкомесечен (бронхит); г) не помни и почти няма сведения за родителите си; д) израснал при дядо си.
Къде? Ту тук, ту там. Първо в Ница. Смътни спомени. Площад Масена, Ла Променад, Авеню дьо ла гар… После в Торино.
И ето тъкмо там отивам сега, имам намерение да извърша толкова много неща: намислил съм да си избера улица и дом, където дядо ме беше оставил до десетгодишната ми възраст на грижите на едно семейство, което щях да измисля там на място, та да отговаря на обстановката. Възнамерявах да изживея или по-скоро да проследя с въображението си, като изхождам от действителността, живота на Адриано Меис като малък.


В началото на моето скитничество това проследяване, това въображаемо изграждане на един в действителност неживян живот, но събиран на части от другите хора и по разни места и направен чрез вживяване мой, ми достави странна и нова радост, нелишена от известна тъга. Превърнах го в мое постоянно занимание. Живеех не само в сегашното, живеех и за миналото си, тоест за годините, които Адриано Меис не беше изживял.
От онова, което бях бленувал в началото, не оставих почти нищо или твърде малко. Наистина нищо не може да бъде измислено, ако няма някакъв повече или по-малко дълбок корен в действителността. Също тъй истина е, че и най-странните неща могат да бъдат верни, дори никаква фантазия не би могла да измисли някои налудничави работи, някои невероятни приключения, които се зараждат и избухват в неспокойните недра на живота. Но колко различна изглежда живата и дишаща реалност от измислиците, извлечени от нея самата! От колко съществени, дребнички, невъобразими неща има нужда нашата измислица, за да стане на свой ред действителна като реалността, от която е била почерпана! От колко нишки се нуждае тя, за да я свързват отново със сложната плетеница на живота, нишки, които ние сме прерязали, за да я превърнем в нещо откъснато.
И тъй, какво бях аз, ако не един измислен човек? Една подвижна измислица, която искаше и при това трябваше по необходимост да бъде обособена, макар и потопена в реалността.
Свидетел на живота на другите, наблюдавайки го подробно, аз виждах безкрайно много връзки и в същото време си давах сметка колко много НИШКИ бях прекъснал аз. Можех ли да свържа отново тези нишки с реалността? Кой знае накъде щяха да ме завлекат; щяха може би да се превърнат в юзди на изскубнали се коне, които биха довели до пропастта нещастната колесница на необходимата ми измислица. Не. Трябваше да свържа тези мишки единствено с въображението.
И наблюдавах по улиците и градините момченца от пет до десет години, изучавах техните движения, техните игри и запаметявах думите им, за да съставя малко по малко детството на Адриано Меис. Успях да сторя това тъй добре, че детството накрая доби в съзнанието ми почти осезаема реалност.
Не пожелах да си измисля нова майка. Струваше ми се, че ще оскверня живия и мъчителен спомен за моята истинска майка. Ала си измислих един дядо, да, един дядо, плод на първите ми блянове.
О, от колко истински дядковци, от колко старчета, проследени и наблюдавани и в Торино, и в Милано, и във Венеция, и във Флоренция, съставих аз моя дядо! От един взех кокалената табакера и носната кърпа на черни и червени квадратчета, от друг — бастунчето, от трети очилата и брадата като яка, от четвърти походката и маниера да си секне носа, от пети начина да говори и се смее. В резултат се появи един деликатен старец, малко странен, любител на изкуствата, един дядо без предразсъдъци, който не искаше аз да следвам нормалния курс на учение, а бе предпочел той сам да ме образова с интересни разговори и като ме води от град на град из музеите и галериите.
Обикаляйки Милано, Падуа, Венеция, Равена, Флоренция, Перуджа, аз го водех неотлъчно с мен, като сянка, този мой измислен дядо, който неведнъж ми заговаряше чрез устата на някой стар чичероне.
Ала аз желаех да живея и за себе си, в настоящето. Осъзнавах от време на време моята неповторна безгранична свобода и изпитвах неочаквано щастие, толкова силно, че едва не се разтапях в блажено удивление. Чувствах как щастието навлиза в гърдите ми с дълбоко и спокойно вдишване, което ободряваше изцяло духа ми. Сам! Сам! Сам! Господар на себе си! Без задължение да давам сметка никому за нищо! Ето можех да отида където ми се хареса: Венеция? Във Венеция! Флоренция? Във Флоренция! И това мое щастие ме следваше навсякъде. Ах, спомням си един залез в Торино през първите месеци на моя нов живот, по булеварда край По, близо до моста, където един яз задържа устрема на водите, които яростно се блъскат. Въздухът бе чудно бистър; всички неща на сянка изглеждаха като гледжосани в тази яснота, а аз, като гледах, почувствувах такова опиянение от моята свобода — уплаших се, че няма да издържа дълго и ще полудея.
Вече бях осъществил от глава до пети моето външно преобразяване; бях бръснат, носех светлосини очила и дълги коси в артистично безредие — изглеждах напълно друг човек! Спирах понякога да разговарям със самия себе си пред някое огледало и започвах да се смея.
— Адриано Меис! Щастливи човече! Жалко, че трябва да изглеждаш тъй… Но нищо, какво значение има? Всичко е наред! Ако не беше това _негово_ око, на оня глупак, нямаше да бъдеш в края на краищата толкова грозен, с тази малко странна и предизвикателна твоя фигура. Мъничко разсмиваш жените, това е всичко. Но всъщност вината не е твоя. Ако оня, другият, не беше носил толкова къси коси, ти сега нямаше да си принуден да ги пуснеш толкова дълги. И ясно е, не за твое собствено удоволствие сега ходиш голобрад като свещеник. Няма как! Щом жените се смеят, смей се и ти! Това е най-доброто, което можеш да направиш.
От друга страна, живеех почти изключително със себе си и за себе си. Разменях едва по някоя дума с хотелиерите, с прислужниците, със сътрапезниците, но никога не показвах желание да започна разговор. Сдържаността, която проявявах, ми разкри, че съвсем нямам вкус към лъжата. Впрочем и другите не показваха желание да говорят с мен — може би заради моя външен вид ме вземаха за чужденец. Спомням си, при моето посещение във Венеция не успях да избия из главата на един стар гондолиер, че съм немец, австриец. Бях роден наистина в Аржентина, но от родители италианци. Моята истинска, тъй да се каже, «непринадлежност» беше съвсем друга и само аз я знаех: аз не бях никакъв, не бях вписан в други регистри за гражданско състояние освен в Мираньо, и то като починал, под предишното ми име.
Не се огорчавах от това, ала все пак никак не ми беше приятно да минавам за австриец. Не бях имал възможност да се поразмисля над думата «родина». За друго имах да мисля някога! Сега в безделието си започнах да придобивам навика да разсъждавам върху толкова неща, за които не съм вярвал, че могат да ме заинтересуват дори най-малко. Да си кажа истината, потъвах в размишления, без да — искам, и често, отегчен, вдигах рамене. Но с нещо все пак трябваше да се занимавам, когато се чувствувах уморен от разходки и наблюдения. За да се отвлека от досадни и ненужни размишления, понякога изпълвах цели листове с моя нов подпис, като се опитвах да пиша с друг почерк, държах писалката по друг начин, не като преди. Но по някое време смачквах хартията и хвърлях писалката. Можеше отлично да бъда и неграмотен! На кого щях да пиша? Не получавах писма, нито в бъдеще можеше да получавам от някого.
Тази и други мисли ме караха да се гмуркам в миналото. Тогава отново виждах къщата, библиотеката, улиците на Мираньо, плажа и се питах: «Дали Ромилда е все още облечена в черно? Може би да, за лице пред хората. Какво ли прави сега?» И си я представях, тъй както я бях виждал толкова пъти из къщи, представях си и вдовицата Пескаторе, която сигурно ругаеше в моя памет.
Нито една от двете — мислех си — не е отишла поне веднъж на гроба на о�