Луиджи Пирандело
Покойният Матиа Паскал

Промени

| Луиджи Пирандело
| Покойният Матиа Паскал


A>
Този роман заема особено място в творчеството на големия италиански писател; зловещо-хумористичната ситуация обрисувана в него, е необходима на героя, за да избяга от себе си. Но когато се завръща, единственото, което му остава, е да поднесе цветя на… гроба си.
A$


> «Аз не живея моя живот…»
> Светозар Златаров

E>
«Искате ми автобиографични бележки: затруднен съм да ви ги дам, скъпи приятелю, и то по простата причина че съм забравил да живея, забравил съм дотам, че не мога изобщо нищо да кажа. Аз не живея моя живот, аз го пиша…»
@ Из писмо на Пирандело до един приятел във Франция
E$

Бащата на Луиджи, дон Стефано — типичен сицилианец, бил последен от двадесет и четирите деца на семейството. Расъл под влияние на идеите за освобождение и обединение на Италия, той излагал на опасност живота си рамо до рамо с Гарибалди. По-късно вече състоятелен собственик на сярна мина, заплашван с изнудване от мафията, той дава красноречив отговор на някой си Коло Камици — шеф на шайката. Нанася му побой, а когато онзи му устройва втора засада, едва не го убива.
Когато Пирандело се ражда, в семейството цари тревога: страхуват се, че бащата е болен от холера. Тъй Луиджи се събужда сред природата и магията на Сицилия, край голяма гора от маслинови дървета на брега на Порто Емпедокле при Агридженто. Ражда се в слънчевия и безмилостен остров, за да запечата в съзнанието си образи на потни хора и животни, замъглени от прах гледки, серни пушеци, сурови и обгорели лица, суеверия и жестоки обреди. Дълбокият народен корен обяснява защо у този революционер в театъра, у този художник на «разрушените връзки» и портретист на «модерния човек» са останали непокътнати основните чувства: майчината обич, любовта, отмъщението, ревността и много рядко омразата като израз на плътско съперничество. От биографията му ще разберем защо го дразнят суетите на хората и дребните им богатства.
На шестнадесетгодишна възраст той вече пише стихове и мрази надута реторика. Баща му искал той да получи техническо образование, но Луиджи тайно учил първо в класическа гимназия, после в класическия курс във факултета, където се възмущавал от закостенелия начин на преподаване. Започва свенливо да посещава литературните кафенета и се свързва с Луиджи Капуана, който го съветва да изостави стиховете и да се залови с проза. По това време Пирандело решава да се отдаде изцяло на литературата. За театъра идеал му е Чехов, любимият поет е Данте, разказвач — Мопасан, романист — Балзак. Обича Верга и естествено мрази Д'Анунцио и неговите везби от думи. За това се иска ако не смелост, то поне вътрешна независимост — тогава Д'Анунцио е кумир на младите. Изобщо Пирандело не споделя преобладаващите мнения на своите съвременници, вън е от литературните течения, недоволен от обществения живот и самотен.
Оженва се, пише много, живее сравнително охолно, докато една вечер на 1904 година намира жена си болна: бащата съобщил, че са напълно разорени. Сярната мина, която издържала цялото семейство, била наводнена. Пирандело живее известно време, като залага вещи в заложната къща. И едва тогава тръгва да събира хонорарите си. После си спомня, че има учени титли, че е свършил университета в Рим и че му е даден докторат по философия от Бонския университет. Намира си място на преподавател. Той е пламенен, но някак отвлечен лектор. Тежи му болезнената ревност на жена му — първият симптом на нейното душевно страдание. Дълги години живее с душевноболната. Мнозина търсят в това обстоятелство обяснение за неговата склонност към темата за илюзорността на нашите представи.
В началото на този период пише «Покойният Матиа Паскал» (1904). Романът му е преведен в Германия и му донася известност в литературните среди.
Не може да се каже същото за последвалите многобройни новели и романи. Те остават някак незабелязани.
Когато синът му е на фронта, Пирандело има възможност да го освободи от плен чрез посредничеството на висши прелати. Но се отказва по патриотични съображения. Дъщерята научава за отказа на баща си и прави опит да се самоубие, ала не успява. Скоро тя умира. По това време Пирандело споделя в писмо до пленения си син, че би желал да напише пиеса… В края на живота си мечтае да напише фантастичен роман, роман за бъдещето, с който да отговори на въпроса: какво ще стане със земята, когато животът на нея свърши и всичко започне отначало.
Писателят Корадо Алваро си спомня обстановката, в която говори Пирандело. Неговият кабинет приличал на канцелария, там нямало нищо, което да гали окото. Място за работа, а не за сладки блянове.
През последните години го разяжда недоволство от околния свят. Преди да умре, разделя имуществото си, остава без близки, без постоянен адрес. Представителят на дучето протича в неговото завещание: «Кажете на приятелите и на неприятелите, на всички вестници да не говорят за моята смърт, да не ме споменават дори… Никой да не ме придружава. Искам да бъда изпепелен и прахът ми да бъде хвърлен на вятъра, ако може, при нашето море край Сицилия.»
Пирандело си отива: единствените живи същества, които го изпращат в погребалната процесия, са каруцарят и потният кон.
«Отиде си, тръшкайки вратата!» — казва пратеникът на дучето.
Тези думи се нуждаят от известно пояснение. 1936 година е. Смъртта е единствената лична работа в тогавашна Италия. И Пирандело избира да си отиде сам и свободен. Предпочита компанията на скромния кочияш и мършавия кон пред речите и церемониите. Неговото недоволство е свързано с разочарованието и отвращението от италианското общество и натрапения режим. Фашистите вече са разбрали, че той не е «техен», макар да е академик и един от почитаните хора в държавата. Официалните власти са раздразнени от това, че пиесите на Пирандело са преведени в Съветския съюз («Голи маски» — 1932 г.) и че съветската критика ги е изтълкувала като антибуржоазна полемика. През 1933 година Мусолини в речта си пред писателите и издателите насочва вниманието към кризата в италианския театър. Диктаторът обяснява какви драми иска и обвинява драматургията, имайки пред вид Пирандело и театъра на гротеската, че е «интроспективна, мрачна, с нереалистични прояви».
Дошлата през 1934 година Нобелова награда не успява да заглади впечатлението от думите на диктатора. Пирандело докрай запазва своето неприязнено отношение към официалната власт.
На 28 юни 1967 година световната културна общественост отбеляза стогодишнината на Луиджи Пирандело.
Сега прахът му почива там, където е роден и работил — в Сицилия. Местността носи едва ли не символичното име Хаос.


Този стегнато облечен сицилианец с остра брадичка, който с проницателни очи ни гледа от кориците на своите книги, е оставил огромно наследство. Стихове, проза, пиеси, философско-естетически етюди и една ранна дисертация върху родния му агригентски диалект — тема, без съмнение навеяна от веризма. Първата му стихосбирка «Радостна болка» (1889 година) е написана под влияние на песимизма на Леопарди, но в нея има и бунтовен пантеизъм, негодувание срещу традицията и религията.
Темата за отношение между личност и общество вълнува веристите, тя присъствува в цялото творчество и на Пирандело. Веристите се интересуват от физиологията, патологията, неосъзнатите подбуди всичко това се открива и у техния ученик. Ала в по-нататъшните си произведения Пирандело проявява все по-голям интерес към своите герои и все по-малък към средата. На пръв план излиза конфликтът между видимост и същност, между единството и множествеността на човешката личност.
По повод на Джовани Верга, когото той цял живот счита за свой учител, Пирандело пише, че в литературата на Италия има две линии на развитие: едната е «стилът на думите». Най-типичният представител на това направление е Д'Анунцио, въплъщение на авантюрата в живота и в изкуството, «надуто богатство на думи, като преяла плът». Напротив, Данте, Макиавели, Мандзони, Верга са представители на «стила на нещата» и към тях се връщат поколенията, за да черпят сили и сигурност.
И той се стреми към «стила на нещата», но острото му и скептично око отрано се приучава да прониква под външната видимост на нещата, да смъква маските на двуличието или маските, които хората несъзнателно си налагат, за да симулират сила, честност, благоприличие. Тъй се ражда неговият творчески метод, който той нарича «хуморизъм» и му посвещава една студия. Според него «хуморизмът» е явление на раздвоение в акта на творчеството — двулика статуя, която се смее с едното си лице на другото, което плаче. Или по-скоро това е душевното състояние на твореца, който е «едновременно и цигулка, и контрабас». Според Пирандело животът е непрестанен поток, сложен и непрекъснат процес. От него обикновено ние си избираме един определен миг и го съзерцаваме.
Хуморът на Пирандело не предизвиква смях, а едва събужда усмивка. Проникващият, трезв поглед ни помага да видим трагичното във фарса и комичната страна на трагедията, която всеки човек играе от раждането до смъртта.
Особено място сред романите на Пирандело заема «Покойният Матиа Паскал». В това сравнително ранно произведение героят умира мнимо два пъти. Цялата тази зловещо-хумористична ситуация му е необходима, за да избяга от себе си и да надене отначало маската на Адриано Меис, немски философ и човек без установена професия. Той повтаря този «трик», за да се измъкне от ролята на Меис и да се върне пак в еснафското градче, отново без установена самоличност. За другите той вече е покойник, жена му се е омъжила повторно. Единственото, което му остава, е с някакво мрачно-весело примирение да поднесе цветя на гроба си.
Отново сме в света на Пирандело. Стеснен кръгозор на дребни дрязги, черква, в която е забранено да се отслужва, превърната в библиотека, където никой не идва да чете. Матиа ходи на лов с цилиндър и нов фрак, върши куп екстравагантни действия тъкмо защото животът му е сив и безрадостен. Двете новородени момиченца се дращят в своята безпомощност и предизвикват отвращение и съжаление, а в големия град срещаме изкуфели благородници, мечтаещи за връщане на папската власт, спиритисти, комарджии, мошеници, епилептици, пияници. Матиа влиза в досег с хаотичната, враждебна среда, той изживява своя бунт срещу насилието на обществото над личността и накрая се примирява с маската, с предопределената си роля. Лишен от социалната си същност, колкото и да е жалка тя, Матиа не е никой, превръща се в неличност, в сянка. Под трагикомичната сюжетна линия е спотаена тревога, авторът си задава въпроси, на които все по-рядко може да отговори. Нишките са разкъсани.
Пирандело е един от първите, които дословно употребяват израза «разкъсани нишки», добил по-късно такава гражданственост. С интуицията на художник той е предусетил каква ще е занапред главната тема на буржоазното общество и на неговата литература: темата на отчуждението. Матиа блуждае из града като привидение, спира тук-там, за да погледа магазините, които един по един се затварят, и унило разсъждава: «… и ми се струваше, че правят това за мене и завинаги и че улиците малко по малко ще се лишат от живот, та да остана сам, сам в нощта, скитник сред мълчаливите къщи, тъмни къщи със затворени прозорци и залостени врати, залостени за мене и завинаги…» Това е крайният изход за оня, който «живее почти изключително за себе си и със себе си… — да се превърне в сянка. «Тази сянка имаше сърце, а не можеше да обича. Имаше пари, тази сянка, и всеки можеше да й ги окраде, имаше глава, но за да мисли и да разбере, че това е главата на една сянка, а не сянката на една глава…»
Това е «стилът на нещата» в буржоазното общество. Пиранделовото слово няма нищо общо с изящната словесност, с везаниците от думи на ония, които по същото време прославят войната, насилието, кръвта, желязото и секса…
Но привидно небрежният му стил е изключително ефикасно средство за показване на душевното опустошение. Езикът е накъсан и грапав като живота, който рисува.


От настроенията на Пирандело до бунта има една крачка. Той не я прави. Не сочи изход, подобно на своите учители веристите, които искаха да бъдат само честни художници на горчивата истина, но не виждаха перспективи.
За това, че Пирандело не може да излезе от кръга на своите проблеми, преди всичко са виновни неговите философски разбирания.
Установили неговите разбирания, съвременните познавачи тук започват да цитират имената на Хайдегер, Сартр, Киркегор, Бекет, Унамуно… Няма съмнение, че Пирандело има съзнание за кризата на буржоазното индивидуалистично съзнание, че той дори го довежда до крайните логически изводи. Пирандело и неговите герои не виждат пътя за преодоляване на кризата. Оттук и дълбокият песимизъм на неговата философия. Тъкмо тази концепция довежда и него като личност до крах, до безизходица.
През последните години в Тбилиси излезе едно интересно и обширно изследване на Елена Ивановна Топуридзе — «Философската концепция на Пирандело». Съветската авторка полемизира с ония, които смятат, че Пирандело не е философ. Както показва заглавието на книгата, тя застъпва противното мнение. Неслучайно Матиа Паскал чете философски книги, неслучайно Адриано Меис се представя за немски философ.
Основният въпрос, който Топуридзе разглежда, е как Пирандело решава проблема за самоутвърждаване на човека като личност. И тъкмо песимизмът и безизходицата го превръщат в един от най-ярките изразители на кризата на буржоазното индивидуалистично съзнание.
Топуридзе справедливо отбелязва, че истинността или лъжливостта на философските, исторически или етични и други идеи в дадено произведение на изкуството не трябва да бъдат абсолютен критерий за оценка на неговата художественост — тези идеи не определят изцяло идейната страна на произведението. Иначе нямаше да се наслаждаваме естетически на Гьоте, Балзак, Достоевски, Толстой — макар да не сме съгласни с изказаните от тях мисли или споделяния от тях мироглед.
Но, разбира се, независимостта на художествеността на произведението от неговата мирогледна основа не е абсолютна. Лъжливостта на мирогледа може да достигне предел, който да унищожава естетическите качества на произведението. И затова там, където философът Пирандело измества художника, произведението губи от художествената си стойност. Но това у него се случва рядко.
В крайна сметка Топуридзе заключава, че Пирандело е велик художник хуманист, издържал изпита на времето, когото не бива да съдим само по философските му разбирания. А корените на философската му концепция са в критичното състояние на европейската буржоазна цивилизация.
Подобна е тезата и на авторитетния изследовател Карло Салинари (Митове и съзнание на италианското декадентства»). Според него Пирандело не може да се причисли към редиците на упадъчната литература в Италия. Габриеле Д'Анунцио е идеолог на войната, на разюздания индивидуализъм, на империализма, прераснал във фашизъм. Джовани Пасколи изразява страха от бъдещето, детското начало, скрито у всеки човек, и стига до абстрактни позиви за братство пред лицето на смъртта. Антонио Фогацаро е обърнал поглед назад към осемнадесети век и търси изход от кризата в обновяването на католицизма. А техният съвременник Пирандело единствен има съзнание за истинската дълбочина и неизличимост на кризата. Оттук най-характерните черти на поетиката на Пирандело: контрастът между илюзията и долната реалност, намесата на критичния момент в мига на творчеството, голямото значение на случайното, непредвиденото, откъснатостта на човешките действия. Оттук неговия пълен антиреторизъм, пренебрежението към стиловото и езиковото търсене. По това той се различава дори от Верга. Единствено природата е «оазис на щастие тъкмо защото се задоволява да живее, да вегетира и няма съзнание и възможност да си даде сметка за своето състояние».
И наистина в редките мигове, когато героят му се сблъскват с някоя природна гледка, с морето и най-вече когато зърват светлия лик на луната, те изживяват необяснима тревога, трепет, едва ли не щастие.
Всъщност най-задълбочените съвременни оценки винаги изхождат от тезите на Антонио Грамши, основателя на Италианската комунистическа партия. Грамши е писал много за Пирандело. В своите критични статии той е доказал, че буржоазният критик Адриано Тилгер се е проявил като реквизитор: присвоил си е правото да тълкува Пирандело като продукт на немския солипсизъм. Дълги години по силата на инерцията тъй гледаха на Пирандело из цяла Европа. Грамши пръв поставя Пирандело в неговите реални рамки, в конкретната историческа действителност. И сочи, че между другото той е продукт на древната традиция на Сицилия. (Подобна теза застъпва в наше време Леонардо Шаша.) Обречеността, песимизмът на Пирандело може да се вземат и като родови белези на изгорената от слънцето стара Сицилия, с нейните шарени каруци и диви песни, където звучи лудо веселие и предвечна тъга. Дори жените в неговите разкази, романи, пиеси са сицилианските жени: пасивни, осъдени на страдание и неподвижност.
У Пирандело откриват родство с комедия дел арте, като изхождат от маските. Ала Пирандело отхвърля маската тип и сочи, изобличава онази маска, която човек приема за свое собствено лице. Хората са подчинени на външни сили, на закони, на атавизми, човек съществува само доколкото е функция на другите. «Вън от законите, вън от веселите и тъжни особености, които ни характеризират, които пи карат да бъдем ние, не е възможно да се живее.»
Грамши беше писал: «Неговите пиеси са ръчни гранати, които предизвикват взрив в съзнанието на зрителя и разбиват пошлите мисли и чувства.» И Грамши подчертава каква голяма роля е изиграл Пирандело при разрушаването на старата сълзлива и сантиментална еснафска драматургия с позитивистка подплата, а понякога и с католическо направление. Неслучайно Пирандело е бил винаги гледан с лошо око от католическите идеолози: като враг на Аристотеловия начин за разглеждане на човешката личност, на метафизическата обективност на реалното…
Има една снимка на Пирандело и Айнщайн (1935), година преди смъртта на писателя. Двамата възрастни мъже са изправени в бели дрехи един до друг, но не се докосват и гледат към обектива сякаш по принуда. Много се е говорило за «относителността на истините» в произведенията на Пирандело. И много се е спекулирало. По всяка вероятност Пирандело не е разбирал сложните проблеми на теорията на относителността. С Айнщайн го е събрала славата, това, че и двамата са големи синове на двадесети век.
Вярно е, че той премного се занимава с илюзорността на действителността и действителността на илюзията: ала в неговите произведения разбиването на едната и на другата илюзия носи реални страдания на хората.
Сред най-широката публика в западните страни Пирандело минава за мисловен и сухо разсъдъчен автор. Виждат на пръв план парадоксалното, гротескното, фойерверките от новости и хрумвания, а неговото верую съвсем не е толкова неразбираемо.
Той вярва в изкуството. «Природата си служи с инструмента на човешкото въображение, за да продължи по-нататък своята творческа дейност.» Ето една съвременна мисъл.
След краха на футуристите, на последователите на Д'Анунцио, на крепусколаристите, чезнещи в безволните мъгли на мълчанието, остава да се извисява фигурата на Пирандело като изразител на търсенията след Първата световна война — един от първите художници на кризата.
Чувствата на ненавист срещу порядките на едно отмиращо общество са заразителни и неотразими. Те показват доколко големият художник винаги може да бъде наш съвременник, дори «да не е живял живота си». За неговото изкуство е отреден живот и след смъртта.
@ Светозар Златаров
$type=Предговор


> 1. Въведение

Едно от малкото неща, дори може би единственото, което знаех със сигурност, беше следното: наричах се Ма-тия Паскал. И използувах това обстоятелство. Всеки път, когато някой от моите приятели или познати губеше разсъдък дотам, че идваше при мене за съвет или за напътствие, аз вдигах рамене, присвивах очи и отговарях:
— Наричам се Матиа Паскал!
— Благодаря, драги. Зная това.
— Е, малко ли ти се струва?
Да си кажа истината, и на мен ми се струваше малко. Ала тогава не подозирах какво значи да не знаеш дори и това и когато се наложи, да не можеш да отговориш както преди:
— Наричам се Матиа Паскал!
Някой може би ще пожелае да ми съчувствува (това е толкова лесно!), като си представя горчивата мъка на нещастника, който внезапно узнава… да речем, узнава следното: че няма нито баща, нито майка и че съвсем не е вярно това или онова от миналото му. И такъв човек ще започне дори да се възмущава (това е още по-лесно) от покварата на нравите, от пороците и низостите в наше време, които причиняват толкова злини на невинния нещастник.
Моля, нека постъпва както си иска! Но дълг ми е да го предупредя, че моят случай «е е такъв. Бих могъл да представя тук генеалогическото дърво на моето потекло и произхода на моето семейство и да докажа с факти, че познавам не само баща си и майка си, но за един значителен отрязък от време и своите предци и техните постъпки, наистина не всякога достойни за похвала. Щом е тъй, тогава?
Вижте, моят случай е много по-странен и много по-различен; толкова странен и необикновен, че се готвя да го разкажа.
Почти две години бях пазител на книгите или може би по-вярно — ловец на плъхове в библиотеката, която някой си монсиньор Бокамаца завещал на нашата община, когато умрял в 1803 година. Съвсем ясно е, че този прелат твърде малко е познавал склонностите и навиците на своите съграждани. Или може би се е надявал, че дарението му с течение на времето ще разпали в техните души любов към знанието. Аз съм свидетел, че досега такава любов не се е разпалила, и казвам тези думи, за да изразя похвала към моите съграждани. Общината прояви тъй малко признателност към Бокамаца, че не благоволи да му издигне дори един какъв да е бюст, а книгите остави за много и много години струпани в голям, влажен склад. После ги извадиха оттам», можете да си представите в какво състояние, за да ги настанят в отдалечената черквичка «Санта Мария Либерале», в която кой знае по каква причина е било забранено да се извършва богослужение. Тук общината с безразличие ги поверяваше, като бенефиций или като синекура, на някой безделник с добра протекция, който за две лири на ден трябваше да ги наглежда, но можеше дори и да не ги поглежда, като изтърпява по няколко часа задушната миризма на плесен и вехтории.
Такъв жребий се падна и на мен. Още от първия ден се изпълних с такова дълбоко презрение към книгите, били те печатни или ръкописни (каквито бяха някои старинни книги в нашата библиотека), че сам аз никога не бих се захванал да пиша, ако наистина не считах моя случай за необикновен и поучителен за някой любопитен читател, който случайно би попаднал в тази библиотека и тъй би оправдал надеждите на покойния монсиньор Бокамаца. Ще предам ръкописа си обаче при условие никой да не го отваря, докато не минат петдесет години от моята, трета, последна и окончателна смърт, тъй като засега (бог ми е свидетел каква мъка ми причинява това) аз съм покойник. Да, два пъти покойник, и то първия път по погрешка, а втория… ще разберете.


> 2. Второ (философско) въведение, нещо като извинение

Внушението или по-точно напътствието да пиша ми бе дадено от моя уважаван приятел дон Елиджо Пелегриното, който в настоящия момент е пазител на книгите в библиотеката «Бокамаца» и на когото аз ще поверя ръкописа, щом като бъде завършен, ако изобщо бъде завършен.
Пиша тук в бившата църквичка, при светлината, която идва от прозорчетата на купола, тук, в абсидата, определена за библиотекаря и отделена с дървена преградка от отвесни колонки, докато дон Елиджо пухти под задължението, с което доброволно се е нагърбил — да постави малко ред в това вавилонско стълпотворение от книги. Страхувам се, че няма да успее в своето начинание. Никой преди него не се беше погрижил да узнае, макар и отгоре-отгоре, като хвърли бегъл поглед към кориците, що за книги е подарил на града покойният монсиньор. Смяташе се, че почти всички книги навярно са с религиозно съдържание. Сега Пелегриното, за голямо свое утешение, бе открил неочаквано разнообразие от теми в библиотеката на монсиньора. И тъй като книгите са били вземани оттук и оттам от склада и нареждани както дойде, бъркотията беше неописуема. Поради близостта между тези книги се бяха завързали най-необичайни приятелства. Дон Елиджо Пелегриното ми каза например, че доста се е трудил, докато откъсне от един много разпътен трактат върху «Изкуството да се любят жените» в три книги от Антон Муцио Поро, от 1571 година, едно «Житие и смърт на Фаустино Матеручи, бенедиктинец от Полироне, когото някои наричат блажен» — биография, издадена в Мантуа през 1625 година. Поради влагата подвързиите на двата тома се били слепили братски. За отбелязване е, че във втората книга на разюздения трактат се разказва надълго за монашеския живот и похождения.
Много любопитни и приятни книги откри и измъкна от рафтовете на библиотеката дон Елиджо Пелегриното, възкачен целия ден на една фенерджийска стълба. Щом открие някоя, хвърля я ловко отгоре върху голямата маса. Черквичката прокънтява, вдига се облак прах, из който се стрелват два-три уплашени паяка, аз притичвам от абсидата, прескачайки преградата, прогонвам паяците от прашната маса със същата тази книга, след това я отварям и зачитам.
Тъй постепенно си създадох вкус към подобно четиво. Дон Елиджо ми казва, че моята книга трябва да бъде написана по образеца на книгите, които той измъква от библиотеката, тоест да има свой особен дъх. Вдигам рамене и отговарям, че това не е работа за мене. Освен това и друго ме задържа.
Цял запотен и прашен, дон Елиджо слиза от стълбата и идва да подиша чист въздух в зеленчуковата градинка, която е засадил зад абсидата и е оградил с пръти и колци.
— Да, уважаеми приятелю — казах му аз веднъж, седнал на оградката, подпрял брада о топката на бастуна, докато той се занимаваше със своите марули. — Според мен сега не е време за писане на книги дори и на шега. И по отношение на литературата, както за всичко останало, аз трябва да повторя мисълта, която обичам все да си повтарям: «Проклет да е Коперник!».
— Ой, ой, ой! Какво общо има тук Коперник! — възкликва дон Елиджо, като се изправя с пламнало лице под сламената шапка.
— Има, дон Елиджо, защото, когато Земята не се е въртяла…
— Е хайде де! Та нали винаги се е въртяла!
— Не е вярно. Човекът не е знаел и следователно за него, все едно че не се е въртяла. За мнозина и сега дори не се върти. Казах го оня ден на един стар селянин и знаете ли какво ми отговори? Че това е прекрасно оправдание за пияниците. Впрочем и вие, извинете, нямате право да се съмнявате, че Исус Навин е спрял слънцето. Но да оставим това! Аз твърдя, че когато Земята не се е въртяла, човекът, облечен като грък или като римлянин, е изглеждал така добре и е имал такова самочувствие, и толкова се е наслаждавал на собственото си достойнство, че са му били приятни обстойните описания, пълни с ненужни подробности. Както вие сам посочихте, не казва ли Квинтилион, че историята навярно е създадена, за да се разказва, а не да се преживява?
— Не отричам — отговаря дон Елиджо, — но също тъй е вярно, че никога не са писани толкова подробни книги, дори толкова обстоятелствени, както от ония времена насам, според вашия израз, откак Земята е почнала да се върти.
— Е, добре! Нека е така! «Господин графът стана рано, точно в осем и половина… Госпожа графинята облече лилава дреха, богато украсена с дантели около шията… Терезина умираше от глад… Лукреция примираше от любов…» Боже господи, какво ме интересува всичко това? Нима не се намираме на невидим пумпал, шибан от един слънчев лъч, на една безумна песъчинка, която се върти, върти, върти, без сама да знае защо, без всякаква цел, сякаш изпитва удоволствие да се върти така, за да чувствуваме ту мъничко студ, ту мъничко жега? А след петнадесет или шестдесет обиколки ние умираме, често пъти със съзнанието, че сме извършили поредица от незначителни глупости… Коперникдраги дон Елиджо, Коперник безвъзвратно погуби човечеството. Сега всички ние малко по малко сме се приспособили към новото съзнание за нашата безкрайна незначителност, свикнали сме да се считаме за нищо във вселената заедно с всичките наши големи открития и изобретения. Какво значение могат да имат сведенията за личните ни страдания, пък дори и за всеобщи бедствия? Сега всички те са приказки за нищожни червеи. Четохте ли за онова малко нещастие на Антилските острови? Нищо особено. Бедничката Земя, уморена да се върти безцелно по желание на полския каноник, се пораздрусала от досада и избълвала много огън из една от многото си уста. Кой знае какво е предизвикало тази жлъч! Може би глупостта на хората, които не са били никога тъй досадни, както сега. Толкоз. Няколко хиляди опечени червеи. Животът продължава! Кой ги споменава?
Дон Елиджо Пелегриното обаче забеляза, че каквито и усилия да полагаме в жестокия си умисъл да изтръгнем, да разрушим илюзиите, които предвидилата природа ни е създала за наше добро, те остават безрезултатни. За щастие човек лесно се отвлича.
Това е вярно. В определени нощи, отбелязани в календара, нашата община не пали фенерите и често, ако времето е облачно, ни оставя в мрак.
И, значи, в края на краищата ние дори и днес вярваме, че луната е на небето, за да ни свети нощем, както слънцето — денем, и че звездите съществуват, за да съзерцаваме прекрасното зрелище. Точно така. И забравяме често и драговолно, че сме безмерно малки атоми и че няма защо да се уважаваме и възхищаваме чак толкова едни на друг, защото сме способни да се спречкваме за парченце земя и да се оплакваме от неща, които щяхме да считаме за безкрайно нищожни, ако наистина се бяхме проникнали от съзнанието за това, което в действителност сме.
И тъй, благодарение на божествената способност да се отвличаме и освен това поради странността на моя случай аз ще разкажа за себе си, но колкото може по-накратко, като давам само сведенията, които считам за необходими.
Някои от тях без съмнение не ще ми правят чест. Но аз се намирам понастоящем) в изключително състояние, та мога да се считам вече извън живота и следователно без задължения, без каквито и да било скрупули.
И тъй, да започнем.


> 3. Домът и къртицата

Поизбързах да кажа в началото, че съм познавал баща си. Не го познавах. Бях на четири години и половина, когато той умря. На тридесет и осем годишна възраст замина със своята гемия за Корсика по търговия и не се върна. Там починал за три дни от злокачествена малария. Ала той остави добро състояние на жена си и двама сина: Матиа, един вид аз самият (или този, който бях), и Роберто, две години по-голям от мене.
Някои от тукашните старци все още с удоволствие намекват, че богатството на моя баща има, меко казано, тайнствен произход. То обаче не би трябвало да хвърля повече сянка върху него, защото отдавна е минало в други ръце.
Разправят, че той го добил, като играл на карти в Марсилия с капитана на един английски търговски параход, който като загубил всички пари, които имал у себе си — вероятно немалка сума, — проиграл и голям товар сяра, натоварена в далечна Сицилия за сметка на един ливърпулски търговец (И това знаят! А името му?), един ливърпулски търговец, който бил фрахтувал кораба. После от отчаяние капитанът вдигнал котва и когато навлезли в открито море, се удавил. И тъй параходът акостирал в Ливерпул не само олекнал, но и без своя капитан.
Добре, че за баласт на кораба послужило злоезичието на моите съграждани.
Притежавахме земи и къщи. Ловък и предприемчив, баща ми никога не се занимавал с търговия в едно определено място: обикалял непрекъснато със своята гемия, купувал където намери най-разнообразна евтина стока и веднага я продавал на сметка. Не се увличал в рисковани и големи сделки и постепенно влагал своите печалби в нашето градче, като купувал къщи и земя. Навярно се е надявал скоро да се оттегли доволен и спокоен при жена си и синовете си, сред охолство, придобито с толкова труд.
Той закупил първо чифлика Дуе Римиере с много маслинови дръвчета и черничеви насаждения, после имението _Стия_, също тъй богат терен, през който тече ручей, впрегнат в мелница; после целия хълм Спероне, където стават най-хубавите лозя в нашия край, и накрая Сан Рокино — там построил една прекрасна вила. В градчето освен къщата, в която живеехме, той закупил други две къщи, а също и голямото здание, което сега е превърнато в корабостроителница.
Неговата почти неочаквана смърт ни доведе до разорение. Майка ми, неспособна да управлява наследствените имоти, бе принудена да ги повери на един човек, който беше получил от баща ми толкова благодеяния, че беше подобрил общественото си положение. Тя считаше, че той ще се чувствува поне задължен, ако не благодарен, и че освен известно усърдие и честност няма да жертва нищо от своя страна, тъй като бе щедро възнаграден.
Свята жена бе майка ми! По природа тиха и свенлива, тя имаше толкова малък опит в живота и с хората! Нейните разсъждения бяха съвсем детински. Говореше и се смееше носово, като стискаше устни, понеже се стесняваше. Доста слабичка, тя вечно боледуваше след смъртта на баща ми. Ала никога не се оплакваше на другите от своите страдания и дори, останала сама, едва ли недоволстваше, защото приемаше мъките си като естествена последица от своето нещастие. Може би е очаквала, че и тя ще умре от скръб и затова благодареше на бога, че и държи жива заради нейните деца, макар и тъй клета и измъчена.
Към нас изпитваше трепетна и болезнена нежност, изпълнена със страхове: искаше все да сме край нея, сякаш се страхуваше да не ни загуби, и често изпращаше слугините да ни търсят из просторната къща, щом някой от нас се отдалечеше.
Подобно на сляпа жена тя се беше оставила съпругът й да я води и лишена от него, се чувствуваше загубена в света. Не излизаше от къщи освен неделя сутрин, за да отиде на литургия в близката черква, придружена от двете стари слугини, към които се отнасяше като към роднини. Дори в самата къща тя се ограничи да живее само в три стаи. За многобройните други помещения се грижеха отгоре-отгоре слугините и там ние вършехме нашите лудории.
Из тези стаи от старинните мебели и избелелите завеси се носеше свойственият мирис на стари неща, сякаш това беше дъхът на други времена. Спомням си, че неведнъж съм се оглеждал, обзет от странна тревога пред нямата неподвижност на тези стари предмети, стояли толкова години непотребни и безжизнени.
Между ония, които най-често идваха да навестят мама, беше една сестра на баща ми, опърничава стара мома, с очи на пор, мургава и горда. Наричаше се Сколастика. Ала тя всеки път оставаше за малко, понеже внезапно, тъй както разговаряше, се разяряваше и си тръгваше, без да поздрави никого. Като дете изпитвах голям страх от нея. Гледах я с широко отворени очи, особено когато тя скачаше кипнала и се развикваше на майка ми, като удряше ядосано крак в пода:
— Чуваш ли? Кънти на празно? Къртицата! Къртицата!
Намекваше за Маланя, нашия управител, който тихомълком копаеше гроб под краката ни.
Леля Сколастика искаше на всяка цена майка ми да се омъжи повторно — това научих по-късно. Обикновено зълвите нямат такива хрумвания и не дават подобни съвети. Но тя имаше остро и упорито чувство за справедливост. И по-скоро поради това, а не от обич към; нас не можеше да понася онзи човек да ни ограбва безнаказано. Ето защо, като гледаше крайната неподготвеност и наивност на майка ми, тя не виждаше друг изход освен един втори съпруг. И го беше определила — един беден човек на име Джероламо Помино.
Той беше вдовец, имаше един син, който още е жив и се нарича Джероламо като баща си; мой много близък приятел, дори нещо повече от приятел, както ще разберете по-нататък. Още като дете той идваше с баща си у нас и довеждаше до отчаяние мен и брат ми Берто.
Когато бил млад, Джероламо Помино дълго се стремял към ръката на леля Сколастика, а тя не искала и да го знае; впрочем тя не искала и никого другиго, и то не защото не чувствувала склонност да обича, а защото мъжът, избран от нея, би могъл да й изневери, макар и само в мислите си. Тя казваше, че само това можело да я накара да извърши престъпление. За нея всички мъже бяха лицемерни мошеници и измамници. И Помино ли? Не, Помино не. Ала си бе дала сметка за това твърде късно. У всички мъже, които й бяха искали ръката и после се бяха оженили, тя бе успяла да открие някаква измяна и жестоко се бе наслаждавала. Само за Помино не бе открила нищо, дори бедният човек бил жертва на жена си.
Тогава защо леля Сколастика сама не се омъжи за него? И таз добра, ами че защото бе вдовец! Беше принадлежал на друга жена, за която може би понякога щеше да си спомня. И после, защото… Е хайде, от сто километра се забелязваше, че независимо от своята свенливост той е влюбен… И се подразбираше в коя! Бедният господин Помино!
Помислете си, можеше ли моята майка да се съгласи на такъв брак? Това щеше да бъде за нея истинско светотатство. Пък и тя, горкичката, не вярваше дори, че леля Сколастика говори сериозно. И се смееше по свойствения си начин на гневните избухвания на зълва си при възклицанията на бедния господин Помино, който присъстваше на разговорите и когото старата мома обсипваше с прекалени хвалби.
Представям си колко пъти е възкликвал, като се е въртял на стола, сякаш е бил подложен на мъчение:
— Благословени господи всемилостиви!
Той беше чистичко, спретнато човече, с кротки небесносини очички. Мисля, че се пудреше и дори проявяваше слабостта да си слага малко руменина по бузите. Гордееше се, че е запазил на тази възраст косите си. Сресваше ги много грижливо на път по средата и непрекъснато ги приглаждаше с ръце.
Не зная как биха тръгнали нашите дела, ако майка ми, разбира се, не заради себе си, а заради бъдещето на своите деца, се бе вслушала в съветите на леля Сколастика и се бе омъжила за господин Помино. Извън всякакво съмнение е, че по-зле нашите дела не биха могли да вървят, отколкото вървяха, поверени на Маланя (къртицата!).
Когато Берто и аз пораснахме, «наистина голяма част от нашето имущество се беше изпарила; ала ние поне бихме могли да запазим от лапите на оня крадец останалото, което щеше да ни позволи да живеем ако не охолно, то поне без лишения. Но ние бяхме безделници и не желаехме да се грижим за нищо. Продължавахме да живеем, както нашата майка ни беше свикнала като деца.
Тя дори не ни пращаше на училище. Един индивид, наречен Пергела, беше наш наставник и възпитател. Истинското му име беше Франческо или Джовани дел Чин-куе, но всички го наричаха Пергела и той бе тъй свикнал с този прякор, че сам се наричаше Пергела.
Беше толкова мършав, че предизвикваше отвращение. Беше невероятно висок — боже милостиви! — и щеше да бъде още по-висок, ако гърбът му, сякаш изморен да расте слабоват, внезапно не се превръщаше в прилична гърбица, от която с усилие се подаваше шията като на оскубано пиле. Голямата му адамова ябълка непрекъснато сновеше нагоре-надолу като мандало. Пергела имаше навика да стиска устните си със зъби, сякаш ги хапе, за да сподави и прикрие свойствения си резлив смях; но това усилие отчасти беше напразно, защото неговия смях, като не можеше да излезе през заключените устни, се измъкваше през очите — още по-остър и язвителен.
С тези свои очички навярно той виждаше много неща в нашата къща, неща, които, нито мама, нито ние виждахме. Но не се обаждаше, може би защото смяташе, че не е негово задължение да се меси, или, струва ми се по-вероятно, за да се наслаждава злобно на видяното.
Правехме с него каквото си искахме. Той ни разрешаваше, но после, сякаш за да успокои съвестта си, ни издаваше, когато най-малко очаквахме.
Един ден например мама му нареди да ни заведе на черква. Наближаваше Великден и трябваше да се изповядаме. След изповедта една малка визита при болната жена на Маланя — и после веднага вкъщи. Няма що: голямо удоволствие! Ала щом излязохме на улицата, ние предложихме на Пергела следната лудория: да му платим цял литър вино, ако той вместо на черква и у Маланя ни остави да отидем в имението _Стия_ да търсим гнезда. Пергела се съгласи, беше много доволен и потриваше ръце с блеснали очи. Той пи и отидохме до имението. Лудува с нас почти три часа, помагаше ни да се катерим по дърветата и сам се катереше. Но привечер, като се върнахме вкъщи и мама го запита дали сме се изповядали и дали сме посетили Маланя, той веднага отговори:
— Вижте, аз сега ще ви кажа… — и с най-голямо безочие разказа от игла до конец какво сме правили.
И макар че му отмъщавахме за тия негови предателства — нищо не помагаше. А ние, спомням си, съвсем не се шегувахме. Една вечер например аз и Берто, като знаехме, че той обикновено спи седнал на един сандък в преддверието, чакайки вечерята, се измъкнахме тайно от леглото, където ни бяха сложили за наказание преди определения час, излязохме и намерихме една калаена цев за клизма, дълга две педи. Напълнихме я със сапунена вода от коритото за пране и въоръжени тъй, отидохме внимателно при него, приближихме тръбичката до ноздрите му и — пуф! Подскочи до тавана.
Не е трудно да си представите колко напредвахме в учението с такъв наставник. Разбира се, не цялата вина беше на Пергела. За да ни научи нещо, той прибягваше до хиляди начини, жертвуваше метод и дисциплина, само и само да привлече по някакъв начин вниманието ни. С мене сравнително често успяваше, защото по природа бях по-впечатлителен от брат ми. Ала неговата ерудиция беше съвсем особена, забавна и екстравагантна. Например той знаеше много игрословия, познаваше поезията на Буркиело, фиденцианската*, макароническата и учената поезия. Знаеше и рецитираше алитерации и тавтологични рими, крипти, центони и палиндроми** от всички поети безделници и не малко такива чудати стихове сам той съчиняваше.
[* Фиденцианската поезия е разновидност на макароническата. Получила е наименованието си от своя основоположник Фиденцио Глотогризно, псевдоним на Камило Скрофе (1527-1565), писал пародии на стиховете на псевдоучените педанти. Макароническата поезия се е появила в Италия още в края на XV век и се е развила през XVI и XVII век. Характерни за нея са пародийността, острата сатира, непристойният речник и тематика, пародийното смесване на италианския и латинския език. Учена поезия — общо наименование на поезията на учените хуманисти от времето на Ренесанса, в която на преден план се показва знанието на латинската и гръцката митология, философията, античната метрика.]
[** Крипти или «стихове на части». При тях всеки стих се разпада на две половини. Левите и десните половинки от стихотворението представляват отделни стихотворения, а цялото представлява три: лявото, дясното и цялото. Центони — стихотворения, съставени от стихове на различни поети. Палиндроми — стихове, които могат да се четат еднакво отляво надясно и отдясно наляво.]
Помня, един ден в Сан Рокино ни накара да повтаряме неколкократно срещу отсрещния хълм неговото стихотворение «Ехо»:
P>
Ще траеш ли, любовен плам, за мене отреден?
— (Ден.)
От страст горях, а тя обичаше ли ме поне?
— (Не.)
Ти, който жално плачеш, звяр ли си или човек?
— (Ек.)
P$
Пергела ни караше да разгадаваме всички гатанки в осмостишия от Джулио Чезаре Кроче, в сонетна форма от Монети и още някои в сонетна форма на другия голям» безделник, който имал смелостта да се скрие под името Катон Утически. Той ги беше преписал с мастило с цвят на тютюн в стара тетрадка с пожълтели страници.
— Чуйте, чуйте това стихотворение от Стиляни*. Прекрасно е! Можете ли да отгатнете? Слушайте:
[* Джулио Чезаре Кроче (1567-1634) — ковач и поет, известен с поемата си «Бертолдо и Бертолдино». Франческо Монети (1635-1712) — монах и сатирически поет, ловък версификатор. Томазо Стиляни (1573-1651) — поет, който се опълчил срещу крайния формализъм на «бароковите» поети, но на практика сам писал по същия начин.]
P>
Ту вдигам, ту пък скривам и четирите си рога.
Два пъпа притежавам и влача се по шия.
Без зъби съм, но хапя и ям каквото мога.
Един съм, но и два съм: във себе си се крия
и тихичко заспивам, усетя ли тревога.
Не бързам, не препускам сред тази бъркотия.
Краката ми са бавни, очите ми — чевръсти.
Но мъчно ги насочвам, защото те са пръсти.
P$
Като сега го виждам да декламира с озарено от блаженство лице, с полузатворени очи, имитирайки с пръсти охлювче.
Майка ни считаше, че за нас е напълно достатъчно каквото учим при Пергела и като ни слушаше да рецитираме гатанките на Кроче и Стиляни, дори вярваше, че знаем твърде много. Леля Сколастика не беше на същото мнение: като не можа да хързулне на майка ми любимеца си Помино, тя започна да преследва Берто и мен. Но ние се опирахме на закрилата на мама и не й обръщахме внимание, а тя изпадаше в такава силна ярост, че би ни смъкнала кожите от бой, ако можеше да го направи незабелязано. Помня как веднъж изскочи побесняла от нашия дом и се сблъска с мен в една от необитаемите стаи. Сграбчи ме за брадичката, стисна ме с все сила и ми каза:
— Хубавец! Хубавец! Хубавец!
Докато изричаше това, тя приближи лицето ми към своето и като заби поглед в очите ми, изръмжа през зъби: «Кучешка муцуна!»
Тя преследваше повече мене, макар че в сравнение с Берто аз бях много по-прилежен в изучаването на завеяните уроци на Пергела. Навярно я дразнеше моето неподвижно намусено лице и големите кръгли очила. Бяха ме задължили да ги нося, за да се оправи едното ми око, което, кой знае защо, се стремеше да си гледа самостоятелно, някъде встрани.
За мене тези очила бяха истинско мъчение. Един прекрасен ден ги хвърлих и оттогава оставих окото си спокойно да гледа накъдето си иска. Още повече че дори и да гледаше направо, окото нямаше да ме направи по хубав. Пращях от здраве и това ми беше достатъчно.
На осемнадесет години лицето ми обрасна с къдрава и червеникава брада, в ущърб на незначителния нос, който се губеше между брадата и голямото строго чело.
Ако на човек беше дадена способност да си избере нос, подходящ за неговата физиономия, или ако можеше, като срещнеш някой нещастник, потиснат от твърде голям за неговото лице нос, да му кажеш: «Този нос повече подхожда на мен, вземам го», то аз навярно на драго сърце бих сменил моя, както и очите и другите части на моето тяло. Ала като знаех, че това не може да стане, примирих се със своята външност и престанах да й обръщам внимание.
За разлика от мене Берто, който имаше хубава фигура и приятно лице (поне в сравнение с мен), не можеше да се отдели от огледалото. Той се оглеждаше и се милваше, и харчеше безконечно пари за най-нови вратовръзки, за най-хубави парфюми, за бельо и дрехи. Един ден, за да го подразня, взех от гардероба му един нов-новеничък фрак, елегантна жилетка от черно кадифе и цилиндър. Тъй нагизден, отидох на лов.
Междувременно Бата Маланя идваше да се оплаква при майка ми от неплодородните години, които го принуждавали да прави значителни дългове, за да посреща нашите големи разходи и разноските по поддържане на земите.
— Получихме нов сериозен удар! — обявяваше той всеки път, като влизаше.
Мъглата унищожила всички маслинови фиданки в _Дуе Ривиере_ или филоксерата — лозята в _Спероне_. Трябвало да се садят американски лози, устойчиви на болестта. Ето ти нови дългове! После съветваше да продадем _Спероне_, за да се отървем от лихварите, които го душели. И тъй, в началото продадохме _Спероне_, после _Дуе Ривиере_, след това _Сан Рокино_. Останаха къщите и имението __Стия__, заедно с мелницата. Майка ми очакваше Маланя да дойде някой ден и да обяви, че ручеят е пресъхнал.
Истина е, че ние бяхме безделници и харчехме безмерно, но също тъй вярно е, че такъв крадец като Бата Маланя няма да се роди на земята. Това е най-мекото, което мога да кажа за него, като се има пред вид, че бях принуден да встъпя в роднински връзки с него.
Той беше достатъчно изкусен да ни доставя всичко, каквото желаехме, докато майка ми беше жива. Но това охолство, стигащо до слободия и капризи, които той задоволяваше, му служеше, за да прикрива бездната, която по-късно, след смъртта на майка ми, погълна единствено мен, тъй като брат ми има щастието навреме да сключи изгоден брак.
Напротив моят брак…


— Трябва ли да разкажа за моя брак, дон Елиджо? Вие как мислите?
— Как не! Разбира се! Деликатно… — отговори дон Елиджо, покатерен на своята стълба на уличен фенерджия.
— Хайде де, деликатно! Вие сам добре знаете, че… Дон Елиджо се смее и цялата бивша черквичка му приглася. После ме съветва:
— Ако бях на ваше място, господин Паскал, щях по-напред да прочета някоя новела от Бокачо или Бандело. Заради тона, заради тона…
Дон Елиджо нещо си е нарочил за тона. Ух! Ще го нахвърлям, както ми дойде. И тъй — смело напред!


> 4. Тъй стана всичко

Един ден, по време на лов, странно развълнуван, спрях пред една нисичка и мешеста купа сено, над която в средата на пръта стърчеше гърне.
— Познавам те — казах аз, — познавам те… После внезапно извиках:
— Ето, това за тебе, Бата Маланя…
Грабнах една вила, която лежеше там на земята, и я забучих тъй яростно в корема, че гърнето едва не падна от върха на пръта. Ето такъв е Бата Маланя, когато, потен и пуфтящ, носи накривената си шапка.
Той целият се плъзгаше: плъзгаха се нагоре-надолу по дългото му лице веждите и очите, плъзгаше се носът му над нелепите мустаци и острата брадичка, плъзгаха се раменете около основата на врата, плъзгаше се отпуснатият му огромен търбух, провлачил се почти до земята. Навярно, като е видял как виси коремът над трътлестите му крака, шивачът е бил принуден да му скрои колкото може по-широки панталони, та да облече тия краченца; така че Маланя отдалече изглеждаше навлечен с фуста и сякаш коремът му достигаше до земята.
Не мога да разбера как с подобно лице и телосложение Маланя можеше да бъде такъв разбойник. Струва ми се, че дори и крадците трябва да имат донякъде достоен вид, какъвто той нямаше. Ходеше бавно със своя увиснал корем, винаги с ръце отзад, и с огромно усилие издаваше своя мяукащ, мек глас! Много ми се искаше да узная как успокоява съвестта си за тия мошеничества, дето ги вършеше в наша вреда. Та той нямаше, както казах, никаква нужда, а някакво оправдание все пак, някаква причина трябваше да измисли за самия себе си. Може би горкият човек крадеше, за да се развлича по някакъв начин.
Всъщност трябва да е бил ужасно нещастен вътрешно, потискан от една от онези жени, дето искат да ги уважават.
Той беше извършил грешка, като си бе избрал жена от по-горен обществен кръг от неговия, който беше много нисък. Ако тази жена се беше оженила за мъж с положение, равно на нейното, нямаше да го мъчи тъй и при всеки най-малък повод да му доказва, че тя се е родила в добро семейство и че у тях сее постъпвало по този и по онзи начин. И ето ти го Маланя, послушен, постъпва точно по този или по онзи начин, както тя казва — та да изглежда и той като господата! Но това му струваше толкова много! И той се потеше, вечно се потеше.
Отгоре на това госпожа Гуендалина веднага след сватбата се разболя от болест, която можеше да излекува само ако направеше непоносима за нея жертва: да се лиши от някои тестени блюда с трюфели, които толкова много й харесваха, от други подобни лакомства и най-вече от виното. Не казвам, че пиеше много — та тя беше от добро семейство, — но не би трябвало да пийва дори капка.
Когато бяхме малки, ни канеха понякога, Берто и мен, на обяд у Маланя. Беше много забавно да слушаш как той по най-почтителен начин поучаваше жена си за въздържанието, докато самият той ядеше, лапаше лакомо най-вкусните блюда.
— Не разбирам — казваше той — защо заради някакво си мигновено удоволствие, което гърлото чувствува при преминаването на една хапка, например като тази (и преглъщаше), трябва после да се чувствуваш зле цял ден. Какъв сос има? Уверен съм, че ако се поддам на такава съблазън, бих се чувствувал дълбоко унизен. Розина! — викаше той слугинята. — Я ми сипи още малко. Хубав е този сос от майонеза!
— Прасе! — кряскаше тогава съпругата, разлютена като оса. — Стига ти толкова! Внимавай! Господ би трябвало да ти покаже какво значи да те боли стомах. Ще се научиш да бъдеш по-внимателен към жена си.
— Как тъй, Гуендалина! Аз не съм ли внимателен? — възкликваше Маланя, сипвайки си винце.
Вместо отговор жена му ставаше от стола, измъкваше от ръцете му чашата и отиваше да изхвърли виното през прозореца.
— Защо, защо? — стенеше той, като оставаше седнал.
А жена му:
— Защото за мене е отрова! Ако видиш, че си наливам една капка, трябва да ми го отнемеш и да го изхвърлиш през прозореца, както направих аз, разбираш ли?
Маланя обидено се усмихваше, като поглеждаше ту Берто, ту мен, ту прозореца, ту чашата. После казваше:
— Господи! Ти да не си дете? Аз да ти го вземам насила? Не, скъпа, ти сама с усилие на волята трябва да сложиш спирачка…
— А как ще стане това? — викаше съпругата. — Като изкушението е пред очите ми? Като те гледам как се наливаш и как го вкусваш, и как го гледаш срещу светлината, за да ме дразниш? Стига, казвам ти! Друг мъж на твое място, за да не ме мъчи…
Тъй Маланя стигна и до това: престана да пие вино, за да дава пример на въздържание на жена си и да не й причинява страдания.
И в резултат — крадеше. Че как иначе! Все нещо трябваше да прави.
Само че скоро след това той узна, че госпожа Гуендалина тайничко си пие виното. Сякаш за да не й причинява вреда виното, беше достатъчно мъжът й да не я вижда. Тогава и той, Маланя, започна да пие отново, ала вън от къщи, за да не дразни жена си.
Въпреки това продължи да краде. Но уверен съм, че желаеше с цялото си сърце жена му да го възнагради за безкрайните огорчения, които му причиняваше, като му роди детенце. Точно така! Тогава кражбите му щяха да имат някаква цел, някакво оправдание. Какво ли не прави човек за доброто на децата си?
Но жена му от ден на ден се чувствуваше все по-зле и Маланя не смееше дори да изкаже своето пламенно желание. Може би тя си беше безплодна? Или трябваше да се пази поради болестта си. Ами ако умре при раждането? Да пази бог! Пък и винаги съществуваше рискът да не се износи детето докрай!
По този начин той се примиряваше.
Искрен ли беше? Не пролича достатъчно след смъртта на госпожа Гуендалина. Наистина оплака я — о, как я оплака! — и винаги си спомняше за нея с почтителна преданост, до такава степен, че не пожела да я замести с някоя друга високопоставена госпожа — да, да! А можеше да го направи, нали беше вече богат. А той взе, че се ожени за дъщерята на един селски стопанин, здрава, цъфтяща, силна и весела, и то единствено за да не остане съмнение, че може да добие желаното потомство. Ех поизбърза малко, но хайде… Трябва да вземем под внимание, че вече не беше младеж и нямаше време за губене.


Познавах Олива, дъщерята на Пиетро Салвони, нашия управител в имението __Дуе Ривиере__, още от малка, благодарение на нея майка ми беше започнала да се надява, че вече се вразумявам и добивам вкус към селския живот. От радост не се побираше в кожата си, горката? Ала един ден леля Сколастика й отвори очите:
— Не виждаш ли, глупачке, че ходи постоянно в Дуо Ривиере?
— Да, за беритбата на маслините.
— Заради една маслина само, една маслина*, тъпачке! Тогава мама хубаво ме накастри: да се пазя да не извърша смъртния грях, като въведа в изкушение и погубя завинаги едно бедно момиче. И тъй нататък и тъй нататък.
[* Олива на италиански означава и маслина.]
Ала за такова нещо нямаше опасност. Олива беше честна, притежаваше непоклатима целомъдреност, вкоренена в съзнанието за злото, което щеше да си стори, ако отстъпи. Това съзнание именно я освобождаваше от обидните прояви на свенливост, свойствени на фалшивия срам, и я правеше смела и свободна.
Само как се смееше! Устните й — две черешки. А какви зъби!
Да, но тези устни не се съгласяваха дори на една целувка. Виж, зъбите понякога ме захапваха, за наказание, когато я хващах за ръцете и казвах, че ще я пусна само ако първо ми даде да я целуна поне по косите.
И нищо повече.
И сега тази девойка, тъй хубава и свежа, ставаше жена на Бата Маланя… Както и да е! Кой би могъл да прояви изключителната смелост да обърне гръб на такова богатство? Само че Олива много добре знаеше как бе забогатял Маланя. Какво ли не ми наговори един ден срещу Маланя. И после тъкмо заради това богатство взе, че се омъжи за него.
И ето, мина година от сватбата, минаха две, а деца няма.
Маланя дълго беше вярвал, че няма деца от първата си жена поради безплодието й или безконечните й болести. Сега дори през ум не му минаваше, че причината може да е у него. И започна да се чумери на Олива.
— Нищо ли?
— Нищо.
Почака още една година — третата. Напразно. Тогава започна да й натяква открито. Накрая, след още една година, вече загубил всякаква надежда и окончателно отчаян, той започна да я малтретира по най-безсрамен начин. Викше й в лицето, че със своя привидно цветущ вид тя го е измамила, измамила, измамила… Че само за да има от нея дете, той я бил издигнал до този ранг, заеман в миналото от една истинска госпожа, на чиято памет не би нанесъл такова оскърбление, ако не била надеждата му да има дете.
Бедната Олива не отговаряше, не знаеше какво да каже. Идваше често у дома да се изплаче пред майка ми. Тя я утешаваше с добри думи, казваше й да не губи надежда, тъй като е още млада, толкова млада.
— На двадесет години ли си?
— На двадесет и две…
Значи, всичко е наред! Веднъж ли се е случвало да се родят деца след десет, дори след петнадесет години от деня на сватбата.
Петнадесет? Е, да, ама той беше вече стар и ако…
Още през първата година на брака у Олива се беше породило съмнение — как да кажа, — че отсъствието на деца може би се дължи на него, а не на нея, макар той упорито да отричаше това. Можеше ли да се провери? Когато се омъжваше, Олива се беше заклела пред себе ги да бъде честна и не искаше да отстъпи от клетвата си, дори да беше уверена, че това ще й донесе покой.
Как съм узнал тези неща ли? Хайде де, няма да ги знам! Аз нали казах, че тя идваше да се изплаква у дома, казах, че я познавам от момиченце; и сега, като я виждах да плаче заради недостойните действия и глупавите обидни подозрения на гнусния старик, аз… Но докрай ли трябва да разкажа всичко? В края на краищата получих едно «не», и толкова по този въпрос.
Скорс се утеших. По онова време сума неща се въртяха в главата ми или тъй си мислех (то е едно и също). Имах и пари, те освен другото носят и хрумвания, които иначе не биха ти дошли в главата. Да ги прахосам, ми помагаше Джероламо Помино Втори, комуто парите веене достигаха поради мъдрото скъперничество на баща му.
Мино беше нашата сянка, ту моя, ту на Берто. С удивителна маймунска способност той се променяше в зависимост от това дали имаше вземане-даване с мене или с Берто. Когато се лепваше за Берто, веднага се превръщаше в конте и тогава баща му, който сам имаше влечение към елегантността, поразвързваше кесията си. Ала при Берто той оставаше за кратко време. Като виждаше, че му подражава дори в походката, брат ми внезапно губеше търпение, вероятно от страх да не стане смешен, и започваше да го ругае, докато се отърве от него. Тогава Мино отново се лепваше за мене, а баща му стягаше кесията си.
Аз проявявах по-голямо търпение, защото ми доставяше удоволствие да издевателствувам над него. После съжалявах. Съзнавах, че заради него съм прехвърлил мярката в някое начинание. Или пък насилвах и преувеличавах проявата на чувства от моя страна заради удоволствието да го удивя или да го поставя в трудно положение. На всичко това естествено и аз самият теглех последствията.
И тъй един ден, докато бяхме на лов, Мино ми каза, че е хвърлил око на едно момиче, дъщеря на братовчедка на Маланя, и че заради нея е готов да направи някоя щуротия. Способен беше на това, още повече че и момичето не изглеждало недостъпно. Но дотогава не бе успял дори да поговори с нея.
— Признай, не си имал смелост — казах, като се смеех.
Мино отрече, но твърде силно се изчерви.
— Обаче успях да поговоря със слугинята — побърза да добави той. — И знаеш ли какво интересно нещо научих от нея? Твоят проклет Маланя все киснел у тях и по държанието му се надушвало, че замисля някоя подлост заедно с братовчедка си, която е една стара вещица.
— Каква подлост?
— Ами тя казва, че ходел там да се оплаква от своето нещастие, дето няма деца. Старата намръщено и кисело му отговаряла, че тъй заслужава. Изглежда, след смъртта на първата жена на Мала;ня тя си е била наумила да го ожени за собствената си дъщеря и тогава е опитала всички средства, за да го убеди, а после, разочарована, наговорила всякакви неща по адрес на това говедо, враг на роднините си, предател на собствената си кръв и тъй нататък. Тя разказа още, че майката се скарала с дъщеря си, загдето не била успяла да привлече чичото. А сега, след като старецът изказал съжаление, че не е ощастливил племенницата си, кой знае какъв подъл план е замислила онази вещица.
Запуших си ушите с ръце и извиках на Мино:
— Млъкни!
Макар и да не изглеждах, по онова време бях все още наивен. Въпреки това, като узнах за сцените, които се бяха разиграли и се разиграваха в дома на Маланя, реших, че подозренията на онази слугиня до известна степен може би са оправдани, и ми се прииска, за доброто на Олива, да опитам да изясня някои обстоятелства. Накарах Мино да ми даде адреса на тази вещица. Мино се обезпокои заради момичето.
— Не бой се — отговорих му аз. — На тебе я оставям, то се знае.
На следния ден, под претекст, че същата сутрин случайно съм узнал от мама за изтичането на срока на една полица тъкмо този ден, отидох да намеря Маланя в къщата на вдовицата Пескаторе.
— Маланя, полицата!
Дори и да не подозирах дотогава, че съвестта му не е чиста, без съмнение щях да забележа това, като го видях как скача побледнял, с изкривено лице и заеква:
— По… по… полица, каква полица?
— Полицата, онази полица, дето падежът й изтича днес… Праща ме мама, тя толкова се тревожи!
Бата Маланя се отпусна отново на стола и в едно дълго «ааа!» изля целия страх, който за миг го беше обзел.
— Но то е уредено! Всичко е уредено! Дявол да го вземе, как ме стресна… Аз я отложих, не знаеш ли? С три месеца, като се платят лихвите, разбира се. И ти «и тичал дотук само заради тази празна работа?
И той се заля в смях, от който коремът му дълго се тресе. Покани ме да седна. Представи ме на жените:
— Матиа Паскал. Мариана Донди, по мъж Пескаторе, вдовица, моя братовчедка. Ромилда, племенницата ми.
Предложи ми да пийна нещо, за да се съвзема от бягането.
— Ромилда, ако обичаш… Сякаш беше у дома си.
Ромилда се надигна, погледна майка си, като потърси с очи съвет, и малко след това, въпреки моите протести, го върна с малък поднос, на който имаше чаша и бутилка вермут. Като ги видя, майката веднага се вдигна недоволна и рече на дъщеря си:
— Не, не това! Дай тука!
Отне от ръцете й подноса, после излезе, за да влезе след малко с друг поднос, лакиран и блестящо нов, на които се мъдреше прекрасен сервиз за ликьор: посребрен слон със стъклена бъчонка на гърба и много чашки, закрепени наоколо, които подрънкваха.
Предпочитах вермута: пих от ликьора. Маланя и майката също пиха. Ромилда — не.
При това първо посещение останах за малко. Казах, 41» изгарям от нетърпение да успокоя майка си относно полицата и че ще дойда пак след някой и друг ден, за да вкуся по-спокойно удоволствието от компанията на дамите. Това беше претекст отново да ги посетя.
По начина, по който се сбогува с мен Мариана Донди, вдовица Пескаторе, разбрах, че тя не приема с голямо удоволствие съобщението за втора моя визита: едва-едва ми подаде ръка — една ледена, суха, възлеста, жълтеникава ръка, като при това наведе очи и стисна устни. Дъщерята поправи неприятното впечатление, като ме дари с мила усмивка, обещаваща сърдечен прием, и ме погледна с нежен и тъжен поглед. Очите й ми направиха още от първия път силно впечатление: очи с необикновено зелен цвят, тъмни, втренчени, засенчени от дълги мигли, нощни очи, между две валма коси, черни като абанос. Косите й бяха вълнисти и се спускаха по челото и слепите очи, сякаш за да подчертаят свежата белота на кожата.
Къщата беше скромна, но вече между старите мебели се забелязваха и внесени неотдавна вещи: претенциозни и смешни със своята крещяща новост. Например две огромни лампи от художествена керамика, все още недокоснати, е глобуси от шлифовано стъкло и със странна линия, поставени на твърде скромна подставка с полица от пожълтял мрамор, която крепеше потъмняло огледало в кръгла рамка, тук-там откъртена, сякаш зинала към стаята като прозявка на гладен човек. Освен това пред разнебитеното диванче стоеше масичка с четири позлатени крачета и повърхност от рисуван порцелан в ярки цветове. Имаше и едно стенно шкафче от японски лак. И други нови предмети, върху които очите на Маланя се спираха с явно доволство, както преди върху сервиза за ликьор, носен триумфално от братовчедка му, вдовицата Пескаторе.
Почти целите стени на стаята бяха покрити със стари и не лоши щампи; върху някои от тях Маланя привлече вниманието ми, като каза, че били дело на Франческо Антонио Пескаторе, негов братовчед, много способен гравьор (починал в лудница в Торино, прибави той тихичко), и настоя да ми покаже и портрета му.
— Изпълнил го е със собствените си ръце, сам, пред огледалото.
А преди малко, като гледах Ромилда, после майка й, си бях помислил: «Сигурно тя прилича на баща си.» Сега, изправен пред портрета му, не знаех вече какво да мисля.
Нямам намерение да правя обидни предположения; смятам, че Мариана Донди, вдовица Пескаторе, е способна на всичко. Но как да си представи човек, че един мъж, при това хубав, е могъл да се влюби в нея? Освен ако не е бил луд, по-луд от съпруга й.
Съобщих на Мино впечатленията си от първата визита. Говорих му за Ромилда е горещо възхищение и той веднага се разпали. Бе щастлив, че и на мене много ми е харесала, че одобрявам избора.
Тогава го попитах какви намерения има: наистина майката приличаше на същинска вещица, но момичето беше честна девойка, бях готов да се закълна. Нямах никакво съмнение относно безсрамните цели на Маланя, следователно трябваше колкото може по-скоро и на всяка цена да спасим девойката.
— Но как? — попита ме Помино, който като омаян поглъщаше думите ми.
— Как ли? Ще видим. Но преди всичко трябва да се уверим в много работи, да разберем и изучим добре всичко. Разбираш, нали, не мога да взема решение току-тъй изведнъж. Остави на мене: аз ще ти помогна. Това приключение ми харесва.
— Да… Но… — възпротиви се тогава Помино плахо, като почваше да се чувствува неудобно от моето въодушевление. — Може би мислиш, че трябва да се оженя… за нея?
— Засега нищо не мисля. Ти да не се страхуваш от това?
— Не, защо?
— Защото много си се разбързал. Стъпвай бавно и размисляй. Ако установим, че тя е такава, каквато би трябвало да бъде: добра, разумна, добродетелна (а че е хубава, е вън от съмнение, и ти харесва, нали); та, значи, да предположим, че освен това наистина е изложена поради низостта на майка си и на оня мошеник на голяма опасност, на поругание, на срамна търговия: кажи тогава, ти ще се въздържиш, ли да извършиш един достоен жест, едно свято, спасително дело?
— Аз, не… Не! — възкликна Помино. — Но… баща ми?
— Мислиш, че ще се противопостави? А по каква причина? Затова, че няма да донесе зестра, нали? Никаква друга причина не може да има! Какво пък, трябва да знаеш, че тя е дъщеря на художник, на един талантлив гравьор, умрял… да, умрял, така да се каже, сред добро общество в Торино… Но нали твоят баща е богат и ти си му единствен? Той може да задоволи твоето желание, без да обръща внимание на зестрата! Пък ако не успееш да го убедиш с добро, не се страхувай: ще изхвръкнеш от гнездото и всичко ще се оправи. Толкова ли си мекушав, Помино?
Помино се засмя и тогава аз му доказах като две и две четири, че той е роден за съпруг, както човек се ражда поет. Описах му с живи, примамливи цветове щастието на семейния живот с Ромилда, нежността, грижите, благодарността, която тя ще чувствува към него, нейния спасител. И заключих:
— Сега ти трябва да намериш начин и средство тя да те забележи, трябва да й говориш или пишеш. Разбираш ли, в този момент едно твое писмо до нея, в мрежата на този паяк, би могло да бъде спасителна котва. Аз междувременно ще посещавам често къщата, ще наблюдавам, ще се опитам да намеря подходящ момент да те представя. Разбрахме ли се?
— Разбрахме се.
Защо тъй пламенно се бях заел да омъжвам Ромилда? Ей тъй, без причина. Пак повтарям: заради удоволствието да удивлявам Помино. Говорех, говорех и всички трудности сякаш изчезваха. Бях възторжен и приемах с лекота всичко. Може би затова жените ме обичаха тогава, въпреки моето разцентровано око и нескопосното ми телосложение. Този път обаче, трябва да призная, моят ентусиазъм произтичаше от желанието да разкъсам коварната мрежа, изтъкана от гнусния старик, да го накарам да увеси нос, заради нещастната Олива и — защо да крия — от надеждата, че ще сторя добро на момичето, което наистина ми беше направило голямо впечатление.
Какво съм виновен, че Помино твърде плахо изпълни моите предписания? Каква вина имам, че Ромилда, вместо да се влюби в Помино, се влюби в мен, дето й говорех все за него? И накрая, каква е вината ми, че коварството на Мариана Донди, вдовица Пескаторе, стигна дотам? Тя ме накара да повярвам, че аз с умението си съм успял да преодолея в кратко време нейното недоверие и дори да извърша чудо: да я накарам да се засмее на няколко пъти на моите духовити забележки. Престори се, че постепенно слага оръжие, забелязах, че ме посреща добре, въобразих си, че заради посещенията на един богат младеж в къщата (аз си мислех, че все още съм богат), който се показва недвусмислено увлечен в дъщерята, тя в края на краищата е изоставила своята безчестна цел, ако изобщо е имала такава. Да, дотам стигнах: бях взел да се съмнявам в това!
Наистина аз би трябвало да се замисля над обстоятелството, че повече не се случи да срещна Маланя в нейния дом и че навярно имаше някаква причина, поради която ме приемаха само сутрин. Но кой ще се замисля! Освен това всичко изглеждаше съвсем естествено — за да се чувствам по-свободен, аз всеки път предлагах разходки из околността, които са приятни именно сутрин. Вече се бях влюбил в Ромилда, макар и да продължавах да й разказвам за любовта на Помино; влюбен бях лудо в нейните хубави очи, в нослето, в свежата уста, във всичко, дори в една малка брадавица на вратлето, та дори и в един малък белег, почти невидим, на едната ръка, и аз го целувах, целувах, целувах до самозабрава… разбира се, от името на Помино.
И въпреки всичко това нямаше да се случи нищо сериозно, ако едно утро Ромилда (разхождахме се из имението __Стия__, оставили майката да съзерцава мелницата) не бе прекъснала дългата шега за далечния свенлив любовник и внезапно не бе избухнала в плач, обвивайки ръце около врата ми. Тя цялата трепереше, закле ме да имам милост към нея и да я отведа далече, далече от нейната къща, далече от омразната й майка, от всички, и то веднага, веднага, веднага…
Далече? Но как можех тъй отведнъж да я отведа далече?
Няколко дни наред след това аз все още бях опиянен от нея и решен на всичко, се заех по честен начин да уредя нещата. Тъкмо бях започнал да подготвям майка си за предстоящата новина за близка и неизбежна женитба, поради дълга, който бяха поел по съвест, ето че, без да мога да си обясня защо, получих от Ромилда едно крайно сухо писмо, с което ми съобщаваше да не се занимавам повече с нея под никакъв предлог, да не стъпвам никога в нейния дом и да считам завинаги прекъсната нашата връзка.
Тъй ли! Но как така? Какво се беше случило?
Същия ден Олива изтича, плачейки, у нас, за да каже на майка ми, че е най-нещастната жена на света и че мирът в нейния дом е завинаги нарушен. Нейният мъж най-после бил успял да получи доказателство, че не е безплоден — тъй бил обявил тържествено.
Присъствувах на тази сцена. Сам не зная как успях да се сдържа. Възпря ме уважението към майка ми. Задушен от гняв, от отвращение, избягах да се заключа в стаята си и там, сам и с ръце в косите, започнах да се питам как тъй Ромилда, след всичко онова, което се беше случило между нас, може да падне до подобно безчестие. Ах, достойна дъщеря на майка си! Те двете бяха измамили най-подло не само стария, но и мен, и мен! Не само майка й, а и тя позорно си беше послужила с мене заради безчестната си цел, заради злодейските си стремежи. А бедната Олива! Тя беше съсипана и погубена…
Преди да падне вечерта, аз излязох, все още треперещ, и се отправих към къщата на Олива. Носех в джоба си писмото на Ромилда.
Обляната в сълзи Олива събираше нещата си: искаше да се върне при татко си, пред когото от предпазливост не бе направила и намек за онова, което е трябвало да изтърпи.
— Но сега вече за какво повече да оставам тук? — каза ми тя. — Всичко свърши! Ако поне беше тръгнал с някоя друга…
— Ах, значи знаеш с коя е тръгнал? — попитах. Тя кимна няколко пъти между риданията и скри лице в дланите си.
— С девойка! — възкликна тя, като вдигна ръце. — А майката? Майката, собствената й майка е съгласна, разбираш ли? Собствената!
— На мене ли го казваш? — рекох. — Дръж: чети! И й подадох писмото.
Олива го погледна като замаяна, взе го в ръка и ме попита:
— Какво значи това?
Тя едва знаеше да чете. С поглед ме попита дали е необходимо тъкмо в този момент да прави усилие да чете.
— Чети! — настоях аз.
И тогава Олива изтри очите си, разгъна листа и започна бавно да срича написаното. След първите думи погледът й се плъзна към подписа. После ме погледна с широко разтворени очи.
— Ти?
— Дай тук — казах, — ще ти го прочета аз, цялото.
Но тя притисна хартията към гърдите си.
— Не! — извика. — Няма да ти го дам! Сега то ми трябва!
— А за какво ще ти послужи? — попитах, като горчиво се усмихнах. — Искаш да му го покажеш? Нов цялото това писмо няма нито една дума, която да разубеди твоя съпруг от онова, което той с такова удоволствие вярва. Както виждаш, здраво са те впримчили]!
— Ах, вярно е, вярно е! — изплака Олива. — Той дойде при мен, като ръкомахаше и ми крещеше да внимавам и да не поставям под съмнение честта на племенницата му.
— И какво следва от това? — казах с язвителен смях. — Разбираш ли сега? Нищо не можеш да спечелиш, като отричаш. Дори трябва да се пазиш от такова нещо. Напротив, съгласи се с него, кажи му, че е истина, самата истина, че той може да има деца… Нали ме разбираш?


Но защо след около месец Маланя, бесен от гняв, наби жена си и все още с пяна на устата изтича у дома, като крещеше, че иска веднага удовлетворение, загдето съм озлочестил и погубил неговата племенница? Едно бедно сираче! Добави, че за да не предизвиква скандал, би се съгласил да мълчи. От милосърдие към бедното момиче той дори, нали си няма други деца, бил решил да прибере като свое детето, което ще се роди. Но сега, когато господ най-после пожелал да му изпрати за утешение негово законно дете от неговата собствена жена, той не можел по съвест да бъде баща и на другото, което щяла да роди племенницата му.
— Матиа да отговаря за това, което е направил! Матиа да поправи злото! — заключи той, морав от ярост. — И то веднага! Веднага да се изпълни моето желание! И не ме принуждавайте да кажа нещо повече, че чудо ще направя!
Стигнахме дотук, сега трябва малко да поразмислим. Аз съм преживял какво ли не. Да мина за глупак или… за нещо по-лошо, сега в края на краищата за мене не е кой знае каква неприятност. Аз вече съм — пак го казвам, — аз вече съм сякаш извън живота и нищо повече не ме интересува. Стигнал до това място, искам да поразсъждавам, и то само заради логиката.
Очевидно ми изглежда Ромилда да не е искала злонамерено да въведе в заблуждение чичо си. Иначе защо Маланя трябваше да бие жена си за измяна и да ме обвинява пред майка ми, че съм обезчестил племенницата му?
Наистина Ромилда поддържа, че скоро след нашата разходка до _Стия_, майка й, като чула от нея изповед за любовта, която ни свързва неразривно, побесняла и извикала в лицето й, че никога, никога няма да склони да я задоми за един безделник, намиращ се на края на пропастта. И тъй, понеже тя сама си причинила най-голямото зло, което една девойка може да си причини, то не оставало нищо друго за самата нея, като благоразумна майка, да извлече от това зло възможно най-голямата полза. Каква полза, беше лесно да се разбере. Когато Маланя дошъл по обичайното време, тя се измъкнала под някакъв предлог и оставила дъщеря си насаме с чичото. И тогава тя, Ромилда, като плачела с горещи сълзи — тъй казва тя, — се хвърлила в краката му и му признала своето нещастие и онова, което майка й иска от нея. Помолила го да се намеси, да накара майката да бъде по-почтена, защото тя вече принадлежала на друг, за когото искала да запази своята вярност.
Маланя се трогнал, но до известна степен. Казал й, че тя е още непълнолетна и затова е под попечителството на майката, която, ако пожелае, би могла да действува против мене по съдебен ред; че той по съвест не би одобрил брак с един лентяй и безразсъден прахосник като мене и че не може да препоръча на майката подобен брак. Казал й, че и тя би трябвало да пожертвува нещо, за да успокои справедливото и естествено възмущение на майка си, че, от друга страна, тази жертва би могла да й донесе благосъстояние. И накрая заключил, че той не е в състояние да направи нищо друго, освен да се погрижи — но при условие да се запази възможно най-голяма тайна, — да се погрижи за новороденото, дори да му стане баща, тъй като самият той нямал деца и отдавна желаел да си има детенце.
Може ли — питам се — човек да постъпи по-честно?
Та той искаше да върне на новороденото дете всичко, което бе окрал от бащата.
И какво е виновен той, че аз от неблагодарност и лекомислие развалих работата?
Но две? По дяволите, две — не?
Трябва да му са се видели много две деца, защото, както вече казах, Роберто беше сключил изгоден брак и Маланя навярно считаше, че не му е навредил достатъчно, та да трябва да връща за двама.
И тъй, ясно е, че като имах вземане-даване с такива добродетелни хора, аз бях причина за цялото зло. И следователно аз трябваше да го изкупя.
Отначало възмутено се възпротивих. После, поради молбите на майка ми — тя вече виждаше съсипването на нашия дом и се надяваше, че аз бих могъл по някакъв начин да се спася, като се оженя за племенницата на нейния враг, — склоних и се ожених.
Над главата ми беше надвиснал ужасният гняв на Мариана Донди, вдовица на покойния Пескаторе.


> 5. Узряване

Вещицата не се успокояваше.
— Каква я забърка? — питаше ме тя. — Не ти ли стигаше, дето се вмъкна в къщата ми като крадец, за да прелъстиш дъщеричката ми и да я опропастиш? Не ти ли стигна?
— Не, не драга тъщо! — отговарях аз. — Ако бях спрял дотам, щях да ви направя удоволствие, щях да ви услужа…
— Чуваш ли го? — крясваше тя тогава на дъщеря си. — Хвали се, смее да се хвали на всичко отгоре с геройството, дето е извършил с оная… — и тук потичаше поток от гнусни думи по адрес на Олива. После, като слагаше ръце на хълбоците и насочваше напред лакти, продължаваше: — Каква я свърши? Не опропасти ли тъй и сина си? Тъй де, какво те интересува тебе… Ама и то е твое, и то…
Не пропущаше да излее тази отрова, като знаеше какво въздействие има върху Ромилда. Ромилда завиждаше на детето, което Олива бе на път да роди сред радост и благосъстояние, докато нейното идеше сред притеснения, сред несигурност за бъдещето и всички тези разпри. Завистта й се разпалваше и от новините, които някои доброжелателки, като се преструваха, че нищо не знаят, идваха да донесат от лелята Маланя, която била тъй доволна, тъй щастлива, че господ накрая се вслушал в молбите й. И била се толкова разхубавила, тъй цъфтяла, истинско цвете!
А Ромилда през това време, просната на едно кресло, бледна, съсипана, погрозняла, без миг спокойствие, без желание дори да говори или да отвори очи, се гърчеше от непрекъснато гадене. И за това ли ме обвиняваха? Изглежда, че да. Тя не искаше повече ни да ме види, ни да ме чуе. И още по-лошо стана, когато, за да спасим имението _Стия_ заедно с мелницата, трябваше да продадем и къщите. Бедната ми майка бе принудена да се пресели в ада на моя дом.
Уви, тази продажба нищо не помогна! Скоро Маланя щеше да стане баща и детето, което трябваше да се роди, му даваше право да няма повече задръжки и скрупули. Той ми нанесе последния удар — споразумя се с лихварите и под чуждо име купи къщите за петачета. Тъй дълговете, които тежаха върху имението _Стия_, останаха неизплатени в по-голямата си част и имението заедно с мелницата бе сложено под съдебна опека от кредиторите и по-късно продадено на търг. Бяхме разорени.
Какво трябваше да правим? Без да храня особени надежди, започнах да търся някакво занятие, та да посрещнем най-насъщните нужди на семейството. Не ме биваше за нищо, а славата, която си бях създал с младежките си подвизи и лентяйство, отнемаше напълно желанието на всеки да ми възложи някаква работа. Сцените, на които трябваше да присъствувам ежедневно и в които трябваше да участвувам, ми отнемаха спокойствието, необходимо, за да се съсредоточа и да потърся изход.
Истинско отвращение предизвикваше у мене обстоятелството, че моята майка трябваше да общува с вдовицата Пескаторе. Моята свята старица сега вече съзнаваше своите грешки, ала в моите очи тя не беше виновна за нищо. Грешките й се дължаха единствено на това, че не бе подозирала докъде може да стигне човешката низост. Тя седеше сега с ръце на скута, с наведени очи, седеше в едно ъгълче, сякаш не беше съвсем сигурна дали има право да седи на това място и сякаш очакваше всеки миг да си тръгне оттам, ако такава е волята на небето. И гледаше да не притеснява дори въздуха. Усмихваше се от време на време на Ромилда с умиление, не смееше да се приближава до нея, защото веднъж, скоро след идването си в нашата къща, се беше притичала да й окаже помощ и бе невежливо отстранена от онази вещица:
— Аз, аз ще го направя. Зная сама какво да правя.
Тогава Ромилда наистина имаше нужда от помощ и аз от предпазливост замълчах, но след това внимателно следях да не би да проявят неуважение към майка ми.
Междувременно забелязах, че моята бдителност по отношение на майка ми предизвика скрито раздразнение у вещицата и дори у жена ми. Страхувах се, че когато ме няма вкъщи, те може би ще я тормозят, за да излеят яда и злобата си. Сигурен бях, че майка ми няма да ми каже нищо. И тази мисъл ме измъчваше. Колко, колко пъти я гледах в очите, за да видя дали е плакала! Тя ми се усмихваше, галеше ме с поглед, после ме питаше:
— Защо ме гледаш тъй?
— Добре ли си, мамо?
Правеше едва забележимо движение с ръка и отговаряше:
— Добре съм, не виждаш ли? Хайде, иди при жена си, тя страда, бедничката.
Реших да пиша на Роберто в Онелия да прибере мама при себе си не за да се освободя от товара, който бих понасял с готовност дори в притесненото положение, в което се намирах, а единствено за нейно добро.
Берто ми отговори, че не бил в състояние да направи това; не можел, защото след нашето разорение неговото собствено положение в семейството на жена му станало мъчително: сега той вече живеел от зестрата на жена си и следователно нямал право да и наложи още и свекървата и освен това — пишеше ми той — тя сигурно ще се чувствува също тъй зле и в неговия дом, защото той живеел заедно с тъща си, наистина добра жена, която обаче можело да стане лоша поради неизбежната ревност и търкания, които се пораждат между свати. Ето защо било по-добре мама да си остане в моя дом, пък дори и само за това, че няма да се откъсне през последните си години от своето градче и няма да бъде принудена да променя начина си на живот и навиците си. Накрая заявяваше, че искрено съжалява, дето, поради гореизложените причини, не е в състояние да ми окаже дори най-малката парична помощ, макар и да го желае от все сърце.
Скрих това писмо от мама. Може би ако в този момент раздразнението не беше заслепило разума ми, нямаше толкова да се възмутя. В съответствие с обикновеното разположение на моя дух бих си помислил например: «Когато славеят се лиши от опашка, утешава се с това, че му остава талантът да пее. Но какво би могъл да каже паунът, ако му оскубят опашката?». За Берто би било непоносима жертва, непоправима загуба да наруши дори отчасти равновесието, постигането на което навярно му е струвало не малко усилия и което му позволяваше да живее сносно и дори донякъде достойно при жена си. Освен хубавия външен вид, изисканите маниери, цялото държане на елегантен кавалер той нямаше какво друго да даде на жена си; нито дори капчица сърдечност, за да компенсира неприятностите, които би й причинила бедната ми майка. Както и да е! Тъй го беше създал бог, беше му дал съвсем мъничко сърце. Какво можеше да стори нещастният Берто?
Междувременно недоимъкът ни се засилваше, аз вече не можех да се справям. Продадохме златните накити на мама, скъпи спомени. Вдовицата Пескаторе, като се страхуваше, че аз и мама скоро ще почнем да живеем от нейната рентичка от зестрата й, възлизаща на четиридесет и две лири месечно, от ден на ден ставаше все по-мрачна и груба. Очаквах всеки миг нейният гняв, сдържан от доста време благодарение достойното държане на мама, да избухне. Гледайки как се въртя из къщи като муха без глава, тази жена-ураган ми хвърляше злобни погледи-мълнии, предвещаващи буря. Излизах, за да разредя атмосферата и да предотвратя избухването. Но после ме хващаше страх заради мама и се прибирах.
Ала един ден не успях да сторя това навреме. Най-сетне бурята беше избухнала, и то по съвсем незначителен повод: заради визитата на две стари прислужници на майка ми.
Едната от тях, като не успяла да спести нищичко, защото трябвало да издържа дъщеря си, останала вдовица с три деца, беше намерила веднага работа другаде; а втората, Маргерита, сама в света и по-щастлива, сега на старини имаше възможност да си почива, защото беше спестила нещичко през дългите години служба в нашата къща. Изглежда, на тези две жени, доверени другарки от много години, мама се бе оплакала тихичко от своето жалко и нещастно положение. Добрата стара Маргерита, която подозирала това, но не смеела първа да я заговори, веднага й предложила да отиде да живее при нея: тя имаше две чисти стаички с потънала в цветя тераса, която гледаше към морето. Там щели да си живеят, спокойно. О, колко щяла да бъде щастлива да може още да й служи, да й покаже обичта и предаността, която чувствувала към нея.
Но нима майка ми можеше да приеме предложението на бедната старица? По повод на това избухнал гневът на вдовицата Пескаторе.
Когато се върнах вкъщи, заварих я да размахва юмруци над Маргерита, която се противопоставяше смело, докато мама, изплашена, със сълзи на очи, цялата трепереща, се държеше с две ръце за другата старица, сякаш за да търси защита.
Щом видях мама в това състояние, веднага ми причерня пред очите. Сграбчих за едната ръка вдовицата Пескаторе и я запратих надалече. Тя се търкулна, но светкавично се надигна и се хвърли върху ми. Ала се спря, като застанах срещу нея.
— Вън! — извика ми тя. — Ти и майка ти, марш! Марш от къщата ми!
— Слушай — казах й тогава и гласът ми трепереше от ужасното усилие да се сдържам. — Слушай: ти си върви, и то веднага, със собствените си крака, и не ме предизвиквай повече! Махай се за твое добро! Махай се!
Като плачеше и викаше, Ромилда се надигна от своето кресло и отиде да се хвърли в ръцете на майка си:
— Не! Заедно с мене, мамо! Не ме оставяй, не ме оставяй тук сама!
Ала достойната й майка я отблъсна яростно:
— Ти го искаше! Дръж си го сега този разбойник! Аз си отивам!
Но, разбира се, не си отиде.
Два дни по-късно, предполагам, след посещение у Маргерита, при нас както обикновено с вихрен устрем се втурна леля Сколастика, за да отведе със себе си мама.
Тази сцена заслужава да бъде описана.
Вдовицата Пескаторе това утро месеше хляб. Със засукани ръкави, с пола, вдигната и завита на кръста, за да не се изцапа, тя едва се обърна, като видя да влиза леля, и продължи да пресява брашно, сякаш нищо не се беше случило. Леля не обърна внимание; впрочем тя беше влязла, без да поздрави никого. Обърна се към мама, като че в къщата нямаше никой друг освен нея:
— Веднага, хайде, обличай се! Ще дойдеш с мене. Научих дявол знае какво! Затова дойдох. Хайде бързо! Събирай си нещата!
Говореше отривисто, на пресекулки. Гордият й орлов нос сред тъмното злъчно лице трепереше, ноздрите й от време на време се издуваха, а очите изпущаха искри.
Вдовицата Пескаторе си мълчеше.
Като свърши да сее, тя замеси брашното на тесто и умишлено започна да го удря шумно върху нощвите, размахвайки го високо. Тъй отговаряше на думите на леля. Тогава последната разпали още повече огъня. А вдовицата удряше все по-силно, сякаш казваше: «Ами да! Точно така! Ух, как не! Ами разбира се!». После и това като че не й стигна, ами отиде, та взе точилката и я постави до себе си на нощвите, сякаш искаше да каже: «Ето какво имам подръка!».
По-добре да не беше правила това! Леля Сколастика рипна на крака, дръпна ядосано шалчето, което носеше на раменете си, и го хвърли към майка ми:
— Вземи! Остави всичко. Веднага тръгваме!
И се изпречи пред вдовицата Пескаторе. А тя, за да не бъде тъй близко до опасността, отстъпи крачка назад със заплашително движение, сякаш щеше да грабне точилката; тогава леля Сколастика загреба от нощвите с две ръце голямо кълбо тесто и го лепна на главата й, размаза го надолу върху лицето й и с юмруци — пух, пух, пух! — по носа, върху очите, по устата, където свари. После улови мама за ръка и я помъкна навън.
Онова, което последва, се стовари само върху мене. Вдовицата Пескаторе, като ръмжеше от бяс, обра тестото от лицето си, от слепналите коси и дойде да го хвърли върху мен, а аз се смеех, смеех се конвулсивно до изнемога. Хвана ме за брадата и целия ме изподраска, после като полудяла се хвърли на земята и започна да къса дрехите си, да се търкаля, да се търкаля бясно по пода. Моята жена през това време повръщаше (sit venia verbo)* и пронизително стенеше, докато аз виках на въргалящата се вдовица Пескаторе:
[* Тук: да прощавате за думата (лат.).]
— Краката, краката! Не ми показвайте краката си! Умолявам ви.


Мога да заявя, че оттогава ми прави удоволствие да се надсмивам над всички мои нещастия и мъки. В оня миг аз сякаш бях актьор в такава трагедия, дето по-комична човек не може и да си представи: майка ми — избягала ненадейно с лудата ми леля, жена ми — оттатък… хайде да оставим това! Мариана Пескаторе се въргаляше по пода, а аз, който нямах вече хляб (или онова, което се нарича хляб) за следния ден, аз бях с отестявена брада и изподрано лице и от смях ми течеше не знам какво, сълзи ли, кръв ли… Отидох да установя това в огледалото. Сълзи бяха, но бях и хубавичко изподраскан. Ах, как ми хареса в оня миг онова, кривото око! От отчаяние то беше почнало да гледа повече от всеки друг път встрани, за своя сметка. И тогава избягах, твърдо решил да не се прибирам вкъщи, докато не намеря някакъв, макар и скромен начин да издържам жена си и самия мен.
От яростното озлобление, което сам чувствувах в този момент към собственото си многогодишно лекомислие, заключих, че моето нещастие няма да събуди у никого не само съчувствие, но дори разбиране. Бях си заслужил това. Само един човек можеше да изпита милост към мен: оня, който беше ограбил цялото ни имущество. Но можеше ли Маланя да почувствува задължението да ми се притече на помощ след всичко, което се беше случило между мен и него? Помощта дойде обаче оттам, откъдето най-малко я очаквах.
След като бях прекарал целия ден вън от къщи, надвечер се сблъсках случайно с Помино, който се направи, че не ме забелязва и се опита да ме отмине.
— Помино!
Обърна се, по лицето му личеше, че е разстроен. Спря с наведен поглед:
— Какво искаш?
— Помино! — повторих по-силно, като разтърсих едното му рамо и се засмях на неговото важничене. — Ти наистина ли?…
О, човешка неблагодарност! На всичко отгоре Помино ми се сърдеше за измяната, която според него бях извършил спрямо него. Не успях да го убедя, че измяна е извършил той към мен и че би трябвало не само да ми благодари, но и да се просне и да целува земята, по която стъпвам.
Все още бях опиянен от мрачното веселие, което ме бе обзело, откак се бях погледнал в огледалото.
— Виждаш ли тези драскотини? — попитах аз по едно време. — Тя ми ги направи.
— Ро… тоест жена ти?
— Майка й!
И му разказах защо и как. Усмихна се, но пестеливо. Може би си помисли, че него вдовицата Пескаторе навярно не би го издраскала: положението му беше съвсем друго и други бяха неговият характер и сърце.
Тогава аз почувствувах изкушение да го попитам: защо, като толкова милее за Ромилда, не се ожени за нея навреме? Защо не избяга с нея, както го бях посъветвал, преди да ми се беше случило нещастието да се влюбя в нея поради неговата смешна стеснителност и нерешителност. Ето, тъкмо това исках да му кажа във възбуждението, което ме беше обзело, но се сдържах. Вместо това му протегнах ръка и го попитах с кого прекарва времето си през последните дни.
— С никого! — въздъхна той. — Скучая, ужасно скучая!
Той изрече тези думи тъй отчаяно, че внезапно разбрах истинската причина, поради която Помино бе нажален. Може би той съжаляваше не само за Ромилда. Бе загубил всичките си приятели: Берто го нямаше, с мен не можеше повече да общува, защото между нас беше Ромилда. И какво му оставаше да прави на бедния Помино?
— Ожени се, драги — казах му аз, — и ще видиш колко е весело.
Ала той поклати глава сериозно, със затворени очи и вдигна ръка:
— Никога! Никога вече.
— Браво, Помино, бъди непреклонен! Ако имаш нужда от компания — на твое разположение съм, цяла нощ ако искаш.
И му разказах за намеренията, които имах, когато излизах от къщи. Обрисувах му и отчаяното положение, в което се намирах. Помино се трогна като истински приятел и ми предложи малкото пари, които носеше у себе си. От сърце му благодарих и му казах, че тази помощ няма да ми бъде кой знае колко полезна, още утре всичко ще почне както преди. Имах нужда от постоянна работа.
— Чакай! — възкликна тогава Помино. — Знаеш ли, сега баща ми е общински съветник.
— Не знаех, но не се учудвам.
— Баща ми сега отговаря за народното просвещение.
— Виж, чак това не можех да си представя.
— Снощи на вечеря… Чакай! Познаваш ли Ромители?
— Не.
— Как тъй не! Оня, дето стои в библиотеката «Бокамаца». Той е глух, почти сляп, оглупял и едва се държи на крака. Снощи на вечеря баща ми ми каза, че библиотеката е в жалко състояние и че веднага трябва да се вземат мерки. Ето място за тебе!
— Библиотекар!? — извиках. — Но аз…
— Защо не! — каза Помино. — Щом за тази работа е бил подходящ Ромители…
Този довод ме убеди.
Помино ме посъветва леля Сколастика да отиде да поговори с баща му. Тъй щяло да бъде по-добре.
На следния ден отидох да навестя мама и говорих с нея, тъй като леля Сколастика не пожела да ми се покаже. И тъй, след четири дни станах библиотекар. Шестдесет лири месечно. Бях по-богат от вдовицата Пескаторе! Можеше да тържествувам.
През първите месеци за мен то беше почти развлечение поради присъствието на Ромители, на когото нямаше начин да се съобщи, че е пенсиониран от общината и следователно няма защо повече да идва в библиотеката. Всяка сутрин по едно и също време, нито минута по-рано, нито минута по-късно, го виждах да се показва на четири крака, като се броят и двата бастуна, по един във всяка ръка — те му служеха по-добре от краката. Едва пристигнал, той изваждаше от джобчето на жилетката си един стар меден солник и го закачаше на стената с цялата му огромна верига. Сядаше, стиснал двата бастуна между краката си, изваждаше от джоба си шапчица, табакера и голяма носна кърпа на червени и черни квадратчета, смръкваше голяма щипка тютюн, изсекваше се, после отваряше чекмеджето на масичката и изваждаше опърпана книга, която принадлежеше на библиотеката: «Исторически речник на мъртвите и живи музиканти, артисти и любители на изкуството» — напечатан във Венеция през 1758 година.
— Господин Ромители — виках му аз, като гледах как извършва тези операции съвършено спокойно, без да дава признак, че ме е забелязал. Имаше ли смисъл да му говоря? И топовен изстрел нямаше да чуе. Разтърсвах го за ръката и едва тогава той се обръщаше, присвиваше очи, сгърчваше цялото си лице, за да ме огледа, показваше ми жълтите си зъби, може би с намерение да ми се усмихне, после скланяше глава над книгата, сякаш искаше да я използува за възглавница. Каква ти възглавница! Той така четеше. От два сантиметра разстояние, с едно око, и произнасяше високо:
— Бирнбаум, Йохан Абрахам… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал… Бирнбаум, Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738… в Лайпциг през 1738 година ин октаво… ин октаво: «Безпристрастни коментари върху един деликатен пасаж от музикалния критик». Мицлер помести това произведение в първия том на своята «Музикална библиотека». През 1739…
И продължаваше тъй, като повтаряше по два и по три пъти имена и дати сякаш за да ги запамети. А защо четеше тъй силно, нямах представа. Повтарям, не би чул и топовен изстрел. Аз изумено го наблюдавах. Какво значение можеше да има за този човек, стигнал до това състояние, както се казва, на две крачки от гроба (той наистина почина четири месеца след назначаването ми за библиотекар), какво значение можеше да има за него, че Бирнбаум Йохан Абрахам е напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво? Поне самото четене да не му струваше толкова усилия. Дали трябва да му се признае, че наистина не можеше да живее без онези дати, написани в книгата, и без сведенията за музиканти (а той бе глух!), артисти и любители — мъртви и живи до 1758 година? Или може би той мислеше, че за един библиотекар е задължително да чете, като се има пред вид, че библиотеката е направена да се чете в нея? Там не беше стъпила жива душа и той бе взел тази книга, както би могъл да вземе която и да е друга. Беше толкова оглупял, че и това предположение е вероятно, дори много по-вероятно от първото.
Голямата маса в средата на библиотеката беше покрита със слой прах, дебел поне един пръст, тъй че, за да загладя донякъде черната неблагодарност на моите съграждани, аз написах с големи букви следния надпис:
C>
# НА МОНСИНЬОР БОКАМАЦА И ПРЕЩЕДЪР ДАРИТЕЛ В ЗНАК НА ВЕЧНА ПРИЗНАТЕЛНОСТ НЕГОВИТЕ СЪГРАЖДАНИ ПОЛОЖИХА ТАЗ И ПЛОЧА
C$
От етажерките от време на време падаха по две-три книги, следвани от плъхове, огромни като зайци. За мен те изиграха ролята на ябълката на Нютон.
— Открих! — извиках аз доволен. — Ето занятие за мен, докато Ромители чете своя Бирнбаум.
И като начало написах едно прилежно прошение по надлежния ред до почитаемия кавалер Джероламо Помино, общински съветник по народното просвещение с цел щото библиотеката «Бокамаца» или още «Санта Мария Либерале» да бъде своевременно снабдена с поне един чифт котки, чиято издръжка не би утежнила ни най-малко общината, като се има пред вид, че гореспоменатите животни ще се хранят изобилно с резултата от своя лов. Добавих, че няма да е лошо освен това библиотеката да се снабди с половин дузина капани и необходимата стръв, за да не кажа сирене, простонародна дума, която аз, като подчинен, сметнах, че не е уместно да поднасям под погледа на един общински съветник, който отговаря за народното просвещение.
Отначало ми изпратиха две нещастни котенца, които се уплашиха веднага от огромните плъхове и за да не умрат от глад, сами се навираха в капаните да ядат сиренето. Всяка сутрин ги намирах там затворени, мършави, грозни и тъй наплашени, че нямаха ни сила, ни желание да мяукат.
Написах ново изложение и тогава ми изпратиха два хубави, чевръсти и сериозни котарака, които, без да губят време, се заеха да изпълняват своя дълг. И капаните помагаха, в тях хващах живи плъхове. И тъй, една вечер, раздразнен, че на моите усилия и на моите победи Ромители не обръщаше никакво внимание, сякаш негово единствено задължение беше да чете, а на плъховете — да гризат книгите на библиотеката, ми хрумна, преди да си отида, да натикам два живи плъха в чекмеджето на неговата масичка. Надявах се по този начин да наруша поне на следното утро обичайното му досадно четене. Ами! Като отвори чекмеджето и усети да се измъкват под носа му двете зверчета, той се обърна към мен — аз едва се държах на крака от изблик на смях — и ме попита:
— Какво беше това?
— Два плъха, господин Ромители!
— А, плъхове… — рече той спокойно.
Свикнал беше. За него те бяха като домашни животни. И сякаш нищо не се беше случило, подхвана четенето на своята опърпана книга.


В един Трактат за дърветата от Джован Виторио Содерини четем, че «плодовете зреят отчасти поради топлината и отчасти поради студа; защото топлината, както на всички е известно, притежава силата да изпича и е обичайният причинител на зрелостта». Значи, Джован Виторио Содерини не е знаел, че търговците на плодове са изпробвали друг причинител на зрелостта. За да занесат ранни плодове на пазара и да ги продават по-скъпо, те обират ябълките, прасковите и крушите, преди сами да са достигнали до зрелост и приятен вкус, и насила ги карат да зреят, като ги натъртват.
Ето, по този начин узря душата ми, дотогава все още зелена.
В кратко време много се промених. След смъртта на Ромители аз останах тук сам, разяждан от досада в усамотената черквичка, сред всички тия книги, ужасно сам и въпреки това без желание за общуване. Бих могъл да стоя тук само по някой и друг час на ден. Но се срамувах да се показвам по улиците на градчето. Бях обеднял, бях беглец от къщи като от затвор и затова си повтарях: «По-добре тук.» Но какво да правя тук? Е, да, можех да ловя плъхове, но стигаше ли ми това!
Първия път, когато се намерих с книга в ръка, която бях измъкнал из рафтовете ей тъй, случайно, без да знам коя е, усетих тръпка на ужас. Значи, и аз ще изпадна като Ромители до положението да чувствувам задължение, бидейки библиотекар, да чета заради всички ония, които не влизат в библиотеката? И запратих книгата на земята. Но после я вдигнах и — точно така, господа — започнах да чета и аз, и аз само с едно око, защото другото не искаше и да знае.
Тъй четох безредно и по малко от всичко, ала главно книги по философия. Те много тежат: и въпреки това, който ги поглъща и се храни от тях, живее сред облаците. Те размътиха още повече моя и без това екстравагантен мозък. Когато главата ми пламваше, заключвах библиотеката и отивах по една стръмна пътечка на малък, усамотен плаж.
Гледката на морето ме караше да изпадам във вцепеняващ страх, който постепенно се превръщаше в непоносим гнет. Седях на плажа и си забранявах да гледам морето, като навеждах глава, ала чувах грохота по цялото крайбрежие, докато между пръстите ми бавно се изплъзваше плътният, тежък пясък. Мърморех си:
— Тъй, винаги, до смъртта, без всякаква промяна, никога…
Неподвижното ми съществование караше тогава да избликват у мен внезапни странни мисли, сякаш изблици на безумие. Скачах и исках да отърся от себе си безумието, започвах да се разхождам по плажа. Ала тогава виждах как морето неуморно изпраща към брега ленивите си сънни талази, гледах пустите пясъци, виках от гняв и размахвах юмруци:
— Но, защо, защо?…
И морето мокреше краката ми.
Морето изпращаше някоя по-висока вълна, навярно за да ме укори:
— Виждаш ли, драги, какво печели човек, като си задава някои въпроси? Мокри си краката. Върни се в твоята библиотека! От солената вода подгизват обущата ти, а нямаш достатъчно пари, та да ги хвърлиш. Върни се в библиотеката и зарежи философските книги! Я вземи по-добре да прочетеш и ти, че Бирнбаум Йохан Абрахам напечатал в Лайпциг през 1738 година едно томче ин октаво… Без съмнение ще извлечеш по-голяма полза.
Ала един ден най-после дойдоха да ми кажат, че жена ми е започнала да ражда. Трябваше да тичам бързо вкъщи. Хукнах като лопатар: но бягах повече от самия мене, за да не остана дори за миг насаме със себе си и с мислите, че ми се ражда дете. Аз, в това положение — и дете! Щом стигнах до вратата на къщата, тъща ми ме хвана за раменете и ме завъртя кръгом:
— Лекар! Тичай! Ромилда умира!
При такава новина на човек му се иска да остане, да поседи вкъщи, нали? А вместо това — тичай! Не чувствах краката под себе си. Не знаех накъде да се отправя. И докато тичах, без сам да зная как, повтарях: «Лекар, лекар!» Хората се спираха по улиците, опитваха се да спрат и мен, за да обясня какво се е случило. Усещах да ме теглят за ръкавите, виждах пред себе си бледни и уплашени лица, но отстранявах всички: «Лекар, лекар!»
През това време лекарят бил вече у нас, докато аз отчаян и вбесен обикалях всички аптеки. Когато се прибрах задъхан, в окаян вид, първото момиченце се беше вече родило, а второто се мъчеше да види бял свят.
— Близначки!
И сега ги виждам там, в люлката! И двете мънички, едното момиченце до другото: дращеха се една друга със слабите си ръчички, сякаш ги движеше първичен инстинкт, който предизвикваше отвращение и жалост. Жалки, жалки, жалки, по-жалки и от двете котенца, които намирах всяка сутрин в капаните! И те нямаха сили да плачат, както котенцата нямаха сили да мяукат — а ето че се драскаха!
Отдалечих ги една от друга. При първия допир до тези нежни и студени телца ме обхвана непознат трепет, някакъв неописуем пристъп на нежност: те бяха мои дъщери!
Едната умря след няколко дни, другата ми даде възможност да се привържа към нея с целия плам на баща, който няма нищо друго освен детето и превръща собственото си създание в единствена цел на своето съществование. Тя беше достатъчно жестока да умре, когато почти бе навършила годинка и беше толкова хубавичка, толкова миличка със своите златки къдрици, които аз навивах около пръстите си и целувах ненаситно. Викаше ми «тате», аз веднага отговарях «дъще», тя отново ми казваше «тате», тъй без смисъл, както се викат птиците помежду си.
Едновременно с нея, в същия ден и почти в същия час почина и майка ми. Не знаех как да поделя между тях моята мъка и моите последни грижи. Оставях дъщеричката да спи и изтичвах при мама, която не се тревожеше за себе си и не се страхуваше от своята смърт, а ме разпитваше за нея, за внучката, и се измъчваше, че не може да я види и целуне за последен път. Тази мъка продължи девет дни! И тъй, след девет дни и девет нощи мъчително бдение, без да склопя очи дори за минута… Трябва ли да призная?… Мнозина навярно биха изпитали неудобство да признаят. И все пак това е човешко, човешко, човешко, аз не почувствувах мъка, не, не почувствувах мъка първия миг. Останах известно време в ужасно и мрачно вцепенение и заспах. Точно така, първо трябваше да се наспя. После, разбира се, когато се събудих, ме връхлетя гневна, жестока болка за дъщеричката ми, за мама. Тях вече ги нямаше… Едва не полудях. Цяла нощ бродих из градчето и по полето. Не знам какво съм мислил, зная само, че накрая се озовах в имението _Стия_ до мелничния яз и че един човек на име Филипо, бивш мелничар, който по онова време беше пазач, ме отведе по-надалеч и ме накара да седна под дърветата. Той дълго ми говори за мама, а след туй и за баща ми, за хубавите стари времена и ми каза, че не бива да плача и да се отчайвам, защото, за да се грижи за дъщеричката ми в отвъдния свят, беше побързала да отиде баба й, добрата бабичка, която щяла да я държи на коленете си и винаги щяла да й говори за мен и никога, никога няма да я оставя сама.
Три дни по-късно Роберто, сякаш за да ми заплати сълзите, ми изпрати петстотин лири. Той ми писа да се погрижа за прилично погребение на мама. Но за това вече се беше погрижила леля Сколастика.
Петстотинте лири останаха дълго между страниците на една книга в библиотеката.
После ми послужиха и станаха — както ще разкажа — причина за моята първа смърт.


> 6. Так, так, так…

Само тя, онази топчица от слонова кост, която грациозно обикаляше там вътре в рулетката, в посока, обратна на часовниковите стрелки, само тя играеше:
— Так, так, так…
Само тя, но не и ония, които я гледаха с напрежение и мъка, причинени от нейните капризи; тя, на която недалеч, по жълтите квадрати на игралната маса, множество ръце бяха поднесли като оброчен дар злато, злато и злато; множество ръце, които сега трепереха в мъчително очакване и докосваха несъзнателно друго злато, за следващото залагане, докато умоляващите очи сякаш казваха: «Където ти пожелаеш, където ти пожелаеш, там спри, изящна топчице от слонова кост, наша жестока богиньо!»
Бях попаднал случайно там, в Монте Карло.
След неотдавнашното двойно нещастие всекидневните сцени с тъщата и жена ми предизвикваха у мен нетърпимо отвращение. Бях потиснат, грохнал. Не знаех как да се боря с досадата, дори бих казал с погнусата от този живот; чувствувах се жалък, без надежда и без изгледи за нещо по-добро. Моето сладко момиченце повече не можеше да ме утешава, аз не получавах никаква отплата за горчивината и безизходността на ужасното положение, в което бях изпаднал. Тогава взех почти внезапно решение: избягах пешком от градчето, носейки в джоба си петстотинте лири на Берто.
По пътя си наумих да отида в Марсилия, като взема влака от железопътната гара в съседното градче. В Марсилия навярно щях да успея да купя билет за трета класа и да отплувам за Америка без определена цел.
Какво по-лошо можеше да ми се случи от онова, което бях изстрадал в собствения си дом? Знаех, че вървя към други окови, ала те едва ли щяха да са по-тежки от тия, които сега смъквах от крака си. Освен това щях да видя други страни, други хора, друг живот и поне щях да се освободя от унинието, което сега ме душеше и смазваше.
Само че като стигнах в Ница, почувствувах как се обезкуражавам. От доста време насам младежкият ми устрем беше прекършен: досадата твърде много ме бе разяла отвътре, бе притъпила болката ми. Но най-силно ме гнетеше обстоятелството, че бяха недостатъчно парите, с които щях да се впусна наслуки в мрака на съдбата, някъде далече, сред неизвестен живот и без всякаква подготовка.
И ето че слязох в Ница, ала не бях решил твърдо дали да се върна вкъщи. Обикалях града, случи се да спра пред един голям магазин на Авеню дьо ла гар, над който висеше надпис с големи позлатени букви:
C>
DÉPOT DE ROULETTES DE PRÉCISION*
[* Склад за прецизни рулетки (фр.).]
C$
Бяха изложени рулетки от всякакъв вид и размери. Заедно е другите принадлежности за игра имаше и брошури, на чиито корици бяха изобразени рулетки.
Известно е, че нещастните хора лесно стават суеверни, колкото и после да се присмиват на чуждата лековерност и на надеждите, които на самите тях често и ненадейно суеверието е вдъхвало и които естествено никога не се оправдават.
Спомням си, че след като бях прочел заглавието на една от тези брошурки — «Méthode pourgagner á la roulette»*, се отдалечих от магазина с усмивка на презрение и съжаление. Ала след това, едва направил няколко крачки, се върнах назад, подтикван само от любопитство, разбира се, със същата тази презрителна и съжалителна усмивка на устните, влязох в магазина и купих брошурата.
[* Метод за печелене на рулетка (фр.).]
Изобщо не разбрах за какво се говори там, в какво се състои играта и какъв е нейният механизъм. Започнах да чета — ала разбрах твърде малко.
«Може би това се дължи — помислих си — на недостатъчните ми познания по френски.»
Никой не беше ме учил френски език. Сам бях по-прочел и понаучил нещо оттук-оттам в библиотеката. Освен това не бях сигурен в произношението и се страхувах, че като заговоря, ще предизвикам смях.
Тъкмо този срам отначало ме накара да се двоумя дали да отида, или да не отида. Но после си спомних, че бях тръгнал да търся щастието си чак в Америка без всякакви средства и без дори най-бегли познания по английски или испански. И тъй — смелост! С бедния си френски и под ръководството на брошурата можеше да си опитам щастието в Монте Карло — градът беше на две крачки.
«Нито тъща ми, нито жена ми — казвах си във влака — знаят за париците, които са ми останали в портфейла. Ще отида да ги хвърля там, та да се освободя от изкушението. Надявам се, ще ми останат колкото да си платя връщането вкъщи, а ако ли не…»
Бях чувал да казват, че не липсват дървета, издръжливи дървета в парка на игралния дом. В края на краищата може би щях да се обеся икономично на някое от тях с колана на панталона си и щях да правя добро впечатление. Хората щяха да казват:
— Кой знае колко много е загубил тоя нещастник!
Трябва да призная, че очаквах нещо по-добро. Наистина входът не изглеждаше лошо. Осемте мраморни колони показваха, че тук са искали да издигнат храм на Фортуна. Един централен вход и две странични врати. На двете врати беше написано «Tirez»*. Това го разбрах, после видях, че на централния вход е написано «Poussez»** и че то очевидно значеше обратното. Блъснах и влязох.
[* Дръпни. (фр.).]
[** Бутни (фр.).]
Вътре цареше просто обидна и ужасна безвкусица! Можеше поне да предложат на ония, които оставят там толкова пари, удоволствието да бъдат одрани в по-малко пищно, но по-хубаво място. Всички големи градове сега се хвалят, че имат хубави кланици за бедните животни, които при това са лишени от образование и не могат да се наслаждават. И все пак вярно е, че повечето от хората, които отиват в игралния дом, съвсем не обръщат внимание на безвкусицата, с която са декорирани петте зали. По същия начин ония, които седят по диваните около игралните маси, често не забелязват съмнителната елегантност на тапицерията.
Там седят обикновено нещастници, чийто разсъдък безвъзвратно е помътен от страстта към хазарта: седят там, за да изучават тъй нареченото равновесие на вероятностите и обмислят сериозно комбинациите, които трябва да изпробват, сложната постройка на играта; записват и сравняват редуването на числата; с една дума, тези хора искат да разберат логиката на случайността, а то е, все едно да изстискаш вода от камък; и са уверени, че днес или утре ще успеят.
Ала не трябва да се учудваме на нищо.
— Ах, дванадесет! Дванадесет! — говореше ми един господин от Лугано, едър човек, чийто вид навеждаше на утешителни размишления за съпротивителните способности на човешкото същество. — Дванадесет е царят на числата — то е моето число! Никога не ми изневерява! Е, понякога, дори често, за развлечение ме дразни, но в края на краищата ме възнаграждава, винаги ме възнаграждава за моята вярност!
Той беше влюбен, тоя великан, в числото дванадесет и не можеше да говори за друго. Разказа ми, че предния ден това негово любимо число не искало да се падне нито веднъж; но той не се признал за победен. Едно след друго упорито залагал на дванадесет, не отстъпил докрай, до часа, в който крупиетата обявили:
— Messieurs, aux trois derniers!*
[* Господа, три последни залагания (фр.).]
И ето — при първото от тези три залагания — нищо. Нищо и при второто. А при третото и последно: трак, дванадесет!
— Обади ми се! — заключи той с искрящи от радост очи. — Обади ми се!
Истина, че след като губил целия ден, му останали за последното залагане само някоя и друга пара, тъй че не успял да компенсира загубеното. Но какво значение имаше това за него? Нали числото 12 му се беше обадило!
Като слушах тези думи, се сетих за едно четиристишие на бедния Пергел, чиято тетрадка с игрословия, придружени с чудатите му стихове, бях изровил по време на опразването на къщата и сега се пази в библиотеката. Реших да го изрецитирам на този господин:
P>
Не ме напускаше надеждата гореща:
ще мине тук една богиня горделива.
Мечтаех за Фортуна, чаках среща.
И дойде тя. Но беше грозна и свидлива.
P$
И тогава господинът хвана глава е двете си ръце, болезнено сгърчи цялото си лице и остана тъй доста време. Погледнах го първо изненадано, после със съчувствие.
— Какво ви е?
— Нищо. Смея се — отвърна той.
Тъй се смееше. Толкова много, толкова много го болеше глава, че не можеше да понася разтрисането от смеха. Идете, та се влюбвайте в числото дванадесет!


Преди да си опитам щастието — макар и без всякакви илюзии, — реших да погледам, за да разбера как се играе.
Играта не ми изглеждаше никак сложна, както си бях въобразил, четейки брошурата.
Сред игралната маса, на зелената покривка с цифри беше монтирана рулетката. Наоколо бяха играчите: мъже и жени, стари и млади, от различни страни, от различни слоеве, някои седнали, други прави, бързаха да сложат купчинки от луидори, лири и банкноти по жълтите числа на квадратите. Ония, които не можеха да се доближат или пък не искаха да го сторят, казваха на крупието числата и цветовете, на които залагаха, и с удивителна ловкост крупието веднага поставяше с лопатката техните залози според указанията. Настъпваше тишина, странна тишина, изпълнена е тревога, сякаш трептяща от сдържани страсти, нарушавана от време на време от монотонния сънлив глас на крупиетата:
— Messieurs, faite vos jeux!*
[* Господа, залагайте! (фр.)]
А в това време край други игрални маси, други също тъй монотонни гласове казваха:
— Le jeu est fait! Rien ne va plus!*
[* Играта започва! Други залози са невалидни! (фр.)]
Накрая крупието хвърляше топката върху рулетката:
— Так, так, так…
И всички очи се насочваха към топката с различно изражение: тревога, предизвикателство, страдание, ужас. Някои от ония, които стояха прави зад щастливците, намерили кресло, надникваха, за да зърнат още веднъж своя залог, преди греблата на крупиетата да се протегнат и да го грабнат.
Накрая топката падаше на циферблата, крупието повтаряше обичайната си фраза и обявяваше падналото се число и цвят.
Престраших се за първия малък залог върху лявата маса на първата зала и тъй наслуки произнесох числото двадесет и пет. Зачаках и аз коварната топчица, ала се усмихвах поради някакво странно усещане на гъдел в корема.
Топката падна на циферблата.
— Vingtcinq — обяви крупието. — Rouge, impair et passe!*
[* Двадесет и пет. Червено, нечетно и пас! (фр.) Цифрите при игра на рулетка са разделени и на две половини: манк (от 1 до 18) и пас (от 19 до 36).]
Бях спечелил! Протегнах ръка към моята умножена купчинка, когато един твърде висок господин, с мощно вдигнати рамене, които подкрепяха мъничка главица, със златни очила над смачкания нос, с полегато чело, с дълги прави коси по тила — ни руси, ни сиви, както брадичката и мустаците, — я отстрани без много церемонии и прибра моите пари.
На бедния си и стеснителен френски език се опитах да му обясня, че е сбъркал — о, разбира се, неволно.
Той беше немец и говореше френски по-лошо от мен, ала правеше това с лъвска смелост. Нахвърли се върху мен, като твърдеше, че грешката била моя и парите били негови.
Огледах се удивен: никой не продума, дори моят съсед, който беше видял да залагам моята дребна сума върху двадесет и пет. Погледнах крупиетата. Те бяха неподвижни, безстрастни като статуи.
«Тъй, значи!» — казах си. Взех смирено другите монети, които бях оставил на масата пред мен, и се отдалечих.
«Ето способ да спечели човек на рулетка — помислих си, — за който не се говори в брошурата. Кой знае дали не е единственият в края на краищата…»
Но съдбата, неизвестно заради каква своя тайна цел, пожела да ме опровергае по забележителен и тържествен начин.
Приближих се до друга маса, където играеха с високи залози. Дълго наблюдавах хората, които бяха наоколо: повечето бяха господа във фракове. Имаше и доста дами и не една ми се стори със съмнително поведение. Видът на едно човече, изключително русо, с големи светлосини, набраздени с венички и оградени с дълги, почти бели мигли очи, никак не ми хареса. Най-напред, защото и той беше във фрак, ала се виждаше, че не е свикнал да го носи. Гледах как играе: заложи много, загуби. Не се развълнува, в следващата игра заложи отново значителна сума. Ясно, този човек не би тръгнал да краде моите стотинки! Макар че първия път се бях опарил, засрамих се от моите подозрения. Толкова хора се бяха събрали там и безстрашно хвърляха с шепи злато и сребро, сякаш бе пясък, та за моята нищожна сумичка ли трябваше да се страхувам.
Забелязах сред другите един младеж, бледен като восък, с голям монокъл на лявото око, който се стараеше да си придава сънливо безразличен вид. Седеше, непринудено вадеше от джобовете си луидори, после наслуки ги поставяше на коя да е цифра, без да гледа, като поскубваше космите на набождащите си мустачки, и чакаше топката да падне. Тогава питаше своя съсед дали е спечелил.
Непрекъснато губеше.
Неговият съсед беше слаб и елегантен господин, над четиридесетте. Вратът му беше твърде дълъг и тънък и беше почти без брадичка. Имаше черни живи очички и хубави гарванови коси, гъсти и вдигнати над челото. Явно изпитваше удоволствие да отговаря утвърдително на младежа. Той самият понякога печелеше.
Застанах до един едър господин с толкова тъмна кожа, че орбитите на очите му и клепачите му изглеждаха като опушени. Косите му бяха металносиви, а брадичката все още черна и къдрава. От него лъхаше здраве и сила. Въпреки това сякаш въртенето на топката от слонова кост предизвикваше у него пристъп на астма, всеки път той започваше да се дави силно и неудържимо. Хората се обръщаха да го гледат, ала той рядко забелязваше: когато забележеше, спираше за миг, оглеждаше се с нервна усмивка и отново се задавяше, като не можеше да се сдържи, докато топката не паднеше на циферблата.
Като гледах всичко това, малко по малко треската на играта завладя и мен.
Първите ми залагания свършиха зле. После започнах да чувствувам някакво необичайно, буйно опиянение; действувах като автомат, обземаха ме внезапни и несъзнателни пориви. Залагах всеки път последен, след другите — ето там! — и веднага добивах усещане, сигурност, че ще спечеля. И печелех. Отначало залагах по малко, после постепенно все повече, без да броя. Състоянието на ведро опиянение, в което все повече изпадах, дори не се нарушаваше от някое и друго несполучливо залагане. Дори понякога си казвах: «Ето сега ще загубя, това трябва да го загубя» Бях като наелектризиран. По едно време ме обзе вдъхновение да рискувам всичко: залагам ей там, и край! И спечелих. Ушите ми бръмчаха, целият бях в пот, а треперех от студ. Стори ми се, че един от крупиетата, сякаш изненадан от моята упорита сполука, ме наблюдава. При крайното възбуждение, в което се намирах, аз чувствувах в погледа на този човек някакво предизвикателство и отново, без да се замислям, рискувах всичко — онова, което имах, и онова, което бях спечелил. Ръката ми се насочи към същото предишно число — тридесет и пет. За малко не я дръпнах, ала не, там, отново там, заложих, сякаш някой ме принуждаваше. Притворих очи, навярно съм бил смъртноблед. Настъпи дълбока тишина и ми се стори, че всички замълчаха само заради мен, сякаш споделяха моето тревожно очакване. Топката се въртя, въртя цяла вечност, толкова бавно, че с всеки миг мъчението ми ставаше все по-непоносимо. Накрая спря.
Очаквах крупието да обяви със своя обичаен (сега ми се стори съвсем далечен) глас:
— Trentecinq, noir, impair et passe!*
[* Тридесет и пет, червено, нечетно и пас! (фр.)]
Взех парите и бях принуден да се отдалеча като пиян. Отпуснах се на един диван без сили, облегнах глава на облегалката поради внезапно и непреодолимо желание за сън, за малко почивка. И вече почти се отдавах на съня, когато почувствувах върху себе си някаква тежест, материална тежест, която внезапно ме сепна. Колко ли бях спечелил? Отворих очи, но трябваше веднага да ги затворя отново — главата ми се въртеше. В помещението горещината беше нетърпима. Как! Нима вече беше вечер? Бях зърнал запалените светлини. И колко време бях играл? Станах бавно, излязох.


Вън в преддверието беше още ден. Свежият въздух ме поободри.
Доста хора се разхождаха там: някои замислени, самотни, други по двама, по трима бъбреха и пушеха.
Наблюдавах ги. Бях новак в това място, все още неориентиран, а бих желал да изглеждам поне малко като постоянен посетител. Изучавах ония, които ми изглеждаха най-непринудени, и ето че неочаквано някой от тях побледняваше, заглеждаше се втренчено, млъкваше, после хвърляше цигарата си и сред смеховете на събеседниците си се измъкваше: връщаше се в игралната зала. Защо се смееха неговите другари? Аз също се усмихвах инстинктивно и гледах като глупак.
— A toi, mon cheri!* — чух да ми казва тих женски, малко дрезгав глас.
[* За тебе, скъпи! (фр.)]
Обърнах се, видях една от ония жени, които преди седяха до мен около игралната маса. Тя ми подаваше с усмивка една роза. Друга роза беше задържала за себе си. Беше ги купила току-що от будката за цветя във вестибюла.
Значи, имах непохватен вид на глупак?
Обзе ме ужасен гняв, отказах, без да благодаря, и понечих да се отдалеча от нея. Но тя ме хвана за ръката, като се смееше и се държеше пред другите така, сякаш водим интимен разговор. Започна да ми говори тихо и поверително. Стори ми се, че разбирам: предлагаше ми да играя заедно с нея, тъй като била присъствала преди малко на моите щастливи удари; по мое указание тя щяла да залага за мен и за самата себе си.
Отърсих се целият, изразявайки презрение, и без да кажа дума, я зарязах.
След малко, като влязох в игралната зала, видях, че тя разговаря с един нисичък, мургав господин, брадат, с недружелюбни очи, на вид испанец. Беше му дала розата, която преди малко предлагаше на мен. При някакво общо движение на двамата ми стана ясно, че говорят за мене. И реших да бъда нащрек.
Влязох в другата зала, приближих се до първата игрална маса без желание да играя. И ето след малко онзи господин, но без жената, също се приближи към масата, като се правеше, че не ме забелязва.
Тогава започнах да го фиксирам решително, за да го накарам да разбере, че съм забелязал всичко и че пред мен тия работи не минават.
Ала този човек съвсем нямаше вид на мошеник. Той играеше и при това залагаше много: загуби три последователни игри, като мигаше непрекъснато, може би поради усилието, което полагаше, да скрие вълнението си. При третата загуба ме погледна и се усмихна.
Оставих го и се върнах в другата зала при игралната маса, където преди малко бях спечелил.
Крупиетата се бяха сменили. Жената беше на предишното си място. Останах назад, за да не ме забележи, и видях, че тя играеше на дребно, и то не във всяка игра. Промъкнах се напред, тя ме забеляза: тъкмо се готвеше да играе и се въздържа, като очевидно изчакваше да заложи там, където аз щях да заложа. Но напразно чакаше. Когато крупието каза: «Le jeu est faitl Rien ne va plus!», аз я погледнах, а тя вдигна пръст, за да ме заплаши шеговито. Няколко залагания не играх, после при вида на играчите пак се запалих и като почувствувах, че се разгаря в мен предишната страст, престанах да й обръщам внимание и отново се заиграх.
По какво тайнствено внушение продължавах тъй безпогрешно да следвам непредвидимата изменчивост на цифрите и цветовете? Само необикновено подсъзнателно предвиждане ли проявявах аз? Тогава как да си обясня безумното, наистина безумното си упорство? Тръпки ме побиват, като си спомня за това — та аз рискувах всичко, всичко, може би дори живота си, при тези залози, които бяха истински предизвикателства спрямо съдбата. Не! Не! Ах имах чувството, че крия една почти сатанинска сила в ония мигове, благодарение на която покорявах, омагьосвах съдбата, подчинявах нейните капризи на моите. И не само у мене съществуваше това убеждение. То се беше разпространило бързо и между другите играчи. Всички вече следяха рискованата ми игра. Не зная колко пъти се падна червено, докато аз упорствувах да залагам на него. После залагах на нула и се падаше нула. Дори младежът, който изваждаше луидори от джоба на панталона си, се беше развълнувал и разпалил. Едрият, мургав господин се задушаваше повече от всякога. Около игралната маса възбуждението растеше все повече и повече: всички трепереха от вълнение, правеха резки нервни движения и с усилие сдържаха мъчителния си ужасен гняв. Самите крупиета бяха загубили своята студена безстрастност.
Внезапно, правейки огромен залог, почувствувах нещо като световъртеж. Усетих, че върху мен лежи огромна отговорност. Почти нищо не бях ял от сутринта, целият треперех, тресях се от дълго и силно възбуждение. Не можех повече да издържа и след този залог се оттеглих, залитайки. Усетих, че някой ме хваща за ръката. Свръхвъзбуден, с очи, които изпускаха пламъци, дребният брадат испанец искаше на всяка цена да ме задържи:
— Вижте, единадесет и четвърт часът. Крупиета капят за три последни залагания и бихме накарали банка да фалира!
Той говореше на смешен и развален италиански език, а аз не можех даже да разсъждавам, само упорито отговарях на моя роден език:
— Не, не, стига, не мога вече, оставете ме да си вървя, драги господине!
Пусна ме, но тръгна подире ми. Качи се заедно с мене във влака до Ница и настоя на всяка цена да вечерям с него, а после да се настаня в хотела, в който е отседнал той.
Отначало ми беше едва ли не приятно почти страхопочтителното възхищение, което този човек се чувствуваше щастлив да ми засвидетелствува, сякаш бях вълшебник. Понякога човешката суета не се отказва да стъпи на пиедестала дори на обидното преклонение, за да приеме лютивия и смраден тамян на недостойното, ниско ласкателство. Чувствувах се като генерал, който е победил в трудна и отчаяна битка, ала случайно и без да знае как. Аз вече започнах да осъзнавам това и идвах на себе си. В същото време постепенно растеше и раздразнението ми от обществото на тоя човек.
Но след като слязох в Ница, колкото и да се стараех, не успях да се освободя от него. Трябваше да отидем заедно на вечеря. Там ми призна, че тогава, в преддверието на казиното, той ми е изпратил онази весела женичка, на която от три дни закрепвал крилца да лети, да лети макар и малко над земята, крила от банкноти, тоест давал й по някоя стотачка, за да си опита късмета. Тази дамичка навярно е спечелила доста онази вечер, следейки моята игра, тъй като повече не я видял при изхода.
— Какво да правя? Бедната, навярно е намерила нещо по-добро. Стар съм аз! Благодаря на господа, че _me la son levada de sobre_*!
[* … че се отървах от нея (исп.).]
Каза ми, че бил в Ница от една седмица и всяка сутрин отивал в Монте Карло, където винаги до онази вечер имал невероятен успех. Искаше да узнае по какъв начин съумявам да печеля. Вероятно съм разбрал законите на играта или пък съм проумял някое безпогрешно правило.
Засмях се и му отговорих, че до сутринта на този ден не съм виждал дори нарисувана рулетка и че не само не знаех как се играе, но и не съм имал най-далечно подозрение, че ще играя и ще спечеля по такъв начин. Аз бях изумен и объркан повече от него.
Не успях да го убедя. След като смени ловко темата (той мислеше, че си има работа с някой изпечен мошеник) и като говореше с удивителна непринуденост на своя полуиспански и полу кой знае какъв език, ми направи същото предложение, което ми направи посредством онази весела дамичка сутринта.
— Но не, моля ви се! — възкликнах аз, като се стараех все пак да смекча с усмивка отказа си. — Та нима вие сериозно вярвате, че в тази игра може да има правила или тайни? Само късмет! Днес имах късмет, а утре може да нямам. А може и да имам пак. Надявам се, че ще имам!
— Ама защо вие — попита ме той — не пожелахте днес да се aproveciar* от сполуката?
[* Aproveciar — да се възползвате (исп.).]
— Аз апрове…
— Да, как да кажа, да се възползувате. Voilá*!
[* Voila — ето (фр.).]
— Играх според моите възможности, драги господине.
— Bien!* — каза той. — Залагам аз за вас. От вас сполука, от мен пари.
[* Bien — добре (фр.).]
— Но тогава може би ще загубим! — заключих аз, като се усмихнах. — Не, не, вижте! Ако вие наистина вярвате, че съм толкова щастлив — защото аз съм такъв само в играта, а във всичко останало със сигурност зная, че не съм, — да направим тъй: без никакви споразумения между нас и без каквато и да е отговорност от моя страна, защото отговорност не желая да поемам, вие ще залагате много там, където аз ще залагам малко, както правехте днес, и ако всичко тръгне добре…
Не ме остави да довърша. Избухна в странен смях — навярно искаше да звучи иронично, и каза:
— Е, не, драги господине, не! Днес да, тъй сторих, утре няма, точно така. Ако вие залагате много заедно с мой залог — добре, ако не — няма да стане. Много благодарности!
Погледнах го, като правех усилия да разбера какво искаше да каже. Без съмнение в неговите думи и в този смях се криеше някакво обидно подозрение. Намръщих се и му поисках обяснение. Престана да се смее, ала на лицето му остана чезнещата следа на този смях.
— Казвам, че не, че няма да го направя. Нищо повече няма да кажа.
Ударих силно с юмрук по масата и с изменен глас настоях:
— Нищо подобно! Длъжен сте да обясните какво искате да кажете с вашите думи и с глупашкия си смях. Аз не разбирам!
Забелязах, че докато говорех, той побледня и сякаш се смали, явно се готвеше да ми поиска извинение. Станах възмутен, вдигайки рамене.
— Стига! Презирам вас и вашето подозрение, което недоумявам за какво е!
Платих сметката си и излязох.


Познавах един почтен и дори достоен за възхищение човек поради изключителните качества на своята интелигентност, ала не го уважавах: ни повече, ни по-малко заради чифт панталони, които той упорито носеше. Доколкото си спомням, те бяха ярки, карирани, плътно прилепнали към хилавите крака. Дрехите, които обличаме, тяхната кройка, техният цвят могат да накарат хората да мислят за нас най-странни неща.
Ала сега обидата ми беше още по-голяма, защото не се чувствувах облечен зле. Вярно, не бях във фрак, но бях в черен, съвсем приличен траурен костюм. И после аз си бях все в същия тоя костюм, когато оня неприятен немец ме взе за будала и най-безцеремонно ми прибра парите. Защо сега този ме вземаше за мошеник?
«Може би заради моето брадище — мислех си, докато излизах — или заради твърде късите ми коси.»
Отправих се да търся хотел, какъвто и да е, за да се затворя и преброя какво съм спечелил. Струваше ми се, че съм натъпкан с пари: навсякъде имаше по малко — в джобовете на сакото, на панталоните и на жилетката: злато, сребро, банкноти. Навярно бяха много, много! Чух, че бие два часът. Улиците бяха пусти. Мина празен файтон, качих се.
Залагайки незначителна сума, бях спечелил около единадесет хиляди лири. Отдавна не бях виждал пари и отначало сумата ми се стори голяма. Ала после, като премислих някогашния си живот, почувствувах силно презрение към себе си. Как така, нима две години в оная библиотека и прибавката на всички други нещастия до такава степен бяха ме направили жалък? Това ново раздразнение към самия мене започна да ме трови, като гледах парите, разхвърляни там, по леглото.
«Хайде, добродетелни човече, скромни библиотекарю, хайде, върни се вкъщи да успокоиш с това съкровище вдовицата Пескаторе. Тя ще помисли, че си откраднал тези пари и веднага ще изпита към теб голямо уважение. Ако това не ти се струва достатъчна награда за твоите големи усилия, по-скоро заминавай за Америка, както първоначално беше решил. Сега, с тия пари, би могъл. Единадесет хиляди лири! Какво богатство!»
Събрах парите, нахвърлих ги в чекмеджето на нощното шкафче и си легнах. Но не можах да заспя. Какво трябваше да правя всъщност? Да се върна в Монте Карло и да върна необичайната печалба? Или да се задоволя с нея и скромно да и се наслаждавам. Но как? Даваше ли ми сърце да се наслаждавам с това семейство, което си бях създал? Щях да облека малко по-хубаво моята жена, която вече не само не полагаше усилия да ми се харесва, а, напротив, правеше всичко възможно, за да предизвика моето отвращение, като оставаше несресана по цял ден, ходеше без корсет, по чехли и с дрехи, провиснали отвсякъде. Вероятно считаше, че за съпруг като мене не си струва да се гизди. При това тя не беше оздравяла напълно след опасното раждане. А колкото за характера й — от ден на ден ставаше все по-раздразнителна не само към мен, а е всички околни. Обидата и отсъствието на живо, искрено чувство бяха започнали да подхранват у нея отпуснатост и мързел. Тя не се привърза дори към момиченцето, чието раждане заедно, със смъртта на другото, умряло едва на няколко дни, беше за нея поражение в сравнение с хубавия, цветущо здрав син на Олива, роден около месец по-късно, след лека бременност, без усилие. Освен това дрязгите и постоянните разногласия, които се появяват винаги когато нуждата, подобно настръхнала черна котка, се свие върху пепелта на изгасналото огнище, вече бяха направили омразно съжителството и на двама ни. С някакви си единадесет хиляди лири щях ли да възстановя мира вкъщи, щях ли да възкреся любовта, безчестно отровена още при самото й зараждане от вдовицата Пескаторе? Глупости! Ами тогава? Да замина за Америка? Но защо да отивам да търся тъй далече Фортуна, когато тя изрично бе пожелала да ме спре тук, в Ница, мене, нищо неподозиращия, пред онзи магазин за хазартни игри? Сега аз трябваше да се покажа достоен за нея, за нейното благоволение, ако тя наистина искаше да го прояви. Решено! Всичко или нищо. В края на краищата щях да си остана такъв, какъвто бях преди. Какво всъщност са единадесет хиляди лири?
Така на следния ден се върнах в Монте Карло. Върнах се за дванадесет последователни дни. Тогава нямах възможност, нито време да се учудя от приказното благоволение на щастието. Бях вън от себе си. Направо си бях загубил ума. Аз и сега не изпитвам удивление, като знам за съжаление каква лоша шега ми скрои Фортуна, като ме облагодетелствува по този начин и в такава степен. Първите девет дни, като играех отчаяно, успях да натрупам огромна сума. След деветия ден започнах да губя и се провалих в истинска пропаст. Необикновеното вдъхновение сякаш не намираше повече подкрепа от страна на моята вече отслабена нервна енергия и започна да ми изневерява. Не съумях или по-скоро не можах да спра навреме. Спрях и се сепнах, но не по моя воля, а благодарение на едно ужасно зрелище, което, изглежда, тук се наблюдава нерядко.
Влизах в игралната зала сутринта на дванадесетия ден, когато господинът от Лугано, онзи, влюбеният в числото дванадесет, ме настигна с разстроено лице, задъхан, за да ми съобщи повече със знаци, отколкото с думи, че някой се е самоубил, там в градината. Веднага си помислих, че това навярно е моят испанец, и почувствувах угризение. Бях убеден, че той ми помагаше да печеля. Първия ден след нашата кавга не пожела да залага, където залагах аз, и все губеше. Следващите дни, като виждаше да печеля все тъй неотклонно, отново поиска да залага съвместно с мен, но аз вече не исках. И тогава, сякаш воден от ръката на самата невидимо присъстваща Фортуна, бях започнал да обикалям от маса на маса. От два дни не бях го виждал, точно от момента, в който бях започнал да губя, може би защото той беше престанал да ме преследва.
Бях сигурен, че като дотичам до посоченото място, ще го намеря проснат на земята, мъртъв. Но вместо него намерих там онзи бледен младеж, който си придаваше вид на сънливо безразличие, като измъкваше от джоба на панталоните си луидори, за да ги залага, без дори да погледне.
Изглеждаше още по-дребен там, сред алеята, лежеше благоприличие с прибрани нозе, сякаш беше легнал предварително, за да не се удари, като пада. Едната му ръка беше прилепнала към тялото, другата — малко отдалечена встрани, вкочанясала, а показалецът сякаш все още натискаше спусъка. Близо до тази ръка беше револверът, по-нататък — шапката. Отначало ми се стори, че куршумът е излязъл от лявото око, където беше изтекла доста кръв, сега съсирена върху лицето му. Но не: тази кръв беше бликнала, подобно на кръвта от ноздрите и ушите; повече кръв беше изтекла от друго място, от една дупчица в дясното слепоочие, и се беше съсирила по жълтия пясък на алеята. Наоколо жужаха дузина оси. Някои кацаха лакомо по окото. Мнозина се бяха събрали да гледат, но никой не се сещаше да ги разгони. Извадих от джоба си носна кърпа и покрих обезобразеното нещастно лице. Никой не изрази признателност. Бях им отнел най-интересната част от зрелището. Избягах от парка, върнах се в Ница, за да замина същия ден.
Имах около осемдесет и две хиляди лири.
Всичко можех да си представя, освен че вечерта на същия ден и с мене щеше да се случи нещо подобно.


> 7. Сменям влака

Мислех си:
«Ще откупя обратно имението _Стия_, ще се оттегля там на село, ще стана мелничар. Хубаво е близо до земята, а под земята — може би още по-добре.
Всеки занаят в края на краищата крие някакво утешение. Дори занаятът на гробаря. Мелничарят може да се утешава с трясъка на воденичните колела и с брашнения прах, който лети из въздуха и целия го покрива.
Сигурен съм, че сега там не се скъсва дори един чувал, но щом мелницата стане отново моя, ще почне да се чува:
— Господин Матиа, откачи се щифтчето на оста! Господин Матиа, счупи се лагер! Господин Матиа, орониха се зъбците на голямото колело!
Тъй беше, когато бе жива мама и за нашите работи се грижеше Маланя.
И докато аз си управлявам мелницата, управителят ще ми краде реколтата от чифлика, а ако взема да го надзиравам, през това време мелничарят ще ми открадне уема. Ще бъде като люлка: отсам управителят, оттам мелничарят, а аз по средата ще се наслаждавам.
Може би ще бъде по-добре да измъкна от почтения скрин на моята тъща някой от старите костюми на Фран-ческо Антонио Пескаторе, които вдовицата пази посредством камфор и пипер като свети реликви, да облека в него Мариана Донди, па да я изпратя за мелничао и да наблюдава управителя.
Полският въздух сигурно ще се отрази добре на жена ми. Може листата на някое дърво да опадат, като я види; птичките ще замлъкнат; да се надяваме, че ручеят няма да пресъхне. А аз ще си остана библиотекар, сам-самичък в «Санта Мария Либерале».»
Тъй си мислех аз, докато влакът препускаше. Не можех да затворя очи, защото веднага ми се привиждаше с ужасни подробности трупът на онова момче — там сред алеята, дребно и притихнало под големите неподвижни дървета в хладната утрин. И затова трябваше да се утеша с някой друг кошмар, не толкова кървав, поне в материалния смисъл: да си спомням за тъща ми и моята съпруга. Правеше ми удоволствие да си представям сцената на моето пристигане след изминатите тринадесет дни тайнствено отсъствие.
Сигурен бях (струваше ми се, че ги виждам!), че при моето влизане и двете ще се престорят на презрително безразлични. Щяха да хвърлят само поглед сякаш за да кажат:
— Охо, ти пак ли си тук! Не си ли си счупил врата? Мълчат те, мълча и аз.
Но след малко без съмнение вдовицата Пескаторе щеше да почне да бълва гущери, като вземе за повод службата, която навярно бях изгубил.
И наистина аз бях отнесъл със себе си ключа от библиотеката: при новината за моето изчезване сигурно са разбили вратата по заповед на полицията. Като не са ме намерили там мъртъв и, от друга страна, при липсата на следи и сведения за мен ония от общината навярно са почакали три, четири, пет дни, най-много седмица завръщането ми, а после са назначили някой друг безделник на моето място.
И затуй, какво съм се разположил там? Сам съм се изхвърлил на улицата. Там и да си вървя! Две бедни жени не са длъжни да издържат един нехранимайко, заслужаващ каторга, дето бяга тъй, кой знае заради какви други безчинства. И тъй нататък…
А аз мълча.
Постепенно жлъчката на Мариана Донди възвира поради обидното ми мълчание, надига се, кипва и избухва. А аз продължавам да мълча.
По някое време ще измъкна от джоба на сакото си портфейла и ще взема да броя на масичката моите хилядарки. Едно… две… три… Мариана Донди се ококорва и зяпва, а също и жена ми.
После:
— Откъде си ги откраднал?
— … Седемдесет и седем, седемдесет и осем, седемдесет и девет, осемдесет, осемдесет и една; петстотин, шестстотин, седемстотин; десет, двадесет, двадесет и пет; осемдесет и една хиляди седемстотин двадесет и пет лири и четиридесет чентезими суха пара.
Спокойно щях да събера банкнотите, да ги поставя отново в портфейла и да стана.
— Не ме искате повече вкъщи? Добре, много ви благодаря! Отивам си и много ви здраве!
Смеех се, като си представях всичко това. Моите спътници в купето ме наблюдаваха и също се подсмиваха.
Тогава, за да си придам по-сериозен вид, започнах да мисля за своите кредитори, между които трябваше да разпределя тези банкноти. Нямаше как да ги укрия. И после, за какво щяха да ми послужат укрити?
Ония кучета сигурно нямаше да ме оставят сам да си ги харча. Кой знае колко години трябваше да чакат, за да се замогна отново с доходите от мелницата заедно с имението _Стия_ и с реколтите от чифлика, като плащам също за управител, който всичко лакомо изгълтва, по-лакомо от мелницата ми с двойни колела. А може би, като им предложа пари в брой, ще се отърва от задълженията при изгодни условия. И правех сметка:
«Ето толкова на онази конска муха Рекиони; толкова на Филипо Бризиго, и дано му послужат за погребение! Няма да изсмуква повече кръвта на бедняците! Толкова на Чикин Лунаро — торинеца; толкова на вдовицата Липани… Кой остана още? Уха, не един, Дела Пиана, Боси и Марготини… Ето, отиде цялата ми печалба!»
В края на краищата, значи, за тях бях спечелил в Монте Карло! Какъв гняв ме обземаше за тия два дни загуба! Сега щях да бъда отново богат… Богат!
От време на време изпущах тежки въздишки, които правеха на моите спътници по-голямо впечатление от предишните усмивки. Но аз не намирах успокоение, наближаваше вечерта, въздухът ставаше пепеляв и досадата от пътуването беше непоносима.
На първата италианска гара купих вестник с надежда да ме приспи. Разгънах го и при светлината на електрическата крушка започнах да чета. Тъй ми бе предоставено удоволствието да узная, че замъкът Валенсе, обявен за втори път на публичен търг, е бил присъден на господин граф де Кастелан за сумата от два милиона и четиридесет хиляди франка. Имението около замъка било от две хиляди и осемстотин хектара — най-обширното във Франция.
«Горе-долу колкото __Стия__…»
Прочетох, че германският император е приел в Потсдам, точно по обед, мароканска делегация и че на приема е присъствувал държавния секретар барон Рихтхофен. Мисията, представена после на императрицата, била поканена на обяд — и кой знае как са се тъпкали!
И руският цар и царица приели в Петерхоф специална тибетска мисия, която поднесла на техни величества подаръци от Далай-лама.
«Подаръци от Далай-лама? Какви ли са те?» — се запитах, като затворих замислен очи.
Навярно опиващ мак, защото съм заспал. Но макът е бил слабо сънотворен: и наистина, скоро се събудих при един тласък на влака, който спираше на друга гара.
Погледнах часовника, беше осем и четвърт. Значи, след някакъв си час щях да пристигна.
Държах още вестника и го обърнах, за да намеря нещо по-интересно от подаръка на Далай-лама. Очите ми се спряха на едно
C>
# САМОУБИЙСТВО
C$
ей тъй напечатано с едри букви.
Отначало помислих, че става дума за самоубийството в Моите Карло и побързах да зачета. Ала спрях изненадан на първия ред, набран със ситни буквички: «Телеграфират ни от Мираньо…»
«Мираньо? Кой ли ще да се е самоубил в моето градче?»
Прочетох: «Вчера, събота, 28-и, в яза на една мелница е намерен труп в състояние на напреднало разложение…».
Внезапно погледът ми се замъгли, стори ми се, че зървам на следващия ред името на моя чифлик, и тъй като трудно четях само с едно око дребничкия шрифт, станах на крака, за да бъда по-близо до светлината.
«… разложение. Воденицата е разположена в едно имение, наречено _Стия_, на два километра от нашия град. Пристигналите на мястото съдебни власти, заедно с други хора, извадиха трупа от яза, за да бъде освидетелстван и поставен под охрана. По-късно той бе разпознат и идентифициран като нашия…»
Сърцето ми скочи в гърлото и като обезумял погледнах спътниците си, които спяха.
« … пристигналите на мястото… изваден от яза… поставен под охрана… бе идентифициран… като нашия библиотекар…»
Аз?
«… пристигналите на мястото… по-късно… като нашият библиотекар Матиа Паскал, изчезнал от няколко дни. Причина за самоубийството: финансови затруднения.»
— Аз… _Изчезнал, идентифициран… Матиа Паскал_.
Не знам колко пъти, с дива злоба и със смут в сърцето, прочетох тези няколко реда. Първият ми импулс беше с цялата си жизнена енергия да протестирам, да се бунтувам, сякаш тази новина, тъй дразнеща със своята безчувствена лаконичност, можеше да бъде вярна и за мен. Но ако за мен не беше, все пак беше вярна за другите! И сигурността, която тези други от вчера притежаваха относно моята смърт, ми тежеше като нетърпим гнет, постоянен, смазващ… Огледах отново моите спътници сякаш и те, там по седалките, пред моите очи почиваха потопени в тази сигурност. Изпитвах желание да ги разтърся и сепна от техните неудобни и мъчителни пози, да ги раздвижа, да ги събудя, за да им извикам, че не е вярно.
«Възможно ли е всичко това?»
И прочетох още веднъж зашеметяващото съобщение.
Не можех да стоя на едно място. Искаше ми се влакът да спре. Искаше ми се да препуска главоломно: от монотонния му ход на глух, твърд и тежък механизъм моето възбуждение растеше с всеки изминат миг. Разтварях и свивах юмруци, като забивах нокти в дланите си. Разгръщах вестника. Отново и отново препрочитах съобщението, което вече знаех наизуст, дума по дума.
— _Идентифициран!_ Но възможно ли е да са ме разпознали? В _състояние на напреднало разложение…_ Уф!
За миг се видях там, в зеленикавата вода на яза; прогизнал, раздут, ужасен, плаващ… Инстинктивно скръстих ръце на гърдите си, стисках се и се опипвах:
«Не, не, не съм бил аз, но кой ли е бил?… Навярно е приличал на мен… Навярно и той е имал брада като моята… моето телосложение… и са ме разпознали!… _Изчезнал от няколко дни…_ Ами да… Само че аз бих желал да зная кой толкова е прибързал да ме разпознае? Възможно ли е онзи нещастник чак толкова да е приличал на мен? Да е бил облечен като мен? Съвсем като мен? Но сигурно, сигурно това е направила тя, Мариана Донди, вдовицата Пескаторе. О, тя веднага ме е намерила, веднага ме е познала. Можем да си представим как е била покрусена! «Той е, той! Моят зет! Ах, бедни Матиа, ах, нещастен синко мой!» И сигурно е започнала дори да плаче, и сигурно е коленичила край трупа на оня нещастник, който не е бил в състояние да й тегли един ритник и да извика: «Я се махай оттука: не те познавам!»
Треперех. Най-после влакът спря на друга гара. Отворих вратата и изхвръкнах навън със смътното намерение да направя нещо веднага, да изпратя бърза телеграма и да опровергая новината.
Скокът от вагона ме спаси: сякаш изтръска от мозъка ми тази глупава натрапчива мисъл и в миг прогледнах… Да! Видях освобождение, свобода, нов живот!
Имах осемдесет и две хиляди лири и не бях длъжен да ги давам на никого! Аз бях мъртъв, бях мъртъв, нямах вече дългове, нямах повече жена, нямах повече тъща: нямах никого! Свободен! Свободен! Свободен! Какво повече можеше да искам?
Навярно съм изглеждал твърде странно, мислейки всичко това, там, на перона на онази гара. Бях оставил отворена вратата на вагона. Около мен се бяха събрали доста хора, които ми викаха нещо. Най-после един от тях ме разтърси и като ме блъсна, извика по-силно:
— Влакът тръгва!
— Нека тръгва, нека тръгва, драги господине! — извиках му аз в отговор. — Сменям влака!
Сега вече ме обзе несигурност, съмнение да не би новината да е вече опровергана, да не би в Мираньо да са разбрали грешката, да не би да са се появили роднините на истинския мъртвец и да са изправили невярната идентификация.
Преди да се радвам толкова, трябваше добре да се убедя, да събера точни и подробни сведения. Но как да си ги доставя?
Потърсих вестника из джобовете си. Бях го оставил във влака. Обърнах се, погледнах празния коловоз, който се виеше нататък, блестеше и изчезваше в тихата нощ, и се почувствувах някак загубен в пустотата на тази бедна междинна гаричка. Тогава ме обзе още по-силно съмнение: дали не съм сънувал?
Но не:
«Телеграфират ни от Мираньо. Вчера, събота 28-и…»
Ето: можех да повторя наизуст съобщението, дума по дума. Нямаше никакво съмнение, само че то беше твърде оскъдно, не ми беше достатъчно.
Погледнах гарата, прочетох името й: АЛЕНГА.
Дали ще мога да намеря в това селце други вестници? Спомних си, че беше неделя. Следователно в Мираньо тази сутрин беше излязъл «Вестниче», единственият вестник, който се печата там. На всяка цена трябваше да си доставя един брой. Там щях да намеря всички подробни сведения, които ме интересуваха. Но можех ли да се надявам, че ще намеря «Вестниче» в Аленга? Ех, нищо, ще телеграфирам под фалшиво име до редакцията на вестника. Познавах редактора Миро Колци или както всички го наричаха Чучулигата от времето, когато още като млад бе публикувал под това мило заглавие своята първа и последна книжка със стихове.
А нямаше ли за Чучулигата да бъде необичайно искането на броеве за Аленга? От друга страна, най-интересната новина на седмицата, гвоздеят на броя навярно беше моето самоубийство. По този начин не бих ли се изложил на риска необичайната поръчка да породи някакви подозрения?
«Ами — помислих си аз после, — на Чучулигата няма и да му хрумне, че не съм се удавил наистина. Ще потърси обяснение за интереса към вестника в някой друг гвоздей на днешния брой. От доста време той юнашки воюва с общината за прокарване на водопровод и инсталация за газ. Ще помисли, че причината е тази негова кампания.»
Влязох в зданието на гарата. За щастие кочияшът на единствената кола, тази на пощата, се беше заседял на приказки с железопътните чиновници: селцето беше на около три четвърти час път с файтон от гарата и пътят се виеше по нанагорнище.
Качих се на раздрънканото разнебитено файтонче без фенери и потеглихме в мрака.
Върху толкова неща трябваше да мисля; и въпреки това от време на време болезненото преживяване, причинено от четенето на съобщението, отнасящо се за мен, отново ме връхлетяваше в черната празна нощ, както преди малко при вида на пустите релси. Чувствувах се ужасно откъснат от живота, преживял сам себе си, загубен в очакване на живот след смъртта, без да ми е ясно как ще стане това.
За да се поразвлека, попитах кочияша има ли в Аленга будка за вестници.
— Какво казвате? Не, господине!
— Не продават ли вестници в Аленга?
— О, да, господине! Продава ги аптекарят, Гротанели.
— Има ли хан?
— Да, гостилницата на Палментино.
Беше слязъл от файтона да облекчи малко старата кранта, която пръхтеше, допряла ноздри до земята. Едва го виждах. По едно време запали лула и тогава го видях. Внезапно си помислих:
«Да знаеше само кого вози…»
Но веднага отвърнах сам на себе си:
«Кого вози? И аз сам не зная. Кой съм аз сега? Трябва да си помисля малко. Едно име, поне едно име трябва да си измисля веднага, за да подпиша телеграмата и да не се объркам, ако в странноприемницата ме попитат. Достатъчно засега е да намисля само името си. Я да видим! Как се казвам?»
Никога не съм и подозирал, че изборът на име и презиме може да струва толкова усилия и че е свързан с толкова вълнения. Особено презимето! Изричах случайни срички ей тъй, без да се замислям — получаваха се странни презимена: Строцани, Парбета, Мартони, Бартузи… Те ме дразнеха още повече. Не намирах в тях нищо, което да ми принадлежи, нямаха никакъв смисъл, сякаш в края на краищата презимената имат някакъв смисъл. Хайде! Някакво име, каквото и да е… Мартони например, защо не? Карло Мартони… Уха, ето готово! Но малко след това вдигнах рамене… Как не, напомня Карло Мартело… И мъчението ми продължаваше.
Пристигнах в селото, без да съм се спрял на нито едно име. За щастие при аптекаря, който беше също пощенски и телеграфен агент, бакалин, книжар, вестникар, мошеник и не знам какво още, име не ми бе нужно. Купих по един брой от малкото вестници, които получаваше. Вестници от Генуа: «Кафаро» и «19-и век». Попитах го после дали мога да купя «Вестниче» от Мираньо.
Имаше лице на кукумявка, този Гротанели, с кръгли изпъкнали очи, сякаш от стъкло, над които почти с усилие спускаше от време на време хрущялните си клепачи.
— «Вестниче»? Не го зная.
— То е провинциално вестниче, седмично — обясних му. — Искам да го имам. Днешния брой, разбира се.
— «Вестниче»? Не го зная — продължаваше да отговаря той.
— Много добре! Няма никакво значение, че вие не го знаете. Ще ви платя разноските за наложен телеграфен запис до редакцията. Бих желал да имам десет, двадесет броя утре или когато може най-скоро. Може ли?
Не отговори. Очите му бяха втренчени, без поглед. Продължи да повтаря: «Вестниче»? Не го зная…» Накрая се реши да направи пощенски запис под моя диктовка, като посочи адреса на своята аптека.
И на другия ден, след безсънна нощ, разтърсвана от бурни приливи на мисли, там, в странноприемницата на Палментино, получих петнадесет броя от «Вестниче».
В двата вестника, които бях побързал да прочета, щом останах сам, не бях намерил никакъв намек. Ръцете ми трепереха, като разгръщах «Вестниче». На първа страница — нищо. Потърсих на двете вътрешни и веднага се наби в очите ми траурна черта, горе на трета страница. И отдолу с големи букви моето име. Ето тъй:
C>
# МАТИА ПАСКАЛ
C$
Нямаше известия за него от няколко дни: дни на ужасна покруса и неизказана мъка за неутешимото семейство; покруса и мъка, споделени от най-добрата част от нашето гражданство, което го обичаше и уважаваше заради добрата му душа, веселия характер и онази вродена скромност, която заедно с другите качества му беше позволила да понесе без унижение и с примирение ударите на съдбата, вследствие на които от безгрижно благосъстояние той изпадна през последно време в бедно положение.
Когато след първия ден на необяснимото отсъствие разтревоженото семейство се отправи към библиотеката «Бокамаца», където той, усърдно изпълнявайки своята служба, оставаше почти по цели дни да обогатява със задълбочено четене своя буден ум, намериха вратата заключена. И веднага пред тази заключена врата възникна мрачното и изпълнено с трепет подозрение, подозрение, бързо позаглушено от надежда, която трая няколко дни, за да отслабва непрекъснато, че той се е отдалечил от градчето поради някаква своя тайна причина.
Но, уви, истина се оказа първото опасение.
Неотдавнашната загуба на обичната майка и почти в същото време на любимата дъщеричка, след стопяване на наследственото благосъстояние, дълбоко бяха разтърсили душата на нашия клет приятел. Още преди около три месеца за първи път в нощна доба той се опитал да сложи край на нещастните си дни, там при яза на своята мелница, която напомняше миналия блясък на неговия дом и щастливо време.
P>
… Че горест е най-люта, всред беди
да спомняме за дните си щастливи…*
[* Стихове на Данте Алигиери, «Ад», песен пета, превод Конст. Величков.]
P$
Това ни разказа със сълзи на очи, хълцайки пред про-гизналия и разложен труп, старият мелничар, останал верен и предан на семейството на бившите си господари. Беше паднала нощта, злокобната нощ, червен фенер бе поставен край трупа, охраняван от двама кралски карабинери, и старият Филипо Брина (ние го сочим за пример на най-добрите) говореше и плачеше с нас. Той беше успял преди време, в една печална нощ, да попречи на нещастния да изпълни своето жестоко намерение. Ала не е бил там Филипо Брина втория път, та бързо да попречи, и Матиа Паскал е лежал може би цялата нощ и половината ден след това в яза на мелницата.
Дори няма да се опитваме да описваме сърцераздирателната сцена, която последва на местопроизшествието, когато онзи ден при мръкване неутешимата вдовица се намери пред измъчените и непознаваеми останки на любимия си другар, който беше отишъл да се присъедини към своята дъщеричка.
Цялото градче сподели нейната мъка и пожела да засвидетелствува това, като придружи до вечното му жилище покойника, пред чиито тленни останки общинският съветник кавалер Помино произнесе кратка прочувствена реч.
Изпращаме на нещастното семейство, потънало в скръб, на брата Роберто, който е далече от Мираньо, нашите най-искрени съболезнования и с разкъсано от болка сърце казваме за последен път на нашия добър Матиа:
— Vale, скъпи приятелю, Vale!
@ МК
И без тези инициали щях да позная, че Чучулигата е автор на некролога.
Ала преди всичко трябва да призная, че моето име, отпечатано под черната черта, колкото и да очаквах това, не ме развесели, а ускори до такава степен ударите на сърцето ми, че след няколко реда трябваше да прекъсна метенето. «Ужасната покруса и неизказаната мъка» на моето семейство не ме разсмяха, нито любовта и уважението на моите съграждани към моите добродетели, нито моето усърдие в изпълнение на служебните обязаности. Споменът за онази печална вечер край __Стия__ след смъртта ма мама и на моята малка дъщеричка, която беше може би най-състоятелното доказателство за моето самоубийство, отначало ме изненада като непредвидено и мрачно съвпадение, а после предизвика угризения и униние.
О, съвсем не, не се бях самоубил заради смъртта на майка ми и дъщеричката ми, макар в онази нощ да ми бе хрумнало това! Вярно е, че тогава избягах, изпълнен с отчаяние, но ето че сега се връщам от един игрален дом, където Фортуна по най-странен начин ми се беше усмихнала и продължаваше да ми се усмихва; и друг се бе убил вместо мен, някой външен човек, на когото аз сега ограбвах оплакването на далечни роднини и приятели и го осъждах — о, върховна глума! — да изтърпява онова, което не му е било отредено: фалшивото оплакване и дори надгробната възхвала от страна на напудрения кавалер Помино! Това беше първото ми преживяване при четенето на моя некролог на страниците на «Вестниче».
Но после си помислих, че бедният човечец не е умрял по моя вина и че ако аз живея, то не мога да съживя и него. Помислих си също, че като се възползувам от неговата смърт, аз не мамя неговите роднини, а дори им правя добро. За тях в действителност мъртвец съм аз, а не той, и те могат да вярват, че той е изчезнал и да се надяват някой ден да го видят отново.
Оставаха жена ми и тъщата. Можеше ли наистина да вярвам, че скърбят за моята смърт? Да вярвам в «неутешимата мъка», в «разкъсващата болка» от скръбния гвоздей на Чучулигата? Трябваше, по дяволите, полекичка да отворят едното око на оня беден мъртвец, за да разберат, че не съм аз. Да допуснем, че очите са останали в дъното на яза, нищо от това! Една съпруга, която не иска, не може да вземе тъй лесно друг мъж за собствения си съпруг.
Значи, бяха побързали да разпознаят мене в оня мъртвец, Вдовицата Пескаторе сега се надяваше, че Маланя, трогнат и може би нелишен от угризения за моето жестоко самоубийство, ще се притече на помощ на бедната вдовица? Добре: щом те са доволни, и аз съм доволен.
— Мъртъв, удавен? Да сложим кръст и да не говорим повече!
Станах, протегнах ръце и въздъхнах с облекчение.


> 8. Адриано Меис

И веднага, не толкова за да излъжа другите — те бяха пожелали сами да се излъжат с лекота, която в моя случай може би не е осъдителна, ала в същото време не е и достойна за похвала, — колкото да се подчиня на Фортуна и да задоволя една своя вътрешна потребност, аз се заех да направя от себе си друг човек.
Онзи нещастник, когото насила бяха накарали да загине в мелничния яз, не заслужаваше никаква похвала. След всички глупости, които беше вършил, той може би не заслужаваше по-добра съдба.
Сега бих желал не само външно, но и вътрешно в мен да не остане никаква следа от него.
Вече бях сам и по-сам не бих могъл да бъда на земята, освободен засега от всякакви връзки и задължения, свободен, друг и абсолютен господар на самия себе си, без товара на моето минало. Пред мен се простираше бъдеще, което бих могъл да изкова, тъй както ми се харесва.
Ах, сякаш имах криле! Колко лек се чувствувах!
Усещането ми за живота, възникнало като резултат на миналите преживелици, сега за мен губеше основание за съществуване. Сега аз трябваше да добия ново разбиране за живота, без да се влияя дори най-малко от нещастния опит на покойния Матиа Паскал.
Всичко зависеше от мен. Можех и трябваше да стана ковач на моята нова съдба в рамките на това, което Фортуна щеше да ми предопредели.
— И преди всичко — казвах си — ще се грижа за моята свобода: ще я водя на разходка по равни и винаги нови пътища, няма да й позволявам да навлича твърде тежки дрехи. Ще затварям очи и ще отминавам нататък, щом на някое място гледката на живота ми се стори неприятна. Ще се помъча да се задоволявам с нещата, които обикновено наричат неодушевени, и ще тръгна да търся хубави изгледи, прекрасни, спокойни кътчета. Постепенно сам ще се превъзпитам, чрез прилежно и усърдно учение ще се преобразя, докато накрая бъда в състояние да кажа, че не само съм живял два живота, но че съм бил две различни човешки същества.
Като начало, още в Аленга, малко преди да замина, влязох при един бръснар, за да ми скъси брадата. Бих желал да я махна изцяло заедно с мустаците, но се сдържах, не исках да събудя никакви подозрения в това селце.
Бръснарят беше и шивач. Той бе старец с почти схванат кръст поради дългия навик да стои свит в една и съща поза и носеше очила на върха на носа. Изглежда, беше повече шивач, отколкото бръснар. Спусна се като бич божи върху моето брадище, което вече не ми принадлежеше, въоръжен с огромни ножици на майстор вълнар, и тях той трябваше да придържа с другата ръка, за да режат. Не смеех дори да дишам, затворих очи и не ги отворих, докато не усетих, че той лекичко ме разтърсва.
Добрият човек, целият в пот, ми поднасяше огледалце, за да му кажа дали е свършил майсторски работата си.
Това вече ми се стори прекалено!
— Не, благодаря — отстраних го аз, — оставете го на мястото му. Не желая да го плаша.
Той ококори очи.
— Кого? — попита.
— Ами че туй огледалце. Много е хубавичко. Трябва да е старинно…
То беше кръгло, с кокалена дръжка, украсена с инкрустации: кой знае каква беше неговата история и откъде беше попаднало там, в тази браснаро-шивачница. Все пак накрая, за да не разсърдя майстора, който продължаваше учудено да ме гледа, поставих огледалцето пред очите си.
Дали е свършил майсторски работата си?
При това първо покушение аз видях какво чудовище в най-скоро време ще се появи на света поради необходимостта от коренна промяна на външните белези на Матиа Паскал! Ето още една причина да го ненавиждам! Малката, остра и вдадена брадичка, която той бе крил толкова години в брадището си, сега ми се стори истинско предателство. Трябваше да нося на показ това смешно нещо! И какъв нос ми беше оставил той в наследство! А това око!
«Ах, това око — помислих си, — тъй екстатично гледащо встрани, то завинаги ще си остане нещо негово върху моето лице! Най-много мога да го укрия донякъде с цветни очила и представете си колко ще допринесат те за по-приятния ми вид! Ще пусна дълги коси и с това мое хубаво, голямо чело, с очилата, с бръснато лице ще приличам на някой немски философ. Още: редингот и широкопола шапка.»
Среден път нямаше: трябваше да бъда философ при тая външност. Е добре, не е чак толкова страшно, ще се въоръжа с една прилична усмихната философия, за да премина пътя си сред нещастното човечество, което сега вече, колкото и да се насилвах, ми се струваше смешно и жалко.
Новото ми име всъщност ми бе предложено във влака, няколко часа след като тръгнах от Аленга за Торино.
Пътувах с двама господа, които оживено разговаряха за християнска иконография, област, в която и двамата изглеждаха много начетени, особено за невежа като мен.
Единият от тях, по-младият, с бледо лице, закрито от гъста и рошава черна брада, изглежда, изпитваше особено голямо задоволство от някакво сведение, за което той казваше, че е доволно древно; то било подкрепяно от великомъченик Юстин, от Тертулиан и от кой знае колко други. Според него Христос бил много грозен. Говореше с дълбок глас, който контрастираше странно на неговия вдъхновен вид.
— Да, но да! Извънредно грозен! Също и Кирил Александрийски! Кирил Александрийски дори твърди, че Христос бил най-грозният човек на света!
Другият беше извънредно мършаво старче, спокойно в своята аскетична изтощеност, но въпреки това имаше гънка в ъглите на устата, която издаваше тънка ирония. Той седеше изгърбен, протегнал дълга, източена като под ярем шия и твърдеше, че, напротив, не бива да се доверяваме и на най-древните сведения.
— Защото черквата от първите векове, изцяло отдадена на затвърдяване на доктрината и духа на своя вдъхновител, малко се е замисляла за външния му телесен вид. Точно тъй, малко се е замисляла.
По едно време започнаха да говорят за Вероника и за две изваяния в град Панеаде, които се считали за образи на Христос и каещата се Магдалена.
— Да, разбира се! — възкликна брадатият млад човек. — Вече няма никакво съмнение! Тези две статуи представят император Адриан с града, който коленичил в краката му.
Старецът продължаваше миролюбиво да поддържа своето твърдение, което навярно беше противоположно, защото другият с решителен вид, гледайки ме, упорито повтаряше:
— Адриано!
— … Беронике, на гръцки. А от Беронике после става Вероника…
— Адриано! (Към мене.)
— Или — Вероника, от Вера икон: твърде вероятно изкривяване…
— Адриано! (Към мене.)
— Защото Вероника в деянията на Пилата…
— Адриано!
Все така, с очи, втренчени в мен, той повтори, не зная колко пъти, Адриано!
Когато и двамата слязоха на една гара и ме оставиха сам в купето, аз се показах на прозореца, за да ги проследя с поглед: те продължаваха да спорят, отдалечавайки се.
По едно време обаче възрастният загуби търпение и побягна.
— Кой твърди това! — попита го силно младият, като спря и зае предизвикателна поза.
Тогава другият се обърна, за да му извика:
— Камило Де Меис!
Стори ми се, че той извика това име към мене. Към мене, а аз продължавах механично да си повтарям: Адриано… Веднага изхвърлих частичката де и задържах Меис.
— Адриано Меис! Да… Адриано Меис! Добре звучи…
Стори ми се също така, че това име добре отива на безбрадото лице и на очилата, на дългите коси, на широкополата шапка и на редингота, който трябваше отсега нататък да нося.
— Адриано Меис. Отлично! Кръстиха ме.


Отхвърляйки категорично всеки спомен за предишното ми съществувание, твърдо решен да започна нов живот, аз се почувствах обзет от свежа детска радост. Усещах съзнанието си отново девствено и бистро, духът ми беше бодър и готов да се възползва от всичко за изграждане на новото ми «аз». Междувременно душата ми ликуваше от тази нова свобода. Никога не бях виждал тъй ясно хората и нещата, въздухът между тях и мен се беше освободил от мъглата. Лесни и радостни ми се струваха новите отношения, които трябваше да се установят между нас, защото занапред твърде малко щях да изисквам от тях, за да осигуря вътрешното си задоволство. О, прекрасна лекота на духа, безметежно, неуловимо опиянение! Съдбата ме беше освободила от всевъзможните бъркотии, внезапно ме беше изтръгнала из обикновения живот, бе ме направила външен наблюдател на всеобщата блъсканица, сред която другите все още се въргаляха, и вътрешно ме предупреждаваше:
— Ще видиш, ще видиш колко ще е интересно за тебе това боричкане, като гледаш отстрани! Нали видя онзи, дето лее жлъчка и ядосва един беден старец, като твърди, че Христос бил най-грозният от хората…
Усмихвах се. Искаше ми се да се усмихвам на всичко и всички. Например на дърветата по полето, които тичаха срещу мен, застинали в странните си пози на своя илюзорен бяг; на селските къщи, разпръснати тук-там; и ми бе приятно да си представям как в тях селяни арендатори с издути от възмущение бузи пухтят и ругаят мъглата — враг на маслиновите дръвчета, или със стиснати юмруци заплашват небето, което не желаеше да изпраща дъжд. Усмихвах се и на птичките, които се пръскаха, уплашени от това черно нещо, което препускаше шумно през полето. Усмихвах се на вдигането и спускането на телеграфните жици, по които течаха новини за вестниците, като новината от Мираньо за моето самоубийство при мелницата в _Стия_; усмихвах се на бедните съпруги на кантонерите, които заставаха мирно с навити знаменца, бременни и с фуражките на мъжете си на глава.
И ето че по едно време погледът ми падна на венчалната халка — тя все още стягаше безименния пръст на лявата ми ръка. Това жестоко ме разтърси: присвих очи и стиснах ръката си с другата ръка, като се опитах да измъкна златното кръгче, ей така, тайно, за да не го гледам повече. Спомних си, че то се отваря и че на вътрешната страна са гравирани две имена: Матиа-Ромилда, и датата на сватбата. Какво трябваше да правя с него?
Отворих очи, известно време начумерено го съзерцавах в дланта си.
Всичко наоколо отново потъмня.
Значи, все пак оставаше нещо от веригата, която ме свързваше с миналото! Малкото пръстенче, само по себе си леко, а толкова тежко! Ала веригата е вече разкъсана и затова, хайде, нека си върви и това последно звено!
Понечих да го хвърля през прозореца, но се сдържах. След като случаят ме беше облагодетелствувал по такъв изключителен начин, аз не можех повече да му се доверявам. Вече всичко ми се струваше възможно, дори и това: едно пръстенче, хвърлено сред открито поле, да бъде намерено случайно от селяни и като мине от ръка на ръка, и като носи двете имена, гравирани отвътре заедно с датата, да стане причина за откриването на истината, а именно, че удавникът в _Стия_ не е бил библиотекарят Матиа Паскал!
«Не, не — мислех си, — в някое по-сигурно място… Ала где?»
Тогава влакът спря на друга гара. Погледнах и веднага у мене узря намерение, при осъществяването на което отначало почувствувах отвращение. Споделям това, за да ми послужи за извинение пред любителите на красивите жестове, хора, недостатъчно разсъдителни, които предпочитат да не си спомнят, че на човечеството тежат някои нужди, задължителни дори и за оня, който е потиснат от дълбока скръб… Цезар, Наполеон, пък и колкото да изглежда недостойно, и най-красивата жена… Стига! От едната страна беше написано: Мъже, а от другата: Жени. Там хвърлих моята брачна халка.
После, не толкова за да се развлека, колкото за да се опитам да дам известна същина на моя нов живот, започнах да си представям Адриано Меис, да му измислям минало, да се питам кой е бил моят баща, къде съм роден и т.н. — без бързане, като полагах усилие да виждам и запомням всичко с най-малки подробности.
Бях единствен син: по този въпрос смятах, че не може да се спори.
По` единствен, отколкото съм сега… И все пак, не! Кой знае колко много са като мен, в същото положение, мои братя. Оставят шапката и сакото, е писмо в джоба, на парапета на някой мост, над някоя река. И после, вместо да се хвърлят долу, си отпътуват спокойно за Америка или за другаде. След няколко дни изваждат някакъв неразпознаваем труп. И решават, че това трябва да е оня, дето е оставил писмото на парапета на моста. И край по този въпрос! Вярно е, че аз не постъпих тъй по мое желание: не оставих нито писмо, нито сако, нито шапка… Но и аз съм като тях, с тази добавка, че мога да се наслаждавам без угризения на моята свобода. Пожелали бяха да ми я подарят и, значи…
Значи, казахме — единствен син. Роден… Ще бъде по-предпазливо да не уточнявам никакво месторождение. Но как? Човек не може да се роди сред облаците, акушерка да му е луната, макар в библиотеката да съм чел, че древните хора между многото други занаяти са я карали да върши и този занаят и бременните жени я призовавали на помощ с името Лучина.
На облаците, не, но на кораб, виж, това може: там например е възможно да се роди човек. Ето отлично! Роден по време на път. Родителите ми пътували… та да се родя на параход. Хайде, хайде, по-сериозно! Трябва да измисля уважителна причина, която може да накара една бременна жена да тръгне на път малко преди раждането… Или моите родители да са отишли в Америка? Защо не? Толкова много хора отиват… И бедният Матиа Паскал искаше да отиде. И тогава тия осемдесет и две хиляди лири, да кажем, ги е спечелил моят баща там, в Америка? Хайде де! Ако имаше осемдесет и две хиляди лири, щеше първо да почака жена му да си роди детенцето спокойно, на сушата. И после, смешки! Един емигрант не може да спечели тъй лесно осемдесет и две хиляди лири. Баща ми… Ха сега де, как се е казвал? Паоло, да, Паоло Меис. Баща ми, Паоло Меис, се бил излъгал, както толкова други. Мъчил се три, четири години, после обезсърчен и унижен писал писмо от Буенос Айрес до дядо ми…
Ах, как бих желал наистина да съм имал дядо, един мил старец, например като онзи, който слезе от влака преди малко, познавач на християнската иконография.
Тайнствени капризи на въображението! Поради каква необяснима нужда и от къде на къде в този момент си представях моя баща, тоя Паоло Меис, като истински нехранимайко? Ето точно така той причинил толкова неприятности на дядо: оженил се против неговата воля и избягал в Америка. Може би и той е твърдял, че Христос е бил изключително грозен. И грозно, и страшно щяло да му се види всичко в Америка, ако дядото не го бил измъкнал заедно със съпругата, готова да ражда.
Но защо пък аз съм се родил тъкмо на път? Не беше ли по-добре да се родя направо в Америка, в Аржентина, няколко месеца преди завръщането на моите родители в родината? Да, разбира се! Дори и дядо ми се разнежил заради своето невинно внуче, заради мене, единствено заради мене той простил на сина си. И тъй, аз още мъничък съм прекосил океана, може би в трета класа. По време на пътуването съм се разболял от бронхит, едва не съм умрял. Отлично! Така ми е разказвал дядо. Аз обаче не биваше да съжалявам, както обикновено е прието, че не съм умрял тогава като няколкомесечно бебе. Не, защото в края на краищата, какви мъки съм видял в живота? Откровено казано, само една — смъртта на моя беден дядо, при когото съм израснал. Баща ми, Паоло Меис, неспособен да понася задълженията и роден скитник, след няколко месеца отново избягал в Америка, като оставил жена си и мен при дядото. В Америка починал от жълта треска. На три годинки съм останал сирак и по майка, затова не пазя спомен за моите родители, зная само тези оскъдни данни за тях. Нещо повече! Не зная с точност дори моето рождено място. В Аржентина — това зная! Но къде точно? И дядо не знаел, защото баща ми никога не му го бил казвал или защото го забравил, а аз естествено нямаше как да си спомня.
И тъй, да направим резюме:
а) единствен син на Паоло Меис; б) роден в Америка, Аржентина, без други уточнения; в) дошъл в Италия неколкомесечен (бронхит); г) не помни и почти няма сведения за родителите си; д) израснал при дядо си.
Къде? Ту тук, ту там. Първо в Ница. Смътни спомени. Площад Масена, Ла Променад, Авеню дьо ла гар… После в Торино.
И ето тъкмо там отивам сега, имам намерение да извърша толкова много неща: намислил съм да си избера улица и дом, където дядо ме беше оставил до десетгодишната ми възраст на грижите на едно семейство, което щях да измисля там на място, та да отговаря на обстановката. Възнамерявах да изживея или по-скоро да проследя с въображението си, като изхождам от действителността, живота на Адриано Меис като малък.


В началото на моето скитничество това проследяване, това въображаемо изграждане на един в действителност неживян живот, но събиран на части от другите хора и по разни места и направен чрез вживяване мой, ми достави странна и нова радост, нелишена от известна тъга. Превърнах го в мое постоянно занимание. Живеех не само в сегашното, живеех и за миналото си, тоест за годините, които Адриано Меис не беше изживял.
От онова, което бях бленувал в началото, не оставих почти нищо или твърде малко. Наистина нищо не може да бъде измислено, ако няма някакъв повече или по-малко дълбок корен в действителността. Също тъй истина е, че и най-странните неща могат да бъдат верни, дори никаква фантазия не би могла да измисли някои налудничави работи, някои невероятни приключения, които се зараждат и избухват в неспокойните недра на живота. Но колко различна изглежда живата и дишаща реалност от измислиците, извлечени от нея самата! От колко съществени, дребнички, невъобразими неща има нужда нашата измислица, за да стане на свой ред действителна като реалността, от която е била почерпана! От колко нишки се нуждае тя, за да я свързват отново със сложната плетеница на живота, нишки, които ние сме прерязали, за да я превърнем в нещо откъснато.
И тъй, какво бях аз, ако не един измислен човек? Една подвижна измислица, която искаше и при това трябваше по необходимост да бъде обособена, макар и потопена в реалността.
Свидетел на живота на другите, наблюдавайки го подробно, аз виждах безкрайно много връзки и в същото време си давах сметка колко много НИШКИ бях прекъснал аз. Можех ли да свържа отново тези нишки с реалността? Кой знае накъде щяха да ме завлекат; щяха може би да се превърнат в юзди на изскубнали се коне, които биха довели до пропастта нещастната колесница на необходимата ми измислица. Не. Трябваше да свържа тези мишки единствено с въображението.
И наблюдавах по улиците и градините момченца от пет до десет години, изучавах техните движения, техните игри и запаметявах думите им, за да съставя малко по малко детството на Адриано Меис. Успях да сторя това тъй добре, че детството накрая доби в съзнанието ми почти осезаема реалност.
Не пожелах да си измисля нова майка. Струваше ми се, че ще оскверня живия и мъчителен спомен за моята истинска майка. Ала си измислих един дядо, да, един дядо, плод на първите ми блянове.
О, от колко истински дядковци, от колко старчета, проследени и наблюдавани и в Торино, и в Милано, и във Венеция, и във Флоренция, съставих аз моя дядо! От един взех кокалената табакера и носната кърпа на черни и червени квадратчета, от друг — бастунчето, от трети очилата и брадата като яка, от четвърти походката и маниера да си секне носа, от пети начина да говори и се смее. В резултат се появи един деликатен старец, малко странен, любител на изкуствата, един дядо без предразсъдъци, който не искаше аз да следвам нормалния курс на учение, а бе предпочел той сам да ме образова с интересни разговори и като ме води от град на град из музеите и галериите.
Обикаляйки Милано, Падуа, Венеция, Равена, Флоренция, Перуджа, аз го водех неотлъчно с мен, като сянка, този мой измислен дядо, който неведнъж ми заговаряше чрез устата на някой стар чичероне.
Ала аз желаех да живея и за себе си, в настоящето. Осъзнавах от време на време моята неповторна безгранична свобода и изпитвах неочаквано щастие, толкова силно, че едва не се разтапях в блажено удивление. Чувствах как щастието навлиза в гърдите ми с дълбоко и спокойно вдишване, което ободряваше изцяло духа ми. Сам! Сам! Сам! Господар на себе си! Без задължение да давам сметка никому за нищо! Ето можех да отида където ми се хареса: Венеция? Във Венеция! Флоренция? Във Флоренция! И това мое щастие ме следваше навсякъде. Ах, спомням си един залез в Торино през първите месеци на моя нов живот, по булеварда край По, близо до моста, където един яз задържа устрема на водите, които яростно се блъскат. Въздухът бе чудно бистър; всички неща на сянка изглеждаха като гледжосани в тази яснота, а аз, като гледах, почувствувах такова опиянение от моята свобода — уплаших се, че няма да издържа дълго и ще полудея.
Вече бях осъществил от глава до пети моето външно преобразяване; бях бръснат, носех светлосини очила и дълги коси в артистично безредие — изглеждах напълно друг човек! Спирах понякога да разговарям със самия себе си пред някое огледало и започвах да се смея.
— Адриано Меис! Щастливи човече! Жалко, че трябва да изглеждаш тъй… Но нищо, какво значение има? Всичко е наред! Ако не беше това _негово_ око, на оня глупак, нямаше да бъдеш в края на краищата толкова грозен, с тази малко странна и предизвикателна твоя фигура. Мъничко разсмиваш жените, това е всичко. Но всъщност вината не е твоя. Ако оня, другият, не беше носил толкова къси коси, ти сега нямаше да си принуден да ги пуснеш толкова дълги. И ясно е, не за твое собствено удоволствие сега ходиш голобрад като свещеник. Няма как! Щом жените се смеят, смей се и ти! Това е най-доброто, което можеш да направиш.
От друга страна, живеех почти изключително със себе си и за себе си. Разменях едва по някоя дума с хотелиерите, с прислужниците, със сътрапезниците, но никога не показвах желание да започна разговор. Сдържаността, която проявявах, ми разкри, че съвсем нямам вкус към лъжата. Впрочем и другите не показваха желание да говорят с мен — може би заради моя външен вид ме вземаха за чужденец. Спомням си, при моето посещение във Венеция не успях да избия из главата на един стар гондолиер, че съм немец, австриец. Бях роден наистина в Аржентина, но от родители италианци. Моята истинска, тъй да се каже, «непринадлежност» беше съвсем друга и само аз я знаех: аз не бях никакъв, не бях вписан в други регистри за гражданско състояние освен в Мираньо, и то като починал, под предишното ми име.
Не се огорчавах от това, ала все пак никак не ми беше приятно да минавам за австриец. Не бях имал възможност да се поразмисля над думата «родина». За друго имах да мисля някога! Сега в безделието си започнах да придобивам навика да разсъждавам върху толкова неща, за които не съм вярвал, че могат да ме заинтересуват дори най-малко. Да си кажа истината, потъвах в размишления, без да — искам, и често, отегчен, вдигах рамене. Но с нещо все пак трябваше да се занимавам, когато се чувствувах уморен от разходки и наблюдения. За да се отвлека от досадни и ненужни размишления, понякога изпълвах цели листове с моя нов подпис, като се опитвах да пиша с друг почерк, държах писалката по друг начин, не като преди. Но по някое време смачквах хартията и хвърлях писалката. Можеше отлично да бъда и неграмотен! На кого щях да пиша? Не получавах писма, нито в бъдеще можеше да получавам от някого.
Тази и други мисли ме караха да се гмуркам в миналото. Тогава отново виждах къщата, библиотеката, улиците на Мираньо, плажа и се питах: «Дали Ромилда е все още облечена в черно? Може би да, за лице пред хората. Какво ли прави сега?» И си я представях, тъй както я бях виждал толкова пъти из къщи, представях си и вдовицата Пескаторе, която сигурно ругаеше в моя памет.
Нито една от двете — мислех си — не е отишла поне веднъж на гроба на оня клет човек, който е загинал тъй жестоко. Кой знае къде са ме погребали? Може би леля Сколастика не е пожелала да направи за мене толкова разноски, колкото направи за мама. Още по-малко Роберто. Той ще да си е казал: «Кой му е виновен? Можеше в края на краищата да си живее с две лири на ден като библиотекар.» Сигурно лежа като куче в гробището на бедните… Хайде, хайде, да не мислим за това! Съжалявам само оня бедняк, който навярно е имал по-човечни роднини от моите. Те биха се погрижили по-добре за него. Но най-после и него какво го интересува повече? Хич не се и вълнува!
Продължих да пътувам още известно време. Насочих се отвъд границите на Италия, посетих с параходче по реката хубавите Реински области до Кьолн и се спрях в главните градове: Манхайм, Вормс, Майнц, Бинген, Кобленц… Искаше ми се да отида още по-нагоре от Кьолн, отвъд Германия, поне до Норвегия, но после премислих и реших, че трябва да сложа спирачка на моята свобода. Парите, които носех със себе си, трябваше да ми стигнат за цял живот, а те не бяха много. Можеше да живея още тридесетина години. Бях извън всякакъв закон, без никакъв документ, който да потвърди не друго, поне моето съществование — затова беше невъзможно да си намеря служба. За да не свърша зле, трябваше да живея пестеливо. Като направих сметка, излезе, че не бива да харча повече от двеста лири месечно: малко беше. Но аз вече цели две години бях живял и с по-малко, и то не сам. И тъй, трябваше да се нагодя.
Всъщност бях вече малко поизморен от непрестанното ми самотно и мълчаливо скитничество. Несъзнателно започнах да чувствувам нужда от някакво общуване. Дадох си сметка за това един тъжен ноемврийски ден в Милано, след като се бях завърнал от моята разходка из Германия.
Беше студено, готвеше се да завали с падането на вечерта. Под един уличен фенер видях беден продавач на кибрит. Сандъчето, което държеше пред себе си, окачено на ремък, закрепен на рамото, му пречеше да се загърне добре в окъсаната пелеринка, с която бе наметнат. От юмруците му, притиснати към брадичката, висеше някакво канапче и стигаше чак до краката. Погледнах надолу, между окъсаните му обуща видях едно мъничко кученце, едва на няколко дни, което цялото трепереше от студ и непрекъснато скимтеше, сгушило се там долу. Клето животинче! Попитах стареца дали го продава. Той отговори утвърдително, каза, че би го продал евтино, макар да струвало много. Да, щяло да стане хубаво куче, голямо куче, това мъничко животинче.
— Двадесет и пет лири…
Бедното кученце продължи да трепери, без изобщо да се възгордее от уважението, което му оказаха: то навярно знаеше, че господарят му определяше тази цена не за неговите бъдещи качества, а за глупостта, която личеше по лицето ми, както му се бе сторило.
Междувременно бях поразмислил. Купувайки това куче, наистина щях да имам един верен и дискретен приятел, който ще ме обича и уважава, без никога да ме пита кой съм аз наистина, откъде съм дошъл, дали моите документи са в ред. Но трябваше да започна да плащам такса: аз, който вече не плащах никакви такси! Стори ми се, че това е първа отстъпка от моята свобода, леко накърняване, което щях да й нанеса.
— Двадесет и пет лири? Остани си със здраве! — казах на стария продавач на кибрит.
Смъкнах шапката си над очите и под ситния дъждец, който небето вече почна да сипе, се отдалечих. За първи път размишлявах, че моята безгранична свобода без съмнение е прекрасна, но и малко тиранична. Такава ще е, щом не ми позволява да си купя дори едно кученце.


> 9. Малко мъгла

Зает с пътувания за развлечение, опиянен от моята нова свобода, аз почти не забелязах дали първата зима е сурова, дъжделива или мъглива. И ето втората зима пече ме завари, както казах, малко уморен от скитничество и взел решение да си сложа спирачка. Забелязах, че… Да, че има малко мъгла и че беше студено; забелязах, че колкото и вътрешно да се съпротивявах на настроенията и цвета на времето, аз все пак страдах от него.
— Гледай ти — мъмрех си аз, — значи, не трябва да има мъгла, та да можеш да се наслаждаваш спокойно на своята свобода!
Бях си доставил достатъчно удоволствия, като пътувах насам-натам. Адриано Меис тази година беше преживял своята лекомислена младост. Сега трябваше да стане мъж, да се стегне, да си създаде спокойни и скромни навици. О, това щеше да бъде много лесно, та той сега е свободен и без определени задължения!
Тъй ми се струваше. И започнах да обмислям в кой град ще е удобно да установя местожителството си, защото не можеше повече да живея като птица без гнездо, щом наистина трябваше да си създам нормално съществование. Но къде? В голям град или в малък? Не можех да реша.
Затварях очи и мислено отлитах в градовете, които вече бях посетил. От един прехвръквах в друг и не бързах, та да мога спокойно да обгледам тази улица, онзи площад, изобщо местата, за които бях запазил най-ярки спомени. И си казвах:
— Ето и там съм бил! Сега животът ми се изплъзва навсякъде, а той кипи и тук, и там и е навсякъде различен! И все пак на колко места съм си казвал: «Ето тук бих желал да имам дом! Тук бих живял с удоволствие!» И съм завиждал на жителите, които със своите навици и своите обичайни занимания имат възможност да живеят там, без да познават мъчителното чувство за бързопреходност, което държи в напрежение душата на оня, който все пътува.
Това мъчително чувство за преходност продължаваше да ме владее и ме караше да не обичам леглото, на което лягах да спя, и различните вещи около мен.
Всяка вещ обикновено се преобразява за нас според образите, които събужда и привлича, тъй да се каже, към себе си. Наистина един предмет може просто да ни се харесва сам по себе си, доколкото събужда хармонично съчетани приятни усещания; но много по-често удоволствието, което един предмет ни доставя, не се намира в самия предмет. Въображението го разкрасява, като го обгражда и сякаш го кара да излъчва скъпи образи. И ние не го възприемаме повече такъв, какъвто той е в действителност, а сякаш одушевен от образите, които събужда в нас или които по привичка свързваме с него. Накратко, в предмета ние обичаме онова, което влагаме от себе си, съгласието, хармонията, която установяваме между него и нас, душевността, която придобива чрез нас самите и която е съставена от нашите спомени.
И сега, можеше ли всичко това да става с мен в хотелска стая?
Ала бях ли в състояние да имам дом, мой дом? Парите ми бяха малко… И все пак някоя скромна къщичка, с малко стаи! Спокойно: по-напред трябва да се обмислят, да се огледат добре толкова неща. Нямаше съмнение — да бъда свободен, съвсем свободен, аз можех само тъй, с куфар в ръка: днес тук, утре там. Спра ли на едно място, стана ли собственик на къща, тогава: ето ти веднага регистри и данъци! А няма ли да искат да ме запишат в регистъра на населението? Сигурно! Но тогава как, под фалшиво име ли? А после, кой знае, може би ще започнат тайни проучвания относно моята личност от страна на полицията?… Изобщо затруднения, бъркотии… Не, край! Ясно беше, че вече не мога да притежавам лично моя къща, мои вещи. Тогава ще се настаня като квартирант пансионер при някое семейство, в мебелирана стая. Трябва ли само за това да се разстройвам?
Зимата, зимата беше виновна за тези меланхолични разсъждения, наближаването на коледните празници, които ни карат да търсим топлината на родното огнище, домашния уют, сближаването.
Нямах причини да съжалявам за спокойствието в моя последен дом. Другият, по-старият, бащиният дом, единственият, за който можех да си спомня със съжаление, от доста време беше разрушен, и то не от сегашното ми състояние. И тъй, трябваше да се утеша с мисълта, че няма да бъда по-щастлив, ако прекарам коледните празници в Мираньо при жена си и тъща си. (Бърр, тръпки ме побиха!)
За да се посмея, за да се поразвлека, си въобразявах как се представям с един хубав козунак под мишница пред вратата на моя дом.
«Разрешете! Още ли живеят тук госпожите Ромилда Пескаторе, вдовица на покойния Паскал, и Мариана Донди, вдовица Пескаторе?»
«Да, господине. Но вие кой сте?»
«Аз съм покойният съпруг на госпожа Паскал, оня беден господин, дето загина, удави се миналата година. Кто, с разрешение на началството, минавам набързо от оня свят да прекарам празниците със семейството. И после веднага трябва да се връщам!»
Като ме види внезапно, вдовицата Пескаторе ще умре ли от уплаха? Какво? Тя? Представете си! По-скоро мен ще накара отново да умра след два дена.
Трябваше да се убедя — моето щастие се състоеше именно в това: бях се освободил от жена си, от тъща си, от дълговете, от унизителните нещастия на първия ми живот. Сега бях свободен от всичко. Не ми ли стигаше? Хайде, хайде, имах цял живот пред себе си. На първо време… А кой знае колко хора са самотни като мен?
— Да, но тия хора — лошото време, тая проклета мъгла ме караше да се размислям — или са чужденци и си имат другаде къща, в която някой ден могат да се завърнат, или ако нямат къща като тебе, могат да я имат утре, а междувременно използуват гостоприемния дом на някой приятел. Докато ти, нека си го кажем направо, ще си останеш винаги и навсякъде чужденец. Ето разликата. Чужденец в живота, Адриано Меис.
Разтърсвах се отегчен и възкликвах:
— Е, добре де! Тъй ще имам по-малко задължения. Какво като нямам приятели? Бих могъл да имам…
В гостилницата, която посещавах в ония дни, един господин, съсед по маса, вече се беше показал наклонен да се сприятели с мене. Може би имаше към четиридесет години: донякъде плешив, мургав, със златни очила, които не се крепяха добре на носа му може би поради тежестта на верижката, също златна. Ах какъв симпатичен човечец беше! Представете си, когато се надигаше от масата и си слагаше шапката на главата, веднага ставаше друг: заприличваше на момченце. Краката му имаха недостатък — те бяха тъй късички, че не стигаха дори до земята, когато беше седнал: той не ставаше от масата, а по-скоро слизаше от стола. Опитваше се да поправи този недостатък, като носеше високи токове. Какво лошо има? Наистина, токовете му вдигаха много шум, но правеха тъй грациозно властни неговите яребичи стъпчици.
И освен това беше много порядъчен, занимателен — може би само малко непостоянен и странен, ала с негови собствени виждания. И освен това беше и кавалер.
Беше ми дал визитната си картичка: «КАВАЛЕР ТИТО ЛЕНЦИ».
Тази визитна картичка за малко не ме направи нещастен. Стори ми се, че съм направил лошо впечатление, като не можах да му дам своята визитна картичка. Още нямах визитни картички: изпитвах известно неудобство да поръчам да ми напечатат с моето ново име. Дреболии! Не може ли човек да мине без визитни картички? Казваш си името на глас и готово.
Тъй и направих, но трябва да призная, че моето истинско име… Стига по този въпрос!
Как хубаво умееше да говори кавалер Тито Ленци! Знаеше дори латински, като нищо цитираше Цицерон.
— Съзнанието? Но съзнанието не стига, драги господине. Като водач, съзнанието е недостатъчно. Би стигнало и то, ала ако беше замък, а не площад, тъй да се каже. Ако ние, с други думи, можехме да се съзнаваме изолирано, и съзнанието по своята природа не беше открито за другите. В съзнанието според мен съществува една съществена връзка… точно така, съществена — между мене, аз, който мисля, и другите същества, за които мисля. И следователно съзнанието не е някаква абсолютна същност, която се самозадоволява, разбирате ли ме? Когато чувствата, наклонностите, вкусовете на ония другите, за които аз си мисля или за които вие мислите, не се отразяват в мен или във вас, ние не можем да бъдем нито доволни, нито спокойни, нито щастливи. Още повече че всички се борим нашите мисли, нашите наклонности, нашите вкусове да намерят място в съзнанието на другите. И ако това не стане защото… да кажем… защото въздухът в този момент не е готов да пренесе и да позволи да разцъфнат, драги господине, кълновете… кълновете на вашата идея в мисълта на другите, вие не можете да кажете, че вашето съзнание ви стига. За какво ви стига? Стига ви, за да живеете сам? За да вехнете на сянка? Хайде, хайде! Чуйте, аз мразя реториката, стара, самохвална лъжкиня, кокетка с очила. Реториката, естествено, е изковала тази хубава фраза, като се е биела в гърдите: «Имам моето съзнание и ми стига.» Тъй! Цицерон преди това беше казал: «Mea mihi conscientia pluris est quam hominum sermo»*. Цицерон обаче, да си кажем истината — красноречие, красноречие, ама… Бог да ни пази и закриля, драги господине! Скучен е повече от начинаещ свирач на цигулка!
[* Моето съзнание ми е по-скъпо от разговора с хората (лат.).]
Бих го разцелувал. Само че този мил човечец не се ограничи с проницателните си и съдържателни разговори, от които приведох пример, а започна да интимничи. И тогава аз, като мислех, че нашето приятелство е вече заздравено, почувствувах объркване, почувствувах вътре в себе си някаква сила, която ме принуждаваше да се оттегля, да се отдръпна. Докато говореше той и разговорът се въртеше около неопределени теми, всичко вървеше добре. Но сега кавалер Тито Ленци искаше аз да говоря.
— Вие не сте от Милано, нали?
— Не…
— Минавате оттук?
— Да…
— Хубав град е Милано, нали?
— Точно тъй, хубав…
Сякаш бях дресиран папагал. И колкото повече неговите въпроси ме притискаха, аз се отдалечавах с моите отговори. И скоро стигнах в Америка. Но щом милото човече узна, че съм роден в Аржентина, скочи от стола и дойде да ми стисне горещо ръката:
— Ах, облажавам ви, скъпи господине! Завиждам ви! Ах, Америка, бил съм там…
Бил е! Бягай!
— В такъв случай — побързах да му кажа — трябва по-скоро аз да ви облажавам, че сте били. Аз мога да кажа, че почти не съм бил, макар и да съм роден там.
Трябвало е да замина едва на няколкомесечна възраст. И, значи, в точния смисъл на думата, моите крака не са докосвали американска земя, виждате ли!
— Колко жалко! — възкликна опечален кавалер Тито Ленци. Но вие сигурно имате там роднини, нали?
— Не, никого…
— Ах, значи сте дошли в Италия заедно с цялото семейство и сте се установили тук? Къде сте се заселили?
Вдигнах рамене.
— Ех — въздъхнах аз и бях на тръни, — ту тук, ту там… Нямам семейство и обикалям!
— Какво удоволствие! Вие сте щастливец! Обикаляте… И си нямате нийде никого?
— Никого…
— Какво удоволствие! Щастливец сте вие! Завиждам ви!
— Вие, значи, имате семейство? — попитах го на свой ред аз, за да насоча разговора надалеч от мен.
— Ех, не, за съжаление! — въздъхна той тогава, като се навъси. — Аз съм сам и винаги съм бил сам!
— И, значи, сте като мене!…
— Но аз се отегчавам, драги господине, отегчавам се! — избухна човечето. — За мене самотата… Ех, да, накратко — дотегна ми. Имам много приятели, но, вярвайте ми, на моята възраст вече не е хубаво да се върнеш вкъщи и да не намериш никого. Какво да се прави! Едни разбират това, други не го разбират, драги господине. Много по-зле е, който разбира, защото накрая остава без енергия и без воля. И наистина, който разбира, казва: «Аз не трябва да правя това, не трябва да правя онова, за да не извърша тази или онази дивотия.» Отлично! Но по едно време забелязва, че целият живот е една мръсотия, и тогава, сам кажете, какво значи човек да не е извършил нито една дивотия: значи, не е живял, драги господине.
— Но вие — опитах се да го утеша, — вие за щастие още имате време…
— Да върша дивотии? Но аз съм извършил толкова много, повярвайте ми! — отговори той със суетен жест и усмивка. — Аз съм пътувал, аз съм скитал като вас и… авантюри;, авантюри — доста любопитни, дори и пикантни, ами разбира се, че са ми се случили. Чуйте например една вечер във Виена…
Паднах от облаците. Как? Той — и любовни приключения! Три, четири, пет, в Австрия, във Франция, в Италия… също и в Русия. И то какви авантюри! Една от друга по-смели… Ето тук ще дам една извадка, част от диалога между него и една омъжена жена:
«ТОЙ: Ех, страшно е да се помисли, зная, драга госпожо… Да изневериш на съпруга си… Господи! Верността, добродетелта, почтеността… Три големи свети думи, с тежко ударение на «а»-то! И после: честта — друга дума, звучаща тържествено… Но в действителния живот, повярвайте ми, драга госпожо, е съвсем друго: нещо съвсем незначително! Попитайте вашите приятелки, които вече са си опитали щастието.
ОМЪЖЕНАТА ЖЕНА: Да, но после всички са преживели голямо разочарование!
ТОЙ: То се знае! Разбира се! Те са загубили година, шест месеца, твърде дълго време, за да се решат… Спъвали са ги, задържали са ги тия съмнителни думички. И разочарованието идва именно от липсата на съответствие между същността на деянието и твърде многото мисли, които му се посвещават. Човек трябва да се решава веднага, драга госпожо! Мислиш — правиш! Толкова е просто!»
Достатъчно беше да го погледнеш, достатъчно беше да вземеш пред вид неговото смешно дребно телце, за да разбереш, че лъже, без да ти са необходими други доказателства.
След изненадата у мен се породи дълбоко чувство на унижение и срам за него — той не забелязваше жалкия ефект от своите измислици. Срам изпитвах и за мене, като виждах как свободно и с такова удоволствие лъже той, който нямаше никаква нужда от това, докато аз, дето бях принуден да лъжа, го вършех мъчително, е такова усилие, та чак всеки път чувствувах сърцето ми да се обръща.
Унижение и яд. Идеше ми да го хвана за ръка и да му кажа:
— Ама, кавалере, извинете: защо, защо вършите това?
Но макар и да беше естествено да изпитвам унижение и яд, като размислих по-добре, разбрах, че въпросът ми ще бъде най-малко глупав. В действителност милото човече беше пощръкляло дотам, че искаше да вярвам в неговите авантюри, и причината беше именно тази: той нямаше никаква нужда да лъже, докато аз… Аз бях принуден от необходимостта. Значи, онова, което за него можеше да бъде развлечение и едва ли не упражняване на едно право, за мене, напротив, беше неприятно задължение, присъда.
И какво следваше от това разсъждение? Уви, че аз, неизбежно осъден от моето положение да лъжа, никога нямаше да имам приятел, истински приятел. И тъй, значи, нито къща, нито приятели… Приятелството значи доверяване, а как бих могъл да доверя някому тайната на моя живот без име и без минало, изникнал като гъба от самоубийството на Матиа Паскал? Можех да имам само повърхностни връзки, да си разреша със себеподобните кратка размяна на чуждо звучащи думи.
Е, добре, това бяха неудобствата на моето щастие. Какво да се прави! Да се обезсърчавам само заради това?
— Ще живея със себе си и за себе си, както съм живял досега.
Да, само че, да си кажа истината, опасявах се, че от компанията със самия мене няма да съм нито възхитен, нито доволен. И после, като си пипах лицето и като откривах, че е голобрадо, като приглаждах с ръка дългата си коса или като нагласях очилата на носа си, чувствах странно усещане: струваше ми се, че не съм вече аз, че не докосвам сам себе си.
Нека бъдем справедливи: аз бях се нагласил тъй заради другите, не за себе си. Трябваше ли сега да стоя сам със себе си, маскиран по този начин? А ако всичко онова, което си бях въобразил и измислил за Адриано Меис, не послужеше на другите, на кого щеше да послужи? На мене? Но аз бих повярвал, ако изобщо можех да повярвам, при условие че първо другите повярват във всичко това.
Сега, щом този Адриано Меис нямаше смелост да изрича лъжи, да се хвърли сред живота, а се изолира и прибира в хотел, уморен от това, че е все сам в тези тъжни зимни дни из улиците на Милано, и се ограничава в общуване с мъртвия Матиа Паскал, то предвиждах, че моите работи щяха да започнат да вървят зле, че изобщо не ме чака празник, и тогава моето хубаво щастие…
Ала истината беше може би следната: в моята безгранична свобода ми беше трудно да заживея по определен начин. Когато се опитвах да взема решение, чувствувах, че нещо ме възпира, струваше ми се, че виждам много пречки, сенки и трудности.
И ето отново се измъквах навън из улиците, наблюдавах всичко, спирах пред всяка дреболия, разсъждавах дълго над незначителни неща; като се уморях, влизах в някое кафене, прочитах някой вестник, гледах хората, които влизат и излизат, и накрая сам излизах. Но аз гледах живота като външен наблюдател и той ми изглеждаше сега без смисъл, без цел. Чувствувах се загубен сред пъстрата тълпа. И наистина шумът, непрекъснатият кипеж на града ме оглушаваха.
— Но защо хората — питах се възбудено — непрекъснато се мъчат да направят все по-сложен механизма на своя живот? Защо е целият тоя шемет, причинен от машините? И какво ще прави човекът, когато машините започнат да правят всичко? Ще си даде ли сметка, че тъй нареченият прогрес няма нищо общо с щастието? От всички открития, с които науката често се опитва да обогати човечеството (а всъщност го обеднява, защото те струват толкова скъпо), каква радост в края на краищата изпитваме ние, макар да им се възхищаваме?
В един електрически трамвай, предния ден, се бях сблъскал е някакъв нещастник, от ония, които не могат да се сдържат и съобщават на околните всичко, каквото им е минало през ума.
— Какво хубаво изобретение! — каза ми той. — С две петачета за няколко минути можеш да обиколиш половин Милано.
Тоя нещастник виждаше само двете петачета, таксата за превоза, и не разбираше, че неговата заплатица отива цялата и за електрическия трамвай, за електрическото осветление и прочие и едва му стига, за да живее замаян сред този шумен живот.
И си мислех, че въпреки това науката храни илюзия, че прави нашето съществование по-леко и по-удобно! Но дори да допуснем, че наистина облекчава живота с всичките си сложни и объркани машини, аз питам: «А каква по-лоша услуга за оня, който е осъден на празни грижи, да му направиш живота лесен, почти машинален?»
Прибрах се в хотела.
Там, в един коридор, закачена в отвора на един прозорец, висеше клетка с канарче. Като не можех да разговарям с другите и като не знаех какво да правя, започнах да разговарям с него, с канарчето: подражавах на звуците, които издаваше, и то наистина вярваше, че някой му говори, и се заслушваше, и може би приемаше чрез моето свирукане приятни новини за гнезда, за листа, за свобода… Раздвижваше се в клетката, обръщаше се, скачаше, гледаше, накланяйки главица, разтърсваше я, после ми отговаряше, питаше, слушаше отново. Бедно птиченце! Да, то ме разбираше, докато аз не разбирах какво му казвам…
И все пак, като си помисля, не става ли с нас, хората, нещо подобно? Не вярваме ли ние, че природата ни говори? Не ни ли се струва, че долавяме някакъв смисъл в нейните тайнствени гласове, някакъв отговор според нашите желания, отговор на мъчителните въпроси, които отправяме към нея? А междувременно природата, в своята безкрайна величавост, може би няма и далечно усещане за нас и за нашите празни заблуди.
Но вижте само до какви заключения може да доведе някоя шега, подсказана от безделието на един човек, осъден да бъде сам! Просто ми идеше да си удрям плесници. Значи, бях достигнал дотам, че ставах наистина философ?
Не, не, хайде стига, моето поведение не беше логично. Тъй не можеше повече да продължава. Трябваше да преодолея всякакви задръжки и да взема на всяка цена някакво решение.
Накратко, аз трябваше да живея, да живея, да живея.


> 10. Съд за светена вода и пепелник

След няколко дни бях в Рим, за да се заселя там.
Защо в Рим, а не някъде другаде? Едва сега, след всичко, което ми се случи, разбирам истинската причина, ала няма да я съобщя, за да не наруша моя разказ с разсъждения, които на това място биха били неуместни. Тогава избрах Рим преди всичко, защото ми харесваше повече от всички други градове. И освен това ми се струваше най-подходящ да приеме с безразличие сред толкова много чужденци и един чужденец като мене.
Изборът на дом, тоест на една прилична стаичка в някоя спокойна улица при скромно семейство, ми отне много сили. Накрая намерих каквото дирех на улица Рипета, с изглед към реката. Да си кажа истината, първото впечатление от семейството, което трябваше да ми даде подслон, бе неблагоприятно до такава степен, че когато се върнах в хотела, дълго се чудех дали не трябва да продължа да търся.
На вратата на четвъртия етаж имаше две табелки: ПАЛЕАРИ — от едната страна, ПАПИАНО — от другата. Под последната имаше визитна картичка, закрепена с две медни габърчета, на която се четеше:
C>
СИЛВИЯ КАПОРАЛЕ
C$
Отвори ми възрастен човек, на около шестдесет години (Палеари? Папиано?), в платнени долни гащи, с боси крака, обути в мръсни чехли, с голо розово туловище, месесто, без косъмче, със сапунисани ръце и с гореща чалма от пяна на главата.
— О, извинявайте! — възкликна той. — Мислех, че е слугинята. Заварвате ме така, много извинявайте… Адриана! Теренцио! Веднага елате! Дошъл е един господин… Имайте търпение за малко… Заповядайте… Какво обичате?
— Тук ли се дава мебелирана стая под наем?
— Да, господине. Ето дъщеря ми: с нея ще говорите. Хайде, Адриана, стаята!
Появи се една дребничка госпожичка, руса, бледна, с небесносини очи, нежни и тъжни като цялото й лице. Адриана, като мен! «Я гледай ти! — помислих си. — И да искаш нарочно, не можеш да го нагласиш!»
— А Теренцио къде е? — попита мъжът с чалмата от пяна.
— О, господи, татко, много добре знаеш, че е в Неапол от вчера. Оттегли се! Ако се беше видял… — отговори госпожичката огорчено, с нежно гласче, което, макар и да издаваше леко раздразнение, показваше колко е кротка по характер.
Човекът се оттегли, като повтаряше: «Ах, да, ах, да!», влачейки чехлите и продължавайки да насапунисва плешивата си глава и сивото си брадище.
Не можах да се сдържа, усмихнах се, но доброжелателно, за да не унижавам повече девойката. Тя притвори очи, сякаш за да не види моята усмивка.
Отначало ми се стори, че е момиченце. После, като се вгледах добре в изражението на лицето й, забелязах, че е вече жена и навярно затова носеше тази домашна роба, която я правеше малко смешна, тъй като не прилягаше към дребното й тяло и деликатните й форми. Беше в полутраур.
Като говореше тихичко и избягваше да ме гледа (кой знае какво впечатление й бях направил отначало!), тя ме въведе през един тъмен коридор в стаята, която трябваше да наема. Отвори вратата и аз почувствувах как гърдите ми се изпълват от въздуха, от светлината, които нахлуха през два големи прозореца с изглед към реката. Далече, далече се виждаше Монте Марио, моста Маргерита и целия нов квартал Прати до замъка Сант Анджело. Виждаше се старият мост Рипета и новият, който строяха край него. По-нататък — мостът Умберто и всички стари къщи на Тординона, които бяха наредени покрай широката извивка на реката. В дъното от другата страна се открояваха зелените възвишения на Джаниколо, с големия фонтан «Сан Пиетро ин Монторио» и конната статуя на Гарибалди.
Благодарение на този обширен изглед наех стаята, която при това беше обзаведена с изящна простота, със светла — бяла и небесносиня облицовка.
— Тази тераса тук — каза ми момичето в домашна роба — също ни принадлежи. Поне засега. Ще я събарят, казват, защото представлявала издатина.
— Представлявала… какво?
— Издатина. Не се ли казва тъй? Но то няма да стане скоро, първо трябва да привършат крайбрежния булевард.
Като слушах да говори тъй тихичко, тъй сериозно и като я виждах облечена тъй, се усмихнах и казах:
— А, тъй ли?
Обиди се. Наведе очи и стисна леко устната си със зъби. За да й направя удоволствие, и аз й заговорих важно:
— Моля… извинете, госпожице: няма деца в този дом, нали?
Поклати глава, без да продума. Навярно в моя въпрос тя все пак усети някакъв привкус на ирония, каквато аз не желаех да влагам. Та нали казвах деца, а не момиченца. Побързах да прибавя още нещо, за да загладя това впечатление.
— И… кажете, госпожице, вие не давате под наем други стаи, нали?
— Тази е най-хубавата — отговори тя, без да ме гледа. — Ако не ви се струва подходяща…
— Не, не… Питах, за да зная дали…
— Даваме под наем и една друга — каза тогава тя, като вдигна очи с престорено безразличие. — Оттатък, в предната част… над улицата. Тя се заема от една госпожица, която е у нас вече две години: дава уроци по пиано… Не вкъщи.
Като каза това, на лицето й се появи лека усмивка — едва забележима и тъжна. Добави:
— Вкъщи сме аз, татко и моят зет.
— Палеари?
— Не. Палеари е баща ми, моят зет се казва Теренцио Папиано. Той обаче ще си отива, заедно с брат си, който засега също е при нас тук. Моята сестра почина… преди шест месеца.
За да променя насоката на разговора, попитах какъв наем ще трябва да плащам. Веднага се споразумяхме, попитах я дали трябва да оставя капаро.
— Както искате — отговори тя. — По-скоро оставете си името… ако обичате…
Докоснах гърдите си, като се усмихнах нервно, и казах:
— Нямам… нямам дори една визитна картичка… Казвам се Адриано, да, именно: чух, че и вие, госпожице, се казвате Адриана. Може би това ще ви е неприятно…
— Моля ви се. Защо? — рече тя и забеляза моето странно объркване, смеейки се този път като същинско момиченце.
Засмях се и аз. И добавих:
— Добре тогава, щом не ви е неприятно, наричам се Адриано Меис; ето, представих се! Може ли да се преместя тук още тази вечер? Или по-добре да дойда утре сутрин…
Тя отговори: «Както обичате», ала аз си тръгнах с впечатлението, че ще й направя голямо удоволствие, ако изобщо не се върна повече. Бях посмял да не отдам дължимото уважение на нейната домашна роба.
Само след няколко дни обаче видях и дори се уверих, че бедното момиче беше принудено да носи тази домашна дреха, от която с голямо удоволствие би се лишило. Цялата тежест на къщата лежеше на нейния гръб и тежко и горко, ако не беше тя!
Бащата, Анселмо Палеари, старикът, който ми се беше появил с чалма от пяна на главата, имаше пяна и в мозъка. Същия ден, когато влязох в дома му, той ми се представи не толкова — каза той — за да ми се извини за не твърде приличния начин, по който ми се беше представил първия път, колкото заради удоволствието да се запознае с мене, тъй като аз съм имал вид на учен или може би на човек от артистичния свят.
— Греша ли?
— Грешите. В никакъв случай не съм артист! Учен… горе-долу… Просто обичам да попрочета някоя книга.
— О! Имате хубави! — каза той, като гледаше кориците на малкото книги, които бях разположил по поличката на писалището. — По-късно, след някой ден, ще ви покажа и моите книги, искате ли? И моите книги са хубави. Ех!
Вдигна рамене и остана тъй, занесен, с втренчен поглед, явно без да си спомня нищо — нито къде е, нито с кого е. Ъгълчетата на устните му бяха извити надолу. Той повтори два пъти: «Ех! Ех!», обърна гръб и си отиде, без да ме поздрави.
Тогава се учудих малко, но после, когато ми показа книгите в неговата стая, както беше обещал, си обясних не само леката разсеяност на мисълта му, но и много други неща. Книгите имаха подобни заглавия: «La Mort et l'au-delá», «L'homme et ses corps», «Les sept principes de l'homme», «Karma», «La clef de la Théosophie», «ABC de la Théosophie», «La doctrine secréte», «Le Plan Astral».*
[* Смъртта и отвъд, Човекът и неговите тела, Седемте начала на човека, Карма, Ключът на теософията, АБВ на теософията, Тайната наука, Астралният план (фр.).]
Господин Анселмо Палеари беше последовател на теософската школа.
Бяха го пенсионирали като началник-отделение в някакво министерство, преди определения срок, и го бяха съсипали, и то не само финансово. Станал свободен господар на времето си, той сега беше потънал в своите мечтателни проучвания и в мъглявите си размишления, като се абстрахираше все повече от материалния свят. Навярно най-малко половината от пенсията му отиваше за закупуване на тия книги. Вече си беше направил малка библиотека. Изглежда обаче, теософската доктрина не го задоволяваше напълно. Сигурно червеят на съмнението го гризеше, защото наред с теософските книги той имаше и богата сбирка от трудове и публикации върху древните и съвременни философи, както и сборници с научни изследвания. В последно време се беше отдал и на спиритически експерименти.
Беше открил у госпожица Силвия Капорале, преподавателка по пиано и негова наемателка, изключителни качества на медиум, все още не добре развити наистина, но които без съмнение щяха да се развият с време и чрез упражнения, докато станат по-значителни от качествата на всички най-знаменити медиуми.
Аз от моя страна мога да засвидетелствувам, че не съм виждал никога на такова грубо и грозно, приличащо на карнавална маска лице очи, по-скръбни от тия на госпожица Силвия Капорале. Те бяха изключително черни, овални и втренчени и създаваха впечатление, че имат отвътре оловна тежест, като на куклите, които затварят автоматично очи. Госпожица Капорале беше над четиридесет години и притежаваше също хубави мустаци под винаги зачервения нос с топче на върха.
По-късно узнах, че тази нещастна жена беше побесняла за любов и пиеше. Знаеше, че е грозна, вече стара, и от отчаяние пиеше. Понякога вечер вкъщи тя наистина изпадаше в жалко състояние: шапчицата на главата й бе накривена, топчето на носа червено като морков, а полузатворените очи — по-скръбни от всякога.
Хвърляше се върху леглото и веднага цялото количество изпито вино се изливаше навън под формата на безкраен поток от сълзи. Тогава малката клета майчица в домашна роба трябваше да бди над нея, да я утешава до късна нощ. Тя изпитваше жалост, жалост, която надвиваше отвращението: знаеше, че госпожица Капорале е сама в света и нещастна, че тялото й е пълно с тоя бяс, който я кара да мрази живота, на който беше посегнала вече два пъти. Убеждаваше я да обещае, че ще бъде добра, че няма повече да прави тъй; и, истина ви казвам, на следния ден госпожицата се явяваше нагиздена и се кълчеше като маймуна, внезапно преобразени в невинно и капризно момиченце.
Малкото лири, които й се случваше да припечели, като репетираше с някоя дебютираща певица от вариете, тя прахосваше по този начин, за пиене и за гиздене. Не плащаше нито наема за стаята, нито оскъдната храна, която й даваха в това семейство. Ала не можеха да я изгонят. Как господин Анселмо Палеари щеше да извършва своите спиритически опити?
На дъното обаче имаше друга причина. Преди две години, след смъртта на майка си, госпожица Капорале се освободила от къщата, в която живеели, и идвайки да живее в Палеари, поверила около шест хиляди лири, получени от продажбата на мебели, на Теренцио Папиано заради някаква сделка, която последният й предложил — някаква съвсем сигурна и изгодна сделка. Шестте хиляди лири се бяха изпарили.
Когато самата тя, госпожица Капорале, леейки сълзи, ми направи това признание, можах по някакъв начин да извиня господин Анселмо Палеари, за когото отначало мислех, че само благодарение на своята мания държеше подобна особа близо до собствената си дъщеря.
Вярно е, че той нямаше защо да се опасява за малката Адриана, която бе по природа добра и дори твърде благоразумна. Повече от всичко друго Адриана се чувствуваше обидена дълбоко в душата си от тайнствените деяния на баща си, от призоваването на духове с помощта на госпожица Капорале.
Малката Адриана беше набожна. Забелязах това още първите дни благодарение на един съд за светена вода от небесносиньо стъкло, закачен на стената над нощната масичка край моето легло. Бях си легнал със запалена цигара в уста и бях започнал да чета една от книгите на Палеари. После разсеяно бях сложил загасената угарка в този съд за светена вода. На следния ден съдът го нямаше там. На нощната масичка имаше пепелник. Попитах дали тя го е махнала от стената. Изчерви се леко и ми отговори:
— Много извинявайте, но ми се стори, че имате по-скоро нужда от пепелник.
— Но имаше ли светена вода в съда?
— Имаше. Тук срещу нас е черквата «Сан Роко»… И си отиде. Значи, искаше да бъда праведник тази мила малка майчица, щом от източника на свети Роко бе взела светена вода и за моя съд. За моя и за нейния без съмнение. Бащата навярно не употребяваше. А в съда за светена вода на госпожица Капорале най-подходящо бе да има светено вино.
От доста време сякаш висях в някаква странна празнота и всяка дреболия ме караше да изпадам в дълги разсъждения. Случката със съда за светена вода ме накара да си спомня, че от дете не бях извършвал никакви религиозни обреди, нито бях влизал в някоя черква да се моля, след като си отиде Пергела, който ме водеше на черква заедно с Берто по нареждане на мама. Никога не бях почувствувал нужда да се запитам дали наистина вярвам в бога. И Матиа Паскал беше умрял от лоша смърт без религиозна утеха.
Внезапно се видях в много особено положение. За всички, които ме познаваха, аз, добре или зле, бях разрешил най-досадния и потискащ въпрос, докато човек е жив: въпроса за смъртта. Кой знае колцина в Мираньо казваха:
— Блазе му в края на краищата! Каквото и да е, той реши този въпрос.
А аз междувременно не бях разрешил никакъв въпрос. Сега стоях с книгите на Анселмо Палеари в ръце и тези книги ме учеха, че мъртвите се намират в същото положение като мен, в «черупките» на Камалока, особено самоубийците, които господин Лидбитър, автор на Plan Astral (premier degré du monde invisible, d'apres la théosophie)*, рисува като обзети от всякакъв вид човешки желания, които те не могат да задоволят, тъй като са загубили плътското си тяло, нещо, което обаче не съзнават.
[* Астралният план — първа степен на невидимия свят според теософията (фр.).]
«Я виж ти — мислех си, — аз, току-виж, повярвам, че наистина съм се удавил при мелницата в _Стия_. Може и да се заблуждавам, че все още живея.»
Известно е, че някои видове лудост са заразителни. Колкото и да се съпротивлявах на лудостта на Палеари, накрая тя ме завладя. Не че наистина вярвах, че съм умрял: то нямаше да е кой знае какво нещастие, тъй като най-трудното е да умреш, а щом веднъж човек умре, не вярвам да изпитва злополучното желание отново да се върне в живота. Внезапно си дадох сметка, че тепърва ми предстои да умра: ето кое беше лошото! Че кой си спомняше повече за това! След моето самоубийство в _Стия_ аз, разбира се, виждах пред себе си само живота. И ето сега тук господин Анселмо Палеари непрекъснато изпречва пред мен сянката на смъртта.
Пустият му човек не умееше да говори за друго! Но той говореше за смъртта с такъв жар и от време на време прибягваше до толкова оригинални изрази и необикновени образи, че желанието ми да се отърва от него и да отида да живея другаде веднага ми минаваше. Освен това доктрината и вярата на господин Палеари, макар и да ми изглеждаха понякога детински, в основата си бяха утешителни; и тъй като за съжаление ми се бе мярнала мисълта, че рано или късно аз трябва наистина да умра, не ми беше неприятно да слушам тези разсъждения.
— Логично ли е? — попита ме той един ден, след като ми прочете пасаж от книгата на Фино, изпълнена с толкова сантиментално зловеща философия, че изглеждаше като съня на някой гробар-морфиноман; книгата беше ни повече, ни по-малко върху живота на червеите, породили се от разложението на човешкото тяло. — Логично ли е? Добре, материя, материя: да допуснем, че всичко е материя. Но има форма и форма, начин и начин, качество и качество: съществува камък и безтегловен етер, за бога! В самото ми тяло има нокът, зъб, косъм и, дявол да го вземе, има и пределикатна очна тъкан. И тъй, господине, аз не отричам материята! Това, което наричаме душа, навярно и то е от материя, но благоволете да приемете, че не е материя като нокътя, зъба, косъма, а материя, подобна на безтегловния етер или на кой знае какво там друго. Допускате етера като хипотеза, а душата не, а? Логично ли е? Материя, добре, господине! Проследете реда на моите мисли и ще видите докъде ще стигна, като се съгласявам с всичко. Стигаме до Природата. Сега ние разглеждаме човека като наследник на безкрайна поредица генерации, нали? Като продукт на бавното развитие на природата. Вие, драги господин Меис, твърдите, че той също е животно, жестоко животно, и взето, в своята цялост, не дотам достойно за уважение. И с това се съгласявам и казвам: много добре, човекът в стълбицата на живите същества заема не много високо стъпало, от червея до човека нека сложим осем, да сложим седем, да сложим пет стъпала. Ала, по дяволите, Природата се е трудила хиляди и хиляди векове, за да изкачи тези пет стъпала, от червея до човека; и тази материя е трябвало да се развива като форма и съдържание, нали, за да достигне това пето стъпало, за да стане това животно, което краде, това животно, което е способно да убива, това лъжливо животно, което обаче е способно да напише и «Божествена комедия», господин Меис, и да бъде самопожертвователно, както са били вашата майка и моята майка, и ето ти изведнъж — бум! — да се върне на нула. Логично ли е? Ще стане червей моят нос, моят крак, но не и моята душа, по дяволите! И тя е материя, господине, кой ви казва, че не е? Но не материя като моя нос или като моя крак. Логично ли е?
— Извинявайте, господин Палеари — възразих аз, — един велик човек, да кажем, се разхожда, пада, удря си главата, става слабоумен. Къде е душата тук?
Господин Анселмо замръзва за миг, гледайки така, сякаш внезапно е паднала скала пред него.
— Къде е душата ли?
— Да, вие или аз, които не сме велики хора, но които също… Нека да продължа разсъждението: разхождам се, падам, удрям си главата, ставам слабоумен. Къде е душата?
Палеари сключи ръце и с изражение на благодушна жалост към мен ми отговори:
— Но, боже свети, защо искате да паднете и да си ударите главата, господин Меис?
— Така, хипотетично…
— О, не господине! Спокойно си се разхождайте. Да вземем старците — не е нужно да падат, те могат съвсем естествено да станат слабоумни. Добре, и какво от това? Искате да докажете, че като отслабва тялото, отпада и душата, за да ме убедите, че разрушаването на тялото по необходимост влече разрушаването и на душата! Не, извинявайте! Я си представете обратния случай: тела, които са изключително изтерзани, а в тях мощно сияе светлината на душата — например Джакомо Леопарди! И толкова много старци, като например негово светейшество Леон XIII! Тогава? Хайде, представете си пиано и музикант. По някое време, както свири, пианото се разакордира, един клавиш не ще да удря, две-три корди се скъсват, пианистът естествено, макар и много добър, ще свири лошо, щом инструментът е повреден. А ако пианото съвсем замлъкне, ще изчезне ли музикантът?
— Значи, сравнявате мозъка с пианото, а пианиста с душата?
— Старо сравнение, господин Меис! Вижте, ако мозъкът се повреди, естествено, душата ще изглежда слабоумна, луда или кай знае още какво. И следва, че ако пианистът е счупил не поради нещастна случайност, а от невнимание или дори от зложелание инструмента, ще си плати за това: който чупи — плаща. Всичко се плаща на този свят. Но то е друг въпрос. Извинете, за вас нищо ли не означава обстоятелството, че цялото човечество, цялото, откак имаме сведения за него, винаги е копняло за друг, отвъден живот? Това е факт, реално доказателство.
— Казват: инстинктът за самосъхранение…
— О, не, господине, защото, знаете ли, на мене ми е безразлична тази жалка кожа, дето ме покрива! Тя ме задушава, понасям я, защото зная, че трябва да я понасям. Ала ако ми докажат, по дяволите, че след като я понасям още пет или шест, или десет години — аз няма да бъда възнаграден по някакъв начин и че всичко ще свърши дотам, то аз съм готов да я хвърля още днес, в този миг. Я ми кажете тогава, къде е инстинктът за самосъхранение? Запазвам се единствено защото зная, че не бива всичко да завърши така! Но на това отвръщат: едно е отделният човек, друго е човечеството! Индивидът свършва, видът продължава своята еволюция. Я ги вижте как разсъждават! Гледайте, моля ви! Сякаш човечеството не се състои: от мен, от вас и тъй един по един от всички. Нямаме ли всички ние едно и също чувство, а именно че ще бъде най-абсурдно и жестоко, ако всичко се изчерпва с това, с този ефимерен полъх, какъвто е нашият земен живот: петдесет, шестдесет години досада, страдание, усилия. Защо — за нищо? За човечеството? Но нали все някой ден трябва да свърши и човечеството? Помислете си: целият този живот, целият този прогрес, цялата тази еволюция защо са били? За нищо? А нищото, чистото нищо, казват, не съществува… Вие оня ден казахте: заради обновлението на светилото, нали? Много добре: обновление, но трябва да се види в какъв смисъл. Вижте, господин Меис, лошото на науката е следното: иска да се занимава само с живота.
— Ех — въздъхнах аз, усмихвайки се, — защото трябва да живеем…
— Но трябва и да умрем! — отвърна Палеари.
— Разбирам. Но защо да му мислим толкова?
— Защо ли? Защото не можем да разберем живота, ако по някакъв начин не си обясним смъртта! Ръководният критерий на нашите действия, нишката, с помощта на която можем да излезем от този лабиринт, изобщо светлината, господин Меис, светлината трябва да ни дойде оттам, от смъртта.
— Чрез мрака, в който ни потапя?
— Мрак? Мрак е за вас! Опитайте се да запалите една лампичка от вяра с чистото масло на душата. Ако тази лампичка ни липсва, ние се лутаме тук в живота като слепци въпреки мощната електрическа светлина, която сме открили. Електрическата крушка си е много добра за живота, но ние, драги господин Меис, имаме нужда и от другата лампичка, която да ни освети малко и смъртта. Вижте, аз опитвам някои вечери, паля едно фенерче с червено стъкло: човек трябва по всякакъв начин да се старае, поне да се опитва да види. Сега моят зет Теренцио е в Неапол. Ще се върне след някой и друг месец и тогава ще ви поканя да присъствувате на някое наше скромно сеансче, ако желаете. И кой знае дали това фенерче… Стига, не ще кажа друго…
Както виждате, общуването с господин Анселмо Палеари не беше много приятно. Но поразмислете: можех ли аз без риск или по-точно, без да бъда принуден да лъжа, да се надявам на друго, по-малко отдалечено от живота приятелство? Още си спомнях кавалера Тито Ленци. За разлика от него господин Палеари не се интересуваше ни най-малко от моите работи и беше доволен от вниманието, с което изслушвах неговите речи. Почти всяка сутрин, след обичайното обмиване на цялото си тяло, той ме придружаваше в моите разходки: отивахме на някой от хълмовете — Джаниколо, Авентино или Монте Марио, понякога до моста Номентано. И винаги говорехме за смъртта.
«Ето какво спечелих — мислех си, — като не умрях наистина!»
Понякога се опитвах да го накарам да заговори за друго; струваше ми се, че господин Палеари; няма очи за зрелището, което животът разиграва наоколо. Вървеше почти винаги с шапка в ръка, понякога я вдигаше, сякаш за да поздрави някаква сянка, и възклицаваше:
— Глупости!
Само веднъж внезапно ми отправи определен въпрос:
— Защо живеете в Рим, господин Меис? Вдигнах рамене и му отговорих:
— Защото ми харесва тук…
— И въпреки това е тъжен град — забеляза той, като заклати глава. — Мнозина се учудват защо тук никое начинание не успява, никоя жива идея не пуща корени тук. Тези хора се чудят, защото не искат да признаят, че Рим е мъртъв.
— И Рим ли е мъртъв? — възкликнах унило.
— Отдавна, господин Меис! Повярвайте, напразни са всички усилия да се съживи. Затворен в сънищата на своето величаво минало, той не желае нищо да знае за жалкия живот, който упорито продължава да гъмжи наоколо. Когато един град е живял живот като Рим, такъв открояващ се и характерен, той не може да стане модерен град, тоест град като другите. Рим лежи там, със своето голямо разбито сърце, край Капитолия. На Рим ли принадлежат тези нови къщи? Вижте, господин Меис. Моята дъщеря Адриана ми разказа за съда със светена вода, който е бил във вашата стая, спомняте ли си? Адриана е взела този съд от стаята ви, но на другия ден съдът се изплъзна от ръцете й и се разби: остана само онази част, в която се сипва водата, и сега съдът стои в моята стая, на бюрото, и е определен за целта, за която вие от разсеяност преди това го бяхте употребили. Е добре, господин Меис, съдбата на Рим е същата. Папите са направили от него — по свой начин, разбира се — съд за светена вода, ние, италианците — по наш начин, направихме пепелник. Отвсякъде идват да изтърсват тук пепелта от своите пури, което е и символ на лекомисленото и отровно удоволствие, предоставено ни от нашия жалък живот.


> 11. Вечер, гледайки реката

Постепенно с нарастването на близостта, благодарение на уважението и благоразположението, което ми засвидетелстваше домовладелецът, все по-трудно ставаше за мен да общувам с него. Растеше тайното ми смущение; то често се изостряше до угризение, като съзнавах, че съм натрапен в това семейство с фалшиво име, с променена физиономия, с измислено и почти ефимерно съществование. И реших да се държа колкото може по-настрана, сам си напомнях непрекъснато, че не бива да се доближавам много до живота на другите, че трябва да избягвам всякаква близост и да се задоволявам да живея тъй, извън нещата.
— Свободен съм! — продължавах да си повтарям аз, но вече започнах да прониквам до смисъла и да достигам до границите на тази моя свобода.
Ето например тя означаваше да си стоя вечер там, на прозореца, да гледам реката, която, безмълвна и черна, течеше между новите насипи и под мостовете, отразяваше светлината на техните фенери, трептящи като огнени змийчета, да следвам с въображението си тези води от далечните апенински извори през обширни полета, сега през града, после отново през полето, чак до устието. Представях си мрачното и пулсиращо море, в което след толкова дълъг път се загубиха водите, и отварях от време на време уста за прозявка.
— Свобода… свобода… — шепнех аз — но нямаше ли да бъде същото и другаде?
Понякога вечер виждах на близката тераса нашата домашна майчица в своята роба, задълбочена в поливане на саксиите с цветя. «Ето живота!» — си мислех и следях с очи милата девойка, заета с нежните си грижи, като очаквах всеки миг да вдигне поглед към моя прозорец. Но напразно. Знаеше, че съм там, но когато биваше сама, се преструваше, че не ме забелязва. Защо? Това само от срамежливост ли беше, или все още тази мила майчица таеше огорчение от пренебрежението, което продължавах жестоко и упорито да проявявам?
Ето, сега тя поставя лейката, обляга се на парапета на терасата и също като мен се заглежда в реката, може би за да ми даде да разбера, че никак не се интересува от мен, защото е заета с тежки мисли в тази поза и има нужда от самота.
Усмихвах се, като мислех тъй, но после я виждах да си отива от тераската и заключавах, че това мое мнение е може би погрешно, плод на инстинктивната обида, която всеки чувствува, когато не му обръщат внимание. Питах се също, защо в края на краищата тя трябва да се интересува от мен и да ми говори, без да има нужда? Тук аз олицетворявах нещастието на нейния живот, лудостта на баща й, представлявах може би унижение за нея. Навярно тя още съжалява за времето, когато баща й е бил на служба и не е имало нужда да дават стаи под наем и да държат чужди хора вкъщи. И то не свой като мене! Може би я плашех, клетото момиче, с това око, с тези очила…
Шумът от някоя кола по близкия дървен мост ме сепваше от тези размишления; аз изпъшквах, оттеглях се от прозореца, гледах леглото, гледах книгите, двоумях се известно време между тях, накрая вдигах рамене, грабвах си шапката и излизах, като се подавах вън да се освободя от моята натрапчива досада.
Отивах, както ми хрумнеше в момента, из оживените улици или по пусти места. Спомням си една вечер на площад Сан Пиетро какво впечатление на едва ли не далечен сън ми направи този вековен свят, затворен там, в прегръдките на величествения портик, в тишината, която изглеждаше по-дълбока поради непрекъснатото ромолене на двата фонтана. Приближих се към единия и тогава само тази вода ми се стори жива на този площад, а всичко останало — почти призрачно и дълбоко печално сред мълчаливата неподвижна тържественост.
Като се връщах по улица Борго Нуово, се сблъсках с един пиян. Минавайки край мен и като ме видя потънал в мисли, той се наведе, издаде малко глава, погледна ме в лицето отдолу нагоре и ми каза, разтърсвайки леко рамото ми:
— Весело!
Спрях се отведнъж изненадан и го огледах от глава до пети.
— Весело — повтори той, като придружи призива си с жест, който означаваше: «Какво си се замислил? Не обръщай внимание на нищо!»
И се отдалечи, олюлявайки се, като се подпираше с една ръка на стената.
В онзи час, на онази пуста улица, близо до големия храм, докато мислите, които той беше събудил у мене, още се въртяха в главата ми, появяването на този пиян и неговият доброжелателен и философски милостив съвет ме зашеметиха. Не знам колко време следих с поглед този човек, а после почувствувах как, моето удивление се излива в луд изблик на смях.
— Весело! Да, скъпи, само че аз не мога да отида в някоя кръчма като теб, та да търся веселието на дъното на чашката, както ми препоръчваш ти. За съжаление не бих могъл да го намеря там, нито пък някъде другаде! Аз отивам в кафенето, драги, между благовъзпитани хора, които пушат и бъбрят за политика. Весели, дори щастливи ние можем да бъдем само при едно условие; според едно адвокатче монархист, който посещава нашето кафене: при условие че ни управлява един добър абсолютен монарх. Ти не ги знаеш тия работи, бедни, пияни философе! Не ти минават дори през ума; ала причината за всички наши злини, за тази наша мъка знаеш ли коя е? Демокрацията, драги, демокрацията, тоест управлението на болшинството. Защото, когато властта е в ръцете на един, той знае, че е един и че трябва да задоволи мнозина. Но когато мнозината управляват, мислят само как да задоволят себе си и тогава имаме най-глупавата и омразна тирания: тиранията, маскирана като свобода. Ами да, точно така е! Е, защо мислиш, че страдам аз? Страдам именно поради тази тирания, маскирана като свобода… Да се връщаме вкъщи!
Но това беше нощ на срещите.
Малко след това, като минавах по улица Тординона почти на тъмно, чух силен вик сред други приглушени викове в една от уличките, които пресичат тази улица. Видях внезапно да прибягва край мен група побойници. Четирима нехранимайковци, въоръжени с чепати бастуни, гонеха една уличница.
Споменавам това приключение не за да се изкарам герой, а, напротив, за да разкажа за страха, който ми причиниха последствията от него. Бяха четирима ония нехранимайковци, но и аз имах хубав бастун с железен наконечник. Вярно е, че двама от тях се хвърлиха върху мен и с ножове. Защитих се, доколкото можах, като завъртях бастуна и заскачах насам-натам, за да не попадна между тях. Успях накрая да положа на главата на най-разярения от тях един добре премерен удар с желязната топка. Видях го да залита, след това да побягва. Другите трима, навярно страхувайки се, че ще се приближи някой, привлечен от виковете на жената, го последваха. Не знам как е станало, но забелязах, че съм ранен в челото. Жената не преставаше да вика за помощ. Извиках й да мълчи, но тя видя лицето ми, по което се стичаше кръв, не успя да се сдържи и разплакана, и цялата раздърпана, искаше да ми помогне, да ме върже с копринена кърпа, която носеше на гърдите си, разкъсана при схватката.
— Не, не. Благодаря — казах аз, като се дръпнах с отвращение. — Стига, нищо ми няма. Върви, върви си веднага… Не бива да те виждат.
И отидох при чешмата, която е под рампата на близкия мост, за да си измия челото. Ала докато бях там, ето че се появиха двама запъхтени полицаи: искаха да разберат какво се е случило. Жената, която беше от Неапол, започна да разправя веднага за «изпитанието, което й минало през главата» заедно с мен, изливайки по мой адрес поток хвалебствени и възхитени изрази от нейния диалектен речник. С големи усилия успях да се освободя от двамата усърдни служители на полицията, които искаха на всяка цена да отида с тях, за да съобщя официално за случилия се инцидент. Браво! Само това липсваше! Сега пък да си имам работа с полицията! Да се появя на следващия ден във вестникарската хроника като герой, аз, дето трябваше да си мълча, да се крия в сянка, незабележим за всички…
И тъй, аз вече не можех да бъда герой. Освен ако умра… Ами че нали вече бях умрял?


— Извинете, господин Меис, вие вдовец ли сте? Този въпрос ми бе отправен внезапно една вечер от госпожица Капорале на терасата. Тя се намираше там заедно с Адриана. Бяха ме поканили да прекарам малко време заедно с тях.
Останах изненадан в първия миг. Отговорих:
— Не. Защо?
— Защото си търкате постоянно безименния пръст с палец, сякаш въртите пръстен около пръста си. Ей тъй… Нали, Адриана?
Гледай ти къде отиват, та се завират женските погледи; или по-право, погледите на някои жени, тъй като Адриана заяви, че не е забелязала.
— Не ти е направило впечатление! — възкликна госпожица Капорале.
Трябваше да призная, доколкото и аз не бях обърнал внимание, че може би действително имам този навик.
— Наистина — бях принуден да добавя — дълго време носих пръстенче, което после един златар трябваше да разреже, защото ме стягаше и пръстът ме болеше.
— Бедно пръстенче! — изхлипа тогава, кълчейки се, четиридесетгодишната жена, тази вечер обзета от своето детинско маниерничене. — Толкова ли ви беше тесен? Не искаше да излезе от пръста? Може би е бил скъп спомен… от…
— Силвия! — прекъсна я малката Адриана с укоризнен тон.
— Какво лошо казвам? — подзе онази. — Исках да попитам дали не е от някоя първа любов… Хайде, разкажете нещо, господин Меис. Защо вие никога не говорите?
— Ето — казах аз — мислех си за умозаключението, което вие сте извадили от това, че си търкам пръста. Произволно умозаключение, драга госпожице. Защото вдовците, доколкото зная, не махат венчалните си пръстени. Ако нещо тежи, това е съпругата, не пръстенчето, когато съпругата я няма вече. Дори както ветераните обичат да се кичат със своите медали, тъй, струва ми се, вдовецът носи пръстена.
— Ах, да! — възкликна Капорале. — Вие ловко отклонявате въпроса.
— Как тъй! Та аз искам именно да го задълбоча!
— Да го задълбочите! Не искам да задълбочавам нищо аз! Добих такова впечатление и толкоз.
— Че съм вдовец?
— Да, господине. Не ти ли се струва и на тебе, Адриана, че господин Меис има такъв вид?
Адриана се опита да вдигне очи към мен, но веднага ги сведе. Тя не можеше да издържа чуждите погледи поради това, че беше още срамежлива. Усмихна се леко със своята обичайна мила и тъжна усмивка и каза:
— Отгде мога да зная аз как изглеждат вдовците? Чудна си!
Някаква мисъл, някакъв образ навярно проблесна в този миг в ума й. Лицето й се измени. Обърна се да гледа надолу към реката. Другата, изглежда, схвана това, защото въздъхна и също се обърна да гледа реката.
Един четвърти, невидим, очевидно беше дошъл да се вмъкне между нас. Накрая разбрах и аз, като гледах домашната полутраурна дреха на Адриана, и стигнах до заключението, че Теренцио Папиано, зетят, който се намираше още в Неапол, навярно нямаше вид на опечален вдовец и следователно според госпожица Капорале такъв вид имах аз.
Признавам, изпитах удоволствие, че разговорът свърши тъй зле. Болката, причинена на Адриана от спомена за мъртвата й сестра и за вдовеца Папиано, се оказа за госпожица Капорале наказание за нейната неделикатност.
Само че, ако трябва да бъдем справедливи, онова, което ми се струваше неделикатност, не беше ли всъщност естествено и оправдано любопитство, породено от необичайно мълчание, което витаеше около моята личност? Самотата ставаше нетърпима за мен, не можех повече да се противопоставям на изкушението да се приближавам към другите. В същото време ставаше необходимо да отговарям на въпросите на тези други, които с право искаха да знаят с кого си имат вземане-даване. Примирен, аз трябваше да отговарям по най-задоволителния възможен начин, тоест като лъжа и измислям. Среден път нямаше! Вината не беше в другите, тя беше моя, сега аз я задълбочавах, като лъжех — това е истината! Но щом не исках да лъжа и щом лъжата ме измъчваше, то, значи, трябваше да си отида, да започна отново моето затворничество и самотно скитничество.
Забелязах, че самата Адриана, която отправяше към мен само безобидни въпроси, внимателно слушаше всичко, което отговарях на госпожица Капорале, чиито въпроси, да си кажа истината, често отиваха отвъд границите на естественото и оправдано любопитство.
Една вечер например, там на терасата, където се събирахме обикновено след връщането ми от вечеря, тя ме попита, като се смееше и се бранеше от Адриана, която възбудено й викаше: «Не, Силвия, забранявам ти, не дръзвай!» — тя ме попита:
— Извинете, господин Меис, Адриана иска да знае защо не си пуснете поне мустаци…
— Не е вярно — извика Адриана, — не й вярвайте, господин Меис. Не аз, а тя… Аз…
Внезапно милата майчица избухна в плач. Госпожица Капорале веднага се опита да я успокои, като й каза:
— Не, хайде сега! Какво от това? Какво лошо има? Адриана я отблъсна с лакът.
— Лошото е, че ти излъга и че ме ядосваш! Говорехме за актьорите в театъра, които всички са… ей тъй, и тогава ти каза: «Като господин Меис! Кой знае защо, не си пуска поне мустаци?» И аз повторих: «Да, кой знае защо…».
— Точно така — подхвана госпожица Капорале, — който каже: «Кой знае защо…», значи, иска да го узнае!
— Но първо го каза ти! — протестираше Адриана крайно раздразнена.
— Може ли да отговоря? — попитах аз, за да възстановя спокойствието.
— Не, извинете, господин Меис, лека нощ — каза Адриана и стана да се прибере.
Но госпожица Капорале я задържа за ръката:
— Хайде, хайде, виж каква си глупавичка! Нека се посмеем малко… Господин Меис е толкова добър, че ни съжалява. Нали, господин Адриано, кажете й; го вие. Защо не си пуснете поне мустаци?
Адриана, все още със сълзи на очите, този път се засмя.
— Защото тук се крие една мистерия — отговорих аз, като преправях гласа си на шега. — Защото аз съм съзаклятник.
— Не вярваме! — възкликна госпожица Капорале със същия тон, после, добави: — Само че слушайте: че сте потаен, няма съмнение. Какво правехте например днес следобед в пощата?
— Аз, в пощата?
— Да, господине, отричате ли? Видях ви със собствените си очи. Към четири часа минавах по площад Сан Силвестро…
— Сигурно сте се заблудили, госпожице, не съм бил аз.
— Тъй, тъй — рече госпожица Капорале недоверчиво, — тайна кореспонденция… Защото е вярно, нали, Адриана, че този господин никога не получава писма вкъщи. Каза ми прислужницата, имайте пред вид.
Адриана се раздвижи отегчена на креслото.
— Не й обръщайте внимание — каза тя, като ми отправи един кратък скръбен, почти гальовен поглед.
— Нито вкъщи, нито до поискване! — отговорих аз. — За съжаление това е вярно. Никой не ми пише, госпожице, по простата причина че вече нямам кой да ми пише.
— Нито дори някой приятел? Възможно ли е? Никой?
— Никой. На земята съм сам с моята сянка. Разхождам я тази сянка аз насам и натам непрекъснато. Никога досега не съм се спрял на едно място достатъчно, за да завържа трайно приятелство.
— Блазе ви — възкликна госпожица Капорале, като въздъхна, — че сте имали възможност да пътувате цял живот. Разкажете1 ни поне за вашите пътешествия, щом не щете да говорите за друго.
Постепенно, промъквайки се между подводните скали на първите смущаващи въпроси, плъзгайки се над други с веслата на лъжата, която ми служеше като лост и опора, залавяйки се едва ли не с двете ръце за най-близките, които най-много ме заплашваха, за да ги заобиколя полека-лека, накрая лодката на моята измислица ловко можа да излезе в открито море и да вдигне платната на въображението.
Сега, след повече от година насилствено мълчание, изпитвах голямо удоволствие да говоря, да говоря всяка вечер там, на терасата, за онова, което съм видял, за наблюденията, които съм правил, за случките, които съм преживял тук и там. Сам се чудех, че пътувайки, съм събрал толкова впечатления, които мълчанието бе почти погребало в мен и които сега, като говорех, възкръсваха, изскачаха живи не устата ми. Това вътрешно учудване оцветяваше по изключителен начин моя разказ. От удоволствието, което двете жени показваха при слушането, у мен се пораждаше постепенно съжалението за някакво щастие, което не бях съумял напълно да изживея. И от това съжаление моят разказ добиваше нов привкус.
След няколко вечери отношението, държането на госпожица Капорале спрямо мене коренно се промени. Страдащите й очи станаха още по-морно разнежени, дотолкова, че още повече напомняха сравнението за вътрешни оловни тежести, и още по-нелепо се набиваше контрастът между очите и карнавалната маска на лицето. Нямаше съмнение: госпожица Капорале беше влюбена в мен!
Смехотворната изненада, която предизвика това откритие, ми помогна да разбера, че всички тия вечери аз бях говорил не заради нея, а заради другата, която седеше винаги мълчалива и заслушана. Но очевидно другата беше почувствувала, че аз говоря само за нея, защото между нас се установи нещо като мълчаливо споразумение да се наслаждаваме заедно на комичния и неочакван ефект на моите разкази върху чувствителните сантиментални струни на четиридесетгодишната учителка по пиано.


Когато открих това, нито едно нечисто чувство не се появи в съзнанието ми по отношение на Адриана: нейната непорочна доброта, смесена с печал, не можеше да събуди такива мисли. Изпитах обаче голяма радост от първите прояви на доверчивост, които деликатната и свенлива Адриана можеше да си разреши. Това беше някой бегъл като светкавица и очарователно нежен поглед; това беше някоя усмивка на съжаление към смешната самозаблуда на онази клета жена или някое доброжелателно предупреждение, което тя правеше с очи и с леко поклащане на глава, ако аз попрекалявах в нашето тайно забавление — подхранването на надеждите на госпожица Капорале, която подобно на хвърчило се издигаше в небесата на блаженството или пропадаше поради някое мое неочаквано и по-грубо придърпване.
— Вие сигурно нямате много чувствително сърце — каза ми веднъж госпожица Капорале, — ако е вярно това, което казвате и което аз не вярвам: че сте преминали през живота си невредим досега.
— Невредим? В какъв смисъл?
— Искам да кажа — без да изпитате страсти…
— Ах, никога, госпожице, никога!
— Но все пак не искахте да ни кажете откъде е дошло онова пръстенче, което златарят трябвало да разреже, защото е стягало твърде много пръста ви…
— И ме болеше! Не ви ли казах тогава? Точно така. То беше спомен от дядо ми, госпожице.
— Лъжа!
— Мислете както си искате, но имайте пред вид: мога да ви кажа дори, че дядо ми подари това пръстенче във Флоренция, на излизане от галерията Уфици. И то знаете ли защо? Защото аз, бидейки тогава на дванадесет години, бях сбъркал една картина от Перуджино с една от Рафаело. Точно тъй беше. Като награда за тази грешка получих пръстенчето, купено от едно магазинче на Понте Векио. Дядо ми наистина бе твърдо убеден, кой знае по какви съображения, че тази картина на Перуджпно би трябвало да се припише на Рафаело. Ето: мистерията е разгадана! Ясно ви е, че между ръчичката на едно дванадесетгодишно момче и моето ръчище разликата е твърде голяма! Виждате ли? Сега целият съм такъв, като това ръчище, на което не подхождат изящни пръстенчета. Сърце може би имам, но трябва да бъда справедлив към себе си, госпожице. Гледам се в огледалото, гледам се през тези очила, които все пак са донейде милостиви към моята особа, чувствувам се обезкуражен и си думам: «Как можеш да се надяваш, драги Адриано, някоя жена да се влюби в тебе?»
— Ох, какви мисли! — възкликна госпожица Капорале. — И вие смятате, че сте справедлив, като говорите тъй? Това е всъщност несправедливост спрямо нас жените. Защото трябва да знаете, драги господин Меис, че жената е по-великодушна от мъжа и не обръща внимание като него само на външната хубост.
— Тогава да кажем, че жената е и по-смела от мъжа, госпожице. Признавам, освен великодушие се иска и голяма доза смелост, за да се обича истински човек като мене.
— Но престанете! Вие изпитвате удоволствие да говорите, че сте грозен, и дори да се правите на по-грозен, отколкото сте.
— Това е вярно. И знаете ли защо? За да не събуждам съжаление у никого. Вижте, ако се постарая да се гиздя по някакъв начин, за мене ще казват: «Погледнете го този нещастник: самозаблуждава се, че изглежда по-малко грозен с тия мустаци!» А тъй, напротив, никой нищо няма да каже. Грозен ли съм? Добре: напълно грозен, искрено, без да прося съжаление. Вие какво ще кажете?
Госпожица Капорале въздъхна дълбоко.
— Според мен грешите — отговори тя после. — Ако за опит си пуснете малко брада например, ще забележите, че не сте такова чудовище, както казвате.
— А това око тук? — попитах я аз.
— Боже мой, щом вие си говорите тъй естествено за него… — рече госпожица Капорале. — Аз исках да ви кажа още преди няколко дни: защо не се подложите на операция? Сега лесно ги правят. Извинете, но бихте могли в скоро време да се освободите от този малък дефект.
— Виждате ли, госпожице — заключих аз. — Може би жената е по-великодушна от мъжа, но искам да подчертая — току-що вие ме посъветвахте да си измисля друго лице.
Защо тъй настойчиво удължих този разговор? Дали исках учителката Капорале да ми изтърси там, в присъствието на Адриана, че би ме обичала и такъв, бръснат като яйце, с кривогледото око? Съвсем не. Говорих тъй разточително и отправих всички тези подробни въпроси към Капорале, защото бях забелязал какво удоволствие, може би несъзнателно, изпитва Адриана при победоносните отговори на госпожицата.
Тъй разбрах, че независимо от моя чудноват вид тя би могла да ме обича. Не го признах дори пред себе си, ала от тази вечер нататък моето легло в тази къща ми се стори по-меко, предметите, които ме заобикаляха — по-благоразположени, въздухът, който дишах — по-лек, небето — по-синьо, слънцето — по-прекрасно. Тогава ми се искаше да вярвам, че тази промяна е настъпила, понеже Матиа Паскал беше загинал там, в Стил, и защото аз, Адриано Меис, след като бях блуждал доста време, загубен в тази моя нова безгранична свобода, най-после бях постигнал равновесие, бях осъществил идеала, към който се стремях — да направя от себе си друг човек, за да заживея друг живот — този, дето сега пулсираше у мен.
И моята душа отново стана радостна като в първата младост, избави се от отровата на преживяното. Стигнах дори дотам, че господин Анселмо Палеари вече не ми се струваше толкова досаден: сенките, мъглата, пушекът на неговата философия бяха изчезнали под слънцето на новата ми радост. Клетият господин Анселмо! От двете неща, за които според него си заслужавало да се мисли на земята, той несъзнателно вече мислеше само за едното. Но в края на краищата може би е мислил за живота, когато са били хубавите му дни! По-достойна за състрадание беше учителката Капорале, на която дори виното не успяваше да създаде веселието на незабравимия пияница от улица Борго Нуово. Тя, бедната, искаше да живее и считаше за невеликодушни мъжете, които обръщат внимание само на външната красота. Следователно тя мислеше, че вътрешно, в душата си, е хубава? О, кой знае на какви жертви би била способна, ако намереше някой «великодушен» мъж! Може би не би изпила повече, нито капка вино!
«Ако признаем — мислех си, — че е човешко да се греши, справедливостта не е ли свръхчовешка жестокост?»
И реших да не бъда повече жесток към бедната госпожица Капорале. Реших, но, уви, бях жесток, без да искам, дори ставах толкова по-жесток, колкото по-малко исках. Моята любезност бе нова стръв за нейната бързо разпалваща се страст. Междувременно ставаше следното: при моите думи бедната жена бледнееше, докато Адриана червенееше. Не съзнавах добре какво казвам, но чувствувах, че всяка дума, звукът, интонацията не засилваха дотам вълнението на онази, към която бяха отправени, за да нарушат тайната хармония, която вече — не зная как — се беше установила между нас.
Душите имат свой особен начин да се разбират, да се сближават, дори да си говорят на «та», докато самите ние все още смутено употребяваме обикновени думи, робуваме на условностите и благоприличието. Те, душите, имат свои собствени нужди и свои собствени стремежи, които тялото не признава, когато съзнава невъзможността да ги задоволи и приведе в действие. И всеки път, когато двамина общуват по този начин, само с душите, и се намират сами някъде, те чувствуват мъчително смущение и едва ли не силно отвращение от всякакъв най-малък физически контакт. Смущението, което ги отдалечава, изчезва, щом се намеси трети. Тогава мъчението минава и отново двете души облекчено се търсят и отново се усмихват една на друга отдалече.
Колко пъти преживях това е Адриана! Но считах, че смущението, което изпитваше тя тогава, се дължи на вродената й сдържаност и свенливост. А моето смущение произлизаше от угризенията за престореността, за непрекъснатото ми лицемерие, на което бях принуден, пред чистотата и наивността на това нежно и кротко създание.
Вече я виждах с други очи. Не се ли бе преобразила през последния месец? Не грееше ли една по-жива, вътрешна светлина в нейните бегли погледи? А нейните усмивки не издаваха ли, че ролята на мъдра домакиня, която доскоро ми изглеждаше някакво важничене, сега й струваше по-малко усилия?
Да, може би и тя инстинктивно се подчиняваше на съкровеното ми желание, на нуждата да си създам илюзия за нов живот, без да ме е грижа какъв и как. Едно смътно желание като лек душевен полъх беше разтворило полекичка прозорец към бъдещето, откъдето лъч на опияняваща топлота се спускаше към нас, а ние междувременно не съумявахме да се приближим към този прозорец, нито за да го затворим, нито за да видим какво има оттатък.
Последиците от това наше чисто и нежно опиянение падаха върху госпожица Капорале.
— Ох, знаете ли, госпожице — казах й една вечер, — на път съм да последвам вашия съвет.
— Кой? — попита тя.
— Да се оперирам при някой очен лекар. Госпожица Капорале плесна доволна с ръце.
— Ах! Отлично! Доктор Амброзини! Обърнете се към Амброзини: той е най-добрият, той оперира пердето на моята клета майка. Виждаш ли, виждаш ли, Адриана, че огледалото проговори? Аз какво ти казвах?
Адриана се усмихна, усмихнах се и аз.
— Не огледалото, госпожице — казах все пак аз. — Необходимостта ме принуждава. От известно време от тази страна окото ме боли: то никога не ми е служило много добре, но въпреки това не бих желал да го загубя.
Не беше вярно: и имаше право тя, госпожица Капорале. Огледалото, огледалото беше проговорило и ми беше казало, че ако една сравнително лека операция може да заличи от лицето ми този безобразен отличителен белег, тъй характерен за Матиа Паскал, Адриано Меис би могъл да мине и без сините очила, би могъл да си позволи да носи мустаци и да се приспособи колкото може телесно към измененото състояние на неговия дух.


След няколко дни внезапно ме обезпокои една нощна сцена, на която присъствувах, скрит зад жалузите на един от моите прозорци.
Сцената се разигра на близката тераса, където се бях застоял до около десет часа заедно с двете жени. Като се оттеглих в стаята си, се зачетох разсеяно в една от книгите на господин Анселмо върху прераждането. По едно време ми се стори, че чувам говор на тераската: нададох ухо, за да разбера дали не е Адриана. Не. Двама души говореха тихо, раздразнено: чувах мъжки глас, който не беше на Палеари. Но мъже в този дом бяхме само ние двамата с него. Заинтригуван, се приближих до прозореца, за да погледна през процепите на жалузите. Стори ми се, че различавам в тъмното госпожица Капорале. Но кой беше мъжът, с когото говореше? Дали Теренцио Папиано не беше пристигнал внезапно от Неапол?
От една дума, която Капорале произнесе малко по-високо, разбрах, че говорят за мене. Притиснах се още повече към капака и още повече наострих уши. Този мъж проявяваше раздразнение от новината, че живея тук. Очевидно учителката по пиано му бе съобщила това и сега се опитваше да заглади впечатлението, което тази новина беше предизвикала у него.
— Богат ли е? — попита оня по едно време. А Капорале:
— Не зная… Изглежда! Няма съмнение, живее от свои пари, без да работи нищо…
— Винаги ли стои вкъщи?
— О, не! И после, утре ще го видиш…
Каза точно така: ще го видиш. Значи, му говореше на «ти», значи, Папиано (нямаше съмнение, че беше той) беше любовник на госпожица Капорале… Защо тогава през всички тия дни тя беше проявявала такава благосклонност към мене?
Моето любопитство се разпали, но сякаш нарочно двамата започнаха да говорят съвсем тихичко. Като не можех да ги следя с уши, реших да си помогна с очите. И ето — видях, че госпожица Капорале слага ръка на рамото на Папиано. Малко след това той грубо я отблъсна.
— Но как можех аз да попреча? — каза тя, като повиши глас силно раздразнена. — Коя съм аз? Какво представлявам в тази къща?
— Иди извикай Адриана! — заповедно нареди той. Като чух да произнася името на Адриана с такъв тон, стиснах юмруци и почувствувах как кръвта кипва във вените ми.
— Спи — каза Капорале.
А той, мрачен и заплашителен:
— Върви да я събудиш! Веднага!
Не зная как се сдържах да не отворя от гняв капаците.
Усилието, което си наложих, за да се възпра, в миг ме върна към самия мене. Същите думи, които клетата жена беше произнесла с такова раздразнение, сега се изплъзнаха из моите устни: «Кой съм аз? Какво представлявам в тази къща?»
Оттеглих се от прозореца. Веднага обаче ми хрумна оправданието, че там става дума и за мене: ония двамата разискваха за мене, а този мъж искаше да говори и с Адриана. Трябваше да узная, да разбера какви чувства изпитва той спрямо мене.
Лекотата, с която приех това оправдание за неделикатността, проявена от мен, като шпионирах и подслушвах, прикрит по този начин, ме накара да предусетя, да съзра, че аз поставях на преден план личния си интерес, за да скрия от себе си другия, по-дълбок интерес, който една жена събуждаше у мен в този момент.
Отново започнах да надзъртам през процепите на жалузите.
Госпожица Капорале не беше вече на терасата. Другият, останал сам, се бе загледал в реката, подпрял лакти на парапета, с глава между дланите.
Обзет от силно безпокойство, приведен, стиснал силно с ръце коленете си, очаквах Адриана да се появи на терасата. Дългото очакване не ме измори никак, дори ме поободри, достави ми остро и растящо удоволствие: предположих, че оттатък Адриана не желае да се подчини на насилието на този грубиян. Може би госпожица Капорале я молеше със сключени ръце. И ето междувременно на терасата той се пука от яд. Надявах се дори по някое време учителката да дойде и каже, че Адриана не е пожелала да стане. Но не: тя се появи!
Папиано веднага тръгна срещу нея.
— Вие вървете в леглото! — нареди той на госпожица Капорале. — Оставете ме да говоря с моята балдъза.
Капорале се подчини и тогава Папиано понечи да затвори капаците между трапезарията и терасата.
— Нищо подобно! — каза Адриана, като задържа с ръка единия капак.
— Но аз трябва да ти говоря! — нахвърли се заплашително зетят, като се стараеше да говори тихо.
— Говори тъй! Какво искаш да ми кажеш? — подхвана Адриана. — Можеше да почакаш до утре.
— Не! Сега! — отвърна той, като я хвана за ръката и я притегли към себе си.
— Как си позволяваш! — извика Адриана и се отскубна яростно.
Не се сдържах повече: отворих прозореца.
— О! Господин Меис! — извика тя веднага. — Бихте ли дошли тук за малко, ако обичате?
— Идвам, госпожице! — побързах да отговоря.
Сърцето ми подскочи в гърдите от радост, от признателност: е един скок бях в коридора, ала там, при вратата на моята стая, видях един младеж, почти сгърчен върху някакъв сандък. Той беше слабичък, изключително рус, с много дълго прозрачно лице, на което едва се открояваха небесносини, морни, изумени очи. Спрях за миг изненадан да го погледна: реших, че навярно е братът на Папиано, и изтичах на тераската.
— Господин Меис, да ви представя моя зет Теренцио Папиано — каза Адриана, — току-що пристигнал от Неапол.
Много съм щастлив! Приятно ми е! — възкликна оня, като свали шапка, направи дълбок поклон и топло ми стисна ръката. — Съжалявам, че отсъствувах толкова време от Рим, но съм сигурен, че моята балдъзка се е погрижила за всичко, нали? Ако ви липсва нещо, ще кажете: ще кажете всичко, нали? Ако ви трябва например някое по-голямо бюро… Или някакъв друг предмет, кажете, без да се стеснявате… Ние обичаме да услужваме на гостите, които ни оказват чест.
— Благодаря, благодаря — казах. — Нищо, абсолютно нищо не ми липсва. Благодаря.
— Няма защо да благодарите! Това е наш дълг! Разчитайте на мене при всички случаи. Ще ви услужа, доколкото мога… Адриана, скъпо момиче, ти спеше: хайде, върни се в леглото, ако искаш…
— Ех, аз вече станах — рече Адриана, като се усмихна печално.
И се облегна на парапета, за да погледа реката.
Почувствувах, че тя не иска да ме остави насаме с оня. От какво се страхуваше? Остана там унесена, докато Папиано, все още с шапка в ръка, ми говореше за Неапол, където трябвало да остане повече време, отколкото предвиждал, за да препише голям брой документи от частната архива на нейно превъзходителство дукеса дона Тереза Раваскиери Фиески: Мама Дукеса, както всички я наричали, Мама Милосърдие, както той би желал да я нарича. Документите били с изключителна стойност, те щели да хвърлят нова светлина върху гибелта на кралството на Двете Сицилии и особено върху личността на Гаетано Филинджери, принц Сатриано. Маркиз Джилио, дон Иняцио Джилио Д'Аулета, на когото той, Папиано, бил частен секретар, имал намерение да обрисува Гаетано Филинджери в една подробна и безпристрастна биография. Безпристрастна поне доколкото предаността и верността на маркиза към Бурбоните би позволила.
Приказките му нямаха край. Той се наслаждаваше на собственото си велеречие и говорейки, придаваше на гласа си достойни за опитен любител актьор интонации, които подсилваше тук с малко смях, там с изразителен жест. Пих зашеметен като наковалня под ударите на чук, от време на време кимах утвърдително, от време на време отправях поглед към Адриана, която продължаваше да гледа реката.
— Ех, уви — заключи Папиано с баритонов глас. — Привърженик на Бурбоните и клерикал е маркиз Джилио Д'Аулета! А аз, аз, който… не трябва да го казвам дори и полугласно, дори тук в моята къща: аз всяка сутрин, преди да изляза, поздравявам с ръка статуята на Гарибалди на Джаниколо. Видяхте ли го? Оттук се вижда прекрасно! Аз, който съм готов всеки миг да извикам: «Да живее двадесети септември»*, аз трябва да му бъда секретар! Достоен човек наистина, но привърженик на Бурбоните и клерикал. Да, господине! Хляб! Кълна ви се, че често ми иде да плюя отгоре, с извинение! Стискам гърло, задавям се! Но какво мога да направя? Хляб! Хляб!
[* На двадесети септември 1870 година, разбивайки стените при Порта Пиа, италианските войски влезли в Рим и го присъединили към италианската държава.]
Разтърси два пъти рамене, вдигна ръце и се удари по бедрата.
— Хайде, хайде, Адриануча! — каза после, като притича към нея и я хвана лекичко с двете си ръце за кръста. — В леглото! Късно е. На господина сигурно му се спи.
Пред вратата на моята стая Адриана ми стисна силно ръката, както никога досега не беше правила. Останал сам, аз дълго държах стиснат юмрука си, сякаш за да запазя допира на нейната ръка. Цялата нощ не спах, от мисли, като се мятах в разни натрапливи догадки. Церемониалното двуличие, сервилността, многоглаголстването и подмятането, явната неприязън на този човек сигурно биха направили нетърпимо престояването ми в тази къща, която без съмнение той искаше да тиранизира, като използува добродушието на тъста си. Кой знае към какви средства би прибягнал! Вече ми бе дал един пример, като в миг се бе преобразил при моето появяване. Но защо посрещаше с недоброжелателство моето пребиваване в този дом? Не бях ли наемател като всеки друг? Какво му беше казала за мен госпожица Капорале? Можеше ли той сериозно да ревнува по отношение на нея? Или беше ревнив по отношение на някоя друга? Неговите арогантни и подозрителни маниери, изпъждането на Капорале, за да остане насаме с Адриана, на която беше започнал така грубо да говори, негодуванието на Адриана, нейната съпротива, когато той искаше да затвори капаците, смущението, което я обземаше всеки път, когато се споменаваше за отсъствуващия зет, всичко, всичко потвърждаваше омразното подозрение, че той имаше някакви намерения спрямо нея.
Добре, но защо се измъчвах толкова? Не можеше ли в края на краищата да се махна от тази къща, щом онзи ме дразни дори малко? Какво ме задържаше? Нищо. Ала с изключителна нежност и удоволствие си спомнях как тя ме повика на терасата, сякаш за да я защитя, и как накрая ми стисна силно, силно ръката…
Бях оставил отворени жалузите, както и капаците на прозореца. По едно време луната се спусна, показа се в моя прозорец, като че искаше да ме следи, да ме изненада все още буден в леглото, за да ми каже:
— Разбрах, разбрах, драги! А ти не разбра ли? Наистина ли?


> 12. Окото и Папиано

— Трагедията на Орест в театър на марионетки! — дойде да ми обясни господин Анселмо Палеари. — Автоматични марионетки, последно изобретение. Тази вечер в осем и половина на улица Префети, номер петдесет и четири. Би трябвало да отидем, господин Меис.
— Трагедията на Орест?
— Точно тъй! D'aprés Sophocle*, пише на афишчето. Навярно е «Електра». Чуйте сега какво странно нещо ми идва наум! Представете си, че тъкмо във връхния момент, точно когато марионетката Орест се готви да отмъсти на Егист и на майка си за смъртта на баща си, изведнъж книжното небе на малката сцена се разкъса. Какво ще стане? Кажете вие!
[* По Софокъл (фр.).]
— Не бих могъл да кажа — отговорих, като вдигнах рамене.
— Много е лесно да се отгатне, господин Меис! Орест ще остане ужасно разочарован от тази дупка в небето.
— Защо?
— Оставете ме да кажа. Орест все още ще чувствува порива на отмъщението, ще иска да го следва с пламенна страст, но очите му точно тогава ще се насочат натам, към разкъсаното място, откъдето всякакъв вид зли влияния ще проникнат на сцената, и ще почувствува, че ръцете му се отпускат. С една дума, Орест ще стане Хамлет. Повярвайте ми, господин Меис, цялата разлика между античната трагедия и съвременната е в една дупка на небето от хартия.
И си отиде, като влачеше чехлите си.
От облачните висини на своите абстрактни разсъждения господин Анселмо често спускаше като лавини своите мисли. Смисълът, връзката, това, което бе породило тези мисли, оставаше горе, между облаците, тъй че оня, който го слушаше, трудно разбираше нещо.
Образът на марионетката Орест, разколебана от дупката в небето, все пак дълго остана в съзнанието ми. По едно време въздъхнах: «Блажени са марионетките, над чиито дървени глави книжното небе не се разкъсва! За тях няма да има мъчителни съмнения, нито задръжки, мито трудности, нито кошмари, нито милосърдие — нищо нима да има! И могат достойно да играят и да се наслаждават на своята комедия, да обичат, да се самоуважават и почитат, без да страдат от главозамайване или главовъртеж, защото за техния ръст и за техните действия тяхното небе е съразмерен покрив.
А прототипа на тези марионетки — продължих да разсъждавам аз, — драги господин Анселмо, вие си го имате вкъщи, това е вашият недостоен зет Папиано. Кой повече от него е доволен от ниското книжно небе, което е над него, удобно и спокойно обиталище на пословичния бог, великодушен, готов да си затвори очите и да вдигне опростително ръка? На тоя бог, който сънливо повтаря при всяка дяволия: «Помогни си сам, та и аз да ти помогна!» И вашият Папиано сам си помага по всички възможни начини. За него животът е едва ли не игра на ловкост. И с каква наслада се вмъква във всички сплетни: пъргав, предприемчив, бъбрив!»
Папиано беше около четиридесетгодишен, висок на ръст и със здрави крайници; малко плешив, с големи едва-едва прошарени мустаци под носа — голям нос с трептящи ноздри. Очите му бяха сиви, остри и неспокойни като ръцете: виждаше всичко и пипаше всичко. Например, докато говореше с мен, кой знае как забелязваше, че Адриана зад гърба му се мъчи да почисти и постави на място някакъв предмет в стаята, и веднага се спускаше като стрела:
— Пардон!
Изтичваше при нея, вземаше предмета от ръката й:
— Не, скъпо момиче, ето така се прави!
И го почистваше, сам го поставяше на място, за да се върне при мене. Или пък забелязваше, че брат му, който страдаше от епилептични припадъци, «се занася» и изтичваше да му удари няколко плесничета и да го чукне по носа:
— Шипионе, Шипионе!
Или му духаше в лицето, докато се съвземе. Кой знае колко щях да се развличам с него, ако за проклетия не се чувствувах вечно гузен!
Разбира се, той веднага забеляза това още първите дни или поне го предусети. Започна истинска обсада, изградена от учтивости, които представляваха въдици, за да се разприказвам. Струваше ми се, че всяка негова дума, всеки негов, въпрос, дори най-невинните, криеха някакво притворство. Междувременно аз не желаех да се показвам недоверчив, за да позасиля неговите подозрения, но раздразнението, което той ми причиняваше със своето държане на мъчител угодник, ми пречеше да се прикривам.
Раздразнението ми се увеличаваше и поради други две вътрешни и тайни причини. Едната беше следната: без да бях извършил лоши постъпки, без да бях направил зло някому, аз трябваше да се пазя, да се озъртам напред и назад уплашен, подозрителен, сякаш бях загубил правото да бъда оставен на спокойствие. Другата причина не желаех да призная дори сам пред себе си и именно затова тя тайно ме дразнеше още повече. Напразно си казвах:
«Глупако, върви си, махай се от тоя досадник!»
Ала не си отивах. Вече не можех да си отида.
Борбата, която водех срещу себе си, за да не осъзная чувствата си към Адриана, ми пречеше в същото време да размисля какви последствия ще има за тези чувства моето свръхненормално положение в живота. И си оставах объркан, разяждан от недоволство от себе си, в непрекъснато терзание, докато външно бях усмихнат.
Онова, което случайно узнах зад жалузите онази вечер, още не бе се изяснило за мене. На пръв поглед лошото мнение, което Папиано си беше изградил за мен от сведенията, дадени му от госпожица Капорале, се беше изличило, когато се представих. Той наистина ме измъчваше, но сякаш правеше това повече по навик. Очевидно нямаше тайно намерение да ме изгони, дори напротив! Какво замисляше? След неговото връщане Адриана беше станала тъжна и ме отбягваше, както в първите дни. Госпожица Силвия Капорале говореше на «вие» с Папиано в присъствие на другите, но този хвалипръцко и говорете на «ти» открито, дори я наричаше Реа Силвия*. Аз не можех да си обясня тези негови подигравателни и интимни обноски. Вярно е, че тази нещастница не заслужаваше голямо уважение поради безредието на своя живот, но псе пак не биваше да се отнася с нея тъй един човек, който не й беше нито роднина, нито близък приятел.
[* Реа Силвия, майката на Ромул и Рем, митическите основатели на Рим.]
Една вечер (имаше пълнолуние и сякаш бе ден) от моя прозорец видях, че тя е сама и тъжна на терасата, където сега вече се събирахме рядко, и то без предишното удоволствие, тъй като към нас се присъединяваше и Папиано, който беше бъбрив за всички. Подтикнат от любопитство, намислих да отида и да я изненадам в този миг на униние.
Както винаги в коридора, до вратата на моята стая, сгърчен върху сандъка, бдеше братът на Папиано в същата поза, в която го бях видял първия път. Дали беше избрал за жилище това място, или вардеше пред вратата ми по заповед на брат си?
Госпожица Капорале плачеше на терасата. Отначало нищо не искаше да ми каже, оплака се само от жестоко главоболие. После сякаш взе внезапно решение, обърна се, погледна ме в лицето, протегна ми ръка и ме попита:
— Вие мой приятел ли сте?
— Ако искате да ми окажете тази чест… — отговорих аз, като се поклоних.
— Благодаря. Без излишни вежливости, моля ви се! Ако знаехте каква нужда имам от приятел, от истински приятел в този миг! Вие би трябвало да го разберете, вие, който сте сам на света като мен. Но вие сте мъж! Ако знаехте, ако знаехте…
Захапа кърпичката, която държеше, за да потисне плача си. Не успя и гневно я раздра със зъби.
— Жена, стара и грозна! — възкликна тя. — Три нещастия, за които няма лек! Защо живея аз?
— Успокойте се, моля ви — казах аз натъжен. — Защо говорите така, госпожице?
Не успях да кажа друго.
— Защото… — избухна тя, но спря внезапно.
— Кажете — настоях, — щом имате нужда от приятел…
Тя поднесе към очите си разкъсаната кърпичка.
— Аз по-скоро имам нужда да умра! — изхълца после с такава дълбока и силна покруса, че веднага мъка стисна гърлото ми.
Никога няма да забравя болезнената гънка на тази увехнала и некрасива уста, докато произнасяше думите, нито треперенето на брадичката, където се виеха няколко черни косъма.
— Не, дори и смъртта не ме желае — подхвана тя. — Нищо, извинете, господин Меис. Каква помощ бихте могли да ми дадете? Никаква. Най-много думи… Да, малко съчувствие. Аз съм сирота и трябва да стоя тук, за да се отнасят с мен като към… Може би вие сте забелязали. А нямат право, знаете ли? Не мислете, че ми правят някакво благодеяние…
И тук госпожица Капорале ми разказа за шестте хиляди лири, отмъкнати й от Папиано, за което вече споменах.
Колкото и мъката на тази нещастница да ме интересуваше, друго исках да узная аз от нея. Като се възползувах (признавам това) от възбуждението, в което тя се намираше, може би защото беше пийнала някоя чашка повече, аз дръзнах да я попитам:
— Извинете, госпожице, но защо му ги дадохте тези пари?
— Защо? — И стисна юмруци. — Две подлости, едната по-черна от другата! Дадох му ги, за да му покажа, че добре съм разбрала какво желае от мен. Разбрахте ли? Жена му беше още жива, а той…
— Разбрах.
— Представяте ли си? — подхвана тя разпалено. — Бедната Рита…
— Съпругата?
— Да, Рита, сестрата на Адриана… две години болна, между живота и смъртта… Представяте ли си как аз… Но тук хората знаят как се държах, знае Адриана и затова ме обича, тя наистина ме обича, клетата. И как останах тука? Вижте: заради него трябваше да се разделя с пианото, което за мене беше… всичко, разбирате, нали! Не само защото ми беше професия: аз разговарях с моето пиано! Като момиче, в Академията компонирах. Компонирах и по-късно, вече дипломирана, а после изоставих това… Но когато имах пианото, все още компонирах, само за себе си, импровизирах, давах изблик на чувствата си… опиянявах се до падане на земята, повярвайте, припадах в определени моменти. Сама не зная какво се изливаше от душата ми: ставах едно цяло с инструмента и не моите пръсти раздвижваха клавиатурата — аз карах да плаче и стене моята душа. Мога само това да ви кажа, че една вечер (живеехме заедно с мама в един мецанин) се събраха хора, долу на улицата, които дълго ми ръкопляскаха, след като свърших. Едва ли не изпитах страх.
— Извинете, госпожице — предложих й тогава, за да я утеша по някакъв начин, — не бихте ли могли да наемете едно пиано? Тъй доволен ще бъда да ви чувам да свирите, че ако вие…
— Не — прекъсна ме тя. — Как искате все още да свиря! За мене тази работа свърши. Дрънкам просташки песнички. Край! Свършено е…
— Но господин Теренцио Папиано — дръзнах да попитам отново — може би е обещал да ви върне всичките пари?
— Той? — рече внезапно госпожица Капорале, разтърсена от гняв. — Та кой си ги е искал? Е, да, той сега, ми обещава това, но ако му помогна… Хайде де! Иска да бъде подпомогнат от мене, именно от мене, той има безочието да ми предложи това, ей тъй, спокойно…
— Да го подпомогнете? В какво?
— Да извърши нова низост! Разбирате ли? Виждам, че вече разбирате.
— Адри… го… го… спожица Адриана? — заекнах аз.
— Именно. Трябвало да я убедя! Аз, разбирате ли?
— Да се омъжи за него?
— Естествено. Знаете ли защо? Тя, тази клета нещастница, може би има четиринадесет или петнадесет хиляди лири зестра: това е зестрата на сестрата, която той трябваше да върне веднага на господин Анселмо, защото Рита почина, без да остави деца. Не зная какви ги е забъркал. Поиска година време, за да върне парите. Сега се надява, че… Тихо! Ето Адриана!
Затворена в себе си и по-плаха от всякога, Адриана се приближи до нас. С една ръка обгърна талията на госпожица Капорале и ми кимна леко за поздрав. След всичко, което ми бе доверено, почувствувах силно раздразнение, като я виждах тъй покорна и едва ли не робиня на омразната тирания на онзи мошеник. Малко след това на терасата се появи като сянка братът на Папиано.
— Ето го — каза тихо Капорале на Адриана.
Момичето притвори очи, усмихна се горчиво и се оттегли от терасата, като ми каза:
— Извинете, господин Меис. Лека нощ.
— Шпионинът — прошепна госпожица Капорале, като намигна.
— Но от какво се страхува госпожица Адриана? — изпуснах се аз, защото съвсем ми накипя. — Не разбира ли, че като постъпва тъй, отпуска юздите на оня, който ще се възгордее още повече и ще бъде още по-голям тиранин? Слушайте, госпожице, аз ви доверявам, че чувствам голяма завист към всички, които умеят да се наслаждават на живота и изпитват към него интерес. Възхищавам им се. Между оня, който примирено изпълнява ролята на роб, и оня, който макар и с насилие е станал господар, моята симпатия е на страната на последния.
Госпожица Капорале забеляза възбуждението, с което произнесох тези думи, и с предизвикателен вид ми каза:
— А защо тогава не опитате вие пръв да се разбунтувате?
— Аз?
— Вие, вие — потвърди тя, като ме гледаше подстрекателски в очите.
— Но извинявайте, какво общо имам аз с тази работа? — отговорих. — Аз бих могъл да се разбунтувам само по този начин — като си отида.
— Е, добре — заяви лукаво госпожица Капорале, — може би Адриана не желае тъкмо това.
— Не желае аз да си вървя?
Тя размаха във въздуха дрипавата кърпичка и после, като въздъхна, я нави на пръста си.
— Кой знае! Вдигнах рамене.
— На вечеря, отивам на вечеря! — извиках аз и я зарязах там, на терасата.
Като начало още същата вечер, минавайки по коридора, спрях пред сандъка, на който отново се беше свил Шипионе Папиано.
— Извинете — казах му аз, — не можете ли да си намерите друго, по-удобно място? Тук вие ми пречите.
Оня ме загледа тъпо, с морни очи, без да се раздвижи.
— Разбрахте ли? — повторих аз, като го разтърсих за ръката.
Но сякаш говорех на стената! Тогава се открехна вратата в дъното на коридора и се показа Адриана.
— Моля ви, госпожице — казах й, — опитайте се да накарате този нещастник да разбере, че би могъл да отиде да седне на друго място.
— Той е болен — опита се да го извини Адриана.
— Още повече, щом е болен! — отвърнах аз. — Тук не му е добре: липсва му въздух… И после, да лежи по цял ден на един сандък… Искате ли аз да кажа на брат му?
— Не, не — побърза да отговори тя. — Аз ще му кажа, бъдете спокоен.
— Разбирате, нали — добавих. — Още не съм станал крал, та пред вратата ми да стои часовой.
От тази вечер нататък загубих контрол над себе си, започнах открито настъпление срещу кротостта на Адриана, затворих очи и без да разсъждавам повече, се отдадох на моето чувство.
Клетата малка майчица! Още отначало тя бе разкъсвана между страха и надеждата. Не можеше да се отдаде на надеждата, като подозираше, че аз действувам, защото съм засегнат; ала, от друга страна, чувствувах, че страхът в нея се дължи също и на тайната и почти несъзнателна надежда, че няма да ме загуби. И затова, като подхранвах тази нейна надежда с новото си решително държане, тя не можеше да се отдаде изцяло на страха.
Това нейно деликатно объркване, тази добродетелна сдържаност в същото време ми попречиха веднага да застана лице срещу лице със себе си, а ме накараха да задълбоча почти скритото съперничество с Папиано.
Очаквах той да се опълчи срещу мен още първия ден, като преустанови обичайната си церемониалност и учтивост. Но не стана тъй. Освободи брат си от неговия наблюдателен пост на сандъка, както аз пожелах, и стигна дотам, че започна да се шегува с объркания и угрижен вид на Адриана в мое присъствие.
— Съжалете я, господин Меис: тя е срамежлива като монахиня, моята балдъзка!
Това неочаквано отстъпление и неговото свободно държане ме накара да се замисля. Къде се готвеше да нанесе контраудар?
Една вечер той пристигна вкъщи заедно с някакъв индивид, който влезе, тропайки силно с бастуна по пода. Понеже беше обут в платнени пантофи, които не вдигаха шум, като тропаше с бастуна, този човек навярно искаше да се увери, че ходи.
— Къде го този мой скъп роднина? — завика той с подчертан торински акцент, без да свали от главата си голямата шапка с повдигната периферия, нахлупена чак до очите, замъглени от виното, без да махне луличката от устата си, с която сякаш си печеше носа — по-червен от носа на госпожица Капорале. — Къде го този мой скъп роднина?
— Ето го — каза Папиано, като ме посочи, после се обърна към мене. — Господин Адриано, една приятна изненада! Господин Франческо Меис от Торино, ваш роднина.
— Мой роднина! — възкликнах смаян.
Оня затвори очи, вдигна като мечка лапа и дълго я държа във въздуха, очаквайки да я стисна.
Оставих го да чака тъй, в тази поза, и го наблюдавах известно време. После попитах:
— Каква е тази комедия?
— Ама, моля ви, извинявайте, защо? — рече Теренцио Папиано. — Господин Франческо Меис тъкмо сега ме увери, че е ваш…
— Братовчед — подкрепи го оня, без да отвори очи. — Всички Меис сме роднини.
— Но аз нямам щастието да ви познавам! — възразих.
— И таз хубава! — извика оня. — Че аз тъкмо заради вас дойдох.
— Меис, от Торино? — попитах, като се преструвах, че се мъча да си спомня. — Но аз не съм от Торино.
— Как, как? — намеси се Папиано. — Извинете, но не ми ли казахте, че до десетгодишна възраст вие сте били в Торино?
— Ами че да! — подхвана другият тогава, раздразнен, че се поставя под съмнение нещо съвсем сигурно за него. — Братовчед, братовчед! Този господин тук… как се казва?
— Теренцио Папиано, на вашите услуги.
— Ха така: Теренцио ми обади, че татко ти е заминал за Америка! И какво значи това: значи, ти си син на чичо Антони, който замина оттам за Америка. И ние сме братовчеди.
— Но баща ми се казва Паоло…
— Антони!
— Паоло, Паоло, Паоло! Вие ли знаете по-добре от мене?
Оня вдигна рамене и разтегна уста.
— Май че се казваше Антони — повтори, като потърка четинестата си брадичка, небръсната поне от четири дни и почти напълно сива. — Няма да споря: може да е Паоло. Не си спомням много добре, че малко го познавах…
Бедният човек! Смяташе, че е в състояние да знае по-добре от мене как се казва неговият чичо, заминал за Америка, но се примири, защото на всяка цена искаше да е мой роднина. Каза ми, че баща му, който също като него се наричал Франческо и бил брат на Антонио, тоест на баща ми Паоло, напуснал Торино, когато той бил още момчурляк на седем години; бил беден чиновник и живял винаги далече от семейството си, ту тук, ту там. И затова той познавал слабо роднините си както по бащина, тъй и по майчина линия, но независимо от това бил сигурен, че е мой братовчед.
Попитах го помни ли дядото, поне дядото… Да, познавал го, но не си спомня добре дали го е видял в Павиа или в Пиаченца.
— Тъй ли? Познавахте го? И как изглеждаше? Изглеждал е… не си спомнял, просто не си спомнял.
— Е, че оттогава минаха тридесет години…
Не изглеждаше никак злонамерен, по-скоро приличаше на нещастник, който е удавил собствената си душа във виното, за да не чувствува твърде силно тежестта на досада и на нищетата. Кимаше непрекъснато със затворени очи, като потвърждаваше всичко, което казвах, за да ми направи удоволствие. Ако му бях казал, че като деца сме расли заедно и неведнъж съм му скубал косите, той и това би потвърдил по същия начин, сигурен съм. Само в едно не биваше да се съмнявам, че сме братовчеди: по това не можеше да се спори, беше вече установено, той бе твърдо убеден и толкоз.
По едно време обаче погледнах Папиано и като го видях да ликува, желанието ми да се шегувам се изпари. Освободих пияния нещастник с думите «Довиждане, драги братовчеде!» и попитах Папиано, като го фиксирах в очите, за да го накарам да разбере, че не съм лъжица за неговата уста:


— Кажете ми сега, откъде изкопахте този екземпляр?
— Много извинявайте, господин Адриано! — започна мошеникът, комуто не мога да не призная голямата находчивост. — Забелязвам, че за вас не беше щастие…
— Стига и това, че вие както винаги сте щастлив! — извиках аз.
— Не, исках да кажа, че не ви достави удоволствие. Но повярвайте, всичко стана случайно. Ето чуйте: тази сутрин отивам в данъчното управление, за да свърша една работа на маркиза, моя патрон. Докато стоя там, чувам да се вика високо: «Господин Меис, господин Меис.» Обръщам се веднага, като мисля, че и вие сте там по някоя работа, та, казвам си, ако има нужда от мен, да помогна, вие знаете, че винаги съм готов. Нищо подобно: викаха този екземпляр, както сполучливо го нарекохте, и тогава тъй… от любопитство се приближих и го попитах дали наистина се казва Меис и откъде е, защото аз имам удоволствието и честта да оказвам гостоприемство на един Меис. Ето как стана всичко! Той ме увери, че вие сигурно сте негов роднина, и дойде да се запознае с вас…
— Значи, в данъчното управление?
— Да, точно така, там е чиновник, помощник данъчен агент.
Истината ли казваше? Реших да се убедя сам. И всичко се оказа наистина вярно, но също тъй вярно беше, че докато аз исках да се сблъскам открито с него, подозрителният Папиано, като се стараеше да прикрие в настоящето своите тайни машинации, избягваше схватката, за да рови вместо това моето минало и по този начин да ме нападне откъм гърба. Вече го познавах добре и имах твърде сериозни основания да се опасявам, че той със своя забележителен нюх не беше хрътка, която дълго щеше да тича на вятъра. И тежко ми, ако надушеше най-малката следа — без съмнение би я проследил чак до воденицата на имението _Стия_.
Представете си тогава моята уплаха, когато само след няколко дни, докато стоях в стаята и четях, откъм коридора, като от отвъдния свят, чух един глас, споменът за който беше все още пресен в моята памет:
— Agradecio Dio, ántes, che me la son levada de sobre!*
[* Благодаря на бога, че навреме се отървах от нея! (исп.)]
Испанецът? Оня брадат, набит испанец от Монте Карло? Оня, който искаше да играе с мене и с когото се карах в Ница? Ах, по дяволите! Ето следата! Папиано Беше успял да я открие!
Скочих на крака, като се хванах за масичката, за да не падна. Внезапно объркан от страх, слисан, почти смазан, нададох ухо, като мислех как да бягам, щом ония двамата — Папиано и испанецът (той беше — нямаше съмнение, просто го видях, като чух гласа му), прекосят коридора. Да бягам? Ами ако Папиано, влизайки вкъщи, бе попитал слугинята дали съм си у дома? Какво ще си помисли при моето бягство? Но, от друга страна, ако той вече знаеше, че не съм Адриано Меис? Спокойно! Какво можеше да узнае за мен от испанеца? Че ме е видял в Монте Карло. Казах ли му тогава, че се казвам Матиа Паскал? Може би. Не си спомнях…
Без сам да зная как, се намерих пред огледалото, сякаш някой ме бе хванал за ръка и ме бе завел там. Огледах се. Ах, това проклето око! Може би заради него оня щеше да ме познае. Но как така, как така Папиано беше успял да стигне дотам, че да узнае моята авантюра в Монте Карло? Това ме изумяваше повече от всичко друго. Какво трябваше да правя междувременно? Нищо. Да чакам да се случи, каквото трябваше да се случи.
Нищо не се случи. И въпреки това страхът не ме напусна дори същия ден вечерта, когато Папиано ми обясни мистерията — за мен необяснима и неразрешима, и тъй ми показа, че съвсем не е надушил следите на моето минало. Само случаят, който от известно време ме облагодетелстваше, беше пожелал да ми направи още една услуга, като ме сблъска с оня испанец. А испанецът може би изобщо не си спомняше за мене.
Според сведенията, които Папиано ми даде за него, аз трябвало да го срещна в Монте Карло, защото той бил играч по професия. Странно беше, че го срещнах в Рим, или по-скоро, че като дойдох в Рим, бях попаднал в една къща, където и той имаше достъп. Наистина, ако нямаше от какво да се страхувам, тази случайност не би ми се сторила чак толкова странна: рядко ли се случва да се сблъскаме с някого, с когото случайно сме се запознали някъде другаде? От друга страна, той имаше или смяташе, че има сериозни причини, за да идва в Рим, и то в дома на Папиано. Виновен бях аз или по-точно случаят, който ме беше накарал да си обръсна брадата и да си сменя името.
Преди около двадесет години маркиз Джилио Д'Аулета, на когото Папиано беше секретар, оженил единствената си дъщеря за дон Антонио Пантогада, аташе към Испанската легация при Светия престол. Скоро след сватбата Пантогада бил открит от полицията в някаква комарджийница, заедно с други лица от римската аристокрация, и бил отзован в Мадрид. Там продължил да играе или върши още по-лоши неща, поради което бил принуден да напусне дипломацията. Оттогава насетне маркиз Джилио Д'Аулета нямал повече мира, принуден бил непрекъснато да изпраща пари, за да изплаща дълговете от комар на непоправимия си зет. Преди четири години жената на Пантогада починала, като оставила една дъщеря на около шестнадесет години, която маркизът пожелал да вземе при себе си, като знаел иначе в какви ръце ще остане. Пантогада не искал да я остави да му се изплъзне, но после, принуден от неотложни парични нужди, отстъпил. Сега той непрестанно заплашвал тъста си, искал да си вземе дъщерята и тъкмо този ден бил дошъл в Рим с това намерение, с други думи, за да измъкне още пари от бедния маркиз, знаейки добре, че маркизът никога не би изоставил в неговите ръце своята скъпа внучка Пепита.
С пламенни думи той, Папиано, заклеймяваше недостойното изнудване от страна на Пантогада. И неговият благороден гняв беше наистина искрен. Докато той говореше, аз се възхитих на завидното устройство на неговата съвест, която, макар и да се възмущаваше по този начин, му позволяваше най-спокойно да върши подобни неща във вреда на такъв добър човек като Палеари, неговия тъст.
Междувременно маркиз Джилио този път решил да се държи твърдо. Следваше, че Пантогада трябваше да остане в Рим доста време и сигурно отново щеше да навести вкъщи Теренцио Папиано, с когото навярно се разбираше чудесно. Така че една среща между мен и този испанец рано или късно щеше да стане неизбежна. Какво да се прави?
Като не можех да се посъветвам с други, отново се посъветвах с огледалото. От гладката повърхност сякаш из дъното на яза изплува образът на покойния Матиа Паскал, от когото бе останало само онова кривогледо око, и ми каза тъй:
— В каква неприятна бъркотия си се набутал, Адриано Меис! Ти се страхуваш от Папиано, признай! И ти се иска мен да обвиниш, пак мене, само защото аз в Ница се скарах с този испанец. Но аз имах основания за това, много добре знаеш. А засега не смяташ ли, че що е достатъчно да изтриеш от лицето си последната следа от мен? Щом е тъй, следвай съвета на госпожица Капорале, обърни се към доктор Амброзини, който ще ти оправи окото. А после… ще видим!


> 13. Фенерчето

Четиридесет дни на тъмно.
Сполучлива, ох, сполучлива излезе операцията. Само дето окото ми щеше да остане съвсем мъничко по-голямо от другото. Ех, нищо! А междувременно трябваше да прекарам четиридесет дни на тъмно в моята стая.
Можах да се убедя, че когато човек страда, си създава особени представи за доброто и за злото, тоест за доброто, което другите трябва да му правят и на което той смята, че има право, сякаш от неговите страдания произтича някакво право на компенсация. А също и за злото, което той може да причинява на другите, като че за това му дават право неговите страдания. И ако другите не вършат задължителната добрина, той ги обвинява и като резултат лесно се самоизвинява за всичкото зло, което причинява.
След няколко дни затвор, прекарани в мрака на слепотата, желанието, нуждата да бъда утешаван по някакъв начин нарасна и се превърна в ожесточение. Естествено, давах си сметка, че се намирам в чужда къща и че дори само поради това трябваше да бъда благодарен на моите домакини за деликатните грижи, които проявяваха към мене. Но тези грижи не ми бяха достатъчни, дори ме дразнеха, сякаш ми ги оказваха напук. Точно така! Защото се досещах от кого идват те. Адриана ми показваше посредством тези грижи, че с мислите си е почти целия ден там, с мен, в моята стая. Благодаря за утешението! Ставаше ли ми по-топло от това, щом моята мисъл в същото време я следваше целия ден с вълнение из къщата? Тя единствено можеше да ме утеши: трябваше да го стори; тя, която повече от другите беше й състояние да разбере как и доколко ми тежи досадата и ме изгаря желанието да я видя или поне да почувствувам нейната близост.
Вълнението и досадата нараснаха и поради раздразнението, което предизвика новината за внезапното заминаване на Пантогада от Рим. Щях ли да се затворя тъй за цели четиридесет дни в мрака, ако знаех, че той ще замине толкова скоро?
За да ме утеши, господин Анселмо Палеари реши да ми докаже с дълго разсъждение, че мракът е въображаем.
— Въображаем? Този, в който съм потопен? — извиках аз.
— Малко търпение, ще ви обясня.
И той ми разви (може би за да се подготвя за спиритическите опити, които щяха да се състоят този път в моята стая, за да ме поразвлекат), та казвам, той ми разви твърде примамливо едно свое философско схващане, което може би трябва да се нарече «фенерософия».
От време на време добрият човек прекъсваше речта си, за да ме попита:
— Спите ли, господин Меис?
Аз се изкушавах да му отговоря: «Да, благодаря, спя, господин Анселмо.»
Но тъй като неговите намерения всъщност бяха добри — той искаше да ми прави компания, отговарях му, че ми е много забавно и го молех да продължи.
И господин Анселмо продължаваше да ми доказва, че за наше нещастие ние не сме като дървото, което живее и само не съзнава това и за което земята, слънцето, въздухът, дъждът, вятърът не изглеждат приятелски или враждебно настроени, каквито те в действителност не са. Обратно, на нас хората още от рождение ни е отредена печалната привилегия да чувствуваше. Ние живеем заедно с прекрасната илюзия, която е резултат от това: вземаме като съществуваща вън от нас реалност нашето вътрешно усещане за живота — изменчиво и различно според случая, времето и щастието.
И господин Анселмо сравняваше това усещане за живота с фенерче, което всеки от нас носи запалено вътре в себе си. Фенерче, което ни позволява да се видим заблудени на земята, позволява ни да видим злото и доброто. То хвърля около нас по-широко или по-тясно кръгче светлина, отвъд което е черен мрак, страхотен мрак, който не би съществувал, ако в нас фенерчето не беше запалено, ала в съществованието на който ние вярваме, докато фенерчето свети в нас. И накрая като загасне от един полъх, след нашия въображаем мъгляв ден ни поглъща вечната нощ. А може би ние просто се оказваме във власт на Съществото, което само е разбирало празните форми на нашето съзнание?
— Спите ли, господин Меис?
— Продължавайте, продължавайте, господин Анселмо, не спя. Струва ми се, че виждам фенерчето, за което говорите.
— Ах, хубаво… Но тъй като вашето око е болно, нека не навлизаме твърде много във философията, нали? И по-скоро да се опитаме да проследим за развлечение загубените светулки, каквито са нашите фенерчета в мрака на човешката орисия. Най-напред искам да кажа, че те имат най-разнообразни цветове. Какво бихте казали вие? Според стъклото, което ни доставя илюзията — голяма търговка на цветни стъкла. На мене ми се струва обаче, господин Меис, че в някои исторически епохи, както в някои възрасти на индивидуалния живот може да се установи преобладаването на определен цвят. Нали така? И наистина във всяка епоха обикновено между хората се установява известна съгласуваност на чувствата, която дава светлина и цвят на тия големи фенери, каквито са абстрактните понятия: ИСТИНА, ДОБРОДЕТЕЛ, КРАСОТА, ЧЕСТ и какво ли не още… А не ви ли се струва, че е бил червен например големият фенер на езическата добродетел? С виолетов цвят, потискащ цвят — християнската добродетел? Светлината на една обща идея се подхранва от колективно чувство и ако това всеобщо чувство се разбие, наистина остава фенерът на абстрактното понятие, но пламъкът на идеята вътре в него пращи, трепти, плаче, както обикновено става във всички ония периоди, които се наричат преходни. И после не са редки в историята буйни пристъпи на вятър, които загасят отведнъж всички тези големи фенери. Какво удоволствие! Във внезапно настъпилия мрак тогава настъпва неописуемо объркване на самотните фенерчета: един отива насам, друг отива нататък, трети се връща назад, друг се върти, никой не може да намери пътя — блъскат се, скупчват се от време на време по десетки, по две десетици, но не могат да се споразумеят и отново се разпръсват сред голяма бъркотия, в яростен ужас като мравките, които не намират дупката на своя мравуняк, запушена за развлечение от някое жестоко дете. Струва ми се, господин Адриано, че ние се намираме тъкмо в един от тези мигове: дълбок мрак и голяма бъркотия! Всички големи фенери са загасени, към кого да се обърнем? Може би трябва да вървим назад? Към оцелелите фенерчета, към онези, които великите покойници са оставили запалени на своите гробове? Спомням си едно хубаво стихотворение от Николо Томазео:
P>
Ти, малък мой светилник,
не грееш като слънце.
Не пушиш като клада.
А твоят малък пламък
нагоре към небето
стреми се да се върне.

Над гроба ми ще светиш
сред ветрове и бури.
Години ще минават.
И пътниците в мрака
със загасени свещи
от мене ще припалват.
P$
Но какво да правим, господин Меис, ако на нашата лампа липсва свещеното масло, което е подхранвало лампата на поета? Все още мнозина ходят по черквите, за да набавят необходимото гориво за своите фенерчета. Повечето от тях са бедни старци, клети жени, които животът е излъгал и които вървят напред из мрака на битието със своето запалено чувство, подобно на кандило, което пазят с трепетна грижа от ледения полъх на последните разочарования, та да им трае запалено поне дотам, до фаталната пропаст, към която бързат, като гледат непрекъснато пламъчето и постоянно си мислят: «Бог ме вижда!», за да не чуват шума на живота наоколо, който звучи в ушите им като богохулство. «Бог ме вижда…» — казват те, защото го виждат самите те, и то не само в себе си, но във всичко, дори и в своята бедност, в своите страдания, за които накрая ще бъдат възнаградени. Слабичкият, но спокоен пламък на тези малки фенерчета естествено събужда мъчителна завист у мнозина от нас. А у много други, които си мислят, че са въоръжени като Зевс със светкавиците, укротени от науката, и носят триумфално електрически лампички — обратно, те предизвикват презрително съжаление. Но питам ви аз сега, господин Меис, дали всичкият този мрак, тази огромна загадка, над която напразно философите разсъждаваха някога и която сега вече науката не изследва, но и не изключва съвсем, дали в края на краищата този мрак не е измама като всяка друга, измама на нашия разсъдък, някакво хрумване, което не може да бъде оцветено от нашите фенерчета? Ами ако ние в края на краищата се убедим, че цялата тази загадка не съществува около нас, а само в нас, и е резултат на прословутото ни чувство за живота, тоест на фенерчето, за което досега говорех? Ами ако смъртта, която толкова ни плаши, не съществува и е не изгасване на живота, а полъхът, който изгася в нас нашето фенерче? Полъхът, който премахва проклетото ни мъчително, страшно чувство за живота, стеснено, защото е ограничено от въображаемия мрак отвъд мъничкия кръг слаба светлина, която ние, загубени светулки, разпръскваме около нас? Нашият живот остава сякаш затворен в тази светлина, изключен за известно време от живота на всемира, от вечния живот, в който ние имаме усещането, че някой ден трябва да се върнем, докато всъщност ние винаги сме в него и завинаги трябва да оставаме в него, но без да ни терзае мъчителното чувство, че сме изгнаници? Границата е илюзорна, тя е в зависимост от нашата дребна светлинка, от нашата индивидуалност: в реалния свят тя не съществува. Ние — не зная дали това разсъждение ще ви направи удоволствие, — ние винаги сме живели и ще живеем с вселената, дори и сега, в сегашния наш облик, ние участваме във всички прояви на вселената, но не го знаем, не го виждаме, защото за съжаление тази проклета плачлива светлинка ни кара да виждаме само докъдето достига онова малко осветено кръгче. Поне тази светлинка да ни показваше околното такова, каквото то е в действителност! Нищо подобно! Тя го оцветява по свой начин, кара ни да виждаме някои неща, за които ние трябва искрено да съжаляваме, по дяволите, защото в друга форма на съществование над тях бихме се смели тъй лудешки, че устните ни биха се разчекнали! Смях, господин Меис, смях над всички суетни глупави огорчения, които фенерчето ни е причинило, над всички сенки, над всички странни и амбициозни призраци, които е издигнало пред нас и около нас, над страховете, които ни е вдъхвало!
О, но защо господин Анселмо Палеари, макар и да приказваше с основание против фенерчето, което всеки от нас носи запалено в себе си, искаше сега да запали друго фенерче с червено стъкло там, в моята стая, за своите спиритически опити? Не му ли беше предостатъчно онова, което имаше?
Попитах го.
— За коректив! — отговори той. — Едно фенерче срещу друго! Освен това, знаете ли, едното по някое време ще загасне!
— Мислите ли, че това е най-добрият начин да видите нещо? — дръзнах да го запитам.
— Вижте, тъй наречената светлина — отвърна с готовност господин Анселмо — ни служи да виждаме измамно тук тъй наречения живот, а за да прогледнем отвъд този живот, светлината никак не е от полза, дори вреди. Глупави са твърденията на някои учени с изсушени сърца и ограничени умствени възможности, които за свое удобство настояват, че тези опити представлявали посегателство над науката или природата. Съвсем не! Освен оскъдните нормални позналия ние искаме да открием други сили, други закони, друг живот в природата, по дяволите, нали пак изследвам природата! Ние искаме да разчупим ограниченото разбиране, което нашите ограничени сетива обикновено ни дават. Извинете, сега учените нали се мъчат да създават подходяща обстановка и условия за доброто провеждане на своите опити? Може ли да се мине без камера обскура във фотографията? И какво следва от това? Съществуват толкова много средства за контрол!
Обаче както можах да се уверя няколко вечери по-късно, господин Анселмо не използуваше никакво средство за контрол. Нали това бяха опити в семейна обстановка! Можеше ли той да подозира, че госпожица Капорале и Папиано го мамят за собствено удоволствие? И защо всъщност? Какво удоволствие е това? Той беше повече убеден и изобщо нямаше нужда от тези опити, за да засилва вярата си. Като добродушен и почтен човек, той не можеше и да допусне, че е възможно да го лъжат с друга цел. Колкото и обидно оскъдни, детински да бяха резултатите, теософията се наемаше да даде приемливо обяснение. Висшите същества от _Мисловния план_ или от някой по-горен не можеха да се принизят и да общуват с нас посредством _медиум_: затова трябваше да се задоволим с по груби прояви на души на покойници от по-долен ранг, от Астралния план, по-близък до нашия. Ето причината.
И кой можеше да му противоречи?*
[* «Вяра — пише маестро Алберто Фиорентино — по същина е нещо, на което човек се надява при неочевидни доказателства и прояви.» (Бележка на дон Елиджо Пелегриното.)]


Знаех, че Адриана винаги е отказвала да взима участие в подобни опити. Откак бях затворен в стаята, в тъмното, тя бе влизала много рядко да ме попита как съм и никога сама. Смятам, че всеки път тя задаваше този въпрос от чисто приличие. Много добре знаеше как съм! Дори ми се струваше, че долавям оттенък на закачлива ирония в гласа й, защото тя изобщо не знаеше по каква причина реших тъй внезапно да се подложа на операцията. Навярно считаше, че страдам от суета и се надявам да стана по-хубав или по-малко грозен, като ми наместят окото съгласно съвета на госпожица Капорале.
— Прекрасно се чувствувам, госпожице — отговарях аз. — Нищо не виждам…
— Е, но ще виждате, ще виждате по-добре после — казваше тогава Папиано.
Като знаех, че сме на тъмно, аз вдигах юмрук, сякаш за да го стоваря в лицето му. Той нарочно ми говореше така, за да ме дразни, това бе сигурно. Не бе възможно да не забелязва колко ме дразни: аз му го показвах по всички възможни начини, като се прозявах, пухтях и въпреки всичко той продължаваше да си влиза почти всяка вечер в моята стая (той — да!); задържаше се по цели часове и бъбреше безкрайно. Сред мрака неговият глас почти ме задушаваше, караше ме да се въртя на стола като на тръни, да сгърчвам пръсти като граблива птица. В някои мигове имах желание да го удуша. Отгатваше ли това? Долавяше ли го? Тъкмо в тези мигове неговият глас ставаше по-мек, почти гальовен.
Ние имаме нужда винаги да обвиняваме някого за нашите поражения и страдания. Папиано в края на краищата правеше всичко, за да ме накара да се махна от тази къща. И ако гласът на разума беше проговорил в ония дни у мене, трябваше да му благодаря от все сърце за това. Но как можеше да слушам този проклет глас на разума, когато той ми говореше именно през неговата уста, през устата на Папиано, който за мен имаше вина, очевидна вина, безочлива вина? Не искаше ли той да ме изгони, за да измами Палеари и да опропасти Адриана? Само това разбрах тогава от всички негови думи. Възможно ли беше гласът на разума да избере тъкмо устата на Папиано, за да бъде чут от мене? Но може би аз го поставях в неговата уста, за да имам извинение да не му вярвам? Аз, който се дразнех не от тъмнината, нито от досадните приказки на Папиано, а защото се чувствах вече объркан от нишките на живота.
За какво ми говореше той? Всяка вечер все едно и също — за Пепита Пантогада.
Макар че живеех скромно, той си беше втълпил, че съм много богат. И сега, за да отклони моите мисли от Адриана, навярно замисляше да ме накара да се влюбя във внучката на Маркиз Джилио Д'Аулета. Описваше ми я като благонравна и горда девойка, пълна с разум и воля, решителна в постъпките си, откровена и пъргава. Освен това хубавица, ах, каква хубавица! Черноока и тънка и в същото време с подчертани форми, цялата — огън! А очите — искрящи, устата — само за целувки! За зестрата казваше само: «Забележителна!» Цялото имущество на маркиз Д'Аулета — ни повече, ни по-малко. Без съмнение маркизът щял да бъде много доволен, ако скоро я омъжи не само за да се освободи от Пантогада, който го изнудва, но защото маркизът и Пепита не били в добри отношения. Маркизът имал слаб характер, бил затворен в своя мъртъв свят, а Пепита била енергична, преизпълнена с живот.
Не разбираше ли той, че колкото повече хвалеше тази Пепита, толкова повече моята неприязън към нея растеше, макар още да не я познавах?
Той казваше, че съм щял да се запозная с нея след няколко вечери. Щял да я доведе да участвува в следващите спиритически сеанси. Щял съм да се запозная и с маркиз Джилио Д'Аулета, който много искал това — Папиано му бил говорил за мен. Ала маркизът не излизал от къщи и освен това никога не би взел участие в спиритически сеанс поради своите религиозни разбирания.
— Тогава защо — попитах аз — позволява на внучката си, щом сам не взема участие?
— Защото знае в какви ръце я поверява — гордо заяви Папиано.
Не исках да узная повече. Адриана отказваше да участвува в тези опити поради своите религиозни скрупули. По щом внучката на маркиз Джилио щеше да участвува в спиритическите сеанси с разрешение на клерикално настроения си дядо, не можеше ли и тя да участвува? Въоръжен е този довод, аз се опитах да я убедя в навечерието на първия сеанс.
Беше влязла в стаята ми заедно с баща си, който въздъхна, като чу моето предложение:
— Не сме направили нито крачка напред, господин Меис. Щом се сблъска с този проблем, религията наостря уши като магаре и се тегли, както и науката. И въпреки това нашите опити, както вече казах и обясних няколко пъти на моята дъщеря, съвсем не противоречат на науката, нито на религията. Дори те представляват решително доказателство за истините, които религията подкрепя.
— Ами ако се страхувам? — възрази Адриана.
— От какво? — попита бащата. — От опита ли?
— Или от тъмнината — добавих аз. — Всички ще бъдем тук, заедно с вас, госпожице! Защо искате да липсвате само вие?
— Но аз — отговори объркана Адриана, — аз не вярвам, не мога да повярвам… и сама не зная!
Не можа да добави друго. От тона на гласа й, от затруднението, което изпитваше, аз обаче разбрах, че не само религията забранява на Адриана да присъствува на тези опити. Страхът, който тя изтъкваше като извинение, можеше да има други причини, които господин Анселмо не подозираше. Може би знаеше, че ще се наскърби, ако наблюдава недостойното зрелище — когато Папиано и госпожица Капорале мамят баща й като дете.
Нямах смелост да настоявам повече.
Но тя сякаш беше прочела в сърцето ми какво неудоволствие ми причинява нейният отказ и нерешително измърмори в тъмното: «Всъщност…» Аз веднага се възползувах:
— Отлично! Значи, утре вечер ще бъдете заедно с нас.
— Само утре вечер — съгласи се тя с усмивка.
На следния ден, късно надвечер, Папиано дойде да подготви стаята. Внесе една четвъртита чамова масичка без чекмедже, небоядисана, най-обикновена на вид. Разчисти един ъгъл от стаята. Там на една връвчица окачи чаршаф, после сложи китара, кучешки гердан с много звънчета и други предмети. Тези приготовления бяха направени при светлината на споменатото вече фенерче с червено стъкло. Докато нареждаше, той, естествено, нито за миг не престана да говори.
— Знаете ли, чаршафът служи, как да кажа… като акумулатор на тази, да я наречем, мистериозна сила. Ще видите, господин Меис как ще се вълнува, как ще се издува като корабно платно. Понякога се осветява от странна светлина, бих казал, звездна. Точно така! Още не сме успели да добием «материализация», но лъчи — да, появяват се. Ще видите, стига госпожица Силвия тази вечер да бъде в добра форма. Тя се свързва с духана свой някогашен другар от Академията, който сега е покойник. Да пази господ, починал е от туберкулоза на осемнадесетгодишна възраст. Той бил, струва ми се, от Базел, но се бил установил в Рим от доста време заедно с родителите си. Бил истински музикален гений, прекършен от жестоката смърт, преди да даде плод. Тъй поне твърди госпожица Капорале. Още преди да узнае, че притежава качествата на медиум, тя се свързала с духа на Макс. Тъй се наричал — Макс, Макс Олиц, ако не се лъжа. Точно така: обзета от този дух, тя понякога импровизирала на пианото, докато паднела на земята в безсъзнание. Една вечер дори се събрали хора на улицата, които после я аплодирали…
— И госпожица Капорале едва не изпитала страх — добавих аз спокойно.
— А, вие знаете! — рече Папиано изненадан.
— Самата тя ми каза. Значи, те аплодирали музиката на Макс, изпълнена от ръцете на госпожица Капорале?
— Точно така, да! Жалко, че нямаме пиано вкъщи. Трябва да се задоволим с някоя мелодийка, с няколко акорда на китарата. Знаете ли, понякога Макс се глуми, дори започва да къса корди… Тази вечер сам ще чуете. Мисля, че вече всичко е наред.
— Кажете, господин Теренцио, задоволете моето любопитство — попитах го, преди да си отиде. — Вие вярвате ли, наистина ли вярвате в тези неща?
— Вижте — отговори той веднага, сякаш беше очаквал въпроса, — да си кажа истината, не съм много наясно.
— Хайде де!
— Ах, но причината не е в това, че опитите се правят на тъмно, обърнете внимание! Явленията, проявите са реални. Няма какво да се каже: неоспорими. Ние не можем да не вярваме на самите нас.
— Защо не! Напротив.
— Как тъй? Не разбирам!
— Ние лесно сами се мамим! Особено когато ни е приятно да вярваме в нещо.
— Но трябва да знаете, на мене не ми е приятно! — възрази Папиано. Моят тъст, който е много навлязъл и тази материя, вярва. Аз, ей тъй, между другото, виждате ли, дори нямам достатъчно време да се замисля по тези въпроси… макар и да имам желание. Толкова неща трябва да върша аз, толкова много заради тия проклети Бурбони на маркиза, които са ме разпънали на кръст! Тук загубвам по някоя вечер. Моето мнение е, че докато по божа милост сме живи, ние нищо не можем да узнаем за смъртта й, значи, е излишно да мислим върху това. Нали е така? Господи, трябва по-скоро да се стремим да живеем колкото може по-добре! Ето как мисля аз, господин Меис: Довиждане! Сега ще изтичам да взема госпожица Пантогада от улица Понтефичи.
Върна се след около половин час недоволен: заедно с госпожица Пантогада и нейната гувернантка беше дошъл и един испански художник. Неохотно той ми го представи като приятел на дома на маркиз Джилио. Наричал се Мануел Берналдес и говорел правилно италиански. Ала не можахме да го накараме да произнесе «с»-то на моето презиме — всеки път, когато се опитваше да го произнесе, сякаш се страхуваше да не си нарани езика.
— Адриано Мой — казваше той, сякаш изведнъж бяхме станали големи приятели.
— Адриано Твой — ми идеше да му отвърна. Влязоха жените: Пепита, гувернантката, госпожица Капорале, Адриана.
— Значи, и ти си тук? Ето нещо ново — рече й неучтиво Папиано.
Той не очакваше този ход. Междувременно от начина, по който бе приет Берналдес, разбрах, че маркиз Джилио навярно не знае нищо за неговото участие в сеанса и че тук се крие някаква интрижка с Пепита.
Но този хитрец Теренцио не се отказа от своя план. Като разположи около масата медиумната верига, той си определи да седне до Адриана, а сложи до мен госпожица Пантогада.
Не бях ли доволен? Не. Пепита също не беше доволна. Говорейки съвсем като баща си, тя веднага възнегодува:
— Благодаря, тъй не мога да седя! Искам да седна между сеньор Палеари и моята гувернантка, драги сеньор Теренсио!
Червеникавият полумрак едва позволяваше да се различават очертанията и не успях да видя до каква степен е верен портретът на госпожица Пантогада, който Папиано ми беше скицирал. Държането, гласът и внезапното избухване обаче прекрасно отговаряха на представата, която си бях изградил въз основа на неговото описание.
Наистина, като отказваше презрително мястото, което Папиано й беше определил до мен, госпожица Пантогада ме обиждаше, ала аз не само не се засегнах, а дори се развеселих.
— Съвършено правилно! — възкликна Папиано. — Тогава можем да направим тъй: до господин Меис ще седне госпожа Кандида, после седнете вие, госпожице, тъста ми да остане където е, също и ние тримата оставаме както сме. Така добре ли е?
О, не! И така не беше добре: нито за мен, нито за госпожица Капорале, нито за Адриана, нито — както ще видим след малко — за Пепита, която се почувствува много по-добре в една нова верига, подредена този път от изобретателния дух на Макс.
Междувременно видях до себе си нещо като дух на жена, с някакво хълмче на главата. Шапка ли беше? Нощна шапчица? Перука? Какво, по дяволите, беше това? Под този огромен товар излизаха от време на време някакви въздишки, завършващи с кратко стенание. Никой не беше помислил да ме представи на госпожа Кандида. Сега, за да заключим веригата, трябваше да се хванем за ръка и тя въздишаше. Не и се струваше редно — и тя въздишаше. Боже, каква студена ръка!
С другата ръка държах лявата ръка на госпожица Капорале, седнала начело на масата, с гръб към закачения в ъгъла чаршаф. Папиано я държеше за дясната ръка. До Адриана, от другата страна, беше седнал художникът. Господин Анселмо седеше на другия край на масичката, срещу госпожица Капорале.
Папиано каза:
— Най-напред би трябвало да се обясни на господин: Меис и на госпожица Пантогада езикът… Как се казваше?
— Типтологичен език — подсказа господин Анселмо.
— Моля, и на мене обяснете — разпали се госпожа Кандида, като се размърда на стола си.
— Вярно! И на госпожа Кандида, разбира се!
— Ето — започна да обяснява господин Анселмо. — Два удара означават «да».
— Удара? — прекъсна го Пепита. — Какви удари?
— Удари — отговори Папиано, — нанесени върху масичката или по столовете, или където и да е другаде, или проявили се чрез докосвания.
— Ах! Не, не, не! — възкликна тя внезапно и скочи на крака. — Аз не понасям докосвания. От кого?
— Ами че от духа на Макс, госпожице — обясни и Папиано. — Аз ви намекнах, като идвахме. Бъдете спокойна, никак не боли.
— Титологически — добави госпожа Кандида с презрение, влязла в ролята на възвишена жена.
— И така — пак подхвана господин Анселмо, — два удара — «да», три удара — «не», четири — «тъмно», пет — «говорете», шест — «светлина». Стига толкова. А сега да се съсредоточим, драги господа.
И настъпи тишина. Съсредоточихме се.


> 14. Юначествата на Макс

Дали изпитах безпокойство? Не, у мен нямаше дори следа от безпокойство. Ала ме обзе остро любопитство, а също и известни опасения, че Папиано ще се изложи. Това трябваше да ми е приятно, а не ми беше. Кой не изпитва мъчително чувство или по-точно някакво хладно унижение, когато присъствува на комедия, представена зле от неопитни актьори?
«Седи между двама — мислех си. — Той или е много ловък, или упорството му да е близо до Адриана не му позволява да прецени правилно положението. Той няма да измами Берналдес, Пепита, мене и Адриана и без да изпитаме някакво удоволствие, ще разберем неговите машинации. Най-лесно от всички ще го наблюдава Адриана, която е най-близо до него. А тя вече подозира измамата и е готова. Като не може да е близо до мен, вероятно в този миг тя се пита защо се готви да присъства на един фарс, ле само обиден за нея, но и недостоен и богохулен. От своя страна Берналдес и Пепита навярно си задават същия въпрос. Папиано не разбира ли това, след като не успя да ме настани до госпожица Пантогада? Толкова ли много се надява на собствената си ловкост? Да постоим и да видим!»
Редейки тези разсъждения, аз изобщо не помислих за госпожица Капорале. Внезапно тя започна да говори като в лек полусън.
— Веригата — каза тя, — веригата трябва да се измени…
— Макс обажда ли се вече? — попита нетърпеливо добрият синьор Анселмо.
Отговорът на госпожица Капорале се забави.
— Да — каза накрая тя с усилие, почти задъхвайки се. — Но сме твърде много тази вечер…
— Истина е! — избухна Папиано. — Но, струва ми се, добре сме се нагласили тъй.
— Тихо! — предупреди Палеари. — Да чуем какво казва Макс.
— Веригата — подхвана отново госпожица Капорале — не му се струва добре уравновесена. Тук от тази страна (и повдигна моята ръка) има две жени една до друга. Добре ще е господин Анселмо да заеме мястото на госпожица Пантогада и обратно.
— Веднага! — извика господин Анселмо и стана. — Ето, госпожице, седнете тук.
Този път Пепита не се противопостави. Беше до художника.
— После — добави госпожица Капорале — госпожа Кандида…
Папиано я прекъсна:
— Да седне на мястото на Адриана, нали? Тъй си и мислех. Прекрасно!
Аз стиснах силно, силно, силно, почти до болка, ръката на Адриана, щом тя дойде да заеме мястото си до мен. В същото време госпожица Капорале ми стискаше другата ръка, сякаш за да ме попита: «Сега доволен ли сте?». «Разбира се, ужасно съм доволен!» — отговорих й аз с друго стискане, което значеше още и: «А се-сега правете, правете каквото ви харесва!».
— Тишина! — нареди точно тогава господин Анселмо. Кой беше издал звук? Кой? Масичката! Четири удара — «тъмно».
Кълна се, че не ги чух.
Само че щом загасихме фенерчето, стана нещо, което обърка всичките ми предположения. Госпожица Капорале нададе остър писък, който накара почти всички да наскачат от столовете.
— Светлина! Светлина! Какво се беше случило?
Юмручен удар! На госпожица Капорале беше нанесен юмручен удар по устата. Ужасен удар: венците й кървяха. Пепита и госпожа Кандида скочиха уплашени от столовете. Адриана веднага оттегли своята ръка от моята. Берналдес държеше между пръстите си клечка кибрит, лицето му беше червено и се усмихваше едновременно изненадано и недоверчиво, докато господин Анселмо, съкрушен, повтаряше:
— Юмрук? А как може да се обясни това?
И аз неспокойно си задавах този въпрос. Юмрук? Значи, промяната на местата не беше предварително уговорена между двамата? Значи, госпожица Капорале се беше разбунтувала срещу Папиано. А сега?
Сега, като отмести стола и притискаше кърпичка към устата си, госпожица Капорале решително заяви, че не иска повече да се занимава с тази работа. А Пепита Пантогада викаше:
— Благодаря, сеньори, благодаря! Тук нанасят удари!
— Не, не! — възкликна Палеари. — Драги господа, това е ново, изключително явление. Трябва да поискаме обяснение!
— От Макс ли? — попитах аз.
— От Макс, разбира се! Да не би вие, скъпа Силвия, да сте изтълкували зле неговите препоръки за изменение на веригата?
— Възможно е, възможно е! — извика Берналдес, смеейки се.
— Вие господин Меис, какво мислите? — попита ме Палеари, комуто Берналдес не беше особено по вкуса.
— Да, точно тъй, струва ми се — рекох аз.
Ала госпожица Копарале решително направи отрицателен знак с глава.
— Тогава? — продължи господин Анселмо. — Как да си обясним? Макс да върши глупости! Никога не го е правил! Какво ще кажеш ти, Теренцио?
Теренцио не каза нищо. Защитен от полумрака, той само вдигна рамене и толкоз.
— Хайде — рекох тогава аз на госпожица Капорале. — Нека да изпълним желанието на господин Анселмо, госпожице. Да поискаме от Макс обяснение: и ако той покаже, че е в друго настроение… изобщо, че не е в настроение, да изоставим цялата работа. Нали тъй, господин Пипиано?
— Прекрасно! — отговори той. — Да поискаме, да поискаме! Аз съм съгласен.
— Да, но аз не съм съгласна по този начин! — избухна госпожица Капорале, обърната право към него.
— На мене ли казвате? — рече Папиано. — Но ако искате, ние можем да не…
— Да, по-добре ще е — кротко каза Адриана. Но господин Анселмо веднага надигна глас:
— Ето страхливката! Това са детинщини, по дяволите! Извинете, и на вас го казвам, Силвия! Вие добре познавате духа, той ви е близък и знаете, че това е първият път, когато… Жалко ще бъде да изоставим всичко, колкото и неприятен да беше този инцидент. Явленията тази вечер се очертаха необикновено енергично.
— Твърде енергично! — възкликна Берналдес, като се закиска и зарази със смеха си и останалите.
— А и аз не бих желал да си спечеля някой удар по болното око… — добавих аз.
— Нито аз! — добави Пепита.
— Сядайте! — нареди Папиано решително. — Да последваме съвета на господин Меис. Ще се опитаме да поискаме обяснение. Ако явленията се проявят отново с твърде голяма сила, ще преустановим сеанса. Сядайте!
И духна фенерчето.
Потърсих в тъмното ръката на Адриана, която беше студена и трепетна. За да не я изплаша, аз отначало не я стиснах силно. Притиснах я постепенно, сякаш за да я стопля и заедно с топлината да й вдъхна увереност, че всичко ще протече спокойно. Без съмнение Папиано се беше разкаял за глупостта, която бе проявил по невнимание, и навярно беше променил намеренията си. Във всеки случай щеше да има миг на затишие, после може би аз и Адриана щяхме да станем мишен за Макс в мрака. «Е добре — казах си, — ако играта стане твърде груба, ще я преустановим. Няма да разреша да измъчват Адриана.»
Междувременно господин Анселмо беше започнал да говори с Макс точно както се говори с действителен, истински човек, който присъствува.
— Тук ли си?
Два слаби удара по масичката. Тук беше!
— Е, как тъй, Макс — попита Палеари с тон на ласкаво порицание, — ти, който си толкова добър, толкова внимателен, се отнесе тъй зле с госпожица Силвия? Ще ни кажеш ли защо?
Този път масичката се раздвижи, отначало слабо, после прозвучаха три силни и отсечени удара. Три удара — значи «не». Не искаше да ни каже.
— Не настояваме! — отстъпи господин Анселмо. — Ти си може би малко раздразнен, нали, Макс? Чувствам го, аз те познавам… познавам те… Кажи ни поне, дали тъй разположената верига те задоволява?
Палеари още не беше завършил този въпрос, когато почувствувах два бързи удара по челото, като с върховете на пръсти.
— Да! — извиках веднага, за да съобщя отговора на духа, и стиснах ръката на Адриана.
Трябва да призная, че това неочаквано «докосване» тогава ми направи особено впечатление. Сигурен бях, че ако вдигна навреме ръка, ще сграбча ръката на Папиано, но въпреки това… Деликатната лекота на удара и точността бяха във всеки случай прекрасно проверени. И после, повтарям, не очаквах такова нещо. Но защо Папиано беше избрал мене, за да прояви своята отстъпчивост? Искаше ли чрез този знак да ме успокои, или, напротив, това беше предизвикателство и означаваше: «Сега ще разбереш дали съм доволен!»
— Браво, Макс! — извика господин Анселмо. А аз на себе си:
«Да, да, браво! Как бих те пернал!»
— Сега, ако нямаш нищо против — подхвана домопритежателят, — би ли желал да ни дадеш знак за твоето добро отношение към нас?
Пет удара по масичката обявиха: «Говорете!»
— Какво означава това? — попита госпожа Кандида уплашено.
— Че трябва да разговаряме — обясни спокойно Папиано.
А Пепита:
— С кого?
— С когото искате, госпожице. Говорете например с вашия съсед.
— Високо ли?
— Да — каза господин Анселмо. — Това означава, господин Меис, че междувременно Макс готви някое хубаво проявление. Може би някаква светлина… Кой знае! Да разговаряме, да разговаряме…
А какво да си кажем? От известно време аз вече разговарях с ръката на Адриана и, уви, не мислех повече, не мислех за нищо! Държах на тази ръчичка дълга и пламенна реч, настойчива и в същото време гальовна, а тя ме слушаше трепетна и отпусната. Вече я бях принудил да ми даде пръстите си, да ги скопчи с моите. Горещо опиянение ме бе обзело. То се подхранваше от усилието, с което потисках страстната си пламенност, за да изразя мила нежност, подхождаща за чистотата на тази свенлива и кротка душа.
И ето че по времето, когато нашите ръце водеха този оживен разговор, аз започнах да чувствувам нещо като търкане по напречната летва между двата задни крака на стола и се смутих. Папиано не можеше да достигне с крака си чак дотам — би му попречила напречната летва на предните крака. Да е станал от масичката, за да дойде зад моя стол? Но в такъв случай госпожа Кандида би забелязала това, ако не е направо глупачка. Преди да съобщя на другите явлението, исках по някакъв начин да си го обясня; ала после размислих, че след като добих онова, което ме интересуваше, аз донякъде бях задължен да подпомагам измамата, без да се бавя повече, за да не дразня Папиано повече, отколкото трябва. И съобщих какво усещам.
— Наистина ли? — извика Папиано от своето място с учудване, което ми се стори искрено.
Не по-малко беше учудването на госпожица Капорале.
Почувствувах как косите ми се изправят. Значи, това явление беше действително?
— Търкане ли? — попита нетърпеливо господин Анселмо. — Как? Как точно?
— Точно така! — потвърдих аз почти раздразнен. — И продължава! Сякаш зад мене има кученце…
Някакво избухване на смях прекъсна моите думи.
— Но това е Минерва! Минерва е! — извика Пепита Пантогада.
— Коя е Минерва? — попитах засегнат.
— Ами че моята кучка! — рече тя, като продължаваше да се смее. — Моята стара кучка, сеньор, дето се чеше тъй о всички столове. С ваше разрешение, с ваше разрешение!
Берналдес запали друга клечка кибрит и Пепита стана да си вземе кучката, която се казваше Минерва, за да я приюти в скута си.
— Сега си обяснявам — каза недоволно господин Анселмо, — сега си обяснявам раздразнението на Макс Не сме достатъчно сериозни тази вечер.


Може би за господин Анселмо следващите вечери се държахме по-сериозно. Но ние не бяхме по-сериозни по отношение на спиритизма.
Кой можеше вече да обръща сериозно внимание на юначествата на Макс в тъмното? Масичката скърцаше, движеше се, говореше посредством силни или леки удари, други удари се чуваха по гърбовете на столовете, ту тук, ту там, из мебелите на стаята. Чуваше се драскане, шумолене, различни шумове. Странни фосфоресциращи светлини, като блуждаещи огньове, внезапно пламваха и изчезваха във въздуха. Чаршафът също засилваше и се издуваше като корабно платно, а една подставка за пепелник прави доста разходки из стаята и дори един път скочи на масичката, около която бяхме сключили веригата. А на китарата сякаш бяха поникнали криле — излетя от скришна, на който беше положена, и дойде да дрънка над нас… Мисля обаче, че Макс прояви най-добре своите подчертани музикални способности със звънчетата по една каишка за куче. По едно време тя бе поставена на врата на госпожица Капорале. Господин Анселмо сметна това за мила и твърде приятна шега от страна на Макс, само дето госпожица Капорале не я хареса чак толкова.
Очевидно под закрилата на мрака, в играта беше влязъл Шипионе, братът на Папиано, надлежно инструктиран. Наистина той беше епилептик, но небе дотам идиот, както Папиано и самият той даваха да се разбере. Поради дългия си навик да седи в мрака навярно бе придобил способността да вижда на тъмно. Аз не съм в състояние да кажа до каква степен Шипионе проявяваше ловкост в предварително замислените от брат му и госпожица Капорале измами. За нас, тоест за мен и Адриана, за Пепита и Берналдес, той можеше да си прави каквото си иска и всичко, което правеше, беше добре дошло. Той трябваше да удовлетвори само господин Анселмо и госпожа Кандида и, изглежда, прекрасно успяваше. Наистина вярно е, че двамата лесно се задоволяваха. Ох, господин Анселмо сияеше от радост, понякога приличаше на момченце, което гледа куклен театър. Аз приемах болезнено някои негови детински възклицания — унизително беше да гледам как правят на глупак един съвсем не глупав човек. Адриана също ми даваше да разбера, че изпитва угризения, загдето се развлича за сметка на комичното му лековерие и по този начин подронва авторитета на баща си.
Само това смущаваше от време на време нашата радост. И въпреки всичко', като познавах Папиано, у мен трябваше да се породи подозрение, че е намислил някоя подлост, щом се примиряваше и ме оставяше край Адриана, щом противно на моите опасения никога не ме дразнеше чрез духа на Макс, дори изглежда, че ни покровителстваше и пазеше. Но в ония мигове на свобода, която тъмнината ми даваше, аз бях преизпълнен с такава радост, че изобщо у мене не се породи подобно подозрение.
— Не! — извика по едно време госпожица Пантогада. И веднага господин Анселмо се обади:
— Кажете, кажете, госпожице! Какво стана? Какво почувствувахте?
И Берналдес усърдно я покани да говори. Тогава Пепита каза:
— Тук по страната, една милувка…
— С ръка ли? — попита Палеари. — Деликатно, нали? Студена, бегла, но в същото време деликатна… Ох, Макс може да бъде нежен с жените, стига да иска! Хайде, Макс, да видим, можеш ли отново да помилваш госпожицата?
— Aqui está! Aqui está!* — почна да вика веднага Пепита, като се смееше.
[* Тук е! Тук е! (исп.)]
— Какво става? — попита господин Анселмо.
— Отново… отново ме милва!
— Една целувка, а, Макс? — предложи тогава Палеари.
— Не! — изкрещя отново Пепита. Но някой звучно я целуна по бузата.
Тогава несъзнателно аз допрях ръката на Адриана до устата си, после, като не ми стигна това, се наведох и потърсих устата й. Тъй ние разменихме първата дълга и беззвучна целувка.
Какво стана после? Доста време ми трябваше, за да се съвзема от смущението и срама, за да се ориентирам сред внезапно настъпилата бъркотия. Дали бяха забелязали нашата целувка? Всички викаха. Блеснаха една-две запалени клечки. После запалиха и свещта, същата, която стоеше във фенерчето с червено стъкло. Всички станаха на крака! Защо? Защо? Един силен удар, един ужасен удар, сякаш нанесен от невидим огромен юмрук, прозвуча от масичката, тъй на светло. Всички побледняхме от страх и най-вече Папиано и госпожица Капорале.
— Шипионе, Шипионе! — извика Теренцио. Епилептикът беше паднал на земята и хриптеше странно.
— Сядайте! — извика господин Анселмо. — И той изпадна в транс! Вижте! Вижте, масичката се движи, повдига се, повдига се… Левитация! Браво, Макс! Ура!
И наистина, без никой да я докосва, масичката се издигна на около педя от земята и после тежко падна.
Госпожица Капорале, посиняла, трепереща, ужасена, дойде да скрие лице в гърдите ми. Госпожица Пантогада и гувернантката избягаха от стаята, докато Палеари викаше силно раздразнен:
— Ама стойте тук, по дяволите! Не нарушавайте веригата! Сега ще се случи най-интересното! Макс! Макс!
— Какъв ти Макс! — възкликна Папиано, като се отърви накрая от страха, който го държеше като закован, и притича към брат си, за да му помогне да дойде в съзнание.
Изненадата от странното и наистина необяснимо явление, на което бях присъствувал, затъмни засега спомена от целувката. Дали наистина, както твърдеше Палеари, тайнствената сила, която се бе проявила в този миг, и то на светло, пред моите очи, не идваше от някой невидим дух? Явно този дух не беше на Макс: достатъчно беше да погледнеш госпожица Капорале и Папиано, за да се убедиш в това. Този Макс го бяха измислили те. Тогава кой се беше проявил? Кой беше стоварил по масичката ужасния удар?
Много неща, четени из книгите на Палеари, изскочиха вкупом в съзнанието ми; и с тръпка си спомних за оня неизвестен човек, който се беше удавил в яза на мелницата при _Стия_, оня човек, комуто бях отнел оплакването от страна на близки и чужди.
«Дали не е той? — казах си. — Дали не е дошъл да ме навести тук, за да ми отмъсти, като разкрие всичко…»
Междувременно господин Палеари, който единствен не бе проявил нито учудване, нито страх, недоумяваше как тъй едно такова просто и обикновено явление, като левитацията на масичката, може да ни направи такова впечатление след къде-къде по-интересните чудеса, на които бяхме присъствували. За него имаше много малко значение обстоятелството, че явлението беше станало на светло. По-скоро той не можеше да си обясни как тъй Шипионе се беше озовал в моята стая, докато всички мислеха, че е в леглото.
— Прави ми впечатление — казваше той, — защото обикновено това клето момче не се интересува от нищо. Ала, види се, нашите тайнствени сеанси са възбудили у него известно любопитство: той навярно е дошъл да подслушва, влязъл е крадешком и тогава… бум, ето го впримчен! Защото, знаете ли, господин Меис, неоспоримо е, че изключителните явления, проявявани при медиумите, обикновено черпят произхода си от епилептичната, каталептичната и истеричната невроза. Макс поема от всички, измъква и от всички нас голяма доза нервна енергия, която впряга за осъществяване на явленията. Това е установено! Нямате ли усещането, че и на вас са ви измъкнали нещо?
— Още не, да си кажа право.
Почти до зори се мятах в леглото, като мисълта ми се въртеше все около оня нещастник, погребан под мое име в гробището на Мираньо. Кой бе той? Откъде бе дошъл? Защо се е самоубил? Може би е искал печалният му край да се узнае, може би този край е бил изкупление, поправяне на нещо… И аз се възползувах от това! Признавам: неведнъж в мрака се сковавах от страх. Не само аз бях чул оня удар, тук, върху масичката, в моята стая. Той ли го беше нанесъл? И не стоеше ли все още тук сред тишината, присъствуващ и невидим край мене? Ослушах се дали няма да чуя някакъв шум в моята стая. После съм заспал и сънувах страшни сънища. На следния ден отворих прозорците за светлина.


> 15. Аз и моята сянка

Случвало ми се е неведнъж, като се събудя, както се казва, в сърцето на нощта — макар че нощта в този случай се показва съвсем безсърдечна, — случвало ми се е да изпитам в тъмнината, сред тишината, странно учудване, странно смущение при спомена за нещо, извършено през деня, на светло, нещо, на което не съм обърнал особено внимание. И тогава съм се питал дали при определянето на нашите действия не вземат участие също така и цветовете, видът на заобикалящите ни предмети, многогласните шумове на живота? Да, разбира се, и кой знае още колко неща! Не живеем ли ние, както казва и господин Анселмо, във връзка с вселената? Остава да видим колко глупости ни кара да вършим тази проклета вселена. За тях после караме да отговаря нашата бедна съвест, движена от външни сили, заслепена от лъчите, които са извън нея. И, от друга страна, колко взети решения, колко начинания, колко проекти, замислени през нощта, ни изглеждат след това празни и рухват или се изпаряват при дневната светлина? Както са различни нощта и денят, тъй ние сме едно нещо денем, друго — нощем. И твърде жалки сме, уви, както денем, тъй и нощем.
Едно зная: когато след четиридесет дни отворих прозорците на моята стая и видях отново светлината, не изпитах никаква радост. Тя бе неприятно помрачена от спомена за онова, което бях правил през тия дни в мрак. Щом отворих широко прозорците, всички съображения, извинения и умозаключения, които в мрака бяха имали известна тежест, я изгубиха, дори придобиха друга, противоположна стойност… И напразно моето бедно «аз», което дълго време беше стояло при затворени жалузи и беше правило всичко, за да облекчи досадното затворничество, сега — кротко като бито куче — отиваше да търси другото «аз», което беше отворило прозорците и се събуждаше на дневната светлина: навъсено, строго, раздразнено. Напразно се мъчеше да го отклони от мрачните мисли, като го накара да се радва пред огледалото на сполучливата операция, на отново порасналата брада, а също и на бледността, която правеше по-благороден моя вид.
— Глупако! Какво направи? Какво направи? Какво бях направил? Да бъдем справедливи — нищо особено! Бях се влюбил. В мрака — моя вина ли беше? — не виждайки препятствията, бях загубил сдържаността, която си бях наложил. Папиано искаше да ми отнеме Адриана, госпожица Капорале ми я беше дала, беше я накарала да седне до мен и, горката, беше получила за награда юмрук по устата. Аз страдах и естествено поради тези страдания вярвах — както всеки друг нещастник на мое място (нещастник и човек е едно и също), че имам право на компенсация. И понеже тя беше редом с мен — бях си я взел. Там правеха опити със смъртта, а Адриана до мен беше животът, животът, който очаква целувка, за да разцъфне за радостта. И ето: Мануел Берналдес беше целунал в тъмното своята Пепита, тогава и аз…
— Ах!
Хвърлих се на креслото с ръце на лицето. Чувствувах, че устните ми се разтреперват при спомена за тази целувка. Адриана! Адриана! Какви надежди бях събудил в сърцето й с тази целувка? Да ми стане съпруга, нали? Няма що — отворете прозорците, празник е за всички!
Не зная колко време останах на това кресло, като мислех ту със затворени очи, ту цял се свивах от див страх, сякаш в отговор на остра вътрешна болка. Най-после виждах — виждах с жестока яснота каква самоизмама представлява моята илюзия, онова, което мислех за най-голямото възможно щастие в първото опиянение на моята свобода.
Вече бях изпитал доколко моята свобода, която в началото ми се беше сторила безгранична, за съжаление се оказа ограничена от оскъдността на моите средства. По-късно бях забелязал още, че свободата ми по-скоро би трябвало да се нарече самота и досада и че ме осъжда на ужасно наказание: да общувам със самия себе си. Тогава се бях приближил към другите. Ала намерението да се пазя от възстановяването, макар и частично, на разкъсаните връзки какво ми беше донесло? Ето: връзките от само себе си се бяха свързали отново. И колкото и ревностно да се противопоставях, животът ме беше увлякъл с неудържима сила: живот, от който вече бях изключен. Ах, сега вече ясно виждах, сега, когато не бе възможно повече с празни претексти, с почти детски преструвки, с жалки мизерни извинения, да си попреча да осъзная моето чувство към Адриана, да замаскирам пред себе си моите намерения, моите думи, моите действия. Без да й говоря, аз й бях казал твърде много неща, като й стисках ръката, като я бях принудил да вкопчи пръсти в моите. И; накрая една целувка, една целувка беше скрепила нашата любов. Сега как да изпълня даденото по този начин обещание? Можех ли да направя Адриана моя? Но в яза на мелницата, там при _Стия_, ония добри жени — Ромилда и вдовицата Пескаторе, не бяха хвърлили себе си, а мен! И, значи, свободна беше останала тя, жена ми, а не аз! Аз се бях примирил да бъда мъртъв, въобразявайки си, че мога да стана друг човек, да заживея друг живот. Да стана друг човек, да, но при условие нищо да не върша! Какъв човек е това тогава? Сянка на човек! И какъв живот! Докато се задоволявах да стоя затворен в себе си и да гледам как другите живеят, аз все още можех добре или зле да поддържам илюзията, че живея друг живот. Но сега, когато се бях вживял в новия живот дотам, че бях получил целувка от скъпите устни, сега трябваше да се отдръпна ужасен, сякаш бях целунал Адриана с устните на мъртвец, мъртвец, който не можеше да оживее заради нея! Продажни устни наистина аз бих могъл да целувам, но щяха ли да имат вкус на живот тези устни? О, ако Адриана, като се запознае с моя необикновен случай… Тя? Не… не… Как, дори не бива и да мисля за това! Тя е тъй чиста, тъй свенлива… Но ако любовта за нея се окаже по-силна от всичко, по-силна от всякаква благопристойност в обществото… Ах, клета Адриана, как бих могъл да я затворя в пустата килия на моята съдба, да я направя другарка на човек, който по никакъв начин не може да обяви и да докаже, че е жив? Какво да правя? Какво да правя?
На вратата се почука два пъти и аз подскочих от креслото. Беше тя, Адриана.
Каквито и огромни усилия да положих да възпра бурята на чувствата, не успях да скрия, че съм развълнуван. Развълнувана беше и тя, но от свян, който не й позволяваше да изяви, както й се искаше, радостта си, че ме вижда най-после оздравял, на дневна светлина и доволен… Не бива ли? Наистина ли не бива? Тя едва вдигна очи да ме погледне, изчерви се и ми подаде един плик:
— Ето, за вас.
— Писмо?
— Не вярвам. Навярно е бележка от доктор Амброзини. Слугата иска да знае дали ще има отговор.
Гласът й трепереше. Усмихна се.
— Веднага — казах аз, но внезапно почувствувах нежност, като разбрах: тя беше използувала писмото като претекст, за да чуе от мен една дума, която да потвърди надеждите й. Обзе ме мъчително и дълбоко съчувствие, съчувствие към нея и към мен самия, дълбока жалост, която неудържимо ме караше да я милвам, да милвам в нея моята болка. Адриана причиняваше тази болка и само в нея можех да намеря утеха. И макар да знаех, че ще затъна още повече — не успях да се сдържа. Протегнах й двете си ръце. Доверчиво, но с пламнало лице, тя бавно вдигна своите и ги положи върху моите ръце. Тогава притеглих нейната руса главица на гърдите си и прекарах ръка по косите й.
— Клета Адриана!
— Защо? — попита тя, докато я милвах. — Не сме ли щастливи?
— Да…
— Тогава защо да съм клета?
В този миг душата ми се възбунтува, изкуших се да й разкрия всичко, да отговоря: «Защо ли? Слушай: обичам те, а не мога, не трябва да те обичам! Но ако ти искаш». Хайде, хайде! Какво можеше да иска това кротко същество? Притиснах силно главицата й до гърдите си и почувствувах, че много по-жестоко би било, ако от върховната радост, която тя изживяваше в този момент, без да подозира нищо, носена от любовта, аз я провалях в бездната на отчаянието, което таях в мен.
— Защото — казах, като я пуснах, — защото зная, има толкова много неща, които ви пречат да бъдете щастлива.
Обхвана я някакво мъчително учудване, когато внезапно я освободих от прегръдките си. Може би тя очакваше след всички тези нежности да почна да й говоря на «ти». Погледна ме и като забеляза възбуждението ми, колебливо попита:
— Неща… които вие знаете… за вас или тук за… моя дом?
Отговорих с жест: «Тук, тук», за да победя изкушението, което постепенно ме завладяваше, изкушението да говоря, да се разкрия пред нея.
О, да го бях направил! Ако й бях причинил отведнъж тази единствена силна болка, щях да й спестя други страдания, а и сам не бих се замотал в нови, още по-мъчителни бъркотии. Ала моето печално откритие още беше твърде прясно, все още имах нужда да го осъзная, а любовта и съчувствието ми отнемаха смелостта да разруша изведнъж нейните надежди и самия мой живот или по-право илюзията за живот, която ми оставаше, като мълчах. Освен това чувствувах колко омразно щеше да бъде твърдението ми, че аз имам жена. Да, да! Като разкриех, че не съм Адриано Меис, щях отново да стана Матиа Паскал, _мъртъв и отгоре на това женен_! Казват ли се такива неща? Това беше върхът на тормоза, който една съпруга може да упражни върху собствения си мъж: тя да се освободи от него, да го разпознае като мъртвец в лицето на един нещастен удавник и след неговата смърт все още да му тежи на плещите. Наистина още тогава аз бих могъл да се освободя, като обявя, че съм жив. Но кой на мое място не би постъпил като мен? Всички, всички, който се намират в моето положение, биха сметнали за истинско щастие да се освободят по толкова неочакван, невероятен, приказен начин от жена, от тъща, от дългове, от жалко и болно съществование като моето. Можех ли тогава да допусна, че дори и мъртъв няма да се освободя от съпругата си, че тя ще се освободи от мен, но не и аз от нея? И че животът, който се разкриваше пред мен свободен, свободен, свободен, в края на краищата щеше да се окаже една илюзия, която не може да се превърне в действителност освен донякъде, и че повече от всякога ще бъда робски подчинен на лъжи, на преструвки, които с такова отвращение трябваше да използувам, че вечно ще бъда роб на страха да не ме открият, без да съм извършил някакво престъпление?
Адриана призна, че наистина вкъщи няма от какво да бъде доволна, но сега… И с очи, и с печална усмивка ме попита възможно ли е онова, което й причинява болка, за мене да представлява пречка? «Нали не е така?» — питаха погледът и тъжната усмивка.
— Охо, но аз трябва да платя на доктор Амброзини! — възкликнах, като се престорих, че внезапно си спомням за бележката и заслугата, който чака оттатък. Разкъсах плика и побързах да кажа шеговито: — Шестстотин лири! Я гледайте, Адриана, природата прави една от обичайните си чудатости: осъжда ме години наред да нося, така да се каже, едно непослушно око. Аз изпитвам болка и понасям затворничеството, за да изправя грешката на природата, а на това отгоре трябва и да плащам. Справедливо ли ви се струва?
Адриана мъчително се усмихна.
— Може би — каза тя — доктор Амброзини няма да се зарадва, ако му отговорите да се обърне за заплащане към природата. Освен това, струва ми се, той очаква и благодарност, защото окото…
— Според вас оправено ли е вече?
Тя се насили да ме погледне и каза тихо, като сведе веднага очи:
— Да… сега е друго…
— Аз или окото?
— Вие.
— Може би заради тази брада?
— Не, защо? Добре ви стои…
Бих си извадил окото с пръст, проклетото! Какво значение имаше за мен, че сега е на мястото си?
— И въпреки това — казах — може би то от своя гледна точка е било по-доволно преди. Сега малко ме дразни… Както и да е! Ще мине.
Отидох към стенното шкафче, в което държах парите си. Тъкмо тогава Адриана понечи да си тръгне, а аз, глупакът, я задържах. Но можех ли да предвидя? Както е известно, при всички мои неприятности, големи и малки, винаги съм бил подпомаган от щастието. А сега — ето как този път то ми дойде на помощ.
Като се опитвах да отворя шкафчето, забелязах, че ключът не се върти в ключалката. Дръпнах лекичко и вратичката изведнъж се отвори: беше отключено.
— Как! — извиках аз. — Възможно ли е да съм го оставил така?
Щом забеляза внезапното ми вълнение, Адриана силно побледня. Аз я погледнах и казах:
— Но тук… вижте, госпожице! Тук някой е бъркал!
В шкафчето цареше голяма бъркотия. Моите банкноти бяха измъкнати от кожения портфейл, в който ги пазех, и бяха разхвърляни по полицата. Ужасена, Адриана скри лицето си в ръце. Аз трескаво събрах банкнотите и започнах да ги броя.
— Възможно ли е? — възкликнах, след като ги преброих, прекарвайки треперещи длани по вледененото ми от пот чело.
Адриана щеше да загуби съзнание, но се хвана за една масичка и ме попита с глас, който сякаш не беше нейният:
— Откраднато ли е нещо?
— Почакайте, почакайте… Как е възможно? — казах аз.
И отново почнах да броя. Насилвах ядосано пръстите си, като че при триенето на хартията от банкнотите, които броях, щяха да изскочат ония, които ми липсваха.
— Колко? — попита ме тя с изкривено от ужас и отвращение лице, когато свърших да броя.
— Дванадесет… дванадесет хиляди лири — заекнах аз. — Бяха шестдесет и пет — сега са петдесет и три. Пребройте ги и вие…
Ако не бях я подкрепил навреме, бедната Адриана, сякаш ударена с тояга, щеше да падне на земята. Въпреки това с върховно усилие тя се съвзе още веднъж и хълцайки, се опита да се освободи от мен, тъй като аз исках да я сложа на креслото, и понечи да тръгне към вратата.
— Ще извикам татко! Ще извикам татко!
— Не! — задържах я аз и я принудих да седне. — Моля ви, не се вълнувайте толкова! Тъй повече се измъчвате… Аз не искам, аз не искам! Какво общо имате вие с тази работа? Моля ви, успокойте се! Оставете ме първо да се уверя, защото… Да, наистина шкафчето беше отворено, но аз не мога, не желая още да повярвам в такава значителна кражба… Хайде, бъдете добра!
И за да се уверя още веднъж, аз пак преброих банкнотите. Макар и да знаех със сигурност, че всичките ми пари бяха в шкафчето, започнах да ровя из цялата стая, дори и там, където по никакъв начин не бих оставил такава сума, освен може би в миг на умопомрачение. За да продължа търсенето, което ми изглеждаше все по-глупаво и напразно, се мъчех да се убедя, че не е вероятно някой крадец да има такава смелост. Но Адриана, покрила лицето си с ръце, сякаш бълнуваше, като прекъсваше речта си със стенания:
— Безполезно е, безполезно е! Крадец, крадец! И крадец… Всичко е било замислено предварително. Аз чух в тъмното… Породи се съмнение у мен… Но не исках да повярвам, че той може да стигне дотам…
Папиано, да. Крадецът можеше да бъде само той. Той, с помощта на брат си, по време на спиритическите сеанси…
— Но защо — стенеше тя мъчително, — защо държите толкова пари тук, вкъщи?
Аз се обърнах и я загледах тъпо. Какво да й отговоря? Можеше ли да й кажа, че в положението, в което се намирам, бях принуден сам да държа парите си? Можеше ли да й кажа, че е невъзможно да ги вложа по някакъв начин, да ги поверя на някого, че нямах дори възможност да ги внеса в някоя банка, защото после при изтеглянето можеше да възникне някакво усложнение и аз нямаше как да докажа правото си на тези пари?
И за да не изглеждам стъписан, се показах жесток:
— Нима можех да предположа такова нещо? Адриана отново покри лицето си с ръце и зарида отчаяно, като стенеше:
— Господи, господи, господи!
Страхът, който би трябвало да обземе крадеца, който бе извършил; кражбата, обзе мен вместо него, като си помислих какво щеше да се случи. Папиано сигурно/ и не предполагаше, че аз ще обвиня в тази кражба испанския художник, господин Анселмо, госпожица Капорале или слугинята, или духа на Макс. Той навярно беше сигурен: че ще обвиня него, него и брат му. И въпреки това — ето той се беше решил, сякаш за да ме предизвика.
А аз? Какво можех да направя аз? Да съобщя в полицията? Как? Нищо! Нищо! Аз нищо не можех да направя! И този път — нищо. Почувствувах се унижен, сразен. Това беше второто откритие през този ден. Познавах крадеца, а не можех дори да го обвиня. Какво право на защита от страна на закона имах аз? Кой бях аз? Никой. За закона аз не съществувах. Оттук нататък всеки можеше да ме ограбва, а аз трябваше да мълча.
Но не беше възможно Папиано да знае всичко това! Тогава?
— Как е могъл да го направи? — разсъждавах на глас. — Как е събрал толкова смелост?
Адриана вдигна лице и ме погледна удивена, сякаш за да ми каже: «Е, как, нима не знаеш?».
— Ах, да! — рекох аз и разбрах изведнъж.
— Но вие ще съобщите в полицията! — извика тя, като стана. — Оставете ме, моля ви се, оставете ме да повикам татко!… Той веднага ще съобщи!
Още веднъж успях навреме да я задържа. Само това ми липсваше — сега Адриана да ме принуди да съобщя в полицията! Не стигаше ли, чеса ми откраднали като някаква дреболия дванадесет хиляди лири? Трябваше и да се страхувам, че кражбата ще се узнае! Трябваше ли да моля, да заклинам Адриана да не вика високо и да не казва на никого? Но тя не искаше и да чуе. Сега я разбирам добре: Адриана не можеше по никакъв начин да позволи да премълча и да премълчи сама. Не можеше по никакъв начин да приеме онова, което на пръв поглед изглеждаше великодушие от моя страна. Тя имаше много основания: първо, поради своята любов, после, заради честта на своя дом, а също и заради мен и поради омразата, която изпитваше към зет си.
Бях изпаднал в трудно положение. Стори ми се, че нейното искрено възмущение отива твърде далече. Изкрещях й ядовито:
— Ще мълчите, аз го налагам! Няма да казвате никому нищо, разбрахте ли? Скандал ли искате?
— Не! Не! — бързаше да ми противоречи бедната Адриана, като плачеше. — Искам да освободя моя дом от оня безчестен човек!
— Но той ще отрече! — възразих аз. — И тогава вие и всички от къщата ще трябва да се явят пред съдията… Не разбирате ли?
— Отлично! — отвърна Адриана пламенно, цялата трепереща от възмущение. — Нека отрече, нека отрече! Но ние от наша страна имаме какво друго да кажем срещу него. Съобщете в полицията, не обръщайте внимание на нищо, не се страхувайте за нас… Ще ни направите добро, повярвайте, голямо добро! Ще отмъстите за бедната ми сестра… Трябва да разберете, господин Меис, че ще ме обидите, ако не го направите. Аз искам, искам вие да съобщите! Ако вие не съобщите, аз ще съобщя. Нима искате аз и моят баща да търпим тоя позор! Не! Не! Не! И после…
Стиснах я в обятията си: не мислех повече за откраднатите пари, като я гледах да плаче отчаяно, да се измъчва. Обещах й, че ще постъпя както иска, само и само да се успокои. Не, какъв позор? То не беше никакъв позор нито за нея, нито за татко й. Знаех върху кого пада вината за тази кражба. Папиано беше сметнал, че моята любов към нея струва поне дванадесет хиляди лири, а аз трябваше да го опровергая? Да съобщя в полицията? Добре, бих го направил, но не заради мене, а за да освободя къщата от тоя нехранимайко! Добре, но при условие: преди всичко да се успокои, да не плаче тъй! Хайде, хайде! И после тя трябва да ми се закълне във всичко най-скъпо за нея, че няма да каже никому, никому за тази кражба, преди аз да съм се посъветвал с адвокат за всички възможни последствия, които нито аз, нито тя може да предвиди в сегашното състояние на изключителна възбуда.
— Кълнете ли се? Във всичко най-скъпо?
Тя се закле и с един поглед, замъглен от сълзи, ме накара да разбера в какво се кълне и кое й е най-скъпото на света.
Клетата Адриана!
Останах сам сред стаята, замаян, празен, унищожен, сякаш целият свят беше опустял. Колко време мина, преди да се съвзема? И как се съвзех? Глупак! Глупак! Като някой глупак отидох да огледам вратичката на шкафчето, та да видя дали няма някакъв белег от взлом. Не, нямаше никаква следа. Беше отворено чисто с шперц, докато аз грижливо пазех ключа в джоба си.
«Нямате ли усещането — ме беше попитал Палеари в края на последния сеанс, — нямате ли усещането, че и на вас са ви измъкнали нещо?»
Дванадесет хиляди лири!
Мисълта за моето абсолютно безсилие, за моето нищожество отново ме завладя, смая ме. Възможността да бъда ограбен и да трябва да си трая, дори да се страхувам, че кражбата ще бъде разкрита, сякаш съм я извършил аз, а не някой крадец, досега още не беше се появявала в съзнанието ми.
Дванадесет хиляди лири? Малко са, малко са! Могат да ми откраднат всичко, дори да ми смъкнат ризата от гърба, а аз трябва да мълча! Какво право имам да говоря? Първото нещо, което ще ме попитат, ще бъде следното: «А вие кой сте? Откъде имате тези пари?». А ако не съобщя в полицията… Я да поразмислим! Ако тази вечер го хвана за врата и му извикам: «Веднага връщай парите, които си взел ей оттам от шкафчето, крадец такъв!». Той ще се развика, ще отрича. Та може ли да ми каже: «Да, тъй вярно, ето ги тук парите, по погрешка съм ги взел». Щом не може? Възможно е дори да ме даде под съд за обида. Значи — мълчание, мълчание! Изглеждаше ми щастие да вярват, че съм мъртъв! Е добре, аз съм мъртъв. Мъртъв? По-зле от мъртъв! Господин Анселмо ми бе напомнил това: мъртвите не се страхуват от смъртта, а аз съм още жив за смъртта и в същото време — мъртъв за живота. Какъв живот можеше да бъде моят оттук нататък? Предишната досада, самотата, общуване сам със себе си?
Закрих лице с ръцете си. Отпуснах се на креслото.
Ах, поне да бях мошеник! Щях да се приспособя, може би щях да свикна да живея тъй, привързан към несигурната си съдба, изоставен на случая, изложен на непрекъснат риск, без корени, без същност. Но аз? Аз не можех. Тогава какво да направя? Да си вървя? Къде? А Адриана? Но какво можех да направя за нея? Нищо… Нищо… И как да си вървя, тъй без всякакво обяснение, след всичко, което се случи? Тя ще си помисли, че причината е тази кражба и ще се запита: «Защо той пожела да спаси виновния и да накаже мен — невинната?» Ах, не, не, бедна Адриана! Но, от друга страна, като съзнах безсилието си, можех ли да се надявам, че ще направя по-малко злонамерена моята роля в нейния живот? По необходимост трябваше да се показвам непоследователен и жесток. Непоследователността, жестокостта бяха същинският моя жребий и аз пръв страдах от тях. Дори Папиано, крадецът, извършвайки кражбата, за съжаление се оказваше по-последователен и по-малко жесток от мене.
Той искаше да се ожени за Адриана, за да не върне на тъста си зестрата на първата си жена. Аз се бях намесил да му отнема Адриана. И следователно аз трябваше да върна зестрата на Палеари.
Последователно разсъждение на един крадец!
Крадец? Но дори и крадец не беше: защото кражбата беше по-скоро привидна, отколкото реална — в действителност, като познаваше почтеността на Адриана, той не допускаше, че аз искам да я направя своя любовница — следователно исках да стане моя съпруга; в такъв случай аз щях да получа парите отново под формата на зестра на Адриана и освен това щях да имам една благоразумна и добра женичка! Какво повече можеше да искам?
О, аз бях сигурен, че ако можех да чакам и ако Адриана имаше достатъчно сила да запази тайната, Папиано щеше да изпълни обещанието да върне зестрата на покойната си съпруга дори преди изтичане на годишния срок.
Тези пари, истина е, нямаше вече да се върнат при мене, защото Адриана не можеше да бъде моя, но щяха да отидат при нея, ако тя съумееше да мълчи, както я посъветвах, и ако аз можех още известно време да се задържа тук. Много голяма изкусност, много умение трябваше да вложа и тогава Адриана, ако не друго, би спечелила поне възвръщането на своята зестра.
Поуспокоих се поне за нея, като мислех така. Ах, но не и за мен! За мене оставаше жестокият факт на кражбата и на моята самоизмама, пред която кражбата на дванадесет хиляди лири беше нищо, дори беше нещо добро, стига в края на краищата да се превърне в печалба за Адриана.
Видях се завинаги изключен от живота, без възможност да се върна в него. С тази скръб в сърцето, с това убеждение, аз веднага трябваше да си отида от къщата, с която вече бях свикнал, в която бях намерил малко спокойствие, в която почти си бях свил гнездо. И отново да блуждая по улиците без цел, без намерения, в пустота. Страхът да не попадна отново в мрежата на живота щеше да ме държи повече от всякога далече от хората, сам, съвсем сам, недоверчив, мрачен. И танталовите мъки щяха да се подновят за мене.
Излязох от къщи като луд. Скоро се озовах на улица Фламиния при Понте Моле. За какво бях отишъл там? Огледах се, после очите ми се спряха на сянката на моето тяло. Останах дълго да я съзерцавам. Накрая ядосано вдигнах крак срещу нея. Но не, не можех да я стъпча: това бе моята сянка.
Кой от нас двамата беше повече сянка! Аз или тя?
Две сенки!
Там бяхме — на земята, и всеки можеше да мине и да ни стъпче: да стъпи на главата ми, да стъпче сърцето ми, а аз трябваше да мълча. Сянката трябваше да мълчи.
Сянката на един мъртвец: ето какво беше моят живот…
Мина една кола; нарочно останах неподвижен на мястото си: първо мина конят с четирите си крака, после колелата.
— Ето там, бързо, през врата премини! Охо, и ти ли, кученце? Хайде, бъди добро: вдигни краче, вдигни краче!
Избухнах в злобен смях. Кученцето уплашено избяга, каруцарят се обърна да ме изгледа. Тогава се раздвижих и сянката тръгна с мен, пред мен. Ускорих крачките си, с удоволствие я замъкнах под други коли, под стъпките на минувачите. Злобно настроение ме бе обзело, сякаш бе сграбчило с нокти стомаха ми. Накрая не издържах повече да гледам тая моя сянка, исках да я отърся от краката си. Обърнах се, но ето сега тя беше след мене.
«А ако започна да тичам — помислих си, — тя ще ме последва!»
Разтърках силно чело от страх, че полудявам, че превръщам това в идея фикс. Да, наистина тъй беше, тази сянка беше символът, привидението на моя живот! Аз бях онова там, проснато на земята, изложено на милостта на чуждите крака. Ето какво беше станало от Матиа Паскал, загинал при _Стия_ — неговата сянка по улиците на Рим.
Но тази сянка имаше сърце, а не можеше да обича. Имаше пари тази сянка и всеки можеше да ги открадне, имаше глава, но за да мисли и да разбере, че това е главата на една сянка, а не сянката на една глава. Точно тъй!
Тогава аз я почувствувах като нещо живо, тази сянка, и усетих състрадание към нея, сякаш конят и колелата на колата, и краката на минувачите наистина ми бяха причинили страдания. И реших да не я оставям повече там, на земята. Мина трамвай. Качих се в него.
А когато се прибрах вкъщи…


> 16. Портретът на Минерва

Още преди да се отвори вратата, отгатнах, че нещо сериозно е станало в къщата: чух Папиано и Палеари да викат. Срещу мен изтича крайно развълнувана госпожица Капорале:
— Значи, вярно е? Дванадесет хиляди лири? Замръзнах задъхан, объркан. Шипионе Папиано, епилептикът, прекоси в този миг входното антре бос, с обущата в ръце, твърде бледен, без сако. През това време брат му оттатък крещеше:
— Сега обадете ме, обадете ме на полицията! Внезапно ме обзе силно раздразнение срещу Адриана, която въпреки забраната, въпреки клетвата беше проговорила.
— Кой ви каза? — извиках аз на Капорале. — Съвсем не е вярно: намерих си парите!
Госпожица Капорале ме погледна смаяно:
— Парите? Намерени? Наистина ли? Ох, слава тебе, господи! — извика тя, вдигна ръце и изтича последвана от мен да обяви ликуваща новината в трапезарията, където Папиано и Палеари викаха, а Адриана плачеше.
— Намерени! Намерени! Ето господин Меис! Намерил си парите!
— Как?
— Намерени?
— Възможно ли е?
И тримата останаха като треснати: Адриана и баща й бяха с пламнали лица, а разстроеното лице на Папиано имаше землист цвят.
Вгледах се в него за миг. Сигурно съм бил по-блед и от него и целият треперех. Той наведе очи като покрусен и изтърва сакото на брат си. Отидох срещу него, почти опрях гърди до неговите и му протегнах ръка.
— Извинявайте много, вие и всички… извинете ме — казах.
— Не! — извика Адриана възмутена, но веднага притисна кърпичката към устата си.
Папиано я погледна и не посмя да ми протегне ръка. Тогава аз повторих:
— Извинете ме… — и още повече протегнах ръка, за да почувствувам как трепери неговата. Приличаше на ръката на мъртвец, а също и очите му, мътни и изгаснали, изглеждаха очи на мъртвец.
— Много съжалявам — добавих, — че без да искам, ви причиних такава сериозна неприятност, такова безпокойство…
— Но не… тоест да… наистина — измънка Палеари. — Ето, то беше нещо, което… Да, не можеше да бъде, по дяволите! Много съм щастлив, господин Меис, наистина съм щастлив, че сте намерили тези пари, защото…
Папиано изпухтя, прекара двете си ръце по потното чело и по темето и като ни обърна гръб, се загледа към терасата.
— Постъпих като оня… — подхванах аз, усмихвайки се насила. — Търсех магарето, а съм бил на него. Носил съм дванадесетте хиляди лири тук, в портфейла, у мен.
Но Адриана вече не издържа:
— Че нали вие в мое присъствие проверихте навсякъде, също и в портфейла, нали там в шкафчето…
— Да, госпожице — прекъснах я аз със студена и строга непоколебимост. — Търсил съм лошо, това е очевидно, щом съм ги намерил. Дори от вас прося специално извинение, че с моята занесеност навярно съм причинил повече неприятности на вас, отколкото на другите. Но надявам се, че…
— Не! Не! Не! — извика Адриана, като се разрида и бързо излезе от стаята, последвана от госпожица Капорале.
— Не разбирам… — рече Палеари объркан. Папиано се обърна гневно:
— Въпреки това отивам си още днес… Изглежда, вече няма нужда от… от…
Прекъсна, сякаш въздухът му се свърши, понечи да се обърне към мен, но не му достигна смелост да ме погледне в лицето:
— Аз… не успях, повярвайте, дори да възразя… когато ме… тук сред тях… Хвърлих се срещу брат си, който… при неговата невменяемост… Какъвто е болен… е безотговорен, тоест тъй мисля… Кой знае! Човек би могъл да повярва, че… Аз го домъкнах тук… Дива сцена беше! Бях принуден да го съблека… Да го претърся… Из дрехите… дори обувките… А той… Ах!
При тези думи плачът избухна в гърлото му, очите му се напълниха със сълзи и покрусен от мъка, той добави:
— И тъй всички видяха, че… Разбира се, щом вие… След всичко това си отивам!
— Не, не! Нищо подобно! — казах аз тогава. — Заради мене? Вие трябва да останете тук! По-скоро аз ще си отида!
— Но какво говорите, господин Меис! — възкликна наскърбен Палеари.
И Папиано, който се бореше с плача, направи отрицателен жест с ръка. После каза:
— Трябваше… трябваше да си отида. Дори всичко това се случи, защото аз… тъй, невинно… съобщих, че трябва да си вървя заради моя брат, който повече не бива да се държи вкъщи… Дори маркизът ми даде… ето тук го имам… едно писмо до управителя на една клиника в Неапол, където се налага да отида и заради други документи, които му трябват… А тогава моята балдъза, която толкова… заслужено, разбира се… изпитва към вас, такова уважение… скочи и рече, че никой не може да напуска къщата… че всички трябва да останем, защото тя… Не зная… била открила… Да каже това на мене! На своя зет! Може би защото аз, беден, но честен, имам да връщам на моя тъст още…
— Хайде, какви ги говориш пък сега! — прекъсна го Палеари.
— Не! — възрази гордо Папиано. — Аз, аз наистина мисля, мисля много за това, не се съмнявайте! И ако си отида… Клети, клети Шипионе!
И като не успя повече да се сдържи, избухна в отчаян плач.
— Добре — рече Палеари шашардисан и развълнуван. — Какво общо има той с тази работа!
— Нещастни братко мой! — продължи Папиано с такъв изблик на искреност, че и аз дори се усетих пронизан от жалост.
В неговия изблик долових угризението, което той чувствуваше в този миг към брат си, с когото си беше послужил, на когото би стоварил вината за кражбата, ако бях съобщил в полицията, и когото преди малко беше унижил чрез претърсване.
Той най-добре от всички знаеше, че не съм намерил парите, които беше откраднал. Моето неочаквано изявление го спаси тъкмо в минутата, когато, виждайки се загубен, той обвиняваше брат си или поне подсказваше — съгласно замисъла, който предварително бе набелязал, — че единствено брат му може да е извършил кражбата. Изявлението просто го бе смазало. Сега плачеше поради неудържимата нужда да даде изблик на жестоко разтърсената си душа, а може би и защото чувствуваше, че няма как да стои пред мен, освен като плаче. С този плач той се прекланяше, едва ли не коленичеше в краката ми, но при условие че аз ще държа на моето твърдение. Ако аз сега, след като си направих удоволствието да го видя унизен, отречах, че съм намерил парите, той щеше да се нахвърли върху мен разярен. Вече се подразбираше — той не знаеше и не можеше да знае нищо за тази кражба, а аз е моето твърдение спасявах само брат му. В края на краищата, ако аз го бях обадил на полицията, Шипионе не би пострадал поради своята невменяемост. А от своя страна Папиано се вричаше, както вече беше намекнал, че ще върне зестрата на Палеари.


Стори ми се, че разбирам всичко това от неговия плач. Подканян от господин Анселмо, а също и от мен, накрая той се успокои; каза, че ще се върне скоро от Неапол, веднага щом брат му бъде затворен в психиатрична клиника и след като приключи някакво свое начинание, което напоследък бил започнал там в съдружие с един приятел, и след като направи издирванията на документите, които били необходими на маркиза.
— Дори тук му е мястото… — рече той, обръщайки се към мен. — Беше ми изхвръкнало от ума! Господин маркизът ми беше казал, че ако не ви е неприятно, днес… заедно с моя тъст и с Адриана…
— Да! Отлично! — извика господин Анселмо, без да го остави да довърши думите си. — Всички ще отидем… Прекрасно! Струва ми се, че има причина сега да сме весели! Какво ще кажете, господин Адриано?
— Колкото за мен… — рекох, като разтворих ръце.
— Тогава към четири часа… Съгласен ли сте? — предложи Папиано и окончателно избърса сълзите от очите си.
Оттеглих се в стаята си. Мисълта ми веднага отлетя при Адриана, която след моето опровержение беше избягала, плачейки. Ами ако дойдеше сега да ми поиска обяснение? Естествено тя не би могла да повярва, че съм намерил парите. Какво ли предполага тогава? Че аз, отричайки по този начин кражбата, искам да я накажа за потъпканата клетва. Но защо? Да, защото именно от адвоката, към когото съм се обърнал за съвет, както й бях казал, съм разбрал, че тя и всички обитатели на къщата ще бъдат държани отговорни. Е, добре, но нали тя ми беше казала, че е готова да посрещне скандала? Да, но ставаше ясно — аз не бях пожелал: бях предпочел да пожертвувам дванадесетте хиляди лири. Следователно тя трябваше да вярва, че от моя страна това е великодушна постъпка, жертва от любов към нея. Ето каква нова лъжа ме принуждаваше да измисля моето положение… Гадна лъжа, която ме украсяваше с една съвършена, деликатна проява на любов, като ми придаваше толкова по-голямо великодушие, колкото по-малко тя го искаше и желаеше.
Но не! Не и не! Какво си измислях аз! Трябваше да достигна до съвсем други заключения, като следвам логиката на моята необходима и неизбежна лъжа. Какво ти великодушие! Каква ти саможертва! Какво ти доказателство за любов! Можеше ли да се заблуждавам по-нататък бедната девойка? Аз трябваше да задуша, да сподавя моята страст, да не отправям повече към Адриана нито един поглед, нито една любовна дума. Какво ще стане тогава? Как би могла да съгласува тя моето привидно великодушие и, сдържаността, която трябваше да си наложа отсега нататък към нея? Следователно по необходимост трябваше да се възползувам от тази кражба, за която тя бе узнала против волята ми и която бях отрекъл, за да прекъсна всякакви връзки с нея. Но що за логика е това? Едно от двете: или бях жертва на кражба — но тогава по каква причина, след като познавах крадеца, не исках да го обадя и оттеглях любовта си, сякаш Адриана бе виновна? Или пък наистина бях намерил парите! Но тогава защо не продължавах да я обичам?
Почувствувах, че се задушавам от отвращение, от гняв, от омраза към самия мене. Да можеше поне да й кажа, че не проявявам никакво великодушие, че по никакъв начин не можех да съобщя за кражбата в полицията. Но все пак трябваше да дам някакво обяснение. А може би моите пари са крадени? Тя би могла да предположи и това. Или трябваше да й кажа, че ме преследват, че съм компрометиран беглец, който е принуден да живее в сянка и не може да свърже съдбата си с една жена? Нови лъжи за бедното момиче. Но, от друга страна, можех ли да й кажа истината, истината, която на самия мене вече ми изглеждаше като невероятна, нелогична приказка, като нелеп сън? За да не я излъжа и сега, трябваше ли да призная, че всичко дотук е било лъжа? Ето докъде би ме довело разкриването на моето положение. И за какво? За мене това нямаше да бъде никакво извинение, нито пък някакво лекарство за нея.
И въпреки всички тези размишления, тъй както бях възмутен от себе си и отчаян, може би бих признал всичко на Адриана, ако вместо да изпрати госпожица Капорале, самата тя беше влязла в моята стая, за да ми обясни защо е потъпкала клетвата си.
Впрочем аз вече знаех причината: самият Папиано ми я беше казал. Госпожица Капорале добави, че Адриана е неутешима.
— А защо? — попитах аз с престорено безразличие.
— Защото не вярва — отговори тя, — че вие наистина сте намерили парите.
Точно тогава у мен се породи идеята (която прекрасно отговаряше на душевното ми състояние, на отвращението, което изпитвах към себе си) да накарам Адриана за загуби всякакво уважение към мен, за да престане да ме обича. Хрумна ми да се покажа фалшив, груб, непостоянен, користен. Тъй щях да се накажа за злото, което й бях причинил. Вярно е, че в момента щях да й причиня друга болка, но целта беше да й направя добро, да я излекувам.
— Не вярва? Как тъй не вярва? — казах аз на госпожица Капорале, като се засмях горчиво. — Дванадесет хиляди лири, госпожице… пари са това, а не трици! Вярвате ли, че щях да бъда тъй спокоен, ако ми ги бяха откраднали?
— Но Адриана ми каза… — опита се да възрази тя.
— Глупости! Глупости! — прекъснах я. — Вярно е наистина, че за миг у мен се появи подозрение… Но и тогава казах на госпожица Адриана, че не вярвам такава кражба да е възможна… И наистина така излезе! Освен това, защо ще казвам, че съм намерил парите, ако действително не съм ги намерил?
Госпожица Капорале вдигна рамене.
— Може би Адриана мисли, че вие имате някаква причина, за да…
— Не! Не! — побързах да я прекъсна. — Повтарям, касае се за дванадесет хиляди лири, госпожице. Ако бяха тридесет, четиридесет лири, щях да кажа — нищо!… Но повярвайте ми, не съм толкова великодушен. По дяволите! Човек трябва да е истински герой, та…
Когато госпожица Капорале отиде да предаде моите думи на Адриана, аз закърших ръце, захапах пръсти. Точно тъй ли трябваше да се държа? Да се възползувам от кражбата, като че с откраднатите пари искам да й заплатя, да компенсирам неоправданите надежди? Ах, колко подло постъпвам! Навярно тя сега оттатък крещи от гняв и ме презира, без да разбира, че нейната мъка е и моя. Е добре, тъй и трябва да бъде! Тя трябва да ме намрази, да ме презира, както самият аз се мразя и презирам. И дори, за да я озлобя още повече срещу мене, за да направя нейното презрение още по-дълбоко, сега ще проявя любезност към Папиано, към нейния неприятел, сякаш за да го обезщетя пред нейните очи за подозрението. Да, да, тъй ще удивя и самия мой крадец, като дори накарам всички да повярват, че съм луд. И нещо повече, и нещо повече: нали сега трябваше да отидем в дома на маркиз Джилио? Да, още днес ще започна да ухажвам госпожица Пантогада.
— Тъй ще ме презреш още повече, Адриана! — проплаках, като се проснах на леглото. — Какво друго, какво друго мога да направя за тебе?
Малко след четири часа господин Анселмо дойде да почука на вратата на стаята ми.
— Ето ме — казах му и си сложих палтото. — Готов съм.
— Тъй ли ще дойдете? — запита Палеари и ме погледна учуден.
— Защо? — попитах аз.
Но веднага забелязах, че на главата ми още стои пътническият каскет, който обикновено носех вкъщи. Набутах го в джоба си и откачих шапката си от окачалката, докато господин Анселмо се смееше, смееше, като че и той…
— Къде сте се запътили, господин Анселмо?
— Ама гледайте как щях да тръгна и аз! — отговори той, като продължаваше да се смее, и посочи пантофите на краката си. — Вървете, вървете оттатък, там е Адриана…
— И тя ли ще дойде? — попитах.
— Не искаше да дойде — отговори Палеари, като се отправи към своята стая. — Но аз я убедих. Вървете, тя е в трапезарията. Вече е готова…
С какъв суров укорителен поглед ме посрещна госпожица Капорале, когато влязох в трапезарията! Тя толкова бе страдала от любов и толкова пъти е била утешавана от нежната и невинна девойка, че сега, когато Адриана вече знаеше какво е любов, сега, когато Адриана беше наранена, госпожица Капорале искаше на свой ред от благодарност и с готовност да я утеши. Тя се възмущаваше от мене, защото й се струваше несправедливо да карам да страда едно такова добро и хубаво същество. Наистина самата тя не беше нито добра, нито хубава и ако мъжете се показваха лоши към нея, попе можеха да имат някакво извинение. Но защо да се причиняват страдания на Адриана?
Това ми говореше нейният поглед и ме канеше да погледна онази, която карах да страда.
Колко беше бледна! Още се познаваше по очите й, че е плакала. При тази мъка кой знае какво усилие й е струвало да се облече, за да излезе с мене…


Независимо от настроението, в което отидох на това посещение, личността и домът на маркиз Джилио Д'Аулета събудиха у мен известно любопитство.
Знаех, че той се е установил в Рим, защото вече не виждаше друго средство за реставрация на Кралството на Двете Сицилии освен триумфа на светската власт на папата: щом Рим бъде върнат на светия престол, единството на Италия ще се разпадне и тогава… кой знае! Маркизът не желаеше да изрича пророчества. За момента неговата роля беше ясно определена: безпощадна борба — там, в редиците на клерикалите. Неговият дом беше посещаван от най-непримиримите прелати на курията, от най-разпалените поборници на черната партия.
Този ден обаче в обширния, разкошно подреден салон нямаше никой. Всъщност не беше точно тъй. В средата имаше един триножник, който прикрепяше недовършено платно — портрет на Минерва, кучката на Пепита, цялата черна, излегнала се на бяло кресло, с глава, облегната на двете предни лапички.
— Произведение на художника Берналдес — обяви изтежко Папиано, сякаш ни представяше някой, който изискваше от наша страна дълбок поклон.
Най-напред влязоха Пепита Пантогада и гувернантката, госпожа Кандида.
Последния път бях видял и едната, и другата в полумрака на моята стая. Сега, на светло, госпожица Пантогада ми се стори друга; наистина не изцяло, а само в носа. Възможно ли беше тя да е била с този нос и в моята стая? Бях си я представил с вирнато, закачливо носле, а ето че носът й беше орлов, и то твърде голям. Но и тъй все пак беше хубава: мургава, с искрящи очи, с лъскави, много черни и вълнисти коси, с деликатни, добре очертани пламенни устни. Дрехата й бе тъмна на бели точки и стоеше като нарисувана на нейното кръшно и оформено тяло. Кротката руса хубост на Адриана бледнееше пред нея.
Най-после разбрах какво има на главата си госпожа Кандида! Прекрасна жълто-червена къдрава перука, а връз перуката — голяма кърпа от лазурна коприна, дори може да се каже шал, артистично вързан под брадичката. Колкото рамката беше живописна, толкова жалко изглеждаше мършавото отпуснато личице, макар и белосано, изписано и намазано.
Междувременно старата кучка Минерва не се изморяваше да проявява любезността си с насилено дрезгаво лаене. Но бедното животно не лаеше нас, то лаеше триножника, лаеше към бялото кресло. За кучката това навярно бяха инструменти за мъчение: лаят бе изблик на протест на отчаяна душа. Тя просто искаше да изгони проклетия уред от салона, проклетия уред с три дълги крака; но понеже той стаеше на мястото си неподвижно и заплашително, кучката се оттегляше на свой ред, като лаеше. После пак се нахвърляше отгоре му, показваше зъби и разярена се оттегляше.
Дребна, трътлеста, дебела за своите слаби крачка, Минерва беше наистина нещастно тромаво животинче. Очите й вече бяха замъглени от старостта, козината на главата й — побеляла. А на гърба си, в основата на опашката, тя цялата беше оскубана поради навика да се чеше по шкафовете, в напречните летви на столовете, където и както й дойде. Знаех вече това.
Внезапно Пепита сграбчи кучката за врата и я хвърли в ръцете на госпожа Кандида с вик: — Тихо!
В този миг влезе бързо дон Иняцио Джилио Д'Аулета. Превит, почти прегънат на две, той изтича към своето кресло до прозореца, седна, постави бастуна между краката си, изпусна дълбока въздишка и се усмихна на своята смъртна умора. Изтощеното му бръснато лице, набраздено само от вертикални бръчки, беше мъртвешки бледно, но очите му, напротив, бяха живи, горящи, почти младежки. Около бузите и слепоочията странно стърчаха големи кичурчета коси, които изглеждаха като четчици от мокра пепел.
Той ни прие много сърдечно, като говореше с подчертан неаполитански акцент. После помоли своя секретар да продължи да ни запознава със спомените, които изпълваха целия салон и доказваха неговата вярност към династията на Бурбоните. Вниманието ни бе привлечено от някаква картинка, покрита със зелена завеска, на която със златна сърма беше извезан следният надпис — «Не крия, а пазя. Вдигни ме и чети!» Маркизът помоли Папиано да откачи от стената рамката и да му я подаде. В рамката, под стъклото, се пазеше едно писмо от Пиетро Улоа, който през септември 1860, тоест малко преди кралството да издъхне, канеше маркиз Джилио Д'Аулета да стане член на правителството, което после не успя да се конструира. До него беше черновата на писмото, с което маркизът приемаше. Гордото писмо заклеймяваше всички, които бяха отказали да поемат отговорността за властта в този миг на върховна опасност и на мъчителен хаос, пред лицето на врага, пред опасността от пирата Гарибалди, стигнал почти пред вратите на Неапол.
Като четеше на висок глас този документ, старецът се развълнува и разпали дотам, че макар написаното да противоречеше на моите разбирания, събуди у мен уважение. И той от своя гледна точка е бил герой. Това мое впечатление се повтори когато маркизът ми разказа историята на някаква лилия от позлатено дърво, която също се намираше там, в салона. Сутринта на 5 септември 1860 година кралят излизал от Неаполитанския дворец в открита каляска заедно с кралицата и двама благородници от двора: каляската стигнала до улица Киайа и трябвало да спре поради задръстване от каруци и екипажи пред една аптека, която имала фирма, украсена със златни лилии. Една стълба, подпряна до фирмата, пречела на движението. Неколцина работници, покатерени на стълбата, откачили от фирмата лилиите. Кралят забелязал и посочил на кралицата тази проява на подла предпазливост от страна на аптекаря, същия, който в други времена сам бил просил честта да кичи фирмата си с кралската емблема. Маркиз Д'Аулета случайно минавал оттам: възмутен, вбесен, той се втурнал в аптеката, сграбчил за яката подлеца, посочил му краля вън, после му плюл в лицето и като размахал една от откачените лилии, започнал да вика сред навалицата: «Да живее кралят!»
Дървената лилия му напомняла сега онази тъжна септемврийска утрин и една от последните разходки на неговия монарх по улиците на Неапол. Той се гордееше с лилията не по-малко, отколкото със златния ключ на камерхер, със знака на ордена «Сан Дженаро», и с толкова много други отличия, които представляваха цяла изложба в салона под два маслени портрета на крал Фердинандо и Франческо II.
За да изпълня своето злополучно намерение, малко по-късно аз оставих маркиза заедно с Палеари и Папиано и се приближих до Пепита.
Веднага забелязах, че беше много нервна и нетърпелива. Най-напред пожела да узнае от мен колко е часът.
— Четири и половина? Добре, добре!
Че вече е четири и половина, навярно не й беше много приятно, както заключих от тона на това «Добре, добре!», произнесено със стиснати устни, и от невъздържаните и почти агресивни думи, с които веднага след това тя се нахвърли срещу Италия и още повече срещу Рим, гордеещ се прекалено много със своето минало. Каза ми между другото, че те в Испания имали tambien* един Колизей като нашия, също тъй древен, но не му обръщали никакво внимание:
[* Tambien — също (исп.).]
— Piedra muerta!*
[* Piedra muerta — мъртви камъни (исп.).]
Много по-голяма стойност за тях имала една Plaza des toros*. Да, и особено тя ценяла повече от всички шедьоври на древното изкуство този портрет на Минерва, от художника Мануел Берналдес, който се бавел и не идвал. На това се дължеше нетърпението на Пепита и то вече беше достигнало върха си. Тя трепереше, докато говореше, от време на време бързо докосваше с пръст носа си, хапеше устни, сключваше и отпускаше ръце, а погледът й беше устремен към входа.
[* Арена за бикоборство (исп.).]
Най-после лакеят обяви пристигането на Берналдес, който се появи разгорещен, запотен, сякаш беше тичал. Пепита веднага му обърна гръб и се опита да възприеме студено и безразлично държане. Но след като той поздрави маркиза и се приближи към нас, или по-право към нея, и говорейки на испански език, поиска извинение за закъснението си, тя не успя да се сдържи и му отговори с главозамайваща бързина:
— Преди всичко говорете италиански, защото сме в Рим и тук са тия господа, които не разбират испански, и не е много учтиво вие да говорите с мене на испански. И после, ще ви кажа, че не ме интересува вашето закъснение и можеше да не се извинявате.
Твърде огорчен, испанецът се усмихна нервно и се поклони. После я попита дали може да продължи портрета, тъй като все още е светло.
— Както обичате! — отвърна му тя все така хладно. — Може да рисувате без мене или да отложите работата, ако ви е угодно.
Мануел Берналдес отново се поклони и се обърна към госпожица Кандида, която държеше кучката в ръце. Тогава започна мъчението за Минерва. Но на още по-жестоко мъчение бе подложен нейният мъчител: за да го накаже за закъснението, Пепита така започна да кокетничи с мене, че дори надмина целта, която си бях набелязал. Като хвърлях по някой бегъл поглед към Адриана, забелязах колко много страда тя. И тъй, измъчваха се не само Минерва и Берналдес, а също и аз, и Адриана. Чувствувах как лицето ми пламва, сякаш постепенно ме опияняваше съзнанието за горчивината, която нарочно причинявах на този нещастен младеж. Впрочем той не събуждаше у мен съчувствие. Дълбоко в себе си изпитвах съчувствие само към Адриана, но тъй като трябваше да я карам да страда, малко ме интересуваше, че и той ще изпита същата болка. Струваше ми се дори, че колкото повече страдаше той, толкова по-малко страда Адриана. Насилието, което всеки от нас извършваше над себе си, постепенно нарасна и дотолкова се изпълни с напрежение, че непременно трябваше да избухне по някакъв начин.
За претекст послужи Минерва. Тъй като днес не я респектираше погледът на нейната господарка, щом художникът вдигнеше очи от нея, за да се обърне към платното, тя тихичко се надигаше, нарушаваше позата, в която искаха да я държат, завираше лапичките и муцунката си във вдлъбнатината между облегалката и седалката на креслото, сякаш искаше да се навре и скрие там, като обръщаше към художника задницата си, добре открита, прилична на буквата «о», и разклащаше като за подигравка вирнатата си опашка. Вече няколко пъти госпожа Кандида я поставяше отново в предишното положение. Докато чакаше, Берналдес пухтеше, улавяше по някоя дума, отправена към Пепита, и коментирайки моите изрази, мърмореше под носа си. Забелязвах това и неведнъж бях готов да го предупредя: «Говорете по-високо!» Най-после той изгуби търпение и извика на Пепита:
— Моля, поне заставете този пес да стои неподвижно.
— Пес, пес, пес! — избухна Пепита, като размаха ръце силно възбудена и възмутена. — Може да е пес, но не бива да й се казва така!
— Кой знае какво разбира, бедничката — забелязах аз извинително към Берналдес.
Този израз наистина можеше да се изтълкува двояко. Съзнах това едва след като го произнесох. Аз исках да кажа: «Кой знае какво си въобразява, че й правят.» Но Берналдес придаде на моите думи друг смисъл, изпадна в ярост и гледайки ме право в очите, подхвърли:
— Това показва, че вие сам не разбирате! Неговият поглед бе твърд и предизвикателен, а аз бях силно възбуден, тъй че не можах да се въздържа и му отговорих:
— Аз разбирам, драги господине, че вие някой ден ще станете велик художник…
— Какво става тук? — попита маркизът, като забеляза, че нашият разговор добива агресивен характер.
Берналдес загуби всякакъв контрол над себе си, надигна се и застана лице в лице срещу мене.
— Велик художник! Престанете!
— Да… велик художник, но струва ми се, сте недостатъчно възпитан, щом карате малките кученца да се страхуват — казах аз тогава решително и надменно.
— Много добре. Ще видим дали само кученцата! — заяви той и излезе.
Пепита внезапно избухна в странен плач, разтресе се и падна в ръцете на госпожа Кандида и Папиано.
Сред настъпилата суматоха, докато заедно с другите се грижех за госпожица Пантогада, положена на канапето, почувствувах, че някой ме сграбчва за рамото и видях над себе си отново Берналдес, който се беше върнал. Навреме успях да се запазя от неговата вдигната ръка и го отблъснах със сила, ала той отново се хвърли върху ми, замахна още веднъж и лекичко докосна лицето ми. Хвърлих се разярен, но Папиано и Палеари притичаха да ме задържат, докато Берналдес се оттегляше и викаше:
— Моля да се считате за оскърбен! На ваше разположение съм! Тук знаят моя адрес!
Маркизът се беше вдигнал наполовина от креслото, целият трепереше и викаше срещу нападателя. През това време аз се мятах между Палеари и Папиано, които ми пречеха да го настигна и да се нахвърля върху художника. Маркизът също се опита да ме успокои, като каза, че като благороден човек, сега аз трябва да изпратя двама приятели, та да дам добър урок на този простак, дръзнал да прояви такова неуважение към неговия дом.
Целият разтреперан, останал без дъх, аз едва му поисках извинение за неприятния инцидент и изхвръкнах навън. Палеари и Папиано ме последваха. Адриана остана при припадналата, която бе отнесена вътре.
Сега трябваше да моля моя крадец да ми стане секундант — той и Палеари. Към кого друг можех да се обърна?
— Аз ли? — невинно и удивено възкликна господин Анселмо. — Ами! Дума да не става! Сериозно ли говорите? — и се усмихваше. — Аз не разбирам от тези работи, господин Меис… Хайде, хайде, това са глупости, детинщини, извинете, ама тъй си е…
— Вие ще се съгласите заради мене! — извиках му енергично, понеже в този миг не биваше да влизам в спор с него. — Ще отидете с вашия зет да посетите онзи господин и…
— Не, аз няма да отида! Какво говорите! — прекъсна ме той. — Поискайте ми нещо друго, каквото пожелаете: готов съм да ви услужа. Но това, не: не е работа за мене преди всичко. И после, нали вече ви казах — това са детинщини! Не бива да се отдава значение… Празна работа…
— Не е тъй, не е тъй! — намеси се Папиано, като видя, че кипвам. — Не е празна работа! Господин Меис има пълното право да иска удовлетворение. Дори бих казал, че това е негов дълг. Точно така! Трябва! Трябва!
— Тогава ще отидете вие с някой ваш приятел — рекох, без да очаквам отказ от него.
Ала Папиано скръбно разпери ръце.
— Повярвайте, на драго сърце бих го направил!
— Как, нима няма да го направите? — извиках силно насред улицата.
— По-тихичко, господин Меис — помоли той смирено. — Вижте… Чуйте, преценете… Влезте ми в положението, аз съм нещастен подчинен, жалък секретар на маркиза… Слуга, слуга, слуга…
— Какво общо има това с цялата работа? Самият маркиз… Не чухте ли?
— Да, тъй вярно. Но утре? Този клерикал… пред своята партия… да отговаря за секретаря си, който се забърква в рицарски спорове? Свети боже, вие и не подозирате… какви интриги! А онази кокетка видяхте ли я? Влюбена е като котка в художника, в оня мошеник… Утре ще се помирят и тогава аз, извинявайте, какво ще бъде моето положение? Ще си го изкарат на мене! Бъдете благоразумен, господин Меис, преценете моето положение… Точно така стоят нещата.
— Значи, искате да ме оставите сам в това трудно положение! — избухнах аз раздразнен. — Не познавам никой друг в Рим!
— … Но мисля, че може да се излезе от това положение! Може! — побърза да ме посъветва Папиано. — Исках да ви го кажа… Както аз, тъй и моят тъст само ще се объркаме повече, повярвайте, не сме подходящи… Вие имате право, вие треперене от гняв, виждам, във вените ви тече кръв, а не вода! Е добре, обърнете се към двама офицери от кралската войска: те не могат да откажат да защитят достойнството на такъв благороден човек като вас в един спор, където е заложена честта ви. Ще им се представите, ще им изложите вашия случай… Навярно не за първи път ще им се случи да окажат подобна помощ на човек, който не е тукашен.
Бяхме стигнали до входната врата на нашия дом. Казах на Папиано:
— Добре — и го зарязах с тъста му. Тръгнах сам, мрачен, без определена посока.
Още веднъж пред мен се изправи смазващата мисъл за моето абсолютно безсилие. В моето положение можех ли да изляза на дуел? Още ли не бях разбрал, че нямам право да правя нищо? Двама офицери? Хубаво. Но най-напред те ще поискат да узнаят, и то с основание, кой съм аз. Ах, можеха да ми плюят в лицето, да ми зашлевяват плесници, дори да ме бият с бастун, а аз трябваше да ги моля да ме удрят силно, колкото си искат силно, ала без да викат, да не вдигат много шум. Двама офицери! Да речем, че им открия истинското си положение; ами че те отначало не биха ми повярвали! Кой знае какви подозрения ще им хрумнат; и после, както и в случая с Адриана, то ще бъде безполезно: дори и да ми повярват, те първо ще ме посъветват отново да оживея, защото един мъртвец не може да отговаря на условията на рицарския кодекс.
И тъй, трябваше ли да понеса спокойно обидата, както понесох кражбата? Наскърбен, почти зашлевен, предизвикан, да се измъкна като някой страхливец, да изчезна тъй в мрака на непоносимата орис, която ме очаква, изпълнен с презрение и омраза към самия мене?
Не! Не! Как бих могъл да живея по-нататък? Как ще понеса такъв живот? Не, не, не! Стига! Стига! Спрях. Всичко се завъртя около мен, почувствувах, че краката ми не ме държат. В същото време в мен се надигна тъмно чувство, което премина като трепка от главата до петите ми.
— Но поне първо, първо… — казах си, сякаш бълнувах. — Поне първо да опитам… Защо не? Може и да… Поне да опитам… за да не изглеждам в собствените си очи такова нищожество… Ако успея… ще изпитвам по-малко отвращение към себе си… Тъй и тъй няма какво да загубя… Защо да не опитам?
Бях на две крачки от кафене «Араньо». «Там, там — на риск!» И в сляпото възбуждение, което ме пришпорваше, влязох в кафенето.
В първия салон около една масичка имаше петима или шестима офицери от артилерията. И тъй като един от тях се обърна да ме погледне, понеже спрях смутен и нерешителен наблизо, аз му кимнах за поздрав и казах с пресипнал от вълнение глас:
— Моля… извинете… Може ли да ви кажа две думи?
Той беше някакъв младеж без мустаци, навярно излязъл същата година от Военната академия, подпоручик. Стана веднага и много учтиво се приближи към мене.
— Кажете. Слушам ви, господине.
— Ето, аз ще се самопредставя: Адриано Меис. Не съм оттук и не познавам никого… Случи ми се една… една разправия, да… Бих имал нужда от двама секунданти… А не зная към кого да се обърна… Вие, с някой ваш другар, не бихте ли желали…
Изненадан, объркан, той ме гледа известно време, после се обърна към другарите си и извика:
— Грильоти!
Извиканият, който също беше подпоручик, но по-възрастен, с чифт вирнати мустаци, е монокъл, затикнат с усилие в едното око, зализан, замазан, се надигна, като продължаваше да говори със събеседниците си (произнасяше р-то като французин), и се приближи. Направи ми лек, сдържан поклон. Още като го видях да става, ми се прииска да кажа на подпоручичето: «О, не този, не този, моля ви, не този!», но както узнах след малко, никой друг от компанията не беше по-подходящ за случая. Той знаеше на пръсти всички правила на рицарския кодекс.
Не съм в състояние да разкажа от игла до конец всичко онова, което той е удоволствие ми разказа относно моя случай, и всичко онова, което искаше от мен… Трябвало да телеграфирам, не зная как и не зная кому, да изложа, да определя, да отида при полковника… ça va sans dire…* както бил направил той още когато не бил военен и в Павиа му се случило същото такова нещо… Защото в тази област на рицарските отношения… и тъй нататък, и тъй нататък, изреждаше членове, прецеденти, спорни случаи, съдилища на честта и какво ли не още.
[* То се разбира от само себе си! (фр.)]
Бях започнал да се чувствувам на тръни още в началото, щом го видях: представете си какво чувствувах сега, докато го слушах да говори тъй! По едно време не издържах повече: цялата кръв се беше качила в главата ми. Избухнах:
— Тъй вярно, господине! Зная това! Добре, добре, имате право, но как мога сега да телеграфирам? Аз съм сам! Искам да се бия, това е! Да се бия веднага, още утре, ако е възможно… Без толкова усложнения! Какво разбирам аз от тези работи! Аз се обърнах към вас с надеждата, че няма да има нужда от толкова формалности, от такова протакане, от толкова — извинете — глупости!
След този изблик разговорът се превърна почти в спор и завърши внезапно с избухване на неудържим смях от страна на всички присъствуващи офицери. Избягах навън разярен, с пламнало лице, като че ме бяха били с камшик. Притиснах ръце към главата си, сякаш за да задържа разсъдъка, който ме напускаше, и преследван от смеховете, се отдалечих презглава, за да се скрия, да се завра някъде… Къде? Вкъщи? Изпитах ужас и затова тръгнах, тръгнах лудешки наслуки. После постепенно забавих крачките си и накрая, изтощен, спрях, сякаш не можех повече да влача душата си, смазан от гаврата, трепереща и преизпълнена с оловно тежка мъчителна чернилка. Известно време стоях замаян. После отново се раздвижих. Сега изведнъж се почувствувах без смисъл и олекотен по странен начин от всякакво притеснение, почти затъпял. Отново взех да блуждая — не зная колко време трая това, — като се спирах тук и там да поглеждам витрините на магазините, които един по един се затваряха, и ми се струваше, че правят това за мен и завинаги и че улиците малко по малко ще се лишат от живот, та да остана сам, сам в нощта, скитник сред мълчаливите къщи, тъмни къщи, със затворени прозорци и залостени врати, залостени за мене и завинаги. Целият живот се затваряше, загасваше, замлъкваше заедно с тази нощ и аз вече го виждах като отдалече, сякаш за мене той нямаше повече ни цел, ни смисъл. И ето, накрая, без да искам, почти воден от тъмното чувство, което се бе надигнало в мен, бе обзело цялото ми същество, се намерих на моста Маргерита, облегнат на парапета, да гледам с широко отворени очи черната река в нощта.
— Там?
Разтърси ме тръпка на уплаха, която причини веднага яростно надигане на всички мои гневни сили, пропити с чувство на жестока омраза срещу ония, които някъде отдалече ме тласкаха да загина, тъй както бях загинал там, в мелницата в _Стия_. Те — Ромилда и майка й, ме бяха хвърлили в това безизходно положение. Ах, на мене никога не би ми дошло наум да симулирам самоубийството, за да се освободя от тях! И ето, след като блуждах две години като сянка, воден от илюзията за живот отвъд смъртта, сега се виждах принуден, насилен, влачен за косите да изпълня над себе си тяхната присъда! Те наистина ме бяха убили! Само те, те единствени се бяха освободили от мене.
Разтърси ме дълбоко възмущение. А не можех ли да им отмъстя, вместо да се самоубивам? Кого щях да убия? Един мъртвец? Все едно — никой.
Замръзнах, сякаш ме ослепи внезапна светлина. Да си отмъстя! Значи, трябваше да се върна в Мираньо? Да изляза от лъжата, която ме задушаваше и вече ставаше непоносима, да се върна в живота за наказание на ония, да се върна с моето истинско име, в истинските условия на моя живот, с истинските и лично мои нещастия? А сегашните? Можех ли да ги отърся от гърба си, ей тъй, като че са омразен товар, който може да се захвърли? Не, не, не! Чувствувах, чене мога да го направя. И се мятах там на моста, несигурен в собствената си бъдеща съдба.
Междувременно ето че в джоба на палтото си е неспокойни пръсти напипах нещо. Не разбрах какво е. Накрая в изблик на гняв го измъкнах навън. Беше моят пътнически каскет, същият, който, като излизах от къщи, за да посетя маркиз Джилио, бях набутал машинално в джоба си. Понечих да го хвърля в реката, но миг преди това ми проблесна някакъв спомен. Една мисъл от времето, когато пътувах от Аленга до Торино, се завърна в моята памет с цялата си яснота.
— Тук — казах си почти несъзнателно — на този парапет… шапката… бастуна… Да! То е същото, каквото стана с Матиа Паскал там, при яза на мелницата. То може да стане сега и тук с Адриано Меис… Един по един! Връщам се в живота! Ще си отмъстя!
Тръцка на радост, дори изблик на лудост ме обзе, ободри ме. Да, разбира се! Аз не трябваше да убия себе си — един мъртъв човек! Аз трябваше да убия налудничавата, абсурдна преструвка, която ме беше измъчвала, терзала две години, да унищожа оня Адриано Меис, осъден да бъде страхливец — един лъжец, един нещастник. Оня Адриано Меис трябваше да убия, който, въплъщавайки едно измислено име, беше длъжен да има мозък от кълчища, сърце от папиемаше, каучукови вени, в които трябваше да тече малко оцветена вода вместо кръв. Оня, да! Затова марш долу, долу, печално и омразно плашило! Удави се там, както се удави Матиа Паскал! Всеки по реда си! Тази сянка на живот, родена от една зловеща лъжа, по този начин ще изчезне достойно с помощта на друга зловеща лъжа! И тъй всичко се поправя! Как по друг начин бих могъл да удовлетворя Адриана за злото, което й причиних? А обидата на оня мошеник трябваше ли да си я задържа? Беше ме нападнал коварно, подлецът! О, аз бях сигурен, че не се страхувам от него! Не аз, не аз, а Адриано Меис беше понесъл обидата! И ето — сега Адриано Меис се самоубива.
За мене нямаше друг път за спасение.
Започнах да треперя, сякаш наистина се готвех да убия някого. Ала мозъкът ми се беше внезапно прояснил, на сърцето ми беше леко и обладавах една почти радостна яснота на духа.
Огледах се. Мина ми предположението, че отсреща, по крайречния булевард може да има някой, някой нощен пазач, който ме е видял да стоя доста време на моста и може би се е спрял да ме наблюдава. Исках да се уверя: отидох, погледнах първо на площад Либерта, после крайречния булевард Мелини. Никой. Тогава се върнах обратно, но преди да отида отново на моста, спрях между дърветата под един фенер. Откъснах листче от бележника си и написах с молив: _Адриано Меис_. Какво повече? Нищо. Адреса и датата. Стигаше толкова. Всъщност целият Адриано Меис се съдържаше в тази шапка, в този бастун. Ще оставя вкъщи всичко друго — дрехи, книги… След кражбата носех парите в себе си.
Върнах се на моста кротко, приведен. Краката ми трепереха, сърцето блъскаше в гърдите ми. Избрах най-слабо осветеното от фенерите място, махнах си веднага шапката и вмъкнах под панделката сгънатата бележка, после я сложих на парапета, а до нея — бастуна. Нахлупих на главата си провиденциалния пътнически каскет, който ме спаси, и — дим да ме няма — укрих се в сянката като крадец, без да се обръщам назад.


> 17. Въплъщаване

Пристигнах на гарата навреме за влака, който тръгваше в дванадесет и десет за Пиза.
Купих си билет и се сгуших в един второкласен вагон, смъкнах козирката на каскета чак до носа си, не толкова за да се скрия, колкото за да не виждам. Но въпреки това виждах — с мисълта си. Беше ме завладяло кошмарното видение на онази шапка и на бастуна, оставени там, върху парапета на моста. Може би някой тъкмо в този миг минава оттам и ги забелязва. Или може би някой нощен пазач вече е изтичал до полицейското управление, за да съобщи. А аз бях все още в Рим! Какво чакаме? Дъхът ми спираше от нетърпение.
Най-после влакът потегли. За щастие бях сам в купето. Скочих на крака, вдигнах ръце, изпуснах една безкрайна въздишка на облекчение, сякаш смъкнаха товар от гърдите ми. Ах! Отново бях жив, отново бях аз, Матиа Паскал! Сега можех да викам на всички с пълен глас: «Аз, аз! Матиа Паскал! Аз съм. Не съм умрял! Ето ме тук!» И няма да бъде необходимо повече да лъжа, няма да се страхувам, че ще бъда разкрит. В действителност не беше точно тъй: първо трябваше да стигна до Мираньо. Най-напред там трябваше да се покажа, да се обявя, да накарам да ме признаят за жив, да се свържа отново с погребаните си корени. Безумец! Как си бях въобразил, че едно дърво, отрязано от своите корени, може да живее? И въпреки това, въпреки това спомнях си другото пътуване от Аленга до Торино. Тогава се смятах за щастлив и се радвах по същия начин. Безумец! Казвах си: освобождение! Тъй ми изглеждаше тогава свободата! Да, с оловния похлупак на лъжата върху мен! Оловен похлупак върху една сянка. Сега отново на гърба ми ще тежи жена ми, а също и тъщата. Вярно е, но не ми ли тежаха те и когато бях мъртъв? Сега поне бях жив и закален. Аха, сега ще видят те!
Като премислях нещата, просто невероятно ми се струваше лекомислието, с което две години преди това се бях хвърлил встрани от всякакъв закон, в неизвестността. Спомних си как първите дни ликувах в своето неразбиране или по-скоро в своята лудост. Тъй беше в Торино и после едно подир друго в градовете, където често странствувах — ням, сам, затворен в самия мен, в онова, което тогава ми изглеждаше моето щастие. И ето ме в Германия, нагоре по Рейн с един параход: сън ли бе то? Не, то беше истина! Ах, ако можех да остана винаги в онова състояние, да пътувам, чужденец в живота. Но после в Милано, после… онова бедно кученце, което исках да купя от стария продавач на кибрит. Започнах вече да се осъзнавам. И после… ах, после!
Върнах се с мислите си в Рим, влязох като сянка в изоставената къща. Всички ли спят? Може би Адриана не спи. Чака ме още, чака да се прибера, навярно са й казали, че съм отишъл да търся двама секунданти, за да се бия с Берналдес. Тя не чува да се прибирам и се страхува, и плаче…
Притиснах силно ръцете си към лицето, почувствувах как сърцето ми се стяга от мъка.
— Но щом не можех да бъда жив за тебе, Адриана — проплаках, — по-добре е ти сега да мислиш, че съм мъртъв! Че са мъртви устните, които взеха целувка от твоите уста, клета Адриана!… Забрави! Забрави!
Ах, какво щеше да стане в този дом на следното утро, когато се представи някой от полицейското управление и съобщи за нещастието? Като мине първото объркване, ще отдадат моето самоубийство на някаква причина? На приближаващия дуел? Но не! Най-малко ще изглежда странно един човек, който никога не е давал основания да го смятат за страхливец, да се самоубие от страх пред предстоящия дуел. Тогава? Защото не съм могъл да намеря секунданти? Несъстоятелен претекст! Или може би… кой знае? Нямаше ли нещо скрито, нещо тайнствено в моето странно съществование, някаква загадка?
О, да, разбира се! Това ще си помислят, без съмнение! Самоубивам се ей тъй, без видима причина, без преди това да съм показвал по някакъв начин своите намерения. Да, бях проявил някакви странности в последните дни: бъркотията с кражбата, първо подозирам, после внезапно опровергавам. О, а тия пари дали са били мои? Не е ли трябвало да ги върна някому? Може би съм си присвоил незаконно част от тези пари и съм искал да мина за жертва на кражбата, а сетне съм се разколебал и накрая — самоубил? Кой знае? Без съмнение аз бях твърде тайнствен човек: нямах никакъв приятел, нито едно писмо не съм получил, никога, отникъде…
Може би по-добре щях да направя, ако на онова листче бях написал някакво обяснение освен името, датата и адреса. Някакво обяснение за самоубийството, каквото и да е. Да, но в оня миг… И после какво обяснение?
Кой знае как и кога — помислих си развълнувано — вестникарите ще се развикат за този тайнствен Адриано Меис. Тогава естествено ще се появи и моят прословут братовчед, оня Франческо Меис от Торино, помощник данъчен агент, който ще даде сведения в полицейското управление. Ще направят разследвания по следите на тези данни и кой знае какво ще излезе наяве. Да, а парите? Наследство? Адриана ги видя, тя видя всичките ми банкноти. Да си представим Папиано: той веднага напада шкафчето! Но го намира празно… И тогава, значи, парите са загубени, на дъното на реката? Жалко! Жалко! Ах, как ще се ядоса, че не ги е откраднал навреме всичките! Полицейското управление ще изземе моите дрехи, моите книги… И чии ще станат те? Ох, поне да остане някакъв спомен за бедната Адриана! С какви очи ще гледа тя оттук нататък моята опустяла стая?
Тъй, докато влакът гърмеше в нощта, в главата ми се рояха въпроси, предположения, мисли, най-различни чувства. Не ми даваха покой.
Реших, че е благоразумно да спра за някой и друг ден в Пиза, за да не се установи връзката между появяването на Матиа Паскал в Мираньо и изчезването на Адриано Меис в Рим, една връзка, която лесно би се набила в очи, особено ако римските вестници вдигнат много шум за това самоубийство. Щях да почакам в Пиза да пристигнат римските вестници — вечерните и утринните. После, ако не се е вдигнал много шум, преди да отида в Мираньо, щях да се отбия в Онелия при моя брат Роберто, за да проверя върху него впечатлението, което ще направи моето възкресение. Ала трябваше абсолютно да се въздържам да правя какъвто и да е намек за моя престой в Рим, за приключенията, които бях преживял. За моите две години отсъствие щях да дам фантастични сведения, да измисля далечни пътешествия. Ах, сега, като се връщам в живота, и аз мога да си позволя да изричам лъжи, много, много лъжи, като лъжите на кавалера Тито Ленци, дори и по-големи.
Оставаха ми повече от петдесет и две хиляди лири. Кредиторите, като са знаели, че съм мъртъв от две години, сигурно са се задоволили с имението _Стия_ заедно с мелницата. Навярно е било продадено, то и воденицата, и тъй по някакъв начин отношенията са се уредили и няма повече да ме тормозят. Аз повече от всякога ще се погрижа да не ме тормозят. С петдесет и две хиляди лири в Мираньо бих могъл да живея ако не охолно, то поне прилично.
Като слязох от влака в Пиза, най-напред отидох да си купя шапка, с форма и размери на шапката, която обикновено носеше Матиа Паскал. Веднага след това влязох да подстрижат гривата на оня глупак Адриано Меис.
— Късо, много късо, нали! — казах на бръснаря.
Вече ми беше поникнала брадичка и сега с къси коси, ето че започнах да приемам предишния си вид; но сега той беше много подобрен, по-фин, да, дори по-благороден. Окото вече не беше кривогледо. Ех, не беше характерно за Матиа Паскал това око!
Все пак нещо от Адриано Меис щеше да остане на лицето ми. Но сега най-неочаквано заприличах на Роберто.
Ала ето ти беда; след като се освободих от цялата си буйна грива, нахлупих купената току-що шапка и главата ми хлътна в нея чак до тила. Трябваше да се справя с тази неприятност, като с помощта на бръснаря сложих нагъната хартия под хастара на шапката.
За да не вляза ей тъй е празни ръце в хотела, купих куфар: в него на първо време щях да сложа костюма, който беше на гърба ми, и балтона. Трябваше да се снабдя с всичко, не вярвах след толкова време жена ми там, в Мираньо, да е запазила някой мой костюм и бельото ми. Купих готов костюм от един магазин и го облякох. С новия куфар в ръка се установих в хотел «Нептун».
Бях посетил Пиза, когато бях Адриано Меис. Тогава живях в «Лондонски хотел». Бях разгледал вече всички чудеса на изкуството в града. Сега, изтощен от силните преживявания, гладен от сутринта на предишния ден, умирах за храна и за сън. Хапнах нещо и после спах почти до вечерта.
Щом се събудих, в мен се надигна и ме завладя мрачно настроение. Този почти незабелязан от мене ден, сред първите грижи и дълбокия сън, който ме бе опил, как ли е минал там, в дома на Палеари? Объркване, смущение, болезнено любопитство на външни хора, прибързано разследване, подозрения, хвърчащи предположения, инсинуации, напразни дирения. И моите книги и дрехи там — предмет на онова скръбно внимание, каквото събуждат предметите на трагично загиналите.
А аз бях спал през това време! И сега в мъчително нетърпение трябваше да чакам до сутринта на следния ден, за да узная нещо от римските вестници.
Междувременно, като не можах да хукна към Мираньо или поне до Онелия, трябваше да съществувам два-три дни, а може би и повече, в незавидно положение, сякаш в пауза: умрял като Матиа Паскал в Мираньо — мъртъв в Рим като Адриано Меис.
Не знаех какво да правя и надявайки се да се отвлека малко от всички скръбни размисли, изведох тези двама мъртъвци на разходка из Пиза.
О, това беше тъй приятна разходка! Адриано Меис, който беше идвал тук, искаше да бъде водач и чичероне на Матиа Паскал. Но последният, потиснат от толкова неща, които тежаха на съзнанието му, неучтиво го отхвърляше, разтърсваше ръка, като да отблъсне от себе си ненавистната сянка с дълги коси, със старомоден костюм, с широкопола шапка и с очила.
— Марш! Марш! Махай се! Върни се в реката, ти си удавник!
Но си спомних, че Адриано Меис, като се разхождаше преди две години по улиците на Пиза, се беше почувствувал отегчен, раздразнен по същия начин от също тъй досадната сянка на Матиа Паскал. И със същия жест беше искал да го отстрани, да го върне обратно в мелничния яз при _Стия_. Най-добре беше вече да не обръщам внимание нито на единия, нито на другия. О, бяла камбанария, ти можеше да си стоиш наклонена на една страна, а аз, застанал между двамата, не можех да се наклоня ни натам, ни насам.
По волята божия най-после изживях още една мъчителна нощ и си доставих римските вестници.
Няма да кажа, че като ги зачетох, се успокоих: не можех да се успокоя. Вълнението, което ме беше обзело, обаче бързо премина, като видях, че за моето самоубийство вестниците бяха определили място на дребно съобщение в хрониката. Всички казваха горе-долу едно и също: за шапката, за бастуна, намерени на моста Маргерита с лаконичната бележка; че съм бил от Торино и че не са известни причините, които са ме подтикнали към тази трагична стъпка. В едно съобщение обаче се намекваше, че обяснението трябва да се търси в някаква «интимна причина», като се изхожда от «спора с някакъв млад испански художник в дома на една личност, известна в клерикалния свят».
Друг журналист пишеше, че причините «вероятно са финансови затруднения». Изобщо сведенията бяха неясни и при това кратки. Само един утринен вестник, който обикновено разказваше обстоятелствено дневните новини, намекваше за «изненадата и болката на семейството на кавалер Анселмо Палеари, началник-отделение при Министерството на народната просвета, сега пенсионер, у когото Меис живял, много уважаван за своето възпитано държане и дискретност». Благодаря! И този вестник съобщаваше за спор с испанския художник М. Б. и даваше да се разбере, че причината за самоубийството трябва да се търси в някаква тайна любовна страст.
Значи, се бях самоубил заради Пепита Пантогада. В края на краищата толкова по-добре. Името на Адриана не беше споменато, нито се правеше намек за моите банкноти. Следователно полицейското управление щеше да прави тайно разследване. Но по какви следи?
Можеше да замина за Онелия.


Посетих Роберто на село, беше отишъл там за гроздобера. Лесно е да си представите какво чувствувах, като видях отново хубавото и любимо мое крайбрежие, където мислех, че вече няма да стъпя. Ала радостта ми беше помрачена от нетърпението да пристигна, от безпокойството да не бъда открит преждевременно от някой външен човек, преди да се представя на роднините, от вълнението, което постепенно нарастваше. Непрекъснато се питах какво ли ще почувствуват те, като ме видят жив! Погледът ми се замъгляваше, като си представях срещата, затъмняваше небето и морето, кръвта шумеше в жилите ми, сърцето ми биеше бясно. Струваше ми се, че никога няма да пристигна!
Най-после слугата дойде да отвори портала на прекрасната вила, която Роберто бе получил като зестра от жена си. Докато прекосявах алеята, стори ми се, че наистина се връщам от друг свят.
— Заповядайте — каза ми слугата, като ме пусна напред при входа на вилата. — За кого да съобщя?
Не успях да произнеса звук, за да му отговоря. Прикрих смущението си с усмивка и заекнах:
— Ка… ка… жете, кажете му, да… че е… един негов близък приятел… ко… който иде отдалече… Тъй кажете…
Слугата навярно е помислил, че заеквам. Положи куфара ми до закачалката и ме покани да вляза в близкия салон.
Треперех от нетърпение, смеех се, пухтях, оглеждах се в това светло салонче, добре подредено, обзаведено с нови мебели със зеленикава политура. Внезапно видях на прага на вратата, през която бях влязъл, едно хубаво детенце на около четири годинки, с малка поливалка в едната ръчичка и малко гребло в другата. Гледаше ме с разширени очи.
Почувствувах неизказана нежност: то навярно беше мое племенниче — големият син на Берто. Наведох се, направих му знак с ръка да се приближи, но то се уплаши и избяга.
В този миг чух да се разтваря друга врата на салона. Изправих се, очите ми се замъглиха от вълнение, някакъв конвулсивен смях забълбука в гърлото ми.
Роберто беше застанал пред мен разтревожен, почти изумен.
— С кого… — рече той.
— Берто! — извиках, като разтворих ръце. — Не ме ли познаваш?
Той побледня при звука на моя глас, прокара бързо ръка по челото и по очите си, олюля се и промълви:
— Как… как… как?
Но аз успях да го подхвана, макар че той се дръпна назад почти уплашен.
— Аз съм! Матиа! Не се страхувай! Не съм умрял… Виждаш ли ме? Пипни ме! Аз съм, Роберто. Никога не съм бил по-жив отсега! Хайде, съвземи се…
— Матиа! Матиа! Матиа! — започна да повтаря горкият Берто, като все още не вярваше на очите си. — Как тъй? Ти? Ох, господи!… Как може? Братко! Скъпи Матиа!
И ме стисна в прегръдката си силно, силно. Започнах да плача като дете.
— Как стана тъй? — запита Берто, като също плачеше. — Как, как?
— Ето, тук съм… Виждаш ли? Аз се върнах… Не от другия свят, не, не съм напускал този гаден свят… Успокой се… Сега ще ти разкажа.
Като ме стискаше силно за ръцете, с измокрено от сълзи лице, Роберто ме гледаше все още смаян.
— Но как… Нали там?…
— Не съм бил аз… Ще ти разкажа. Припознали са се… Аз бях далече от Мираньо и узнах, както и ти може би си узнал от вестника за моето самоубийство там, при _Стия_.
— Значи, не си бил ти? — възкликна Берто. — И какво направи?
— Направих се на умрял. Мълчи! Ще ти разкажа всичко. Сега не мога. Ще ти кажа само, че ходих тук и там, като отначало си мислех, че съм щастлив, разбираш, нали? И после след много преживелици установих, че съм сбъркал, че да бъдеш мъртвец, не е хубава професия; и сега — ето ме тук. Отново се връщам в живота.
— Матиа, Матиа, винаги съм те наричал лудетина… Луд, луд, луд! — възкликна Берто. — Ах, каква радост ми достави! Кой е можел да подозира такова нещо! Матиа — жив! Тук! Знаеш ли, още не мога да повярвам? Остави ме да те разгледам. Изглеждаш ми друг!
— Виж, и окото си оправих!
— Ах, да… Затова ми се струваше… Как да кажа… Гледах те… гледах те… Отлично! Хайде да отидем оттатък при моята жена. Ох, но чакай, ти…
Спря внезапно и ме погледна разстроен:
— Искаш да се върнеш в Мираньо?
— Разбира се, още тази вечер.
— Значи, нищо не знаеш?
Покри лицето си с ръце и проплака:
— Нещастнико! Какво направи?… Какво направи? Не знаеш ли, че жена ти…
— Починала? — прекъснах го аз.
— Не! По-лошо! Тя се… омъжи повторно! Останах като треснат.
— Омъжила се?
— Да. За Помино. Получих сватбена картичка. Има повече от година.
— Помино? Помино съпруг на… — запънах се, но веднага един горчив смях, като изблик на жлъчка, се надигна в гърлото ми и аз се разсмях, разсмях се шумно.
Роберто ме гледаше удивен, може би смяташе, че съм обезумял.
— Смееш се?
— Но, да! Да, разбира се! — извиках му аз, като разтърсвах ръката му. — Толкова по-добре! Това е върхът на моето щастие!
— Какво приказваш? — избухна Роберто почти гневно. — Щастие? Но ако сега ти отидеш там…
— Веднага ще припна, представи си!
— А нима не разбираш, че ще трябва да си я вземеш обратно!
— Аз? Как така?
— Точно така, да! — потвърди Берто, докато аз на свой ред го гледах удивен. — Вторият брак се анулира и ще бъдеш задължен да си я вземеш отново.
Почувствувах как целият се разтресох.
— Как? Такъв ли е законът? — извиках аз. — Жена ми да се жени за друг, а аз… Хайде де! Мълчи! Не е възможно!
— А аз ти казвам, че е точно така! — потвърди Берто. — Чакай, оттатък е моят шурей. Той ще ти го обясни по-добре от мене — доктор е по юриспруденция. Ела… или може би не: почакай малко тук. Жена ми е бременна и макар да те познава малко, не искам да й навреди някое силно преживяване… Отивам да я предупредя. Чакаш ме, нали?
И държа ръката ми почти докато стигна до прага на вратата, сякаш още се страхуваше, че като ме остави за миг, може отново да изчезна.
Останал сам в салончето, започнах да се разхождам като лъв в клетка. Омъжила се повторно! За Помино! Естествено… Сега имаме дори една и съща жена! Той — ех, да, — той я беше обичал преди. Сторило му се е невероятно щастие! И за нея също. Представете си! Богата, жена на Помино… А докато тя се е венчавала повторно, аз съм бил в Рим… И сега да трябва да си я взема отново! Възможно ли е такова нещо?
След малко Роберто дойде да ме извика целият сияещ. Но аз бях тъй разстроен от неочакваната новина, че не можах да отговоря на радостното посрещане, което ми устроиха моята снаха, нейната майка, а също и нейният брат. Берто забеляза и веднага запита шурея си за това, което най-много ме интересуваше в този миг.
— Но що за закон е това? — избухнах още един път. — Извинете! Това е турски закон!
Младият адвокат се усмихна с чувство на превъзходство, като намести очилата на носа си.
— И въпреки това тъй гласи законът — отговори той. — Роберто има право. Не си спомням точно параграфа, но този случай е предвиден в гражданския кодекс. Вторият брак става недействителен при появяването на първия съпруг.
— И аз трябва да взема отново една жена — възкликнах гневно, — която цяла година открито е била съпруга на друг човек, който…
— Но, моля ви, то е по ваша вина, господин Паскал! — прекъсна ме адвокатчето, без да престане да се усмихва.
— Защо да е по моя вина? — възразих аз. — Добрата жена е сбъркала преди всичко, когато ме е разпознала в трупа на един нещастник, който се е удавил, после побързала да се омъжи — а ето че вината била моя! И аз трябва да си я прибера отново?
— Така е, господин Паскал — рече оня, — щом не сте пожелали навреме, тоест в срока, предвиден от закона за сключване на втори брак, да поправите грешката на вашата жена, която, не отричам, може да е била и злоумишлена. Вие сте приели невярната идентификация и сте се възползували от това… О, вижте: аз съм готов да ви похваля за това, постъпили сте много хубаво. Учудвам се само, че се връщате, за да се забъркате отново в дебрите на нашите глупави обществени закони. Аз на ваше място не бих показал, че съм жив.
Спокойствието, надутата ученост на този хлапак, неотдавна получил диплома, ме подразниха.
— Казвате тъй, защото не знаете какво означава в действителност това! — отговорих, като вдигнах рамене.
— Как да не зная! — отвърна той. — Може ли да съществува по-голяма сполука, по-голямо щастие от това?
— Много добре, тогава опитайте, опитайте! — извиках аз, обърнах се към Берто и оставих адвокатчето да се заблуждава, както си иска.
От трън — та на глог.
— Исках да те попитам — рече моят брат — как успя цялото това време, откъде… — и разтърка показалец о палец, за да означи «пари».
— Откъде съм взел пари ли? Тя е дълга история! Сега не съм в състояние да ти я разкажа. Но аз имах пари и, знаеш ли, още имам. Не мисли, че се връщам в Мираньо, защото съм натясно!
— Ах, ти упорствуваш да се върнеш! — натърти Берто. — Дори след новините, които научи?
— Разбира се, ще се върна! — настоях аз. — Мислиш ли, че след всичко, което съм преживял и изстрадал, искам отново да стана мъртвец? Не, драги, там, там искам документите ми да са в ред, там искам отново да се почувствувам жив, истински жив, дори ако трябва да заплатя, като си взема отново жената. Я кажи, още ли е жива майката… вдовицата Пескаторе?
— О, не зная — отговори Берто. — Разбираш ли, след втория брак… Но мисля, да, трябва да е жива…
— Приятна новинка! — извиках. — Но няма значение! Ще си отмъстя! Знаеш ли, аз не съм някогашният Матиа? Съжалявам само, че моето появяване ще бъде избавление за оня глупак Помино!
Всички се засмяха. Междувременно слугата дойде да обяви, че трапезата е сложена. Трябваше да остана да обядвам, но целият треперех от нетърпение, дори не забелязах дали се храня; накрая обаче се оказа, че съм се натъпкал. Зверът в мен се бе подкрепил, за да се подготви за предстоящото нападение.
Берто ми предложи да остана поне тази вечер във вилата му: следното утро ще отидем в Мираньо заедно. Искаше да се наслади на моето непредвидено връщане в живота, моето спускане, подобно ястреб, над спокойното гнездо на Помино. Но аз изгарях от нетърпение и не се съгласих: помолих го да ме остави да отида сам още същата вечер без по-нататъшно отлагане.
Тръгнах с влака в осем. След половин час бях в Мираньо.


> 18. Покойният Матиа Паскал

Разкъсван от нетърпение и гняв (не зная кое ме измъчваше повече, но двете чувства бяха може би две страни на едно и също нещо: нетърпелив гняв, гневно нетърпение), на мене ми беше безразлично дали някой ще ме познае във влака, или като сляза в Мираньо.
Бях се настанил във вагон първа класа, това беше единствената предпазна мярка, която взех. Беше вечер и освен това ме успокояваше опитът, направен с Берто. Във всички беше вкоренена увереността, че съм загинал трагично още преди две години и никому нямаше и да хрумне, че може да съм Матиа Паскал.
Опитах се да покажа глава през прозореца, като се надявах, че гледката на познатите места ще ме поуспокои, ала това само увеличи гнева и нетърпението ми. Отдалече зърнах склона на _Стия_, огрян от лунна светлина.
— Жени-убийци! — изсъсках през зъби. — Там… Но сега ще…
Объркан от неочакваната новина, бях забравил да се осведомя от Берто за толкова много неща! Имението, мелницата наистина ли бяха продадени? Или все още по взаимно споразумение между кредиторите бяха под временно попечителство? Маланя беше ли умрял? А леля Сколастика?
Не ми се струваше възможно да са минали само две години. Като че беше изтекла цяла вечност и си мислех, че както с мене се бяха случили необичайни събития, тъй е било и в Мираньо. А може би в Мираньо не се беше случило нищо освен сватбата на Ромилда с Помино, сама по себе си нормална женитба, която едва при моето появяване щеше да се превърне в нещо изключително.
Накъде да се отправя, щом сляза в Мираньо? Къде бе свила гнездо новата двойка?
Къщата, където аз, беднякът, бях живял, беше твърде скромна за Помино. Той бе единствен син на богат баща. И после Помино, който имаше чувствително сърце, сигурно щеше да се чувствува неудобно там с натрапчивия спомен за мене. Може би се е установил при баща си в неговия голям дом. Представям си как вдовицата Пескаторе си придава важност на матрона. А оня клет кавалер Помино, Джироламо Първи, деликатен, възпитан, благодушен, в ноктите на тази мегера! Какви сцени! Навярно нито бащата, нито синът са имали смелостта да я махнат. А сега — ах, какъв гняв ме душеше! — аз щях да ги освободя от нея…
Да, трябваше да се насоча към дома на Помино. Дори да не го открия там, бих могъл да узная от портиерката къде мога да ги намеря.
О, сънно мое градче, каква бъркотия ще настане утре, когато се пръсне новината за моето възкресение!
Имаше луна, тази вечер както обикновено всички улични фенери бяха загасени. Беше и време за вечеря, та улиците бяха безлюдни.
Поради крайното възбуждение бях загубил чувствителността на краката си: вървях, сякаш не докосвах земята. Не мога да разкажа в какво настроение бях: запазил съм само спомен за огромен хомерически смях, който ме изпълваше и караше всичките ми вътрешности да се вълнуват, без да може да избухне. Ако този смях можеше да избухне, щеше да избие като зъби паветата от пътя и да разтърси къщите.
В миг стигнах до дома на Помино. Но в остъклената клетка, която е при входа, не видях старата портиерка. Целият треперех, почаках някоя и друга минута и тогава на едно от крилата на входната врата забелязах траурна лента, обезцветена и прашна, явно от месеци закована там. Кой беше умрял? Вдовицата Пескаторе? Кавалер Помино? Единият от двамата, без съмнение. Може би кавалерът… В такъв случай ще намеря горе моите две гълъбици, настанили се в двореца. Не можех да чакам повече, впуснах се и изтичах нагоре по стълбите. На втората площадка — ето ти портиерката!
— Кавалер Помино?
Удивлението, с което тая стара костенурка ме погледна, ми подсказа, че тъкмо кавалерът трябва да се е поминал.
— Синът, синът! — поправих се веднага и тръгнах отново да се качвам.
Не зная какво си е измърморила старицата. При последното рамо на стълбата трябваше да спра: не ми беше останал дъх. Погледнах вратата, помислих си: «Може би и тримата още вечерят на масата… Нищо не подозират. Само след няколко мига, щом почукам на онази врата, целият им живот ще се преобърне… Ето, все още е в мои ръце съдбата, надвиснала над техните глави.»
Изкачих последните стъпала. Дръпнах връвчицата на звънеца и продължих да я държа в ръка, докато сърцето ми подскачаше чак в гърлото. Никакъв шум. И в тишината чух дрънченето на звънеца, който едва бях дръпнал.
Цялата кръв нахлу в главата ми, ушите ми почнаха да бръмчат, сякаш лекото позвъняване, което се разтопи в тишината, беше издрънчало рязко и оглушително вътре в мене.
Малко след това трепнах; разпознах отвъд вратата гласа на вдовицата Пескаторе:
— Кой е?
Не можах да отговоря в първия миг: стиснах юмруците на гърдите си, сякаш за да попреча на сърцето ми да изхвръкне. После с глух глас почти на срички рекох:
— Матиа Паскал.
— Кой? — изкряска гласът отвътре.
— Матиа Паскал — повторих аз с още по-гробовен глас.
Чух как старата вещица бяга, ужасена без съмнение, и веднага си представих какво става оттатък. Сега ще дойде мъжът: Помино, смелият!
Ала наложи се преди това още веднъж да звънна, тихичко, както преди малко.
Щом Помино отвори гневно вратата и ме видя изправен пред себе си с изпъчени гърди — отстъпи ужасен. Аз направих крачка напред, като извиках:
— Матиа Паскал! От другия свят!
Помино се смъкна и седна на земята, като тежко тупна на задните си части, с ръце, облегнати назад, с ококорени очи:
— Матиа! Ти?
Притичала със свещ в ръка, вдовицата Пескаторе нададе остър вик като родилка. Аз затворих вратата с крак и с един скок й отнех свещта, която вече падаше от ръката й.
— Тихо! — извиках в муцуната й. — Наистина ли ме вземате за привидение?
— Жив?! — рече тя покрусена, с ръце в косите.
— Жив! Жив! Жив! — повторих аз с жестока радост. — Признахте ме за мъртвец, нали? Удавник, а?
— И откъде идваш? — попита ме тя с ужас.
— От мелницата, вещице! — изревах аз. — Дръж свещта и хубаво ме погледни! Аз съм, нали, познаваш ме? Или ти приличам на оня нещастник, който се удави при _Стия_.
— Не си ли бил ти?
— Пукни, мегера! Аз съм тук, жив! Хайде, ставай и ти, глупако! Къде е Ромилда?
— За бога… — проплака Помино, като бързо стана. — Малката… страхувам се… Млякото…
Сграбчих го за едната ръка и на свой ред се учудих:
— Каква малка?
— Моята… моята дъщеря… — запъна се Помино.
— Ах, какъв убиец! — извика вдовицата Пескаторе. Не можах да отвърна, все още бях под впечатление на тази новина.
— Твоя дъщеря? — промърморих. — На всичко отгоре и дъщеря? И тя сега…
— Мамо, иди при Ромилда, моля те… — проплака Помино.
Но беше твърде късно. Появи се Ромилда с разкопчан корсаж, с кърмачето на гърдите си, цялата неоправена, сякаш при виковете се бе вдигнала бързо от леглото. Дойде напред, видя ме.
— Матиа! — извика и падна в ръцете на Помино и на майка си, които я отнесоха, като в бъркотията оставиха малката в моите ръце, понеже аз се бях спуснал да им помогна.
Останах в тъмното, там във входното антре, с крехкото същество в ръце, което пронизително пищеше за мляко. Покрусен, развълнуван, още чувах в ушите си вика на жената, която някога беше моя и която сега, ето на, беше майка на това детенце, което не беше мое, докато моето детенце тя никога не го беше обичала! И, значи, не! Сега не, за бога! Не трябваше да изпитвам съчувствие към това същество, нито към тях! Тя се е омъжила повторно?… А аз сега… Но малката продължаваше да врещи, да плаче и какво можех да направя? За да го успокоя, сложих детенцето на гърдите си и започнах лекичко да го тупкам по гръбчето, да го люлея, като се разхождах. Омразата ми прекипя, устремът ми спадна. И постепенно момиченцето утихна.
Помино извика в тъмното в уплаха:
— Матиа! Малката!
— Мълчи! Тук е — отговорих.
— И какво правиш?
— Готвя се да я изям!… Какво правя! Хвърлихте я в моите ръце. Сега ми я остави тук! Тя се успокои. Къде е Ромилда?
Приближи се до мен целият треперещ и напрегнат, като кучка, която вижда в ръцете на господаря кученцето си, и попита:
— Ромилда? Защо?
— Защото искам да й говоря! — му отвърнах грубо.
— Знаеш ли, тя припадна.
— Припаднала? Ще я свестим!
Помино се изпречи пред мен умолително:
— Моля ти се… Чуй… боя се… Как така си жив?… Къде си бил? Ох, господи!… Чуй! Не би ли могъл да говориш с мене?
— Не! — извиках. — С нея трябва да говоря. Ти тук повече нищо не представляваш.
— Как! Аз ли?
— Твоят брак се анулира.
— Как… какво казваш? Ами малката?
— Малката… малката — взех да предъвквам аз. — Засрами се! От две години мъж и жена, пък и дъщеря! Тихо, миличка, тихо! Хайде да отидем при майка ти… Хайде, води ме! Накъде?
Щом влязох в спалнята с бебето в ръце, вдовицата Пескаторе понечи да се хвърли върху мен като хиена. Отблъснах я с яростно замахване:
— Вие вървете оттатък! Тук е вашият зет, ако ще викате — викайте на него. Аз не ви познавам!
Надвесих се над Ромилда, която отчаяно плачеше, и й подадох момиченцето:
— Хайде, дръж… Плачеш ли? Защо плачеш? Плачеш, задето съм жив? Искаш да съм умрял? Погледни ме… Хайде, погледни ме в лицето! Жив ли съм или мъртъв?
Плачейки, тя се опита да вдигне очи към мен и с прекъсван от стенания глас изрече:
— Но… как… ти? Какво… направи?
— Аз ли какво съм направил? — подсмихнах се аз. — Питаш ме какво съм направил? Ти си се омъжила повторно… за оня глупак там! Родила си на бял вят една дъщеричка и имаш смелост мен да питаш какво съм направил?
— Ами сега? — проплака Помино, като покри лице с ръце.
— А ти… ти… къде си бил? Щом си се престорил на умрял и си избягал… — захвана да вика вдовицата Пескаторе, като се приближаваше с вдигнати ръце.
Хванах едната й ръка, извих я и изревах:
— Млък, ви повтарям! Мълчете, защото ако чуя звук, ще се изпари цялото съчувствие, което този глупак, зет ви, събужда у мен, а също и онова същество там, и ще направя тъй, че законът да влезе в сила! Знаете ли какво казва законът? Че ще трябва да си взема обратно Ромилда…
— Дъщеря ми? Ти? Ти си луд! — развика се тя неустрашима.
Но при тази заплаха Помино се приближи веднага, за да я умолява да мълчи, да се успокои, за бога.
Тогава злата жена остави мен и започна да крещи срещу него — плах, глупав, некадърник, който само можел да плаче и да се отчайва като някаква женичка…
Избухнах в смях и се смях, докато ме заболяха слабините.
— Престанете! — извиках, когато успях да сподавя смеха. — Ще му я оставя! Оставям му я на драго сърце! Наистина ли мислите, че съм толкова луд, та да стана отново ваш зет? Ах, бедни Помино! Бедни мой приятелю, чуваш ли, извини ме! Извини ме, че те нарекох глупак, но чу ли? И тя ти го каза, твоята тъща! И мога да ти се закълна, че и преди ми го казваше Ромилда, нашата съпруга… Да, тъкмо тя казваше, че и се струваш истински глупак, некадърник, блудкав и не знам какво още. Истина ли е, Ромилда? Кажи истината!… Хайде, престани да плачеш, драга: оправи се, може да причиниш вреда на твоята малка, като се вълнуваш така… Аз сега съм жив — нали виждаш? И искам да съм весел… весело! — както казваше един мой приятел пияница… Весело, Помино! Мислиш ли, че мога да оставя едно момиченце без майка? Хайде де! Та аз вече имам син без баща… Виждаш ли, Ромилда? Сега сме квит: аз имам син, дето е син на Маланя, а ти имаш дъщеря, която е дъщеря на Помино. Ако даде бог, някой ден ще ги оженим. Онзи мой син навярно вече не те дразни… Да говорим за весели неща… Кажете ми как тъй майка ти и ти самата ме припознахте за мъртъв, там в __Стия__…
— Но и аз! Не само те! — извика Помино раздразнен. — И цялото градче…
— Отлично, отлично. Значи, оня толкова приличаше на мен?
— Същият: твоят ръст… твоята брада… Облечен като тебе в черно… И после ти беше изчезнал толкова дни…
— Вярно е, бях избягал, разбра ли? Та нали тъкмо те ме накараха да избягам, тази и онази… И въпреки това се готвех да се върна, знаеш ли?… Да се върна, да, и при това натоварен със злато! И ето че ме посреща не нещо друго, а един мъртвец — удавен, разложен… И на всичко отгоре разпознат. Благодаря на бога, поразточителствах две години, докато вие тука сте правили годеж, сватба, меден месец, празници, веселби, дъщеричка. Умрелият да си лежи, живият да се утешава…
— Ами сега, какво ще правим сега? — повтори Помино, стенейки неспокойно. — Това ме измъчва.
Ромилда се надигна, за да нагласи детенцето в люлката.
— Нека, нека отидем оттатък — рекох аз, — малката заспа. Оттатък да разговаряме.
Отидохме в трапезарията, където върху все още наредената маса бяха остатъците от вечерята. Треперещ, объркан, покрусен, мъртвешки бледен, мигайки непрекъснато с безцветните си очи с две черни точки в средата, свити от мъка, подобни на дупчици, Помино си чешеше челото и повтаряше, сякаш бълнуваше:
— Жив… жив… какво ще правим? Какво ще правим?
— Не ми досаждай! — ревнах му. — Сега ще видим, казах ти вече!
Ромилда, наметната с домашна роба, дойде при нас. Тук, на светло, аз я съзерцавах известно време очарован: Ромилда беше станала хубава както някога, дори формите й бяха по-подчертани.
— Я чакай да те разгледам… — й казах аз. — Разрешаваш ли, Помино? Нищо лошо няма: и аз съм й съпруг, дори преди тебе и повече от тебе. Хайде, Ромилда, не се срамувай! Гледай, гледай само как се гърчи Мино! Но какво мога да направя за тебе, като не съм умрял наистина?
— Така не е възможно! — избухна Помино посинял.
— Вълнува се! — намигнах аз на Ромилда. — Хайде, успокой се, Мино. Казах ти вече, че няма да ти я отнема и ще си удържа думата. Само почакай… с позволение.
Приближих се до Ромилда и силно я мляснах по бузата.
— Матиа! — извика Помино треперещ. Отново избухнах в смях.
— Ревнуваш? От мене? Остави тези работи! Аз имам право пръв да върша това. Впрочем — хайде, Ромилда, изтрий се, изтрий се… Слушай, като идвах, си въобразявах (извинявай, Ромилда), въобразявах си, драги Мино, че ще ти направя голямо удоволствие, като те освободя от нея. Мога да ти призная, че тази мисъл много ме натъжаваше, защото исках да ти отмъстя. Аз все още искам да ти отмъстя и мога да сторя това, като ти отнема сега Ромилда, понеже виждам, че я обичаш и че тя също те обича… Да, сякаш е сън, тя ми изглежда онази Ромилда от преди години… Спомняш ли си, Ромилда?… Не плачи, пак ли почваш да плачеш? Ах, хубави времена бяха… Да, и няма да се върнат… Хайде, хайде: вие сега имате дъщеричка и да не говорим повече. Оставям ви на мира, дявол да го вземе!
— Но бракът ще се анулира ли? — извика Помино.
— Нека си се анулира — казах аз. — Ако това трябва да стане, ще стане проформа: аз няма да си вляза в правата и дори няма да се призная официално за жив, ако изрично не ме принудят. Достатъчно ми е всички отново да ме видят и да узнаят, че аз съм в действителност жив, за да изляза от тази смърт, която е истинска смърт, повярвайте! Ти сам виждаш: ето, Ромилда можа да стане твоя съпруга… Останалото не ме интересува! Ти си сключил публично брак. На всички е известно, че Ромилда от една година е твоя съпруга — и такава ще си остане. Кой ще вземе да се интересува сега доколко е законен нейният пръв брак? Това са минали работи… Ромилда беше моя жена: сега от една година е твоя, майка е на твое момиченце. След един месец всичко ще се забрави. Истина ли казвам, двойна тъщо?
Мрачна и намръщена, вдовицата Пескаторе потвърди с глава, ала Помино, чието възбуждение нарастваше, попита:
— И ти ще останеш тук, в Мираньо?
— Да, и ще идвам понякога вечер да изпивам в твоя дом чашка кафе или чаша вино за ваше здраве.
— Това е невъзможно! — избухна вдовицата Пескаторе, като скочи.
— Не разбираш ли, че се шегува! — обади се Ромилда с наведен поглед.
Аз пак се засмях.
— Виждаш ли, Ромилда — казах, — страхуват се да не се любим отново. Няма да е лошо! Не, не: да не измъчваме Помино… Тогава, щом той не иска да ме вижда в дома си, ще трябва да се разхождам по улицата под твоите прозорци, нали така? И какви хубави серенади ще ти правя!
Бледен, треперещ, Помино се разхождаше из стаята, като мърмореше:
— Не е възможно… не е възможно… По едно време той спря и каза:
— Работата е там, че щом ти си жив и си тук, тя няма повече да е моя съпруга…
— А ти считай, че съм умрял! — отговорих му спокойно.
Помино започна отново да се разхожда:
— Сега не мога повече да считам така!
— Е, тогава недей! Но ти наистина ли вярваш — добавих, — че аз ще ти досаждам, ако Ромилда не иска? Тя трябва да каже… Хайде, кажи, Ромилда, кой е по-хубав, аз или той?
— Но аз искам да кажа пред закона, пред закона! — извика Помино, като отново спря.
Ромилда го гледаше притеснена и нерешителна.
— В този случай — забелязах аз, — струва ми се, че повече от всички аз трябва да съм обиден, дето ще виждам по-нататък моята, тъй да се каже, хубава половинка да съжителствува с теб.
— Но и тя — отвърна Помино, — като не е повече моя съпруга…
— Ох, е една дума — изпухтях аз, — исках да си отмъстя, а не си отмъщавам. Оставям ти жената, оставям те на спокойствие и пак не си доволен? Хайде тогава, Ромилда, стани да си вървим ние, двамата. Предлагам ти прекрасно сватбено пътешествийце… Ще бъде приятно. Остави този педантичен досадник! Разбираш ли? Той иска аз наистина да отида да се хвърля в яза на мелницата при _Стия_.
— Не искам това! — не издържа Помино, останал без сили. — Но поне си върви, върви си, защото ти е харесвало да те мислят за умрял. Махай се веднага, върви далече, без никой да те види, защото аз тук с тебе… Като си жив…
Станах, потупах го по рамото, за да го успокоя, и му отговорих, че преди да дойда, вече съм бил в Онелия при моя брат. Там сега всички знаят, че съм жив. Утре неминуемо новината ще пристигне в Мираньо.
— Да умра отново, далече от Мираньо? Ти се шегуваш, драги — извиках аз. — Добре де, бъди си съпруг в мир, без опасения… Каквото и да стане, твоят брак се е вече състоял. Всички ще го потвърдят, като вземат под внимание, че има и рожба. Обещавам ти и се заклевам да не идвам никога да ти досаждам, нито дори за една нищо и никаква чаша кафе, нито дори да се наслаждавам на милата развеселяваща гледка на вашата любов, на вашето съгласие, на вашето щастие, изградено върху моята смърт… Неблагодарници! Обзалагам се, че никой, нито дори и ти, предани приятелю, не е отишъл да сложи венец, да постави цвете на моя гроб там на гробищата… Кажи, нали е истина, отговаряй!
— Иска ти се да се шегуваш — рече Помино, като вдигна рамене.
— Да се шегувам? Нищо подобно! Там наистина има труп на един човек и работата не е шега. Ходил ли си?
— Не… не, не съм. Не можах да събера достатъчно кураж — промърмори Помино.
— А за да вземеш жена ми, събра кураж, нали? Мошеник такъв!
— А ти на мене? — каза той тогава бързо. — Ти, ти не ми ли я беше отнел преди това, като беше жив?
— Аз ли? — възкликнах. — Остави тези работи! Нали тя не те искаше? Значи, желаеш да ти повторя, че наистина те е считала за глупак. Кажи му го, Ромилда, моля ти се! Виждаш, обвинява ме в измяна. Сега всичко това няма никакъв смисъл. Той е твой съпруг и да забравим всичко. Но аз нямам вина в цялата работа… Хайде, хайде, утре ще отида при оня нещастен мъртвец, изоставен в гробищата без цвете, без една сълза. Кажи, има ли поне камък на гроба?
— Да — побърза да отговори Помино. — За сметка на общината… Горкият татко…
— … ми прочете надгробно слово, зная! Ако онзи беден човек можеше да чуе… Какво е написано на камъка?…
— Не зная… Съчини го Чучулигата.
— Мога да си представя! — въздъхнах аз. — Стига! Да оставим и този разговор. По-добре ми разкажи как тъй се оженихте толкова скоро… Ах, колко малко си ме оплаквала, вдовице моя… Като че нищо не е било, нали? Хайде кажи, защо не чувам гласа ти? Слушай, вече е късна нощ… Щом се пукне утринта, аз ще си отида и всичко ще е, като че ли не сме се познавали… Да се възползуваме от тези последни малко часове… Хайде, кажи ми…
Ромилда вдигна рамене, погледна Помино, нервно се усмихна, после, като наведе очи и си погледна ръцете, рече:
— Какво мога да кажа? Естествено плаках…
— А не заслужаваше! — промърмори вдовицата Пескаторе.
— Благодаря! Но в края на краищата малко плака, нали? Тези хубави очи, които тъй лесно се измамиха, сигурно не се повредиха много…
— Бяхме доста покрусени — каза извинително Ромилда. — И ако не беше заради него…
— Браво, Помино! — възкликнах. — А оня каналия Маланя не каза ли нещо?
— Нищо — отговори студено и сурово вдовицата Пескаторе. — Всичко направи той…
И посочи с пръст Помино.
— Тоест… тоест… — поправи я той — бедният татко… Знаеш, че беше в общината. И тъй, най-напред отпусна една пенсийка, като се вземе пред вид нещастният случай… И после…
— И после се съгласи сватбата да се състои?
— Да, беше щастлив! И пожела всички да дойдем тук, при него. Уви! Преди два месеца…
И започна да ми разказва за болестта и смъртта на баща си, за любовта му към Ромилда и към внучката, за скръбта, която неговата смърт събудила из цялото градче. После аз попитах има ли новини за леля Сколастика — тя беше такава голяма приятелка на кавалер Помино. Вдовицата Пескаторе, която още си спомняше за кълбото тесто, лепнато на лицето й от страшната старица, се раздвижи на стола си. Помино ми отговори, че не я е виждал от две години, но че е жива. После на свой ред ме заразпитва какво съм правил аз, къде съм бил и тъй нататък. Разказах малкото, което можех, без да споменавам имена нито на места, нито на отделни личности, за да покажа, че не е бил кой знае какво развлечение животът ми през тези две години. И тъй, разговаряйки, заедно дочакахме зората на деня, в който публично трябваше да се потвърди моето възкресение.
Бяхме уморени от бдението и от силните емоции. Бяхме и поизмръзнали. За да се постоплим, Ромилда реши собственоръчно да ни приготви кафе. Като ми подаваше чашката, тя ме погледна. На устните й имаше лека, сякаш далечна и тъжна усмивка. И каза:
— Ти, както винаги, искаш без захар, нали? Какво прочете в този миг в моя поглед? Веднага наведе очи.
В сивата светлина на утринта почувствувах как в гърлото ми се стяга възел от неочакван плач и с омраза погледнах Помино. Но кафето димеше под носа ми, като ме опияняваше със своя аромат, и аз бавно започнах да го сърбам. После помолих Помино да ми разреши да оставя в неговия дом куфара си, докато намеря квартира — по-късно щях да пратя някой да го вземе.
— Да, разбира се! Разбира се! — услужливо отговори той. — Дори няма защо да се безпокоиш, аз ще се погрижа да ти го пратя…
— О — рекох аз, — няма значение, той е празен, знаеш ли? По този случай, Ромилда, дали не си запазила нещо мое… Дрехи, бельо?
— Не, нищо… — отговори тя скръбно, като разпери ръце. — Ти разбираш, нали… след нещастието…
— Кой можеше да си представи?… — възкликна Помино.
Бях готов да се закълна, че той, стиснатият Помино, носеше на врата си моята стара копринена връзка.
— Стига. Хайде, сбогом! Пожелавам ви щастие! — сбогувах се аз, загледан в Ромилда, която не пожела да ме погледне. Но ръката й потрепери, когато отговори на поздрава ми. — Сбогом! Сбогом!


Като слязох на улицата, още веднъж се почувствувах загубен, макар че бях тук в моето собствено родно градче. Сам, без дом, без цел.
— А сега? — попитах сам себе си. — Къде да отида?
Тръгнах, като гледах минувачите. Дали ме познаваше някой? Какво ти! А аз си бях такъв, какъвто бях и преди. Всеки би трябвало поне да помисли, като ме види: «Гледай този пришелец как прилича на клетия Матиа Паскал! Ако окото му беше малко кривогледо, щеше да бъде съвсем като него.» Къде ти! Никой не ме познаваше, никой не се сещаше за мене. Не предизвиквах никаква изненада, ни най-малко любопитство… А аз си бях представял истинско избухване, голяма паника, щом се покажа на улиците!
Дълбоко разочарован, почувствувах унижение, раздразнение, горчивина, която не съм в състояние да предам; и това унижение и раздразнение ме възпряха да не предизвиквам вниманието на ония, които аз от своя страна добре познавах. Че как не! Бяха минали само две години… Ах, какво значи да умреш! Никой, никой не си спомняше вече за мене, сякаш никога не бях живял на този свят…
Прекосих два пъти градчето от единия до другия край, без никой да ме спре. Крайно раздразнен, реших да отида при Похмино, за да му обявя, че сключеното споразумение не ме задоволява, и да си отмъстя на него за обидата, която сякаш цялото градче ми нанасяше, като не ме познаваше. Но нито Ромилда би ме последвала с добро, нито аз за момента знаех къде да я заведа. Трябваше поне по-напред да си намеря квартира. Реших да отида до общината, в канцеларията за гражданското състояние, за да ги накарам веднага да ме зачеркнат в регистъра на починалите. Ала след като се запътих натам, реших да отида до моята библиотека в «Санта Мария Либерале», където на мое място намерих почитаемия приятел дон Елиджо Пелегриното, който също не ме позна в първия миг. Дон Елиджо наистина твърди, че тогава ме е познал веднага и че само чакал да произнеса името си, за да се хвърли върху мене и да ме прегърне, тъй като му се струвало невъзможно това да съм аз, а и не можел да прегърне някого, който само му изглежда Матиа Паскал. Нека е тъй! Той ми устрои първото посрещане, после настоя насила да ме заведе в градчето, за да изтрие от душата ми лошото впечатление, което моите съграждани ми бяха направили, като ме бяха забравили.
Но сега напук на тях няма да разкажа какво се случи най-напред в аптеката на Бризиго, после в кафене «Юнион», където дон Елиджо, все още ентусиазиран, ме представи като възкръснал. Новината се разпространи в миг и всички притичаха да ме видят и да ме отрупат с въпроси. Искаха да узнаят от мене кой е бил оня, дето се беше удавил в _Стия_, сякаш самите те не ме бяха разпознали: всички — един по един. И, значи, съм аз, именно аз? И откъде се връщам? От оня свят! И какво съм правил? Мъртвец бях! Възприех тактиката да не отстъпвам от тези два отговора и да оставя всички да се изяждат от любопитство, което трая дълги, дълги дни. Не бе по-щастлив от другите и приятелят ми Чучулигата, който дойде да ме интервюира за своето «Вестниче». За да ме трогне, той ми донесе два броя от вестника отпреди две години, където беше моят некролог, но напразно. Казах му, че го зная наизуст, защото в ада «Вестниче» е много разпространено издание.
— Уха, и още как! Благодаря ти, драги! И за надгробния камък… Обещавам ти — ще отида да го видя!
Нямам намерение да преписвам тук неговия нов гвоздей от следващата неделя, който излезе под заглавие с тлъсти букви:
C>
МАТИА ПАСКАЛ Е ЖИВ!
C$
Между малцината, които не ми се показаха, освен моите кредитори, бе Бата Маланя, който обаче преди две години изразил голяма скръб заради моето жестоко самоубийство. Вярвам. Изпитал толкова голяма скръб тогава, колкото сега — разочарование, като узнал, че съм се върнал от оня свят. Разбирам причината и за едното, и за другото.
А Олива? Срещнах я на улицата няколко пъти в неделя, при излизане от неделна богослужба, с петгодишното й дете за ръка, цъфтящо и хубаво като нея. Моят син! Тя ме гледаше с приветливи, усмихнати очи, които в миг ми казаха толкова неща…
Стига! Сега аз живея на спокойствие заедно с моята стара леля Сколастика, която настоя да ми даде подслон в своята къща. Моето чудато приключение внезапно ми спечели нейното уважение. Спя в същото легло, в което почина бедната ми майка, и по-голямата част от деня прекарвам тук, в библиотеката, в компанията на дон Елиджо, който все още не е подредил и оправил старите прашни книги.
Трябваха ми почти шест месеца, за да запиша с негова помощ тази моя чудата история. Всичко, което е написано тук, той не ще сподели с никого и ще го пази като тайна изповед.
Дълго разисквахме моя случай и често съм му признавал, че не зная каква поука може да се извлече от него.
— Засега тази — казва той, — че извън установения закон и извън обстоятелствата — неприятни или радостни, каквито и да са, които ни правят да бъдем самите ние, не е възможно да се живее, драги господин Паскал.
Но тогава аз забелязвам, че не съм станал отново нито законен, нито съм се върнал при предишните обстоятелства. Жена ми е жена на Помино, а за себе си не мога да кажа съвсем точно кой съм.
В гробището на Мираньо, над гроба на нещастния неизвестен, който се удави в _Стия_, още се издига надгробният паметник, чийто надпис е съчинен от Чучулигата:
C>
# СМАЗАН ОТ ЗЛАТА СЪДБА МАТИА ПАСКАЛ
# библиотекар
# БЛАГОРОДНО СЪРЦЕ ОТКРИТА ДУША
# ТУК ДОБРОВОЛНО ПОЧИВА
# ТАЗИ ПЛОЧА БЕ ПОСТАВЕНА ОТ СКЪРБЯЩИТЕ МУ СЪГРАЖДАНИ
C$
Отнесох там обещания венец и от време на време отивам да съзерцавам как лежа мъртъв и погребан. Понякога някой любопитен ме следва отдалече и на връщане се приближава към мен, усмихва се, като има пред вид моето неизяснено положение, и ме пита:
— Извинете, може ли да знам всъщност кой сте? Вдигам рамене, присвивам очи и отговарям:
— Ех, драги… Аз съм покойният Матиа Паскал.


> Разсъждения за скрупулите на творческото въображение*
[* Този послеслов се е появил за първи път в изданието от 1928 година и оттогава се включва във всички издания — приживе и след смъртта на автора. — Б.пр.]

Господин Алберт Хайнц от Бъфало в Съединените щати, на кръстопът между любовта към жена си и любовта към една двадесетгодишна госпожица, намислил да ги покани на среща, за да вземат тримата заедно решение.
Двете дами и господин Хайнц са точни на срещата. Дълго разискват и накрая постигат съгласие.
Решават да се самоубият и тримата.
Госпожа Хайнц се връща вкъщи и се застрелва с пистолет. Тогава господин Хайнц и двадесетгодишната госпожица, влюбена в него, като виждат, че след смъртта на госпожа Хайнц вече не съществуват пречки за техния щастлив съюз, и като признават, че нямат повече причини да се самоубиват, решават да останат живи и да се оженят. Но съдебните власти са на съвсем друго мнение — арестуват ги.
Твърде банален край.
(Виж сутрешните нюйоркски вестници от 25 януари 1921 година.)


Да предположим, че някой нещастен драматург, автор на комедии, има неудачното хрумване да представи на сцената подобен случай.
Най-напред бъдете сигурни, че неговата фантазия ще иска преди всичко е героични усилия да поправи абсурдността на това самоубийство на госпожа Хайнц, да го направи по някакъв начин достоверно.
Можем също така да бъдем сигурни, че въпреки всички героични усилия, на които е способен един автор на пиеси, деветдесет и девет на сто от критиците ще сметнат това самоубийство за абсурдно и комедията за недостоверна.
Защото благословеният живот с всичките си безсрамни малки и големи чудатости, с които е пълен, има и неоценима привилегия да може да мине и без преглупавата достоверност, с която изкуството вярва за свой дълг да се съобразява.
Нелепостите на живота нямат нужда да изглеждат достоверни, защото са си верни, докато приумиците на изкуството трябва да изглеждат достоверни, за да приличат на верни. А щом са достоверни, те вече не са нелепи.
Един случай в живота има право да бъде абсурден, но едно произведение на изкуството, ако наистина е произведение на изкуството, няма право да си позволи това.
Оттук следва, че е глупост да се упреква едно произведение на изкуството в абсурдност и недостоверност от гледна точка на живота.
В името на изкуството — може, в името на живота — не.


В естествената история съществува цяло царство, което се изучава от зоологията, защото е населено с животни.
Между многото животни, които го населяват, е и човекът.
Зоологът има право да каже например, че човекът не е четирикрако животно, а двукрако, и няма опашка било като маймуната, било като магарето, било като пауна.
На човека, за когото говори зоологът, никога не може да се случи нещастието да загуби, да кажем, крак и да му сложат дървен, да загуби око и да му сложат стъклено. Човекът на зоолога има винаги два крака и нито един от тях не е дървен и притежава винаги две очи, от които никога едното не е стъклено.
Да се противоречи на зоолога, е невъзможно. Защото, ако покажете на зоолога някой човек с дървен крак или със стъклено око, ще ви отговори, че той не го познава, защото това не е човекът, а един отделен човек.
Действително всички ние от своя страна можем да отговорим на зоолога, че човекът, който той познава, не съществува и че вместо него съществуват отделните хора, от които никой не прилича на другия и на всеки от които може да се случи нещастието да има дървен крак или стъклено око.
Тук трябва да попитаме: дали искат да бъдат сметнати за зоолози или за литературни критици ония господа, които, преценявайки един роман, разказ или комедия, осъждат едно или друго действуващо лице, тази или онази случка или преживяване не от гледна точка на изкуството, както ще бъде правилно, а от гледна точка на човечеството, което те, изглежда, отлично познават, като че то съществува абстрактно, вън от разнообразната съвкупност на хората, способни да извършат всички гореспоменати чудатости, _които няма нужда да бъдат достоверни, защото са направо верни_.


Междувременно от моя личен опит с такава критика най-значително ми се струва следното: зоологът признава, че човекът се различава от другите животни поради обстоятелството, че може да разсъждава, докато животните не разсъждават. И тъкмо разсъдъчността (тоест именно онова, което е свойствено на човека) се струвало на господа критиците не като някакво качество, а като липса на човечност у много мои невесели герои. Изглежда, че за тези критици човечността проявява повече в сферата на чувствата, отколкото в областта на разума.
Но ако искаме да говорим отвлечено, както правят споменатите критици, може би няма да сбъркаме, като твърдим, че човек разсъждава най-страстно (или разсъждава погрешно, което е същото), когато страда. Именно когато страда, той иска да види корена на своите страдания, кой му ги причинява и дали е било справедливо да му се причиняват тези страдания. Защото, докато се наслаждава, той е спокоен и не разсъждава, сякаш наслаждението е негово право.
Ориста на животните е да страдат, без да разсъждават. Който страда и разсъждава (именно защото страда), за тия господа критици не е човечен. Изглежда, че оня, който страда, е само животно и че само когато е животно, за тях той е човечен.
Въпреки това напоследък срещнах един критик, комуто съм много благодарен.
По повод на моята нечовешка и по всичко изглежда неизличима «разсъдъчност» и парадоксалната недостоверност както на моите сюжети, тъй и на моите герои, той попита другите критици откъде черпят критерия, за да преценяват по този начин моето творчество.
«От тъй наречения нормален живот ли? — писа критикът. — Но какво представлява той, ако не една система от отношения, които ние избираме сред хаоса на ежедневните събития, за да ги наречем произволно нормални?» И заключава: «Светът на един творец може да се преценява само е критерий, почерпан из същия този свят.»
Трябва да прибавя, за да защитя авторитета на този критик пред другите критици, че въпреки този довод или по-право именно поради него и той също преценява неблагоприятно моето творчество. Той ме обвинява, че не съумявам да придам на моите измислици и на моите герои общочовешки смисъл до такава степен, че оставям оня, който трябва да ги съди, объркан да се пита дали не съм се ограничил съзнателно само с възпроизвеждане на отделни любопитни случаи, на отделни психологически ситуации.
Ами ако общочовешкото значение и смисъл на някои мои сюжети и на някои мои действуващи лица е именно сблъскването — както казва споменатият критик — между реалност и илюзия, между индивидуалността и нейното социално лице? Смисълът и значението не се ли крият именно в противоречието между действителност и илюзия, противоречие, осъдено от глумата на живота да ни разкрива утре _по необходимост_, че днешната истина е била илюзия? Необходима илюзия, защото за съжаление вън от нея няма друга реалност. Ами ако общочовешкият смисъл се състои именно в това, че някой мъж или някоя жена, поставени от другите или от себе си в мъчително, социално ненормално положение, дори, ако щете, в абсурдно положение, го изтрайват, понасят, представят го пред другите поради слепота или поради невероятна добронамереност, докато не го видят сами? Докато не видят като в огледало, внезапно поставено пред тях, сами своето положение и отведнъж престават да го понасят и започват да чувствуват целия му ужас и го разбиват или ако не могат да го разбият, имат желание да умрат! Ами не се ли крие смисълът именно в това, че хората приемат една социално ненормална ситуация, дори като я гледат в огледалото, че в този случай пред нас се изправя нашата илюзия в целия си ръст и тогава човек я играе като роля и изстрадва цялата й голгота дотогава, докато нейното представяне е възможно вътре под задушаващата маска, която сами сме си наложили? А може маската да ни е наложена от други или от жестока необходимост и човек играе ролята, докато под тази маска някое наше чувство бъде наранено твърде болезнено и тъй дълбоко, че бунтът накрая трябва да избухне, да разкъса и стъпче тази маска?
«Тогава внезапно — казва критикът — струя от човечност нахлува у тези лица, марионетките внезапно се превръщат в живи същества от плът и кръв и техните уста произнасят думи, които изгарят душата и измъчват сърцето.»
И още как! Те са открили своето индивидуално голо лице под онази маска, която ги е правила марионетки на тях самите или в ръцете на другите, която ги е принуждавала първо да изглеждат твърди, дървени, ъгловати, без финес и без деликатност, сложни и недостъпни, като всяко нещо, което се е появило на този свят не свободно, а по принуда, в ненормално състояние, в невероятно, парадоксално състояние, изобщо такова, каквото лицата в края на краищата престават да понасят и разбиват.
Следователно, ако има безредие — то е умишлено, ако има хитроумни сюжетни машинации — и те са умишлени и измислени, но не от мене, а от самия сюжет, от самите действуващи лица. Безредието и сюжетът веднага се разкриват. И наистина произведението често е замислено тъй, че да показва в един миг зараждането, замислянето и развитието на сюжета. И ето — пред нас е маската за определено представление; игра на определени роли; онова, което искаме да сме, или онова, което трябва да бъдем по принуда; онова, което сме в очите на другите — докато самите ние не знаем в известна степен какво сме; непохватната неясна метафора на нашата същност; сложната, често измислена конструкция, в която се превръщаме или в която ни превръщат другите. Следователно всичко това наистина е един механизъм, в който — искам да повторя — всеки доброволно е приел ролята да бъде марионетка на самия себе си, докато накрая тегли един ритник, от който рухва целият цирк.
Мисля, че не ми остава друго, освен да поздравя моето творческо въображение, ако то е изобразило като действителни и недостатъците, конте е сътворило при всичките свои скрупули, недостатъците на измамната постройка, която самите действуващи лица са стъкмили от самите себе си и от своя живот или която другите са издигнали за тях — изобщо недостатъците на маската, докато тя не се смъкне.


Ала още по-голямо утешение аз получих от действителния живот или по-точно от ежедневната хроника след около двадесет години от първото издание на моя роман «Покойният Матиа Паскал», който сега отново излиза от печат.
И този роман, когато излезе за първи път, не бе пожален от обвиненията за недостоверност, макар и повечето почти единодушно да го одобриха.
Е, добре, животът пожела по най-необикновен начин да потвърди до най-незначителните подробности истинността на всичко, което само моето въображение беше съчинило.
Ето какво четем в «Кориере дела сера» от 27 март 1920 година:
C>
# Поклонение на един жив пред собствения му гроб

През последните дни стана известен необикновен случай на двубрачие, дължащ се на обявената, но недоказана смърт на един съпруг. Нека се върнем накратко към първоначалните събития. В района на Калвайрате, на 26 декември 1916, неколцина селяни при риболов във водите на канала, наречен «Петте яза», открили тялото на човек, облечен в пуловер и кафяви панталони. Селяните съобщили за своето откритие на карабинерите, които започнали разследвания. Скоро след това трупът бил идентифициран като електротехника Амброджо Казати, син на Луиджи, роден през 1869 година. Трупът бил разпознат от някоя си Мария Тедески, още приятна жена на около четиридесет години, съпруга на самия Амброджо Казати, и от лицата Луиджи Лонгони и Лиуджи Майоли. В действителност удавникът много приличал на Казати.
При тази идентификация, както сега се оказва, се е проявила известна заинтересованост от страна на Майоли и Тедески. Истинският Казати бил жив! Той обаче бил в затвора още от 21 февруари предишната година за престъпление, извършено срещу чужда собственост, и от известно време живеел разделен от жена си, макар и нелегално. След седем месеца траур Тедески се омъжила повторно за Майоли, без да срещне никакви трудности от страна на властите. Казати излежал наказанието си до март 1917 година и едва тогава узнал, че е мъртъв и че неговата жена се е омъжила втори път и е изчезнала. Той узнал всичко това, когато отишъл при гражданските регистри на площад Мисори, тъй като имал нужда от някакъв документ. Чиновникът на гишето неумолимо му заявил:
— Но вие сте мъртъв! Вашият законен адрес е в гробището Музоко, парцел 44, гроб №550.
Всички протести от страна на засегнатия, който искал да го обявят за жив, били напразни. Казати решил да се бори да му признаят правата на възкръснал, и щом неговото гражданско състояние отново се узакони, вторият брак на мнимата му вдовица да се обяви за недействителен.
Междувременно странното произшествие съвсем не наскърбило Казати: дори може да се каже, че подобрило настроението му. Жаден за нови изживявания, той пожелал да направи малка разходка до… собствения си гроб и като знак на почит към собствената си памет положил ухаещ букет цветя и запалил кандилце!
C$
Предполагаемо самоубийство в един канал, труп, изваден и разпознат от съпругата и от човека, който по-късно ще стане втори неин съпруг, връщане на мнимия мъртвец и дори полагане на цветя на собствения гроб! Всички реални факти, естествено без всичко онова, което би трябвало да придаде общочовешки смисъл и значение.
Не мога да допусна, че господин Амброджо Казати, електротехник, е чел моя роман и занесъл цветя на гроба си, за да подражава на Матиа Паскал.
Междувременно животът в своето блажено презрение към всяка достоверност е могъл да намери такъв свещеник и такъв кмет, които да свържат в брак господин Майоли и госпожа Тедески, без да се потрудят да узнаят един реален факт — именно че съпругът господин Казати се е намирал в затвора, а не в гроба.
Творческото въображение би изпитало скрупули пред подобен реален факт и едва ли би ги преодоляло. Сега то си спомня упрека, че е допуснало недостоверност, за която тогава бе обвинено, и тържествува, че може да покаже на каква действителна недостоверност е способен животът дори и в романите, които, без да подозира, преписва от изкуството.


I>
$orig_author=Luigi Pirandello
$orig_lang=италиански
$orig_title=Il fu Mattia Pascal
$year=1904
$pub_year=1981
$translator=Светозар Златаров
$trans_year=1975
$type=Роман
$category=Съвременни романи и повести
$labels=Съвременен роман (XX век)
$biblioman_id=14476

Сканиране, корекция и форматиране: Еми, 2024 г.
Допълнителна корекция:
I$