Ричард Хюз
Дървената пастирка • Втора част

Промени

Съдба човешка

| Ричард Хюз
| Дървената пастирка
| Втора част


> Книга първа
> Дървената пастирка

>> Глава 1

От дъхавия сух шубрак над главите им изцвърча подранил жътвар.
В почти пресъхналото от летния зной водопадче, което едва църцореше в единствения годен за плуване вир, се мярна водна змия; ала от високите брегова, вдълбани, изровени от водата, висяха изсъхнали коренища — сигурно топящите се напролет снегове се носеха като порой през тази широка клисура с напечени бели камъни… Голяма пеперуда тромаво се спусна в трептящата над главите им мараня, кацна наблизо и разтвори криле на слънцето.
— Какъв грозен белег? От какво е? — полюбопитства момичето, опипвайки тила му недотам нежно.


Не би я нарекъл дете, но пък не беше и пълнолетна. Също като него тя лежеше върху скалата, опряла брадичка на свитите си юмручета, а от загорилото луничаво лице го гледаха втренчено широко отворените й сини очи; беше така близо, че усещаше дъха й на страните си. Не би я нарекъл дете… той се размърда на твърдия камък и се поотдръпна… но после се настани пак на същото място, тъй като другаде камъкът пареше тялото му.
Изрусялата й от слънцето коса беше подстригана късо, като на момче. Носеше син мъжки работен гащеризон, купен от селския магазин, избелял и съвсем излинял от слънцето и прането; синя работна риза от грубо платно (и тя в същото състояние, с няколко разкопчани копчета). Нищо чудно, че когато го завари да плува гол-голеничък във вира, той я взе за момче и не се смути! Щом стана ясно, че не е момче, Огъстин навлече ризата и панталоните си, без да се избърше; но тя просто го наблюдаваше, а когато той взе да обува обувките си, приседна до него и започна да говори. Такъв млад двуметров англичанин, пристигнал в Ню Бландфорд кой знае откъде, облечен в износени и нескопосно закърпени нелепи дрехи… Тя очевидно искаше да научи едва ли не всичко за него.
Не спираше да задава въпроси. Дори питаше за прекалено много неща, които не биваше да знае (или поне не биваше да й позволи да открие, ако не искаше да си навлече беля). Но му хареса… Макар да не бе дете вече, тя явно все още не го съзнаваше; изглеждаше откровена и приветлива и… незряла, държеше се съвсем по детски.
— Онова на тила ми ли? Цапардосаха ме — рече той с усмивка.
Тя отново опипа белега му (не бяха намерили нещо по-тънко да го зашият, та на скалпа му бе останал висок като перка ръб). «Страшно!» Рече, придърпа се на лакти още мъничко по-близо до него и се изтегна като гущерче; миришеше приятно на слънце. Видя как изпод влажния му, щръкнал във всички посоки дългоцветен перчем (всеки косъм — мъничка призма, която разлагаше ярката бяла светлина), все още се стичай водни капчици, за да изсъхнат върху златистия загар на високото му умно чело, по изгорелия от слънцето нос…
Водата блестеше. Въздухът бе като разкривено от жегата стъкло; зноят ги изгаряше — отдолу скалата, а отгоре — небето. Лицата им почти се докосваха. Образувалата се върху една от луничките й капчица пот се стече бавно по носа, който се намираше на два сантиметра от неговия. Тя стисна очи и присви устни, като че се готвеше да свирне… После, все още стиснала очи така силно, че клепачите й потрепваха, пипнешком разкопча рибата му и пъхна ръка вътре; а той усети топлината й върху все още настръхналата си от водата кожа.
— Майчице! — възкликна тя. — Че защо сърцето ти бие _така_ силно?
Той решително напипа пръстите й, нежно ги отмести, пусна ги в мига, когато ги извади от пазвата си, и я попита с колкото се може по-безизразен глас как се казва…
Тя разтвори очи, недоверчиво запремига, изведнъж седна и каза разсеяно: «Ри». После без видима причина бързо се дръпна на два метра от него, тътрейки острото си задниче като маймунка, и надменно добави през рамо: «Ане-Мари». Сетне поомекна и рече:
— Кръстена съм на някаква баба в Луизиана… Ама и твоето име… «Огюстин» — то си е съвсем френско!
Произнесе го почти като французойка, но преди той да свари да възрази (или дори да се почуди как се е досетила), вече се беше настанила пак до него: «Я виж тука!» — настоя тя и го накара да погледне горното джобче на ризата й под гащеризона. С двоен шев и разноцветни вълнени конци, под костенурка от същите конци, там неумело беше извезано «Ри»
— Пипни ми костенурката — тя е мекичка-мекичка! — подкани го Ри и задърпа ръката му (но той не пожела).
После додаде:
— Дай ми ризата си да ти избродирам името, както на всички нас. — А после започна да изписва с пръст на гърдите му Т, И, Н, О, поглеждайки го косо. — «Тино», нали така ти викат у дома?
Заяви твърдо, че никой от приятелите му не го нарича «Тино». При което тя най-сетне се умълча, прозя се, стана и започна да се съблича.


— И все пак не пуша цигари! — викна ни в клин, ни в ръкав, докато ризата й все още беше около главата, а дънките около глезените. — За бога, ти пушиш ли и какво въобще правиш? — измъкна си краката едновременно от панталоните и от гуменките. Освен това не пия алкохол, противен е!
Понеже очакваше да зърне само гола момчешка кожа под момчешките дрехи, той се стресна, като видя модното бельо от изкуствена коприна, което носеше отдолу.
— Добре де! Косата ми опада от температурата… И какво от това?
Сетне, както си беше облечена с това нелепо бельо с цвят на праскова, се гмурна право от скалата; а мислите на Огъстин се върнаха доста внезапно към Мици.
_Мици…_ Невиждащи сиви очи, пръстите разперена върху масата за закуска, намират като пипала чашката с кафе…
Изминалите месеци и разделящият ги океан сякаш бяха свили образа й в нещо като мъничка ярка картина; нещо, което виждаше като че през тунел, или пък през обърнат обратно телескоп. Образът й, подобен на овална миниатюра, се носеше над този чужд вир в Кънектикът и все пак това бе достатъчно да го убеди, че докато е жив, няма да обича друга като Мици. Ако беше имал по-голяма възможност, преди да я отведат в манастира, щеше да я накара да разбере, че няма бог, който да я приюти… В гърлото му се надигна старата горчилка.
Известно време остана като зашеметен, несъзнателно опипваше белега Си с нокти, които бяха изпочупени и напукани, със следи от катран в живеца, докато един косъм се закачи и се отскубна. Дошъл най-сетне на себе си (от болката), той обърна гръб на реката, остави детето да плува и тръгна да се прибира през гората по обраслия коларски път, под краката му хрущеше дебелият цяла педя пясък, а съзнанието му бе изпълнено с мисли за Мици. Заруменялото й от мраза лице, което се подаваше от яката на кожуха…
И отново горчилката на отчаянието от преживяното през зимата се надигна в гърлото му, което беше прекалено сухо, за да я преглътне.


>> Глава 2

«Ама наистина, най-сетне е време съвсем да си избия Мици От главата!» — помисли си Огъстин там, сред тази гора, чак отвъд Атлантическия океан.
Гъсталакът хвърляше шарена сянка, слънцето осветяваше по някой лист като късче цветно стъкло; докато стигне земята, светлината ставаше зелена като на морското дъно… Хубави бяха тези самотни лесове ма Кънектикът, но никак не приличаха на Дорсетските гори около Мелтън, и то не само защото из тих тук-таме растяха иглолистни дървета, а заради тези непроходими храсти, които го заставяха да върви само по пътеката. Храсти, всеки от тях сякаш имаше безброй зелени очи… Дървета с толкова гъст листак, че клоните почти не се виждаха, само стволове…
Отгоре на всичко тук дърветата, дори онези, които носеха английски имена, съвсем не бяха като «у дома» защото «дъбът» далеч не беше като английски дъб» пито пък «брястовете» — същински брястове.
Плесна се разсеяно по китката, където нещо го хапеше, и си помисли колко различни бяха и горските обитатели тук. Тези северноамерикански катерици например — досущ кафяви рунтави мармоти, а колкото до скунксовете… предупредиха го да се пази от тях (щом се изплашели, миризмата им можела да те накара да си плюеш на петите.) Таралежите. В повечето случаи и Обикновените катерички бяха сиви или черни и много рядко имаха катеричи цвят. Птици със странна окраска и гласове… Само сърните при потока на смрачаване приличаха донякъде на сърни (на сега едва не падна, защото опита да се плесне по глезена, както си вървеше).
Истински рай… е, да, почти рай, ако не се смятаха растенията, които предизвикваха обриви, и ухапванията от насекоми (защото сега тези зверчета го хапеха направо през ризата и той изви ръка, опитвайки се да се почеше точно между лопатките). Чудна работа — дори тук, в планинската част на Кънектикът, никой не признаваше, че са ужасни.
— Виж, в Ню Джърси, там са наистина ужасни — казваха.
Но колкото и да не приличаха, на английските лесове, и въпреки боровете, те едва ли имаха нещо обща с изкуствено засадените баварски гори, с техните разположени на равни разстояния ехтящи стволове, които му напомняха за вътрешността на катедрала…
Тук той рязко дръпна юздите на непокорните си мисли — та нали реши да избие напълно от лавата си онази баварка Мици.


Листата прошумяха от случаен порив на ветреца. Дали на това място не живеят и други мънички горски нимфи като Ри? Защото във Франция около него нямаше деца и те му липсваха; ами наистина, след онези германски хлапета не успя да се сприятели с други, като че оттогава са минали векове… а сега се появи Ри.
Това го накара отново да се запита колко ли годишна е всъщност малката Ри (защото човек трябва да стои далеч от «подрастващи момиченца»!). Този непредвещаващ нищо добро крепдешин… «Не пия алкохол» — тези думи прозвучаха също странно, не по детски (би било странно едно дете дори да се сети да го каже). Но тя положително е все още дете, реши Огъстин; защото само едно дете би докоснало мъж така невинно, както го докосна малката Ри.
«Не пия алкохол…» Но всички американци ставаха не по-малко странни, когато се споменеше за пиене; сухият режим ги беше превърнал в маниаци и те говореха непрекъснато за пиене, тъй като англичаните говорят за времето! В Ню Йорк (съобщаваха те с охота) сега имало повече тайни барове, отколкото преди; много от тях били и по-уютни от едновремешните, а това означавало, че ако някъде не сервират алкохол (в чайници или нещо от този род), не след дълго трябвало да спуснат ролетките. Из целия град бълбукали казанчета и «Лондонски джин» (отпечатвали си сами «английски» етикети), който в действителност струвал само девет цента литърът, се продавал на дребно по двадесет и пет цента чашката. Че какво, и тук едва ли имало фермер, който да не вари уиски от ръж или царевица…
Сухият режим бе разединил американците — както нищо друго не ги е разединявало освен робството! Ето най-страшния кошмар на тази демокрация — една нация се опитва да упражнява тирания над себе си, все едно че изпълнява Народната воля, когато всъщност това няма нищо общо с Народните желания… Какво чудно тогава, че що се отнася до пиенето правилото «законът си е закон» напълно е престанало да важи тук и Административната машинка е корумпирана от долу до горе — чак до Белия дом! И все пак жалко за бедничката Ри — да расте в такава страна!


Тъй като границата с Канада не беше нищо повече от пунктирана линия върху картата, вносният алкохол все още проникваше през нея в догоре натоварени камиони. Никой не знаеше как ще постъпят полицейските патрули — те бяха ту подкупни, ту брутални; веднъж се разменяха банкноти и конвоят минаваше, друг път двете страни се биеха до последния човек, но независимо от всичко, в страната влизаше много алкохол.
Ами онези, другите, въоръжени с картечници кервани — които се носеха с оглушителен рев откъм плажовете, дълги хиляди километри, където бързи моторници, оставили зад себе си митническите катери, стоварваха стока от «ромовия рейд»… Преди три седмици търговският пътник, който качи Огъстин в Хартфорд, настоя чужденецът да опита «истинско шотландско уиски» от плоското му шише, защото идвало, както гордо заяви, от «ромовия рейд» (а в действителност беше местен боклук); но немного по-лош от онова, което сервираха в Монмартър). Докато се друсаха по тесните сенчести пътища на Кънектикът в раздрънкания буик на търговския пътник, онзи се залови да обяснява на невежия, току-що пристигнал англичанин, че бромовият рейд» представлявал всъщност флотилия, натоварена с контрабанден алкохол, кораби, стекли с£ от всички краища на земята и пуснали котва близо до териториалните води на САЩ, тъй като там никой с пръст не можел да ги докосне. Тази огромна армада, заяви той, била не само най-дългият бар на света, но и най-голямото струпване на плавателни съдове в историята.
До този момент Огъстин стоя съвсем кротко и безмълвно, но сега вече реши да слезе и да повърви пеша.


>> Глава 3

За човек с неговото аристократично възпитание животът, който водеше през последните няколко месеца, изглеждаше преизпълнен с такива странни събития, че напомняше сън; и наистина, дори сега, дори тук, в тези чужди гори, на връщане от вира, където бе плувал и бе срещнал онова американско момиче, имаше чувството, че се движи като насън. Очакваше да се събуди у дома, в Уелс, над всички онези огромни стаи, които никога не използуваше, в бялата си таванска стаичка, под покрива, а луната блеснала право в очите му.
Може и да възприемаше всичко като сън, но се беше променил. Бе загрубял, или ако предпочитате пък — беше станал макар и мъничко по-голям «реалист». Така става по време на война; или както момче, чийто глас мутира — пее с басов глас, но не владее високите тонове — необходимостта да действува и да се справя с опасности понижи и целия му емоционален регистър» за да може да издържи: той позагрубя, засегнати бяха нежните, деликатни дълбини на съзнанието и чувствата му. Затова сега, докато се привеждаше под у надвиснал над пътеката клон или прескачаше някой пън ловко, като млад човек, прекарал половината от живота си в лов на пернат блатен дивеч, да добавим към това и гъвкавостта, която придава животът край морето» мислите му вече не бяха заети с абстрактните загадки на вселената. «Формата», всички чудесни картини, които купи и остави в Париж — каква дивотия!


И все пак: «Бедничката ми Ри, да расте в такава страна…» Изведнъж се сети, че е пропуснал да я попита къде живее, или дори как е фамилното й име; значи я е загубил, загубил е първото същество, с което почти се бе сприятелил, откак слезе на сушата.
Още отначало тя изглеждаше приятелски настроена; съвсем не бе като Трудл и необузданата мъничка Ирма» нито като Трудл Ханц (защото, макар в края на краищата да се привърза към онези германски деца, наистина му се наложи да ги укротява).
Да, замъкът Лориенбург… Тогава всичко му изглеждаше съвсем действително; но щом се озова в Новия свят, започна да му се струва невероятно, че сега могат да съществуват такъв феодален немски замък и такива изкопаеми като господарите му Валтер и Ото. Колкото до брат й, онзи неизлечим лунатик Франц» човек да се изплаши, ако мечтите му за нова световна пойна не бяха така абсурдни… Струваше му се невероятно да среща млади германци на своите години, все още оплетени като Лаокоон в змийското кълбо на старомодни неврози, те му изглеждаха дори по-чужди» по-неразбираеми от старите. «Е, а какво би казал — обади се някакъв глас — «за момиче, което едва миналата зима, зимата на 1923 година, реши да стане монахиня?» Тук Огъстин изруга на висок глас и изплаши до смърт едно гущерче. Защо беше необходимо хорът на мислите му да завършва неизменно с нея?
Толкова време се опитваше да я забрави. Вече бе юли и целият този ожарен от слънцето американски пущинак беше сух и прашен, с кожести листа, които вече изглеждаха клюмнали; а там, във Франция… Да, през пролетта… от Париж, та чак до брега на морето всички дървета бяха едва напъпили… а онази нощ, когато пристигна в Сент Мало — нали точно защото се мъчеше «съвсем да си избие Мици от главата» (както и сега), се мота около слабо осветените кейове толкова до късно, че вече затваряха и бистрата… онази нощ през пролетта, когато го раниха?


Забелязал беше, че тук растат дървета, които високо се ценяха в английските паркове и градини; и сега сякаш дочу тревожно извисения глас на Бавачката, а и на Мери, която успокояваше детето си (тогава петгодишната Поли се покатери на «онова американско дърво» в разсадника на Мелтън и не можеше да слезе оттам).


_Милата_ Мери, _милата_ Поли! Не беше виждал сестра си и племенничката си от векове — ами да, от миналия октомври!
Октомври, а сега беше юли и с всеки нов ден ставаше все по-горещо. Не беше изминал и половината път до колибата си, а тялото му вече лепнеше от пот и се беше сгорещил повече, отколкото преди да влезе да плува. Земята излъчваше топлина: дори тук, в горещата като пещ сянка, пареше краката му през подметките. От дърветата лъхаше зной. Главата му звънтеше от непрестанното бръмчене (вероятно някакъв вид щурци — да не би пък да бяха жътвари?) и гърленото квакане, на жаби, от прегракналите китари на американските скакалци… Цвъртенето на насекомите тук почти напълно заменяше отсъствието на птичи песни; съвсем не приличаше на немощните звуци, издавани от английските насекоми; да се вслушваш, за да ги чуеш; човек едва ли би могъл да надвика оглушителната врява, която вдигаха тукашните насекоми и жаби. Какво чудно, че американците не забелязват оглушителния шум в градовете си, след като и в горите им е така шумно! «Американците не познават пълната тишина» — предположи Огъстин въз основа на едва триседмичния си опит, като обра с длан от врата си слоя засъхнала пот и комари.
Отново се замисли за дома и как най-хубавото на онези варовикови хълмове в Дорсет бе тишината, ако не се смятаха чучулигите… Защото най-много от всичко Огъстин обичаше да язди сър сестра си горе сред мирните хълмове, където килимите от мащерка се огъваха като трамплин под копитата на конете — ходеше само за да убие времето и да е с Мери, тъй като не споделяше неудържимата й ловна страст (но почти през цялата изминала зима Мери е трябвало да се откаже от лова, защото бе забременяла, както му писа в едно от писмата, които получи във Франция).
Тук отстрелваха лисици, докато «ловуването на птици, както се оказа, се наричаше «ловитба»! И все пак нали американците не бяха съвсем чужденци; ами почти англичани, нещо като хората от колониите? Ето защо такива изрази, като отстрелване на лисици и неправилната употреба на думите, правят веднага впечатление; макар че когато истински чужденци ги убиват или ги опитомяват, като онова странно животинче в замъка, което Мици…
Но нали изминалото време и живота, който живееше напоследък — е, нека го наречем скромно «екстровертен», — би трябвало да са го излекували напълно от юношеската му любов към разни слепи кармелитки?


От вира до колибата трябваше да измине три безкрайни километра в необикновената тридесет и няколко градусова лятна горещина на Нова Англия, с която един англичанин просто не е свикнал. Стигна, облян в пот и целият изпохапан.
Вече мислеше по-скоро за собственото си мъгливо крайбрежно блато в Уелс; за прохладата в огромната празна каменна, родова къща, на чийто покрив можеха да се преброят сто недимящи комина; и оръжейната — нейният център и фокус на живота. Или пък за Мери и Поли в Дорсет — все едно — за вкъщи? Защото отведнъж осъзна, че Америка му е омръзнала… Но каква полза да копнее по дома, след като нямаше как да напусне тази проклета страна, без да каже по какъв начин е пристигнал тук?
Сигурно вече е дошло време Мери да ражда… Когато застана на верандата и отвори замрежената врата, за да влезе, внезапно си спомни какво му бе писала тя В едно отдавнашно писмо, получено във Франция — ставаше дума за юли! Значи бебето сигурно вече се е родило…
Огъстин остави вратата сама да се затвори зад него и си помисли, че никога преди двамата с Мери не са бил» така разделени; нещо повече, стори му се съвсем противоестествено тя да ражда, а той дори да не знае кога.


Огъстин писа вкъщи само веднъж (от Саг Харбър), докато чакаше ферибота, за да прекоси пролива, в онзи първи ден на американския бряг. Но едва ли спомена нещо повече от това, че все още е сред живите, нито посочи някакъв адрес, на който да му отговорят. Не посмя, защото Гилбърт и Мери бяха мъж и жена — и о, боже, стигаше Гилбърт само да подуши какво е вършил и да го пипне, Огъстин щеше да си пострада.


Носталгията не пречеше на апетита му, затова запали нафтовата печка (тук за заблуда й викаха «газена») и намъкна тенджерата. Ох, това Мерино бебе… Колко жалко. Какъв ли подарък би могъл да намер» човек за новороденото бебе в такова място като Америка… Стига наистина да се е родило?
За новия му племенник или племенница… «Какво ли ще е този път?» — попита на глас яйцата, докато се варяха (но те само къкреха). Мисълта за още една мъничка Поли беше чудесна… Само че Гилбърт щеше да побеснее; трябваше да продължават, докато не се роди наследник на Мелтън, а Гилбърт най-малко желаеше пълна къща с деца.
Колкото до това да е момче… Огъстин се надяваше, че няма да е момче, защото представата за един невръстен Гилбърт му идваше множко.


>> Глава 4

«Невръстен Гилбърт» ли? Да беше в Мелтънската черква в този ден Огъстин бързо щеше да се успокои. Не можеше и да става, дума за изобилие от цветя — само една-две небиещи на очи вази около купела; очевидно кръщенето щеше да е съвсем скромно.
Макар и в Дорсет, а не в Нова Англия, все пак беше юли — дори в прохладата на старинната черква викарият се сгорещи в расото си, взе да губи търпение — наистина безобразно закъсняваха!
В черквата все още нямаше никой, само той стоеше «а поста си при главния вход. Също като Гилбърт мелтънци бяха разочаровани, че не се е родил наследник. Не бяха от тези, дето много се докарват — това викарият добре знаеше — но ако имаше наследник, тържеството щеше да е съвсем друго: на поляната шатри и духов оркестър; за господарите — чай и шампанско, за по-богатите арендатори — уиски, а за бедните «бира… и поне петнадесеткилограмова торта. Но Сега колкото селяни се бяха събрали (повечето от тях закъснели с наемите си), чакаха навън, на слънце, и се любуваха на семейните си гробове.


Викарият мразеше да чака на това място, защото оттук нямаше как да не вижда онова, което беше трън в очите му. Върху абсидата в нормандски стил* над олтара, там, където повечето черкви имаха само пано с химни, беше лепната викторианска напаст — огромна половинтонна Отворена книга (без съмнение небесният тефтер, в който се записват делата на хората), с корица от полиран сиенит и страници от пароски мрамор. Върху пароския мрамор на небесната летопис бяха изсечени благодетелите на Филип Уодъми, ескуайър (онзи последовател на Пакстън, който покрил вътрешния двор на Мелтън Чейз); но докато извивките на страниците бяха изработени според законите на перспективата, черните букви на текста не бяха. От старинната зидария стърчаха две огромни ръце от розов мрамор с набрани маншети от бял мрамор и уж поддържаха тежестта — но всъщност тя се крепеше на чугунени конзоли, украсени със стилизирани акантови листа с евтина позлата. Все се стараеше да не гледа, но очите му не можеха да се откъснат оттам.
[* Английски вариант на романския архитектурен стил от XI-XII в. — Б.пр.]
Колко ли късно стана вече?… Всъщност къде му е часовникът? Напразно се потупа по корема и гърдите с надеждата да го открие.
И без това старецът беше малко напрегнат, тъй като смяташе церемонии от този род за свое най-голямо наказание като енорийски свещеник. Колко безочливи бяха високопоставените неверници, които очакваха черквата да превърне светските им събития, техните «раждания, сватби и погребения» в религиозни украшения — да има нещо прелестно и старинно в тях! Даваха пред олтара брачен обет, без да имат представа какво е това обет и какво — договор, без дори да подозират, че съществува разлика; пред купела се кълняха да възпитат детето във вярата, от която самите те са се отказали — кръстниците избираха по-скоро с оглед на помощта, която биха оказали в житейските дела, а не в божиите… Нерядко такива кръстници не си правеха труда да идват, или пък се оказваше, че са евреи, турци или еретици, стига човек да намереше смелост да попита.
Защо ли не бе отишъл направо при тези Уодъми да им каже какво мисли? «Вие, които се перчите открито с неверието си, имате безочието да донесете собственото си дете за кръщене, а отгоре на всичкото не сте и точни…» О, но какъв пастир християнски би бил, ако заради греховете на родителите откаже милостта да кръсти един младенец! Защото това бе тайнство: Светената вода и Словото божие ще присадят нищо необещаващата уодъмска пъпка върху Тялото господне, както… както би станало и със сина на архидякон.
Разбира се, викарият имаше предвид Джеръми Дибдън, този недостоен приятел на Огъстин. «Бедничкият Дибдън!» — помисли си той. — «Едва ли ще се зарадваш на новите архидяконски гети, след като едничкият ти син, за когото винаги си смятал, че ще стане свещеник, се е сближил с тази уодъмска пасмина и вече открито се е обявил за безбожник.»
Старецът тъжно-тъжно въздъхна. «Не. Трябва да изпълня свещеническия си дълг и да оставя Всевишния сам да намери път към чадата си.» Така си каза той, докато все още опипваше расото, търсейки изгубения часовник (беше чакал само десет минути, но му се стори час).
После си спомни — часовникът беше отдолу, в панталоните.
Понякога е трудно да се добереш до джобовете на панталоните си, ако носиш и расо. Наложи се да вдигне расото и столата чак до мишниците си и да ги придържа с едната ръка, докато с другата ровеше в джоба на панталоните. Едно от копчетата На тирантите му се скъса и точно в този миг някакъв шум зад гърба му го накара да се обърне — за да види, че хората от Мелтън Чейз са дошли; католичката бавачка, понесла новороденото най-отпред, следвана от пъстра група кръстници и настойници, издокарани като за конните надбягвания в Аскот.
Скритом се забавляваха, докато расото и столата мигом се спуснаха надолу (също като завесата след първото действие на фарс).


Проповеди и напътствия свършиха, чрез чужди уста бебето даде своите обети.
Викарият взе малката на ръце, бавачката Халоран сви устни, защото несръчният старец мачкаше кръщелната роба, а тя беше от хонитска дантела, плетена преди повече от сто години (отец Мърфи й бе казал, че можела да дойде, ако си запушва ушите).
Викарият рече:
— Дайте име на детето. — И кръстникът промърмори нещо.
— Сюзън Аманда — подсказа Мери твърде високо.
Викарият сведе поглед към бебето, то се размърда, впери очички нагоре към него — широко разтворен» като на коте.
— Сюзън Аманда, кръщавам те в името на Отца… — гласът му звучеше молитвено и потреперваше от любов към съществото, което държеше в ръце — и сина… когато отново усети капките вода, малката сбърчи личице — и Светия дух. Амин.
Вода я докосна за трети път и тя изплака. Селяните се размърдаха, защото знаеха, какво означава този плач — Дяволът я напускаше… Някои от тях даже погледнаха неволно към Северната врата, защото той трябваше да се измъкне оттам; но когато й подадоха отново бебето, тази католичка, бавачката Халоран, пак присви устни и приглади дантелата. В края на краищата това не беше истинско кръщене… Но може би все пак бе по-добре от нищо. «Трябва да имаме надежда» — й бе казал отец Мърфи.
Междувременно Мери стоеше и навиваше носната си кърпичка около пръстите. Кръщенето бе дори по-лошо от Полиното, доколкото си го спомняше. Как може Гилбърт да поиска такова нещо? «Заради хората от селото» — й рече; и: «Защо без нужда да наскърбяваме стария глупак? А освен това нали вече говорихме по същия въпрос, когато ставаше дума за Поли; нали позволи Поли да бъде кръстена? Защо да разлайваме кучетата за нищо?»
Така атеистката Мери преглътна принципите си, И все пак не го ли е грижа Гилбърт, че всичко това е оскърбително и отблъскващо? Думите «Спасена от гнева божи» ни напомнят за отмъстителните богове на джунглата! Горкото ми детенце! (Копнееше да целуне бебето си, но я гледаха прекалено много хора.) «Зачената и родена в грях?» Каква отвратителна лъжа — а и колко нелепа, след като на самата сватбена церемония се казва…
Де да беше отишла при викария пряко волята на Гилбърт и да му бе казала открито какво мисли! Но Каква полза! Глупавият старец не би я разбрал.
С официални панталони и гети (но с късо черно сако, както подобава за женска рожба), сложил копринения си цилиндър на пейката отпред, Гилбърт стоеше до една колона и си оправяше ръкавиците. Бе чул всичко, но нищо не бе разбрал. «Чудесно мина — мислеше той, — слава богу, свърши и можем да се върнем към сериозните дела. Но, по дяволите, ето го викария!» Гилбърт добре съзнаваше, че в такива случаи викариите очакват една-две любезни думи:
— Аха, драги ми отче! Надявам се…
«Трябва да вярвам, че Той сам ще намери пътя. — помисли викарият, като се измъкна в първия удобен момент. Веднъж усамотил се в ризницата, той падна на колене и започна да се моли за детето (но трябваше да побърза — бяха го поканили на чай, а не биваше да закъснява).


Лятото на 1924 г. беше критичен период за един издигащ се либерален политик, в чийто глас най-сетне започнаха да се вслушват на заседанията на Партията, и затова Гилбърт имаше над какво да се замисли. Дошли на власт, лейбъристите почти не се опитаха да ограничат безработицата — Макдоналд*1 беше прекалено зает да размахва Доус*2 под носа на Ерио*3, опитвайки се да го изтика от Рур, докато Понсоби и Раковски*4 си разменяха удари. Досега либералните кучета пазачи си живееха блажено, като хапеха и двете страни (или пък се хапеха едни други); но вече беше дошло време да решат под какъв претекст да оттеглят подкрепата си в парламента, та лейбъристкото правителство да получи малцинство и да падне. Това би довело до нови избори (третите за няколко години) и би им дало възможност — ако съставят правилно програмата си — да си възвърнат гласовете на тези заблудени работници.
[*1 Джеймс Рамзи Макдоналд (1866-1937 г.) — един от основателите и лидерите на Лейбъристката партия. Министър-председател (януари-ноември 1924 г.; 1929-1931 г.). През 1931-1935 възглавява национално коалиционно правителство и скъсва с Либералната партия. — Б.пр.]
[*2 Чарлс Доус (1865-1951 г.) — американски банкер, през 1923-1924 г. е председател на Международния комитет, който разработва репарационния план за Германия, приет на Лондонската конференция от 1924 г., включително и от Германия. От 1929 до 1932 г. вицепрезидент на САЩ. — Б.пр.]
[*3 Едуар Ерио (1872-1957 г.) — френски министър-председател от 1924-1925 г. — Б.пр.]
[*4 Кръстю Раковски (1873-1938 г.) — български революционер, съратник на Ленин, сътрудник на «Искра» и «Правда», член на ЦК на Болшевишката партия, председател на Съвета на народните комисари в Украйна през 1923-1926 г., шарже д'афер на СССР в Лондон, където работи за и постига признаването на Съветския съюз от Великобритания, от 1926 г. посланик в Париж. — Б.пр.]
Така че при наличието на оправдани надежди на Гилбърт едва ли му беше до Огъстиновите приумици. Но дългът си е дълг… Брат е на собствената му жена (пише го в «Кой кой е») — ще забърка някоя каша; няма как Гилбърт да стои и да гледа.
Изреди наум всички простъпки на беглеца. Първо, обидил е немските си домакини, напускайки ги така внезапно; общувал е цяла зима с онази пасмина, парижките «художници», а сетне изчезна и ни изкара акъла. Сега, най-сетне, наруши мълчанието си с едно непростимо кратко писмо, в което няма и намек къде се намира — ако не се смята пощенското клеймо от Саг Харбър и споменаването на някакъв ферибот… Нито дума къде е бил през изминалите четири месеца, защо е отишъл в Америка и какви са плановете му — никак не бе трудно зад цялата тази преднамерена тайнственост да се отгатне, че момчето се е забъркало с някого — или в нещо съвсем неприятно?
Там, в Щатите, където неговото обществено положение е нула… В Щатите, където съществуват толкова много закони, че един чужденец все ще наруши някой от тях (ще вземе да си купи билет в спален вагон за дами, ще преподава латински в Тексас или нещо от тоя род); на такова място има много голяма вероятност момчето да попадне наистина в лоши ръце, ако го оставиш само на себе си.
В Географския справочник се казваше, че Саг Харбър се намира в най-отдалечения край на Лонг Айланд; фериботът, за който пишеше, сигурно отива до Ню Ландън. Затова трябва сега, на връщане, да постави ребром въпроса на Мери. Е, наистина, тя няма защо да упорствува! Та нали беше повече от очевидно, че ще трябва да се направи нещо за _доброто на момчето_?


>> Глава 5

Обувките на кръстниците не бяха подходящи за ходене по трева и затова Тривет ги закара с даймлера, а Гилбърт и Мери тръгнаха пеша през парка. Коприненият цилиндър на Гилбърт подчертаваше волевата му брадичка, а, от друга страна, донякъде скриваше неспокойния му поглед, докато събираше смелост да изпълни задачата си; а Мери държеше украсената си с цветя шапка в ръка, подложила златисторижите си къдри на слънчевите лъчи и упорито стиснала устни.
— Този твой брат — рече най-сетне Гилбърт (колко неприятно, че навремени тя така приличаше на брат ти). — Смятам да накарам Външното министерство да влезе, без много шум, във връзка с нашето посолство.
— Моля те, бъди внимателен! — разтревожи се Мери.
— Новият ни посланик във Вашингтон е Емзи Хауард — Хауард е олицетворение на дискретност…
— Ами ако объркаш нещо? По-добре внимавай!
— Много се боя, че момчето се намира в сериозно затруднение — може да е по-сериозно, отколкото то съзнава. Та той е твой брат… никога не бих си простил — отвърна чистосърдечно съпругът й.
— Двадесет и четири годишен е вече; не е дете.
Гилбърт сви рамене.
— И в затвора бих отишъл, за да му помогна, стига само…
— Защо тогава не го оставиш на мира, както очевидно иска?
В дебелата лятна сянка на огромен дъб шареното пони на Поли (онова, което й беше подарил Огъстин) стоеше на три крака и гонеше мухите с опашката си. Когато приближиха, то изцвили и Мери спря да го разгледа. В същото време Гилбърт продължи:
— И сам начаса бих отишъл, но в този критичен момент просто съм нужен тук, нали, разбираш, мила? А Джеръми… прекалено е несериозен, прекалено е неопитен. — (Напразно бяха изпратили Джеръми да търси приятеля си, когато Огъстин бе изчезнал някъде из Франция.) — Затова предлагам…
— Само му виж копитата! — прекъсна го Мери възмутено. — Ама наистина ще трябва да се отървеш от този ковач, за нищо не го бива!
Сред инак безукорно чистата трева на парка, стърчеше самотен магарешки бодил; никой не гледаше, когато — както си беше с гетите и цилиндъра — Гилбърт се засили и сръчно, с един ритник му отсече главата.


След това разговаряха на невинни теми (но и двамата бяха нащрек), докато навлязоха в прохладата и мрака на тисовата алея, където не проникваше дори ароматът на отрупаните с цвят рози. Тук Гилбърт смени тактиката. Огъстин не пишел нищо за връщането си. Какво ще стане с имотите му? Неговият пълномощник в Уелс изглеждал съвсем почтен, но бил стар. Ето, нали точно по този начин човек си проваля имотите?
— Но ако се започне с пощенското клеймо, едва ли ще е толкова мъчно да открием Огъстин. Фериботът, за който споменава, сигурно пътува до Ню Ландън — това означава, че е отишъл в Бар Харбър или в Нюпорт, или може би в Марбълхед; по това време на годината човек не може да отиде кой знае къде. Точно такива изискани летовища сега са пълни с хора от посолството…
Защо ли Мери не иска да разбере, че е за доброто на момчето посолството да го пипне колкото се може по-скоро?
Но този път Мери не отвърна нищо. «Гилбърт трепери за своя пост в новото либерално правителство — мислеше си тя, — умира от страх да не би шуреят му да извърши нещо, което би го злепоставило…» Мери прозря далеч по-ясно от самия Гилбърт какво се криеше зад неговата внезапна загриженост, защото той никога не допускаше до повърхността на съзнанието си недостойни подбуди; както бе казал веднъж безжалостния Джеръми: «възпитан е така, че да вижда у всекиго най-доброто, като започне, разбира се, със самия себе си».


Така двамата съпрузи се прибраха поскарани («Мери се заинати…» «Какви нелепости дрънка тоя Гилбърт. Но прочутата мелтънска късно цъфтяща глициния, надвиснала над градинската врата, беше накацана от пчели и една от тях ухапа Гилбърт по врата; това ги накара за известно време да забравят кавгата.
Веднага след чая Мери се качи в стаята си. Там й донесоха бебето за кърменето в шест, появи се И Поли, макар всъщност да й беше време за лягане (хубаво беше да се интересува от тези неща).
— Утре имам рожен ден! — заяви тя.
— Рожден ден, миличка — поправи я Бавачката и прошумя с колосаните си поли. — Вече си достатъчно голяма да говориш правилно; утре навършваш…
— Видях те! — прекъсна я победоносно детето. — Бяха шест!
— Навсякъде си завираш носа — рече Бавачката (Поли я беше заварила да дава на Минта цветните свещички, за да ги занесе на Готвачката).
Щом Мери оголи гръдта си, гладната устичка захапа зърното и започна да суче, а тя попита:
— Кого си поканила за рождения си ден, милинка?
— Само кучета — отсече Поли.
— Какво? Нито госпожа Уинтър? — попита Бавачката. — Нито господин Уонтидж?
— Тях разбира се — да! Иначе само кучета.
— Дори майка си и баща си ли не си поканила, госпожице Поли?
При този толкова глупав въпрос момиченцето вдигна очи и не си даде труд да отговори. Но след продължително мълчание добави:
— Ех, как ми се ще да дойде и Гъстин! — и въздъхна дълбоко-дълбоко. Огъстин бе главното действуващо лице на всичките й предишни рождени дни.
Сюзън сучеше ли, сучеше и майката се поунесе; но макар че съзнанието» й бе замъглено, всичките й мисли (също като на Поли) се насочиха отново към далечния Огъстин.
Наистина с какво ли, за бога, се бе захванал? Защо дори и в последното си писмо нищо определено не казваше; а откак замина за чужбина, писмата му до едно бяха такива — в тях никога не се споменаваше онова, което тя искаше да разбере. От Париж пишеше само за Изкуството — нямаше и дума защо е напуснал Германия!
Като че ли Изкуството внезапно му бе взело ума: модерното изкуство, «Формата» и всички измишльотини на Клайв Бел. Един Сезан, късен Ван Гог и малък Реноар, Пикабия* — сигурно ги купуваше наред! А колкото до съвсем откачените ексцентрици, онези, които самият той наричаше «вятърничави» — кубистите и други такива, макар и откровено да признаваше, че нищо не разбира от картините им, продължаваше да пърха около тях като пеперуда около пламък! Превъзнасяше се, че в някакво кафене видял отдалеч Дерен, да не говорим пък, ако беше срещнал Матис…
[* Франсис Пикабия (1879-1953 г.) — френски художник, за когото с известно право се смята, че е нарисувал първата абстрактна картина — един акварел от 1908-1909 г. — Б.пр.]
Огъстин се надяваше да се запознае с някаква «госпожица Стейн», чийто салон посещавали всички тези фанатици; но очевидно това така и не е станало, защото в последното си писмо от Париж пишеше само, че заминава съвсем набързо за Сент Мало (доколкото се разбираше, някакъв млад френски поет, който живеел там, можел да го заведе при онзи знаменит кубист от другата страна на залива — в Динар). Сигурно се е втурнал дори без да попита дали Пикасо е въобще в Динар тази година (не бил, както установи по-късно Джеръми) и там — в Сент Мало — Огъстин просто изчезна!
Премести Сюзън на другата гърда.
Съпруг, брат… бедната Мери, колко ги обичаше и се възхищаваше от тях; но отдавна се беше примирила с мисълта, че нищо не може да смекчи взаимното им пренебрежение. Гилбърт вероятно очакваше Огъстин да свърши в затвора — в американски затвор, «всичко това ще гръмне в американските вестници. Бедният Гилбърт, когато ставаше дума за брат й, той беше направо карикатурно смешен…
Във всеки случай, каквото и да бе намислил Огъстин, явно искаше то да остане в тайна и _Гилбърт трябваше да бъде спрян_!
Бе така убедена в това, че за малко не извика; млякото й спря и Сюзън писна.


>> Глава 6

В горещата като пещ полунощна тъмнина застрашителното бръмчене на негодника комар ставаше все по-силно и пронизително, колкото повече се приближаваше до спящата върху възглавницата глава. Огъстин {е размърда от звука и се събуди тъкмо преди това зверче да кацне и да започне да смуче от ухото му.
Събуди се от кошмар — избутаха го пред зрителите на сцена, където се играеше непозната за него пиеса, и той трябваше да разучава ролята си по време на представлението. Лежеше буден и мислеше, че това съвсем достоверно отразяваше последните четири изгубени месеца, откакто напусна Сент Мало и дойде тук; защото никога не бе имал намерение да става разбойник и сега нямаше и най-малка представа какво да прави…


Бродеше по нощните кейове на Сент Мало — един честен и чезнещ от любов пътешественик… След това «е помнеше нищо освен ритмичния звук на кълколеща и плискаща се вода в черния като катран мрак и усещането за издигане и пропадане всеки път, когато идваше на себе си (и губеше свяст, и идваше отново на себе си). Всичко наоколо се люлееше и клатеше, смесваше се и се сливаше в тъмното с люшкането и клатенето и болката в стомаха и главата му. Шум и студ, миризма на катран, на застояла морска вода, която го плискаше и вонеше на умрели плъхове и добре смазани картечници, на пробити кутии е блажна боя и на повърнато по дрехите му. Над него кънтеше ужасният шум от удрянето на метал в дърво. Болка… и адски студ; отсъствие на какъвто и да е спомен за това заминавал ли е от Париж и къде се намира сега. А при него долу, сред тъмнината и шума, нямаше никой, ако не се смяташе раждащата котка…
С две думи бяха цапнали по главата английския милорд заради натъпкания му портфейл и го бяха хвърлили в първия попаднал корабен трюм край кея — както се оказа, тъкмо го затваряха, тъй като корабът беше готов да отплава; лежал беше проснат без пари и паспорт в закования с дъски трюм на една шхуна, потеглила за Ромовия рейд. Докато Огъстин дойде на себе си, навлизаха в района на чакълестите плитчини около Ил де Сезамбр, а когато го откриха, бяха оставили зад себе си Ушанг.
Капитанът беше кокни, първият помощник — от Хъл; двамата привързани един към друг стари приятели, които непрекъснато си погаждаха номера и от грубите им шеги и комични реплики екипажът се превиваше от смях, но владееха кораба, както маестрото владее цигулката си, и досущ опитни флейтисти караха хората си да играят по тяхната свирка.
Когато случаят им поднесе съвсем нежелания Огъстин, който имаше сътресение на мозъка, при това без да могат да го свалят на сушата, не им оставаше друго, освен да го използуват, като го превърнат, доколкото им беше възможно, в първокласен моряк — контрабандист на алкохол. Макар да не бяха срещали други огъстиновци, справиха се блестящо. Още щом стъпи на крака и бе годен да върши лека работа (макар че шевът на главата му стърчеше като перка и все още често виждаше нещата двойни), започнаха да го задяват и да му погаждат номера наред с всички останали. Все не можеше да разбере дали тези двамата се занасят, или са сериозни; това съвсем не облекчаваше моряшкия стаж, но пък не му оставаше време да мисли (каквато е била и целта, както сега съзнаваше).
Те съвсем не криеха, че са контрабандисти на алкохол, които гледат на сухия режим просто като на злодей от долнопробна комедия и смятат, че всеки нормален човек трябва да помогне той да се провали; освен това, след като (както му казаха) оставали извън териториалните води и продавали стоката си на дошли от брега моторници, не нарушавали закона. Да не говорим, че цените от Рейда били повече от чудесни…
Параходите могат да се носят през океана горе-долу по права линия, но излиза, че за потеглилите на запад ветроходи е за предпочитане да направят голяма обиколка, като прибавят хиляда мили към пътя си, за да избегнат северните райони, където преобладават насрещни ветрове, и да се спуснат на юг, за да хванат попътните. Така че отправилата се към брега на Лонг Айланд шхуна преплува морена, които бяха нашарени с повече сини и зелени, синкавозелени и зеленикавосини цветове от картините на Пикасо — големи вълни с цвета на аметист, пронизани с тюркоазени жилки, на изумрудни капки, поръсени със злато и сняг. Седмица след седмица нощем звездите се полюшваха бавно от дясно на ляво, от ляво на дясно, покрай сочещия нагоре пръст на главната мачта, докато възплоската извивка на корпуса изпускаше рой искри в мастилените дълбочини под себе си. Изгреви, когато слънцето изскачаше внезапно иззад кърмата като прожектор; дни, в които горе на небето пламтеше едно ярко слънце, а долу вълните подмятаха безброй искрящи слънца — но с небесни дъги от пръски, обливащи палубата, и хладен бриз… И все пак морският живот не беше проста работа; щом се увериха, че ще играе по свирката им като останалите, те го караха да дърпа въжета като моряк, да се ориентира по звездите като първи помощник, да прави сметки като корабен домакин и да готви, когато готвачът имаше делириум тременс.
Първия път, когато се озова на рейката на марсела, беше същински кошмар, защото трябваше да се покатери по въжената стълба, а после да се придвижи странишком от мачтата по бягащия, клатушкащ се футроп*, да пази равновесие, опрян на разлюляната рейка, а тъй като ръцете му бяха заети с инструментите, оставаше му да се подпира само на тръпнещия си корем, знаейки, че ако се подхлъзне, ще бъде изхвърлен право назад във въздуха; а падне ли от двадесет и петте метра, ще стане на парчета. Разбира се, въпросът е да пазиш равновесие — на твърдата земя това щеше да е леко забавление според някоя опитна детска учителка, — но там горе, където на човек му се завива свят от височината, онзи първи път той само дето не падна и не се преби, и то по-скоро от страх.
[* Въже, зашито за долната част на платната. — Б.пр.]
Край бреговете на Джърси вятърът утихна. После задуха от юг, носейки със себе си талази лятна мъгла, а това означаваше с помощта на лота да опипват пътя си през подводната клисура, там, където коритото на река Хъдсън продължава под океана. Вече не палеха светлини нощем, сирената не свиреше в мъглата, не биеха камбаната, докато се промъкваха на зигзаг покрай потока осветени и подаващи звукови сигнали законно пътуващи кораби, които се стичаха отвсякъде към Ню Йорк.
Веднъж от среднощната мъгла пред тях изскочи ескадрен миноносец, който наскоро бе преминал към бреговата охрана; той също беше затъмнен и се виждаха само искрите от комините му. После внезапно навлязоха във води, които гъмжаха от плавателни съдове, и всички те — също като тях и досадната брегова охрана — бяха неосветени и тихи въпреки тъмнината и мъглата. Но това бяха само крайните кораби от флотилията на Ромовия рейд, онзи сякаш безкраен и неподвижен пояс от слепи и глухи плавателни съдове, които през цялата година се поклащаха на дванадесет мили от брега, някои почти се допираха — от Флорида, та чак до Мейн, — закотвени или едва движещи се, или оставили се на течението с вдигнати котви, екипажите им с вързани ръце (когато човек беше на вахта, трудно бе да познае какъв е точно случаят). Плавателни съдове под всички знамена на света, с изключение на американското; ветроходи, параходи, с дизелови двигатели, всякакви видове и на всевъзможна възраст, някои презрели като круши и съвсем негодни за плаване, други спретнати и красиви, и всички натоварени догоре с алкохол.
Освен постоянния риск от сблъскване, опасни бяха не представителите на закона, а по-скоро пиратските катери, въоръжени със скорострелно оръжие, които нападаха и обираха контрабандистите. Защото, за разлика от представителите на закона, те бяха неподкупни; искаха всичките пари или целия товар и за да избегнат излишните разправии, направо убиваха. Най-много си патеха моторниците, които пренасяха товарите до брега, тъй като бяха малки и по силата на обстоятелствата носеха със себе си хиляди и хиляди долари; но понякога бандитите нападаха и малките кораби, ако екипажите не бяха бдителни и добре въоръжени. Затова (сега вече с покрито оръдие на предната палуба и още едно на задната, и непрекъснато готова спасителна лодка) «Алис Мей» се държеше колкото е възможно по-настрана от всички, налучквайки пътя си покрай ниския бряг на Лонг Айланд, и като стигна Монток, най-сетне пусна котва там.


Огъстин се мяташе на подгизналото от пот легло и стомахът му се сви, като си спомни как бяха стреляли по него, докато се измъкваше през дюните и високата трева, осветен от лъча на прожектор; зад гърба му в тъмното гърмяха пушки, свистяха и рикошираха куршуми, а той умираше от желание да е отново в безопасност на борда.
Гилбъртовци прекосяват океаните само в големи пътнически параходи с визи и всички необходими препоръчителни писма; минават през митнически проверки и никога не пропускат да се разпишат в посолството. Няма да им се хареса, ако научат, че техен роднина е слязъл в катраненочерната нощ от потъваща, натоварена догоре с алкохол моторница, на пуст плаж на Лонг Айланд, стреляли са по него, а той е повалил човек от бреговата охрана.


>> Глава 7

Когато за първи път се озова горе, на рейката на марсела, страхът почти го парализира, силата изтече от мускулите като вода от вана. Но при онова злощастна слизане на плажа, когато попаднаха право на засада, страхът изигра по-скоро ролята на катализатор — придаде му сила за десетина, а мускулите си знаеха работата. Юмрукът му замахна от само себе си и преди онзи нещастник от бреговата охрана да успее да вдигне карабината си, попадна в тъмното точно в цел-, та, а ударилият вече беше изминал двадесет крачки, креди удареният да се свлече на земята.
После блеснаха прожектори, отекнаха викове и стрелба, но движещите се по собствена воля крака като че принадлежаха на заек и го носеха на зигзаг между сенките на седмината, които го гонеха, за секунди бе в ничия земя и го накараха да се просне по лице, така че да не може да го освети прожекторът. По този начин заблудените преследвачи минаха точно над него.
Едва тогава мозъкът му се избистри и той започна да се пита какво всъщност става. Имаше на разположение достатъчно време да се чуди, защото до разсъмване оставаше много, а панталоните му бяха съвсем мокри.


Цяла нощ лежа в един къпинак, жадувайки да се върне на «Алис Мей». На сутринта най-сетне се измъкна. Тъй като моторницата, с която слезе на брега, беше потопена, а капитанът й — в дранголника, трябвайте да намери друг начин да се добере до борда, но стрелбата и цялата олелия така бяха наплашили местните жители, че никой не пожела да го откара на кораба му. Този тип твърдеше, че е от Рейда… А не приличаше на такъв — тукашните хора бяха подозрителни по рождение. Очевидно ония от бреговата охрана знаеха повече, отколкото трябва; започна да се говори, че може би той е техен човек. При създалото се положение Огъстин трябваше да се изпари без много-много шум.
Да отиде в Амагансет беше безнадеждно, дори Ийст Хампшър (където предишната нощ бясно носещите се по улиците камиони бяха разпъдили спящите по брястовете птици) се оказа прекалено опасен за него. По една случайност отиде пеша до Саг Харбър, там написа онова единствено писмо до Мери (какво чудно тогава, че в него не се казваше много!), докато чакаше луксозния стар «Шинкок» да благоволи да го прекара от другата страна на пролива в Ню Ландън.
Когато стигна в Ню Ландън, все още разчиташе да се върне на кораба си, но скоро изгуби всякаква надежда; заради регатата градът гъмжеше от хора; а бреговата охрана беше плъзнала навсякъде. Всъщност стори му се прекалено рисковано да се мотае близо до брега и затова хвана напосоки един път, който водеше към вътрешността — пътуваше на автостоп. Така стигна последователно до Хартфорд, Торингтън, Личфийлд и най-сетне до разклонението при Ню Бландфорд, където го остави един селски лекар, без съмнение тръгнал да изреже нечий апендикс върху кухненска маса. По този начин се намери в Ню Бландфорд — и какво от това. Защото очакваше, че рано или късно ръката на Зашона ще го пипне дори тук, както се спотайваше, в гората. Здравият разум му подсказваше, че полицията е заета с прекалено много други неща, за да се занимава с него, но той си оставаше закононарушител — нямаше паспорт, нито пък съществуваше някаква надежда да получи, без да разкаже всичко, следователно не можеше да избяга от страната.
Колкото до пари… За щастие капитанът бе настоял Огъстин да вземе със себе си «за всеки случай» част от припечеленото. Но сега, след като плати наема за три месеца от пачката му с американски банкноти (незаконно спечелени), оставаха много малко едри, а без документи никой — поне така му бяха казали — не би му дал работа, пък и явно имаше вид на чужденец.
С две думи, сякаш не му оставаше друго, освен да стои тук и да чака края. Разбира се, когато се стигнеше до това… Е, Гилбърт положително щеше да побеснее. Ами Мери, как ли щеше да го приеме тя? А и всичките им изискани приятели… Само каква гримаса би направил Дъглас, ако чуеше, че Огъстин е попаднал в затвора за оказване съпротива при опит да го арестуват! А и младият Джеръми, който щеше да каже кисело:
— Виж ти, нашият Огъстин си въобразил, че е голям юнак и започнал да пердаши бреговата охрана. Няма ли най-сетне да му дойде умът в главата?
Но и това не беше всичко, защото тук вече беше намерил приятел, за когото също трябва да се погрижи — «нова невинно дете!


След като се раздели с Ри при вира, Огъстин се уплаши, че повече няма да види «единственото същество, с което почти се бе сприятелил, откак слезе на сушата». Но напразно се бе тревожил — налетя на нея още на следващата сутрин, тя се шляеше наблизо сама (при това съвсем близо до колибата му). Оттогава двамата бързо се сдружиха — макар и да не можеше да заличи миналото, тя го утешаваше в самотното настояще; прекарваха почти цялото си време заедно. Поне Ри сякаш не забелязваше разликата във възрастта. Възрастовите групи са до голяма степен условни в обществото и (може да се случи) да нямат значение за двама души, които са сами, а те се срещаха само tete-a-tete. Също като двойна звезда, зареяна в пространството, всеки ту се втурваше в живота на другия, ту го напускаше, сякаш нито един от тях нямаше лични връзки; и никога не виждаше другия в чужда компания.
Всеки по свои собствени причини предпочиташе да не се срещат с никого. Затуй рядко се приближаваха до селото, а дори когато това ставаше, внимаваха да не ги видят, като че ли бяха двойка червенокожи разузнавачи. Всъщност почти не се мяркаха на открито, криеха се в гората, където бездруго се ходи бавно и не си личеше толкова, че Ри не е свикнала като него да бъхти километър след километър — защото когато разглеждаха околността, те се стараеха да избягват черните пътища, по които често минаваха хора. Нещо повече, Ри проявяваше такава склонност да го води в самотни и потайни кътчета, че в повечето случаи проникваха във всевъзможни и най-непроходими тъмни гъсталаци, като си проправяха бавно път през обрасли пътеки и недостъпни дерета, където не са секли или подрязвали дърветата, откак свят светува — в тези прастари убежища краката им не успяваха да докоснат земята, а потъваха до коляно в листа и гниещо или вече изгнило дърво…
Изглежда, Ри обичаше да лази в пещери и пукнатини в скалите, там се настаняваха заедно в някоя тайна дупка като два борсука, които си правят домашно гнездо. Обикновено ловка като маймунка, понякога тя изглеждаше странно безпомощна и го молеше да я пренася тук или там — не че Огъстин имаше нещо против, защото у него се събуждаше някакво «майчинско» чувство… Колкото до разговорите, устите им не млъкваха! Та как би се почувствувала Ри, когато откриеше, Че ръката, която така доверчиво е държала, принадлежи на търсен от закона престъпник? Нямаше да й е много приятно да види как го арестуват…
За да прогони тъжната сцена от ума си, а и да облекчи болката по дома, на следващата сутрин Огъстин най-сетне се залови много предпазливо да съчинява ново писмо до Мелтън:
«_Мила Мери_ — писа той, — _селото се намира, на кръстопът_.»


>> Глава 8

На «кръстопътя», за който споменаваше Огъстин, всъщност се пресичаха само коларски пътища, горски пътеки, които никога не са били павирани или асфалтирани. Сега почти никой не минаваше по тях, освен местни таратайки, курортистки на кон и от време на време каруци. Намираше се на цели осем километра от щатската магистрала, по която минаваше транзитният поток за Ню Йорк, и нощем камионите с контрабанден алкохол профучаваха със загасени фарове. Отгоре на всичко, ако не се смята черквичката (и няколко разпръснати из гората колиби), «селото» на Огъстин не можеше да се похвали с много сгради: сама Голямата Уорънова къща, Малката Уорънова къща и една ковачница.
Писа за черквичката — малка и стара, тя, изглежда, не се използуваше и бе почти скрита сред дърветата. Строителят й бе имал наивни и прекрасни представи за пропорциите (Ри рече, че «някакъв англичанин на име Рен» изпратил плановете, но ако бе така, то Рен* — сигурно е бил обзет от необичайно «пасторално» настроение). Тази малка изоставена пастирка беше дървена от горе до долу и ако не се смятаха каменните плочи на покрива, позеленелият меден ветропоказател и камбаната, която вече не можеше да бие, беше цялата бяла — освен пукнатините, където под остарялата боя се показваше розова шеллакова основа. Край черквата стърчеше изоставена стара и неприветлива Таратайката (Форд-Т), която бе като че ли без двигател. Каквато беше висока и с парцалив брезентов гюрук, приличаше (както писа той) на «огромна черна дългоножка в траур». От дългото стоене беше потушала до осите в земята.
[* Кристофър Рен (1632-1723 г.) — известен английски архитект. — Б.пр.]
След това описа празната «Голяма Уорънова къща». Скрита зад почти непроходими храсталаци, потънала в зеленина, на фона на още дървета, тя крепеше горната част на величествена дорийска фасада; повечето от орнаментите й липсваха. Разбира се, и тя беше изцяло дървена и също като черквичката — някога бяла. Бе огромна (за мащабите на Нова Англия), населена с призраци и наполовина срутена.
Без съмнение «Малката Уорънова къща» бе от другата страна на пътя. Сега в нея се помещаваше местният магазин, в който продаваха всичко: ботуши, консервирано телешко, мрежи за коса, брадви, сироп за кашлица, както и сини работни ризи от грубо платно за по 95 цента, каквито всички носеха, дори и момичетата. Имаше банели за корсети и фитил за газени лампи, казани за ракия (разглобени, и всяка отделна част обозначена като «Полезна за различни неща»). Старият Али Баба спеше над своята пещера в онова, което беше останало от красивата колониална спалня: «Веднъж се качих с него горе да търся подходящи по големина гвоздеи и три от краката на голямото месингово легло бяха пропаднали в пода». Всички запаси от газ се намираха в стаичката, където едно време са държали, барута. Домашно приготвения Пенкилер за добитък наливаха от еднокрак съд, който някога е бил посребрен самовар; селският магазин служеше и за клуб, където ходеха всички, независимо дали ще пазаруват, или не…
Като че ли за всичко това можеше да се пише съвсем спокойно на близките (макар че писмото трябваше да се пусне в Ню Йорк, защото Огъстин знаеше добре какво значение може да има едно пощенско клеймо). И все пак спря за момент да пише. На него самия този запуснат вид на мястото му допадаше повече от добре поддържаните и издокарани «колониални» села, които видя на идване. Но как ли да го каже на Мери, на която пишеше? Общо взето, англичаните прекосяват океана само ако имат всички необходими препоръчителни писма и посещават едни и същи места — нямаше да е лесно да я накара да повярва, че тук може да съществува нещо подобно, защото това кътче на Нова Англия положително беше изостанало поне с петдесет години в сравнение с която и да е част от Старата Англия. Хората от кръга на Уодъми свеждаха пътуванията си из Америка до градове с небостъргачи или изискани курорти и прегостоприемната поредица от приятели на техни приятели…
Ковачницата за съжаление беше в още по-плачевно състояние и не предлагаше нищо живописно, за което човек да пише у дома, защото прекалено често била подпалвана (според Ри пожарите били главен източник на препитание за ковача). Тазгодишният й вариант чисто и просто представляваше съборетина от стара поцинкована ламарина, проядена от ръжда, а на места дори с дупки. Ковачът поправяше селскостопанските машини когато успееше (а това ставаше рядко) — и онези, с които не беше могъл да се пребори, стояха разхвърлени наоколо. Ри казваше:
— Така има къде да се катерят пълзящите растения и отровният бръшлян — (всички тези дълги, лепкави, пуснали пипала растения с големи като плъхове бодливи плодове, които Огъстин толкова мразеше).
Ковачът продаваше и бензин — в туби, защото нямаше помпа, — което «допринасяло безкрайно за неговите пожари». Освен това, както твърдеше Ри, този ковач страшно си падал по някаква Сейди, която не искала и да го погледне «нищо, че му е племенница»…
Но може би беше По-добре да не споменава за ковачницата и ковача. Взе нов лист и вместо това, започна да рисува на Поли майка скункс и малките й — странни животинки на черни и бели петна с огромни перести опашки и без глави — тъй както ги бе наблюдавал веднъж от верандата, затаил, дъх. И в същото време се питаше дали има някаква, макар и отчаяна надежда, отново да види Мери и Поли — да не говорим за бебето.
Ако беше проявил достатъчно съобразителност, щеше да се предаде веднага щом стъпи на брега; и да се опита да обясни! Защото Огъстин добре съзнаваше, че постъпи много глупаво — нямаше смисъл да отрича това — някой ден щеше да си плати скъпо. И все пак… Дори сега, докато рисуваше със замах перестите опашки на скунксовете — окичи ги с черни пера едва ли не като викториански катафалки, толкова черно му изглеждаше бъдещето, — нещо се мъчеше да изплува в съзнанието му, досущ мехури в тиня. Защото макар и съвсем да не се зарадва, когато стреляха по него, сега вече, след като се бе случило, за нищо на света не би се лишил от това преживяване. Да, онази непреодолима пропаст в Оксфорд между мъжете, които се бяха сражавали през войната, и момчетата, оказали се твърде млади за нея… Сега по него бяха стреляли и можеха да го убият и, боже мои, такъв товар се смъкна от плещите му — макар да трябваше да признае, че неговата «война» продължи само шест (или най-много седем) секунди!
Когато най-сетне Огъстин вдигна глава от рисунката, видя възбуденото личице на прозореца… Хвърли писалката и скочи с такова чувство на облекчение, че се слиса как възрастен мъж (по когото са стреляли и когото са можели да убият!) е станал толкова зави* сим от едно дете. Защото трябваше да признае, че времето, прекарано с Ри, поражда цяла гама от нови преживявания.
И все пак коя беше тази Ри? Недоумяваше, защото тя нито веднъж не спомена за родителите си, не му каза къде живее, нито пък понечи да го отведе у дома си и да го покаже като свое откритие, както биха направили повечето деца. От селото ли беше? Или пък бе пришелка, от лятната тълпа младежи във ваканция, които нахлуваха понякога в магазина като ято скорци, за да изчезнат отново… като ято скорци?
Освен гората, «селската община» включваше още десет-дванадесет квадратни километра малки скалисти възвишения с шубраци по върховете и оградени с каменни зидове ниви по-долу, там, където тревата водеше неравна борба със смрадликата и камънака. Тук имаше пръснати селски къщички от дървени трупи, и дъски, отдавна небоядисвани и потискащо бедни; нямаха пристройки — само външен нужник, някоя ръждясала стара помпа в двора, остатъка от купчината приготвени за миналата зима дърва и в повечето случаи дори нямаше ледник. Старата порода янки, градила къщите и обработвала земята, беше отдавна на изчезване — от поколения предприемчивите заминаваха на запад и тук оставаха далеч по-кекави, но и добри по характер мъже — които не се пребиваха от работа, така че едно след друго малките, борещи се за съществуване стопанства се бяха предали. Безлюдни, някои от запуснатите къщи съвсем се бяха срутили или изгорели, а останалите бяха ипотекирани и напоследък се продаваха на безценица за вили ги купуваха художници и писатели, които не се бяха издигнали достатъчно, за да се преместят в Прозинстаун; следваха ги и други готови за авантюри граждани с по-ниски доходи. Такава по всяка вероятност беше средата на Ри. В долините под тях далеч по-заможните стопанства имаха цветущи тютюневи ниви и покрити с плочи сушилни, стада черно-бели крави порода Холстейн в огромни ламаринени краварници, високи кръгли силови и дрънчащи вятърни помпи, издигнати на по-високи дори от силозите подпори; но в последно време повечето от тях, изглежда, бяха собственост на шведи, а тя положително не бе шведка.
Но във всеки случай ето че се появи това тайнствено създание — танцуваше на верандата му, трескаво възбудено от мисълта за нова лудория.


>> Глава 9

Ри не премълчаваше нарочно за дома си; но след като можеше да говори за толкова други неща, това й се струваше само губене на скъпоценното време, прекарано с Огъстин. Защото напоследък родителите и дори връстниците бяха сведени в очите на момичето до най-обикновени «предмети», съвсем като скучните стари маси и столове. Дори баща й, с когото някога бяха толкова близки, сега се превърна едва ли не само в застояла миризма на евтини пури, която се появяваше всяка седмица.
Горкият Брамбър! Защото Брамбър Удкок обожаваше децата си, а лете почти не ги виждаше. През седмицата работеше в Ню Йорк, пристигаше в събота съсипан, проспиваше половината неделя, събуждаше се, за да плаща сметки и оправя дребни повреди из къщата, и късно същата нощ, отново съсипан, отново се озоваваше в горещия Ню Йорк, а дори през малкото часове милата му Ри, дъщерята, която най-много обичаше, й нямаше по цял ден, пък и половината нощ.
Джес Удкок също не виждаше добро от дъщеря си. Както беше затворена във фермата от юни до началото на септември, докарана до полуда от мравките (да оставим настрана децата и тежката селска работа, защото никой от тукашните летовници нямаше пари да купи по-съвременни машини), Ри я разочарова много — най-голямата, а и от нея — никаква помощ.
Разбира се, не само семейство Удкок бе в това положение. През последните няколко години (дали заради войната, двигателите с вътрешно горене, или пък Фройд) хиляди недорасли младежи между двата океана някак внезапно се откъснаха от семействата си, станаха свободни и поеха на глутници към следвоенния свят — този кораб без кормило — самостоятелни като орли и беззащитни като агнета, закъснял детски кръстоносен поход, без кръстове или пък хоругви и без много-много да му мислят, те имаха само младостта «си и самите себе си. Човек би могъл да реши, че са расли в гората — толкова внимание обръщаха на майките си.
Летуващите юноши и девойки от цялата община бяха образували своя си глутница и се движеха през цялото лято заедно — почти не се прибираха вкъщи, освен когато огладнееха или им се доспеше, или пък имаха нужда от пари. Най-стара и призната за върховна жрица (а и единствената местна жителка) беше Сейди; глутницата позволи на тази макар и престаряла «племенница на ковача» да остане сред тях поради ореола, който я заобикаляше — за нея се знаеше, че се е издържала сама в юридическия факултет, като от време на време карала камиони с алкохол и по този начин получила куршум от автомат в рамото си точно преди да се яви на държавен изпит. А най-малка беше Ане-Мари Удкок, която с мъка се лепна за тях в тази ранна възраст, като се правеше на много нахакана. Беше жадна за приключения като останалите и всички я обичаха, но на везните натежа най-вече името, което си спечели — че стига да й се даде възможност, става за забавления и момчетата от Глутницата не пропускаха това… Може би просто смяташе, че, опипването е част от цената, която трябваше да плати, задето са приели, или пък й липсваха ласките на баща й; — по-рано и в по-щастливи времена той я галеше повече от необходимото и любящите му пръсти не оставяха много места недокоснати.
Преди да се сдружи с Огъстин, най-голямо значение за Ри имаше животът в Глутницата и ако приемем, че същността на този нов живот, бе «четиридесет като един», за нея и сега не беше настъпила голяма промяна, тъй като се чувствуваше «като част» от него. Присъствието му я правеше безкрайно щастлива — докато не се замислеше… А замислеше ли се, изпадаше в пълно недоумение. Той сякаш я харесваше и все пак… Наистина човек би могъл да си помисли, че много я харесва, но… Но кое друго момче се е държало и най-малко като Огъстин, когато я е харесвало?
Защото в средата на Ри нито едно излязло от пелените си момче не пропускаше удоволствието да опипа харесваното момиче, стига и то да не е в пелени; а пръстите на Огъстин не проявяваха и най-малкото желание да я опипват, колкото и усамотено да беше мястото, където го водеше. Наистина добре съзнаваше, че що се отнася до физическата близост, когато пораснат, момчетата не си падат по «деца», но мисълта, че Огъстин трябва да е израснал в толкова побъркана среда, та да смята нея за дете, дори сега, когато костенурката й беше «мекичка-мекичка» (както бе казала при първата им среща), въобще не й дойде наум. Спокойно може да се предполага, че изгарящото желание да усети устните и пръстите му, което започна да изпитва напоследък, поне отчасти беше породено от нуждата по този начин Да се увери, че той наистина я харесва.
Колкото до Огъстин, той все още витаеше в облаците — или на брега, сами решете къде; а ето я й нея, танцува на верандата трескаво, възбудена от лудорията, която й се е присънила — а това вече гарантираше успех.
Предишната нощ сънува златен, потънал в сън самодивски палат, в който имаше, редици и редици мраморни колони за галене и там тя се превърна в ослепителна самодивска царкиня, а в краката й стоеше, коленичил един княз. Когато се събуди, планът й беше: наполовина готов. Потъналият в сън палат положително беше Голямата Уорънова къща (тъй като за нея продънената развалина бе пълна с романтика); тогава сънят й щеше да се сбъдне… Затова тя измъкна Огъстин от колибата и му каза, със светнали очи, че са й омръзнали все тия гори, но сега ги чакало нещо съвсем ново.
Когато Огъстин без всякаква охота (защото съзнаваше, че не може да си позволи да го пипнат за такава лудория) я попита какво, за бога, очаква да намери там, тя придоби тайнствено изражение; каза, че тъй като къщата била обитавана от духове, се надявала да срещне някой от тях — излизаше, че духовете са бомба… Виждайки колебанието му, очите й така помръкнаха, че в края на краищата той каза «Да».


>> Глава 10

Когато Огъстин я пренесе през рова, който заобикаляше имението, дъхът й хладнееше по бузата му и това показваше колко е горещ денят. Уви, тук, на сушата, човек нямаше къде да се скрие от жегата; дори дълбоко в гората и двамата плувнаха в пот. В морето беше далеч по-добре, дори в тропиците бе по-хладно — застанеш полуправ, полулегнал в издутото главно ветрило, с гръб, облегнат на извивката на брезента и опрени на утлегара крака, а спускащият се надолу въздушен поток непрестанно те охлажда. Но веднъж за забавление капитанът смени посоката и той се събуди тъкмо навреме, за да не изхвърчи, в океана!
Спомни си за това и прихна, но Ри го накара да млъкне, като стисна пръстите му (и беше съвсем права — от другата страна на пътя можеше да минава някой и да ги чуе, а това в никой случай не трябваше да стане).
Когато най-сетне си пробиха път до къщата, Ри нямаше търпение да влезе, затова Огъстин отпори един изметнат капак на прозорец и повдигна лекото й телце нагоре през перваза, но вложи толкова сила, че тя се изтърколи презглава вътре. Дънките й бяха много тесни и прекалено изхабени; разцепиха се и през скъсаното отзад се показа бледата лъскава изкуствена коприна на бельото. После тя стана, избърса потта от лицето си и пръстите й оставиха черни следи, защото подът, на който падна, беше покрит с дебел слой прах… Но преди той да успее да се пошегува, тя притисна мърлявото си телце до него и започна да говори с нисък и напрегнат глас нещо, което звучеше като заучена реплика:
— Само ти и аз!
И спря внезапно — ужасена; че къде бяха очакваните златни, приказни зали? Стаята, в която стояха, беше тъмна, слънцето просветваше само през счупен кавак, откъдето се подаваше стрък бръшлян; но сега, когато очите й свикнаха с тъмнината, разбра, че никога в живота си не е виждала, нито пък си е представяла подобна мръсотия! Паяжините висяха като гирлянди и драперии от тавана. Калъфи от спечен прах обвиваха полиците и стените, скриваха всички по-остри ръбове и резбата по корнизите — сякаш навсякъде имаше само заоблени извивки от тежка матова коприна (докато я докоснеше човек); долавяха се лежи, но ужасяващи миризми. Повечето мебели бяха изнесени, но някои прекалено масивни и грозни стояха… Пружините на тапициран ъглов диван бяха пробили плата и в спиралите на една от тях Се виждаше ухиленият и мумифициран труп на плъх.
Прахът по пода беше толкова мек и плътен, че краката им оставяха в него следи като в сняг. Така че Ри (също като пажа в коледната песничка)* оставяше своите по-малки следи в неговите; и те тръгнаха, шествие от двама — но само за да установят, че капаците на приземния етаж са затворени вътре е тъмно и пълно с прах, а на някои места вонята — още по-ужасна.
[* Добрият крал Венцеслав видял през прозореца стар дървар да се мъчи с наръч дърва, изтичал от двореца да му помогне в дълбокия сняг и тъй като на пажа му било трудно да върви, стъпвал в стъпките на своя господар. — Б.пр.]
Стигнаха до стълбището. Изящното като паяжина перило лепнеше под мръсотията си като изплют карамел, но ако искаха да се качат, трябваше да се държат, за него, защото повечето стъпала бяха изгнили или съвсем липсваха.
Горе беше малко по-светло, но нямаше какво толкова да се види освен купчини умрели мухи, струпани, сякаш някой се бе опитвал да ги събира с метла; крила на мухи залепваха по запотените им тела като пера върху катран. Едва горе, На тавана, попаднаха на нещо малко по-романтично — в един шкаф имаше струпани много вестници от времето на Гражданската война (бяха казвали на Огъстин, че последният от семейство Уоръц е бил убит в тази война и оттогава къщата стояла затворена). Но и те се разпадаха на парченца при докосване.
Почти безмълвни, а и все по-потиснати, минаваха от стая в стая; там, където покривните плочи липсваха и бяха влизали стотици птици да добавят курешките си към тези на прилепите, се развиваха на воля огромни гъби. После изведнъж събориха заяла врата и… се намериха на паянтовия край на изгоряло крило от къщата, така че на крачка от тях, чак до земята, нямаше нищо.
Със свит от страх стомах и прекалено замаяна, за да остане права, Ри се отдръпна уплашено назад; но Огъстин застана на самия ръб, гледайки надолу. Тя протегна колебливо ръка да го хване, но не можа да си наложи да приближи; презираше се за страха си, защото знаеше, че ако той падне, тя ще умре, но… почти изпитваше желание да го блъсне. Рейките на марсела бяха излекували завинаги Огъстин от световъртежа; сега като видя, че тя на свой ред е позеленяла От страх от височината, глупакът взе да се перчи — тръгна по обгоряла и клатеща се греда: тези крака на моряк пазеха равновесие, макар три етажа под тях да нямаше нищо… Ри захапа като бебе мръсното си юмруче и изпищя.
Когато Огъстин се върна невредим и засмян, това беше Краят! Така се вбеси, че го ритна с все сила в пищяла — очите й преливаха от сълзи и както беше решила твърдо да не плаче пред него, се разхълца. Тръгнаха надолу. Разделиха се мълчаливо (ако не се смятат хълцанията). Но щом Огъстин изчезна от погледа й, тя остави сълзите да потекат от очите и.
Колко ужасно е всичко и колко ужасен е той!


>> Глава 11

На моменти Огъстин направо тъгуваше по «Алис Мей». При този живот на изчакване и забрава, който водеше, спомените му бяха често така силни, че дори тук, затворен в своята колиба навътре в сушата, дочуваше плющенето на платната. На сутринта, след провала на двореца от приказките, докато чакаше Ри да се появи (защото въпреки вчерашното й избухване, тя несъмнено щеше да се появи), той седеше на стола, без* да има какво да чете, ако не се смята каталогът на «Сйърс и Роубък»*, който някой беше оставил да се използува за други цели. Докато прелистваше страниците, видя снимки на непромокаеми моряшки шапки и мушами… Изведнъж подуши солен вятър, подът започна да се люлее, хвана се, че изпитва ужасна носталгия по кораби и компанията на възрастни мъже. По тракането на езичето; докато въртиш лебедката, по миризмата на катрана, с който се намазва скрипецът, по безира, който се втрива в мачтата; по това да се катери като маймуна по въжените стълби, за да прекара на пост един час в мъглата горе, високо на върха на мачтата.
[* Известна американска търговска фирма. — Б.пр.]
Ами ако вдигне котва оттук, ако отиде, на крайбрежието и започне да се навърта по пристанищата. Напоследък толкова моряци бягаха от корабите си в американски пристанища, че може би имаше някаква възможност да намери койка на кораб без много да го питат и макар че няма моряшка карта! Други го правеха… Артър Гоулайтлн, тоя едър като бик американец, когото намери на една маса в парижко кафене да чете Макферсъновия «Осиан»*: когато Артър се наканвал да прекоси Атлантика, винаги работел, за да си плати пътуването, ако «работа» беше точната дума в случая, защото той се хвалеше, че поради превалената си работливост е загубил повече пъти мястото си от когото и да било друг в Монмартър (току-що беше загубил мястото си на нощен пазач в гробище; иначе, рече той е апломб, винаги би приютил Огъстин в брезентовата си кабинка). Щом излезеш, в открита море, щом напуснеш пристанището, му каза Артър, можело да те изхвърлят само в буквалния смисъл на думата (т.е. с тежест на краката и в здраво завързан чувал). Но дотам никога не се стигало, въпреки че щом лоцманът напуснел кораба, Артър преставал да върши каквото и да е — както обикновена.
[*Джеймс Макферсън (1736-1796) — шотландски поет, който «превежда» от келтски «Темора, древна епическа поеме», приписвана на келтския поет Осиан. Преводът се ползува с огромен успех и бива, на свой ред, преведен на почти всички европейски езици. — Б.пр.]
Капитанът можел само да се радва, ако на другия бряг той се изгубел някъде и повече не се появявал, макар да е подписал договор за отиване и връщане. Огромният, американец Артър, син на участвувал в Първата световна война генерал, започнал този живот, само и само да не отиде и той в Уест Пойнт! Но грубо изсеченото му лице (ако не се смятат пъпките по него) беше като плакат; мускулите, които никога не използуваше, бяха слонски… И тъкмо там, разбира се» беше бедата — Артър можеше да потърси работа като огняр, защото приличаше на такъв, докато печатът на Оксфорд и висшето общество личеше отдалеч върху лицето на Огъстин — нищо не беше успяло да» го заличи. Кой би му повярвал, че умее да работи с ръцете си? А започнат ли да ти задават въпроси, рискът да те арестуват става огромен. И все лак, ако нещата продължаваха да се развиват по същия начин, трябваше волю-неволю да опита — по-добре това, отколкото да седи в очакване на края като зашеметен заек…
Но къде, за бога, остана Ри? Никога не беше закъснявала толкова.
Дори ако всичко останало пропадне и го пратят да работи в камбуза, пак щеше да е по-добре от нищо.
Камбузът на «Алис Мей» беше на палубата, в средата на кораба; веднъж го сложиха там да готви, докато шхуната се мяташе, гонена от почти ураганен вятър (някъде край залива Чесапийк, но далеч в открито море, за да следва Гълфстрийм). Капакът на комина, който трябваше да се върти, беше заял и вятърът духаше право вътре, а от сгурийната яма излизаше почти невидим дим с миризма на сяра. За да диша, държеше вратата отворена и всяка вълна, която помиташе палубата, го заливаше до колене, а печката изпускаше облаци гореща пара, но той беше длъжен да стои до нея със здраво затворени очи и да кашля мъчително, за да държи голямата чугунена тенджера, която непрекъснато се опитваше да танцува…
Как му се дощя отново да е там!
От ранно детство най-хубавите спомени на Огъстин бяха свързани с _мъже_. Майка му го глезеше ужасно. Чак до четиригодишна възраст го принуждаваха да се вози в количка, която Бавачката, придружена от помощничката си, буташе тържествено, а късметлийката Мери подскачаше отпред. Сега си спомни това срамно превозно средство — бяло, с тъмносини колела, а когато порасна, гюрукът притискаше рижите му къдрици. И нищо чудно, че любимото му забавление бе да бяга от Бавачката! Разбира се, самата Бавачка не можеше да тича, но Мейбъл, младата й помощничка, постигаше много добро време на петдесет метра. Затова Огъстин, на свой ред, умееше да потъва в земята веднага щом се скриеше от погледите им. Така че още първия: път, когато го заведоха тържествено в Нютън Лантъни на гости у чичовците му, детето хукна; имаше пред себе си цялото открито пространство на терасата, но докато Мейбъл заобикаляше оранжерията, той се вмъкна през една полуотворена врата. Това беше свещената оръжейна, където седеше прачичо Уилям, заобиколен отвсякъде с пушки, една от които разглобяваше!
По онова време прачичо Уилям миришеше повече на черен барут, отколкото на пури, понеже до края на ловната си кариера генералът държеше да ходи на лов за диви патици със стара пушка, която се зареждаше откъм дулото — така му било по-лесно (този избор на познавач едва не му струва окото, когато избърза да зареди неизстиналата пушка и от тлеещата искра старата глинена лула, с която сипваше барута, му гръмна в очите). Чичо Уилям посрещна малкия беглец сериозно, като мъж, и почти до обед си говориха за изкуството на лова и затова как да почистваш пушката си и да се грижиш за нея. В същото време* Мейбъл препускаше из градината и крещеше: «Излезте веднага от храстите, господин Огъстин — виждам ви целия!» или пък: «Ако не слезете веднага от това дърво, ще кажа на чичо ви.» Но чичо и племенник оставаха еднакво глухи за виковете й.
Оттогава винаги когато трябваше да се вози в гадната бебешка количка, той настояваше Бавачката да натрупа върху снежнобялото юрганче шишарки, които хвърляше една по една във въздуха и като опъваше каишките, стреляше с тапешника си и подвикваше: «Търси!», а Мейбъл си изкарваше заплатата, като вадеше застреляните от него «птици» от къпинака…
— Ехей, здравей!
Стреснат от отекналия в тишината чужд глас; Огъстин вдигна поглед и зяпна, като видя в рамката на вратата силуета на непознато момиче, неясно очертан зад ситната мрежа.
— Какво… Направо ли да влизам или ще ви попреча да си четете молитвите, а?
Без да дочака отговор, тя мина покрай Огъстин и отиде до прозореца, подхвърляйки:
— Повярвайте, не бих искала да се натрапвам!
След което пое дъх да изпсува (мило) коня, който беше вързала за едно дърво отвън, тръшна се на леглото с омазнения си груб войнишки брич за два долара, който й стоеше лошо, чукна с палец пакета «Лъки страйк» да изскочи цигара и драсна клечката кибрит по зъбите си.
— Айде! Да се запознаем. Ти си Огюстийн. Аз съм Сейди — той я погледна малко слисано и тя добави: — Приятелче съм на твоето проклето коварно горско пиле*. — Продължителна пауза… — Удкок, тъпако! — и като стана ясно, че фамилното име на Ри не му говори нищо, добави — Мил-л-личката Ане-Мари, разбра ли?
[* Woodcock (англ.) — означава бекас. — Б.пр.]
Най-сетне разбра… Значи това беше съмнителната племенница на ковача! Ама че приятелче, това момиче имаше най-малко двадесет години, едва ли беше по-младо от него… Вонеше на пудра и парфюм и той започна да я разучава с нарастващо отвращение. За «глутницата» Сейди, контрабандистката, имаше романтичен ореол; на него обаче тази остролика мома съвсем не му се стори привлекателна. Видя само набита брюнетка в неподходящо облекло, с дебели вежди, мазна бяла кожа, пожълтели пръсти и навита на охлюви над ушите коса, от която стърчаха фиби.
Тя остана около час. Разпитваше кой е и какъв е, каза, че англичанчетата били един път и си тръгна едва когато разбра, че той не разполага с нищо за пиене. Но парфюмът й остана, затова Огъстин свали завивките от леглото и ги изнесе да се проветрят на слънцето.
Разбира се, след като се губеше толкова често/ а приятелите й бяха така любопитни, Ри нямаше как да запази за себе си своето откритие Огъстин. Предишния ден, когато, обляна в сълзи, се прибираше напосоки у дома от Голямата Уорънова къща, я спипаха, подложиха я на кръстосан разпит, а тя не бе на себе си, беше* прекалено разстроена, за да отговаря уклончиво.
Вестта за нейното откритие най-сетне излезе наяве и Глутницата се приготви за нападение.


>> Глава 12

Сейди бе само авангардът. По-късно същата нощ, дълго след като Огъстин беше вече в леглото, Глутницата се изсипа накуп; събуди го Ри, мелодичното й гласче изписка право в ухото му: «Йо-хо-хо» (но нежно, като пойна птичка) и когато отвори очи, той установи, че цялата стая е пълна с електрически фенерчета и сенки. Дошли били (обясни Ри доста кисело, като отбягваше да го погледне в очите) да му погостуват неканени на покрива и той трябвало да стане.
Огъстин се огледа сепнато — момчета и момичета, все още ученици, излезли заедно нощем, при това без какъвто и да е надзор! Остана съвсем слисан. Както бе казал Дъглас в Оксфорд, англичаните от висшата класа, наред със самия Огъстин, ги възпитават «чрез полово Деление на пубертетите». Държат двата пола отделно, това е табу — нещо повече, отблъскват се взаимно с помощта на отвратителни защитни облекла и ритуални маски: «Les jeunes-filles-en-herbe»*, покрити от главата до петите с ученически униформи — продължаваше Дъглас, — а момчетата — със задръжки и ергенски пъпки, докато…»
[* Млади и зелени момичета (фр.). — Б.пр.]
— Докато внезапно момичетата «се разпукат» като грахови шушулки! — добави Джеръми (при което някой каза нещо непристойно за шушулките).
Но Огъстин трябваше да признае, че тези тук изглеждаха весели и красиви като картинки! Гостуването им сигурно щеше да е забавно…


Нощта беше тъмна, затова се покатериха по стълбата, която носеха, и окачиха фенер високо на комина; едничката друга светлина идеше от светулките и проблясващите от време на време светкавици. Нощта бе не само тъмна, но и задушна, затова всички се разсъблякоха — момчетата по бели памучни фланелки и гащета, а момичетата по копринено бельо. Покатериха се в тъмното по стълбата и накацаха върху покрива, възседнаха го в редица. Скоро взеха да пеят и да се шегуват доста тъпо, ръфаха големи резени дини, така че целите се оплескаха, и пиеха червено вино от една дамаджана, която си подаваха от ръка на ръка. Виното беше силно, така че един по един губеха равновесие, претъркулваха се по плочите на покрива и падаха шумно от триметровата стряха.
Огъстин бе разделен от Ри още в началото, а момичето до него се казваше Джанис, една хубавица, която твърдеше, че е навършила осемнадесет (това не беше съвсем вярно), както и че било шотландка. Тя се хареса много на Огъстин… Но Джанис падна и той се озова до Ръсъл, братовчеда на Ри — красив момък с раменни стави на акробат, който си — кръстосваше ръцете отзад, за да ги увие след това като шал около врата си, а освен това, стига да поискаше, можеше да говори в бели стихове. Двамата се разбираха чудесно… докато и той не падна точно в момента, когато изпълняваше акробатическия си номер, търкулна се, както си беше с ръце, сключени под брадичката.
Следваше Бела, раздърпана и полугола, която беше отпивала прекалено често от дамаджаната за своите петнадесет години и вече не можеше да произнася думите ясно. А пък преливаше от желание да разговаря, И тя не изтрая дълго, а тъй като вместо да възседне покрива, седеше странишком, не се претърколи, а се свлече и скъса малкото дрехи, които имаше на себе си. В последна сметка всички изпопадаха така — или първо заспиваха и тогава падаха.
Зората ги завари двамата със Сейди — затова Огъстин падна нарочно, като я остави горе сама. На фона на бледозеленото небе в оскъдното си бельо от розова изкуствена коприна и жартиери без чорапи (този път напарфюмирана с «Цитронела», за да се предпази от насекомите) Сейди, последната оцеляла, започна да пее с мощния си дълбок контраалт на оперна певица. Огъстин се упъти към леглото си, като се криеше под стряхата, защото вече развиделяваше, промъкваше се сред купчините от бледи тела; почувствували студа, повечето от тях се бяха сгушили накуп, както си бяха по долни дрехи (видя по бебешки пълничката ръка на Бела върху лицето на Ръсъл и я премести, защото му пречеше да диша).
Но Ри спеше сама и трепереше. Придобил дързост от виното, той веднага се запита дали да не я пренесе вътре, но после реши: «по-добре не» и вместо това изнесе одеяло. Докато я завиваше, тя седна и шумно повърна (тъй като «не пиеше алкохол», това сигурно се дължеше на изядената диня). Сетне, без да забележи, кой е до нея, се \зави плътно в одеялото и веднага потъна отново в сън.
Тази сутрин Огъстин спа до късно. Когато най-после излезе от колибата да прибере одеялото, видя, че зелената трева наоколо е стъпкана, но всички бяха изчезнали. А одеялото си стоеше точно така, както Ри се бе измъкнала от него — като празен пашкул. Дамаджаната я нямаше. Но щом вдигна поглед нагоре, видя, че са забравили фенера; висеше окачен на комина и през почернялото от дима стъкло, на фона на обедното слънце, забеляза, че оранжевото пламъче продължава да гори.
Писмото до Мерй (в което описа дървената черква като «малка самотна пастирка, изоставена от неверния момък — безстопанствения форд»; «Пещерата на Али Баба», където освен казани за уиски, продават и банели за корсети и т.н.) остана недовършено. Но снощната забава наистина беше прекалено разюздана… Не беше виждал, не беше и сънувал нищо подобно… Хич не му се щеше да го описва в писмото си, прекалено бе смутен — като че ли нещо се пропукваше в него, преливаше от възбуда. Всъщност той все още не знаеше какво да мисли: дали да го нарече Напредък или Упадък? Все още не бе категоричен — не напълно. Потресаващо — момичета, подрастващи момичета да се напиват… Но едно поне беше съвсем очевидно — независимо от Сейди; животът тук можеше да бъде ужасно приятен.
За да мисли по-добре, седна, но веднага заспа на слънцето. Засънува онзи съдбовен ден в Уелс, когато се прибра от Блатото в празната кънтяща къща с удавеното дете, метнато на рамото му, и като го свали, за свой ужас установи, че се е вкочанило, превито одве. Но ето че нещата се промениха, защото в съня си знаеше (без да разбира защо), че този път не бива да остави цяла нощ на дивана мъничкото, подпухнало от водата телце, както си беше с мокрите дрехи, а трябваше да го съблече, сякаш слага живо дете да спи. Но още щом започна да го съблича, установи, че вместо гладка кожа, под дрехите детето има пухкава козина, при това приятна на пипане, като на къртица… Когато смъкна и камизолката през главата й — при което покритото с пухкава козина телце остана голо, ако не се смятат късите чорапки, — той забеляза, че широко отворените очи на мъртвото личице са живи и го наблюдават жадно как го съблича; отгоре на всичко очи те не бяха на мъртвото дете — това бяха очите на Ри…
Събуди се, легнал по гръб на слънцето, със свито от беззвучен писък гърло, а от порите на тялото му струеше пот.


>> Глава 13

Макар на теория да беше нещо като фройдист, на практика Огъстин смяташе, че капаците трябва да стоят плътно затворени; а сега установи, че единственото нещо, което не можеш безнаказано да потискаш, са собствените задръжки. Те са вродени, едва ли не само земетръс би могъл да ги промени. Съкрушителният сън (какво, за бога, правеше Ри?) го изтръгна наполовина от корените му, но той нямаше и най-малка представа защо.
Що се отнасяше, до снощното посещение, все още не можеше да реши какво да прави, така че КОЛКОТО по-малко пише за него в писмото си до Мери, толкова по-добре. Довърши го, без да споменава за това. После затъна писмото заедно с подаръка, който бе купил за бебето (съкровище от пещерата на Али Баба), и уреди да пуснат колетчето в пощата на Ню Йорк.
«Де да си беше у дома Огъстин! — мислеше Мери. — В него има нещо толкова солидно, а и разумно…»
Тази сутрин тя изпитваше голяма нужда от помощта на Огъстин. Нели я изправяше пред проблем, който не можеше да реши, но пък и нямаше как да отлага — бедната нещастна Нели! Пърйо… Не, на първо място бебето, с мозъчна воднянка и едва тогава ранната смърт на Рейчъл, ето че и туберкулозният й съпруг най-сетне се беше отървал от мъките.
След като Гуилъм лежи мъртъв, тя не можеше повече да остане в онази дупка, която им бяха дали, за Да има къде той да умре, защото Гуилъм принадлежеше към бедна енория и максималната пенсия за изпаднали в нужда вдовици на свещеници беше десет лири годишно. Но каква работа би могла Да намери една вдовица с дете на ръце при наличието на милиони безработни? За какво я биваше? За нещо като възпитателна на малки деца? Да, но не и с това бебе! Че кой от приятелите на Мери би взел детенце от работническата класа, което скоро ще тръгне в селското училище, ще носи гниди, екземи, лоши навици и дори лошо произношение в къщата? Звучеше безсърдечно, но майките трябва да са твърди в такива случаи и да поставят на първо място собствените си деца. Заради Поли и Сюзън дори самата тя не би могла да го направи, затова не можеше да помоли и другиго…
Де да си беше Огъстин у дома! Нямаше кой друг да я посъветва. Не би могла да помоли Гилбърт; още от самото начало (когато Рейчъл се удави, малко преди да се роди новото дете на Нели и да върнат неизлечимо болния й мъж у дома) Гилбърт я бе предупредил да не се замесва. От негова гледна точка хуманистът либерал трябваше да работи за всеобщото социално благо; частната благотворителност само отклонявала вниманието — това било несправедливо към останалите и затова порочно. Той говореше язвително за «съвестта», която се стъписва при вида на гладуващата в близък кадър Нели, но се примирява с милионите гладни, видени отдалеч… Кой друг? Бащата на Джеръми, който бил станал архи-еди-какво-си, което звучеше внушително; самият Джеръми пък току-що беше заминал за три-четири месеца в чужбина, преди да постъпи на работа в някакво държавно учреждение, а атеистката Мери нямаше смелостта да се допитва до разни прелати…
Така че сутринта, когато получи писмото на Огъстин, тя вече мислеше за него (Гилбърт беше отишъл някъде на север в Шотландия и тя можеше да чете на спокойствие). Пакетът, адресиран «за мъничкото бебе — ако се е родило», съдържаше груб стъклен съд за туршия; дълбоко врязано, но дъното имаше релефно изображение на жена с корсаж някъде от деветдесетте години на миналия век, а около него надпис с шрифт от същото време Любимата обича туршия» Като го видя, Мери се зарадва — такъв подарък за кръщене никой освен милия Огъстин не би могъл да изпрати! Имаше и няколко рисунки с надпис: «На Поли, с обич»; едната беше на сърни с пухкави бели опашки, а другата се наричаше «Майка скункс с малките си». Огъстин не рисуваше добре, но Поли положително щеше да се прехласне по тях…
Разтвори писмото и веднага забеляза, че все още липсваше адрес, на който да отговори (а толкова копнееше да му разкаже за Сюзън и за всичко останало, да му изпрати снимките на Поли от шестия й рожден ден). Колкото до писмото, сърцето й се сви, като го прочете — в него се описваха разни места, все едно че нямаше хора, а колкото до самия Огъстин, за него — ни дума. Споменаваше се — между другото — за «едно дете, което срещнах, когато се къпах миналата седмица», но нямаше и дума за други хора, дори за родителите на детето! Само за едно-едничко дете, а инак все за сгради и гори… Остави писмото и си спомни за онази мюсюлманска картина с лъкове, които изстрелват стрели, без да ги опъват хора, и със стенобойни машини, които събарят стени, без някой да ги задвижва… Непростимо беше той да пише на сестра си, най-близката си приятелка, такива неща — все едно че четеш пътеводител. Домъчня й, като разбра колко са се отчуждили той и тя…
Но след това влезе Уонтидж да донесе още препечени филийки и да й предаде молбата на госпожа Уинтър: Ще може ли господарката да приеме Нели за минутка, преди уроците на Поли? И Мери нямаше как да откаже: да, ще позвъни.
Като временно решение Нели даваше на Поли «първи уроци»; отиваше дотам всеки ден, като слагаше десетмесечното си бебе в привързана на кормилото на велосипеда кошница. Но оставаха само три седмици до идването на госпожица Пенроуз — истинската гувернантка, назначена скоро след раждането на Поли, както и би трябвало да бъде, ако човек иска да намери нещо добро (а това напомни на Мери: добре ще е да надникне, защото госпожа Уинтър казваше, че освен боядисването, в класната стая ще трябва да се сменят и тапетите). Още три седмици — дано да издържат, тъй като нещата ставаха почти нетърпими — толкова беше ревнива Бавачката. Естествено бавачките са такива; наистина Огъстин беше прав — просто е лудост да държиш прислуга.
А сега трябваше да приеме Нели. Плашеше се от този разговор; сладкият малък Сил беше едничкото останало на Нели в този свят и през изминалата нощ, чак докато удари три, макар вцепененият й мозък да копнееше за сън, любящата майка на Сюзън-Аманда си представяше в тъмнината ужасяващи сцени — как изтръгват бебета от ръцете на майките им… Никой не бе казал такова нещо, но каква полза? Беше повече от ясно — Нели трябваше да припечелва, щеше да се наложи да даде Сил в приют.


Съдът за туршия беше «ценен» и Мери го скъта в шкафчето си за скъпоценности, горе, в собственото си убежище, още преди да позвъни. Но опаковката вече Хе беше озовала в Стаята на икономката — Уонтидж отиде там да помоли за ножици, с които да изреже марките.
— Тъпите ножици — отсече госпожа Уинтър (никога не позволяваше най-хубавите, й ножички за бродерия да се използуват за рязане на хартия). — Значи Джордж все още събира марки, а?
Джордж беше най-големият син на Тед, брата на господин Уонтидж, който живееше в Ковънтри.
— Джордж ли? — отвърна разсеяно той. — Джордж После, след продължително мълчание, рече: — Да, събира.
Кълцаше, но прав; отдавна бяха отминали дните, когато прекарваше половината от часовете си за почивка до прозореца, отпуснат в големия плетен стол! Всъщност вече рядко идваше тук освен да яде (така повеляваше на управителите непоклатимият обичай). Откак дойде Нели, Стаята не беше същата. Не че имаше нещо против бедничката Нел; човек трябва да бъде снизходителен; но пък тя седеше с часове безмълвна, загледана в студената камина, или се радваше на бебето си така, както октоподът — на единствената рибка, уловена през седмицата — косите да ти настръхнат! Но и това не бе всичко (и той сбърчи нос).
Госпожа Уинстър го изгледа с тревога. Колко лошо стана, че заради Нел той трябваше да наруши навиците си! Бедният Фред, бюфетната не предлагаше много удобства за старите му кокали; но какво да направи, когато сестра й просто нямаше сили да се прибере в самотното си жилище. Все някъде трябваше да седи… В класната стая боядисваха, щяла да идва Гувернантката; колкото до детската стая — Бавачката никога не би допуснала Нели там!
Междувременно, докато господин Уонтидж режеше с ножичката, чувствителното обоняние му подсказа: «бебе». Миризмата се задържаше и това най-много го дразнеше — бебе тук! Половината време го оставяха да рита на стария диван, пълнен с конски косми; от оня ден, когато седна на мократа пелена, той почти не смееше да се отпусне на него. Представете си! Де се е чуло в Стаята на икономката да се повиват бебета?
— Седем деца! — рече господин Уонтидж високо. — Горкият Тед!
— Доста са — съгласи се госпожа Уинтър.
— Купи си собствена къща в Канли, три стаи горе и две Долу. Самостоятелна. И в хубав квартал. Ама едва ли му е много удобна с всички тези хлапета — и то в къща с три стаи горе и две долу.
— На два пъти близнаци, нали така казваше — рече тя и помисли: «Бедната госпожа Тед!»
— Да знаеш, че искрено съжалявам Нели; надявам се, че ще намери къде да отиде! — И казваше самата истина.
— В момента е горе при госпожата, решават какво да правят.
Той внимателно сложи ножиците обратно.
— Обзалагам се, че ако господин Огъстин си беше у дома и го помолеха, щеше да я прати в Уелс да се грижи за онази голяма празна къща, с бебето заедно, а може би дори и със старата.
Госпожа Уинтър го изгледа поразена, защото си представи: стари петна от вода по Килима във всекидневната, а до тях стои чистачката Нели и се чуди…
— Зная! — рече Уонтидж на по-висок глас. — Но някои от нас не могат да си позволят да бъдат особено чувствителни, когато стомахът е празен. И запомни какво ще ти кажа, Маги: твоята Нел по-скоро ще слезе в ада да подклажда огъня на дявола, отколкото да остави мъничкия Сил. — Спря до вратата и добави: — Но все пак няма какво да приказваме, защото и без това никой не знае къде е Негова светлост, че да го помоли.
Бедничкото зверче… и бедната Нели толкова млада! Не искаше да е груб, но едно нещо не му излизаше от ума — онзи поглед, който неведнъж бе долавял в очите на майката, докато тя следеше как бебето й пълзи по пода наоколо — същия поглед ще видиш у котката, когато дебне някоя птичка.


>> Глава 14

Огъстин (както и Сейди) беше твърде стар за Глутницата, но след онова гостуване те бяха склонни да го приемат; поне щеше да е нещо като по-стар талисман. Самотният Огъстин вече нямаше причина, да е самотен, нито пък да е само с Ри, тъй като те го влачеха навсякъде със себе си — стига да желаеше.
«Стига да желаеше…» На моменти все още го обземаха съмнения. Защото тези момичета нямаха нищо общо с представата му за американските девойки; ако знаете какво значи това; очарователни, невинни, изискани момичета, които участвуват в «оргии» с кока-кола и бонбони в сладкарницата, а контактите им с мъжкия пол са сведени до достопочтените посещения два пъти в срока след черковна служба (разбира се, ако не се броят часовете по правоговор с господин Кинг в училище). Към тукашните заведения Огъстин съвсем не беше привикнал: пиеха дори повече, отколкото пушеха (преди всичко уиски от двулитрови шишета — по-лесно се намира и по-бързо се напиваш), и ако не повърнеха, често заспиваха. Нито пък бяха особено свенливи — меко казано — в присъствие на момчета. Направо си го беше страх от Сейди — както си личеше, жив би го изяла, а веднъж го спипа сам и си смъкна ризата от рамото да му погазва белезите си. Каза му, че имала и дупка, в която можел да си пъхне целия пръст, и се смя до припадък, когато той побягна. Сред неговите връстнички тук най` му допадаше шотландската чародейка Джанис, до която седя на покрива, защото тя никога не посягаше.
И момчетата не бяха изтупани като онези от Йейл — няма нищо общо с героите на Фицджералд, дето ще ти предложат да се повозиш тежко-тежко в разкошни коли марка «Оукланд», «Пиърс-Ароу» и «Щутц»? Тукашните притежаваха по-скоро раздрънкани таратайки на различна възраст (макар Тони да имаше буик, купен преди десет години, а Ръсъл, братовчедът на Ри — додж отпреди седем); «коли, ]които се движат от време на време, а не от място на място», както каза веднъж Огъстин. И все пак винаги сякаш имаше достатъчно коли в движение, за да се натъпчат един връз друг, когато цялата Глутница искаше Да отиде някъде.
В предишния живот на Огъстин момче не целуваше момиче, преди да се сгодят; с такива представи трябваше да приеме (отначало), ако се съди по целуването, че почти всички тези момчета и момичета са сгодени, макар да бяха малки и понякога да не успяваше да разпознае кой с кого е (особено ако бяха наблъскани заедно на задната седалка на някоя кола и покрити с одеяло). Не че имаше голяма вероятност Огъстин да предположи и една десета от онова, което ставаше под одеялото, защото винаги когато се; натъпчеше вътре с тях, вземаше на колене Ри, горд, че тази Зелена невинност лежи непокътната в ръцете му (макар че понякога, от нямане какво да прави, тя го хапеше по ухото); а по взаимно съгласие те оставяха своя по-стар талисман почти недокоснат. Без съмнение усещаха, че струпването на шест, че и повече недозрели мъжки и женски същества, притиснати като грамадна буца плът, които непрекъснато взаимно се опипваха, би дошло множко за Огъстин, защото той се намираше в малко по-късния етап на развитие «по двойки». Освен това — нещо добре дошло при неговата невинност — тъй като вярваха в делата, а не в Думите, никога не _говореха_ мръсотии.
Що се отнася до Ри… Е, на моменти тя съвсем се отчайваше — все имаше някой от останалите наоколо и Огъстин беше плячка за всяка друга, а пък Джанис — нея направо не можеше да понася! Но едно трябваше да преглътне — че когато сядаше в скута му, той не пускаше ръка (и никога, никога, никога не я целуваше); всъщност толкова го обичаше, че това дори бе станало част от неговия чар.
Освен че понякога се напиваха до безсъзнание (Ри «не докосваше алкохол», защото за нея виното беше достатъчно силно), натискаха се и препускаха насам-натам с колите, имаше и други забавления — многобройни и разнообразни. В тях влизаше и ездата. Самата Джанис притежаваше ездитен кон — кльощаво животно с опашка като метла, купено за 25 долара, което никога не получаваше ярма — (тя се кълнеше, че ядял само камъни); Сейди можеше да се похвали с истински мустанг (прастар и почти необязден), а и фермерите даваха едва ли не без пари коне под наем, стига човек да де го беше страх, че сбруята може да се разпадне на парчета. Огъстин и Джанис например яздеха с километри и в повечето случаи Ри ги придружаваше, нищо че от ездата тялото й се натъртваше така, че не можеше да ходи и спеше по очи в леглото, дори без да е падала.
Друго забавление беше плуването — а Ри плуваше като риба, И повечето от тях плуваха в по-добър стил от самоукия Огъстин. Дори Сейди, въпреки раненото си рамо, се гмуркаше като чайка. Страшна гледка беше да видиш как крайниците на младия Ръсъл изскачаха от халтавите си стави, като плуваше кроул, и той заприличваше на изплашен октопод. Но шотландката Джанис страдаше от фобия, която Огъстин така и не може да разбере; тя казваше, че някаква нейна пралеля в Оркни била измамена в крехка възраст от един морж — и бягаше далеч от водата; дори когато минаваше с кола по мост, тя си затваряше очите — просто се понасяше напред като стрела.
С течение на времето Огъстин почти забрави грозящата го опасност и необходимостта, да се крие — пътуваше навсякъде открито като останалите. Дори напоследък влизаше в магазина, без първо да надникне, за да провери дали няма непознати. Но един Ден, тъкмо когато двамата с Джанис приближаваха, отвътре излезе мъж в униформа и с пистолет в кобура; метна крак през седалката на огромния червен «индиански» мотоциклет, подпрян на верандата, и остана там, заслонил очите си с ръка. Всички замръзнаха на място и в продължение на няколко секунди той изучаваше омразата, изписана на лицата им. После ритна педала, машината изрева и петата му разрови праха, той зави в обратна посока и изчезна (според израза на поета и студента по литература Ръсъл) «като пръдня из ад».
— Гаден, скапан мръсник! — рече Джанис.
— Цялата шибана седмица се навърта из Ню Бландфорд! — каза Сейди.
Огъстин почувства как по гръбнака му полазиха дузина леденостудени паяци. Смирено попита дали някой знае кого търси полицаят.
— Държи си гадната уста затворена! — отвърна Али Баба и се изплю — все едно че прозвуча изстрел.


>> Глава 15

Душата на Огъстин слезе право в петите, първата му мисъл беше да побегне, да се махне оттам, докато имаше тази възможност. Защото арестуваха ли го — край; съдията едва ли щеше да се трогне особено, ако му кажеше, че не е имал намерение да става контрабандист на алкохол; или че това не е било по негово желание, ами по волята на съдбата — просто нещата така са се стекли след онази нощ, в която го хлопнаха по главата. Всичко това както и да е, но как ли щеше да обясни на съда защо когато са го заловили на местопрестъплението — с пиячката на брега, — е нокаутирал невинен човек от бреговата охрана и е духнал.
Но къде да се скрие? Най-разумният отговор бе — в Ню Йорк, стига да можеше да се върне в морето веднага; на село чужденецът си личи отдалече и затова казват, че в големия град било по-лесно да се скриеш. Обмисли го внимателно… Но инстинктът му на провинциалист се разбунтува — мразеше всички големи градове и се боеше от тях. А и как би могъл да преживее в Ню Йорк? Пачката му с банкноти — онази, която капитанът му натика в ръцете в последния момент — и тук бързо се топеше, а в града парите щяха да отидат, докато се усети. В Англия имаше колкото щеш пари, но как да поиска да му изпратят, след като нямаше с какво да докаже самоличността си, за да ги изтегли; колкото до работа — нали за да му я дадат, трябваше да попълва формуляри, да представя Документи за самоличност… Значи наистина му оставаше само престъпността; вероятно би могъл да влезе във връзка с някоя банда контрабандисти на алкохол от града с надеждата в края на краищата да се върне на Ромовия рейд? Но дори той имаше достатъчно здрав разум да се досети, че от човек като него гангстер не става — това са само литературни фантасмагории;- за такъв безнадежден дилетант животът наистина би се оказал «противен, скотски и кратък»*.
[* Томас Хобс (1588-1679 г.), «Левитан» гл. 13, където се говори за войната: «Без изкуство, без литература, без общество и което е най-лошото — в непрекъснат страх и опасност от насилствена смърт, животът на човека е самотен, беден, противен, скотски и кратък». — Б.пр.]
Да, за момента поне му оставаше само едно — наистина да се скрие, в гората; да напусне колибата си и да заживее малко а ла Фенимор Купър, като язовец в някоя от онези дупки в скалите, които бяха открили с Ри. Бц могъл оттам да наблюдава колибата си (стига комарите да му позволят да вижда поне с едно око), за да разбере дали я претърсват, а ако не го направеха, защото в края на краищата всичко това можеше да е много шум за нищо; полицаят всъщност да търси съвсем друг човек…
Но някой се опитваше да привлече вниманието му; обърна се и видя до себе си Ри. Тя съвсем не забелязваше паниката му и искаше да го заведа в черквата от другата страна на пътя, където открила съвсем нов вид Великански черковни мишки. Това веднага го накара да се оживи. Нищо не пречеше да отиде; нямаше да му Отнеме много време, а полицаят и без това засега си беше заминал. Във всеки случай така щеше да има възможност да помисли.
Отвътре сградата миришеше на старо борово дърво и Паяци. И ето я наистина нейната Великанска «мишка»… Но тя приличаше, както се изрази Огъстин, «повече на английски викарий в расо и стола в разгара на службата». Всъщност свещенодействуващият свещеник се оказа крава на бели и черни петна, която лежеше там и преживяше, и двамата заедно я изведоха навън. Но на Ри явно й се оставаше още. Кацнала на облегалката на една пейка, тя го попита дали вярва в привидения.
Е, не толкава в привидения, колкото в ду’ве… С две думи: смята ли, че има душа?
Нещо накара Огъстин да сподави неволното «Не» — любопитен беше да разбере накъде бие. Внимателно я попита… Да, ама съвсем сигурно самата тя имала душа и напоследък се питала дали и той има, защото според нея и някои от другите хора също имали. Например баща й — той положително имал! Разбира се, не такава душа (и тя махна с ръка към заобикалящата ги белосана християнска вътрешност на църквата); но все пак съвсем истинска душа.
Продължи да я разпитва. Ставало точно преди да заспиш, обясни му тя. Човек усещал как тялото му потъва под него (това, разбира се, било относително, т.н. «ти» — «твоята душа» — се издигала нагоре). Но както изглеждало, човек не можел да се отдалечи много-много от тялото си, всъщност единственото, което постигнала, било да накара душата си за минутка-две да легне върху тялото — след което се вмъквала отведнъж вътре, сякаш я прибирал ластик. Но татко й бил специалист — той не само можел да остане цели пет минути извън тялото си, но дори успявал да принуди душата си да седне, докато тялото му лежи ничком! Но и таткото не бил в състояние да я накара да излезе от леглото и да стъпи на пода, камо ли да напусне стаята, в която лежал…
Откъде ли й беше хрумнало това? Татко й я бил научил много отдавна, когато спяла понякога в леглото му. Тя с мъка търсеше точните думи и Огъстин правилно предположи колко много означаваше за нея това мистично преживяване — предположи също, че не е казвала на другиго, а само на него (и на таткото, който е бил съучастник). Трябваше да внимава да не я наскърби… затова я посъветва съвсем сериозно да не се и опитва да «вади душата си от леглото и да я кара да отива до вратата». Защото представи си, че вземе да изчезне нанякъде? Да, представи си, че «тя» се загуби и въобще не се върне в тялото? Тогава, без да е умряла, Ри ще се превърне в привидение! Ужасната мисъл я накара да потрепери; тя скочи на крака и двамата излязоха (телом и духом) на слънце. Но съветът му за призрака й беше направил впечатление.
— Радвам се, че и ти си ду'овен — прошепна тя и пъхна ръчичка в неговата. — Сигурна, сигурна бях, че си такъв. Това може би обяснява…
— Обяснява какво? — попита Огъстин и добави: — Нещо, което те озадачава в мен ли?
— Ъхъ.
Вече беше разбрал, че това гърлено сумтене означаваше «Да»; но кое какво обясняваше — това не можа да изкопчи от нея.
Да му кажат, че е «ду'овен». На него? И то, представи си, тази мила малка гъска… Ще трябва да внимава да не я наскърбя, но някой ден ще се опита да й набие в тиквата, че всички тези усещания са чисто субективни и са свързани по някакъв начин с мозъчното налягане, че тъй като няма бог, няма такива неща като «дух» или «душа»… Но тогава си спомни как злощастно се провали, когато се опита да й обясни, че няма бог, как тя се изчерви и се сви… И наистина Ри се почувствува страшно неудобно, почти така неудобно, както когато учителят й по природознание внезапно бе изтърсил пред класа, че като учен трябвало да вярва в бога също както пажът от коледната песничка вярвал в краля. Тогава всички зяпнаха, изпаднали в ужасно неудобство; разбира се, «вярваха» в бога, но за него не биваше да се споменава извън черква — тъй както има неща, за които се говори само в лекарския кабинет.
Защо ли момичетата така се поддават на странни суеверия? Боже мой, тя беше почти толкова зле, колкото… и за миг Огъстин си представи отново Мици, както я бе зърнал за първи път, застанала зад майка си в горещата и препълнена с мебели шестоъгълна, всекидневна на братовчедката Аделе. Онова студено и сериозно бяло лице с огромни замислени сиви очи; гладко сресаната руса коса, която стигаше почти до кръста — вързана с голяма черна панделка; дългата права пола с черен колан, бялата блузка с висока колосана яка; а свито на дивана и готово да заспи, но с ококорени очи; лежеше Онова лисиче… Но всичко му се мярна само за миг. Колко ли седмици бяха изминали, без дори да помисли за Мици?


>> Глава 16

Един ден, когато Ри легна болна от грип, Огъстин и Джанис най-сетне отидоха сами да яздят. И двамата вътрешно се радваха, макар нищо да не казваха. Конете им също изглеждаха доволни — наетият кон на Огъстин и хубавецът на Джанис, с опашка като метла, без да има кой да се влачи /по петите им, препускаха или вървяха редом цяла сутрин, като не се изпреварват и на сантиметър.
Спряха да хапнат далеч от къщи, на открито, на хлад в порутена мелница без покрив. Навън, зад зяпналата врата със завесата й от, пълзящи растения, спънатите коне хрупкаха от един й същи храст; вътре, на пръстения под, ездачите дъвчеха салам, предразположени повече от всякога един към друг — дотолкова бяха близки, че започнаха да говорят за детството си. Установиха, че и двамата ги е било страх от тъмното; Огъстин заради тигъра, който, както бил сигурен, живеел под леглото му, докато за Джанис дебнещият звяр бил мечка. После Огъстин разказа как се страхувал, че ако не изскочи от ваната в момента, в който бавачката извади запушалката, ще бъде всмукан заедно с водата; сестра му Мери, макар и по-голяма, също така се страхувала и той сподели какъв ужас преживял един път, когато тя Изскочила първа и го бутнала във водата, точно там, където изтичала. Джанис на свой ред си призна как насред някакво надбягване по случай Деня на родителите гащичките й паднали изпод роклята и й се дощяло да умре на място…
Сетне помълчаха. Накрая Огъстин захвана една история, която дотогава не се беше опитвал да разкаже на никого в света — кошмарното преживяване у леля Беренис, когато й гостувал за първи път в Холтън.
Започна съвсем непринудено, с описание на леля си: «Тя е от онзи тип жени интелектуалки, с които никой не може да живее. Чичо ми обичаше наследствената си къща, но започна все по-често да изследва неподходящи за жени страни и оставяше леля Беренис сама в Холтън». Холтън, както обясни Огъстин, представлявал красива господарска къща от шестнадесети век в сърцето на Средна Англия. Там (в тихите щастливи дни на ранното му детство, в началото на века) леля Беренис изпълнявала пиесите на Еврипид почти веднага щом Гилбърт Мъри сварел да ги преведе. Обстановката била идеална. Ниският двор служел за открита сцена, а Г-образната къща зад нея, със сиви, обвити с магнолии стени предлагала врата към приземието, през, която да влизат И излизат смъртните, а над нея — балкон, където се появявали боговете.
— Леля Беренис не беше бездарна и хората идваха от километри — някои вече с автомобили, но повечето с карета, докато по-големите деца пристигаха от училищата си с двуколки. Сядаха на широките каменни стъпала, които служеха за пейки, и слушаха Безсмъртна поезия; изживяваха жалост и ужас и се пречистваха, стига да не завалеше дъжд.
От гукането на гълъбите и песните на всякакви видове птици миньорските сирени почти не се чували, защото къщата все още била заобиколена от двеста декара древна гора, която успешно скривала наклона, но отдолу минавали галерии и стените вече започвали да се пропукват.
— А последния път, когато ходих там, веднага след войната, казаха, че къщата станала съвсем опасна и щяло да се наложи да я съборят.
— Не ги е срам! — рече Джанис. — Такава хубава стара къща!
Огъстин продължи:
— Бил съм едва четиригодишен, а Мери — на седем, когато мама ни заведе в Холтън, макар да знаеше, че сестра й не търпи мъници около себе си, тъй както някои хора «е понасят котки. Играеха «Медея» и ролята напълно прилягаше «а леля Беренис. За Язон, както и за старата дойка бяха поканили добри актьори от Лондон, но останалите роли изпълняваха местни сили. Учителката ръководеше хора, икономът беше Креон, който с патос осъждаше господарката си на изгнание. Две миньорски хлапета от селото трябваше да играят децата, но точно същата сутрин се разболяха от заушка.
Не оставало друго, освен двамата с Мери да навлекат дрехите им (макар туниката да стигала до глезените на Огъстин) и да играят, а изобщо не били репетирали. В «Медея» децата не вземали много участие, дори не си отваряли устите до самия край, когато майка им започвала да ги убива.
— Разбира се, те умират зад кулисите, публиката чува първо детски писък откъм двореца, после две крехки гласчета, които възразяват, но за много малко — в Безсмъртни стихове. А когато Медея потегля за Атина (по въздуха) в теглена от змейове колесница, високо горе на покрива й се виждат малките тела. Къдриците на Мери, можеха да минат за момчешки, и освен това тя бе играла и преди; аз бях прекалено малък, за да разбирам от «игра», но сметнаха, че Мери ще ме бута насам-натам, а сцената с клането зад кулисите даваше възможност да ни суфлират.
Нещо повече, така Мери можела да говори и за два* мата, ако рецитирането на няколко Безсмъртни стиха се окажело прекалено трудно за него, тъй както помагала на четиригодишното си братче да се храни, като обирала мазнината по чинията му.
Понеже Бавачката и помощничката й Мейбъл седнали да гледат, Мери поела изцяло грижата за Огъстин. Всеки път, преди да изведе бъбривия си брат на сцената, му запушвала устата с един от огромните ментови бонбони, с които я била снабдила Мейбъл, и му казвала в никакъв случай да не се обажда — «все едно че е на черква».
— И наистина беше както в черква, дори нещо повече, с всички тези странно облечени хора, които произнасяха безсмислени думи с безизразен тон — само че в черква седях на сигурно място на пейката, където свещеникът не можеше да ме стигне, докато тук се намирах сред тях, а както бяха навлечени с нещо като столи, всички приличаха на свещеници.
Все пак не трябвало да се страхува, след като Мери била с него да го пази, и действително първия път, когато излязъл сред тях долу на двора, не било толкова лошо, въпреки че не му давали да говори. Докато двамата възрастни декламирали репликите си, детето имало достатъчно време да потърси с поглед Бавачката — или въобще някой «нормален» човек… Ей там седяла Мейбъл — съвсем накрая. Махнал й с ръка и извадил големия пъстър ментов бонбон да й го покаже, но Мери побързала да му дръпне ръката и го отмъкнала в къщата…
Джанис слушаше, но само защото й беше приятно да го слуша. Не беше чела «Медея» и доста се чудеше какво ли е всичко това.


>> Глава 17

Навън до воденицата без покрив конят на Джанис изцвили от удоволствие, когато Огъстиновият го захапа игриво за врата. Вътре Огъстин се приближи мъничко към Джанис, за да се скрие от напеклото слънце. Очите й се разшириха, но той почти не я забелязваше, разказваше на пресекулки, сякаш всяка отделна дума беше вкаменена буца, заседнала в гърдите му.
— Но после започна да става все по-лошо. Всеки път, когато ме извеждаха навън, ето ти я и леля Беренис — страхотно натруфена в колхидските си одежди — и все по-луда. На мен ми се струваше, че в истинска черква веднага забелязват, щом свещеникът вземе да го прихваща, и го набутват там горе, в специална клетка, да си вика, колкото си ще, и не, го пускат, докато не му мине пристъпът. Но никой не направи такова нещо с моята леля и тя вече беше съвсем полудяла, не ни оставяше двамата с Мери на мира, а най ме плашеше, като се правеше, че ни обича.
За тото мъничкият Сгъстил добре съзнавал, че това съвсем не е вярно и в редките случаи, когато я срещал, стоял настрана от нея, но тук щом понечел да хукне, все се намирал кой да го спре. Затова когато дошло време да се изпълни ремарката «страстно ги прегръща» и той почувствувал, че го грабват, не успял да се овладее и от ужас я ухапал. «О, сладки уста…» — изръмжала тя и продължила да го прегръща, сякаш нищо не е било. Свършила репликата си, а от пръста й по одеждите течала кръв… и «Влиза при децата».


Разказът на Огъстин ставаше все по-несвързан, но ето какво се случило всъщност. Щом влезли вътре, той се скрил зад сестра си в очакване на най-лошото, но ужасната леля не му обърнала внимание. Тя застанала на вратата, мърморейки като вещица под нос (всъщност преговаряла репликите си, докато чакала да й дойде редът), а после внезапно изчезнала. Двамата с Мери останали сами. Завесите били дръпнати, голям черен облак закривал слънцето, вътре станало почти тъмно — докато не блеснала мълния, последвана от силна гръмотевица, която заглушила монотонните гласове. После настъпила дълга унила пауза и той бил сигурен, че се задава нещо ужасно, без да знае точно какво (защото хапеш ли, те наказват).
— Искам да ида до едно място — рекъл Огъстин високо (след светкавицата вътре станало още по-тъмно; почти не се виждали/един друг).
— Ш-ш-ш-т — отвърнала Мери. — Ще почакаш. Трябва първо да те убият.
— Да ме убият…
Значи това правят лудите лели, когато малките момченца хапят! Ами да, виждал беше как го прави един селянин. Грабна една овца от петдесетте, затворени в кошарата, натисна я над някаква кофа и й разпори гърлото, докато останалите гледаха. А и на стената в детската стая в Холтън висеше картина — вързано момче, а над него мъж, облечен почти като лелята, надвесил се и размахва нож…
Разбира се, това беше Исак и Бавачката ми каза, че момчето в края на, краищата не го убили, ама сега вече разбрах, че сигурно е сбъркала! А знаех, че Мерц само ще стои и ще гледа, защото както го рече това. «да те убият», хич не я беше грижа, че ще ме натиснат връз някоя кофа и ще ми разпорят гърлото.
Междувременно си спомни как бе рукнала кръвта, спомни си как овцата внезапно се бе отпуснала и езикът й бе увиснал навън. Но ето че стоеше и нетърпеливо подскачаше от крак на крак, защото има нужди, които са по-важни дори от убийството… Внезапно леля Беренис се озова отново при тях и Огъстин си помисли: «Ето сега!» Но не, вместо да извади нож и Да го натисне веднага над някоя кофа, тя прошепна на Мери: «О, де…», а после, когато Мери я погледна, без да разбира, й подсказа: «Продължавай! _О, де да бягам… майчини ръце!_».
— О, де да бягам… майчини ръце! — прошепна сестра му, сякаш повтаряше молитвата след бавачката.
— Не зная, мило братче. Гинем ний:
Навън гласовете на хора бавно замряха. Внезапно леля Беренис се обърна към Огъстин, опулила святкащи очи:
— Трябва да изпищиш, зверче такова! — просъска тя и го разтърси. Но Огъстин беше прекалено ужасен, за, да изпищи. — Тогава ти! — обърна се отвратено лелята към Мери и макар лицето й да беше съвсем спокойно, момичето изпищя така, че едва не пръсна тъпанчетата на Огъстин — тъкмо когато усети как топлото поточе се застича по крачетата му.
Беше от онези кошмари, в които хората «са други», а дори Мери — единствената му покровителка, последната му опора в света на разума, полудя и тя — изпищя и започна да ломоти безсмислици, като имитираше два гласа! И все пак думите не бяха съвсем безсмислени, защото той долови неща като «За бога» и «Гинем» и «Меча на смъртта»* — но това все пак не беше мама, а дали пък не беше тя (защото най-лошото на кошмарите е, че никога не знаеш кой какъв е)? Тя не държеше меч… а дали пък не държеше? Защото сега очите му, готови да видят всичко, зърнаха как в ужасната кървяща ръка се появи острие.
[* Цитирано по стихотворния превод на Ал. Балабанов — «Хемус», 1974 г., с. 72, 78-79. — Б.пр.]
— Така се бях вцепенил, че не можех да изпищя том и Мери беше с тях, нямаше кой да ме спаси, Тогава защо да пищя.
Докато с усилие намираше думите си, Огъстин преживя отново страха, той идваше на талази и косите му настръхваха. Макар че едва му разбираше, нещо от онова, което той преживяваше, стигна до Джанис и тя дълбоко се развълнува.
— О, бедничкото ми! — възкликна и го целуна.
Изненадан, но и някак странно облекчен, Огъстин върна целувката. При което, щастливо тръпнеща, тя се отпускаше в ръцете му и легнаха заедно на земята, забравяли детските кошмари, тялото й се притискаше плътно до неговото. След миг устните им отново се срещнаха и тя разтвори неговите с езика си.


>> Глава 18

На връщане яздеха на доста голямо разстояние един от друг. Огъстин — зачервен, а Джанис — побледняла. И наистина, мислеше тя, кой ли англичанин не е разпратен? Пазете се, американски девици, защото прочутата английска студенина е чисто лицемерие; в душите си те са не по-малко развратни от италианците — но пък са и по-опасни, защото от италианците човек се пази!
Можеше да се очаква, че тя ще мълчи за станалото, но не, трябваше да изпълни своя дълг. Като степен пожар се разпространи вестта, че на Огъстин не може да се има доверие; той не знае кога да спре! Защото нека се разберем, те бяха все «добри момичета», а това означаваше просто да не се прави последната стъпка, която те превръща в леко момиче, бе съвсем лесно с известна опитност и с помощта на момчето да постигнеш пълно задоволяване.
Никому не мина през ум, че и Огъстин може да е бил не по-малко слисан и да смята Джанис едва ли не за проститутка, защото нямаха представа доколко моралните закони, към които той се придържаше, се различават от техните. В неговия кодекс на английски джентълмен първа точка гласеше: че момичетата са «студени» и «чисти», което означаваше, че Природата ги е оставила без каквито и да е плътски желания, освен ако не ги породи любовта. Дори за човек с неговата националност и произход Огъстин слабо познаваше момичетата, но винаги беше предполагал, че в редките й почти невероятни случаи, когато това става, едно момиче съвсем сигурно не би започнало нещо, което няма намерение да доведе докрай; от страна на мъжа пък би било най-грубо оскърбление да се отдръпне (може да я тласне, към самоубийство, като се има предвид, че тя никога не би го направила, освен ако не я е извадила от равновесие дълбока, страстна любов, на която положително ще отговорят с взаимност). Така че след като момичето веднъж започна и Огъстин му позволи да започне, той се почувствува дълбоко обвързан; не че изпитваше желание да се отдръпне — малко младежи имат късмета да започнат с момиче, което да е и наполовина толкова красиво колкото Джанис, освен това тя явно така изгаряше от страстна любов, че в сравнение с нея самата Клеопатра би била едва ли не буца лед.
Да не говорим, че Джанис направи всичко, на каквото беше способна, да възбуди и него, до последния миг, когато, тъкмо навреме, го зашлеви (откъде да знае, че той няма да се придържа към правилата на играта като всяко свястно американско момче?).
Последните му задръжки се сринаха, когато й разказа онази история от детството си — като таралеж, който най-сетне си прибира бодлите; ако не беше това, можеше нищо да не се случи. Но тогава едва ли щеше да разбере що за пачавра е тя и току-виж, истински се влюбил! Защото Огъстин много я бе харесвал, всъщност едва сега, когато всичко свърши и не можеше да я понася, той установи, че сигурно доста ще е бил влюбен, преди да се случи това ужасно нещо; докато Джанис пък откри, че е почти влюбена в този отвратителен тип точно сега, след… дали пък всъщност не беше заради начина, по който се бе държал?
Но как биха могли тези двама души да се сдобрят, когато всеки се чувствуваше жестоко онеправдан и оскърбен от такова порочно същество? Тя не можеше да му прости, че той така прибързано я е сметнал за едно от ония момичета, които стават самотни майки; той пък не можеше да си прости, че тук мъжът е използуван едва ли не като «предмет», сякаш няма нерви или свои нужди — просто бездушен кол, на който може да се отърка момичето…
Но извън сексуалните проблеми, Глутницата имаше и други. Например как да се снабди с пиене. Полицаят, чието злокобно посещение в магазина толкова подплаши Огъстин, съвсем не беше тръгнал по петите му. Обикновено полицията не се занимаваше със спазването на сухия режим (сухият режим важеше за цялата страна, а в Кънектикът, както и в още няколко щата, Единадесетата поправка* към конституцията въобще не бе ратифицирана), но този човек си навираше носа навсякъде и беше много близък с агентите «а федералната полиция; едва-що се беше появил и в няколко ферми намериха казани за ракия и ги конфискуваха — взел беше имената на фермерите от счетоводната книга на магазина, като хора купили онези «полезни за различни цели» нещица.
[* С която се въвежда «сухият» режим. — Б.пр.]
Щатските полицаи не трябва да знаят повече, отколкото им влиза в работата. Една нощ налетя на внезапно изпречила се на пътя му тел; моторът се разби, той си счупи две ребра и носа и стана тя, каквато стана. Доказа се без всякакво съмнение, че нито един от заловените фермери не го е направил и вей пак странно — щом те нищо не знаеха, защо до един имаха непоклатимо алиби точно за тази нощ.
Така Глутницата остана на сухо. Обичайните им източници внезапно пресекнаха и им трябваше известно време, докато открият крайпътното заведение «Росна капка» на шестнадесет километра по шосето за Ню Милфорд.
Обикновено приписваха сухия режим на войната в «Европа»; американските майки (както твърдяха) го прокарали набързо, докато синовете им се биели във! Франция. Ръсъл, братовчедът на Ри, също обвиняваше войната, но се аргументираше по-задълбочено:
— Вашата проклета война приключи прекалено бързо — оплака се той на Огъстин, — без почти нит® един изстрел. — (Сигурно имаше предвид американски изстрел.)
При армия от четири милиона души — почти два пъти повече от населението на Уелс, вероятно бяха дадени два пъти по-малко американски жертви от уелч ските… Генерал Пършинг направи каквото можа, но не му оставиха достатъчно време, затова Америка се озова с изобилие от неизразходвана, подготвена за войната омраза, която внезапно се лиши от обект, към който да се насочи.
— Отгоре на всичко — каза Ръсъл — страната са държи точно като костенурка, която има колики (божичко, чуваше се как червата й куркат като фабрична сирена!); бедната глупачка обвинява външния свят за болките, а се прибира в черупката си, за да избяга от тях!
С две думи страната тръгна по пътя на изолационизма, отдръпна се в себе си и нямаше обект, върху която да излее враждебността си; стигна се дотам, чу Америка трябваше да се раздели на две половини, за да изразходва тези излишни военни емоции (и наистина разделението, което сухият режим осигури, беше по-безопасно от всяко по-естествено противопоставяне; на класа срещу класа или на черни срещу бели).
— Също като самотна дърта маймуна, която се бори сама със себе си, задните крака се опитват с все сили да издерат очите, докато зъбите са дълбоко впити в собствените й слабини.
Ако Ръсъл е прав, помисли Огъстин, учените глави биха нарекли цялата тази сухорежимна схема на поведение «игрова терапия».
И наистина обявиш-необявиш «мира», и някои започнаха да взривяват реда; отведнъж милиони хора в цялата страна вдигнаха стачки — а в Бостън стачкува дори градската полиция. Онова, което Ръсъл наричаше «синдром на самоизяждане», налетя като ураган от всички посоки на света и скоро вашингтонските законодатели се замятаха като тапи във вода.
— По онова време, ако държавникът не беше от лека категория, потъваше — както потъна президентът Уилсън. Така че, притиснати от привържениците на сухия режим, «тапите» от Конгреса и Сената гласуваха до една като тапи! Обаче — добави младият умник Ръсъл — онези типове от лека категория на Капитолийския хълм не бяха вчерашни, съвсем не! Гласуваха за въвеждането на сухия режим, защото нямаха друг изход, но нито един от законите за прилагането му, които сътвориха, не върши работа и не би могъл. А защо? Защото дълбоко съм убеден, че изобщо не са били предназначени да вършат работа.
Следователно цялата тази система е не само щура (си каза Огъстин), нещо повече, тя съзнателно е замислена такава! Така или иначе, тези законни мерки му изглеждаха наистина странни: продажбата на алкохол беше престъпление, а купувачът не носеше вина; подсъдно беше да понесеш алкохол към къщи — това се смяташе за нарушение на самата конституция! Но веднъж стигнал у дома, можеш да си спокоен. Макар че единственото нещо, което си струва да направи човек с пиенето, е да го изпие, това да изпиеш нещо, след като вече го имаш, се смяташе дори за дребна простъпка. Може би подобни аномалии нямаше да имат значение, ако всички с готовност спазваха сухия режим, но след като повечето не го правеха… Е, такива бяха правилата на играта…


>> Глава 19

Винаги когато в популярните народни игри се намесят големите пари, те привличат професионалисти и стават грозни и кървави. Пък и бандите професионални контрабандисти на алкохол не срещаха големи затруднения при намирането на готови да пролеят кръв попълнения — защото сред четирите милиона «ветерани», подготвени и настроени да убиват, онези, които бяха дали макар и един изстрел във Франция, се брояха на пръсти; за прекалено много от тях войнишкият живот се състоеше от предълги месеци военна подготовка, последвани от още повече месеци очакване ни демобилизацията — докато девствените пръсти ги сърбяха да натиснат спусъка.
Все пак живото сърце на тази игра бяха по-скоро любителите от цялата страна. Тази игра откликваше на отдавнашна нужда, като даваше воля на човека от Дивия запад, който се крие под закопчания догоре костюм на всеки американски бизнесмен. Година след година поправката към Конституцията оставаше неотменена поради една много проста причина: дори най-«мокрите»* не искаха това; тя позволяваше на младите (и недотам младите) да дават воля на своите анархистки, бабаитски инстинкти и да нарушават закона с одобрението на по-голямата част от нацията. За такива алкохолът имаше само символично значение. На танцовите забави, винаги когато кавалерът напускаше приятелите си, Джанис (или някое друго момиче, което той сваляше), преди да каже «с удоволствие», се опитваше да открие къде елегантната кройка, на костюма му се издува от плоското шише; пристрастяването на младежите към алкохола рядко беше причина, по-скоро — логично следствие, незаконната издутина бе просто знак за мъжество — нещо като скали на колана.
[* «Мокри» се наричали противниците на сухия режим. — Б.пр.]
Но този вид скалпове се намираха все по-трудно в околностите на Ню Бландфорд. Обиските ги принуждаваха да изминават петнадесет километра повече, за да намерят уиски. Това рязко повишаваше риска, тъй като според осемнадесетата поправка «пренасянето» на алкохола бе нарушение на конституцията; дори колата, в която намереха алкохол, биваше конфискувана и честта изискваше — ако те преследват и виждаш, че няма да успееш да избягаш — да натиснеш газта и подкараш право към първото дърво или стена, та федералните агенти да получат развалина, която за нищо не става (предишната година по-големият брат на Ръсъл се бе убил точно по този начин в Мейн).
Преследвачите обикновено стреляли в гумите; но колите на Глутницата и без това не бяха от бързите, така че тръгнеха ли след тях, спукана им беше работата. Оставаше им да се доверяват на снабдителя — ако научи, че се подготвя засада, да ги отпрати с празни ръце — стига, разбира се, шпионите му да не го измамят.
Повечето от тези сведения Огъстин извлече от Ръс, преди да са се сетили да го предупредят за случилото се с брат му. Останалото научи предимно от Сейди, защото напоследък отношението му към нея се беше променило. Знаменитата студентка по право, която така знаменито била карала камионите на някаква банда и всички твърдяха, че е спала не с кой да е, а с Големия им шеф — защото Сейди не се правеше на «Добро» момиче, по-скоро се мъчеше да я вземат за по-лоша… Разбира се, беше ужасно непривлекателна, но в края на краищата не чак толкова, горкичката.
След прочутото «оскърбление», нанесено на Джанис, Сейди започна някак неохотно да показва, че Огъстин е спечелил уважението й — въпреки изисканото си произношение, той не беше някакъв си бутафорен херцог! Тоза я накара отново да се замисли какво го е довело тук — вдън гората, в това нищо и никакво място Ню Бландфорд, да скитосва из околността с тълпа нищо и никакви хлапета. Що за птица бе всъщност? Някакъв си британски лорд? Защото той съвсем не бе хванат от гората — съвсем не! Нищо че косата му изглежда като подстригана с трион, а протритите му дрехи миришат на океан като на беглец от кораб; готова беше да се обзаложи, че е от изискана среда — и то от каква! Този тип си беше готин — отдалеч му личеше, че е готин… Малката, я стига, че съвсем си се разкиснала…
Наистина (без да е хлътнала по него като Ри) Сейди осъзна, че вариететните задявки… Божичко, с тези изтъркани номера здравата беше оплела конците? По-добре да вземе да си оправи маниерите… Госложичке, грабвай сапуна и си измий калната уста.
Във всеки случай тя престана да му додява и Огъстин се поотпусна. Колкото до търговските трикове и надхитряването на полицията, Сейди си знаеше работата, а след станалото с Джанис той беше все повече склонен да се измъкне от Глутницата. Затова положи големи усилия да понесе миризмата на парфюма, с който тя се поливаше, и започна да посещава нейните семинари, посветени на въпроса как да се заобиколи законът, и да попива съветите на специалистката. Сейди не си поплюваше, а и знаеше всички номера; би могла да се окаже полезна, ако някога дойдеше време да се действува…
Но чакай, чакай! Да се държи по-приятелски с някаква Сейди, дори да изцежда от нея снопа, което знаеше, беше едно, но да се съгласи това вулгарно същество да му помага — съвсем друго. Ясно обаче беше, че от останалите не можеше да очаква никаква сериозна помощ! Господи, това място му бе дошло да, гуша; нито един от тях нямаше да му липсва, когато си отиде, ако не се смята Ръсъл (и Ри, дойде му сетне наум…).
Как копнееше да си е у дома.


>> Глава 20

«У дома…» в Мелтън все така обсъждаха как Нели ще си изкарва прехраната.
— Е, какво ще речеш, ако за начало се заеме с децата на Тед? — предложи Уонтидж на госпожа Уинтър — Тед, от Ковънтри, със седемте деца… Той вече притежаваше не само бараката зад къщата, за да сглобява там бегачите и «специалните» си изобретения, ар имаше и помощник за поправките и истински магазин, където се продаваха различни марки велосипеди и помпи, а и собствена къща, платена в Дрой. (Отделена. В добър квартал.) Издигнал се беше и не можеше да изпраща децата си в обикновен интернат. Но пък навсякъде другаде струваше прекалено скъпо, а и с всичката тази челяд; някои частни училища имаха наглостта да искат по осем лири на срок! Така господни Уонтидж щеше да услужи и на двамата…
Госпожа Уинтър и Уонтидж бяха приключили с обяда (главните камериерки идваха в «Стаята» само за, десерта, така че двамата стари приятели бяха сами).
— Трябва да разбереш — рече Уонтидж, — че тя друго не умее.
— Досега се е занимавала само с малки деца. На колко е неговият Джордж?
— Четиринайсет, но тон не влиза в сметката. Работи при баща си, освен него само последните близнаци са момчета.
— На колко са?
Той се замисли за момент.
— Родиха се веднага след войната. — (Петгодишни, другите са момичета… — Госпожа Уинтър въздъхна с облекчение.) — Но трябва да знаеш, едва ли ще преживява с онова, което изкарва от Тед. Като е с дете, само храната и квартирата може да струват почти лира, дори повече — ужасна скъпотия навсякъде.
— Господарката й плаща по два шилинга на час.
Уонтидж изсумтя.
— По-добре да не иска толкова от Тед! Ще й каже да си гледа работата. Какво — да иска два пъти повече от монтьора му? — Млъкна за миг. — Виж какво, Тед е само нещо като начало; тя трябва да си създаде връзки… поне на три места да работи.
— Така няма да й; остава много време за бебето.
— И какво от това? Шест пенса ще й стигат да плаща за гледане. Въпросът е да припечелва по нещо да му слага в корема, там е работата. Някоя годинка още и той ще й изяде ушите.
Госпожа Уинтър помисли за момент, а после отсече:
— Най-добре пиши на Тед и виж какво ще рече.
Уонтидж все още не бе приготвил вината за вечеря, но се обърна на вратата и попита:
— Пиану? — а когато госпожа Уинтър отвърна с: «не, и нота не може да изсвири», додаде: — Тед ще иска и пиану. Накарай я да изкара един от ония курсове, няма да й отнеме много време.
А после изчезна.
Като си помисли човек (сигурната ръка на Уонтидж наливаше отлежалото бор до), в последна сметка Тед добре се справя, нали така, всичките му Грижи са Дребни.
Тед… Фред и Тед Уонтидж се бяха родили край Бинли. Тогава там нямаше каменовъглени мини; родиха се в стопанството на Джентълмен, където баща им беше кравар, докато един ден, както хранеше кравите, една от тях го прободе в слабините и той умри. По това време и двете момчета вече се бяха нагледали за дял живот на крави (и до ден-днешен Фред не понасяше мляко в чая си); затова щом на Фред се удаде възможност да постъпи като слуга в замък Стамфорд, той хич не се замисли — такива случаи не падат всеки ден! Но пък Фред беше надарен с подходящо телосложение и маниери за прислужник… А Тед — тънкокрак завързак, нито достатъчно висок, нито — прасци на лакей; и което беше по-лошо, не можеше да изтрие усмивката от вечно ухилената си мутра; така че работодателят на баща им плати обезщетението и изпратиха Тед в Ковънтри да учи занаят при някакъв чичо.
Чичото на Тед беше от последните майстори тъкачи, които навремето направиха Ковънтри прочут с копринените ленти, по тях имаше дори изтъкани сложни портрети. Това деликатно изкуство се твореше на свързани с общ източник на енергия станове; но фабричните станове ги изместиха от пазара; стана така, че на домашен стан човек не можеше да си покрие разходите за енергия (а напоследък не смееха да използуват деца да натискат педалите, колкото и пари да спестяваше това). Тед разбра накъде отива работата и щом парите от обезщетението свършиха, вместо да продължи и да стане калфа, отказа се от занаята и се залови с велосипеди. Постъпи в заводите на Хъмбър и започна отново да учи.
В годината, когато умря старата кралица, черните ленти се продаваха на километър — черни кариоки за косите на малките момичета, черна коприна за мъжките шапки, черно кадифе за дамските, а и креп — просто не смогваха да го произвеждат… Фред реши, че брат му е луд: най-малкото трябваше да отиде при собственика Кеш и да получава майсторска заплата, като поддържа становете, защото то не беше работа за неподготвени момичета; имаше места и за тъкачи. «Луд…» Наистина ли е бил луд? Защото сега брат му Тед имаше любяща съпруга и чудесна къща с три спални горе и две долу, пълна с «грижи», а и собствен магазин за велосипеди. Докато Фред…
Фред въздъхна. Но пристъпът на самосъжаление не трая дълго — в края на краищата той поне бе осигурен. Животът на прислужника не е посипан с рози и есе пак… «Старата прислуга» — със или без спестявания, не те оставяха да гладуваш — поне истинските благородници не го правеха. А в Ковънтри мнозина гладуваха — или почти гладуваха; поне така беше доскоро, макар и нещата да започваха да се пооправят. А преди пет години парче стъкло отнесе почти целия нос на Тед — по време на безредиците в Бродгейт в Деня на мира разбили магазина на Дън (тълпата побесняла при вида на една лейди Годайва*, която се перчила в _пълното си одеяние_ на витрината).
[* Лейди Годайва — героиня на англосаксонска легенда (XI в.), според която минала гола на кон през Ковънтри. — Б.пр.]
Тази нощ писа на брат си, а три дни по-късно получи отговор.
Последният разговор на Мери и Нели, загубила трима близки хора, приключи, както винаги, преди да бъдат изречени съдбовните думи. На осиновяване или в приют — какво друго биха могли да направят със Сил, та да може Нели да тръгне на работа? Но колкото по-ясно ставаше, че майката няма такива намерения, толкова по-малко сили имаше Мери да й го каже. А сега беше благодарна, че не го е направила, защото ето че госпожа' Уинтър дойде да й съобщи, че проблемът бил решен и всичко — вече уредено, Уонтидж получил отговор от брат си, който живеел в Ковънтри; Нели можела да отиде (с бебето си); намерил й е квартира, и да предава уроци на деца на почтени бакали и други…
Мери изпита дълбоко облекчение, макар да бе съвсем мъничко огорчена — защо въобще не бяха я питали и бяха уредили нещата сами, без нейна помощ, след всичко онова, което бе направила… И все пак по-силно беше облекчението, а докато й съобщаваше новината, лицето на икономката сияеше. След две седмици предстоеше да пристигне госпожица Пенроуз (истинската гувернантка); решението дойде тъкмо навреме — и, о, господи, каква грижа се смъкна от гърба й!
Първата половина на август валя, но сега отново, грееше слънце. Божурите бяха отрупани с цвят и как» то стоеше надвесена от прозореца, градината под нея» в цялото си августовско великолепие, окъпана от лъчите на августовското слънце, й напомни по някакъв начин за Рубенс, както по отношение на цветовете* така и на формите (а дори и на ароматите). Долу на терасата един дрозд кълвеше охлюв — намерил го беше опиянен сред маковете; навсякъде птиците пееха благодарствени песни след дъжда, а скрита нейде из градината, пееше и Поли.
По-нататък, на кадифената поляна един кос се бореше с червей. А отвъд, в сянката на разклонен кедър — незабравима картина на Реноар — Сюзън Аманда спеше в количката си с вдигнат гюрук, докато Минта седеше на сгъваемо столче до нея с нахлупена ниско над очите сламена шапка; с едната ръка леко полюшваше количката, а с другата държеше евтин любовен роман.
После Мери видя и Поли бавно да върви по тревата — бавно, защото се надяваше една червеношийка да й кацне на рамото (Поли разбираше от червеношийки). Небето беше лазурно… Сърцето на Мери се преизпълни с щастие, гърлото й се сви, всеки милиметър от тялото й, от главата до петите, ликуваше, че живее.
Когато дългата витиевата песничка свърши, Поли» слезе от мястото си за пеене — чатала на окичената с шушулки ракита точно там, където стволът се подаваше сред гъстите листа на хортензията (която все още, макар и прецъфтяла, сладко миришеше), а след като се отчая от червеношийката, отиде на пръсти до едно хубаво кътче между високи чемширови плетове. Тук имаше хубаво кръгло езерце със златни рибки, обсипано с водни лилии и оградено с каменен парапет; в средата се виждаше мъничък фонтан и там, вгледан във водата, седеше един от най-близките и мълчаливи нейни приятели — направен от бронз в естествена големина. Шапката му беше плоска като на свещеник и все пак, тъй като не носеше никакви дрехи, ако не се смятаха крилете на краката, едва ли беше свещеник. Според нея много по-вероятно бе да е индианец, щом е мургав.
Поли се покатери в скута му и охлаждана от време на време от пръски вода, започна да шепне, защото сега, след като Огъстин го нямаше, доверяваше всичките си, тайни на него.


>> Глава 21

Всъщност в Америка на Куе* му мина модата преди година, но най-младите толкова рядко са в крак с тези неща, че всяка сутрин Ри продължаваше да се измъква от смачканото си долнище на пижамата (цяло лято спеше без горнище), заставаше пред огледалото и повтаряше магическите думи: «Всеки ден и във всяко отношение все по-добре и по-добре ми става.» Под това тя вероятно разбираше, че става все по-хубава и по-хубава. Сетне разтриваше очи с юмрук да се събуди достатъчно, за да види дали гърдичките й са пораснали през нощта. След това покриваше доста невзрачния си бюст с кърпа и слизаше да се измие в кухнята.
[* Американски психиатър, който проповядвал, че човек може да си повиши самочувствието, като повтаря съответната формула. — Б.пр.]
Но днес, докато си миеше зъбите на мивката, Ри беше тъжна, а когато се облече, едва хапна от овесената каша. Несръчният Брамбър-младши ритна на минаване стола й и тя една не се разплака — животът беше лишен от смисъл, искаше й се да умре. Баба мрънкаше над сушените си сливи, Ърл свиреше на окарина, майка й дърдореше като кречетало… Ри копнееше да остане сама, затова излезе на двора и близо час седя в хладния мрак на нужника, гледайки как мушиците играят в слънчевия лъч; той падаше косо от отвора с формата на сърце, който всички «специалисти» изрязваха високо на вратата — да се вижда дали вътре има някой.
Не може да бъде, не може да е вярно! Когато Джанис се върна и разказа как я е Оскърбил, Ри въобще не повярва — Джанис, тази прелъстителка кокетна, жена на Потифар*. Защото Огъстин не беше такова момче, никой не го знаеше по-добре от Ри! И все пак на него сигурно му беше ясно какво разправя Джанис, но не го отричаше нито публично, нито пък пред Ри, затова подозрението започна да се прокрадва в душата й и всеки ден и във всяко отношение тя ставаше все по-зле и по-зле…
[* Според Библията я Корана — жена на египетски царедворец, която харесала Йосиф. Бягайки от нея, той изпуснал връхната си, дреха, което й позволило да го обвини в опит за прелюбодейство. Затворили го в тъмница. — Б.пр.]
— Ри! Къде, по дяволите, се завря» това момиче! Дошъл е Ръс! — Пронизителният глас беше на майка й, затова Ри най-сетне излезе от тъмното. Заслепена от светлината, тя видя само как майка й пъди мухите, докато изсипва помия в канала; после зърна доджа на Ръсъл пред къщата. Беше дошъл да й каже, че Глутницата отивала на езерото и тя изтича горе да си сложи банския, надявайки се, че с повече късмет може и да се удави.
Братът на Ръс беше загинал като герой, бягайки от полицията; затова когато стана дума кой да отиде до заведението на пътя за Ню Милфорд, всички бяха единодушни, че не бива да е Ръсъл — една жертва £ семейството стига. Но другите по-големи Момчета се редуваха. Отначало, като гост и чужденец, Огъстин не влизаше в сметката; но когато разбра какво правят, каза им, че така не става, а след оскърблението, което нанесе на Джанис, съпротивата им бе отслабнала. Отначало отиде само като придружител — да го види Мики Мълдун, собственикът на «Росна капка», а и той да научи пътя, защото те рядко се връщаха по един и същи път. Но утре, неделя (трябваше да е днес, но всички коли бяха нужни, за да отидат на езерото), той щеше да пътува сам, със стария додж на Ръсъл.
Не го тревожеха много разни мисли за преследване и федерални — агенти, тъй като Мики Мълдун положително плащаше скъпо и прескъпо, за да не го закачат; най-много се притесняваше колата да не се повреди, защото макар да познаваше добре такава сигурна кола като бентлито, това нямаше да му помогне много да се оправи с разнебитения додж. Освен това някой случаен полицай можеше да му поиска шофьорския талон, какъвто нямаше, и да започнат да го разпитват.
Но сега всички тези грижи се отлагаха за следващия ден; днес, когато се намъкна в нечия кола, вече навлякъл банските гащета, които купи от магазина, отиваха само до езерото да поплуват… Ръсъл, Ри и останалите, дори самият той — с дебели дрехи от трико с хастар. В Англия от тия глупости се отказаха по време на войната, днес модата сред младежите от висшата класа във Великобритания повеляваше, когато могат, двата пола да овладеят смущението си и да плуват заедно съвсем голи, като шведите. Но както законът, така и практиката тук забраняваха памучните бански, защото прилепвали; трябваше да носиш вълнени с дълги крачоли и ръкави и дори мъжете носеха полички. Колкото до момичетата, човек никога не можеше да ги види така добре увити, както когато отиваха да се къпят.


>> Глава 22

Езерото всъщност представляваше водоем с лъкатушни брегове високо в планината, с чудесен изглед от язовирната стена (от която скачаха). Тръгваше се по едно отклонение от пътя за Ню Милфорд, където стърчеше олющена табела с надпис: «Забранено за автомобили, ловът забранен, риболовът забранен, къпането забранено. За всички се отнася», но очевидно никой не му обръщаше внимание и всички се отпраха в тази посока. Оттук започваше неравен горски път сред боровете. На едно място той се разклоняваше: в едната посока се спускаше по стръмно надолнище към стената, а в другата се виеше сред дърветата към по-плитката част на езерото, отдалечено на около километър и половина. Днес първата кола свърна към стената, но следващите започнаха силно да свирят с клаксоните, затова спряха и започна спор, от който стана ясно, че повечето искат да отидат на «нашия остров»…
Този приказен остров, който бяха открили и присвоили, се намираше в една извивка на лъкатушния бряг. Сгушен беше в заливче и не се виждаше, докато човек не стигнеше досами него, а напряко откъм стената не можеше да се мине. Тъй като Глутницата никога не се делеше, желаещите да скачат се предадоха И се заклатушкаха назад по неравната, едва забележима пряка пътека към по-плиткия край на езерото, за да се присъединят към приятелите си, макар и да продължаваха да спорят.
Когато най-сетне стигнаха до другия край на езерото, спряха колите и се изсипаха шумно на малкия плаж. Там едно семейство се бе разположило на бивак — бащата, заспал на слънцето с килната над очите шапка, майката, заета с приборите, консервените кутии и хартиените чаши, а децата пищяха в плитчините, бабата плуваше малко по-нататък върху гума от камион. Бандата не им обърна внимание — дори на момчето и момичето: все едно че ги нямаше.
До заливчето с малкия остров, накъдето бяха тръгнали, можеха да стигнат само по този път, като се прехвърляха от скала на скала между непроходимата гора и езерото… Закътан остров с плачещи брези; остров, за който никой нищо не знаеше, както вярваха всички.
Отначало събуждаха ехото и шляпаха из плиткото, но веднъж избягали от света на хората, далеч от погледа на разположилото се на плажа семейство, Уолдъновската* идиличност на местността ги завладя и дори тези шумни същества едно по едно замлъкнаха. Нещо повече, оттам нататък станаха почти като дърветата тихи; никой не говореше, докато се промъкваха напред, никой вече не се плискаше във водата; движеха се безшумно, сякаш бяха част от нея, от камъните, гората, августовския ден, всички бяха едно — почти повярвали в бога. Ухаещи на бор, те се придвижваха безшумно, краката им прилепваха към скалите — по-скоро като пътуващи корени; пръстите им като листа, очите им, отразили небесната шир (само Ри правеше изключение, в нейните очи не оставаше място за друго освен за Огъстин).
[* От «Уолдън, или живот в гората» на американския писател Хенри Дейвид Торо (1817-1863 г.), възторжено описание на неосквернената природа. — Б.пр.]
Гората над тях се изправяше плътна като стена. Долу водата беше бистра и спокойна, заляла клоните на дъното на езерото, които обграждаха като призраци ярките отражения… Като онова бяло нещо във вира, в блатото у дома, в Уелс; и сърцето на Огъстин се сви едва ли не с прежната болка, обзето от жалост по злощастното момиченце, което беше намерил.
Оставаше да се заобиколи още една скалиста, обрасла с дървета издатина, В тишината мислите на Огъстин се въртяха около бедната малка удавница; съвсем забрави къде се намира. Останалите също бяха така тихи, че никой не би могъл да чуе дори стъпките им, и прекалено погълнати от настроението си и едни от други, за да обърнат внимание на нечий глас. Докато най-сетне завиха и се озоваха край заливчето, погледнаха към собствения си остров и видяха там, под брезите, под перестите листи…
Ри (а и повечето от тези момичета и момчета) не го бяха виждали, макар и да си го бяха представяли стотици пъти — «двугърбото чудовище в действие»*.
[* Шекспир,«Отело», I, 1. — Б.пр.]
По целия път на връщане старият додж на Ръсъл едва се мъкнеше. Клапаните заяждаха; предизвикваха сърдечни пристъпи и докторът очевидно щеше да препоръча да не бърза по нагорнища. Затова Ри и Ръсъл стигнаха много след останалите. Пътуването изглеждаше безкрайно и почти през целия път тя беше като болна. Когато Ръсъл я помоли да изтича до Огъстиновата колиба и да му каже, че колата не е в състояние да пътува на другия ден до «Росна капка», тя отказа. Затова Ръсъл се принуди късно през нощта да отиде и да го съобщи сам на Огъстин.
Сама, в леглото си Ри не можа да спи. На дневна светлина беше неприятно, но в тъмното стана още по-лошо, защото в мрака очите й — затворени или не виждаха само тези съвкупяващи се тела. Значи това правеха «влюбените» — макар и да приличаше повече на убиване, отколкото на обичане. Но къде оставаше блаженото и чудодейно сливане един с Друг, което винаги си беше представяла? Вместо това — пъшкане и степания… Всъщност сигурно страшно болеше; и тя стисна крака, сякаш да се защити, напрегната като опъната тетива.
_Джанис го ударила!_ Изглеждаше невероятно Огъстин тайно да иска да прави това на нас, момичетата, този мил и нежен Огъстин. Наистина ей беше опитал с Джанис, не с нея, но да предположим, че някой ден, един от стотиците пъти, когато бяха оставали сами в гората, беше започнал… През нощта зърната на гърдите я заболяха, а коремът й пламна ниско долу; мяташе се в леглото, докато чаршафът се усука като въже. Щеше ли да му позволи, ако се беше опитал, щеше ли да изтърпи, колкото и да я болеше, ако той иска нещо толкова много, а тя може да му го даде?
Преди зазоряване заспа — за да сънува, прозорци с червени дантелени пердета и птици.


>> Глава 23

На другата сутрин Огъстин имаше късмет. В неделя скоро след закуска дойде на гости Ерол, големият брат на Бела; докара лъскавия щутц-панда на Втория вицепрезидент (Пласмент) на компанията, Огромният ауспух)от полирана мед издуваше цялата лява страна като бузата на свирач на флейта (дали го е взел с разрешението на Втория вицепрезидент (Пласмент) това никой не попита). Ерол беше пътувал цяла нощ и трябваше да се наспи на спокойствие; така или иначе всички сметнаха, че колкото по-малко знае за какво вземат колата, толкова по-добре за него, ако се случеше беда… Освен това, водени от най-добри чувства, не казаха и на Бела — кой би искал да предизвика свада между брат и сестра. Колкото до Огъстин, на него обясниха само, че с тази кола ще отиде.
Огъстин се зарадва — не беше бентли, но все пак… А когато се намести зад волана на големия жълт щутц и излезе на вчерашния път край отклонението за езерото, възторгът му нарасна. Местните, пътища бяха страшно неравни, имаше и обратни наклоня при остър десен завой, без видимост и почти без настилка, но сега караше вече по щатското шосе и най-сетне почувствува, че с жребец като този скоро ще изпълни задачата си. Всички мислеха така, докато се обърнат, ще се върне, и то дълго преди Ерол да се е събудил.
Мики Мълдун винаги изглеждаше полузаспал — над единственото му блуждаещо, кървясало око падаше подпухнал клепач, коремът му имаше онази конусообразна форма, когато коланът стои като «гирлянда» — виси под него и служи само за украса. Но Мики беше голям физиономист. Не бе виждал щутца пред вратата и въпреки това, когато Огъстин мина отзад и поиска галон ръжено уиски, един поглед беше достатъчен, за да му го донесе начаса. Докато Сейди намествайте двете двулитрови дамаджанки под задната седалка и ги покриваше с одеяло (Сейди настоя да дойде «само да се повози»), наоколо не се виждаше жива душа.
Обърна колата на паркинга и потегли обратно; караше спокойно с около 110 км. в час — тази отсечка от пътя беше без остри завои и почти без движение. И наистина щутцът се оказа най-бързата кола на пътя; не че имаше много други, той ги отминаваше, сякаш стояха на едно място, включително и един джордан-плейбой. За момент го затрудни само някакъв мърсър-скутер, но зад издутото му предно стъкло седеше младеж на неговите години, готов аха-аха да изпусне волана, за да си освободи и двете ръце за момичето до него.
Сейди запя в такт с двигателя — така неизменно правят някои жени, щом той заработя; дори нейният зрял и доста гърлен контраалт му напомни как закара Поли в Дорсет с бентлито си и през целия път сопрановото й гласче съпровождаше звучния бас на колата. Смятаха, че Поли е хремава, затова Бавачката я бе завила в одеяла и шалове досущ грахово зърно в шушулката си, но гласът й звучеше чисто като на чучулига… Огъстин погледна малко накриво седящата до него Сейди, с брич и разкопчана риза, толкова разкопчана, че се виждаше кирливото и бельо. Купидоновият лък, който беше изрисувала на лицето си, нямаше нищо общо с естествената форма на устните й; когато вятърът, предизвикан от високата скорост, взе нещата в свои ръце, фибите заизскачаха от мазната й коса и един кичур се плъзна по рамото й.
Премести поглед от нея към огледалото. Мърсърът не се виждаше, но на около триста-четиристотин метра отзад забеляза кола, която със сигурност не бяха изпреварвали.
— Каква е тази зад нас? — попита той.
Сейди коленичи на седалката, за да хвърли поглед назад над прибрания гюрук.
— Охо! Не е сериен модел, май е правена по поръчка — «специална»! — После, стаила дъх, добави: — Може да е дюзи със свръхмощен двигател… — и едва не стори поклон, докато произнасяше името.
Дюзенбърг! Още по-достойна за уважение машина — при това нещо, на което дори неговата панда не можеше да £е опре; и все пак ще си опита силите. Колко забавно! Ще се постарае да ги държи зад себе си до отклонението за Ню Бландфорд… В повишено настроение Огъстин натисна газта и запя коледна песен. Стрелката запълзя по скалата нагоре над сто и десет, скоростта сякаш скъсяваше извивките на пътя, а на завоите трябваше да използува цялото си майсторство, за да не изхвръкнат. Кръвта му бушуваше от възторг; имаше вече почти година; откак не бе държал волана на бърза кола… Но онази Загадка отзад не му отстъпваше. Сейди продължаваше да стои, коленичила на седалката, и да гледа назад. Разстоянието намаляваше и широката предница ставаше все по-голяма и по-ясно се виждаше — дали беше «специална», или не не се знаеше, но нямаше съмнение, че не е кола на обикновен гражданин, защото прозорците й приличаха повече на амбразури; такава би могъл да има само някой голям гангстер или пък, ако е попаднала в ръцете им… Още преди да чуе воя на сирената, Сейди се изпоти до корена на косите си и възкликна:
— Господи! Ч-ч-ч-енгета!
Нейният глас и призрачният вой на сирената боднаха като с игла балона на Огъстиновия възторг — кипналата във вените му кръв се: превърна в олово.
В съзнанието му изплува нещо забравено от детството му и той несъзнателно започна да се моли. Погледна отново към таблото — треперливо и неохотно стрелката бе достигнала докъм 130 км в час и се задържа там, защото се изкачваха, но независимо от допълнителната тежест, която носеше във вид на броня, форсиращата дюзи зад тях се носеше като стрела почти със 150 км в час — във всеки случай нямаше начин Огъстин да стигне пръв до отклонението за Ню Бландфорд!
Прецени, че докато не се приближат достатъчно, няма да започнат да стрелят по гумите му, още повече че развръзката бе така сигурна; оставаше, му не повече от минутка да изчезне някак от шосето… Освен това може би не бяха тръгнали сами на лов и нищо чудно на някой завой да види, че пътят е преграден от камион? Сърцето му внезапно се сви, като си помиели за брата на Ръсъл и за това, че може за такава глупост да загуби този единствен за всекиго живот; едва не спря, но ето че точно пред тях се изпречи старият буик на Тони — влачеше се, управляван от собственика си, и вътре, беше самият Ръсъл.
Рязко зави, за да ги избегне и видя в края на гората отсреща старата табела: «Забранена за автомобили», която отбелязваше горския път към езерото — само до езерото… Сейди вече нямаше сили «да гледа назад; беше се свила на седалката в очакване да започне стрелбата. За да влезе в отклонението, Огъстин натисна така силно спирачките, че тя удари лицето си в предното стъкло и от носа й рукна кръв; докато пандата се тресеше по пътеката, тя изсъска през тракащи зъби:
— Откачен идиот! _Този път е затворен!_
Сетне чуха свистенето на вражеските гуми — колата се стрелна покрай буика на Тони, който се бе опитал да попречи на преследвачите, и те ги последваха в гората.


>> Глава 24

По зигзагообразния път между двете стени от дървета преследването се забави; беше толкова неравен, че всяка скорост над двадесет и пет километра в час би ги изхвърлила от седалките и никой ресор и полуоска на света не биха могли да издържат. Вече не ставаше дума за скорост, а за майсторство в управлението на кола, но ниската панда не беше създадена за такова нещо. Пътят се виеше през гората от борове и смърчове — толкова гъста, че колкото и близо до тях да бяха преследвачите, поне не се виждаха (сирената не се чуваше и човек не можеше да разбере).
Отвсякъде се носеше мирис на напечени от обедното слънце смърчове… Огъстин бе впил ръце в кормилото, както маймунката на латернаджията впива лапи във врата на господаря си; а Сейди се държеше за контролното табло. Съзнанието му работеше бързо, в някакво будно вцепенение, сякаш всичко това не се отнасяше до него, и все пак диктуваше отговорите. Стига само да издържат ресорите и картерът да не закачи някой камък… Наистина пред тях нямаше изход, но приближаваха разклона и съществуваше петдесет на сто вероятност полицаите да тръгнат по другия път… А. по вчерашната пряка пътека би трябвало да може да мине дори един щутц и да се притаи там, докато, полицаите — накъдето и да тръгнат — го отминат; би могъл да пресече и да се върне обратно на шосето, така ще увеличи преднината си, докато онези разберат и обърнат — стига да намерят къде да обърнат на този толкова тесен път между дърветата. Затова Огъстин продължаваше все напред и бодливите клони го шибаха по страните, когато отбиваше рязко встрани, за да избегне по-големите дупки и камъни (което нямаше как да не прави, при положение че от двете му страни оставаха свободни по-малко от двадесет и пет сантиметра). Отмина разклона, тръгна към края на езерото, свърна по пряката пътека и на средата й спря.
Полицаите наистина отминаха, но все пак го видяха и стреляха с пистолетите си. Изстрелите далеч не бяха точни, но куршумите минаха по-близо до главите им, отколкото до гумите, и това не хареса нито на Огъстин, нито на Сейди. И двамата се наведоха така ниско, че почти нищо не виждаха, докато Огъстин включи на скорост и успяха да се понесат бързо напред — доколкото бе възможно по голи скали и по нападали клони, шибани от връхлитащите от двете страни дървета. Сърцата им все още бяха в петите, защото полицаите не си загубиха времето в опити да обърнат, дадоха на задна скорост и ги преследваха по'- този начин — със задницата напред (макар колата им да се люшкаше прекалено силно, та дори за ченге бе невъзможно да стреля… поне засега).
Огъстин тъкмо се готвеше да изскочи победоносно на другото отклонение (защото сега дюзито нямаше как да не спре да се обърне), когато видяха, че пътят им към шосето е затворен от влачещия се буик на Тони — кретенът беше последвал дюзенбърга. Така че здраво бяха притиснати; оставаше им само една посока — надолу към стената и само към стената…
Нервите на Огъстин бяха опънати до крайност и може би тази втора поредна беда го зашемети; помисли за язовирната стена пред себе си и изведнъж в съзнанието му се мярна такова ярко видение, че чак му причини болка: мислено видя — като че гледаше епична сцена от филм — острия като нож ръб на язовирната стена и неговата панда, която се носи отгоре. Там стената едва ли ще е по-широка от разстоянието между колелата, кой знае дали дори и толкова; от едната й страна беше най-дълбоката част на езерото, а от другата повече от двадесетметровата ужасна урва, така че и най-малката грешка или дори един паднал камък… Далй дюзенбърга ще посмее да го последва, ако събереше сили да мине по язовирната стена? Съзнанието му отхвърли това, то показваше само как безстрашната панда преминава сама, докато всички стаяват дъх… Но не биваше да взема Сейди със себе си, това отчаяно преминаване беше превалено опасно: «Скачай, момиче!» — изръмжа той през зъби, докато колата се люшкаше и се пързаляше на зигзаг надолу, а наляво и надясно хвърчаха шума и нападали клони:
— Скачай — ще мина по стената!
Но Сейди явно нямаше намерение да скача; вместо това, се сви стъписана на седалката, на лицето й се изписа изумление. «Ще мина по стената»? Тоя да не е откачил?
Огъстин трябваше да гледа да не би да се блъсне в дърветата или да не излезе от пътя; освен това създадената от въображението му представа беше толкова ярка, че така или иначе едва ли би видял действителната стена, когато се появеше пред тях. Тъкмо стигнаха брега и той ръгна Сейди в ребрата:
— Събуди се и скачай, проклета глупачке. Няма да те взема с мен.
Но тя продължаваше да седи вцепенена, сега по-сигурна от всякога, че Огъстин е съвсем смахнат; то® тип беше идвал достатъчно често тук, за Да знае, че човек не може да мине и с велосипед по тази стена, защото улеят на преливника я пресичаше точно в средата — подробност, която липсваше във «видението», а дори и една панда не е способна да прескочи водата долу…
На двадесет метра от циментовата стена Сейди внезапно дойде на себе си, измъкна кормилото от ръцете му, което бе по-малкото зло, и се преобърнаха в езерото.
Колата цопна, издигна се водна стена и като приливна вълна се изля върху им, притисна ги към седалките. Така че потънаха заедно с пандата. Но четири метра под водата тя меко кацна върху наклона на язовирната стена и започна бавно да се търкаля; изплаваха някак си навън.
Когато Дюзите се появи горе, двете глави бяха добре скрити под сплетените клони край брега. Полицейската кола не слезе. Изскочиха двама дребни разярени типа. Държаха пистолети в ръце. Изтичаха до стената и огледаха езерото — дали някой не плува в него. Не се виждаше никой…
Втренчиха се в плаваща във водата карта. Гледаха водовъртежите, петната масло й мехурите, които скриваха пандата, полегнала на една страна на дъното;; единият от тях се прекръсти с пистолета в ръка.


>> Глава 25

На връщане с Тони и Ръсъл, докато буикът едва се мъкнеше по пътя и двете мокри мишки на задната седалка се сушеха на слънцето, проведоха заседание на военния съвет. Най-вероятно (такъв беше смисълът на казаното от Сейди) това бил краят, защото никой нямало да се захване да претърси езерото, а онези, които се снабдяват с питейна вода оттук, да вървят по дяволите; полицаите дори нямало да се опитат да извадят колата — всеки ден се случвали такива дребни инциденти. Но Тони и Ръсъл не бяха убедени, че станалото е случайно — струваше им се, че някой е вдигнал мерника на нюбландфордци. Онзи щатски полицай…
— Ами братът на Бела? — попита Огъстин, защото не можеше така леко да понесе мисълта за загубата на красивия щутц на Втория вицепрезидент (Пласмент) и за наказанието, което щеше да отнесе.
— Глупости! — отсече Сейди. — Да не мислиш, че «се е обадил на шефа си, когато му е отмъкнал щутца? Няма такива работи! Ще помислят, че някой го е откраднал, дори няма да уволнят Ерол, ако си затваря човката и се върне с влака, та да е на работа в осем в понеделник. — А когато видя, че Огъстин все още не е убеден, добави: — Божичко! Не за Ерол трябва да се тревожим, а за себе си.
Защото Сейди признаваше, че в цялата работа има едно камъче, което може да преобърне колата — двамата полицаи бяха видели лицата им. Сега ги смятаха за мъртви… но ако ги срещнеха някъде?
— Най-добре си сменете лицата — рече Ръсъл през рамо. — А междувременно, в името на общото благо, не се показвайте наоколо.
— Ей, измитайте се! — Тони свирна на престарял шевролет отпред, който се мотаеше по цялата ширина на пътя…
— За общото, а и за собственото си благо — добави Ръсъл.
— Но къде да идем? — попита Огъстин.
— Има много места — отвърна Ръсъл. — Страната е голяма. Масачузетс, Върмонт. А защо не в Квебек? Ето ви възможност да видите свят.
— Да, Квебек — минете границата, за бога! — рече Тони. — Далеч по-сигурно е… Майчице! — и за малко да се изсипят в канавката, когато един камион ги задмина, защото кормилната уредба даваше по-големи завои, отколкото се искаше от нея.
— «О, боже, о, Монреал!»* — цитира Ръсъл. — «Френска Канада…» Без съмнение си на «ти» с френския на осемнадесетия век? — обърна се той към Огъстин. — Неоскверненият език на Волтер?
[* Самуел Бътлър (1835-1902 г.), «Псалом за Монреал». — Б.пр.]
— Нали, «Patates frites!» — рече Сейди. — «Chiens chauds»*. Виждала съм ги в менютата им.
[* «Пържени картофи», «Хотдог» (фр.). — Б.пр.]
Тони захихика.
— Добре ще направите да си вземете по някой бифтек. Божичко, не ти е работа какво нагъват онези ми ти французи оттатък.
— Жаби — каза Ръсъл. — А може и змии. Катерици. Те всички са наполовина индианци.
Но отведнъж Тони го обзе носталгия. Излезе, че е прекарал цяло лято горе на север, нарека Сегвеня… Работел в дърводобива.
— Момчета, това е живот! Олеле… — сега кормилото започна бясно да се върти в ръцете му и той трябваше да го пусне за малко. — Ръс! Какво ще кажеш да тръгнем с тях?
— Да идем и четиримата?
— Точно така. Ние с тебе само за два-три дни. Да речем, утре?
— Готово — съгласи се Ръсъл.
— Но… започна Огъстин, защото вече дойде време да си признае (отчасти). С трагичен тон съобщи, че що се Отнася до него, за минаване на границата и дума не може да става, защото си е загубил паспорта.
Ръсъл гръмко се разсмя.
— И таз хубава!
И отново Тони пусна кормилото, но този път, за да плесне с ръце по него.
— Боже! Само го чуйте! Нашият не можел да иде В Канада… А защо? «Загубих си паспорта!» — имитира го той. — Главо дебела, де мислиш, че се намираш, а? В Европата?
— Да не искаш да кажеш, че не трябва да се показва на границата? — попита недоверчиво Огъстин.
— Граница е грозна дума — намеси се Ръсъл. — Ние й викаме «чертата».
Сейди стана сериозна.
— Човекът има право — имигрантска квота и разни ми ти там дивотии. Без американска виза може да се заядат на връщане.
— Ама на отиване няма ли да е необходимо да го показвам?
— Слушай, момче! — посъветва го предвидливата Сейди. — По-добре стой от по-добрата страна на «чертата», да не трябва да останеш от другата.
— Но те няма да ми искат нищо, когато отиваме натам, така ли? — настоя Огъстин.
Сега Ръсъл на свой ред се удиви.
— За да посетиш Канада? Че ти пътуваш с коренни американска граждани, които са готови да се закълнат, че си англичанин, че Канада е британска територия?
— Дръжки! — рече Тони. — Онези типове на Раусис Пойнт няма да са дотолкова откачени да спрат старата ми таратайка, та да вземе да предаде богу дух внезапно и да блокира пътя.
Господи! През всичките тези седмици Огъстин си въобразяваше, че не би могъл да се измъкне от страната без паспорта, който му откраднаха във Франция, а ето че е трябвало само да пресече границата и да стъпи на британска територия! Не можеше да е вярно… Колкото до връщането, той едва не им заяви, че само да се измъкне от свещените им Съединени щати, повече няма да му видят очите — но се въздържа, защото му се стори невъзпитано.
Вместо това, когато останалите предложиха да тръгнат на другия ден на разсъмване, той просто се съгласи без повече приказки.
Тази сутрин Ри спа до късно. Когато не се появи на закуска, майка й предположи, че е слънчасала и я натъпка с лекарства.
Беше неделя и баща й си бе у дома, но тя не се надигна до обяд и отказа да яде, а се замъкна до магазина да пийне кока-кола за успокоение тъкмо когато буикът на Тони пристигна с Огъстин и Сейди на задната седалка — колата изглеждаше още по-разнебитена.
Когато разбраха какво е станало, всички обявиха Огъстин и Сейди за герои (на него поне му достави удоволствие — дотогава не беше имал основание да се почувства герой) и единствен Ерол изглеждаше тъжен. Трябваше незабавно да трогне, за да успее да се прибере навреме с влака.


>> Глава 26

Може би никой не би си направил труда да вади шутца, ако не беше скъпоценното уиски в него. Така че малко преди полунощ тръгна група гмуркани. Все момчета. Трябваше да отидат веднага, да са първи. Изгасиха светлините, като стигнаха табелата «Забранено за автомобили…» да не ги видят и проследят, стигнаха до разклона на лунна светлина и предвидливо оставиха фордовете на пряката пътека, смъкнаха се пеша до стената.
Имаше пълнолуние и беше толкова светло, че се различаваха даже някои цветове — или поне в матовосребристата светлина блестяха крилцата на мушиците. Гората чернееше, но езерото с разпръснатите в него звездни отражения беше почти синьо, докато язовирната стена напомняше ивица от най-светъл бронз. Съблякоха се — телата им бяха бели, където бе имало дрехи или бански костюми, но пък лицата, краката и ръцете имаха, цвета на махагон.
Далечните възвишения изглеждаха безплътни; облачната ивица на запад беше много по-плътна от тях.
Макар че имаха намерение да тръгнат рано, Огъстин, Ръсъл и Тони отидоха с тях, Огъстин трябваше да им покаже мястото, където е потънал шутцът. Смяташе, че знае, но излезе обратното; нощем разстоянията изглеждат съвсем други. Най-сетне всички се наредиха в редица на разстояние три метра един от друг и се гмурнаха заедно; Ръсъл пръв изплува на повърхността и нададе вик.
Да намерят останките беше едно, да се извади онова, което искаха — друго. Колата лежеше на повече от шест метра под повърхността, а дори най-добрите гмуркани сред тях не бяха свикнали с такава дълбочина. В крайна сметка само Огъстин, който съвсем не беше добър в гмуркането, успя да задържи дъха си (беше се упражнявал като дете във ваната, далеч преди да се научи да плува). Под водата щутцът лежеше обърнат настрана; за късмет капакът на задната седалка се беше вдигнал. Но на шест и повече метра под водата налягането в ушите стана болезнено и той работеше с трескава бързина; главата и дробовете му сякаш щяха да се пръснат; водата, която навлизаше в носа, приличаше по-скоро на нож — сякаш му вадеха сливиците без упойка. Но Сейди беше прибрала дамаджаните така внимателно, че нямаше нито една счупена и най-сетне, като се гмурна два пъти, той успя да ги извади.
Междувременно облачната ивица се вдигна; стана кафеникавочерна отдолу, но отгоре блестеше на луната като онези разбъркани ледени блокове на Дунава, които Огъстин помнеше; проблясваха далечни светкавици.
Очевидно Огъстин имаше нужда от алкохол и си го беше заслужил — с това всички бяха съгласни, да не говорим, че и те нямаха нищо против да пийнат. Но мястото беше откритичко, а можеше да се появи някой, защото мълвата се разпространява светкавично и скоро не един юначага, от километри наоколо, щеше да започне да се гмурка; затова си сложиха само обувките и с дрехи в ръце се отправиха към покрайнините на гората. Слава богу, по това време на годината нямаше комари. Откриха полянка и приклекнаха на килима от борови иглички, образувайки кръг от голи тела, отпушиха едната дамаджанка и започнаха да си я подават от ръка на ръка; тя кълколеше, те мляскаха с устни… Официални тостове за постижението на Огъстин нямаше и все пак личеше си, че го уважават… Бяха прекалено заети, за да се разприказват и с почти невидимите си, слели се с мрака (поради загара) лица и крайници — както си помисли Огъстин — приличаха на някакво дивашко племе, с такава странна татуировка, че наподобяваха мандрили. Въпреки нелепия им вид, разтърси го съвсем неочакван прилив на обич; явно не му беше все едно че каквото и да му поднесеше бъдещето, чакаше го раздяла.
Но сега издигащата се облачна ивица достигна потеглилата на запад луна; и всички тези мили диваци изчезнаха, когато знойната нощ внезапно притъмня и се изпълни със стенанието на слабия ветрец.
Проблесна светкавица и от горния край на поляната се чу ужасен писък… Беше изпищял и изпуснал куката си «чичото» на Сейди; той налучкваше сантиметър по сантиметър пътя надолу (защото нямаше фенерче), когато светкавицата разкри сред стволовете куп безглави прокажени трупове, с чоканчета вместо ръце и крака… Но почти незабавно последвалият трясък на гръмотевица заглуши шума на паническото му бягство.
Светкавицата-писъкът-гръмотевицата; а после дойде дъждът и всичко се забрави. Не падаше на капки, а като из ведро; усещаше се тежестта му, смъкваше листата от дърветата, сякаш измиваше написано на черна дъска. Отначало падащата вода беше топла и те не почувствуваха хлад, но скоро проливният дъжд стана толкова студен, че се вкочаниха до кости; а секунди по-късно удари градушка. Ледените парчета ги зашибаха и объркани, те скочиха на крака и започнаха да се катерят към мястото, където бяха оставил» колите в призрачната светлина на проблясващите една след друга светкавици. Все още бяха съвсем голи и много изплашени, защото мълниите, виолетови, сини « жълти, бляскаха наоколо им — ту върху, едно* ту върху друго дърво; долавяше се мирисът им, когато сякаш отскачаха от набраздената вода на езерото като хвърлени по повърхността му плоски камъчета. А гръмотевиците! Не че ги плашеше силният трясък, но той отекваше оглушително в ушите им, като плесници. После над гората заплава сияйно кълбо и едно дърво пламна.
Най-сетне намериха колите. И двете бяха открити; едната нямаше гюрук; а на другата не се и опитаха да го вдигнат. Никой не направи опит да се облече; нямаше смисъл, защото изпогубиха част от дрехите си, а останалите бяха съвсем мокри. Но завъртяха манивелите, накараха някак двигателите да заработят и потеглиха към къщи. Горският път се бе превърнал в пороище, но това сякаш нямаше значение за пъргавите таратайки и най-сетне излязоха на шосето; всички бяха преизпълнени с благодарност, че са живи, не мислеха за друго.
Вече бе след полунощ. Продължаваше да вали, макар най-силната буря да беше отминала.
Оставиха Огъстин колкото е възможно по-близо до колибата му (без да трябва да въртят секири), защото с течение на годините пътят се беше стеснил и превърнал едва ли не в пътечка. Приближавайки се към колибата с измъкнатата от водата дамаджанка в ръка и вързопа с дрехи под мишница, за голямо свое удивление Огъстин видя светлина. Дали не бе забравил да изгаси лампата на тръгване? Но после отвори вратата и докато от него капеше вода навсякъде по пода, разтърсван от тръпки така, че зъбите му тракаха, той долови приятна миризма и видя топла домашна гледка; пред запалената му нафтова печка стоеше Ри и следеше изпускащото пара емайлирано канче…
— Ще пиеш ли кафе? — попита тя. — Май имаш нужда. — И този път се обърна, за да се изтрие той с кърпа и да се облече.


>> Глава 27

Докато пиеха кафето, Огъстин изпържи яйца с бекон и колибата се изпълни с още по-приятна миризма. Ядоха, без да бързат, с чинии на коленете; когато свършиха, обраха чиниите си с хляб, и него изядоха. След това, вместо да я заведе веднага у дома (дъждът беше спрял), поседяха на светлината на лампата и говориха унесени — най-сетне отново сами, върнали се към времето, когато бяха все така заедно, преди Глутницата да разбере за Огъстин и да развали всичко. Онова, което приказваха, беше без значение, само дето нищо не споменаха за утрешната раздяла (макар, разбира се, тя да знаеше за нея). Имаше значение по-скоро чувството, че гласовете им се сливат в един, отново бяха сами в света и нищо не можеше да развали магията. Както по-рано, сякаш преди сто години, когато заедно се промъкваха в дупките между скалите «като два борсука, които си правят домашно гнездо».
Стана късно и двамата имаха нужда от сън. Но тя не даваше признаци, че ще си тръгва; на Огъстин също не му се щеше да й каже, че трябва (макар и да го съзнаваше). Седяха съвсем тихо, от време на време замълчаваха. Ри се опита да спаси мушица, която сляпо се хвърляше върху лампата, за да изгори, но колкото повече се стараеше момичето, толкова по-отчаяно налиташе тя към нагрятото стъкло, докато накрая пипалцата и дори крилцата й се опърлиха. Но друго Ри не понечи да направи. Един или два пъти Огъстин си погледна часовника, но продължи да отлага и да дреме.
Внезапно бурята започна отново и гръмотевицата ги стресна. Огъстин отиде до вратата. Тъма, стена от дъжд и светкавици… Сега не можеше да става и дума Ри да си върви — каза й, че през остатъка от нощта ще спи на леглото му, а той ще легне на пода. Тя не отвърна, само присви очи, както правят хората, които ги боли глава, и не помръдна. Но сетне с изцапаната от яйца вилица смачка каквото бе останало от обгорената и гърчеща се мушица, за да не се мъчи повече, стана и набързо изу обувките си.
Огъстин се прозяваше и постилаше за себе си одеяла в ъгъла, когато нещо го накара да се обърне. Едва доловимо гласче се обади откъм леглото:
— Не се срамувам, няма защо да гасиш лампата.
Погледна я — лежеше съвсем гола по гръб, осветявана от проблясването на светкавиците, които бяха по-ярки от лампа, и слабините му пламнаха, прорязани сякаш от самата светкавица.
— Не, не искам да гасиш лампата — повтори тя, подложи ръце под големите си колкото ябълки гърдички, подпря се на лакти и игриво като мишка заситни с крачка по стената, докато бедрата й се вдигнаха високо.
Сърцето му заблъска така силно, че го заболяха гърдите. Щом го чу да се приближава, тя се обърна настрана към него и когато той се надвеси над леглото, протегна ръчички, които бяха наистина детски, като кибритени клечки… Тя не знаеше какво прави! Ами той? Внезапно сграбчи пръснатите й дрехи, пусна ги едва ли не върху лицето й, вдигнато за целувка.
— Ставай! — рече така грубо, че сам се изненада. — И се облечи!
Тя грабна одеялото и се зави до брадичката, както лежеше. Лицето й се смали, смали, очите й ставаха все по-големи и по-големи, устата й се отвори и затрепери. Той се извърна; но не можеше да легне, затова като зашеметен закрачи напред-назад. Не проговори отново, защото не смееше — а и по много противоречиви причини се срамуваше. Отново и отново виждаше крачката, които се вдигат по стената… а после — болката, изписана по свитото, ужасено личице. Откъм леглото не се чуваше звук, но нищо не беше в състояние да го накара да погледне.
После развиделя и Тони свирна с клаксона откъм пътя.
Огъстин вече го нямаше… Превъзмогнала донякъде болката, Ри се замисли и реши да се обеси на някоя греда, за да го накара да съжалява. Представи си как я намират… Надяваше се, че бог няма да е чак толкова против — ако изобщо има бог, щом могат да стават такива неща! Но независимо дали имаше бог, или не, във всеки случай въже нямаше, затова трябваше да си намъкне дрехите, да се прибере у дома и да си получи заслуженото.
Бог? Досега не си беше измъчвала главицата с него. Всеки го приемаше за нещо дадено, без да се замисля; като въздуха, за който не се и сещаш, че дишаш. Дори и това «съмнение» бегло проблесна в мозъка й, защото чисто и просто този въпрос нямаше каквото и да е значение — още по-малко по време, когато тя изживяваше такова страдание.


>> Глава 28

Тъй като Огъстин въобще не беше мигнал, а Ръсъл бе дремнал малко, Тони и Сейди се сменяха целия ден на волана и оставиха двамата да спят спокойно на задната седалка на буика — ако за Огъстин това можеше да се нарече «спокойствие» или «сън»! Детето си е дете… Отново и отново крачката ситняха по стената, лицето се вдигаше за целувка… И треперящите устни на това лице, както го видя за последен път, с дръпнато до брадичката одеяло… Пътуваше в някакъв затъпяващ полуунес, като болен от делириум. Огъстин не забелязваше почти нищо наоколо си — може би едва-едва мерна закусвалнята, където спряха да обядват, и по-късно, когато си отвори за малко очите, зърна езерото Чамплейн. Рекламите на «Гудиър»*1, които се набиваха на очи през километър, бяха по-скоро гласове чути, отколкото думи видени. Но през този ден буикът надмина себе си — за единадесет часа повече от четиристотин километра без всякакви сериозни неприятности. Затова пък тъкмо преди да стигнат границата, спряха Тони да размени кабелите на две свещи; от това двигателят се разкашля и колата можеше всеки миг да предаде богу дух и да задръсти движението, ако се опитат да я спрат. Така Тони се оказа прав — на Раусис Пойнт дори не ги погледнаха, нито пък Конните*2 — от другата страна при Лакол.
[*1 Голяма американска фирма за производство на автомобилна гуми. — Б.пр.]
[*2 Така наричат канадската полиция. — Б.пр.]
Още щом минаха границата, спомените на Тони от дните му като «дървар» започнаха да стават лирични, но трябваше да признае, че не са работили с големи трупи, а с клони за хартиените заводи в Чихутими (заводи, където работничките газели в хладка вода и всички машини се губели в парата). Но Огъстин чу само откъслечни думи. И нещичко за коне, обучени така, че да изтръгват пънове с едно-едничко великанско усилие; и нещо за това как правели салове от дървения материал…
Онова лице, както го видя за последен път…
Когато се вслуша отново, оказа се, че спомените за дърводобива са свършили и Тони е стигнал дотам, където река Асуапмуеион се влива в езерото Сейнт Джон. Излизаше, че на това място се е присъединил към индианците от Понте Бльо, които тъкмо потегляли с канутата си към залива Хъдсън, защото идвал сезонът за залагане на капани (по тези места, обясни Тони, човек може да пътува само с кану, защото в северните гори нямало пътеки, освен онези, прокарани*за да се пренасят канутата около най-опасните бързеи и от река до река при вододелите). Тони имаше все още много да разказва, но една от задните гуми се спука на метри от западнала крайпътна гостилница. При този стар модел буик това означаваше да се сменя бандажът (не цялото дървено колело), а за ръждясалите болтове най-малкото щяха да потрябват чук и длето. Това бе нещо като знамение, че трябва да спрат за през нощта, а заведението изглеждаше евтино.
Докато седяха около масата и чакаха яденето, Тони продължи да разказва историята си. В много бурни реки индианците не гребели срещу — течението (обясни той), а се изправяли и оттласквали канутата с прътове, макар и никой от тях да не можел да плува и дори вярвали, че ако измъкнеш някого от водата и му спасиш живота, това ще ти донесе нещастие…
Но Огъстин почти не слушаше — детето си е дете, си е…
По бреговете на реката, разказваше Тони, се нижели призрачни скелети на палатки, защото индианците никога не сваляли прътовете на вигвамите си и всяка нощ отсичали нови клони (… си е дете си е…). Дори и сега все още пищели писма и завивали предмети в брезова кора. Вонели…
Тони говореше ли, говореше, а мисълта на Огъстин се въртеше като воденичен камък, децата на съдържателя тичаха вън-вътре, спорейки разпалено на диалект. Таткото беше четиридесетгодишен, с малки очички, мършав, мама — тридесетгодишна, с подпухнали очи, дебела, дечурлигата — най-малко дузина. Бяха хванали една злощастна жаба и я ритаха като топка, света Богородица им се усмихваше от нишата с кандилото, а червенокосо бебе се пързаляше като с шейна върху гърнето си. Наистина бяха доста жизнени деца, ако не се броеше най-голямото девойче, което седеше само в ъгъла (изглеждаше на годините на Ри, едва ли бе по-голямо). Беше хубавичка, мила, но празният поглед и студеното презрение, с което се отнасяха към нея по-малките, показваше веднага, че не е с всичкия си. Както си мислеше за Ри, Огъстин погледна разсеяно към нея, но тя си запретна полата, сякаш нямаше кой да я види, и започна внимателно да мери обиколката на голото си бедро с парче канап. После топна в сол лимона, който й подаде един от братята й за задявка, и го сдъвка с видимо удоволствие. Със знаци едно от децата обясни, че червенокосото бебе е нейно и всички се разсмяха, очаквайки четиримата янки да се присъединят към тях. И все пак, когато най-сетне се появи, добре подлучената вечеря беше много вкусна и те си легнаха сити.
Настаниха Огъстин в таванска стаичка — вратата не можеше да се затваря, а вътре миришеше на «Цитронела» и блато. Прозорецът беше толкова ниско, че дори и от леглото не се виждаше небето; лежеше и гледаше надолу, през мръсната мрежа за комари, към езерото на отсрещната страна на пътя. Един старец плаваше по лунната пътека със стара лодка, пееше и вадеше капаните за змиорки. Огъстин сигурно за момент се беше унесъл и сънуваше, защото сега се плъзгаше в пълна с гърчещи се змиорки лодка, но това не беше той, а Ри (или пък змиорките бяха Ри, трудно се разбираше). После се събуди и змиорките изчезнаха, вместо тях на вътрешната страна на клепачите му лежеше по гръб съвсем голата Ри, подпираше гърдички с ръце, ситнеше с крачка по стената, бедрата й се вдигаха…
Колко ли пъти се връщаше мислено отново и отново!
Колко ли пъти се връщаше мислено отново и отново към тази сцена! Непълнолетно момиче… Детето си в дете — дали пък е така? Да предположим… Но какво друго можеше да направи? Нищо чудно, че споменът го разкъсваше и го караше да се мята в леглото, както в библейски времена са се мятали хората, обсебени от дявола!
Вратата, разбира се, бе отворена и тя трябва да е била боса: не чу нищо, докато не усети да му дърпат чаршафа, и като отвори очи, видя сянка, надвесена над леглото. Ужасено помисли за смахнатото момиче…
— Мръдни де — рече Сейди — и направи малко място за бедната девойка.
Отмести се. Повече нямаше сили да се съпротивлява на Съдбата… но тъй като устата й миришеше на лук и джоджен, непрекъснато извръщаше лице.
След блудкавата пародия заспа като пън. После съмна и той се събуди от задавено хлипане.
— Какво има?
— Ти май беше девствен?
Огъстин не отговори.
Отново хлипане, а сетне момичето се оплака:
— Не си много мил, дори не ме целуна преди това!
Тони беше казал, че неговите индианци миришели на цигани и на риба; макар и да твърдеше, че докато лагерувал с тях, едва го забелязвал; защото спял на много ароматни смърчови клонки…
Разказът на Тони за спускането по бързеите в индианско кану го развълнува. Ами ако… но не, трябваше колкото може по-бързо да се добере до генерал-губернатора в Отава и да подаде молба за нов паспорт. Ще изпрати незабавно телеграма на Мери… Но преди всичко трябва да е наясно със себе си; какво се е разхленчил: «детето си е дете» и «какво друго би могъл да направи един почтен мъж», защото болката, изписана върху онова ужасено личице, вече не можеше да се изтрие — това бреме не можеше да смъкне от плещите си. Не друг, а той причини така недодялано болка на човек, когото обичаше и който го обичаше… Нямаше смисъл да се пита как би постъпил един почтен мъж; някъде беше направил погрешна стъпка… и, изглежда, този товар в сърцето му, тази оловна буца в сърцевината на неговата душа приличаше доста на онова, което хора като Мици сигурно наричат «грях»!
Но какъв ти «грях», като няма бог, пред когото да съгрешиш — а бог, разбира се, няма… В такъв случай пред Фройд ли е съгрешил? Или пред бог, който не съществува? Или пък някакъв напълно безпристрастен наблюдател го е проклел да е в немилост и пред двамата?
Бог е «като въздуха (би казала Ри), който всеки диша…» «Като въздуха (както би добавила Мици), в който някои същества летят, макар и те да трябва първо да се научат…»
Огъстин обърна взор към ниския прозорец и там, отразено долу в езерцето, видя изгряващото слънце. Сякаш висеше от върховете на боровете, наредени в горния край на обърнатата наопаки картина.


> Книга втора
> Нюрнбергските майстори певци

>> Глава 1

«Бог е като въздуха, който всеки диша, а някои същества могат и да летят…»
А сега си спомнете предишната зима, когато Мици напълно загуби зрението си, защото се отлепи ретината и на другото й око. Открай време си беше доста необщително и затворено момиче, а сътресението от това пълно ослепяване на седемнадесет години неизбежно щеше да я накара да се затвори още повече в себе си или да се обърне към бога — двете вече не можеха лесно да се разграничат, след като, обтегнати докрай да понесат непоносимото, нервите се бяха скъсали като прекалено опънати струни. Защото сега, когато търсеше своето най-съкровено, мъничко като точка «аз», имаше чувството, че хем гледа през прозорче в малка, позната стаичка, хем всъщност вижда безкрайна просторна гледка навън; в нея го нямаше нейното мъничко «аз», там единствено беше Неговото огромно «АЗ».
Времето, когато «Мици» сякаш все още продължаваше да съществува Отделно, беше само несекващ кошмар, от който се надяваше да се избави завинаги, щом се събуди монахиня по Негово подобие и за нея повече няма да съществува мъничкото й «аз искам», а само божието СЛОВО.
Баща й гледаше на манастирите едва ли не като на кошчета за човешки отпадъци, където добрите семейства могат изискано да се отърват от момичетата, криете Съдбата е Направила негодни за светски живот (ако се изразим недотам грубо — като на «естествен приют»). И останалите членове на семейството бяха съгласни, че след като е ослепяла, няма какво друго да се прави… Все пак той не намираше сили да отвори дума и когато тя самата изрази желание да стане монахиня, изпита такова облекчение — при тази проява на здрав разум — че я целуна.
За Огъстин (както знаем) манастирите бяха ужасии паяжини, в които е осъдено да попадне всяко завъртяло се наблизо момиче — няма да усети как ще го вмъкнат вътре, ще го омотаят в расо, ще му изсмучат кръвта и докато разбере какво става, ще окачат на скрито място мумията му. А Огъстин, Валтер, пък и самата Мвци не знаеха, че в наше време е по-лесно да влезеш в манастир, отколкото да излезеш от него. Тя си избра кармелитската обител в съседния Камщад, където една нейна леля бе настоятелна — толкова «естествен» избор, че положително щеше да е достатъчно само Валтер да пише на преподобната сестра Аделе, за да й съобщи, че момичето ще дойде… Затова когато настоятелката отговори с обратна поща, че категорично отказва дори да помисли да вземе сляпо момиче, той направо се слиса.
Отказът на настоятелната беше твърд. В нейното съзнание кармелитските манастири не бяха удобен пристан за неудачнички, а предни постове, които водят непрестанна борба за заплашените от опасности души и едно сляпо момиче не би могло да Издържи на трудния кармелитски правилник. Стига да имаш истинско призвание, там можеш да си безкрайно щастлив, но доколкото познаваше Валтер, беше почти сигурна, че налудничавата идея е негова; момичето просто се е съгласило — без съмнение изпаднало в истерия. И все пак в писмото си се изрази, както повеляваха християнското милосърдие, стилът на висшата класа и семейните връзки. Тя наблегна на кармелитското правило за мълчание — защото дори един Валтер би трябвало да разбере колко непоносимо ще е мълчанието за човек и без това откъснат от останалите поради своята слепота! Но после (за да не изглежда прекалено рязка) описа колко много една монахиня трябва да чете сама и на глас: службата с всичките сложни всекидневни промени.
Тук, започвайки да идва на себе си, Валтер си помисли: «Стоп! Ами азбуката на слепите?» Защото не можеше да няма требници и на азбуката на Брайл. Във всеки случай кармелитките не бяха някакво общество на учителки или сестри, където нуждата от зрение е очевидна, а типични Съзерцателни — стояха по цял ден, коленичили в очакване на красиви мисли. Тази жена може би имаше навика да обезсърчава — необходимо бе само малко убеждение или пък натиск… Мисълта за «натиск» го накара да се сети за връзките си в Рим; ако се наложеше, можеше да се обърне към самия папа — да си рицарят Фон Кесен не беше малка работа.
Затова барон Валтер писа в Рим със своя дребен женствен почерк, който съвсем не подхождаше на великанския му ръст и човек се нуждаеше едва ли не от микроскоп, за да го разчете; писа с убеждението, че всичко може да се оправи, стига да се дръпнат съответните конци. Колкото до Мици, отначало тя съвсем не се смути — сам господ-бог я беше призовал, а него дори и една игуменка не може да пренебрегне.
Междувременно, прочитайки писмото на преподобната майка, Валтер забеляза послепис: «Най-добре е Мици да дойде да си поговорим.» Всъщност игуменката искаше момичето по някакъв начин да разбере, че истинското му призвание е в света, а «е извън него, да чуе и утешителни думи за Лурд*; тя съзнаваше, че би трябвало да види бедното момиче и да му обясни сама, а не да остави родителите или енорийският свещеник да объркат всичко. И все пак при душевното състояние на Мици едва ли бе изненадващо, че когато отиде «да поговорят», срещата не премина точно така, както очакваше настоятелката.
[* Градче в Югозападна Франция с «чудотворен» извор, който изцелява всякакви физически недъзи, открит от св. Тереза. — Б.пр.]
В онази сутрин децата излапаха набързо закуската, напълниха джобове с парчета колбаси, метнаха на рамо шейните и отмъкнаха Огъстин на целодневна екскурзия в снега, което го отдалечи (нищо неподозиращ) от околностите на замъка, точно когато Татко, Мама, Мици и кочияшът потеглиха на съдбовното пътешествие до Камщад. Тежката стара шейна с два коня беше ужасно бавна, отгоре на това обядваха по пътя, но най-сетне конете спряха, замлъкнаха и звънчетата им.
Никой не очаква от една обикновена кармелитска обител с дузина сестри величието на голям средновековен манастир със стотици монахини и все пак Валтер се засегна, като видя, че тази явно не е била строена за целта. Беше най-обикновена буржоазна къща, издигната на тиха буржоазна улица в предградие на Камщад, зад висока градинска ограда, и едва ли имаше вид на подходящо убежище за дъщеря на благородник, така че привидното нежелание да приемат Мици изглеждаше още по-възмутително. Но той дръпна въженцето на звънеца в градинската стена и една усмихната послушница с бузи като ябълки ги пропусна един по един през тясна, вратичка под безлистна акация. Замръзналият двор им се стори двойно по-усоен, тъй като следобедното слънце бе слязло вече много ниско и стената го скриваше; дори статуята на св. Йосиф в естествена големина, със сняг по раменете, не можа да внуши на Валтер, че е в манастир, защото очевидно светецът пазеше един черен вход.
Отначало ги заведоха в стая като кутийка, където — в дните преди къщата да стане манастир — някой нещастник бе лъскал ботуши и ножове. Донесоха да ги почерпят — възхитителни сладки и нещо като билков чай, запалиха димяща нафтова печка, но никой не се изкуши да си свали кожуха. Портиерката най-сетне се върна. Минаха по задната стълба, боядисана с бронзов варак, и ги въведоха в приемната.
Стаичката беше гола, стори им се дори по-студена от двора; освен това имаше само три стени, защото четвъртата представляваше почти изцяло неподвижна решетка от здрави железни пръчки с остри върхове, през която посетителите разговаряха с монахините. «Като мечки в зоологическа градина, дявол го взел!» — помисли Валтер вече съвсем ядосан (сутринта беше получил отговорите от Рим и те съвсем не бяха благоприятни). Но Мици — облечена в шит по поръчка костюм 01 дебел сив зимен плат, със скромна касторена шапчица и прибрана руса коса — седна на стола до решетката, където я заведоха, весела като чучулига, макар да се стараеше с всички сили да не го показва.


>> Глава 2

Какво невероятно, безметежно спокойствие и наистина непоклатима воля…
Още щом дръпна завесата пред себе си, игуменката разбра, че срещу нея не седи покорно същество, което сляпо изпълнява волята на баща си, не беше и някое истерично създание — отчаяно извиваща се на въдицата змиорка. Едва ли не потресена тя осъзна, че големите безжизнени сиви очи сияят от радост, а зад себе си в сумрака чу как заместничката ахна от изненада. Най-добре да забрави какво е имала намерение да каже — особено утешенията и приказките за Лурд, но все пак дума не можеше да става за приемане в манастира, подобна екзалтация едва ли е трайна, а монахинята си остава монахиня за цял живот… Когато към слепотата се прибави и мълчанието, всеки на нейно място рано или късно ще стане малко «така» (кошмар за всяко изолирано общество); никъде нямаше да се намери обител, където да са толкова непредпазливи, че да приемат момичето.
Но вместо направо да откаже, хубаво щеше да е да убеди това необикновено дете, че то просто е изтълкувало погрешно волята божия — при това без да го казва открито, а по-скоро като й помогне да разбере, че слепотата е несъвместима с правилата на манастира. Затова без предисловие игуменката се впусна да описва подробно как минава един ден в обителта — ден» който продължава осемнадесет часа през зимата и деветнадесет през лятото, «защото нашата умора възхвалява бога по-добре от молитвите» Оглушителното клепало, което ги буди в пет и половина (през лятото в четири и половина); часовете, прекарани в молитви и размишление пред олтара; самотата в килиите, физическият труд, обучението и четенето на глас; строгото изолиране от света, което означавало, че до края на живота си тя няма да излезе пито веднъж извън тези стени. И през цялото време, като някакъв припев, повтаряше за почти непрекъснатото мълчание, «така скъпо за нас, зрящите».
Ако това създание не беше невероятно тъпо или поне леко умопомрачено, ако имаше здрав разум, би трябвало да схване, че иска невъзможното…
Но нищо сякаш не беше в състояние да разубеди момичето, решило, че бог го е призовал да живее според правилника на кармелитките и никой друг. Тодори не се стараеше много-много да я слуша, защото при това положение логиката й беше съвсем проста: всичко е в ръцете на Онзи, който иска това от нея, следователно средствата и условията остават в негови ръце в рано или късно Той ще намери решение. Не беше нейна грижа «как» — бог я зовеше, така че никой не можеше да я разубеди.
Така минаваше времето. Сякаш колкото повече притъмняваше в и без това сумрачното помещение, толкова блясъкът в очите на Мици ставаше по-ярък. Изправена пред това русо същество със светнал поглед и неясни очертания, седнало изпънато зад двойните решетки, игуменката трябваше да започне отново — този път решена да говори по-открито. Този път решена да каже всичко точно така, както си е…
Какво тогава накара настоятелната да си спомни думите, казани от покойния папа Лъв на «бялото цвете» (четиринадесетгодишната Тереза) по повод необикновената й молба да бъде приета в кармелитския орден? «Всичко е наред» — казал светият отец: — Всичко е наред, ако бог поиска да те приеме, ще те приеме.» Онова дете сега беше св. Тереза от Лизиьо; живяла преди не повече от поколение, а вече канонизирана светица! И какво я накара да се запита — по-скоро как се роди този въпрос — почти като Петър, който в унеса си чул в Иопия* — смееш ли да наречеш слепи очите, които сам бог е докоснал и е отворил за неведоми цели.
[* Пристанище в Йерусалим, съвременна Яфа. — Б.пр.]
И така, макар да продължи да говори, тя осъзна, че не бива да решава този въпрос сама, въпреки особените си пълномощия; събудилите се съмнения бяха знак отвън, който отхвърляше всичкйте й доводи… Възможно ли бе това да е божи знак? Само този въпрос означаваше, че има нужда от съвет, защото кармелитките познават прекалено добре шизоидните пътища на собствената си мисъл, за да приемат за истински някакъв си «глас» или «заповед», освен ако не се потвърди от колективния ум на всички сестри; поличбите трябва винаги да се обсъждат от Съвета…
В същото време Валтер се размърда на стола, който беше прекалено малък за него. Задникът го заболя, а на тази жена сякаш мислите й блуждаеха. И без това раздялата с Мици беше мъчителна, а цялото това дрън-дрън траеше прекалено дълго. Стресна се, когато настоятелната ги отпрати изведнъж, малко рязко.


>> Глава 3

Стана твърде късно да се връщат вкъщи през гората. Но само кочияша отпратиха да спи в Gasthaus, защото никой човек с положение не отсяда в хотел и Валтер имаше обичай, когато му се налагаше да остане в града за през нощта, да се настанява при своя представител в Камщад, адвоката Кребелман.
Роден и израснал в Камщад, Кребелман беше човек с раболепен език и презрително изражение, който имаше дразнещия навик докато говори, да рови из книжата си, за да наблегне на казаното, а също и смешната привичка да върви малко изпъчен, сякаш държи поднос. Но никой не отричаше, че е хитър. Кребелманови живееха в просторна стара и натруфена къща; навремето си тя принадлежала на невръстен наследник, чиито дела управлявал адвокатът, а после по загадъчен начин сменила собственика си. Намираше се на главната улица на Камщад и беше мрачна, сякаш се чувствуваше неловко, че сега в нея живее само семейството на дребен провинциален адвокат.
В последно време на Валтер все по-често му се налагаше да търси съвета на Кребелман и вечерта двамата имаха да обсъждат предостатъчно наложителни въпроси, така че фрау Ема отведе Аделе и Мици да си поприказват по женски и да гукат на най-новото бебе — или по-скоро да гукат на вирнатото носле, което единствено се подаваше от морето вълна, за да диша — като миниатюрен шнорхел.
В манастирската обител се водеха тревожни разговори. Преподобната майка прекара цял час в молитви, а после свика своя съвет и постави въпроса пред него. Отначало надделя здравият разум; смятаха, че слепотата би затруднила прекалено много суровия живот на монахинята и на кандидатката трябва да се откаже. Но другите сестри от Съвета не бяха виждали Мици и когато попитаха заместничката какво мисли за момичето, тя каза: «Не можем да се противим на божията воля!» Това развърза езика на абатисата и тя изрече името, което й се въртеше непрестанно в ума: Тереза Мартен, детето, прието въпреки всичко в кармелитския орден, ненавършило необходимата възраст, и станало по-късно канонизирана светица. После, страшно объркани, и четирите потърсиха решение на въпроса в молитвите.
Напрежението поотслабна, когато майка Агнес Святоликата, най-възрастната сред тях, попита настоятелката защо смята, че въпросът трябва непременно да се реши веднага. Сляпото момиче се предлага на бога само като послушница. Послушниците не носят расо, те не са монахини и може никога да не станат, както не от всяка попова лъжичка става жаба. Всичко е в ръцете господни. Нека не вземат окончателно решение, а да й позволят да дойде и по този начин да оставят на бог сам да разкрие волята си, когато пожелае това?
Новите участвуват в живота на манастира, но само като гости, които могат да напуснат винаги когато пожелаят. Положително след време, когато разбере, че е невъзможно да остане, момичето ще си отиде само! Освен това, каза майка Агнес, само след няколко дни се задават Коледните пости (тогава правилото за мълчание се изпълнява още по-строго).
— Признавам, че не е нормално време за приемане, но ако дойде през Коледните пости това момиче, което не иска да повярва на думите ни, положително само ще се убеди, че сляп човек тук не може да издържи:
— Освен — почти шепнешком добави заместничката, — освен ако наистина бог желае друго…
Думите на майка Ашес натежаха на везните; Съветът даде съгласието си, а след него и Управителният съвет на ордена. Помолен официално, и епископът даде своето съгласие. Така беше определен денят, в който щяха да приемат Мици в манастира — сряда, дванадесети декември, макар повечето от сестрите да не очакваха, че ще остане задълго (едва ли до края на годината).
Мици, разбира се, живееше с убеждението, че приемането й е окончателно и Шмидхен незабавно се залови да приготвя прикята на своята любимка (само от фланела и американ).
Валтер приписа станалото на Рим, защото положително такова внезапно отстъпление можеше да се дължи само на натиск отгоре. Наистина в неговите очи всичко идваше да покаже, че макар старите благороднически семейства да бяха загубили почти цялото си влияние в светския живот, за Черквата те все още значеха нещо — поне когато старите благороднически семейства имат подкрепата на няколко братовчеди в папската курия, какъвто беше неговият случай (с две думи нещата викаш се оправят, стига да дръпнеш конците където трябва).
Огъстин най-сетне се върна от Мюнхен да търси невестата си и първият сигнал за онова, което предстоеше, бяха падналите като гръм от ясно небе думи на децата, дошли вкупом на гарата да го посрещнат, всъщност на никого не беше минало и през ум да му каже какво ще става, тъй като не предполагаха, че го засяга. Повторно похищение на Персефона! В неговия календар «Сряда, дванадесети декември 1923 година» щеше да остане завинаги незабравимия ден на безмерно отчаяние.
Онези безутешни самотни часове, прекарани в снежната гора, го задържаха далече от Мици, когато тя потегли на своето второ и последно пътуване, а дълго преди Валтер и Адела да се върнат, той беше избягал от замъка, дори от страната. Намериха само една загадъчна бележка, в която не се казваше защо заминава и накъде… Помъкна сам багажа си и забрави пушките си. Ото рече, че изглеждал като обезумял.
Само десетгодишната Трудл, самата тя влюбена в Огъстин, се досети, че става въпрос за любовна мъка. А Трудл, разбира се, не беше издайница.


>> Глава 4

Сряда, дванадесети декември… В тежката шейна с два коня имаше предостатъчно място за четиримата — Татко, Мама, Мици и кочияша… и багажа.
Сутринта, малко след десет, първо ги облъхна утешителната уютна миризма на крави, после минаха през глухо кънтящата порта на замъка и пресякоха павирания път, но тъй като този ден в гората имаше преспи, стигнаха пред манастира на свечеряване. Там отново ги оставиха да чакат повече от час в миришеща на карбол стаичка, преди портиерката да се върне със свещ в ръка и да ги поведе към приемната.
Мици дочу приглушени гласове и още преди да я призоват пред решетката и да дръпнат завесите, досети се, че борбата все още не е приключила…
Стана шест и половина. В шест шествието на сестрите се беше отправило на вечерня, пеейки монотонно De Profundis; после ядоха в пълно мълчание, без да сядат, а на масата имаше череп — такъв бе обичаят. Ако не постеха, те се оттегляха да прекарат заедно един приятен час — рядък случай, когато им бе позволено да разговарят, и тогава най-често приемаха новите послушници. Но сега, по време на Коледните пости, не им се разрешаваше такъв час за почивка и затова вечерта щяха да се съберат за малко и да нарушат мълчанието си само доколкото е необходимо за официалното приемане на Мици сред тях.
За приемането на Мици, тоест ако Мици все още не беше размислила… Защото сега (както всички знаеха) тя все още стоеше навън зад решетката в приемната и слушаше всичките четири сестри съветнички, които в един глас правеха последен опит да я убедят — нека не излага себе си на опасност (пък и тях), кармелитският обет е като непристъпна скала… «Като планината на Илия — чу ги тя да го наричат, — където слабият излага себе си на опасност, пък и други могат да пострадат.»
Но въпреки усилието, с което сама срещу всички преодоляваше съпротивата, Мици остана непоколебима, а и как да се разколебае, като знаеше, че Нещо я тласка напред… и то бе далеч по-силно от нейното Аз? И така безплодното разубеждаване най-сетне свърши и звукът от превъртането на ключ в ключалка й показа, че входът на манастирската обител най-сетне се е разкрил пред нея.
През прага се протегнаха ръце да я поведат. Нежен натиск по рамото й даде да разбере, че трябва да коленичи и пред устните й поднесоха нещо, което сигурно беше кръст. Когато стана, отново усети, че я обръщат с лице към вратата, през която бе влязла, за да се раздели със света. После чу как вратата се заключва, а баща й се секне.
Напоследък Шахт (финансовият диктатор) умножи грижите на земевладелците, като съвсем внезапно замрази ръста на инфлацията — изведнъж парите в обръщение станаха недостатъчни, да се вземат кредити от банките бе невъзможно при лихва от 15 процента. Горите са капитал, но сега работата в тях трябваше да спре и да се освободят работниците, или да се продава — а кой в такова време имаше пари да купува? Проблемът с Мици най-сетне се уреди, докато всички останали стояха нерешени, затова щом пристигнаха у Кребелманови, баронът се оттегли със своя пълномощник и веднага започнаха да обсъждат най-трънливите проблеми. Може би Валтер тъжеше след раздялата си с Мици, но независимо от настроението си, трябваше да я забрави и да се залови за работа.
Далеч след полунощ двамата мъже най-сетне оставиха настрана документите и седнаха да вечерят. Жените отдавна си бяха легнали. Селянката, която прислужваше у Кребелманови, винаги дишаше с отворена уста, но сега отгоре на всичко и очите й лепнеха за сън, докато им сервираше горещия бульон; пийваха си от него, докато изгълтаха цял куп изпускащи пара наденици, а сетне имаше и бира.
Когато баронът най-после се прибра да спи, жена му не се помръдна. Лицето й не се виждаше, но след като дори не шавна, когато той си изу не особено тихо ботушите, Валтер помисли, че сигурно е заспала необикновено дълбоко; не би бяло справедливо да наречем това явен опит да я събуди, но тя сякаш бе изпаднала в кома и това доста го раздразни, тъй като — въпреки изпитата бира — не му се спеше, приказваше му се. Защото в леглото дори и финансовите грижи не можеха да отклонят мислите му от Мици и той си спомни отминалите дни, когато неговата мъничка любимка се покатерваше в скута му и си играеше с ланеца му, пискаше от радост, ако я хвърлеше високо във въздуха и се престореше, че ще я остави да падне…
Леглото се разлюля и изскърца, когато най-сетне Валтер стовари огромното си туловище в него, но другарката му в живота остана да лежи все така гърбом, сякаш той не съществуваше. От една картина с религиозен сюжет над тях струеше смирение. Насреща висеше прекалено увеличена снимка на разярен слон в Танганайка. Нямаше нищо за четене… Духна свещта и си лепна като Йов «да се обръща, докле му омръзне, до зори»*. Защото с Валтер като че винаги така ставаше — каквото изглеждаше напълно сигурно през деня, му се струваше съвсем съмнително нощем. Сега, прекалено късно, започнаха угризенията — дали бяха постъпили правилно с Мици? Бедната мъничка Мици… Като че слепотата не беше достатъчно тежко бреме за нея! И сега съвсем за първи път той си позволи да си представи какъв ли ще е животът на момиче на нейната възраст в онзи свещен кокошарник…
[* Книга на йона 7/4, «…А нощта се провлича и аз се обръщам, докле ми омръзне, дозори.». — Б.пр.]
Поне жена му да беше му обърнала внимание. За утеха протегна към нея ръка и я докосна. При това — наистина мудно — сетивата му започнаха да се събуждат; съпружеският акт може би щеше да помогне, като отвлече мислите му… Обърна се към нея, но Аделе се дръпна и му остави само възглавницата, мокра от сълзите й.


>> Глава 5

Мици чу вратата към света да се затваря, после усети, че я повеждат — придърпваха я от двете страни. Отидоха първо в клироса за благословията. Оттам мълчаливо я отведоха (въпреки екзалтацията си, беше нащрек да забележи всеки завой по пътя, всяко стълбище или праг) в стая, която — ако се съди по ехото — беше по-голяма и се изпълваше с нежно и щастливо чуруликащи гласове, като на птички. Чу да я представят поред на всяка от сестрите (въпреки че при всички тези свети имена и еднакви на пипане дрехи бе съвсем невъзможно да ги разпознае!) и почувствува как монахините обсипват лицето й с целувки в знак на приветствие.
Но след това сестрите се върнаха в клироса и Мици усети само една-единствена здрава млада ръка върху своята и в ушите й прозвуча един-единствен силен млад глас, защото на всяка новопристигнала в Кармел се отреждаше за «ангел пазител» старша послушница, за да й помага и да я насочва, да й показва кое как е; Младият глас (който говореше с някакъв чужд акцент, както забеляза тя) беше на нейния «ангел». Той я заведе първо в стаята на послушничките, а после на мястото, където се молеха (защото освен по време на литургия, не ги допускаха в клироса). После се върнаха от крилото на послушничките в онази също така вкочаняваща студена част от манастира, отредена за монахините.
В кармелитските манастири, дори по времето когато разговорите се разрешават, никой не говори по коридорите или стълбищата, а също и в самите килии, затова непрекъснато дърпаха Мици в специално определени ниши, наречени «кътчета за разговори». Получаваше набързо изречени ангелски съвети, например че ако си сгънеш бельото и го сложиш под себе си в леглото, сутрин няма да е леденостудено. Най-сетне обаче влязоха в празната килия, където новите послушнички винаги прекарваха първите няколко дни като гости на монахините, под особените им грижи. Там нейният ангел мълчаливо й помогна да си разопакова багажа, а после я остави сама в студ, мрак и неизвестност; все още чувствуваше по цялото си лице целувките, които миришеха на восък, тамян и сапун.
Акцентът на този ангел хранител… той звучеше донякъде като немския на гостенина, братовчеда от Англия. «Огъстин…» Мици се усмихна при спомена за нежния, му глас и странно безшумните обувки, дрехите с едва доловимия мирис на торфен дим… Но си спомни и онзи ужасен случай, когато се опита да й чете Шилер на глас (макар и да го направи от добро чувство). Все пак ангелът хранител беше вероятно швейцарски, а не английски, пък и сега, когато Дом и Свят бяха зад гърба й, не беше време да мисли за човек, от миналото, нали? По-добре да се залови веднага да разучи килията, в която я настаниха. Протегна ръце да измери дължината и ширината й и установи — толкова е малка, че наистина няма Как да се загуби в нея! Ръцете й докоснаха мъхесто одеяло, опънато върху прясно натъпкан сламеник — толкова издут, че се уплаши да не падне от него в съня си. А отгоре… Ами разбира се, всичкият този студен като картон плат трябва да е одеждата й на послушница и наметката. След това коленичи да опипа обикновеното, поставено върху магарета дървено легло… Под Него ръцете й намериха леген, върху който имаше сгънато нещо грубо на пипане; вероятно беше кърпата й… А къде се намираше водата, която трябваше да излее вътре? Обърна се прекалено рязко, както бе коленичила, и едва не събори висок глинен съд до стената, в гърлото на който имаше лед.
Все още продължаваше да пълзи, с ръце, които бързо изтръпваха от студа, тя опипа стената, докато стигна до празен рафт, над него имаше перваз, а над перваза пръстите й се залепиха на заскреженото стъкло.
В същото време долу — приклекнали върху гънките на одеждите си, защото тук никога не сядаха на столове — абатисата и наставничката обсъждаха тази своя проблемна дъщеря, която буквално бе превзела манастира. Защото независимо дали щеше да остане, или не, те трябваше за всеки случай да видят какво ще И правят. И така, какви ще са всекидневните й задължения? Зимното време изключваше всяка работа в градината (пък и лято да беше, как да я оставят да плеви, като може да изскубне посятото?). Колкото до обикновените домашни задачи… За украсяването на текстове и изработването на църковни одежди и покривки за олтари и дума не можеше да става.
— Би могла… би могла да брои късчетата нафора.
— Сигурно-… а дори и да се научи да ги подрежда в подносите.
Наистина да се чудиш на колко неща се научават слепците с времето; би могла дори да храни кокошките.
Настоятелната покри собствените си очи да види какво значи да си сляп, а със свободната ръка започна да опипва наоколо.
А как стоеше въпросът с уроците? Преди да даде обет, една монахиня трябва да изучава Теология, Догмат, църковно право и историята на църквата, оставаше й да знае почти наизуст кармелитските правила и църковните закони; щом не можеше да чете сама, това означаваше, че ще трябва да й четат на глас и да я обучават отделно… или пък да се намалят изискванията към подготовката.
— Разбира се, че не бива! — Настоятелната хвали ръка от очите си. — Обучението й би трябвало да е дори по-строго и сухо от това на другите, защото главната опасност е в препалената й склонност към Възвишеното, към самовглъбяване. — Замълча и вдигна отново ръка към очите си. Новата вече беше засилила нервното й напрежение далеч над нормалното — нещо съвсем неподходящо за еднообразното монашеско ежедневие на всички посветени. Ще трябва да се следи… — Доколкото позволява правилникът, тя не бива да остава прекалено дълго сама — особено сега, в началото. — Отново замълча. — В това мълчание и усамотение за нея ще е ужасно трудно да се приобщи към нас.
— Истина е, Майко. — Дори затвореният кармелитски манастир (мислеше си другата) не е отделен, а се намира дълбоко, като пулсиращо сърце в създадения от бога свят.
— Помисли колко са и без това момичетата, които идват тук, смятайки, че трябва да се грижат само за собствените си души. Струва ми се, самата аз бях такава, а момиче като нашата малка Мария, отгоре на всичко откъснато поради слепотата от сестрите си…
Настаиничката стана да оправи топящата се свещ и се опита да се върне към собственото си послушничество. Да, и тя едва по-късно откри, че онези, които бог е събрал в кармелитския орден, никога не са сами; дори когато между тях «няма език и няма наречие»*. Но имаше нещо още по-важно; и двете монахини потънаха в тревожно мълчание, съзнавайки, че една и съща неизречена мисъл владее умовете им. Монахинята трябва да научи преди всичко покорство и смирение, защото това е изворът на всички добродетели, но как да научат на такова нещо това същество, убедено, че познава волята божия, а всички останали грешат? Колкото и богато да беше надарена душата му, момичето имаше ужасно много да учи, преди да разбере какво означава това да станеш монахиня… Докато настоятелната молеше бог за помощ и сила (защото тази дъщеря щеше да постави на безкрайно изпитание мъдростта и любовта й), чу другата да казва:
[* «Няма език и няма наречие, дето не би се чувал техният глас» — Псалом 18:3. — Б.пр.]
— Нелек кръст ни се падна да носим, Майко.
Кармелитският кръст — гол кръст, в очакване на онзи, който ще бъде разпнат на него.
Тогава двете монахини взеха свещта и се качиха в килията на новодошлата. Пристъпваха плавно и безшумно на изплетените си от въже подметки, както свикват да ходят отдадените на самовглъбение, за да не се безпокоят една друга в голите, кънтящи стаи, без килими; отвориха вратата, без да почукат. Унесена, Мици съвсем не ги усети. Когато светлината на свещта им проблесна в тъмната като катран килия, опипващите й ръце се бяха натъкнали на разпятието над леглото, галеха го с копнеж и преклонение. Двете жени за* станаха мълчаливо, гледайки как опипва, опипва обикновения дървен кръст, сякаш за да скъта дълбоко в пръстите си това докосване до него, че те да могат винаги след това по своя воля да извикат в съзнанието й неговата форма и материя.
Тъй като в края на краищата не искаха да я безпокоят, двете по-стари жени се оттеглиха нечути. Но Обхванати от тревожни мисли, защото в осветеното от свещта лице на Мици имаше нещо, което само засили лошите им предчувствия. В края на молитвата тази нощ щяха да прочетат мълком «Аве Мария» специално за Мици — заради това изражение на лицето й.
Отново слязоха долу.
— Може би ще е най-добре да работи в пералнята? — предложи наставничката на послушничките.
Настоятелката кимна. Там горещата миризма на бога щеше да я удря право в носа ведно с парата от мокра вълна, мокър памук и сапунена пяна. Той щеше да я докосва чрез ръцете, мълчаливо поставени върху нейните, за да я поправят, когато сгреши… Къде иначе би могла да научи, че кармелитският бог е не само в клироса и в самотната килия — ако той й окаже милостта да го разбере?


>> Глава 6

От опипване пръстите й съвсем изтръпнаха. За да ги стопля, Мици ту триеше ръце, ту ги пъхаше между коленете си.
Както бяха предвидили монахините, затворена в собствената си тъмнина, сред всеобщата тъмнина, тя беше склонна да търси в кармелитската обител, където бог я е изпратил, преди всичко самотата, за нея това беше място, предназначено за възвисявано на душите в самота. Общност на отшелници… В клироса монахините пееха след вечерня и дори тук, горе, до нея достигаха откъслечни звуци — плачливи и монотонни, без съпровод, подходящи по-скоро за килията на пустинник, отколкото за черква. Сякаш само телата им бяха заедно (мислеше тя), а душите им все така се възкачваха, всяка сама, по своята собствена стълба Якова, към бога.
Самота и тишина. В осем голямата камбана заби като всяка нощ, за да напомни, че започва «голямото мълчание», когато никой няма право да говори до след утринната служба. Снегът заглушаваше всички шумове отвън. От клироса отекваше «Господи, помилуй» и монахините се изтезаваха заради този страдащ, грешен свят и светите души на мъртвите, а навсякъде другаде цареше пълна тишина, не се чуваше и най-слаб звук. Не капеше кран на чешма, не скърцаше мишка.
Времето минаваше и Мици все още благославяше слепотата си, защото такава бе още по-близо до бога. Но после, сред тази външна, безкрайна тишина като че започна да чува някъде вътре в себе си слабото разяждащо: кап… кап… кап… сякаш вода се процеждаше през дупчица. Сега, когато борбата свърши, силата, събрала за да победи, се изцеждаше от нея, напускаше я…
Сетне изчезна дори «въздухът», който всичко дишаше и в който Мици беше искала да полети — крилете й внезапно изгубиха опора, нямаше го вече господ да я подкрепи. Обърна се към пръстите си да възвърнат онзи свещен извор, който върховете им бяха скътали, но и те се отрекоха от нея; а когато ги накара да опипат стената, разкриха й, че и кръстът не е нещо повече от две съединени парчета дърво. Вече не беше в кармелитско «усамотение», наистина бе сама — в осезаемото отсъствие божие.
По-рано Мици бе научила да не вярва по-малко в бога, когато Него го няма. Но защо трябваше отново да понася тази непоносима раздяла? Тогава все Още стоеше в полите на планината; сега се беше изкачила там, откъдето нямаше връщане и пред нея се откриваше за цял живот склонът на кармелитския орден, който изглеждаше (както всички й бяха казвали) безнадеждно стръмен, труден и мрачен, за да поеме сам човек по него. Но заблудената катереща се душа вече беше разбрала, че няма никаква полза да поглежда през рамо към гаснещата му светлинна; веднъж загубиш ли го от взора си, той винаги се появява отпред. Тези утешителни светлинни, останали в долината… макар и някога, много отдавна, да бяха блестели над нея като пътеводни звезди, сега бяха само негови празни черупки, които той бе отхвърлил една по една, разкривайки се пред нея.
Един вечно разкриващ се бог; присъствието му — пътешествие, и то безкрайно. Изоставена на сипея, който се свличаше под краката й, и тук не можеше да остане, тя трябваше да поеме към най-тъмния мрак напред и да се изкачва, докато стане угодно на всевишния да й се яви _отново_…
«Изоставена»? Та пак би могъл той да напусне и за миг Кармелитската обител, неговата светая светих? По-скоро тя по някакъв начин се е отвърнала от него. Тя, която бе толкова сигурна, че се подчинява не на своята, а на неговата воля… Тя, която продължи да настоява, след като абатисата и всички сестри казваха мъдро «Не»… Дали пък бог през всичкото време не е говорил чрез _тях_, дали не е направила ужасна грешка, като е настоявала?
Коленичи пред леглото, решена да се моли, защото трябваше да получи ответ на всяка цена — и докато се молеше, напрягаше всичките си душевни сили. «Може би спи и трябва да го събудя…» Но как да се молиш, когато бог го няма? Отправени в нищото, молитвите само отекваха в черепа й, а онази сила на волята, откъдето и да беше дошла, вече съвсем я нямаше и Мици се почувствува толкова изтощена, че неволно заспа коленичила.
_Девет!_ Беше изминал цял час мълчание. Дойде време за молитва; камбаната събуди Мици все още коленичила, вкочанена от студ, а бузата й върху одеялото — изтръпнала, с червени резки.
Съблече се и се мушна в леглото. Но одеялото беше студено и в тялото й нямаше достатъчно топлина, за да го стопли. Зъбите й искаха да тракат; стисна ги, лежеше колкото може по-неподвижно. Но най-студен и измъчен бе вратът й, защото беше обичала отрязаната си коса и в самотата си я бе галила като топло домашно животинче. Отгоре на всичко започваше да й се вие свят от неща, места и хора, които се носеха бе» каквато и да е последователност. Денят, когато неизбежно, напълно ослепя… Видя отново все по-плътната завеса на черния облак под клепачите, звукът на звънчетата отекваше в горския гъсталак, а до нея беше притиснат брат й — нищо незнаещ сиамски близнак… Сетне се появи едрото тяло на баща й и монотонният му глас от предишната вечер, а през масата, зад пъстроцветната дъга на свещите, едно неясно очертание с английски глас, езикът му се плетеше и той направи някаква ужасна грешка…
После до нея стигна приспивният глас на Шмидхен — защото милата Шмидхвн винаги идваше, когато я повиквала в тъмното:
P>
Яйце отмъкна псето,
но в кухнята, уви…
P$
Камбани и особени целувки, еднакви на пипане дрехи и мирис на тамян и чисто… камбани и монотонно пеене, като двоен контрапункт на непрекъснато повтарящата се песенчица на Шмидхен.
P>
Яйце отмъкна псето…
P$
Но сега ведно с успокоителния глас започна да се чува все по-високо бавното, оглушително тиктакане на часовника на покрива на замъка, засили се миризмата на лисица и на човешка урина; в ръката й се пъхна студена трепереща муцунка, на въжето, което проскърцваше, висеше нещо и миришеше на амоняк, сетне то се превърна в проскърцващите банели на Ема Кребелман, затананикала над нещо, което миришеше на бебе…
Но малко по малко тази калейдоскопична фантасмагория забавя своя бяг, докато остана само усещането за мъртвешки хлад по цялото тяло.
P>
Над гроба всички псета
завиха след това…
P$
Газеше до кръста в снега на двора (въпреки странното усещане за нечие «присъствие» — толкова близо, че трябваше само да протегне ръка за помощ, но не можеше).
P>
Яйце отмъкна псето…
P$
Каква жежка топлина я облъхна от отворената кухненска врата! Но раменете й се разтресоха от студ и скоро тя започна да трепери от главата до петите.
P>
Готвачът взе лъжица
и го разполови.
P$
Видя какво я чака — огромната ледена бъркалка на готвача — и я разтърсиха конвулсии. Скочи от леглото по ватена нощница, започна да размахва ръце като файтонджия, да разтрива тялото си и да движи крайниците, да подскача по пода на килията ек (но боса, като се стараеше да вдига колкото може по-малко шум), докато сърцето й не запърха бясно в гърдите като затисната в кошница кокошка и не изпрати бавно течащата кръв от артериите към изтръпналите ръце и крака, а дори и във възбудения мозък.
Докато подскачаше от крак на крак, видя нещо, на което не беше обръщала внимание преди — себе си, отстрани. Или по-скоро (малко задъхана от навеждането и протягането) господ и себе си, отстрани — една миниатюрна Мици, безкрайно мъничка песъчинка, която веднъж вдигната и понесена от прилива, си бе въобразила, че може да го направлява.
Здравомислещият «ангел пазител», чиито практични съвети, както сега осъзна, си беше позволила да пренебрегне — на това момиче (помисли, докато си лягаше отново) трябва да подражава, и то смирено, ако се надява някога да стане поне малко от малко сестра, угодна богу.
Прозя се широко и се намести да спи… После трясъкът на клепалото — сякаш цял тон бронирани рицари се изсипаха по стълбището — я накара да изскочи от леглото. Беше пет и половина, започваше първият й ден като кармелитка.


>> Глава 7

Емз Кребелман също ставаше преди разсъмване; та нали трябваше да събуди всички тези деца и да им даде да закусят; десетгодишният Сигизмунд лежеше със счупено ребро, трябваше да увие с шалове и Лизе, и Лоте, и малкия Ернст и да ги изпрати на училище, пък и нищо чудно панталонките му да трябваше да се закърпят, за да може да се покаже с тях пред хора. Тази сутрин обаче тя искаше да приготви сама специално кафе за барона и баронесата, да е готово и Гретл да го отнесе в стаята им, щом се събудят.
Разбира се, Гретл беше слязла долу още по-рано, та когато Господарката дойде, дървата вече пламтяха и пращяха в кухненската печка, а Ема стоеше до нея, съсредоточила изцяло вниманието си върху врящата на слаб огън ароматна течност — докато не се стресна от пръхтенето на стар кон (толкова шумно, сякаш беше в кухнята), който прогонваше съня от ноздрите си, и от подрънкването на звънчета. Обърна се към прозореца. Наблизо в двора бе шейната, фенерите й избледняваха на все по-ярката дневна светлина, а над главите на конете, в мразовития въздух, плуваха облачета пара.
Ема не предполагаше, че баронът и баронесата ще тръгват толкова рано, нервно изплиска кафето върху печката и кухнята веднага се напиши с аромат.
— Гретл — подвикна тя. — За бога, не можеш ли по-бързо да свариш млякото, извади и кифличките от пещта… _Гретл_ — викна тя, докато дърпаше с две ръце ролките от косите си, — къде си, сложи ли английския конфитюр, който пазим специално за барона?
Чу гостите да слизат и се втурна към стълбището тъкмо навреме — да грабне малкия полузаспал Ернст, та да не видят голото му дупе. Но едва след като барокът и баронесата най-сетне потеглиха, тя се съвзе достатъчно, за да избута като подплашени колета Лизе и Лоте обратно в стаята им, та Лизе да се среше този път както трябва, а Лоте да обуе еднакви чорапи.
— Колко дни остават до Коледа? — спореха Лизе и Лоте разпалено, докато се мъкнеха прегърнати по пътя към училището, и едната казваше на другата, че щом не може да брои, да се върне в забавачката. После чуха да бие градският часовник, пуснаха се и хукнаха, изоставяйки Ернст да си закъснява за своето училище.
«Малкият» Ернст… Всъщност той беше доста едър за шестте си години и пълничък, но големите му кестеняви очи гледаха открито. В училище той най-често получаваше цицини — последица от чукане по главата с кокалест пръст — средството, с което учителят Фабер цереше малки момчета от заплесия. Защото в училище Ернст обикновено се разсейваше и изписваше плочата си не със сметки, а със змейове…
Независимо кое от двете момиченца беше право, Коледа все пак дойде в къщата на Кребелманови, а Ернст беше поискал от Дядо Коледа цигулка. Но баща му не можеше да понася шум, пък и момчето беше още малко, затова Дядо Коледа съзнателно направи грешка и му донесе влакче с пружинка. Толкова се разочарова, че скритом го направи на пихтия (щом не може да има струнен инструмент, да поработи на ударен).
Коледа дойде в замъка; масата беше отрупана със сребро и порцелан и красиви чаши с формата на лалета, бели за бирата и тъмносини — пълни с горски плодове и цветя, всички се смяха и се шегуваха, докато вечеряха.
После дойде време за подаръците. Зад затворените врати Валтер свиреше на рояла «Stille Nacht, Heilige Nacht»*, а останалите стояха в редичка отвън и пееха: Трудл — сопрано, Аделе — контраалт, Франц — тенор и чичо Ото — бас, докато Ирма успя да постигне тъничък ясен дискант (сълзите се стичаха по лицето й, както ставаше винаги когато пееше). Дори близнаците престанаха да се премятат презглава върху канапето; само Мици я нямаше.
[* «Тиха нощ, свята нощ» (нем.). — Б.пр.]
Най-накрая вратите се отвориха. Децата затаиха дъх и после ахнаха при вида на дървото със звезда на върха и гирлянди от станиол, спуснати между свещичките, които хвърляха отблясъци върху лъскавата опаковка на подаръците; и никой не помръдна.
Коледа дойде и в манастира; Мици установи, че монахините умеят да се веселят по-добре от когото и да е у дома — тук сякаш въздухът трептеше от щастие.


>> Глава 8

Най-сетне настъпи 1924 г. — Нова година, а сетне Богоявление. Още седмица и на Мици щяха да й разрешат посещение… Но Аделе се разкъсваше от колебание дали да отиде, или не, защото и двамата близнаци имаха заушка; а май и Ирма се разболяваше. Въпреки това (мислеше си тя раздвоена) Мици сигурно тъгува по дома и брои дните; стори й се прекалено жестоко да я разочарова.
Но Валтер направо отказа да дойде — имал «прекалено много работа». Франц също не можеше; беше на ски в Инсбрук, а Ото трябваше да занесе дървения си крак в Мюнхен — да го оправят, защото му убиваше. Така че Аделе щеше да прекара сама нощта в дома на Кребелманови, а честно казано, Ема Кребелман бе досадна… Разбира се, би могла да вземе Шмидхен… Всъщност при положение че в къщата имаше медицинска сестра и двете бяха настръхнали една срещу друга, може би щеше да е добре да измъкне старата Шмидхен от болничната стая за известно време.
Когато Кребелманови научиха, че баронеса Фон Кесен отново ще ги удостои с присъствието си (но този път без барона, придружена само от фройлайн Шмид), Ема започна да мърмори. Стори й се вече прекалено. Но Гуетав бе непреклонен. Наистина той неприятно се изненада от нейното ужасно нехристиянско отношение (един християнин не оставя богатия навън на студа). Затова наредиха на Лизе и Лоте да легнат заедно, за да може смешната стара фройлайн Шмид да спи в тяхната стая (стаи не липсваха, но така нямаше да палят още една печка) и веднага след като се върна от манастира, Аделе се настани на скърцащото легло — този път насаме с втурналия се напред слон. Но не можа да заспи; нещо повече, щеше й се да не бе идвала, защото това дете изглеждаше толкова отчуждено — не се постара дори да си даде вид, че посещението й е приятно, а сякаш броеше минутките — да мине времето и посетителите да си отидат.
В отчуждението си изглеждаше така щастлива… Да, но как да предположиш, че милата Мици ще е наистина по-щастлива в онова мрачно място, отколкото у дома си? Или пък това бе преструвка и всъщност тя не можеше да прости на майка си, че им е позволила да я пратят в манастир? Не, защото щастието й изглеждаше безметежно и едва ли се преструваше…
И все пак някак трудно й бе да повярва, че едно време е била нейна майка. На това момиче.
И Мици лежеше будна. Майка й каза, че чичо Ото отишъл в Мюнхен заради крака си… Спомни си как той бе прочел онзи пасаж от Тома Кемпийски, като че даваше команди на казармения плац, сякаш «отречи се от себе си» беше заповед, проста като: «Стой! По четирима, строй се!».
Но онзи въздух, който всичко живо диша… Коя бе тя, та да смята, че й е дадено да лети в него? Чичо й си диша и толкова, не се и опитва да литне, но положително е по-угоден богу от нея, неговата вяра е по-смирена и проста — не иска чак толкова от господ… Защото вселената не е само за двама — за Мици и нейния Създател. Той трябва да се грижи за милиони други християни. В безкрайната си милост и доброта й бе помогнал да премине по една особено трудна част от пътя — и толкова.
Напоследък се примири с тъмнината около себе си; защото знаеше, че вече никога няма да види Неговата ослепителна светлина.


>> Глава 9

Валтер бе казал, че не може да посети Мици, защото бил «много зает», а всъщност за него бе непоносимо да види дъщеря си зад тези решетки. Но това за «работата» беше отчасти вярно — думата «решетки» му напомни за писмото на Тони Арко от крепостта Ландсберг, което лежеше на бюрото му от една седмица. Тони се обръщаше към него за помощ и нещо трябваше да се направи…
Изградена на малко възвишение сред очарователна горичка, Ландсберг не приличаше много на крепост, а по-скоро на много изискан санаториум. «Въдворяването в крепостта» бе привилегия само за джентълмени, които се бяха поопарили в политиката, живееха повече като гости на гарнизона, отколкото като затворници. «Ландсберг въобще не е обикновен дранголник — пишеше Тони, — където тикат престъпната измет, каквато от известно време започнаха да изпращат тук.»
Било му страшно досадно да споделя горското си убежище с тази долна сган. Младият граф не можел да избегне тези хора дори когато се разхождал сам из замръзналата градина; голи колене, червени, та червени от студа, възможно най-късите кожени панталонки, разгърдени бичи шии, тиранти на цветчета или тиролски жилетки — реват продрано, та се късат… Оплакал се, разбира се, на коменданта, но все пак не би ли могъл и Валтер да направи нещо? Да упражни малко влияние, та да пратят тази паплач там, където и е мястото?
Валтер въздъхна. Щеше да направи, каквото може… Макар че господин министърът на правосъдието Гюртнер не беше сред приятелите му и гледаше благосклонно точно на тази измет. Бедничкият Тони, съвсем не бе в течение на нещата. Само преди четири години, когато си опари пръстите в политиката (макар че само застреля този тиранин Айснер), Ландсберг толкова се гордееше с Него, прие го като свой почетен гост… Но там се появи Хитлер с приятелчетата си от Мюнхенския преврат и без съмнение дадоха на Тони съвсем ясно да разбере кой сега е любимецът.
Когато Франц се върне, трябва да го изпрати да утеши Тони. Междувременно можеше само да посъветва Тони да се въоръжи с търпение; тези палячовци излежаваха там предварителния арест, следващия месец щяха да ги върнат в Мюнхен да ги съдят за участието им в смехотворния Лудендорфов преврат. Тогава почти сигурно ще прогонят и самия Хитлер от града и ще го депортират в Австрия като чужд поданик. Веднъж да мине границата, за него щяха да се погрижат австрийците, а се носеха слухове, че виенската полиция го търсела, защото бил измамил сестра си — отнел й пенсията от баща им, а освен това не се явил, когато го призовали в армията…
Валтер тъкмо размишляваше за това, когато Ото позвъни от Мюнхен. Лекарите установили, че не само изкуственият му крак трябвало да се монтира — болките и раните, от които страдал, се дължели на разбитата му тазобедрена става, от която се отделяли парченца кост и трябвало да играе скалпелът. Казали, че било най-добре това да стане веднага — още същия следобед…
И за Валтер чашата преля — да го оставят сам в такива трудни времена. Защото при създалото се положение ще трябва да оправя всички книжа, които обикновено оставяше на брат си; а беше напълно безнадеждна работа да намери необходимото сред планините от хартия в Отовия кабинет.
Но го чакаше и по-лошо. Три дни по-късно му се обади самият прочут хирург. Не бил много доволен от пациента си — операцията минала сполучливо, но температурата на полковник Фон Кесен се покачила много и имало опасност от отравяне на кръвта. Валтер се ужаси — това означава ли (попита той), че брат му ще трябва дълго да се възстановява? Професорът започна да увърта, но в крайна сметка се разбра, че иска той или друг член от семейството да пристигне там.
Валтер нямаше как да замине. Но Франц току-що се беше върнал от планината и вместо да посети Тони в затвора, изпратиха го спешно при чичо му в болницата.
От сестрите той разбра тайната причина за безпокойството на хирурга, която не беше за телефона. Повечето време полковникът барон не бил на себе си и приказвал — или по-скоро крещял; при това крещял най-различни неща, дето не били за хорските уши — за тайни складове на оръжие от Световната война, които Съюзническата комисия не успяла да намери, за някаква там «Sondergruppe»*, за германски офицери на военно обучение някъде в чужбина… Затворили раздрънкалия се полковник сам в стая, но гласът му бил ужасно силен и само си представете някой предател да отиде при французите!
[* Специална команда (нем.). — Б.пр.]
Така че Франц седна до леглото на чичо си, вслуша се внимателно и кръвта застина в жилите му.
Франц отдавна се досещаше с какво се занимава чичо му, но не предполагаше как точно стоят нещата и косата му настръхна, като чу всичко това. Чичо Ото трябваше да млъкне. Попита сестрата направо кога ще умре полковникът, но тя сви рамене. Сетне отиде при хирурга, като му каза открито, че бълнуванията на неговия пациент представляват опасност за Райха и поиска успокоително. Но хирургът поклати глава. Бил запознат с трескавите бълнувания на полковник Фон Кесен, но един лекар можел да предписва лекарства само по чисто медицински съображения. След което призна, че случаят бил тъкмо подходящ за упойка и спомена, че вече опитали, но полковникът имал необикновена устойчивост към успокоителни средства.
— Тогава защо не използувате нещо по-силно, боже мой? — Франц беше вбесен от това лекарско лицемерие. — Някоя упойка, дето здравата да го приспи?
Хирургът изгледа мълчаливо разгневения млад мъж; хлътналите му очи и покритото със следи от дуели лице не даваха лесно да се разбере какво мисли Великият човек. Но му обясни, че най-новото лечение при сепсис било нещо, наречено «озон», нещо като кислород, който се получавал при електрически изпразвания. Вкарвали озона в раната и както чувал, в много случаи тежки гнойни рани се затваряли. Машината била малко шумничка за общо болнично помещение, но стерилизиращото въздействие на този нестабилен кислороден атом, освободен от тази свръхголяма кислородна молекула, ако може така да се каже…
Едва ли не разплакан от ярост, Франц се втурна обратно към стаята на болния. Там намери вече включен електрически кабел й розови гумени маркучи, които отиваха под завивките. После пуснаха апарата и обикновената болнична миризма на карбол и етер се потопи в миризмата на електрически искри. Машината трещеше така, че положително нещо не беше в ред. Издаваше ужасяващ шум — не можеше да се чуе едно-едничко произнесено от бълнуващия изречение…
Макар и бавно да загряваше, Франц не беше пълен глупак.
Когато живачният стълб спадна, халюцинациите преминаха и пациентът започна да се подобрява, хирургът скри изненадата си, че новият метод се е оказал успешен. Скоро Ото взе да се оплаква, че като пускали мехурчетата, озонът го гъделичкал. В гласа му се долавяха сълзи на възмущение — немски офицер, винаги готов да понесе болка, да срещне смърт, не може да търпи някакво си гъделичкане — то за това в устава не пише, нито пък влиза в подготовката. Затова преместиха Ото в балнеологичното отделение (друга нова идея), където седеше в една вана с течаща гореща вода без каквато и да е превръзка на раната, поглъщаше литри бира, ядеше огромни пържоли, а по лицето му се стичаше пот.
Три дни по-късно, след като изхвърли много гной и парченца кост, пациентът се върна в леглото си, вече започнал със сигурност да се подобрява. Като че ли Франц най-сетне можеше да се озове в Ландсберг, за да утеши Тони.


>> Глава 10

Хитлер бе заточен в Ландсберг и нацисткото движение изпадна в отчаяно положение. В момента на арестуването си той надраска бележка и назначи Розенберг за изпълняващ задълженията «а лидер, който едва ли беше от най-предприемчивите мошеници и повечето от останалите не го обичаха, презираха го. И все пак лидер на какво? Защото партията беше забранена, печатницата й затворена и всички нейни членове, които имаха някакво значение — арестувани или избягали в чужбина.
Гьоринг се намираше във Виена, все още на легло поради раната, получена по Време на преврата. Един лекар евреин го закърпи колкото можа, после приятелите му го прехвърлиха през границата в Инсбрук и там лежа в болница, съсипан от болките в слабините и дълбоко упоен, докато богатата му съпруга не пристигна във Виена и не го премести в свестен хотел.
И Пуци Ханфщенгл бе успял да се добере до Виена — покровителят на Хитлер в средите на интелигенцията. Отначало той прекарваше времето си, подготвяйки с Есер и Росбах въоръжено нападение на Ландсберг, за да освободят Хитлер — докато последният сам не сложи край на това. Останал без работа, Пуци замисли план да издири овдовялата сестра на фюрера във Виена. Същата, която (според Валтер) Адолф Хитлер бил измамил, но на Пуци му хрумна смътната идея, че тя може би има влияние над брат си и реши да я спечели на своя страна.
Най-сетне я намери в съвсем прогнила жилищна сграда, така отчаяно бедни бяха, такава жалка двойка представляваха с непълнолетната си дъщеря Гели, че едва ли беше вероятно те да имат голямо влияние; но все пак ги изведе да пийнат по нещо. Гели беше безсрамно хубавичка и след това Пуци я отмъкна в едно кабаре. Хубавичка, но сантиментална и безинтересна; той скоро се убеди, че си губи времето с нея, макар че бюста й си го убиваше… Като ой помисли човек — това нищо и никакво момиче беше единствената племенница на фюрера!
Освен това той копнееше да си е вкъщи за Коледа, така че най-накрая реши да рискува. Този път пресече границата пеша през един железопътен тунел, сложил тъмни очила и прикрил прочутата си брадичка с огромни бакенбарди (височината си нямаше как да прикрие). Но веднъж озовал се у дома, установи, че никой не проявява особено желание да го арестува и скоро започна да се движи открито из Мюнхен. Така че щом преместиха нацистите от Ландсберг в бившето пехотно училище на Блутенбергщрасе, за да ги съдят, Пуци един от първите посети приятеля си в затвора.
Той взе момченцето си да види «Onkel Dolf»* като подарък за рождения му ден и се постара, въпреки шума на трамвая, да внуши на детето, че той е бил най-великият Добър човек. За кратко време Лошите го заключили в тъмница, но един ден Чичото щял да счупи оковите си и да победи…
[* Чичо Долф (нем.). — Б.пр.]
«Тъмница и окови…» Какво голямо разочарование изпита детето, когато вместо това един добродушен пазач в синя униформа, надарен с чудни мустаци, засукани като къдели, ги отведе в светла, добре обзаведена и приветлива стая, която гледаше към Марсплац и се изпълваше с чудесния шум на трамваите! А там стоеше чичо Долф… и не се виждаше никаква верига… Но детето бързо забрави първоначалното си разочарование, запленено отново от живите, любящи очи на обичания му «чичо», който разговаряше с него като мъж с мъж, размахваше ръце, поклащайки се на пръсти и пети, слушаше с наклонена глава. Но повече от всичко детето беше омаяно от този магичен, глас; на моменти дори масата трептеше под детските пръстчета. После чичо се покатери на един стол и свали от гардероба скритата там кутия с бонбони, след което сложи детето на коленете си и докато се черпеха, продължи да говори над главата му на Пуци. Колкото до предстоящия процес, той просто махна с ръка — ще каже от подсъдимата скамейка само няколко истини, които знаеше за генерал Лосов и неговите тайни планове и ще срине цялото обвинение.
Пуци отмина това с мълчание, но не му повярва. Каквото и да беше приказвал в трамвая, политическите му надежди рухнаха — едва ли може да се отмине с усмивка едно обвинение в държавна измяна! Нека този оптимист прави каквито си ще лудории, присъдата щеше да е неизбежна; и далеч преди Хитлер да излезе от затвора, всички те щяха да са забравени. Разбира се, грешката си беше тяхна — да заложат толкова много само на един човек и без него всичко да се разпадне… Бъдещето му се стори безнадеждно. Хубаво, че приятелят му бе така весел, но еуфорията не може да промени фактите.
Междувременно денят на процеса наближаваше.
Един ден, когато отиде при чичо си в болницата, Франц, заведе и Райнхолд Щойкел (своя приятел, видния юрист), натоварен с плодове и броеве на «Симплицисимус». Всъщност Райнхолд сам бе настоял да дойде. Франц го доведе с известно нежелание, тъй като положително свръхинтелектуалният Райнхолд и Ото, обикновеният военен, едва ли имаха нещо общо, но установи, че те отведнъж се харесаха. По време на войната бяха служили на един и същи участък на фронта, а Франц се удиви, като разбра колко много знаеше неговият прочут по-стар цивилен познат за съвременната военна техника, за слуховете в армията.
По едно време Райнхолд заговори за предстоящия процес. Ото щеше да е готов за изписване само два дни преди това и положително нямаше да може да издържи дългите часове в съдебната зала, но Райнхолд настоя поне Франц да се отбие за фойерверките и обеща да му осигури място. Та Лудендорф бе най-славният герой от войната — след Хинденбург, макар че името му бе пораздуто оттогава… Журналисти от цял свят, рече Райнхолд, пристягали в Мюнхен да видят как ще съдят великия генерал Лудендорф за държавна измяна.
— Но не си губете времето с разни генерали! Бившия ефрейтор трябва да наблюдавате — как той ще си изиграе картите? Ще хвърли ли цялата вина върху Лудендорф — наистина той има достатъчно широки рамене да я поеме — и в този случай най-лошото, което може да сполети Хитлер, е да го депортират? Да, но това означава да остане на заден план — а такива работи не са му по вкуса. Дори ако го заплашва разстрел, той е от онези, който винаги се набутват между шамарите…
— И все пак министърът на правосъдието Гюртнер положително… — обади се Франц, но Райнхолд вдигна ръка да не го прекъсват.
— … което, разбира се, няма да стане, защото не е чак толкова опасен. Да. Вие, приятелю, се готвехте да кажете: «Като Аякс призовава мълниите, но знае, че господин Юпитер-Гюртнер няма да допусне да го поразят.»
— Не бих отишъл дори и да бях здрав — каза практичният Ото. — Че какво значение могат да имат лудориите му? Какаото и да каже или направи на процеса, Хитлер вече няма политическо бъдеще; той е свършен и Gott sei Dank!* — Ото не изпитваше някакво уважение към бившия си куриер, знаейки доста неща за него (пазеше ги заключени в гърдите си, тъй като бяха свързани с други хора); а колкото и да не обичаше Лудендорф, не му се струваше почтено да става свидетел на генералския позор.
[* Слава богу (нем.). — Б.пр.]
Но Франц се съгласи; след като всички бяха убедени, че ще депортират Хитлер, изглеждаше малко глупаво да изпусне последната възможност — да го чуе как говори. Щеше да остане за първите няколко дни, за да види как ще се развие процесът…
И все пак нямаше да остане, ако не се бе натъкнал на приятели връстници, които говореха само за това, защото един от тях беше Лотар Шайдеман, по-малкият брат на Волф — същият онзи Волф, който полудя и се обеси на тавана в Лориенбург, Волф, който беше герой за Франц…
Франц не беше виждал Лотар от ученическите години, срещнаха се в деня, когато погребаха Волф, но оттогава се стараеше да поддържа връзка с него — само той все още му напомняше за славния Волф.


>> Глава 11

И така, в неделя Ото се прибра сам. Процесът започна във вторник и продължи цели пет седмици, но Франц и приятелите му не пропуснаха нито едно открито заседание, а дори и Видният юрист се отбиваше винаги когато имаше възможност.
Естествено Райнхолд беше сред блестящата тълпа, събрана на последното галапредставление, което се състоя във вторник, Първи април 1924 г., Деня на лъжата, когато произнесоха присъдите. Мъжете в залата бяха в парадни униформи, дамите носеха червено-черно-бели кокарди — старото знаме на Райха, и отрупваха с цветя деветимата на подсъдимата скамейка, като че бяха примадони (защото всъщност осъдиха само девет от десетте обвиняеми; разгневеният Лудендорф трябваше да понесе позорния си залез — бе единственият оправдан).
Но за изпълнението Хитлер наистина заслужаваше букет. Неговата безочливост далече надмина очакванията на Райнхолд — той не само не се скри зад гърба на стария пълководец, но още от самото начало го измести от центъра на вниманието, а веднъж застанал там, така и не допусна друг да вземе мястото му. Журналистите от цял свят, дошли да видят как съдят великия Лудендорф, останаха да слушат слисани неизвестния човек, който поставяше на подсъдимата скамейка самите съдии. Говореше напрано на журналистите, едва-едва поглеждайки съдиите си, и всеки ден името му гърмеше от първите страници на всички германски вестници. Колкото до чуждестранния печат… Наистина през тези дни журналистите за първи път слушаха честни и откровени слова от лицемерни шваби и чуждестранните вестници му отдаваха дължимото.
Още преди да е изтекъл месец март дори Гилбърт зърна в Англия кратко съобщение, а английските вестници вече се бяха научили да пишат правилно «Хитлер».
Хитлер открито призна, че се е опитал да свали Ваймарската република и се похвали, че пак ще го направи. Но «измяна» ли бе това? Та как могат предателите от 1918 г. да дрънкат за измяна? Съжалявал единствено, че не е успял — засега… Отнесе се с унищожително презрение към главните свидетели на обвинението (Кар, Зайсер и генерал Лосов), защото бяха станали причина за провала му, и второ — те с монархистките си заговори за реставрация на Вителсбаховата династия и отделяне на Бавария от Райха — били по-големи изменници от него самия… При което прокурорът скочи да протестира, а безизразните лица на съдиите станаха още по-безизразни, защото не един от тях бе присъствувал онази вечер във «Бюргербойклер» по покана на Кар и знаеше много добре защо е отишъл там…
— Мястото и на тримата — каза Хитлер — е тук, на подсъдимата скамейка!
Но той запази най-злъчните си нападки за генерал Лосов, хамелеона, чиято «офицерска чест» му позволяваше да се пребоядиса не веднъж, а два пъти за една нощ; недостойният командир, който вдигна армията срещу Свещеното дело за извеждане на Германия от тресавището… Един ден Армията щяла да осъзнае деветосептемврийската си грешка; един ден Армията и той щели да тръгнат рамо до рамо и господ да е на помощ на онзи, който им се изпречи на пътя! Слава богу, че куршумите, повалили Мъчениците от Резиденцщрасе, били изстреляни от обикновени полицаи и съвестта на Армията оставала чиста, що се отнася до това позорно клане…
О, какъв плам и сила излъчваше този човек — сякаш цяла Германия говореше… И о, този свиреп, великолепен глас! Дълбок и звучен; остър, силен и звънтящ; понякога той звучеше меко и топло, но само от това миг по-късно тръпки полазваха по гърба ти. Франц бе увлечен от него, както и почти всички останали.
От провинилата се троица единствен Лосов се опита да постави на място самозабравилия се ефрейтор, дръзнал да критикува генерали:
— Когато най-напред чух този прославен оратор, той оказа дълбоко въздействие върху мен, но всеки следващ път той все по-малко и по-малко ме впечатляваше.
Както каза генерал Лосов, Хитлер бил просто невеж мечтател, чийто златен език далеч не отговарял на посредствения му мозък, който едва ли е родил една-единствена своя идея и не е способен на трезва преценка. Нищо чудно, че в армията не се е издигнал по-високо от ефрейтор — за повече не е бил годен.
— И все пак — рече генерал Лосов с унищожително презрение — това нищожество има нахалството да се предоставя за някакъв Гамбета* или дори за германски Мусолини!
[* Леон Мишел Гамбета (1838-1882 г.) — френски политически деец, през септември 1870 — февруари 1871 г. се опитва да организира редовна армия, с която да продължи войната с Прусия. — Б.пр.]
Но ролите се размениха, защото генералът трябваше да отговаря на въпросите на Хитлер, а Хитлер успя да извади дори Лосов от патрицианското му равновесие — почервенял като рак, генералът започна да чука по пода с ножницата на сабята си и излезе, куцайки, от залата, от страх да не му се спука някой кръвоносен съд.
В четвъртък дадоха последната дума на обвиняемия. И така! Обвинявали го, че поемал много върху себе си… Трябвало ли човекът, чиято съвест го подтиква да спаси отечеството, да чака скромно да го помолят? Дали работникът «поема много върху себе си», когато влага всички сили, за да върши работата си? Нима ученият «чака да го помолят», за да стои до късно нощем и да направи откритие? Не! И онзи, чиято съдба го призовава да води нацията си, не постъпва така. Трябва да слуша само гласа на собствената си воля и да се застави да върви нагоре към самотните върхове на властта, а не да «чака да го помолят».
— Защото знайте добре! — прогърмя гласът му. — Не искам на гроба ми един ден да пише само «Господин проповедникът Хитлер», а «Тук лежи човекът, който унищожи марксизма!»
За малко не изпъдиха Лотар, който ръкопляскаше, както и десетки други.
— Колкото до този съд — рече Хитлер, за първи път обръщайки поглед към съдиите, — неговата присъда изобщо не ме засяга! Единствената оправдателна присъда, която ме интересуваше, ще дойде от усмихнатата богиня на историята — когато аз и германската армия се одобрим и застанем редом пред последния съд — върховния съд божи.
И седна.
След като си се поуспокоил, това вече може да ти се види малко нелепо, а генерал Лосов вероятно беше прав, че Хитлер няма практически усет, няма чувство за мярка. И все пак колко жалко, че правителството ще трябва да депортира такъв първокласен шут! В политиката не са много.
Разбира се, депортирането би означавало край (мислеше Райнхолд), както беше добре известно на затворника, но доказвайки сам вината си, той изигра картите си така, че враговете можеха да направят всичко друго, само не и това. Или поне не можеха да го направят засега — защото най-малката присъда за доказана държавна измяна, предвидена от закона, беше пет години затвор в крепост.
Но нямаше ли пет години да означават залез за Хитлер, също както за Тони, който гниеше съвсем забравен? Законът също предвиждаше, че затворникът може да бъде освободен под гаранция, след като излежи само някакви си шест месеца, а едно птиченце казваше, че ако министърът на правосъдието Гюртнер побутнел везните…


>> Глава 12

Така че Хитлер се върна в Ландсберг, нарушавайки завинаги спокойствието на Тони, защото вместо предишната шепа надпети, след главния процес и един-два по-малки броят им в крепостта стигна до четиридесет, сред тях беше и Вили, който все още понакуцваше от раната, получена по време на преврата. Тъй като на Хитлер разрешаваха да приема всички посетители, които пожелаеше, спокойното някога убежище се превърна, в очите на Тони, в същинска лудница.
Не бяха много посетителите, които идваха с празни ръце. На тридесет и петия рожден ден на Хитлер (както осведомиха графа смаяните тъмничари) цветята и паметите напълнили три или четири стаи, а колкото до Вили, пък и всички останали гладуващи редници, животът никога преди не е бил така приятен. Разполагаха с изобилна и хубава храна, изпратена от поклонниците на Хитлер, а когато бяха преяли, имаше частен гимнастически салон, където да свалят излишните килограми.
Сам Хитлер никога не вземаше участие в спортните им занимания, защото водачът не бива в никакъв случай да рискува обаянието си, като се остави да го победят — дори на домино. От затворническия режим, включващ първокласна вестфалска шунка и какви ли не още деликатеси, придружени с някоя и друга чаша ракия, започнаха да се забелязват признаци на напълняване. Бузите му взеха да се заглаждат и видът му стана по-спокоен; мислите продължаваха да препускат като вода във воденичен улей, но нервите му се поотпуснаха. През първите дни продължаваше неспирно тирадите си срещу «Върхушката», но кой човек в отпуска иска да слуша, само за работа, затова в един момент някой умник подхвърли на фюрера, че от всичко това трябва да излезе книга — и той се хвана. След което прекарваше повечето време в кабинета си да пише «Майн Кампф». Лъчите на лятното слънце осветяваха розовите бузки на един почти доволен Хитлер; с часове диктуваше на Хес, който тракаше на очуканата «Ремингтън». Така останалите имаха възможност да прекарват времето си както им се ще; Вили четеше каубойски романи и се упражняваше да свири на флейта.
С две думи — нямаше от какво да се страхуват освен от освобождаване.
Едва през юли (онзи юли на 1924 г., когато Огъстин вече се беше притаил в горите на Нова Англия) Франц направи дълго отлаганото си посещение при Тони. Говориха за всичко друго освен за Хитлер. Временното въздействие на речите в съда отдавна се беше заличило, а в края на краищата, след като Хитлер щеше да прекара зад решетките следващите пет години, не беше ли щракнало резето веднъж завинаги? Защото Франц (както и повечето останали) приемаха, че краят му е сигурен.
— «Пет години» казвате? Но тази присъда беше само един фарс, разигран заради Берлин. Редвиц смята, че до август ще го пуснат, а щом се освободи от смахнатите расистки идеи на Розенберг, той може далеч да отиде… Но вижте! Онзи там, дето едва се мъкне, е Карл, един негодник с пилешки мозък, но е между приближените на Хитлер. Да го повикаме и да чуем последните новини. — Райнхолд сви ръце на фуния и ревна така, сякаш викаше файтон: — Карл, миличък! — После прошепна на Франц, докато онзи се приближаваше: — Не мога да не го дразня, ако прекаля, ритнете ме под масата.
Франц веднага позна «Карл». Преди два дни бяха направили заедно приятната разходка от крепостта Ландсберг до гарата. Двамата отбелязаха необикновената прелест на бароковите къщи в малкия градец, разположен на гористите брегове на Лех, и в един глас осъдиха отвратителното творение на сър Хуберт Херкомер «Mutter-Turm»*. Но щом се качиха на влака, онзи говореше за Хитлер и за нищо друго; колко били близки, досущ близнаци; колко ценял Хитлер съветите му. Докато стигнат до Кауферинг, на Франц му дойде до гуша и се настани в друго купе.
[* Майка на тъмниците (нем.). — Б.пр.]
Но не беше лесно да измъкнеш нещо от Карл.
— Няма Нацистка партия, знаете много добре, че по решение на съда е разтурена — рече мрачно той и започна да си гризе ноктите.
— Вярно. Но това ново «Nazionalsozialistische Deutsche Freiheits-Bewegung»*, което постигна такива успехи в пролетните избори, не включва ли все същите имена? Чисто нацистко ядро от хора, свързани чрез веригите на общото нещастие?
[* Националсоциалистическо движение за освобождение на Германия (нем.). — Б.пр.]
Това засегна Карл на болното място:
— Дрън-дрън, «свързани»? — възкликна той. — Дерат се като кучета и котки. — После добави за всеки случай: — Не става въпрос толкова за страна, колкото за равнище. Розенберг се нарежда сред големите мислители; както Щрасер и Рьом, той държи на нашите най-възвишени нацистки идеали. Но Щрайхер и Есер са калибани*, не хора, зверове, трябва да ги изритаме от нашето движение, така да ги изритаме, че да ги заболи; от друго не разбират.
[* В Шекспировата «Буря» Калибан е единственият обитател на острова, където биват изхвърлени Просперо и невръстната му дъщеря. Син на вещицата Сикорако, той е див и уродлив. В пиесата е представен като мрачен роб на Просперо, който при заминаването си го оставя на острова. — Б.пр.]
Карл изпразни чашата наведнъж, а Райнхолд промърмори на Франц: «Но Щрайхер и Есер… Забележете, че и те носят ботуши с метални носове.» После продължи на висок глас, обръщайки се към Карл:
— Сигурно е отвратително почтени хора и интелектуалци като вас с Розенберг да общувате с canaille* от типа на Щрайхер и Есер… Между другото — добави разсеяно той — казват, че бедничкият Гьоринг вече го били изритали? Защо? Или тоя мъченик Гьоринг лекува раната си някъде извън страната. (Оставяйки недоизречени думите: «За разлика от Есер и Щрайхер, които са тук.») Но какво е сторил нашият хубавец?
[*Негодници (фр.). — Б.пр.]
— Зная, зная… Но видите ли, Рьом има нужда от пълна свобода, за да възстанови военното крило на партията, докато Гьоринг може би ще се опита отново да вземе работата в ръцете си.
Изпитателният поглед на Райнхолд съвсем го смути, Карл се сви объркан…
— Но какво казва за всичко това _той_, самият фюрер, бог да го благослови? — попита Райнхолд, като вдигна ръка, наподобявайки нацистки поздрав. — Несъмнено вие често го посещавате?
— Разбира се, всяка седмица се уединяваме за известно време. — Върху пияното лице на Карл се появи доволна усмивка; не беше човек, който може да стои дълго сериозен и усмивката му бе приятна. — Трябва да го осведомявам за това-онова, че както е затворен в Ландсберг с идиоти като Хес, откъде ще разбере какво става?
— Значи вие сте очите и ушите му? Мило момче, с вашия уравновесен интелект и проницателност сигурно му помагате много. — Каквото и удоволствие да му доставяше да дразни Карл, Райнхолд не остави това да проличи в ласкателния му тон. — И без съмнение Водачът разкрива душата си пред вас, така че бихте могли много да ни кажете. Според мен например благородната му душа ликува — пред неочаквания успех, с който Рьом възстановява щурмовите отряди? Макар че някои «алтруисти» биха се уплашили: колкото по-силни стават те, министър-председателят Хелд толкова повече ще отлага освобождаването му…
Карл поклати глава.
— От къде на къде успехът на тази организация трябва да влияе на освобождаването на Хитлер? Хелд трябва да знае, че «Фронтбан» няма нищо общо с Хитлер, тъй като Рьом държи военният клон да е независим от партията.
— Охо! Значи сега Хитлер управлява чисто политическата организация? — Карл кимна. — И все пак едно пиленце ми каза, че имало хора в партията, които не биха искали Хитлер да хвърчи толкова нависоко.
— Когато голямото куче е вързано, малките джафкат — засмя се Карл малко смутено.
— И все пак не би ли трябвало вашият политически генералисимус Хитлер да одобри такава промяна на политическата линия като кандидатирането за поета в Райхстага? — (Отговор не последва, но може би Карл беше прекалено зает да поръчва пиене.) — А Розенберг, Щрасер и Лудендорф сътрудничат с «патриотичната» група на север, нали?
Лицето на Карл пламна.
— Но това е само тактика… а тактиката трябва да се остави на човека, който на място…
— Сигурно имате предвид Розенберг, «временния водач» — каза Райнхолд и нещо в гласа му накара Карл да вдигне към него предпазлив взор, предчувствайки нова опасност. После дойде ключовият въпрос: — Ами всички тези публични обиди по адрес на мислителя Розенберг, на определения от самия Хитлер заместник? Без съмнение фюрерът винаги застава на страната на своя заместник… с цялата си тежест?
Карл не прояви никакво желание да отговори и накрая Франц се намеси:
— Но моят приятел Лотар твърди, че Розенберг бил само въшка И трябвало да помогнат на Хитлер да я изпощи от главата си!
Така всъщност се наложи Райнхолд да ритне Франц под масата, но бе малко късно. Карл погледна към него потресен и отвратен, после стана и започна да се извинява, че трябвало да тръгва. Но Франц, без да обръща внимание на ритника, даде последен изстрел: — Те всички го наричат Гнидата, а също и «смахнат интелигент»! А за Есер и Щрайхер имат най-високо мнение…
— Хубава я свършихте! — рече Райнхолд, щом останаха сами.
Но Франц само се намръщи.
— Лотар казва, че в Движението е една каша, почти се е отчаял. Ако знаел Хитлер какво ставало…
— Ако «знаел» ли? Да не смятате, че той чака само нашият надут глупак да му казва какво става? И от муха има повече очи — готов съм да се обзаложа, че не пропуска нищо.
— А защо след като знае, че остатъците от нацисткото движение се разпадат, си седи в, Ландсберг и мечтае?
— Хайде, хайде! Да не искате да ги усмири, че после като излезе оттам, да намери партията обединена… около друг водач? — (Франц онемя.) — Спокойно може да си позволи да мечтае в Ландсберг; единствената му работа за момента е да настройва приятелите си един срещу друг — а това той може да прави ей така, между другото.
— Да не искате да кажете… че съзнателно руши всичко, на което е посветил живота си?
— Точно така. Та не е ли по-добре да изгориш празния си трон, вместо да оставиш друг да седне на него? А веднъж като излезе от затвора, каквото е построил» пак ще го издигне. Затова нека направя самопризнание — подценявах Хитлер, но за едно гениално решение сега напрано му свалям шапка. Розенберг — да избере за свой заместник единствения човек, който просто няма как да му заеме мястото. Само си представете беглеца Хитлер, подлуден от болката в счупеното си рамо, остават му само някакви си пет секунди да помисли, преди да го арестуват, и в тях надрасква: «Хер Розенберг. ВИЕ водете партията.» — Кажете ми, не е ли това гений!
— В такъв случай — рече мрачно Франц — вие, изглежда, откривате у този гений планини от хитрост» които аз, макар и да изучавам политиката, не забелязвам? — (Райнхолд прикри насмешката си.) — Искате да кажете, че не става дума за някакъв си луд шарлатанин, а за Макиавели? — Франц се замисли мрачно, но после поклати глава. — Не. Защото това не се връзва с Хитлер, който започна идиотския си преврат.
— Имайте предвид, че според мен той се променя — отстъпи Райнхолд. — Мисля, че представленията на Вагнербвата опера «Риенци» свършиха. Вече няма да видим Хитлер като мъченик и «Народен трибун». Следващата му постановка ще е най-вероятно «Нюрнбергските майстори певци» — разбира се, със съответни промени в състава; талантливите любители научават правилата на играта от глупавите професионалисти и ги разгромяват…
Даде знак на сервитьора да му донесе сметката, защото колкото и да обичаше младите хора, Франц все пак му досаждаше.
«Идиотски преврат…» На път към съда, където го очакваше едно скучно дело* Райнхолд разви новото си схващане за политическата дарба на Хитлер; за Хитлер — човека, чието «малоумие» се състои в това да мисли с пет хода по-напред от останалите.
Предварително обреченият преврат… Е, добре, да предположим, че не го е имало — тогава какво? Ето къде е ключът — защото ако не беше провел онази грандиозна маневра» принц Рупрехт щеше още същата нощ да стане крал и вероятно Бавария щеше да се отцепи от Райха, давайки сигнал за подобно раздробяване из цяла Германия, щеше да се върне към времето преди Бисмарк, нещо, което Хитлер е трябвало да предотврати, ако е смятал един ден да управлява целия германски Райх — да го предотврати дори с риск за живота си.
Неговият демон не се спираше пред нищо, за да стигне до върха! И макар да беше лято, по гърба на Райнхолд пробягнаха тръпки.
Все пак (помисли той) достатъчни ли са талантът и непоколебимата решимост за един невежа, който има само елементарни познания за боя с юмруци, за човек, който залага на бездарните идеи на Розенберг? Какво би могъл да знае невежият уличник на световната политика, за безбройните проблеми, които ще му се стоварят на главата, ако наистина някога стигне до върха?
Положително посредствен ум като неговия прилича на средновековните карти, те показват точно и в подробности само Местата, където е бил картографът, а наоколо — приказни зверове. Terra lgnota* и Океана. Да предположим, че наистина си наложи да стигне до върха, до най-високия връх на властта, но как би могъл човек като него да се задържи там и един ден? Досегашните му речи по улиците и в бирариите бяха само детинска игра — спънеш ли се, надигаш се без особени последици и започваш отново. Но колкото по-нагоре се качваш, толкова по-лошо ще паднеш и той щеше да установи, че пътят към «върховете», за които така копнее, е една безкрайна пързалка…
[* Неведома земя (лат.). — Б.пр.]
Когато стигна до съда, Райнхолд, видният юрист, изкара ума на един прислужник, като се плесна по задника, сякаш подкарваше кон: «Райдхолд Щойкел — промърмори той, — видна гъско! Ставаш глупав като него, загубил си всякакво чувство за мярка!».
И така Райнхолд зае успокоен мястото си в съда… Но наистина ли?


>> Глава 13

Големият сензационен процес приключи, последваха го други сензации, други заглавия във вестниците и деветдесет и девет от всеки сто души забравиха за него — дори самите политици, крито (като Гилбърт) следяха накъде духа вятърът. Колкото до хората от улицата (или такива като Густав и Ема Кребелман), за тях политиката беше в края на краищата един недействителен свят, обитаван от недействителни човеци, което почти никого не засягаше. Да знаеха историците, че обикновените хора се интересуват само от действителните неща! Например отмъкнали част от горите на Валтер фон Крсен, или че Гретл си е изгорила ръката и не може да мете… Или нашият мъничък Ернст, който все още си има неприятности в училище (че как богинята на историята ще се усмихва на момче, което не може да запомня дати?).
Хиляда сто петдесет и шеста, годината на основаването на Камщад, най-важната от всички исторически дати! Учителят Фабер му издърпа ушите и се опита да му набие в главата цифрите с помощта на една, две, пет, шест цицини. Защото Камщад беше две години по-стар град от това парвеню Мюнхен, основан в хиляда сто петдесет и осма — факт, който ни един камщадец не би трябвало да забравя. Освен това основателят и на двата града, великият херцог Хайнрих Лъв («Не, НЕ баща му, херцог Хайнрих Горделивия, тъпако!») почел нашето основаване, като си сресал брадата за първи път след много години. («Значи ясно защо градът ни се казва Камщад!»*) и два от счупените зъби на гребена бяха реликвите, с които градът най-много се гордееше.
[* Гребенград (нем.). — Б.пр.]
Че всъщност кой се смущаваше от цицините; в края на краищата какво друго можеше да се очаква, след като бяха петдесет момчета в класа?
Тук се учеше само наизуст и тежко на детето, което променеше и една-единствена дума (както ставаше обикновено, ако макар и бегло си позволиш да потърсиш смисъла). Но дори преразказът беше незначителна простъпка в сравнение с писането с лява ръка. Всеки път, когато Ернст го направеше, наказанието ставаше по-тежко — от цицини по главата, белези от линия ПО измръзналите кокалчета на пръстите, до слагане с гол задник на масата и бой с лескови пръчки. Когато и това не дадеше резултат (тъй като приятелите на мъничкия Ернст подрязваха пръчките и те се чупеха), учителят дори се опитваше да го убеждава, защото не е ли очевидно, че никой «е пише с лявата ръка?
Учителят Фабер, с настръхнали червени мустаци и неосъществени амбиции в пронизващите яркосини очи — истински извор на познанието… Когато часовете свършваха и класът се пръсваше сякаш от взрив, около него винаги оставаше група момченца, които се блъскаха, обсипваха го с Въпроси по шест наведнъж. Нямаше нещо, което учителят да не знае, от астрономия до разликата между женски и мъжки червей и как лети аеропланът.
Малкият Ернст беше често сред блъсканицата — не че винаги имаше какво да пита, а защото обичаше да е част от тълпата, каквато и да е тълпа, независимо защо се е събрала. Един ден установи, че по някакъв начин в блъсканицата се е озовал точно отпред, но за щастие се сети какво да попита:
— Herr Lehrer*, зная, че ако увиснем на голямо-голямо хвърчило, не можем да литнем, но ако вържем хвърчилото за някой орел, пак ли няма да литнем?
[* Господин учителю (нем.). — Б.пр.]
Когато се върна у дома, майка му поиска да разбере какво е научил този ден в училище. Вместо отговор, той мълчаливо извади едно старо зайче-играчка и го хвърли така, че плюшените му уши се разпериха, все едно че бяха криле на орел…
Но каква полза да имаш истински орел, ако нямаш хвърчило, което да вържеш за него?
Междувременно минаха август и септември, а Хитлер все още бе в Ландсберг, както се очакваше и както бе намекнал Райнхолд; той хвърли цялата вина за тора върху Рьом. Подозираше него и разрастващото се «военно крило» в зла умисъл, в намерението да подклаждат страховете на мюнхенските власти, за да не пускат Хитлер на свобода, а, от друга страна, се държаха достатъчно кротко, за да не забранят организацията им. Щестте месеца изтекоха през октомври, мина и ноември и Хитлер написа голяма черна точка на Рьом…
Най-сетне декемврийските избори свършиха работата. Защото имаше отлив и дори дясната коалиция, към която се присъедини остатъкът от надпетите, загуби повече от половината си места в Райхстага — значи «нацистката заплаха», ако въобще бе имало такава, вече не съществуваше…
Мюнхенските власти въздъхнаха с облекчение и го освободиха точно преди Коледа.


>> Глава 14

В елегантна къща в елегантен мюнхенски квартал едно нетърпеливо чакащо дете чува в шест и половина гостенин да изтупва снега от обувките си в преддверието, след това скок-подскок и момчето се озова горе, в ръцете на госта, мълвейки: «Dass D'nur wieder da bist, Onkel Dolf»*, гушнало глава в миришещата на нафталин яка на синия официален костюм. И колко беше пораснал този чудесен четиригодишен герой от деня, когато заедно ядоха пасти в килията «а Блутенбергщрасе!
[*Най-после пак дойде, чичо Долф (нем.). — Б.пр.]
— Къде си скрил сестричката си, разбойнико?
Но още преди четиригодишният герой да свари да отговори, задълго изгубилият се чичо молеше татко да му изсвири Liebestod.*
[*Смърт от любов (нем.). — Б.пр.]
Ханфщенгл изгледа изненадан госта си. Та той изглеждаше толкова добре, а още не бяха си казали дори както трябва «Здрасти!». Възможно ли беше така скоро да започне да получава лак нервни припадъци? Нищо, за него музиката на Вагнер винаги е била целебна — като арфата на Давид за цар Саул. Затова веднага седна и гръмко изсвири «Liebestod» на големия концертен роял, така че бюстът на Бенджамин Франклин подскачаше върху капака.
Слушателят изглеждаше доста понапълнял; както стоеше разкрачен, навел глава на една страна, тялото му изпъваше до пръсване костюма му от серж и малкото момче зяпна удивено. Но тъкмо тогава този оздравителен фойерверк, достоен за Лист, замря във въздуха, влезе Мама с мъничката Херта и чичо Долф й целуваше ръката и се прехласваше по бебето, и все повтаряше колко съжалявал за всичките неприятности, които й бил създал в Уфинг…
Какви «неприятности» в Уфинг? Момчето не си спомняше нищо освен кучешки лай в тъмното, а кучетата, които бяха вдигнали врявата, положително не бяха на чичо Долф, нали?
Всъщност то установи, че си спомня много малко за чичо Долф — ако не се смята най-важното: че го бе обичал и продължава да го обича.
После плъзгащата се врата се разтвори и седнаха около масата. Тържествената вечеря по случай освобождаването беше сервирана на светлината на свещи. Пуйка със светски разговори… Хитлер показа, че е възхитен от изключителната вечеря на свещи — било проява на много изискан артистичен вкус. Изглеждаше впечатлен от този културен, аристократичен дом, който бяха придобили домакините му и от «feine Gegend» — аристократичния квартал.
— Ханфщенгл — заяви Хитлер, — вие наистина сте най-изисканият аристократ, когото познавам!
Пуци не подозираше иронията, затова беше доволен и се надуваше. Докато приятелят му очевидно полагаше най-големи усилия (внимаваше да произнася правилно думите и да използува както трябва ножовете и вилиците), но имаше нужда още много да го опитомяват и обучават, а Пуци си представяше себе си в ролята на наставник на гения.
Пасти и светски разговори… Малкият се отегчи до смърт. Чичо Долф единствен на масата се обърна към него веднъж» и то само да му напомни за някаква бебешка шега, която само двамата знаели, макар момчето да не се сещаше за нея. Да пердашат, представете си, «лошите» резбовани дървени лъвове на стола на Татко… Не разбираше ли чичо, че тези бебешки глупости за тригодишни деца караха четиригодишния герой да се чувствува неудобно? Затова той насочи мислите си към елхата и многоочакваните подаръци. Не първо място беше поискал сабя и се надяваше, че ако не стане някаква шашма, Дядо Коледа ще му донесе истинска кавалерийска сабя. На второ място в списъка му бе готварската печка, за което всички го закачаха… Дали и Дядо Коледа щеше да го сметне, като» всички останали, за женчо — момче, което иска да готви? И чичо Долф ли щеше да го сметне за женчо? Ужасната мисъл го накара да пламне, та едва не се задави с тортата.
Вино и още малко светски разговори… Хер Хитлер почти нищо не пи и въпреки това настроението му се повишаваше. Разказваше един след друг злостни затворнически анекдоти и разсмиваше всички, като имитираше граф Тони, а после своите тъмничари, дори възпроизведе стъпките им в коридора отвън и превъртането на ключа в ключалката — всичко това само с магичния си глас.
Описвайки тези картини от затворническия живот, той явно търсеше съчувствие. Но Пуци реши, че затворът му се е отразил много добре, защото се е нуждаел тъкмо от почивка и редовен живот. Без съмнение беше» станал по-трезв и разумен, а в края на краищата може би бъдещето, което се задаваше, не бе чак толкова черно… Сети се за Фридрих Велики и напомни на Хитлер, че след битката при Хохкирх дори «der alte-Fritz»* седял на един барабан и си гризял ноктите, смятайки, че с него е свършено.
[* «Старият Фриц» — (нем.). — става дума за Фридрих Велики. Битката при Хохкирх (1858 г.) — по време на десетгодишната война австрийците разгромяват пруската армия. — Б.пр.]
Но Хитлер отклоняваше всякакъв сериозен разговор за бъдещето. Тази вечер щяха да се веселят. Вместо това, в повишено настроение започна да им разправя истории от живота на Западния фронт. Повечето бяха забавни, макар че той сякаш имаше зъб на някакъв полковник Фон Кесен, надменен баварски барон, когото имитираше и всички се смяха така, че им потекоха сълзи от очите (дори и малкото момче успя шумно да прихне, макар и да нямаше представа за какво се смеят родителите му); Хитлер противопоставяше на този надут тъпак своя по-прост фелдфебел Аман, за когото говореше с топлота, а и на безукорния лейтенант Хес…
Сетне започна да свисти през зъби и да свирка, докато не остана нито едно немско, английско или френско оръдие, чийто звук да не можеше да възпроизведе, и всички ахнаха възхитени, когато се опита да предаде рева на артилерията на Западния фронт — включително гаубици, оръдия и картечници. Прозорците задрънчаха, мебелите се затресоха, а Пуци унило си помисли как аристократичните му съседи са се стреснали в коледния си покой. Трясък на снаряди и рев на танкове, писъци на ранени… Сега се смееха неуверено, вече недотам сигурни, че е наистина забавно онова, на което подражаваше с гласа си пълничкият нисък мъж със син костюм от серж; не изпускаше нито звук, стига веднъж да го е чул; продраната кашлица на отровените с газ, хъркането, на ранените в белите дробове.
«Stille Nacht, Heilige Nacht» на концертния роял… Време беше за очакваното с нетърпение Bescherung*1. Коледното дръвче и най-сетне подаръците — всички придобиха тържествено изражение. Но «Stille Nacht» трая само докато пееха с набожни физиономии, а щом Чичо започна да показва «а малкия войник как да държи сабята, която Дядо Коледа му донесе, гръмна вълнуващ нацистки марш. Нещо повече, това беше «Schlageter march»*2, който сам Татко беше композирал в чест на мъченика (разстрелян от французите в Рур). В тържествено-скръбните му части се долавяше барабанен вой, а после следваше дивият кръвожаден припев — «Пфюй!»:
[*1 Даряване (нем.). — Б.пр.]
[*2 Марш на шлагетер (нем.). — Б.пр.]
P>
Zwanzig milliorien — die sind ench wohl zuviel,
Frankreich! Das. sollst Du beren-en
Pfui!*
[* Не са ли ти множко двайсет милиона?]
Францийо, ще се каеш!]
Пфюй! (нем.). — Б.пр.]
P$
«Пфюй!» Разтърсен до дъното на душата си, влагаш рялата си омраза и презрение към подлите французи в един-едничък ред «Пфюй!»… Повлияно от настроението на възрастните, които бяха прекалено развълнувани да го забележат, момченцето размахваше дървената си сабя и сечеше тежката мебел («Пфюй! Пфюй»), опитваше се да пусне кръв. Но ето че от устата на Хитлер изригна порой от думи и крясъкът му заглуши рояла и дори припева «Пфюй!» — отново война с Франция, но сега само с Франция, за да я накарат да падне на колене, трябвало да сринат Париж до основи, а французите да се крият като плъхове в каналите под развалините…
Ужасен от побеснелия демон, който музиката му бе събудила, пианистът дръпна ръце от клавишите като от нажежена жарава. «По-трезв и разумен» ли беше станал този човек, който предполагаше, че ще ни позволят единоборство с Франция. Но пък да си затворен цяла година с невежи тъпаци като Рудолф Хес, чиято глава е натъпкана с идиотските теории на Клаузевиц-Хаусхофер-Розенберг… И наистина едва ли не беше влюбен — доколкото той би могъл да се влюби в «mein Rudhi, mein Hesserl»*…
[* «Моя Руди, моето Хесче» (нем.). — Б.пр.]
В това време момченцето се хвърли с главата надолу върху канапето и започна да сече сляпо — обезумяло, като лудо, А от една наклонена свещичка на елхата покапа стопен восък върху лицето на порцелановото бебе в яслите.
Когато най-сетне изпратиха детето горе да си легне, то, умираше за сън, но все още не беше на себе си от възбуда. Присъниха му се Дядо Коледа й чичо Долф в еднакви стари сини халати; минаваха победно с един камион, а Бенджамин Франклин размахваше сабя и танцуваше върху мъничката готварска печка, на която можеш, ама съвсем истински, да готвиш (печката, която предвидливо не разопакова, докато не се качи горе).
Но след това, в съня му, готварската печка започна да расте, да расте, докато комините й покриха хоризонта с дим и Бенджамин Франклин изчезна заедно с всичко станало.


>> Глава 15

А в Мелтън Чейз на Бъдни вечер едно друго дете изгаряше от нетърпение, защото Огъстин се забави в Канада цяла есен, до започването на зимата, и едва сега очакваха беглеца да се завърне у дома.
Отначало се забави заради приятели от Оксфорд, които откри сред правителствените чиновници; те, проявиха голямо внимание към него, настояваха да почака поне още няколко дни, преди да си купи билет за връщане, а право казано, той нямаше нищо против след оскъдния живот да се порадва на тяхното охолство. После, «а едно от събранията им, срещна безцелно пътуващ млад американец от Южна Каролина на име Антъни Феърфакс. Младежът беше негов връстник, но имаше такива изискани и аристократични маниери, че в сравнение с него Огъстин се почувствува невъзпитан и груб, а отгоре на всичко този идалго бе конструирал автомобил със собствените си ръце… Освен това есента вече беше започнала, алената канадска есен, когато кленовете блестят като лампи, а тиквите пламтят по терасите; когато върховете се разкриват нощем, очертани с кристална яснота във внезапно избистрилия се въздух — върхове на далечни планини, които се простираха отвъд хоризонта и образуваха вериги, а той цяло лято дори не бе подозирал, че съществуват.
В това чудесно време на годината, привлечени от взаимна симпатия, не им трябваше много да потеглят заедно със саморъчно направената кола на Антъни, за да опознаят страната.
Тръгнаха на север. Скоро започнаха да се движат с помощта на компас; пътищата през девствените гори, до които стигнаха, ставаха най-много за ездачи: нагоре по склонове и надолу в клисури, винаги имаха подръка брадва — да секат дървета, и кирка — да изравят камъни, а ръцете им все бяха на дръжките, на вратите, за да скочат, ако се наложи.
Денем им оставаше малко време за приказки, но вечер, докато заспят, говореха. Очевидно част от аристократичния чар на Антъни се състоеше в твърдото му убеждение, че дуелите, съдът на честта и това да си пияч от старата школа все още бяха sine qua nons*1, noblesse oblige*2, а също, че негрите могат да се сравняват само с по-висшите маймуни… Огъстин прие, че един Дон Кихот, дотолкова интелигентен, та да сглоби свой механичен Росинант, положително се шегува, докато пък Антъни, от своя страна, сметна, че Огъстин се шегува — един истински джентълмен не би могъл да се съмнява в такива очевидни истини, — и това взаимно убеждение, че никой от двамата не говори това, което мисли, ги караше да спорят и да се шегуват.
[*1 Условия, без които не може (лат.). — Б.пр.]
[*2 Задължителни за благородници (фр.). — Б.пр.]
Когато нощите започнаха да стават мразовити, спяха колкото се може по-близо до огъня и Огъстин никога нямаше да забрави как се събуди край догарящите въглени, в миришещата на смърч тъмнина, а горе, между върховете на дърветата, блестяха звезди, големи колкото яйца, събуди се от грегорианската песен на горските вълци, които молеха господ за месо — хората го наричат вълчи вой… И все пак ни деня, ни нощя не видяха вълк; нямаше прокрадващи се сенки между дърветата денем, нито пък нощем — зеленикав блясък на чифт очи в светлината на главня.
После дори по пладне слънцето не печеше така силно и те се натъкнаха на първите предупредителни повеи на вятъра, примесен със ситен като прах сняг, който пропъждаха от очите си с ръка като пушек. В този сезон дори мечките тръгват на юг и се готвят за зимен сън, затова младежите се понесоха колкото се може по-бързо към големия град, преди да ги е впримчила бялата канадска зима.
Върнаха се в града и на Огъстин не му оставаше време да мисли за «дома», докато не започна да вали по-едър сняг, който потупваше лицето като с пръсти, замръзваше по веждите и миглите и спускаше завеса пред отсрещната страна на улицата, дори скриваше приятеля, когото би могъл да докоснеш, стига да протегнеш ръка. Сетне времето отново стана хубаво — конски шейни по улиците, въздухът така студен, че като дишаш, в гърдите ти сякаш нахлуват ледени иглици. Но да побърза към кантората на параходната компания го накара не толкова необичайният студ навън, колкото отоплението в къщите, защото Огъстин бе понесъл, макар и трудно, жегата на северноамериканското лято, но горещите като пещ домове през северноамериканската зима му дойдоха много. Трябваше или да се прибере в английска провинциална къща, където зиме разликата в температурата между вътре и вън е едва доловима, или да умре.
Зарадва се, но не по-малко се изненада, когато Антъни заяви, че също има намерение да посети Европа — биха могли да пътуват в една каюта.
Огъстин телеграфира да закарат бентлито на пристанището, така че двамата долетяха от Саутхемптън в Мелтън за вечеря (гумите на колата пушеха).
Докато Антъни оглеждаше чудесната фасада в стил Джеймс I на най-голямата частна къща, която някога бе виждал, Уонтидж отвори гостоприемно вратата и Огъстин се стресна, като видя колко се е състарил за малко повече от година. Беше по-слаб и по-плешив от когато и да било, гушата му — по-голяма, очите — поизпъкнали…
Ето я и Поли, господи, колко е пораснала! Трудно би я познал… Но тя беше станала необяснимо стеснителна, скри лице в полите на майка си и не пожела да го погледне, камо ли да му приказва. И така срещата, за която и двамата мечтаеха толкова дълго, приключи с мишата миризма от косата на момиченцето в носа му, когато се наведе да го целуне по темето — единственото място, до което се добра. Защото ако искаме да бъдем справедливи, не само то бе «пораснало»; и бедната консервативна Поли от пръв поглед долови какви промени са оказали времето и отсъствието върху скъпия Огъстин. От другата страна на океана неговият глас, идващ сега от преддверието, може и да звучеше смешно, с английски акцент — тук й прозвуча определено по американски…


>> Глава 16

И така Огъстин най-сетне се върна в Мелтън и (след първите минути) с изненада установи, че тук почти нищо не се е променило. Това го накара да разбере колко много се е променил самият той, даде си сметка, че гледа на Мелтън по-критично и се чуди как Меря издържа на това живуркане, посветила се на управляването на едно голямо домакинство, което напълно можеше и само да се управлява, докато Гилбърт си пилееше времето с неговата политика. Затънала бе здравата, време беше Огъстин да я разбуди…
Самата Мери, разбира се, се радваше, че той е отново при нея, до не можеше да не забележи колко по-сигурен в себе си изглежда; и все пак си домиели, че много често новото «аз» не си струва, защото и двете с Нели смятаха, че всяка промяна у стария Сгъсти» може да е само към по-лошо. Междувременно Уонтидж разказваше на Готвачката как е заякнал господи» Огъстин, как се движел, може би малко рязко и недодялано за знатен човек… Всъщност само Гилбърт (макар и неохотно) реши, че у Огъстин има мъничко подобрение — ако, разбира се, не се смята чуждият акцент, но скоро щеше да се оправи в по-културна компания.
Поради важния случай разрешиха на Поли да вечеря с тях, но така си и седеше — през цялото време забила очи в чинията.
За късмет присъствуваше и чужд човек — Антъни, който послужи за гръмоотвод; той очарова и двамата си домакини, при неговите изискани маниери и те се постараха да бъдат на ниво.
И така, стига сме говорили за възмъжаването на Огъстин и за изтеклото време, само ще добавим, че като отиде да се преоблече и зърна на леглото вечерните си дрехи, които бяха висели толкова дълго в някой мелтънски гардероб, той с тъга си спомни за онези спретнати мокасинки, шити от истинска индианка и предназначени за Поли, които също бяха твърде малки, в най-добрия случай един ден можеха да станат на Сюзън Аманда…
Но после усилието да намъкне твърдо колосаната си вечерна риза, от която отдавна беше отвикнал, прекъсна всички разсъждения и го накара да викне през коридора на Антъни:
— Слушай, а как костенурките се намъкват в черупките си?
Огъстин имаше право — Уонтидж наистина се бе състарил. Болките в гърба се засилваха, сърцебиенето стана хронично. Щитовидната жлеза беше увеличена и Господарката каза, че при следващото посещение на доктора ще го накара да прегледа Уонтидж. Междувременно напоследък стана много избухлив; за нищо «'никакво се нахвърляше върху бедната Маги Уинтър, за всички по-млади слугини се бяха наплашили от него. «Изнервен бил! Да де, но как да не се изнервиш, когато напоследък нищо не върви както трябва?»
Последната беда бе случаят с Джими — Джими, когото обичаше като собствен син и толкова често наказваше — пак като собствен син. Защото тъкмо когато щеше да става помощник-лакей, той се остави да го хванат в храстите с Лили, младичката кухненска прислужница. Когато Лили започна да надува корема — а и двамата бяха едва шестнайсетгодишни, — трябваше да ги уволнят… Това, разбира се, означаваше край за Джими като прислужник. Но нали Тед бе помогнал на Магината сестра Нели, та Уонтидж си помисли, че той може да вземе Джими и да го научи да поправя велосипеди. Но Тед му отговори, че в Ковънтри и без това имало много момчета без работа, чиракували, без почти нищо да получават, а калфите, които трябвало да вземат вече по десет и половина пенса на час, ги уволнявали и наемали нови.
Тед му пишеше да предаде на госпожа Уинтър, че сестра й била добре и бебето растяло… Но ето че стана девет — целият ден бе изтекъл, а Уонтидж още не бе предал добрите вести — дотолкова бе погълнат от проблемите на Джими, отгоре «а всичката си работа.
Господата вече пиеха порто (Господарят, Огъстин и американският гост на господин Огъстин), така че Уонтидж би трябвало да започне да мие сребърните прибори и чашите, тъй като Джими го нямаше да помага, но бе много вероятно докато си сложи престилката и да позвънят за кафето… А освен това оставаше да извади евтино шампанско «за бала на прислугата, защото тази вечер техният салон беше накичен с имел и от десет до полунощ щеше да има танци (можеше да се обзаложи и на последното си пени, че половината от градинарите и конярите щяха да бъдат отклонени от правия път от разни кискащи се развратни момиченца). Когато понечи да отвори зелената, тапицирана със сукно врата, зад нея се чуха изненадани писъци и троподене на крака — тези фусти до една са се побъркали! Маги предложи да му даде някоя за помощничка, докато дойде новото момче… Да не е откачен, та да остави някое от тези вятърничави момиченца да му помага за миенето на сребърните прибори, сигурно ще вземе да смеси лъжиците с вилиците, или ще направи нещо още по-смахнато, а сетне мазоли ще му излязат, докато излъска среброто така, че да заличи драскотините.
Но после отекна звънецът. «Добре де, чух! — промърмори и се поопря на вратата на всекидневната, да се увери, че на лицето му е изписано благодушно изражение, което подобава на един иконом.
Уонтидж се катереше с мъка по стълбите на избата, натоварен с виното, когато си спомни за писмото на Тед, свързано с Нели — най-добре да предаде вестта, преди отново да е забравил.
Малко задъхан, дръпна любимия си плетен стол надалеч от огъня — и се строполи в него. Господи, имаше нужда от мъничко почивка… Напоследък, след като Нели си отиде, любимата му стая бе отново както преди. В медната бенареска ваза вместо цветя имаше имел, както е било от незапомнени времена на Бъдни вечер… Тук никога не настъпваха промени, ако не се смята драскотината върху рамката на «Зряла вишна».
Отпусна се, протягайки крака, докато бедрените му стави пукаха — досущ два пистолетни изстрела — и започна с «Има писмо от Тед». Но когато най-сетне стигна до добрите вести, Маги само му напомни, че не се маже редовно с билковия балсам за ставите… Неблагодарна кучка! Разхлабената му изкуствена челюст затрака като кастанети по няколкото останали здрави зъба и той едва свари да преглътне внезапно надигналата се в гърлото му горчилка… «Дръж се, Фред! — заповяда си той. — Овладей се, преди да си казал нещо, за което после със сигурност ще съжаляваш…»
Междувременно Маги мислеше: «Значи според него Нели е добре и бебето растяло! Тогава нищо не знае…» Та нали в писмото, което тя самата получи от Нели, се казваше, че мъничкият Сил имал заушка и тежко я карал, но Нели не смеела да казва, защото и без това се задавала Коледа и нямало да има уроци, следователно и пари. На този брат Тед не може да се разчита — насърчи я да отиде там да преподава, а дошла «е дошла в Ковънтри, Нели й писа, че ученици се намирали по-трудно, отколкото смятал господин Уонтидж, и се наложило да потърси по-евтино жилище. Това означавало да се премести някъде из лабиринта от гъсто населени улици в центъра и да пътува с трамвай или автобус за уроците си в Ърлдън или Хърсъл Комън. Или пък да върви пеша дотам, за да спести парите за билет.
«За късмет» (така писа) в една от слепите улички близо до улица «Годсъл» намерила стаичка на горен етаж за шилинг и пет пенса на седмица и Маги си я, представяше в таванската стаичка «над жената-балон» (страдала от воднянка и била прикована на легло).
Маги, разбира се, не беше видяла входа откъм улица «Годсъл». Над него имаше една часовникарска работилничка и бе толкова тъмен, че човек неволно се навеждаше. От едната му страна имаше месарница, а навътре в калдъръмената уличка се намираше паянтова барака, където касапинът колеше животните (в плана на града това се наричаше «Седемнадесета улица», но всички й викаха «Кланицата»).
Редицата къщички бяха с по една стая горе и долу, имаше единствена чешма навън за всички и общи нужници в дъното. Много стари бяха къщите, от векове, дървенията им прогнила и проядена от мишки. От външните врати се влизаше направо в долните стаи, а зад леглото на жената-балон започваше стълбата към Нелината стаичка, която леглото почти изпълваше.


>> Глава 17


В Ковънтри на Бъдни вечер стържеха лопати. Падналият през нощта сняг бе заглушил всички звуци в града до зазоряване, когато хората застъргаха с лопати по тротоарите.
Утрото освети скупчените сгради, но обикновената им жалка мръсотия беше заменена със сребриста красота и Нели остана удивена, защото свой дял лъскава премяна беше получила дори тяхната уличка, към която гледаше прозорецът й. Сякаш Мерлин* бе направил магия (целия предишен ден тя препрочиташе «Смъртта на Артур» на Тенисън) и ръждивата стара барака до стената, където колеха животните, се беше превърнала в чисто бяла рицарска шатра, а над нея, откъдето се чуваше тъжно мучене, гърбовете на сградите от съседната уличка се бяха преобразили във вълшебна крепостна стена — всеки прозоречен перваз се гиздеше с пухкава бяла копринена възглавничка и врабчетата, заприличали на кафяви точици с настръхналата си перушина, ровеха дълбоко в снега да намерят някоя троха, останала от вчера. Пробитият улук бе украсен с кучешки зъби от ледени висулки, а край вратата на шатрата струпаните летви и детската количка без колела бяха заприличали на украсени със скъпоценни камъни трофейни оръжия…
[* Вълшебник от легендата за крал Артур и рицарите на кръглата маси. — Б.пр.]
«В бял брокат, тайнствен и чудесен!» Девствено бял килим покриваше дори калдъръменото дворче, докато един престарял магьосник, облечен с парцаливия си стар военен шинел, не се домъкна тук и като се обърна с лице към стената, оскверни белия сняг с жълто петно.
Нели отиде рано сутринта да вземе мляко срещу едно пени за болното бебе (макар то да Повърна по-голямата част от него). Но дори на ранина снегът на улицата беше разровен и навят встрани от камиони и товарни платформи, които бяха завили, за да избегнат падналия кон на един продавач. Конят се бе проснал на земята, разгневен полицай бе седнал на главата му, а продавачът не правеше нищо да вдигне животното на крака, зает да събира изпадалите от каруцата зелки и да ругае. Трите топки на входа на заложната къща на ъгъла се бяха превърнали в три калинки.
Но още по обяд снегът започна да се топи и сега, когато мракът вече не й позволяваше да чете книжката на Тенисън с дребния й шрифт, Нели ясно чуваше как отвсякъде капе.
«Лилийната дева от Астолат»… но в прозореца навяваше остър вятър, затова трябваше да бъде здраво затворен, толкова здраво, колкото позволяваше разкривената му рамка и хартиеното уплътнение. Беше замъглен от парата. Огънят в огнището представляваше малко сияние сред грижливо икономисвана купчинка шлака и прах, а сушащите се пелени, окачени от стена до стена, издъхваха пронизващ мраз. В сумрачната стаичка почти невидимото бебе плачеше и хленчеше безспир, размахваше ръчички във вълнени ръкавици. Но имаше съвсем малко газ в шишето и й се струваше прекалено рано да пали лампа, затова поизтри парата от прозореца и се опита да погледне навън.
След целодневното топене от приказната палатка се бяха смъкнали големи буци сняг, разкривайки дупките В ръждясалия покрив, вече го нямаше девствено белия килим — размекналият сняг около общата чешма беше стъпкан и превърнат в сива отвратителна каша, от която децата дори не се опитваха да правят топки. По улиците сигурно имаше киша до глезените, а галошите на Нели бяха пробити, но не бе яла цял ден и празният стомах й подсказа, че за да си запази силите, трябва да хапне нещо, затова закопча колкото може по-високо яката на жакета си с помощта на старата брошка от чер кехлибар, остави плачещото бебе и се отправи навън в гаснещия ден.
Дворът беше осветен от една-единствена газена лампа на входа. Колебливото пламъче замъждука тъкмо когато тя затвори външната врата, а човекът, който палеше фенерите, свали пръта и се затътри по своя път. Но улица «Годсъл» вече блестеше от осветените витрини на магазини и кръчми, а на «Броудгейт» беше още по-светло. Там имаше ослепителни витрини, пълни с коледни стоки: имел и елегантни мъжки двуредни костюми, бръшлян и сърма, рокли и дълги дамски шалове с щраусови пера, или гирлянди от тисови и имелови клонки и от хартия, който се виеха около мебели в стил Джеймс I с дъбов фурнир и маси, отрупани с празнични чаши, порцелан, ножове и вилици. Накратко — имаше изобилие от храна, подаръци и украси й въпреки времето и кишата, която кората газеха, тротоарите бяха препълнени с народ. Но повечето само стояха и зяпаха или прикриваха с шеги и закачки факта, че нямат повече пари от нашата Нели.
На улица «Смифорд» навалицата се люшкаше назад-напред около надвикващите се амбулантни търговци и газовите лампи по сергиите им; беше толкова гъста, че трамваите отчаяно дрънчаха и пълзяха като охлюви — изблъскваха хора от пътя си, тъй както параходът разплисква вълните. Тази вечер на пазара се продаваше на безценица храната, която би се развалила, докато минат празниците, но Нели не събра смелост да се пребори с тази разюздана тълпа… По тясната «Железарска», откъм Рибния пазар се носеше миризма на пържена риба, но опашката стигаше чак до «Булринг»… Затова тя свърна из по-тъмни и още по-тесни странични улички, където нямаше такава блъсканица, макар че все така заобикаляше отдалеч входовете на шумните кръчми, за да не се сблъска с някой, изритан оттам.
Наоколо също се носеха съблазнителни миризми — пържен дроб и риба, а край бордюра, върху кофи жарава се печаха картофи и кестени. Но в края на краищата Нели се задоволи с мъничко овесени ядки за Сял, кесия пържени картофи и щипка чай за себе си. Тъй като утре беше Коледа, тя се поколеба дали да не се нареди на опашката за беконови изрезки, но с петнайсет шилинга в портмонето си трябваше да изкара поне още две седмици. Вече дължеше пет шилинга на лекаря, а бебето все още го боляха ушичките и той трябваше да идва пак.
Докато се прибере, пържените картофи почти свършиха. Къщата беше тъмна, но тя спря на вратата и напрегна слух да чуе тракането на иглите (болната изкарваше прехраната си с плетиво, но никога не палеше лампа, тъй като се боеше много от пожар). Тази нощ обаче цареше тишина… Значи бе заспала — слава богу, тъй като устата й работеше заедно с иглите — а Нели копнееше за сън!
Заобиколи на пръсти леглото и забеляза, че на стълбите някой е оставил бурканче. Драсна клечка и видя, че в него имаше парченце език и клонче; и се разплака.
Защото съседите на Нели от «Кланицата» бяха такива. Касапинът хвърляше езиците и свинските крачка в корито със солена вода досами вратата, някой дрънваше камбанката му, друг пазеше. Никога не взимаха по много от страх да не разбере старият скъперник, а след като разделяха откраднатото помежду си, оставаше им съвсем малко.


>> Глава 18

Коледна утрин в Ковънтри и звън на камбани събужда онези, които децата не са събудили… Болната жена долу й каза, че Нора напомнила за новодошлата, когато разпределяли месото (Нора, десетгодишното червенокосо момиче, което горе-долу се разпореждаше на уличката). Тя настояла да дадат дял и на вдовицата, за да е всичко честно и почтено — та нали и бебето й е болно. После донесли нейния дял и този на болната от воднянка жена, докато Нели била навън, а да се запуши отворът на буркана с клонче коледен имел би до също Норина идея — да го предпази от котки.
Нора беше пълна с идеи… Не била ли съгласна Нели, че другите могат да се лишат от какво ли не, но на Коледа малките деца трябва да получават играчки? Но играчките струват пари и тъй като точно сега малко от татковците имали редовна работа, оставало по-големите братя и сестри да намерят пари по някакъв начин. Тези вятърничави батковци не могли да измислят друго, освен да пеят коледни песни по улиците, а дори и момичетата се сетили само да купят изрезки плат, които шивачите продавали за по два пенса, та да направят от тях дрехи за куклите. Но Нора изпратила групи да претърсят околностите за имел, а други да смъкнат от гробовете повехнали венци и кръстове от цветя, после дори и най-малките помогнали да се махнат увехналите цветя от рамките, а Нориният баща (който някога работил в цветарски магазин) показал на по-големките как да прикрепят с тел имена и да изработят истински коледни кръстове и венци, които да продадат на магазините.
Сигурно тази сутрин на уличката имаше много деца с кървящи пръсти, но, пък във всяко чорапче щеше да има подарък…
Жената седеше, подпряна на възглавничка, в старото месингово легло, наклонено настрана, защото едното му колелце беше счупено, а двата подути крака лежаха в нещо като люлка, направена от одеяла. Редките й бели коси бяха винаги навити на ролки, да не падат в кървясалите очи, та да не би да изпусне нещо, което става навън. Олигавените й уста можеха още много да разказват за Нора — пиленцето, което носело всяка седмица пакета с плетивото в заложната къща и й пазарувало, сладуранката, която изливала помията (но не чак толкова често, ако се съдеше по вонята).
Иглите тракаха в такт с думите й, но този път Нели нямаше нищо против да я слуша, защото Сил бе плакал цяла нощ, а сега спеше.
Странно, че макар и да била всепризната водачка на всички двадесет и седем проходили деца от уличката (рече жената-балон), дори и Нора не можела да направи нищо с Брайън — бедничкото дребосъче! Защото Брайън идвал от другаде, макар че ако зависело от него, щял да прекарва по цял ден на уличката (ако някой оставел нужника отключен, дремел по цяла нощ на седалката), тъй като обичал животните и не можел да се откъсне от кланицата…
Брайън сигурно имаше някъде дом и семейство и Нели попита откъде идва. Но никой не знаел, той просто се появил сякаш изневиделица в онзи ден, когато побеснял бик погнал касапина и то накарал да са покатери на покрива на бараката. Кацнал горе, онзи викал за помощ и когато всички наскочили навън, там било и непознатото шестгодишно хлапе, което мъкнело кофа с вода за бика и започнало да го гали по муцуната, докато пиел. Оттогава Брайън се навъртал в мрачната барака — той обичал животните и помагал, доколкото е по силите на едно момченце, в коленето, дрането и разрязването на труповете.
Както си бил винаги овалян в кръв и тор (защото никой на света не можел да го накара да се умие), другите деца естествено странели от него, особено Нора, която толкова държала на чистотата! Но от онова, което виждала през прозореца, ставало ясно, че е тъкмо обратното — Брайън пет пари не давал за останалите. Никога не се отдалечавал много от вратата на кланицата и щом го погледнела Нора, Шмугвал се вътре…
И Нели го беше забелязала — сякаш този храм на смъртта, изпълнен с кръв, тъмнина и воня, беше единственото място на света, където момчето се чувствуваше в безопасност… Но видът на това вампирче, което галеше животните, при чието колене щеше да помага, направо караше Нели да изтръпва; слава богу, поне на Коледа сутринта нямаше как да е там! Нали бараката е празна и затворена — няма волове, няма и дете.
Дори да искаше, Нели вече не можеше да се измъкне, защото държеше ново чиле вълна, за да го навие жената, а тя не бързаше. Но от Нора и Брайън бе преминала към Нора и бащата на Рита…
Защото таткото на Рита Максуел бил трън в очите на хората от уличката (следователно това важало и за Нора); хранел хрътките си с пресни яйца, разбити с порто, което очевидно било нужно, за да побеждават в надбягванията, и по този начин не му оставали средства да храни децата си. Дори когато някоя седмица спечелвал, никому не казвал колко и в повечето случаи не се връщал у дома, преди да е изхарчил парите.
Заложната къща е, разбира се, Бедняшката банка, където вещите, придобити в дни на благоденствие, могат да спасят собствениците им в по-лоши времена (докато има столове, на които може да се седне, а на масите има за ядене — нещо, което няма как да направиш със спестовен влог). Би могло да се очаква, че семейство Максуел все тичат до заложната къща, но според жената-балон ле било така, и добави, че за нейна» изненада Нора застанала на страната на майката на. Рита, когато онази предпочела всички да гладуват, вместо да се разделят с мекото канапе или сребърната чаша, подарена на кръщенето на Рита. Защото, както настоявала Нора, в джобовете на стария негодник влизали повече пари, отколкото на когото и да е друг от уличката, и трябвало да го накарат да се осъзнае; да се отлага това и да се оголват стените и подовете на стаите било идиотско слабоволие…
Сега бил моментът. Миналата събота всички разбрали, че старият негодник е спечелил. Но той изчезнал и отново не оставил и пени у дома. Тъй като идвала Коледа и т.н., Рита изтичала разплакана при Нора да се опита да убеди майка й само този път… Но Нора се сетила за нещо по-добро и казала на приятелката си: «Я оставете канапето и чашата! Онова, което трябва да направите с майка ти, е да му натриете хубаво носа, като му заложите празничния костюм.»
Накрая Нора спечелила — заложили костюма и сега целият двор бил в трескаво очакване, защото късно снощи старият негодник най-сетне се бил прибрал у дома…
Бебето внезапно ревна горе и това подсказа на Нели, че се е събудило. Тя пусна остатъка от чилето на леглото и се измъкна от стаята, но едва се прибра горе и откъм къщата на Максуел се разнесе такава тупурдия, че всички от уличката се лепнаха на прозорците. И Нели погледна — вратата на Максуелови се отвори и навън изскочи Рита, а хвърленият след нея ботуш — за малко не я удари, докато тичаше, заляна в сълзи, към Норината къща…
В миг историята стана известна на всички от уличката. Сутринта пълният с изненади Татко станал от леглото в хубаво коледно настроение и след като изял порцията си яйца и бекон в кухнята, изпълнена с аромата на печащото се във фурната първокачествено телешко, «Татко ме изпрати горе…» — хълцаше Рита, почти неспособна да говори. А после думите бликнаха като порой: «Да потърся в джобовете на празничния му костюм банкнотата от пет лири, която била подарък за мен и мама!»
Тежка е съдбата на водача. Щом вестта се разпространи, забравиха за коледните подаръци; името на Нора беше опетнено. Длъжна била да предположи, че такава безнадеждна мухла като Рита няма да се сети да му претърси джобовете.


>> Глава 19

Но да се върнем в коледния Мелтън. В края на краищата за Поли Коледата се оказа приказна; събуди се в пет, излекувана през нощта от цялата си стеснителност, и се промъкна в леглото на Огъстин да му покаже какъв подарък има в чорапчето й, а там установи, че обича новия Огъстин не по-малко от стария. Но за Гилбърт Коледа едва ли беше приказна — Гилбърт, дребнавия егоист, който мрачно пиеше до дъно горчивата чаша.
Защото Гилбърт бе заложил всичките си надежди на новите избори, а в тях либералите загубиха три от всеки четири места, които имаха в предишния мандат. След като самият им водач Аскуит отстъпи на противника си лейбърист в Пейлси, а Гилбърт запази сигурното си място едва с тридесет и два гласа, каква ли надежда имаше в близко бъдеще да стане министър на финансите в някое бъдещо либерално правителство.
Как се стигна до тази катастрофа? Над този въпрос той започна да си блъска главата веднага щом 90 събуди на Коледа сутринта. Нали ние доведохме на власт лейбъристите и само ние можехме, да ги свалим, удържахме най-силната карта — да изберем повод, за да предизвикаме разкол; а какъв по-добър повод от руския заем на Макдоналд* — кога лейбъристите ще се окажат в по-трудно положение, а либералите — в по-изгодно, пък това щеше да попречи на консерваторите да започнат шумна кампания срещу болшевиките! Необходимо беше само да набием в главите на избирателите убеждението, че е престъпна глупост да се натика в джобовете на руснаците златото, което ние бихме сложили в джобовете на британските безработни… и… Че какво, дори без да нанасят удар в слабините и без да размахват под носовете на всички червената опасност, този ход би трябвало да разгроми лейбъристите, за да възтържествува делото на либералите.
[* Министър-председателят Рамзи Макдоналд предлага заем на Съветския съюз, който, разбира се, не е даден. — Б.пр.]
А стана така, че лейбъристите имат три пъти повече места от нас, консерваторите десет пъти… Защото съдбата ни измъкна от ръцете коза тъкмо когато понечихме да го хвърлим на масата; ето до какъв печален резултат доведе преждевременното падане на лейбъристите след онази буря в чаша вода по повод, на арестуването и освобождаването на комуниста Кампбъл… Преждевременно настъпилият разкол в парламента, предизвикан от нея, означаваше, че ключовите дебати по руския въпрос въобще не се състояха и ние отидохме да говорим на предизборната трибуна за заема, който вече нямаше значение, вместо първо да сме го нажежили на парламентарното огнище.
Докато се измъкваше от леглото, Гилбърт неволно се върна към глупавото поведение на Макдоналд по време на аферата Кампбъл; отначало обвини човека, че подстрекава към бунт, после оттегли обвинението си, така че се вдигна шум до бога и просто на консерваторите не им оставаше друго, освен да предложат вот на недоверие… но после го осени нова идея, толкова невероятна, че се поряза, както се бръснеше: ако Кампбъл не беше съществувал, дали Рамзи нямаше да го измисли? С две думи не беше ли това само дяволски хитър трик, за да не се състоят дебатите около руски заем? Да избегне бесилото и да си пререже сам гърлото в килията на смъртните в нощта преди екзекуцията, като внесе предложение, за което консерваторите въобще нямаха намерение да настояват! Тогава… Че дори това типично за Рамзи възмущение, което доведе до гласуването в последната минута… Дори и то е било престорено.
Гилбърт сложи стипца на бузата си и побърза да слезе на закуска, преди да дойдат младите мъже, защото искаше да сподели с Мери новата си идея за Рамзи-Макиавели; ако беше вярна (както й посочи, докато чупеше яйцето си), това разкриваше неетичност и коварство на страхливец — той бе за всеки принципен човек направо нищожество. Мери сви рамене. Тя наистина смяташе, че обсъждането на въпроса Кампбъл в Камарата бе нещо като драматизация на «Алиса в страната на чудесата» дори от гледна точка на древния английски парламент — а това наистина значи много! Защото привържениците на правителството гласуваха с «Да» за вота на недоверие, докато, обхванати от паника, другите две партии се отметнаха и гласуваха вкупом против — и поради по-големия си брой гласове биха провалили опита на правителството за самоубийство, ако поправката на Саймън не му даде нова възможност да пожелае смъртта си… Но дали наистина цялата история с Кампбъл бе замислена от самото начало от Рамзи, както предполагаше Гйлбърт? Вероятно Рамзи не знаеше отговора на този въпрос, защото (както Джеръми толкава често казваше, че започнаха да го наричат Закон на Джеръми) «Най-голямата дарба на идеалиста държавник е, че праведната дясна ръка е в щастливо неведение за онова, което върши неволно нечестната лява ръка». Накратко политическият живот е изпълнен с неосъзнати подбуди и мотиви…
Междувременно Гйлбърт беше преминал на други изборни теми: загнилото партийно единство, при което и двете страни получаваха гангренозни рани, винаги когато Лойд Джордж и партийният апарат влезеха в допир — навсякъде из либералния Уелс сякаш висяха табели с надпис: «Влизането забранено» с подпис «Д. Л. Дж.» Здраво притегнат турникет прекъсваше животворния кръвен поток от касите на Дребосъка.
Мери каза нещо… Вярно (съгласи се Гйлбърт), важни бяха не местата, които сами загубихме поради неизпълнение на задълженията, а онези, за които се борихме и въпреки това загубихме; но как да се спаси моралният дух на партията, като след отказа на Лойд Джордж да отпусне средства за избирателната си кампания толкова много хора останаха без работа, а избирателите — без кандидат.
— Слушаш ли, мила? — попита Гилбърт и Мери отвърна: да, слушала… Той не може да разбере (мислеше тя), че Лойд Джордж е заключил касата си, защото не иска да рискува и да спечели изборите, докато Аскулт все още е жив. Това я накара да си спомни какво разказваше Джон Саймън — как след предишните избори Гилбърт Мъри искал Аскуит да поеме властта с подкрепата на лейбъристите, вместо обратното… Да, но това означавало да се намеря «местенце за Нашия дребничък приятел», нещо, за което Аскуит дори не искал да говори… Така че и Аскуит ще се погрижи да не спечели, защото това би означавало висок пост за Д. Л. Дж., а когато двама такива политически лидери са единни само в общото си желание за поражение, вероятността да стане така, както те искат, е много голяма!
— Слушаш ли, мила? — отново попита Гилбърт и Мери отново каза: да, слушала… Следователно Либералната партия е обречена, реши тя, докато един от двамата умре, ще е твърде късно. Вгледа се в лицето на съпруга си. Какво би казал Гилбърт, когато установи, че неговите политически господари сами са го осъдили на продължително изгнание. Ще ги смени с други? Да, но с кои?
Или пък… Но не, Гилбърт положително не би изоставил своята партия? В края на краищата той е либерал по рождение, и възпитание. Преди три века един също такъв пуритан Гилбърт купил имението Мелтън от разорените му собственици-роялисти и оттогава то все изпращало в Камарата своите господари — отначало виги, а по-късно либерали… И все пак не можеше съвсем да забрави друг жлъчен афоризъм на Джеръми (който каза, когато Уинстън Чърчил неотдавна напусна либералната партия, не желаейки да подкрепя социалистите, които са на власт): «Не, принципният човек никога не изоставя своята партия — той я заклеймява, задето се е отказала от него и принципите му.»
После вратата се отвори и влезе очарователният приятел на Огъстин, младият Американски господин Феърфакс, привлечен от мириса на пушената риба, но и благодарен, че в този изискан британски дом има не само чай, а и кафе за закуска.
Един млад господин Феърфакс, който смяташе, че е чест за него да бъде гост за Коледа на виден британски държавник. Бяха го учили да цени високо британската Камара на общините, тъй като американските политици са си истински мошеници.


>> Глава 20

Париж зовеше Антъни и той нямаше намерение да се задържа в Англия, най-вече искаше да отиде на лов.
От оставена в салона покана той разбра, че на втория ден на Коледа в абатството Тотърсдаун ще се състои ловен сбор и тайно се надяваше Мери да му предложи кон. Но Мери го посъветва да почака, тъй като тези сборове не били за сериозен лов, а по-скоро за да се поразтъпчат след обилното коледно ядене и половината от околността, вървяла пеша отзад (всъщност Мери предпочиташе да го държи под око, нещо, което едва ли би могла да направи в такава навалица).
И така тя се отправи за сбора сама с един коняр. Но Антъни все пак искаше да види лова и убеди Огъстин да отидат пешком през варовиковите хълмове (докато Поли, колкото и да не й се щеше, остана у дома).
Докато вървяха, Огъстин описа абатството — сградата, която щяха да видят — «в псевдовикториански стил, макар в действителност построена през Средновековието». След затварянето на манастирите, обясни той, пъстра поредица от светски собственици се опитвала да придаде на абатството съвременен вид и поради огромните му размери всеки изразходвал толкова средства, че следващото поколение трябвало да продава сградата — което породило легендата за Проклятието на абата. Един от първите собственици скрил варварската си фасада, зад ренесансова колонада; после друг, през георгианската епоха, намалил наклона на покрива, а някакъв собственик от времето на Регентството покрил с гипс стотици квадратни метри камък, който боядисал така, че да изглежда като камък. Но късният викторианец «а име Хенри Стръдърс надминал всички — посадил бръшлян, който покрил гипса, добавил огромна неоготическа арка с бойници, георгиански» покрив скрил зад водоливници и назъбен парапет, сложил цветни стъкла на много прозорци и така днес сградата вече е от горе до долу викторианска!
— След Стръдърс: каменната украса на фасадата от времето на монасите може да се вземе за убедителна имитация, дори полуразрушеният параклис прилича на някаква пародия, на нещо като флорентински водоскок, около който растат секвои.
Антъни попита кой живее сега там. «Натаниел Коркос, първи лорд Тотърсдаун» — отвърна Огъстин и в гласа му се прокрадна особена; сдържана нотка, която даде да се разбере, че не е сноб, нито пък антисемит. Далеч по-богат от който и да е предишен собственик, единствен той не направил опит да промени вида на абатството.
— Старецът смята, че е точно по вкуса му на чист евреин от невероятно стар испански род и с многовековно богатство, когото всички вземат за новобогаташ.
Когато пристигнаха, завариха стотици хора да се тъпчат на около два хектара засипана с дребен чакъл площ или да си пробиват път до дълга бяла маса, където лакеи във великолепни ливреи сервираха горещ пунш; малката група ездачи бе наобиколена от хора, които нямаха представа какво значи да те ритне кон. Млади хрътки се втурваха сред множеството като професионални ръгбисти, слуги и кучкари напразно се бореха да ги усмирят и проклинаха глупавите жени, който се опитваха да ги галят и да ги хранят с кифли и наденички. Нищо чудно, че заради тази тълпа Поли остана у дома!
По едно време зърнаха отдалеч Мери', която беше слязла от коня. Съвсем благоразумно го беше оставила на коняря, докато махнат хрътките, а сега се шегуваше с дребничък фермер, възседнал грамаден кон, достоен за Гаргантюа; вероятно в друго време теглеше рало…
После Огъстин нададе внезапно радостен вик и се втурна през навалицата към къщата. Антъни се хвърли незабавно след него, но пътя му препречи момиченце на годините на Поля, възседнало шотландско пони, толкова ниско, че той едва не се препъна в него; отвърна с любезно вдигане на шапката на възклицанието й: «Дявол да те вземе, гледай къде ходиш, глупако!» Сетне намери Огъстин да разговаря с друг младеж, очевидно и двамата доволни от срещата, макар това да личеше само по светналите им очи; отначало едва обелваха по някоя дума (но когато се отприщиха, говореха един през друг).
Защото Огъстин не беше единственият беглец, завърнал се наскоро в Дорсет. Архидяконът Дибдън беше станал ректор на Тотърсдаунската семинария, а това бе Джеръми, току-що завърнал се след четиримесечен престой в Русия и Централна Европа. Това трябваше да е последният свободен полет, преди да го погълне държавната служба, чакаха го чиновническите задължения…
— По-скоро ме наричай «послушник» — настояваше той тъкмо когато Антъни се присъедини към тях. — Та има ли на света по-строго затворен религиозен орден, отдаден на самосъзерцание, от английското чиновничество…
Тук бяха и Людовик Коркос (синът на собственика), един от най-старите му приятели и някаква далеч по-смайваща дама. Вниманието на Огъстин беше заето с други работи, но тя взе ума на Антъни — не изглеждаше на повече от двадесет и няколко години и видимо трепна, когато Джеръми я представи като «леля ми».
Хрътките най-сетне се махнаха и тълпата пооредя. Останалите се опитаха да «следват», но не знаеха накъде да вървят, защото мъглата веднага погълна ловците; някъде тръбеше рог и лаеха хрътки, но не можеше да се определи посоката. На двойки и тройки криволичеха бавно, дълго газиха през дълбоко разораната земя, докато най-сетне се добраха до най-близката ограда, за да установят, че от другата страна се простира още дълбоко разорана земя и там окончателно затънаха.
Докато гледаше как и последните от тези любители на калта потънаха в мъглата, Джеръми промърмори:
— Nostalgie de la boue…* Чудно нещо, тази страст на англичаните да се ровят из калта има само френско название.
[* Носталгия по калта (фр.). — Б.пр.]
— Вероятно Фройд е писал нещо по този въпрос — рече Людвик.
— Наистина! — възкликна лелята на Джеръми. «Дядо му положително се е женил два пъти», реши Огъстин.
Все още беше твърде рано за обяд, затова Людовик ги заведе горе, в своята бърлога. Затвори прозореца с цветни стъкла, избута скимитара* от канапето, за да седнат и отвори полирания дъбов шкаф за напитки.
[* Арабска сабя с извито острие, което се стеснява към дръжката, а реже от вътрешната си страна. — Б.пр.]
— Кал и кръв — на тези две богини се покланя английският джентълмен, неговите Небесни близначки — рече замислено Джеръми. — Нищо чудно, че под тяхна егида той спечели войната! — Млъкна за момент, докато вдигаше парализираната си ръка със здравата, така че пръстите й да хванат сигурно чашата, после добави: — В спортове като ветроходство и алпинизъм рискуваш само собствения си живот.
— Понякога загиват — рече Огъстин.
— За голямо съжаление лисиците нямат пръст в тая работа.
— Какво ще кажеш тогава за лова на глигани с малко копие — паднеш ли, глиганът ще те изкорми като нищо.
— Хм! — обади се лелята на Джеръми (която всички бяха започнали да наричат Джоан).
— Човекът има само копие, нападащият глиган — бивни, а тялото на животното е кораво, сякаш забиваш копието си в дънера на дъб.
— Людо! — възкликна Джеръми. — Да не искаш, канибалче такова, да кажеш, че наистина ти е доставяло удоволствие!
Вътрешно Антъни кипеше от яд. Ама наистина, макар в края на краищата да свикна със старомодните шеги на Огъстин, но пък този тип Джеръми, с изсъхналата от детски паралич ръка… Ако се съди по приказките на тези двамата, излиза, че чифутът е единственият свестен от всичките.
В същото време в съзнанието на Людпик изникна спомен за опияняващото, необуздано препускане сред сумрака на мароканските коркови гори, през скали, между окъпани от слънцето палми, сляпото галопираме с поглед, впит в изплъзващия се дивеч отпред, там, където един ловец на лисици не би рискувал да отиде с коня си дори на разходка. Глиганите са убивали и лъвове… Тихо се усмихна, гледайки маникюра си, припомнил си дългото метър и четвърт копие в ръцете си и танжерския глиган — висок метър и нещо, застанал с гръб към скалите… Но после някакво шесто чувство го накара да отиде до прозореца. От онова, което видя през оцветеното стъкло, настръхна: застанала на покритата с дребен чакъл площадка, странната групичка хора внезапно смени цвета си, като след жълтото я погледна през червеното стъкло… Обърна се към гостите си:
— Извинете ме за момент. Татко може да има нужда от мен. Ще се върна, а вие си напълнете чашите.
— Напълнете си чашите…
Бедуините казват, че човешката душа пътува със скоростта на камилата, онзи, чието тяло се движи по-бързо от камила, трябва да изчаква душата му да го настигне. Джеръми бе пристигнал прекалено бързо с влака и душата му остана далеч назад, където пеещият Дунав се носи шеметно покрай Вишехрад. Забелязвайки, бутилка сливова, наля си мъжка порция, а после сипа и на Огъстин.
Огъстин прие чашата, унесен в спомени — полицаите го преследват с «Дюзито», падането на «Пандата» от язовирната стена; може ли някой да твърди със сигурност, че лисицата не се забавлява — поне когато се отдава на спомени за лова.
Изпълнените е носталгия очи на Антъни напразно оглеждаха етикетите за американско уиски…
Джоан виждаше само Огъстин. Той така приличаше на братовчед си Хенри, убит през войната само пет дни след като тайно се бяха сгодили.


>> Глава 21

Гилбърт остана доволен, че е сам в Мелтън, тъй като имаше да обмисля толкова много неща. Но първо трябваше да отговори на няколко досадни писма, а после си спомни, че напоследък се налагаше да се грижи за фигурата си, затова се отправи неохотно към бившия мавзолей, който бе превърнал ® игрище за скуош. Там се преоблече в къси панталонки и около двадесет минути се упражнява, събуждайки пещерно ехо. След това взе душ (слава богу, веднъж водата да е действително гореща!).
След като Аскуит загуби мястото си в Парламента (помисли Гилбърт, отправяйки се към къщи), нещата наистина се усложниха. Например въпросът за избирането на председател на партията… Когато някои предложиха Колинс (новия водач на парламентарната фракция), Дребният уелски козел така се озъби, че при гласуването избраха самия него (Гилбърт се въздържа; той изпитваше дълбоко недоверие към Лойд Джордж, но залагаш ли на звезди, всяка грешка е фатална).
Пресече поляната — там Поли с червено голфче и ръкавици разхождаше най-новото си кученце, а и гувернантката. Небрежно й махна с ракетата си, но тя прекалено погълната от кутрето, не му обърна внимание, докато госпожица Пенроуз не й напомни рязко; та малката му подвикна нещо, но той не си даде труд да я чуе…
На верандата Сюзън Аманда спеше в количката си въпреки острия декемврийски въздух, но той отмина своето, завито като какавида бебе, без да го погледне, защото вече бе гладен, а и прекалено зает да мисли за недоверието си към Лойд Джордж и най-вече към неговите последни идеи за поземлена реформа. С право се ужасяваше от всяка досадна намеса във вековната, деликатна, свято пазена структура на поземлената собственост: та кой може да знае повече по този въпрос от него, образцовия земевладелец. Та този най-нов план означаваше направо национализация — истинска катастрофа за фермерите: ще бъдат опъвани на всяка крачка от разни комисии на графствата и графски чиновници, които не могат да направят разлика между троскот и късно засят ечемик; катастрофална — и за земевладелците, защото за земята си дори няма да получат истински пари, а лойдджорджовски «бонове». Колкото до това млад човек да се опита да стане фермер — никакъв шанс, защото вятърничавата идея на Лойд Джордж за «наследствена собственост» даваше възможност на фермера, получил я по наследство, да прибира незаслужено доходите, а всички други оставаха в неизгодно положение.
Гилбърт обядва сам, после се затвори в кабинета си и запали цигара — което рядко правеше, — за да му помогне в мисленето… Този дребен уелски мошеник пробута някой и друг намек за това в партийната програма, което, както каза Стрейчи, им струвало загубата на много гласове в земеделския запад. На предстоящия партиен конгрес трябва да се противопоставят на тази идея, достойна само за социалистите, защото в противен случай Либералната партия напълно ще загуби право да носи това име. Най-добре ще е да се обединят силите с някои по-разумни хора от Севера, като Рънсиман Джефри Хауард… Чарлс Робъртс, свързан чрез съпругата си с имението Карлайл. Все добри либерали, на съвсем здрави позиции по въпроса за поземлената собственост, които освен това мразят Лойд Джордж.
Наистина никой не обича Чърчил, нито пък му вярва, но колко жалко, че нашият главен антисоциалист ни напусна точно когато най-много имахме нужда от него!
Някои по-дребнави хора могат и да презират Уинстън, да го наричат хамелеон, дори два пъти хамелеон, защото отначало той премина на страната на либералите тъкмо навреме за Голямата им изборна победа през 1906 г., но Гилбърт имаше достатъчно широки възгледи да уважава такава последователна вярност към висшите идеали, която не обръща внимание на виковете «Хамелеон!»… И все пак, колкото до него, той се надяваше засега да не му се наложи да прави тази последна жертва — засега.
Стигна дотук, когато побледнелият Уонтидж съобщи, че го търсят по телефона. Гилбърт му се сопна — да пита за какво става дума, — но Уонтидж каза, че настоявали господарят да говори лично. Обаждали се от Тотърсдаун, нещо станало, нещастен случай.
После непознат глас каза на Гилбърт, че Мери паднала от коня. Разбира се, нищо не можело да се каже, докато не дойдат лекарите, но вероятно си била счупила гръбнака.


>> Глава 22

Мери не си беше счупила гръбнака, счупила си беше врата…
Причина за падането й стана онова сприхаво дете на възрастта на Поли, яхнало шотландското си пони, което беше толкова ниско, че Мери не можа да го види и трябваше по време на самия скок да извие коня си настрана. Падна на главата си, и както лежеше накриво с дълбоко нахлупена върху лицето шапка, решиха, че е само замаяна, но сетне им се стори, че не диша и се струпаха около нея, като повтаряха: «Отдръпнете се, дайте й възможност да диша!»
— Не ставайте глупави! — рече детето (което остана недокоснато). — Не виждате ли, че е мъртва?
«Не, не съм» (струваше й се, че казва, макар само да стенеше глухо в шапката).
Дори й се стори, че се надига с мъка на крака и остана много изненадана, когато установи, че не е мръднала. Главата й беше замаяна, не знаеше къде се намира, но не чувствуваше болка, не усещаше да е ранена, освен по лицето. Съвсем не съзнаваше, че едва диша, само не можеше да се движи, нищо не усещаше, нямаше болка, нямаше собствена воля, сякаш тялото й не съществуваше… «Сигурно съм станала ангел!» — помисли тя и загуби свяст тъкмо когато някой напипа пулса й и изпрати да донесат носилка.
Рентгеновата снимка в тотърсдаунската болница показа, че е спукан седмият шиен прешлен — беше «тежко болна».
С часове Огъстин й Гилбърт седяха в кабинета на главния лекар, където миришеше на болница, всеки скован от собственото си напрежение и почти без да съзнава, че другият е там, но после лекарят реши да ги пусне при нея, защото можеше да не я видят повече жива.
Когато се приближиха до леглото, вместо милото интелигентно, момчешко лице, видяха нещо неузнаваемо, подуто, посиняло и почерняло с много подпухнали очи, които не можеха да се отворят! Но тя сякаш беше в съзнание и дори се опита да говори, макар да бе съвсем неразбираемо. А от устата й по чаршафа потекоха слюнки. Гилбърт посегна да я хване за ръката и установи, че не е безжизнена, а вдървена, нещо като rigor mortis* — сякаш тялото й всъщност вече бе мъртво.
[* Мъргвешко вкочаняване (лат.). — Б.пр.]
Но искрицата живот все пак не си отиваше. Няколко дни по-късно вцепенението започна да минава, подутините намаляха и раните завехнаха. Но макар че вече си отваряше очите, все още не виждаше както трябва.
Минаха няколко седмици, а Мери продължаваше да живее (дори се опитваше да приказва, макар и едва разбираемо) и лекарят започна да твърди, че «има надежда». На нея говореше весело, че трябва да си почива, но на съпруга и брата каза направо — макар че опасността за живота й е преминала, травмата е трайна; ще прекара остатъка от дните си в количка.
Донесе анатомични чертежи. При спукването на прешлена, обясни Той, външната обвивка на гръбначния мозък се разтеглила и скъсала; тъй като увреждането било по-ниско от ръчния сплит, можело да се възстанови движението на ръцете, но със сигурност нищо повече. Чувствителността и координацията на движенията липсвали напълно — освен ако след време се възстановят (може би) на ръцете и частично на гърдите… Междувременно обаче се подобрявала; пикочният й мехур показвал признаци, че започва да функционира, което означавало, че обикновената за такива случаи опасност от фатална бъбречна инфекция почти е отминала. С две думи периферната нервна система вероятно била тежко засегната, нямало опасност да развие гангрена или да се наруши храносмилането; парализираното тяло се учело да функционира самостоятелно.
Когато Гилбърт попита ще могат ли да си я приберат скоро у дома, докторът отбеляза, че разбира се, докато е жива, тя ще има нужда от болногледачка и добави, че знаел една, специално им я препоръчвал — имала опит при гръбначни увреждания.
Честно казано, Гилбърт се държа великолепно; дори Огъстин се принуди да признае, че го е подценявал — не бе очаквал от този изпечен кариерист да заяви на доктора, че никога «яма да отстъпи грижите за съпругата си на другиго, докато е жива, ще я гледа денем и нощем и Ще пожертвува всичко останало. Наистина все още «яма много опит в гледането на болта, но сигурно ще се научи, а онова, от което една парализирана съпруга има най-голяма нужда, е любов.
Така в края на краищата Ранеимън, Хауард и Робъртс останаха да се борят сами с Лойд Джордж, а Гилбърт уведоми своята парламентарна фракция, че не трябва да разчита на неговия глас в полза на либералите в Камарата. Не им оставаше друго, освен да уважат решението му, но го помолиха във всеки случай да не Подава оставка — можеше, да има опасни последици.
Междувременно той четеше учебници по медицина и досаждаше на Старшата сестра, като я караше да го обучава в онази разновидност на жиу-жицу, което медицинските сестри наричат «вдигане» на болния. Докторът продължи да настоява да вземат и професионална болногледачка, в случай че възникнат усложнения, но когато най-сетне преместиха Мери в Мелтън и болногледачката се появи, стана ясно колко прав е бил Гилбърт. Едва «ли имаше нещо, което да не й бе известно за гледането на болни, но това бе всичко; и ако Гилбърт не беше там, приказките й щяха да докарат до полуда интелигентната Мери.
А тя и без това имаше «пристъпи» на отчаяние, беше на прага на лудостта, в някакво кошмарно умопомрачение, при което не правеше разлика между живота и смъртта. Вярата й, че всичко свършва със смъртта положително би я спасила от тези пристъпи, но сега, когато тялото й беше съвсем безчувствено и го съзнаваше, което й напомняше за безсмъртие на душата, тя рухна. Вероятно това бе чисто емоционално явление, изплувало из дълбоко от забравения детски ужас от ада; сега тези забравени ужаси надигаха глава. Отново и отново те я караха съвсем будна да «сънува» че е мъртва и адът безмилостно я всмуква.
Огъстин донесе купените в Париж картини, за да ги накачи в стаята й. Реноар и дори Сезая бяха съвсем подходящи, но когато Мери имаше «пристъпи», късният Вай Гог влошаваше нещата и трябваше да го преместят. Само едно можеше да я върне към действителността — тежестта на Сюзън Аманда, първото нещо, което ръцете й започнаха да усещат и топлината на бебето върху вече отчасти чувствителната й гръд.
Гилбърт беше безметежно щастлив; Мери зависеше най-сетне изцяло от него — и това му приличаше на втори меден месец. А нощем изпитваше странно ликуване, което трудно може да се опише — да опипва тялото й, докато тя спи, без да има опасност да я събуди. Към всичко това се прибавяше и фактът, че така отложи решението на неудобния въпрос дали заблудената Либерална партия все още заслужава подкрепата му — нещастието не би могло да се случи в по-подходящ момент.
В последно време Джоан се бе настанила в Тотърсдаун да се грижи за къщата на овдовелия си заварен брат и въобще да му прави компания, след като Уайтхол се готвеше да погълне Джеръми. Людвик, Джоан и Джеръми посетиха Мелтън, за да се осведомят за здравето на Мери, и Гилбърт, както всички останали, остана поразен от красотата на Джоан.
Преди пристигането си Огъстин имаше намерение веднага след като прекара Коледа в Мелтън да задоволи носталгията си по Уелс, но злополуката с Мери кг му позволи да тръгне. Междувременно неговият агент в Нютън Лантъни настояваше да бърза — част от покрива бил прогнил и трябвало веднага да се вземат мерки, а Мери вече изглеждаше извън всяка опасност, и той реши да замине поне за малко. Но едва ли му оставаше време да се радва на чистия солен въздух, защото се налагаше да прекара най-малко първите няколко часа след пристигането ся в пълзене между покривните греди заедно е майстора, когото бе наредил да повикат.
Установиха, че има по-големи поражения, отколкото се предполагаше. Щеше да му струва цяло състояние да се освободи от тази беда; трябваше да се подмени покривът поне за едно от крилата, след като е бил занемарен толкова време, а сградата бе толкова голяма! Сякаш друго не му оставаше, освен да събори цялото крило, но така щеше да има само някакви си злощастни двадесет и девет спални; да не говорим, че трябваше да се построят нови кухни — щеше да му излезе още по-скъпо. Досега Огъстин не беше харчил повече от една десета от приходите си и все пак…
Както той знаеше, земите на Нютън се предаваха по наследство и нищо не можеше да се продава; наистина за късмет притежаваше друга, вероятно по-продаваема собственост в Суонзя. Древният град беше погълнал някогашния неголям имот в околностите си, бяха построили сгради и там вече се издигаше оживен квартал. Сега наемите за използуването на земята му носеха малко, но скоро изтичаха сроковете на арендите в някои участъци и един ден притежанието на тези земи щеше да го направи наистина богат в очите на благородниците от Западен Уелс, а междувременно все щеше да намери пари отнякъде…
Огъстин бързаше да се върне колкото може по-скоро в Дорсет, но му се наложи да преспи в Суонзи, за да се срещне с адвоката, който съхраняваше нотариалните актове, събираше наемите и се грижеше за всичко останало. Макар че той се оказа умен човек, юридическите въпроси рядко се решават бързо, а тъй като отгоре на това трябваше да наглежда и строителите, едва ли можеше да се очаква първото посещение на Огъстин в Суонзи да е последно…
Оттогава той прекарваше колкото време можеше при Мери в Дорсет, но му се налагаше непрекъснато да прескача до Уелс, където имаше толкова много работа — родил се беше под щастлива звезда, която сега му тежеше като воденичен камък на шията…


>> Глава 23

Да, известно е, че животът на богатите е изпълнен с неприятности, но и бедните си имат своите грижи. В Ковънтри, където зимата бавно отстъпваше на пролетта, Сил «е даваше признаци, че ще проговори, а когато майка му се опита да провери слуха му с помощта на тиктакащ часовник, оказа се, че вероятно от заушката е оглушал. Лекарят обаче я увери, че тъй като детето е малко (на октомври навършваше две години) и гнойта е изтекла, тъпанчетата щели да заздравеят, но трябвало много да се внимава да не настине.
Докато духаха мартенските ветрове, Нели държеше Сил вътре, макар стаята да беше влажна и без врата (само една саморъчно направена преграда го предпазваше да не падне по стълбите), но щом се затопли и нямаше голяма опасност от настинка, тя започна да го завива и изкарва с количката навън винаги, щом намереше време. И Нора често го вземаше — нахлузваше на главата му един от чорапите, с които брат й играеше футбол, така че напълно да му покрие ушите, защото и според нея чистият въздух щеше да се отрази добре на боледуващото бебе — разбира се, стига да не му духа на ушите.
През този сезон в Ковънтри семействата обработваха от сутрин до вечер отпуснатата им общинска земя, спирайки само да подклаждат огньовете, на които вреше обедната яхния с праз и пащърнак, току-що изровен от земята. Парцелът на Нориния баща беше по посока към Куинтън (надолу по улица Литълпарк, а после — по пътя за Куинтън) и Нора спокойно можеше да вози количката с малкия Сил дотам. Докато всички останали копаеха, той повечето време спеше, после тя го пускаше да пълзи на слънце или пък се опитваше да го научи да ходи. Освен зеленчуци за ядене, подбрани внимателно, така че да се появяват на» време на пазара (и мъничката леха на мама с лечебни билки, като зарасличе за изкълчено), баща й отглеждаше и нарциси. Често Сил се прибираше у дома все още миришещ на дим, стиснал в калното си юмруче един-единствен повехнал нарцис — «подарък за мама».
Разбира се, в наблъсканите един до друг парцели не беше така хубаво, както на полето, но скоро щеше да дойде време за пикници; орди дечурлига от бедняшките квартали на Ковънтри (не по-възрастни от Нора деца водеха по двадесет, тридесет, та и повече малчугани, някои от тях едва проходили) си напълваха джобовете със сандвичи и когато нямаше училище, прекарваха по цял ден из ливадите на Уорикшир. Преди век замиращият град се отдръпнал от древните си стени като спаружена ядка в черупката си; оттогава населението беше нараснало десет пъти, но границите на застроената площ почти не бяха се разширили, така че зелените ливади бяха близо до пренаселените бордеи и дори за съвсем мъничките не бе трудно да отидат там. Често тези шествия начело със своя Пъстър свирач (без свирка)* не се връщаха, преди да се стъмни; че какво лошо можеше да им се случи по селските пътища, по гори и поля, стига да внимават да не налетят на някой бик? По-добре там, отколкото да попаднат под конските копита по оживените улици или да се въртят край полите на майките си.
[* Легенда от немския фолклор. В град Хамели имало много плъхове. Общинският съвет наел вълшебния «шарен свирач» който надул своята свирка, повел пълчищата плъхове от града и те се издавили в реката. Но скъперниците управници не му платили и за отмъщение той отново засвирил със свирката си, след него тръгнали всички деца, изгубили се в планината и повече не се видели. По тази легенда Тенисън създава една от големите си поеми. — Б.пр.]
В тези случаи бебета оставаха, защото нямаше как да прехвърлят количките им през живите плетове или да ги влачат през разорани ниви. Но може би следващата година, когато Снл вече щеше да може да ходи…
Може би следващата година, след като възстанови нацистката партия… Но междувременно Хитлер трябваше да уреди някак да вдигнат забраната върху нея, като обещае добро поведение. Съгласиха се, но не защото повярваха на думите му; просто гледаха с презрение на злощастните нацистки остатъци; тъй като неговата тактика да скарва приятелите си беше дотолкова успешна, че повечето от тях сега го обичаха толкова, колкото се обичаха помежду си, и Хитлер не беше опасен.
За първото събрание избра Бюргербройклер — да му придаде повече драматизъм. Но не се появи почти никое от нацистките величия; Лудендорф, Щрасер, Рьом и Розенберг «е дойдоха, а Гьорияг все още беше в чужбина (и него изключиха от сметките).
Лотар присъстваше; седнал скромно в един ъгъл, видя как красноречието на Хитлер завладя верните му последователи — жените хълцаха, а доскорошните врагове се качваха на трибуната олюляващи се, облени в сълзи, и си стискаха ръцете. Но в края на краищата кои бяха «верните» последователи, ако не се смятаха разни долнопробни негодници като Карл, когото Райнхолд обичаше да дразни, и шепата младежи с навлажнени очи като самия Лотар? Единствените що-годе по-важни нацисти бяха Фрик, Есер и Щрайхер — прекалено дребни риби в сравнение с неявилите се.
Да, тези четирима отсъствуващи: Лудендорф, Розенберг, Щрасер и Рьом…
Първо Хитлер реши, че няма повече полза от стария пълководец — езическите глупости на Лудендорф се превърнаха в ненужна провокация срещу всички почтени християни (включително и Мюнхенското правителство). Но в такъв случай най-сетне трябваше да се погребе голямата му репутация, та да не вземе той да подкрепи друга партия и смъртта на президента Еберт даде повода, от който имаше нужда Хитлер. Той подтикна глупавия Лудендорф да се кандидатира за президент, знаейки, че това положително ще завърши с провал, а когато кандидатът не спечели дори един процент от гласовете, дойде време за «ЛУДЕНДОРФ: (_напуска сцената_, изпратен от присмеха на публиката).»
Розенберг… Хитлер знаеше, че той ще лиже ръката, която размахва камшика, стига да го напердашат както трябва; така и стана. Но с Рьом и Щрасер нямаше да е толкова лесно.
Грегор Щрасер, най-способният сред водачите, все още вярващи в «социалистическата» половина от Програмата на националсоциалистите — едър млад мъж, облечен с домашнотъкани бричове и черни вълнени чорапи, който въпреки доста нелепата тиролска шапчица, кацнала на главата му, приличаше на дъбов пън. Това беше човек твърде важен и полезен, за да мине без него, но пък прекалено честен, за да го държи близо до себе си. От друга страна, левичарските му идеи можеха да бъдат добре дошли в северната част на страната, където едва ли бяха чували за Движението, а Щрасер бе един от малкото нацисти с място в Райхстага… И Фюрера го заслепи с нов, почти самостоятелен пост, а не за първи (нито последен) път успя да приспи подозренията му. Така че и «ЩРАСЕР: (напуска сцената)», преместен в Берлин да проповядва Словото сред тънещите в невежество прусаци, и Хитлер се освободи от прекалено наблюдателния му поглед.
Четвъртият отсъстващ бе капитан Рьом — стар професионален военен с белези от рани по главата, счупен нос и чисто войнишки възгледи за света. Той обучаваше своите Щурмови отряди, както в армията, все едно че представляваха Нередовна териториална войска, докато на Хитлер му трябваха само улични побойници, подготвени не за военни действия, а просто да разтурват събранията на съперниците и да пазят неговите. Освен тава армията би гледала накриво на нередовна войска, която твърде прилича на нея — а за Хитлер спечелването на подкрепата на армията се беше превърнало в главна цел: никога вече нямаше да се озовава срещу армейските дула.
Рьом се обръщаше към Хитлер «а «ти» и не можеше да забрави, че някога го е открил, а е партията се отнасяше направо като с «граждански придатък» на неговите Щурмови отряди, ръководен от неговото протеже Хитлер, най-обикновен политикан… С това чашата преля — ако Рьом не се подчиняваше, трябваше да си отиде. Затова през април — след ужасен скандал — му дадоха пътя. Той връчи оставката си като командващ Щурмовите отряди, скъса всички връзки с партията и изчезна в чужбина да служи като наемник в боливийската армия. Така и «РЬОМ: (напусна сцената)» — поне за следващите пет години.
Лудендорф, Розенберг, Щрасер и Рьом… Хитлер остана единственият петел на бунището.

>> Глава 24

Архидякон Дибдън беше толкова зает с разни комитети и посещения, че на Джоан й оставаше много свободно време. Тя често ходеше в Мелтън, защото на Гилбърт му личеше, че не си доспива — имаше сенки под очите и тик на бузата — и се радваше на възможността да подремне следобед, докато тя чете на Мери.
Гилбърт «е ревнуваше Мери от Джоан, но не бе така с любимия брат на Мери. Нещо повече, Гилбърт настояваше Джоан да идва винаги когато пожелае, може би не на последно място затова че беше такова изящно създание («Като рядко творение на изкуството — казваше си той — или някакво девствено цвете.»)'. Освен всичко тя не се и опитваше да скрие своето възхищение от героичната му саможертва и това също много му харесваше у нея.
Колкото до Огъстин, като не се смята времето, прекарано до леглото на сестра му, той все повече и повече разчиташе на приятната компания на Джоан — излизаха на дълги разходки по хълмовете или приказваха насаме край огнището е къщата на архидякона. Но рядко говореха за себе си, защото Огъстин се беше влюбил — за съжаление по-скоро в миньорите от Южен Уелс. Докато Байрон бе възпявал гърците, а други романтични англичани са склонни да приемат за свои разни там чужденци (например албанските разбойници, сомалийските племена или ескимосите), Огъстин откри своите миньори и се влюби в тях; за друго почти не говореше. Във вените му течеше кръвта на уелски принцове (най-малкото бе добавил елементи на техния герб към своя), но всъщност тя беше по-скоро смесена, а образованието и възгледите му — изцяло на английски аристократ; така, от една страна, можеше да чувствува миньорите близки и това го правеше горд, че е уелсец, но в същото време те оставаха достатъчно далечни, та да му въздейства необичайният им чар.
Може да изглежда страшно, че Огъстин откри миньорите така късно. От топографска гледна точка долините бяха наблизо, но Огъстин едва ли бе виждал вход на шахта, защото обикновено минаваше по живописния път през Ландило и Брекън, а той заобикаляше целия промишлен юг — сякаш не съществуваше. Но адвокатът му в Суонзи живееше двойствен живот — през деня съставяше нотариални актове, а вечер дирижираше мъжки хор, който печелеше награда след награда и при последното си посещение го заведе на един от песенните маратони горе, край антрацитните мини. След концерта Огъстин преспа в миньорска къща и видя деветдесетгодишен старец със синя миньорска татуировка на лицето да танцува пред каменната плоча на огнището до късно през нощта, след като всичко останали бяха легнали. Дребното старче обичаше да пийва, но напоследък не ходело по кръчмите — откак проклетата полиция забранила да се танцува там…
На сутринта Огъстин обеща награда за следващото надпяване. Това и неговата приветливост му спечелиха едно спускане в шахта, а за младия мъж целият този начин на живот беше откритие. Бе потресен и оттогава използуваше всяка възможност да изучава живота на миньорите, понякога отиваше чак до долината на Ронда. Колкото до миньорите, макар и да е странно, те сякаш приеха Огъстин за свой, тъй както го бе приела онази американска Глутница.
Как говореха, как пееха и какви пиески играеха, о, не, не само с физическата си сила се отличаваха от другите, нещо като избраници, ако въобще има такива! Далеч неглупави, работили цял живот под земята, много от тях бяха придобили по някакъв начин не по-лошо, ако не и по-добро образование от неговото. Гордостта им… Тя го караше да се чувствува на свой ред горд, защото и той можеше да твърди, че е уелсец (макар и да принадлежеше към онази дълбоко презирана класа на «имотните»). Наистина така се възхищаваше от тях, че дори малките им слабости ги правеха само по-близки… Не е ли странно (така каза Огъстин на Джоан), колко негоден за всякаква друга работа е й най-опитният миньор? Безработният миньор може да легне по лице на земята и да се зарови като къртица на няколкостотин метра *в склона на хълма, докато Стигне въглищния пласт, после да се измъкне навън заднишком, теглейки със зъбите торбата с въглища (по този начин склонът става опасна пчелна пита), но ако се опита да скове две парчета дърво, същият този човек прави нещо, от което би се срамувало и дете…
Така минаваха седмица след седмица, докато Огъстин и Джоан опознаха Дорсет в радиус от петнадесет километра и двамата се редуваха (никой не би издържал сам на това) да прочетат целия Пруст на Мери.


>> Глава 25

И така Щрасер отиде на север и усилено заработи за Делото…
Президентските избори, които отърваха Хитлер от Лудендорф, се оказаха доста оспорвани за по-сериозните кандидати. Накрая с голям труд победи седемдесет и седем годишният фелдмаршал Хинденбург, а Райнхолд използува като претекст едно дело, което водеше в Берлин, и отиде да разузнае променената политическа атмосфера в столицата, където президентът нямаше работнически произход, а бе юнкер.
Един от неговите най-стари и способни приятели политици на север беше ветеранът «патриот» Арно Леповски. Предишната година, докато Хитлер все още се намираше в затвора и партията му беше забранена, граф Леповски бе работил съвместно с Лудендорф» Щрасер и Розенберг за скалъпваното на Volkisch Coalition* — същата, която осигури шепа места в Райхстага на разни анонимни нацистки останки, включително и на Щрасер; тогава Щрасер спечели уважението му — единственият нацист с бъдеще според него. Защото графът бе отписал Хитлер, смятайки го за човек без тежест, без качествата на водач.
[* «Народна коалиция» (нем.). — Б.пр.]
— Пъргав ветропоказател, който може да е полезен на юг, но войнишкият протестантски север не обича такива. Ако нацистите искат да спечелят някакво влияние, ще направят добре да забравят Хитлер и да заложат на Щрасер.
— Позволявам си да съм на друго мнение — рече Райнхолд.
— Случайно срещнах капитан Рьом тъкмо преди да отплава; косата ми настръхна, като ми разказа как се работи с Хитлер. Бедният Рьом така се развълнува, че белезите му пламнаха като петльов гребен! И най-дребния проблем трябвало да решава самият Хитлер, макар и в повечето случаи проблемите да възниквали поради собствените му колебания. Освен това дадеш ли му съвет, ще ти се присмее, а три дни по-късно съобщава точно същото решение, сякаш сам го е открил. Рьом даже се съмнява дали въобще главата на Хитлер е родила някога една-едничка собствена идея; всичките ги краде — паун, който се кичи с чужди пера — идеологическо плашило.
— Моите най-големи уважения — каза меко Райнхолд, — но не са ли такива всички водачи? Разбира се, имам предвид Цезарите, които стигат до самия връх, не принципните Щрасери, които печелят само нашето уважение?
Състареното и силно набръчкано лице на графа придоби насмешливо изражение, а в трезвите му сиви очи проблесна по-скоро веселие, отколкото убеденост.
— А какво ще кажете за натрапливата Велика идея, типична за истинския водач, за която той е готов да умре? Свръхчоведаката му воля, която кара последователите покорно да вървят като овце след неговия Велик идеал?
— Така казва Заратустра, а не уважаемият Леповски, който знае, че никой водач още не е успявал да принуди хората да вършат нещо против волята си. Само си въобразяваме, че е така.
— Продължавайте — рече графът, вече без да се усмихва.
— «Водачът», който разтърсва света, е точно какъвто го е описал Рьом: tabula rasa*, без каквато и да е собствена воля или мисъл, но има свръхчувствителен слух за онова, което потенциалните му последователи мислят и искат. Той трябва да го долови, преди повечето от тях да са го разбрали сами, и да го обяви за своя непреклонна воля — тогава, разбира се, те ще го следват като овце, защото вече подсъзнателно искат това.
[* Чиста дъска (лат.). — Б.пр.]
— Значи това е вашето схващане за прочутия «Fiihrerprinzip»* — рече замислено графът. — Избирателните урни на демокрацията са излишни, защото самият Водач е подвижна урна, с чувствителни уши, в които всеки пуска своя глас? Но съгласете се! Той е просто човек-ветропоказател, не е никакъв «Водач».
[* Принцип на фюрера (нем.). — Б.пр.]
— Ами непреклонната воля на вашия Водач?
— Но нали току-що му отрекохте каквато и да е собствена воля! — възкликна изумено графът.
— Отрекох само способността му да направлява волята си, силата й никога не съм отричал. Тази сила «а волята, която стадото не обладава, го кара да върви след него. То преследва целите си вяло, докато той преодолява всяко препятствие, застанало на пътя на едва доловими, неизречени и дори неосъзнати желания на стадото…
Но на Леповски вече му омръзна.
— Ние сме двама стари дърдорковци! — изсумтя той. — Хвърчим из облаците… Чакайте, откъде започнахме?
— Вие смятахте, че нацистите би трябвало да заменят Хитлер с Щрасер. Но мен ако питате, Хитлер няма да им даде такава възможност.
— Тези нацисти — така наречената «национална» партия, която е почти неизвестна на север, само с няколко хиляди членове, и то всички са се хванали за гушите… Мен ако питате, тъкмо Щрасер трябва да зареже нацистите и да се присъедини към някоя партия със значение. Нацистите могат да виреят единствено в обстановка на отчаяние и сега ще изчезнат, нали май свършиха Седемте гладни години.
— Да, съгласен съм, че по всички правила те вече би трябвало да изчезнат, и несъмнено щяха да изчезнат без Хитлер.
Старецът нетърпеливо махна с ръка.
— ХИТЛЕР, та Хитлер — до смърт ми омръзна това име!
— Твърде е възможно, но имайте предвид, че не го чувате за последен път! — Пророческият тон на Райнхолд срещна откритото недоверие, изписано по лицето на Леповски. — Сега той е безсилен, но няма ли как да ви накарам да разберете, че е първообраз на Водач — въплъщение на Платонова идея за «Водач», лишен от всичко нормално, човешко? — Леповски се опита да го прекъсне, но Райнхолд не го остави. — Помислете само докъде е стигнал, макар да е започнал от нищо — невежата, скитникът от бедняшкия приют, И не забравяйте, че съм следил сатанинската ловкост на всеки негов ход. Той вижда поне пет хода по-напред от другите. Но главното е, че в края на краищата непременно ще стигне до върха, защото — в последна сметка — никой няма да се опита да спре този свръхпроницателен ясновидец, който знае какво иска Германия. Това е повече, отколкото самата тя знае — и все пак й е съдено да го получи някой ден от него, колкото и да не й се хареса, когато го получи.
— Ако имате предвид простолюдието…
Но Райнхолд отмина това без внимание.
— То е плашило, на което придаваме голямо значение, а пък всъщност иска само хляб. Но помислете за германската средна класа, от която някога Хитлер е паднал в калта — и затова знае от какво всички те се страхуват до смърт. Представете си тайните желания и омрази на нашите солидни бюргери — дребни търговци и чиновници, нашите учители и лутерански пастори, нашите майстори занаятчии, нашите фермери — представете си този фройдистки кошмар, превърнат в реалност! Представете си идването на власт на този човек с бюргерско съзнание, ужасен от инфлацията и от всичко, което го е сполетяло през тези Седем гладни години, копнеещ за възможност да отвърне с, удар, без да се интересува на кого и за какво!
Графът присви презрително устни.
— Значи това ще осъществи вашият Хитлер! Но как ще го направи с толкова малко последователи?
— Вижте какво, трябва да свикнете да гледате на «малкото му последователи» по-скоро като на първите болни от чума, отколкото на някакво си малцинство.
Райнхолд направи каквото бе по силите му, но не успя да убеди по-опитния граф. Защото графът беше по-възрастен и бе отдал цял живот на националната политика; той просто нямаше как да не гледа на остроумния си млад приятел като на любител, който отгоре на всичко идваше от Мюнхен и беше склонен да взема за лебед всяка баварска гъска. Самият той прусак, в душата си Леповски неизменно вярваше, че прусаците са народ господар. Райхът беше «федерация», но Прусия си оставаше два пъти по-голяма от всички тези бивши кралства, княжества и херцогства, взети заедно, а националната политика цъфтеше само в Берлин и никъде другаде. Един бъдещ водач на нацията, който половината си живот се мотае в смахнат град като Мюнхен, си губи времето; дойде ли в Берлин, ще трябва да започне всичко отначало.
Политик, който не знаеше този факт, не знаеше почти нищо, затова баварецът Щрасер постъпи най-разумно (каза графът), като се премести при първия удобен случай в Берлин, оставяйки умопобъркания Хитлер да кукурига в собствения си заден двор.


>> Глава 26

Хитлер, Щрасер… Какво значение можеха да имат за Ковънтри тези далечни съперници?
Тук беше настъпил Сезонът за пикници. Ако отминеш общинските парцели и тръгнеш по пътя за Куинтън, след около два-три километра стигаш до редица тополи, които сякаш охраняват Куиятънския вир, а там започват седемте Елисейски полета, наричани общо Пущинакът; има ромолящ ручей и корито с вода за овцете, и — о, чудо на чудесата! — двукопитно магаре! Ручей, където буйно растеше пореч и дори иглика (която не се среща често в земеделския Уорик, защото не може да вирее на орна земя). На по-сухите места растяха камбанки, чехълче и заешки уши, по влажните — незабравки. Имаше дървета за катерене, храсти за игра на жмичка, по-късно щяха да узреят лешници, дори орехи и бодливи испански кестени.
Разбира се, Пущинакът беше любимото място за Норината орда, но тук имаше една ливада, където никой не ходеше, макар и да бе застлана с килими от бледорозова горва (или както казва уорикчанинът Шекспир «с красоти»*). Това беше седмата ливада по посока към Багинтън, там, където Куинтънският поток се влива в река Соу, от която страняха, страхувайки се от сигурна и ужасна смърт. Защото под привлекателните блатници и папури имаше бездънно тресавище и всяко поколение деца изкарваше ума на следващото с разкази за това как то може да те погълне дори само ако надникнеш от храстите.
[* Шекспир, Избрани комедии, стр. 209, прев, В. Петров. — Б.пр.]
Сега е Мелтън цъфтяха лалетата, а освен това бяха докарали количката на Мери (метално съоръжение, което се придвижваше на пневматични гуми, със скрити меки подложки за тялото и небиещи на очи каиши), така че щяха да я извеждат на открито. Това голямо събитие се отложи на два пъти поради поройни дъждове, от онези, дето пълнят язовирите и напомнят повече за зимата, отколкото за пролетта, но най-сетне слънцето грейна в стаята й и всичко заблестя от него. Докараха количката, а сестрата и Гилбърт я вдигнаха и наместиха в нея.
Но след толкова време на легло, откъдето се откриваше ограничена гледка, Мери беше започнала да вижда нещата някак сплеснати, сякаш рисувани на картина, като двуизмерния свят, който вероятно вижда прикрепената към скалата морска анемония, та перспективата рязко се измени дори от преместването й с половин-един метър и познатото обкръжение стана внезапно и зловещо, триизмерно… Отгоре на това още щом тръгнаха, всичко наоколо се раздвижи и неспокойно местещите се край нея предмети я накараха да се почувствува така замаяна, че копнееше да спрат количката. Ако не се срамуваше много, щеше да ги помоли да я върнат в леглото и да я оставят завинаги там, а й предстоеше и по-лошо — когато я изведоха от стаята, насреща й започнаха да се носят врати, които се разширяваха тъкмо навреме, за да я погълнат (както не беше в състояние дори да обърне глава заради подплатената желязна яка). После отведнъж се намери на открито — излязла на бял свят като новородено бебе от утробата — и всичко продължи да се променя и да се мести — статуи и дори дървета се движеха в далечината, а после напълно изчезваха от погледа. Твърдо си каза, че се движи тя, а те стоят на едно място и въпреки всичко при това движение, в което не участвуваше тялото й, защото не се подчиняваше на волята, тя се почувствува смъртно изплашена и повече не можа да овладее паниката си.
Гилбърт услужливо спря количката на една от тесните пътечки между малките квадратни лехи с лалета и чемширен бордюр. Тогава бясно въртящият се калейдоскоп отведнъж изчезна и светът стана смислен и неподвижен, а тя седеше под непривично яркото слънце, загледана право напред в цветовете и формите на безбройните лалета пред себе си. Впи очи в тях, сякаш никога преди не бе виждала лалета; и наистина, никога преди лалетата не бяха й изглеждали така действителни…
Поли се въртеше наоколо и донесе великолепно шарено лале е къдрави ръбчета на цвета — широко разтворено, листенцата му почти готови да паднат. Поднесе го на Мери, но толкова близко, че почти закри лицето на майка си. Така слънцето заблестя в очите й през зелените жилчици, които прорязваха това прозрачно алено, и сега, когато толкова малко от тялото й беше нейно, струваше й се, че сякаш самата тя е това лале.
Нещо повече, веднъж разкъсала старите си окови, скоро дори тези поля и храсти — тези градини, докъдето й стигаха очите… С две думи не бяха минали много месеци, откакто «всеки милиметър от главата до петите й» бе нейно тяло, но сега всеки милиметър от темето на Мерината глава до върховете на Мерините _дървета_ ликуваше, че е жива…
Разбира се, с течение на лятото на тази възторжена гледка беше съдено да избледнее и да се превърне във всекидневие.
Междувременно лятото на 1925 г., изглежда, щеше да докаже, че Леповски е бил прав — Хитлер сякаш се задоволяваше да изчаква в Бавария, докато Грегор Щрасер (към когото вече се беше присъединил още по-радикално настроения брат Ото) вече бележеше определени успехи на север: там лявото и май патриотично Евангелие на Щрасер печелеше привърженици главно сред ентусиазираната идеалистична младеж. Където и да проповядваше, той основаваше нацистка група и скоро имаше достатъчно нацисти от новата северна порода, които отправяха погледи към Берлин и очакваха оттам заповеди, така че колкото и неуморни да бяха двамата братя, вече имаха нужда от помощ.
В Бавария Грегор Щрасер имаше за свой довереник младеж на име Хайнрих Химлер, предана душа и много способен личен секретар, на когото пречеше прекалено едностранчивата му мисъл. Например по въпроса за евреите Грегор каза веднъж на брат си: «Всяка вечер, преди да си легне, нашият Хайнрих гледа дали под леглото му няма евреи». Необходим им беше човек, който да може да си служи и с перото. От мюнхенския «Беобахтер» на Розенберг се продаваха едва към петдесет екземпляра сред билионите читатели от столицата; северните нацисти имаха нужда от свой вестник, който да поддържа радикалната линия на Щрасер… Затова се отказаха от Химлер като притежаващ повече амбиции, отколкото ум, и привлякоха човек, който бе негова противоположност. Това беше един двадесет и осем годишен рейнски младеж от работнически произход, при това окичен с академична титла и надарен едва ли не с прекалено много въображение, автор на такива дивашки романи и пиеси в стихове, че не можеха да бъдат отпечатани или поставени на сцена, някои прекалено засукани за литературата идеи могат да се приемат за истини, ако са поднесени като факти. Ото и гаулайтерът Кауфман се срещнаха с него — той направи и на двамата силно впечатление. Бедният млад мъж като че ли имаше деформирани по рождение крака и беше почти джудже, но с достатъчно голяма черепна кутия, а и с големи умни и нежни като на жена очи; освен това присъщата на джуджетата нужда от обич и симпатия у него биеше на очи.
С красивия си глас и отровно перо» младият доктор Йозеф Гьобелс изглеждаше достоен най-малкото за дребна служба в кантората на Кауфман, съчетана с журналистическа работа с братята Щрасер.


>> Глава 27

Лятото на 1925 г. беше наистина забележително; рейнското лято, когато Гьобелс се присъедини към нацистите, мелтънското лято, когато Мери действително започна да се възстановява, лятото на Западен Уелс, когато Нютър Лантъни се снабди с нов покрив, и незабравимото лято на Ковънтри, когато подът се продъни и Нора падна.
В събота всички на ул. «Кланица» се угощаваха с пържено месо, защото в събота храната на пазара бе евтина и голямо парче месо можеше да струва само девет пенса, а за шест пенса ти даваха огромна риба треска. След тази оргия натъпкваха децата със седмичната им доза (една седмица сладник на прах, на следващата — сяра със захарен петмез), за да им се прочисти кръвта. Това беше и вечерта за къпане. Във всяка къща затопляха котела с вода; по-малките деца се къпеха по две, а по-големите едно след друго в коритото пред кухненската печка, после ги прогонваха в леглото, за да дойде ред на родителите. Но това лято Нора се промени някак; като че ли не искаше да я гледат, като се къпе, затова тази вечер отнесе коритото горе, а братята й замъкнаха там кофите с водата. Тогава Нора се съблече и седна да се сапунисва самотно и величествено като дама.
Но щом излезе от водата, престана да е дама — дойде й още претенциозната идея да се превърне в една от голите статуи, които стърчат из обществените паркове. Но те бяха винаги на пиедестали (за да не ги достигат невъзпитани момченца), затова се покатери на семейния скрин и се изсуши, като заемаше съответните пози. Всичко вървеше добре, докато някой не й подвикна да побърза и тя скочи от скрина — тогава изгнилият под се продъни под нея. Момичето падна през тавана в кухнята и се приземи, обвито в облак прах, върху купчина мазилка. Нора наистина се разкая (следващия път, когато отиде на изповед, щеше на всяка цена да се покае за своята суета). Всички се заловиха да разчистват, а на другия ден баща й поправи тавана, но му трябваше цяла седмица, докато изпроси подходящи парчета дъски, за да поправи й пода горе. Дупката си стоеше така известно време.
Това сложи край «а къпането горе, но не и на самата история. Нито една от къщите не беше разделена на спални, но в Норината имаше окачени стари памучни покривки за легло, които разделяха горния етаж на «стаи»; нейната беше в единия край на помещението, после — родителите й, а в другия край се намираха момчетата, всяко със своя креват — нещо почти непознато на уличката, където повечето деца спяха щастливо накуп. Дерек опъна тайно канап по пода и закачи единия му край на големия пръст на крака си, а Нора — другия край на своя, така имаха възможност да поддържат телеграфна връзка.
Три нощи след като подът беше окончателно поправен Нора се събуди от такова силно дърпане, че за малко да й изскубнат палеца на крака. Внимавайки да не смъкне завесите, тя се шмугна безшумно под леглото, където спяха родителите й, и се измъкна най-сетне между Дерек и Чарли. Двамата бяха пъхнали глави под завивките и когато им прошепна: «Какво има?», Чарли глухо отвърна: «Ду-духове!» Нора се вкопчи в ръката му и се ослуша, после бързо занарежда молитви, защото се чуваха странни звуци — сякаш нещо тичаше по пода… Но луната светеше силно и там нямаше нищо… После се чу ужасно приглушено мяукане и Нора се хвърли в леглото върху Чарли — после скочи оттам и събуди майка си.
Все така се чуваха тези невидими ситни стъпки… Мама се сети, че сигурно е нещо, което тича под пода, по тавана на кухнята и под тях. Татко извади една от дъските, които беше сложил само три дни преди това, оттам изскочи котка и се стрелна през прозореца. Сигурно е преседяла затворена поне три дни, но едва ли някога е била по-тлъста и загладена след изобилието от мишки, които бе намерила там.
Ирландско-католическата вяра на Нора беше проста, но засега й служеше да се справя с промените и събитията, на които се натъкваше в земния си живот. Вярата на атеистката и хуманистката Мери беше също така проста, но безполезна в сегашната й беда. Тя не вярваше, че има бог, когото е, разгневила, за да я накаже така; нито пък вярваше в съдбата, та да се почувствува онеправдана от нея. Нямаше кого да обвини, просто й се беше паднало да се превърне в самотна черепна кутия без тяло, при това тя приличаше повече на магичната говореща «Бронзова глава» на Брайтбейкън*, отколкото на псалмопеещо херувимче. Но «Времето мина», казала Бронзовата глава, изтърколила се по собствена воля на пода и се счупила… Дори и сега Мери можеше лесно да умре, стига да престанеше да се бори, а положително не би могло да има кой знае каква полза от това да продължава да съществува… Но противно на здравия разум, предпочете да се бори, нещо в нея бе по-силно.
[* Роджър Бейкън (ок. 1214-1294 г.) — английски философ» естествоизпитател и монах. — Б.пр.]
Все още бе лято и навсякъде в къщата или из градините, където имаше ниски стъпала, поставиха наклонени дъски, защото тя вече напълно владееше ръцете си и можеше да се придвижва сама с количката (така болногледачката Гилбърт остана донякъде без работа). Мери не даваше да й помагат, вече се дразнеше от прекаленото внимание, защото подозираше, че я съжаляват, а съжалението не можеше да прости. Сякаш наистина беше решена да внуши на всички колко малко се различава от тях — само по това, че където те се придвижваха на крака, тя се придвижваше на колела. Бедният Гилбърт дори не смееше да се наведе за изпуснатата книга, защото Мери имаше специални щипци (чиито магнитни върхове бяха в състояние да вдигнат и игла).
Огъстин и Джоан все така бяха непрестанно с нея. Джоан бе невероятно мила и добра и Мери я обикна, но тя имаше да се грижи за овдовелия архидякон, а дори и Огъстин трябваше да се оправя с покрива в Уелс — както Мери често и направо нелюбезно им напомняше. И двамата се стараеха да я убедят, че идват само за собствено удоволствие, но Мери не им вярваше.
По едно време Джеръми се върна у дома за края на седмицата. По общо споразумение и Двамата започнаха да я задяват пред него и да му разказват колко лошо се е държала напоследък с всички, които я обичат. Но Мери не се разкая и им го върна с думите:
— Не забравяйте, че преживях второто си детство, сега пък вие ще трябва* да понасяте втория ми пубертет.
— Боже мили! — простена Огъстин. — Като че първото не бе достатъчно непоносимо.
Тогава Мери опули очи и най-сетне истината излезе наяве.
— Работата е там, че и двамата сте прекалено зависими от мен. — Огъстин онемя. — Всеки трябва да си има свой живот и няма да допусна да се превърна в оправдание, че не си уреждате живота.


>> Глава 28

И двамата щрасеровци бяха радикали и поради тази причина работеха в нацистката партия. Но ако някой се опиташе да притисне Хитлер на тема «партийна политика», той се изплъзваше като змиорка, защото само по този начин нацизмът можеше да привлича, независимо от класова принадлежност и религиозни вярвания и дори независимо от всевъзможни вкусове и убеждения, да привлича и богати, и бедни. Това докарваше до полуда радикално настроените братя Щрасер и в късна есен те успяха — поне веднъж — да накарат партията да изложи политическата си линия.
За конкретен повод послужи въпросът дали множеството бивши царски семейства би трябвало да се радват на предишните си имоти — тъкмо един от онези проблеми, които носят разцепление и Хитлер никога не би се докоснал до тих, ако Щрасеровци не го бяха принудили да вземе отношение. Защото те свикаха «среща на водачите на северните нацисти» и там, в един хановерски апартамент, където тютюневият дим почти скриваше опушените пердета и аспидастрите на прозореца, тъкмо когато се готвеха да приемат искане за експроприация, изпратеният от Хитлер Федер стана да възрази: хер Хитлер (бог да го пази!) бил нарекъл експроприацията еврейско мошеничество, с което партията не бивало да има нищо общо… При което някой си Руст удари с юмрук.
— Тогава предлагам да изхвърлим тоя келяв буржоа хер Хитлер от Партията!
Сензация, бурни ръкопляскания; лично Грегор трябваше да се намеси като председател и да посочи, че изключването на Хитлер е извън компетенцията на настоящото събрание, Хановер трябваше да се задоволи с по-мекото: «Хитлер може да казва каквото си ще, но същото можем и ние, той да не е непогрешим като папата!» Така че първоначалната антироялистка програма бе приета и още доста от Щрасеровите предложения, което Хитлер едва ли щеше лесно да преглътне.
Това беше открит бунт — опашката Щрасер заявяваше твърдото си намерение да се наложи над кучето, но кучето дори не изквича. Когато Хитлер не смаза с цялата си тежест бунтовниците, Графът провъзгласи:
— Знае, че е загубил и е само въпрос на време Щрасер да поеме ръководството.
Но Райнхолд не се остави да го убедят.
— Питам се какво ли им готви Хитлер? Готов съм да се обзаложа, че хубавичко ще ни изненада.
Хитлер им готвеше ново събрание на юг, в Бамберг, което преобърна всички постановки на Хановер и свърши с любовна прегръдка между Хитлер и «милия ни Щрасер».
«Кучето, което дори не изквича» напомни на Райнхолд, този верен почитател на Конан Доил, за «кучето, което не лаело нощем» и по този начин даде в ръцете на Шерлок Холмс най-важната улика.
— Моите най-големи уважения, но вие съвсем не разбирате този човек! Смятате, че Хитлер трябва да отстъпи или да реагира като човек, който се бори за живота си, а той вместо това не прави нищо… Не ви ли предупредих, че той вижда играта пет хода по-напред от останалите?
— Едра ли е кой знае каква хитрост да свика събранието си там, където можеше да се очаква от север да дойдат само Щрасер и онзи мухльо Гьобелс — отвърна сухо Леповски. — Изненадан съм само, че Щрасер падна в клопката.
— Драги ми Уотсън (графът остана малко изненадан от странното обръщение). — Не сте схванали същността — той е разбрал, че това не е истински бунт, че никой не оспорва мястото му на водач, а само нескопосан опит да бъде принуден да възприеме малко по-леви идеи.
— Но…
— На Щрасер му липсва смелост. И той е като Рьом, който подаде оставката и изчезна в чужбина, вместо да изпрати своите убийци да отмъкнат Хитлер някъде и да му видят сметката. Такива са всички тези нацистки «водачи» — готови са да се дерат като котки помежду си и за второто място, но само Хитлер иска да е първи. Имаше такъв състезателен кон, готов да препуска почти глава до глава с победителя, но никога не го изпреварваше и на косъм.
— Сигурно доста ви е струвал тоя кон — промърмори Леповски.
— Щеше да ми струва, ако не залагах предпазливо… Но да се върнем на Хитлер. Суматохата около политическата линия нямаше значение, важното беше, че Грегор, рибарят шампион, изпратен лично от Фюрера да лови хора, му докладва: мрежите вече се препълват и има опасност да се скъсат — крайно време е да приберем улова.
— И все пак ми казаха, че в Бамберг са спорили до побъркване за политическите си различия, преди линията на Щрасер да загубя при гласуването.
— Политическата линия! — възкликна неприязнено Райнхолд. — Там е главната слабост на Щрасер. За Хитлер тя е само средство да получи надмощие над някои хора и е напълно излишна, щом престане да му върши работа. Разбирал е също като вас, че тук Щрасер вероятно ще направи по-добро впечатление от самия него и затова го е изпратил. Най-хубавото на цялата работа е, че са се проповядвали свръхрадикалните идеи на Щрасер, които Хитлер никога не е подкрепял, и след като те са изпълнили предназначението си да привлекат ордите неплатежоспособни, Хитлер е напълно свободен да се откаже от тях, преди да започнат да се тревожат богатите. Но единственото бъдеще, което виждам за Грегор, е все така да разорава и засилва нови ниви, които Хитлер ще жъне, докато бедният стар работен кон вече не е полезен, та тогава ще го изпратят в кланицата, също като Лудендорф.
Граф Леповски се позамисли.
— Това ще да е прозрял онзи кривокрак Юда с големите хитри кестеняви очи, защото както разбрах, в Бамберг не си е отворил устата да подкрепи господаря си и напоследък служи покорно на Хитлер.
— Гьобелс знае къде е мекото на хляба. Той говори само когато е сигурен, че ще му ръкопляскат и по-скоро ще си отреже езика, отколкото да подкрепи губещата страна.
Леповски се обгърна мълчаливо към печката и плю.
След примирието, скърпено в Бамберг и скрепено с прегръдката На Хитлер около врата на непокорния Щрасер, когато приказливият Гьобелс внезапно онемя, Щрасер оставаше свободен да говори каквото си ще, стига това да носи гласове на партията, но беше принуден да се откаже от всякакви опити да диктува партийната линия. В замяна го обявиха за главен официален говорител на Единната и неделима нацистка партия на север. Накратко, мрежата не се скъса и невероятният улов на Щрасер беше успешно прибран — от Хитлер.


>> Глава 29

Тази есен Мери настоя да спи отново горе като всички останали и Гилбърт трябваше да сложи асансьор, и то такъв, че тя сама да може да го управлява. Работниците го монтираха безкрайно дълго; докато свършат, наближи зимата. Краката й бяха много изтънели, но в замяна на това ръцете й станаха необикновена силни. Прикрепиха нещо като трапец, с помощта на който можеше да става и да ляга в леглото без чужда помощ; не се мина много време и ръцете й станаха силни като на орангутан — така че дойде ден, когато крехката Поли взе да се дърпа от майчината си прегръдка.
Мощните ръце тласкаха количката много по-бързо, отколкото би могъл да ходи човек с краката си; волю-неволю оставиха Мери да се придвижва вече сама. Ставаше все по-буйна и болногледачката едва не загуби и малкото ум, който имаше. Към декември Мери установи, че с количката може да се изкачи по рампата и в конския фургон. Този свой подвиг запази в тайна и тъкмо една година след деня на падането си нареди да я закарат с фургона на Ловния сбор в Тотърсдаун. Там водителят на висок глас приветствува «Храбрата женичка — куражлийка!», макар в себе си да смяташе (както и повечето останали), че да размахваш въже в къщата на обесения е проява на много лош вкус, а и буйните коне очевидно споделяха същото мнение, особено когато управляваната от Мери количка заподскача по чакълената настилка на Тотърсдаун.
И тъй, свършваше още една година. Джеръми писа, че нямало да може да си вземе отпуска за Коледа (в новите му чиновнически задължения влизаше и това да спи в Адмиралтейството, така той спестяваше наема за квартира), но очаквал да му я дадат за Нова година. Вечерта на Нова година баща му отслужи всенощно бдение, а Джоан и Джеръми вечеряха в Мелтън, за да изпратят тази злополучна година заедно с Мери, Огъстин и Гилбърт.
Първите четирима положиха най-големи усилия, но петият сякаш бе решен да поддържа мрачна атмосфера. Джеръми им каза, че от него се изисквало винаги да е на разположение дори нощем, готов да вземе решение и да издаде заедно с дежурния офицер съответни заповеди, ако (да речем) целият кралски флот се преобърне и потъне в тъмното, или пък бунтовници измъкнат някой главнокомандуващ по пижама от леглото му и го обесят на нока…
Гилбърт намекна, че каквито и заповеди да издаде Джеръми, те вероятно ще влошат положението и Джеръми гордо се съгласи с него. После се впусна да обяснява, че дори на фаянсовото му нощно гърне имало цветния герб на първия лорд на Адмиралтейството — котва с увито около нея въже — и много точно отразявало собственото му положение, защото гърнетата на адмиралите били от най-фин порцелан с позлатен герб и така надолу по стълбицата на флотското интендантство, докато се стигне до «Нощни гърнета, керамични, обикновени» (за личния състав) и дори «Нощни гърнета, гумени, за лунатици…»
Но Гилбърт така и не се развесели. И наистина, след като вторият му меден месец очевидно приключваше, както първият, той бе олицетвореше на печал, ако не се смяташе забележимата промяна, която настъпваше, щом заговореше с Джоан. Мери изглеждаше страшно напрегната, носеше се с количката около масата с повод и без повод, а след като вечерята приключеше, обикаляше непрекъснато малкото си стадо в приемната както овчарско куче, което събира овцете. Освен това, щом се спираше на едно място (рядко), говореше само за политика и за нищо друго. Гилбърт не отвръщаше — избягваше темата, тъй както отказал се от пиенето пияница се дърпа от бутилката джин. Но нетактичната Мери продължаваше…
Като че ли 1926 г., никога и нямаше да настъпи, нито пък Уонтидж щеше да донесе пунша.
— Тя иска той да се махне — рече Джоан, когато двамата с Джеръми си тръгнаха с велосипедите в тъмното.
— Да се присъединя към другите уестминстърски майстори певци? Вероятно си права.
— Мери е разумна жена. Тя знае какъв ад очаква и двамата, ако в края на краищата той не отиде.
— А ти по-добре внимавай — заяви направо племенникът на леля би. — Нашият светец Гилбърт ти е хвърлил око.
Известно време въртяха мълчаливо педалите, докато Джеръми не добави:
— Мери не пропуска почти нищо…
— Да — рече Джоан без особена връзка. — Видя ли колко по-добре изглежда старият Уонтидж, откак Мери забеляза, че гушата му се е увеличила и го накара да се оперира?


>> Глава 30

Мери беше предпазлива; тя така и не предложи открито на Гилбърт да се върне към политиката, само непрекъснато говореше за нея и се интересуваше от последните политически клюки. Скоро го подтикна да започне отново кореспонденция с видния либерал сър Джон Саймън и две-три седмици след Великден покани Големия човек на гости. Макар и твърде зает със съдебните си дела, Саймън прие. Огъстин си беше у дома в Уелс и след вечеря сър Джон и двамата други либерали, които им гостуваха, се оттеглиха в кабинета на Гилбърт.
Времената наистина бяха критични, защото беше април 1926 г. и ставаше все по-вероятно обявяването на обща стачка в подкрепа на миньорите. Преди войната въглищата бяха едно от основните износни пера на Великобритания и от тях някои натрупаха състояния, но сега мините не бяха така рентабилни и собствениците настояваха за по-ниски надници и по-дълъг работен ден. Обща стачка можеше да избухне още предишното лято, но в последна сметка Болдуин я предотврати, като отпусна деветмесечна субсидия — според него съвсем достатъчен срок въгледобивната промишленост да уреди проблемите си, но деветте месеца вече изтичаха, без да е направено нищо, и той категорично отказа да даде нова субсидия. Положението наистина изглеждаше опасно. Никой не знаеше де какво може да доведе една обща стачка, но повечето се бояха от най-лошото; почти им се виждаше невъзможно Великобритания, все така да избягва вируса на революцията, който след свършването на войната зарази континента, също както през 1918 г. епидемията от испански грип все пак пресече Ламанша. Комунистическата партия във Великобритания беше малобройна, но явно подготвяше добри кадри, които работеха тайно и изостряха отношенията между работници и господари винаги когато им се удадеше случай. Повечето техни ръководители бяха вече в затвора, но никой не знаеше доколко в действителност се е развило комунистическото движение…
Така че тази вечер в кабинета се чуха достатъчно песимистични приказки, но Гилбърт намери, че Саймън е «забележително спокоен и трезвомислещ» (поне така каза на Мери после, докато я завиваше да спи) «в едно време, когато Чувствата надделяват над Разума». Защото Саймън категорично отказваше да изпадне в паника. Нека останалите треперят при мисълта за предстоящата кървава баня, нека Карл Маркс се тревожи в хайгетския си гроб, ослушвайки се да чуе най-сетне тропота, на британските двуколки на революцията — тази вечер бившият Главен прокурор проявяваше склонност да изразява само твърдото си убеждение* че общите стачки са незаконни. Нещо повече, може би наистина смятал за свой дълг да вземе думата в Парламента, за да наблегне на това, тъй като му се струвало почтено да предупреди бедните, че срещу тях може да се заведе граждански иск за намесените щети.
Гилбърт го помоли да обясни по-точно, при което Саймън посочи, че Общата стачка ще накара хората да прекратят работата си без предварителното предупреждение, което се изисква според договорите им. Те наистина трябва да разберат, че ако работодателите решат да заведат дело, ще има присъди; но дали членовете ма Генералния съвет, на профсъюзите, които ги подстрекават, разбират, че така рискуват и последното си пени? Освен това, ако се тълкува строго Законът за трудовите спорове от 1906, дори при така наречена стачка «в знак на солидарност», един незамесен пряко профсъюз не може да претендира за неприкосновеност на средствата си, да не говорим за Обща стачка; тя не би могла да се определи като истински трудов спор, тъй като няма да е насочена срещу някой конкретен работодател, а открито ще има за цел през главата на Парламента да изтръгне от държавната хазна субсидии за миньорите. Сър Джон нямал намерение да използува толкова силни думи в публичното си изказване, но в частен разговор би могъл да сподели, че такъв опит да се принуди Короната да направи нещо, с извънпарламентарни средства, с други думи със сила, независимо дали въоръжена, или не, можело да се нарече само «бунт».
Но прекалено заетият сър Джон все отлагаше своята реч и когато в полунощ на 3 май понеделник, преговорите, водени от търпеливия Болдуин, най-сетне се провалиха, Общата стачка започна.
Всички се сплотиха зад честния донкихот Болдуин, човека, който според тях не обичаше каквито и да е сблъсъци (всъщност нали през юли миналата година го осмяха тъкмо затова че отстъпи), сега изправен пред събития, които нямаше как да не доведат до сблъсък. Болдуин се позоваваше на конституционния принцип — да се отстъпи пред външен натиск би означавало да се погребе парламентарното управление и дори Томас (ръководителят на железничарите) беше отговорил, че ако се постави на карта конституцията, «тогава бог да е на помощ на Великобритания, освен ако правителството не спечели!» — и беше напуснал Камарата на общините със сълзи в очите.
Болдуин прочете по радиото прочувствен апел към нацията и хиляди се редяха по цял ден на опашка да се запишат в Славната армия на стачкоизменниците… Та как нашият Цинцинат* да се мае все още край ралото? Необходим ли беше и доста откритият намек на Мери, че сега било време всички честни хора да помогнат на родината? Наистина оставаше нерешен «неудобният въпрос» — дали тръгналата по неверен път Либерална партия все още заслужаваше неговата подкрепа, но какво значение имаше това в момент като сегашния, когато Всичко беше за Държавата и Никой не мислеше за партията?
[* Луций Цинцинат (р. ок. 519 г. пр.н.е.) — римски политически деец, който скромно живеел на село, бил призван да поеме императорската власт, но после отново, се върнал при ралото си. — Б.пр.]
Но Саймън се бавеше и не произнасяше речта си. Гилбърт трябваше да настоява пред него да говори и позовавайки се на конституцията, да докаже, че тава е (незаконно нанесен удар срещу Общото благо от една фракция.
Предполагало се, че Лойд Джордж подкрепя стачниците, защото смята, че ще спечелят, тава обаче би трябвало да му струва най-сетне загуба на партийна подкрепа, така че, след като Аскуит влязъл в Камарата на лордовете, ако Саймън изиграел както трябваше картите си… И наистина, ако съвестта на Гилбърт му позволяваше въобще да остане в Либералната партия, то «най-доброто, което можеше да направи, бе да се свърже със Саймън.
Мери вече открито го подтикваше да замине все пак, но в решителния момент Гилбърт чувствуваше някаква странна неохота да изостави грижите за капризната си съпруга и да отиде, защото, също както и порокът, добродетелта може да се превърне в изненадващо труден за преодоляване навик. Но в края на краищата (макар и едва на сутринта във вторник, 6 май) даймлерът потегли за Лондон и в него бяха Гилбърт и толкова бидона с бензин, колкото можеха да се поберат; струваше му се по-безопасно да го закара Тривет, от колкото някой любител.
Докато се тръскаше в даймлера, тон мислеше за Болдуин — превърнал се за една нощ в баща «а нацията, на чиято справедливост и честност дори и лейбъристите почти разчитаха. Той (мислеше си Гилбърт) наистина се разви на поста си. Малко хора напоследък си спомняха как се бяха изненадали, когато кралят избра неизвестния Болдуин вместо великия, лорд Кървън, да застане начело на правителството на. Негово величество на мястото на смъртно болния Бонър Ло, Дори тогава този човек сякаш не бързаше да повлияе на общественото мнение в своя полза, а без много шум показваше, че слага край на всички лойдджорджовски ходове в държавните дела.
Болдуин… Не можеше да му се отрече известна широта на възгледите — когато Чърчил напусна либералите, той го прие в своята партия, дори го назначи министър на финансите.


>> Глава 31

Едва ли е имало много британски министър-председатели, които да са били толкова неизвестни на обществеността, колкото Болдуин, когато се нанесе на Даунинг стрийт.
Една сутрин преди по-малко от година, по времето, когато Джеръми все още беше «послушник» в Ордена на държавните служители, Огъстин се отби в Адмиралтейството, решен да го измъкне оттам. Огъстин беше член на клуба «Пътешественици» (не че го посещаваше често, но семейството му винаги бе членувало в него), който се набираше недалеч, затова покани Джеръми да се разходят и да обядват там. На влизане Джеръми го сбута:
— Я виж кой е тук!
Единственият, който привлече погледа на Огъстин, беше седналият на една близка маса типичен уелсед, с полузатворени насмешливи очи и нос като човка; имаше внушително, но в същото време приятно лице на човек на средна възраст, извеждаше проницателен и хатър като лисица.
— Е? — попита Джеръми после, докато пиеха кафето. — Разкажи ми за този виден пътешественик от твоя клуб. — Огъстин поклати глава. — Не знаеш дори кой е той? — Огъстин отвърна с «не». — Не би ли могъл да предположиш?
— От някоя миньорска долина на Южен Уелс. Повечето там са умни, но този сигурно е имал нещичко в повече, което е необходимо, за да избяга в Лондон и да си намери топло местенце.
— Теле! Това е само «еди-кой си», най-обикновено Eminence grise*, имах предвид другия.
[* Сиво величие (фр.). — Б.пр.]
Доколкото Огъстин си спомняше, човекът насреща можеше да бъде само делови мъж от Сити, най-вероятно глава на допотопна семейна фирма. Сякаш си спомняше това ъгловато, плоско, жълтеникаво лице с унили очи, малко смачкан нос и широка жабешка уста, но човекът изглеждаше така солиден и скучен, че трудно можеше да си представи какво свързва тази несъвместима двойка…
— Това беше Стейли Болдуин!
— Коняк!
— Не, благодаря, иначе ще хъркам прекалено силно в службата и ще събудя останалите. — Джеръми погледна часовника си.
Докато слизах по стълбите към Пал Мал, Огъстин поднови темата.
— Политиката винаги е привличала второстепенни личности, но пък този.
— Нека видът му не те подвежда. Той е хитра стара лисица, няма как да не е, щом през двайсет и втора е успял да подложи динена кора на Лойд Джордж.
— Как така?
— Но дори и ти би трябвало да знаеш, че през двайсет и втора консерваторите напуснаха военновременната коалиция на Лойд Джордж, участвуваха в изборите със своя програма и спечелиха! Зад кулисите Болдуин е бил хубавичко замесен в тази игра… И все пак — в гласа на Джеръми прозвуча озадаченост. — Той сякаш не е по-амбициозен от теб и мен. Попадна на Даунинг Стрийт по чиста случайност, казаха ми дори, че за малко не се отказал.
— Случайност ли?
— Две — ракът на Бонар и титлата на Кързън. Дори три, защото допреди два месеца беше само министър на търговията, когато Маккена отказа да поеме министерството на финансите. — Джеръми поспря до паметника на йоркския херцог, за да поеме щипка емфие. — Сигурно знаеш, че е братовчед на Киплинг?
— Наистина изглежда, че тон е все жертва на случайности! Макар да напомня донякъде герой на Киплинг — непрекъснато се заема с неблагодарна работа само защото няма друг достатъчно годен за нея.
— Киплинг и неговата най-добра творба е за британското господство, а което всички повярваха… А сега ти подхвърляш, че той е измислил и братовчед си Огенли?
Огъстин леко дръпна ръката на Джеръми.
— Хайде, стига вече!
— Но на мен ми хареса мисълта ти! Истински Пирандело…
— Не, престани с твоето «измислено» британско господство, след като много добре знаеш, че е прекалено реално.
— Значи Киплинг е успял и теб да заблуди?
— По дяволите! — изтърси Огъстин внезапно. — Време е двамата с теб да пораснем!
Джеръми трепна.
— Добре тогава, накарай ме да призная, че една трета от земното кълбо е под британско владичество и още една трета има право на британски паспорт… Но имай милост! Сякаш забравяш, че работя в щаба на Военноморския флот, дори съм в отдел «Кораби», и ми е омръзнало да ми натриват по цял ден носа със Старата бавачка «Pax Britannica»* — Джеръми присви изящните си устни и изсумтя пренебрежително.
[* По аналогия на Pax Romana. Става въпрос за британското господство над колониите. — Б.пр.]
— Има нещо, което така и не разбрах, докато не отидох там — продължи Огъстин несдържано, — че въпреки парите и големината «а страната си, американците не желаят да ни съперничат като световна сила. Те не намират смисъл в това — така както и ние двамата не виждаме в тава някакъв смисъл. Но след като и в Европа всъщност няма кой да ни съперничи, независимо дали искаме да го признаем, или не, ние сме вероятно най-мощната държава в света.
— И половината от плавателните съдове по моретата развяват добрия стар синьо-червен флаг! Положението е неудържимо. Макар да няма вече агресивен Drang*, паянтовата империя, която Болдуин е поел на плещите си, продължава да расте като индийска смокиня — тя пуска коренчета от връхчетата на клоните си и там, където докоснат почвата, те се превръщат в нови стебла. Самоуправляващи се бели доминиони, протекторати, колонии, Индия, а напоследък и подопечни територии…
[* Натиск (нем.), повече известно като Sturm und Drang, буря и натиск. — Б.пр.]
— Една трета от земното кълбо беше наше владение — вмъкна Огъстин, — преди да се родим, ако не внимаваме, докато станем на средна възраст, ще е половината.
— Е, тогава — рече презрително Джеръми, — след като всички останали ще са вътре, може би и нашите скъпоценни северноамерикански бунтовници ще подадат молба отново да ги приемем.
— Никога — отвърна грубо Огъстин. — И ние при никакви условия не бихме се присъединили към тях като нов щат.
— Значи все пак поставяш някъде граница между тях и нас?
— Просто няма да се получи… Това е нещо като… като брак между прекалено близки родственици.
— Имаш предвид, че прекалено много се дразним едни други?
— Не… Е, да, може би в известен смисъл и това… Всъщност исках да кажа, че те ни смятат за братски народ.
— Разбирам — рече Джеръми. — Ти и Мери като държави — такъв брак би бил нещо като кръвосмешение в международен мащаб…
Вече пресичаха Пал Мал, стигнаха до ъгловата врата на Джеръми и трябваше да се разделят. Огъстин отново потегли към Дорсет, а Джеръми се върна да служи неохотно на Старата бавачка.
Джеръми взе своите материали от дървения шкаф* където ги беше заключил, защото бяха «поверителни» — макар да ставаше дума само за миришещи на нафталин дългосрочни планове за действие при извънредни ситуации, които трябваше да осъвремени. Тази точно купчина планове винаги даваха на Новака, тъй, като тук нямаше риск да направи беля — бяха свързани само с предполагаемата роля на флота при някакви въображаеми бъдещи «граждански безредици», в страната, при които на брега ще слязат групи флотски специалисти и ще помогнат да се запази общественият ред. Имаше план за това как ескадрени миноносци ще прекарват мая «Гинис» от Дъблин за хлебарите в Ливърпул и друг за тайно проникнали подводници, които осигуряват електричество за лондонското пристанище… Може би това бяха фантазии — и все пак разработени до последна подробност, защото като че ли флотът неизменно действува по този качин — планира предварително всичко за всеки случай.
Това стана преди по-малко от година, а сега обвитите в паяжина «планове за извънредни действия» се изпълняваха, леки кръстосвани надзираваха североизточните пристанища, линейните кораби «Барам» и «Рамилис» наблюдаваха река Мърси, да не би положението да стане неудържимо — Pax Britannica се появи съвсем близо до дома. На чуждите наблюдатели поне им се струваше, че приближава краят на Британската империя — застаряващ Голиат с дрънчаща броня, паднал по гръб от сърдечен пристъп — нямаше нужда дори от добре прицелен с прашка камък.


>> Глава 32

Макар в Камарата на общините осемнадесет месеща да не бяха виждали младия фантазьор либерал, никой не обърна особено внимание на неговото появяване (което само показваше доколко умовете на всички бяха погълнати от сегашната криза). Освен всичко, тази вечер Джон Саймън тъкмо започваше своята странно закъсняла реч и Гилбърт с удоволствие забеляза какво дълбоко впечатление направиха юридическите му доводи в Камарата на общините — и двете фракции все още твърдо вярваха в Законността… Или може би (защото това си мислеше Джеръми, докато наблюдаваше от галерията за публиката) дори левите лейбъристки депутати се бояха, че братята отвън творят история през главите им. А като става дума за това (питаше се той), можеше ли правист като Саймън да гледа с очите на хитрата стара лисица (честната стара лисица) Болдуин на този гигантски двубой.
С отстъпки мир не се постига, но пък се печели време за превъоръжаване и дали така * осмиваната «отстъпка» на Болдуин от миналия юли не бе направена, «а да се печели време? Тогава вниманието на всички беше привлечено от несправедливото отношение към миньорите, на обществеността й трябваше време да забрави за въглищата и да обърне еднопосочното си внимание към конституционния проблем, а Болдуин не би прибягнал до крайни мерки, ако цялата нация не стои зад гърба му. Освен това точно тази така осмивана отстъпка бе доказателство, че той е направил всичко, каквото е по силите му, за да запази мира; и ако се е стигнало до криза, вината е негова…
Хитрият стар Болдуин! И още нещо, отстъпката помогна да се приспи бдителността на противника, който смяташе, че веднъж отстъпил, министър-председателят ще продължи да отстъпва и профсъюзите бяха напълно, неподготвени за кризата, когато тя възникна… И наистина, ако трябваше да се стига до сблъсък (хрумна му на Джеръми), дори и най-хитрата от хитрите стари лисици едва ли би могла Да разчита на по-подходящо време, когато нейните планове са съвсем готови, докато на противника очевидно не са.
Но почакайте: това даваше основание да се мисли, че Болдуин дори е _искал_ преговорите за мир да се провалят. Ами нали Лойд Джордж едва ли не открито го обвини, че не е дал на бунтовниците каквато и да е възможност да се измъкнат, че те продължавали да се надяват на примирие до самия край, заблудени от така очевидните усилия на Болдуин да го постигне?
Самият Лойд Джордж беше мошеник и не би се поколебал да скрои подобен трик, но това опровергаваше широко разпространеното мнение за Болдуин… в такъв случай дали прочутата му почтеност беше измислица — или поне нещо, от което бе готов да се лиши, щом е сигурен, че го прави в интерес на Нацията? Наистина едва ли бе имало едничък «честен» държавник преди него, който да не се е поддал поне веднъж в живота си на това привидно оправдание, а и нямаше как да е просто още една от Болдуиновите «случайности» — да предизвика стачката точно в този момент — прекалено много съвпадения, прекалено много се преплитаха…
Значи трябва да го е искал… може би това, което ставаше, беше още един пример за валидността на «Закона на Джеръмн», за честната дясна ръка, която е в щастливо неведение за онова, което подсъзнателно върши престъпната лява — този хитър стар Болдуин, с неговата макиавелиевека ръка да води всички за носа, включително самия Честен Стенли! Наистина, като се има предвид «Вторидт закон на Джеръмн» («Че едра ли досега е известен човек, който да е успял да измами останалия свят, ако не е Измамил сам себе си»), това изглеждаше по-вероятно обяснение. Да не забравяме за неделната вечер и онзи единадесети час, когато Болдуин след последния си ултиматум отиде да, спи съня на праведника — ход, който успешно го направи недостъпен, предотвратявайки всички възможни неумели опити на профсъюза да направи компромис в последната минута.
Но Камарата прекрати заседанието си и затова Джеръми трябваше да продължи своето, донякъде опростено, психоаналитично тълкуване за сложното съзнание на Болдуин в леглото си в Уайтхол, където дори завивката носеше вездесъщата флотска емблема и не му позволяваше и за миг да забрави своята работа.


>> Глава 33

Тази вечер, когато Болдуин заизкачва с труд стълбите на Даунинг стрийт 10, спъна се в килима и за малко не се изтърси.
Беше свалил шогунската си маска и лицето му изглеждаше изразително, уморено и дори малко безпомощно. Значи най-сетне в Англия се стигна до сблъскване на Масите с Останалите, а тези «маси» превъзхождаха по брой и ум противника. Нямаше основания да се страхува, че стачката може да успее, защото дори нейните ръководители пипаха леко, страхувайки се да не би «момчетата от левицата» да не започнат да творят история през главите им. Той благодари на всевишния, който бе подбрал такова подходящо време за сблъсъка.
Но е най-добрия случай сблъсъците са средство, не цел, а победата трябваше да донесе траен мир между работодатели и профсъюзи, като профсъюзите започнат да се занимават с определената им от конституцията роля, а парламентът — със своята. Това щеше да изисква търпение и толерантност — безкрайна деликатност» що дръзки хора като Чърчил сякаш търсеха претекст да призоват армията, изпълнени с желание да посипят още сол в раните на «врага»… Трудно можеше да се приеме схващането на Уинстън, че британските работници са «врагове», вампирското му задоволство от кризата заради самата криза…
Болдуин легна и веднага заспа, но се събуди само след два часа. Беше изпратил най-способния си сътрудник в глуха линия, да се занимава с нещо, което изглеждаше безопасно — да ръководи вестник «Бритиш Газет», но дали беше достатъчно това дори при положение че Дейвидсън цензурираше всичко написано от Уинстън? Като че ли парламентът не споделяше същото мнение! Не беше предвидил вероятната му склонност, към сензацията, пълната липса на умереност, което би могло дори сега да ги лиши от народната подкрепа…
Скоро Болдуин заспа, защото беше смъртно уморен, но този сън не бе почивка. Сънуза, че пази равновесие върху шкаф, пълен с кукли, и една от тях се превърна в тигър.


>> Глава 34

На следната сутрин Джеръми завъртя крана на ваната и за малко не се изгори, когато оттам изскочи само пара под налягане. За секунди Помещението се изпълни с пара и той не можеше да се доближи да затвори крана. Нищо чудно, че домакинът молеше началството да върне флотските огняри обратно в базата им, защото бяха надули бедните му стари котли до температура, при която кораб би развил скорост към 35 възли!
Но имаше флотски огняри, който вършеха по-полезна работа, като поддържаха котлите На лондонските електроцентрали. Стачниците се бяха опитали да парират удара, прекъсвайки електрическото захранване на пристанището, но установиха, че в него са навлезли вече — подводница, които произвеждат достатъчно ток, за да поддържат работата на хладилните инсталации й дори на повечето от крановете… О, да, наистина флота много го биваше. За такива «блестящи импровизации», готвени изключително внимателно с години!
Странно наистина (мислеше по-късно Джеръми, докато само половината от вниманието му беше заето с купчината съобщения от Саймъйстаун), колко лесно изглеждаше това да се върне назад часовникът на нацията, след като поправените преди години стари вятърни мелници и воденици отново мелеха местното зърно.
За обществеността, разбира се, Общата стачка дойде като гръм от ясно небе, но всички министерства бяха разработили свои планове за извънредно положение; цяла година бяха провеждали безкрайни междуведомствени заседания на тема «снабдяване и транспорт», на които Джеръми трябваше да присъства като представител на Адмиралтейството. На едно от тях председателствуващият забеляза, че половината от населението на Великобритания продължава да живее на около 80 километра от брега, та не би ли могло да се съживи западащото крайбрежно корабоплаване? Дискретните запитвания на Министерството на търговията до собствениците на спрените плавателни съдове показваха кои от тях имат най-малко нужда от ремонт и сега неголеми, обрасли с раковини кечове, морски шлепове и бригантини разтоварваха въглища и храна в забравени и затлачени пристанища на тревясали кейове — тъй както ги помнеше от детството си Джеръми. В плановете си Министерството на вътрешните работи се беше подготвило да възроди едно даже по-далечно минало — бяха разделили страната на десет независими автономни района, всеки от тях можеше при необходимост да функционира сам, тъй като си имаше върховен «комисар», подпомаган, от своите пълновластни експерти — както е било в Англия по времето на седемте царства.
Колкото до самата стачка (той подписа, без да чете, някакво ведомствено разпореждане и го тикна при изходящите документи), почти всички я подкрепиха и на работа останаха по-малко стачкоизменници, отколкото са допускали онези, които са съставяли плановете. Но в замяна на това имаше записани повече доброволци, отколкото въобще някой си бе позволявал да се надява, и положението бе по-скоро в техни ръце, отколкото в ръцете на правителството или в ръцете на стачниците. Оксфорд й Кеймбридж почти опустяха, младежите сега съсипваха камиони и автобуси, а дори и локомотиви, или на тях самите им се смъкваше кожата от гърба да разтоварват кораби на пристанищата. Предложиха услугите си собственици на частни самолети, състезатели по автомобилизъм и дори галопиращи ездачи, които копнееха да играят ролята на куриери и да разнасят важни документи. Лондонският разпределителен център за мляко представляваше набързо струпан миниатюрен градец с телефони, вода и осветление; Джеръми го видя как през нощта изниква като гъба от тревата на Хайд Парк и във вторник там имаше колони от паркирани камиони с надпис «Хранителни продукти». Парадният плац на конната гвардия под неговия прозорец се превърна в най-големия паркинг в Европа — той гъмжеше от превозни средства на доброволци, обслужвани от разлудували се любители шофьори. Тъй както, според разказите на Огъстин, забраната на алкохола събудила духа на Дивия запад, скрит под всекидневния костюм на американеца, така стачката събуди малкото момче, което дреме под всяко чиновническо бомбе или директорски цилиндър, и сега те си играеха на локомотивни машинисти, на полицаи — всички чудесни «мъжки» занимания, за които са мечтали в Пърли и Сърбитън* (точно тогава телефонът иззвъня, но търсеха другиго). Това не беше нация, стиснала зъби да изживее криза, а нация, получила неочаквана ваканция и заета да я използува чудесно, за да се налудува — което показва каква груба грешка е да се предполага, че възрастният има по-малко нужда от детето да поиграе! Може би е обратното и фактът, че е преобладаващите случаи по-малко му се удава, е най-вероятната причина да се държи така лошо.
[* Лондонски предградия, заселени с чиновници от този тип. — Б.пр.]
«Лудуване» — там беше тайната на неизчерпаемото добро настроение, заразило дори и стачниците, които с увлечение хвърляха камъни, чудесно трошаха стъкла и въпреки това почти нямаше ранени. Шофьори изчакваха да слязат пътниците, преди весело да преобърнат двуетажните си автобуси; ей така, за забавление, лудуващи железничари мажеха релсите с грес и се смееха до пръсване, като гледаха как влаковете буксуват…
Но тук телефонът звънна отново и този път се обаждаше Огъстин. Идвайки напрано от миньорските долини на Уелс, той използува същата дума — «лудории». Беше побеснял от ярост. Какво си мислеха, че правят тези безотговорни «шегаджии», които забравяха, че всъщност миньорите започнаха всичко? За тях това е игра, за миньорите — въпрос на живот, или смърт.
Джеръми промърмори името на Болдуин, хитрата стара лисица и нещо за защитата на конституцията…
— Плюя на такава конституция, която не може да осигури на миньорите свестни надници. А Болдуин заслужава да го разстрелят за това, че отвлича вниманието от най-важното в момента.
— Не ставай глупав — какво ще спечелят в последна сметка и миньорите, ако се изливат субсидии в тези големи черни дупки? Всъщност Болдуин няма вина» сам Макдоналд сложи началото — той прогони французите от Рур и там отново започнаха да копаят германците. Чърчил само довърши делото, като възстанови предвоенното златно покритие на лирата и по този начин за британските въглища няма пазари при тези високи цени.
— Политиците само за това ги бива — да усложняват положението!
— Необходимо е да се преустрои минната промишленост от горе до долу, но това не е работа на Болдуин. Вместо да се борят помежду си, собствениците и ръководителите на миньорите би трябвало да седнат и да помислят заедно; бих сметнал ръководителите на миньорите за най-глупавите хора на света, ако собствениците не бяха още по-глупави.
Това вбеси още повече и без това разгневения Огъстин, защото той току-що беше докарал един от «глупавите» ръководители от Уелс до площад Екълстън* и го смяташе за герой.
[* Там е главната квартира на британските трейдюниони. — Б.пр.]
— Какво знаеш ти за техните ръководители, ти, който не си мръднал от тоя канцеларски стол от слонова кост?
И Огъстин и Джеръми можеха наистина сериозно да се скарат, ако Джеръми не се беше направил, че ръководителят на неговия отдел е влязъл и трябва да прекъсне разговора.


>> Глава 35

Огъстин не беше много далеч от истината, когато подхвърли на Джеръми за канцеларския стол от слонова кост; имаше предостатъчно места, където думата «лудуване» не прилягаше на която и да е от страните. Под земята работеха повече от милион миньори — в тъмните вътрешности на Англия се трудеха също толкова хора, колкото и онези, заети във фермите над тях, за да поддържат усмихнатото й лице; нямаше клон от стопанството, който да използува и четвъртината от техния брой — а миньорите бяха решени да затегнат колани и да се борят до смърт, вместо да оставят да им намалят надниците. Или пък да вземем град като Ковънтри — там поде трудно можеха да «забравят миньорите», след като на самия праг на града имаше мини.
Не че работниците от Ковънтри правеха много по-добре от миньорите, защото в машиностроенето се случваше човек да остава по две-три години без работа и най-вероятно средният работник беше безработен през половината от трудовия си живот. Сега Германия не можеше да изплаща репарациите си в злато и започна да ги покрива със стоки; за колите, произвеждана в Ковънтри, използуваха немски отливки, докато леярите от града живуркаха от помощи за безработни.
Дотук стачката беше насочена към нарушаването по-скоро на ежедневието на страната, отколкото на стопанския й живот — Обединеният профсъюз на машиностроителите от Ковънтри още не бе призовал към стачка своите членове, Машиностроителите от, Ковънтри не бяха задължени да се присъединят безкористно към тази стачка в подкрепа на миньорите и затова не стигнаха лесно до решението, взето на общото им събрание във вторник вечерта — в четвъртък да напуснат работа, без да дочакат нареждане от площад «Екълстън». Както те разбираха нещата, докато отделни профсъюзи или дори няколко едновременно се борят сами, ще търпят поражение след поражение. «Заедно ще издържим…», но Профсъюзът на автомобилостроителите от Ковънтри беше слаб. Той все още изживяваше последиците от тримесечния локаут — броят на членовете му намаля, защото онези, които лека-полека се върнаха на работа, приели условията на собствениците, не можеха да плащат членския си внос и се наложи да ги заличат от списъците. Безработните пък нямаха достатъчно стимули да се присъединят — струваше им се, че профсъюзът по-скоро защищава интересите на членовете си, които работят, и оставя безработните на комунистите.
По този начин в Ковънтри, когато започна Общата стачка, по-малко от една трета от работниците бяха в профсъюза. Но голямата част от работещите в инструментални цехове бяха запалени профсъюзни членове, а те заемаха ключово място и без тях производството нямаше как да продължи; не пострадаха само заводите «Морис» на «Фар Госпорт» (където изобщо не вземаха профсъюзни членове); въпреки че профсъюзите там бяха слаби, малко хора членуваха в тях, другите заводи за автомобили и велосипеди трябваше да бъдат затворени — останаха само чираците, заети с дребни ремонти. Разбира се, транспортните работници вече стачкуваха, а тук не би посмял да си покаже носа някой разлудувал се любител шофьор. Затова градът остана без автобуси и трамваи. Един път децата да могат да играят спокойно навън — и те се възползуваха докрай от появилата се възможност.
Указанията бяха «ръцете в джоба, устата затворена» — което означаваше, че повечето нямаха какво да правят, освен да стоят без работа. Не бяха много онези, които си даваха труд да отидат до Пул Медоу да слушат красноречието на водачите си; голямата част предпочитаха пазара, където Албърт Смит (прочутият ексцентрик и философ шегаджия) се изправяше върху обърнатото си корито и те с часове го слушаха като омагьосани. Преди време Албърт бил освидетелстван от доктор, който го пуснал от лудницата — когато някой му подметнеше нещо, той размахваше свидетелството си, че е нормален и предлагаше на онзи да покаже своето; а това караше тълпата да се превива от смях. Все пак да си държиш ръцете в джобовете и да не продумваш беше скучно, след като имаше работа за всеки, който поиска; напрежението растеше и слуховете се разпространяваха бързо. Тъй като печатарите стачкуваха, излизаше само «Бритиш Уъркър», а той не предлагаше много новини. Знаеха, разбира се, че ще спечелят, но, изглежда, трябваше дълго да се чака; така че какво им оставаше да правят, освен да играят футбол и да освиркват влаковете със стачкоизменници?


>> Глава 36

Тъй като нямаше автобуси, с които да ходят на училище, половината учители от Ковънтри си стояха у дома, така че дори децата от ул. «Кланица» стачкуваха. Пикниците бяха по-приятни, отколкото да стоят в училище без учители, и дни наред на уличката не се виждаше нито едно от децата, които можеха да ходят ако не смятаме Брайън.
Тогава на Нора й хрумна нещо. Предишните опити да се опитоми малкото диваче се бяха провалили, но нямаше ли да успеят, ако по някакъв начин го убедят да дойде на пикник с тях?
Това не се хареса на останалите — какъвто си беше целият в тор и кръв, със сплъстена и щръкнала коса, той вонеше и ако се измъкнеше от дрипите, които носеше, те сигурно щяха да останат прави. Но Нора «каза», а думата й на две не ставаше, така че рано във вторник сутрин тя го причака. Придума а го и го увещава и не го остави да се измъкне, докато не й обеща да дойде «само този път», но обещанието изтръгна насила, затова докато групата се приготвяше за тръгване, тя го държа Под око.
Тъкмо тогава зърна мъничкия Сил. Майка му трябваше да ходи пеша при учениците си и я нямаше по цял ден, а бузестото тригодишно момченце играеше само до чешмата. Това й се стори несправедливо; Сил също трябваше да дойде, дори ако се налагаше да го носят по Пътя.
Последната мода беше, въоръжени с буркани и самоцелни мрежи (стъпало на оплетен от пресукан конец чорап, пришито на телан обръч, чиито краища бяха забити в прът), да ловят бодливки. Денят се очертаваше топъл, но все още беше май и някои смятаха, че е прекалено, рано да се ходя по-далеч от Суонсуел. Въпреки дългия път и опасността да ги завали дъжд обаче, Нора настоя да идат на Куинтънския вир, защото за да бъде покръстен Брайън, трябваше да сполучат, а това означаваше да изберат най-подходящото, място.
По пътя за Куинстън се разминаха с група полицаи. Верни на стачниците, те им се изплезиха, но онези май нищо не забелязаха, затова като ги отминаха, децата се обърнаха и отдалеч ги освиркаха — после се изплашиха и хукнаха да бягат… Но колко хубаво бе да се махнат от мрачния пренаселен град й благословената тишина на природата! Когато най-сетне стигнаха вира, онези, които нямаха мрежи или пък търпение да ловят риба, започнаха да хвърлят камъни по яребиците — и щяха да го правят цялата сутрин, стига птиците да бяха проявили търпение, вместо да се шмугнат в тръстиките. Тогава децата започнаха да се надбягват — целта беше да се втурнат с все сила надолу по склона, чак до самия бряг, без да се подхлъзнат и паднат във водата (което стана рано или късно с всички). След това, тъй като краката им вече бяха мокри и нямаше защо да се пазят, момчетата навиха добре късите си панталонки, а момичетата подпъхнаха тънките басмени роклички в дебелите памучни гащи с дълги крачоли, които носеха цяла година; онези, чиито дрехи бяха просто преправени от дрехи на по-възрастните, ги вдигнаха нагоре доколкото Можаха, после, както си бяха с обувките, всички нагазиха до колене във водната леща, опитвайки се да стигнат до лютичетата, с което и попречиха на рибарите. Междувременно Нора се въртеше около Брайън като квачка около пиленцето си, решена той да остане доволен от разходката, но момчето нямаше с какво да лови риба, нито пък желание за това, не искаше да се накваси; никак не го привличаха и дивите цветя… Така че най-накрая тя се принуди да го остави да прави каквото си ще. Предупреди го за тресавището, после го видя да се провира през един плет да разговаря с някаква самотна овца — без съмнение си представяше как я одира.
Дойде време за ядене. Огледаха се за място, което не е пълно с мравки, после събуха жвакащите обувки и чорапи да «съхнат» и измъкнаха филиите с хляба й мармалада… Разделиха всичко по равно, така че Брайън не остана гладен, но никой не искаше да седне близо до него, защото на слънцето той вонеше — макар че на двойка червени адмирали* това хареса много и те не го оставяха на мира.
[* Ярко оцветени пеперуди (Vanessa atalanta). — Б.пр.]
След като се нахраниха, повечето от децата отидоха да се понаквасят още, но Нора остана посърнала сред хартиите и трохите, защото чудесната й идея да разнообрази живота на Брайън сякаш се провали. По едно време при нея дойдоха три други момичета: Джийн (която беше също само на дванадесет, макар дългите крака да й помогнаха да набере двойно повече лютичета), глупавата Рита, чийто баща се отнасяше вече по-добре с тях, така че в края на краищата залагането на празничния му костюм бе помогнало, и «лошата» Лили, която нито една майка от улицата им не обичаше. Четири момичета на една възраст — скоро те бяха така погълнати една от друга, че дори Нора забрави за Брайън.
След известно време им се прииска да седнат на сянка или да берат цветя; Брайън ги видя да тръгват — все още боси, пристъпяха внимателно по туфестата трева, като библейския цар Агаг, който се боял да не се убоде. Какво да прави Брайън сега? Да се присъедини към онези долу край вира — може да го оплискат и дори да го бутнат във водата и във всеки случай за какво са му децата, когато касапското му въображение копнееше за нещо четирикрако и рунтаво… Неговата овца? Провря се под живия плет да потърси, но от всички храсти наоколо се разнесе плясък на крила и като завря нос в цъфтящите бурени, видя на пет сантиметра от насълзените си от сенна хрема очи глава на побеснял кръглоок кон с неразгадаемо изражение и крака като огромни сондажни кули…
Непроницаемите очи на големия зелен скакалец трябва да са отгатнали влажния проблясък в неговите, защото отскочи секунда преди момчето да посегне, да го хване. Отгоре на това овцата си беше отишла. Дори зайци нямаше наоколо; сдъвка малко заешки брабонки, за да разбере откога са, макар много добре да знаеше, че в този час на деня всички те са дълбоко в дупките си. Като се чудеше какво да прави с ръцете си, опита да си представи теле с кротки очи, което чака реда си за ножа, но му липсваше въображение…
Тогава му дойде наум да проследи четирите големи момичета, не да ги настигне, разбира се, а просто да се прокрадне след тях, насочвайки се по звука на гласовете им.
Като се стараеше добре да се скрие, той най-сетне ги зърна да седят в нещо като беседка от чворести глогови храсти — много често посещавано кътче, засипано с пакетчета от цигари (и по-лоши неща), но вътре буйно обрасло с шипка, къпини и повет. Дългокраката Джийн беше сплела своите лютичета на венец, бръшлян и свиларка красяха главата на Рита, Нора беше набола плюскавиче в рижата си като морков коса, а Лили носеше обеци от иглика. Седяха, скупчили глави, заруменели, на земята край тях имаше китки иглика, от които сръчните пръсти свиваха венци, докато порочната Лили говореше със стаен кикот, а другите я слушаха унесени…
Трябваше да разбере, че си говорят тайни и веднага да се изпари — не да ги наблюдава стаен, без да се замисли, а после да се измъкне на откритото и да застане плахо пред тях.


>> Глава 37

Щом го видяха, и четирите момичета писнаха, скочиха на крака и го наобиколиха, като го наричаха нахал и шпионин. Какво е подслушал? Лили рече, че заслужавал да го разкъсат на парченца… Коленете му отмаляха, защото момичетата бяха толкова големи и виж какви дебели, големи ръце имаха! И най-лошото — в очите им имаше някакъв необикновен израз, от който му идваше да побегне — макар, разбира се, да знаеше, че няма начин…
След това Нора се засмя пискливо и започна да го украсява с цветя от главата до петите. Всички увесиха своите венци от иглика на врата му, а Нора се зае да го окичва като Краля на цветята, с корона от див зюмбюл на главата, с рошава топка от иглики вместо кълбо и с клонка ранен спореж вместо скиптър. После четирите едри самодиви се хванаха за ръце и започнаха да танцуват в кръг около него. Притиснат в средата, той се обръщаше ту към една, ту към друга, с несигурна, умоляваща усмивка; толкова се уплаши от алените им възбудени лица и големите празни скакалешки очи, че стисна много силно кълбото и скиптъра и те станаха на каша.
Внезапно Лили се измъкна от кръга и така дръпна отпред късите му панталонки, че го заболя силно. Понеси да захленчи, но Лили го просна по гръб, хвърли се и се затъркаля върху му. Нора се втурна да го спа-, си, но… Майчице мила, каква похотлива миризма под безжалостното слънце — на превъзбудено момче и на сок от иглики, смесен с кръвта на биволи! Сигурно сам дяволът замеси тази воня, защото вместо да отстрани злата сила, и Нора се затъркаля върху му и златното кръстче, което носеше на шията си, му нарани окото. После и четирите се търкаляха поред върху премазаното малко мъжле, гърчейки се като кучета.
Дори след като станаха, отвратителната Лили трябваше да сложи капак на всичко, като клекна на открито и се изпика така, че да я види.
Щом успя да си поеме дъх, той заплака и не искаше да стане от земята; започна да вали и другите три момичета се мушнаха под храстите, но Брайън продължи да лежи там, където си беше и Нора трябваше да остане при него, докато той най-сетне обеща да върви след тях на връщане (заради ужасното тресавище, което само търси да докопа загубени малки момченца) — да се влачи зад тях колкото си ще, стига да не ги изпуска от очи.
За щастие само преваля, макар по всичко да личеше, че се задава още дъжд, защото когато тръгнаха към къщи, слънцето вече залезе в бурен въртоп от сиво и златно. Докато се мъкнеха морно към града, на няколко пъти ги удря болезнено градушка* и мъничките започнаха да плачат, та трябваше да ги носят, наред с мрежите и бурканите, клоните и букетите цветя за мама… Щастливка беше Лили, че по-малкият й брат и чувството за вина й изглеждаха еднакво леки! Защото Нора, която носеше на гръб пълничкия Сил — нали той не беше ничий брат, — беше смазана и под тежкото бреме на съвестта. Двете ръце бяха заети с неговите цветя, затова се наложи Сил да държи буркана с бодливки, но на него пък му се спеше и по едно време го изля във врата й — водата заедно с бодливките, — та трябваше да го свали за малко и да го напляска, а после да го прегръща и целува (което го накара да сбърчи носле, защото както беше мокра, от кея засмърдя още повече на Брайън).
За да подтикне изморените деца да побързат, Нора ги накара да запеят с невинните си фалшиви гласчета песента «Трите слепи мишлета» й през цялото време напрягаше слух — нищо на света не беше в състояние да я накара да се обърне и да погледне, — за да чуе шума от влачещите се на двеста метра зад тях обувки на Брайън, почти единствен от всички той нищо не носеше, нито го носеха.
Мракът се спусна, преди да се върнат, и майките им бяха подлудели от притеснение, но простъпката бързо се забрави поради чудесната вест, че Общата стачка е приключила с победа и Стачният комитет в Ковънтри разпространи написани на ръка позиви:
C>
ТАЗИ ВЕЧЕР ЩЕ СЕ ПРОВЕДЕ МАСОВ МИТИНГ
ПО СЛУЧАИ ПОБЕДАТА 6 ЧАСА СЛЕДОБЕД,
ПУЛ МЕДОУ.
ДА ЖИВЕЕ БРИТАНСКОТО РАБОТНИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ!
C$
(Междувременно майката на Нора само я подуши и веднага прати дъщеря си да си мие главата, но никой не забеляза, че вместо тава, Нора се измъкна и отиде на изповед, в случай че вземе да умре през нощта).
След митинга възторжените стачници стояха до зори да подготвят празнуването на — победата, а когато на сутринта дойде вестта, че стачката всъщност е приключила с позорно поражение за Профсъюзното движение, те не можаха да повярват на ушите си. Някои от ръководителите се надяваха тя да бъде подновена. Натовариха се на нечия кола и отидоха като делегация на площад «Екълстън», но получиха от сух по-сух отговор и, честно казано, голяма част от обикновените членове на профсъюза бяха повече от доволни да се върнат на работа, щом господарите разрешат.
Децата, както и учителите, се върнаха в училище, но Нора установи, че въпреки опрощението, което бе получила, този ден не беше в състояние да събере и най-простите числа.
Беше позволила на ушите си да Слушат мръсни приказки, а на тялото — да изпита нечисти желания, опрощението я беше освободило изцяло от плътския грях, какъвто и да беше той, но то не Можеше да поправи злото, което стори на бедното плъхче, комуто бе тръгнала да помага! Оттук нататък чувството за вина щеше все да тежи на съвестта и… да й тежи… Защото нямаше да има друга възможност, Брайън, който някога изглеждаше недостъпен, сега щеше да стане съвсем недосегаем. Ако душата й се очисти, то сигурно беше само отвън, защото отвътре й се струваше като помийна яма.
Чувствуваше се до голяма степен така, както бе сб чувствувал Огъстин онази сутрин, когато се събуди и видя през своя канадски прозорец отражението на зората, обърнато наопаки.


> Книга трета
> Stille Nacht

>> Глава 1

Когато две гърмящи змии се борят, не пускат в действие отровните си зъби, боричкат се, докато едната не се признае за победена. Изглежда, англичаните притежаваха етикета на гърмящите змии и затова тяхната Обща стачка приключи по този начин — без никой да е застрелян, прободен с нож или дори да му са избити зъбите, — макар от незапомнени времена Великобритания никога да не е била толкова близко до гражданска война. Джеръми смяташе, че такъв е бил предварителният замисъл на Болдуин. В писмо да Джоан той го определи като «всеобщата ваксинация на доктор Болдунн», «Минимална доза континентален революционен вирус, предназначен да придаде доживотен имунитет».
Джоан показа писмото на Людовик Коркос, който каза само:
— Да, на изток от Рейн по-добре си уреждат работите.
Така и не обясни какво иска да каже. Но в Германия, срещнеха ли се съперниците на улицата — нацисти и комунисти, нацисти и социалдемократи, Stahlhelm* — без убийство не минаваше. Петдесет до осемдесет такива убийства всяка година бяха нещо обикновено в борбата за гласове; така че ако поколението на Франц и Лотар намираше това за нормално, безкръвната Обща стачка в Англия (която далеч не предизвика възхищение в Германия) говореше само за безнадеждно лекомислена нация, която не е в състояние да се отнесе сериозно дори към собственото си политическо развитие. След като министър-председателят Болдуин остави плодовете на победата му да се изплъзнат от ръцете, без никой да бъде обесен или най-малкото хвърлен в Тауър, даже англофилът Валтер започна да се пита какво всъщност се е случило с онази далеч по-сурова Англия на Кромуел и Чарлс I.
[* Стоманена каска (нем.). Реакционна организация на бивши фронтоваци. — Б.пр.]
Но англичаните и бездруго се славят с това, че никой не може да ги разбере. Баща и син си спомниха за гостувалия преди три години английски братовчед, онзи «Огъстин». Глава, тяло и крака — като на човешко същество, но всичко, което казваше или правеше, беше без смисъл, сякаш мозъкът му не можеше да възприеме и най-простите, основните човешки идеи — все едно да играещ с коня си на шашки…
Една юнска утрин в Тотърсдаун Людо пък настояваше, че англичаните били по-скоро неразбиращи, отколкото трудни за разбиране (Джоан дойде да види купената неотдавна от баща му картина от Мане, а Огъстин вече беше там и сега тримата обсъждаха други въпроси в бърлогата на Людовик на горния етаж).
— Вие виждате света само през вашите английски очи всъщност гледате отразени в огледало собствените си английски лица и не схващате, че пружините, които движат германците, са по-различни от вашите.
— Смяташ ни за безнадеждно закостенели ли? — попита го Огъстин.
— Точно така. Никога няма да разберете какво значи да се почувствуваш натясно, затворен и ограничен като бесните плъхове на доктор Теофилус Вагнер.
— Това пък какво е?
— Професорът ги държал затворени в клетки в градинска барака и установил, че извадена от естественото си състояние, обществената им система се сринала и се изродила в убийствена борба за безсмислено господство — всеки плъх прегризвал сънната артерия или корема на съседа, оставяйки жертвата си да умре от вътрешен кръвоизлив или отравяне на кръвта.
— Плъховете така ужасно приличат на хората — въздъхна Джоан.
— В случая това важи и за германците. Преди войната я нямаше тази братоубийствена агресивност на германци срещу германци. Тогава в своето естествено състояние се скитаха по света, но от 1918 г. насам живеят с чувството, че са поставени в клетка от враждебно настроени пазачи. Това доведе до травматизиращото усещане за липса на място, до едва ли не истеричен копнеж за Lebensraum*, който разстрои някога достойната за пример сплотеност на обществото.
[* Жизнено пространство (нем.). — Б.пр.]
— Едно от нещата, което ми каза Джеръми след пътуването си в чужбина, беше, че днес на немски и английски «политическа дейност» означава съвършено различни неща — обади се Джоан.
— Точно така! Тук това означава да произнесеш реч в Камарата, докато там «политическата дейност» се провежда на улицата, не в разединения от партийни фракции Райхстаг. Днес в Германия значение имат единствено политическите партии с «военни отряди». Нацистките «Щурмови отряди», «Стоманените каски» на консерваторите, «Железният фронт» на социалистите, докато «Чер-веният франт» на комунистите се бори както със социалистите, така и със «стоманените каски» или нацистите! «Щурмовите отряди» от убийци се опиват от униформи, духови оркестри и знамена, а после пускат в ход ножове, боксове и палки. — Людо измъкна от джоба си желязна тръба, дълга около осемдесет сантиметра. — Виждали ли сте такова нещо?
— Не — отвърна Огъстин. — Какво е то?
— Наричат ги Stahlruterv*, с него са снабдени всички щурмови отряди. Оръжието е достатъчно малко, за да го скриеш в юмрука си, но замахнеш ли, от него излитат, изхвърлени от пружина, дребни сачми; могат да счупят и най-здравия Череп. Далеч по-смъртоносни са от старомодните велосипедни вериги. — Замахна и разби на парчета една ваза, която открай време не харесваше.
[* Буквално — «стоманен сноп» (нем.). — Б.пр.]
— Едно не мога да разбера — рече Джоан, докато събираше парчетата. — Как Ваймарската република все още не се е разпаднала. И все пак се лровеждат избори за Райхстаг, депутатите се правят, че приемат закони, създават и свалят правителства.
— Само благодарение на редовната армии — каза Людо. — Като Галион*, който нехаел, армията стои настрани, в дъното, но винаги е готова да се намеси, ако възникне действителна опасност от преврат, както се случи с Хитлер, когато направи опит през 1923 г. Освен всичко държавен глава и върховен главнокомандуващ е старият пълководец фелдмаршал Хинденбург. Така верността на армията е двойно по-сигурна…
[* Римски консул, брат на Сенека. — Б.пр.]
— Така ли? — намеси се Огъстин. — С германците човек никога не може да е сигурен — искам да кажа, как ще реагират. Джеръми чул във Виена някакъв полковник юнкер да обявява стареца за предател, защото бил нарушил клетвата си пред кайзера — настоявал твоят фелдмаршал президент да бъде обесен!
Людовик погледна към часовника.
— Като стана дума за «старци», татко го няма, защо не останете за обяд? — Обърна се към Джоан. — Останете, заминавам за Мароко за известно време и няма да ви виждам нито вас, вито Огъстин, освен ако и той не «ска също да дойде?


>> Глава 2

След обеда с Людо, Джоан и Огъстин прекосиха мълчаливо манастирския парк на път към портите на енорийския дом; вървяха на метър разстояние и избягваха да се погледнат в очите като внезапно обхванати от смущение деца, които се страхуват да проговорят, така че става все по-невъзможно да нарушат мълчанието. Отношенията помежду им бяха стигнали до точката, от която връщане назад повече нямаше и те го разбираха; и двамата се чувствуваха странно развълнувани, знаейки, че всеки миг някое случайно докосване или една-едничка дума може да промени хода на живота им… Джоан бе обзета от паника пред тази възможност, раздвояваше се. По-рано, стига да бе я помолил, щеше да се ожени за него, без да се замисли, но времето течеше, а той не предприемаше нищо и в знак на самозащита тя стана по-критична. Сега от една страна я привличаше човекът, когото обикна от пръв поглед, а я отблъскваше безкрайно повтаряният припев за млади хора, стегнали до двадесет и шест, без да са направили някаква кариера (защото нали всъщност на богатството това му е хубавото, че ти дава свобода да избираш какво ще работиш, а не да живееш без цел и нищо да не правиш?). И когато той сякаш най-сетне също се влюби в нея, беше й трудно да събори преградите, които сама беше издигнала… Способни младежи, които оставят животът да ги носи по течението си, без да проявят и най-малкото желание да оставят нещо след себе си…
Тъкмо напротив, за мудния Огъстин Джоан стана желана едва когато прояви признаци на разочарование. Сега той съвсем положително я харесваше, добре съзнаваше, че чувствата му към тази негова приятелка напоследък бързо се променят и скоро ще станат твърде силни, ако вече не са станали. Но този следобед и Огъстин беше раздвоен и това се дължеше на Людо, защото като приказва цяла сутрин за германци, възкреси призрака на Мици… Как да се ожени за Джоан; та колкото и да копнееше по нея, той знаеше: до края на живота си няма да обича никоя друга като Мици! Нищо чудно, че Огъстин се раздвояваше, защото представете си Джоан в Нютън, там, където някога бе очаквал Мици да е господарка, където слепият й дух ще опипва пътя си от стая в стая, винаги, ще ги намира — ще се промъква помежду им в леглото… И все пак мисълта да се откаже от Джоан го ужасяваше и всъщност (попита се той) щеше ли да е почтено от негова страна? Или пък бе отишъл твърде далече и Джоан имаше вече право да очаква предложение? Да имаше време да обмисли всичко! Премери на око разстоянието — до портата на енорийския дом оставаха около триста метра, но дали щяха да мълчат дотам?
Най-сетне стигнаха и Джоан може би очакваше да я последва, но той мълчаливо поклати глава. Сякаш вратата, която държеше отворена, изскърца — «Не си знаеш късмета!» — и го накара да се вгледа стреснато в олющената й боя; къде ли вече беше чувал тези думи? После го осени внезапно вдъхновение.
— Нали чу какво каза Людо, имам предвид за Мароко. — Замълча, извърнал глава. — Връщам се при него да видя дали действително ще ме вземе със себе си.
Макар сърцето да тежеше като олово в гърдите й* Джоан въздъхна с известно облекчение, вече почти сигурна, че е неин и няколкоседмичното му отсъствие ще й помогне да вземе решение, затова най-сетне рече:
— Да, според мен така ще е най-добре. — И дори успя да се усмихне неуверено на тила му.
Разбира се, тя не знаеше нищо за призрака, който стоеше между тях, нито за говорещата (двусмислици) врата.
На другия ден рано сутринта параходът им тръгваше от Саутхамптън, така че Огъстин трябваше да струпа нещата си в един чаршаф и да вземе празни куфари, за да ги подреди после… Можеше да си купи билет на борда… Людо изглеждаше очарован, а когато се върна в Мелтън, Огъстин установи, че и Гилбърт е доволен. Огъстин не му обясни нищо, но нямаше и защо беше повече от очевидно: «Противно на всички очаквания — помисли радостно Гилбърт, — Джоан сигурно му е отказала и той заминава за Мароко да си ближе раните.» Поначало той не я заслужаваше, слава богу, навреме го е осъзнала! После го осени нова мисъл: след такова нещо момичето сигурно ще се почувствува малко самотно… Ще има нужда от отзивчив приятел… Ще е по-достъпно… Ще трябва да се постараят да я забавляват; така ще е порядъчно, така трябва…
Известно време продължи да мечтае за тази приятна възможност, помрачена само от мимолетната мисъл: «Но Мери много разчиташе на този брак. Тежко ще го понесе.» После чу звучния глас на бентлито; Огъстин казваше сбогом, натискайки газта, и потегли с вързоп обувки и дрехи в багажника.
Когато Гилбърт изложи на Мери причината (както я виждаше той) за внезапното заминаване, тя наистина се разстрои. Макар да бе много привързана към Джоан, не можеше да й прости, че се е отнесла така с Огъстин: това момиче беше една безсъвестна съблазнителна и идеята за утешаване на самотните млади дами отпадна, при това незабавно, поне що се отнася до семейство Уодъми (за дълбоко съжаление на Гилбърт, но не и на Мери, която четеше неговите миел» по-добре, отколкото той предполагаше).
И така Мери остана без Огъстин и без Джоан в момент, когато имаше голяма нужда от приятели, защото напоследък коремът й започна много да се подува, което я накара тайно да се обезпокои да не би да има тумор. Всъщност оказа се, че маточното й «образувание» е чисто й просто ново бебе. Мери се изненада не по-малко от доктора; не можеше да си представи как е станало, а отговорите на Гилбърт бяха все нещо несвързани — излизаше, че не бива да занимават с дребни лични нещица един Държавник в такова съдбовно време, когато в Камарата е внесен за разглеждане законопроектът на Болдуин за въвеждане на осемчасов работен ден в мините.
Сигурно е станало, докато е спала, и според доктора «болногледачката» Гилбърт, Която тълкуваше така широко нощните си задължения, едва ли имаше основание да се гордее с това, защото то граничеше с некрофилия…
Но Гилбърт би бил още по-малко склонен да признае, че в своите дяволски фантазии той си представяше, че безчувственото тяло под него е Джоан; това в никакъв случай не беше Мери — така че, ако би могло да, се съди по нехайното му поведение, бебето едва ли беше негово, докато в известен смисъл то по-скоро не беше на Мери…
Междувременно пациентката беше навлязла в петия месец, значи прекалено късно за аборт, и лекарят препоръча незабавна операция — смяташе, че е рисковано да оставят нещата да се развиват, след като не можеше да се мисли за нормално раждане. Но когато поискаха мнението на специалист, те признаха, че имало случаи, когато такава бременност завършвала с нормално раждане с помощта на опитен гинеколог — т.е. ако Мери е готова да поеме сериозния риск, който би възникнал в случай че бебето се окаже едро.
Веднага заяви, че е готова. Но този глупчо Гилбърт! Мери беше страшно поласкана, че той все още можеше да я желае, но защо е трябвало да го прикрива?


>> Глава 3

Когато през 1684 година англичаните отстъпили Танжер на далеч превъзхождащите ги марокански сили, «а тръгване те хвърлили вълнолома във въздуха. Оттогава никой не го беше поправил, макар сега градът да представляваше западнала самостоятелна държавица, управлявана «от името на султана» от група европейски сили, в която отново влизаха англичаните. Корабите на компанията «П. О.» спираха в Гибралтар; в Танжер се отбиваха само пътнически лайнери на компанията «Ротердам-Лойд», и то когато нямате източни урагани — такива големи съдове трябваше да пускат котва поне на миля от брега. Затова Огъстин и Людо отплаваха с холандски кораб, където си имаха свои представи за това как се сервира ядене, и Огъстин сметна, че проявява голяма толерантност — поднасяха му месното блюдо преди рибата и ядеше сирене само на закуска.
Сред пътниците, потеглили за Ява и дори по-далеч на изток, се намираха доста немски търговци с очебийно преуспяващ вид. Твърдеше се, че във вените на Германия вече наистина течали пари и новото й благоденствие озадачи Огъстин, свикнал, както и останалата част от света, с една вечно закъсала Ваймарска република. Докато се разхождаше с приятеля си по палубата (Бискайският залив беше тих — за Бискайски залив), полюбопитствува и разбра, че според Людо това стопанско чудо се подхранвало от един повече от парадоксален източник.
— Според баща ми това се дължало на задължението на Германия да изплати неизплатимите репарации.
— Не бих се усъмнил в нещо, което твърди баща ти, но се надявам, че ти е обяснил как се е получило.
— Става дума за Евклидовото Reductio ad Absur-dum*, — приложено към твърдението на Кейнс, че огромните дългове между държави не могат да се изплатят. Германия не разполага със злато — всичкото е вече в Париж; няма чуждестранна валута, а задълженията и са прекалено големи, за да ги покрие със стоки, без да се разклатят икономиките на всички кредитори. Остава само един възможен път — «абсурдният», тоест да се заемат пари от чужбина и с тях да се плаща.
[* Сведено към абсурд (лат.). — Б.пр.]
Внезапно връхлетя вятър и те се прислониха зад една лодка, загледани как той издухва гребените на мъничките вълни.
— Това изглежда идеалното решение — замислено рече Огъстин, — тъй като по този начин не се разменя нищо освен хартия и мастило. Но кой ще даде парите?
— Британските, както и американските банкери са повече от готови да отпуснат заеми, но при определени условия, Лихвите, които искат, са високи и, разбира се, точно това се оказва благоприятно за Германия.
— Да пукна, ако разбирам!
— Когато даваш заем на държава, лихвите се изплащат от данъци, нали? — Огъстин кимна. — А данъците ще дойдат само от брутния национален продукт, нали? Само когато той нарасне, ще нараснат и данъчните приходи и ще си плати на заемодателите, така ли е? — Огъстин кимна отново. — Значи след като отпуснат на германското правителство големи суми при много висока лихва, в интерес на кредиторите е германската промишленост да бъде подсилена с обилно кръвопреливане, в смисъл на нови заеми от чужбина, при които частните собственици на капитали ще се изтрепят да дават заеми, тъй като никъде другаде техните пари няма да им донесат толкова много.
Огъстин погледна изумено приятеля си.
— Да не искаш да кажеш, че за да се изплатят репарациите, страната ще трябва да «заеме» повече пари, отколкото въобще ще може да върне — сега иди по-късно.
— Далеч повече. Баща ми смята, че трябва да заеме тъкмо около два пъти повече.
— За да изтеглиш една кофа вода, заливаш помпата с две…
— Точно така. Защото няма как процесът на заливане» да не доведе до създаването на проекти, които нямат и най-далечна връзка с промишленото производство на Германия. Виж как хер бургмистърът Конрад Аденауер играе ролята на нов кьолнски Кубла Хан*, като влачи в своите държавни «палати за забавление» стотици милиони взети назаем марки, кок то някога са били долари и лири стерлинги! Той създава «зелен пояс» около града и строи нова супермагистрала до Бон — нещо, което наричат аутобан, по примера на аутострадите на Мусолини. Точно това е чудесно и дава работа на безработните — но в никакъв случай не помага да се възстановят бомбардираните градове на Белгия и Франция.
[* Кубла хан» е поема от Колридж, в която се говори за преживяванията на пушачите на опиум. Оттам е също и Изразът «палати на забавления». — Б.пр.]
— Брей! — рече Огъстин (вятърът бе утихнал и те отново се разхождаха по лъщящата от влага палуба). — В държавните финанси, изглежда, има не по-малко абсурди, отколкото в политиката.
— Такива неща стават непрекъснато и навсякъде. Да вземем за пример Камщад, малък баварски буржоазен градец и административен център, където имат нещастието да живеят някои мои приятели и братя по вяра.
— Зная го — вметна Огъстин. Намръщи се. — Там има един манастир… — и остави изречението си недовършено.
— Тогава е известно, че повечето от тамошните граждани са все хора с професии — адвокати и лекари, майстори-занаятчии и дребни търговци, да не забравяме и кръчмарите…
— Там съм слизал да сменя влака.
— С изключение на малката общинска пивоварна, в града няма развита промишленост; спокойният Камщад се радва на видимо отсъствие на трудещи се маси, ако не броим железничарите в локомотивните депа и общинските служители. И все пак градът трябва да сключи свой собствен заем, та да не остане назад от другите, затова общинските съветници са замислил на мястото на разрушения, гъмжащ от плъхове военновременен армейски лагер край града да построят нов градски стадион на стойност не знам колко си взети назаем марки!
Такова голямо начинание естествено беше свързано с увеличаване на общинския персонал, а така се откри възможност за Лотар. Дръгливия стар Geheimrat*, баща му, вече го нямаше. Двадесет и една годишният Лотар бе успял да се провали на първите си изпити и тъй като му омръзна да учи за юрист, остана доволен от скромничкото местенце в общината — Франц убеди барона да дръпне съответните конци и Лотар бе назначен като чиновник.
[* Таен съветник (нем.). — Б.пр.]


>> Глава 4

За щастие времето се оказа достатъчно добро и хвърлиха котва в Танжерокия залив, където Огъстин зърна за първи път, макар отдалеч, този най-западен (горе-долу на Гринуичкия меридиан) преден пост на Исляма. Отстрани, отдясно, върху шестдесет-осемдесетметрова скала зърна рушащите се стени и минарета на Казбата, отдолу се простираше лабиринтът на арабската Медина, а извън стените на града, отляво, се издигаха няколко нови, крещящо европейски сгради, на които се постара да не обръща внимание. В този миг някакъв мюзеин призоваваше правоверните на молитва от едно минаре и плачливият му глас, дочут през около миля водно пространство, прозвуча злокобно, като вълчи вой в канадска гора.
Сетне запотени гребци ги докараха до брега в нещо като ладия и те слязоха на дървен мостик (преди построяването му пренасяха пътниците на рамене през прибоя). Попаднаха във Вавилон — по-скоро в лудницата — или в двете заедно, където босоноги носачи с наметки, посредници и амбулантни търговци се боричкаха и крещяха като луди «на арабски, испански и дори понякога пускаха в ход една-две думи на отвратителен английски, за да спечелят клиенти. Но Людовик се оправи с всичко. Натовариха багажа на дръгливи магарета и скоро след това си пробиваха път през облечените като за маскарад тълпи, които препълваха стръмните и тесни (и само на места) калдъръмени улички.
Провираха се през лабиринт от улички, където миришеше последователно на магарета, тамян, кожа, урина и подправки, и Огъстин бе в необикновено приповдигнато настроение, сякаш най-сетне си беше «у дома». Но Людо му каза да почака, Танжер имал смесено население — почти една трета всъщност били обеднели европейци (ако и «скалните скорпиони» се броят за такива — жителите на Гибралтар). Докато Мароко била независима държава, султанът много разумно държал всички чужди посолства тук като под карантина, вместо да ги допусне близо до свещената си особа, така че и днес, когато повечето дипломати се намирали в Рабат, градът все още представлявал кошер от легации, превърнали се в неимоверно раздут консулства, всяко със своя армия от безделници. Към тях трябвало да се прибавят няколкостотин изпаднали попайци, неуспели да изкарат прехраната в родината си, а и тук не били в по-добро положение, или бегълци от испанските каторжни поселища надолу по брега, всъщност хора от всички националности, дошли в Танжер, за да са по-далеч от ръката на закона (както до голяма степен би могло да се каже, че Огъстин е побягнал от ръката на любовта). Контрабандисти, наркомани, извратени типове и незначителни хорица, които просто не са имали късмет и са ги пипнали с кухненски ножове или с чужди пари…
— Не, щом смяташ, че тук ти харесва, почакай да видиш Маинес, Фес и Маракеш; истинското Мароко е друго нещо.
Тази нощ, докато лежеше в отделеното със завеси голямо месингово легло във величествената къща на Маршал, където живееха други братовчеди на Людо, Огъстин мислеше колко странно е да се чувствуваш като «у дома» на място, което досега не си посещавал! Е, щом Макнес и Фес… и Маракеш… бяха още по-хубави…
От утре ще трябва да започне да учи арабски.
След някой и друг ден Людо посведи приятеля си в изкуството да ловува глигани с малко копие; отидоха на Шарф ел Акаб, където се чуваше ревът на Атлантическия океан; и там Огъстин срещна за първи път Глауи.
Глауи беше тук на посещение и също като англичаните ходеше на лов за глигани. Изглеждаше великолепен в развяващите се марокански одежди, с прикритото си с качулка мрачно лице, с жълти марокански чехли и с дълги златни шпори, възседнал арабски жребец — държеше копието си високо, сякаш се готвене да пробожда хора, а не глигани, защото от навиците, с крито си свикнал цял живот, трудно се отвиква (както самият той каза на Огъстин).
Докато яздеха към къщи, Огъстин разпита Людо за него. От предишните «трима велики каиди на Юга» звездите на Гундафа и М'туга вече гаснели, а звездата на Глауи била в пълния си блясък (така рече Людо). След смъртта на покойния Мадани-ел-Глауи, войнственият му брат Тхами — вече паша на Маракеш, станал и «глауи», пръв владетел на Атлас, което го правело най-могъщия човек в Мароко — по-силен и от султана. Като паша долу в равнината, щял не щял, подкрепял завоевателите французи, докато пък те подкрепяли него, тъй като гледали на атлаското му владение като преграда от юг, и все пак (добави Людо) съвсем разумно не си пъхали носовете в планинските проходи, където, както се говорело, убивали заловените французи.
Връзките на Людовото семейство с династията на Глауи започвали от някакъв си Ишуа Коркос, който подпомогнал финансово по-стария глауи, за да сдали султан Абд-ел-Азиз, за да го замести Мулай Хафид, Бащата на Людо имал все още доходоносни вложения в различни финансови сделки на Глауи, а самият Людо — макар единият да бил евреин, а другият мюсюлманин — бил отдавна близък приятел на Тхами-ел Глауи, доколкото такива хора могат да бъдат приятели. Затова можеше да разказва много за тази внушителна, легендарна фигура, чиито мъхнати бели одежди криели мускулесто тяло с белези от главата до петите. По дължината на гърба му имало ужасна вдлъбнатина — като бил млад, защитниците на една крепост излели разтопено олово върху му, докато се катерел по стената, та трябвало да лежи цял месец във вана със зехтин. Малко хора знаели, че при пробождане с нож са му прерязали нерв на бузата, защото пред другите той с огромни усилия успявал да запази лицето си неподвижно, за да не си помислят, че е прекарал мозъчен удар…
Като момче се забавлявал да стреля с кремъклийка по гълъбово яйце, закрепено между глезените на някой от бащините му роби — наистина опасен спорт за този безполезен по-млад син, защото можел да осакати до живот някой от любимите роби на баща си. Днес улучвал яребица в галоп… После Людо рече, че Глауи трябвало, да поддържа добри отношения с французите, но иначе сякаш предпочитал англичаните. Макар понякога да се изразявал малко двусмислено — например веднъж вместо да изпрати евнух да заведе една от жените му у дома, както било прието, той помолил свой приятел, много знатен англичанин, да я придружи…
Наистина Глауи бил доста умен посвоему. Когато бил съдия в Маракеш, слагал открито на масата всички получени подкупи във все още затворените пликове. Давал някои от тях на бедни вдовици — така както били запечатани, но когато отворел насаме останалите, ако полученото не го задоволявало, обжалвал делото пред самия себе си и се гледало отново — или пък тъжителят ей тъй, просто изчезвал.


>> Глава 5

Войната, пренесла се неотдавна от Риф — планинската «испанска зона», която се простираше на изток от Танжер, най-сетне приключи и той вече не бе откъснат по суша от останалата част на страната.
В продължение на шест години Абд-ел Крим* (макар срещу него да имаше стократно превъзхождащ го противник) побеждаваше и изтребваше цели испански армии, като неведнъж хвърляше войниците им в морето. През последните две години тръгна и срещу французите, а предишното лято заплашваше дори Фес. Тъй като ранените не му пречеха (Червеният кръст (направо отказа да му даде медицинска помощ) и имаше бойци, за които шепа фурми беше достатъчна да издържат на походите и да се бият, силите му водеха за едно денонощие две битки на шестдесет-седемдесет километра една от друга. Познаваха западната техника — пленено от французите полско оръдие бяха разглобили, пренесли бяха на гръб частите му през непроходимата планина и го бяха сглобили отново в една пещера, с него обстрелваха Тетуан… Франция и Испания бяха обединили всичките си сили; за да го победят и едва миналия месец прочутият Мохамед-бен-Абд-ел-Крим-ел-Катаби бил най-сетне принуден да се предаде на 160-хилядната армия на маршал Петен. Сега пътищата отново бяха отворени — Людо и Огъстин имаха възможност да тръгнат на юг винаги, щом пожелаят.
[* Абд-ел Крим (1882-1963) — ръководител на освободителната борба против френското и испанското владичество. Създател на Рифската република (1921-1926). — Б.пр.]
Джоан смяташе, че Огъстин ще отсъствува няколко седмици. Но когато седмиците се превърнаха в месеци, дойде и есента, а него го нямаше, Джеръми започва да подозира, че приятелят му се забавлява чудесно сред джинове и други духове, султани и бандити, газели и глигани, защото положително една обикновена сърдечна мъка не би могла да го задържи толкова дълго.
След като прекараха цял месец във Фес, Огъстин и Гюдо стигнаха Рабатското крайбрежие (по-скоро от другата страна на реката в Сали), там синеоки червенобради мюсюлмани (потомци на роби християни и затова още по-фанатични) ги замеряха с камъни и ги плюеха. После — надолу по крайбрежието, край скучната търговска Казабланка до Мазаган и оттам до Сафи, където по укрепленията на Кетла стояха разхвърляни прекрасни бронзови топове с гюлета във формата на гроздове и дръжки, наподобяващи делфини — на това място ги бяха изоставили преди векове португалските артилеристи. Оттам отидоха навътре в страната към Маракеш и висяха за първи път далечните, покрити със сняг върхове, съблазнителните, забранените Атлаеки планини сякаш плаваха в маранята.
Това им напомни за Глауи; властта му над почти целия планински юг напоследък била пълна, ако не се смятал неговият отвратителен племенник Хаму с грамадната си крепост-арсенал и килии за мъчения в Талеут, който се отбраняваше с оръдия, лети. (за Френско-пруската война) от Круп и, разбира се, още един-двама по-дребни негодни, чиито орлови гнезда се намираха прекалено встрани от пътищата на керваните и затова Глауи не си давал труда да ги…
Отново наближи време Мери да ражда; този път Огъстин беше по-далеч от нея във времето, отколкото в пространството — в календарната 1345 г. По мюсюлманското летоброене, разбира се, но той спокойно можеше да е в християнското Средновековие; в планините берберските главатари плюеха от укрепените си замъци на султаните и даже на държавите-протекторати. Също като християнските барони от Средновековието, всеки от тях властвуваше, докъдето стигаше шевът му — докато не му видеше сметката някой по-силен от него.
Като лична услуга от страна на Глауи и съвсем без да знаят французите, които бяха направили всичко по силите си да ги спрат, в края на октомври Огъстин и Людо вече трети ден пътуваха през враждебните Атласки планини. Тази вечер те се настаниха в един берберски замък… Но (случи се така) неговият собственик-бандит влизаше в числото на онези «по-дребни негодници», които не обичаха или не уважаваха Глауи — макар двамата да установиха този факт твърде късно.
Всъщност имаха всички основания да се съмняват, че ще осъмнат живи.


>> Глава 6

Преди седмица в Маракеш, при посещението им в Огромния и мрачен дворец на пашата, Людо, изигра добре картите си. Докато отпиваше от благоуханното кафе, той намекна (нещо повече) за налудничавия им, невъзможен блян да пресекат планините от Асми към Труадант, но добави, че «французите са така необикновено подозрителни към натрапниците англичани». Това бе предизвикателство за Глауи — Атласките планини били негово владение и французите нямало защо да дават разрешение… Без повече колебание ги благослови, после се обърна към един от телохранителите си, берберин на име Али, и му каза на шлух (езика на местното берберско население), да показва пътя на този евреин и този християнин, да ги охранява и да не се връща без тях… При което Али — той прекрасно разбираше какво означава такова предупреждение от страна на безмилостния Глауи — цяла нощ остри ножовете си.
Стигнаха на коне чак до Аоии, оттам конярите трябваше да отведат обратно животните, защото по планинските пътеки нямаше да яма нужда от тях. Когато равнините, обрасли с маслини и палми, останаха далеч, назад, Огъстин се почувствува като избягало от училище момче и беше склонен да се държи но същия начин; с надеждата «да се поразтъпче» (в планини, достигащи 4200 метра височина) той помоли да тръгнат пеша. Но в тази страна пеша вървяха само най-нископоставените и се наложи Людо да настои да наемат три мулета и три момчета роби — това бе минимално изискване, когато на път потеглят лични приятели на Глауи. И така те прикриха «християнските» си дрехи с берберски наметки и шествието потегли; начело яздеше мрачният Али, докато трите момчета се шегуваха помежду си, газейки праха зад тях, и от време на време надаваха оглушителни крясъци, за да пришпорват животните.
Яздеха странично, без седла — «а гърбовете на мулетата висяха по две кошници — и непрекъснато удряха с пети животните в ребрата; щом се забавеха, мудните животни спираха. Отначало дори и на моряка Огъстин се завиваше свят да се движи така по външния край на широка малко повече от метър пътека, изсечена в скалите, и да гледа направо над барабанящите си пети към обточения със зелено живак на стотици метри род себе си; после срещнаха керван от товарни камили и трябваше да залегне върху гърба на животното, докато вървеше то с присвити като на дебнеща котка крака, пълзеше, така че балите със стока на гърбовете на камилите се поклащаше само на някой и друг сантиметър над носа му.
Реките нямаха мостове и затова минаваха през бродове, трите момчета, захапали опашките на мулетата, ги теглеха през ледената вода. Нощем стигаха до села с глинени колиби, където Али извикваше шейха и името Глауи бе магия, която им осигуряваше килим, на който да преспят, ментов чай, корав като камък хляб и понякога — твърдо сварени яйца. И наистина в продължение на три дни, три вълшебни дни всичко вървеше добре… Докато на четвъртия — при това късно следобед — стигнаха до обширна долина, където Али не беше сигурен кой път да хванат (толкова бе объркан; Людо заподозря, че съвсем са объркали пътя). Нямаше кого да попитат, но като превалиха един склон, видяха замъка и доста оптимистично се настроиха за далеч по-изискано посрещане от онова, което можеха да им предложат селяните.
Всичко тук беше червеникаво — голата земя, планините със снежните върхове, дори реката червенееше. И замъкът беше пурпурен, с бели петна високо горе около няколкото външни прозорци — досущ очи… Когато го наближиха, хвръкнаха стотици гълъби с остър взор и започнаха да кръжат в пурпурното вечерно небе. До замъка водеше тясна пътечка, прокарана така, че по нея да мине само един човек през инак съвсем непроходимия гъсталак от тръни, гъсталак, който едва оставяше място да заобиколят трите стени на крепостта и да стигнат до четвъртата, където имаше само една порта; дори там все още вървяха в колона по един, по тесния бряг «а разлудувана розовееща река. Освен всичко, портата беше прикрита с къса стена, която не оставяше на нападателите място да разположат таран, нито пък възможност да открият огън от другата страна на дерето…
— Който е замислил отбраната на този замък, наистина си е знаел работата! — отбеляза Огъстин.
Но къде бяха стигнали? «Кой е владетелят на този замък?» — попита неведнъж Людо «водача», но Али сякаш не чуваше. Портата беше затворена, но през една вратичка в нея надникна сбръчкано лице и Людо накара Али да попита на шлух…
Когато най-сетне научи къде се намира, дори Али пребледня и дръпна качулката над очите си. Той прошепна на Людо, че аллах ги е довел ® местност, където споменаването на приятелство с Глауи би довело до незабавна смърт. «Машаллах» — рече Али… Но да върви по дяволите «волята на аллаха» — Людо побърза да се посъветва с Огъстин.
Слънцето вече залязваше, само разбойници и главорези прекарват нощта на открито… Във всеки случай щеше да е фатално сега, след като вече ги бяха видели, да се върнат назад… Сякаш единствената им надежда беше да излъжат — двама английски пътешественици (слава богу, че поне не бяха французи), които се позоваваха на Корана, наричайки се «изправени от аллаха гости».
С отчаяната надежда, че никой няма да разпознае Али като един от хората на Глауи, Людо храбро заблъска с юмрук по портата, а Огъстин се почувствува като някакъв злощастен Макдоналд от времето на Гленкоу, който тропа нощем на вратата на клана Стеър*. Сетне вратичката се отвори и този път се показа възрастен негър, почти великан, човек с царствена осанка, облечен с дреха на черни и бели ивици, а в ръка с кумий, голям почти като окимитар, поставен в сребърна ножница. Али криеше лицето си под качулката и сякаш беше онемял, затова се наложи сам Людо да обясни онова, което би трябвало да каже неговия човек.
[* Хюз се позовава на събитие от шотландската история. На (3 февруари 1692 г. войниците от полка на Арчибалд Кампбъл по поръка на англичаните нападат коварно и избиват повечето от членовете на клана Макдоналд в Гленкоу. — Б.пр.]
— Уведоми господаря си, че двама много високопоставени англичани, близки приятели на английския крал, са изпратени от аллаха пред портите му и очакват онова гостоприемство, с което заслужено се славят правоверните.
Човекът, изглежда, се колебаеше (може би не знаеше достатъчно арабски). Във всеки случай той се върна да получи нареждания и мракът вече падаше, когато най-сетне портата заскърца и се отвори широко и те се намериха в катраненочерен сводест мрак, изпълнен с рева на Шуртяща вода… защото тук бе последната преграда пред нападателя — едно тясно мостче-капан над канал, по който водата се спускаше като в улея на воденица, — но нечии ръце ги насочваха; пресякоха вътрешен двор, където имаше разположени на лагер мароканци, и по вътрешна стълба се изкачиха в една ъгловата кула.
Малката стая горе беше съвсем празна. В четирите ъгъла имаше напречни, излъскани от времето кедрови греди, на които закачиха наметките си, иначе — нищо. Голата излъскана замазка на пода едва отрязваше — като стара слонова кост — червените цветове на пищно боядисания таван от кедрово дърво, голи излъскани стени като слонова кост отразяваха гаснещите цветове на залеза. Прозорците бяха малки и без стъкла, с красиви решетки от ковано желязо и гледаха към розовината на покритите със сняг върхове или надолу към тъмнеещата растителност в полите на планината. Самият въздух имаше сякаш цвета на кръвта.
Огъстин не бе виждал по-прекрасна стая — или по-зловеща, вледеняваща и без удобства.


>> Глава 7

В Англия същия този октомврийски съботен следобед Джоан гостуваше в квартирата на Джеръми на улица «Ебъри» (напоследък той не беше постоянен представител на Адмиралтейството) и го попита дали има вести от Огъстин. Но той поклати глава.
— От два-три месеца нищо. Ходили във Фес, но имали намерение веднага след като се позахлади, да се придвижат на юг към Маракеш.
«Все още ли няма признаци да се върне?» — питаха очите й, но Джеръми само сви рамене. «Това се дължи напразните му там джинове и зли духове» — помисли той (в писмото си от Фес Огъстин наистина бе сравнил Мароко с «Хиляда и една нощ»).
Четирите дълги месеца не бяха помогнали на Джоан да превъзмогне болката. Напоследък започна неволно, като болкоуспокояващо средство, да преповтаря списъка, на Огъстинови простъпки: липсва му всякаква амбиция, дори няма определена цел в живота. Най-сетне се оплака на глас.
— След някоя и друга година ще стане на тридесет! — И добави: — Има достатъчно пари да започне каквато си ще кариера.
Джеръми изсумтя.
— Предполагам, имаш предвид да стане дипломат или да управлява някоя въшлясала тропическа колония! Наистина това е един от най-горчивите плодове на нашето предимно класическо образование, допотопното «литургично» схващане за дълга на богатия. — Замълча. — Или пък, след като богатите поети и художници нямат нужда да принизяват таланта си, като вадят пари чрез него, колко жалко, че Огъстин не може да рисува за собствено удоволствие… Или според теб все пак би трябвало да опита? — Джоан трепна от иронията в гласа му и той размаха заканително пръст. — Започвам да мисля, че ще се омъжиш за някой пълен мухльо, стига да играе ролята най-малкото на добросъвестен господар — винаги готов да открива благотворителни базари или да сади дръвчета, когато времената са лоши! Мъж, който раздава правосъдие и заседава в съвета на графството. Да не искаш. Огъстин да заседне в Нютън и да заживее по този начин?
— Не си особено мил!
— Вероятно… Защото се обзалагам, че мога да прочета какво се върти в главичката ти — според теб странната любов на Огъстин към миньорите би трябвало да го доведе до активно участие в Лейбъристката партия — също както Мосли или сина на Стрейчи.
Сепната, Джоан призна, че такава мисъл може да се е въртяла в главата…
— В такъв случай не го познаваш! Виж какво, момичето ми… — Замълча, за да потърси най-точните думи. — Не загряваш ли, че миньорите на Огъстин са някаква безлична кауза, че те са «този» и «онзи»? Защото хората не са «предмети» да се събират накуп, и в това се корени всъщност политическа заблуда. — Погледна я със съмнение да види доколко го разбира, защото вече бе схванал, че за повечето хора свещената уникалност на собственото «аз», което стои отделно от множеството, далеч не е аксиома.
— Тогава защо не използува парите си да им помогне по друг начин?
Джеръми я изгледа изненадано.
— Сега пък никак не разбираш миньорите.
— Градивна помощ, разбира се, като квакерските работилници*.
[* По времето на масовата безработица след Първата световна война квакерите уреждат работилници, за да не дават открито милостиня на безработните. — Б.пр.]
— Не можеш ли да проумееш, че всеки опитен миньор сигурно мрази до мозъка на костите им добронамерените квакери, които очакват от солта на земята да губи времето си в коване на подметки или в сглобяване на маси и столове, вместо да си върши работата?
Но нещастието правеше Джоан упорита.
— Добре тогава, ти кажи! Как смята да прекара живота си той?
— Може да е по-рядко постижение, отколкото си, представяш — да му се случват разни неща, без да си е мръднал пръста, за да ги предизвика — рече тихо Джеръми.
Джоан едва доловимо изсумтя, но изведнъж търпението на Джеръми се изчерпа.
— Е, добре! Но след като трябва да има «кариера», не забравяй доколко богатството е ограничило избора му.
— «Ограничило» ли го е?
— Да. Защото всякаква физическа работа — а такава е девет десети от работата — е запазена за бедните.
Джоан ахна.
— Но защо, за бога, с този ум и това образование…
— А защо, за бога, не — или си забравила колко блажен се е чувствувал на контрабандистката шхуна? Ако има такива естествени склонности, умът не би трябвало да му пречи — доказателство са неговите интелигентни миньори. Но трябва да се признае, че липсата на най-елементарна подготовка би могла… — Внезапно Джеръми скочи и започна да крачи напред-назад. — Мислила ли си някога, че вместо да обожава героите миньори, би могъл сам да е миньор, ако вместо да отиде в това отвратително частно училище, беше влязъл под земята на петнадесет години? И това ни връща към времето, когато Ронда все още е била Елдорадо, в събота кръчмите са били не по-малко пълни от черквите. Не е честно да се родиш с проклятието на богатството!
Вероятно парадоксалната му проповед за физическия труд би озадачила още повече Джоан, ако погледът й не се опря на парализираната му ръка — и тогава, внезапно прозряла всичко, я завладя порив на съжаление.
По-късно, докато пиеха чай, Джеръми рече тъжно:
— Дори не съм бил под земята. Разкажи ми как е там!
— Иокаш да знаеш как си носят храната в здрави ламаринени кутии, защото в тези миши дупки за хора има повече мишки, отколкото човеци ли? И че вземат със себе си по четири литра чай да компенсират потта, която се лее от тях? И за обкованите им в желязо ботуши, с които можеш да риташ остра скала по осем часа в тъмното?
— Толкова и аз съм виждал, но ми кажи как е вътре, в самата мина.
— Огъстин ме заведе само веднъж, и то не в такава, в която слизащ с асансьор, а в «открита», с папрат около входа. — Замълча. — Започнах да се задъхвам като риба още в мига, когато влязох, толкова много бяха дишали от този въздух, че не бе останало друго освен изпарена пот и даже лампата им гореше мъждиво. На слабата й светлина виждах само капките, стичащи се като тропически дъжд от тавана, и блясъка на релсите, по които трябваше да пазя равновесие, защото всичко наоколо беше до колене във вода. После, на петдесет метра навътре… — (В гласа й се прокрадна зловеща нотка.) — Почувствувах силен мирис на йод. Камък и трески — и около глезените ми, в тъмното, се омотаха метри изоставен мокър бинт — не разбрах какво е.
— Таванът се е срутил и някой е бил отдолу? — Джоан кимна безмълвно. — Добре, продължавай!
— Не мога! Дотам ми позволиха да отида — слава богу, защото вече почувствувах върху си цялата тежест на планината, която процеждаше тиня и камъчета между подпорите.
— Опитай се. Каквото все пак са ти разказвали — подкани я той.
Джоан пое дълбоко дъх и остави недоядена кифличката си.
— Понякога галерията е съвсем ниска и трябва да пълзиш, за да стигнеш до забоя, да лежиш с часове във вода и през цялото време да се ослушваш за помпата, да не би да се задави и да нямаш време да избягаш. Междувременно внимателно подкопаваш жилата, докато под атлантовата тежест отгоре не започне да се раздробява. После тези парчета трябва някак да се изтеглят с лопатата по галерията дотам, където може да се приближи влакчето, за да ги натовариш — разбира се, все така пълзешком…
— И сега съжаляваш ли горкичкото богато момче, което _не бива_ нощ след нощ да си разранява коленете и гърба, като пълзи, с въглищен прах, втрит в голите гзни, там, където кожата се е смъкнала — подвикна Джеръми и я видя как потръпна. — Представи си го, едва навършил петнадесет…
— Престани! — рече Джоан със зловещ глас.
— Но аз говоря сериозно, глупачке, разбери! А когато се върне в квартирата си — по улици, където прашните овце от хълмовете се ровят като улични котки в кофите за боклук, — кого намира там — _тебе_? Тебе, девойчето, коленичило и трие площадката пред вратата, и краката ти са доста оголени… Той е «почерви от дирника на полунощ» (нека цитираме класиците) и прави черни локвички, а ти така хубаво си измила, но си свикнала… Тогава влизате в кухнята, където пред огнището, на което се пържи беконът за закуска, има дървено корито и там татко ти мие с гъбата кървящия гръб на квартиранта, а Огъстин срамежливо се опитва да скрие наскоро окосмените си срамни части от теб, безсрамницата, която стои и тъпо се пита кога вятърът ще смени посоката си и ще престане да издухва въглищен прах върху прането…
Джоан надникна В чайника и рече:
— Трябва му още вода.
— Но, разбира се, това са били честити дни. — Замълча и се вслуша в шума от улицата под тях. — Докато сега… Само чуй! — Отидоха до прозореца и погледнаха навън. — Сигурно са вървели пеша чак от Уелс, както навремето бащите им, пастирите.
От другата страна на улицата в есенния дъждец пееше хор на безработни миньори, така напълно погълнати от изпълнението си, като че бяха на сцената на Албърт Хол. Джоан помисли, че видът им е такъв, сякаш никой от мухльовците с бомбета, които минаваха забързани покрай тях, не заслужава и да го погледнеш.
— Сега виждаш какво е пропуснал Огъстин — рече Джеръми с равен глас.
Внезапно тя му стисна ръката.
— Но _ето_ го Огъстин!
Къде? Изплашена до смърт, тя сочехме точно под тях към парцалива фигура, застанала гърбом, която подлагаше обърнат каскет за дребните монети, а минаващите лондончани обръщаха засрамено лица — добре познатият Висок силует…
— Той е луд! — пое шумно дъх Джеръми. — Това е вече прекалено!
Хукна надолу по стълбите, но тъкмо когато се готвеше да го дръпне за ръкава, «Огъстин» се обърна — едно съвсем друго лице. Макар на почти същата възраст, Огъстиновият «Doppelganger»* беше загубил едното си око, синьо-черният нос беше смачкан и хлътнал в лицето му; дрехите висяха на кокалестото му тяло. Джеръми измъкна несръчно монета и другият му благодари с почти недоловим бездиханен глас — излизаше от дробове, които би могло да разбие само длетото на каменаря.
[* Двойник (нем.). — Б.пр.]


>> Глава 8

Междувременно роби донесоха килими и ги проснаха на пода, появиха се огромни като планини възглавници, за да има на какво да се облегнат, последваха ги други роби със свещи, съперничещи на най-големите е католическите черкви, а някой затвори капаците да не влиза студ. Тогава дойдоха роби с разпалени керамични мангали на главите си и тамянът, хвърлен върху насветлелите до бяло дървени въглища, изпълни помещението със син ароматен пушек. Неспокойният Али сигурно имаше голяма нужда да се постопли, защото клекна над един от мангалите, подпъхна полите си под него, превръщайки го в персонално централно отопление, и сладостно изпъшка, когато от врата му започнаха да излизат кълбета тамянов дим.
Огъстин и Людо седяха по турски на пода и се мъчеха да се правят на съвсем безразлични, но когато научиха, че домакинът им, от когото се страхуваха, не бил у дома, сърцата им тръпнеха от радост… Макар (както ги увериха) да не бил отишъл далеч и вече изпратили бегач да го намери — при което сърцата им отново се свиха, особено когато чуха, че дори да не дойдеше самият халиф, скоро щяха да пристигнат неговите нареждания.
Но след малко започнаха да носят вечерята, затова с вода, ароматизирана с портокалови цветчета, измиха десните си ръце, с които трябваше да бъркат в паниците, а после дойде церемониалното разчупване на хляба (защото той не се режеше). Продълговати репички помотаха да се появят благодарствените оригвания, както изискваше доброто възпитание, а гозбите следваха една след друга: кускус с пъдпъдък и посипан с канела, печено пиле, залято с мед и гарнирано с орехи, силно подправена яхния и цяло печено агне — месото му беше толкова крехко, че се късаше с пръсти (тъй като нямаше ножове и вилици). Но Али, с лице, все още скрито в качулката, «е яде почти нищо, дори «крачета от газела» — сладкиш с мед и бадеми.
Трябва да им бяха донесли поне дузина ястия, преди отново да си измият ръцете и да им сервират ментовия чай, налят във великолепни мънички позлатени чашки… Едва дочакаха всички слуги да се оттеглят и най-сетне да ги оставят сами! Наближаваше полунощ, а никой не им беше казал дали отсъствуващият домакин, халифът, е изпратил своите нареждания.
Али пушеше лула след лула успокоителен хашиш, но като че ли не ставаше по-спокоен; каза им, че докато прекарвали открития двор, разпознал някого… Ами ако този някой е разпознал него и е разгласил, че «гостите» са шпиони на Глауи? Огъстин погледна към вратата, но на нея не се виждаше даже резе — или поне от вътрешната й страна нямаше, та ако дойдеше някой през нощта… Ами ако наистина дойдеше? Дали все пак щяха да му прережат гърлото? Али би трябвало да е наясно, а точно той изглеждаше сигурен в това… Ако е така… бе считал, че е достатъчно глупаво да те убият за някое «възвишено дело», но пък трябва да си съвършен глупак, за да те убият съвсем за нищо! Наистина на двадесет и шест години трябваше да има малко повече ум… Бе си поиграл на силен мъж — до това всъщност се свеждаше тази налудничава екскурзия; опита се да играе ролята на Уолтър Харис* или дори на Лорънс!
[* Уолтър Харис — популярен по това време журналист, който пише на теми, свързани със Средиземноморието. Живял известно време в Мароко. — Б.пр.]
Спомни си богоподобното впечатление, което му бе направил Т. Е. Лорънс в Оксфорд, поразителното му въздействие върху съвсем младите; как запомняха и най-незначителните негови думи — например когато отказа да пие шери у Огъстин, тъй като «виното може да ми попречи да усетя вкуса на водата» (седмици и седмици след това Огъстин обръщаше внимание на аромата на всяка чаша вода, която изпиваше, смутено се наслаждаваше на торфения букет на планинските потоци). Спомни си една божествена вечер, прекарана в стаята на Лорънс в колежа «Вси светци», там дори Джеръми мълчеше почтително, докато Лорънс обясняваше как прекъсвал железопътната линия, това пречело на турците, но не ги накарало чак да се отчаят. Лорънс им каза, че _Изкуството_ на войната се състояло в Това да я спечелиш, като дадеш колкото може по-малко убити, но и да убиеш колкото може по-малко неприятели… Не, Лорънс не беше обикновеният супермен, а един от най-изтънчените умове, на които себе натъквал Огъстин; същинска луковица — белиш пласт след пласт, без да стигнеш до онова, което всъщност е Лорънс.
Необходимо беше много повече от берберско наметало и усещането за опасност, за да превърнеш един Огъстин в Лорънс — ето това трябваше много отдавна да осъзнае.
Когато дойде време да изгасят свещите, Али настани трите момчета роби да спят на стълбите отвън и като си затвориха очите и устата, негърските им лица станаха невидими в тъмното — той разчиташе да изпищят достатъчно високо, ако някой натрапник ги настъпи. Сам той легна точно пред вратата с ръка върху голия нож, сложен под бузата му — достойна за детска книжка картинка на «верен страж». Но и двете предпазни мерки бяха по-скоро театрални, отколкото полезни, както каза Огъстин на Людо; даже и групата им да бе въоръжена до зъби — а те разполагаха само с колекцията остри като бръснач ножове на Али, защото поне в това отношение проявиха здрав разум; нищо не можеха да направят* за да попречат на халифа в края на краищата да ги убие, стига да си е наумил да го стори и Людо се съгласи с него.
Уолтър Харис никога не ходел въоръжен… Веднъж казал на Людо, че ако стане нещо и имаш револвер, най-добре ще направиш да го хвърлиш зад нападателите и да ги накараш да се бият помежду си за него…
Самолюбието на Огъстин бе погъделичкано от това, че е по-голям фаталист от мюсюлманина Али, и тъй като нямаше никаква полза да стои буден, намести се на възглавницата си и скоро заспа дълбоко.
През цялата нощ, която можеше да се окаже за него последна в живота, Огъстин спа като пън. Й ако някой същата тази нощ не заспа, това беше Джоан, в хотела си на улица «Съфък», и то не само заради дюшека на буци. Безсмислиците на Джеръми и странното видение отвън отвориха наново раната и разкриха — в светлината на тези ужасни четири месеца — че за нея животът без Огъстин бе живот без радост и смисъл. Безполезно беше да иска от него да бъде друг.
Нужно бе да преглътне гордостта си и да го призове у дома, защото може би, какъвто си беше кавалер, той точно това чакаше — тя трябваше отдавна да се сети…
Бедният мъртъв Хенри (мислеше тя); от него бе останала само приликата, която надничаше призрачно от любимото лице на Огъстин! Но те двамата са създадени един на друг…
Унесе се и сънува две пламтящи слънца, които се завъртяха и се сляха, но сетне звучен глас произнесе: «От две едно не става!»; тази от дълбока по-дълбока мъдрост я събуди и тя започна да обмисля какви промени Ще внесе в Нютън и къде ще сложи скрина на баба си. Ужасната билярдна имаше нужда от повече светлина, с едни оранжеви, пердета и кремава боя обаче биха могли да се постигнат чудеса…
А къде остана писалката й? След минутка ще стане от леглото да я потърси, но стаята беше студена, а; ключът на лампата се намираше до вратата. Не знаеше адреса на Огъстин в Мароко, но бащата на Людо сигурно го имаше — а дали не бе по-добре да телеграфира, отколкото да пише писмо.


>> Глава 9

На следната сутрин Огъстин се събуди, угнетен от мисълта, че трябва да си опомни нещо, а не може и минаха няколко мъчителни секунди, преди да му дойде наум, че можеше и да не се събуди. Но вече му предлагаха за закуска обичайната супа «карира», пресен хляб с парченца масло, които бяха твърди благодарение на доставения на бегом от върховете сняг, и купа превъзходен мед…
С Людо избягваха да се погледнат в очите и се мъчеха да си внушат, че предишната вечер въобще не са им направили впечатление смешните страхове на Али. Помолиха да предадат благословиите и благодарностите им на все още невидимия домакин, раздадоха щедри бакшиши и се чувствуваха на върха на доволството, когато слязоха при мулетата си до портата.
Гостът си е гост дори когато внимателно се избягва личният контакт с него — не бива да се нарушава традицията и домакинът да забравя дълга си. Но щом групата мина през портата, вече не ги считаха за гости и още преди да възседнат конете, дойдоха безапелационните заповеди да се връщат там, откъдето са дошли, и онзи, който ги съобщи, им намигна да се прибират колкото се може по-скоро в Маракеш. Само защото не били французи, халифът сигурно щял да им даде няколко часа преднина, преди да изпрати хората си да ги догонят — а той много обичал ролята на котка, която си играе с мишка…
Бавно шествие от мулета, последвано от галопиращи воини… докато прекосяваха двора, Огъстин видя конете им, спънати и вързани за забити в земята колчета.
— И все пак не бива да даваме вид, че бързаме — рече Людо.
— Защо не?
— Първо, смята се, че нищо не знаем. От друга страна, щом тези момчета подушат, че става нещо, ще намерят как да изчезнат, с мулетата.
— Това е вярно.
Но съзнанието на Огъстин работеше трескаво и щом се скриха стените на Крепостта, се престори, че е в страшно весело настроение и предложи да се забавляват, като се надбягват. Предложи награда за онзи, чието муле се окаже най-бързо, момчетата бяха във възторг и се понесоха в галоп; скачаха над скали й трънаци и крещяха колкото им глас държи, всяко ръчкаше своето муле с изострена пръчка, щом успееше. Трудно беше да се повярва, че мулета, които развиват скорост три километра в час, могат едва ли не да летят, стига да искат! Мулето на Али спечели с голяма преднина; Огъстин не успя, защото за малко не падна от смях, като видя как Людо се носи през дерето зад него, подскачайки като Джон Гилпин*.
[* В едноименната сатирична поема на Уилям Каупър (1713-1800) героят участвува поради облог в надбягване с коне, но понеже не може да язди, животното взема инициативата и ездачът остава без шапка и голяма част от дрехите си. — Б.пр.]
Разбира се, през целия ден не можеше да става и въпрос да опрат за почивка или за ядене; трябваше като камили да живеят от (снощните си) гърбици; и й шеги и закачки, придружени с подкупи, подкарваха момчетата. Мулетата сякаш знаеха, че се прибират у дома и към залез бяха изминали разстояние, за което» иначе щеше да отиде ден и половина. Даже започнаха да смятат, че халифът няма да успее да ги догони, но в покрайнините на селото, където се надяваха да преспят, един селянин ги предупреди: неговият шейх имал нареждане да ги залови, щом ги види. Човекът нямаше представа откъде идват тези нареждания, може би от французите или пък от някой друг, който бил още по-жесток, но напук на шейха си (тази необрязан син на стерва, който му откраднал телето), той предложи да ги скрие, ако дочакат да падне мрак.
И така почакаха да се стъмни, а после прекараха шумна нощ в изградената от кал колиба без прозорци, осветена от една-единствена свещ — тримата възрастни мъже, мулетата и момчетата роби накуп, погаждаха си детински шеги — само Али сякаш не бе склонен да се весели. Момчетата останаха очаровани и помолиха, когато се върнат, да ги откупят — и тримата заедно — така, се кълняха те, нямало да струват повече от една коза (и излежаване на присъда в Гибралтарската тъмница съгласно британските закони).
Скоро след полунощ силно заби барабан и се чу глас, който крещеше:
— Къде са кучетата християни? Смърт на неверниците!
Огъстин надзърна през пукнатина на вратата — навън негър викаше със запенена уста и размахваше страхотна секира в едната си ръка, а с другата биеше дивашки барабана.
Какво винаги лишен от чувство за хумор, Али хукна с ножа, но Огъстин го спря. В напрегнати положения фактът, че не разполага с оръжие, изостря неимоверно ума на изследователя англичанин и Огъстин си спомни за един от номерата си в подготвителното, училище, който караше малките момчета да припадат от смях, затова излезе и се представи на Едноличния воин на аллаха в ролята на маймуна, която лови бълхи.
Проклятията на сащисания фанатик постепенно преминаха в кикот, докато най-сетне, омаломощен от смеха, той хвърли секирата в храстите, влезе и се присъедини към компанията.
На следната нощ спаха в малка френска странноприемница в Лени.
— В края на краищата, в резултат на всичко, само се върнахме в Маракеш малко по-рано, отколкото смятахме — рече Огъстин.
— С отрезвяващата мисъл, че хитрият халиф може въобще да не е имал намерение да изпраща потеря и да е подсказал само «приятелско, предупреждение», за да е сигурен, че ще се отърве от нас.
Унизително, но и твърде възможно, помисли Огъстин. Наистина като поразмисли трезво, нищо чудно да не са били в опасност още от самото начало… Но как можеха да знаят? Мароко беше като калейдоскоп — след миг парченцата се разпадат и човек вече не знае какво е било.
— Заради стария Али е по-добре да не се явяваме пред Глауи и да отговаряме на въпросите му — рече Огъстин. — Тъй като Али наистина обърка всичко; защо, щуракът му с щурак, не бе казал веднага на Глауи, че не познава тази част на планината и не бе прехвърлил работата на друг, който я познава?
Людо сви рамене.
— Не би посмял да не изпълни заповедите на Глауи. И във всеки случай всичко е в ръцете на аллаха, защо да се тревожи.


>> Глава 10

Отново в Маракеш. Людо беше отишъл за пощата, а Огъстин отпиваше черна бира в градината на един хотел, където туристи се хвалеха какъв удар са на правили, купувайки това или онова. Огъстин се питаше какво биха помислили за «удара», който така И не бе направил — три изгладнели момчета, купени за цената на една коза, три чифта изпълнени с укор очи, които остави в Асни: гледаха като кучета, чийто господар по някакъв необясним начин е тръгнал на разходка без тях.
Но съгласно английските закони беше углавно престъпление да купиш роб дори за да го пуснеш свободен и правилно (мислеше Огъстин) «свободата» му би означавала само, че никой вече няма да се чувства задължен да го храни, все едно да оставиш котета «свободни» на улицата в Лондон.
В такава красива градина присъствието на туристи беше оскърбление за окото, гласовете им — оскърбление за слуха, докато черната бира подтикваше към размисъл. Огъстин поръча още една чаша. Започна да се изучава в светлината на атлаското приключение и все повече се удивляваше от нещата, които откриваше, защото независимо дали би имало опасност, или не, тогава той положително я смяташе за действителна, и в такъв случай какво, за бога, то бе накарало да се държи по този начин — едва ли не като герой от детско списание. Спокойно да се отпусне да спи, при положение че имаше точно толкова вероятност да види утрото, колкото и да не го види, да застане невъоръжен срещу фанатика, който заплашваше да ги насече на парчета е брадвата су? Не беше «храбър», защото това означаваше да победиш страха, а през цялото време бе действувал при пълно отсъствие на истински панически страх, докато тогава, при слизането на брега на Лонг Айланд например, загуби ума и дума, така стана и когато го преследваха с Пандата…
Изглеждаше невероятно и неприсъщо за него! Наистина ли се променяше с годините или пък нещо витаеше в самия въздух на Мароко — попадаш сред хора, които не ценят живота, и съвсем несъзнателно преставаш да цениш и своя? Както в болницата, когато през 1918 г. се озова в цяла стая умирали от испански грип, тогава смъртта изглеждаше нещо толкова естествено, че не си струваше да се паникьосва заради нея…
Огъстин вдигна озадачен взор към един клон над главата си: изпъкналите очи на хамелеон с шарена оксфордска тога (имаше само една дупчица между листата, през която да гледа) бяха вперени в кацнала наблизо муха. Същества, за които се смята, че променят цвета си в съответствие с околната среда, макар че този само изстреля дългия си двадесетина сантиметра език и докопа мухата… Следователно това, че не бе изпитал страх, е било само неволна, подсъзнателна реакция на човек-хамелеон: «В Рим прави като римляните!». Но тази мисъл доста го смути: ако леопардът не може да промени окраската ся, а на цивилизования, рационален хуманист атеист то така лесно се удава, ще трябва наистина да е нащрек, защото нищо чудно такива неща да стават на всяка крачка, когато човешките закони са напълно пренебрегнати, но на никого не би минало през ум да наруши божиите!
Може би като психологическа сила, която стои над. Волята и Разума, най-общо казано — над Етичните норми, Пола и Инстинкта за самосъхранение — неговият нов Закон за подсъзнателния хамелеонизъм хвърляше светлина върху много неща в човешката природа. Обясняваше защо са били изгаряни еретици например, почтени, умни хора са могли да се съгласяват мълчаливо и дори да одобряват това (също както св. Павел се присъединявал към онези, които замерял» Стефан с камъни). Някой ден ще трябва да изложа идеята си на Джеръми…
Точно тогава пристигна Людо с пощата, седна и властно плисна с ръце да му донесат питие.
— Разсипан съм, тук пустата британска поща не е по-бърза от френската!
Най-отгоре на Огъстиновия куп имаше две телеграми. Едната беше от Мери — родила нормално, този път трикилограмово дете, най-сетне нейното «бебе Гилбърт»… Но после прочете телеграмата на Джоан Й сърцето му подскочи — някак странно, нито съвсем нагоре, нито надолу. Прочете я два пъти от край до край, но каза само:
— Май ще трябва веднага да се прибирам.
Людо не изглеждаше изненадан.
— Може би най-бързо ще е да наемеш кола до Казабланка или Мазаган* и оттам да хванеш кораб.
[* Сега Ел Джадида. — Б.пр.]
— Значи така и ще направя.
— Ще се опитам да разбера разписанието на параходите — рече Людо и потъна в хотела.
Огъстин прочете телеграмата за трети път от край до край и все така се чудеше колко малко възторг изпитва. Вероятно още щом види Джоан, всичко отново ще пламне… Но междувременно непокорната му мисъл се върна към неотдавнашната експедиция.
В продължение на десетилетия, цялата Суска долина е била затворена за всички европейци; да предположим, че бяха успели да преминат? А стига да бе останал, двамата е Людо щяха да опитат отново. Дали не можеха, облечени като мароканци, да успеят да се присъединят към преминаващ през планините керван, докато Огъстин се прави на глухоням; или пък да заобиколят покрай брега… После в съзнанието му проблесна споменът от квартала «Мулай Абдула» във Фес, където черният като катран сенегалски пазач стоеше на пост пред зловещ отвор «ала Гюстав Доре» в огромна, гола, осветена от луната стена (единственият вход); после трябваше да се премине покрай гигантско, скърцащо в тъмнината водно колело. Звучеше като стенанията на десет хиляди нещастни клиенти, заразени от гонорея, и това стигаше да възпре мъжа, преди да влезе при момичетата и светлините… Но сега то му прозвуча по-скоро като стенанията на десет хиляди щастливо оженени мъже, които — хванати в капана на една и съща проста мисъл — за четирите голи крака в едно легло, е трябвало завинаги да изоставят надеждата един ден да влязат в Тарудант, яхнали муле…
И все пак нямаше как да не се прибере вкъщи, но съзнаваше, че неговото хамелеонско съзнание ще трябва да си наложи някои резки цветови промени, преди отново да стане годно за сивата стара Европа… и брака. Следователно ще е най-добре да съсредоточи мислите си върху зверската страна на живота в Мароко и да забрави другите му прелести — как не могат да се преброят всички, които Глауи е убил, за да се издигне дотам, докъдето се беше издигнал, как каидите забогатяват, като изтезават хора, за да ги принудят да им предадат нотариалните актове на стопанствата си, как според Али — докато двамата с Людо пируваха горе — техният халиф морял от глад оковани в занданите си затворници, които били прекарали там тридесет години… Нямаше смисъл като някакъв невеж турист да се прави, че не знае какво става — разбира се, че знаеше!
Знаеше онази ужасна история за малкото еврейче във Фес, което, облечено в първото си европейско костюмче, минало покрай джамия, без да събуе гиздавите си велурени обущета, а след това, докато прекосявало пазара, продавачите го замервали с бучки масло или го пръокади със зехтин, «о не, както си мислело, само за да му съсипят дрешките, защото като стигнало другия край, някой поднесъл факла и го подпалил… Това поне не можеше да се случи в Европа, такова нещо не биха направили дори и шантавите германци, който, както толкова се горещеше Людо, преследвали евреите!
Осакатени хора… И все пак двойката весели сакати просяци (ма единия бяха отсекли ръцете и краката, на другия — изболи очите) смятаха тази останала от древността присъда не само за справедлива, тъй като и двамата бяха крадци, но очевидно и за практична, защото повече не можеха да крадат: «Ако беше както при французите, само щяхме да изтърпим присъда в затвора и днес отново щяхме да се върнем към предишния си живот». И се опитаха да го накарат да признае, че наказателната система на европейците е нескопосана й неразумна!
За него бе като свеж повей, че за разлика от повечето «колониални» народи, мароканците не изпитваха комплекс за малоценност по отношение на европейците, защото неверниците не могат да се приемат за равни, камо ли за по-висшестоящи. Някога маврите бяха завладели Европа, а сега беше ред на Европа, но при следващото отклонение на махалото маврите ще са отново в Испания и Франция…
Освен това човек не можеше да не харесва страна, в която няма класови различия, където за _господар_ и за _слуга_ се използва една и съща дума — «приятел», докато я някой да дойде и да попита Уонтидж дали «приятелят» му си е у дома в Мелтън!
Но хванат в капана на простата мисъл за четири голи крака в едно легло…
— Първият е за Мазаган, а утре вечер за Ливърпул ще отплава малък търговски кораб — рече Людо и пъхна едно разписание под носа на Огъстин.
Вратът на Огъстин стана керемиденочервен — не само поради слънцето — и той смотолеви:
— Извинявай… Може би… Е, не смятам, че _чак толкова_ ще трябва да бързам.
— Може ли следващата седмица?
Огъстин изломоти нещо още по-неразбрано, но сякаш искаше да каже, че след като премислил, «е смята за необходимо въобще да заминава. Не можеха да очакват от него толкова бързо да напусне Мароко, след като най-сетне е стигнал чак дотук…
И отново Людо не се изненада, но помисли: «Бедничкият шаран, Мароко наистина здраво го е хванало на въдицата си!».


>> Глава 11

В Дорсет раждането мина благополучно, само Мери изпита някакво неясно, отвратително неудобство, което дори не можеше да определи, когато третото — и сякаш родено след смъртта й — бебе се появи на бял свят без каквото и да е участие от нейна страна.
Момчето се роди на 29 октомври. Времето през ноември не е подходящо да се сложат шатри на поляната, затова нека благодарим на бога и на последователя на Пакстън (както помисли Гилбърт). Този покрит акър площ, дълъг осемдесет и широк тридесет метра — «балната зала», спокойно можеше да побере за кръщенето и това огромно сборище — ще постелят черги да запазят паркета от подкованите ботуши, а в частта, отделена за знатните, ще има килими.
След като слънцето, ако въобще имаше такова, залезе, ще блеснат всичките седемдесет юмруци в рицарски ръкавици, стиснали електрически крушки, дори ако е необходимо на някои от тях предварително да се сменят жиците. Единственият сериозен проблем оставаше отоплението… Някои от тръбите на чугунените печки бяха пробити от ръждата и димяха. Но сигурно стотиците гости ще излъчват достатъчно естествена топлина и въобще няма да има нужда от печки! А госпожа Уинтър беше запазила в нафталин шест уодъмеки ливреи още отпреди войната, така че можеха да наемат лакей от някоя агенция и да ги облекат…
Колкото до датата, тя щеше да зависи от другите задължения на епископа, за нея Гилбърт го запита с писмо (колко жалко, че Мелтънската черква не беше по-голяма!).
Междувременно трябваше да се определи името на момчето. Като наследник на мелтънските земи и други още по-доходоносни източници, очевидно трябваше да се казва Гилбърт. Но таткото беше щедър — трябвало да зачетат другата рода с едно име поне. Оказа се, че бащата на Мери също бил Огъстин, затова името не ставаше… Прачичо Артър или прачичо Уилям? Но Гилбърт не харесваше нито едно от двете имена.
— Нямахме ли един млад братовчед, убит във войната, който, ако беше останал жив?…
И така от страна на Пенри-Хърбъртови щяха да вземат «Хенри» и да прибавят още много традиционни уодъмски имена от семейното дърво, което Гилбърт имаше подръка.
По избора на кръстници предстоеше да се умува още повече. Трябваше да са относително млади и поне бъдещи министър-председатели — тук даже далновидният Гилбърт се затрудни: едва ли не се налагаше да прибегне до помощта на гадател. А кръстницата… Ами наистина очевидната кандидатка беше Джоан — стига Гилбърт да събереше смелост да й предложи!
В една мразовита и безветрена ноемврийска утрин, пред прага на истинската зима, свещеническите задължения призоваха архидякона в Солсбъри. Джоан имаше да пазарува и затова го закара с колата си.
Като свърши с покупките, се вмъкна в катедралата. Там съзнанието й се раздвои. От една страна, както винаги при вида на идеалния троен куб на чудесния кораб, започна по навик да гадае как ли е изглеждал храмът, преди георгианските вандали да се развихрят, да сриват средновековните олтари, да чупят цветните витражи — само и само да приберат оловото, — а изсипвали цели каруци безценни стъкла на градското сметище. За много неща имаше да отговаря пред поколенията лишената от естетическо чувство Георгианска епоха, от осемнадесети век… Но тези разсъждения бяха съвсем механични, защото друга част от съзнанието й се съсредоточи върху онова, за което Джоан всъщност бе дошла тук — да намери тихо кътче, където отново да обмисли уклончиво съчинената телеграма на Огъстин. Вече седмица я носеше навсякъде в чантата си, но все не можеше да схване точно какво иска да каже той, освен че може би няма да се върне — «сега-засега».
Накрая падна, на колене, защото господ поне би трябвало да знае какви са действителните намерения на Огъстин, дори да приемем, че той самият едва ли ги знае!
Изминаха цели пет минути, преди да я смути усещането, че всъщност не е сама. Вдигна очи и видя млад мъж, който мълчаливо я наблюдаваше. Сигурно бе някой, когото въобще не познаваше… Или пък бе виждала някъде лицето му — но не си го спомняше. Когато стана, той пристъпи, поклони се и заговори за онзи съдбовен ловен сбор на Коледа преди около две години. Защото мъжът се оказа Антъни Феърфакс, американецът, приятел на Огъстин, а колкото до това, че бе срещнал случайно отново госпожица Дибдън — той беше повече от очарован!
Но какво го бе довело в Англия? Излязоха до входа, за да могат спокойно да разговарят. Младият американец каза, че дошъл главно да изрази почитта си на някакъв далечен роднина, глава на фамилията Феърфакс и досега единственият американски гражданин, който имал права над древната си титла, потвърдени от Камарата на лордовете! Но, разбира се, надявал се да срещне и Огъстин. Писал, преди да отплава, но не получил отговор. В чужбина ли бил той?
Джоан отвърна нехайно, че доколкото знае, бил отишъл в Мароко или някакво друго такова странно място, където писмото най-вероятно се е загубило. Тогава Антъни се залови да обяснява, че е дошъл тук с намерението да се отбие в Мелтън и да попита за приятеля си, но не можел да си го позволи, преди да е разбрал дали горката нещастна госпожа Уодъми е все още жива…
Тъкмо тогава Джоан зърна брат си да пресича повехналата морава в оградения двор на катедралата — една черна и едва ли не символична фигура под мълчаливите липи и брястове, чиито голи клони бяха пуснали бйш бради от скреж и мъгла. Представи му господин Феърфакс, който настоя да ги заведе на обяд в старата странноприемница на улица «Милфорд», където беше настанен. Там се намери съвсем поносимо сухо бордо и докато ядоха котлетите си, младият мъж дотолкова очарова архидякона, че последният го покани в дома си на вечеря. А, разбира се, това означавало, че ако няма кола, ще трябва да преспи там, защото по местните линии влаковете не пътували до късно…
Господин Феърфакс прие с благодарност — стига да не им създавал превалено много главоболия.
След това разговорът се насочи към надгробните паметници, които Виат, отвратителният георгиански архитект, направо съсипал, като ги преправил — въпрос, който силно вълнуваше архидякона. Както можеше да се очаква, господин Феърфакс изрази съжаление, че са ги струпали така хаотично (имал погребани тук праотци по майчина линия). Да Не говорим за безпричинното събаряне На параклисите, създадени от Бокамп и Хънгърфорд, та дори и на камбанарията; архидяконът Дидбън притежавал редки стари гравюри, които би желал да покаже на господин Феърфакс тази вечер… А всъщност защо не останел три-четири дни, ако имал време?
Отначало господин Феърфакс учтиво изрази колебание, но новият му приятел го увери, че за сестра му животът в енорийския дом бил убийствено скучен — един архидякон трябвало често да излиза, напоследък тя виждала толкова малко нови хора и това щяло да е огромна услуга не само за него, но и за Джоан.
Колкото до влаковете… Тъй като не притежавал кола, най-добре било мистър Феърфакс да тръгне с тях сега, ако нямал нищо против да пътува един час с доста стария им очукан морис-коули.


>> Глава 12

Около четири-пет седмици по-късно Людо потегли с Огъстин от Маракеш, за да обядват у един приятел на баща му — тук «обядът» започваше рано и продължаваше близо пет часа. Домакинът им, шарифът, бе с такова телосложение, че не беше в състояние да се катери по стълби, затова в замъка му нямаше стълбища, а само много полегати наклони, така че изминаваха по петдесетина метра, за да изкачат един етаж, а дори и при това положение той се придвижваше така бавно, сякаш стоеше на едно място (не че след такова ядене гостите му особено напираха да се движат по-бързо от него). Все пак трябваше да стигнат до стените горе и да се възхитят оттам на обширните маслинови гори, които — наред със сана — му носеха големи приходи.
Естествено, преди да си отидат, ги изпратиха да видят и пресите. Тези съоръжения — дъски със завързани за тях камъни — изглеждаха древни и груби и все пак от превъзходни плодове, брани на ръка, белени на ръка, с извадени на ръка костилки, произвеждаха най-възхитителния «чист» зехтин. Този великолепен зехтин, прочут в цялата страна, беше голяма рядкост и твърде хубав, за да се продава; шарифът печелеше пари, като изпращаше след това пулпа, в Марсилия, където отново го изстискваха с хидравлични преси, после го промиваха с гореща вода, докато изплува всичко мазно и го оберат от повърхността като мазнината на супа или го обработваха със серовъглерод и бог знае още какво, за да се получи търговският «Huile de Provence»*.
[* Световноизвестна марка френски зехтин. — Б.пр.]
Когато най-сетне се върнаха в Маракеш към чашите с «Фернет Бранка» — а това не стана преди залез-слънце, — главата на Огъстин все още бе пълна с мисли за зехтина, той даже мечтаеше да си купи няколко маслинови горички.
Там намери писмо от Антъни Феърфакс, пуснато в хотел «Гарланд», на улица «Съфък» — място, което се посещаваше преди всичко от духовници, затова обстановката там беше не толкова домашна, колкото «катедрална». Такъв лондонски хотел можеше да препоръча само един архидякон, и това щеше да подскаже нещо на Огъстин, стига да познаваше хотела. А той имаше нужда, защото писмото беше наистина неочаквано — предизвикваха го на дуел, но без да се казва, по каква причина. Просто искаха от него да избере оръжието и да назове секундантите си.
Огъстин подхвърли писмото на Людо. Да не би горкичкият Антъни да е откачил? Людо беше уморен, проял и се чувстваше глупаво.
— Най-добре избери гумени балони и за свои секунданти назови архиепископите Ебор и Кантуар. — И му подхвърли обратно писмото. — Какво си му направил?
— Един господ знае, не сме се виждали, откак Мери падна.
— Прав си, трябва да е луд. Но всъщност бие ли се някой в наши дни на дуел, ако не се смятат френските политици, които си затварят очите и стрелят във въздуха.
— О, да. Очевидно в южните щати го правят. Това ще е третият дуел на Антъни. При първия някой го обвинил, че си побутнал топката на състезанията по крокет в графството… За втория не мога да си спомня.
— Скъсай писмото.
Но Огъстин беше доста по-разтревожен, отколкото предполагаше Людо, тъй като в никакъв случай не искаше да загуби приятеля си, стига това да можеше да се избегне. Очевидно нямаше как да изпрати закачлив отговор; недоразуменията могат да се разсеят, а и неволната обида да се прости с времето, но шега със свещена тема като дуела — никога, не и от един Антъни Кълпепър Феърфакс от Южна Каролина! Не, вместо това, макар сам да не вярваше на думите си, трябваше да сътвори внимателно редактиран и достоен отговор, като заяви, че няма и най-смътна представа с какво го е обидил, че не би било честно да приеме предизвикателството, без да знае черно на бяло зя какво става дума. Едва ли «Един Феърфакс» би могъл да очаква от един «Пенри-Хърбърт» да се остави да му прострелят главата, без дори да знае в какво е виновен.
Пощата от Мароко се движеше бавно, тъй като всяка велика сила поддържаше своя пощенска служба или може би пощальонът, който е носел чувала към брега, е свършил хашиша си по пътя, защото дажбата, която пощенската администрация на Негово Величество отпускаше, бе, меко казано, мизерна… Във всеки случай отговорът на Пенри-Хърбърт кацна на подноса със закуската на Феърфакс на Коледа сутринта…
Антъни го прочете с нарастващо разочарование. Защото твърдението «а Пенрй-Хърбърт, че не знаел за какво става дума, беше очевидна глупост, а освен това би трябвало много добре, да му е известно, че няма как това да се обясни писмено (защото става ли въпрос за дуел, името на замесената дама, дори фактът, че е замесено името на дама, «е бива да се прошепва, камо ли да се напише). Натъжи го най-много това, че някога е наричал «приятел» човек, готов да се възползува от такива неубедителни извинения, за да се измъкне от дуел.
Даже помисли дали да не тръгне за Мароко, да му удари плесница и по този начин да го принуди да се бие. Но защо да си прави, труда? Цялата работа бе там, че Пенри-Хърбърт беше страхливец, което го правеше недостоен за внимание — при това положение Антъни можеше да ухажва Джоан със спокойна съвест.
Остава да отбележим, че при следващото си отиване в Дорсет Огъстин нямаше да намери някаква измъчена, търпеливо чакаща го Гризелда*. Дълго преди това госпожа Феърфакс щеше да си е заминала, а енорийският дом в Тотърсдаун можеше да се похвали с възрастна икономка, която (жалко за горкия архидякон!) управляваше своя господар с желязна ръка.
[* Чосър, «Кентърберийскн разкази», Разказ на писаря, 1. 1177. — Б.пр.]


>> Глава 13

За щастие на Джоан, Антъни нямаше склонност към хазарта и спекулацията със земя не беше засегнала Южна Каролииа. През пролетта в Англия се провали общата стачка, докато от другата страна на Атлантика се провали Земеделският бум във Флорида. За Америка това беше първият предупредителен удар на камбаната, но почти никой не го чу (последният удари едва след три години, когато сапуненият мехур на стоковата борса се пукна, както се беше пукнал сапуненият мехур във Флорида, но трябваше да си съвсем глух, за да не чуеш камбаната, след като отекна из целия капиталистически свят).
Бумът във Флорида се състоеше в разпродажбата на Райската градина на прокудените Адамови чада, хората бяха престанали да купуват земя още предишната година. Сега вече купуваха само правото на закупуване, от което нямаха никакво намерение да се възползуват — единствено го препродавала, и то с печалба'. Така когато ураганът удави спекулантите, сривайки със земята града-рай*Коръл Гейбълс, се сринал цялата картонена кула, при което много първокласни жилищни парцели (всъщност те може би представляваха бъкащи от зарази мангрови блата, в които можеха да живеят само крокодили) се озоваха обратно в ръцете на унилите си първоначални собственици.
Но спекулантите в никакъв случай не бяха само истински, професионални търговци на недвижими имоти, тук се включваха всички жадни за бързо забогатяване от страната. Сега те се бяха пристрастили към това да печелят повече и по-лесно, отколкото можеха да изкарват като продавачи или автомобилни механици, и когато Флорида им, измени, тези новаци насочиха вниманието си към Уол Стрийт. Там бързо развиха същата опасна търговия с опции и покупки при минимална маржа, докато цените на акциите далеч надскочиха всяка реална стойност на печалбите или приходите на корпорациите — същото, което стана във Флорида, само че тук то скоро придоби много по-големи мащаби, тъй като и професионалистите започнаха да се възползуват от златната възможност.
По време на борсовата треска човек можеше да направи толкова бързо цари от играта с ценни книжа, че заемите за Германия загубиха предишната си привлекателност. Така че дотогавашният приток на средства внезапно секна от извора, а това предричаше преждевременния край на краткото германско благоденствие. Волю-неволю величествените планове (като новия градски стадион на Камщад) бяха изоставени наполовина завършени, а работниците — уволнени. По този начин, докато останалият свят все още се наслаждаваше на Голямата Американска Борсова Треска — в разгара й дори Великобритания се облагодетелства така, че броят на безработните спадна под един милион, — депресията и масовата безработица отново смазаха Германия, а лъжицата с мед, която доскоро облизваше, ги направи още по-горчиви.
Това бе добре дошло за Хитлер, но можеше да е още по-благоприятно за Щрасер, затова през есента фюрерът назначи Гьобелс за гаулайтер на Берлин, главно за да държи под контрол бившите месии, братята радикали Щрасер. С две думи Гьобелс трябваше да е готов по всяко време да опровергае «официалния говорител на единната и неделима нацистка партия на север».
Лотар има късмет и по някакъв начин успя да запази мястото си в общината, и в същото време скришом работеше всеотдайно за Делото.
През лятото се премести да живее в Камщад и се случи така, че намери стая в къщата, където вече беше настанен и Фабер, учителят на мъничкия Ернст Кребелман. Отначало се познаваха само като съквартиранти и когато се срещаха по стълбата, се покланяха сковано, без да си продумат. Докато един ден Лотар отвори вратата на стаята си тъкмо когато учителят минаваше по малката площадка от два квадратни метра излъскан паркет, с фикус и миризма на мебелопочистител, и младежът никога нямаше да забрави съдбовната гледка — денят беше достатъчно горещ, учителят носеше сакото си в ръка, а това позволи на Лотар да зърне значката с пречупения кръст, която обикновено бе скрита под ревера.
Това даде смелост на младия човек да заговори. Самият той все още не беше официално приет в Партията — всъщност единственият редовен член на Партията в Камщад по онова време беше самотният Lehrer, който трябваше да държи това в пълна тайна ако не за друго, то поне за да запази мястото си, но прие Лотар с разтворени обятия като ветеран от Преврата. Заведе го в таванската си стая, където бяха струпани купища книги и миришеше на застоял дим от пури (лошо платеният Lehrer пушеше по една всяка неделя и трябваше да живее от аромата й през останалата част от седмицата).
След братския разговор учителят потърси да му даде нещо за четене. Лукнеровия «Морски дявол», или Юнгеровата «Стоманена буря». Но Лотар беше чел и двете. Или нещо от Хеер, Насо, Брем или Гайлер*1. В последна сметка Лотар отнесе двата тома на «Основи» от Хюстън Чембърлейн*2, щом разбра, че преди да умре предишната зима, седемдесетгодишният мъдрец казал за Хитлер: «Този е човек, когото можеш да следваш със затворени очи:»
[*1 Поредица от писатели, изповядвали нацистката идеология още преди, идването на Хитлер на власт и допринесли за създаване на обществено мнение в негова полза. — Б.пр.]
[*2 Хюстън Чембърлейн (1855-1927 г.) — философ от английски произход, свързал името си с Германия. Издигнал теорията за превъзходството на арийската раса и оказал силно влияние върху Хитлер и неговата идеология. Тук се споменава ключовото му произведение «Основи на деветнадесетия век» — Б.пр.]
Фабер и Лотар бяха пионерите, предстоеше да се измине още много път, но през следващите три години нацистите започнаха да намират мъничко почва дори и в ултраконсервативния Камщад. Единствените «марксисти», от които трябваше да се боят, бяха високоуважаваните градски съветници социалдемократи» които управляваха общината (защото в Камщад имаше малко по-голяма работническа класа, от кол коте предполагаше Людо), единствените евреи бяха приятелите на Людо, а техният баща бе като вързан за частната си банка. Повечето от първите нацисти се записаха просто защото харесваха и уважаваха учителя — всяко нещо, в което членуваше той, сигурно беше добро. Те образуваха, така да се каже, интелектуалното крило на местната нацистка организация и продължаваха да се събират тайно, в повечето случаи до късно през нощта, да обсъждат философски въпроси» Но именно Лотар имаше заслугата, че осигури един далеч по-енергичен нов член — някой си Лудвиг Кетнер, банкрутирал търговец на строителни материали, кипящ от неизчерпаема енергия.
Никой не би нарекъл Кетнер интелектуалец! През войната бе спечелил железен кръст за храброст и бе загубил едното си око при Вердюн. След приключването й започна от нищо като търговец на старо желязо, главно на държавни излишъци, но се възползува от строителния бум, за да търгува с истински строителни материали. Кетнер беше сред обещаващите мъже на Камщад, но отведнъж престанаха да строят. Лотар бе имал работа с този човек в общината през заможните му дни, оттогава го харесваше, а сега, когато Кетнер затъна, бе един от малкото, които все още се държаха приятелски с него.
По темперамент «Кетнер бе по-скоро наемник и бързо се умори от безкрайните полунощни дискусии. Искаше действия… Колко много беше изостанал от времето си малкият Камщад — едва през 1928 г. Кетнер започна да създава зародиша на командата СА.


>> Глава 14

«Последният удар на камбаната за Америка…»
Камбанният звън отекна на 29 октомври 1929 г., деня на Големия крах на американската стокова борса — тогава, когато мъничкият Гили Уодъми достигна значителната възраст три години (макар че не му дадоха торта, защото имаше стомашно разстройство).
Цените на Уолстрийт бяха започнали да падат две седмици преди това, дребната риба потъна още в самото начало — като многобройните почитатели на Ане-Мари Удкок (защото Ри беше вече седемнадесетгодишна напълваща красавица «с куп обожатели на въдицата си и, олеле майчице, как ги разиграва!» — така се изрази Ръсъл). Но сега «всички нейни ухажори бяха съсипани», дребните им спестявания се бяха стопили, а след закриването на борсата беше разорен и баща й. А само преди две седмици бе притежавал (на книга) ни повече, ни по-малко от четвърт милион долара. Заблуден от временните покачвания на някои акции, той продължи да купува дори след като започна голямата разпродажба, надявайки се да превърне четвърт милиона си в половин. При това положение сега бе много по-зле отпреди, защото трябваше да продаде и скъпоценната си ферма в Ню Бландфорд, а полученото да предаде на борсовите си агенти. За Удкокови тази година празникът на Вси светци се оказа доста мрачен в къщата нямаше нито цент, а в хладилника — ни една пържола.
Брамбър трудно можеше да се върне на предишната си работа, не и в един град, който бъкаше от брамбърудкоковци. Ърл. (спомняте си свирача на окарина, нали?), Баба и дори Брамбър-младши бяха ученици; излизаше, че само Ри би могла да печели; в такива времена положително щеше да си намери по-прилична работа… Но тази възможност не привличаше особено Ане-Мари и вместо това, тя писа на баба си от Лафейт (Луизиана), чието име носеше, продаде кожите си, за да купи билет и замина за далечния юг с влака, сама, в обикновен вагон.
Тя обеща — и имаше такова намерение — да им изпраща каквото може, ако и когато може. Но Баба Воазен открай време не одобряваше брака с Удкок и беше щедра дотолкова, доколкото й позволяваше слабостта към различни, млади художници и скулптори от Нови Орлеан, които се ползуваха с предимство. Въпреки това Ри не изрази желание да се върне у дома — младите художници и скулптори бяха много забавни, околностите на пасторалния Лафейт край ръкава на река Върмилиън — привлекателни, а времето достатъчно топло, не носеше кожено палто…
И така — наложи се Брамбър-младши и Ърл да разнасят вестници преди училище, а майка им да работи надомно за производителите на готово облекло.
В разгара на кризата и най-солидните ценни книжа не можеха да намерят купувач; макар, общо взето, цените да спаднаха с около една трета в сравнение с предишните най-високи, просто се върнаха на разумното си равнище. Но това не можеше особено да утеши онези, които търсеха «маржи»; жертви като Брамбър не виждаха в това спадане на цените самодивско злато (което така и не беше съществувало освен във въображението на счетоводителите), а действително богатство, погълнато от разтворилата се земя.
Поокуражи се, когато президентът Хувър обяви, че и сега икономиката била на здрави основи и нямало да се повлияе от каквито и да е «здравословни» или «реалистични» изменения в цените «а стоковата борса. Що Ръсъл не беше такъв оптимист. Той подчертаваше новата и сега вече пълна зависимост на икономиката от продажбата на кредит в търговията на дребно, защото и това (казваше Ръс) означава да се разчита на «самодивското злато». Германия води война на кредит, което й донесе ужасни беди, та (питаше Ръс) как Америка се надява да избегне трудностите, вършейки същото в мирно време? Безброй неплатежоспособни клиенти няма да внесат вноските си за стоки, които са «купили», и при търговците ще се струпат употребявали автомобили и перални машини, от които са мислели, че са се отървали. Ръстът на производството ще спадне и ще бъдат уволнени хора, а при положение че високоплатените работници си загубят работата, ще има нова вълна неизплатени вноски, нови стоки ще бъдат върнати, нови хора ще бъдат уволнени…
Брамбър побърза да посочи, че самоувереният млад йеремия имал голямо самочувствие, щом противоречи на всепризнатите пророци. Но фабричните комини наистина престанаха да димят и (както бе достатъчно нагъл да посочи Ръс) в деловия свят нещата бяха доста по-различни, отколкото в лошото старо време, когато първостепенно задължение на банкрутиралия плантатор било да храни робите си, докато ги продадат. Нямало начин да ги уволнят и да ги оставят да се оправят сами, както си позволяваха да постъпват днес със свободната работна ръка.
Ако мирът трае кратко, така е и с благоденствието; през 1929 г. бавно напредващата икономическа парализа обувана не само САЩ, но и целия търгуващ свят. Заедно с пазарите германската промишленост загуби и чуждата валута, която й беше нужна, за да изплаща външните си дългове и това още повече подкопа несигурните финанси на страната.
Досега без работа бяха милион германци, но Хитлер можеше само да потрива ръце, като виждаше как броят им нараства скокообразно. До есента на 1930 г., за по-малко от година, те надхвърлиха трите милиона — Три милиона гладни и отчаяни мъже за първите няколко месеца, разчитащи на напълно недостатъчната помощ за безработни, а после — църковните помощи за бедни… Трябваше само да изчака! Като оставяше Щрасер да прави каквото си ще с бедните и безработните, а в същото време отказваше да подкрепи «радикалните» му идеи, той си осигуряваше гласовете на изпадналата в паника буржоазия, която търсеше неговата защита от същите тези застрашителни орди, гласували за Щрасер — така осигуряваше на партията двойна жътва от гласове. И наистина, когато дойде денят на изборите, на мястото на предишните нищо и никаква дузина заяждачи, нацистите получиха общо повече от сто места — най-сетне те имаха значение и Леповски трябваше да признае своята грешка…
— Трябва само да изчака — рече Райнхолд, който следеше как се развиват работите на Хитлер. — До няколко години безработните може отново да се удвоят, а също така стоте и нещо места на нацистите. Понякога, за да се промени ходът на събитията, е необходимо внезапно и насилствено действие, друг път трябва само да седиш кротко и да се оставиш Да те носи течението, а Хитлер винаги знае как да постъпи. Тези, които непрекъснато се оплакват от неговата «нерешителност», просто не могат да схванат, че често е по-важно не какво правиш, а кога го правиш.


>> Глава 15

Настаняваха бездомните безработни във временни бараки, повечето останали от войната — изоставени военни лагери като камщадския, който беше наполовина разрушен, когато се отказаха от плановете да строят стадион. Застрашителната му близост на има-няма километър от градските стени хвърляше в ужас почтените камщадски бюргери — беше натъпкан с хранени от държавата плашила, събрани от километри наоколо (защото той обслужваше три съседни окръга).
А Депресията почти не засегна Камщад. Според регистрите на общината, с нейните Фламандски фронтони и стенописи на благородници и благороднички, в града имаше по-малко от двеста безработни, а голямата част от тези просяци живееха настрана, в едно предградие край железопътната линия, където никой «е ходеше на разходка в неделя. Може би оборотът на търговците понамаля, банките се пазеха да превишават кредитите, обущарите използваха повече гьон за нови подметки, отколкото лицева кожа за нови обувки, на мебелистите им оставаше време за по някоя чаша бира, но нищо повече. И все пак във въздуха витаеше страх; страх от, външния свят, страх от онова, което «те» вършеха «ей там». Това обсъждаха камщадци винаги когато се събираха в клубовете си — ловния клуб, клубовете на ветераните, в певческите дружества или клубовете на градинарите, в патриотичните си клубове (в Камщад имаше едва ли не повече клубове, отколкото граждани). Какво се готвят да правят «те там» — беше тема за разговор на всяка маса и никой не знаеше отговора: в това се състоеше бедата.
Междувременно нацистката организация в Камщад растеше; нацистите все още не бяха се удвоили, но онова, което не постигаха с броя си, наваксваха с енергия. Главното препятствие, което трябваше да преодоляват, бяха широкоразпространените разкази за изстъпленията на щурмоваците на други места, защото те самите се държаха доста добре, ако не се смятат понякога кавгите им с «марксистите» железничари. Междувременно нацистите организираха «грандиозни» митинги в достатъчно тесни помещения, за да изглеждат препълнени — митинги, за които всички научаваха, макар и рядко да посещаваха. Поставяха патриотични пиеси и устройваха концерти, пееха патриотични песни, на официални празници Кетнеровите щурмоваци манифестираха и маршируваха (тези маршове приличаха повече на представления, защото докарваха щурмоваци, които бяха удряли крак в някой съседен град предишния ден и трябваше да се появят в трети на следващия). Кетнер беше вече заместник-началник на щурмовите отряди в Камщадски окръг и колкото повече се впиянчваше, толкова повече нарастваше възможността да продължава да се издига.
Основен мотив в изпълнението им беше патриотизмът и той събуждаше ответни отзвуци в сърцето на всеки камщадец. Повечето клиенти на хер Кребелмав бяха ултраконсервативни «черни», които презираха хулиганите нацисти, сам Кребелман се смяташе за «черен» и все пак не можеше да не забележи, че тези лотаровци (и фрицовци, и хайнцовцн) бяха млади и ентусиазирани младежи, посветили се на идеята да изчистят авгиевите боклуци, натрупани от възрастните. Защото ако някой не знаеше какво се готвят да правят «те там», нацистите положително знаеха и бяха готови да дадат имота и живота си, за да го предотвратят.
И все пак, докато Ернст реши да се запише в «Хитлерюгенд», сметна, че ще е по-добре да го запази колкото се може по-дълго в тайна от баща си.
През зимата на 1929 г. той беше висок за възрастта си, доста отпуснат тринадесетгодишен юноша, прекалено малък да бъде приет, но пък Ернст беше син на баща си, а в Камщад все още не съществуваше Deutsches Jungfolk» — организация за деца. Затова го изпратиха да се запише в щабквартирата (едно писалище с рулетка в магазина на сарач, където с първото си «Хайл Хитлер» събори цял рафт кутии със смазка за сбруи. Нямаше и най-смътна представа от политика, търсеше само онова замайващо лудуване с други момчета, което първоначалното училище не успя да му даде, бойскаутски игри в летни лагери — но преди всичко чувството, «че не си сам».
Седмичните им събрания се провеждаха в една странноприемница извън града. Никой освен Gefolgschaftfiihrer* — мрачен осемнадесетгодишен младеж — нямаше униформа; когато бяха «дежурни», другите носеха само значки и ленти е пречупен кръст на ръцете. Ернст беше толкова по-малък от останалите, че отначало тези петнадесет-осемнадесетгодишни трудови младежи бяха склонни да се отнасят донякъде пренебрежително към него, а първата му вечер започна с лекция, за тактиката на уличния бой, от която Ернст така и нищо не разбра (ако не се брои задачата на малките момчета да стоят до покривите и да хвърлят оттам саксии). Но след лекцията запяха и с акордеона си спечели малко по-голямо уважение.
[* Ръководител на дружина (нем.). — Б.пр.]
Почти всичко, което правеше през тази зима навън с останалите, беше забавно, но дългите строеви походи в сняг и киша караха и най-издръжливите да роптаят, макар водачът да им казваше, че имали голям късмет да са навън, там, където било мястото на «мъжете», вместо да се свиват край печката като шкембелии буржоа. После настъпиха летните месеци, през които нямаше срещу какво да негодуват, ако не се смята горещото слънце, а още със започването на есенната предизборна кампания групата беше много заета да разпространява позиви, да дрънка с кутийки и да събира средства, тайно да изписва по стените лозунги и пречупени кръстове. Това докара беля на Ернст, татко му го залови с кутията боя в ръка и измъкна от него признание. Отначало реакцията на бащата не бе бурна, той само каза, че това било губене на време, което синът би трябвало да отдели за домашните си, но после добави, сякаш се сети допълнително, че ще му смъкне кожата от бой, ако не отиде да се отпише (трябваше да минат още две години, преди таткото да прозре накъде вървят нещата и да го насърчи отново да се запише).
Междувременно по-възрастните също бяха заети с предизборна борба. Нацисти, «Стоманени шлемове» и железничари манифестираха ли, манифестираха по едни и същи улици. Музикантите се гърчеха досущ Лаокоон, омотани от медните си инструменти, и се опитваха да заглушат оркестъра на съперниците си с барабанен бой й хъркане на тромбони. Разкървяваха се носове и се раздаваха синини, чупеха се халби, появиха се скандални плакати и бяха заведени дела за обида, «масовите» митинги се превърнаха в ежедневие — митинги, където никой не успяваше да се обади повече от веднъж — за това (имаха грижа хората на Кетнер. Върхов момент за нацистите беше един наистина грандиозен митинг; за него наеха залата на цирка, където мирисът на запотени човешки тела се смесваше с трайния мирис на разярени и изплашени циркови животни, а главният оратор беше представен като изтъкнат депутат от Райхстага — Херман Гьоринг.
Лотар беше раздвоен — дали да отиде, или не. В юношеските години негов герой бе храбрият млад Хермак Гьоринг, «несравнимият сред летците»; копнееше да го види отново и дори да му стисне ръката, но пък се боеше да не остане разочарован.
В Берлин Гьоринг се беше появил отново преди три години, но вече не като нахакан летец, а като хитър търговец, пуснал коремче на изнежен любител на лукса; продаваше самолетно оборудване и резервни части от името на шведска фирма. Отначало Хитлер не искаше да има нищо общо с него. Но по онова време партийните фондове бяха малки, Гьоринг имаше контакти с плутокрацията, аристокрацията и дори с кралското семейство, за което Хитлер можеше само да мечтае — ако не за друго, то поне за да компенсира влечението на Щрасер към простолюдието, а веднъж пъхнал крак във вратата, Гьоринг не можеше да бъде спрян — неизправно бе станал пътуващ търговец.
Доходът и облагите на депутат от Райхстага подхождаха много повече на вкусовите му на залязваща филмова звезда, отколкото несигурната комисиона от продадени парашути. За да ги изнуди да го включат сред първите в листата на нацистките кандидати, дори показа белезите си от мюнхенския преврат.


>> Глава 16

В изборите от 1928 г. Гьоринг зае мястото си сред дванадесетте «заяждачи». Но връщането му в избрания кръг на нацистите нямаше да се осъществи лесно — вече беше ревниво пазен и трудно можеше да се очаква от един Гьобелс (самият той наскоро настанил се там) доброволно, да стори място на някакъв си новодошъл.
Дори след като изборите от 1930 г. приключиха и Хитлер реши да смени командването на СА, за Гьоринг въобще не стана въпрос, макар в началото тъкмо той да беше създал Щурмовите отряди. Вместо това за Южна Америка замина писмо, с което викаха у дома неговия заместник, и Рьом се върна, готов да прости и да остане, независимо че пет години преди това Хитлер го бе изхвърлил. По този начин с един замах Рьом стана отново дясната ръка на Хитлер, осъществявайки от негово име в Берлин тайни контакти с високопоставени хора, и скоро щеше да поеме командването на верните си СА. На Гьоринг му предстоеше доста да почака, докато му се удаде и най-малката възможност да си възвърне личната благосклонност на фюрера.
От една страна, задълженията му в Райхстага го задържаха до голяма степен в града, докато Хитлер прекарваше колкото се може по-малко време в Берлин — знаеше, че там никой не го обича, особено и е по-добре да не се показва, а освен това обожаваше Баварските Алпи. По едно време прекарваше по цял сезон в различни планински странноприемници, изчаквайки (както вече казахме) и пишейки втората част на «Майн Кампф». Но сетне закупи собствен скромен дом над Берхтесгаден, а при това положение очевидно трябваше да повика за домашна помощница Раубалс, сиромашката Адолфова сестра и племенницата, която Пуци издири с толкова усилия във Виена.
Двадесетгодишната Гели съвсем не бе загубила хубостта си, когато майка й дойде да управлява чичовата й къща. Така фюрерът прекара многочестити и доволни месеци, радвайки се на домашната австрийска кухня на сестра си и полагайки най-големи усилия да сгрее вледенените си слабини в интимната топлина на своята племенница.
Сигурно кръвосмешението (или полукръвосмешението) е явно идеалното решение при случаи на полово безсилие, Дължащо се на психически причини, които произтичат от прекаден солипсизъм като Хитлеровия. Привлекателната млада племенница беше кръв от неговата кръв, така че в солипсисткото му съзнание тя представляваше нещо като женски полов орган в него самия, сякаш двамата заедно бяха хермафродита «Хитлер» — двуполово същество, способно да се самосъвкупява като дъждовен охлюв… На теория изглежда чудесно, но на практика не се оказа така просто и Гели установи, че трябва да върши странни неща за вуйчо си, Веднъж рече на приятелка: «Не можеш си представи какво ме кара да правя това чудовище!»; но каквото и да е било, след време той дотолкова се пристрасти към тези нещица, че взе да приема нарастзащото си, увлечение за «любов»; а когато започна да се държи с нея пред хора като някакъв малолетен, смахнат влюбен, който обожава отдалеч своята непорочна дама, другите също приеха това за любов. Все пак (така мислеха онези, които знаеха) меланхолията и любовният му унес странно контрастираха с похотливите billets-doux*, които изпращаше; украсяваше ги с порнографски рисунки, изобразяващи интимните й части — търпеливо рисувани от натура!
[*Любовни писъмца (фр.). — Б.пр.]
Тези сувенирчета малко се харесваха на Тели. Тя често ги оставяше където свари, но отец Щемпфле или по-скоро партийният ковчежник Шварц (защото това се случи неведнъж) установиха, че им излиза прекалено скъпо всеки път да ги откупват от разни изнудвани и започнаха да й ги вземат още щом ги получеше и да ги заключват в каса в Кафявата къща*, където художникът можеше да им се наслаждава, защото Хитлер не искаше и да чуе за това да се унищожават любовните му послания.
[* Главната квартира на нацистите в Мюнхен. — Б.пр.]
Така вървяха нещата година-две; Хитлер правеше неописуеми скандали, щом Гели дори намигнеше на друг мъж, да не говорим какво ставаше, ако прескочеше в чуждо легло за приятни забавления. Но през 1931 г. тя предизвика срив — помоли да се върне във Виена. «За уроци по пеене» — както каза, но тъй или иначе майка й заподозря, че е забременяла от един австрийски евреин от Линц и иска да се спаси от скандала, който би последвал, ако това се разкриеше, а и сигурно се надяваше да срещне този човек във Виена и да се омъжи за него там… Но независимо от всичко вуйчо й не можеше вече без нея и категорично забрани да го напусне под какъвто и да е предлог.
При което я загуби завинаги. Една септемврийска сутрин Гели се заключи в стаята си, в разкошния апартамент на Принцрегентплац, и се застреля с Хитлеровия пистолет.
Така приключи единственият «роман» в живота на Адолф Хитлер. Или, както би казал някой циник, така се разполови охлювът — хермафродит; наркоманът остава без наркотика си, но дори и при това положение се изкушаваме да наречем явленията, съпътстващи това откъсване, «естествена човешка скръб», каквато би изпитал някой по-обикновен мъж, способен да обичаш вестта за нейното самоубийство за малко не го накара да полудее. Щрек го докара с бясна скорост в Мюнхен и фюрерът изглеждаше така разстроен, че верният Щрасер се побоя да не би да посегне на себе си два дни и две нощи за миг не се отдели от него, нито пък затвори очи.
Но едно Щрасер отказа да направи за своя покрусен приятел — независимо от това какво заявяваше съдът и пишеха вестниците: да помогне да се заблуди светът, че смъртта е била нещастен случай. И ето че Гьоринг най-сетне видя своя шанс! Той също се беше втурнал при фюрера и с треперещ глас го уверяваше, той поне бил убеден, че ставало дума за трагична грешка, оръжието е опасна играчка… При това Хитлер се отвърна от заинатилия се Щрасер и се хвърли разплакан на врата на Гьоринг:
— Това показва кой от двамата ми е истински приятел! — хълцаше той.
Може и да беше игра на случая, но това осигури отново личната благосклонност на Хитлер към Гьоринг, докато срещу името на Щрасер беше отбелязана още една черна точка.
Отгоре на всичко предсказанието на Райнхолд се оказа вярно — на изборите през следващото лято Херман Гьоринг зае мястото си като водач на най-голямата група депутати, председател на Райхстага, най-сетне национално величие, а също един от ръководителите на нацистката партия.
Три седмици след смъртта на Гели, през септември 1931 г., Хитлер се срещна за първи път с Хинденбург; явленията, съпътствуващи лишаването от наркотика, сигурно са били все още достатъчно изразени, защото президентът до голяма степен отписа Хитлер като сериозен фактор в бъдещия политически живот на Германия.
Тогава старецът трудно би повярвал, че петнадесет месеца по-късно щеше да изпрати да поканят Хитлер, за да го направи канцлер — след като изключително опитни политици от кабинета му (бившият канцлер Пален и сме) щяха да се опитват да го спрат, молейки то да внимава.
През декември 1932 г. дойде опитът на генерал Шлайхер, тогавашния канцлер, да осигури с помощта на социалистите мнозинство на левицата, като привлече Щрасер и шестдесет нацистки депутати. Но Щрасер отказа — ако някой влезел в правителството, това трябвало да е самият Хитлер, — на което силно се противопоставяха Гьоринг и Гьобелс.
Вдигна се такава олелия, сякаш предстоеше разцепление в партията. Единственото, което направи Хитлер, за да го предотврати, беше, че заплаши да се самоубие, в за верността си към фюрера Щрасер бе възнаграден с обидна кавга. Тогава той подаде оставка, но не за да премине към Шлайхер, а просто да потъне в частния си живот, вместо да разединява партията.
По този начин Хитлер отново се озова здраво стъпил на върха. Тогава архиинтригантът Папен се залови да плете интриги с Хитлер, с банкера Шрьодер… С Гьоринг… С Оскар, сина на президента, и с Майснер, главния съветник на президента… А фюрерът се захвана да дава на Оскар тайни обещания, а и да му отправя заплахи, докато паяжината така здраво притисна Хинденбург, че изход не му оставаше.
В неделя, тринадесетия ден на януари 1933 г., на бял свят се появи кабинетът на Хитлер-Папен-Хинденбург-Бломберг. В този «коалиционен» кабинет влизаха само трима нацисти, но и те щяха да се окажат съвсем достатъчни — с помощта на Гьоринг, Пожара в Райхстага, и всичко останало, което последва.
Достатъчно е в гнездото да се настани само едно кукувиче и скоро останалите законни обитатели се оказват избутани навън.


>> Глава 17

В Англия следвоенната «секира на Гедис»* затрудни кариерата на държавните служители, постъпили на работа през двадесетте години; Джеръми разбираше, че ако всички се пенсионират навреме и тези над него се придвижват по-нагоре, ще има късмет да получи първото си повишение някъде към 1938 г. (все едно младши офицер да чака тринадесет години за още една звездичка). По-нататъшните повишения, ако въобще имаше такива, щяха да зависят от заслугите му, а междувременно, за да придобие необходимия опит, го местеха от отдел в отдел. Започнаха с «Военния», оттам го изпратиха в деловодството, където попълваше формуляри и научаваше кой с какво би трябвало да се занимава, после — в отдел «Щат», на който беше поверена вътрешната организация и задачата да съкращава персонала на всички останали отдели, а сетне във «Финансовия», друго непопулярно място, чиято главна работа очевидно беше да надушва какво правят по-нисшите и да им казва да не го правят… Но 1934 г. го завари отново във «Военния», който имаше едва ли не любовни отношения с щаба на флота и така Джеръми се оказа натоварен със странна й напълно неофициална мисия.
[* Решение за намаляване на военните асигнации, прието в 1922 г. от комитет начело с Ерик Гедис. — Б.пр.]
Две години преди това беше отменена «Десетгодишгната директива» (спускана година след година «отгоре» — според нея през следващото десетилетие нямаше да има война) и не последва нова на нейно място. Но военните моряци трябва да планират поне десет години напред размера на флота, който евентуално ще им е необходим. Защото дори ако Парламентът гласува средствата за боен кораб, преди да започне да се строи, щабът на флота трябва да предвиди неговата скорост, надеждност и въоръжение (ако спореха прекалено дълго, първият лорд на Адмиралтей-ството наддаваше да се разберат), сетне се представят чертежи и модели, те предизвикват нови спорове, взема се решение — и след всичко започна проектирането в подробности; работните чертежи за един линеен кораб пак се готвят две-три години, а за построяването му са необходими още пет до седем години…
Предишния януари на власт дойдоха нацистите. Какво предстоеше? Външното министерство разполагаше с много и различни доклади и предвиждания — прекалено различни, дори противоречиви, защото всъщност дипломатите общуват само с високопоставени хора (което означава преуспели лъжци, иначе не биха стигнали толкова високо) и във всеки случай страните сменят държавните си служители доста по-често, отколкото настроенията си. Опасната високопоставена банда в Германия щеше да запази положението си само дотогава, докато страната я иска, а тя можеше да ги изхвърли и след шест месеца. Така някакъв умник от флотското разузнаване реши, че за флотските плановици ще е полезно да имат свои неофициални сведения за «преобладаващите настроения» сред обикновените германци.
Журналистите вършат работа, но те преследват свои цели. Този лейтенант се възхищаваше от ума на Джеръми, а Джеръми знаеше и немски… Ако той решал, но нека да сме наясно — по свое собствено желание — да отиде там, да се огледа, да види, сетне да опише… Е, може да е уверен, че (без да се назовават имена) неговото съчинение ще бъде прочетено.
Джеръми реши да си вземе отпуска от началото на юни. Не вървеше да пътува с влак и тъй като нямаше собствена кола, предложи на Огъстин да го придружи. Но Огъстин мразеше прекалено много тази страна и отказа, но поне го покани на обяд, да посрещнат едно момиче, което току-що се връщало от Берлин.
Обядваха в Сохо, четирима, защото дойде и Поли (тя беше вече шестнадесетгодишна).
Колкото до самото момиче… Според Мери Огъстин имал ново увлечение, което съвсем не подхождало на общественото му положение и Мери не го одобряваше, следователно това девойче нямаше как да е въпросното, защото я представиха като «лейди Джейн еди-коя си» — Джеръми не чу добре останалата част от името й. По-вероятно беше да е някаква приятелка на Поли… Наистина скоро се оказа, че Поли и Джейни се знаели от деца и се срещнали отново в пансиона за благородни девици в Женева. Това обясняваше и присъствието на Поли, защото Джейни, се беше превърнала в срамежливо и прекалено свито момиче, което във всичко й се подчиняваше — дори яденето й избра, макар Поли да беше две години по-малка. Едва осемнадесетгодишна, Джейн намираше, че бремето на живота е прекалено тежко… «Ако не внимават» — помисли Джеръми, — тя рано или късно ще изгълта цяла кутийка аспирин.»
И наистина от началото Джейни почти не продумваше, но когато най-сетне заговори, всичко се изля като порой. Да, ходила в Берлин и висяла с часове пред резиденцията на канцлера с надеждата Хитлер да се приближи до прозореца, докато някой не й казал, че той не се е върнал от Мюнхен. И все пак се събула и стъпила там по чорапи.
— Защо? — попита Джеръми.
— Та по този паваж са стъпвали краката му — отвърна укоризнено Джейни.
На следващия ден тя пак се явила там, и на по-следващия, докато най-сетне била възнаградена. Когато колата на фюрера минала бавно край нея, очите му потърсили нейните сред тълпата и я изгледали дълго и проницателно — взор, който прониквал до дълбините на душата й и тя била във възторг.
— Нещо не разбирам — попита Джеръми. — Какво ви кара да изпитвате такива чувства към него? Та вие не сте германка.
Безпомощната Джейни обърна умолително очи към Поли.
— Само след двадесет минути, прекарани в Германия, и с теб ще стане така — рече Поли рязко. — Сам ще видиш.
— Отново твоят «хамелеонски закон»! — промърмори Джеръми.
— Да видиш само стаята на Поли — каза Огъстин с упрек. — Навсякъде по стените висят портрети на Хитлер.
Но Поли не се смути.
— Единият е с автограф! — възкликна победоносно тя.
Настъпи пауза, после Джеръми попита:
— Имате ли намерение да ходите отново там?
Двете се спогледаха.
— Обещавате ли, че няма да кажете на мама? — Обещаха. — И без това искаме да се измъкнем от Дракона, като се връщаме при мадам Льоблан за следващия срок, ще пристигнем съвсем по погрешка в Мюнхен… Нали разбирате, сбъркали сме вагона…
— Искаме да видим светите места.
— Улицата, където са загинали мъчениците.
— Странноприемницата, където се е родил Хитлер.
След като изпратиха двете момичета до таксито, Сгъсти и рече:
— Дяволска работа! — А той рядко ругаеше.
— Точно така — потвърди Джеръми и добави: — Чудя се как още нямат стигма* — пречупени кръстове по ръцете и краката си.
[* Язви по тялото на религиозен фанатик в истеричен припадък, които напомнят Христовите рани от приковаването на кръста. — Б.пр.]
После Джеръми се сети за Людо. Той разполагаше с няколко коли, а пък Джеръми искаше да види как ще се държат нацистите с евреин чужденец, стига Людо да бе готов да рискува.
За щастие той бе готов. Баща му имал делови интереси там и Людо държал да приключи с тях.
Тогава се появиха изневиделица Джоан и Антънн, дошли да посетят стария архидякон — поведоха и тях. Така в края на краищата разкошният ролс на Людо потегли с внушителна група през Франция.


>> Глава 18

За първи път видяха нацисткото знаме в Саар. От войната насам Саар бе под контрола на Обединените народи, но се управляваше в интерес на Франция. След шест месеца, населението можеше да избира дали да се върне в Райха, дали да принадлежи на Франция, или пък да остане горе-долу при съществуващото положение, но знамената с пречупения кръст, които се развяваха по селските улици, не даваха повод за съмнение, що се отнася до резултатите от гласуването.
— Два пъти по-зле ще бъде за тях — отбеляза Джеръми.
— Знаят го, но това не е от значение — отвърна Людо. — Германците не са «икономическа нация», не гледат къде е мекото на хляба, те и «нация» не са — поне в онзи смисъл, в който сте вие, британските мелези. По-скоро са нещо като скитаща орда, която се е настанила тук-таме из Европа, едва ли не където й падне, и са свързани повече с племенни или родствени връзки, отколкото с някое определено парче земя (или държава). Дотолкова Розенберг е прав…
— В известен смисъл като вас, евреите — прекъсна го Джоан.
— Само че германските племена са съсредоточили своите връзки в един богоподобен Върховен вожд.
— Но нима и при вас не е така — само че държите вашия фюрер горе на небето, а това е много по-благоприятно за, всички ви.
Джеръми обута леля си, поглеждайки леко разтревожено към Людо.
Къде ще идем? — попита практичният Антъни. — Някои от тези гостилници ми се струват доста добри.
Трудно е да се повярва, че тукашните ведри ливади и гори крият едни от най-големите находища на каменни въглища в Европа, си каза Джеръми; като помисли човек само за ненужното изсичане и грозотата, които, въглищата донесоха на Уелс. Германците са страшно акуратни за «скитническо племе»… Но после френски войник вдигна бариерата, която им преграждаше пътя, германски полицай поздрави с протегната ръка, погледна паспортите им и усмихнато ги пусна в същинска Германия. Той дори не мигна, като прочете името на Людо и видя носа му.
Пресякоха Рейн по понтонен мост, по който бързият ролс се движеше като тлъста котка по тънко клонче; и минаха през мирна местност, където борови гори ограждаха нивите. Селяни извозваха сеното с волска каруци или пръскаха овошките, лекият юнски ветрец едва-едва раздвижваше наболата пшеница. Разсъблечени млади мъже с махагонов загар полагаха тръби. По прашния път нямаше много коли, нито камиони, само от време на време минаваше по някакъв мотоциклет с двама или трима души на него; срещнаха и една-едничка тройка отпускари на велосипеди, които се потяха «а педалите си, сред тях бе и тлъста, още непочерняла от слънцето жена по шорти. Не се забелязваха признаци на особено политическо раздвижване — само едно пресилено приятелско отношение, всеки беше готов да посрещне добре чужденците, всеки се престараваше да им помогне и навсякъде се усещаше приятният, но всепроникващ мирис на плажно масло.
Наистина по селските улици са вееха нацистки флагове и лозунги: ГЕРМАНЦИТЕ — НАЦИЯ ОТ ЛЕТЦИ (без едничък самолет в небето) или: МЛАДЕЖИ, ЗАПИШЕТЕ СЕ ДОБРОВОЛНО В ТРУДОВАТА ПОВИННОСТ, но никой сякаш не вдигаше очи да ги погледне.
Щутгарт беше първата спирка за Людо. Там той изчезна за известно време, така че след като обиколиха един полуизгорен замък, останалите отседнаха в гаровия хотел и наблюдаваха парад на СА пред новата-новеничка гара. Щурмоваците удряха крак като гвардейци, но изглеждаха доста приятни младежи, обелените им носове лъщяха от масло против слънчево изгаряне и съвсем нямаха вид на хора, които ще вземат да пребиват германските людовци… Сетне си заминаха с камиони и през цялото време пееха, та се късаха…
В бара Джеръми заговори младеж, който носеше нацистка значка й като всички останали миришеше на масло против слънчево изгаряне. За какво беше щялата тази военна подготовка и маршируване на два-три милиона мъже, които все още се наричаха цивилни? Французите положително щяха да сметнат това за заплаха…
Младежът се усмихна, обърна към този напълно чужд нему човек един дотолкова открит и почти преливащ от обич взор, че Джеръми се смути.
— Просто не ви разбират, бедничките… А всичко е толкова просто: защо вие, англичаните, играете футбол? Защото ви прави удоволствие и никой не смята, че една среща между «Челен» и «Тотнъм» Ще доведе до гражданска война! Ние копнеем да се сприятелим с французите, нали сам Хитлер го е казвал неведнъж? Нито един германец не иска нова война, нашите бащи са ни разказвали прекалено много за последната… — Но после челото му се свъси. — Да, но французите са способни да започнат първи… Сред техните управници има лоши хора, а ако нахлуят, с какво ще се бият тези «два-три милиона мъже»? С това ли? — и размаха вилицата си. — Ето защо искаме цял свят да се разоръжи като нас.
Човекът беше прозрачно искрен и честен. «Той се опита не толкова да заблуди мен, колкото себе си и се питам защо?» — недоумяваше Джеръми.
Тъкмо тогава двамина от «Хитлерюгенд» минаха, подрънквайки кутии за волни пожертвувания «За самолети»; всеки пусна по нещо и получи в замяна значка с формата на самолетче, също както в Англия понякога събират пари за благотворителни цели.
— Това е само за гражданската авиация — каза техният приятел нацистът, но добави: — Французите могат да ни пометат и от небето!
Едно по-скоро асоциативно, отколкото логическо заключение, помисли си Джеръми. Сети се, че вън, на площада, бе видял макет на бомба в червено и бяло с прорез също за дарения. Надписът над нея гласеше: ЕДИНЕН НАРОД — ЕДНА ОПАСНОСТ — ЕДИННА ОТБРАНА.
Но после' Джоан по навик запали цигара, при което малко пъпчиво същество в униформа на СС самодоволно забеляза така, че всички да чуят: «Нито една добре възпитана германка не пуши» — и всички се почувствуваха неловко. Джоан побърза да загаси фаса. Но някакъв мъж стовари като бич върху есесореда думите: «Нито един добре възпитан германец не обижда гости на своята страна» — и добави още, към него се присъединиха други присъствуващи, докато есесовецът не се измъкна с подвита опашка, а хората дюдюкаха и шумно се смееха.
— Толкова му е умът — рече техният приятел на Джоан. — Просто една невежа пруска свиня. Напоследък се навъдиха много такива; извличат полза от политическото положение.
Междувременно от високоговорителя на бара гърмяха хвалебствия и се превъзнасяше историческата първа среща на Хитлер и Мусолини, от която фюрерът току-що се беше завърнал.


>> Глава 19

Никой в Щутгарт не знаеше колко нищожна е била вероятността тази среща въобще да се състои.
Когато за първи път се повдигна въпросът за нея> Хитлер не прояви никаква готовност. Не говореше друг език освен немски, не знаеше, а и не искаше да знае нищо за живота в чужбина; след като австрийските му емигрантски корени се бяха прихванали в почвата на Райха, не виждаше никакъв смисъл повече да пресича граници, освен като въоръжен завоевател. И все пак* за да се срещнат двамата с Дуче, Мохамед трябваше да отиде при планината, а за Хитлер самата мисъл за пътуване в «чужбина» бе така непоносима, че все отлагаше.
Но съществуваше и друга причина; през юни Хитлер имаше достатъчно неприятности у дома. Той жънеше плодовете на това, че дойде на власт със законни (макар и не съвсем почтени) средства, от самото начало и премазаните от свивания уши на дебелоглавите щурмоваци от СА отекваше призивът за преврат, така че тези два милиона мъже, все разпасани и нагли побойници, чиято сила не беше в изтънчената логика, не искаха да се откажат от своя преврат само защото Хитлер е дошъл и а власт без него.
Един път да умре Хинденбург и Хитлер ще стане държавен глава… Но да допусне да се разбунтуват, би било фатално. Това би означавало да предизвикат прекалено много противници наведнъж — армията, цялата върхушка, дори президента. Единственият човек, когото щурмоваците обожаваха и следваха, беше Рьом, само той би могъл да ги придума да кротуват и всичка зависеше от това дали ще го убеди да държи хората си изкъсо, поне за няколко седмици, докато още бе жив болният президент Хинденбург… Но по време на безкрайния разговор на четири очи не успя да накара Рьом да го разбере — о, защо той беше такъв глупак?
Отначало смяташе, че ще се разбере с него, като вземе В кабинета си радикала Щрасер, за да балансира дясно ориентирания Гьоринг, но Щрасер отказа да работи не само със своя Юда Гьобелс, но й с Гьоринг» като предпочете да остане настрана от политиката» А време нямаше, защото Хитлер бе обещал да се срещне в последния ден на юни във Висзее (където Рьом прекарваше в момента отпуската си по болест) с цялото върховно командуване на СА и да отговори на въпросите им… В тази кошмарна нерешителност перспективата да прекара няколко дни във Венеция престана да му изглежда омразна и досадна, а по-скоро се превърна в добре дошла почивка, така че в края на краищата Хитлер замина.
Сякаш в красноречието на Гьобелс бе едничката надежда Рьом да бъде убеден да удържи хората си през следващите няколко жизненоважни седмици, докато държавният глава умре и Хитлер заеме неговото място. Двама радикали — и Гьобелс напоследък фучеше срещу върхушката… Затова последното, което нареди Хитлер, преди да замине, бе да се проведат тайни преговори между Гьобелс и Рьом. Срещата се състоя в служебния кабинет в една мюнхенска кръчма и тази секретност изнасяше много на верния Гьобелс, тъй като по този начин Хитлер нямаше никога да узнае, че вместо да разубеждава Рьом, той го е поощрявал. За Гьобелс това бе очевидният път — ако делото на радикалите успееше, щеше да е добре поставен пред победителите, а провалеше ли се, тогава само широките рамене на Рьом щяха да понесат отговорността, а Гьобелс щеше да има възможността, щом разбере накъде смята да скочи котката, да скочи преди нея…
Но сега котката се намираше във Венеция, а Гьобелс и Рьом не бяха единствените разиграли се нацистки мишки. От другата страна Гьоринг и Химлер играеха една далеч по-опасна игра. Гьоринг открай време ненавиждаше Рьом за това, че му е измъкнал Щурмовите отряди. Що се отнася до Химлер, «ненавист» беше може би прекалено топло и човешко чувство за него — неумолимата му враждебност се коренеше в личния интерес. Щурмоваците на Рьом пречеха на неговите есесовци, на пътя му стояха не само Рьом, но и тези два милиона мъже.
А когато една скала е прекалено голяма, за да бъде отместена, се налага да я взривиш; единствено пълното унищожаване на Рьом и неговите монолитни СА можеха да задоволят Химлер, докато Гьоринг беше повече от готов да помага. Заедно те разполагаха с необходимите средства: министър-председателят Гьоринг контролираше Прусия, председателят на Райхстага Гьоринг имаше приятели сред върхушката, връзките на генерал Гьоринг в армията, СС бе на райхсфюрера Химлер, шефът на Гестапо Химлер имаше тайна полиция — това петвластие, което се намираше в ръцете на двамата, можеше да осигури достатъчно взрив, за да се разбие нещо толкова голямо… Да, но само фюрерът можеше да запали фитила, а как да накарат този Велик нерешителен човек да предприеме толкова драстична стъпка?
Единственият ключ беше Страхът — убедят ли го, че Рьом замисля да го убие, Хитлер така бързо ще нанесе удара, че никой няма да разбере как е станало. Затова двамата се сдушиха и скроиха да разкрият пред Хитлер «Заговора Рьом-Щрасер» — заговор на лявото крило, Целящ неговото убийство. За Гьоринг и Химлер нямаше никакво значение, че Рьом, както и всеки друг «царедворец», и пръст нямаше да вдигне срещу личността на фюрера, защото (също като тях) той се бореше само за второто място и за нищо друго… Разбира се, това едва ли би имало някакво значение, ако Хитлер не познаваше невероятно добре човешката природа.
В същото време фюрерът крачеше по твърдия мраморен под на кралския апартамент във венецианския Гранд хотел и изпитваше ужасно съжаление, че е дошъл. Премисляше цялото унижение и скука, които бе понесъл — in primis* публичната обида да гледа как друг омагьосва тълпа… Когато слезе от самолета в онези отвратителни цивилни дрехи, които фон Нойрат настоя да облече, Дуче го посрещна с великолепна униформа, която превъзхождаше Дори тази на Гьоринг. По улиците се бяха стекли тълпи, но те приветствуваха своя Дуче, за тях невзрачният дребен Чарли Чаплин с бомбето и охлузения стар шлифер само отразяваше блясъка на техния Дуче.
[* На първо място (лат.). — Б.пр.]
Ами вчерашният обяд въз Вила Пизани… Кои шегаджия бе избрал олющения маларичен мавзолеи за разговора им на четири очи? Там огромните комари насмалко щяха да ги изядат — представете ей той и Дуче, двамата надменни титани, които подрипваха, за да се почешат с едната ръка по глезена, докато с другата се пляскаха по врата (наистина Хитлер си го върна на домакините, като изтъкна, че вероятно насекомите за първи път опитват кръвта на бял човек)! Но ако вчерашният избор на Вила Пизани беше чиста глупост, днешното смахнато предложение на Дуче ща проведат разговорите си в една лодка сред лагуната положително беше предизвикано от злоба. Тази многозначителна усмивчица на Дуче, когато фюрерът категорично отказа… Някой шпионин сигурно му бе донесъл, че изтънчените, чувствителни нерви на Хитлер не понасят люшкане в лодка, под която има толкова много вода.
Нещо повече, дори и тук не беше избягал от проблема за Рьом и неговите «кафяви ризи»; Дуче имаше дяволската наглост да му прочете лекция как трябвало да ги сложи на място! Разбира се, подшушнали са му — чрез неговите уста несъмнено говореха Папен и Гьоринг; тези жалки свини не се отучиха да подценяват интелекта на своя фюрер…
На следващия ден Хитлер отлетя за дома и заглавията на всички вестници, които Джеръми намери в Щутгарт, приветстваха «историческия успех» на посещението.


>> Глава 20

По пътя за Улм групата англичани се натъкваше на същото гостоприемство и мира обич (както и на всепроникващия аромат на масло против слънчево изгаряне), а това не изглеждаше нормално — не е присъщо на човешката природа да обичаш всички хора. Ами ако някой ден всичко се преобърне… Когато една келнерка изтича от странноприемницата да поднесе на Джоан роза, а в същото време трима от нейните клиенти зарязаха бирата, за да си оспорват честта кой да им смени повреденото колело на колата, той реши, че симптомите са направо патологични и показват някакво наистина особено състояние на еуфория, в което тези хора положително се намираха.
Но ето че свиха встрани. Едно отклонение наляво беше означено ARBEITDIENST.
— Сигурно води до някой от трудовите им лагери — рече Людо.
— Там няма жени, ще ме пуснат ли? — обади, се Джоан.
— Можем да опитаме…
Сетне застигнаха група младежи с лъщящи тела и с лопати на рамо, които им казаха да продължат направо в да потърсят коменданта на лагера, а един скочи на стъпалото на колата да им покаже пътя.
Когато стигнаха до бараките, комендантът (той много напомняше на бойскаутски водач) не възрази срещу присъствието на Джоан и сякаш беше готов с радост да им даде възможност да разговарят с неговите момчета.
— Сега тъкмо почиват. — Гласът му прозвуча почти като на рекламен агент. — Сутрин тръбата свири в пет и половина за ставане и те работят по шест часа на ден. Обличаме пи, храним ги и им плащаме по двадесет и пет пфенига. Всички са доброволци, освен студентите, които сами са решили да не се явяват на държавен изпит, преди да са работили шест месеца на трудовия фронт. Произходът им няма никакво значение, защото в нацистката държава класите са напълно заличени и Gott sei Dank*!
[* Слава богу (нем.). — Б.пр.]
— Колко такива лагера имате?
— Хиляда и двеста. Това прави общо около четвърт милион момчета, заети да пресушават блата и да строят пътища, вместо да — подпират уличните стълбове. Всички са млади и неженени, а с това, че сме ги измъкнали от трудовата борса, осигуряваме работа с редовно заплащане на много от по-възрастните, семейните мъже. За осемнадесетте месеца, откак сме на власт, безработицата намаля наполовина — от шест на три милиона.
— Да имахме такова нещо в Англия! — рече Джоаи; мислейки си, за отчаяните хора, застанали на опашка, за да получат помощ за безработни. — Не мога да си представя защо не го правим. Изглежда толкова просто.
Но междувременно Джеръми бързо пресметна наум.
— Все пак това намаление на безработицата не може да е само заради вашите хиляда и двеста лагера, трябва да са помогнали и индустриалците. Как стои въпросът с тежката индустрия в Рур, с Круп, да речем?
— Държат се чудесно, правят всичко, каквото могат. Само за последните няколко седмици Круп осигури три хиляди нови работни места, сега той е запален нацист.
Круп, царят на оръжието… «Вероятно всички произвеждат ножчета за бръснене!» — помисли Джеръми, доста изненадан, че получава така лесно изключително важна информация (шпионажът май е проста работа!).
— Попитай коменданта дали някога е виждал лично Хитлер — рече Джоаи, която не владееше добре немски.
Комендантът се обърна към нея.
— Да, наистина съм разговарял с моя фюрер, — отвърна бавно на английски тоя и отново мина на немски. — Само пет минути, но имам чувството, че съм то познавал цял живот, той е толкова открит човек.
— Тогава ни разкажете за него — помоли Джоан.
— Ще ви го опиша точно. Той е… Добре, ще започна с това, че той е онова, което християните биха нарекли «светец»; няма друга дума за свръхестествената сила, която той излъчва; и въпреки това е така прост и непосредствен, както вас и мен. И благ, всички деца го обикват от пръв поглед. Но има една слабост — толкова е чист и честен, че е малко лековерен и лесно го заблуждават разни негодници, които са се увесили на врата му, преследвайки собствения си интерес. Но той е безгранично верен на всичките си приятели, не иска да чуе и дума против когото и да било… за съжаление. В някои случаи… — Комендантът въздъхна. — Но сега да поговорите с моите момчета.
Подвикна някаква команда й те наскачаха от наровете си, с кутийките масло против слънчево изгаряне в ръце. Онова, което направи впечатление на Джеръми, ако не се смята пращящото им здраве, беше, че почти всичко ги караше да се смеят, сякаш в тях бълбукаше неудържимо веселие, приличаха по-скоро на ученици, отколкото на мъже, надхвърлили двадесетте. Дори тяхното «Хайл Хитлер», отбеляза той, звучеше, сякаш си съобщаваха някаква чудесна новина.
— Точно там е работата! — заяви комендантът. — Онова, което Хитлер направи за всички ни, е, че сложи край на кошмара, в който живяхме в продължение на шестнадесет години. Вдъхна нова надежда на нас, германците, които бяхме забравили да се надяваме.
Като хвърли поглед да се увери, че Людо не е наблизо, Джеръми попита направо:
— За вас — да, но, не виждам големи надежди за вашите евреи. Защо ги мразите толкова?
За една петдесета от секундата в бистрите сини очи на коменданта проблесна особена светлина. Той подвикна:
— По наровете, момчета! — и аудиторията изчезна. После продължи: — Ние не _мразим_ евреите като отделни личности, не трябва да мислите така. Искаме само справедливост. В Англия никога не сте живели под еврейско господство, те са един процент от населението ни, а заемат повече от петдесет процента от всички важни длъжности — това справедливо ли е! Но след като веднъж ги намалим на един процент от важните им длъжности…
— Все пак прекалено брутално сте се заели да ги разчиствате — опита се да каже Джеръми. — Вашите Щурмови отряди ги бият, ограбват магазините им.
— О, така беше само в началото, има нетърпеливи, прекалено ентусиазирани младежи. С това се свърши. — Сетне сложи ръка на рамото на Джеръми. — Но вашите английски, френски и американски евреи не ни помагат много да заобичаме нашите — бойкотират немските стоки, опитвайки се да съкратят износа на Германия, и би трябвало да им кажете, че по този начин правят лоша услуга на тукашните си събратя.
Но дори едни процент от високите постове… «Не вярвам и дума от това — помисли Джеръми, — а и той сам не си вярва.»
По пътя до Аугсбург Антъни седеше така мълчаливо, че Джеръми го попита какво му става.
— Защо няма един американски Хитлер? — избухна най-сетне Антъни. — Наистина имаме нужда от него. — Замълча за момент. — Но сигурно такъв се ражда веднъж на хиляда години.
Стигнаха Аугсбург и аленият залез на неговите нацистки флагове съперничеше на естествения залез отвъд островърхите фронтони на къщите; знамената бяха окачени в чест на група ветерани от Световната война. Но събитието сигурно беше приключило — ветераните се изнизваха от кметството и се разпръскваха по двама и по трима. Джеръми не можа да види много «надежда» в очите на тези мъже на средна възраст, които се бяха били вече в една война и бирата сякаш ги бе направила още по-тъжни.
В Мюнхен Джеръми отиде сам да види прочутия «Кафяв дом» — главната квартира на нацистите. Оказа се, че току-що са съборили съседни сгради, а онова, което строяха на тяхно място, беше сигурно скрито зад триметрова ограда, но Джеръми намери дупка и надникна през нея. «Тук някой не вярва в «Десетгодишната директива» — помисли си той, защото масивните бетонни куполи не можеха да бъдат друго освен подземни противовъздушни скривалища.
След Мюнхен Людо все още имаше работа в Лайпциг, а после в Берлин. Но бе краят на юни, свършваше и отпуската на Джеръми, затова той остави другите в Нюрнберг и потегли на запад с влак. Докато седеше във второкласния вагон, се чудеше какъв доклад да напише. Беше доловил общественото настроение достатъчно добре, за да разбере, че нацистите са дошли за дълго, но какво друго би могъл да каже? Анализите на «патологичното дружелюбие» нямаше да значат нищо за военноморското разузнаване. За него по-интересно щеше да бъде нарасналото производство на Круп…
Тъкмо тогава през отворения прозорец дочу далечни изстрели. «Аха, съботна стрелкова подготовка — помисли той, — ще трябва да го отбележа.» Но не беше съвсем прав. Защото онова, което чу в последния мирен юнски ден, бяха изстрелите на наказателен взвод, идващи от някое усамотено място, а те не бяха единствени.


>> Глава 21

Хитлер се върна от Венеция и установи, че кризата не е преминала само защото си е затворил очите и не гледа. Кавгаджиите от СА не зачитаха никого, дори неприкосновената армия. Освет това Гьорлнг го посрещна със зловещ шепот за някакви заговори за ляв преврат, а Химлер намекна конкретно за Рьом и Щрасер, обещавайки да направи нови разкрития, щом неговите хора докладват. Отгоре на всичко Берлин гъмжеше от слухове — Хитлер губел почва под краката си и не само граф Леповски вярваше, че скоро Щрасер ще стане канцлер, Рьом — министър на отбраната, а СА ще бъде погълната от (или по-скоро ще погълне) армията.
Но и извън партията консерваторите, вместо да играят по свирката му, се опитваха да свирят на нея. На другия ден след връщането на Хитлер в речта си в Марбург вицеканцлерът Пален — едно толкова добро и внимателно написано слово, че никой не вярваше той самият да го е съчинил — съвсем открито призова да се сложи край на своеволията на СА, и Гьобелс забрани на вестниците да намекват за това, камо ли да го отпечатат. При което Пален посмя да се оплаче от забраната на самия Хитлер — била обидна за него, тъй като бил на второ място по ранг след канцлера, заяви, че президентът подкрепял всяка казана от него дума и заплаши да подаде оставка… Това вече трудно можеше Да се преглътне; На пигмея Папен приличаше повече да чака да го уволнят, а не да заплашва да подаде оставка, и Хитлер реши да отлети незабавно за Нойдек и да се разбере с този оглупял стар президент.
Но Хинденбург направо отказа да разговаря с Хитлер. На вратата го посрещна генерал Бломберг — хладен като лед, упълномощен да говори от името на президента и да предаде неговия ултиматум; ако Хитлер не може или не иска да обуздае СА и да осигури незабавно обществен ред, гражданското правителство ще бъде разпуснато, ще бъде обявено военно положение и цялата власт ще премине в ръцете на армията.
Хитлер нямаше повод да се бави на прага на Хинденбург — още повече че дори не му предложиха да седне. Той отлетя обратно в Берлин, където Гьоринг и Химлер незабавно се захванаха да му съобщават обещаните «нови разкрития». Рьом и Щрасер искали да го убият (казваха те), това щяло да стане следващата събота, деня на срещата въз Висзее — тридесети юни. Още щом тръгнел за Висзее, щурмоваците на Карл Ернст щели да завземат Берлин, а ако Хитлер си сложел главата в торбата, като отиде във Висзее, нямало да се измъкне жив оттам — единствената му надежда била да нанесе пръв удара.
В себе си Хитлер отхвърли тази измишльотина като напълно неправдоподобна. Може старият му приятел да беше развратен, брутален и упорит като муле, но това далеч не означаваше, че има намерение да мине пред трупа на фюрера, за да застане сам на върха; у него липсваше изключителното желание за абсолютна власт, защото нямаше достатъчно ум (и го знаеше) да се справя с безкрайните проблеми на абсолютната власт. А по природа Щрасер беше още един претендент за второто място… Сега, когато дните на уличните сбивания бяха отминали, беше идеално да се отърве от Рьом, както вече се бе избавил от Щрасер — само че без Рьом Щурмовите отряди щяха да вдигнат открит бунт, а това би означавало край. Истинската опасност продължаваше да се крие точно в тези неспокойни Щурмови отряди.
Но пък да кастрира целия апарат на СА, а в _същото време_ да отнеме цялата власт на Рьом. Колко по-просто би било, ако нелепата измислица за заговор беше вярна.
Лесно е да се каже «удари пръв», когато другата страна няма намерение да удря… Да ставаше дума за Рамзи Макдоналд или Болдуин, би могло да се предположи, че това е мошеническата лява ръка, която машинално се прокрадва към първия лъч светлина в края на тунела, но в морално отношение Хитлер беше еднакво ловък и с двете си ръце и при него нямаше разлика между подсъзнателните действия и онова, което се готвеше съзнателно да направи. Той разбираше, че заговорът е съчинен от Гьоринг и Химлер и чудесно знаеше защо, но в какво да вярва решаваше сам. Ако Бялата царица успявала «да повярва в две невъзможни неща преди закуска»*, това можеше и той, стига да пожелаеше.
[* «Алиса в огледалния свят», прев. Л. Голдман и Ст. Гечев, ДИ «Отечество». — Б.пр.]
Междувременно СА ставаха все по-непоносими и непокорни и четири дни след Нойдекския ултиматум президентът показа, че ще направи онова, за което е предупредил — армията бе вдигната на оръжие и изчакваше в заплашително мълчание. Но Хитлер «е искаше да прави решителната стъпка, докато бе възможно. Оставаха само пет дни, така че би трябвало да се подготви цялото запланирано смазване на заговора — необходимо беше СС и полицията да бъдат поставени в бойна готовност и да знаят своите задачи, а мюнхенският гаулайтер Вагнер да бъде инструктиран, защото първият ход бе негов. Но за всичко това трябваше да носят отговорност само Гьоринг и Химлер. Хитлер все още не биваше да се замесва, за да си запази възможността за избор, само трябваше да се изложат на риск.
Затова продължаваше да тъпче на едно място, а в четвъртък, когато оставаха само четиридесет и осем часа, мило им съобщи, че незабавно заминава за Есен и в същото време внимаваше как ще посрещнат вестта. Триото (Гьобелс се беше присъединил към тях като към вероятната печеливша страна, макар да бе готов мигом да се отметне, та инак не би бил Гьобелс) беше в състояние, близко до отчаянието. «Сватбата на Тербовен» и «неприятности на Круп, предизвикани от един от доверениците на Рьом»… Обясненията на фюрера защо заминава бяха толкова неубедителни, че се уплашиха да не им скрои някакъв дяволски номер, ако го изпуснат от очи. И все пак някой трябваше да остане на кормилото в Берлин, а друг «да му помага», тъй като нито един от тримата заговорници нямаше доверие на останалите… В края на краищата Гьобелс се наложи. Нека Химлер и той останат в Берлин, а Гьоринг да присъствува на сватбата и после да се върне колкото се може по-бързо, при което Гьобелс Ще отлети при Хитлер и ще му достави една-две сочни «новини» от първоизточника — нещо, което най-сетне да натежи на везните…
Гьобелсовият план гарантираше, че само той ще е близо до Хитлер в навечерието на съдбовния ден, когато котката ще трябва да скочи — ако се наложеше, щеше да успее да смени лагера. Освен това Гьобелс не вярваше, че след като чистката веднъж започне (ако въобще започне), Гьоринг и Химлер няма да ликвидират и него — можеше да се смята наистина на сигурно място единствено под крилцето на фюрера.


>> Глава 22

И така Хитлер замина за Есен, а след сватбата отиде при Круп. Все още ясно си спомняше посрещането, с което се бе сблъскал неотдавна в Нойдек, а величия като Берта и Густав Круп му внушаваха не по-малко респект от Хинденбург.
Едва ли някъде съществува човек, притежаващ екстериториалния статус на Круповци в германския Райх. Също както Ватикана в Рим, Есен беше столица, която управляваше своя собствена световна империя. Концернът Круп беше най-големият в Европа. С неговата стомана бяха построени големите американски железопътни линии, с неговите оръдия бяха въоръжени второстепенни държави от Китай до Чили и от Бурената република до Сиам (да не говорим за самите германци). Алфред Круп, а не Бисмарк, нито пък Молтке или пруската армия, победи французите при Седан и по този начин създаде Втория Райх; неговият син Фриц Круо започна изграждането на военния флот на кайзера просто за да използува някои излишъци от стомана; а Густав Круп, срина Лиеж и Вердюн. Освен това, ако оръдията на Круп бяха поставили началото на Втория Райх, златото на Круп беше допринесло много да се положат основите на Третия.
Днес Романовската, Хабсбургската, Хохенцолернската, Вителсбаховата, както и повечето останали династии в Европа бяха паднали, но не и Круповата.
Във вила «Хюгел» (дворецът на династията в Есен) монархът Круп бе свикнал да приема като равни тези бивши короновани глави, дори сам най-висшият между германците идваше тук, защото Круп бе не само по-богат от своя кайзер, но също така и имаше повече Абсолютна власт — никаква Конституция не му пречеше; в Есен и най-тихата му дума имаше силата на закон за неговите четиридесет хиляди «Kruppianer»*, с чийто живот той се разпореждаше от раждането до смъртта; навсякъде по света демокрацията сякаш бе в подем, но не и в концерна Круп — в заводите му не се приемаха на работа организирани профсъюзни членове, нито пък се допускаха чужденци. Но преди три седмици се бе случило нечуваното — ръководителят на Политическия отдел на Рьом се представил пред портите, пробил си насила път, наредил на работниците да прекратят работа и произнесъл пред тях бунтарска реч.
[* Круповци (нем.). — Б.пр.]
Независимо от останалите причини, поради които Хитлер може би трябваше да посети Круп, наистина бе имало «някаква неприятност с един от доверениците на Рьом» и тя трябваше да се заглади.
Откак Антон Круп произвеждаше оръдия за Тридесетгодишната, война, целият концерн бе притежаван я контролиран от един човек и се предаваше от баща на син. Но в 1902 г. в резултат на скандала, който последва поради извратените оргии в Капри, Фриц Круя бе доведен до самоубийство, без да остави наследник. Сега властвуващата царица беше Берта Круп, защото в нейните вени течеше Крупова кръв, докато Густа»
«Круп» (макар и правото му на това име да бе утвърдено с личен декрет «на кайзера) беше само съпруг на кралицата — И предстоящото посещение на Хитлер доведе до кавга между съпруг и съпруга. Берта категорично отказа да покани това парвеню канцлер-фюрер на чай» дори да го пусне в къщата си. В Есен той не заслужавал по-добро посрещане, отколкото в Нойдек, ако Гуетав имал намерение да другарува с всякаква паплач, нека го посрещне в кантората в града — следователно не оставаше друго, освен да го приеме в кантората си в града с възможно най-малко шум.
Там, пред великолепните врати на мраморното преддверие, стоеше не самата Берта, а тъмнокосата й, срамежлива и далеч не привлекателна дъщеря, която почти не вдигна поглед от лъщящите ботуши на фюрера, докато му поднасяше букета (на лицето, което тя не видя, цъфтеше усмивка, но очите бяха като две кървясали речни камъчета). Някбй се опита да извика «Хайл» и двутонният полилей, надвиснал застрашително над главата му, прозвънтя, но това бе всичко. Хитлер се подхлъзна на излъскания мрамор, когато Густав го поведе към частния си кабинет, където, зад затворените врати, започна «заглаждането».
Макар и не дотам оскърбително, както в Нойдек, посрещането, което му оказаха тук, беше до голяма степен същото. Не му оставаше вече избор — довечера, щом пристигнеше Гьобелс, трябваше най-сетне да реши дали на другия ден «да си напъха главата в торбата във Висзее», или пък… А той все още не знаеше какво друго ще прави, ако не се съгласи с плановете на Гьоринг и Химлер. Напускаше ли го неговият демон покровител?


>> Глава 23

Тази сутрин под палещото слънце на новия аутобаи от Кьолн към Бон се понесоха с рев камиони, пълни с есесовци в черни униформи, а оттам към Бад-Годесберг. Спряха в парка на монументалния хотел «Дрезден».
Най-младият и най-отскорошен новобранец сред тях беше Ернст, момчето на Кребелман, чийто баща му забрани да се занимава с щурмоваците на групенфюрера Кеткер — в СС влизали «много по-лични хора», а той можел да уреди да го приемат там. Като погледна през големите френски прозорци на трапезарията, Ернст зърна келнери да разместват тежката мебелировка, сякаш подготвяха помещението за заседание. Според «слуховете» тук щели да се срещат нацистки величия. Значи тях ще трябва да охраняваме! Но какво търсеха нацистките величия толкова далеч от Берлин, където се забъркваше цялата каша?
Никой не знаеше каква всъщност бе «кашата», а слуховете бяха противоречиви, но повечето хора бяха единодушни, че надвисналата опасност идва отдясно — Папен, Хюгенберг, Шлайхер, армията. Всички знаеха, че Старият бик от Нойдек е изкуфял — е две думи президентът бил изцяло под влиянието на онзи Шпеи, но пък Хинденбург, от своя страна, контролирал армията, а преди десет дни в Марбург вицеканцлерът Папен произнесъл толкова нелоялна към фюрера реч, че не разрешили на вестниците да я публикуват. Сега главнокомандуващият отменил всички отпуски в армията, войските се съсредоточавали към Берлин, а лагерът им в Зоологическата градина изглеждал като настръхнал от пушките им.
— Щели да поставят на бойна нога берлинските щурмоваци, имало сведения, че армията се готви да отвлече фюрера! Генерал Шлайхер се бил прибрал…
— Затова ли върнал се не върнал, фюрерът напусна отново Берлин!
— На бойна нога ли? Но кой ще даде заповедта?
— Техният групенфюрер, разбира се.
— Няма как. Той дори не е в Берлин, току-що се ожени и утре вечер заминава на сватбено пътешествие. Дой ти каза? Освен това нали утре сутринта всички щурмоваци ще бъдат пуснати в редовната годишна отпуска. Нищо не мога да разбера.
— Всъщност решението за отпуск беше взето миналия април. Обзалагам се, че ще го отменят.
— Но невритът на Рьом се бил изострил. Той е в отпуск по болест във Висзее. Кой ще поеме командването, когато бомбата гръмне?
— Нали Краусер изпълнява длъжността?
— Тази работа с отпуската на СА е съвсем глупава — промърмори някой. — Зная, че са куп ужасни нехранимайковци, и все пак това са два милиона души и армията ще се позамисли дали да се залови с десет пъти по-голяма, макар и полувъоръжена сила.
— Чиста щуротия е това да оставят фюрера на милостта на армията!
— Но нали ни мобилизираха, което означава, че фюрерът разчита на нас — рече Ернст, най-младият, и се изпъчи в есесовската си униформа.
— Тихо, строй се!
Всички изтракаха с токове, но Ернст прошепна, без да си мърда устните:
— _Къде_ е фюрерът?
— Не е далеч, днес отиде на сватбата на Тербован в Есен — прошепна по същия начин Ханс (неговият приятел). — Брат ми…
«В Есен на сватба! — помисли Ернст. — В такова време! Обзалагам се, че всъщност е отишъл да види Круп…»
Но вече разпределяха постовете. Сложиха Ернст и Ханс заедно пред прозорците на трапезарията, на една тераса, обградена с чемшир и олеандри в големи саксии.
— Добре! Ще виждаме кой идва.
— Никой дотук — отвърна Ернст, като погледна настрана, но без да си извръща главата, да не би да ги наблюдават, защото в съседната двойка влизаше един смугъл младеж — Шеленберг — известен като любимец на Хайдрих…
Следващия половин час прекараха, пристъпвайки бавно, трак-трак, петдесет метра напред и петдесет назад по терасата; Ернст установи, че макар черните куртки, бричове и ботуши на СС да изглеждат чудесно на строен младеж, те не са подходящи за горещ следобед в задушната влага на Рейнската долина. Долу се виеше реката с керваните шлепове, отвъд бяха покритите с лозя склонове, обвити с побелели от светлината на слънцето буреносни облаци. Над Бон се издигаше мараня и се виждаше само върхът на високата катедрална камбанария, а сянка имаше само около сградата на хотела.
— Пфюй! — рече Ернст. — Ама че задуха!
— Ще има буря — отвърна Ханс. После добави: — Дали вече е дошъл някой?
— Надникни следващия път, когато минаваме.
След минутка Ханс възкликна:
— Брей. Ами да… самият фюрер!
— _Не може да бъде!_
Забравяйки всяка предпазливост, двамата младеж» обърнаха глави така рязко, че едва не си изкривиха, вратовете. Но после престанаха да патрулират, за да зяпат с широко отворени очи, защото за съжаление прозорците са направени, за да се гледа през тях навън, а не навътре — стъклата им отразяваха яркото синьо небе, планините, буреносните облаци, дори собствените им глупави лица, но едвам разкриваха тъмните живи фигури вътре, недоловими и безплътни като призраци. И все пак фюрерът със сигурност беше там, крачеше из стаята и хапеше нокътя на малкото си пръстче. До него стоеше Гьобелс и… Дали това не беше Гьоринг, там назад при останалите?
— Гьоринг ходи с него в Есен — рече Ханс. — Казаха, че след това се върнал в Берлин… Но да, ето го брат ми Фридрих! — добави възбудено той.
— Къде?
— Там, заедно с другия адютант — Брюкнер.
Значи това беше Фридрих — човек с гранитно лице, който ни най-малко не приличаше на Ханс; беше по-висок дори от Брюкнер — по-висок от всички останали вътре. Обзет от завист, Ернст реши, че са го избрали заради мускулите, а не заради ума му… Знаеше, че Фридрих е петнадесет години по-възрастен от Ханс и му е всъщност само заварен брат — с Ханс почти не го виждаха, но, въпреки всичко в очите на останалите този роднина, който стоеше така близо до фюрера, придаваше на Ханс почти видим ореол — дори и в очите на Ернст.
Но после някакво раздвижване сред отраженията показа, че към тях се е присъединил и трети. Обърнаха се и замръзнаха на място, като момченца, хванати да бъркат в буркан със сладко, защото се бе случило най-лошото — това бе онзи блюдолизец… Но опасният новодошъл не отрони нито дума, а се вторачи вътре също като тях'.
Изведнъж (сякаш достатъчно дълго се бяха измъчвали) пред слънцето премина облак, ярките отражения внезапно потъмняха и изчезнаха, а размазаните фигури зад стъклото станаха плътни и ясни. Да, там наистина «беше доктор Гьобелс, искрящите му очи не изпускаха фюрера — прилягаха повече на опитомен пор, който внимава накъде ще хукне заекът… Устните му се движеха, той сякаш настояваше за нещо, но през дебелото стъкло не ей чуваше и звук.
— Също като в ням филм — рече Ханс.
— Да — обади се новодошлият, — само че няма надписи, които да ни обясняват какво става.
Междувременно притъмня още повече. Проблесна светкавица, разнесе се гръм, после заваля. Лееше се като из ведро. Тримата младежи се обърнаха с гръб към стъклото и се притиснаха към него доколкото можеха, за да се скрият. Гръмотевици отекваха, раздвоени мълнии озаряваха вагнеровския пейзаж, брулени от дъжда, върховете на дърветата са огъваха пред внезапните пориви на вятъра.
Студената вода бавно струеше под дрехите по гърба му, когато нещо накара Ернст да обърне глава и там, Зад рамото си и само на сантиметри — от другата страна на стъклото, — видя лицето на фюрера, който гледаше навън.
Вторачен поглед на човек, който не е на себе си, неопределен, непостоянен, стъклен, който не се спира на нищо и нищо не вижда.


>> Глава 24

Бурята прогърмя и най-после отмина. Някъде зад хотела залязваше слънцето, но щом светнаха лампите, дръпнаха и дебелите завеси, така че повече нямаше какво да се види.
Натрапникът си бе отишъл и двамата приятели енергично крачеха по терасата, като се надяваха поне да се постоплят, като не могат да се изсушат. Сетне започна да се стъмва и навсякъде из долината проблеснаха светлинки, а заседанието все още продължаваше.
Един по един малкото останали по реката влекачи запалиха светлините си, готвейки се да спуснат котви, червеникавото сияние на Бон озаряваше отдолу надвисналите облаци на оттеглящата се буря, а след малко се появиха и звезди.
Сигурно минаваше полунощ, когато им заповядаха да се прибират по камионите, но бе невъзможно да си видят часовниците… Ернст се качи в камиона тъкмо когато потегли първият от големите черни мерцедеси с държавни номера, а после и те се понесоха след тях сред дърветата на спящата местност, по пътя към Айфеловите възвишения.
На малкото летище чакаше готов самолет, който загряваше моторите си, а перката му бавно се въртеше. Застанал на пост на тревата, Ернст отново видя Хитлер — качи се в самолета, а Гьобелс все още беше до него.
Самолетът се издигна в звездното небе и те проследиха неговите червени и зелени светлинни, за да разберат накъде ще отлети. Ернст погледна към Голямата мечка и Полярната звезда да се ориентира, Берлин сигурно беше натам… Но не, самолетът явно поемаше курс на югоизток. Там се намираха Франкфурт и Щутгарт — а още по-нататък Мюнхен… Да, сигурно отиваха в Мюнхен, защото Рьом (както знаеха всички) почиваше и се лекуваше там наблизо, на бреговете на Тегернзее. Неуморният фюрер имаше намерение да се съветва със стария си приятел Рьом по повод на свиканото съвещание.
— Видя ли пак Фридрих? — попита той Ханс.
— Да, качи се по стълбичката веднага след доктор Гьобелс.
Скоро отново се качиха в препълнените, камиони и най-сетне потеглиха към леглата си в Кьолн; керванът от превозни средства се спускаше по инерция надолу по стръмнината и недоизгорелите газове гърмяха като изстрели — Ернст кихна от вонящата пара. Сега никой не пееше, никой не говореше, както седяха притиснати и се поклащаха заедно при всеки завой на пътя, като дървета на вятъра, другите вече изглеждаха полузаспали. За тях това бе още една обикновена задача и на всичко отгоре скучна — нали никой от останалите не видя онова, което бяха видели двамата приятели.
Наближаваха Кьолн, защото вече се носеха по пустия аутобан през «Зеления пояс» — последната пресечка преди старата мрачна бивша казарма, в която СС се бяха настанили. Когато най-сетне пристигнаха там, Ернет се преоблече в сухи дрехи, но беше съвсем сигурен, че няма да заспи. Пред самите му очи тази нощ се реши нещо много съдбовно, но какво ли беше то? Бе сигурен само в едно — че тя ще остане в историята. Цялото това нямо представление зад прозореца беше историческо събитие… Унесе се за момент и му се стори, че върви покрай огромни музейни витрини и във всяка от тях се разиграваше по едно критично историческо събитие (за публиката, срещу петдесет пфенига).
Разтърси глава да се разбуди. Горещината и миризмата на другарите му по стая го накара да отиде до прозореца за глътка въздух. Зад него останалите хъркаха, някой говореше насън. Прозорецът гледаше на север, към града, осветен само от уличните лампи (защото всички къщи бяха тъмни). После изкукурига петел… Тези като че изрязани от черна хартия зъбери, очертани на фона на избледняващото небе, скоро щяха да се превърнат във, фабрики и къщи, защото изгряваше зората, а някъде заплака бебе. Въздухът вече бе достатъчно хладен, мъждивото оранжево сияние на изток предричаше, че задаващият се последен ден на юни ще бъде горещ…
«Stille Nacht, Heilige Nacht!» тананикаше Ернет. Кратката лятна нощ си отиваше, напоследък всички добри германци можеха да спят спокойно под разперените криле на бдящия фюрер, който ти пазеше. Прозя се. Пазеше ги от марксистите и евреите… И от французите… «От духове и вампири (както бихме казали ние) и всичко, което броди в нощта.»*
[* «От призраци и вампири и дългокраки зверчета и разни неща, които бродят в нощта, Боже Велики, спаси ни» — заклинание от Корнуел. — Б.пр.]
Залитна и още преди да се строполя в леглото, вече спеше.


>> Глава 25

Ернет беше прав, Хитлер се отправи към Мюнхен за срещата си с Рьом — макар и малко по-рано от уреченото време.
Три седмици преди това, когато невритът му се изостри и трябваше да вземе отпуск по болест, шефът на СА нае няколко стаи на долния етаж в тиха и скромна планинска странноприемница на брега на Тегернзее. Не можеше да се каже, че мястото е усамотено, защото лечебните серно-йодни извори на Висзее бяха прочути и селището се състоеше почти изцяло от клиники и санаториуми. Рьом се пренесе тук, в пансиона «Ханслбаур», за да е колкото се Може по-далеч от трескавата атмосфера на слухове и интриги в Берлйн, оставайки в удобна близост до Мюнхен за тайни разговори с Гьобелс. Освен постоянния си «приятел» граф Спрети, взе само двама адютанти, като остави щатната си охрана в града.
Лекарят препоръча курс успокоителни инжекции и всеки път пристигаше с кола. Тази вечер щеше да му сложи последната» пристигна в странноприемницата тъкмо за вечеря, така че първо седнаха спокойно да се нахранят с пациента (третият човек на масата беше някакъв групенфюрер на име Бергман). После тримата поиграха на карти до единадесет, когато лекарят предложи Рьом да легне, за да е във форма за утрешното съвещание. Той кимна и се надигна. Не се беше отказал от политическата борба и (както знаеше лекарят) утрешното съвещание щеше да е съдбовно; трябваше да се помогне на Адолф, който сякаш никога нищо не можеше да реши сам. Утре цялото върховно командуване на СА щеше да се изправи пред него и да му изложи единодушно становището си; или двата милиона щурмоваци на СА да станат резерв на армията (с други думи да им се разреши да погълнат малката редовна армия и да открият пътя за политически завой наляво), или… Или, каза Рьом, ако Хитлер не се съгласи, той бил решил да подаде оставка и да се върне в Боливия, като остави Нашия Адолф да се справя сам с неспокойните юначаги. Скоро фюрерът щял да установи, че тези мъже не са така дълбоко и сантиментално привързани към неговата личност, както към Рьом; и наистина на него (Рьом) това му пречело, дошло му до гуша само за да е по-лесно на Адолф да удържа два милиона души, чиито искания той самият споделял!
Утре Адолф ще пусне в ход цялото си обаяние; на Рьом му призляваше само като се сетеше… Но беше решен този път да се съпротивлява. В края на краищата веднъж вече бе подавал оставка и ако трябваше, пак щеше да го направи; Южна Америка си имаше и добри страни…
Така че Рьом се оттегли в стаята си на приземния етаж и послушно легна. Докторът му бодна инжекцията и го остави да спи.
Сетне се приготви да тръгва за Мюнхен, но Бергман му предложи да остане, след като и без това е закъснял. Някакви туристи били пристигнали неочаквано от Берлин и странноприемницата се напълнила, но в стаята на двамата адютанти имало трето легло и лекарят щял да бъде добре дошъл да си подремне на него. Той прие, а после — тъй като и на двамата не им се лягаше — останаха да си побъбрят във фоайето.
В дванадесет и половина пристигна първият поканен за съвещанието на следващия ден. Това беше шефът на СА в Бреслау, който все още имаше вид на един от храбрите Росбахови побойници от старите времена на «Фрайкорпс» — тоест точно такъв, какъвто си и беше, със стоманени мускули, с пленителен девически вид и девическо поведение и (девически) актив от убийства. Този Едмунд Хайнес искаше да говори веднага със заспалия си шеф, но докторът беше непоколебим — трябвало да се остави лекарството да действува. Хайнес помърмори малко, после прикри прозявката си и се отправи по коридора към стая №9. Щеше да види шефа на сутринта…
Когато докторът си легна, минаваше един часът и двамата млади адютанти спяха дълбоко.


>> Глава 26

По време на двучасовия полет късметлията брат на Ханс — Фридрих с гранитното лице — поспа колкото можа, защото това беше единствената почивка, на която можеше да разчита, а когато самолетът им се приземи, ранната утрин вече обливаше острите камбанарии на Мюнхен в розова светлина.
Сам фюрерът се беше обадил по телефона, преди да напуснат Годесберг. Както беше известно на Фридрих, той беше дал предварителни нареждания на гаулайтера Вагнер и адютантът скоро щеше да разбере какви са били те, защото вместо веднага да се отправят към Висзее, колите се насочиха първо към ведомството на Вагнер. Наистина Фридрих добре си представяше какво може да е станало, но то се потвърди, когато групата се заизкачва по слабо осветените, празни и кънтящи стълби към кабинета на Вагнер, защото там той зърна някакъв човек, който се олюляваше сляпо от стена до стена, и изпищя уплашено при шума на приближаващите се стъпки.
Този призрак, главата му цялата окървавена, а лицето — смазано, се обърна с укор към фюрера. Верни стари другари от СА, поканени от Вагнер, седели и пили до сутринта (както ставаше ясно от несвързаните му думи), очаквайки да пристигне фюрерът, но тогава сам Вагнер дал знак и половината от компанията се нахвърлила върху съседите си с бутилки и пистолетни приклади. Това било безсмислено, хладнокръвно убийство, клане на стари верни другари от СА и ако наистина било станало по негова заповед, то фюрерът бил луд…
Фридрих измъкна пистолета си, но Гьобелс го възпря с ръка, защото фюрерът Запелтечи някакви извинения! Изглеждаше съвсем сащисан от този Дух на Банко и го увери, че е станала някаква кошмарна грешка — той нямало да допусне да падне и косъм от главата на скъпия му Банко:
— Иди веднага на лекар.
Наистина трябва да е било някаква кошмарна грешка, си мислеше Фридрих, та как може да се обърка едно толкова просто клане! Суеверният фюрер сигурно го е сметнал за лошо предзнаменование… Тогава Фридрих усети, че ръката върху неговата трепери и погледна към Гьобелс — лицето му беше посивяло: «Аха! — помисли той. — И ти като мен предположи, че фюрерът все още може да се отметне, да вдигне ръце от цялата операция и тогава какво ще стане с теб, приятелче?».
Но ето че отгоре отекнаха пияни баварски гласове — бе група от «старата гвардия», всички очевидно предоволни от себе си, като териери след лов на плъхове. Щом ги видя, фюрерът незабавно доби самоувереност и наред ги потупа по гърбовете.
— Жалко, че едно копеле се измъкна, хер Хитлер, но скоро ще го набараме!
— Не се грижете за него, момчета! Имам нужда от вас за по-едър дивеч.
Повечето бяха ветерани от уличното минало на Хитлер… Фридрих разпозна Есер, жадния за скандали и раздухващ интриги журналист, Емил Морис, който бе подготвил първите отряди побойници, преди да съществува СА, и Вебер, «партийния Херкулес» — напоследък натрупал огромни тлъстини. Преди да поведе своите «оберландери» в провалилия се Мюнхенски преврат отпреди единадесет години, Вебер работел в кръчма със задачата да изхвърля навън неудобните клиенти.
— Ти доказа, че още си як йод всичката тази сланина — рече фюрерът закачливо, като го мушна с пръст в ребрата и човекът планина не се оригна. — И ти, Есер, многото любовници не са изцедили докрай смелостта ти!
Всички влязоха в стаята на Вагнер и затвориха плътно вратата, а Фридрих оставиха да пази вън в коридора. Той не можа да чуе много през десетте сантиметра дърво, освен приглушения глас на изпадналия в ярост фюрер, който проклинаше нечия позорна измяна (значи, каквото и да предполагаше Банко, някой вътре трябва все още да беше жив). После вратата се отвори внезапно и се показа Гьобелс, който хленчеше през рамо:
— Помнете, че това е само предястието. И ще направим добре да побързаме, преди вестта да е стигнала до шефа им!
Вътре, зад полуотворената врата, невидимият фюрер броеше на глас и мърмореше: Дьо Мулен… Шнайдхубер… Шмид (който току-що беше пристигнал)… Но при думите на Гьобелс сякаш се сепна и бързо излезе. Докато минаваше покрай него, Фридрих се запита: «Как ли се чувствува Адолф сега? Има _вид_, като че се е напишкал».
След това двамата адютанти трябваше да подкарат пред себе си отбора убийци и да ги натоварят в бронираните коли.


>> Глава 27

Във Висзее докторът се събуди в шест и половина от ужасно тропрлене и врява на долния етаж, където някой крещеше и блъскаше така, че можеше и мъртвите да събуди. Установи, че и двамата адютанти ги няма, а от двете страни на възглавницата му стои по един берлински «турист», те, разбира се, бяха цивилни гестаповци и незабавно го арестуваха.
Още преди групата на Хитлер да пристигне тук, с военни камиони бяха пристигнали хората на Дитрих, заедно с част от персонала на концентрационния лагер Дахау. Обединили силите си, те обкръжиха странноприемницата. Щом се появи Хитлер, един «турист» се промъкна дол£ и тихичко дръпна резето, тогава Фридрих извлече граф Спрети от леглото му в стая №5 — беше изпълнена с миризмата на потни пижами и брилянтин, докато Брюкнер и Емил Морис се втурнаха в стая №9, където Хайнес делеше леглото с шофьора си. Хайнес се славеше с бързите си реакции, но неговите посетители се оказаха по-бързи и го цапнаха по главата, но за тропането, което отекваше навсякъде, имаше заслуга самият Хитлер. С дръжката на своя фетиш — стария камшик от кожа на носорог — той блъскаше по заключената врата на стая №7.
— Кой е там? — промърмори сънлив глас.
— Аз, Хитлер! Отвори!
— Рано е. Не те очаквах преди обяд.
Когато вратата се отвори, Хитлер се нахвърли с укори върху олюляващата се, все още сънлива от инжекцията фигура в пижама. Но Рьом с усилие успя да избистри съзнанието си и най-сетне до него достигнаха невероятните обвинения в измяна. И започна да отговаря.
— Вържете го! — нареди Хитлер.
Събуден от олелията, по пижама се появи собственикът, чудейки се кои ли са тези шумни непознати. Видя своя прочут гостенин и поздрави с вдигната ръка «Хайл Хитлер!», но Рьом не се и опита да отвърне Със същия поздрав — което, разбира се; не би могъл да направи с белезници.
— Na, ja-gruss gott!* — каза горчиво той.
[* Е, да — здравейте! (нем.). — Б.пр.]
Тогава Фридрих го изведе навън и го набута в една кола, а Хитлер хвана за ръката треперещия кръчмар й му се извини за безпокойството.
«Дотук добре!» — помисли Фридрих, който видя, как фюрерът от облекчение едва ли не подскача.
Колкото до протестите на доктора, че цялото въздействие на неговото лечение е провалено… Това да не беше Англия, където дори боледуващ убиец не може да бъде обесен, ако лекарите сметнат, че обесването ще му се отрази на здравето, така че някой накара нашия доктор да млъкне.
За да избегне възможна засада, ловуващата глутница заобиколи езерото и излезе на пътя за Мюнхен. И докато бързо се придвижваха обратно към града, броят на пленените по шосето нарастваше като лавина. Според заповедите на Рьом (издадени от името на Хитлер) водачите на СА трябваше да се съберат в десет часа, но Хайнес не беше единственият високопоставен сред тях, който се надяваше да си каже някоя дума с шефа преди съвещанието. Спираха една по една колите им, извеждаха мъжете в редица край пътя, за да може Хитлер да, приеме този странен преглед на своите стари другари по оръжие — героите от Световната война, бойците от «Фрайкорпс», мъжете, които бяха крачили по улиците по време на неговия Мюнхенски преврат.
Един от тях, някой си Лудин, беше бивш лейтенант от армията, разжалван и хвърлен в затвора преди четири години, защото проповядвал нацисткото слово в офицерската столова. За разлика от другите обвиняеми, той нямаше зъб на своя фюрер — който застана на скамейката на свидетелите и оттам (по висши държавни съображения) се отказа от него, остана си нацист и оттогава бързо се издигна в щурмовите отряди. Така се беше надявал на срещата във Висзее, толкова често преди тава присъствието на фюрера бе помагало да се излезе от някое безизходно положение… Но какво се бе объркало? Не очакваха фюрерът да пристигне преди пладне. А сега колко Одърпан изглеждаше! С подпухнало, но изпито лице; небръснат, с кървясали и безизразни очи, облечен с кожен шлифер в горещината на утринното слънце и без шапка. Кичурът прилепваше на челото, капчици пот блестяха по мустачките му…
Междувременно Хитлер минаваше мълчаливо от човек на човек, спираше и се вглеждаше в лицата, сякаш през всеки чифт очи проникваше в мозъка зад тях и един по един мажете внезапно изпитаха страх. Проговори само веднъж, вяло произнесе името «Лудин» и продължи нататък. Тогава Брюкнер махна на объркания Лудин да се върне в колата и го пуснаха да си върви… Но останалите ги подбраха и скоро се озоваха в редици на прашния двор на Щаделхаймския затвор, защото повечето килии бяха вече пълни с останалите живи след полунощния гуляй на Вагнер. Но Рьом се радваше на привилегия — за него бяха запазили килия.
Затворът Щаделхаймс не му беше непознат, там го бяха настанили някога, когато се провали Мюнхенският преврат. Познатите стени напомняха миналото и «старите сантиментални връзки» с особата на Хитлер, дружбата им в добро и зло. Само преди няколко месеца «Твой Адолф» му изпрати писмо, в което благодареше на съдбата, «че ми е дала приятели като теб, мили мой Ернст Рьом…» Й наистина от 1919 г., когато забеляза скритата политическа дарба на нищожния ефрейтор, уволнен неотдавна от армията, и му даде възможност.
Но на масата поставиха зареден револвер. «Един германски офицер знае как трябва да постъпи» — рече тъмничарят и заключи вратата.
Накичен по поръчение на Кетнер с униформата на щандартенфюрер от СА, Лотар пътуваше от Камщад за Мюнхен с влак. Групи есесовци посрещаха пристигащите влакове и придружаваха всеки новодошъл водач от СА до чакащите коли, но те бяха най-малкото «групенфюрери» (горе-долу генерали). Лотар, поради ниския си чин, можеше да се измъкне…
— Извинете… — рече той.
— Кой сте вие? — есесовският офицер го изгледа, както му се стори, доста странно.
— Групенфюрер Кетнер… Всъщност той си е счупил крака и изпрати мен.
— Значи вие сте тръгнали също за Висзее? Добре — качвайте се, ако искате! — рече онзи и се усмихна, както се усмихва котка на мишката. И Лотар се качи. Но шофьорите не ги отведоха във Висзее* а само до затвора Щаделхайм. Там удивените мъже бяха арестувани. Строиха ги в редици и го оставиха да чакат; строго им забраниха да разговарят.
Внезапно откъм вътрешността на затвора отекна гръмлив глас.
— За какво му е това проклето нещо? Не, няма да направя тази услуга на Адолф, ако ме иска мъртъв, ще трябва сам да си свърши мръсната работа!
Едва доловима въздишка се изтръгна от гърдите на мъжете вън на двора, почти като слаб повей на вятъра. След това — отново мълчание. Стояха и чакаха, заобиколени от стотици въоръжени есесовци. Защото Хитлер беше отишъл в Кафявия дом и нищо не можеше да се предприеме, докато самият той не пристигнеше.


>> Глава 28

Кафявият дом беше заобиколен с кордон от полиция и редовна войска. Пристигнал със самолет направо от Берлин, Рудолф Хес беше поел ръководството, всеки член на СА можеше да влезе, но след пет часа сутринта никой не можеше да излезе.
За Хес имаше спешни нареждания — в проблясък на вдъхновение изпадналият във възторг от себе си Хитлер се сети, че съвсем не е необходимо щастливото събитие да приключи с Рьом и неговите събратя от СА! Оставаха неуредени редица сметки и случаят не биваше да се изпуска, сред всеобщото вълнение сега едва ли щяха да се забележат някое и друго дискретно извършено убийство…
Густав фон Кар например през 1923 г. посмя да се прояви като по-голям измамник от Хитлер и по този начин отложи издигането му на власт с много мъчителни години… Сега Кар беше над седемдесет и живееше в строго уединение, но в крайна сметка той нямаше да се измъкне от възмездието, дори да беше доживял и до деветдесет! И така Хес си извади бележника и вписа «Кар».
Имаше и други, «а които трябваше да се затвори устата само защото знаеха прекалено много, например отец Щемпфле, (той знаеше много за връзката на Хитлер с Гели). И така Хес отбеляза «Щемпфле» — без ни най-малко да знае защо. Имаше и други, включително един баварски полковник от времето, когато самият Хитлер бе служил във войската, който знаеше… И Хес си спомняше този полковник и записа името му (Хес беше служил в същия полк).
А, да, и Шмйд.
Хес записа «Шмид». И все пак кой «Шмид»? Не му се щеше много да пита… Но после си спомни колко се вълнуваше фюрерът от музиката — сигурно имаше предвид Вили Шмид, музикалния критик.
Хес записа «Вили» и с това свърши списъка на тези от юг, освен ако Руди, от своя страна, нямаше да добави някои имена. Но Хес поклати глава, грижливо пристегна с ластик бележника и го напъха обратно в джоба си. Има ли Гьобелс да добави някого? Но и Гьобелс поклати глава, келнерите, които бяха свидетели на срещите му с Рьом… положително трябваше да им се затвори устата, но за тях бе по-добре сам да се погрижи.
Хитлер се чувствуваше леко замаян от недоспиване. Събра всички присъствуващи и започна да им чете котации, като заклейми хомосексуализма, тази морална напаст, но трябваше да приключи набързо, защото почувства, че едва има сили да говори. Като мислеше за онова, което все още предстоеше да се свърши в затвора Щаделхайм, устните му съхнеха и той ги облизваше.
С тази работа натовариха Сеп Дитрих, командира на «Leibstandarte» (личната гвардия) на Хитлер.
Знойното следобедно слънце все още бе високо» когато Дитрих излезе в двора на затвора Щаделхайм, придружен от един офицер от СС. Само Рьом оставиха в килията му, другите свалиха долу и те застанаха заедно в прашния двор. Дитрих видя там всички познати лица (Петер фон Хайдебрек, мършав и еднорък — героят от битката при Аннаберг; Хайн, под чието командване, както си спомняше Лотар, някога милият му брат Волф бе воювал по бреговете на Балтика;. Фриц Ритер фон Краусер, заместник на Рьом по време на отпуската му по болест, който носеше ордените си за храброст; Август Шнайдхубер, премазан, окървавен и едва държащ се на крака; младият граф Спрети, вече не така жизнерадостен…)
Ако Дитрих беше вдигнал поглед към прозореца на втория етаж, щеше да види Рьом, но не го направи, защото нямаше работа с него. Вместо това оглеждаше всяко познато лице, докато не видя едно, което не познаваше, и мълчаливо посочи към Лотар. Неговият помощник от СС го извика и Лотар изскочи напред и поздрави с вдигната ръка.
— Ти кой си?
— Групенфюрер Келнер…
— Ти не си Кетнер! Къде е той?
— Счупи си крака и ме изпрати…
— Попитах къде е той?
— На легло.
— Къде, тъпако?
— У дома, в Камщад.
— Кетнер запиши — подхвърли Дитрих на своя помощник. — Кажи на Хес къде е.
Офицерът отбеляза, после попита:
— А този младеж? Трябва ли… — но Сеп Дитрих вече отиваше нататък и Лотар се върна в строя.
«Да вземе да дойде фюрерът, щом щял да идва, и всичко ще се оправи!» — мислеше Лотар. Защото сигурно някакво необяснимо недоразумение — но никакво недоразумение не можеше да обърка фюрера с неговия всевиждащ поглед.
Цял ден бяха стояли на слънцето, без да им разрешат да пийнат и капчица вода; Лотар взе едно камъче да го смуче, но то «е помогна, само му опари езика. «Когато дойде фюрерът, ще ни дадат да пием и ще ни пуснат.»
Лотар погледна към спускащото се на запад слънце; за момент то потъмня и се превърна в лицето на фюрера, после блесна отново като огнено кълбо. Да, фюрерът беше нещо повече от смъртен, фюрерът беше в самата съдба, силата, която предопределяше живота на всички хора. Следователно поради някаква тайнствена причина, която не беше по силите на човека да разгадае, той сигурно бе пожелал да се стигне дори до това недоразумение, тъй като нищо не би могло да се случи, ако не е по негово желание. Но светлината на предстоящото му появяване положително щеше да разсее недоразумението, такава бе неговата воля, защото той обичаше децата си…
Лотар толкова се надяваше на съвещанието във Висзее, но най-вече на възможността да види отблизо фюрера — дори тъй както го бе видял някога (преди години, по време на преврата) на горния етаж в «Бюргербройкелер» с Гьоринг и Лудендорф… Тогава се сети за странното съвпадение, че тук отново беше накичен с чужди пера! Тогава случайно носеше генералски шинел, сега униформата на щандартенфюрер също не му принадлежеше…
Дитрих се беше оттеглил в края на двора и внезапно раздвижване сред охраната привлече погледа на Лотар — а, това сигурно предвещаваше най-сетне пристигането на фюрера! Но после погледна нагоре и видя Рьом, който беше стиснал решетките на прозореца и с все сили ги разтърсваше. Защото в този миг Дитрих даде сигнал, наказателните взводове вдигнаха автоматите и започнаха да стрелят и Лотар падна, а на лицето му бе изписано върховно изумление.


>> Глава 29

Късно следобед фюрерът и Гьобелс (Който се беше лепнал като кърлеж за него) отлетяха обратно за Берлин, като оставиха Хес да доведе нещата в Мюнхен докрай според нарежданията.
В Берлин Гьоринг и Химлер бяха работили в малко по-широк мащаб, свободно определяйки като «заговорници» желаните жертви. Не че ръцете им бяха съвсем свободни… Да вземем на първо място тримата бивши канцлери; елементарната предпазливост беше помогнала на Брюнинг да надуши опасността и да изчезне в чужбина. Вицеканцлерът Папен също се налагаше да оцелее (за съжаление), тъй като беше любимец на Хинденбург и за потулването на цялата работа щеше да е необходимо одобрението на Стария бик — наистина арестуваха фон Папен, но отчасти за да го предпазят от нещастен случай. И все пак трябваше да го сплашат, затова застреляха двама от най-близките му съветници, завзеха и преобърнаха с главата надолу канцеларията му… След като разбереше, че са застреляни съветниците му вместо него, Франц фон Папен положително щеше да схване намека й нямаше да произнася повече опасни речи като тази в Марбург!
Но третият бивш канцлер беше Шлайхер и тук нямаше пречки. Скоро след закуска един приятел разговаряше с него по телефона и го чу да се обръща към някого с думите: «Да, аз съм генерал Фон Шлайхер…» После, преди връзката да прекъсне, и в къщата на генерала отекнаха три изстрела.
Грегор Щрасер обядваше с жената и децата си у дома, когато гестаповци дойдоха да го отведат, без да кажат защо или къде… И тъй нататък, и тъй нататък. Карл Ернет, берлинският водач на СА, потегли на сватбеното си пътешествие, но не стигна много далеч, жених и младоженка бяха арестувани в Бремен, когато се готвеха да се качат на кораба за Мадейра. Беше заповядано да го откарат жив в Берлин, защото според сценария на «Заговора» трябваше да го хванат, когато се опитва да завладее града от името на Рьом…
Дори и Пуци Ханщенгл беше попаднал по някакъв начин в нечий списък, но имаше повече късмет, защото докато ставаше всичко това, се забавляваше със старите си приятели от колежа в Харвард. Така той оцеля — срещу което едва ли някой имаше нещо против, защото напоследък, от гледна точка на политическото му влияние, не си струваше да се хаби куршум за него. Но много други, които струваха дори по-малко, нямаха такъв късмет. Щом ставаше дума за уреждане на лични сметки, «късметът» беше въпрос на пазарлък — доста напомнящ гласуването с черни и бели топки, когато приемат някого в лондонски клуб: «Ако моят приятел еди-кой си остане в Твоя списък, тогава твоят приятел, как му беше името, остава в моя — или нито единия, или и двамата!»
Разбира се, обезумелият град, където никой не знаеше кой ще е следващият по ред» гъмжеше от слухове: «Рьом се самоубил!», «И Щрасер!», «Шлайхер…» Чуждестранният печат беше жаден за сигурни новини и не искаше да чака. Тъй като Гьобелс все още не се беше върнал от Мюнхен (а Пуци, който се занимаваше с чуждите кореспонденти, се намираше в чужбина), в този неделен ден сам Гьоринг свика пресконференция, описа «заговора Рьом-Щрасер» и изнесе предварително подготвена лекция за корупцията в СА.
— А Шлайхер? — попита някой тъкмо когато Гьоринг си тръгваше.
— И Шлайхер заговорничеше срещу държавата — с чуждестранна помощ, той беше достатъчно глупав да се съпротивлява при арестуването и така загуби живота си…
Значи това било… Но се получи съобщение, че очакват Хитлер скоро да се върне и Гьоринг нямаше време да отговаря на повече въпроси, така че ги остави — изумени.
Както Гьоринг, така и Химлер бяха на пистата на летището «Темпелхоф», за да посрещнат своя господар. Но самолетът на Хитлер се забави и първо кацна малък «Юнкере» от Бремен. От него излезе Карл Ернст… Присъствуващите не вярваха на очите си — Карл Ернст пристигаше със закъснение за собствената си екзекуция, обявена преди три часа! Това арестуваният, разбира се, не знаеше; той смяташе своето задържане за някаква Гьорингова глупост» която Рвом и Хитлер щяха заедно да изгладят… Всъщност той умря убеден, че е жертва на предвидения от него десен преврат — военен преврат, осъществен с участието на Гьоринг (което беше в известен смисъл съвсем вярно), и изкрещя «Хайл Хитлер» в лицето на наказателния взвод.
И така каква беше всъщност вината на Ернст (никой не повярва на официалната версия)? Хората се питаха дали Гьоринг е искал да му затвори устата, защото Ернст знаел истината за пожара в Райхстага?
«Хайл Хитлер.» Най-сетне съобщиха за самолета на Канцлера и той се приземи.
В Мюнхен Хитлер не изглеждаше добре, но сега явно бе значително по-зле — с подпухнало и бледо лице, озарено от едва ли не вагнеровски кървавочервен залез. За да си пази гласа, поздрави посрещаните, стискайки им мълчаливо ръцете, единственият звук, който отекна в слънчевия залез, беше тракането с токове на почетния караул.
После Хитлер, заедно с Гьоринг и Химлер, тръгна към колата ся, а Гьобелс куцукаше след тях с ужасено изражение на преследвано животно; веднъж отдалечил се от ушите на по-дребните риби, Химлер измъкна своя собствен списък с имена — повечето от тях вече отметнати — длъжък списък и вече съвсем смачкан. Хитлер го взе и проследи имената с пръст, като задаваше въпроси, а от двете му страни Гьоринг и Химлер шепнеха отговори. Първо, какво става с Папен? Гьоринг се усмихна, ловко надхитрил хитреца вицеканцлер, подмамил го в частната квартира, докато Химлер окупирал канцеларията му… Глупакът се опитал да изтъкне вицеканцлерството си, претендирайки, че трябвало да управлява страната в отсъствието на Канцлера… искал да се обади на президента… искал да призове армията! Но Гьоринг сложил край на всички тези дивотии… И къде е той сега? Затворен у дома си, обграден от въоръжени есесовци, откъснат от света, невредим, но също така и обезвреден. Междувременно Хайдрих преглеждал много внимателно цялата му документация и търсел нещо по-сочно, с което да го държат в шах…
Хитлер кимна одобрително. А Шлайхер? А, това инригантстващо армейско величие било мъртво, също и жена му. Хитлер отново кимна одобрително. А Щрасер? Сега се обади Химлер — неговият бивш патрон бил настанен на сигурно място в затвора на Принц Албрехтщрасе, в очакване.
_Какво! Щрасер още жив!_ От петдесет метра разстояние видяха как фюрерът отметна назад глава в пристъп на ярост, макар че само Гьоринг и Химлер знаеха защо.
Отначало настаниха Щрасер в препълнения затвор заедно с други хора, но после го преместиха в отделна килия. Късно през нощта, докато Хитлер спеше своя напълно заслужен сън, неговият бивш Ловец, на хора видя как през решетката на вратата се подава дулото на пистолет. Отмести се и първият изстрел не го улучи, затова той се втурна в единия ъгъл, където вторият не можеше да го стигне. Но тогава вратата се отвори и Хайдрих и Айке влязоха лично да довършат работата.
Един по-дребен тъмничар с кофа и парцал ги последва да почисти, защото Щрасер беше опръскал всичко с кръв като недоклано прасе. Но не му позволиха, кръвта трябвало да остане — назидателен пример, който да показва отсега нататък на света какво означава ГЕСТАПО.


>> Глава 30

Дойде неделното утро. Обществеността все още знаеше малко или нищо за «Заговора Рьом-Щрасер», нищо за героичните подвизи на фюрера (и Гьоринг), които са спасили държавата, та Гьобелс започна да се безпокои. Скоро цялата пропагандна машина трябваше да се задвижи и чернейки Рьом, да оправдава Чистката и да лъсне всичко така, че ореолът на Хитлер (и Гьоринг) да блести като слънце по пладне, та инстинктът подсказваше на Гьобелс, че е необходимо веднага да се изкаже по радиото. Но Химлер и Гестапо помолиха ембаргото върху информацията да продължа още малко, тъй като програмата за избиване изоставаше от графика (все още трябваше да се издирват някои заблудени жертви, които не бяха по местата си).
Към обяд Хитлер най-сетне се облече и се появи. В очите на «Двора» той беше изиграл ролята си, сега трябваше да седи и да почива, като ги остави да изиграят своите, без да им се мотае в краката истеричният фюрер, но не стана. Нервен и превъзбуден, той сякаш изпадаше в една от опасните си crises-de-nerfs*.
[* Нервни кризи (фр.). — Б.пр.]
Както знаеха адютантите Фридрих и Брюкнер, вчерашният показ на мускулна сила беше само една десета от работата им, останалото представляваше нещо като практическа психотерапия, четене и успокояване на великия интелект. Затова Брюкнер се зае да организира в райхканцеларията градинско увеселение с чай, дами и изобилие от сладки лепкави пасти, но тъй като това можеше да се осъществи едва следобед, проблемът как междувременно да се избегне фюреровият срив се стовари върху Фридрих.
Фридрих с гранитното лице далеч не беше глупак, както предполагаше Ернст поради чудесното му телосложение, но дори и той трудно можеше да отгатне причината за почти истеричното състояние на своя господар. Според солипсисткия Weltanschauung* на фюрера, останалата част от Вселената с хората или не представляваше сбор от неодушевени «предмети», вчерашното клане на неудобни стари приятели би трябвало да предизвика у него не повече угризения, отколкото ако бе събарял сгради, които пречат на някакво ново строителство, и все пак той беше странно погълнат от подвизите си и отново и отново ги преразказваше. Да ставаше дума за по-нискостоящ — за някой обикновен Макбет, — би могло да се предположи, че е заговорила съвестта, но за него Съвест не съществуваше…
[* Светоглед (нем.). — Б.пр.]
И все пак трябваше да се направи нещо, и то незабавно; Фридрих беше установил, че понякога долипсисткото съзнание изненадващо лесно превключва от онзи материал, който ние наричаме «хора», към някоя друга и по-малко чувствителна разновидност глина. Затова се обади по телефона на младия архитект на фюрера: «За бога, Шпеер, побързайте и донесете каквото ново имате, планове или макети».
Отначало лечението вървеше успешно — фасадите на Шпеер и неговите планове за високо тридесетметрово стълбище с огромни контрафорси и с безкрайна колонада сякаш оказаха необикновено успокояващо въздействие. Но изведнъж фюрерът се изправи и възкликна: «Одобрявам, веднага започвайте строителството!», а сетне отново започна да излива историята на вчерашните си подвизи в новия чифт уши — сякаш ударът от предния ден бе шедьовър в областта на човешките отношения и надминаваше всичко, което Шпеер би могъл да сътвори от камък.
Започна с пристигането си на разсъмване в Министерството на Вагнер.
— Там имаше група предатели, Шпеер, дори не биха обезоръжени… — (нито дума за духа на Банхо на стълбището, отбеляза Фридрих, нито за труповете по пода на кабинета). Тези хора бяха заговорничили за моето убийство, но нито един не посмя да вдигне пръст срещу ми. Отидох при тях невъоръжен и сам им откъснах пагоните. — След това описа внезапното нападение във Висзее. — Дори не знаех дали Рьом не е сложил картечници на прозорците. Всичко зависеше от мен, когато сам и невъоръжен налетях на тези свине, без да им оставя възможност да дадат и един изстрел. — Тук внезапно се спря и обърна смущаващи си воднистосин взор към обърканите им, неразбиращи лица.
Фридрих прочете в очите му отчаяние от това, че не го разбират. Как нито един от тези глупаци не включва… и тогава Фридрих осъзна: не включва, че са могли него да убият. Защото в края на краищата нищо не може да се сравни с това солипсистът да загуби живота си, тъй като то би означавало край на света, следователно всъщност ставаше въпрос за реакция на ескатологически* ужас, който не е познат на обикновените смъртни!
[* От ескатология — клон на теологията, който се занимава със смъртта, възкресението и безсмъртието. — Б.пр.]
Повече от десет години бяха минали (така разсъждаваше Фридрих), откакто Хитлер срещна неочакваните куршуми на Резиденцщрасе в Мюнхен, и те бяха повече от достатъчни, за да се роди след това «Адолф Legalite»… Ролята на солипсиста е да стои във висините като някакъв Цезар и с палец да дава знак кого да убият и кого да пощадят, а не сам да се втурва на окървавената арена.
Тъкмо преди обяд до Химлер достигнаха обезпокоителни вести — «самоубилият се» Рьом бил все още жив.
Е, добре, щом Рьом отказва да постъпи почтено, ще трябва да му се помогне и точно Айке беше човекът за тази работа, затова той му се обади по телефона… Докато Рьом беше жив, фюрерът би могъл да се отметне и да го използва срещу тях!
На обяд Хитлер все още беше на темата Висзее, но сега вече разказваше за отвратителните оргии, на които хората от тази почтена буржоазна странноприемница са станали по принуда свидетели (и дори Фридрих се изненада от силата на въображението на господаря си). «Онези ми ти мускулести, облечени в женски дрехи танцьори, онези ми ти голи момчета, които видяхме заключени в стаята на удоволствията, готови при нужда да заситят противоестествената похот на Рьом.» Всичко това звучеше като спечелилите си недостойна слава оргии на покойния Фриц Круп в Капри, не се споменаваше за доста стеснителните, доброволно съгласяващи се пълнолетни партньори на Рьом — и в края на краищата за какво беше цялата тази олелия? Половината от старото върховно имперско командване се състоеше от хомосексуалисти (или почти), защото това беше признак на «мъжественост, също както е било при спартанците. В началото на века генерал граф Фон Хаслер — онзи същият, който искал «планини от трупове» и т.н., та върху тях да изгради храма на немската култура, същият той умрял от сърдечен удар, докато танцувал пред своя кайзер с розова балетна рокличка, увенчан с венец от рози…
Сега се намеси Брюкнер, който разказа потресаващи неща за главната квартира на Рьом на Щандартенщрасе в Берлин — пищните гоблени, кристалните огледала и дебелите килими напомняли повече бардак за милионери, отколкото армейски щаб. А менютата, намерени при претърсването, говорели за лукулови* пиршества: жабешки бутчета, перки от акули, лястовичи езичета и шампанско от най-изискани марка; кабаретни програми с всякакви извратености.
[* От името на римски пълководец, държавник и меценат (около 117-56 г. пр.н.е.), известен като голям чревоугодник. — Б.пр.]
— Ето какво представляваха тези аскети, в чиито очи моята революция бе прекалено дребнава и затова, в името на Социалното равенство, заговорничеха да ме убият и да потопят нашата страна в кръв!
Хитлер все още продължаваше да лее своя порой от красноречие, когато Брюкнер зарадва слушателите му, като ги покани на чай с дами от обществото и сладки лепкави пасти.
Чай, клюки и чудесни летни шапки…
Градинското увеселение в Берлин беше в разгара си, когато Айке стигна в затвора Щаделхайм, все още опиянен от убийството на Щрасер и изпълнен с желание да извърши две за двадесет и четири часа. С него беше Михел Липерт, също от Дахау.
Намериха Рьом съблечен до кръста, грамадното му туловище лъщеше от пот, защото горещината в килията беше ужасна.
— Според протокола изтъкнатите глави трябва да се отсичат от изтъкнати палачи — така обясни Айке своята мисия. Рьом му хвърли такъв презрителен поглед, какъвто дори и един Айке не би забравил, после застана мирно, докато двамата надупчиха тялото му с олово.


>> Глава 31

Някогашната стая на Мици в задната част на замъка на Валтер и Аделе, построен на непристъпни скали над Дунав, беше превърната в будоар на майка й. Точно под неговите прозорци имаше недостъпна скална тераса, увенчана от полуразрушена крепостна стена, която според Валтер била римска. Щом зае стаята, Аделе нареди да направят стръмна дървена стълба до терасата, а сетне — да пренесат там кошници с пръст и да посадят различни растения; превърна я в своя лична градинка — мъничък рай в орлово гнездо. Древните стени правеха завет, пък и пазеха да не падне човек през ръба, а за да има сянка, поръча да възстановят покрива на една наблюдателна кула, така се получи лятна беседка.
Това беше станало преди десет години и през изминалото време Аделе, нахлузила жълти градинарски ръкавици, се грижеше за растенията си като за скъпоценни камъни. Но за съжаление личната й градинка стана прекалено хубава и вече не бе само нейна. Тази сутрин, както обикновено през лятото, в «бабината градинка» се бе събрала на закуска цялата кесеновска фамилия; тъпчеха нейните растения и дори бяха довели кучетата си. Цялата фамилия, защото макар Франц и неговото семейство да живееха самостоятелно на етажа над родителите си, беше неделя, а Валтер обожаваше своите внуци.
Имаше маси, но всичко останало трябваше да се сваля по външната стълба, тясна и стръмна като пожарна. Мъничкият Лео на Франц можеше да се справя и сам — изпълзя надолу заднишком на четири крака, но Енхен трябваше да пренесат, а също и мятащите се дакели. После дойде кафеникът със стария спиртник (защото Валтер все настояваше кафето му да е вряло), купите с твърдо сварени яйца, шунката, различните колбаси, глинените купички с масло направо от ледника, дългите хлябове, порцелановите съдове, ножовете и вилиците, захарта, каничките със сметана и, разбира се, мармалада «Дънди» за барона. Междувременно, докато Лис балансираше нагоре-надолу по стълбата като огромен натоварен паяк, който се катери по паяжината си, Лео и Енхен стояха отдолу и гледаха безсрамно под полите й. Защото по бебешки закръглените й колене, които някога бяха привлекли вниманието на Огъстин, сега бяха поне три пъти по-едри, бяха по-дебели от талията на Лео.
Франц също дойде на закуска, все още слаб и с атлетично телосложение, ако не се смяташе кръглото коремче като на жена в ранна бременност (съпругата му готвеше чудесно). Трудл беше тъкмо на двадесет и една и приятно закръглена, Ирма — две години по-млада и почти мършава. Годеникът на Трудл (този млад унгарски дипломат сякаш вечно беше в отпуск) все се опитваше да хване ръката на любимата си, затвърждавайки убеждението на Ирма, че тя никога няма да се омъжи. Скоро дойдоха близнаците след ранна утринна езда; и двамата бяха страстни ездачи, красиви млади юноши с бели бричове, с изрусели от слънцето почти до същия цвят коси и лица, почернели като ботушите им. От семейството липсваше само чичо Ото, който бе отишъл в Камщад по работа, а едничкият външен човек беше отец Петрус, току-що отслужил литургия в семейния параклис енорийски свещеник.
Аделе обърна гръб на тази суматоха и се загледа в лазурното небе, после надолу към осветената от слънцето долина, където продълговати парцели със зелени и жълти насаждения изпълваха всяко незаето от тъмносинята гора пространство. В по-близък план пъстрееха нови, големи колкото топлийки копи и засадени на редове овошки, като нанизи от кръгли зелени мъниста; движещите се петънца в ярки цветове, мъничките божи кравици бяха група жени, които прекосяваха полето на връщане от черква. Там, където гледката започваше да се слива с омарата, върху далечната, накъсана, тебеширена черта на пътя пълзеше облак прах — досущ пашкул на копринена буба, — все още твърде далеч, за да се покаже камионът, скрит в него…
Тогава Валтер я повика и тя се обърна с любезна усмивка към тези завоеватели.
Валтер изглеждаше чудесно и ту поглъщаше лакомо резените колбаси, ту подхвърляше парченца на двойката обожаващи го кучета, а в същото време обсъждаше с Франц невероятните новини от Мюнхен, защото Кесеновци винаги бяха добре осведомени. И така, Рьом се самоубил! Честно казано, добре са се отървали от него… Не че парвенюто Хитлер представляваше нещо, но негодникът Рьом не струваше и колкото него! Опитал се да организира бунт със своята «армия», състояща се от утайката на обществото (открай време знаеха, че това ще стане), а щом се провалил, избрал най-лекия път да се измъкне… Щурмовите отряди на Рьом не бяха много по-свестни от «Гвардията» на Айснер.
— Помниш ли? Но не, разбира се, едва ли, ти беше прекалено малък — деня, когато банда айснерови негодници се опита да завладее замъка?
— Не бях дете по онова време — отвърна търпеливо Франц, — а шестнадесетгодишно момче от кадетското училище. Бъркаш ме с близнаците, които тогава бяха бебета.
— Точно така… — Валтер се обърна към близнаците. — Негодяите минали някак през портите, но един кравар бързо ги прогони с вилата си.
Близнаците придобиха подобаващото за случая смаяно изражение; слушали бяха историята не един път, пък и мразеха да им се напомня, че са прекалено млади.
— Наистина — рече Франц, като остави вилицата — последният майсторски ход на фюрера е поредното доказателство, че ти още от самото начало го подценяваше. Наричаше го «нескопосан». Не му отричаше горещата любов към Отечеството, но пропусна да забележиш политическия му гений, който открай време се долавяше във всеки негов ход. Опомням си как преди години трябваше да посоча на моя учен приятел, доктор Райнхолд Щойкел, колко умно, дори в затвора, Хитлер използува древното правило: «Разделяй и владей!», за да остане водач на надпетите. Изразът, който използувах тогава, беше «да изгориш празния си трон, вместо да оставиш друг да седне на него».
Това жегна Валтер.
— Слава богу, този човек направи това, което би трябвало да направи всеки уважаващ себе си канцлер, и постави на мястото им СА! Признавам, че се е искало смелост за това, но не виждам нищо чак толкова «умно» — наистина тези хора му бяха съперници в партията, но в борбата с външните врагове — негови най-непоколебими поддръжници. Смазването на тяхната мощ няма да отслаби никого другиго така, както самия Хитлер… — За малко разговорът прекъсна, защото повикаха Франц на телефона, но Валтер продължи на висок глас: — С две думи си върза ръцете и краката и се предаде на армията, сега вече дребосъкът ни падна в ръцете!
Огледа тържествуващо семейния кръг, но никой не му възрази — ако въобще някой го чу, защото близнаците си мислеха за коне, Янош гъделичкаше с цвете Трудл по ухото… А жените, разбира се, нямат понятие от политика.
— Милички, пуснете Фрицл! — рече Аделе на Лео и Енхен, които дружно се напъваха да повдигнат дакела. — Елате да си изпиете млякото.
— Но, бабо, той иска да погледне през стената! — отвърна Лео.
— Кой беше? — попита Ирма, когато Франц се върна.
— Не зная… Някакъв човек, когото не познавам; стар приятел от военните години на чичо Ото, който отдавна не го бил виждал и искаше да знае къде е.
— Вие казахте ли му? — попита бързо отец Петрус.
— Разбира се. Но добавих, че ще се върне за обяд.


>> Глава 32

— Кафето ми изстина! — оплака се Валтер. Затова Ирма сложи кафеника да се стопли и без да каже дума, изля все още изпускащото пара кафе на баща си през стената.
— Рибите обичат ли кафе? — попита Лео, но, изглежда, никой не знаеше.
— Току-що обяснявах — каза Валтер на Франц, — че сега вече канцлерът Хитлер е в ръцете ни. Запомни какво ще ти кажа: отсега нататък той ще е само пионка в услуга на Големите консервативни сили, от които вече напълно зависи.
— Честно казано, папа — отвърна хладно Франц, — ти сякаш забравяш, че този човек е патриот до мозъка на костите си. Той и армията са естествени съюзници, защото целите им са едни и същи — възраждането на Германия, така че не става въпрос за «пионки». В края на краищата Хитлер вече извърши нещо, което шарлатанинът Папан сам не би могъл никога да направи — прочисти нашите авгиеви обори от лихварите и опортюнистите политици. А сега, след като напълно се освободи и от различните леви и други неблагонадеждни елементи в Движението, всичко, което е здраво и добро в страната, с гордост ще се нареди зад твоята осмивана «пионка»!
Валтер започна да се ядосва.
— Наистина ли очакваш човек с добро възпитание…
Но сега отец Петрус каза, че трябвало да си тръгва, имал задължения в енорията…
И така отец Петрус подви расото си и запърпори на малката си моторетка.
Трябваше да посети къщата на горския (където, както казваха, неговата престаряла майка била in extremis*), затова тръгна по прашния път за Камщад й скоро навлезе в гората. Слънцето се беше вдигнало високо, мирисът на борове и сянката бяха освежителна промяна, както и горската тишина, защото на отец Петрус му бе дошло до гуша от Фонкесеновите приказки за политика.
[* На смъртно ложе (лат.). — Б.пр.]
Досега сякаш успяваше да си сдържа езика. Но черквата имаше своя собствена (и твърде надеждна) осведомителна служба; свещеникът беше доста по-добре осведомен от когото и да е в замъка за онова, което всъщност ставаше. Засега нацистите признаваха няколко десетки убити, докато той знаеше, че са стотици, и то не само сред хората от СА, нито пък само от левицата. Убити бяха Ерих Клауснер, главата на «Католическо действие», и Адалберт Пробст, водачът на «Католичеока младеж», а също другият виден католик Херберт фон Босе, който според някои бил написал марбургската реч на фон Папен. Ако към жестокото унижение на фон Папен се прибавеха тези три безпричинни убийства, събитията едва ли вещаеха добро за черквата.
Други казваха, че речта написал протестантът Едгар Юнг — така че бяха убили и Юнг! А фон Кар, безвредният стар «Бивш»? Нали тази сутрин някой телефонирал да съобщи, че са го извлекли по пижама от леглото, отвели го в Дахау и никой не знаел какво е станало с него. Бедният, никому непречещ Вили Шмид свирел на челото си миналата нощ, за да накара децата си да кротуват, докато стане готова вечерята, когато и него отвели — един бог знае защо… и всичко по заповед на фюрера! Значи такъв беше Патриотът, зад когото «с гордост» трябваше да се сплотят «всички здрави и добри сили на нацията»!
И все пак (мислеше отец Петрус, като свърна по коларския път, който водеше към къщата на горския) тези фонкесеновци са в основата си почтени хора; а така всичко изглеждаше сякаш още по-зловещо… Едва ли той или който и да е друг би могъл да предположи, че са клали само невинни; трябва да се молят не само за онези, върху които падаше най-тежката вина, а на всяка цена и за мъртвите. Хайнес, Ернст и останалите като тях бяха оплискани с кръв негодници… Това го накара да си спомни за Чикаго, където някога бе работил в немска католическа мисия, град, в който съперничещите си банди взаимно се избиваха, без някой особено да възразява, стига да нямаше убити по погрешка невинни минувачи. Но Германия е цивилизована страна, това не ти е Чикаго, нашите не са обикновени разбойници — някакви си О'Банион, Торио, Джена или Дручи. Убийците и убитите са избраници, заемащи най-високите постове в държавата, а нашият Ал Капоне е федерален канцлер на Германия и седи на трона на Бисмарк!
Ред, безредие… Тук в сумрачната гора всичко беше в безукорен ред; боровите иглички, чисти като килим в гостна, в продължение на километри прави редове дървесни стволове, на равни разстояния един от друг… Докато караше, не смееше да погледне встрани, за да не падне, защото от равномерно проблясващите, Геометрично равни интервали между дърветата му се замайваше главата.
Сетне стигна до оградата, която заобикаляше горския разсадник и го пазеше от сърните; стърчаща преграда от метал и тел като в ужасния концлагер Дахау. Вътре нежни дръвчета-деца, застанали мирно в редове, изпънати като старите дървета; нито едно от тях не стърчеше дори педя над останалите и не се отклоняваше на косъм встрани от реда. Имаше дървета-бебета в дълги правоъгълни лехи, оградени е бляскави, идеално чисти камъчета — борчета, високи някой и друг сантиметър, които все още не бяха готови за разсаждане… Но кучето на горския дочу отдалеч пърпорещия мотор и събуди ехото; стволовете наоколо започнаха да лаят като отделни кучета, с еднакви гласове.
Малката луничава дъщеричка на горския обичаше много отеца. Още преди да опре моторетката, детето се покачи на кормилото и започна нежно да попива потта от лицето му с носната си кърпичка, опитвайки се да изтрие загриженото му изражение, защото, както каза, нямало нужда повече да се безпокои, тъй като баба й била по-добре.
И наистина, когато се качи в душната стая, където очакваше да намери умиращата стара дама, тя бе облечена, седнала величествено на стол с висока облегалка, с чаша ракия в ръка.
След тази несъстояла се Среща със смъртта отец Петрус потегли към дома. От ракията, с която го бяха почерпила, нещо звънтеше настойчиво в главата му, моторетката все така весело пърпореше; стомахът му се обаждаше, че наближава обяд. Затова отецът караше бавно и гледаше внимателно за манатарки — летни гъби, които той еднакво обичаше печени с лук, гарнирани с парченца шунка и изпържени в подправен с билки зехтин, пържени в тесто — или дори за десерт със захар и лимонов сок…
Но се сепна, като видя паркирания встрани от шосето, точно в края на гората, стар адлер. Веднага позна колата на полковник фон Кесен. Защо ли стоеше там празна? И полковникът може би е тръгнал за гъби, но едва ли бе отишъл далеч — не би могъл с този крак! Тогава видя отпечатани в праха други следи, които адлерът нямаше как да остави — следи по-скоро от гуми на камион и изведнъж забрави за обяда си.
Със замряло сърце зърна ботуш — подаваше се от един рехав храст, който беше прекалено малък да прикрие човешко тяло. Остави моторетката, докосна го и установи, че кракът е изкуствен. По него имаше кръв, а каишките бяха срязани. Тогава започна да търси внимателно и най-сетне видя тялото, смазано и полуразсъблечено сред боровинките, изпоцапано с техния сок и посипано с борови иглички.
Не бе чул изстрел, защото бяха пребили Ото до смърт със собствения му изкуствен крак.


>> Глава 33

Ден-два по-късно в едно блато близо до лагера Дахау откриха тялото на фон Кар — очевидно убит с търнокоп. Отец Щемпфле намериха в една гора със счупен врат, но и прострелян в сърцето. В същото време госпожа Вили Шмид — вдовицата на най-видния музикален критик на Мюнхен, получи не само съпруга си в ковчег, но и мило извинение за тази грешка, дори скромна сума пари. Искаше да върне парите, но лично Химлер се обади по телефона и я «посъветва» да не вдига повече шум.
С две думи отец Петрус беше дълбоко загрижен, когато дойде в кармелитския манастир, за да съобщи на племенницата на полковник фон Кесен вестта за неговата смърт.
Наместничката изпрати да повикат сестра Мари от Бартимо, после накара отеца да седне до решетката в приемната и да разкаже всичко, каквото знаеше, от игла до конец. Мици дълбоко се развълнува и по лицето й потекоха сълзи. Наместничката я наблюдаваше мълчаливо, сетне я хвана за ръка и обеща една упокойна литургия за душата на чичо й. Но сляпата монахиня поклати глава.
— Не ме разбирайте криво, майко, плача само за своето невежество. Никой не ми е казвал, че на света може да съществува толкова зло.
— Човек не може да живее без бога… — Игуменката се поколеба за момент, а после продължи: — На и езичниците го знаят! Благите вести, които всъщност донесе Исус от Назарет, бяха, че Бог не може без Човека, дори и без човеците, които ще го разпнат. Химлер и неговите хора са също божи чада. — Пак замълча за миг, сетне добави с лека усмивка. — Макар че ние не можем да знаем каква е волята му, какво готви за тях, какво за нас, също както чашката не знае за чая.
Но щом започна Голямото мълчание, дори и така дълго откъснатата от дома Мици не можа да овладее чувството на печал. Сякаш живееше едновременно на две различни места, в два различни отрязъка от време. Толкова години бяха минали и все пак тази нощ гласът на чичо Ото звучеше все така ясно в ушите й, както и в изпълнената с отчаяние сутрин, когато той влезе, скърцайки с изкуствения си крак в стаята, и седна да й чете на глас съчиненията на Тома Кемпийски:
«Затвори вратата си и призова Исус, своя любим, остани с него в килията си…»
«Да — бе си казала по онова време. — Но ако го призовеш, а той не дойде?» Защото това стана пред» повече от десет години, когато беше почти дете, и то глупавичко; а тогава живееше с упованието, че вече познава бога като пръстите на ръцете си.
Полунощ.
Отново бе сама в килията си и този път в леглото тя дочу далечно бухане на бухал. През отворения прозорец навлизаше полунощният летен въздух и носеше със себе си мирни полунощни звуци, облъхващи килията с всички онези особени градински аромати, които човек може да долови само нощем. Докато дишаше райския въздух отвън, й беше трудно да повярва, че по земята може да се шири толкава зло. Припомни си думите на св. Петър:
«Братя, бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра.» Разтърси я прозрението, че предстои още по-лошо, че последните няколко дни са само началото на злото.
Това прозрение насочи мислите й към Франц и техните надежди за едно бляскаво Отечество, възродено от хаоса след войната. А с Франц какво ли… Но после си спомни, че брат й е вече улегнал, женен мъж на тридесет или повече години. Отдавна бе престанал да й пише. Без съмнение се бе променил.
Тогава съзнанието й се изпълни с друго предчувствие — че ще дойде време, когато и тя ще трябва да срещне рикащия лъв и да му се противопостави. Защото манастирът бе част от света, из който той обикаляше, и търсеше, както Химлер, да разкъсва къс по къс божиите чада; това прозря тя, макар и да съзнаваше, че все още не го разбира съвсем и с благодарност си спомни думите на преподобната майка: няма защо чашата да знае за чая.
Направи опит да се отпусне и да заспи. Но отекнаха камбаните на далечния катедрален часовник, които предхождаха звучния му удар — един часа. А тя все още лежеше будна, потисната от мисълта за Сатаната, развилнял се в Отечеството, което винаги беше обичала. Все още будна, обзета от същото прозрение, тя се молеше да има твърда вяра в мига на изпитанието, когато и по какъвто начин дойдеше то; тозчас почувствува божието присъствие, сега беше така осезаемо, че тя едва го понасяше.
Тук вече нямаше дори частица, остатък усамотение, за да се скрие от всевиждащия бог. Стената до нея беше от камък, когато бутна с ръка, Той не се отмести, когато дръпна одеялото над главата си, тя дръпна и Него, свря се отдолу — и Го затвори вътре заедно със себе си. С нищо не можеше да скрие голотата си пред бога; всяка нейна думичка, всяка мисъл в главата й, всяко помръдване с пръст — дори и тя самата да не го знаеше, бог разбираше всичко, господ беше Око, което никога не се затваряше, и то бе вътре в нея. Господ беше Ухо, което всичко чуваше, и Ухото беше вътре в нея. Окото не мигваше, Ухото всичко чуваше.
Човек не може да види ясно душата си и да остане жив; той трябва да прикрие с ръка очите си, които гледат навътре, да ги предпази от ослепителната светлина, макар че това е по-скоро ослепителна тъма, защото душата му е така черна, че не може да я гледа. Но бог вижда; както орелът гледа с широко разтворени очи яркото слънце, така бог гледа в тъмата, без да мигне, и под изгарящия взор на тази пламтяща, неумолима любов Мици беше като разтопен метал, надигащ се под пяната в тигела — това момиче, което Огъстин смяташе, че ще може много лесно да научи на своята проста, непоклатима, детинска вяра, че няма бог.


I>
$orig_author=Richard Hughes
$orig_lang=en
$orig_series=Human Predicament
$series=Съдба човешка
$sernr=2
$orig_title=The Wooden Shepherdess
$year=1973
$pub_year=1986
$translator=Цветан Петков
$trans_year=1987
$type=Роман
$category=Съвременни романи и повести
$labels=Военна проза
$biblioman_id=14767

Сканиране и разпознаване: Еми, 2021
Корекция и форматиране:
I$