Катажина Кренц
В градината на Миранда

Промени

Катажина Кренц-В градината на Миранда4
Образование и култура Програма "Култура"
With the support of the Culture Programme (2007-2013) of the European Union.
Книгата се издава c подкрепата на програмата на Европейския съюз "Култура (2007-2013)
© Katarzyna Krenz, 2008 © Силвия Борисова, превод © Ина Бъчварова (log-in studio), художник на корицата © ИК "Прозорец" ЕООД, всички права запазени
ISBN 978-954-733-635-3
Katarzyna Krenz W OGRODZIE MIRANDY
Wydawnictwo Literackie
КАТАЖИНА КРЕНЦ
ПРОЗОРЕЦ
В памет на приятелите на моите родители Но тези, които бяха заслепени от твърде силна светлина, не виждат, не са в състояние да видят болката, която причиняват.
Елис Питърс, "Послушникът на дявола"
Всички събития и персонажи съзнателно подражават на действителността, макар че не са действителността, естествено, а нейно отражение.
Глава първа МИРА / МИРАНДА / ЛАБИРИНТЪТ
Душата има три начала: разумност, вродено чувство за желание и гневливост. Платон, "Държавата"



1.


Варшава, 3 май Миранда: четвърта седмица, изходно състояние на опасно равнище, степен на трудност: 10 (в мащаб 1:10), шансове за успешен изход: слаби.
– Бременна съм.
Тишина. Вилицата увисна над чинията на Мачей. Този път по изключение и двамата бяха поръчали едно и също предястие: прошуто крудо със смокини и рукола в мед и портокалов сок и към него "Шато Сен Розелин" розе. Леко, с лавандулова нотка, пълно със слънце като пролетта в Прованс. Винаги си поръчваха различни неща, говореха и мислеха с различна бързина, имаха различна оценка за ситуации и хора. За първи път Миранда помисли, че най-сетне почват да дишат в еднакъв ритъм.
Беше избързала. Трябваше да подготви почвата. Мъжете са такива. На война тръгват, без да мислят, но детето е съвсем друга работа. Обща и дългосрочна. И опасна.
– Това е непрофесионално.
Толкова секунди напрегната тишина и само тези три думи. Мачей знаеше как да удари. Не му трябваше да каже: Миранда, сигурна ли си? Може би само ти закъснява, напоследък много работиш, имахме толкова командировки, всички тези полети, смени на времето и климата, стресове, а може би детето изобщо не е от мен?
Мачей умееше с един удар да убие противника, да спечели битката и да заграби плячката. Този път също не пропусна. Очисти полето на свободата си с един точен изстрел, с три думи, за две секунди.
На Миранда й причерня. Разбра, че именно сега беше загубила всичко. Светкавичната си кариера, мястото в най-добрата правна кантора във Варшава, служебния апартамент, Мачей. Всичко освен детето, за което беше сигурна.
Пое си мълчаливо дъх. Не смей да припадаш, си каза. Не сега.
Прекалено рано беше изкарала топа. Вечерята завърши в потискаща тишина, сякаш беше кошмарен филм или сън, от който човек не може да се събуди. Панихида. Останалото вече беше от друг сън: купените в Лондон специално за случая малка черна рокля с квадратно деколте и сако от плътен копринен шантунг цвят слонова кост с бродирани черни лалета като в рисунките на Уйлям Морис, към това огърлица от катраненочерни ахати – и луксозният ресторант "Белведере" в Новата оранжерия, приглушената музика, вкусът на телешкото филе с трюфели, пухкавият шоколадов мус, който така обичаше, чашата кехлибарен сотерн, дори тъмносините "Лаженки" навън, ухаещи на първия майски дъжд.
Последните три седмици бяха изключително напрегнати дори за режима на Миранда и Мачей, но бяха приключили с пълен успех: обявиха двамата за царе и им връчиха добри премии за награда. Клиентът от Хамбург, някой си Хайнрих Нойбауер, производител на висококачествени стоманени въжета, беше останал във възторг от договора, благодарение на който се сдоби с огромно производствено хале край Лодз почти без пари, а като бонус си докара и прилична сграда в центъра на града. Шефът Белявски беше толкова горд със своите най-точни "стрелци", не за първи път впрочем, сякаш той беше отстрелял договора, а не Мачей със сериозната помощ на Миранда. Авторите на този успех нямаха поводи за оплаквания. Както винаги, за добре и бързо свършената работа ги чакаха солидни премии. Този път шефът се беше разпуснал – Мачей се отби да вземе Миранда с чисто ново беемве, а преди вечерята й помогна да пренесе последните си куфари на "Луцка", в новия й апартамент – мезонет с тераса и прекрасен изглед. С една дума, имаше какво да полеят.
В същата тишина той я закара вкъщи.
Тя слезе, без да пророни и дума, и блъсна вратата. Беше вече на тротоара, когато прозорецът откъм шофьора се отвори безшумно и цъфна странно размазаният образ на бившия й приятел и шеф на адвокатския колектив.
– Време е за лягане, Миранда. Това е по-лошо от престъпление. Просто грешка.
И толкова. Стъклото се върна догоре и графитночерното беемве с кожената тапицерия, дървеното арматурно табло и новия враг на волана безшумно изчезна и от живота й.
В асансьора за последния етаж Миранда опря чело в огледалото. Какво й беше станало? Можеше да подходи другояче, да подготви Мачей, да му даде повече време. И изобщо, ако имаше повече ум в главата, нямаше вече да има проблем и никой нямаше да разбере. Конвенционалният начин на мислене и конвенционалните очаквания биха подхождали повече на родния й Гнев. Най-напред щеше да има сватба в енорийската църква "Свети Николай" и едва след това подобни радостни съобщения. Но във Варшава?! Толкова труд, толкова жертви и какво? Виеше по право с най-добра оценка, веднага след това отлична работа в столицата, без връзки и познанства, само благодарение на отличната дипломна работа върху промените в собствеността в условията на пазарно стопанство след трансформацията в Третата полска република в началото на деветдесетте. Белявски беше също торунски абсолвент и се гордееше, че лично открива най-добрите. Канеше ги в кабинета си на двайсетия етаж в небостъргач в центъра, целия от стомана и стъкло, с прекрасен изглед към лазурното небе и половината Варшава и ако разговорът го удовлетворяваше, ставаше от масивното махагоново бюро, стисваше ръката на младия щастливец и казваше отчетливо:
– Поздравявам ви. Вие сте ангажиран. Ангажирана.
Миранда отдръпна глава от студеното огледало. Погледна младата жена в него. Очите с прави вежди бяха наследство от баща й, топлокафяви и живи като неговите, особено когато накланяше глава, за да опре брадичка в цигулката. Беше мечтал да стане музикант, но от дупка като Гнев, някъде из ливадите край Висла, нямаше начин да излезе в широкия свят. Но на Миранда й провървя, макар че Якуб Керстен не доживя да види това. А толкова се гордееше с единственото си дете – колко е способна, интелигентна и работлива.
– Само помни, Мирка, че трябва да не се отказваш и да не се боиш.
– От какво? – попила прагматизма на жените, които я бяха възпитали, Миранда не беше от страхливите.
– Животът е като морето, не виждаш дъното.
Именно баща й я закара до Торун за приемните изпити.
– Това е мъжка работа, двамата ще я уредим – намигна.
И тръгнаха. Майката махаше от прага, бабата си бършеше сълзите, подпряна на възглавницата на прозореца, сложена там да се проветрява, а те двамата заминаваха за поредния етап от мъжката работа.
Останалото беше наследила от жените в майчиния си род. Всички бяха руси и хубави. Добре сложени, стройни. С тази разлика, че Миранда, като цялото й поколение, беше по-висока, но пак добре сложена и слаба, може би дори мършава. От много работа, а напоследък и защото й се повдигаше. За вечерта беше пуснала свободно да падат дългите си руси коси с изрусени до тебеширенобяло кичури при слепоочията; на работа обикновено ги завиваше на тила в небрежен възел, но все пак елегантен, в допълнение към професионалния имидж. Най-много приличаше на баба си Халшка от сватбената й снимка, на която освен дядо Виктор завинаги беше останала пламенната им любов, шеметното щастие, радостта от намерио лите се две половинки на сочната и хрупкава ябълка. Само войната я нямаше на тази снимка. Мъдростта на поколенията беше забравена този ден, предчувствията мълчаха. А може би съвсем естествено песента на настоящето заглушаваше барабаните на миналото.
Баба Халшка беше красавица. Фамилната легенда гласеше, че като вървяла по улиците на Вилно, където целият род се събирал няколко пъти в годината, на панаира за свети Кажимеж или за Цветница, та като вървяла така с короната светли плитки на главата, всички се обръщали подире й. В нея имаше нещо. Красота, но горда и някакъв особен блясък, който затъмнявал дори елегантните богати вилнянки. Животът бързобързо беше разпилял този капитал, първо в гладните времена, преди да се хванат за зелено – този глад никога не отминаваше Чурилув, макар да беше толкова малко село, че трудно се намираше на картата, по-късно и през войната, изнурителните местения, завършили впрочем тъкмо в Гнев. Баща й се смееше, че въпреки иметоименно там бил турен край на всички сръдни, породени от окупацията и преселванията – с любовта между красивата литовска полякиня и полския евреин. Майка й също беше красива. И още е, макар че без бащата напоследък е тъжна. И някак пуста.
От генетичния портрет на семейство Иванейкови Миранда бе взела правилните черти, тесния нос с леко вирнато и почти незабележимо сплескано триъгълно връхче, красиво очертаните, макар и не особено пълни устни, високите скули, сега допълнително подчертани с руж на "Клиник". Типична източнославянска хубост. Ако Миранда намереше сили да се усмихне, щеше да добави към този портрет най-големия коз на хубостта си: трапчинките, които задължително възхищаваха мъжете и покоряваха клиентите.
– В нашата професия, Миранда, най-важно е доверието. – Шефът говореше на всички на "вие", нищо че му бяха подчинени: не забравяше дистанцията.
О
Миранда. Всъщност тя се казваше Мирослава. Мирослава Керстен.
– Хубава фамилия, лесно се помни. – Адвокат Белявски беше потрил ръце с типичния жест на доволен от плячката ловец. – И звучи международно. Подсказва за добра финансова и културна база. Но за Мирослава забравете. От днес се казвате Миранда. Повторете, ако обичате.
Той говореше сериозно – наистина й нареди да повтори гласно името си. Новото си име. Миранда. Когато свърши да я развежда из кабинетите на всички колеги, беше напълно свикнала с него. И променена. Тази Миранда дори й харесваше. Беше някак по-солидна и важна от онази "Мира" и със сигурност имаше по-висока цена, което след няколко дни потвърди договорът й, поднесен за подпис.
– Това е само началото, уверявам ви, че шефът умее да цени добрите служители – беше се усмихнала дружелюбно секретарката. Атрактивна, млада, бърза и много сръчна. – Аз съм Дора, след работа Дорота – беше добавила по-тихо и сякаш колебливо.
Това беше преди три години. А преди два месеца Мачей нахълта устремно в кабинета на Миранда.
– Има една работа. Само ти и аз знаем как да я подхванем и да спечелим. Съгласна ли си?
Точно така обикновено се започваше. Енергично. Първо стратегията: там се вихреше Мачей. От пръв поглед обхващаше терена на бъдещото сражение, разполагаше фигурите на дъската. Кой с кого ще преговаря. Кога и при какви обстоятелства ще добавят козовете, с кого ще се подсигурят в офисите или на място. Миранда се занимаваше с юридическата страна. Най-важни бяха членовете. Сигурността.
– Слушай ме добре, бейби. Трябва да ми подпреш всяко нещо със съответния член, още по-добре с два, инак на теб ще измислят член. Mark ту words!
Мачей беше толкова добър в приложимия английски, колкото в шахматното изкуство. Повечето преговори се водеха на чужди езици. След няколко месеца и Миранда усвои този международен коктейл, така беше просто по-бързо.
– По-бързо, малката, говори по-бързо. Нямам време за твоите изводи, впрочем мене ме остави. Но клиентът ще заспи, докато подпише каквото искаме, ако си толкова обстоятелствена. Бързината е твоят коз. Бавното темпо дава възможност за размисъл. You got it?
Така че тя започна практиката си в юридическата кантора с урока по бързина. Всяка сутрин, още не влязла, трябваше да звънне на Мачей, който работеше в съседната стая. Имаше петнайсет секунди да съобщи коя е, от чие име и за какво се обажда. След петнайсет секунди Мачей затваряше. Първия път тя успя само да избъбри новото си име, заекна на мито, а краят й прозвуча като "панда". Постепенно се научи да говори по-бързо от Мачей. След работа, която обикновено продължаваше дванайсет часа, понякога и доста повече, преди да си легне, Миранда заставаше пред огледалото и с хронометър в ръка тренираше стрелба с думи. Казвам се Миранда Керстен, обаждам се от кантората на Белявски и съдружници по въпроса... Бавно е. Каз Керст обаж от кант Белявски и съдружници по въпроса... По-бързо, по-бързо.
При преговорите си деляха ролите с Мачей, като в театъра. Добра и лош, внимателна и твърд, склонна на отстъпки и безусловно държащ на поставените условия. Имаха си система от знаци. Благодарение на нея можеха да си сменят ролите, така че клиентът да не успее да разбере откъде ще бъде атакуван и откъде може да очаква известно смекчаване на условията и увеличаване на своите ползи. Пръв от масата ставаше твърдият. Дотук с отстъпките, говореше поведението му, докато вървеше енергично към вратата. Внимателният се разбираше зад гърба му с клиента, безмълвно навивайки го в последния момент да се съгласи, преди да е станало късно. Времето беше изчислено. Десет секунди за прибиране на бумагите, десет секунди за ръкостискане, десет за отиване до вратата, десет за натискане на бравата, отваряне на вратата и прекрачване на прага. Общо четиридесет секунди. Реакциите настъпваха с различна бързина. Но в тригодишната практика на Миранда още не й се бе случвало да не чува на вратата: "Момент, моля..."
Но най-напред си смени кожата. Първия ден в обедната почивка, когато повечето адвокати слизаха от двайсетия етаж и за час се пренасяха в близкия бар, при нея дойде Дора. Миранда нескрито й се възхищаваше. Фин ханш, уверен ритъм на високите токчета, стройни крака със закръглени колена в опънати лъскави чорапи, черна права пола, прилепнала до ханша и бедрата, копринена блуза върху едри гърди. По американски маниер на работа ходеха с костюми единствено юристките, останалите служителки, секретарки и асистент-ки, които приготвяха документите за договорите, всичките млади висшистки, можеха да носят сака и жакети само навън. Дора пасваше идеално на ролята си, спокойно можеше да дублира Мелани Грифит в "Работещо момиче".
– Днес си свободна следобед, нали? – попита, гледайки я отвисоко.
– Да. Защо?
– Ще мина да те взема.
Дора отвърна с усмивка на въпросителния й поглед.
– Отиваме на шопинг. Не се бой, няма страшно. Безлихвен кредит от фирмата. Връщаш на месечни вноски, може и да ти го намалят, ако се представиш добре.
Миранда пламна. Хвърли поглед към Мачей, новия шеф на колектива, сякаш да се убеди дали е чул последното. Но той разговаряше със сервитьора с дълга черна престилка. А може и да се преструваше. Сутринта, дори преди минута бялата блуза мъжка кройка, тесните черни панталони и обувките с връзки от кафява кожа на дупки "Джино Роси", които беше купила в Гданск, докато чакаше експреса за Варшава, се струваха на Миранда връх на професионализма в облеклото за такива като нея. Изведнъж тези нормални дрехи започнаха да й стискат, сякаш бяха доказателство по дело срещу нейния произход. Сякаш всички седящи наоколо бяха от по-качествена глина. Тя си пое дълбоко дъх. Докато взимаше сандвича от чабата с пастърма и зелена салата, се огледа скришом наоколо. Почувства се като пепеляшка. Всъщност си беше пепеляшка, може би красива и умна, но със сигурност бедна. Въпреки това си каза на инат: те не са по-добри от мене, само дрехите им са по-скъпи. И реши: няма да се дам.
И престана да мисли по този въпрос. Може би затова по-късно не беше сигурна дали тогава искаше да не изневери на себе си или по-бързо да заприлича на новите си колеги.
На Дора й стигнаха три часа, за да стане второто. Още на следващия ден, когато влизаше във фоайето на небостъргача на "Плац Банкови", Миранда с удоволствие се погледна в огледалото. За да не бие на очи – а може би за да не се чувства засрамена и унизена, – беше запазила цветовата гама. Черните панталони и сакото от "Макс Мара" бяха от фина немачкаема вълна, а блузката пак бяла и мъжка кройка, но, спор няма, Миранда никога досега дори не беше докосвала нещо толкова висококачествено.
Сега и тя изглеждаше като облечена от моден и много скъп шивач, съвършено вписана в целия колектив и цялата кантора, чиято мебелировка доказваше, че собствениците са на ти със съвременния офис дизайн.
– Тук ще имате шанса не само да работите със сделки от голям калибър, но и на най-високо равнище – каза адвокат Белявски и се позавъртя на кожения си стол, за да хвърли неприкрито горд поглед върху широката панорама на столицата.
Думата "шанс" беше от неговия речник на класически евфемизми и трябваше да се разбира като чест и повод за гордост. Е, той премълча, че въпросното високо равнище ще важи и за следващия шанс: работа на най-високи обороти, но Миранда скоро лично се убеди в това.
Въпреки всичко, докато гледаше сконфузена как Дора плаща за четири костюма, от тях един вечерен, и две палта, класическо двуредно и също класическо манто от камилска вълна, всичко това марково и страшно скъпо, Миранда не можа да скрие, че ще й трябва доста време за метаморфозата.
Дора усети това.
– Споко – каза безгрижно. – Това не е милостиня, а инвестиция. Шефът ще спечели и отгоре, въпреки че се отказа от лихвите – погледна с око на познавач новия вид на Миранда и кимна одобрително. – С тия дрешки не само ще представяш по-добре фирмата, ами и ще работиш по-добре. Ще видиш. Утре чантата и фризьорът.
Чантата беше кожена. Доказваше професионализма на собственичката, намекваше за солидни доходи. Фризьорът предложи по-светли кичури на слепоочията и крем "Керастасе".
– Масажът ще осигури на косата ви гъвкавост и блясък – обясни. – Ще се наложи и овлажняване. Косата трябва да пие.
Миранда послушно се съгласи. Скоро се убеди, че Дора е права. С нови дрехи работещата жена не само изглежда добре, а и мисли по-ясно.
– Урок номер две, Миранда: класика! – Белявски, който обичаше лично да следи развитието на своите служители, огледа новата й визия с явно одобрение. – Стратегията на фирмата е в класическата форма. Важен е имиджът. Той съобщава информация, осигурява ефективността. Запомнете, от това зависи чувството за сигурност на нашите клиенти. Нашите правници не се кичат и не се подмазват. Те просто са добри.
Урок номер едно беше за размера на заплатата й.
– Помислете добре, моля. Трябва да се цените, защото това подчертава стойността на предимствата ви, а вие ги имате предостатъчно, вижда се с невъоръжено око – шефът тактично кимна към дипломата и сивито й. – От друга страна, не би било добре да се надскача нивото, защото това би означавало, че ви липсва чувство за реализъм. И така, за каква сума говорим?
Миранда може би беше още зелена на варшавска територия, но пък имаше вродено умение да преговаря. Не си остави магарето в калта. Спомена други предложения, също толкова атрактивни професионално и финансово. Наистина те се отнасяха за съквартирантката й от общежитието, но представляваха добра база за сравнение.
Не беше надскочила нивото. Но щеше да разбере това чак когато видя трудовия си договор.
Елегантността й стана като втора кожа. Засилваше самоувереността, правеше я по-смела. Дотогава Миранда си мислеше, че трябва да си голям фантазьор, за да живееш. Да ходиш и дишаш, да учиш и полагаш изпити. Да се задомиш, да имаш къща, да посадиш дърво. Да родиш дете. Абе за да живееш. Но не само фантазьор, но и добре подкован. А тя беше зелена и идваше от един заспал свят, в който рядко някой отиваше на отсрещния бряг на реката и още по-рядко проявяваше желание да разбере какво има зад хоризонта. Пък то било достатъчно да се облечеш подходящо и хоризонтът сам идваше. Както и думите – от устата й те конструираха прецизни, логични и ясни правни формулировки. Звучаха уверено и убедително.
От скоростта, с която говореше, живееше и работеше, започна да диша бързо и повърхностно, сякаш дори за това вече не й стигаше времето. В редките мигове на страх мислеше, че май още малко и ще почне да искри като кабел за високо напрежение.
Неусетно Миранда се бе отъждествила с фирмата, която представляваше, но както напрегнатата работа, и това не й пречеше. Поне знаеше защо се товари. За колко. За втори път в живота си се качваше на позлатена въртележка. Първата, появила се в детството й на "Плац Грунвалдски" в Гнев, беше пъстра, с бели кончета с позлатени гриви и опашки и червени плюшени седла. От бързото въртене Мирка надаваше радостни, но и ужасени писъци и все се обръщаше да види там ли е баща й.
Сегашната въртележка също беше главоломно бърза, впрочем и затова, защото както е при самотните работохолици, Миранда сменяше жилищата си почти толкова често, колкото и обувките. Смените на адресите не само при нея, а и при останалите юристи от кантората описваха своеобразна спирала на картата на Варшава, която в добри времена завиваше или към Старе място, "Захента"и Народния театър, или към също тъй луксозни места с ново строителство в Жолибуж и Мокотуви мезонети с градини на покрива като това на "Лущса", в който тъкмо се беше нанесла и който един ден можеше да стане нейна собственост, ако изплатеше кредита, изтеглен от кантората. С една дума: навсякъде, където шефът и тайнствените му съдружници влагаха част от печалбите на фирмата. Обратен завой на спиралата, водещ до позорно понижение на стандарта, по-скоро не влизаше в сметките. Както беше казала Дора, кантората не е благотворително дружество, затова бързо освобождава нерентабилните служители.
Започваха винаги по един и същи начин. С анализ на ситуацията, в която трябваше да постигнат подписване на договора.
– Рекогносцировката е основа на всичко, малката, всеки генерал ще ти го каже. От това зависи крайният успех. Нашият също. Затова е толкова важен бекграундът. Провери кой къде седи и какви конци дърпа и кого ние можем да привлечем.
Мачей говореше за работа непрестанно и навсякъде. Всъщност нямаше други теми, защото освен за работата за нищо друго не оставаше време. Не само на него. Киното и книгите отпаднаха още в първата варшавска седмица на Миранда. На театър ходи само веднъж, първата вечер след първия си договор, от радост просто не й се седеше в хотела. Отиде на "Сирано дьо Бержерак", беше видяла плакат на един стълб. Музика слушаше само в колата, свободно време можеше от нямай къде да нарече двете вечерни сесии във фитнес клуба, при условие че излезете навреме от работа, и краткия половин час плуване през ден, от шест и половина до седем преди работа. В кабинета на Мачей се явяваше точно в седем и тридесет, та имаха три четвърти час да планират деня, което често приличаше на генерална репетиция.
– Значи ти първа казваш това, после се включвам аз с този документ. Ако не помогне, тогава...
В осем и петнайсет адвокатите се събираха при Белявски за така наречената стратегия за деня. В девет всички колективи тръгваха по своите битки.
Скоро Миранда престана да изпитва нужда от дом в традиционния смисъл на думата. И тя като колегите си хапваше почти само навън. Често като тях беше толкова възбудена, че дори не помнеше какво е яла. Прането носеше в пералнята, с чистенето се занимаваше Агата, дъщерята на познати от Гнев, студентка трета година психология. Не виждаше съседите си, сякаш нямаше такива. Често се случваше да се прибере само за да дремне час-два, но друг път оставаха по няколко нощи в кантората, ако имаха заплетени сделки. В кабинета си имаше подръчен гардероб. Научи се да купува бельо и чорапогащи с дузини, по две блузки, поли и панталони наведнъж. Обувките купуваше Дора. Имаха еднакъв крак, а фасонът оставаше класическият остър връх и токчета.
Тръгваха перфектно подготвени. Познаваха изходната ситуация, юридическото състояние на продавача, равнището на сложност при преговорите, риска от поражение, очаквания резултат. Документите бяха по местата си, по реда на представяне на масата на преговорите. Ролите се знаеха, времето беше пресметнато до секунда. Мачей беше майстор на тайминга.
– Помни, малката, съгласно нашата десетобална скала само ниво сто ни гарантира нулев риск. Седи изправена, дръж се уверено и ме гледай – даваше последни указания, ненужни впрочем. – Е, настъпваме.
И настъпваха. Направо от автомивката, с тихо мъркане на двигателя. Мачей спираше с въображение, но спокойно. Слизаха. Млади, самоуверени. Най-добрите юристи от най-добрата кантора във Варшава. Елегантни.
– Ботите и пухеното яке можеш да забравиш завинаги. Нашата работа изисква съответната опаковка – беше казал сухо той, когато се яви в онази първа есен готова за ходене из калната провинция. – Дори най-елегантните – процеди предупредително. Беше толкова възмутен от своеволието й, че беше забравил безсмъртното "малката".
Преди да пристигнат, Миранда получи двайсет минути в най-близкия търговски център, за да се приведе във вид, достоен за представителка на фирмата. Бързо се срасна с безупречния костюм и обувки, от които носеше по няколко чифта, в случай че завали. В чантата имаше няколко лака за коса, сешоар и дори туристическа парна ютийка, прах за ръчно пране и препарат срещу петна. И винаги няколко резервни чифта чорапи.
Подписаният договор означаваше доволни физиономии обикновено и от двете страни: на купувача, че е купил толкова евтино, на продавача, че е получил толкова добра цена. Цената, на която хората, фирмите и държавата продаваха собствеността си, винаги беше "чак такава". Звучеше добре, още по-добре изглеждаше, поне външно, благодарение на техния колектив. Печалбата, обикновено огромна, за "Белявски и съдружници" се криеше в хитрите детайли, в така наречените малки буквички. Загубите не се споменаваха по различни причини: или продавачът не беше загрял, или беше останал доволен от малката неофициална компенсация, нещо обичайно при сложните договори.
Продажбата и покупката на чужда собственост за чужди пари беше по принцип приятно, пък и отлично платено. След първия си успешен договор двамата с Мачей прекараха една седмица в Египет. След втория Миранда се пренесе в мансарда на Старе място с изглед към Висла. Прясно ремонтираният и напълно обзаведен апартамент не беше неин, а на фирмата, но пък и фирмата плащаше разходите му. Първата кола я чакаше на паркинга след паметната сделка с един японец, който купи голяма консервна фабрика в Куявско.
– Дръж – хвърли ключовете Дора, когато надникна сутринта в секретариата за пощата и вестниците. – Имаш книжка, нали?
Миранда беше чувала за този вид премии, но никога не беше предполагала, че един ден и тя ще получи подобно съкровище.
– Стига де. Какво значи това?
– Тойота корола значи, избрах червена, този цвят ти отива. Излизаш на паркинга и щракваш. Документите са в жабката. Хайде, не ме гледай така. Шефът реши, че си зверски способна.
Постепенно тя се научи да цени всяка минутка.
– Часовникът ви, драга Миранда, трябва да показва колко неща сте отметнала, а не колко сте отложила за утре – я поучаваше Белявски. – Не забравяйте това.
В почивните дни, ако нямаше нищо неотложно, си правеха близки и далечни екскурзии: на Мазурските езера в конезавода на граф Потоцки, на ски в Закопане, на сафари в изкуствения "Парк Серенгети" край Хановер; веднъж им се удаде да се освободят за цяла седмица и отидоха на регатата "Антигуа Сейлинг Уик" на Карибите. След втората си година във фирмата Миранда получи самолетен билет закъдето си избере и чек за покупки; Мачей пък, който отдавна смяташе за връх на лайфстайла престижен голф турнир, отиде в Шотландия на "Бритиш Оупън".
Купуваха и продаваха какво ли не. Рентабилни и нерентабилни фабрики, пущинаци и плодородни парцели, винаги преоформени в петокласни пясъци. Занемарени стопанства и конезаводи без коне, защото са били вече продадени на друг, водоеми с риба и без риба, отточни езера, представени като безотточни. Кораби и корабостроителници. Стари имения, къщи и сгради. Западащи пивоварни, чиито собственици приемат условията им срещу обещанието за модернизация с австралийски или холандски пари и десетки работни места в региона, само дето в договора не се споменаваше, че става дума за друг регион, където скоро след сделката се преместваше цялото оборудване, все още годно за работа. Веднъж попаднаха на синагога в прекрасен крайречен парцел. Беше изоставена, както много еврейски постройки в онова градче. Без много усилия доказаха, че никой няма претенции към обекта, за което помогна с пари тук и там американският контрагент с полски корени, обеща дори да докара шосето до местната пожарна.
Беше времето, когато в Полша думата "конкуренция" придоби ново значение: не борба за повишаване качеството на продукта и спечелване на клиенти, а елиминиране на съперника. Комисията за защита на конкуренцията ги следеше неотлъчно, опитваше се да обяви за невалидни техни договори, които съсипваха здравото пазарно съперничество, но колективът на Мачей (разбирай: Миранда) беше овладял перфектно материята за опазване на природната среда в един регион и намаляване на безработицата и откриване на нови работни места в обществения сектор в друг.
Особено в провинцията на десния бряг на Висла се справяха отлично, навсякъде, където мизерията и излъганите надежди за по-добър живот бяха покрили с пепелта на отчаянието възвишените думи като "отечество" или "патриотизъм". В новите времена отечеството нищо не даваше даром. Това им помагаше допълнително. Защото те даваха, макар че можеше да се помисли, че са дошли само за да вземат. Появата на нов съсед в околността – холандец, швед, дори немец, подкрепена с външно голяма, а всъщност само бърза печалба, за тези хора беше повей от големия свят. Чак когато собствената им бедна земя, превърната в доходоносни плантации с лалета или ферма за едри млекодайни крави, превръщаше тях, бившите собственици, и околните жители единствено в евтина работна ръка, а цялата печалба отиваше в чуждите джобове, и когато вече беше късно за протести, разгорещената глава слагаше в ръката драстични оръжия – например бидон бензин и кибрит, – настоявайки за възмездие за отново излъганите надежди.
– Запомнете думите ми, Миранда – адвокат Белявски винаги изричаше максимите си с вдигнат десен показалец като Исус Пантократор от православна икона, – чуждестранният капитал е като манна небесна. Трябва да я гребем с пълни шепи и да ядем до насита, докато я има. Не е време за въпроси и размисли.
Тя бързо се научи да се концентрира върху най-важното за дадения момент. Мачей наричаше това канализиране на енергията. Така ампутира психическата съпротива в себе си, за угризения на съвестта просто нямаше време. Впрочем личното мнение беше нейна лична работа, а дискретността в работата и особено извън нея – основа на чистия имидж и мощното реноме на фирмата. Това беше професията й. От нея се очакваха емоции само в полза на кантората и на колектива, част от който беше. Болтче. Всичко, което минаваше през ръцете им, беше някак нереално, виртуално. Не болеше, не разтрисаше, често оставаше само на хартия. Миранда често имаше впечатлението, че само парите по сметката й са истински. Поне бяха доказателство, че усилията й имат реална стойност.
Преди една трудна сделка около покупкопродажбата на голям завод, обслужващ корабостроителницата в Поможе Шчечинске, Миранда не се прибра цяла седмица. Но успяха. Скоро и двамата получиха поредните ключове. Тя от спортна мазда, Мачей, които си падаше по солидните немски коли, от последния модел луксозен мерцедес. Бяха толкова превъзбудени от емоции, безсъние и нередовно хранене, че не можеха да се успокоят. Този релакс беше измислен и за такива като тях, и то не само за изчистване на шума от главите след клубинг или дискотека.
И пак най-скъпият ресторант, най-скъпите блюда, блини, хайвер, бутилка "Вьов Клико" за антре. И връщане в мансардата на Миранда през полузаспалия град, по-често по тротоарите и тревните площи отколкото по платното, а колкото по-висок бордюрът, толкоз по-бурно движение на хайвера и шампанското в стомаха. Нахвърлиха се един на друг още на стълбите, спираха на площадките, типични за старите варшавски сгради. Дребните неудобства само правеха по-пикантно сливането. Миранда все не улучваше ключалката, Мачей успя почти едновременно със спонтанното yes, yes на върха им. Втория път го направиха на масата в кухнята, където Миранда бог знае откога не беше яла нормално, защото или трябваше да тича на работа, или все говореше по телефона.
Същата нощ, към три, пътна помощ прибра катастрофиралия мерцедес край един стълб в Алейе Йерозолимске. Мачей беше закаран с вой на сирена в болницата – сътресение на мозъка, счупени ребра.
Но преди това Миранда, зашеметена от адреналина, секса и коняка направо от бутилката, разби с юмрук огледалото в банята.
Обаче едно е да взимаш решения за чуждата собственост в бизнес преговори, друго за собственото дете. И още нещо. Миранда не можеше да забрави погледа на Давид Кроненберг.
Отвори вратата и влезе в новия си апартамент. Беше толкова елегантно, луксозно обзаведено и ухаещо на свежест, че тя мигновено и леко се срасна с него. В измисления свят добрата обстановка е също толкова важна, колкото и правилният адрес.
Дълго време остана на тъмно, без да пали лампите. Сякаш се чудеше накъде да тръгне. Към стаите или банята – възможността беше проста, бинарна. Както на работа и от работа. Целият й живот напоследък течеше в този затворен кръг: сън след работа, сън преди работа. Между съня и съня – работа. Сега се оказваше, че извън тази прецизно функционираща система се е появил допълнителен елемент. Вярно, беше само трийсет и няколко милиметра дълъг и с форма, която с нищо не подсказваше бъдещата завършена и съвършена мислеща форма, но си беше неочакван, значи по предварителни оценки – нежелан. Поне за Мачей.
Тя изу бавно острите обувки, после закачи лекото ленено манто в гардероба. Пресече хола пипнешком, чак в спалнята светна нощната лампа до леглото. Леглото. Нейното дете не беше само нейно. Беше резултат от срещата на две тела в една безумна нощ преди месец, когато Миранда за първи път каза на глас съмненията си дали това, което правят, е съвсем етично. И всичко заради Давид Кроненберг, последния от преуспяващия преди войната род фабриканти от Лодз, получил в наследство последната порутена, но прекрасна сграда в градския център по съдебен ред, но после подхлъзнал се на полското данъчно право.
Това дете е и заради него, каза си тя без желание.
Ако не бяха тези негови очи, в които изведнъж беше съзряла тъгата на човек, който прекрасно разбира, че пак го мамят – веднъж по един закон лишен от наследството, сега по друг принуден да се откаже от възстановеното като по чудо право заради твърде високите странични разходи по трансакцията, – Миранда нямаше да влезе в хотелската стая на Мачей и да се разреве, че са постъпили гадно и че тя вече не иска така.

– Искаш, малката – бе отвърнал спокойно той. – И ще ти кажа нещо повече. To be honest

1

, не само че искаш, защото си много добра, ти обичаш това. А Кронен... господин Давид беше доволен, че неговата сграда ще си възвърне едновремешния блясък. Каза ми го на прощаване. Ти не чу, защото точно тогава разговаряше с Нойбауер. Хайде, стига плака, трябва да се радваш, че пак успяхме.

Погали я по главата, прегърна я, съблече я, изкъпа я и я сложи в леглото си, а после направи така, че двамата да заспят щастливи. Най-малкото задоволени.
Тя погледна тъжно самотното си, грижливо оправено легло. По средата на покривката пачуърк, която си беше купила на летището в Ню Йорк, лежеше отвореният куфар, почти готов за пътуване. Оставаше само козметичната чантичка. Миранда сви вежди, сякаш внезапно събудена от съзнанието, че другият свят си съществува.
Беше забравила, че сутринта лети за Лондон.
– У
Лондон, 4 май Миранда: средата на петата седмица, професионална база добре подготвена, ниво на риск: средно, степен на трудност: висока (гадене).
В Лондон валеше.
По принцип климатът и атмосферните условия не влияеха върху плана за деня, още повече върху Мирандиния изглед. Тя се обличаше според ситуацията, а не годишното време. Все едно сняг или дъжд, на преговори винаги се явяваше в задължителното облекло, сякаш готова за бой. Костюм. Фини чорапи и високи токчета. Леко манто или леко кожено палто, което намяташе дори през лятото, ако трябваше да подчертае сериозността на ситуацията или стойността на клиента. В наистина студените дни ръкавици – единственото отстъпление пред природата – в тон с чантата. Никакви бижута, дори пръстен.
По принцип се справяше прекрасно в служебните командировки, които предприемаше без Мачей по различни причини, главно тактически. На този етап, след предварителните преговори, резервирани за него, стратег вече не беше необходим. Представянето на подготвения договор на клиента отнемаше време и беше скучновато. Това беше задължение на Миранда.
Но в Лондон валеше и изведнъж всичко стана стократно по-трудно.
Още преди това, в самолета, всичките два часа и половина й беше лошо. Пилотът можеше да си приказва за ниски облаци и значителни, но напълно безопасни турбуленции. Тя обаче знаеше, че гаденето е стопроцентово доказателство за онова, в което беше сигурна още преди седмица благодарение на една тънка черта върху тестерната лента от аптеката. Седящият до нея мъж имаше вид на интелектуалец. Сако от туид, кадифени джинси в бутилковозелено, червено шалче от мека висококачествена вълна, а и изразът на лицето, чувството за собствена стойност, подкрепено с атрактивна работа или финансов успех, най-сигурно и едното, и другото. Разговаряше с жена, която приличаше на филмов продуцент или телевизионен, във всеки случай от този бранш.
– Oh yes, 1 do know his recent films. Quite interesting, I must say – гласът на мъжа надви обичайния шум. – Years ago I did some screen-writing for him, but now I do soaps. Better hours, better money.
Screen-writing и soaps, значи телевизионен сценарист. Освен че страдаше от безсъние, което много пречело на многодетното му семейство, сценаристът имаше и изграден поглед върху професията си. Съвременната сапунена опера вече не е блудкав сурогат за масите, а продукция на най-високо равнище, интелектуално префинена, динамична, с голяма доза ирония, голота и перверзни. Ухаеща на добре свършена от Маркови режисъори работа, големи имена и също толкова големи пари не само защото иначе не би се продавала и би потънала във водопада себеподобни, но главно защото днешният масов зрител е отегчен, натъпкан и доста по-образован от едновремешните маси. Има изисквания.
Миранда обърна глава към прозореца. Можеше да му разкаже своята история. Само за сапунка, сви устни бясна. И направо от живота. Край самолета в ослепителното слънце се вълнуваше море от облаци, подвижни, ала неми. Самолетът сякаш беше заседнал в тях и дрейфаше като лодка без кормило и компас.
Точно като мене – каза си тя.
Погледна надолу, но не можа да види нищо през нереалния бял гъсталак. В това безкрайно пространство небе и облаци, вятър и въздух беше точно толкова трудно да се намери посока, колкото и в мравуняка там, долу. Какъв абсурд, с една необмислена крачка да провали всичко. По собствено желание, по собствена вина, може би от липсата на воля сама да взема решение за живота си, не някой друг. Изведнъж всичко й се стори толкова ирационално, че не реагира на казаното от пилота за приятно пребиваване в Единбург вместо Лондон. Самолетът се разлюля и навлезе в гъстия облачен памук.
Миранда стисна юмруци, мъчейки се да овладее левитиращия си стомах.
На "Хийтроу", преди да стигне до паспортното гише, три пъти ходи в тоалетната, като едва се сдържаше да не повърне за пореден път при вида на резултата от предишния в публичната тоалетната чиния. Усети нарастваща омраза към целия свят, пълен с безсмислено щуращи се хора. Ако можеше, щеше със същия самолет да се върне във Варшава.
Ако зависеше от нея.
Офицерът от имиграционното на всяка цена искаше да разговаря по-дълго с нея. За колко време, за кой път в Лондон, служебно или частно, къде ще отседнете, с кого смятате да се срещнете. Искаше й се да му кресне: с никого. Но предпочиташе да не си отваря устата, за да не повърне отново. Пък и не можеше да си позволи да губи енергия за глупости. Чакаха я три дни важни съвещания и срещи, плюс два бизнес обяда и една формална вечеря в "Кемпински". Значи от сутрин до вечер сред разни дървени богати бизнесмени, с които да преговаря, дискутира, убеждава, да отговаря на въпроси и да разсейва съмнения. Да консумира изискани блюда и да пие скъпи вина. Да се усмихва обаятелно и компетентно.
Само нощите й в хотела ще бъдат самотни – единственото спасение в тази джунгла.
Така сигурно се чувства подгонената лисица, мислеше с горчивина. Горчиво й беше и в устата. В таксито до хотела все се мъчеше да забрави за стомаха си. Погледна през прозореца, но бързо се дръпна вътре и замижа. Зави й се свят от трептящите и размазани в дъждовната пелена светлини. Помъчи се да си спомни масленото платно в кабинета на Белявски. Ловци на стройни коне с червени куртки и бели бричове, с кадифени жокейки на главите. В краката им кучетата, надушили дивеча, треперещи от възбуда. Ловна сцена из живота на английските джентълмени. И тя, Миранда, в ролята на лисицата.
Стигна полужива до хотел "Кранли" в Южен Кенсингтън. На рецепцията Джордж я поздрави като стара познайница. Усмихнато взе паспорта й, помоли да се впише в книгата за гости и връчи ключа, после и вече дошлата поща: факс с последните указания на Мачей и покана за обяд в ресторант в центъра. Пиколото, много младо ново момче, й помогна с багажа. Мълчаливо му връчи бакшиша и посочи къде да остави чантата. После закачи отвън "Не ме безпокойте", врътна ключа и се втурна към банята..
За разлика от летищната, тоалетната беше модерна и блестеше от чистота. След час коленичене на студените плочки я побиха тръпки. Но те можеха да бъдат и предвестник на настинка от дъжда. Или треска заради многото повръщания. Вцепенената й ръка, която почти не беше слязла от бутона за водата, мравучкаше. В един момент може би дори беше задрямала с глава на дъската, а може би беше припаднала? Съвзе се, от небитието я изтръгна внезапен стомашен спазъм. Стомахът й отдавна беше празен, излизаше само стомашен сок.
Беше изгубила представа за времето, но чувстваше, че опасността да закъснее за първата среща е много близка. Опита да се изправи. Дълго време стоя, подпряна на умивалника. Изплакна лицето си със студена вода и се погледна в огледалото. Ужаси се. Беше сивозелена, с тъмни сенки под очите като две локви върху пясъчна пътечка по здрач. Намокри хавлиената кърпа с гореща вода и покри лицето си. Поолекна й, но изглеждаше все така ужасно. С несигурни крачки се добра до леглото. Уви се с копринената покривка и се сви в самия край на леглото, с гръб към прозореца.
Събуди я телефонът.
– Какво става? – За първи път чуваше Мачей така да крещи. – Защо не си на "Ломбард Стрийт"? В ресторанта?
– О, господи, Мачей, ти ли си? Аз... Извинявай, но... – седна бързо в леглото.
– Не приказвай, а действай – прекъсна я той. – Аз съм във връзка с тях. Излъгах, че самолетът е имал проблеми при кацането заради мъглата. Сигурно е имал, там мъглата е вечна. Казах им, че ще бъдеш след половин час. Оправяй се! – И затвори, без да чака обясненията на Миранда. Пестеше всяка секунда, не от своето време, от нейното. Ако можеше да си отпусне още две секунди, сигурно щеше да завърши с любимото си "не думи, а дела". Но Миранда и без това го знаеше наизуст, беше като тръба за бой.
Опита се да стане, но краката й се подгънаха. Обади се на рецепцията и поръча силно кафе и силен чай. Резултатът беше ново повръщане.
Трябваше да си смени блузата, беше я изцапала с червило. Заля костюма с вода. Захвърли изцапаните дрехи направо на пода, за по-бързо.
След третия опит се отказа и извади джиесема.
Провали целия първи ден и половината от следващия. Не отиде на срещата, защото само при мисълта за ресторант стомахът й започваше да се бунтува. На втория ден следобед в стаята й влезе Мачей. Дори не я погледна, не каза "добър ден".
– Къде са книжата? – Дори не забеляза, че стои върху най-хубавия й костюм, който все още беше там, където го беше хвърлила, на килима пред леглото.
Подаде му чантата. Искаше да каже нещо, да обясни.
– Не сега – викна той.
Беше с костюм. Чакаше го сложна борба: освен конкретната сделка да върне някак загубените позиции. Загубени от Миранда.
Тя не знаеше дали е успял. Той не си взе довиждане с нея. Вместо това остави бележка в рецепцията. Този път само няколко думи: "Можеш да не се връщаш."
Тя включи лаптопа някак по навик, а може би и предчувстваше какво ще намери в пощата си. Наистина имаше едно съобщение, от секретариата: "Прилагаме писмо от господин Белявски."
И отдолу: "Дръж се. Д."
Дори не отвори прикачения файл. Знаеше, че съдържа заповед за уволнение без предизвестие.
Край, помисли си. Изключи лаптопа и телефона.
Беше свободна.
Глава втора МИРАНДА / ДЕТЕТО / ОСТРОВЪТ
На непознатата земя трябват други Ангели Пазители.
Равин Раши



1.


Лондон, втората половина на май Миранда: краят на петата седмица, чувство за опасност: силно (бременност, ново място, загуба на почва под краката), ситуация (първоначална оценка): безизходна.
Камериерките в "Кранли" бяха не само дискретни, но и си знаеха задълженията. Джейн, която последните три дни прибираше подносите с недокосната храна – континентална закуска, следобеден шипков чай в сребърно чайниче и пресни кифлички с ягодов конфитюр и бита сметана, чинии със сандвичи за вечеря, – този път освен препечените филийки, кафето и портокаловия сок донесе и купичка гъста овесена каша без мляко и яйца по виенски.
– Моля ви, изяжте това – каза доверително, майчински. – У нас бременните жени с това си държат корема мирен, както казваше майка ми. Помага.
Миранда се усмихна признателно. Беше бледа, съсипана от напъните и много самотна.
Диетата на Джейн й помогна дотолкова, че за първи път от няколко дни тя най-сетне стана, изкъпа се и се пооправи.

На рецепцията Джордж я информира, че има още една нощувка платена. И толкова. В тази ситуация: чак толкова. Въпреки всичко Мачей беше постъпил възпитано, трябваше да признае. Истински coup de grace

2

. Беше я доубил с прекрасна мизерикордия от закалена дамаска стомана. Ами да, ius agratiandi нямаше как да се приложи. Кралят, който имаше възможността да прави добро, можеше да я помилва, но при условие, че престъплението й не беше in criminibus s fatum. A Миранда беше извършила антидържавно престъпление. Беше ги подвела.

– Извинете – Джордж се наведе към нея. – Мога да ви посоча няколко хотела като нашия наблизо, но не много скъпи.
Тя трябваше да реши. Предложението на Джордж беше добронамерено, но неприемливо за по-дълъг срок. Пък и не й бяха нужни съвети от рецепцията, за да е сигурна; сама порови в интернет и видя, че най-евтиният от "като нашия" беше по петдесет лири нощувката. Е, Лондон беше от най-скъпите градове в света. Безсмислено беше да се надява и да наеме жилище, дори стая и кухня, дори в най-крайните квартали.
Освен това не знаеше иска ли да остане в Лондон.
От друга страна, какво – да се върне в Полша? И къде поточно? Трябва да има някакъв изход, каза си тя.
Само се успокой.
Беше лесно да се каже. Спокойна беше онази предишната, силната, решителната, високоплатената млада юристка от Варшава. Сега трябваше да решава втората. Безработната, слабата.
– На бременните не е забранено да мислят – каза на глас. – Започни отначало. С анализ.
Излезе на терасата на хотела. Седна в плетеното кресло, примижа и почна да брои облаците. Броенето може и да е глупава привичка, но на Миранда винаги й действаше успокояващо. Подреждаше хаоса в света, лавината информация, приспиваше страховете, избутваше несигурността в тъмния ъгъл на подсъзнанието. Геометрията на кленовия лист беше прозрачна, броят на листчетата на маргаритката определен. Цифрите не се клатушкаха колебливо; дори с приблизителни можеха да се построят координати.
Облаците приличаха на бита сметана, ама много. На Миранда й прилоша само при мисълта за сладката пухкава маса в устата. Само не това. Тя беше гастроном, често сравняваше разни неща с любимите си блюда, но сега не беше моментът. Е, какви са тогава облаците? Може би като онази голяма снежна пряспа в Буковина Татшанска, където някога беше ходила с техните на почивка преди първи клас, или беше след завършването му? Една сутрин изтича зад къщата на хазяите Бервьонкови. Снегът искреше на слънцето като кристалите от броеницата на баба Халшка. Изведнъж чу смях зад гърба си и усети как я вдигат във въздуха. Родителите й я хванаха за ръцете и краката, залюляха и хвърлиха в мекия хладен пух.
– Още, още! – викаше, едвам измъквайки се от дълбоката пряспа, те я люшкаха и хвърляха в искрящия сняг. – Още, още!
Да, така е по-добре. Буковина беше играла важна роля и в друг етап от живота й, но Миранда и за него сега нямаше сили да мисли – очите й неволно плувнаха в сълзи, макар и по друг повод.
Над главата й шумно прелетя ято гълъби. Те са си добре, въздъхна тя. Могат да следват траекторията си, знаят пътя към къщи.
Тя беше загубила своята.
Имаше за всичко двадесет и четири часа спокойствие в "Кранли". Тогавапоред? Полша? Отпада, поне засега. Англия? Защо не, където и да е, само по-далече от онази Миранда, варшавската.
Значи тук.
Миранда стана. Ще трябва да се уредят няколко неща. Банката. Жилището. Лекарят.
Работа? Само да не е убийствена като досегашната.
– Мамо, аз съм.
– Ох, Мирка! – Майка й винаги така й викаше, напук на сериозното "Мира", както си се представяше Миранда. – Как си, миличка?
– Имам проблеми. – Не смяташе да увърта и да я заблуждава с неискрен оптимизъм. – Бременна съм, уволниха ме, реших да остана в Лон... не, в Англия. – Уфф, вече можеше да помисли как да смекчи ударната вълна. – Не се притеснявай, ще се оправя. Нали знаеш, винаги съм се оправяла.
И все пак ударът беше жесток. Троен. Кретенка, как можа почти да нокаутира собствената си майка.
– Мамо? – каза несигурно, когато мълчанието отсреща продължи обезпокоително, наближавайки хлъзгавия терен на сълзите и отчаянието. – Моля те, кажи нещо. Там ли си?
Нямаше нужда Наталия Керстен да казва нещо. Миранда прекрасно знаеше как изглежда майка й в този момент. Наведена над слушалката, както някога баща й над цигулката. Съкрушена от внезапната промяна в живота на единствената си дъщеря, която й беше още по-скъпа след недоизносването на трите деца преди нея...
– Да, да, тук съм, само че... – гласът потрепери. – Трябва да се съвзема.
– Извинявай, мамо, не исках да се правя, че всичко е хубаво като преди. Впрочем, честно казано, изобщо не беше чак толкова хубаво, както ние си въобразявахме.
– Знам, детето ми, разбирам. Не, не знам и не разбирам! И сега какво? Какво казва... – спря неуверено.
– Да не намесваме трети лица – Миранда едва можа да имитира безгрижие. – Детето няма баща. Тоест има, но... Ще се оправим, както казваше баба. – Защото баба Халшка смяташе, че щом човек може да се оправи в световната война, значи може и с всичко останало. – Искам да се пробвам тука.
– Винаги можеш да се върнеш у дома.
– Зная. Затова реших да остана в Англия. Може да ми провърви.
– Как се чувстваш? Кой месец си? Ходи ли на лекар? Имаш ли там някакъв познат гинеколог? Ще имаш нужда, потърси най-добрия. Пий витамини, видях една реклама в аптеката, нещо като пронатал беше. А имаш ли къде да живееш, момичето ми? Дръж ме в течение. Ще се обадиш ли? Или ще пишеш? Ако ти трябвам, ще дойда, помни!
След тези думи Миранда можеше спокойно да приключи разговора. Майка й си беше възвърнала обичайната форма и с присъщата си енергия почваше да организира живота на дъщеря си.
Като изключим нещата, които си беше взела за тридневната командировка, банковата сметка беше единственото богатство на Миранда. Апартаментът с обзавеждането и колата бяха на фирмата. Тя можеше да ги изплаща на части, за да ги придобие един ден, можеше и да инвестира в жилище за неопределеното бъдеще, както правеха колегите й. Но те имаха жени и деца, кредитната спирала беше сред основните точки в бъдещите планове. Миранда едва сега започваше и й се струваше, че не е време да мисли за нищо подобно.
И такова усещане имаше – че ще дойде време и за "живота".
Сега въпреки всичко си отдъхна. Може да останах гола и боса, каза си, но пътят пред мен е свободен. Никакви задължения.
И така, банковата сметка. Раздели парите на три. Първата част вкара в тримесечен влог, за всеки случай, ако все пак не издържи и се наложи да напусне Англия. Втората в шестмесечен, да не би да роди преждевременно. Последната част нарече "английска". Тези средства бързо започнаха да се топят: бременността на една безработна жена не беше доходна инвестиция. Но Миранда нямаше избор, още повече че добрата здравна осигуровка, която досега й плащаше кантората, свършваше година след приемането й на работа, тоест след няколко седмици, а тя не можеше да продължи сама да плаща такива пари.
Още същия ден писа на приятелка, която от година работеше в Ирландия. Каролина й отговори начаса: "Мирка, веднага се регистрирай в бюрото по труда, после си направи картон на бременна при лекар. Добре е да имаш медицински картон, който ти дава право на социална помощ, но ще го получиш, когато се регистрираш като безработна или ако си работила над трийсет и рччгт < гг лмпди. Но това е повече, отколкото ти остава, преди да родиш, дори да си почнала вече работа, така че едва ли ще ти се удаде. А и имай предвид, че у нас е така, а как е в Англия..
После отвори гардероба и извади куфарите. В по-големия подреди служебната Миранда и го остави на съхранение в хотела. Частната нямаше много неща, побра се в пътната чанта. Остави в гардероба празния несесер, вече не й трябваше. По-добре: в тази ситуация е по-лесно да се пътува без излишен багаж.
В последния момент размисли и към нещата, които щеше да вземе, добави комплекта с бродираното сако цвят слонова кост. Дали защото току-виж й потрябвал, или за да й напомня момента, когато беше произнесла на глас: ще имам дете. Може би защото беше много красив. И толкова.
Тази нощ спа почти спокойно. На заранта се пренесе в малък пансион в северен Лондон.
След седмица получи съобщение от "Кранли", че в хотела е доставен колет за нея от Варшава. Наистина Дора изпълняваше нареждането на Белявски, но беше оценила правото на собственост приятелски: фирмата плащаше за апартамента и мебелите, обаче останалото – дрехите, обувките, козметиката – си беше на Миранда, купено с нейни пари, спечелени с тежък труд. Както и кухненските съдове и прибори или американския пачуърк за леглото, но защо да ги праща, не й се сърдеше.
Но трябваше да върне кожения портфейл. Коженото палто можеше да задържи.
Миранда занесе повечето си дрехи в магазина на благотворителната фондация "Сю Райдър". Продължаваше да държи на пътуването без багаж. Портфейла върна веднага заедно с останалите документи, които Мачей в яда си беше забравил.
За коженото палто не съжаляваше. За какво й е през юни в Лондон с този корем?
Кеймбридж, "Фицуилям Колидж", началото на юли Миранда: дванадесета седмица, ситуация относително стабилизирана, степен на трудност: житейски – висока (лошо), професионално – минимална (добре). Детето вече тежи 9.5 грама и е дълго към 6 сантиметра. В момента се развиват гласните струни.
Като минаваше покрай новата аудитория на "Фицуилям Колидж", Миранда се огледа в големия прозорец. С тази кофа и четката на дълга дръжка изглеждам като истинска чистачка, си каза. Липсва ми само забрадката, каквато си връзваха едно време жените в Поморско, може би още от пруско време.
В новата работа не й помогнаха знанията от университета в Торун или практиката във варшавската кантора, а уменията от родната й къща в Гнев. И по-точно уроците на баба й Халшка: – Ох, Мирке, Мирке, запомни веднъж завинаги: първо се бърше прах, после се проветрява стаята. Иначе не можеш се пребори с тия прашинки, само ще се въртят като облак над степта. Може и да си права, че на слънцето приличат на искрички, но са си прах, миличка, най-обикновен прах.
Работата на чистачка навсякъде е една и съща, все едно на гара ли чистиш, в жилище или в университет. Навсякъде най-напред някой замърсява, пък после друг трябва да чисти след него. И навсякъде предметите се местят, сякаш имат крака. Жената, която чисти, не оценява тяхната стойност, тя само вижда, че масите са мръсни, книгите прашни, подовете кални, а баните и прозорците матови.
Миранда трябваше да положи доста усилия, за да се добере до тази уж проста работа. Може да се каже, че късметът й проработи, защото тя всъщност не знаеше защо се качи в автобуса, който преди три седмици тръгна от лондонската автогара "Виктория" към Кеймбридж.
Ами, много добре знаеше.
В блока в Левишъм, където се пренесе след третия хотел, беше вече много скромно, да не кажем противно, но пък дотолкова евтино, че Миранда си позволи да наеме самостоятелна стая. Габи, едно момиче от пренаселената сграда, беше просто и бъбриво момиче, но пък ведро и грижливо. Веднага започна да се отнася към Миранда като към по-малка сестра. Беше унгарка, което се мъчеше да обясни с много жестове и обръщане на изток. Това трябваше да докаже безспорния факт, че Европа може да е голяма, но става за общ дом и за бедни, и за богати.
Един ден Габи се върна от работа, погледна със съжаление свилата се на леглото Миранда и заяви решително:

– Трябва да си потърсиш работа, иначе дълго няма да издържиш. Must workl – И сложи до нея сгънато листче. – Ето ти адреса на две полякини от нашия супер. Казаха да се отбиеш при тях, тъкмо си търсят съквартирантка. Това е в Ийлинг

3

. Иди най-напред там и си уреди стаята, защото тук сме само до края на месеца, после собственикът почва ремонт. И аз вече си намерих друга квартира. Малка, но самостоятелна! – каза доволна. – После ела при мене в супера. Вече говорих с шефа, каза да отидеш на интервю. – Габи изрече последната дума някак напевно, по славянски.

Миранда се просълзи. Най-сетне разбра на кого й прилича Габи с нейния вечен оптимизъм и напевния говор, фино вплетен в лошия й английски. Баба й Халшка също беше толкова добра към нея.
Габи имаше право, но не съвсем. Миранда не прекарваше времето си само в леглото. Сутрин излизаше уж да търси работа, но всъщност ходеше из града. И това беше скитане не толкова по лабиринта улици на голямата метрополия, а из забравените пътечки на собствения й живот. Имаше нужда от това време, от това скитане, от това чувство на обсада, на объркване. Само така можеше да начертае нова карта, да определи посоките си, да разбере какво иска да прави и какво със сигурност няма да направи.
Няколко извода положително вече беше направила. Знаеше, че ще роди. А щом е така, значи трябваше да издържи. Англия не беше най-лошото място за тази ситуация. Поне беше далече от доскорошния й свят и живот. Сякаш вчера беше... Не й пречеше, че е чужда. Положително не повече отколкото във Варшава, където три години беше като онова свое лъскаво отражение във витрината, което бе видяла първия ден след външната си промяна благодарение на Дора. А тука? Беше се озовала, както пишеше в романите от позитивизма, на улицата. Внезапна имигрантка, на това отгоре с извънбрачно дете в корема. Но пък не се налагаше всяка сутрин да се прави на друга. Каквато никога не бе станала, макар и да бе искала – чак сега осъзна това.
Сега обаче Миранда нямаше желание да започва нова борба. Дори да си търси работа в някоя адвокатска кантора, макар че имаше и познати, и възможности. Не искаше и да се връща в Полша за адвокатски стаж. Не защото би й било трудно, особено във Варшава. Тя не се боеше от предизвикателствата. Но искаше да съблече чуждата кожа, да започне отначало. Ако можеше, щеше да върне времето назад, когато беше онази Мира от деня на дипломирането си. Най-обикновено щастливо момиче без минало, макар и вече без някои илюзии. Която отново би била с татко и цигулката му в ноемврийските вечери, с монолозите на баба Халшка за прашинките и замръзналите води в нейния роден Чурилув. Към високия бряг на Висла, където тичаше да бере лайкучка и равнец, вратига и цикория. И към спокойния поглед на татко, който даваше чувството за огромно спокойствие и сигурност. Както когато й казваше: "Не се бой, животът е като соленото море – ще те понесе."
Искаше пак да почувства простотата на онзи свой свят.
От друга страна, не започваше от позицията на евтина работна ръка. Не беше недоучено момиче от затънтената провинция или беден промишлен район с голяма безработица, пристигнала в Англия "за хляба". Както тези три полякинчета от Ийлинг, които обаче вече бяха успели да се организират в този гигантски човешки мравуняк и да стъпят здраво на земята.
– Искаш да работиш в семейство, като нас за корпорация или да се омъжиш?
Въпросът беше безцеремонен и криеше няколко неизвестни.
– Нне... не разбирам – запъна се смутената Миранда.
Беше краят на юни. Някъде долу буйстваше пролет, но до осмия етаж на грозния небостъргач в Ийлинг, подобен на такива в Сосновец, Бенджин или Гданск, стигаше само жегата от напечения град. Миранда оправи косата си и избърса потния врат. Момичетата бяха симпатични, искаха да й помогнат. Агата говореше от името на всички, Анджелика направи чай, Агнешка седеше по турски на матрака на пода и разглеждаше с любопитство Миранда.

Чаят в стъклените чаши пареше пръстите. Ако е гореща, може да си долее наленчовянка

4

, както казва Агнешка. Миранда помисли, че това е някакъв абсурд. Да са си донесли вода от Полша? Но Агата измъкна карта на града и почна да й отбелязва къде има магазини с полски стоки, не само в Ийлинг, ами и в още няколко квартала. Дори овесена каша, куявско олио и зехтинов сапун имало.

– Тоест как да се омъжа? – реши да уточни Миранда.
– Ами както го чуваш. Да сключиш брак.
Агата беше от Бялисток, беше пристигнала в Англия с приятелка. Жалко, че Алина не издържала, шефът я уволнил, защото работела лошо. Според двете шефът е глупак. Толкова е просто, работи се лошо заради носталгията.
– Точно така. Алина тъгуваше. За миризмата. Все казваше, че тукашният въздух мирише иначе, а хлябът пък изобщо не мирише. И се върна. – Само от спомена за случката на Агата й се доплака. – Значи така, понякога е нужна само прислужница, понякога домакиня. Жена. Не е за изхвърляне. Получаваш не само покрив над главата, ами и документ, здравно осигуряване и въобще.
– Само дето съпругът стар, пък и не знае друг език освен английски, нали? – Момичето с чая, Анджелика от Тарновске гури, прихна презрително. – Аз не бих се съгласила.
– Аз пък бих, защо не? – Агнешка стана от матрака и взе от полицата снимка. – Ето малката ми сестра, Ашка. Сега е в Манчестър и не се оплаква. Там е къдекъде по-добре. Голям град, хубави магазини, и мъжът й изобщо не е стар, само на четирийсет – добави бързо, сякаш да предотврати коментарите.
Миранда слушаше, гледайки учудено ту едната, ту другата. Беше забравила, а може би така и не беше разбрала какво е да си пробиваш път, но само на равно, винаги най-долу, не като нея и колегите й, които бързаха нагоре по кариерната стълбица, бързаха и не се оглеждаха.
– Жалко, че името ти не почва с А – засмя се Агата. – Щото имаме и Анка, но днес е втора смяна. Не че сме се уговаряли, ама щеше да е симпатично... – махна с ръка, сякаш искаше да каже, че всичко е добре дошло, за да се почувства човек на чуждото място по-уютно и свободно. – Можеш да спиш тук трета – повика с едната ръка Миранда, а с другата посочи по-малката стая с двуетажно легло. – Това кресло става на легло – добави в отговор на въпросителния Мирандин поглед. – Ние с Агнешка спим в хола. Дрехите си държим в куфари, по-лесно е сутрин. Всяка си има храна и полица в хладилника. Останалото плащаме по равно. Перем веднъж седмично, заедно, че е по-евтино. Чистим в събота, по ред на рождените дати.
Не знаеха нищо за нея, но стана една от тях. Полякиня на дрейф в чужди териториални води.
Миранда спря да се гримира и да мисли за прическа, беше дошла със същите дрехи, дънки и бяла риза, с които ходеше от много дни. В панталоните влизаше вече трудно, но като глътнеше корема, успяваше да затвори ципа. Ризата със запретнати ръкави беше поизмачкана и не много чиста заради жегата, та приличаше на втора ръка. Както и еспадрилите, купени на безценица от индиец в Сохо, от дългото стоене на витрината бяха избелели неравномерно. Старото име, с което се представи на момичетата, я беше направило сякаш по-обикновена, но и с него, и в жегата с еспадрилите, изтърканите дънки и простата риза в нея имаше нещо, което изискваше уважение и подчинение. Шефът на Габи щеше да се учуди, ако се беше кандидатирала за продавачка или касиерка. Мислейки така, Миранда ни най-малко не се надценяваше, беше реалистка. В никакъв случай не принадлежеше към многонационалния пролетариат, който с усилния си труд поддържаше размързеливилата се империя.
Затова не отиде в супера на Габи.
Вместо това си събра багажа. Остави на леглото на Габи някои дрехи, които не искаше да взима, и в тях банкнота от пет лири. Би оставила и повече, но не в този момент и ако се познаваха по-добре. Сега не можеше да си позволи да пръска пари.
Преди да тръгне, поседна на леглото и огледа стаята, в която бе прекарала няколко седмици. Изведнъж осъзна, че за първи път от три години споделя с някого свои неща, значи в някакъв смисъл споделя и себе си. И че знае точно какво смята да направи Мира Керстен от Гнев. Не Миранда от кантората на адвокат Белявски и съдружници, а тя – жива, млада, двадесет и осем годишна бременна жена без работа и съпруг, сама, принудена да бъде самостоятелна. Във Варшава нямаше кой да се заинтересува от това. Там познаваха Миранда. От някогашната Мира бяха останали само костите, кръвта, стомахът, бъбреците. Сърцето си беше дала на фирмата, душата беше продала. Тялото? Мускулите бяха от фитнес клуба, кичурите от пан Янек, салон "При Жан" на "Маршалковска", а модните костюми и очила от "Армани" щяха да подхождат на всяко друго момиче. Тя нямаше нужда от миналото си, за да живее и функционира във Варшава. С никого не беше говорила за истинския си свят, Мачей също не го интересуваше. Той наричаше любовта секс, секса взимаше за любов, а най-често това беше начин на разтоварване. Никой не искаше да се запознае с Мира с белега на лявото коляно след падането от колело и спомените за първата платоническа любов към младия свещеник, който им преподаваше вероучение и беше красив като ангела от страничния олтар в тяхната енорийска черква, само дето нямаше крила. Интересна беше Миранда, умелата и атрактивната, в каквато се беше превърнала онази Мира. Миналото на семейството й – с Чурилув на дядо и баба отпреди войната, със скиталчествата им и заселването в Гнев след войната, хляба от пекарната на Шикора на пазарния площад и великденската шунка от чичо Томашек, мъжа на леля й Оля, госпожа Сташа от детската градина, Каролина от двора и съученичките от основното училище, внезапната смърт на татко в Буковина – всичко това беше останало зад гърба й. Опаковано, прибрано някъде в най-дълбокото чекмедже на паметта й, станало изведнъж ненужно дори на самата нея.
Тя отиде в "Кранли" и помоли да изпратят куфара, който беше оставила. След кратко колебание написа майчиния си адрес в Гнев. Взе лаптопа, отиде с метрото до автогарата "Виктория" и даде десет лири за билет до Кеймбридж, след което се качи в автобуса за там. След седмица трябваше да признае, че макар да не бе стигнала твърде далеч в социалната йерархия на този стар университетски град, защото като момичетата от Ийлинг беше станала чистачка, все пак не беше се превърнала в частица от масата, както искаше. Беше самостоятелна. Различна.
Миранда бръкна в джоба на престилката си и извади джинджифилова бисквита. Купуваше ги на големи опаковки в магазина "Сайнсбъри". Нали по-голяма опаковка, по-добро качество. Те бяха произведени по най-високите стандарти и с контролирано качество, подходящи за вегетарианци, значи сигурно и за бременни. Бяха вкусни, а джинджифилът поддържаше стомаха й в някакво равновесие. Овесените бисквити също бяха вкусни и засищаха, но бяха прекадено сладки, затова предпочиташе джинджифиловите.
Освен това й беше все едно.
Кеймбридж, частна квартира на " Чосър Роуд", втората половина на юли Миранда: шестнадесета седмица. Ситуация: отношението между говорене и мълчание все така в полза на мълчанието, нежелание за нови запознанства. Равнище на приемане на условията на живот и работното място: колебливо, с опция за отказ (от невяра в себе си? От усещането за социална деградация?). Емоционално състояние: след периода на дълбоки съмнения правилно ли е решила да задържи детето, още с първите му движения в нея – пълна сигурност.
Стаята, която нае на "Чосър Роуд", беше малка и претрупана. Чужда. Говореше повече за семейната история на госпожа Браун, отколкото за актуалните нужди или вкуса на Миранда. Не се чувстваше особено добре в нея, но напоследък изобщо не се чувстваше добре. Нямаше сили да строи собствен свят, в чуждия не искаше да се настанява. Засега се ограничи да разчисти територията. Сувенирите от разните екскурзии, последната до Гърция, порцелановите овчарки и изкуствените цветя, ненужните джунджурийки и евтинии, всички увити в салфетки, се озоваха в долното чекмедже на скрина. Да не паднат и да се счупят, обясни на възмутената хазяйка.
– Би било жалко, нали?
Госпожа Браун тръсна със съмнение прошарените си букли.
– Откакто се помня, все са си тука – въздъхна и прокара ръка по опразнената полица над изкуствената камина.
Откакто се помня...
Едва в Англия Миранда разбра колко малко все пак помни човек. И колко объркано. Сякаш някой беше нарязал като филмова лента градовете, квартирите и стаите, където беше живяла.
– Ще се върнат по местата си – обеща тържествено, връчвайки на госпожа Браун и четирите плетени на една кука покривчици от первазите, масата и нощното шкафче. – да не се изцапат.
Това не промени кой знае колко изгледа на стаята, но тя стана поне по-просторна. С повече въздух.
Сега това е моят дом, си каза.
– Само за известно време – добави на глас.
Когато Миранда тъгуваше за истинския си дом, онзи на високия бряг на Висла в сянката на гневската църква, стесняваше обсега на погледа си. До земята. Земята, дори английската, толкова покорна на човешката воля, си миришеше на земя и изглеждаше като земя. Сухи бучки, които се трошат между пръстите или полека набъбват от дъжда. Лъскави от влагата. Светлозелени стръкове трева в утринната светлина и синьо-бели заради силните светлосенки по здрач. Маргаритки с жълти сърца и бели листчета с розови краища. Обича ме, не ме обича, обича... Река Кем и каналите й също бяха някак свойски, особено далечните от романтичните паркови мостчета и подредените брегове, в по-дивите места, където водата си плуваше свободно като всяка вода където и да е по света, та дори и в Полша.
Чуждото беше между тях. Сградите, телефонните будки, тротоарите. Еркерите, типични за английската архитектура, и витрините на магазините. Почернелите греди на старите постройки от времето на Тюдориге. Вестниците и вестникарчетата. Колите със странното дясно управление. Пешеходците. Всичките тези хора, срещани по тротоарите, от които Миранда отвръщаше поглед, защото бяха толкова "английски" по вид и държане, изнервящи със самоувереността и маниерниченето си. Колониални, избелели от слънцето на Индиите и Африка, или на острова, с дъждовно бледи лица с ръждиви лунички, краката им стъпваха по земята някак по-небрежно от полските. Обувките, различни дори от варшавските, академично по-старомодни и в същото време по-световни и изтънчени, поразяваха с недокосната от времето съпротива срещу нетрайните моди. Облеклата! Всичките тези туиди от Манчестър, шотландските вълни и велури бяха още едно доказателство в подкрепа на теорията, че класата се гради столетия, при условие че никой не пречи.
Най-лошото бяха лицата. Всички дистанцирани, пълни с ирония от чувството за превъзходство. Непознати.
Поне в началото.
Не, не че не обичаше Англия. Командировките в Лондон винаги й бяха приятни. Къпеше се във вездесъщия му шик: правеше покупки на "Риджънт Стрийт", хранеше се в скъпи ресторанти, правеше си срещите в кафене "Мантовани" недалече от "Ню Бонд Стрийт" или в кафене "Париж" при "Пикадили", а най-охотно в "Бразери Сейнт Куентин" на "Бромптън Роуд", откъдето беше близо до музея "Виктория атр; Албърт". Само в Лондон ходеше на изложби. В "Роял Академи ъф Арг" и "Дълуич Галери", в "Уотъркълър Сосайъти" и "Тейт Модърн", в старата част, където държаха Пикасо, Мур и Търнър, но и в новата в огромното модернистично хале на електростанцията на Темза. Не толкова официалните си срещи правеше там, в ресторанта на седмия етаж. Модерните пана по стените му придаваха световно лустро, а изгледът от прозорците към широката жълтеникава Темза с тънката нишка на "Милениум Бридж" и просторната панорама на отсрещния бряг с купола на "Сейнт Пол" и мощните канари на съвременните архитектурни шедьоври от стъкло и метал й действаха като първокласно шампанско. Този град я обличаше, беше като скъпа рокля от ревю от кутюр.
В "Кранли", където юристите от кантората на Белявски най-често отсядаха, дискретният финес на старинна елегантност и лукс им помагаха да отдъхнат след напрегнатите преговори. Внимателният персонал се грижеше стаите винаги да бъдат на ниво. За прекрасните бели лалета по всяко време на годината и шампанското при настаняване се плащаше по двестатриста лири на нощ, в зависимост от стаята и сезона, но предлаганият комфорт си струваше цената. Обикновено Миранда молеше Дора по възможност да й запази мезонета, откъдето се виждаха покривите на южен Кенсингтън и короните на дърветата в парковете наоколо. На терасата закусваше с удоволствие и четеше сутрешните издания. Там между срещите "си пишеше домашните", предаваше информация за Варшава и комуникираше по интернет или телефонно с Мачей, готов всеки миг да представи своя анализ на ситуацията. Всички в кантората имаха връзка с Миранда, но никой не можеше да я види там, на терасата. Дори Мачей, представен от глас в слушалката, не й се струваше онзи агресивен и вечно свръхнапрегнат човек, с когото обикновено общуваше.
Служебното й време беше плътно запълнено, но останалото време тя прекарваше сама. Терасата беше най-ценната й награда за усилията, нейният минирай, където си позволяваше моменти блажен покой. Някъде там беше хорското гъмжило. Те бързаха, съсредоточени, с папки под мишница към работата си в големите офиси и кабинети, всеотдайно и упорито бутаха количките с тухлите за мощната машина на съвременната цивилизация, а тя, потънала в бялата хавлия след банята, а в хладните дни и наметната с вълнен шотландски шал на карета, с крака на съседното кресло, си почиваше удобно и примижавайки, броеше от скука самолетите по небето. Или покривите, наклонени под различни ъгли, като при Брьогел или Дюрер. Или керамичните маншони на ниските комини от деветнайсети век, които трябваше да подобрят старовремския им вид. Броейки машинално тези обекти, Миранда събираше сили за следващата битка. Наоколо, във викторианските къщи, цареше с нищо несмущавана тишина. Времето течеше по-бавно, без да се интересува от бясното темпо на останалия свят. Улицата в Кенсингтън, в сърцето на многомилионен Лондон, живееше в свой ритъм, зависим само от променящите се сезони.
Да, Англия имаше традиции и беше аристократична. Но Миранда оставаше тук не заради красотата на този свят, а защото искаше и трябваше да чуе своя глас.
А за това й беше необходим безлюден остров.
Кеймбридж, "Фицуилям Колидж", първата половина на август Миранда: начало на деветнадесетата седмица, относителна стабилизация; резултати от поредните изследвания: в нормата; оценка на ситуацията: няма (етап на запознаване), но въпреки емоционалното отдръпване – отворена към промени.
В началото на безлюдния остров бяха само двете: Миранда и нейното дете. Момиченцето. Така я наричаше от деня, в който лекарката от университетската поликлиника я погледна и някак импулсивно, но може би и поради опита си, заяви възторжено:
– Момиче е! Веднага се вижда – добави, сякаш оправдавайки се за непрофесионалното бързане. – Тоест според мен е момиче, но можем да бъдем сигурни едва след месец, някъде към двайсет и втората седмица, след ехографа.
И стаята под наем, откъдето навсякъде й беше далече. И безсънните нощи. И работата. Миранда не я беше търсила много дълго. След кратък размисъл отказа да бъде келнерка в бар, дори модерен и хубав, пълните подноси някак не се връзваха с растящата тежест на собственото й тяло. В магазина "Шоколад" на "Пети Къри" в центъра, където можеше да започне веднага, също не би издържала дълго заради миризмите; впрочем още от името й се гадеше. Е, работата на чистачка в колежа беше временна и нископлатена, затова пък проста. Освен това имаше здравна осигуровка и спокойствие. Миранда вече искаше само едно: да не мисли за нищо, което не засяга живота й.
Всъщност, ако не се смята безсънието, не беше зле.
В началото Миранда миеше прозорци. Беше лятната ваканция. За студентите – няколко месеца с нищо неограничена свобода, за администрацията – време на ремонти.
– Мис Керстен, направо Бог ви праща – й каза с видима радост госпожа Уилкинсън от икономическия отдел. – Вече се притеснявах как ще се справим без допълнителен човек. Има много работа, госпожа Морней се пенсионира, а Линда точно миналата седмица отиде да ражда.
Миранда се поприсви. Как да каже, че я чака същото? Държеше на тази работа, но по различни причини не се виждаше дълго време тук. Та първо инстинктивно се сви в недоумение какво да каже, а после вече нямаше как, та в края на краищата си замълча. Разчиташе обаче набраната индийска пола и широката блузка да прикрият мълчаливата й лъжа.
Миенето на прозорци беше симпатично, стига да не се пресилваше. Помнеше как баба й Халшка поучаваше бременната съседка, която простираше на двора: "Внимавай, миличка, не си вдигай толкова ръцете, че ще се скъсаш." И внимаваше да не се скъса. Първо пръскаше стъклото с препарата, да се покрие с пенлива завеса, после ритмично, бавно и прецизно обираше с гумената изтривалка мръсотията, от горе до долу, от горе до долу и още отляво надясно, отляво надясно, чак докато стъклото блесне. После няколко движения със сухата кърпа, оглеждане косо към светлината, поправка тук и там и към следващото стъкло. Нищо работа. След седмица беше разделила всички прозорци на групи в зависимост от големината и формата. В "А" бяха най-големите, общо четирийсет движения. В "С" – най-малките, но и най-трудните, с разни малки прозорчета. Когато й възложи миенето, госпожа Уилкинсън изрази оптимизъм:
– Нищо, че нашият колеж е само на сто и петдесет години, имаме прозорци колкото в по-старите и уважаваните като "Сейнт Джоне", "Кингс", "Пембрук", "Сейнт Катрин"... Днес ще почнете от портиерната, а докато стигнете до последната сграда, ще трябва да почвате пак отначало.
В средата на август Миранда беше изпратена с още две жени за голямо чистене в професорската къща, тъй наречената "Дъ Гроув". Всъщност това беше вила от 1813 година във викториански стил, чиято последна собственица, госпожа Армстронг, я беше оставила на университета. Романтичната сграда, покрита със стара разклонена лоза, трендафил и глициния, със сводести еркери на партера и етажа, изглеждаше сред новите сгради на колежа наоколо като експонат от архитектурния музей.
С четката и кофата в ръка Миранда свърна от старата алея с липи вдясно от параклиса и тръгна по чакълестата пътечка. На прага спря. Ето този прозорец беше най-красив – главно защото витражът му й припомни посещенията в музея "Виктория атр; Албърт" в старите по-добри, а може и по-лоши времена. Времената, в които такъв витраж е можел да свидетелства за славата на Бога или личното богатство, отдавна си бяха отишли, оставяйки красотата на формата.
Тя се качи на етажа по широкото стълбище. Ако можеше, щеше да мие тези прозорци до края на дните си. По три във всеки еркер, от тавана до пода, всеки с по пет квадрата. Застанала по средата, Миранда бе заобиколена от панорамен витраж с дървета и пълзящи растения. Всяка рамка кадрираше различен фрагмент от градината, създаваше картина с небе и земя, листа, цветя, клонаци. Миейки един след друг тези прозорци, Миранда най-сетне разбра майка си и нейната любов към хармонията на цветовете и композицията. В работата си като консерватор Наталия Керстен с годините беше придобила навика "да разговаря с картините", както казваше. Сега дъщеря й се чувстваше като консерватор на картини от стари майстори, който под мръсните стъкла досущ под потъмнялото от старост платно разкрива парче по парче красотата им. Композиция по диагонала: вейка от пълзящата роза върху ярък лазур с пухкав облак в далечината. Златно сечение: отвесно японски клен пресича тъмния храсталак декоративна хвойна в подножието. Достолепен триъгълник: сребърен бор, висок и строен, с гъсталак от тисове, чемшир и бодлива зеленика в ниското. Дарвин би бил доволен. Тя също не криеше удоволствието си, когато в стаята си преписваше латинските и английските названия, та после да намери в интернет полските им съответствия.
Отначало Миранда се отнасяше към интернета като към връзка със света. С носталгия по чувството за общност четеше новини за Полша, учеше майчинството, попадна дори на страници "помогни си сам" и "борба за съществуване", направени от такива сезонни работници като нея. Но след известно време разбра, че макар тези информации да бяха взети от живота, вместо да я свързват с някаква неопределена група хора с близка съдба най-малкото заради житейската ситуация, само задълбочават напрежението и чувството за самота, обърканост в това море от възможности. Затова в края на краищата се отказа да сърфира, като се ограничи само със страниците за ботаника и изкуство, които в някакъв смисъл бяха обективни и извън времето. Не я тревожеха, а помагаха да се откъсне. Да забрави.
В обедната почивка всички отиваха в стола. Тя обаче предпочиташе да седне в сянката на чинара, който растеше между остъклената стена на параклиса и вилата на госпожа Армстронг. Това беше старо силно дърво с изрязани листа и дебел ствол, кората му се лющеше на характерните дълги тесни ивици, по-светли на цвят и гладки като велур. Миранда отхапваше от кифлата с половинка банан без масло, защото не можа да свикне със соленото, а друго в местната бакалия нямаше, и си представяше как от един силен порив на вятъра чинарът ще вдигне платно и ще заплава към зелени морета, за да я отнесе към непознати земи. Но когато се събуди от този полусън, си спомни, че и тя, и дървото са яко закотвени – то в мрежата корени, тя в собственото си тяло, на което предстоеше труден период. И че и двамата трябва още да останат тук, поне за известно време.
Никой не е самотен остров.
Във времената на младежки бунт Миранда смяташе, че Джон Дън не е имал предвид нея, Мира Керстен от градчето Гнев, когато е писал тези думи. Някои други също, но по това време тя се интересуваше повече от собствената си екзистенциална ситуация, доминирана от чувството за самота.
– Жалко, че съм едно дете – въздъхна на глас и вдигна театрално поглед към тавана. – Добре й е на Каролина. С брат си се бие, със сестра си си носят роклите, въобще винаги става нещо. А аз какво, само си седя сама в стаята.
– Извинявай, Мирка, но не всичко в живота се нарежда както на нас ни се иска. – Майка й не уточни кой всъщност нарежда живота, стига той да поиска това, разбира се.
– Човек предполага, Господ разполага – заяви баба Халшка и вдигна очи от ръкоделието си, при което се вдигнаха и бръчките на челото й.
– Поне имаш собствена стая – прибави философски дядо Виктор, който във всяко нещо виждаше добрата му страна. – Аз спях с тримата си братя в едно легло. Само през лятото никой не ме блъскаше и не падах на пода, защото предвидливо се пренасях в плевника. Там обаче ме нападаха мухите, а и братята ме плашеха, че ще ми влезе щипалка в ухото и ще ми прегризе тъпанчето.
Само баща й както винаги не взимаше думата. Миранда обичаше неговото мълчание. То изобщо не беше глухо и затворено, а музикално. Със скрита музика, готова да избликне всеки момент. Като в латерната, която Миранда беше видяла веднъж на панаира. Уж плътно затворена кутия, пък като я навие латернаджията, бликва весела мелодия. Баща й също беше пълен с най-различни мелодии. Обикновено си ги подсвиркваше тихо, но ако тя го помолеше, вадеше цигулката и й изнасяше истински концерт.
С времето се досети, а може би просто беше подслушала защо всъщност е останала без братя и сестри и накрая престана да мисли за това. Но чувството й, че е различна от останалия свят, шумен, претъпкан и креслив, не отслабна. Като заспиваше, си представяше разни форми на близост. В прегръдките на любимия. С дете в корема и после на гръдта. Разбира се, любимият беше законен мъж, а детето законородено. Мирка беше възпитавана в католически дух, макар че в семейството само майка й беше католичка, но православният й прадядо беше решил, че католицизмът ще е по-подходящ за дъщерите му, след като ще създават семейства на полска земя. Баща й, евреин атеист, не се намесваше. В неделя и по празниците ходеше с жена си и дъщерята на църква, но само за да помълчи в присъствието на техния Бог, както сам казваше.
Близостта, в която беше възпитана Мирка, естествено се базираше на католическия ред.
– Обществената хармония, братя и сестри, трябва да градим съгласно Божията – гърмеше от амвона отец Неджеля.
Тя помнеше този глас.
– И така, драги мои, няма да познаете истината, преди да сте познали Бога. Докато Бог е затворена истина за вас, няма да намерите пътеката на истинската вяра сред земната тъма. Защото пътят към отварянето е познанието. Не ми ли вярвате? Питам ви тогава: можете ли да построите къща, без да познавате строителното изкуство? Можете ли да измерите разстоянието до звездите без математика? Как тогава ще обикнете Бога без познание? Няма разлика между отношението ви към къщата и звездите и към Бога. Няма, казвам ви. Нужно ви е същото познание и същото постоянство на ръцете и разума ви, същото предано сърце, открита душа и твърдо убеждение в правотата на целта и методите. Да се попитаме другояче: може ли да се вярва без познание? Да, може. Но сам Исус Христос все пак е казал: блажени са тия, които не видяха, а повярваха. И да обикнете истински значи да се потрудите да се приближите до същността на Бог. Как ще познаете себе си, ако не сте познали Бога, скъпи братя и сестри?
Един ден госпожа Уилкинсън я повика.
– Ах, мис Керстен, хубаво е, че дойдохте. Щото аз тука седя и си мисля...

Госпожа Уилкинсън беше едра жена с крушообразна фигура, загрозявана допълнително от обратната захапка, големите зъби и нос. В основното училище наричаха такъв нос гулия, след като подробно бяха обсъдили носа на пазача господин Глински, който беше толкова стар, че сигурно се е бил при Грунвалд

5

. Госпожа Уилкинсън не беше толкова стара, но обгръщаше подчинените си с майчински грижи, което обикновено се изразяваше в предълги монолози.

– ..и измислих нещо, за което реших да поговоря именно с вас. Виждате ли, имаме проблем. Съпругата на един от предишните ни професори, покойния сър Джеймс Оуен Осбърн-младши, философ, изучаваше древността, та вдовицата му, госпожа Мери, особа на възраст, самотна, пък и бездетна, напоследък се чувства все по-зле. Миналата седмица например за втори път забравила да изключи печката. Оставила тенджерата с кашата да ври и тръгнала с нейния Дог или какъв е там, на дълга разходка, а като се върнала и видяла пожарната, се паникьосала. Помислила, че се е изгубила и това не е нейната къща. Та... – На госпожа Уилкинсън следваше да се каже Yes, Ма 'т, съкратено от Мадам, но всички изговаряха това по-скоро като тит от мама. – Виждате ли, мис Керстен, нашите закони не позволяват старите хора да живеят самотни, особено пък след вече два такива инцидента. Трети не може да има. Та ако до края на седмицата не намеря някой да живее постоянно с госпожа Осбърн, тя ще трябва да отиде в дом за стари хора. А това ще я убие, да не говорим, че за нашето учебно заведение ще бъде същински позор. Ние смятаме, че нашите възрастни трябва да имат достоен живот, нали разбирате какво имам предвид. Ще мина на въпроса. Видях, че идвате на работа с колело, нали така? Като имам предвид наближаващото... – и госпожа Уилкинсън хвърли поглед към вече трудния за прикриване корем на Миранда и демонстративно бързо обърна очи към прозореца, сякаш в разкошното лято навън искаше да намери подкрепа за думите си – есенно захлаждане, което тук обикновено е рязко и придружено с вятър и дъжд, няма ли да ви е по-близо вместо от "Чосър Роуд", където май наемате стая при моята добра позната Шърли Браун, да идвате от Уилоу Понд? Вярно, почти извън града е, кажи-речи на село, но все е по-близо до колежа. Промяната няма да ви лиши от работата тук, само ще живеете там. Моля ви да помислите, ако искате идете там, поговорете си. Ето ви адреса за всеки случай. А, щях да забравя: наричаме госпожа Мери Мария на Платон.
Така Миранда заживя у Мери Осбърн в Уилоу Понд. В къща извън града, както бе казала госпожа Уилкинсън, невидима отдалече зад дърветата – липи, кестени, лиственици. Към нея водеше чакълеста алея в шпалир от зеленика, глог и шипка, все бодливи и разчорлени храсти, сякаш непрестанно брулени от вятър.
Къща. В Англия къщите си имат имена. С малка или голяма буква, различно. Кръстени на велики хора, които са живели в тях, като Марлоу и Шекспир, Джейн Остин, Е. М. Форстър или А. А. Милн. Има и с други имена – При ясена, При бряста или Над пропастта. В стил Тюдор или крал Джордж, елизабетински, едуардовски и викториански. Вили, резиденции и къщи. Замъци, крепости и дворци, стари воденици и плевни.
Къщата на Мария на Платон изглеждаше сякаш някой я е сглобил от много кутийки и после покрил с нагънатото одеяло на покрива. Белосана, с оголените нервни влакна на тъмните дъски по стените на двата еркера на първия етаж, симетрично разположени от двете страни на входната врата. Прозорците на този вляво изпълваха предната и страничната стена, а гредите образуваха квадрати; под десния еркер имаше само три високи прозореца отпред, което допълнително подчертаваше вертикалното разположение на гредите.
– Скъпа, ще те настаня горе, в обсерваторията. Как мислиш, идеята добра ли е? – С тези думи Мери Осбърн изведе Миранда навън. Вървеше пред нея. С едната ръка придържаше ресните на огромния си шал, с другата сочеше накъде да се върви, като същевременно все се извръщаше, за да може да говори.
Миранда я наблюдаваше с интерес. Личеше, че някога е била красавица, още беше такава. Дребна и крехка, права като струна. Суха като бобова шушулка. Прошарените й коси, прибрани в хлабав кок на тила, със следи от някогашното пшеничнорусо, бяха гъсти и силни. Тъмните очи под извити вежди в удълженото, леко триъгълно лице излъчваха младежки блясък и бяха живо опровержение на историята, разказана от госпожа Уилкинсън.
Още от първите думи Мери заряза учтивите обръщения и каза на Миранда да направи същото.
– О, dear, каква госпожа Осбърн съм ти аз. Казвай ми Мери, дори... Мария – тя се усмихна, доволна от ефекта, който предизвика полската форма на името й. – Да, да, някога бях Мария от Полша. Преди да се омъжа за Джеймс. Но беше толкова отдавна, че понякога и аз се съмнявам истина ли беше.
Навели глави под ниските клонки на спиреята и жасмина, двете обиколиха къщата по тясна пътечка и скоро се озоваха в градината. За разлика от фасадата й, отзад тя беше прозаична като рисунка в строителен каталог. Най-обикновена. Гладка стена без всякакви орнаменти, еднакви прозорци. Вратата разделена на три, горе с матов прозорец на звездички, долу с изрязан току до прага квадрат, прикрит с парче мушама. Всичко изглеждаше така, сякаш архитектът, изморен от претрупаните форми на представителната фасада, беше решил да успокои не само пространството, но и обитателите на къщата. Единствено шестоъгълната пристройка отляво някак опровергаваше тази теория. Но тя явно беше добавена по-късно, сигурно по желание на обитателите.
– Това е обсерваторията. – Мери спря пред пристройката и почна да рови по джобовете си за ключ. После с досада махна с ръка. – Какъв съм заплес, отворено е. Е, както вече ти казах... – спря, сякаш мислите й бяха някъде другаде, присви очи и машинално дръпна от високостеблената роза някакъв конец, който нави и пъхна в джоба си. – Е да, обсерватория, макар че нито Джеймс, нито аз никога не сме провеждали научни наблюдения, а ако понякога поглеждахме към небето, то беше само за да размишляваме за... как да кажа? За безсмъртието на душата – усмихна се полуиронично, полупечално. – Тук беше кабинетът на Джеймс. Някъде тука трябва да е табелката, която окачваше на бравата, когато се качваше горе: "Забранено за външни хора". Тогава знаех, че работи или че...
И пак не довърши изречението. Погледна към горния ред прозорци на пристройката: имаше на всяка от шестте стени, та помещението горе приличаше на морски фар с панорамен изглед наоколо. По-долу имаше спирала от малки квадратни прозорчета. Зеленясал покрив увенчаваше призмата, досущ като в крепостна кула – дори с ветропоказател.
Миранда слушаше мълчаливо този монолог, малко замаяна от бързината, с която отделните подробности – хем още не всички, хем вече в изобилие – променяха погледа й към видяното.
– Както виждаш, отделният вход ти дава пълна свобода и независимост. Вътре има топла връзка с къщата... – Мери Осбърн се поколеба, сякаш беше решила да смени по средата на изречението хода на мисълта си. – Е, имаше. Но сигурно ще искаш да останеш тук – завърши решително. – Е, какво ще кажеш?



5.


Уилоу Понд, краят на август Миранда: двадесет и първа седмица, средата на бременността. Аварийна ситуация: определено занижена. Самотната бременност все пак е по-лесна за приемане от присъствието (теоретично) на необичан мъж. Първи опити за усядане (признак на стабилизация?). Детето вече е дълго няколко сантиметра и тежи към половин килограм.
Спиралата от малки прозорци осветяваше преддверието и витата стълба, която изпълваше три четвърти от пространството.
В обсерваторията на професор Осбърн имаше много светлина и малко мебели. Легло – тясно, желязно, с орнаментирана табла. Бюро, стол с резбована облегалка във формата на дървесна корона. Кресло и ниска табуретка за краката. Скрин до едната от двете стени без прозорци, но с врата към банята. Това беше единствената врата. Огледало над скрина, окачено доста високо и понаведено напред, с широка позлатена рамка. Пищният й бароков орнамент някак не пасваше на тази почти спартанска уредба. Гардероб нямаше, затова пък широк парапет обикаляше шестте стени, та се получаваше нещо като удобна полица, под която имаше шкафчета, ту отворени, ту затворени, с двойни вратички. И закачалка и стойка за чадъри при края на стълбата. Никакви тъкани освен двата килима, единият от които в ролята на кувертюра.
Миранда се загледа в килимите и забеляза, че и двата изглеждат еднакво: в горната им част стилизирана женска фигура, лицето с черти вместо очи, нос и уста, дълга рокля – триъгълник, широко разперени ръце с клонки с по четири листа и две сплетени змии в краката. По-долу имаше редици също символични двойки животни – котки и кози, крави и овце, гъски, пуяци и кокошки. Картината беше обрамчена с геометрични аканти. Единствената разлика между двата беше в цвета, единият сякаш беше негатив на другия: този на леглото беше в бежово и черно, този на пода – в бяло и кремаво.
Всъщност тя може би нямаше да обърне внимание на това, ако не беше Мери, която влезе първа, вдигна ролетните щори, та се видя покривът на къщата, короните на дърветата и долу градината, и описа широк кръг с ръка.
– Е, какво ще кажеш, с1еаг! Надявам се, че наследничката ' ще бъде доволна – каза и погледна корема на Миранда.
– Мери, откъде знаеш, че е момиче?
Миранда вече беше свикнала всички жени, щом я видят, да се чувстват задължени да определят пола на детето й, и й беше любопитно откъде са толкова сигурни. Направо като баба й Халшка, на която стигаше един поглед, за да отсъди: с такава кожа, скъпа, само момче. Веднага се вижда.
– Чувствам го – усмихна се Мери.
После погледна леглото, постлано с килима с жената в бежово и черно.
– Ох, тази Фиона, пак ги е объркала – тръсна ядосано. И с два припрени замаха извърши смяната. Килимът от леглото отиде на пода, сменен от бялата жена.
Миранда нямаше много багаж. Събра го на колелото, е което се пренесе от "Чосър Роуд" в Уилоу Понд.
– Ама ти наистина не си имала нужда от камион – отбеляза леко учудена Мери. Беше й дала телефона на фирма за преместване. Миранда беше измърморила, че няма да се наложи, но беше взела картичката. – Е това се казва да почнеш отначало. Ех, и аз да можех...
Дрехите се събраха на закачалката; Миранда ги покри с памучна кърпа да не се прашат. И без това денем ходеше с панталони, първо със старите, още от Полша, а когато вече не можеха да се закопчават на корема й дори на ластик, със специални панталони за бременни, купи си два чифта в "Марк атр; Спенсър". Към тях трикотажно потниче и мъжка риза или пуловер. Така й беше най-удобно. Почти не беше ползвала козметиката, която Дора й изпрати; спря да се гримира. И както винаги – никакви бижута, в резултат и от първото поучение на Белявски. "В тази работа, скъпа госпожице, пазим чуждите брошки, затова не носим свои. Професионалната етика го изисква."
Книги имаше три. "Омагьосването на Лили Даун" от Сири Хуствед изобщо не беше омайваща, нито омагьосваща, а натуралистична и на места досадна като филмите на "Догма", само че в по-леко, женско издание. "Друг поглед" пък на Розамунд Пилчър, романче, купено на летището, не ставаше за четене, поне не в настоящата ситуация. От литературната фикция човек очаква да узнае нещо важно за собствения си истински живот, а тази книга разказваше прекалено гладки, красиви и изящни неща, за да бъдат истина, така че беше фикция във фикцията. Третата обаче, "Майчинството: Как да бъдеш съвременна майка", беше вярна от началото до края. Миранда я четеше в моментите, в които изпитваше почти животински страх, най-често за лека нощ. А когато беше прекалено изморена, за да чете, я слагаше под възглавницата си.
Обикна обсерваторията. Скоро направи в нея свои пътечки. Най-напред двадесет и една крачки по витата стълба догоре, където на парапета оставяше якето с качулката, шалчето и раницата. После към банята, за да си измие ръцете, след това край скрина и около леглото наляво към прозореца, първия от шестте, където сядаше удобно на парапета и опираше гръб в стената. От това място пред очите й се откриваше покривът на къщата с равно подстриганата четина на стряхата и пръчките на комините, свечеряващата се градина под короните на дърветата и извън нея, вдясно – поляната и тясната тревиста пътечка към езерцето с плачещите върби – Уилоу Понд.
Така беше добре: почти празното помещение пускаше погледа навън, дори надалече, за да спре той някъде там и да я върне към себе си. За първи път от много месеци Миранда усети, че отново плува по течението, макар и лениво и малко еднообразно, но със свой определен ритъм. Започна да спи по-добре. Започна отново да сънува.
Само че все й беше студено.
Глава трета МЕРИ НА ПЛАТОН / ПРЕПЛИТАНЕ
Бавно, бавно, в процес, който продължава много седмици, листата почват да се шарят: на лозата стават жълти и кафяви или пурпурни, на вишната алени, на дюлята златножълти, а в тъмносиния гъстак на много акации проблясват рано пожълтели овални малки листа като пръснати искрящи звезди. Херман Хесе, "Есенен ден в Тичино"



1.


Уилоу Понд, последните дни на август Миранда: краят на двадесет и втората седмица, равнище на риска: житейски – ниско (прагът на трудностите е преминат по-рано), душевно – неясен. Продължава отсъствието на желание за нови връзки. Краткосрочна прогноза: дъждовно.
Мери Осбърн, по баща Мария Оборницка, вече много години не беше разговаряла със себе си. Когато съпругът й Джеймс Оуен Осбърн-младши, наричан от студентите Платон, понеже започваше и завършваше всяка лекция с думи за достопочтения си предшественик, почина внезапно, прерязвайки нишката на. Живота си по собствена воля, той всъщност уби и двамата. Мери загуби не само желание, но и повод да размишлява за каквото и да е. Мисленето е като разговор, а наяве на практика се води непрестанен вътрешен диалог, двубой между нашето его и суперегото, в различни варианти и въплъщения. То е премерване на силите между различни интереси: на разума и душата, на сърцето и стомаха, на дробовете и главата. На мързела и трудолюбието. На радостта и меланхолията. На любовта.
Душата млъква, защото е загубила целта. Оглеждайки тялото си, изсушено от времето, Мери докосваше пустотата в празната обвивка, както правеше с кълбетата вълнена прежда, когато искаше да провери качеството й. Джеймс беше любовта на живота й, смисълът на всеки неин дъх. Затова, когато той си отиде, тя, все още млада и жива, умря заедно с него. Престана да живее в себе си, пренесе диханието на дробовете и пулсирането на кръвта в къделите, от които тъчеше сцени и картини на стана, разположен в ателието над библиотеката. С изглед към градината, вече есенна като днес. Спря да мисли: колко са красиви тези искрящи слънца на хемерокалисите на фона на сивото облачно небе. Вместо това поглаждаше острите бодливи листа и пухкавите цветове и се питаше как да пресъздаде тази пищност в новия килим. Май ще трябва да използва шафран, само той докарва това наситено жълто.
А ако се налагаше все пак да помисли за нещо, пишеше на Джеймс писма, но не на хартия, защото нямаше на кого да ги изпрати.
"Скъпи Джеймс, от вчера аз и Дог си имаме компания. Сара Уилкинсън, за която напоследък често ти пиша, пак постигна своето. Не искаше да повярва, че на стари години съм станала само по-бавна (да не кажа бавноподвижна) и повече се замислям, всичко друго си ми е наред. Е, няма да споря с нея, не ми се хаби време. Освен това ще ти призная, че след дълго колебание и дори яд, да, яд на Сара, на себе си за прогресиращата ми трудноподвижност, и както винаги на тебе, де... Но както и да е. Та тази млада дама ми направи доста добро впечатление. Полякиня е и освен това очаква дете. Помисли, дете в нашата къща! Малко ме боли, пък и тебе сигурно, но въпреки всичко младост плюс майчинство е равно на топлина. А откакто тебе те няма, в нашата къща е непоносимо студено!"
Мери въздъхна и обърна гръб на прозореца, на есента в градината и облачното небе. Все се надяваше, че този имагинерен диалог с една сянка ще е по-малко болезнен от истинската мълчалива самота. А имаше и още нещо. Но за това не искаше да разговаря с никого, дори с Джеймс.
Отиде на стана.
Хемерокалисът хич не е проста работа. Уж само една дума, всички все така се наричат – хемерокалиси, но поне в нейната градина имаше най-различни. И с плоски червенокафяви отделни листа и буйни черни тичинки, прави като при Мур. И пухкави помпони с почти тръбовидни листа като китайски изрезки от хартия. И златножълти, почти шафранени, малки и плоски като някакви чинелчета, единични или на куполи като балдахини, като чинели и дайрета. Всички на високи стъбла, послушни на вятъра като жива тълпа на трибуна. В Уилоу Понд те растяха на широка поляна покрай цялата ограда – жълти, златни, шафранени, рижави и кафяви – пищна рамка за тревата с розовите храсти и хортензиите, махониите и хвойните, разхвърляни небрежно.
Мери погледна стана. Погали с набръчкана старческа ръка бялата основа. Ленът е непослушен, все ще се измъкне от контрол...
Джеймс се беше изумил, когато тя го помоли да й купи стан.
– Скъпи, това е нещо като арфа. – Самата тя беше позасрамена от идеята си. Усещаше, че подобно занимание е някак чуждо на този дом, пълен с книги и картини, още повече на кръга интелектуалци и учени, в който той се движеше. Но Не искаше да се отказва. Само тези цветни кълбета я свързваха със стария й свят, намаляваха тъгата, приглушаваха чувството за другост.
Но той се беше засмял.
– Е, да се надяваме, че ще бъдеш добра арфистка.
Мери наклони глава, сякаш настройваше инструмента, и пак погали опънатата основа. Какво да изсвири този път? Отдавна им се канеше на хемерокалисите. Да ги хване, да ги подчини, да ги омотае с нишки както паякът мухата. Извади от кошницата зеленикаво кълбо, боядисано в отвара от млада папрат. Закачи края на гвоздея в рамката и захвана тъкането без совалка, като увиваше нишката по няколко пъти около всяка нишка на основата, също както се завиват със слама розите за зимата. Направи първите няколко, стана и замижа.
Така получената дебелина на преплетеното изглеждаше триизмерна, изпъкнала и се появи гъст сноп от стъбла като в градината.
Тя се подпря на облегалката на стола и бръкна в джобовете на капитонираната жилетка. Пръстите на дясната ръка напипаха нещо меко. С годините Мери беше придобила навика неволно да събира различни конци, косми, влакна, всичко, което ставаше за вплитане в килим. Преди няколко дни Миранда я завари как обира космите от четката за коса и вместо да ги изхвърли, ги намотаваше на импровизираното си клъбце.
– Какво правиш?
Мери се усмихна засрамено, хваната на местопрестъплението.
– Събирам нишките на циганското лято – и заразглежда югъбцето малко предизвикателно, сякаш да провери добре ли е намотано.
Миранда се наведе да го разгледа и тя. Кой знае дали беше разбрала, че там имаше не само прежда, ленена, вълнена и памучна, но и котешки косми, дори косми от нейната руса коса.
– Циганско лято ли? Но това е най-обикновена паяжина.
– Всяка нишка, която става за измъкване, един ден може да послужи за заплитане. И всеки косъм...
– Косъм?
– Той също е нишка. Мъдра. Там са записани датите на раждането и смъртта, генетичният код на притежателя, съдбата му – добра, зла.
– Съдбата?
– Ами да. Само сложи косъма под микроскоп и ще видиш кой кой е и как е. Хилава овца, гледана млада жена, сита котка.
Котката се казваше Куче. The Dog.
– А куче има ли? – Миранда беше огледала градината за признаци на кучешко присъствие. Колиба. Или оглозгани кокали.
– Dear, не разбирам какво имаш предвид – беше се усмихнала Мери и беше ясно, че разбира прекрасно, само се заяжда.
Миранда бързо разбра, че Мери не може да говори ясно и направо, че е потънала в сентенции като в цветните отвари от билки, цветя и листа, в които цели часове вареше преждите за килимите си. Обладана от метафори, както се беше изразила при първия им разговор.
– Моля те, не ги слушай тези от социални грижи. Те нищо не разбират. Ние винаги сме живели така, обладани от буйство на метафори. А те веднага, че било алцхаймер. По-скоро бих помислила за сократ или платон... – и се беше замислила, вгледана в себе си, та сигурно затова не беше продължила да преде нишката.
Изобщо мисълта и производните й бяха излезли на преден план още от самото начало на живота в Уилоу Понд.
– Трябва ли ти време да помислиш, Миранда?
– Вече си помислих. Съгласна съм.
Миранда предпочете да не предизвиква съдбата с много мислене. Къщата беше стара и красива, градината стара, буйна и тайнствена. А Мери? Мери Осбърн беше стара и може би не с всичкия си, но в тия нейни вълни и кашмири, както ги носеше една върху друга може би не само от старческа зиморничавост, но и по творческоестетически причини, имаше нещо, по което Миранда инстинктивно тъгуваше, без да може временно да го назове. Приличаше на спокойно дрейфаща лодка в тихо езеро. В нея се усещаше странна сънна замисленост. Няма като сянка. Изобщо целият Уилоу Понд беше като дрейфаща лодка – далеч от хората и света, извън времето.
Миранда се уплаши, че ако отложи решението си за следващия ден, Мери ще се захване с нещо друго и напълно ще забрави за нея.
– Кога ще можеш да се настаниш?
– Веднага, ако мислиш, че това...
– Да, така мисля.
– Мери, госпожа Уилкинсън спомена, че тогава си била... Че ходиш на разходка с куче.
Макар че Миранда живееше вече седмица в Уилоу Понд, не беше забелязала никакъв домашен любимец. Съдините с храна и вода на пода в кухнята до вратата се пълнеха и изпразваха редовно, но това още не беше доказателство. Самата Мери можеше да прави това от хигиенична гледна точка.
Миранда погледна вратата на кухнята, в която над пода имаше отвор, закрит с парче мушама.
– Голямо ли е кучето?
– Котката. – Мери се усмихна така, както само хората, обичащи котки, могат да го правят. – Джеймс и аз кръстихме Дог нашия пръв котарак, защото от малък обичаше да ходи с нас на разходка направо като куче, близо, а не по свои си пътеки, както му е ред. И така си остана. Сегашният трябва да е петнайсето поколение, дори шестнайсето, и то не от едно котило. Кучета не обичам.
– Защо?
– Така. Не съм им враг, dear, нищо такова. Но много бързо тичат и много силно лаят като за мене. Нашият Дог е тих и дискретен. Ленив като мене. Мислещ, макар и не съвсем расов. Мелез – също като мене.
Миранда си каза пак, че макар времето да беше пожалило Мери – беше почти на осемдесет, – по нейното лице не личеше, че хората имат основание да се страхуват от старостта, толкова красиво и изискано беше остаряла тя. Но всъщност Мери беше пожалила времето: не му се гневеше, че отминава.
– Да, да – загледа се тя в масления портрет над камината. Представяше слаб мъж в зряла възраст, с харизматичен поглед, втренчен в някаква много важна точка зад канапето над главите на двете. – Май точно това беше привлякло Джеймс. Че съм светла като сноп пшеница на полето, както казваше. И още, че мога да паля звезди с очите си. И всичко заради моята полуславянска другост.
– Защо полу?
– Да. Светла съм като майка, но очите са от баща ми арменеца. Достатъчно, за да стана предмет за дискусиите на философите от колежа, живо доказателство за двойствеността на битието. Дори на мен ми хареса тази двойственост. Светлата и тъмната страна на Мери. Две луни. Мери върху Мария, Осбърн звучи като моминската ми фамилия и любимите Оборнички в Подляше. Но това е съвсем друга история...
Миранда обичаше да слуша тези разкази, още повече защото в Уилоу Понд нямаше телевизор. Не беше виждала и магнетофон. Радиото на перваза в кухнята беше старо и не работеше, а пианото в библиотеката безподобно разстроено.
Мери се изправи и внимателно оправи косата над челото си.

– За какво говорехме? За котарака? Не ли? А, вярно, за нас. Е, и за двама ни това беше истинска coup de foudre

6

. Джеймс се оказа, хм, далеч не толкова сдържан като за англичанин, ако разбираш какво имам предвид, ту dear. – Мери се усмихна при спомена за мъжа от портрета, който беше поразил живота й като гръм от ясно небе. Когато се усмихваше, цялото й лице се променяше. Бузите се закръгляха, очите под гъстите вежди светваха, а бръчките си променяха положението досущ изолинии върху физическа карта на пустиня, почетена с живителен дъжд. – В тази страна сдържаността често е само привидна. А в привидното не бива да се вярва, скъпа. Не всеки дъжд...

Да, дъжд. Този валеше вече трети ден.
Мери живееше в естествения свят на природните звуци и собственото си мълчание, което след опознаване се оказваше бавна подземна река, тръгнала обикновено обратно на часовниковата стрелка. А може би просто извън него. От тази река Мери требваше капки спомени, сякаш избираше костюми в театрална гардеробиерна, без да я е грижа за хронологията. По-важна беше цветовата гама на роклята, шапката, шала. Мислите, жестовете, преживяванията. Благодарение на тях Мери ставаше живописна почти като метафорите си, на които градеше почти всяко изречение.
– Границите на времето не са важни, не си струват хабенето на живота и силите за борба за тях. Какво ще стане, ако сутринта ми се прииска да пия вечерното какао, следобед ще ми се приядат сутрешните пържени яйца, а утре най-сетне ще ми просветне какво е имал предвид Джеймс преди петдесет години? Отдавна съм се отказала от такива повърхностни правила. Те са дело на безразсъдни политици и безсърдечни генерали, защото са имали бездушни учители. Заради тях имаме тъжна държава и Платон сигурно се обръща в гроба си. И двамата с Джеймс се обръщат впрочем, всеки в своя. Е, днес няма да дочакаме Дог от есенния му лов. Време е за следобедния чай. – Мери намигна на Миранда. – Ще пиеш ли кафе?



2.


Кеймбридж, "Фицуилям Колидж" – Уилоу Понд, началото на септември Миранда: двадесет и трета седмица. Пътят от къщи до работата, изминаван с колело, става все по-дълъг и тежък въпреки обективно постоянната му дължина. Момиченцето е много буйно; често хълца.
Интересно, ще се сети ли някой някога за това? Че с премрежени очи светът се вижда различен? Като сянка на самия себе си. Влиза в тялото ни като поток отразена светлина, снопове мигове от действителността. Или от измисления свят, който само ни се привижда.
Интересно, дали за моите сиви клетки троянският кон е бил по-важен от детското конче от чичо Томаш и леля Оля? – мислеше Миранда и натискаше ритмично ту левия, ту десния педал. – И двата само прелетяха през живота ми. Два метеора, днес еднакво недействителни.
Този въпрос никак не беше глупав. Точно обратното, беше важен, особено сега, когато Момиченцето си взимаше от нея каквото поиска, за да гради себе си.
Е? Детското конче или Троянската война? Интересно...
Отивайки с велосипеда на работа, Миранда понякога примижаваше, за да стесни полезрението си до това пред предното колело. Днес също не искаше да вижда подробности: нито яркобелите облаци, хукнали по небето, нито есенящите по клоните листа, преди да се върнат на земята. Не искаше да вижда сивкавия чакъл, черния асфалт, гладкия паваж, за да не разравят носталгията й. Пътищата са си пътища. Като крайпътните храсти и банкети. Останалото – светлината на уличните лампи, формата на черковната камбанария, дори часът върху градския часовник зависеха от географската ширина и езиковата версия на историята за троянския кон.
За първо причастие Мирка бе получила от баща си "Илиада" и компас в кожен калъф.
Каролина не беше скрила удивлението си.
– Това пък защо? За първото причастие? Аз получих часовник.
Критицизмът на въпроса бе подложил приятелството между двете на сериозно изпитание. Защото Мирка вярваше безусловно в мъдростта на своите родители, като Мойсей в Бога.
– Там е морето – беше казал баща й, сочейки на север.
После тя винаги мислеше, че ако беше тръгнала натам, на север, все някой ден щеше да стигне морето. Много искаше да чуе шума на вълните. Още повече – да тръгне по света. Отвъд морето.
При баба й Халшка светът идваше по пътя. Поне така казваше.
– Нашата уличка в Чурилув минаваше между плетовете. Беше песъчлива и неравна, също като в песента, дето я пеехме вечер с момичетата. През лятото всяка крачка вдигаше облак прах, наесен потъваше в кал, която пък замръзваше през зимата и така изтрайваше до пролетните вади. Толкова обичах да я слушам тая наша уличка, Мирка! Цяла река от шумове течеше по нея. На съмване ни будеха звънците на кравите, денем се чуваше песента на жътварите, коне цвилеха. Надвечер идваше умората, и при хората, и при добичетата, сънено подрънкваха и мучаха на връщане от паша. По нея вятър фучеше на воля, виелицата вдигаше и въртеше снега, блъскаше по прозорците ни, хвърляше се върху черквата. Но това не беше всичко, о не. Вярно, по-рядко, но все пак се чуваше и звънецът от колелото на пощальона, я депеша носеше, я повиквателна за момчетата. Даа, по нашата чурилувска уличка целият свят ни идваше. Отдалече го чувахме.
Пътят от Уилоу Понд до колежа не беше дълъг. Отнемаше на Миранда четвърт час и вървеше точно от изток на запад. Миранда въртеше бавно и равномерно педалите и оставяше мислите си сами да си избират път и тема. Веднъж това беше баба й Халшка и къщата й в глухата провинция някъде на изток от Вилно, близо до границата между Литва и Белорусия, откъдето войната беше напъдила най-напред мъжа й Виктор, а после и нея с две деца и където не им беше писано да се върнат. Друг път – компасът, който Миранда отдавна беше забравила и дори не знаеше дали е в чекмеджето на бюрото в старата й стая или майка й го е дала някому. Днес мислеше за морето. Че тук, на острова, хората имат късмет, защото и без компас винаги рано или късно ще стигнат до брега и ще чуят шума на вълните.
Следобед вече нямаше нужда да се ходи далеч в търсене на вода. Валеше като из ведро.
Докарах морето тука – мислеше си тя, докато се връщаше от работа под проливния дъжд, който яростно нахлуваше във всяка пролука. С жълтата си мушама до под коленете и качулка ниско на очите, Миранда усещаше шума, плющенето и струите буквално, физически, свивайки се под камшиците им. Дъждът беше вече студен, съвсем есенен, но тя беше загрята от карането и не трепереше. Наведена ниско над кормилото, се мъчеше все пак да гледа напред, макар да не виждаше кой знае колко през струите и мрака, който вече се сгъстяваше. Светът беше загубил познатата си подредба на водоравно и отвесно. Земята и небето ги нямаше, пътят не слушаше колелото, дърветата и къщите сякаш плуваха изкоренени, ту показвайки се, ту изчезвайки в странната безформена пустота.
Зави й се свят. Спря и стъпи на земята, дишаше тежко. И видя някъде отпред вдясно да примигва лампа – над входа на пъба "Под бялата корона". Миранда въздъхна с облекчение. Значи беше минала половината път.
Вътре цареше полумрак, допълнително сгъстен от цигарения дим и парата от мокрите мушами. Тя смъкна пелерината, окачи я при вратата и влезе в салона, оправяйки косата си. За миг въздухът замря, гълчавата стихна. Всички глави се извърнаха към нея, всички очи я измериха от главата до петите. Това трая наистина миг, точно толкова, колкото е нужно постоянните посетители на всеки пъб на острова да преценят новодошлия.
Миранда се огледа колебливо, смутено. До този момент не беше влизала в пъба, за нея той беше само нещо като пътен знак. Седна на една маса в ъгъла до прозореца, далече от бара. Наблизо, до вратата към кухнята, гореше огън в голяма камина. Хората около нея се грееха, пиеха бира, бъбреха. Личеше, че всички се познават.
Миранда почака доста, защото келнерката разменяше с всеки по някоя дума, докато стигне до нея.
– Чай, моля, горещ – потрепери чак сега неволно от студ. – Кана, ако може.
– И сконили? Със заквасена сметана или с бита, имаме и домашен конфитюр от малини. А може би наденичка на скара? – На момичето му се бъбреше с непознатата.
Миранда усети, че е гладна. Хапваше й се нещо сладко.
– Наденичка не. Но скони ще взема, с малина и заквасена сметана, моля.
След училище винаги влетяваше вкъщи с вик: гладна съм! Хвърляше чантата в ъгъла и без да си мие ръцете и глуха за напомнянията, тичаше направо в кухнята, където веднага грабваше прясна кифла, която баба й купуваше сутрин в пекарната на площада. Уф! Трескаво разполовяваше кифлата, бъркаше с ножа в сметаната и мажеше дебело половинките. Следваше заравянето на ножа със сметана по него в захарницата и въртенето там, та захарта хубаво да се натрупа, пренасяше я върху половинките, залепваше ги, докато захарта заскърца. Облизваше ножа и изчезваше.
– Мирка, Мирка, спри се – викаше след нея баба Халшка. – Хапни супа или картофки с мас.
Но Мирка нямаше време. Все бързаше. На двора, при Каролина, приятелчетата, в черквата на репетиция на хора, в природонаучния кръжок. – После, бабо, после!
– Вие май не сте тукашна? За пръв път ли идвате по тези места?
Миранда трепна, чуждият език я извади от спомените. До масата беше застанал дребен човек с голямо шкембе и също толкова голяма халба бира. Беше сух и плещест, каквито биват хората на село. Ореол прошарени коси обгръщаше лъскаворозовото плешиво теме. Леко полюлявайки се в гумените си ботуши, сякаш в лодка, той я гледаше с нескривано любопитство и подсвиркваше през редките си предни зъби. Съседните разговори пак утихнаха, всички бяха любопитни.
– Да, съвсем нова съм – отвърна Миранда. За момент се поколеба дали не трябва да каже нещо повече, нещо от рода на: казвам се, пристигнах от Полша, живея наблизо. Но старото време на изкуствено радушие беше отминало безвъзвратно, а ново още не беше дошло. Издържа погледа на мъжа мълчаливо.
– Отдалече ли сте?
– Да – усмихна се тя против волята си.
Зависи как го мериш, си каза. По километри може и да не е толкова, Нова Зеландия е по-далече. Но в светлинни мили има доста път.
– От много далече – натърти.
Старецът не се смути от явната неохота в отговора, беше от много разговорливите местни жители, не много често срещани впрочем. Може би щеше да продължи с въпросите, ако не беше приближила една жена, като него яка и румена.
– Остави госпожицата, Самюъл. Виждаш, че е дошла да се стопли, не да бистри с тебе географията – и се обърна към Миранда: – Извинете мъжа ми, госпожице Миранда. Казах му, че у Мери Осбърн се е настанила нейна сънародничка. Ама когато аз му кажа нещо, или не вярва, или не слуша, най-често и двете. – Явно жената беше бъбрива като съпруга си, с тази разлика, че не й се налагаше да пита, явно знаеше всичко. Госпожице Миранда...
– Но откъде...?
– Откъде знам за вас ли? Че как да не знам, нали вече почти половин век чистя у госпожа Осбърн. Познавам я по-дълго от тогова тук, от мъжа ми. Още бях мома, когато почнах да ходя у тях. Защо не сме се срещнали там още ли? Ясно защо, аз ходя там денем, докато вие сте на работа. А Мери едва ли ви е говорила за нас, то няма защо. Ние сме Хикс, Самюъл и Фиона Хикс. Хайде, господинчо – госпожа Хикс хвана мъжа си за лакътя и го задърпа към бара. – да оставим госпожица Миранда да хапне и да си изпие чая на спокойствие, а после ще я закараме в Уилоу Понд – и намигна на Миранда. – Не е далече, ама в тоя порой... едва ли ще спре скоро. Не се безпокойте, ще качим колелото отзад в пикапа.
След като се прибра, Миранда веднага се качи в стаята си. Трябваше час по-скоро да се преоблече: въпреки че беше прекарала цял час в пъба, трепереше от студ. Чак когато се пооправи и си изсуши косата, й стана по-добре. По-топло.
– Мери! – извика.
В къщата беше тихо, само часовникът на камината в салона кълвеше неподвижния въздух с тиктакането си. Мери я нямаше нито там, нито в кухнята. На стълбите към полуетажа беше тъмно.
В този дъжд и по това време нямаше как да е в градината!
– Мери! – Миранда почувства тревога. Откакто беше напуснала Полша, не обичаше изненадите, боеше се от несигурността и всички отклонения от рутината тутакси я паникьосваха.
Дори това уж нормално отсъствие.
Тя обиколи пак партера. В кухнята видя на пода следи от мокри котешки лапи, а във въздуха се носеше едва доловим мирис на мокра козина. В салона хвърли поглед към портрета на професор Осбърн над камината. И от него се боеше.
Запали лампата в хола.
– Тук съм, dear– чу се глас някъде от етажа, приглушен от разстоянието.
– О! Къде си? – Миранда почти изтича по трите стъпала на подиума зад библиотеката, откъдето по тясна стълба се отиваше в ателието на Мери.
По средата спря и вирна глава.
– Там ли си? – извика към тавана.
– Да, скъпа.
Но в ателието не светеше.
– Къде? – Миранда спря объркана на прага. Пред широкия тъмен прозорец станът от ясеново дърво приличаше на някакво призрачно скеле.
Изведнъж трепна. В коридорчето зад гърба й светна лампа. Тя се обърна навреме, за да види Мери да излиза с кошничка иззад двукрилия гардероб, за който Миранда беше смятала, че плътно закрива сляпата стена.
– Здравей, Миранда. Суха ли си?
– Горе-долу, и то благодарение на семейство Хиксови, които ме спасиха от този порой – засмя се Миранда. – Ти как си? Работи ли днес?
– Не, чудех се... – Мери мина покрай нея, влезе в ателието и светна лампата. После остави кошничката на пода до стената, отиде до прозореца и дръпна пердетата.
Седна гърбом към стана. Кросната стояха празни, основа нямаше. Приличат на човек без жили, рече си Миранда, на която асоциации с човешко тяло напоследък й идваха по-често отпреди.
На пода пред тях лежеше току що сваленият от стана килим с двойно завързани на кръст ресни – поле хемерокалиси. Зелените стройни стъбла с почти водоравни плоски листа, увенчани с ръждивозлатни корони, правеха впечатление като да са едно огромно цвете. Само черните пирамиди на тичинките, щръкнали към вълненото небе, показваха, че цветята всъщност са много и всяко от тях е отделен завършен микрокосмос.
Миранда погледна обезпокоена Мери. Нещо не беше както трябва.
– За какво си се чудила?
– И аз не знам...
Искрата. Ето какво беше, на Мери й липсваше обичайната искра. Винаги я носеше в себе си. Благодарение на нея старостта, онази от учебниците, на биологично равнище, когато тялото отслабва и изнемощява, а всички физиологични и психически функции постепенно замират, сякаш нямаше достъп до нея. Досега с всеки свой жест и поглед Мери опровергаваше определението за "стара". Не беше съзнателно, просто животът беше по-важен за нея. Животът и килимите й.
До днес.
– Случило ли се е нещо? – попита внимателно Миранда.
– He, dear, нищо. Сигурно е заради... смъртта. Днес забелязах първите признаци.
Миранда се уплаши не на шега.
– Смъртта ли? Каква смърт? Чия смърт?
Мери смръщи вежди, изведнъж сърдита на себе си по някаква причина. Махна припряно с ръка.
– А, няма значение. Ничия, само... Просто днес най-сетне разбрах какво е...
– Кое? – Миранда не се остави да я заблуди.
– Смъртта. Не е така, както пишат в книгите. Според мене първо умира волята, после животът, чак тогава всичко останало – подръпна увисналата си брадичка. – Биологията няма нищо общо, всичко зависи от нас. И животът, и смъртта. Но го разбираме чак когато остареем. И още...
Миранда не беше мръднала от прага, развълнувана. И уплашена. Беше по-лошо, отколкото предположи.
– И още?
– Колко загубихме. Колко загубих аз. Колко неща изпуснах. От страх. Или защото един ден реших да прекъсна живота и само да чакам. Старите хора са опасни, защото бъдещето не ги интересува. Единствената надежда е в това – погали с поглед цветята на пода, слънчевозлатно пламтящи в есенната градина, – което е в нас и същевременно извън нас.
Миранда мълчеше. Чувстваше, че Мери не говори на нея, че тези думи не са предназначени за нея. Есен, старост. Самотен път за отвъдното. Зима.
Импулсивно сложи ръка на корема си.
Мери забеляза този жест. Стана, прекоси енергично стаята и седна на стана. В очите й се мярна сянката на онази искра. Просветна въпреки всичко.
– Е, стига за това. Защо да говорим, като няма какво да кажем. Ела, помогни ми да опъна основата. После ще пием чай.
Пиха чай и разговаряха добродушно за есента. Че е особено навъсена и дъждовна. И за червения цвят. Че топли, затова в най-скоро време трябва да сменят колористиката и да почнат да се обличат в бургундско червено, което обгръща като пламък. Да пият чай "Ройбос" с канела, настойка от малина, шипка и офика. Хибискус? Не, това е кармин, не топли.
Мери все още се гневеше на себе си. Не искаше да тревожи Миранда. Младите майки трябва да бъдат пазени. Но денят не беше от най-радостните. Как да празнуваш юбилей на някой, който е мъртъв вече почти половин век. Няма на кого да пожелаеш всичко най-хубаво, няма кой да духне свещичките на тортата. Всичко, което можеше да направи, беше да хвърли късчетата от това писмо към четирите посоки на света. Към четирите вятъра.
Тя беше мълчала цяла сутрин, поразена с нова сила от въпроса, който толкова отдавна я вълнуваше: какво правя още тук? По пладне седна на бюрото в библиотеката и написа на Джеймс писмо.
Този път истинско, на хартия.
"Скъпи Платоне, след толкова години живот без теб най-сетне разбрах, че любовта не е нищо повече от омраза наопаки. Същата интензивност, същата остра болка в бумтящото сърце. Страст, граничеща с лудост, когато една и съща мисъл маниакално се върти около едно и също нещо. Любов и омраза. Ези и тура. И двете, изглежда, рушат и изгарят, само цветът на пепелта е различен. Друга разлика няма.
След смъртта ти се съвзех от отчаянието благодарение на омразата към любовта. Да, добре разбра. Обърнах гнева си не срещу тебе, мой скъпи, а срещу чувството, с което ме беше дарил, за да ми го отнемеш после веднъж завинаги, оставяйки ме потънала в ада на скръбта. Думата "завинаги" има сянка – "никога". За твоя подарък – болката, завинаги ти дарявам моето вечно "никога". Никога няма да ти простя, Платоне.
Проклета памет. Все не мога да забравя докосването на ръцете ти. Споменът за нежната им топлина през годините ме подсещаше за твоя портрет от детството, дето чичо ти У олтър те е рисувал. Колко пъти съм се питала можеше ли да знае това невинно момче, легнало на горещия пясък, че един ден ще извърши най-голямото престъпление: ще се откаже от любовта. Не можех да гледам тази картина и тази невинност ме убиваше. Затова реших да го дам в музей.
Все пак не се притеснявай за мене. Оправям се, даже съвсем добре. Всяка стратегия е добра, стига да води до преживяване. Но скоро ще почна да се приготвям, мисля, че времето ми идва. Скоро вместо "сбогом" ще мога да ти напиша "здравей"."
Прочете внимателно цялото писмо от начало до край. Поправи няколко букви, добави няколко запетаи. След кратко колебание задраска "ще се откаже от любовта" и написа "ще убие любовта". После скъса листа. Събра късчетата, стисна ги и ги пъхна в джоба на вълнения си жакет.
В градината поспря, сякаш се чудеше накъде да тръгне. Вниманието й привлече беседката, цялата в пълзящи рози. Това беше голямата й страст. Розите. Пълзящи, с малки цветове, на китки. С високи стъбла, щамбови, както ги наричаха. Разклонени, с подвити кадифени листца. И храстовидните, тс обсипани с малки розички, цели балдахини през лятото. Взе секатора и се зае с последното есенно подрязване. Накрая се насъбра и все още големичък букет. Сложи отрязаните рози в плоска кошница.
Като бръкна в джоба на жакета, усети късчетата хартия от писмото. Почна машинално да ги обръща между пръстите си. Розите също трябваше да намрази. Бяха част от общата история на двамата. Жалко, че ги пропусна в писмото. Нали Платон не знае...
Мери прекоси бавно тревната площ, мина покрай будлеята и жасмина и разтвори клоните на черния бъз при оградата. Отвори вратичката към поляната.
Глава четвърта КОЛИН ГРЕГЪРИ / ПОТОКЪТ
Сократ: ...А ние пък трябва да докажем противоположното, че подобна лудост се дава от боговете за най-голяма сполука на човека.
Това доказателство няма да бъде убедително за красноречивите, но мъдрите хора ще му повярват. Та най-напред е нужно да вникнем в истината за природата на душата – божествена и човешка, да видим нейните състояния и дела. Платон, "Федър"



1.


Кеймбридж, "Фицуилям Колидж"– Уилоу Понд – "Пембертън Теръс", средата на септември Миранда: двадесет и четвърта седмица, чувство за относителна стабилизация, контакти с хора: седем души – Момиченцето, Мери Осбърн, рядко семейство Хикс и госпожа Уилкинсън, периодично семейна лекарка (в случай че се наложи влизане в болница), майка й (по телефона). Нов познат: Колин Грегъри.
Първия път Мери беше оставила списъка с покупките в хладилника по погрешка. После го правеше съзнателно, за да имат контактите им постоянни маркери, както казваше. Човек трябва да се държи за нещо, дори да съборят стълбата под краката му. Според Мери постоянната температура в хладилника даваше гаранция за такова постоянство.
– Не се притеснявай, dear. Една малка разсеяност не е непременно веднага господин Алцхаймер. Исках да прибера млякото, а списъка да сложа на масата, но смених ръцете. Случва се и в най-добрите семейства.
Една вечер надникна в кухнята.
Миранда стоеше до печката – старомодна желязна, каквито сигурно само в Англия има – и пиеше швейцарски течен шоколад преди сън.
– Знаеш ли, мисля си... – Мери винаги започваше така – би ли могла утре на връщане от работа да си поудължиш пътя и да идеш до центъра за някои покупки, пък и да се отбиеш при един познат? Имам да му казвам нещо. Колин Грегъри, живее... ето, записала съм ти адреса му. Чакай, къде го сложих... – Тя погледна малко несигурно Миранда, сякаш срамувайки се от забравянето, желаейки да избегне подозренията за склероза, но тутакси се изсмя и продължи безгрижно: – Е, нищо. Ще потърся, преди да си легна, и ще ти оставя листа на обичайното място.
Сега и двете са засмяха.
– Ама ако е нещо спешно, не е ли по-добре да му се обадиш на този Колинкакбешетам? Аз ще стигна при него чак към шест надвечер.
В къщата имаше три телефона: в кухнята, в антрето и в ателието на Мери, но Миранда беше забелязала, че тя не само не ги използва, ами и не вдига, когато някой звъни.
– Да му се обадя, казваш? Теоретично да, защо не, както и на мен. Само че аз никога не чувам тия телефони, а Колин... – Мери я погледна, сякаш обмисляше дали да й каже още нещо, но се отказа.
Когато на следващия ден надвечер Миранда стигна до адреса на "Пембертън Теръс", малка улица между института "Робърт Скот" и Ботаническата градина, разбра колко глупаво и нетактично е било предложението й. На Колин Грегъри можеше да се телефонира. Теоретично. Но тогава той трябваше да вдигне слушалката, значи да принуди тялото да стане от стола, краката да направят няколко крачки, ръката да се изправи и пръстите да стиснат слушалката, та по някакво чудо да я вдигнат и да я задържат до ухото. Защото Колин се беше оказал инвалид. Целият изкривен от прогресивна мускулна дистрофия, болестта на Кугелберг-Веландер. Самият Колин я наричаше "тихият убиец", макар че в неговата уста това звучеше като "вярна любима".
Къщата на "Пембертън Теръс" беше красива като ориенталските килими, които се предлагаха в магазина на партера. Тясна и миниатюрна, с пълна с килими и тъкани от Близкия и Далечния изток витрина, първият й етаж беше еркерен, който може би даваше повече светлина, но не и повече пространство. Типична английска къща. Малка, тясна, през зимата сигурно зле отоплявана, каза си Миранда без капка критичност. Вертикалните греди на етажа бяха боядисани в мътносиньо, цвят явно измислен от някой английски художник, който е гледал небето и се е питал къде ли, по дяволите, се е дянал истинският лазур от книжките.
Него ден небето беше изключително лазурно. Както когато бяха отишли с дядо Виктор на разходка на високия бряг над Висла, откъдето се виждаше градът със замъка на кръстоносците и църквата "Свети Николай". Мирка все източваше напред и късаше киселец и вратига, пожълтели от първата есенна слана.
– Дядо? Учителят по физика ни каза днес, че няма небе, само въздух.
– Така ли?
Мирка спря, защото не усети в гласа на дядо си очакваното възмущение. По-скоро леко учудване, може би размисъл.
– Въздух няма, защото не се вижда – заяви Мирка, горда, че мисли самостоятелно, и реши да развие мисълта на учителя. – А небе има ли?
– Хм, виждал съм вече неведнъж ад на земята. Защо да няма тогава там небе – посочи дядо й нагоре. – Колкото до въздуха, виж колко е лазурен днес. Не е прозрачен, нали? Това е малко като нулата. Малката е като колелце, можеш да я забравиш. Но голямата не можеш да подминеш, отдалече се вижда.
– Като плешивината ти ли, дядо?
На Миранда й се зави свят. За миг й се стори, че бялосинята къща на "Пембертън Теръс" се издига нагоре, аха да отлети. Тя смръщи вежди и се опита да прочете фирмената табела, която се полюшваше на красив прът над вратата: "Божествени килими от Близкия и Далечния изток. Антики. Поправки". Наистина един поглед стигаше, за да се убеди човек в божествената красота на килимите: със сложни орнаменти, пухкави, с наситени цветове. Вниманието на Миранда бе привлечено от сянка във витрината. Тя се помести. Сянката беше с брада и червен тюрбан.
Смутена от неочакваното откритие на нечие присъствие, тя бутна вратата и се озова в приказка от хиляда и една нощ. Кожата на индиеца, който я посрещна, беше с цвета на натурален шоколад. Явно затова не го беше видяла от улицата. Той я погледна любопитно и се поклони с типично източно раболепие.
– С какво мога да ви помогна?
По-скоро с "кого", помисли развеселена Миранда.
– Имаме богата гама килими от най-отдалечените кътчета на Изтока: турски, персийски, индийски, китайски, дори японски – започна той заучено, но напевно, сякаш изпълняваше ария. – Имате ли някакви предпочитания? Ако се налага, скъпа госпожо, можем да поправим килим, който вече имате вкъщи.
Скъпата госпожа нямаше предпочитания, защото не притежаваше килим.
– Дали господин Колин...?
Индиецът я погледна с очите си на кошута.
– А, майстор Колин... Да, тук е както винаги – и посочи стълбите, прикрити зад окачен на тавана килим, върху който Адам и Ева заедно придържаха клоните на райското дърво, отрупано със забранения плод. Жестът им сякаш казваше: задължително трябва да се оберат.
Майстор Колин? Господарят му?
Също като в "Тайната градина", каза си Миранда заинтригувана. Комплект с малката Мери. А този шоколадов индиец сигурно е верният слуга и опекун. Човек за специални поръчки. Интересно, винаги ли говори толкова цветисто?
– За кого да предам?
– Рахул? – чу се отгоре мъжки глас в леко музикално стакато. Странно младежки, почти момчешки. – Всичко чух, да знаеш. Кого ми пращаш този път?
От това първо посещение Миранда не запомни много. Колорита на деня. Настроението. Оригиналността на този миниатюрен свят, толкова явно откъснат от действителността, че приличаше на дрейфащ сал. На летящо килимче. На остров.
Обикновено въпросът, по който Миранда отиваше при непознат в онова свое кратко и почти приключенско професионално време, й служеше за удобен щит. Отвръщаше вниманието от личността на пратеника. Позволяваше й да се скрие и даваше време за подреждане на пионките, за подготовка на стратегията за атака и пътя за евентуално отстъпление. Този път един-единствен поглед на младия мъж в инвалидна количка, който се появи горе до парапета, беше достатъчен да избие щита от ръката й. Такива хора знаят всичко за нас. Зърно ли носим или само плява. Какво искаме да скрием, какво знаем и можем и какво не ни се удава. В какво вярваме и защо.
Беше слаб, с прави и доста дълги тъмни коси, много светли сини очи и хлътнали бузи, които допълнително подчертаваха високото изпъкнало и леко оплешивяващо чело. Спокоен. Свикнал със себе си, с болестта си, с реакцията на околните. Както сега, когато Миранда, видяла го, спря на последното стъпало, без да знае какво да каже.
Колин Грегъри охотно й помогна:
– Мери е забравила да ви предупреди – по-скоро констатира, отколкото да запита. – Прогресираща мускулна дистрофия, открита още в детството. Генетично увредена пета хромозома. И останалото ли е забравила да ви предаде?
– О не, dear, изобщо не бях забравила, нищо подобно – каза Мери същата вечер. – Само че... – и махна с ръка като с крило, докато с другата придържаше големия си мохеров шал в цвят на отлежала малиновка или пък на отлежало бургундско. – Това няма значение. Тоест не, за самия Колин положително има, особено откогато започна да му трябва инвалидна количка и все по-рядко слиза долу. Именно затова трябваше да наеме Рахул Пури, за да не затвори магазина. Но както сама си забелязала, умът му функционира безупречно, както моят впрочем.
– Как сте се запознали, след като... – Миранда търсеше някаква пресечна точка за пътищата на тези двама души.
– Покрай килимите, разбира се. Заради Дог. Трябваше да се поправи. Килимът, не Дог, неговите навици вече са непоправими.



2.


Традицията и рутината са си чиста повторяемост. На дати, на действия, на случки.
Колко бързо става това, мислеше Миранда, пътувайки след работа към Колин с кошницата покупки отзад на велосипеда. Сигурно в това се състои разликата между историята и ритуала. Или помним събитията едно по едно, по реда им и по съставните им части. Или нещо все се повтаря, сякаш си стои на едно място, поне на нас така ни се струва.
– На мене обаче изобщо не ми се струва! Сума време трябва да въртя педалите, за да стигна дотук – измърмори тя, спирайки на завоя при "Пембертън Теръс". – Бременна жена и покупки май са множко като за едно колело. Още малко и ще трябва да ползвам автобуса или такси.
И все пак бързо. Ново познанство и веднага свикване – стар познат.
Освен в часовете за рехабилитация, масаж и упражнения в басейна, за които Рахул сваляше Колин долу и го караше с колата, той по цели дни четеше. Или размишляваше. Или и двете. Рядко гледаше телевизия, а ако седнеше пред екрана, избираше документални филми, биографични за велики философи, физици и писатели, за историята на древна Гърция и Втората световна война, всичко на образователния канал или на дивиди, които Рахул взимаше от градската библиотека.
Освен всичко това разговаряше с Мери Осбърн от разстояние.
По-рано, когато Мери все още слизаше в града, разговаряха лично, което им доставяше удоволствие и ги забавляваше. После трябваше да се задоволят с писма. Уви, с времето все по-редки, ако не трябваше да споделят за здравето и времето. И двамата бяха принудени да признаят, че нито старостта, нито болестта подпомагат кореспонденцията.
Миранда се беше появила тъкмо навреме.
– Какъв отговор ми носиш днес? – викаше Колин отгоре, не чакаше тя да се съблече и събуе и да се качи.
Това бяха странни послания. Не определяха срещи, не се ограничаваха с кратки информации за време и място. Защото не времето и мястото бяха важни, а мисълта. А тя биваше различна: кратка, възвишено метафорична или дълга и усукана. Права като пътека напряко през полето или криволичеща.
Този път Колин беше особено нетърпелив.
– Любопитен съм какво каза Мери за откритието ми, че цялата тази Платонова "анамнеза" води до също тъй гадни неща като Холокоста. Надявам се да се е възмутила.
– Мери каза да ти предам, че си пълен невежа. Че Учителят би се обърнал в гроба, ако можеше да те чуе, а Платон, тоест професор Осбърн, никога не би се съгласил с такова тълкуване.
– Само това ли?
– Имай търпение, сега ще се опитам да я цитирам точно. За всеки случай си направих пищов – засмя се Миранда и извади бележник от раницата.
– Виждам, че имаме късмет с пратеника – кимна доволен Колин. – С пратеничката.
– С тия бележки? По-скоро секретарка – пошегува се Миранда. – Ето, готово. Значи според Мери нямаш право да слагаш знак за равенство между света на идеята и Холокоста.
Това са две диаметрално противоположни неща, Платоновата опозиция добро – зло. А щом е така, не могат да имат еднакви резултати... – прочете чуждите мисли послушно като радиоговорител.
– Дотук всичко съвпада – вметна Колин, без да я чака да довърши.
– Момент, остана обосновката. Платоновата идея говори за вечно щастие. Жертвите на Холокоста не могат да се съвземат от това, което ги е сполетяло, заради болката и отчаянието. Едното е предположение априори, второто – апостериорна трагедия, ситуация на онеправдания човек. Сега разбра ли?
– Свърши ли? Прекрасно! – Колин потри доволно ръце. Ослани ме да помисля. Ето, подред. Не съм казал, че са едно и също нещо. Впрочем трудно можем да си представим Холокоста като едната част на Платоновата опозиция добро – зло. Според мен това беше пример за внезапно и обезпокоително отсъствие на добро. Но аз не исках да говоря за това...
Миранда вдигна глава от бележника и го погледна. Сякаш слушам татко, каза си.
– Твърдя, че и в двата случая хората търсят удобно оправдание за собствените си действия. Или по-скоро – за бездействието.
– Можеш ли да поясниш?
– Разбира се. Нещо подобно е при треската, която може да е признак на грип и, да кажем, на скарлатина. Пасивността и меланхолията заради мисълта, че идеалното щастие е невъзможно да се постигне тук, на земята, на практика много малко се различава от апатията на един онеправдан човек. А оттук има само...
– По-бавно, не успявам да запиша.
– ..една крачка до отказа от отговорност за собствения живот. – Колин издекламира последното чак попривдигнал се в количката. После отново се облегна. – Причините са различни, но резултатите си приличат. Записа ли?
– Да.
– Добре. Направи й чай, после й кажи, че я обичам, а като го изпие и се поуспокои, подчертай, че не е задължително моите думи да съвпадат с възгледите на Учителя. Мога да имам право и без негова помощ.
– Кажи му, че така не се прави. Това е светотатство. Няма да говоря с него!
– Кажи й, че не е хубаво да се гневи така на един болен човек. Не е по християнски. Не стига, че напоследък не се чувствам добре... сама виждаш... Още Платон е препоръчвал грижа за инвалидите, И положително е мислел за нежна грижа, не такива крясъци. Направи й чай с канела и после й кажи, моля те, че...
Миранда се забавляваше от тези спречквания на двамата приятели, разделени от немощта и болестта. Ако с ролята си на пратеник можеше да разведри някак остатъка от живота им, нямаше нищо против. Но поне се занимаваше с практичната страна на въпроса. При хубаво време извеждаше Колин на разходка в близката ботаническа градина или в някой от университетските паркове край реката, купуваше каквото трябва и на двамата (в библиотеката, пощата и аптеката ходеше Рахул), после готвеше обяд за два дни, веднъж в едната къща, веднъж в другата. Това не бяха нейни домове, но поне се чувстваше нужна. Най-сетне се занимаваше не само със себе си. Дори не забеляза кога посещенията й станаха правило, постоянно повтарян ритуал, без който не можеше нито един от двамата чудаци. Самата тя неусетно беше свикнала с този ритуал. Беше тяхната гласова вълна. Истински, във физически смисъл – пратеник, който пренася запомнени или записани думи, пришпорвани от тяхното нетърпение.
– Каквоо? Не е възможно! Направо е непоносим!

– Точно така каза. – Миранда кимна енергично, сякаш сама искаше да потвърди, че нищо не е объркала. За щастие юридическото образование й беше осигурило добра памет. – Че всеки от нас всъщност изповядва самия себе си. Ти също, защото си се втренчила в своя Платон и реално си се възхищавала от самовлюбеността му, значи от самата себе си. И още, че стига да се почегърта, да се смъкне горният слой боя и всичко в нас се оказва чиста имитация. Преструвка. Нещо от рода на trompe l'oeil

7

, който придава на помещението перспектива, усещане за пространство и въздух, но е само заблуда за сетивата.

– Дилетант зелен! Колко е повърхностен. Струва му се, че философията е от пирон чорба. Оттук ще скубна, оттам ще клъвна и вече всичко знам? Слушай внимателно, dear, важно е. Кажи му, че не съм съгласна. Така не може, това е удар под пояса! Ще му кажеш, нали? И още, че...
И Миранда слушаше, а после носеше въпроса или отговора от "Пембертън Теръс" в Уилоу Понд, за да цъфне пак след два дни при Колин с нова порция възгледи на Мери Осбърн. Така Миранда научаваше света, в който умрелите продължаваха да властват над живите, принуждавайки ги да бъдат верни на мислите, думите и убежденията, изречени мнооого отдавна и потънали под товара на времето.



3.


Вече близо час седяха в ботаническата градина под грамаден бук. Наблюдаваха залеза, ловяха последните лъчи, процеждащи се през кафявите вече листа. "Почти мълчешком", както кисело беше отбелязал Колин, който обожаваше "живата размяна на мисли". Според Миранда – лениво.
По изключение Миранда нямаше желание нито за разговори, нито за интелектуални закачки. Защо спорове за думи, защо изобщо борба за каквото и да е? Както казваше баба Халшка, а майка й повтаря и до днес, "всеки ден някъде в света се води война, обаче зелето все едно трябва да се сложи". Нищо ново под слънцето, дори под това хладно есенно светило, дето тъкмо в този момент се скриваше зад короните на величествените кестени.
Като се правеше, че слуша, Миранда си припомняше друга лекция, на професор Новошелски, по философия на правото, за Платоновата идея за държавата.
"Щом доброто е идентично с познанието, това означава, че основата на държавността трябва да бъде възпитанието. Най-надарените трябва да продължат образованието си, като минават през поредните етапи на "посвещаване", отговарящи на поредните етапи от припомняне света на идеите. Само благодарение на това съсловието на бъдещите философи политици би било продукт на обучение и на старателен подбор. Такова обучение трябва да обхваща десет години учене на математика, астрономия и теория на музиката, пет години на диалектика и петнадесет години практическа политическа дейност. Двете по-висши съсловия трябва да се посветят без остатък на благото на обществото, да се откажат да бъдат егоисти и частни собственици, да нямат дори жени и деца."
Тогава я беше заинтригувало откъде Платон би набирал желаещи за кастата на избраните, след като, лишени от жени, скоро биха станали отмиращ вид. Но не беше посмяла да зададе на професора толкова глупав въпрос. В края на краищата Платон е бил идеалист.
Колин също беше идеалист, с тази разлика, че неговият идеализъм беше принудителен, от ситуацията: позволяваше му да забрави за недъга си. Дали щеше да мисли по същия начин, ако не беше болен?
Може би някога ще го попита. Не и днес.
– Говорих ли ти за материалността на материята на битието? Днес искам да опровергая това, по-скоро да уточня: материята още с названието си ми се струва, хм, прекалено суха. Въпреки кръвта и органичните течности в тялото ни, а може би именно заради това. Това, че те са затворени под телесната обвивка, означава, че при допира с външното се стига до триене. А ние сме по природа битиета потоци. Движим се с течението на времето и сме движеща се енергия. – Колин се размърда малко по-енергично и одеялото, което покриваше коленете му, падна на земята.
Миранда стана от пейката, за да го вдигне. Махна няколко изсъхнали листа, закрепили се върху вълната, и подаде одеялото на Колин.
– Не ти ли е студено? – попита.
– Моля? А, не, благодаря, прекрасно е – отвърна той и машинално потри ръце. В мислите си беше някъде другаде. Не гледаше парка, а нея, а може би през нея. – Аз твърдя, че човек е забравил за течението. Пресъхнал е душевно, така да се каже. Достигнал е границите на своите възможности, защото е решил, че като самостоятелен субект на живота си не се нуждае от зареждане отвън. Съвременният индивидуализъм ми прилича на кокоша слепота. Това е болезнено, не смяташ ли – да бъдеш самотен слепец по избор?
Миранда мълчеше упорито. Не днес, Колин, не днес.
– А е достатъчно да се оставим на свободното течение – продължи Колин, без да обръща внимание на мълчанието й. – да позволим то да се влива в тялото ни и после да излиза. Да изчисти токсичните налепи. Да го обмие. И така да го отвори, освободи...
Миранда потръпна от вечерния хлад. В този момент дори само да слуша течащите към нея думи беше свръх силите й. Плашеше я перспективата за дълга мрачна зима. Внезапно й хрумна, че ако трябваше да решава какво да прави с детето през есента, кой знае дали нямаше да вземе друго решение.
– То е все едно – измърмори скептично, а може би с известна досада или боязън. – Суха или мокра, сама съм. На всичко отгоре днес вече знам, че това изобщо не е същото, като да съм свободна.
– Нима? – Колин я погледна внимателно.
– Ами да. – Миранда извърна глава ядосана. Кой казва, че човек непрекъснато трябва да се държи? Не е вярно. – От вода не мога да направя баща за детето си. А истинският избра кариерата и банковата сметка. Разтвори се във въздуха, няма го – и тя разпери безпомощно ръце.
Колин се понаведе и я погледна в очите.
– Въпреки това сигурно е по-материален, отколкото си го представяш – и сякаш посегна да я докосне по ръката, но веднага се отказа.
– Един сперматозоид и чифт гени не стигат. – Миранда едва сдържаше сълзите си. – Трябва и да го има!
– Мамо! Аз съм.
– Мирка! Добър вечер, мила. Случило ли се е нещо? Малко е късно вече...
Миранда опря чело в студеното стъкло. След като се върна, не беше запалила лампите; само ивицата светлина от прозореца на Мери разрязваше мрака в обсерваторията.
– Не, мамо, всичко е наред, само че... – кога ли най-сетне ще се научи отначало да казва нещо успокоително, та да й е по-леко!
– Само че?
– И аз не знам. Малко ми е тежко.
– Но... Нали каза, че имаш работа и жилище?
– Имам. Не е това.
– А какво?
Нищо ново. Майка й гледаше къщата, работеше в музея всеки ден от седем до три следобед, в събота чистеше, в неделя ходеше на църква, после, официално облечена, на разходка край Висла, в един обяд със задължителния бульон и домашно фиде. И така седмица след седмица, година след година, десетте Божи заповеди на земята и Бог в небето. Ред. И в гардероба, и в живота.
– Не се измъквай, подреди и тук – припомняше всяка събота на Мирка. – Гардеробът е огледало на живота ти.
Този път не беше толкова лесно. Дом плюс работа не е равно на живот, поне според сметките на Миранда.
– Мирка, това е естествено. Детето ти е без баща. А ти прекрасно разбираш, че това противоречи на нашите обичаи. Скоро разговарях с енорийския свещеник...
– Със свещеника? – Миранда рязко се отдръпна от прозореца и пое дълбоко въздух. – Как можа, мамо! Не съм те молила.
– Зная, скъпа. Въпреки това сметнах за свой...
– Дълг? Ако изобщо говорим за дълг, той би бил мой. – Сега вече й стана безразлично. Все едно, никога нямаше да се срещнат. – Мамо, този дълг вече не засяга никого. А аз не възнамерявам да обяснявам и доказвам никому нищо. Достатъчно е, че искам да бъда добра майка. Това е единственият дълг, който ме интересува в момента.
– Е, ами...
Това "ами" може да излезе само от запечатани уста. Запушени със страх и срам. Какво ще кажат хората?
– Мамо, не мога да те разбера. Предпочиташ да бях направила аборт, така ли?
– Само не се вълнувай, Мирка, моля те. Успокой се, в твоето положение не бива да се нервираш.
– Хайде, не завършвай пак с... както винаги.
Както винаги. Ако може никой нищо да не забележи. Нещо толкова трудно в малкия провинциален град, където всички се познават и знаят всичко един за друг. Та ако може да не разберат. Че родителите са дошли чак отвъд Буг. Че мъжът е евреин. А сега и дъщерята, вярно, висшистка, живее в Англия, но носи копеле.
Със замазване, искаше да каже. Не лустросвай истината. Но се въздържа. Тя също нямаше право да критикува майка си. Нейния живот, нейния гардероб.
След като изслуша новата теория на Колин за изменчивостта на битието, Мери за първи път в историята на този задочен диспут намери приятеля си за прав. Все пак декларира известна уговорка:
– Добре, бива си го, макар че виждам малка логическа грешка. Понятието, че всеки изповядва сам себе си, направо опасно се родее с егоистичния пъп на собственото ero. С празната свобода на Фихте...
– Фихте? – Миранда вдигна глава от бележките. Платон помнеше от следването, но това име й беше непознато. – И той ли е философ?
Но Мери не я чу, вглъбена в размишленията си. Както обикновено след самотно прекарания ден беше разговорлива.
– ... А в такъв случай не може да става и дума за единство на възгледите или убежденията, такива като вярата в Бог или знанието, разбирано като достояние на човечеството. Учениците не следват учителите си, няма школи в смисъл на течения, защото няма последователи. Това си е най-обикновен екзистенциален индивидуализъм. Е, в този случай е по-позитивен от другия, който Колин отрича като самоволен, на границата на гордостта и анархията. Но също толкова извънмерен. А това, уви, означава поредното блуждаене из безпътицата на самотата. Множество без общ знаменател. Липса на общоприети образци, липса на мотиви за себеотдаване – някому, в името на нещо. Това е тъжно.
Колин не й остана длъжен.
– Нима? И кой го казва? Личност, която сама е издигнала най-тъжната църква на един-единствен вярващ, загледана в Учителя като в икона, тъжна, защото е обречена на поражение. Не на стария ментор, онзи от древна Гърция, който е търсел съвършеното тяло, чистата идея и звездите, ами Джеймс, човек от плът и кръв, превърнат в прах по законите на природата. Нали той не беше истински Платон, само така му викаха студентите. Мери беше пълна с благороден алтруизъм и готовност да вярва, но попадна в улица без изход.
Трудното беше там, че като слушаше двамата поотделно, Миранда виждаше логическото съвършенство в хода на мисленето им. Дори най-лукавите и забавни обрати бяха подкрепени с такива аргументи, че като слушател нямаше как да им противоречи. Само дето често, както сега например, трудно схващаше какво всъщност искат да докажат.
– Най-лошото е това, че никога не разбирам кога говорите истината и кога се шегувате.
– Искаш да кажеш: кога говорим сериозно – засмя се Колин. – Защото днес всеки има своя истина и се придържа към нея като удавник за сламка, за да не се побърка. Никой още не открил абсолютната истина, дори в науката, макар че току вземе та се появи някой физик, пророк или философ, който твърди, че я е познал. Спасението е в чувството за хумор.
– Самотността на Мери изобщо не е забавна – възрази Миранда.
– Горката Мери. Два пъти пада в клопка. Най-напред изпита невъзможността да се слее, нереалността, направо фикцията на една недействителна връзка, после и на рязкото й прекъсване. Оттогава нищо повече не е поискала от живота, не смее, и ден след ден следващия половин век се превръщаше в своя сянка.
– Това и мене ме заплашва – потвърди унило Миранда.
– Всички сме сенки впрочем. Сенки на сянка и същевре– ' менно реални до болка битиета. Ако се замислим по-дълбоко за това, ние сме едни нещастници.
– Е, според тебе има ли някакъв изход?
Чакайки Колин да приключи с дневната си порция рехабилитационни упражнения, които той извършваше на килима с охкане и оплаквания, Миранда подреждаше книгите и вестниците върху стария куфар, изпълняващ ролята на маса и писалище.
– Изход? От клопката? – Колин се отпусна обезсилен на пода. – Попитай вълка с лапа в капана. Няма, няма и няма да има. Първо, защото не можем да бъдем едновременно кормило на лодка и пътнически лайнер. Второ, ако искаме да бъдем кормило, трябва да приемем последствията от този факт. Тоест, че няма да можем да прехвърлим на никого вината за евентуално отклоняване от курса. Ясно е, че се пазим от това. И накрая, трето, понеже светът стана прекадено голям.
– Виждам, че расте. – Миранда неволно погледна корема си. – Всеки ден все по-бавно стигам до работата.
– Не, не, почакай. Ставаме по-малки заради чувството за огромността на света. Оттук идеята да се заемем само и единствено със себе си.
– Не си честен. Хората се чувстват просто самотни и тъжни.
– Да. Защото им се струва, че Господ ги е изоставил.
– Уви, опасявам се, че правилно им се струва. Татко винаги казваше, че войната е започнала тогава, когато Бог е изоставил човека.
– Не, хората са изоставили Бога. А в тази страна и унищожиха кралството, предавайки го в ръцете на папараци. И днес нямаме нито святост, нито големина.
– Хм, не преувеличаваш ли?
– Ти как мислиш?
– Мисля, че да.
– Най-много да опростявам, и то малко. За да са ясни изводите. – Колин се засмя доволен, разговорът го застави да прекрати упражненията. – Знаеш добре, че всичко това не е от хората, а от звяра, който е вътре в тях.
– Звярът ли? – възмути се Миранда. – Твърде анималистична визия. Вътре в мен има само едно дете. Също бозайник, но все пак...
– Не, твоето "само едно дете" има компания, която се нарича зверче на свободата. Именно на него му хрумва идеята за революции и към него се обръщат диктаторите. А обърнат ли се, вече е късно за каквото и да било. Не само са тъжни и все така самотни, но и мрак покрива земята, защото разумът спи.
– Смяташ, че свободата е невъзможна?
Той погледна ръцете си, почиващи на коленете, сякаш мислеше какво да отговори. После вдигна очи към нея.
– А възможна ли е?
– Защо не се упражняваш?
– Ето, почвам...
– Смятам, че изобщо не сме толкова самолюбиви, каквито ни представяш.
– Не храня илюзии. Всеки се върти в собствения си микрокосмос, другите са загуба на време Затова препускаме като бесни, консумираме света жадно и повърхностно.
– Не ми харесва това, че не храниш илюзии. А място за надеждата?
– Не искам да те тревожа, но май няма такова.
Долови въпрос в очите й.
– Истинската тайна е в насищането, което е, хм... как да го определя... – от основните ценности. Трябва време и усилия, за да постигнем чувството за пълнота. Значи какъв е изводът? Много интересен, много интересен... – Колин стана от пода и с помощта на Миранда се пренесе на канапето.
Отметна глава и с въздишка на облекчение притвори очи. Миранда му подаде одеялото и възглавниците.
– Надявам се, че все пак е оптимистичен – отбеляза, може би малко горчиво, но сякаш и тя бе обхваната от песимизма на Колин. Зави краката му с одеялото, после се наведе да сложи възглавници под гърба му.
Колин потръпна, учуден от саркастичната нотка в гласа й. Отвори очи. Тя беше надвесена над него, погледите им се срещнаха. За миг въздухът в стаята замря.
Миранда махна непокорен кичур от челото му.
– Е? – повтори вече по-топло. – Какъв ще бъде изводът, оптимистичен ли?
След малко по-дълъг миг, боейки се да не спука сапунения мехур на странната тишина, виснала помежду им, той отвърна:
– Ако приемем за оптимистично спокойствието на духа и резигнацията, отговорът е положителен – и задържа ръката й.
Миранда рязко се изправи. Отиде бързо до прозореца, открехнат заради упражненията. Затвори го и дръпна пердето, после запали лампата с абажур от стара географска карта върху шкафа.
Застана до канапето.
Колин гледаше кръга светлина на тавана.
– Заспа ли?
Той се поизправи, вдигна глава от подпъхнатата възглавница.
– Не, мисля.
– Сега пък за какво?
– За това, че тази отвратителна, хронична и неизлечима болест все пак си има и добра страна. Тя ми отне много, да не кажа всичко. Но пък в нейната странна компания мога на воля да вкусвам и се наслаждавам на всеки миг. Благодарение на нея времето ми тече по-бавно. Неотменно, разбира се, но по-бавно и по-дълбоко, като поток. А това трябва да определя като прекрасно.
– Времето на Мери също тече по-бавно.
– Но нейният поток е пресъхнал, тя му позволи да пресъхне. И всичко от любов.
Мери мълча два дни.
На третия ден след вечерята, която както обикновено двете с Миранда хапнаха в кухнята, тя стана от масата и изскубвайки котешки или може би кучешки косми от мохеровия си шал в бургундско червено, рече:
– От любов? А защо не? – Прозвуча почти заядливо. – Какво от това, че ни ранява и изпепелява? Че не дава нищо в замяна? Е, понякога дава... Колин не може така да говори, сякаш няма нужда от никого. Всеки има нужда от някого, дори такъв умник като него. Макар че, от друга страна... – поколеба се. – Може би, за да се чувстваме в безопасност, трябва да помним, че всичко това... – Мери махна неопределено с ръка – е само илюзия. Наужким.
– Е как е могла да го каже? Как така: живеем наужким ли? Къде е тогава истинският живот? В главите ни? Трябва да зачеркне този израз от речника си. Хубава работа, наужким. А моят живот? Няма значение ли?
Обикновено Миранда предаваше отговорите без коментар. Този път обаче не издържа.
– И аз не съм съгласна с нея. Бременността ми изобщо не е наужким, независимо от вашите идеални битиета.
Колин се засмя и потри доволен ръце.
– Точно така, точно така. И аз съм си болен.
Мери не изглеждаше убедена, но временно разреши да й се предложи чай с малинов сироп и резен портокал.
Миранда й подаде чашата; самата тя пиеше топло мляко.
– Достатъчно ли е сладък?
– Да, dear, точно както го обичам. – Мери погледна в чашата с плуващия отгоре резен, сякаш това беше утайка за гледане на кафе. – Интересно какво би казал Джеймс.
– И таз добра. Старият Осбърн? – Колин чак подскочи в количката си. – Той няма думата. Първо, избра мълчанието, така че да си мълчи там во веки веков. Пък и днес би имал склероза по-голяма от атомната гъба.
– Ти недолюбваш нашия професор. А не си го познавал.
– Не ми трябваше, стига ми каквото знам за него. Твърдеше например, че не си струва да се плеви градината и да се подрязват розите, след като и без това е важна само представата за тях, неповлияна от нашия прозаичен земен бит. А знаеш ли истината каква беше?
– Каква?
" – Бялата якичка и чистите ръце на негово величество. Гнусеше се от работа, била тежка, мръсна и недостойна. Ама ако някой я свършеше вместо него, ставаше достойна. А нямаше нужда нашето професорче да се мъчи, цялата градинска работа си я вършеше Мери... – палеше се Колин и махаше с ръце. По бузите му се появиха червени петна. – да погледнем истината в очите, скъпа: Джеймс Оуен Осбърн-младши беше мързеливец. Използваше възгледите на Платон и жена си за своя изгода.
Миранда се размърда, разтревожена от това внезапно избухване. Колин винаги говореше много, но никога досега толкова рязко. Не беше сигурна от неприязън към мъжа на Мери ли е, изблик на болезнена свръхвъзбудимост ли, която може да му навреди, или просто един от неговите по-добри дни. А може би просто повишеното атмосферно налягане е причина за тази енергия?
– Мери... – явно още не беше свършил, – беше робиня на разума му. Смело можем да твърдим, че тези негови интелектуално идеални рози и лехи с моркови бяха творение на един абсолютен нехайник. Нещо като аерофаги на философа.
– Какво, какво? – Миранда прихна. – Имаш предвид аероби? Ама това са бактерии. Бъркаш биологията с философията.
Колин не се остави.
– Нищо не бъркам, мисля мет афорично. Имам предвид нещо като въздушни химери. Абсурди на ума."Аерофаг" ми се струва най-точно.
– Нещо май увърташ.
– Ни най-малко. Аз съм реалист. Затова сам правя разни неща ей с тия две ръце, на това отгоре от инвалидна количка, ще признаеш, че това е по-трудно, отколкото за нормалните двуръки и двуноги. Но се примирявам без мрънкане. Както Мери, когато работи в градината.
– А може би господин професорът изобщо не е бил идеалист, само практичен човек като тебе, а?
Колин погледна Миранда с нескривано удивление.
– Старият Осбърн реалист? Улучи, браво. Веднага се вижда, че си учила казуистика – промърмори на глас, после млъкна, сякаш искаше да обмисли ново съждение, а може би просто уморен от дългия разговор.
Истината е, Миранда, че когато заспиваш, всички аерофаги, измислени от разните умници философи през деня, в тъмното обикновено изчезват. Отлитат, фърррр. Зная, защото много пъти съм проверявал. На тяхно място идва сънят, лишен от всякаква логика. А когато се събуждаш сутринта, мечтаеш само за едно: някоя добра душа да ти подаде в леглото чаша горещ чай.
– Чай? Да ти запаря ли?
– Да пия ли, о, не, благодаря, умирам от глад. А ти? Да си направим нещо набързо. Предлагам аз както винаги да играя стария Осбърн, защото съм теоретично подготвен. Ти ще се заемеш с практическата страна: пиле по китайски.
Този ден в списъка за купуване освен пилешките гърди имаше ориз басмати, гъби мун, соеви кълнове и сос от зелени сливи. Миранда купи всичко в китайския магазин на "Маркет Стрийт". Докато миеше ориза с течаща вода над мивката, изведнъж видя една друга мивка, дълбока, с едно корито, с матов от праховете и изподраскан от домакинската тел емайл, завряна между печката и прозореца в кухнята на къщата им в Гнев на улица "Самбор".
Беше декемврийско утро, едно от онези, които едва що са настъпили, сиви и плахи, и вече преминават в синкава привечер. Денят беше работен, но Мирка не отиде на училище заради грипа. Баба Халшка седеше до масата, покрита с мушама, и въртейки глава досущ слънчоглед към светилото, духаше внимателно елдените зърна в голяма плоска чиния.
– Щото виждаш ли, Мирка, човек духа каша два пъти. Първом, когато искаме да махнем шлюпките, както аз сега, и втори път ще я духаме, като почне да вдига пара в чинията, с цвърчащите пръжки отгоре. Топлото ядене изстива бавно, затуй с толкоз топло в корема няма да ни е страх от зимата.
– В корема е идеалното място за осъществяване. – Гласът на Колин свали Миранда от планетата на детството й в тази английска кухня с нейните ухания на лимон и чесън, соев сос, фъстъчено масло и китайска подправка "пет вкуса". – Човек държи там голяма капка от изконния атавистичен глад. Достатъчно е да я заситим с тези резенчета пиле в разкошния сос, за да се превърне в също толкова голяма капка блажена ситост. – Когато похапнеше, Колин ставаше още по-бъбрив, доколкото изобщо е възможно, а речта му – гладка и лека. Спокойна, ясна, без напрежението от спазми в гърлото, когато само като го гледаше, Миранда също започваше да чувства как нещо я дращи в гърлото. – Наистина, Миранда, казвам ти, човек живее в сянката на корема си. Не само бъдещата майка.



4.


Тя излезе боса от банята, увита в голяма хавлиена кърпа, завързана на дебел възел на гърдите. В обсерваторията цареше полумрак. Само лампата на скрина хвърляше дълги сенки на пода. Миранда отиде до леглото, свали кърпата и посегна към пижамата. Неволно погледна сянката си върху вълнената пътека. Издължените крака като часовниковите стрелки опираха в жената от кафява прежда, още по-тъмна в момента, закрита от изпъкналия корем.
Замря така, с пижамата в ръка, без да се обръща докрай.
Докато мигна, станах двойна, каза си. Двойна. Аз, Мира, Миранда, дъщерята на Наталия Керстен, скоро ще стана майка. В родословието на нашето семейство ще се появи нова точка – моята дъщеря.
Сложи обратно пижамата на леглото, после опря ръце на корема си. За първи път това не беше предпазващ, прикриващ, защитен жест, а спокоен и уверен. Майчински.
– Здравей, Момиченце – каза нежно на глас. Усети топчица с лявата си ръка, колкото орех. Юмруче или петичка. – Госпожичке, вече не ти стига мястото, а? – Почука внимателно с пръст по издатината.
Изведнъж й се прииска, закопня да гушне детето си. Да му разкаже приказка за лека нощ, може би дори да му изпее люлчена песен.
Вече заспиваше, когато си спомни думите на Мери. Преди няколко дни седяха на пейка в градината, изморени от есенното шетане. Мери, подпряна на бараката за инструменти, примижаваше, Миранда ровеше с пръчка в листата, тлеещи в огъня.
– Не прави така – произнесе Мери сънено.
Миранда замръзна. Пръчката с набодени листа замря във въздуха. Погледна към Мери, но тя изобщо не я гледаше, очите й все така бяха затворени.
– Как? – попита Миранда предпазливо.
– Не прави същата грешка като мене – каза Мери. – Вместо да се гневиш на съдбата, бъди благодарна, че ти е дала толкова много. По-малко ще изгубиш един ден.
Сутринта Миранда се обади вкъщи. Чакайки майка й да вдигне, си спомни за разликата във времето. В Полша бяха с час напред, тя може да е отишла на църква. Не, беше там.
– Ало? Мирка, ти ли си? Случило ли се е нещо?
– Можеш ли да ми изпратиш моя Локомотив? – По телефона майка й нямаше как да види голямото Л и курсива в думата.
– Добре ли си, мойто момиче?
– Да, мамо. И албума със снимките, който ми подарихте с татко за осемнайсетия ми рожден ден.
Искаше й се да развесели майка си с този Локомотив. Изобщо разговорът беше приятен и спокоен, без заяждане.
– Как е дядо?
– Вече никой от нас не знае. Почти престана да говори. Но е здрав като бик, от нищо не се оплаква.
– Може би му трябват някакви витамини, лекарства? Бих могла...
– Не, скъпа, благодаря ти. Това неговото не е болест, а просто старост. За нея лекарства няма.
– Каза ли му за...
– За детето? – Дори тази дума, дотогава произнасяна с известно напрежение, сега прозвуча почти естествено. – Опитах, но не знам дали ме чу.
Миранда се опъна в леглото и се подпря на възглавницата. През спуснатите щори в стаята влизаха водоравни ивици светлина. Пред нея имаше цяала неделя. Хладна и есенна, но слънчева, ден без работа. Тя огледа стаята, която познаваше вече в детайли; знаеше къде какво скърца, кое заяжда, къде има чвор и къде одраскана или повредена политура от мокра чаша. От старите й неща бяха останали малко, новите бяха още по-малко. Не купуваше нищо освен това, което се налагаше заради наедряващата й фигура, или предписаното от лекарката. Размери за бременна, витамини и минерали. За дрешки за Момиченцето още не мислеше, отчасти заради съществуващото поверие, отчасти защото още не се осмеляваше да влезе в бебешки магазин сама. Там винаги беше пълно с щастливи майки и приятелките им, щастливи двойки, щастливи бъдещи родители. А може би само така й се струваше, беше свръхчувствителна на тази тема. Все едно, просто досега не се решаваше, утешавайки се, че ще има време.
Тя стана и отиде при скрина. От четирите му чекмеджета две бяха още празни. Миранда извади най-горното, където държеше своите дреболии. Извади стар бележник още от времето, когато работеше в кантората. Прегледа записките, бяха за последните контракти, срещи, срокове. Думите означаваха нещо, но в същото време бяха напълно неразбираеми. Сякаш някога беше живяла в друго тяло. На друга планета.
Време е да почна да записвам други думи, каза си. Нови. Момиченцето и аз. Ние.
Откъсна изписаните страници, скъса ги на две и ги хвърли в кошчето за боклук. После с бележника в ръка отиде при бюрото. Примъкна стола с резбована облегалка, който внушаваше на човек усещането, че седи на дебел клон, сред листа и шума. Потърси писалката, химикалките. Огледа стаята. Ами да, бяха в скрина.
Но не й се ставаше. Отвори чекмеджето на бюрото, опипа с ръка. Беше празно.
Не, не беше.
В дъното усети стара снимка в обикновена черна рамка. Извади я и я обърна към светлината. Отначало не можа да разбере какво представлява. Двата обърнати един към друг женски профила бяха сякаш нереални, тъмни сенки в контраст с по-светлия фон на прозореца. Приличаха на нарисувани. Впечатлението се подсилваше от облеклото им – бяха с блузи или рокли от четиридесетте или петдесетте години, Миранда не беше сигурна. А може би прическите – класически гръцки кок на едната и също тъй класически равен бретон и висока подстрижка при другата. Може би се дължеше и на малко нереалната им поза: двете гледаха в една точка, усещаше се застиналият им поглед. Също толкова театрално държаха и цветя. В пресечната точка на погледите им се намираше глава на мъж в анфас, с поглед в обектива. Странна глава, хем на жив мъж, хем някак странно неистинска. Чак след малко Миранда разбра, че само темето, косата, челото и очите са на жив мъж, останалото беше от антична мраморна глава с леко повреден нос.
Това не беше случайна снимка, и тримата явно се бяха подготвяли грижливо за нея: най-напред са я обмислили в детайли, после са отишли в тази музейна може би зала, за да я увековечат. На гърба на снимката имаше надпис: М. Дж. И. Във "Фицуилям", 1947.
Миранда веднага разпозна Мери Осбърн. Наистина беше тя, но като млада. "Дж." Също беше ясно – Д жеймс от портрета над камината гледаше по същия харизматичен начин.
Но коя беше другата жена?
Кеймбридж, Уилоу Понд – "Пембертън Теръс", първите дни на октомври Миранда: начало на двадесет и седмата седмица, първи плахи признаци на привързаност и привикване (добре); поява на странно безпокойство (?) с неизвестен произход.
В обсерваторията заяждаше вратата на банята.
Входната врата само скърцаше и имаше процеп отдолу, през който духаше, но това не беше болка за умиране. У Колин пък беше точно обратното – вратата на банята изобщо не се затваряше. Нямаха ключ или райбер от съображения за сигурност. Това беше относително нещо, разбира се, но за една бременна жена особено важно.
Глупаво е да дойда в Англия само за да получа "синдром за врата", помисли Миранда ядосана, мъчейки се, както обикновено, да излезе от собствената си баня спокойно и без паника.
Уви, този път не се получи, блъсна по-силно.
– Ще си остана тук завинаги – изохка тя, направо бясна. – Защо изобщо се затварям в собствената си баня, където и бездруго никой освен мен не влиза. – Мери никога не надничаше в тази част на къщата, госпожа Хикс почистваше обсерваторията веднъж седмично, в петък. А днес беше едва вторник. – Ще закъснея за работа!
Седна на тоалетната чиния в опит да се овладее. Машинално започна да брои плочките на стената. Това беше нейното изпробвано лекарство за нерви. В живота си вече беше броила какво ли не – пейките в черквата, бенките по лицето на госпожата по литература, собствените си лунички на изгорелия нос, космите под мишницата на татко си, копчетата на расото на учителя по вероучение, зелените коли и фабричните комини, облаците и гълъбите – винаги помагаше.
Плочките бяха големи, бежови, със синя вълна на две трети от височината, като върху гръцките вази, благодарение на тях цялата баня сякаш е потънала във вода, през която свети слънцето. На едната стена тя преброи седем по седем, общо четиридесет и девет плочки.
Ако това не помогне, ще си повторя римското право, каза си. Също действаше успокоително. Въведено от Юстиниан Велики, намерено случайно в архива на манастирска библиотека във Верона през 1816 като книгата Gai lnstitutionem Commentari Quattuor в три части: частно право (Personae), вещно право (Res) и право на иск (Actiones).
Внасям иск срещу вратата. Къде трябва да го внеса?
Точно срещу заялата врата, в средата на стената, зад високата ракитова етажерка за козметиката и хавлиените кърпи, плочките прекъсваха. Липсваха три плочки, плочкаджията беше спестил общо двадесет и една.
Миранда се вгледа по-внимателно. Отмести етажерката. Отзад имаше още една врата. Тя натисна бравата. Не беше заключено.
Таванът беше просторен, миришеше на сухо дърво и прах.
Миранда остана неподвижна доста време, мъчейки се да разположи новооткритото пространство в географията на къщата. Мислеше, че обсерваторията е някак долепена до външната стена и е отделна цялост. Всъщност се оказваше, че банята е направена чрез отрязване на част от тавана и чрез нея се свързваше новата и старата част.
Ето защо двете стени в стаята й нямаха прозорци.
– Има и вътрешен преход – беше казала Мери при първата им среща. Но веднага се беше замислила и беше добавила припряно: – По-скоро имаше.
Вляво, под малък прозорец във формата на полумесец, над прага беше изрязан квадратен отвор. Миранда се приближи и надникна там.
Стълбите бяха стръмни, но удобни, с широки стъпала и парапет.
Ако не беше фактът, че стаята долу се намира на етажа на къщата, в покрайнините на голям университетски град в Южна Англия, можеше да се помисли, че това е планинска хижа в родните й Татри. На пода имаше много сламени кошове, пълни с овча вълна. Наскоро стриганите, още тъмни от праха, миришеха остро на овча лой, изпраните и разресаните, готови за предене, бяха меки и пухкави.
Миранда се наведе над тази вълнена пяна. Беше леко бодлива, но по своему приятна. Топла.
За момент не можа да познае предния еркер; нишата приличаше повече на обсерватория отколкото останалите стаи. Тя надникна любопитно навън. Гледан отгоре, входът и пътят към него, планиран класически с кръгла леха по средата, напомняше на резиденция.
Чак сега Миранда осъзна, че Мери използва само половината етаж – всички прозорци на ателието й с двете съединени помещения, гледаха към градината.
Но отпред има втори еркер, сети се Миранда, над библиотеката.
Едва си проби път между кошовете с вълна. Когато отвори вратата, пак изпита несигурност. Смяташе, че ще излезе на мястото, водещо към ателието на Мери, но се оказа поредното помещение, тясно и без прозорци, тъмно.
Напипа ключа за лампата.
Коридорчето беше малко. Стените бяха с тапети на широки кремаворозови ивици. Ритъмът им се пресичаше от ред картини. Миранда се вгледа. Беатрикс Потър, "Зайчето Питър". Всяко английско дете знаеше тези викториански приказки. "Имаше едно време четири малки зайчета: Флопси, Мопси, Пухчо и Питър..
Таванът беше бледосин на бели облачета.
Отначало не забеляза, че ритъмът на розовокремавите ивици се прекъсва на още две места. Вертикални квадрати от двете страни показваха пътя.



6.


Както обикновено след работа Миранда яхна колелото и тръгна към Колин, а по пътя купи каквото трябваше за двамата си подопечни. Още отдалеч видя линейката, запречила цялата улица. От Колинови излизаше санитар, а лекарят след него сваляше слушалката от врата си и я пъхаше в джоба.
Миранда скочи от колелото, изтича при лекаря и го дръпна рязко.
– Какво е станало? – извика.
– Вие сте...? – попита на свой ред мъжът. Говореше спокойно, флегматично. Знанието, което притежаваше, му даваше предимство.
– Позната – кимна тя към къщата, за да се разбере чия. – Правя покупки, малко помагам в домакинството – но се дръпна, сякаш засрамена от реакцията си.
В Англия, като навсякъде, хората се раждат и умират, обичат и изневеряват, дори извършват престъпления, но винаги се помни за чашата чай и запазване на самообладание.
А тя беше забравила.
– А, така ли – процеди лекарят. Само толкова. Не смяташе да дава информация на лице, което малко помага.
На Миранда се прииска да го настъпи. Може би тогава щеше да се разприказва, каза си и стисна юмруци.
Гневът я отрезви. Бързо се овладя и си пое въздух.
– Казвам се Миранда Керстен, бихте ли се представили и от коя болница идвате – каза тя настоятелно, както я бяха учили в кантората. – Има ли му нещо на господин Грегъри?
– Успокойте се, моля. – Лекарят се изправи, сякаш да заеме по-сигурна позиция, която изведнъж беше изгубил, изненадан от атаката на противник, а може би уплашен от перспективата за преждевременно раждане направо на улицата. – Господин Грегъри е паднал от стълбите. Цяло щастие, че отдолу е имало кашон с килими, който е смекчил удара. Болният е леко натъртен и замаян, но няма нищо счупено. Дадохме му успокоителни. Оставих рецепта за обезболяващи и гел за евентуални хематоми, които могат да се появят след няколко часа. Бих съветвал да се инсталира асансьор за инвалиди, защото смятам, че наближава времето, в което болният ще има нужда от него. Упражненията трябва да се правят на басейна с рехабилитатор, не непременно на тези стръмни стълби. – Наистина изчерпателен доклад. – Всичко ще бъде наред – последното изречение вече излизаше от тона на професионална сдържаност на един англичанин.
– Благодаря – Миранда не искаше да губи повече време, подмина лекаря и изтича горе в къщата, викайки както обикновено: Аз съм, Миранда, качвам се. Колин лежеше на канапето в салона. Беше много блед, още в шок.
– Здравей, Миранда – усмихна се слабо, като я видя. Почака да приближи; говореше много тихо. – Нали виждаш? Дори в моя живот нещата понякога стават много бързо.
Тя винаги сядаше срещу него, в креслото до куфара. Сега си привлече стол до канапето и се наведе над Колин. Отблизо беше още по-крехък и деликатен, като статуетка от китайски порцелан. Кожата му беше бяла, почти прозрачна, опъната на слабото, сякаш без мускули лице, със сини жилчици на скулите. Тя положи ръка върху неговите, сплетени на корема му.
– Боли ли те нещо? Да ти направя ли чай? Гладен ли си? Искаш ли да подремнеш?
Болкоуспокояващите лекарства бяха подействали и на говора му. Той се усмихна, сякаш искаше да каже: вярно, от стълбите паднах много бързо, но за твойте въпроси ми трябва повече време.
– Не, не – каза и затвори очи. – Така е добре, само че... Страх ме е да заспя сам. Ако можеш...
– Не се бой, ще остана. Само ще ида до аптеката и веднага се връщам.
Той я чакаше с широко отворени очи, вперени в тавана. Сякаш се боеше, че ако мигне, няма да забележи връщането й.
– Заспивай. – Тя седна пак на креслото до канапето.
Той заспа. Посред нощ се събуди за малко и изтръгна Миранда от дрямката, в която беше потънала почти театрално замислена, с глава в края на възглавницата му, едната ръка върху своя бременен корем, другата върху неговия.
– Платон не е бил много умен – каза Колин тихо, без да обръща глава. Протегна ръка и напипа в мрака челото й, косата и ямичката в основата на главата. – Забравил е за топлината на човешкото тяло. На друго тяло.
Миранда се появи в Уилоу Понд чак на следващия ден след работа. Беше отсъствала повече от трийсет часа. След лошото спане цялото тяло я болеше и умираше за нормален сън.
Не се обади на Мери. Знаеше, че няма да вдигне телефона.
Като я видя, Мери безмълвно стана, преметна през рамо големия кашмирен шал на виолетови анемонии, взе чашата с чай и демонстративно се прибра по стълбите в ателието си. Тази може би театрална постъпка обаче означаваше лошо настроение или най-обикновен гняв.
Миранда нямаше сили да се задълбочава какво всъщност означава. Мечтаеше единствено да вземе горещ душ и да се гмурне в леглото. Въпреки това последва Мери горе. Вратата на ателието беше оставена открехната. Мери седеше на стана, но не тъчеше. Гледаше през прозореца, дребна като полските, а може би и арменските си предци, с хлабав прошарен кок ниско на тила, изсушена от старост, но все така достолепна. Сигурно беше усетила, че Миранда е на прага, защото трепна и незабележимо изправи гръб, но не се обърна.
За миг Миранда остана нерешително на прага. Понечи да влезе, да отиде при Мери и да я прегърне, да не позволи нишката разбирателство и симпатия, която толкова добре се изпридаше досега помежду им, да се скъса тъкмо по такава причина. Една бъдеща майка се нуждае от чувството за общност. Иска да знае, че няма от какво да се страхува, защото зад нея са поколения жени като нея. Дори да са от други родове, в друго време и място. Дори ако седящата с гръб към нея в полумрака жена някога бе купила кошче за детската стая с тапети на розови и кремави ивици, но беше останала без деца.
Границата между приемането и отхвърлянето никога не е изразителна – нито когато ни свързва кръвта, нито още повече на чужд терен. Миранда погледна безпомощно ракитовите кошове с кълбета вълна, подредени край стената в стройна цветова гама. Тя не принадлежеше към никоя гама: беше чужда. В тази къща, в тази страна. Навсякъде.
Обърна се с досада. Отегчено.
Вече се канеше да излезе, когато чу гласа на Мери:
– Тя, основата, държи тъканото да не се разпадне, вътъкът му придава само цвят и орнамент. Точно така е и в живота. Когато се нанасяме в нова къща, сме длъжни да проверим здрави ли са й основите. – Мери говореше спокойно, сякаш и тя изведнъж беше усетила голямата умора от бдението или просто от безкрайно дългия си живот. – Колин е много болен, а ти се нуждаеш от някой, който да се грижи за теб, не от второ дете на твоите ръце. На това отгоре предварително обречено на поражение рано или късно.
А, значи в това била работата! Грижа или ревност? За нея или за Колин?
Не е така!
Впрочем все едно. В момента Миранда нямаше сили да отговаря на каквито и да е въпроси. Нито да се обяснява.
Може би по-късно.
Беше вече в коридора, когато Мери изведнъж се обади.
– Не вдигам телефона, защото е мъртъв заместител на живия контакт. Но ако беше се обадила нощес, със сигурност щях да го направя.
Мери също така не ходеше и в града. Излизаше навън само пеша и толкова далече, колкото й позволяваха възрастта и астмата.
Оказа се обаче, че и по този въпрос понякога прави изключения.
– Поръчах такси – каза след два часа от прага на обсерваторията. – Ще дойдеш ли с мен на "Пембертън Теръс"?
Беше готова за излизане. Облечена или по-скоро преоблечена, в доста старомодни одежди за път. Черно манто оттуид седем осми, закопчано с четири големи копчета, с кожена шаляка. На главата малка филцова шапчица, леко наклонена над дясната вежда. Ботинки с връзки с нисък ток, които ще да помнеха петдесетте години. Чанта плик от крокодилска кожа под мишницата, в ръката сгъваем дамски чадър.
– Чакам те долу.
Глава пета МИРАНДА / МАЧЕЙ / АРХИПЕЛАГЪТ
Какво е сънят? Отговор: Посочване и разполагане на приликите в някои неща пред обикновения разум зад челото в мозъка.
Анджей от Кобилино, "РгоЬ1етаЩ АнзиЛеНв"



1.


Кеймбридж – Лондон, летище "Хийтроу " – Кеймбридж, втората седмица на октомври Миранда: краят на двадесет и осмата седмица. Неочаквани събития и нежелани срещи – разстройство на установения ритъм (петна по Слънцето?). Пореден тест за устойчивост на решенията (принципните) и чувствата (най-различни).
– Миранда? Мачей се обажда.
Мислите й препускаха само пет секунди. Мачей я беше научил, че пет секунди мълчание в слушалката все още не правят впечатление на събеседника отсреща, не предизвикват безпокойство. Пет секунди: Мачей! Не беше нужно да се представя, все още би познала този глас и на края на света.
Все още го сънуваше. Но само гласа и само като на шефа на колектива, на колегата, на талантливия преговарящ. Като мъж Мачей вече не съществуваше, беше избледнял като щрих с въглен.
В ушите й още звучеше шепотът на Колин. Отново усети деликатното топло докосване по врата.
Защо не си смени номера на мобилния? Какво изпитва? Нищо. Какво трябва да каже? Не знаеше.
И все пак нещо се налагаше да каже.
– О, Мачей.
– Как си, Миранда?
– Нищо особено. Всичко е ок. А при тебе?
– Горе-долу. Различно. Можем ли да се срещнем?
– Във Варшава ли?
– Нее, на "Хийтроу". Имам седем часа до другия самолет. Ще успееш ли?
Тя се поколеба. Нямаше желание да общува с предишния си живот, дори с поглед. Погледна си часовника.
– Ако успея да хвана влака, ще стигна за два часа, с автобуса е за три. Във вип залата ли?
– Не, не... – Той каза това прекадено бързо дори за своя стил. – В нормалната. За полета на португалските ТАП за Мадейра, с прекачване в Лисабон.
Тя спря пред стъклените врати на чакалнята, за да не може да я види. Едва го позна. За момент помисли, че е заради ежедневното му облекло в спортен стил. Но не, Мачей не приличаше на екзалтиран турист, по-скоро на... Миранда затърси подходящата дума. Търсеше и отговор на видяното. Той изглеждаше като човек, който е победен и се е състарил поне с двадесет години. Унил. Да, май това беше думата: унил. Нищо от едновремешния ентусиазъм и енергия. Сякаш някой беше духнал горящата свещ.
– Здравей, Мачей.
– Миранда, толкова се радвам! – Той скочи от пейката и бутна пътната чанта. Старият блясък беше с него и на него, изваден сутринта от гардероба. Вътрешно обаче беше друг човек. Празна обвивка.
За момент останаха мълчаливи, несигурни, търсейки език, който да подхожда на новата ситуация.
– Да пием по кафе? – предложи Миранда. – Е, ти кафе, аз сок – и се усмихна по-скоро на себе си, с ръка върху седеммесечния корем. Не беше много напълняла, нали не ядеше кой знае колко, но въпреки широкия пуловер бременността вече си личеше съвсем ясно.
– Окей, добра идея. И сок. – Мачей прие и предложението, и тона с явно облекчение.
– Какво правиш? – попитаха едновременно. Това ги накара да се засмеят и поразведри атмосферата.
– Заповядай първа – каза той като шармантен кавалер.
Миранда отбелязваше наум новостите. Говори по-бавно.
Не бърза като пале пред майка си както едно време. Мисли за другите! Чудеса! Какво ли е станало – защото явно нещо се беше случило.
– Аз съм ок, живея в Кеймбридж. Два месеца работих във "Фицуилям Колидж"... – Тя се поколеба дали да не започне играта на привидности, но бързо се върна в новия си път. – Като чистачка. После почнах и да се грижа за вдовицата на един професор и за един инвалид в количка. Чистя им, правя покупки, такива неща. Имам работа, нямам проблеми – сега само това ме интересува. За да дочакам... – думата "развръзка" й се стори прекадено интимна за пред бащата на детето й. На този чужд човек.
– Разбирам.
Не разбираше, но това беше без значение.
– А при тебе? – Миранда охотно върна топката. Тя също не разбираше.
– При мене ли... – Той се поколеба, сякаш сам не беше сигурен. – Големи промени. Всъщност една. Вчера подадох молба за напускане.
Значи все пак. Наистина една промяна, но каква! Кардинална. Миранда светкавично анализира възможните причини. Провален контракт – при неговите възможности нищо не би било окончателно. Опит да вземе от клиента повече от допустимото за себе си – гаф плюс петно в биографията, но все пак заличимо, макар и трудно. Причиняване на загуби за фирмата или съдебен процес – рискува уволнение. Или всичко заедно, тоест тотален крах.
– Прегорях – каза Мачей. Тихо и спокойно.
Миранда удивена забеляза, че тембърът на гласа му е друг, по-нисък, и вече не е толкова металически остър, раняващ.
– Повече не можех да издържам. Спрях да се храня, не можех да заспя без хапче, понякога и без две, дори три. Трябваше да работя все по-бързо, започнах да виждам призраци. –
Миранда го наблюдаваше внимателно, но той отбягваше погледа й. Или по-скоро не я виждаше. Беше загледан в себе си, поставяше си диагноза, сякаш да се убеди окончателно, че е взел правилното решение. – Наистина ми се струваше, че влизат хора и аз говоря с тях, помнех дори какво казват и какви промени в договора искат. Но когато почвах да въвеждам данните, излизаше, че всичко е някаква фикция, че няма никаква сделка. Усещах, че потъвам. Белявски няколко пъти ми пращаше помощници, докато накрая ми даде да разбера, че съм се разхерметизирал. Така се изрази. Бил съм промокаем. За такива няма място в бизнеса. Впрочем напуснах последен кораба. – Мачей заяви това с някаква гордост. – От стария колектив остана само Дора. Останалите отпаднаха преди мен. Сега в нашите кабинети седят новаци, млади, току-що дипломирани. Пистолети... – Той се усмихна тъжно. Някога те двамата бяха най-добрите стрелци на адвокат Белявски. Не беше толкова отдавна.
Миранда мълчеше поразена. Гледаше Мачей така, сякаш го вижда за първи път в живота си, сякаш току-що се бяха запознали. А може би наистина за първи път го виждаше такъв, какъв всъщност е? Не ловък и сигурен в себе си варшавски юрист в безупречен костюм, а Мачей Лукомски, съвсем обикновен младеж от Гожув Велкополски, останал рано пълен сирак и отгледан от баба си, не особено красив, с малко големи уши и леко оплешивяващ отпред, с малко тънки устни и странни зелени очи с гъсти мигли, някак прекадено светли за тъмния му тен. Котешки очи. Някога опасни, сега просто подпухнали от умора.
И какво толкова бях намерила в него, се запита Миранда.
Не, не така. Напоследък Миранда съдеше по-строго себе си. По-честно е: какъв бях искала да го видя?
– Пълен аут съм – продължи Мачей, без да отделя очи от ръцете си, стиснали чашата с изстинало кафе. – Burn aut. Така говорят за лекарите и сестрите в хосписите, защото твърде дълго общуват със смъртта. Знам го, преди месец почина баба. Исках да я заведа при най-добрите онколози, уредих прием при един професор от Познай, по договор във Франция, който се съгласи да дойде да я види. Но тя ме помоли да я оставя на мира. Каза, че най-добре знае кога иска да умре. Трябваше да я настаня в хоспис, защото нямаше... не можех... Впрочем сама знаеш – и кимна, сякаш в посока към Варшава и кантората им. – Имаме какво да споделим с тези от хосписа, а?
Очите им се срещнаха за част от секундата, но веднага избягаха някъде встрани. Миранда въздъхна облекчено като човек, който хем съчувства на отиващия си болен, хем се отдръпва дискретно, за да не се зарази. Добре, че аз избегнах всичко това, помисли си леко засрамена. Внимаваше да не се издаде, разказът на Мачей я потресе.
– Е, всъщност това вече няма значение, започвам от нулата. – Мачей стана и потри ръце, сякаш с този жест искаше да си върне старата форма. А може би просто по навик. – Заминавам за Мадейра. Ще остана две-три седмици, може и месеци в някой хотел, ще поплувам, ще се попека, ще си пийна изстудена кайпериня с лимон. Лека-полека ще се оправя. Както виждаш, чудесен план, остава да го изпълня и всичко ще се нормализира. Пари засега имам, после ще видим.
Миранда не реагира. Къде беше старият му ентусиазъм, когато беше сигурен, че всичко е възможно, стига човек да поиска? Явно вече дълбоко се съмняваше в силата на "да поиска"...
На таблото за заминаващите се появи Лисабон.
– Е, време ми е. Още само исках... – поколеба се. Канеше се да каже нещо, но личеше, че не е сигурен дали ще има сили. – Исках да ти се извиня за... – погледна неумело към корема й. – Е, знаеш...
Миранда инстинктивно се дръпна, сякаш да се защити. Завъртя глава.
Знам, разбира се, каза си.
– Не е необходимо, няма проблем – каза припряно. Не искаше да го допусне на новата си територия. Нейна, частна. Сякаш каза: влизането забранено.
– Все пак се чувствам глупаво. Държах се като свиня. Но се боя, че вече би било късно ние да... Че не бих бил в състояние... Сама разбираш...
– Разбирам. Спокойно, Мачей.
– Но ако имаш нужда от помощ, веднага ми се обади. На драго сърце ще ти помогна.
– Знам. Но не, благодаря. Ще се справя.
Той се вгледа внимателно в нея. И преди беше бърза и умела, но това беше нещо ново – самостоятелна?
– Е, надявам се, че ще ми простиш.
– О, нямай грижа. – Тя се постара това да прозвучи достатъчно нехайно. – Всъщност наистина добре стана така.
Всъщност – да.
Миранда почти падна на седалката. Едва успя да се качи и автобусът "Хийтроу" – Кеймбридж потегли. Тя сложи ръце на гърдите си, стараейки се да поеме дъх и успокои дишането. Не трябва вече така да тичам, каза си. Време е да се науча да вървя бавно. Момиченцето е вече голямо и още има да расте.
Обгърна с длани картонената чаша чай и машинално се загледа в надписа околовръст. Чаят не беше хубав, но пък горещ, опареният език едва долавяше следата от теини. Миранда облегна глава назад и затвори очи. Спомни си как Мачей се навеждаше над чашата с кафе, машинално слагайки лявата си ръка на гърдите, сякаш придържаше невидима вратовръзка.
Боже, някакъв абсурд. Какво съм правила толкова време в тая Варшава?
Това "разхерметизираният" Мачей беше като история сайънс фикшън. Миранда си представи лаборатория, цялата в стъкло и алуминий, където роботи пъхат меките части на човешкото тяло в чекмедженце под ребрата, за да се поддържат жизнените функции, а останалото превръщат в бездушен механизъм. Наистина като във филм по Хърбърт Уелс, за това беше избрала да пише на матурата. Хората като богове на напредъка, машината на времето, войната на световете.

Антиципация – сънища за мощта на бъдещето. Кантора роботи Белявски и съдружници. Сръчни и бездушни. Наистина шефът беше почти прав: между робота и работника

8

няма голяма разлика.

Всички в кантората имаха прозвища. Освен колектива на Миранда и Мачей имаше още три – на Октоподите, на Чакалите и на Хищниците. Имаше и Бисмарк и Бонапарт, единият с елка вместо глава, вторият воюващ до последната капка чужда кръв. Тях двамата в добри времена наричаха Царчетата, сигурно като материал за бъдещи съдружници. Мъжкият род се смяташе особена форма на признание за качествата на Миранда, единствената жена юрист в кантората. Адвокат Белявски беше Макиавели или Златоуст, макар че нито със свети Йоан, нито с героя на Хесе имаше кой знае колко общо освен, разбира се, умението да жонглира с думите, впрочем винаги в полза на фирмата.
Миранда се изкиска наум. "Интересно какво ли е казал, като е разбрал, че съм бременна."

– Госпожице Миранда, запишете това на харддиска на паметта си. Моите служители не се съешават и не се размножават, те са херметични. Длъжни са да бъдат щастливи, че благодарение на мен могат да изгарят в огъня на борбата за клиенти, а не в пламъците на пошли страсти. Знаете ли защо успешният договор е по-добър от "Виртути Милитари"

9

? Защото носи по-голяма печалба.

С времето се беше научила сама да си отговаря на реторичните въпроси на шефа. Тогава й се струваха абсурдни и забавни, сега виждаше безогледния им цинизъм. С какво започваме отчуждението на чуждата собственост? С отчуждението от себе си и загубата на индивидуални качества в полза на фирмените такива.
Е, надявам се, не безвъзвратно – каза си и се настани удобно.

Автобусът рязко спря на кръглия площад. Миранда отвори очи. Жената до нея откъм прозореца четеше Платон. Трябваше да минат няколко минути, за да види, че книгата е на полски! "Защитата на Сократ", отворена на масичката в предната облегалка, лежеше върху "Морето, морето" на Айрис Мърдок от "черната" поредица "Съвременна световна проза" на ПИВ

10

. Миранда погледна с крайчеца на окото си своята съседка. Очила с най-обикновени рамки, небрежен кок кестенява коса. Дрехите? Нищо особено. Нулева женственост. Миранда познаваше този тип от университета: жена научен работник. Педантична, принципна, спретната. Суха. Суха кожа, сух израз на лицето, суховати чувства. Науката като задължение спрямо националната култура и изискване към себе си. Обратното на другия тип, небрежноразпиления. И той я беше изпитвал. И двата типа – трудни за общуване. Херметични!

Тя затвори отново очи. Странно, каза си, би трябвало да се развълнувам, да я прегърна едва ли не. Съотечественица е, сигурно полската кифла още се смила в стомаха й.
И все пак чужда. А Миранда нямаше сили за никакви нови контакти в този момент. Нито желание.
– "Кеймбридж Дръмър Стрийт Бус Стейшън" – чу се гласът на шофьора.
Бяха пристигнали. Миранда бе неприятно изненадана, че вали дъжд. Вгледа се в лъскавия от струите мрак навън. Какъв ти дъжд, истински порой. А тя от бързане беше отишла на летището както си беше по пуловер, без връхна дреха. И без чадър, естествено.
Изскочи от автобуса и претича няколкото метра до касата, която имаше покрив. Дъждът течеше там, където ламарината беше закована за дървената конструкция. Миранда зае единственото сухо местенце между локвичките и се запита какво да прави. За да се прибере, трябваше да прекоси целия град, а и после отвъд реката. На туй отгоре...
– По дяволите – не се сдържа. – Как забравих.
Още по пътя към "Хийтроу" беше позвънила на Колин, за да го предупреди, че няма да може да го навести. Но той изрази такова разочарование, че тя обеща да се отбие на "Пембертън Теръс" дори да стане прекадено късно.
– Поне за малко – беше помолил.
– Окей, но наистина за минута.
– Извинете, знаете ли как да стигна до "Нюнъм Колидж"?
– Съседката от автобуса говореше правилно, макар малко твърдо. Все пак произнесе правилно Нюнъм, названието на едно от малкото висши училища в Англия, които приемат жени.
– Това е доста далеч оттук – отвърна Миранда на полски.
– Ах, как разбрахте? – Секунда удивление и веднага лека усмивка. Жената се оказа досетлива. Интелигентна. – А да, книгите.

– Това май е колежът, дето е на "Сиджвик

11

Авеню"?

– Да. – Непознатата вдигна листче с адреса към светлината от гишето на касата.
– Хм, доста ще походите, особено в този дъжд. Ето, вижте
– Миранда извади от раницата си джобната карта на града, с която не се разделяше, вече предимно по навик, отколкото по необходимост. Кеймбридж не беше голям град, за няколко дни научи кое къде е. – Ще трябва най-напред да минете по "Емануел Стрийт" нататък, после оттук – посочи "Даунинг Стрийт", откъдето прокара показалец по "Пембрук Стрийт" към "Мил Лейн". – После идва "Силвър Стрийт", по която ще пресечете реката, а там...
– Ох, страх ме е, че още тук се загубих. – Жената се поколеба. – Пространствената ми ориентация хич я няма, особено пък в един нов град... Може би е по-добре да взема такси?
– Разбира се, така е най-лесно, наблизо спират таксита. Ще ви помогна. – Миранда кимна към четирите багажа: раницата и сака през едното рамо, двата куфара до краката й, точно където течеше от пробития покрив на касата. Наведе се да вземе единия.
– Ще съм ви благодарна, о, само не този, страшно е тежък.
– Жената бързо грабна по-малкия куфар. – Пълен е с книги и бумаги. Не можете да го мъкнете в това състояние.
Вторият, малко по-голям, беше с колелца. Миранда изтегли дръжката и го премести зад себе си.
– Аз ще вървя напред – каза.
Веднага наложи бърз ход. Нямаше желание да се мотае дълго в този порой, камо ли да бъбри. За първи път ли сте в Кеймбридж? За колко време? Познавате ли някого? Само за целта нямаше смисъл да пита, беше ясна. Научна.
Почти едновременно с двете пристигна и такси.
– Извадихме късмет! – викна през рамо.
Шофьорът им помогна да натоварят багажа. Миранда държа вратата жената да се настани, после бързо я затвори, за да избегне въпроси за името или адреса. Може би ще се срещнем? Да, може би някога, не, нямам желание.
Но жената се забави. Даде знак на шофьора и отвори вратата на таксито.
– Седнете, моля, ще минем и през вас.
– Имаме нов квартирант – съобщи Мери на следващия ден късно следобед. – Казва се Саша Есенин.
– О-о! – Миранда бързо бе усвоила прочутата английска сдържаност. Как го беше казал Колин? Говори сбито, пиши кратко, не демонстрирай чувствата си, само тогава ще имаш какво да предадеш на потомците. Така се е образувала Британската империя.
Затова се и разпаднала, каза си тогава иронично.
Но сега беше само това: оо! За Мери новият квартирант означаваше скромна добавка към пенсията. А за Миранда? Едва ли нещо друго освен допълнителни чинии за миене. Мъж, значи с две леви ръце в кухнята – малко "о". Но може да склони да поработи в градината? Би било голямо "О" с удивителна, още повече че старият Самюъл се оплакваше от ревматизъм. Ще видим.
Миранда не беше настроена много положително към новодошлия. Твърде много промени и емоции за толкова кратко време. След свирепата буря, преминала през живота й, къщата на Мери беше първото спокойно пристанище, място, където Миранда най-сетне почувства, че почва да гради нещо. От нулата, но по своему.
Саша сигурно е Александър. Жалко, че не е Пушкин.
Обаче Есенин? Но пък не Сергей.
Когато той влезе в кухнята, много висок и много изпаднал, тя му подаде ръка, без да го гледа в очите. И без думи. Той сигурно вече знаеше името й.
Обърна се на пета. Минавайки край Мери, леко докосна ръката й, сякаш искаше...
Не, нищо не искаше.
Сложи чайника на печката. Извади чаша от скрина. Голяма, керамична, зелена.
Заета да говори със Саша, Мери нищо не забеляза.
– Мисля, че е много хубаво така да се казваш. Есенно. Поетът от рода ви ли е?
– Може би, кой знае. Матушка Рус се постара такива неща да не ни вълнуват. Особено в нашето семейство, с тая сложна съдба. Мама беше руска еврейка, а татко руснак, ама дисидент. Гарантирани неприятности. Един ден положението стана неудържимо, нашите продадоха всичко, после всичко, което бяха спечелили от продажбата на всичкото, бутнаха комуто трябва, бабушка и приятелите събраха за билети за влака и тръгнахме да търсим нов дом. През Полша стигнахме до Германия, но татко не искаше и да чуе да живее във "вражеската" земя, както я наричаше, та в Хамбург се качихме на парахода и отплувахме за мъгливия Албион. – Като абсолвент на Кеймбридж Саша говореше свободно английски, само едва забележимата напевност и отделните русизми го издаваха. И руското "вот так", наследено от родителите и Матушка Рус.
А пък понеже съм Есенин, точно като поета, явно такава ми е била съдбата чак в научната работа да ме догони. И сега съм принуден да вися над пустия младенец и да се мъча да хвана края на любовните му приключения с руската революция. Пък и докторат да пиша, вместо да се занимавам с това, което истински ме вълнува с величието си: утопията на Дьо Бержерак. Вот так. Цяло щастие, че е имал толкова много любови, Есенин де, не Бержерак – разсмя се Саша и оправи кръглите си очилца, кацнали несигурно на тесния му нос. Той изобщо целият беше такъв тесен. Тесни стъпала, тънки ръце и кости, дълги пръсти и коси до раменете, непослушни, разчорлени и почти черни, ако не беше кестенявият блясък.

Беше топла октомврийска вечер, наситена със златната мъгла на залязващото слънце, влажна от скоро падналия дъжд. Миранда седеше замислена на прага на кухнята, отворена към градината. Стиснала керамичната чаша с ръце, отпиваше от силната баварка

12

и неволно слушаше разговора в новата конфигурация гласове. Нейният баща също беше... евреин. Тя тръсна глава, ядосана на себе си. Дори в мислите си все спираше за секунда на тази дума, сякаш внимаваше да не се задави. Научена от майка си на предпазлива потайност, заразена от мълчанието на баща си и страховете на дядовците, бързо беше разбрала, че трудните теми е по-добре да се избягват. Че ако лишиш от името му нещо, можеш да го лишиш от живот. Мирка често използваше този път на евакуация от разни проблеми. Тази съдба сполетя и така наречения произход, по непонятни впрочем за нея причини.

Някъде навътре в градината два коса се вдигнаха и с шумни крясъци прелетяха над главата й, потъвайки в сенките край оградата. Тя погледна натам точно навреме, за да долови с периферното си зрение някакво движение в тревата. Рижав, може би дори черен скок, вероятно котешки, но и той потъна в гъсталака, сля се с фона.
Май ми се е привидяло, каза си Миранда сънено.
Госпожа Уилкинсън не си губеше времето. Явно беше решила да прати ангел хранител при старата професорша, болна или не от алцхаймер, и младата бременна без мъж. Не беше много оправен този ангел, никога не знаеше кой ден от седмицата е, потънал ту в руската поезия, ту във френската утопия, явно обаче госпожа Уилкинсън беше решила, че три глави са по-добре от една.
Миранда беше напълно сигурна, че една от трите си е загубила ума. И тя не знаеше защо стана така, но то си беше станало.
И не е вярно: знаеше.
Непознатата полякиня от автобуса я закара толкова далече, колкото позволяваха пътните знаци. При този със зачеркнатия автомобил таксито спря безвъзвратно и последните метри Миранда трябваше да мине пеша. Така че влезе у Колинови мокра до кости. Задъхана и тракайки със зъби, намери ключа там, където винаги го оставяше – под саксията на прага.
– Аз съм – извика отдолу, треперейки и оставяйки мокри стъпки на килима във вестибюла.
– Ехо, ето ме – каза по-тихо вече на прага на кухнята горе, изведнъж срамувайки се от издутия като топка корем със залепналия на него мокър пуловер.
Напоследък Колин беше в по-добра форма. Опитваше се дори да ходи по малко, като се подпираше на парапета, специално монтиран край стените, почти без да сгъва колене, влачейки пантофите. В дните, когато тя готвеше, ядяха понякога в кухнята, а не както обикновено в хола, той в количката или полулежейки на канапето, тя в креслото насреща.
Сега беше в кухнята и бъркаше нещо в тенджера с дълга дръжка. Наблизо в голям стоманен гевгир вдигаха пара изцедени макарони.
– Вир-вода си – отбеляза и гребна с лъжицата в тенджерата, опита соса, предварително духайки, после бръкна с показалец и го насочи към нея.
Разнесе се ухание на чесън, риган и домати.
– Вече го усетих – засмя се Миранда, тракайки със зъби. Погледна протегнатия показалец, поколеба се, но бързо се наведе и облиза топлия доматен сос. – Сложи малко захар, нали?
– Естествено. Кърпите са в банята. Моята хавлия виси на вратата, прана е. Уви, нямам резервна за гости.

Под душа Миранда се хвана за монтирания в плочките малък парапет, затвори очи и отметна глава назад. Този дъжд вече беше топъл и благ. Разпръсваше се на хиляди капчици в челото й, набъбналите гърди и корема, течеше надолу по бедрата и нозете. Обвиваше я с нежна пара. Събираше пак в едно цяло раздвоеното й тяло и живот. Тази среща на летището я беше извадила от привичния вече ритъм. Ненужно напомни старото, хвърли сянка върху новото. Тя не се сърдеше на Мачей, че се беше отказал от детето им. Нито на шефа си, загдето я беше уволнил. Ако не бяха те, днес сигурно щеше да дреме в някоя забутана прокуратура в дълбоката провинция и да общува с крадци на дребно и дребни сметки, а след работа да тича вкъщи, за да поддържа пламъка на малката стабилизация

13

.

Така е по-добре, си каза. Поне отскочих от приличен трамплин.
Веднага обаче се обади другата Миранда, бунтарката, която винаги ръсеше мъдрости, неизвестно с каква цел: а, по-добре, нали миеш прозорците на английския университет, сложи лъжичката катран в Мирандината каца с мед.
Денят беше дълъг и тежък. Срещата с Мачей й костваше много, беше свалила прахта от миналото. Миранда нямаше сили тъкмо сега да спори, още повече със самата себе си.
– Така е по-добре – повтори и спря водата. – Момиченцето ми е при мен, не ме е страх дори от зимата.
Върна се в кухнята с тюрбан от пешкир на главата и загърната с Колиновата хавлия.
Беше страшно гладна. Отдавна не беше яла толкова вкусни спагети с доматен сос. Направи изключение и пийна малко вино. Но след няколкото глътки кианти й се зави свят и й се приспа. Толкова отдавна не беше пила, Колин сигурно също.
– Остани – каза той.
И после я хвана за ръката.
Може би Колин копнееше за това, но първа го докосна тя. Помогна му да легне до нея в леглото, зави и двамата и сама насочи ръката му към лицето си и по-нататък, към топлата ямичка във врата, която той вече познаваше, на границата между гладката кожа и мястото, където започва да расте косата. Потъвайки полека в съннесън, Миранда помисли напук на онази, другата, умната и разумната, че не е нужно да бъде лесно. Достатъчно е, че е добре.
Тя заспа щастлива. Топло. За първи път от мноого отдавна най-сетне й беше топло. Дори Момиченцето не успяваше да я сгрее, да разпръсне страха й от бъдещето. Дори в къщата на Мери, въпреки необичайно горещото лято тази година, се завиваше и с одеяло и пух, върху които мяташе кувертюрата, за да не се хлъзгат през нощта на пода и да я отвият.
Все така топлейки ръце с керамичната чаша с баварка и вслушвайки се в разговора на Мери и Саша, Миранда най-сетне разбра, че купищата топли завивки няма да й помогнат. Просто никой отдавна не бе я гушкал.
Вече седем месеца.
– Първите няколко месеца в Англия, може би и година, бяха най-лошият период в живота ми. – Саша седна на масата с чаша кафе и протегна босите си крака чак до средата на кухнята. – В Нюкасъл ме изпратиха на училище, където никой не говореше като мене, всички издаваха някакви маймунски звуци, поне така ми се стори в началото. Обаче момчетата се биеха като нашите, яката и до кръв, момичетата впрочем също. Оставиха ме на мира чак след ваканцията, когато видяха, че съм ги надминал с цяла глава. Обаче началото си беше тежко. Все плачех и исках да се върна вкъщи. Тайно събирах пари за билет, отидох и на пристанището да разпитам за параходите за Хамбург. Опитах дори да се наема като помощник-огняр в машинното на един, съвсем като в някой роман.
– А родителите ти?
– Родителите ми ли? Че какво можеха да сторят те? Баща ми обясняваше кротко, че у дома не можем да се върнем, за-Щото домът ни вече го няма, а мама ми слагаше компреси с оцет и лук на синините и се опитваше да ме утеши с бонбони.
И себе си впрочем, макар да знаеше, че захарта е полезна само на първо време. Вот так. Човек трябва да порасне и съзрее, за да стигне сам до простичкия извод, че всяко място на земята е добро, стига той да стои здраво на краката си и да е в хармония със себе си. "Да е здраво шит", както казваше майка ми.
– Това е някаква нова теория, не съм я чувала досега. – Мери се наведе и взе котешките панички. Изми ги, избърса с книжна кърпичка, после в едната наля вода, а в другата сложи храна за кучета и ги върна на мястото им на пода до вратата. Вече се канеше да прибере консервата в шкафа под умивалника, когато вниманието й привлече усмихнатият кокер спаниел на нея. "Педигрий Канин" с пиле, ориз и витамини. Това, което е полезно и вкусно" – прочете недоверчиво на глас. За кучета?
Мери се обърна, не вярвайки на очите си. Миранда, която отговаряше за покупките, в това число и за котешката храна, седеше на прага с гръб към кухнята и чаша недопит чай в ръка. Светлите равно подстригани коси, хванати на хлабава конска опашка, мирно лежаха на свития й гръб.
Мери затвори бавно вратичката на шкафа. Помисли и нищо не каза.
– Тя и за мене беше нова, но помогна. – Саша стана да си долее кафе. – да преживея. Мама беше без работа, изкарваше пари, като шиеше одеяла пачуърк. Един ден както обикновено режеше и нагласяше разните триъгълници, ромбове и квадрати. Изведнъж ме погледна с тая вечна загриженост и рече: "Саша, виж тези парчета. Сега и ти трябва да бъдеш едно цяло от парчетата. Ама не онова цяло, старото наше руско, а тукашно, английско. Иначе животът ти ще се прокъса." И ето днес, може да се каже вече, че съм стар, скоро ще чукна трийсетте, колкото пъти се сетя за това одеяло, разбирам, че мама е била права.
Миранда стисна празната вече чаша. Колко трудно се оказва да намериш мястото си на земята. А и да знаеш с кого да го споделиш. Колин беше поне с десет години по-възрастен от нея, така предполагаше. Болестите променят и състаряват. Може би просто си беше на своята възраст, която пък не му даваше надежда: утре или след няколко години можеше да стане само по-лошо.
Но беше добър и деликатен. Нежен. Умен.
И много болен.
Тя цялата се сви. В този момент би дала какво ли не за някаква черупка, в която да се скрие. Охлювена, костенурча. Остави чашата на стъпалото и сплете ръце под корема си, сякаш искаше да го подпре.
– Миранда! – Мери се изправи отзад на прага. – Добре ли си?
– Да, да. Само съм капнала от умора. Чувствам се като собствената си сянка.
– Е, само толкова ли? – засмя се Мери. – Значи няма защо да се притесняваш.
– Хм, само. За мене е чак толкова.
– Нищо, dear, нищо. Ние сме като нишките в моите килими, сновем насам-натам. Струва ни се, че сме изморени, сънливи, пък всъщност само чакаме някой да ни събуди и да ни каже как да живеем. Сякаш другите знаят по-добре от нас кои сме и какви сме. Но всичко това не е вярно. Всичко е от тъга.

– От тъга? – Гласът на Саша стресна Миранда. Беше го забравила, загледана в градината, вгледана в себе си. Нямаше да е лесно да свикне с новия човек в къщата. – Затова ли душата ме боли, като слушам как Липати

14

свири Шопен?

Все пак тя трябваше да признае, че Саша има приятен глас. Дълбок, ласкав.
Обаче е непоносим бърборко, тутакси го разкритикува с досада.
– Ами да, от тъга по неопределено осъществяване. – Мери седна на стъпалото до Миранда и я зави с огромния си шал. – Неопределено, значи невъзможно за осъществяване. Само ти се струва, че знаеш за какво копнееш. В действителност носиш в себе си болката от невъзможността. Не живееш истински, сянка си на копнежите си. Миранда е щастливка. Нейното дете е единственото истинско осъществяване.
Заедно със Саша в къщата се нанесе музиката.
Той се настани в библиотеката на партера, в която се влизаше откъм вестибюла вляво от главния вход; отдясно беше салонът, от него през двукрилата разтваряща се врата можеше да се мине в трапезарията, свързана в дъното с кухнята.
Пренасянето отне на Саша повече време отколкото на Миранда, защото той имаше повече багаж, главно книги и бумаги, побрани в поне двайсетина кашона. Накрая се появи и персонален компютър с голям монитор, апаратура "Сони" и колекция дискове.

Мери мърмореше срещу шума, заплаши, че ще се оплаче на госпожа Уилкинсън, но на Миранда музиката се хареса. Заради нея пейзажът навън изведнъж сякаш млъкна и заприлича на ням филм. Преди дъждът шумолеше и плющеше, ятото гълъби на стария Самюъл – семейство Хиксови живееше от другата страна на езерото – огласяше околността, дори листата, брулени от вятъра, сърдито шумяха. Светът шумеше, свиреше, свистеше. Сега вече се чуваше само флейта и виолончело, пиано. В понеделник, сряда и петък Чайковски, Скрябин, Рахманинов, останалите дни от седмицата – английска музика, главно Пърсел и Елгар

15

, понякога Воън Уилямс. Неделните сутрини започваха винаги с едни и същи мотиви от Бах "За добре темперирано пиано", макар и в различни изпълнения, но вечер най-често беше Липати с Шопен.

Това беше единственото неудобство, свързано с присъствието на новия наемател. Но пък всичко в живота си имаше цена, а тази спокойно можеше да се плати. Саша не само прекопа градината, подряза живия плет, окастри дивите рози и овощните дръвчета, но и със същия ентусиазъм миеше съдовете, белеше картофи и ходеше с колата в града за захар или чай. Постави само едно условие: музика или компания за разговори. Най-добре и двете.
– Бил съм предостатъчно самотен – и в работата, и в живота, обикновено и въобще. Беленето на картофи и моркови трябва да бъде обществена дейност. Иначе губи дълбокия си смисъл.
– Мислех, че зеленчуците са създадени за ядене – отбеляза Миранда, докато плакнеше зеления фасул под течаща вода. – Не е ли това основният смисъл на съществуването им?
– Чувам гласа на юриста, на сухия параграф на разума, вот так. Я помисли няма ли да ти е по-полезен морковът в съчетание с цветомузиката на Скрябин или задълбочения анализ на биографията на Сирано? Пътят през сърцето не минава ли през корема?
– Сирано? – Миранда изведнъж си спомни първия свой ден във Варшава. След разговора с Белявски беше излязла зашеметена на улицата и беше спряла пред паметника на кмета Стажински в пълно недоумение какво да прави и накъде да тръгне.
За щастие майка й си беше вкъщи.
– Мамо? Аз съм, Миранда. Получих, получих!
– Какво е станало, Мирка! Какво си получила? – Горката й майка все изоставаше. Друг е въпросът, че Мира, общо взето, я информираше пост фактум за разни работи. Е, имаше добър учител.
– Фактът става факт само пост фактум, никога по-рано – казваше обикновено мълчаливият дядо Виктор. – Няма смисъл от много приказки предварително. Иди, увери се, виж, пипни, пък после...
И този път беше заминала за Варшава, следвайки ценните дядови съвети, без да каже никому. Ще уведоми майка си, когато има нещо сигурно наум или най-добре в ръката.
– Получих работата! Утре подписвам договора. Засега само на изпитателен срок, за три месеца, но ако се справя...
– Прекрасно, миличка! Сигурно ще се справиш, изобщо не се притеснявам за това. Татко ти щеше да се радва.
– За Сирано дьо Бержерак ли говориш? – повтори Миранда името на героя от пиесата, която случайно беше отишла да гледа, защото не я сдържаше в хотелската стая. Седенето в театъра имаше по-голям смисъл, поне някакви живи хора говореха с нея. Отвличаха вниманието. – От драмата на Ростан?
– Същия. Той ми е любимец. Живописен, романтичен. Жив пример за това, че животът може да се изживее интересно.
– Лесно ти е на тебе. На сцената всичко е по-интересно от реалността.
– Той я е преживял реално, не в театъра. Разкошна фигура впрочем. Бил е млад и такъв си остава в представите ни, нали е загинал едва на трийсет и шест. Легендата гласи, че можел едновременно да се дуелира и да съчинява рими, макар че няма доказателства да е притежавал такава способност. При това дуелите не са били упражнения по фехтовка, а двубои на живот и смърт. Според литературата така преценявал времето, че заедно с нанасянето на смъртоносния удар съчинената през това време поема получавала ефектния си завършек. Не можем да знаем истина ли е, но пък: Дори да не е вярно, е добре казано.
– Нищо чудно, че е станал легенда.
– Науката история обаче потвърждава, че е бил първият автор на сайънс фикшън, създал визията Утопия. И то кога още! 250 години преди почитаемия Жул Верн. Затова пък няма доказателства да е писал любовни писма вместо някой друг. Това вече Ростан си го е измислил, докато се е дуелирал с перото си, обаче колко е романтично! Уф, стига с тия моркови. Обелих вече петнайсет, кой ще ги яде?
– Ние – каза Миранда решително и му връчи две големи глави ряпа. – И това.
– Коремът е истинският символ на живота – въздъхна Саша с удовлетворението на сит човек и стана от масата. Събра чиниите и ги сложи в мивката. След известен размисъл ги изми набързо с гъбата и изплакна на течаща вода. После сложи вода да заври, сипа четири лъжички чай в порцелановото чайниче и с три чаши на поднос се върна на мястото си.
Миранда потръпна при спомена отпреди няколко дни.
– Всичко е там. – Колин погледна с крайчеца на окото си корема й, опънат под дебелия релефно плетен пуловер; физиономията му беше на човек, който опитва да познае какво го очаква в непознатия дом, където е влязъл. – Страхът, гладът и копнежът, да не говорим за децата. Ти си живо потвърждение на думите ми.
Особено страхът, си беше казала тогава.
– Коремът е осезаема интерпретация на нашето място в обществото – продължаваше Саша. – Кажи ни какво имаш в корема и ще ти кажем какъв не си.
– Си или не си? – повтори Мери, сякаш за да се увери, че правилно е чула и правилно следи мисълта му.
– Да, какви не сме. Човек се мъчи по всякакъв начин да изпъди от вътрешността си пеперудите на страха, изгладнелите вълци на стомашните сокове, тъгата на безплодието. Не съм съгласен с твърдението, че действителността е заместител на идеалното битие. Идеалното битие е усещането за щастие, за доброто и прекрасното тук и сега. Аз например тук и сега съм с корем, пълен с пюре от моркови и ряпа, и най-сетне не съм печален руски емигрант, а щастлив руснак. Обожавам ряпата.
Мери намигна на Миранда, но бързо извърна глава, за да не се разкикоти.
– Моля, моля, смейте се колкото искате – продължи невъзмутимо Саша. – Но благодарение на ряпата се почувствах сякаш съм се върнал у дома. Нима това не е добро и прекрасно?
Ряпа. Миранда започна да яде ряпа едва в Англия, дълго време не можеше да се насили. До днес познаваше ряпата само от разказите на баба Халшка.

– Ряпа, мръзнали картофи без капчица мас, пълни с кости гадни корюшки, смрадливи, не се траят, и името им такова

16

, напролет супа от коприва, през лятото хляб от млени корени на пирей, зимъс кекс от моркови. Пази Боже някога да опознаеш вкуса на войната, миличка. Вярно, че като е гладен човек, и печени киселици ще яде, но и до края на живота си ще помни това, дето никога повече няма да докосне.

Затова пък топлият каймак на прясното мляко, посипан със захар, беше сладък и разкошен, напомняше на баба й детството и тя искаше внучка й също да има топли и сладки спомени. И имаше, докато един ден сладкият каймак не влезе в списъка на бабините забранени вкусотии отпреди войната. Заради Каролина, която беше дошла да вземе Мирка за сбирката на класа.
– Боже, каква гадост! Как можеш да я ядеш?
– Апропо ряпата. – Саша кръстоса дългите си боси крака в кожени сандали на стола отсреща и се облегна назад. – Напоследък размишлявам дали е възможна връзката на двама души от диаметрално противоположни култури. Да вземем например Есенин и Дънкан и петминутния им брак, завършил с провал. Ряпата би била прекрасен лакмус в този случай. Щото Есенин без съмнение си е хапвал ряпа, полезна и в наличност в тези гладни и студени революционни времена. И изведнъж среща американка, двамата се влюбват безпаметно. Без памет за ряпата. На закуска черен хайвер и шампанско, в нощите шампанско и черен хайвер. А за обяд? Можела ли е префинената балерина от далечния отвъдморски свят да разбере дълбокото онтологично основание за съществуването на този зеленчук? Нали се знае, че каквото е полезно за руснака, за французина е смъртоносно. Сигурно и за американката, бих се хванал на бас срещу цяла нива ряпа – дрънкаше ли дрънкаше ентусиазирано.
– Ама ти сериозно ли? – попита Миранда, едва сдържайки смеха си. – Тази тема ще я има ли в доктората ти?
Той я погледна с обидена физиономия.
– Аз винаги говоря само сериозно. Лапачи на ряпа, съединявайте се!
Глава шеста ИРЕНА / А. М. / ОГЛЕДАЛОТО
Какво общо има с мен историята? Моят свят е пръв и единствен. Искам да разберете какъв свят заварих аз. Лудвиг Витгенщайн, "Бележки 1914-1916"



1.


Кеймбридж, Уилоу Понд – "Нюнъм Колидж", средата на октомври Миранда: двадесет и осма седмица; здравно състояние: добро (ако не се смята отвращението от рибата, лука и миризмата на оцет), емоционално състояние: колебания и въпроси. Случайна среща с непознатата от автобуса – ново познанство?
А. М. Застана пред арката "Пфайфър о ; с куфар, пълен с бележки, надежди и планове за бъдещето. Не изпитваше страх. Както много други млади хора от нейното поколение вярваше в оздравителната сила на философията. Беше убедена, че светът е творение на демиург, затова се ръководи от разум, мъдрост и доброта. Затова човечеството се вслушва в гласа на философите...
Ирена Монтаг изправи гръб на твърдия стол при бюрото, където прекарваше часове всеки ден. В стаята за гости стипендианти на "Нюнъм Колидж" на "Сиджвик Авеню" беше хладно. Тя стана и пипна радиатора. Студен. Интересно дали изобщо някога става топъл? Потри изморения си врат, мъчейки се да помасажира вкоравените сухожилия и мускули. Книги, компютър, книги, компютър, в читалнята или тук, все едно и също. От дългото седене и обездвижване мускулите онемяваха, мозъкът викаше за кислород.
Погледна през прозореца. Беше успяла! Беше в Кеймбридж, в колежа, където героинята на книгата й, която Ирена се надяваше да завърши тук, беше прекарала една година като докторантка. Оксфорд щеше да е по-подходящ, разбира се, там А.М. Беше прекарала по-голямата част от живота си. Но Ирена не беше претенциозна. Отдавна беше разбрала, че със съдбата пазарлъци не се правят. А сега имаше допълнително удоволствие: откакто почна да пише биографията на голямата английска писателка, започна мислено да произнася и своето име по английски: Айрин. Това неочаквано съвпадение й даваше странно чувство на близост.
Мислейки за себе си, приемаше особения тон на вътрешен глас, с който си служеше, когато пишеше биографии на "големите пера", както наричаше прочутите писатели и писателки. Тон на разказвач биограф:
Айрин М. Беше на четиридесет, с хартиена биография. Магистърската й работа зае сто и двадесет страници, докторантската два пъти повече. Плюс статиите, лекциите, винаги отлично подготвени с богат научен и библиографски апарат. Скука! Като личния й живот, за който нямаше кой знае какво да каже, освен че дотогава не беше намерила време поне да помисли по-дълбоко за него...
Всъщност защо ли животът й беше протекъл така? Беше завършила филология във Варшавския университет с отличен, написа и защити докторантура за английската школа по биографистика рекордно бързо. Вярно, студентите позадрямваха на лекциите й, претъпкани с дати и подробности, но не се оплакваха, особено откакто бе отворен портал e-learning с всички лекции in extenso.
Професорът й също беше доволен. Не защото веднъж преспа с нея – беше женен, а неосъщественият им роман, особено след паметния опит в ченстоховския хотел, решително нямаше бъдеще. Ирена не си правеше никакви илюзии по този въпрос. Професорът я коткаше и понеже тя с упорството и трудолюбието си беше разработила нова тематична област, която значително бе разширила кръга от международни контакти на целия институт. От известно време за конференции в чужбина пътуваха годишно повече колеги, отколкото преди за няколко години. Като декан той оценяваше това, но приписваше заслугите на себе си.
Някога тя искаше да стане писателка.
А. М. Мечтаеше за това още от младини. Не за славата и парите, които носеха книгите, а за самия творчески процес, за душевното удовлетворение от писането. Според нея писателите бяха обкръжени от аура на тайнственост и необикновеност. Бяха избраници на Съдбата – " чуваха гласове " , без при това да полудяват, поне не в повечето случаи. А истинският голям и прочут писател беше в нейните очи глашатай на Истината и образец за подражание. Учител.
Макар че мечтите и животът рядко тръгват ръка за ръка, Ирена не протестираше. В края на краищата често се е случвало осъществяването на една мечта да носи на човек нещо по-лошо, точно като при покупките по каталог. С нея се случи нещо подобно – вместо Учител стана учителка. Вярно, преподавателка в университет, и то Варшавския, но това беше мизерно утешение.
Само майка й беше доволна.
– Поне имаш порядъчна професия, Иренка. Учителка, не някаква там артистка. Повярвай ми, знам какво говоря. За мен нямаха дори подходяща позиция в номенклатурата.
Хана Монтаг беше балерина. Не велика прима, а обикновен малък лебед в кордебалета на варшавския Музикален театър. Ирена се роди девет месеца след премиерата на "Цигански барон". Бащата остана неизвестен, дори по име, поне така беше решила Хана; Монтаг тя беше по баща. Цигуларят без име свирел в оркестъра на театъра и бил човек кротък и нерешителен. Вероятността да създаде семейство така го стреснала, че той се качил на първия попаднал му влак и тръгнал към морето да търси друг оркестър. Не беше ясно дали намерил, но пък повече от ясно, че бил негодник и последен страхливец. В това Хана беше твърдо убедена, а Ирена никога не се осмели да изрази друго мнение.
Истинските мечти не оставят човек на мира. У Ирена мечтата да стане писателка издълба най-накрая ниша, която в началото изглеждаше второстепенен и непривлекателен изход в сравнение с научната кариера, с времето обаче раждаше все повече удовлетворение. Вече не беше обикновена университетска преподавателка, която чете лекции по история на съвременната литература, а специалист биограф, и то на големи писатели. Известна и авторитетна в областта си, канена на конференции и семинари, цитирана от колеги.
А нищо не предвещаваше, че идеята е добра, дори според самата Ирена. Истинският биограф е човек, който има търпението на тайния агент, настойчивостта на детектива и нюха на гончето. А тя беше търпелива като монахиня, но й липсваше авантюристичната жилка, да не говорим за носа, който, макар и решително прекадено дълъг, не притежаваше особен нюх. Това беше търпението на покорството, на безперспективността. Ирена беше средна хубост и като жена, и като учен, може би защото никога не тръгваше към по-далечен бряг, задоволяваше се със съседния. Не че се боеше, не. И не от страх пъплеше по пътя, по който другите бягаха напряко или излитаха. Може би просто й липсваше волята за борба, необходима за пробив, убеждението, че би могла повече, по-добре, по-високо. Не знаеше, че храбростта се усвоява дори да си кротък и покорен, стига да намериш достатъчно вяра освен в другите, и в себе си.
Вътрешното й спокойствие, макар безлично като кожата и косата й в небрежните прически, имаше и добри страни. Създаваше впечатление за един сигурен в себе си човек, който отстоява своето. Не беше нужно да се знае, че всъщност то е липса на харизма, смелост и съобразителност. Впрочем самата тя не смяташе така. По-скоро изпитваше известна гордост, че върви през живота в свой, не толкова лош стил. Достолепно, на ниво. Душевно спокойствие и ред на бюрото: в картончетата с авторите по азбучен ред.
От две години с разделител на буквата М като Мърдок.
Биографията е писане на живот след живота. Всичко вече се е случило, всичко е сторено. Затова всеки живот може да се подреди, дори най-бурният. да се подреди на раздели и подраздели. Личен живот: раждане, детство, младост, зрелост. Семейство, дом, среда. Образование. Предвиждания и избори. Дебют, творчески път, кариера. Учители и колеги, противници и врагове. Следва анализът на писаното слово: запазени документи, архив, кореспонденция. Творчески постижения: публикации и неиздадени неща. Перцепция, критици и читатели. И последният раздел, често доста изместен във времето: когато късно родените внуци започват да манипулират биографията на великия си прадядо, за да съживят духовете на миналото с цел разкриване на историческата истина (разбирай: с цел сензация), която би хвърлила нова светлина върху едно или друго събитие. Всъщност скроена не толкова по мярка на самия герой, колкото на настървените му потомци, притежаващи предимството на по-голямото знание и перспектива, която животът дава на по-късните поколения.
По принцип Ирена смяташе, че всяка манипулация, независимо от историческия момент, пост фактум, си остава манипулация, заслужаваща разобличаване.

– Биографията, дами и господа – започваше обикновено встъпителната си лекция по биографистика, – трябва да бъде животът на нашия герой in crudo

17

. Негово огледално отражение. Сянка, която, макар закъсняла във времето, плътно ляга до фактите.

Потъването в чуждия живот даваше на Ирена най-желания вид спокойствие. Сякаш играеше във филм, е, само ролята на алтер его на главния герой, но пък преживяването си беше предостатъчно вълнуващо. Стойността му се увеличаваше и заради това, че, изградено върху линейната перспектива на събитията, то не нарушаваше реда в собствената й къща, като й спестяваше бъркотията на случайностите и хаотичните избори.
На нея неведнъж й се струваше, че миналото като нещо приключило и отшумяло се откъсва от нея и губи измерението на лично преживяване. Истинският живот, мислеше тя, дори нейният собствен, от момента на преминаването му върху листа хартия вече не й принадлежеше, ставаше обективност по природа. В скиците към първия си роман беше записала: да се освободиш от себе си – възможно ли е?
Ирена погледна монитора, свали очилата и потърси кърпата за чистене на стъкла. Е, достатъчно за днес. Беше изморена. Напоследък й се виеше свят и имаше странното чувство, че всеки момент ще падне.
Много работя, каза си. Ще се разходя.
Често й се струваше, че вижда А. М. На улицата. В библиотеката. В магазина или в парка. Разбира се, това беше невъзможно, но тя обичаше да се вглежда в хорските лица, да търси прилики и разлики. Имаше фотографска памет. Достатъчно бе да прекара с някого минути, за да остане в главата й като "познат". Като онази млада жена на колело, която подмина преди два дни. Случайната позната от автобуса. С равно подстригана до рамене светла коса, в жълто непромокаемо яке и подгизнали панталони. Славянска по настроение, с искрящи от вътрешна усмивка очи. А може би на Ирена само така й се струваше, защото сигурното за нея беше само това, че е полякиня и очаква дете. И макар без нищо повече, нали нямаха време да се представят една на друга или да си разменят адресите, беше тъмно и валеше като из ведро, а и двете бяха отегчени от дългото пътуване, Ирена беше изпитала ведра симпатия при вида й. То беше като начална сцена на филм.
Тя излъчваше светлина, характерна само за жените, в които кълни нов живот. Караше с високо вдигната глава, сякаш пиеше всяка капка дъжд. Сякаш ловеше вятъра в платната на душата си. Отпред на рамката имаше кошница за цветя и плодове, които би купила на пазара. Или красив камък, видян на пътя, може и клонче берберис. Или рози от градината, ако отиваше на гости.
А. М. Се обърна, нещо й проблесна – не съм ли я виждала вече някъде?
Но дори да беше така, това е само поредното късче от огледалото на действителността. Не цялото, не замъгленото отражение на друг, по-добър свят, на рая в земните му измерения, а именно късче. Както в живота, с който нашата памет постоянно си играе на истинско и мнимо, задържайки фрагменти от сцени и откъслеци от лица, за да ги съедини после, но хаотично и безразборно, в непълни образи.
Блажени са онези, които не виждат това. Изтритите контури на нашето гледно поле скриват истината за фрагментарността на видяното, позволявайки на отблясъци от други светове, също и на отминали вече, да живеят в нас наравно с действителността на тази млада жена с колелото или на онзи мъж с чадъра, който...
– Ох, извинявайте!
Внезапният удар изтръгна Ирена от замислянето. Някой я бутна отзад и веднага се извини.
Тя се обърна, за да види коя е жената. Ами да, същата – полякинята от автобуса. Бременната. Беше помогнала на Ирена да хване такси в дъжда.
Миранда се залюля, но навреме възвърна равновесието си и заби колелото в бордюра. В нейното положение падането нямаше да е добър изход.
– Не се притеснявайте – отвърна Ирена. – Каква среща, а! Помните ли ме? Аз съм Ирена Монтаг, пътувахме заедно в рейса от "Хийтроу".
– Помня ви, разбира се – усмихна се любезно Миранда. Възпитано. Но физиономията й подсказваше, че не търси контакти с поляци, нито с полякини. Може и да нямаше нищо против тях, нали не познаваше всички, но такива контакти обикновено свеждаше до обмен на информация къде и какво е добро за купуване и как да се намери работа и жилище. Освен това Ирена беше доста по-възрастна, вече на четирийсет, а това момиче? Двайсет и пет! Във всеки случай под трийсет.
Ирена се поколеба. Искаше й се да задържи Миранда, да поговори, да си отдъхна от работата и от самата себе си. Но този леко смръщен нос не изглеждаше насърчаващо. Нещо между плахост и объркване: за какво ли пък да разговаряме?
– Да пием по едно кафе? – предложи спонтанно. – Или чай. Аз каня – добави бързо. Нали поляците на Запад не си харчат парите по кафенета.
– Благодаря, с удоволствие. – У младата все пак победи възпитаното момиченце. Отказът също изискваше усилие. – Чаят ще ни дойде добре в тоя студ.
– Права сте, ужасен студ...
Денят наистина беше почти леден. В Кеймбридж винаги е по-студено от останалата Англия.



2.


Двете се натъкнаха една на друга на ъгъла на "Фен Коузвей" и "Тръмпингтън Роуд", откъдето до "Копър Кетъл" на "Кингс Перейд" беше няколко крачки. Седнаха на маса до прозореца, с изглед към достолепните готически зидове на "Кингс Колидж Чепъл" отсреща. Поръчаха си чай за двама – тумбест меден чайник "Ърл Грей" и два мъфина с парченца шоколад и бита сметана.
И беше дори мило. Миранда не очакваше кой знае какво от тази среща. Разговорът с непознат, все едно къде, е като разговор във влака. Можем спокойно да разкриваме повече от обичайното за себе си със съзнанието, че скоро ще слезем и разказаното увисва във въздуха без ангажименти. Сигурно затова си казаха доста. И дори искрено, относително искрено и охотно, както обикновено става, когато се опитваме да оправдаем очакванията на насрещната страна с разговор достатъчно откровен, за да не прозвучи фалшиво. Ирена също не беше словоохотлива, по-скоро предпазлива и лаконична, макар че явно се нуждаеше от компания. Миранда спомена напълно спокойно за Мачей, чието дете носеше. Ирена нарече своя живот неудачен.
– Един ден най-сетне ще се престраша и ще си боядисам косата червена – засмя се, и то доста високо, окуражена от собствената си смелост, та макар и само на думи. – Никога не съм била особено пламенна, ама дори аз имам чувството, че от тия коси миши цвят цялата ставам пепелна.
В този момент някъде изпод масата се чу мобилен телефон. В сънената и позападнала сладкарница динамичният мотив от "Кармен" прозвуча доста неуместно.
– Това е моят телефон!? – Ирена стана внезапно. На лицето й се изписаха удивление и безпокойство. Не очакваше никой да й звъни. Блъсна се в края на масата, докато стигне до джоба на мантото си, преметнато на съседния стол; недопитият чай се залюля в чашите. Ирена примижа, опитвайки се да разпознае номера на дисплея, но бързо се отказа; защото телефонът продължи да звъни. – Извинявай за този сигнал, но не ме бива да си го сменя – усмихна се на Миранда и натисна бутона със зелената слушалчица, после се обърна към прозореца и каза полугласно: – Ирена Монтаг, слушам ви.
Беше като в пантомима. Внезапно трепване при звука на гласа отсреща. Свиване на раменете, сякаш в търсене на подслон от дъжд. Или защита от удар. Дълго замиране в тази поза, задържан дъх, поглед; цялото тяло става слух. После бързо изправяне, почти гневно, с дълбока въздишка. Поглед към чашата чай, към Миранда, към прозореца. С недоверие.
– Момент – в слушалката. – Извини ме – само с устните към Миранда.
Ирена стана от масата. От гняв лицето й и шията се покриха с червени петна. Толкова беше ядосана, че се спъна в стола. Излезе навън, по-скоро изтича. Наклонила глава надясно, слушаше със смръщено чело. После започна да говори. През цялото това време нервни крачки по тротоара пред кафенето, напред-назад, лявата ръка реже въздуха.
Осем крачки надясно, осем наляво. Като животно в клетка, каза си Миранда, докато я гледаше.
– Желаете ли още нещо? – попита сервитьорката на минаване край масата им.
– Не, благодаря – отвърна Миранда. – Чакам познатата си... – и кимна към прозореца, сякаш да покаже за кого говори, но млъкна.
Ирена беше изчезнала.
1ТО
Какво става с тези поляци, когато са далече от родината си? Потъват, дрейфат, държат се като лунатици. Бягат от кафенето!
Миранда си спомни учителката по литература от гневската гимназия, госпожа Тшаскова, която ги тормозеше с темата за романтичния синдром на полския емигрант, както беше благоволила да се изрази. Онзи тон още бучеше в ушите й, достолепен и патетичен:
– Емиграцията боли, скъпи мои. За всеки истински поляк тя е улица без изход. Защото поколенията преди нас, които са изпитали на гърба си войни и въстания, колонизации, преселения, заточения и изселвания в най-затънтените краища на царска Русия, са родили нов генетичен вид поляк – гражданин и патриот!
Миранда погледна часовника си. Колко ли време беше минало? Къде е тази Ирена?
Отначало тя не обърна внимание на това, загледана в движението по улицата. Пешеходците се придвижваха като в шарен калейдоскоп на фона на посивелите от старост готически зидове. Жена на средна възраст, цялата в тъмносиньо и червено, хвърляше виолетова сянка. Възрастен господин в есенен тренчкот и пепитен вълнен каскет – сянка в ръждивочервеното на есенен бук или лисича опашка. Русокосо момиче с граховозелено яке и жълт шал около шията – истинска палитра на поляна през август.
Тя машинално прекара длан по захарта, която се разсипа на масата, когато Ирена скочи. С нокътя на показалеца почна да пише цифри. Едно, две деветки, осем. Пак разбърка кристалчетата, заглади повърхността. Едно, две деветки, осем...
Вече е втората половина на октомври, каза си. А сякаш вчера беше майският дъжд в "Лаженки" и романтичната вечеря с Мачей. Която се беше оказала не толкова романтична, и то не заради дъжда.
Лъжичката падна със звън на пода и я стресна. Ирена! Както се вижда, дори не особено привлекателните жени имат личен живот, познати, с които говорят оживено по телефона, приятелки, с които обичат да поклюкарстват. Кой знае, защо не и мъже, с които се обичат, спят, карат, късат. Кой е казал, че жената учен трябва да мисли само за работа?
И все пак дългото отсъствие на Ирена беше вече обезпокоително. Миранда току поглеждаше часовника си. От нямане какво да прави се огледа.
На съседната маса две студентки си разменяха записки. В ъгъла при прозореца млад мъж – учен, ако се съди по физиономията и кадифените джинси, четеше книга с молив в ръка. В дъното при бара вратата с надпис "Дами" се залюля от нечие присъствие или по инерция.
Дали пък не се е обидила?
Разговаряха за бащата на детето, и то съвсем спокойно, което Миранда прие с облекчение, защото това означаваше, че най-сетне след толкова месеци се е освободила от срама, който я беше душил като примка на гърлото.
– Поне бащата на твоето момиченце си има определена форма – усмихна се Ирена. – В моя речник при "фигура на бащата" няма нищо, празно място. Той е безтелесен, нали е неизвестен, а и безименен. Може да се каже, че съм била зачената в ментално ин витро, е, само дето в естествени условия, но това е единствената отстъпка, която си е позволила майка ми.
– Хм, по-скоро не толкова форма, колкото изчезваща точка. – Миранда бързо беше разбрала, че това с Мачей не е никаква любов, а поредната й грешка. Сякаш все така не знаеше какво всъщност иска. Кого. Сякаш продължаваше да е на "ви" със самата себе си. С Мачей беше на "ти", но как – помнеше тялото му, топлината, сухата кожа, потта, но всъщност беше чужд. Срещаха се, работеха заедно, любеха се по хотелите, в асансьорите и кабинетите, няколко пъти дори съвсем частно, на масата в кухнята й, но не може да се каже, че бяха станали едно цяло. Не, бяха две отделни личности, които мислят само за себе си и за внезапно възникналата необходимост да се разтоварят.
Мачей също не я обичаше.
– Новото време изисква нови мерки, бейби – беше казал, когато за първи път я прегърна и притисна към себе си. Сякаш мереше колко й е талията, за да провери коя диета е по-добра, овесената или киселомлечната. През плата на костюма тя бе усетила неговото тяло, което проявяваше интерес и любопитство към нейното и настояваше за незабавен отговор.
Миранда се размърда нетърпеливо в стола си. Не искаше да си спомня онзи момент, не искаше изобщо да го помни. Не беше спряла да се срамува от собствената си глупост и страх. Ако не беше могла да каже ясно – не и толкова, поне можеше да прояви повече съобразителност, да бави нещата, да си даде време за размисъл... А то...
В този момент видя с периферното си зрение някакво движение навън. Погледна и замря. Странно сгърбената Ирена – плачеше ли? – стоеше на отсрещния тротоар и се мъчеше да спре такси. Най-сетне едно се приближи, тя седна, без да се оглежда, и замина нанякъде.
Миранда изпъна гръб. Погледна още веднъж натам, където преди секунда беше видяла – Ирена ли? Или може би друга жена, която прилича на нея? В пълно недоумение пренесе погледа си на стола отсреща, където все така бе преметнато сивото манто на събеседничката й.



3.


Кеймбридж, "Нюнъм Колидж", третата седмица на октомври На Ирена се беше обадил нейният професор.
От самото начало тя знаеше, че няма на какво да разчита. Не разчиташе и все пак се забърка в тази ненужна връзка, напълно ефимерна. Трудно беше да се причисли към романтичните нощи тази, която бяха прекарали заедно в хотела по време на конференцията, организирана от Педагогическия институт в Ченстохова. Не беше и кой знае колко бурна и страстна, но беше довела до лекото и безпроблемно изпращане на Ирена на няколкомесечна стипендия в Кеймбридж, нещо, за което дотогава беше настоявала дълго и безрезултатно.
– Можете да заминете когато ви е удобно, доктор Монтаг
– Информира я той официално в присъствието на секретарката си. – Англичаните не са определили срок.
– Замини веднага, такава стипендия не се случва всеки ден
– Повтори, когато останаха сами в кабинета му.
Тя дочака спокойно края на срещата. И чак когато се затвори в тоалетната и усети на гърба си студенината на плочките, се отпусна да заплаче. Въпреки всичко дълбоко в душата си беше разчитала вместо гласа на разума да чуе зова на сърцето му: остани, Ирена, не мога да живея без тебе.
Е, той не каза това.
И Ирена разбра. Професорът беше женен и благодарение връзките на съпругата си имаше така наречената позиция в обществото и в техните кръгове. Разводът не влизаше в сметката. И по друга причина – че не отговаря, както беше казал, на кариерата и длъжността му на декан.
Ако очакваше нещо, то само това, че времето и раздялата ще й помогнат да се съвземе и после спокойно да се върне към стария си живот преди тази ненужна авантюра. Животът и без това е един водовъртеж, защо да му се отпуска, ще се удави. Ирена умееше да мълчи. Истинско мълчание, което нищо не означава, нищо не внушава, никого не заплашва.
И все пак не беше очаквала това предложение.
– Помисли добре, Ирена. Това е голям шанс за теб. Самостоятелност в работата, възможност за задълбочени познания, ново предизвикателство. Ще имаш осигурено жилище, добър доход. Най-авторитетно те предложих, ще получиш отлични препоръки. Е, ще помислиш ли? Обещах им, че ще отговориш веднага след завръщането си.
Ако можеше, вместо в Бидгошч в напълно неизвестния частен университет, щеше да ме прати отвъд океана, каза си тя тъжно и се загърна по-плътно с квадратния вълнен шал. Или най-добре на луната.
Винаги става така. Все ни се струва, че няма нищо по-важно от нашите поражения, нещастия и отчаяния. Че и целият 1ЛТ
свят трябва да се разпадне на парчета заедно с нас. А пък животът и светът спокойно си съществуват и вървят по утъпкания си път. Като сега. Между срещата с Миранда преди седмица и този предобед в градината на "Нюнъм Колидж", където сега седеше Ирена, се беше случило толкова много, а колко се беше променило? Не отидох кой знае колко далече – въздъхна тя унило.
Премести се на средата на пейката, на слънце. Грижливо подстриганият чемширен храст с металически проблясващите си в светлината листа й правеше сянка.
То и денят си беше хладен.
"Беше едва краят на октомври, но слънцето вече едва топлеше, сякаш беше зима " – написа А. М. И остави писалката както винаги върху купчината вече изписани листа отдясно на бюрото.
Тя не роптаеше срещу времето. Ден като днешния, оголен от зеленината, беше хладен и ясен като нейния ум. Голите клони на фона на небето ú помагаха да си подреди мислите.
Въпреки че спа добре през нощта, се чувстваше изморена от интензивната работа. Бързаше, искаше да свърши по-скоро реферата за анамнезата, за да се върне към идеята си за роман, която я занимаваше от известно време. Да, искаше да напише роман. Напоследък беше стигнала до извода, че всъщност философията е някак безплодна, поне за нея. Наистина професор Витгенщайн беше по природа ентусиазиран и запален, да не кажем спонтанен – е ръцете му и камъкът сякаш пареше, камо ли идеите, благодарение на което лекциите му бяха вълнуващ спектакъл, – но все едно, разположена в писано слово, философията ставаше същото хартиено творение като всяка наука ex cátedra. Липсваше ú...-А.М.се поколеба, търсейки подходящия изразсилата на убеждението, вътрешният пламък, който излъчваше художествената литература.
А. М. Стана и отиде до прозореца на библиотеката, откъдето се виждаха двете симетрични кули, досущ въоръжени стражи от двете страни на главния вход на колежа.
Симетрия, каза си. Симетрия между науката и живота. Между живота и литературата. Едно събитие придобива вечна стойност, когато бива видяно в огледалото на литературата, едва тогава се вижда истината за действителността. Логическият факт, като обективното битие, елитен от основния белег на действителността: хаотичната случайност и живата топлина.
Наистина беше захладняло, а тя си беше оставила мантото в онази сладкарница. И не знаеше как да стигне до Миранда. Пак не успяха да си разменят адресите и телефоните. Тя май говореше нещо за работа във "Фицуилям".
Ще трябва да поразпитам, каза си Ирена и духна топлина вътре в шала, кръстосан на гърдите й.
В желанието си да задържи топлината неволно притисна с ръце корема си. Усети болка. Не физическа, макар че от промивката на стомаха след онзи жалък опит за самоубийство – неуспешните опити винаги са някак жалки – беше минала вече седмица. Болката идваше от празнотата, отворила се някъде вътре в нея. Напомняше калъф, от който е изваден инструментът. Или осквернен саркофаг. Нещо, излъчващо празнота, поредното празно място в живота й. Само преди няколко дни в него имаше някой, макар и като спомен или плаха надежда, но имаше. Беше изчезнал и оставил двойно отсъствие: в мрежата на света и в неговото огледално отражение, което носеше в себе си. И вкусът на горчивината. Това не беше само любовно разочарование, беше смърт на въображението.
Поне да бях заченала от него. Веднага щях да се пренеса в тоя Бидгошч и никога повече нямаше да стъпя във Варшава.
А. М. Не искаше деца. Бяха говорили с П. За това онази първа нощ.
– Не ме бива за майка – каза. Честността го изискваше. – Искам да се посветя на философията и литературата. А ако заедно с това успея да предам на студентите нещо мъдро, ще получа куп благодарни деца.
Винаги успяваше да го разсмее, сега се учеше да разсейва екзистенциалните му печали и фрустрации. Той не беше в първа младост. На неговата възраст мъжете търсят доказателство, че все още имат време за всичко.
– Не, скъпи, животът е театър, а ние играем предопределените ни роли. В моята няма нищо за майчинство. Но това не означава, че играя в лоша пиеса. Вярно, театърът е аматьорски, а аз нямам никакъв опит, но пък историята на изкуството познава немалко случаи на самородни таланти, подарили на света първия си опит, наивен и прекрасен. Защо аз да не успея?
Ирена обърна лице към слънцето. То вече не топлеше, блясъкът му беше поразително хладен. Тя притвори очи. Пак се сети за баща си.
Дори не знам дали е жив там някъде или не.
Докосна дясната си ръка. Измъченият стомах възвърна центъра на тежестта на тялото й. Симетрия на болката и липсата й. Дотогава тялото на Ирена се делеше на две половини: лявата без болка и дясната с белези от две операции, от апандисит и на гърдата, и неутихналата болка в бедрото от лошо зарасналата рана след миналогодишната автомобилна катастрофа. Е, такива се случват и на най-спокойните хора.
Може би просто твърде бавно отстъпвам пътя на напора на събитията?
Но не само тя беше толкова бавна. Ако не беше слабият им рефлекс, боговете сигурно щяха да успеят да променят траекториите на доста метеорити и комети. Раната заздравя, колата беше сменена благодарение на застраховката, но произшествието остави отпечатък у нея под формата на досадно появяващи се звуци. Ватираната с мъгла тишина на шосето от Кажимеж над Висла към Варшава. Радиото. Внезапният писък на гуми от камиона насреща, който при изпреварването беше закачил с ремаркето си колата. Ирена помнеше, че в бъркотията досущ от филмов кадър на забавен каданс най-много й пречеше музиката. Оттогава все си мислеше, че стърженето на мачкан метал и трясъкът на чупени стъкла нямаше да бъдат толкова ужасяващи, ако тогава Втора програма не предаваше тъкмо Реквиема на Моцарт. Извънвремевото измерение на музиката беше направило някак по-достойна гибелта на онзи шофьор, придавайки му почти антична драматичност. Беше посочило сурово съдбата – Ананке – като движеща сила и виновник за трагедията.
Именно затова предпочитам да пиша за чуждия живот, не да размишлявам за своя, каза си тя. Проблемите върху хартията са книжни. Не болят.
Въпреки това съжаляваше, че тогава не беше останала в Кажимеж до заранта, а се заинати да се прибере сама по тъмно. Може би професорът щеше да заговори като човек и надеждата щеше да се възроди?
А. М. Не обичаше свечеряването, този сивкав час между кучето и вълка, както казват французите. Предпочиташе зазоряването. Скачаше от леглото бодра и радостна, готова за работа. Най-напред обаче тичаше в градината, за да вземе "глътка от световната енергия", така да се каже, пък и да види как са любимите й рози.
Откакто разчупи собствения си свят на две като зряла диня, беше щастлива.. Най-сетне! Започна да пише и изведнъж престана да я дразни невъзмутимото спокойствие на философията, за което казваше, че прилича на Светия престол, защото хем съществува някак извън времето, хем все има време, което не е писано на обикновения смъртен. Едва сега, когато започна да създава въображаемите светове на героите си, разбра и оцени дистанцията, която предоставяше науката.
Неочаквано и нейният живот стана по-спокоен. Придоби цел, логика въпреки пукнатините и непоследователността в личната сфера.
П. Прие решението й с пълно разбиране, въпреки че самият той беше типичен учен, а науката – разбирай философията – беше за него толкова свята, колкото и за Учителя му, на чието творчество беше посветил цялата си академична кариера. В едно от писмата до него А. М. Беше написала: ,(...) Благодарение на писането тялото ми възвърна сянката си, идеята получи трето измерение, а всичко това, събрано в обща действителност, стана неизразимо прекрасно. "
Хана Монтаг се притесняваше за дъщеря си.
– Ох, Иренка, кога най-сетне ще спреш да си вадиш очите с тази книга и ще почнеш да живееш? – настояваше.
– Но, мамо, аз само това правя през цялото време – отговаряше Ирена и за доказателство разправяше на майка си по-живописните (но не толкова пикантни) подробности от живота на голямата писателка.
– Че как е могла да живее така? Горкият й мъж, жив да го оплачеш.
Да, ама го е имала, й се искаше на Ирена да извика, но за сетен, може би дори хиляден път се въздържа да напомни за отсъстващия баща, който обаче присъстваше във всяка клетка на тялото й.
Вместо това каза спокойно:
– Мен не ме интересува как е живяла, а с какво. А понеже е живяла с Платоновата идея, нищо чудно, че къщата й е тънела в прах. Чистенето не е било важно в живота. Тоест в нейния живот.
Майка й презрително сви устни.
– Никога няма да одобря подобно нещо. Всеки трябва да чисти, още повече ако животът му е нередовен, това е нормалното. Ти сама признаваше, че обичаш миризмата на чисто в събота, а пък се занимаваш с литература.
Миризмата на паркетина, праха за пране, парата от гладенето. На кекса. Да, Ирена обичаше миризмата на събота. Но можеше да разбере, че различните хора обичат да им мирише различно. Едни харесваха етеричните масла, които възбуждат обонянието, други аурата около предметите, есенцията на нещата. Тя неведнъж бе забелязвала, че пишейки поредните глави на нечия биография, копнее да назове неуловимия, но ясно доловим аромат на чуждия живот.
Но дори и пред себе си се стесняваше да признае как мечтае собственият й живот някога така да ухае.
14Х
Така се беше замислила, че не забеляза кога на алеята около Потъналата градина – Sunken Garden, проектирана като квадрат, но френска по формата на лехите и подрязаните чемшири, с фонтан по средата – се беше появила позната особа с професорска тога. Херминия Флагстоун беше специалистка по живота и делото на Лудвиг Витгенщайн, авторка на биографията на философа за годините, прекарани в Кеймбридж. Ако не се брои денят, в който тя се отби при Ирена за разговор по някакъв важен въпрос, но вместо това се наложи да вика линейка, двете се бяха срещали много пъти и ентусиазирано бяха сравнявали интелектуалните позиции на австрийския философ и една от неговите студентки – бъдеща писателка, на следдипломна специализация в "Нюнъм Колидж".
– Добър ден, Ирена. – Херминия спря в дългата сянка на чемшира. – На нашия "Сиджвик Хол" ли се любуваш? Архитект: Базил Чампнис, 1871 година. Типична творба на типичен представител на викторианската епоха, може да се каже. Както всички по онова време, и той е вярвал в силата на геометричния ред на композицията. Симетрията на равнобедрения триъгълник като символ на обществената йерархия и тъй нататък. Върху това сме изградили и империята. – Тя се разсмя. – Хладно е вече, нали?
– Да, студено, но хубаво – призна Ирена. – Трябва да се връщам да пиша, но ми е мъчно за времето. Може би това са последните слънчеви дни.
Херминия седна до Ирена и заедно с нея обърна лице към есенното слънце.
– Надявам се, че вече си по-добре – каза, без да я гледа. – Между другото, знаеш ли, че у нас студентките имат право да ходят по тревните площи? Е, критикарите ни обвиняват в консерватизъм заради нежеланието ни да прилагаме смесеното обучение, но това изобщо не означава, че сме анахронични и ретроградни като онези там – и посочи с ръка към другите колежи, където имаше равноправие наистина, но само професорските крака можеха да газят тревните площи с многовековна традиция.
1 ло След два дни се срещнаха в архива. Херминия вече я чакаше.
– Имам нещо, което сигурно ще те заинтригува – каза с явна възбуда в гласа.
Библиотеката в "Нюнъм Колидж" не беше от най-старите, но и сбирката, и интериорът й бяха впечатляващи.
– Виж, виж какво намерих. – Херминия подаде на Ирена папка с регистрационен номер от библиотеката. – Писмата й, бележките, реферата, който е написала за Витгенщайн. Нашата героиня още тогава се е интересувала от прозата. Нямам понятие как са се озовали в нашите сбирки. Нали никой по онова време не е можел да знае, че всеки къс хартия с нейния почерк трябва да се запази за поколенията. Сигурно е било случайно. Обаче е прекрасно, че такива неща още се случват, а? Е, аз да бягам. Имаш предимството на първа за писмата, но Витгенщайн най-напред е за мен, окей?
Това право в света на науката беше нещо като правото на първата нощ. Емоцията от откритието, първото докосване до нещо, непипнато дотогава. Ирена не знаеше, че изобщо съществуват такива чувства. А може би ги нямаше само в нейния институт, в света на малкото пари и малките перспективи?
Писмата не бяха много. Тя прокара пръсти по листовете, сякаш бяха с брайлов шрифт. После положи ръката си върху купчинката. Няколко коли хартия. Късове от друго време и друго пространство, които съществуваха вече само тук.
Не е вярно, че писането за друг прилича на ходене с чужди обувки. Ирена винаги се дразнеше от това сравнение. Писането й позволяваше да измами гравитацията, да се откъсне от земята. Да избяга от досадата на единичното съществуване и съдба. Докато пишеше, усещаше как се издига във въздуха и от птичи поглед наблюдава фантомите на отминалите човешки съдби. Избира една. Снижава се, после пикира и хоп – вече е в центъра на чуждия живот, наднича в потайните ъгълчета на душата, сърцето и ума, наблюдава скришом чуждия опит от същите места и различните времена, затаените мисли и тайно извършените деяния.
A. M. Погледна замислено студентите, които присъстваха на лекцията й.
– Във всички нас се крие по един малък воайор – каза спокойно, почти строго. – Дори в порядъчните свещеници, малките момиченца и старите моми.
В аудиторията беше задушно. Тя отиде до отворения прозорец да се поразхлади. Скоро усети хладината по гърба си и продължи:
– Обърнете внимание, че ролите, които играем в обществения театър, често доста се отличават от собствените ни представи за себе си и за начина, по който изпълняваме дадената роля. Една стара мома може да бъде свободна и еманципирана жена, а една омъжена жена цял живот да си остане с манталитета на стара мома. Същото е с любовницата, която според названието си играе роля, предназначена само за тялото й, и в същото време е удовлетворяване на мъжката надменност и своеволие. Всъщност това е жена, осмелила се да избере отвореното и сложно поведение – или като чужда съпруга, или като жена в свободна връзка, напук на закостенелите условности. Но и в двата случая може да разчита само и единствено на себе си.
Между женската емоционалност и мъжкия рационализъм съществува трудна за преодоляване пропаст. Жената иска да чувства и да знае какво чувства. Мъжът пък разбира действителността прагматично: просто живее. Не задава въпроси, за които знае, че няма отговори, смята теоретичните отклонения за загубено време. Може и затова толкова често прави твърде резки разграничения и настоява жената да подкрепи една от страните.
При тези условия е лесно да се наруши равновесието или да се изпадне в особено заплашително положение – робство. Според мен тук е принципната разлика между половете: в разбирането за свободата.
Как го беше казала Миранда? Изчезваща точка. Да, определението беше сполучливо. Не само за моето положение.
– Не, не изчезва сама – беше възразила тогава Ирена може би прекадено импулсивно. Сякаш сама искаше да се защити от нещо. Или да защити някого. – Просто ти си позволила Мачей да бъде задраскан в твоя списък. Както аз позволих на майка ми да зачеркне татко от детското ми съзнание.
Миранда доля чай на двете, после избърса пръсналите капки по масата и линийките. Мълча доста дълго.
– Все се надявам да ми мине – каза най-сетне.
– Кое?
– .Ядът. Бих искала моето момиченце да вижда баща си наблизо, ако разбираш какво имам предвид.
– Не особено.
– Просто е, като приказка за лека нощ. Уж я няма Снежанка, джуджетата пък съвсем, а всъщност са там.
Ирена въздъхна и премести погледа си от сивия здрач навън към бюрото, където екранът на монитора просветваше търпеливо и безгрижно. Сякаш й намигаше. По някаква причина намигането беше станало странно иронично. Език за всички, а всъщност за никого. Светът е равнодушен. И правилно. Защо си играе на писане, след като собственият й живот се състои само от изчезващи точки?
А. М. Третираше действителността като стая, от която може да излезе когато си поиска. Да се измъкне незабелязано. Поне така й се струваше. Но не, трябваше да знае, че не е така. Че няма да бъде така, особено откакто прие тази връзка. Това беше непредпазлива стъпка. Искаше да разшири писателския кръгозор с опит направо от живота, смяташе, че нищо няма да се промени, но бързо осъзна колко малко общо имат нейните представи с истинските чувства. Като всеки мъж 77. Беше ревнив. Ревнуваше я от свободата й, от познатите, от все по-дългите командировки и отсъствия.
Тя се опитваше да го успокои:
– Хората с необикновени умове трябва да живеят обикновено, но и по различни закони, при по-добри условия. Ти също, скъпи, търсейки свобода, не трябва да се съобразяваш с никого, дори с мен – повтаряше му в желанието си да притъпи ревността му. А може би да спаси своята свобода?
Свобода. Какво е това в свободата, заради което бихме дали живота си за нея, но същевременно толкова упорито слагаме вериги едни на други?
Тя побутна с досада купа книги, приготвени за четене. Какво беше казал последния път, та така яразвълнува?
Закрепване.
– Не съм съгласен с тебе – възрази той. – Не можеш да пребиваваш само и единствено в света на науката и литературната фикция. Дори философът има нужда от закрепване в живота, после и в морала. От това, как живееш физически и духовно, в голяма степен ще зависят резултатите от интелектуалната ти дейност. Не от самия интелект, колкото и мощен потенциал да има, а от формата, която в началото ще придадеш на своето съществуване. Чрез проекцията на това, какъв човек си.
– Нима? – Тя обичаше да го дразни, да го навива като пружина.
Той пое веднага примамката, готов за дълга лекция по зададената тема.
– Разбира се! Защото можеш да признаеш на тялото си правото да извършва само физиологични функции, понеже тази привилегия ти е дадена от биологията. Само че тогава то ще прилича на животно. Можеш да отидеш по-далече и да го научиш на разни неща, като му подариш знания, умения и опита на поколенията. Това вече е нещо, обаче за духовен или вечен живот, да не говорим за приемането на Бог, все още можеш само да мечтаеш.
Тя искаше да каже нещо, но той й направи знак да не го прекъсва.
– Ако обаче признаеш, че дори в краткото пътуване през тленното настояще поведението и постъпките ти са ценност, тогава ще изпиташ нещо необикновено – щастие. Но при едно условие: навреме да придадеш на живота си не само духовно измерение, преди всичко морално.
– С което ще се стигне до ситуацията на морален релативизъм – почти извика тя, също дълбоко развълнувана.
П. Я погледна със съмнение, сякаш се беше озовал на непознат остров.
– Нещо не ми е ясно... – поколеба се. – Като една от основните константи моралът изключва тъкмо този морален релативизъм, придава рамки...
– Да, междувременно подчинявайки всичко на себе си. Релативизирайки такива обективни ценности като красотата, душата, любовта. Според мен, ако пуснеш в обора кучето на морала, ще лишиш чистата идея от правото на обективна истина и безусловна свобода!
Сега А. М. Тихичко се засмя при спомена за впечатлението, което този отговор му беше направил.
Той въздъхна дълбоко като човек, излязъл от топла стая на студа, но премълча. Интересно, дали не иска да скъсат? Какъвто е принципен... Трябвало е да стане пастор, не философ.
Но тя беше решила да нанесе още един удар в този дуел.
– Всички ограничения са покушение срещу свободата на експериментиране, свободата на мисълта. Писателят и философът не са равни с другите. Те са изключителни във всичко. Затова твърдя, че трябва да бъдат освободени от отговорност пред правото. Имам предвид не изгнание като вид наказание, а имунитет за недосегаемост, награда под формата на свобода, тоест ситуация, при която някой получава привилегията да престъпи задължителното право – за доброто на човечеството. Как иначе би бил възможен прогресът?
Наближаваше полунощ. Навън нощта беше черна, безлунна. А. М. Се протегна и махна косата от челото си, но късо подстриганият бретон настояваше за мястото си.
Тя извади лист от комплекта за писма, отвъртя капачката на писалката. Почна да пише:
"Скъпи ПА

На връщане непрестанно мислих за нашия разговор. Разреши ми да се върна на него, още повече че моят l'esprit d'escalier

18

, който ти все пак познаваш, ми подсказа някои мисли, достойни за обсъждане. За да ги "закрепя о ; , както ти любопитно се изрази, по-солидно, още щом влязох вкъщи, отворих " Федър " , за да намеря подходящия пасаж от Сократ. Ето го: " За срок от десет хиляди години никоя душа не се връща на мястото, от което е излязла – междувременно тя остава без крила с изключение на душата на философствалия безхитростно и на обичалия момчета с философска обич. (...) Душа, която никога не е виждала истината, не може да придобие човешка форма. Не може, защото човек трябва да разбира нещата въз основа на съответна идея, която, тръгвайки от много възприятия, ги свързва в едно по мисловен начин. А това става с припомняне на ония работи, които някога е видяла душата, пътувайки ведно с бога, съзирайки там, отгоре, онова, за което твърдим сега, че съществува, и отправяйки поглед нагоре към истинската реалност. "

19


Извинявай, че се "подпрях о ; на Учителя in extenso. Реших, че не си струва да се напъвам и да хабя мастило, след като всичко вече е казано както трябва от нашата Последна инстанция. Надявам се сега да разбереш защо напук на всички реших да вляза в ролята на лудия. Ролята е добра, бих казала по-добра от други. А аз чувствам, че е написана специално за мене. Имай предвид, че докато сме на територията на "престъпления на сърцето о ; , не сме длъжни да искаме от никого разрешение. Защото това не са престъпления по смисъла на римското право, а само и единствено своего рода интелектуална археология – в търсене на границите на Истината.
Твоя А. М.
(отхвърлила уловките)
Р.Б. А как би овладял с твоя морал това, което само усещаме? Например Платоновата идея или Аристотеловата есенция на нещата? Любопитна съм. Може би ще напишеш есе? Предлагам ти заглавие: "Идеята в оковите на земното о ; .
Р.Р.Б. Моля те, поздрави твоята полска мадона. Тя е самата прелест, но е и – извинявай, че ще го кажа – наивна като вярваща селянка. Аз твърдя, въз основа на наблюденията си над природата, че младата наивност се отличава с неповторимо очарование, което, ако всичко върви добре, на старини може да придобие чертите на благородна простота. Но какво да се прави с наивността на средна възраст? В твоя случай виждам само един изход: да се заловиш с писмата на свети Августин. А. М. "
Ирена опря ръцете си на ръба на клавиатурата, още топла от ударите на пръстите й. Пак погледна текста, който току-що беше написала. Върна се в началото на главата, после бавно заслиза с мишката надолу. От известно време насам нещо смътно я безпокоеше. Думите трептяха на синия екран, току изскачаха една през друга, откъснати от общия смисъл. Какво е душата? Крило на философ, основно битие?
Изведнъж замря, поразена от неочакваното откритие. Как не бе забелязала това по-рано?
Глава седма МЕРИ У МИРАНДА / ДОМЪТ
Всичките ни мисли и желания под слънцето са част от техния огън, каквато сме и ние.
Ръдиард Киплинг, "An Astrologer's Song"



1.


Кеймбридж, Уилоу Понд, третата седмица на октомври Миранда: двадесет и девета седмица, време разделено между работата и грижите за Мери и Колин. Момиченцето се движи все по-енергично, особено нощем (което опровергава теорията, че нощем всички земни жители имали нужда от сън; това явно не се отнася до човешкия плод). Съветът на Саша: да му се пуска класическа музика (особено Вариациите на Голдберг, вероятно писани по поръчка, като лекарство за безсънието на граф Кайзерлинг) – резултатен.
Миранда влезе в колежа и забеляза позната фигура в портиерната.
– Ирена? Какво правите... Какво правиш тук?
– О, Миранда, добре че се срещнахме. Точно се мъчех да обясня на господина кого търся, но съм забравила фамилията ти...
– Как ме..., Миранда искаше да каже "намери тук", но навреме се спря. Нали сама беше споменала, че временно работи във "Фицуилям". Малко го беше усукала, някак не й се искаше да каже какво точно работи. Впрочем вече не се чувстваше така.
– Тъкмо ми свърши смяната. Чистя тук. Още малко и нямаше да ме завариш.
– Значи имам късмет – усмихна се вяло Ирена. Беше бледа, изобщо изглеждаше зле.
– Болна ли беше? Какво стана тогава? Вече си мислех, че си избягала. Не знаех какво да правя с мантото ти.
– Извинявай за тогава. Да, изведнъж ми стана лошо. Но вече съм по-добре, доста по-добре. Само че... Студено ми е – и се сви театрално, за да стане ясно защо.
– Ако ме почакаш пет минути... Имаш ли време?
– Да, свободна съм. Цяла сутрин работих, приключих с плана за днес. – Ирена се засмя по-ведро.
– Прекрасно. Тогава ще почакаме Саша и ще отидем заедно у нас. Тоест където живея аз, исках да кажа при Мери.
– Къде живеете... живееш?
– Извън града. В Уилоу Понд, при Мери на Платон.
– При кого?!
– Извинявай, тук всички така я наричат. У вдовицата на професор Джеймс Осбърн, който...
– Знам кой е – възкликна Ирена. – Но не знаех, че... Нямах понятие... – Беше толкова смаяна, че не можеше да формулира изречение. – Значи вдовицата на Платон е жива?
– Да и изглежда чудесно. Впрочем сама ще видиш – засмя се Миранда.
Я виж ти, дори жената учен имала човешки чувства. Към жив човек, не към прашасалите пергаменти в читалнята.
Пред входа в Уилоу Понд обикновено имаше три коли, в различен ред: реликвата на Мери – триумфът, който тя не караше, откакто бе сбъркала скоростите и едва не бе сгазила Дог; потъналото в ръжда рено 5 ТХ на Саша и пикапът таратайка на господин Хикс.
Сега на мястото на пикапа се кипреше новичко беемве. Лъскаво и намирисващо на пари. Но най-сигурно на лизинг.
– Охо, Мери приема гости – свирна през зъби Саша. – Не знаех, че има познати в такива среди. Виж ти, виж ти, а ми изглеждаше нормален човек.
– Ако това изобщо са познати. – Миранда смръщи недоволно вежди, изведнъж някак притеснена.
Тази кола...
– Защото аз имам своя теория по въпроса, Ирена. – Гласът на Саша прекъсна мислите й.
Има си хас, ядоса се Миранда. Този човек има теория за всяко нещо. През целия път дотук не млъкна. Все едно с кого, само да дрънка.
Тя влезе първа в къщата, оставяйки вратата отворена за другите двама.
Светна лампата в кухнята, изми си в мивката ръцете и мръсната чиния, оставена там, и сложи чайника да заври. Извади от бюфета три горе-долу здрави чаши и чинийки, различни, разбира се, Мери нямаше други. Докато чакаше водата да заври, впери поглед в триъгълния чучур на чайника, откъдето полека излизаше все по-гъста пара. Ядосана ли беше? Или просто ревнуваше, че Саша разговаря охотно не само с нея?
Глупости. Да си приказва, Ирена е благодарен събеседник.
Все пак Миранда така и не си повярва напълно. Напя в едната чаша чак догоре, другата бутна и я разля. Сега вече имаше защо да се ядосва.
– ... душата има криле, както е известно, обаче духът, за да разцъфти правилно, трябва да изпълни слабо тяло. Болнаво и неуверено. Той трябва да има с какво да се храни – с болката и страданието.
– Не ви разбирам... – Ирена се поколеба. Познаваше Саша съвсем отскоро и още не знаеше как да приема думите му. Като шега? Като баламосване на слушателите?
– Много е просто и, ще прощавате, очевидно – като слънцето в небето – продължи Саша, без да го е грижа за недоумяващия поглед на Ирена. – Ето Шопен, туберкулоза в детска възраст, 39 години. Моят любим Дину Липата – болнав като дете, на върха на славата и кариерата си, на 33 години – бух, левкемия. Бух ли? Дух! Случайност? Не, прецизно работеща схема. По-нататък: Шуберт – 31, Шуман – 46. Моцарт? 35! Е, той поне е можел да не ходи по студа разгърден, та да се простуди и да умре от белодробно възпаление, в неговия случай нищо не го извинява. На пръв поглед невъзвратима загуба. Но ако помислим за творчеството му, за всичко, което ни е завещал, пак не сме загубили. При Есенин обаче работата е друга... – почеса се той по главата, разчорляйки се още повече, и сръбна шумно от чая. – Ох, горещ чай, хубаво нещо. – Саша погледна благодарно Миранда. За миг между тях се появи интимност, чиято нишка той винаги почваше да плете неволно като паяк в нейно присъствие. – Има ли още? Благодаря. – Но бързо се върна на темата си. – Та така стоят нещата с духовете. Появяват се за кратко не защото детето е болнаво и гениално, а защото духът е комета. Метеорит. Трябва да падне и да изгори, жертвайки живот, инак температурата е твърде ниска. А без температура не се раждат шедьоври. Съвсем като в ковачницата. И тук се връщаме на въпроса за болката...
– Подред, Саша, моля ви, вече изгубих нишката. – Ирена вдигна очи към тавана.
– Ще свикнеш – увери я иронично Миранда.
– Засега обаче не успявам. Защо хем губим, хем не губим? И какво с Есенин?
– Е, нали говоря разбрано! – Саша потри ръце, доволен, че предстои интересна беседа. – Телата на гениите умират млади, когато духът завърши творбата. Щото то не е така, както опяват добрите жени: олеле, колко млад беше, можеше още да поживее, колко мазурки още щеше да напише, кой знае, може и цяла опера. Не! Точно там е работата. Творбата на истинския гений е винаги цялостна и завършена като очертан с пергел кръг. Ние като човечество не губим абсолютно нищо. Сега ще кажа нещо, което може да развълнува чувствителните женски сърца, току-виж и ги засегнало, но какво да се прави, такава е цената на извънвремието, така да го наречем. Е, значи нито Шопен, нито Моцарт е трябвало да живеят още.
– И защо? – Ирена не криеше, че й е смешно въпреки "убийствената" сериозност на въпроса.
– Ами така, изпълнили са плана, спуснат им от висшата сила – духа. Изпълнили са поставената задача. И сега почиват блажено в райските градини. Обаче Есенин...
Миранда стана и отиде в кухнята да запари още чай. Взе и хляб от бюфета, извади от хладилника масло, сирене... Спомни си, че на влизане беше оставила раницата си и торбата с покупките при входа.
В хола беше тъмно, само откъм салона се процеждаше светлина. Тя улови мигом част от ситуацията, какво ли ставаше обаче вътре?
Импулсивно се приближи до вратата и затаи дъх.
Мери седеше в креслото до камината, виждаше се в профил отдясно. Точно протягаше ръка към папка, която й подаваше нечия ръка, на някой извън полезрението на Миранда. Женска ръка. Гледана, с тънки пръсти и дълъг маникюр, в ръкав на черно сако с подаващ се маншет на кремава копринена блуза. По-долу – елегантни обувки на високи токове, прасци в опъната лъскава ликра, къса черна пола до коленете. Отзад друг чифт крака, на мъж, крачоли с маншети и кожени обувки.
Миранда стисна ръце. Това, което зърна, беше достатъчно, за да се убеди, че предчувствието, събудено от вида на скъпата непозната кола отвън, не я лъже. Официално посещение явно с някаква цел.
Какво ли искаха от Мери?
– Госпожо Осбърн, моля, помислете добре. Нашето предложение има само добри страни. А за нас това би била неповторима възможност да създадем тук истински...
Миранда се отдръпна. Изтича тихо до входната врата, грабна покупките и раницата и бързо се върна в кухнята, като внимаваше да не попадне в ивицата светлина.
Вече цял час лежеше и се въртеше, но сънят не идваше.
Беше си представяла, че животът може да се раздели на глави. И да се четат само тези, които се връзват с актуалната ситуация, а всичко останало, вече ненужно, да се архивира. Беше забравила, че животът рядко минава в изолация. Че световете, привидно отдалечени, често се срещат и влизат един в друг. Особено когато някой е заинтересован. Както едно време, когато двамата с Мачей отиваха при хора, притежаващи къщи, фабрики или земя, подходящи за купуване и после за продаване някому другиму с печалба.
И както днес, когато в Уилоу Понд се появи това беемве.
Дали е било същото като при тях? По пътя се отбиха в автомивка. Трябва да блестим. Уговориха версиите и вариантите: първо ти казваш това, после аз... Ако са двама мъже, независимо от възрастта, са еднакви. Елегантни. Бръснене, подстригване. Веднъж седмично козметични процедури и маникюр, през ден фитнес, през ден басейн. В кантората куп резервни ризи и вратовръзки, на ъгъла позната химчистка, винаги експресно. Скъпа козметика, космите в носа равно подрязани. Най-скъпите очила, задължително без рамки. Часовниците? "Патек" или "Лонжин", които се произвеждат за клиенти като тях. Портфейлите и дългите лодени скъпи, Маркови. Лаптопите най-често два, резервният в багажника. Органайзер, диктофон, палмтоп и джиесем, все по-скъп и по-тънък, със слушалка и микрофон. И писалка, дебела като пура. Всеки ден на ресторант на обяд и вечеря, но не за да заситят глада, а за среща, разговор, представяне, запознанство, договаряне, време за размисъл между едната и другата хапка сьомга или трюфели. Професионализъм висша проба.
А като тези в салона? Мъж и жена? Още по-лошо. Една бизнес дама, особено ако е млада, трябва да докаже, че е бизнесмен. Воюва докрай, дори когато партньорът й прави знаци да спре. Винаги побеждава. С хитрост.
Недостатъчно хитрите си отиват, естествен подбор.
Миранда усети прилив на кръв, причерня й.
Толкова отдавна съм бременна – помисли, заспивайки.
Ирена се прибра късно. Беше разочарована.
Е, посещението беше приятно, разговорът с този щур руснак – забавен. Дори си взе мантото. Но се надяваше да се запознае с вдовицата на професора. Разчиташе на това.
А. М. Се засмя, развеселена от спонтанната си реакция и направо детското нетърпение. Как така разчиташе? На какво? Сутринта все още нямаше представа, че този образ съществува, а сега искаше вече да се срещне с автора му, да поговорят. За какво? Какво да каже? "Здравейте. Прекрасна картина. Лесно ли я нарисувахте? " Не, въпросите за пътя не се задават небрежно. Особено за творческия път.
За свое оправдание можеше да каже, че картината я беше възхитила. Висеше в хола над ниска масичка с телефон, ваза с букет сухи хортензии и кошничка с ключове. Привлече вниманието й още от влизането, може би защото светлината от лампата й придаваше допълнителен блясък.
Беше се уговорила с П. В Уилоу Понд. За първи път щеше да види как живее. Как живеят с Мария. Нямаше излишни скрупули. Мария беше млада и наивна, сигурно не беше разбрала, че мъжът й има приятелка.
А. М. Седна на бюрото. Взе лист от комплекта за писма и след пауза започна да пише:
" Скъпи П., Картината, която привлече вниманието ми, когато идвах у вас, е вълнуваща не само заради настроението, което чичо ти (или вуйчо) е вложил в тази камерна сцена, но преди всичко заради деликатното напомняне за детството. Великолепно хванат момент: момчето с бяла риза и панталони с навити маншети лежи по корем, подпряно на лакти, вгледано е унесено в далечината, както обикновено се вглеждаме в себе си или някъде извън нас само когато жегата размеква мисленето и сетивата. Яркото слънчево петно на гърба му и горната част на ръката в компанията на ослепителния небесен лазур над златистото море говорят за ваканционната мараня повече от всякакви думи. Помниш ли, и нашето детство беше такова? Волно и просто като комат хляб с мас, шепа цариградско грозде и канче вода от кладенеца.
Колористиката на тази картина, може би и следата от пясъчния замък зад момчето, заличен от вълните, ме вдъхнови за една нова идея в романа. Моят герой се бори с отиващото си време, опитва се да задържи живота как ли не: пише мемоари, фотографира градове и хора, колекционира предмети, които имат емоционално значение за него. Какво ли не би дал, за да може да се върне на този сънен плаж! Не иска да приеме, че него вече го няма – но не морето го е отнесло, а времето.
Всичко е минало, следа от безвъзвратно отишлото си: и разгарът на лятото, спрян в тази картина, и моментът, когато четката е докосвала платното. В действителност ние нямаме нищо – вълната ще отмие всеки пясъчен замък още с първото си плисване.
Свършвам, трябва да се върна към моето писане.
Твоя А. М. "



2.


Миранда се обаждаше вкъщи винаги в неделя. Тогава разговорите бяха по-евтини.
– Мамо, получи ли снимките?
Беше ги направил Колин, цял филм. Миранда в парка край реката храни патиците. Миранда в ботаническата градина, опряна на ливански кедър. Миранда излиза от магазина с пълна торба продукти.
"Първите две ги бива – беше оценила тя снизходително, когато се видя на Колиновия монитор. – Покрай голямото дърво и малките патици не изглеждам толкова едра. Но където съм с торбата, си прекалил. Приличам на кеигурка с два корема."
– Да, скъпа, получих ги, благодаря.
– Само това ли ще кажеш? Не ти ли харесват? – Миранда винаги усеща и най-малкото колебание в маминия глас. – Какво има пак?
– Не, мила, нищо, ама...
– Какво ама?
– Всички бременни ли сега се обличат толкова... странно? Тези тесни дънки, този гол корем навън, пуловерът се вдигнал нагоре! Искаш ли да ти пратя една рокличка? Виждала съм тука едни много на сметка Ще ти е по-удобно... и по-хубаво. Как мислиш?
– Благодаря ти, мамо, няма нужда – каза Миранда. Сега нейният глас се втвърди от обида, загуби гъвкавостта си. Критиката уби свободата.
– И тая торба...
– Раницата ли имаш предвид?
– Да, да. Не носиш ли чанта?
– Ами, не. – Това с чантата я изненада. Беше като някога, в другия живот.
– Скъпа, но това не е масичка за спиритически сеанс, а предмет за всекидневна употреба. Всяка модерна жена знае какво е, но мога да ти припомня: това е нещо, в което за удобство носим портмоне, документи, червило ...
Червило?
Миранда се видя с очите на въображението как кара колелото начервена, държейки кормилото с една ръка, защото на сгъвката на лакътя на другата виси и се люлее малка елегантна дамска чанта.
– Раницата е идеална за портмонето и документите – заяви категорично. – И за колелото.



3.


Мери мълчеше вече няколко дни. Тя поначало не беше разговорлива, но този път мълчанието й беше някак различно от обикновено. По-интензивно.
Накрая Миранда не издържа.
– Мери, можеш ли да ми кажеш какво се е случило? От посещението на онези хора ли...
Не можеше да назове какво, само да каже, че има предчувствие. Лошо, тревожно предчувствие. Няколкото секунди стигаха да познае ситуацията, едно време беше толкова привична... С тази разлика, че сега за първи път беше от другата страна на барикадата.
– Ох, dear, никога не съм мислила, че старостта е толкова трудна – въздъхна тежко Мери и се зае да прибира кълбетата вълнена прежда. – Не само заради приближаващия край. Човек губи способността си за оценка на ситуациите. Късогледството на старческата възраст, направо слепотата й, засяга и това, и това. – Тя се потупа по главата с кълбото, после махна с ръка към прозореца: към къщата, а може би и към света? – Заради него всяко решение е все по-трудно и тежко.
– Решение ли?
– Да. Тези млади хора, които идваха, искат да купят къщата. Младоженци са. Не знам откъде им е хрумнало да питат тъкмо мене. Май споменаха, че тя или той са живели някога наблизо.
– Младо семейство? – Миранда погледна удивено Мери, после обърна очи към прозореца, през който се виждаше къде беше стояло преди няколко дни беемвето.
– Казах си – продължаваше Мери, – че би било приятно да доживея до деня, в който в тази къща ще влезе младостта, нов живот, надежда. Когато ти... вие – посочи Момиченцето
– Дойдохте, забравих за бъдещето. Да, за бъдещето. Защото, уви, къщата е достатъчно стара и се нуждае от ремонт – огледа наоколо, сякаш вижда стаята и вещите в нея за първи път.
– Малцина знаят, че я е проектирал прочут архитект, който е правил и "Нюнъм Колидж". Семейството обещава да се заеме с ремонта, но още по-важно е, че ми позволяват да остана до края. Дори включиха в договора такава клауза или как там му викате.
– Ама вече има и договор?
– Да, донесоха ми го да се запозная. Имам две седмици да реша. Но май вече съм решила. Само ще ми е мъчно да се разделя с вас. Затова така ходя и мисля, и мисля... и не знам...
Дошли с готов договор? Хм, бързат. Прекадено.
Миранда пое дълбоко дъх и замря. Не би могла да се бърка в чуждите работи. Но тази смърдеше от километри! Хайде де, младо семейство. Достатъчен беше един поглед върху кожените им портфейли, за да подуши инвеститорската алчност.
Тя погледна Мери, после през прозореца и пак Мери. Не е моя работа, не бива да се меся – каза си.
Но, от друга страна...
И заряза английската сдържаност:
– Честно казано, Мери, тук нещо не е както трябва. Ако ми разрешиш, на драго сърце ще прегледам договора. Често съм си имала работа с такива като тези. Аз бях... – Миранда се поколеба, думата "същата" заседна на гърлото й. – Аз работих в този бранш няколко години.
– Не, скъпа, благодаря. Не искам да ти губя времето, имаш си предостатъчно грижи. Аз вече го прегледах.
– И?
– Всичко изглежда наред.
Именно: изглежда.
Беше късен следобед. Докато поливаше саксиите с цветя, наслагани по дължината на целия парапет в кухнята, Миранда погледна през прозореца. По указания на Мери Саша правеше последните приготовления на градината за есента: косеше тревата, събираше нападалите листа, подрязваше клоните и розите. В дъното до беседката димеше огнище.
Ще ида при тях, каза си тя. Ще помогна на Мери за розите.
Вече се канеше да излезе от кухнята, когато видя на пода до скрина някакво картонче. Наведе се да го вдигне: беше визитна картичка. Явно Мери е смятала да го сложи във вазата, където държеше всички "бумажки", както ги наричаше. Миранда без да ще погледна визитката и вниманието й бе приковано от думата Development.
Върна се отново до прозореца и прочете: Кеймбридж, "Мил Роуд", номер. Отдолу бяха телефоните за контакт: стационарен, мобилен, факс, както и имейл адрес.
– Я по-добре веднага да проверя – измърмори.
На бюрото в библиотеката беше компютърът на Саша, включен. Тя бързо написа: www.wise& saywell.homes.co.uk., после кликна с мишката. Не чака дълго.
Почна да чете.
– Къде са картофите?
Викът на Саша откъм кухнята стресна Миранда и тя скочи от бюрото. В хола приклекна, уж да си завърже обувката.
– Какви картофи?
Символиката на печенето на картофи в жарта беше за всеки от тази троица славянски емигранти и различна, и еднаква. Вдишването на единствения по рода си аромат на препечена коричка, отварянето на жълтата сърцевина, изпускаща пара и ухание, намазването с масло и посоляването и накрая хапването, направо поглъщането почти без дъвчене на великолепните парещи късчета събуждаше у всеки от тримата спомена за други огнища в далечни градини, далечни ниви и отдавна прецъфтели ливади. Припомняха детството в родната къща.
Миранда едва сдържаше сълзите си. По-добре да не се докосват тези градини...
Саша беше на друго мнение.
– Ох, само балалайката липсва. Ама така е по-леко. Както казват... – обърна се към къщата, толкова английска, тъмна на фона на залезното небе – ..потъва в мрака
– Аз май вече не помня старата си къща – въздъхна Мери. – Мислех, че ще се завърне заедно със склерозата. Казват, че именно тогава в паметта изплуват най-старите спомени. При мене обаче мълчи, странно. Може би съм я посипала с прекадено много пепел? Толкова много ме боляха спомените и невъзможното връщане. Не постъпих добре. Когато човек е млад, още не знае, че няма връщане в дома от детството. Дори той още да се издига някъде на някоя улица или пред градина, а не като моята родна къща, дето войната я помете.
Миранда мълчаливо разглеждаше пръстите си, черни от беленето на опушените картофи. Пред очите й още примигваше екранът на монитора:
Ако търсите къща с пет и повече спални, " Уайз & Сейуел Хоум Фор Ю " има най-доброто решение за вас. Ние сме една от най-големите частни строителни компании във Великобритания и предлагаме далеч повече от великолепна къща, която да съответства на вашия модерен начин на живот. Ние търсим изключително ценни терени и полагаме всички усилия да запазим естествения им баланс, в това число дивата природа с нейния хабитат, както и естествените им характеристики.
Не губете време, положете основите на вашето бъдеще, изградете мечтания си дом с наша помощ!
Когато отиде с мишката върху "Нови планове и инвестиции", предчувстваше, че ще види в списъка Уилоу Понд. Картата не оставяше никакво съмнение в това. На мястото на тази къща и на тази градина, където сега седяха тримата я ядяха печени картофи в сумрака, някой вече бе планирал изграждането на жилищен комплекс. Щеше да се простре чак до поляната отвъд оградата и по-нататък край езерото, което благодарение на тази инвестиция щеше "да придобие нови естетически достойнства чрез включването му в романтичната панорама, припомняща стила на класическата английска градина".
Глава осма МАЧЕЙ / МИРАНДА / ОКЕАНЪТ
Е doce morrer no mar Nas ondas verdes do mar... Сладко е да умираш е морето сред вълните зелени... Доривал Кайми



1.


Cao Моуриньо до Порто, западното крайбрежие на Португалия, последните дни на октомври Миранда: тридесет и трета седмица, ситуация: внезапна и изненадваща, развитие на нещата – неочаквано, трудно предвидимо.
В хотелската стая беше непоносимо горещо. Миранда вече няколко пъти става от леглото – да отвори всички прозорци, после да ги затвори и да включи климатика, който се оказа повреден, после да си смени пижамата. В края на краищата се съблече гола, намокри голямата хавлиена кърпа и се зави с нея, защото всички други завивки в съприкосновение с потната й кожа изглеждаха груби и тежки. Задушаваха я.
Най-сетне под този влажен компрес спря да се върти в търсене на някакъв хлад. Почна да диша нормално и дори се поуспокои, ако в тази ситуация изобщо можеше да се говори за някакво спокойствие. Следственият офицер беше изразил съчувствие, разбиране, а неговото "моля да приемете" беше прозвучало дори искрено. Трябва да е доста трудно, особено за жена в нейното положение. После бе помолил за помощ. Дали не би могла да си спомни нещо, което да помогне за изясняването на този загадъчен случай.
Миранда недоумяваше какво би могла да си припомни.
Само преди двадесет и четири часа както обикновено се беше върнала от работа. Както обикновено – късно. Вечерта беше хладна, но извънредно ведра, поне суха, което в английските условия означаваше точно толкова: извънредно ведра. А тя беше в извънредно добро настроение благодарение на Саша, който я беше докарал с колата си, спестявайки й мисленето какво да избере: колелото или такси.
Целия следобед беше прекарала с Колин, плувайки нагоре по течението на Амазонка. Първо на телевизионния екран, а когато филмът по "Непгънъл Джиографик" го беше отегчил – с показалец по картата. Напоследък той бързо се изморяваше, по-бързо от обичайното.
– От есента е – каза доктор Летбридж. – За нашите пациенти есента е винаги тежка.
Когато все пак стигнаха до бряг, разпалиха огън и похапваха печените на пръчки наденички и хляб, Колин, увит в одеяло, си легна с глава върху коленете й, а тя му заразказва за пътешествията на дядо си Виктор.
Мъжът на баба й Халшка беше огледално плешив и слаб като клечка. Това бяха негови изрази, които озадачаваха Миранда, свикнала като дете да приема сериозно думите на възрастните: как така хем клечка, хем огледало? Освен това дядото беше изключителен: не четеше книги, само разписанията на влаковете, а по стените на стаята си вместо картини беше накачил карти – големи и малки, физически и исторически, най-различни. Защото дядо й цял живот беше мечтал да пътува с влаковете, които някога с писък префучавали през Чурилув на път за далечния свят. Той не обвиняваше никого за това, че мечтите му не бяха се сбъднали. Смяташе това за пръст на Съдбата. А със Съдбата работата е такава, че тя насочва стъпките ни, ако ще да ритаме като жребчета на поляна. Така казваше дядо й. Затова вместо да отиде в планината или на море, трябвало да поеме към Берлин. И това било най-дългото му пътуване. "
– Хубаво ли беше то, дядо?
– Хубаво? Хм, не бих го нарекъл така. По-скоро страшно.
– Като вавелския дракон ли?
– Не, по-страшно. Като изригване на вулкан.
Колин не се събуди дори при думата "вулкан". Усмихваше се насън. Той обичаше пътешествията, макар да не бе успял да пътува много.
– Имам време – беше казал, когато вечерта тя си тръгна по-късно от обикновено, защото не искаше да прекъсва дрямката му. – Може би напролет, нека се почувствам по-добре. Ще отидем заедно.
Тя го погали по ръката.
– Ще отидем. Обичам да пътувам.
Той се усмихна почти лукаво.
– Аз също май.
Мери я чакаше. Беше на прозореца, гледаше да я види.
– Случило ли се е нещо?
Този път Миранда нямаше никакви предчувствия. Нищичко. Денят беше минал наистина нормално. Съвсем приятно.
– И аз не знам... – Мери се поколеба, сякаш не знаеше откъде да започне.
– Отначало. – Миранда седна за всеки случай. – Разкажи ми всичко отначало, поред.
– Търсиха те по телефона...
Миранда я погледна въпросително.
– Е, кой?
Мери не можеше да знае за писмото, което тя беше пратила преди няколко дни в "Нешънъл Тръст", в отдела за защита на паметниците на културата, намиращи се в частни ръце:
Уилоу Понд, .. год.
Уважаеми господа, обръщам се към вас с молба да се намесите в... Къща от тази класа, построена още в началото на миналия век по проект на архитект като Базил Чампнис, заслужава да положим всички усилия и заедно да я спасим от унищожение заради прибързани действия на инвеститорската фирма.
С уважение,
(подпис)
Не, Мери нямаше как да знае за това. Миранда беше написала като адрес на подателя "Фицуилям Колидж".
– Кой де?
– Ами беше странно обаждане, заради езика... – Мери пак спря, но като видя как се измени лицето на Миранда, побърза да поясни: – Не, не беше от Полша, щях да разбера. Обаче този мъж уж говореше английски, пък акцентът му... Но си остави телефона. Помоли да се обадиш независимо от часа. Точно това "независимо от часа"... и този акцент...
Миранда погледна телефонния номер. Започваше с 351. Ирландия? Не, там май беше 353. Тя стана и отиде да донесе указателя.
Португалия!
– Не познавам никого в Португалия. Сигурна ли си?
– Искаше да говори с Миранда Керстен. Повтори фамилията, даже я спелва, сякаш да се убеди, че не е сгрешил. Едва ли е било грешка.
Не беше.
– Намерихме телефонния ви номер в нещата на господин Мачей Лукомски.
– Тоест как "в нещата"?
В хаоса на следващите дни "нещата" бяха станали нещо като знак за подредба.
Едно по едно. Първото – самолетът. Защото нещата стоят така, че идването ви е повече от желателно. Второ нещо, не по-малко важно: не знаем как да се свържем със семейството му. Не е имал семейство? Да, и ние получихме такъв сигнал. Сама разбирате. Трудно нещо. А ще има много неща за уреждане. За обсъждане и решение.
Миранда се дръпна на другия край на възглавницата. Кърпата върху голия й корем беше вече топла и почти суха. Боже, откъде тая жега в края на октомври! Изглежда, тазгодишната есен в Португалия е особено гореща. Страшна суша. Цяла година в страната не е паднала капка дъжд. Добитъкът по-дивява по пасищата, няма какво да яде. Пожари поглъщат хектари гори.
1 П'}
– Виждате ли тези насмолени остатъци? – Хотелиерът се казваше Педро, как иначе. Но беше симпатичен и говореше няколко езика; от устата му се лееха еднакво напевно. – Това бяха евкалиптови гори. Нямаше как да бъдат угасени. От горещината етеричните масла се възпламеняват като снаряди. Точно като горящия храст в пустинята.
Миранда искрено съчувстваше на португалците. В този момент в стаята си и тя се бореше с истинско природно бедствие.
По челото й изби пот. Капките се хлъзгаха една след друга по слепоочията й и я гъделичкаха. Тя стана тромаво и отиде да вземе един хладен душ. Дългото пътуване я беше скапало – най-напред с автобуса от Кеймбридж до "Хийтроу", после самолета до Порто и накрая с кола под наем през непознатата страна до това крайморско градче – почти двеста километра по тесни пътища, при това обозначени доста странно и по-скоро скъпернически.
И в тази жега.
Хотел "Байя Азул" се издигаше на ръба на стръмния бряг с изглед към залива и към открития океан. Силният шум на вълните и поривите на освежителния вятър заглушаваха натрупалите се мисли, гасяха огъня във въздуха. Но така беше само външно. Прозорците бяха шумоизолирани, а климатикът не работеше.
Без да се бърше след душа, Миранда наметна халата и излезе на балкона. Лунната нощ беше ясна и тя лесно забеляза шезлонга. Елегантен, дървен, на колелца, с платно върху меката част, с минимасичка отдясно за чаша вода или бяло вино "шприцер". За нея просто шезлонг, в който да се отпусне. Тя отдъхна с облекчение. Това беше един много дълъг ден.
И по-лошо, все така не беше убедена, че трябваше да пристига в Португалия.
– Не си длъжна – беше казала Мери, която я последва в обсерваторията и неспокойно гледаше как слага в раницата паспорта, козметика и бельо.
– Знам, но май... – Миранда спря на прага на банята, откъдето искаше да вземе четката си за коса. Искаше да каже: май трябва. Или: това е мой дълг. Но знаеше, че не е така. Никой не би имал право да очаква това от нея. В най-буквален смисъл – изборът на Мачей – това не беше нейна работа. Вече не.
– Знам – повтори тя, машинално решейки се с четката. – Но май просто искам. Ще се почувствам добре.
– В това състояние? Сигурна ли си? – Това прозвуча толкова старовремски, че Миранда неволно се усмихна. Ах, тази Мери.
Беше опитала да обясни това на Колин.
– Направо сякаш с всяка своя дума връща към живот умрелия свят. Често ми се струва, че седя в кино и гледам филм от четирийсетте години. С диалози, музика, само без надписите накрая.
– Нищо няма да ми стане – каза сега успокоително. Въпреки това Мери не изглеждаше убедена. На нейната възраст привързаността беше вид безпокойство.
– Ще се обадиш ли, като пристигнеш?
Миранда прихна.
– На кого? На котарака?
Мери най-сетне се поотпусна.
– Саша ще вдига – каза късо.
Всичко беше станало толкова набързо, че чак в самолета Миранда можа спокойно да анализира цялата ситуация. Ще се почувствам добре? И какво трябва да значи това? Че ще изпитам перверзна радост, като видя трупа на бившия си любовник? Че за пълното щастие ми е нужна криминална интрига? Или че поводът е добър за една екскурзия до Португалия? Що за бездушие! Пък и къде се е чуло и видяло жена в нейното състояние да се размайва по света?
Глупаво беше да приеме този португалски цирк. Мачей изобщо не беше се замислил, когато преряза свързващата ги нишка, и окото му не мигна. Бременна, прас, провален договор в Лондон, прас. И вместо още един шанс – незабавно уволнение. Чисто срязване, прецизно, но не и по-малко болезнено поради това. Макар че трябва да признае, раната бе зараснала добре.
Това обаче вече не беше негова заслуга.
И все пак беше глупаво. И ненужно. Най-доброто доказателство беше, че изобщо не спомена на майка си за приключението, ама пък тогава щеше да се наложи да разправи и за Мачей, а досега някак беше успявала да избегне това.
От друга страна, Миранда трябваше да признае, че импулсивният отговор, който даде на Мери, беше донякъде правдив. Не защото съдържаше желанието й да види Португалия, а защото адреналинът беше събудил синдрома на състезателния кон. За миг беше усетила стария вкус на бързата реакция и вземане на решения. Старата кондиция, гъвкавата крачка. Концентрацията. Усещането за важност на собствените действия и сериозността на ситуацията. В ежедневието тя не изпитваше носталгия по всичко това, беше свикнала с новия си живот, обичаше спокойствието му. Но, изглежда, Мачей и от разстояние и след време беше предизвикал в нея условния рефлекс като при кучето на Павлов – послушно и добре дресирано.
Миранда направи недоволна гримаса. Трепна, като чу стюардесата.
– Всичко наред ли е? Искате ли вода?
– Не, благодаря, добре съм.
Всички състезателни коне са такива в началото на надпреварата. Силни, гъвкави. Храбри. Изненадите идват чак в края.
И рано или късно, дори след дълго тичане, идва краят.
Капитан Алмейда – от целия предълъг списък имена, фамилии и прочие, Жоао Габриел да Силва Торквато и още нещо там, Миранда запомни най-много половината – беше много услужлив. Тя обаче изобщо не повярва в, доброто сърце" на полицая. Той трябваше да си свърши работата, нищо повече.
– Запазихме ви стая в хотела. Дежурният офицер ще кара пред вас. Освен ако не предпочитате някой от нашите хора да шофира вместо вас? Съветвам ви да хапнете нещо в града, защото в този хотел не сервират храна.
На Миранда не й се ядеше. Беше изморена, нервна, обър-1 ПИ
кана. Мечтаеше само да се озове най-сетне в своя хотел, да си легне и да забрави.
Оказа се, че капитан Алмейда има други планове. Затова тя най-напред се озова в стаята на Мачей.
– Не бързайте. Може би тези неща ще ви кажат нещо, ще ви припомнят.
Да си припомня нещо може само този, който е преживял или изпитал нещо в миналото. Тя беше преживяла внезапния крах на всички планове, мечти за кариера и щастие. Изоставяне и загуба. Изпитала...? Е, вече няма значение, няма.
– Добре ли сте? – Сержант Перейра направи крачка, сякаш да я задържи да не падне.
Честно казано, беше близо до припадък, повръщаше й се. Главата й се въртеше, между гърдите й стичаше струйка пот, чак до ямичката на пъпа. Но трябваше да остане сама, и то веднага.
– Да, отлично, благодаря.
Нещата на Мачей. Не бяха много. Сякаш заедно с работата и кариерата беше оставил във Варшава целия си имидж на модерен, елегантен мъж с добър вкус. Сякаш беше човек отпреди потопа. Малко дрехи в спортен стил, маркови, но потни и измачкани, бяха хвърлени небрежно на стола. Джапанки, чехли за баня и кецове за джогинг – бутнати под леглото. Фланелката и плажните шорти явно му бяха служили за пижама. И тя замърсена.
Никакви книги, никакви вестници, документи, нищо.
Миранда се огледа безпомощно. Вдигна пътеводителя на Мадейра, до която Мачей не беше стигнал. А може и да е бил, но не му е харесало и се е върнал на континента. За да свърши в това курортно селце в Португалия.
Нарочно? Или случайно?
В ъгъла на стаята между прозореца и вратата на банята забеляза купчина бутилки от уиски и агуарденте, която, ако се съди по градусите, явно беше местната водка. Имаше и няколко празни смачкани цигарени кутии.
Мачей никога не беше пушил, не беше и пил – поне не толкова.
Защо сега? От многото свободно време? Или може би от усещането, че "неговото време" – на главоломна кариера и големи пари – е безвъзвратно отминало?
Тя се помъчи да си представи последната нощ на Мачей в тази стая. Неочакваната свобода. Усещането за провал. За вина?
Вече няма как да разбера, каза си тя.
Може и никой да не знае. Каква ли е била причината да си каже: това е краят. Взел е решението напълно съзнателно или с помътен от алкохола разсъдък?
Тя погледна пак ъгъла, където залязващото слънце играеше по зеленото, кехлибареното и прозрачното стъкло на различните бутилки.
Значи нощ – дълга и душна. Самотна?
После тежката сутрин. И привичните сутрешни задължения, този път със съзнанието, че край, вече са последни, стига толкова. Остава кафето, без закуска, може с един кракерс заради вкуса на кисело в устата. После шортите и сандалите, хавлията, слънчевите очила. И едно: "До скоро, Педро", за прикритие. Имитация на нормалност, но за кого? Кого да заблуди, португалеца на рецепцията? Още само десетина минути, стотина метра и мигдва борба с водата, необратимо пълнеща дробовете. Край.
На тоалетката пред грамадното огледало имаше парчета раковини. Миранда прекара пръсти по тях като по клавиши. Бяха шлифовани от водата, гладки като нея. Взе едно и го повъртя из ръцете си.
Погледна навън към океана. Залязващото слънце играеше по вълните. В хотела беше тихо.
Краят на сезона навсякъде е еднакъв. Ням и сънен.
В чекмеджето на бюрото имаше две зареждачки, за мобилния телефон и фотоапарата, швейцарско сгъваемо ножче и диктофон със слушалка. Паспорт и лична карта, които тя не отвори, за да не гледа снимката на Мачей. В бележника му липсваха страниците с номерата и адресите, личеше как са откъснати. От вътрешната страна на корицата – два номера, написани по диагонал. Единия, на Мери Осбърн, му го беше продиктувала Миранда на летището.
– Обикновено не си нося джиесема в работата – беше излъгала.
Имаше нужда от това отдръпване, дори само в контакта по телефона. Даваше допълнително време за обмисляне на отговора.
Вторият номер беше написан явно набързо: +351915703737 и отдолу от друга ръка: Мария Инес.
Тя взе бележника и отиде в банята. На пода пред душ кабината имаше хавлиена постелка, на рамката беше преметната голяма кърпа, явно употребявана, макар и суха след изминалите дни.
Пак погледна в бележника на Мачей. Твърде много въпроси. И досега само неизвестни.
Тихо чукане на вратата я извади от мислите й. Беше забравила къде е и защо е там.
– Проше – каза машинално на полски.
– Sorry, madame... – Сержант Перейра надникна в стаята. – Исках само да ви питам колко още ще останете. Не, не, имаме време – направи успокояващ жест. – Но тогава да дойда да ви взема утре сутринта? А днес ще кажа на капитана, че не сте се чувствала достатъчно добре, за да давате показания.
Показания?! Какви показания може да има тук? Миранда не беше лондонска "връзка" на Мачей. Пътищата им се бяха разделили преди половин година. Ако тук никой не знаеше какво се е случило с него – отвлечен, избягал, просто изчезнал, – тя още по-малко можеше да каже.
Не, не, техните отношения – професионални, частни – не биха могли да имат нищо общо с изчезването на Мачей. От половин година това вече не беше нейна история.
Нищо друго не биха могли да съдържат нейните показания.
Толкова крачки, въздишки, постъпки. Толкова ангажирани хора. И никой не знае какво е станало. Просто полицията получила информация за изчезнал човек.
Но какво значи: изчезнал? Отишъл си? В неизвестност? Тук, край океана, това често означаваше и: удавил се.
Но защо в Португалия?
– Трябва да сме сигурни, че не е убийство – каза на сбогуване капитан Алмейда.
Но имаше съмнения. Защото можеше да е нещо повече от поредното самоубийство.
Поредно...
На бюрото в стаята на Мачей имаше смачкан пакет от бисквити. В кухнята нямаше следи някой да е ял или готвил, изобщо от някакво шетане, макар че апартаментът предоставяше такава възможност. Мачей не беше ползвал дори чайника, дори чаша – сигурно е пил направо от бутилката. В кошчето за боклук Миранда видя няколко пластмасови бутилки от минерална вода. В хладилника нямаше нищо освен кутия кондензирано мляко, и то неотворена. "Бела Оландеса евапорада. Майчиното мляко е най-добрата храна за кърмачето"... – почна да чете написаното, изглежда, на испански, където до едра холандска крава стоеше засмяна и също толкова снажна холандка с характерното боне и ведро в ръка. Майчино мляко...
Изведнъж усети досада. Момиченцето риташе, сигурно от глад и умора, а тя изпитваше страшна жажда. От сутринта, когато на "Хийтроу" изпи чаша кафе и изяде кроасан с шоколад, не беше слагала нищо в уста. Погледна телефона, но веднага се отказа да поръчва нещо така. Agua си е aqua, вода. Ама всичко останало можеше да се окаже сложно за обяснение без помощта на ръцете.
В рецепцията нямаше никой. Тя удари няколко пъти звънчето на мраморния плот. Нищо, тишина. Вече се канеше да тръгне, когато някъде отзад излезе служителят, същият, който й беше дал ключа от стаята. Не беше сигурна добре ли е запомнила името му.
– Педро?
– Педро Антунес, заповядайте. С какво мога да ви помогна?
– Може ли... Можете ли да ми намерите бутилка вода?
Педро се зарадва като дете. Че е разбрал за какво го моли и че може да изпълни молбата й. Сега ще отиде на бара и ще донесе вода. Една бутилка? Може би две?
– На вашите услуги, сеньора. Вижте, това всъщност не е хотел с ресторант, почиващите сами си пазаруват и готвят. Но след сезона настаняваме за една-две нощи, като при вас. Понякога остават за по-дълго... Като сеньор Лукомски. Хората търсят спокойствие. А при нас от октомври до май е много спокойно. Жива душа няма.
Миранда потръпна. Големият пуст хотел в също толкова пуст район предизвикваше боязън. Спокойно можеше да бъде фон за кримка на Агата Кристи.
– Аз ли съм значи единствената жива душа сега? – позасмя се тя.
– Всички вече отдавна си заминаха. – Педро разпери ръце.
– Но вие не се притеснявайте. Аз пазя.
– Сеньор Лукомски май не се е хранил тук... – Миранда смени бързо темата. – В апартамента му няма следи от гот... Дълго ли стоя?
Педро я погледна с явно съчувствие. Всички жени са еднакви. Майчици. Зарязани, наранени, бременни, а се притесняват само дали мъжът е ял нещо. Сякаш с пълен стомах е по-трудно да нараниш, да обидиш. Себе си или някой друг. Впрочем кой знае.
– Права сте, откакто се появи, някъде преди три седмици, не правеше кой знае какво. Всъщност водеше доста редовен живот. Сутрин на плажа, вечер в ресторант, е, а през нощта...
– Посочи към бара. – Добре се чувстваше тук, дори попита за цената на апартамента. Мислеше да остане за постоянно, особено откакто... – Педро се поколеба и млъкна, преструвайки се, че не забелязва въпросителния й поглед. – Нашите плажове са прекрасни. Например Прая да Грала е направо златен, защитена природна забележителност, трябва да го видите. Нашите гости казват, че е частният им оазис. Наистина не се намира лесно, пък и с кола не може да се стигне до брега, както всички днес искат...
– А вечерите? – прекъсна го Миранда. – Казахте, че Мачей... че господин Лукомски е излизал?
Педро послушно смени информационния канал.
– Слизаше при швейцарците, тоест до ресторанта на плажа, там има истински швейцарски готвач. Влюби се в нашата Мануела, тя ми беше съученичка...
Миранда отегчено се размърда. Този човек имаше странната дарба да съставя изречения с всякаква дължина на всякаква тема. Само точка не умееше да слага.
– В колко часа? – попита.
– Нали ви казвам. Винаги в осем и половина. Дотам е половин час. Пристигаше по различно време, обикновено към полунощ, понякога по-късно. Но имаше ключове и се оправяше.
– Слизаше, пък после пристигаше ли? – В потока от думи Миранда опитваше да се хване за нещо по-ясно. Дотук обаче това беше безнадеждно уравнение с много неизвестни. – Как така?
– А, казвам как беше. Слизаше пеша, но се връщаше с ленд роувър, който сутринта вече не беше на паркинга, та на вечеря синьор пак отиваше пеша. Но то не е далече, двайсетина минути.
– Току-що казахте половин час. Виждахте ли кой кара?
– Не... – Педро се поколеба. Като един истински южняк той смяташе, че жените и бременните не трябва да знаят много за мъжете, и то не само за своите. Никога не се знае. – Не – повтори вече твърдо. – Само веднъж...
– Да?
– Само веднъж погледнах през прозореца и видях, че мястото на шофьора е покрито с червен плат. Нещо като шал. Учудих се, защото мъж не би използвал шал за тази цел, още повече че колата беше "Ленд Роувър", добра за сафари.
– Значи е била жена?
– Не съм виждал шофьора. – Педро погледна Миранда право в очите. Тя беше мила, но искаше да знае прекадено много. А той и без това беше казал повече. – Само този плат. Червен.
Миранда се загърна плътно с халата и се облегна удобно назад в шезлонга, след което извади диктофона на Мачей. Когато пъхна малката слушалка в ухото си, чак замря от вълнение. Дали заради неочакваната близост на живота, а може би и на смъртта му, кой знае, или просто от допира до студената пластмаса? За миг се усети отново там, в стария свят на големите договори, където беше важен всеки миг, който такива млади безогледни хищници като нея и Мачей можеха да превърнат в планини от злато.
Тя потръпна неясно от какво – от тръпката на старата емоция или може би на новия страх, че вдигнатият адреналин ще задвижи добре познатия й механизъм. Докосна челото си, най-сетне хладно и сухо.
Спокойно, каза си, вече не си състезателен кон.
И се усмихна в мрака: по-скоро тромава костенурка. Възможно ли е една личност да има няколко превъплъщения, толкова диаметрално противоположни, и всяко от тях в даден етап от живота да е абсолютно правдиво?
Всъщност Миранда не беше сигурна какво да очаква. Че малкият диктофон досущ като черна кутия ще й разкрие тайната на Мачей? Че ще намери в него интимния му дневник? Запис на тайни преговори? План за действие в бъдещето? Или че поне като във Варшава ще чуе, диктувани от сухия му делови глас, детайли от контракти, инструкции за следващия ден, с една дума: списък на неотложните задачи за решаване, предназначени – за нея ли?
Но там нямаше нищо друго освен музика.
Човек, който слуша такъв мек южен суинг, трябва да е като слънчев ден. Носи широки плажни шорти, сандали, тъмни очила и сламена шапка. Той не пие водка, само добре охладено мохито с парчета лед вътре и малко ром и сода, тръстикова захар, сок от зелен лимон и стръкче мента.
Такъв човек става ленив, премерва със сънлива крачка деня и влиза в следващия. Той не се самоубива – той просто живее.
Събуди я слънцето. Доста време Миранда лежа неподвижно, мъчейки си да си спомни защо е на този шезлонг.
Мачей!
Отвори очи и погледна разлюления кобалт, протегнал се чак до хоризонта. Баща й май не беше съвсем прав за компаса. Морето не е само на север.
Ако можеше, щеше да лежи така цял ден.
Но скочи рязко. Не, не можеше. Не беше дошла на почивка. Чакаше я участъкът, капитанът, серия въпроси и отговори. Почувства как я обзема напрежение и раздразнение. Беше и гладна.
Тя се облече бързо, без много да мисли. Колкото по-леко, толкова по-добре. Пликчета, панталони. Сутиен, бяла ленена риза на голо. Обущата й бяха тежки, есенни.
Май ще трябва да си купя някакви сандали, си каза. Като отивам към града, може да успея.
Погледна се критично в огледалото. Пусна си косата и я среса, после пак я сви в хлабав кок, но високо над врата, за да се спаси колкото може от потенето.
В този самотен замък не можеше да разчита на каквато и да е закуска. Ще помоли Педро да й посочи някое кафене.
Но Педро беше изчезнал. Вика, звъня – тишина. Може да спеше, може и да си беше тръгнал. Във въздуха миришеше на препарат за миене на подове. И на равнодушие.
Вратата на хотела беше отворена, на паркинга нямаше други коли освен форда, който беше наела. Наистина в този хотел нямаше жива душа.
Миранда седна на една кръгла масичка с бяла покривка и си поръча закуска. Мюсли с мляко, портокалов сок, кроасан с конфитюр и по изключение кафе. Безкофеиново, но как ухаеше! Отдавна не беше закусвала така на такова място.
Без колебание избра елегантния пансион в стил сецесион на крайбрежния булевард. Достатъчно й беше да го погледне. Помисли си: тук, след което паркира колата, слезе, мина няколко метра и облекчено въздъхна.
След нощта в този уединен хотел, в този пейзаж след катастрофалния пожар, където се беше озовала толкова неочаквано, Миранда имаше нужда от сигурно пристанище, от място, което дори с вида си гарантираше, че бурите, трагедиите и сътресенията го заобикалят. И го намери: тихо, с изглед към завързани за кея рибарски лодки. Тук не можеше да я сполети нищо зло.
Сега, когато утоли глада си и безгрижно поръча второ кафе, можеше да обмисли цялата ситуация спокойно. И така...
– Добър ден, сеньора Керстен. – Миранда трепна, чула зад гърба си гласа на сержант Перейра.
– Добър ден. Как ме открихте? Извинете, помня, че имахме среща в хотела. Но не знаех къде мога да... бях гладна...
– Не се притеснявайте. Градчето е малко. Всички знаят къщата на капитан Пинто.
Всички? Миранда погледна сержанта, после и през витрината. В такива градчета всички се познават, но и знаят всичко за другите! Някой беше съобщил в полицията за изчезването. Но не й казаха най-важното: кой.
– Да, проверихме и втория номер. – В гласа на капитан Алмейда Миранда усети лек гняв, а може би и обида. Нямаше намерение да се съмнява в компетентността му, само искаше да знае дали са се свързали с втората жена. В бележника на Мачей имаше две имена: нейното (но с телефона на Мери) и на тази Мария Инес.
– Моля ви, не се сърдете. Просто... бях любопитна. Разбирате ли?
– А, разбирам – усмихна се капитанът: беше му минало.
С хората все така става. Вместо да живеят, както му е ред, един мъж с една жена, всеки само гледа как да се забърка в някоя случайна история или роман. А резултатът е такъв, че полицаите не могат да вдигнат глава от работа.
– Уви, следата се оказа фалшива. Мария Инес да Коста Пинейро е посредничка в търговията с недвижими имоти. Сеньор Лукомски е търсил къща. Трябвало е да се срещнат следващата седмица, за да обиколят околностите.
– Така значи.
– Днес сутринта успяхме – благодарение на вас – поклони се той шармантно – да се свържем с Варшава. Господин адвокатът... Белявски, дано правилно изговарям името, нямаше никакви претенции към изчез... към сеньор Лукомски. Но спомена за нервна криза. Това би могло да обясни внезапното му изчезване.
– Не! – извика рязко Миранда. Прекалено рязко. – Извинете – бързо се овладя. – Исках само да кажа, че аз разговарях с него преди няколко седмици. Насаме. Беше много изморен, но нищо повече от това. В тази работа е нормално. Познавах го, бяхме колеги, знам, че не би направил нищо подобно само от една умора.
Миранда се облегна на коравия стол. Допирът до дървото й подейства отрезвяващо. Какво ми става, каза си. Защо ми е толкова важно никой да не си помисли, че Мачей е бил в депресия? Всъщност, честно казано, беше възможно. Едно време често се чудеха как още функционират нормално. Защото така беше, поне до онази история с огледалото в банята й. Вярно, че Мачей я беше уговорил, но нали Миранда го беше счупила.
– Удари я – беше казал завадено. – Няма да те заболи, но ще видиш как ще ти олекне.
Тя беше замахнала с всичка сила право към собствения си нос. Наистина в първия момент не беше усетила болка, макар че после лекарят от Бърза помощ цял час беше вадил парченца и се беше наложило да й направи няколко шева.
Тогава за първи път си беше дала сметка, че е длъжна по-добре да се контролира.
Но капитан Алмейда нямаше защо да знае всичко това. Беше толкова отдавна, че наистина нямаше нищо общо със сегашния случай. Оттогава Мачей можеше да е съсипал още много огледала и коли. Камо ли връзки с жени.
– Знам със сигурност – повтори тя спокойно. Но вече не толкова решително.
Педро беше казал истината. Плажът беше девствен и скрит. От брега го отделяше отвесна стена от червеникава скала. Беше прекрасна. Тясната камениста пътечка между сухите храсти бодлив саротамнус беше осеяна с овчи барабонки. Никакви боклуци. Ако беше детектив, Миранда щеше да каже, че това е девствена пътека, известна само на пастирите и техните стада. Път към лятното пладнуване във високите пасища. Въпреки че беше есен, още цъфтяха най-различни цветя с пищни багри и странни форми, непознати за нея.
Плажът беше пуст. Ивицата от пясък в тъмноохрово беше точно толкова безлюдна, колкото и хотелът горе на скалата. Миранда приседна на брега, зашеметена от пустотата и безкрая на океана. Не й трябваше друга дума. Океанът беше безкраен. Вълните на прилива настъпваха към брега една подир друга, разгърнати като военни редици, разпенена блестяща вода, ту светлозелена, ту тюркоазена или като проблясващо хладно сребро, заливаща нашироко и надалече брега. Мощното им бучене сякаш караше земята да трепери.
Отдавна не се беше чувствала толкова самотна. Не самотна в тълпа хора, не отразена в огледалото на другите, частица от нещо по-голямо, а именно така: сама със себе си, в едно цяло с тялото си въпреки другия живот, който растеше в него. А може би тъкмо заради него.
– Колко ми се иска, Момиченце, да се оправяш в живота по-добре от майка си – каза на глас. Крясъците на чайките и шумът на океана заглушиха тези думи, но на Миранда й стигаше това, че ги беше произнесла високо и ясно. Речта е акт на волята. Тя се надяваше, че Момиченцето я е чуло.
Усети внезапен копнеж по единственото място на земята, където някой преди нея вече беше нарекъл всичко, а после й го беше показал и я беше научил,-за да знае и тя занапред. Жалко, че въздухът няма силата да сгъстява етеричните частички на паметта. Миранда отвърна очи от водата и погледна встрани, към дългата дюна, обрасла с китки остри белезникави треви. Представи си, че там са седнали всички, които обичаше. Ведрият и търпелив дядо Виктор с красивата баба Халшка, чието име пияният поп и пияният й баща бяха объркали неволно в кръщелното свидетелство и тя беше станала Халина чак в Полша, след войната. Родителите й, допрели глави като на сватбената им снимка. Чичо й Томашек с леля Оля. Най-добрата й приятелка Каролина, облечена в бяло за първото си причастие, с малък молитвослов в едната ръка и броеница в другата. И госпожа Пацова, учителката от основното училище, която Мирка много обичаше. Това умно момиченце ще стигне далече – повтаряше тя всяка година, връчвайки й поредното отлично свидетелство.
Само Мачей го нямаше там.
– Вече ни напускате? Толкова бързо? – каза Педро с искрено съжаление в гласа и взе ключовете. – Жалко. Скоро ще почне истинската зима.
Трите дена бяха достатъчни Миранда да престане да се удивлява на каквото и да било. Явно в Португалия времето тече различно, адресите и пътните знаци са излишни, а зимата започва през октомври.
– Да, вече нищо не ме задържа тук. Полицията приключи разследването по липса на улики. Било е нещастен случай.
– Аз го казах още в началото. Само че никой не ме попита, както обикновено.
– Така ли?
– Да, така. У нас хората не се давят. Не е нужно. Това море само идва и ги взима.
– Но нали не са намерени неопровержими доказателства.
– Не, обаче едва ли някога ще се намерят.
Улики! Неопровержими доказателства! Само няколко разговора с полицаите и вече беше почнала да си служи с юридически термини.
Време е да се върна в моя свят, каза си и спря колата на кръстовището. Вкъщи.
Вече можеше да тръгне към Порто, но след кратко колебание зави в обратна посока.
Спря колата на познатата отбивка, където тясната пътечка се спускаше по стръмния бряг към плажа.
Слезе от колата.
Цареше абсолютна тишина. Миранда отметна глава и затвори очи, подложи лицето си на слънцето и вятъра. Вдъхна дълбоко соления въздух.
Колко егоцентрично същество е човекът все пак, помисли. Щом не вижда наоколо някой себеподобен, смята, че светът е безлюден.
Отначало не обърна внимание на следите. Чак когато стигна до мястото, където пътеката на платото изведнъж свършваше, за да завие по-нататък надолу по стръмния бряг към дюните, и видя колата, паркирана пред бариера с надпис "Прая да Грала. Световно наследство", Миранда се обърна назад и забеляза следите от гумите.
Вече се канеше да подмине колата и да слезе надолу към плажа, когато изведнъж вниманието й привлече цветно петно вътре. Шофьорската седалка беше покрита с голям кашмирен шал. Червен. Миранда неволно протегна ръка към нея, но веднага я дръпна. Между нея и шала се изпречваше стъклото на прозореца, в която тя се оглеждаше.
– Не съм виждал шофьора – беше казал Педро. – Само този плат.
Кой знае колко беше стояла така, загледана в отражението си на червения фон. В главата й се кълбяха части от изречения, парчета образи, спомени. Голото жадно тяло на Мачей до нея, върху нея, в нея. С друга жена, гола като нея. Течението ги отнася в открития океан. Голотата на живота пред голотата на смъртта. Тя не беше обичала Мачей, беше вече напълно сигурна. Ако беше любов, щеше сега да изпита болка – в сърцето или под лъжичката, като след удар там. А тя усещаше празнота. Макар че може би беше по-добре така – празнота, не омраза.
Изведнъж й хрумна, че знае кой е изчезнал от живота й, но всъщност не знае кой преди седмица е изчезнал от този плаж, оставяйки хавлията от хотела с надпис "Баиа Азул", чехли, слънчеви очила и крем с филтър +50, предназначен за тропическо слънце. Онзи Мачей, който я беше зарязал, не беше този Мачей, който на връщане вечер от ресторанта бе седял до жената с червения кашмирен шал – Мария Инес? – и я беше целунал за лека нощ. Миранда помнеше онези устни, докосването на онези ръце. Но сега това беше само спомен за мъжа, който беше изчезнал не преди седмица, а много по-отдавна.
Дали ако се бяха срещнали сега, щяха да имат бъдеще? Тя и той. Тази Миранда от Кеймбридж с този Мачей, който беше зарязал варшавския си живот, за да започне всичко отначало. Тоест ако се бяха срещнали, преди да беше се запознал с тази жена. Защото Миранда знаеше, че е жена толкова сигурно, колкото и Педро Антунес.
Тя откъсна най-сетне поглед от отражението си в прозореца на колата и се обърна. На плажа, с лице към морето, стоеше самотна фигура. Жена в черно. Вятърът развяваше дългите черни коси, дърпаше черната пола.
Миранда не слезе на плажа. Бавно тръгна към мястото, където беше оставила колата.
юп Глава девета МОМИЧЕНЦЕТО / САША / ЕСЕН

Душата ми е като е плен, небе жадува, не земята. Обичам огъня зелен, щом той припламне из гората. С. Есенин

20





1.


Уилоу Понд, началото на ноември Миранда: тридесет и първа седмица, ситуация: опит за укротяване на емоциите, необходимост от реадаптиране след бурните събития от последните дни.
Дървената дръжка на ножа пак беше мокра и хлъзгава. Както обикновено, Мери беше сложила приборите да съхнат с дръжките надолу, та вилиците и ножовете бяха същинска гора с остри върхари и Миранда пак се убоде, този път в показалеца. Смучейки раничката, с другата ръка сложи чайника в мивката и пусна водата. Вкъщи баба Халшка винаги я учеше да слага ножовете с дръжките нагоре, за по-безопасно. Но това беше толкова отдавна, в толкова далечната къща. Сега беше събота, Миранда тъкмо си беше изпържила за закуска яйца и препекла филийки и се канеше да си направи чай. В кухнята на Мери Осбърн в Англия. На края на света.
Сложи пълния чайник на огъня и пак посегна към ножа с мократа дръжка. И към вилицата. Погледна мрачно навън. Дъждът валеше вече трети ден и нямаше никакви признаци, че ще спре. Жалко, беше събота, свободният й ден. Можеше да си поседи в градината или да се разходи из есенната гора. Да, но не.
Кухнята и трапезарията бяха разделени с голям шкаф, който правеше нещо като преградна стена. Долната му част беше доста солидна, с чекмеджета от двете страни, по-малки и по-големи за покривките и приборите. Горната част беше ажурна, е полици, които бяха достъпни и откъм трапезарията, и откъм кухнята; така полутъмната кухня получаваше допълнително осветление. А в такъв ден всяка ивица светлина подобряваше настроението. Днес обаче и това не помагаше.
Този сив ден навън направо ти убива всякакъв оптимизъм, мислеше си Миранда. Особено пък след случилото се през последната седмица, изтощителна не само физически. И въпреки хубавото слънце на юга.
Тя беше като остров, който едва-едва се показва от водата. Така че още повече й бяха нужни парникови удобства.
Запали лампата над масата в трапезарията. Премести чинията с яйцата и препечените филийки под снопа светлина и почна да яде, прелиствайки сутрешния вестник, който по пътя към кухнята беше взела от пощенската кутия пред входа.
Миранда винаги закусваше сама тук. В делничните дни обикновено на крак, все бързаше за работа. В събота превръщаше закуската в ритуал и й се наслаждаваше дълго и отпуснато – имаше време за двете яйца на очи, препечените филийки с едам или гауда и конфитюра от портокали, и каничката чай с мляко. Но това си беше закуска за един човек. Мери лягаше късно и ставаше към обяд, живееше по свой ритъм, а може би просто бе свикнала да е сама. Саша пък се хранеше винаги между пладне и полунощ, затова с искрено задоволство възприе обичая за едно съвместно хранене дневно – вечерята.
Съботните пържени яйца изпълняваха двойна роля: засищаха и стопляха. В истинския английски дом е студено по всяко време на годината. Тъмно и студено, пестеливо. Миранда бързо престана да се учудва на уплътненията в прозорците и дебелите завеси, на креслата с високи облегалки и "уши", които пазеха от течението, на затоплянето на пижамите и чиниите преди употреба и на традиционната закуска, така наречената английска закуска, която включваше не само прочутите бекон и яйца, ами и препечени филийки, наденички на грил, печурки в масло, запечени домати и боб в доматен сос – според Миранда точно толкова абсурден по това време на деня, колкото популярната овесена каша с консистенция на гипсов разтвор, на всичко отгоре със сол, вместо със захар като хората. Макар че що се отнася до кашата, Миранда трябваше да признае, че когато Джейн й я беше сервирала тогава в "Кранли", тя й беше спасила ако не живота, то стомаха.
И все пак дори в такава мрачна дъждовна събота през английския прозорец влизаше по някой заблуден слънчев лъч.
Миранда вдигна глава.
На стената пред очите си видя точно отражение на високия шкаф, който зад гърба й разделяше сянката от светлината. Лавица с готварски книги, различни по дебелина и големина. Колекция кани и канички с капачета и без. Чаши с дръжки за чай вместо остатъците от най-различни сервизи, нащърбени и напукани от предългата употреба. И букетът лимониум се отразяваше там, нито прашен, нито избелял, сянката беше нарисувала стръковете, сякаш знаеше всичко за природата на тези корави назъбени листа с редици малки камбанки, хартиени на пипане. Сенките на стената бяха записали деня от една отдавнашна есен, когато Мери се беше върнала от градината с наръч лимониум и се беше чудила къде да ги натопи, дали в ей тази ваза, защото другата е твърде ниска и разлата за тези стройни цветя. Дали няма да й трябва по-висока? После беше изоставила идеята за купуване на друга – дали от липса на време? Или просто беше забравила?
Миранда се размърда. На стената се появи и се раздвижи нейната сянка, сякаш отрязана от таблата на масата и невидима в долната си част. Щрих на женски силует, скица на половин личност. Само няколко детайла, нищо че всъщност бяха доста повече: светли коси с малко крив път по средата, хванати сега с шнола, доскоро равно подстригани до рамената. Гърдите три размера по-големи; следващата седмица ще трябва да си купи поредния сутиен. Пуловер, овехтял от много пране и развлечен, но удобен, обгръщащ меко скритото ют отдолу и все по-голямо Момиченце, което точно в този момент буйстваше и си искаше ежедневната порция свеж въздух.
– Ще трябва да почакаш – каза Миранда гласно, все още неизвестно на кого: на малката или на себе си. – Вали. Като из ведро. Истински порой.
Тази събота беше ноемврийска открай докрай, сива от мъгла и влага. Пронизваща.
Каква клетка, каза си Миранда мрачно.
Стана от масата, изми чинията, изля в чашата остатъка от баварката, за да измие чайника. Коремът, клетка, детето, клетка. Загаси лампата в кухнята. Работата, животът, клетка, клетка, клетка. С вестника под мишница и чаша в ръка се качи по вътрешната стълба през тавана в обсерваторията и се зае с чистене. В такъв дъжд дори в собствения си дом или само кът човек се чувства загубен. Изми душа, мивката и тоалетната. Написа писмо на майка си и картичка на дядо си. Денят в клетка е по-задушен от този на свобода. Часовникът цъка уж както винаги, но все едно, времето се влачи и предизвиква най-различни сравнения като какво – годишния отчет, плюс-минус безкрайност, кълбо прежда. Или дъвка.
Тя легна възнак. След малко стана, отиде при скрина и извади два пуловера от най-долното чекмедже. За момент спря, видяла кутията с прекрасния костюм с бродираните черни лалета на сакото. Само веднъж го беше облякла, когато в "Лаженки"...
Затвори чекмеджето. С единия пуловер се наметна, а с другия си зави краката, когато пак легна.
Мислеше за Мачей. Не очакваше пътуването до Португалия да промени нещо. Нещо в отношението й към него. Всичко вече се беше случило, всичко беше казано. Защо тогава непрекъснато й се струваше, че по някаква причина въпросът все пак не беше приключил? Сякаш чакаше нещо. Сякаш краят можеше да бъде повече или по-малко окончателен.
Наистина полицейското разследване не беше най-добрият повод за това, но въпреки логиката на събитията неясните обстоятелства около изчезването – и смъртта? – на Мачей й помогнаха най-сетне да се пребори с противоречивите си чувства. Беше видяла в него не хладнокръвния подлец, готов на всичко за кариера и пари, а човек от плът и кръв с мечти, който се е борил за тях и е страдал. Може би дори е можел да обича? Нищо, че твърде късно бе осъзнала всичко това, че там, на плажа, е имало друга жена. Нищо. Може би така беше по-лесно да прости.
Съгреши, нарани ме, но аз му прощавам? Не, Миранда нямаше обичай да драматизира, камо ли да живее с чувство за вина. Беше достатъчно голяма, знаеше как се правят децата. Неведнъж си беше мислила, че ако тогава в Лондон Мачей не беше избързал, ако беше почакал да мине онзи момент на слабост и великодушно й беше дал втори шанс, кой знае дали сама не би направила всичко, за да се вкопчи в този зар и да се върне в играта?
Залогът изобщо не беше детето, а липсата на този втори шанс. И наранената гордост. Миранда се почувства най-дълбоко наранена именно от отблъскването, прекадено прибързано и спонтанно. Беше ясно, че в света, в който важат твърдите правила на борбата за оцеляване, нито тежката работа, нито вложените сили и енергия, нито дори талантът и познанията всъщност имат кой знае каква стойност. Това болеше.
И не само болеше, замъгляваше картината. Едва сега, когато беше изчезнал, Мачей стана триизмерна фигура – бащата на нейното дете.
Вали ли вали. Миранда преседя сигурно цял час с празната чаша върху купола на корема, като гледаше ту сивата пелена навън, ту клончето цъфнал кисел трън в каничката на парапета. До нея имаше и няколко джунджурии, които не виждаше, но знаеше, че са там. Красив камък, намерен край езерото, мидичката, която взе от стаята на Мачей. Плик с ехографиите на Момиченцето. И миниатюрно издание на Малкия принц, което Колин й подари "без повод".
– Вместо роза. Планетата Б-612 или необитаем остров, навсякъде има място за градина – каза енигматично.
1 ос Нейната градина... Натюрморт с мъртво небе за фон.
Накрая Миранда не издържа: вали не вали, отивам. Стана от леглото, нахлузи галошите, без да се навежда, и се огледа за дъждобрана. На закачалката го нямаше. След малко си припомни, че предната вечер го беше оставила в кухнята, където занесе покупките.
Слезе в кухнята по същия път, през тавана и розовото коридорче, откъдето се излизаше направо на трикрилния гардероб. Там се облече и си взе няколко джинджифилови бисквити за горе.
Като вървеше през хола, забеляза, че вратата към библиотеката е открехната. Спря удивена. Саша стоеше на средата на стаята, размахваше бял чаршаф и рецитираше на руски някакво стихотворение на фона на силна маршова музика, която Миранда не познаваше, но това не беше и необходимо, за да забележи колко е подходяща за настроението на стиха и чаршафа, явно изобразяващ знаме. Жив образ на революцията.

Небето – камбана Месецът – език Майка – родината Аз – болшевик

21

.

При тези думи Саша се обърна към вратата и видял Миранда, замря на половин дума.
– О, Миранда! – възкликна задъхан. – Ще излизаш ли?
Сякаш нищо особено нямаше. Все едно, приличаше на луд.
– Отивам на разходка – отговори тя, като се правеше, че нищо не е видяла. – Ти какво, работиш? В събота?
– Ами да. Защото ми хрумна нещо. Само трябва да го докажа и докторатът ми е в кърпа вързан.
– Докторат ли? По рецитиране?
– Нее, ти пък. Всичко ще ти обясня, дори мога веднага, ако нямаш нищо против, можем да се разходим заедно. – И без да чака съгласието й, хвърли чаршафа в ъгъла и изтича в хола. Грабна якето и чадъра, смени сандалите с галоши и енергично отвори вратата. – Ето, готов съм, дори не трябваше да чакаш.
Миранда прихна. Саша беше презабавен от петите – винаги бос, както беше успяла да забележи, дори в студените дни – досами перчема си, винаги разрошен. От мислене, както казваше, защитавайки се от закачките.
– Не че нямам време да се реша, но човек като се чеше по главата, все ще му дойде някоя дълбока мисъл – обясняваше.
Навън ръмеше, но денят все пак беше доста топъл, може би защото нямаше вятър. Миранда нахлупи качулката на якето и тръгна напред, без да се обръща. Не беше сигурна иска ли компанията на Саша. Беше го обикнала, но това още не значи, че трябва да ходят заедно на разходка.
Тя избра обикновения си маршрут: през вратичката в края на градината, скрита в бъзовите храсти, по пътеката през ливадата към горичката и оттам няколкото крачки до езерото. Това си беше нейната разходка, нейният маршрут, сякаш мърмореше, крачейки енергично. Мокрите клони докосваха лицето й и току я поливаха със свеж душ. Миришеше на мокър мъх, гниещи листа и гъби.
– Е, какво за доктората? – Миранда позабави ход. Бръкна в джоба и извади бисквитите, едната загриза, другата подаде на Саша. – Сериозно ли говореше? И на защитата ли ще размахваш чаршафа?
– Е, не, почитаемата комисия ще реши, че съм луд. Само исках да убедя себе си, че руската революция не е имала друг изход. Трябвало е да използва музика и знамена, защото е била бедна, мръсна и гладна. Както всяка народна революция впрочем. А боя, както в марша, знае се, няма място за ароматни сапуни, а за кръв и пот. И за сълзи, не непременно от болка, може и на възвишеност. Затова поетите са били много търсени. Особено пък ако са писали толкова мелодично като Есенин. Това е цялата философия. Но си я бива. Както е казвал Стендал: романът е готов, остава да го напиша. Дали не беше Флобер?
Следобед, капнала от шетането и разходката, Миранда заспа на леглото, както си беше облечена. Сънува, че няма корем. Вчера имах, каза си удивена, много добре си спомням. Имах огромен наперен корем, а в него дете. Обезпокоена, тя започна да опипва изпъкналостта, която наистина си беше там, но някак странно нематериална, като направена от въздух. Усещаше, че би могла да бръкне вътре и да стигне чак до гръбнака, но все пак нещо я спря. Чак след малко осъзна, че достъпът до това нематериално кълбо се пази от двете й ръце, положени една върху друга. Силни и деликатни длани, отрудени и гладки като кадифе.
– С теб сме, миличка – чу гласа на баба си Халшка. – Ние, жените от нашето семейство. Децата се раждат независимо от това, накъде върви светът. Деца, деца, после жени, жени, така е от памтивека. Дошли сме на този свят от любопитство. Момиченце е, знаем, знаем. Ама ни се иска да я посетим, да я усетим...
Събуди я тишина – голяма, колкото голям беше шумът на дъжда. И песента на кос. Винаги подвикваше така на стъмване, сякаш да се убеди, че ще има време да стигне до гнездото си, преди да падне мракът.
Тя отвори очи. Дълго време не можеше да си спомни къде е. Повдигна се на лакът и светна нощната лампа, но веднага се върна в предишната позиция. Свита на хълбок, притисна буза до коравия килим, загледана сънливо в една точка, все още потънала в действителността на съня си. Докосна картината, втъкана в килима. Бялата женска фигура лежеше точно пред очите й и гледаше неподвижно в тавана, с клончетата в двете си ръце, сякаш искаше да ги покаже някому. Вълнената им кора беше кафява като пръсти, белили пресни орехи, зелените листа напомняха за млада папрат напролет, няколко плодчета бяха тъмночервени като зряла череша. На фона на цялата тази палитра цветова на пръст, дървета и горската шума още по-ясно изпъкваше роклята на жената от небоядисана прежда. Кремавобяла като гъста сметана.
Миранда погали с пръст бялата плетка. Подръпна внимателно стърчаща нишка. Тя изскочи лесно, някак странно отделна, усукана около преждата, не част от нея. Беше дълга и тънка, златиста. Сякаш в овчата вълна се беше заплела паяжина от циганското лято. Или копринена нишка. Но като за циганско лято беше въздълга, за копринена пък – твърде яка. Миранда вдигна глава и загледа внимателно бялата рокля. Беше заинтригувана, подръпна на друго място. В цялата женска фигура бяха втъкани златни косми. Сякаш тъкачката беше искала да остави подписа си. Или навеждайки ниско глава над стана, не беше забелязала, че косата й неволно се втъкава в картината.
Стана от леглото и отиде да види килима на пода. Наведе се, повдигна единия му край, та същата женска фигура да влезе в кръга светлина от лампата. Втренчи се в основата. Не, тук нямаше златни косми.
Ах, ето какво било!
Миранда се изправи, мъчейки се да си представи онази сцена. Бяха се качили заедно горе, Мери водеше. Застанаха в средата на осмоъгълното помещение, което тогава се беше сторило на Миранда огромно и почти празно. Високо или по-скоро високо разположено като капитански мостик и цялото в светлина от шестте дълги отвесни прозореца. Гледката навън беше толкова надалече, че се плъзгаше по короните на дърветата и се размиваше в бледозеления хоризонт.
Мери описа кръг с ръка.
– Надявам се новите наемателки да живеят толкова вдъхновено тук, колкото преди време работеше моят мъж – каза.
После изведнъж пресече стаята и бързо смени килимите.
– Златното руно трябва да се върне на мястото си – обясни.
Миранда тогава не разбра смисъла на думите й. Бяха загадъчни като много други неща, които Мери Осбърн каза тогава и щеше да казва още неведнъж. Но запомни тона. Сякаш всичко беше очевидно и задължително.
– А как се казва вторият? – попита делово и посочи пода. Творецът кръщава своите произведения, ясно.
Мери стоеше с гръб към Миранда, все така загледана в килима върху леглото.
– Вторият ли? – повтори като ехо, без да се обръща. – Няма име. Вече няма. – Това прозвуча решително, направо безапелационно. А може би само тъжно.
Или пък така се беше сторило тогава на Миранда.
юо
– Защото то си е така. – Саша беше изпружил по обичая си дългите крака на съседния стол, сякаш да потърси равновесие за дългото стоене прав. – Животът на всеки от нас не е нищо друго освен тичане подир първичната мечта.
Миранда се обърна от мивката и го погледна през рамо, отпуснала ръцете си, от които капеше сапунена вода.
– Първичната ли? Рая ли имаш предвид?
– И да, и не. Не Рая, описан в Стария завет, нито дори Аркадия на мислителите и мечтателите от времето на Просвещението, а моя собствен рай, донесен на земята в мига, когато съм дошъл и аз на нея. За мечтата, предадена от майката на плода, а може би от последния дъх на кармичния предшественик. Нямаш ли такова впечатление? Toe като бъдещето, което никога няма да изпиташ, защото си обречена на вечно настояще. Или като сянката ти – уж я има, пък съществува само благодарение на слънцето. Уж е твое отражение, но всъщност не съществува.
– Много хубаво говориш, ама някак... неконкретно. Твърде много думи, господинчо. Разумът няма да разреши всички загадки на битието, уверявам те.
– Трудно се говори конкретно за сенки – възмути се Саша. – Щом не знаем точно...
– Кое? – Миранда отстрани с горната част на ръката си непослушните кичури, падащи на челото й. Накрая й омръзна, избърса си ръцете, събра косата на хлабав възел на тила, сякаш беше ръкойка, и я затъкна под яката на пуловера.
– Не знаем какво търсим. Всъщност кого. Втората половина. Нещо, което само по себе си е странно и тайнствено. Защото откъде знаем за това? Откъде знаем, че първо ходим преполовени, после – че вече не. А нали точно така става? Изведнъж някой ден в душата ни просветва. Спираме осенени и възкликваме: ти си моята мечта, ти си моята друга половина. – При тези думи Саша неволно се втренчи в Миранда.
Трудно е да се каже какво видя. Млада бременна жена, която мие чинии? Профила й с леко чип нос и високи скули, врата с няколко кичура, пак изплъзнали се от контрол. Провалила се юристка, но все пак юристка, или полякиня, емигрантка в Англия и чистачка?
А може би виждаше самотна женственост?
Или бавно съзряващо майчинство?
Миранда се размърда, изведнъж притеснена от доста откровения поглед на Саша. В мозъка й проблесна споменът за океана. Моментът, когато стоеше на брега и просто съществуваше, дишаше със свой собствен ритъм, сигурна в живота в себе си.
– Фантазираш, нали? – Тя по-скоро потвърди, отколкото попита. Беше отишла в Португалия да търси Мачей, който беше изчезнал, а не да гони мечти.
– Не, защо да фантазирам? – засмя се Саша високо и радостно, сякаш беше намерил съкровище. – Митологизирам житейската проза.
Сега пък Миранда го погледна внимателно. Не беше ясно кое е по-комично: митологията или действителността.
Не можа да се сдържи и се заяде:
– Ако се замислиш по-дълбоко, хората не търсят щастие, а подреден живот. Хаосът ги ужасява.



3.


В къщата на Мери Осбърн всичко се поправяше с прежда. Или почти всичко.
– Ще трябва да викна водопроводчик. И елтехник. И за покрива – въздишаше тежко тя и искаше от Миранда да вдигне телефона и да повика стария Самюъл.
Останалото можеше да се поправи, като се увие с вълна или конец. Често решаващ за избора беше не само цветът, както в случая с розите, които двете с ФионаХикс завързваха със зелен конец от коприна, защото, както Миранда научи по време на това занимание, това била здрава и лека нишка, не попивала вода, значи и не изгнивала. И била идеална за рибарски мрежи и градински дейности. Колкото до счупените очила или разпадащите се книги, най-добри за тях бяха белите конци, главно ленени, понеже са дълги и здрави; памукът се късал лесно, а вълната много се развличала. За дребни и прецизни поправки като на бижутата например идеални били тънките копринени конци или в краен случай от изкуствени влакна, които, макар и извънредно яки, според Мери не заслужаваха никакво уважение. За ширити и колани ставаше практически всичко: груба овча или козя вълна, теоретично и от лама или камилска, но двете последни трябваше да се внасят от чужбина, което коствало много усилия и пари, затова никой нямаше право да се докосва до тях.
Сутринта Миранда видя, че велосипедът й е привързан към едната подпорна колона пред входа с червен вълнен конец. Четворно изпреден. Тя излезе както обикновено в осем и петнадесет, отиде при колелото, което винаги подпираше на стената до входа и машинално хвана кормилото. Но велосипедът не се и помръдна. Тя го погледна нервирана. И заинтригувана. Чак след малко забеляза червения конец. И солидния възел.
– Хич не му мисли – чу мъжки глас от пътеката. – Качвай се.
Саша?
Саша!
Седеше в колата и през отворения прозорец с жест канеше Миранда да седне до него.
– Заповед на хазяйката. Край с карането на колело, вече било студено, грустно и тяжело. А бременните жени трябва да се уважават. Ние пък трябва да им помагаме.
Миранда погледна велосипеда си, после колата, после пак велосипеда, нищо не разбираше.
– Ама ти не почваш толкова рано работа?
– Не почвах, но вече почвам – каза загадъчно Саша, наведе се над седалката вляво и с един замах й отвори вратата. – Хайде качвай се, че дори с колата ще закъснеем.
За живота е нужно въображение. Нали знаеше!
– Извинявай, Саша.
За щастие в колата беше тъмно както навън. Само фаровете очертаваха двойна бразда по асфалтовото шосе.
– Няма нищо.
Няма нищо? Миранда мислеше, че ще умре от срам, когато водещата упражненията в школата по раждане Кора Уотсън нареди на бъдещите татковци да се сприятелят с бебешорите, гнездещи в защитените оазиси – утробите на техните жени. От езика, който мис Уотсън употребяваше в живописните си уроци, на Миранда й се искаше да се скрие някъде. Татко и бебешор в тихото гнезденце в женската утроба!!
Как можа да го измисли! Да помоли Саша да дойде с нея на тези упражнения? Като какъв? Е да, сега й беше лесно, но сутринта се боеше да отиде сама. Не познаваше никого, а жената на рецепцията, която правеше записванията, беше казала ясно: всяка идва с партньор. Или партньорка. Дори да са заети с друго или да се наложи да отсъстват от работа. Това е много важно.
Наистина Саша не й беше нито съпруг, нито партньор, камо ли баща на детето й, но пък беше "другият човек". Дори третият. И се съгласи без излишни приказки. Така че до вечерта всичко вървеше като по вода. Обаче като влязоха в залата..
– Подкрепата на бащата в периода на очакване на детето е задължително условие за чувството за сигурност на малкия човек. Сега е времето да си кажете, че той вече има свое място в света. Ще помоля партньорите да седнат отзад и да прегърнат дамите. Опитайте се да го направите с пълното съзнание какво ви чака. – Гласът на Кора Уотсън течеше като ленив терапевтичен поток и постепенно двойките изпадаха в почти хипнотичен транс. Полулегналите жени търсеха по-удобна позиция, черпейки сила и покой от усещането за близост на другия човек. Партньорите със затворени очи и длани върху коремите на бъдещите майки търсеха контакт с детето, стараеха се да видят плода в топлата утроба, да нагодят дишането си с неговия пулс.
Ухото на Саша до корема й. Докосването на ръцете му върху напрегнатите рамена, тесните му сплетени длани като люлка за уморения врат. Бременното й тяло, легнало на хълбок, зад нея тялото на този чужд мъж, почти като ехо повторило позицията й. Близък и грижовен опекун, сигурен щит. Само при мисълта за това Миранда цялата пламна.
После дойде най-лошото: тебеширите.
– Предлагам в края на нашата среща партньорите да поиграят на портретисти. Покажете как си представяте своите съкровища. Ето тебешири, а вместо блокчета използвайте това толкова добре опънато платно близо до всекиго от вас. Мили дами, разголвайте коремите!
Миранда стисна очи и не ги отвори чак до края на тази конфузна сцена. Според версията на Саша, която той по молба на Кора представи на всички събрани радостно и без ни най-малко да се смущава, Момиченцето щеше да стане умна и красива студентка с три висши образования, макар че на рисунката, която Миранда сега возеше на корема си вкъщи, вместо ума се виждаха само много дълги коси, много дълги крака и много къса пола.
– Като майка си! – заяви Саша с такова неподправено възхищение, че всички заръкопляскаха.
– Чувствам се ужасно.
– Не се притеснявай. – Саша я докосна приятелски по рамото. Свойски. – Поне мога да кажа, че завързах много близко приятелство с дъщеря ти – и ведро се засмя. – Приятно ми е, Есенин.
Тя се поотдръпна. Заради докосването, заради внезапната близост.
– Вчера те чаках до късно, но ти не се появи.
От сутринта всичко вървеше наопаки. Най-напред Миранда се успа. После от бързане забрави раницата и трябваше пак да тича нагоре по стълбите. При това положение нямаше време и за закуска на крак.
Тя изхвърча от къщата с парче хляб в зъбите, мъчейки се да облече едновременно якето, шала и шапката, без при това да изпуска раницата. Накрая се отказа, хвърли всичко на задната седалка, седна до шофьора и веднага почна да сваля якето, защото естествено й стана страшно горещо.
– Знам, извинявай. Бях при... А после... – спря разколебана, не знаеше какво да каже: върнах се с рейса, с такси, с колелото? Не се върнах, защото стана късно? Първо, после, никак. Много беше сложно. – Извинявай, трябваше да ти се обадя.
– Няма нищо. Но се притеснявах. Нали знаеш, в твоето състояние никога нищо не се знае.
Именно, в моето състояние. Миранда мислено прецени набързо ситуацията. Е? Сигурни бяха само несигурните неща: хаос в главата и в чувствата. Освен тях само въпросителни. Бъдеще – неизвестно, в пълна дисхармония с всякакъв разум. Вероятност за стабилизиране – никаква или толкова слаба, във всеки случай сложно. С една дума: кошмар.
– Освен това...
Боже, ама как пък никога не завърши нормално нито едно изречение!
– Освен това какво?
Не, все пак това ще довърши.
– Виж, такива самотни връщания посред нощ са като минаване през тъмна гора. Седмият печат. Следващият път...
Миранда облегна глава назад и въздъхна. Тежко. Мери, Колин, сега и Саша. Явно разбирането чрез метафори се пренася като детска заразна болест.
Тя затвори очи. Да спя. Есен плюс бременна жена трябва да значи дълго спане на топло, а не друсане в автомобил през английската мъгла в компанията на този смешен руснак. И после още осем часа тъпа работа.
– Успокой се, Саша, няма да има следващ път. Разбираме се така: през ден в шест, а когато готвя на Колин – в девет. Обещавам. В случай на промяна си звъним.
Колин. Неизлечимо болните хора трябва да будят меланхолия, потиснатост или поне гняв, че съдбата се е отнесла толкова несправедливо към тях. А Колин вдъхваше на Миранда храброст. В негово присъствие преставаше да се страхува. Щом той може, значи и аз ще се справя, казваше си.
Защо тогава всичко е толкова трудно?
– Имам нужда от повече време. – Собственият й глас я извади от размислите. От неудобство извърна глава към прозореца.
– Ясно, разбирам – реагира радостно Саша. – Аз не бързам.
Тя го погледна изкосо, многозначителното последно изречение я стресна.
Но Саша се правеше, че не вижда или наистина не беше забелязал, зает да търси по радиото класическа музика.



5.


Самюъл Хикс не беше като другите.
Когато другите работеха, той спеше, а когато те имаха свободен ден, старият Самюъл работеше.
Затова Миранда беше събудена от страшно трополене, нищо че беше неделя. Тиха, спокойна ноемврийска неделя, в която можеше да се наспи, да помързелува.
Тя знаеше, че покривът на Мери Осбърн се нуждае от поправка, знаеше и възгледите на Фиониния мъж относно работата в свещения ден за почивка, а именно, че така му е по-удобно.
– Човек може да си разположи всички такъми спокойно и никой няма ни да го пришпорва, ни да му бръмчи на ухото.
Затова пък през седмицата, когато стадото роби на капитализма покорно тръгваше да работи, Самюъл Хикс, свободният човек, имаше на свое разположение всички столове на бара "Под бялата корона". И чист въздух като допълнение – без облаците цигарен дим, и миризмата на бира и пот.
Всичко това обаче никак не променяше факта, че Миранда Керстен беше несправедливо и грозно събудена.
– Не, госпожице Миранда – призна старецът, когато тя надникна разчорлена през капандурата и с неприкрито раздразнение попита трябвало ли е да я събуди толкова рано, и то в неделя. – Хич даже нямах таквиз намерения. Ама нали сама казахте по телефона, че горката Мери се бои да не я завари зимата с течащ покрив, пък той така тече, че няма начин да се закърпи, нов трябва. Трябва и толкоз. – И нито дума за извинение, а пак темата за уикенда и работата. – Тез мойте акрани мързелуват по къщите си, сигур да са на топло край женорята. А аз тук си работя в тишина, както е рекъл Бог. Вече и моята не ми скрибуца за това. Да ви кажа, госпожице Миранда, най-добрите дни са уикендите и празниците. Щото аз обичам да работя в прослава на Бога.
Миранда се разсмя, обезоръжена от тази лукава тирада, според която Създателят позволява на Самюъл да чества с работа деня за свещена почивка. Откакто Хиксови я бяха закарали с камионетката си вкъщи, благодарение на което тя вървя под дъжда само половината път и пипна само хрема, ги беше записала в списъка на хората, чиито дребни слабости се прощават. Пък и обичаше монолозите на стария Самюъл, римувани, цитирани и декламирани с истински артистичен плам. Защото господин Хикс не беше само сръчен дърводелец, водопроводчик, тенекеджия и майстор Умейко в още поне няколко области, ами и заклет любител на поезията.
– Бяхме трима братя. Единият го биваше в пеенето и танците, другият в цигулката. Аз пък бях глух като пън и като него дървен. – Самюъл имаше необикновената способност да не се разсейва, говоренето не му пречеше в работата, която изискваше не само сръчни ръце и яки мускули, но и умение да пази равновесие на хлъзгавия стръмен покрив. – Тате се ядосваше, ти не си никакъв Хикс, викаше, ами dick, глух си като пън и никаква дарба нямаш. Ще ме прощавате, госпожице, ама аз само повтарям на тате приказките. Един ден чух по радиото "Ирландски летец предусеща смъртта си" на Йейтс.
Аз зная – в облакгроб ще вляза, и то преди да съм готов.
Едни убивам без омраза, а други браня без любов В Килтартан – там ми е родът.
Килтартанци са бедни, диви.

Не ще ги нявга сполетят по-тежки дни, ни по-щастливи.

22


– И тъй нататък... Срам ме е да си призная, ама се скъсах да плача. Никога не съм мислил, че един поет може да направи с човека каквото си поиска. Оттогава чета стихове всеки ден за лека нощ. Задължително. Без тях не мога да заспя. Какво чета? Истински поети, да знаете. Хехе, на англичаните само им се струва, че са най-добри, щото са имали Шекспир. Ние, ирландците, не сме по-назад. Не само Иейтс имаме, ами и Меримън, Хийни, Каванаг, Девлин, Кинсела... И всички цена нямат, както и стиховете им; не само Шекспир или оня техния забравен, как беше само, а, Уърдсуърт.
Миранда и друг път беше разговаряла със стария Самюъл, но никога в такава необикновена обстановка. За първи път виждаше и истински покрив отблизо. Гледан отдолу, той беше като една гладка кафява повърхност с равно подрязани краища. Всъщност беше грапав, жив и гъвкав. Месест. Самюъл го редеше от тръстика, която тихо хрускаше в ръцете му. И миришеше като тръстиката по Висла есен, когато студът свива въздуха и изостря обонянието.
На покрива на къщата в Уилоу Понд се излизаше през тавана по стълба, която обикновено висеше на две дебели куки до стената току над пода. Тази вечер си стоеше там, както я беше оставил старецът. Като стълби доникъде. Миранда не мисли много, качи се и отгърна найлона, прикриващ капандурата. Измъкна се навън с доста зор, внезапно раздразнена, че става все по-тежка и тромава. Бременните жени не ходят по покривите, би казала майка й.
Сви устни, гневът й растеше.
Надявам се, Момиченцето ми, че ще бъдеш инат като мене, но с по-голяма полза от това.
Намести се сред връзките тръстика и облегна гръб на зидания комин. Беше удобно като в люлка. Или в хамака на Каролина, за който й завиждаше почти колкото за това, че има братя и сестри.
Сивото есенно небе и потъващата в сумрак земя изглеждаха еднакво далечни и недостижими. Недосегаеми. Миранда потръпна от студа. Въздухът беше вече пронизително хладен, но не й се прибираше. Имаше нужда от място като това на покрива, между небето и земята, откъдето да погледне различните въпроси от дистанция. Като разговора със Саша например, напоследък някак странно близък.
Обезпокоително все по-близък, макар Миранда да не искаше. Или вчерашния разговор с майка й, която я отдалечи с поредния милиметър от себе си.
Всъщност беше трудно да се определи защо този разговор не се получи. Може би защото разстоянието удължава пътя на информацията, променя посоката на намеренията, замъглява картината? Думите се спъват в шнура на телефона или се размиват във въздуха, та е трудно да се разбере колко са силни. Не като при обикновения разговор, дето веднага можем всичко да поправим, променим. Да заличим с жест или усмивка.
Предната вечер Миранда се обади на майка си, за да й каже, че й е изпратила самолетен билет. Вярно, и обаждането – в друг от уговорения ден, и идеята за билета бяха спонтанни. Но беше го направила с цел. Малко за изненада – очите на въображението й вече виждаха раздавача с голямата кожена чанта и учудената физиономия на майка й, радостна, че дъщеря й се е сетила за нея, но и малко, за да попречи на Наталия Керстен да прибегне до обичайната си стрелба от оръдията на разума: ами дядо ти, ами как ще се оправя сама с пътуването, не знам, не знам, трябва да помисля. Трудно се издържа това по телефона, още по-трудно щеше да е опровергаването на всички аргументи, не един и два.
– Ела, моля те.
Наистина искаше майка й да присъства на раждането на внучката си. И да види дъщеря си като бременна жена и после млада майка. По-рано Миранда не беше мислила за това, но изведнъж присъствието на майка й й се стори важно.
Наталия Керстен я изненада.
– Мирка, на драго сърце бих дошла, наистина. Бих оставила дядо ти при леля Оля, в края на краищата и тя трябва да поеме някаква отговорност. И въобще тя има голям дълг към мене в това отношение. Може да отида във Варшава два дни по-рано. Да усетя града, да ида в Националния музей. От години не съм ходила в Захента. Да ми препоръчаш някой хотел? Не много скъп...
Започна като по вода. И изведнъж...
– Само че още не мога да се примиря, че всичко е така...
– Как?
– Не като хората.
– Моля?!
Миранда седна на килимчето пред леглото и опря глава на ръба. Толкова е тежко. Толкова е тежко да живееш едновременно в два свята. Тук всичко решаваше сама. Знаеше коя е, какво прави и какво не трябва да прави. Разпознаваше кое е добро и кое зло в естествените им категории; знаеше къде е границата, отвъд която започва неправдата, все едно чужда или нейна. Стараеше се да не я преминава, или, както се казва в правото: да не действа в нечий ущърб; знаеше като юристка къде е границата между законността и престъплението.
Освен това обичаше детето си.
– И аз не знам, Мирка. Винаги съм мечтала да си истински щастлива. Да си намериш добър съпруг, нормален дом. Да си осигурена и спокойна, когато нас вече няма да ни има.
Там, в света на майка й, беше паднала жена с извънбрачно дете. Какъв срам.
– Осигурена съм, майко. Имам влог, работа и жилище. Прекрасно се оправям. Детето ще има всичко необходимо.
– Без това, което се полага.
– Какво имаш предвид?
– Разговарях с енорийския свещеник. Каза, че ще му е трудно да кръсти детето, щом е заченато в безбожен съюз. Че трябва да пише на епископа. Въпреки това въпросът остава съмнителен...
Миранда затвори очи. Толкова тежко.
– Именно затова... – Искаше да каже: заминах.
Но не каза.
Глава десета НАТАША / НАТАЛИЯ / КОРЕНИТЕ
... за никого вече не е тайна тайната твоя; вестта, че си сам вкъщи, ветровете вече разнесоха, че си сам в утробата на живота, че никой не ти е останал, само Бог. Робърт Фрост,"Никой не остана"



1.


Гнев край Висла, Поморска област, Полша, втората половина на ноември Миранда: все още в Кеймбридж, Англия (дано не е за постоянно), тридесет и трета седмица, контакти с майка й: трудни (свръхчувствителност, сигурно поради разстоянието и чувството за нестабилност в чужбина). Здравословно състояние на Миранда и детето: добро (вероятно).
Наталия Керстен се събуди посред нощ с ясно съзнание, сякаш някой внезапно беше светнал лампата в спалнята. Полежа с широко отворени очи, после напипа в тъмното ключа на нощната лампа и се привдигна на възглавницата. Какво беше това, защо?
Мирка!
Майка й нямаше да пропусне да подхвърли:
– Дете, което не ти дава да мигнеш, носи само грижи, Наталка.
Да, така щеше да стане преди пет години, докато Халина Иванейко беше жива. Сега Наталия Керстен сама трябваше да реши какво да мисли и отсъжда. Мирка си беше такава. Самостоятелна, затворена и упорита като баща си. Свободна. Правеше каквото иска, без да се съобразява с нищо и никого, а после внезапно се обаждаше и вместо да се поинтересува, да поговори, изстрелваше задъхано: Мамо? Аз съм, издържах изпита. Или: Вече съм на работа. Или: Изпрати ми...
И вчера беше така:
– Мамо? Изпратих ти билет за самолета на 21 декември. Ще дойдеш, нали?
И веднага после се беше нахвърлила върху нея с един такъв.. Наталия се поколеба, търсеше точния израз. "Инат" би подхождал може би, ако самата Наталия не се беше стреснала навремето от такова определение и не беше се вразумила. Навремето, когато също опитваше да прави всичко на своя плава. И ето какво стана. Искаше... Не, сега искаше само детето и да е щастливо. Щеше да бъде по-добре Мирка да беше правила като всички, кротко, по общоприетия начин. Порядъчно. А то... Не стига, че си загуби прекрасната работа, ами и дете чака. Съдбата я изпитва, пък тя на всяка крачка демонстрира, че от нищо не си е взела поука. Все си е същата, непредсказуема.
Точно така. Като снощи.
– Мамо, колко пъти съм ти казвала да не вярваш какво говорят хората, дори на Господ, още повече пък на енорийския свещеник.
Какво искаше да каже?
В интерес на истината Наталия не я вълнуваше какво има да й каже дъщеря й. По-скоро се чувстваше обидена. Човек си мисли, че е отгледал детето си като хората, че му е посочил правия път, и защо – за да разбере един ден, че усилията му са били напразни?
Нали всеки възпитава децата си с най-добри намерения. За съжаление обаче често така, както сам е бил възпитан, дори да си мисли, че е направил обратното, напук на старите поколения. Както се случи със самата нея. Уж се бунтуваше, уж държеше на своето, а накрая се оказа, че живее така, както са я програмирали родителите й. Все й внушаваха, че в света няма нищо друго освен бури и сътресения, войни и революции и всяка изисква жертви, докато тя не се огъна. Призна правотата им: да, човек трябва да има за какво да се хване в този пощурял свят. Опора да има. Той и Бог иска жертви под формата на покорство и несломима вяра, но все едно, те са по-малки от това, което иска всяка власт. Дава обаче в замяна много: душевна утеха.
– Мирка, не разбирам защо ме нападаш?
– Не те нападам, мамо, само те моля.
– Ама аз нищо лошо...
– Знам, но може би е по-добре просто нищо да не правиш, става ли? Наистина не си длъжна.
Децата не бива да заминават прекадено далече. Губят контакта с действителността. Престават да разбират какво са.
Как да й го обясни? Баба й щеше да знае как...
– Момиче, човек може да бъде и ветропоказател, при условие че има върху какво да стои. Инак ще политне. – Халина Иванейко беше повтаряла тази мисъл толкова често, че беше стигнала за две поколения дъщери и внуци. Мирка трябва да помни това.
Философията на Халина и Виктор Иванейко, преселници отвъд Буг, беше вярна като пътя, по който войната ги беше прокудила от родната литовска земя към Полша. Тази философия се градеше върху една дума: оцеляване. Наталия не помнеше пътя, само нишката на далечния път, която като изтървано кълбо прежда се размотаваше безспирно към хоризонта, към безкрая, а неспирното вайкане на майката само потвърждаваше това. Малката Наталия, уплашена и безпомощна, мислеше, че ако майка й продължава така да плаче, а самата нея продължават да я болят крачетата, по-добре да седнат някъде и да не мръднат повече. Да останат там, някъде и същевременно никъде, между мястото, което бяха напуснали, и някакво друго място, до което никога няма да стигнат. Петгодишното момиченце – тогава все още полсколитовска Наташа, още не полска Наталия – и осемгодишната й сестра Оля, дотогава Шурка, научиха в това пътуване едно важно нещо: че всеки път води доникъде и никога не свършва, освен ако не те спре вода. Защото тя, реката, ги принуди най-сетне да спрат. да уседнат.
Майката плачеше, но бащата беше оптимист.
– Хайде, Халшка, не се дери, ами погледни наоколо. Щом не можем да живеем в Чурилув, тогава не е ли все едно къде? Защо не и тук.
В градчето Гнев край реката Висла, Полша.
– Ето какво става с човека, щом се оставя да хукне накъдето му видят очите, вместо със зъби и нокти да се държи за своята земя – въздишаше философски майката в минути на убийствена мъка по родното село, издълбала в сърцата им яма като от бомба. – Ама можеш ли да направиш нещо с такъв непрокопсаник – въздишаше по адрес на любимия съпруг, от когото се възхищаваше безмерно, без това да означава, че му прощава. – Щото непрокопсаник точно туй означава, да не прокопса в живота. Тъй беше с вашия баща работата. Почакахме една седмица да ни прехвърлят отвъд реката, а той вече взе да свиква. Е, до отсрещния бряг стигна, но там се заинати и повече не мръдна.
Така бяха започнали новия си живот в малката къща на тясната калдъръмена улица близо до пазара. И до черквата.
– Запомнете, момичета, тук винаги можете да намерите подслон – беше прошепнала Халина Иванейко на дъщерите си, докато се навеждаше да оправи кръглите якички на еднаквите им блузки, когато за първи път ги заведе на отсрещната страна на улицата, в черквата "Свети Николай".
Застана на вратата, потопи пръсти в светената вода, после бавно, театрално, изразително показа как трябва да се кръстят, със сбрани пръсти, всичките пет, отдясно наляво. Към сърцето.
Халина Иванейко не каза тогава, че това не е домът на нейния Бог, но всъщност й беше все едно. Вече беше важно единствено бъдещето на дъщерите й. Впрочем беше й все едно, откакто тяхната красива чуриловска черквица потъна в пламъците на пожара. Тогава получи неопровержимо доказателство за това, което отдавна бе подозирала: че там Бох е бил на сигурно място само в сърцата, всичко останало лесно става на пепел само за миг...
Полският Бог също беше живял трудно, но все пак беше оцелял. Поне в тяхната енория.
В Гнев не им тръгна леко. Освен къщичката – малка, но тяхна собствена, и мързеливата река, която веднага обикнаха, всичко останало беше сякаш напук. Фамилията Иванейко не звучеше добре, с такава не можеш да се слееш с тукашните. Нито свои, нито чужди, отникъде и наникъде. Издаваха ги външният вид, отрудените ръце, напевният говор, Халинината забрадка на цветя и дълбоката печал в очите, която не можеха да скрият, защото все сравняваха там с тук.
От друга страна, военното минало помогна много неща да се започнат отново. А и да се скрие каквото трябва, например кръщелните свидетелства на момичетата. Ами изчезнали.
– Как да мислиш за всичко в такива минути, отче – обясняваше тя търпеливо. – Ние сме поляци като всички тука, само отдалече.
– Запомнете от майка си, момичета, човек всичко може да издържи в живота, само да не се задълбочава много-много и да не кара и другите да го правят.
И още:
– Трябва да се научите да говорите умно, но най-вече да мълчите умно. Тогава ще намерите правилния отговор на всеки въпрос, и на най-трудния.
Халина имаше много случаи да дава такива уроци на дъщерите си. Не само в общуването с недоверчивия, а може би само страхлив свещеник, който в края на краищата склони да им даде първо причастие. Както и учителят нямаше защо да знае, че Виктор още носи от партизанския хляб и оръжие в раницата. Когато дойде време на хрушчовското размразяване, Наталия и Александра вече бяха подготвени за социален живот. Можеха да избират.
За разлика от сестра си, която се омъжи млада за месаря от Зблев и се посвети на къщата и трите си момчета, веселата Наталия със златните плитки, искрящите очи и трапчинките на бузите предпочете по-волна младост: следване в Торун и комсомолски оптимизъм, изпълнен с общественополезна дейност и първомайски манифестации с песен на уста.
Само от нощния мрак все изпълзяваха демоните на миналото, запечатани в детската памет и най-вече от разказите на майката, плачливи и прекъсвани от тежки въздишки.
– Хората шушнеха, че войната досега с глада и студа не била нищо, лошото предстояло, по-лошо от чума. Нали имаха очи и уши, виждаха и чуваха какво става из съседните села, а и от Вилно идваха новини. Немците бяха страшни, но съветските май ги надминават. Където идат, всичко погива, сякаш облак скакалци е налетял. Който не си дава имота и храните, му ги взимат насила, мъжете пребиват, жените насилват, после убиват всички с щик, че им е жал за куршумите, целите ги разпорват, само и само душата да напусне тялото. И накрая палят, та огънят да прикрие следите. Войната събужда зверското у човеците...
Като човек, който обича много да говори, Халина Иванейко умееше майсторски да върти думите така, че чак мравки полазваха по кожата:
– Лятото на четирийсет и четвърта битките Дойдоха толкова близко, че оставането се равняваше на доброволна смърт. Като всички с вяра в сърцето, дето прави по-смел човека, и ние – дори жътвата не дочакахме, ами нарамихме каквото можахме да съберем, впрегнахме последните кранти и с каруцата тръгнахме накъде ни видят очите. Господи Исусе Христе, тъкмо навреме. Отдалече видяхме само как пламна черквата. И се сбогувахме с нея, не се виждаше от пламъците и дима. Това беше знак, че краят е близо...
Но Бог е милостив, казваше, не край, а далечен път ги бил чакал.
– Много дни и седмици се влачехме така, без да знаем защо сме наказани, небето сипеше проклятия, градушка от шрапнели и бомби, шибаше ни с вятър и бичуваше с дъжд. И аз, сама жена с две невръстни деца, без мъж, нали излезе в гората, преди да го вземат в армията, на Бога се уповавам, а той ми прати добри съседи, та ни посъветваха да заминем. Прати ми и Виктор, видяхме се в Сейни, хич не беше случайно. Та можахме да продължим пътя. Ако не беше тая среща, кой знае как щеше да тръгне всичко. Къде ли щяхме да живеем и умираме...
Като малка Наталия често се будеше с вик, цялата в пот, викаше майка си, която спеше в съседната стая, да дойде и извади от главата й тези страшни сънища от семейното минало. Само едно помнеше: криенето нощем из гората, под храсти и в ями, под покрив от клони и мъх, които майка й носеше всяка вечер.
– Тук няма да ни намерят, спете, момиченцата ми, спете спокойно – шепнеше трескаво и ги прегръщаше, та ако може, да ги стопли с тялото си.
Но Наталия не можеше да заспи, макар че силно стискаше очи. Как няма да ни намерят, нали се виждаме! Само да отвори очи и се появяваха свитите им телца, сгушените глави, ръце и крака, на Шурка, нейните, на майка й, сплетени като змиите край реката вкъщи. И щом тя виждаше, значи и другите щяха да ти открият, като първия път, преди още да почнат да се крият по горите, далече от селата, когато майка й беше отишла за вода, а после толкова страшно викаше в онази плевня.
За разлика от съня с неговите потайни ъгълчета действителността щеше да се подреди, ако не беше сляпата съдба. Халина разбра от пръв поглед, но поглед бдителен.
– Какви ги вършиш, а?
– Как какви? Мислех, че постъпвам като всички. Омъжвам се.
– За евреин? И къде ще се венчаете, в църква?
Не, родителите й не бяха антисемити. Как биха могли да бъдат, след като в морето литовци, белоруси и руснаци самите те представляваха малка щипка полска сол, която наистина щипеше мнозина. А евреинът беше съсед, не враг.
Не помогна дори това, че Якуб беше трето поколение протестант.
– Неофит, дъще, най-обикновен неофит!
– Като вас!
Но понеже не живееха в Ню Йорк, където всяко нещо си има цена, ако ще да е брак между евреин и християнка под открито небе, работата приключи с граждански, на който в края на краищата всички имат право.
– Толкова е хубава, можеше да вземе всякакъв. – Наталия Керстен се усмихна при спомена за физиономията на майка си от сватбената маса в ресторанта. – А то... музикант. Къща не храни, знаем си. Пък уж от добро семейство бил, някъде от Радомско, с традиции. Ама един Бог знае какво ще може с неговото цигумигу, па дори с традиции. А какъв е кльощав и черен, само очите му светят, като две копчета, и те черни. И малко говори, пак лош знак. Ама какво да се прави, така било писано. Неведоми са пътищата Господни.
И трудни за разбиране от човек. Което майката и Господ скоро щяха да докажат на Наталия.
Улиците на малкия град са къси, прави и рано или късно все ще се кръстосат някъде. Всички се познават, поради което лесно подвеждат живота под един общ знаменател и после го повтарят до безкрайност.
В първия си младежки бунт Наталия все още вярваше, че може да управлява съдбата си както поиска, без да обръща внимание на загрижения бащин поглед и сакраменталния майчин въпрос:
– А помисли ли какво ще кажат хората?
Наталия помисли. И стигна до извода, че историята на изкуството не е по-лоша от икономиката или педагогиката, където искаха да я пратят. Поне позволява да се живее в света на пъстри картини, а не на черни цифри или дерящи се деца.
– Татко, войната съсипа толкова паметници на културата. Сами знаете. Едно поколение няма да стигне за поправянето на всички. Другите могат да учат децата, да се занимават със счетоводство, да произвеждат разни полезни неща. Аз ще бъда консерватор.
– Не е нужно да обясняваш, дъще. Разбирам те.
Виктор Иванейко беше изключение и оправдаваше дъщеря си, защото я обичаше. Затова беше приел спокойно и Якуб Керстен за зет, както преди това странния избор на дъщеря си за следването. Наталия не помни кое я болеше най-много в началото на съвместния им живот: многозначителните погледи на съседите, клюките или мълчаливото отхвърляне, подплатено със страх. Все едно. Човекът е колективно животно. И мисли фаталистично, често напук на себе си.
Първия път майка й не каза нищо. Само поклати глава, след което извади от дъното на гардероба в своята стая платнени торбички, ухаещи на нагрята ливада и хладна пълна месечина. В стара немска нащърбена порцеланова купа забърка равни порции по петдесет грама коприва, мащерка, лобода, бял равнец и пипериче и по двайсет грама седефче, невен и комунига. После пресипа сместа в голям буркан, разтръска го, та всичко добре да се смеси, и го постави на средата На кухненския шкаф.
– Това ти трябва. Запари го и го остави хубаво да се извлече всичко. После пий на малки глътки и бавно, да усетиш силата на билките, и се моли. Надеждата винаги помага.
Наталия пи послушно отварата от билки, но не можа да се моли. Беше забравила как, нямаше сили а може би просто не искаше. Денем седеше до прозореца и гледаше навън, изрязвайки с очи квадратите един след друг – квадрат от църковния зид, квадрат от стената на енорията, квадрат с оголялото дърво на двора.
Второто помятане болеше по-малко – усложненията при извънматочната бременност изискваха бърза операция с пълна упойка – и същевременно повече, както когато човек познава силата на удара и болката, оставаща след него.
Третия път майка й влезе в болничната стая и се изправи до леглото. Не пожела да седне.
– Колко още ти трябва да се научиш на страх от Бога, а? Няма ли да се смириш? Сама няма да се оправиш – каза доста остро.
След като тя излезе, Наталия затвори очи и остави сълзите спокойно да се стичат по бузите й. Без гримаси и викове, прос-
' > '7П
то една солена болка. Седмица преди това беше видяла в Националната галерия в Торун картина от един малък холандец от школата на Брьогел Млади, никому неизвестен. Беше представена човешката участ със сълзите и радостите й. Жена с пеленаче седи на пейка пред къща. Дружки се пазарят за гъска, до тях мъже си стискат ръцете, направили пазарлъка. В ковачницата ковач с подкова в ръка се готви да подкове коня на пътник, тръгнал да се учи, с тайна мисия или на Божи гроб. Крадец, а може би любовник се качва към отворен прозорец с надеждата за сладка и ценна плячка. Фурнаджия пъха в пещта лопата със самуни. В долния план деца ритат парцалена топка в краката на възрастните. Имаше и котка, която дебне на дърво, и куче с кокал в зъбите, и птица, и пеперуда. И дървета. Струпани снопи на ожънато поле. Трева, цветя и билки: пипериче и поветица, хвощ, маточина и живовляк, коприва и пелин, джоджен и лобода, всички тези крайпътни дреболии, тъпкани от хорски крака, мачкани от копита, но израстващи напролет търпеливо като нова опашка на гущер, да радват окото и сърцето и да лекуват печалните души. Машината на света. Може да се сбърка с перпетуум мобиле, ако не е горният план на картината с Бог в центъра, наведен над творението си с гордост, ала и с грижа. Разтворил е широко ръце, сякаш иска всички да прегърне, да ги закриля от бурите или пък да склони едного или другиго да свърне от избрания път. Но този жест на грижа и мисъл не се потвърждаваше от погледа на Бог, който казваше, че той не толкова мисли за хората на платното, колкото търси очите на този, дето един ден ще застане пред картината и ще усети, че е готов за среща с него.
В края на краищата Наталия сама трябваше да признае пред себе си, че е грешна: надменна и вероломна. Но и да признае правото на грешника на покаяние. Когато след три поредни помятания пак забременя, преди да се прибере след посещението при лекаря, премина на отсрещния тротоар.
– Сега вече май само молитва може да помогне – каза доктор Розен, стар и опитен акушер. – Медицината вече е безОП 1 силна. Ако наистина и двамата искате това дете, трябва да поговорите с мъжа си.
– Какво общо има мъжът ми освен... – попита тя предпазливо не само защото й беше трудно да изрече думата "семето .
Докторът я погледна внимателно.
– Страхът е първороден грях – каза след пауза. – Аз не съм измислил тази мъдрост, но напълно съм съгласен с нея.
Не особено професионалният език на доктора накара Наталия да смръщи вежди. Тя го погледна така, сякаш го вижда за първи път, макар че се познаваха доста отдавна, не само като лекар и пациентка, нали градчето беше толкова малко.
– Не разбирам.
– Само така ви се струва, дете. Разбирате ме.
– Всички знаят, нали? – Тя се разкрещя на майка си още от вратата. – Винаги ли трябва да дрънкаш толкова много! Не можеш ли да млъкнеш поне за малко, да си починеш!
Искаше й се да вие.
Майка й вдигна очи над чорапа, който плетеше на четири куки.
– Че забременяваш, но не можеш да родиш?
– Не! За Якуб! Не само евреите не се женят в църква. Не трябваше...
Халина Иванейко изпъна гръб и остави плетивото. Стана. Нямаше нищо против евреите освен страха, който предизвикваше съдбата им, особено откакто този страх се настани у тях заедно със зетя. Което си беше опасно по принцип. Можеше да бъде. Защото ще не ще беше обикнала Якуб и не искаше да признае. Музикантмузикант, но се оказа порядъчен човек. Стараеше се.
– Не трябваше, да – каза бавно. – Просто всички знаят.
– Но нали...
От какво? Типа, расата? Ушите, носът, очите? Или косата и стъпалата? Обрязването! Което, както с изумление научи след години, със същия успех можеше да свидетелства за... американец. Това ли искаше да каже майка й? Че евреинът то винаги и навсякъде бива разпознат по всичко? Че го усещат с инстинкта си? Надушват го?
– Да, детето ми, точно така. Не му трябва да си пришива звезда. Извинявай, че ти го казвам. Просто е така. Винаги е било.
Двете стояха една срещу друга, без дъх от виковете. Наталия осъзна, че стиска яростно юмруци. Пое си дъх дълбоко, до болка. Издиша шумно.
– Извинявай, мамо, не исках да ти викам. Но това е толкова...
– Знам, скъпа. Дори словото Божие не гарантира, че ще ти бъде по-леко.
Наталия погледна майка си учудено. Все още усещате миризмата на тамяна, коленете й още смъдяха от позата пред олтара.
– Тогава защо...?
– Защо те скланям към Бог? – Халина Иванейко се усмихна така, както само старите хора умеят. Които сякаш знаят всичко, защото са видели всичко в живота. – Трябва да се доверим на някого. Да повярваме дори сляпо, че единствен той знае поне защо носим този кръст все нагоре, все срещу течението, към неотвратимата смърт. Иначе никога няма да отдъхнеш. А колкото до...
– До?
Халина Иванейко седна и взе куките. Мълча доста дълго. Накрая се реши.
– Колкото до доктора, той знае повече от всички ни. Защото и той е евреин.
– Искаш ли да поговорим за това? – беше попитала веднъж Наталия, един-единствен път, когато викът на Якуб ги изтръгна от съня посред нощ.
Мъжът й поклати едва забележимо глава.
– Не, по-добре да не знаеш. – Прошепнатите думи се хлъзнаха към ухото й по копринената възглавница. – Пък и защо да говорим. Всеки от нас е преживял ужасни неща. Ти също, родителите ти. Моите.
Които си бяха отишли.
Наталия уважаваше страха му. Никой повече от него, радомския хлапак, пратен на принудителна работа, нямаше право и повод за това. Спасен, за да живее оттогава в света на двойното право: на страх и на бягство, в себе си също. Странно, но може би точно с това я беше завладял, когато се запознаха. Не с възхищението от красотата й, макар че Наталия като всяка жена обичаше погледи, които казват нещо повече от комплимент. Не, с времето беше разбрала, че Якуб е привлечен от енергията й, от младежката вяра в безсмъртието. Тя беше станала неговият спасителен пояс.
– Помогни ми – сега тя го помоли.
– Как?
– Не бива да се боиш. Вече не.
Наталия се остави на Божията воля и най-неочаквано това й донесе утеха и спокойствие, за да износи бременността си докрай. Малката Мирослава примири щастливата майка с всички: с бабата Наталия, с Бога, дори с любопитното градче. Тя събуди и баща си от летаргията. Животът спря да се тресе, придоби определени очертания и измерения.
Наталия трябваше да признае, че идеята на майка й да се скрие в сянката на Бог не е била толкова лоша. Разбра, че не трябва сама да отваря всички врати. Достатъчно беше, че застана на прага на единствената, на избраната, и си каза, че тя е правилната, истинската, нужната врата.
Новият енорийски свещеник, който през това време беше дошъл в "Свети Николай", беше ръкоположен наскоро и кипеше от енергия. Не жалеше сили да връща заблудените овчици в лоното Божие.
– Скъпи бра... – каза отец Неджеля на коледната проповед, но млъкна, явно правилно решил, че "братя и сестри" не ще да е много подходящо за семейство. – Възпитанието на детето е нещо като договор, който съпрузите изпълняват в името на Отца. Съветвам ви заедно да стигнете до убеждението, че това дете не бива да ходи по белия свят без Божията благословия. Предлагам кръщенето да стане след две седмици.

Якуб Керстен не възрази. Като еврейско дете, оцеляло по чудо от Холокоста, той ценеше живота, даден му напук или по милост от съдбата. Когато заедно с останалите наематели беше откаран в Германия, никой не съобрази, че момчето с изрусената коса трябва да отиде в гетото или концлагер, а не като работна сила във ферма на бауер

23

от Долна Саксония. Чиста случайност – но човек, с Бог или без Бога, си е случаен на този свят. Или е чудо, като дъщеря му. Затова Якуб никога не възразяваше на жена си. Пък и защо да го прави? Достатъчно му беше да има цигулката си. Гледаше да не бие на очи извън особената си професия, което не му представляваше трудност, какъвто си беше затворен и мълчалив, особено откакто започна да преподава музика, а на Бъдни вечер свиреше вместо органиста, който празнуваше тази единствена нощ в годината по своему – пиян в леглото.

Може да се каже, че Мирка имаше нормално детство като всички съседски деца. С училищните екскурзии и първомайските манифестации, първото причастие и миропомазването. Имаше доста поводи съседите и познатите най-сетне да почнат да приемат родителите й като равни. Не за първи път Наталия се беше убедила, че както всяко споразумение, така и това означава отстъпка пред другата страна. У тях винаги отстъпваше Якуб, но в работата именно Наталия трябваше да се откаже от мечтите си. Най-напред се оказа, че никой няма намерение да възстановява замъка на кръстоносците на брега над Висла, а после се роди Мирка и реставраторската й работа в Малборк с всекидневното пътуване загуби смисъла си. Наталия се принуди да се премести в местната библиотека.
От другата страна на улицата, под покрива с кръста, устоял на толкова ветрове и дъждове, я чакаше Бог, както винаги търпеливо.
Наталия Керстен въздъхна и спусна боси крака на килимчето пред леглото. Как да обясни на Мирка? Впрочем защо ли? Човек трябва просто да живее, не да анализира всяка секунда и да се мъчи да разбере защо нещо става така, а не иначе.
Стана, наметна си топлия пеньоар "на баклавички" и тихо, да не събуди никого, отиде в кухнята. Никого, но все се улавяше да мисли "всички ние", макар че бяха останали само двама: тя, Наталия Керстен, петдесет и девет годишна, бивша реставраторка и библиотекарка, сега пенсионерка по болест – диабет, вдовица на Якуб Керстен, талантлив цигулар, който сигурно щеше да стигне далече и дори да направи международна кариера, ако един ден на пазара в Торун не се беше зазяпал в едно засмяно момиче със светлоруса плитка. И баща й, Виктор Иванейко, земеделец от Чурилув и книговезец от Гнев, който от смъртта на любимата Халшка беше изпаднал в доброволна деменция и отказваше да разговаря с живите, защото предпочиташе районите, където имаше свободен достъп до духовете.
Макар че от смъртта на мъжа й бяха минали осем години, Наталия Керстен все още не бе простила на Якуб, че така внезапно я беше изоставил. Беше съвсем наясно, че със сърце като неговото не може да се предприемат дълги пътувания, нито да се живее в планината, и можеше да не тръгва. Но той би направил всичко за своята Мирка. И направи.
С чаша в ръка Наталия седна на масата, покрита с мушама на квадрати. Доскоро в такива безсънни нощи пиеше сладко какао, но откакто й откриха диабета, се задоволи с топло мляко.
Толкова е пусто. Тази къща е вече само спомен за хора, каза си. И местата им – креслото на майка й, стаята на Мирка, самотната възглавница до нейната, на която години наред Наталия виждаше главата на спящия Якуб. Има повече минало отколкото настояще. Нищо, само вече ненужни предмети и отдавна изчезнали гласове, чието ехо все звучеше в ушите й.
– Мамо, аз съм!
– Ах, Наталка, какви ги вършиш пак?
Минало, само минало. Сега двамата със замлъкналия й баща играят своите роли на сцената на баналното безполезно ежедневие. Сутрин мълчалива закуска, по пладне самотни покупки и също толкова самотна минута молитва в празната църква. В три както винаги обяд с болезнената гледка на живия труп на масата, който някога я обичаше и разбираше като никой друг, а сега седеше втренчен в празното място насреща. После следобедна дрямка и след нея мълчалива разходка, понякога прекъсвана от любезното:
– О, добър ден! Как сте? Наистина есента тази година...
И винаги по един и същ маршрут, винаги в мълчание. Накрая самотният чай с кръстословицата, самотната вечер, самотната празна безсънна нощ.
И спящият град навън.
Наталия Керстен отново въздъхна. Тежко. Сега животът не е тук, а там, при Мирка. Детето също. Май е момиченце.
Глава единадесета МАРИЯ / АЙРИС / СЕНКИ В ГРАДИНАТА
Слепешката към дългите сенки на Запада препуска животът, носен от упорити мигове и бушува край мене като пиян пожар.
Ду Фу, "Зимна зора"



1.


Кеймбридж, "Нюнъм Колидж" – музеят " Фицуилям първите дни на декември Миранда: тридесет и пета седмица, низходяща (зимна) синусоида на външните събития. Вътрешна ситуация: относително стабилна въпреки нарастващото напрежение и страха от раждането; очакване.
Тази година зимата беше извънредно студена. С настъпването на декември в целия град, по улиците, в магазините и кафенетата се понесе уханието на канела. Заваля дори сняг, а това май не се случвало често. Ирена изумена наблюдаваше местните жители, които не бяха променили нито на йота навиците си на обличане. Мъжете, и стари, и млади, и професори, и студенти, кръстосваха улиците без шапки и по сака или с тънки есенни шлифери, дълбоко убедени, че е достатъчно да си преметнат шал на врата. Момичетата се правеха, че не знаят какво е нужно на големите деколтета и посинелите от студа прасци (голи!): единствено топло облекло. Децата тичаха с бели, жълти и черни коленца: късите панталони и свлечените три четвърти чорапи бяха станали модерни точно като сладоледа на клечка вместо купа горещ бульон. Всички те бяха в някакъв смисъл обитатели на един въображаем свят, където реалните атмосферни условия като дъжд или студ почти не влияеха на поведението. Важна беше мотивацията: кралската гордост на старата империя, училищният правилник, каляването на характерите или просто модата и всесилната реклама.
Беше вече тъмно, когато Ирена се върна в стаята за гости в "Нюнъм Колидж", която обитаваше. Не светна, хвърли палтото на фотьойла, събу обувките по средата на килима и както си беше с дрехите, легна на леглото. Най-много панталонът й да се измачка. Ами да се мачка пък.
Какво й беше станало? Да си излее душата пред това все пак непознато момиче? Може да е мила, искрена и спокойна, а Ирена особено ценеше у другите точно спокойствието, но пък да й поверява всичките си тайни? И то точно тези?
Тя се сви на хълбок и се зави с другата половина на одеялото, върху което лежеше. Косата падна на лицето й. Жалко, че действителността не може да се изтрие като текст в компютър.
И всичко заради тази ужасна книга, която я поглъщаше като някакъв безмозъчен сюнгер. Толкова силно искаше да я напише поне прилично. Не, не прилично. Превъзходно! Не сухо и не академично, а така, че да се чете като роман или кримка. Бестселър.
И на това отгоре – професорът. И това негово обаждане. Как можа? Дори не се помъчи да се преструва, почна направо. Макар че...
Ирена неволно стисна юмруци. Можеше да очаква, че ще се опита да я отстрани от своята територия. Една примамка вече беше преглътнала леко, защо да не преглътне и следваща? Обективно погледнато, втората беше изгодна и за двамата, не само за него.
И все пак усещането за унижение я изненада. Затова се предаде. И по-корава от нея не би издържала такова. Докато гълташе тъпите сънотворни, си даде набързо сметка, че малцина ще тъжат за нея. Майка й, няколко студенти. Миранда?
Само за едно й беше мъчно – за книгата. Може би затова появата на Херминия беше щастливо навременна.
А после и това!
Изведнъж предната вечер, преди да заспи, – а не беше ли днес сутринта – пак си припомни фрагмента от "Федър". Обикновено четенето на Платоновите диалози успокояваше Ирена – древността възстановяваше дистанцията спрямо живота, отдавна миналите неща, за които пишеше, започваха да изглеждат вечни. Сега обаче за първи път възприе тези думи като отправени към нея. И затова я засегнаха дълбоко, направо я съсипаха.
Душа, която никога не е виждала истината, не може да придобие човешка форма. Не може, защото човек трябва да разбира нещата въз основа на съответна идея, която, тръгвайки от много възприятия, ги свързва в едно по мисловен начин. А това става с припомняне на ония работи, които някога е видяла душата, пътувайки ведно с бога, съзирайки там отгоре онова, за което твърдим сега, че съществува, и отправяйки поглед нагоре към истинската реалност.
Колко болезнено е да осъзнаваш, че никога няма да принадлежиш към кастата избрани, по-добри и по-одухотворени, които знаят повече само защото такива са се родили. С талант, с интуиция, с чувството за изключителност. С дар божи. Ирена никога не бе общувала с боговете. Беше се родила най-обикновена и такава щеше да си остане докрай. Единственото, което можеше да направи, беше да си намери някой, който притежаваше "това", и да се залепи за него като рак към корабна палуба.
В добрите дни приемаше това без уговорки. Беше й достатъчно, че прекарва времето – живота – в пресъздаване на чужди биографии. Докато пишеше тази последната, четеше на екрана готовите части и си представяше, че е роман за нея. Наистина й харесваше случайното съвпадение между инициалите на голямата писателка и нейните собствени. Щастието може да има различни форми.
Да, в добрите дни. Този, изглежда, не беше от тях.
Не, все пак не беше вчера, а днес сутринта.
Започна нова глава. Трудна, понеже беше сравнителна, още по-трудна с това, че засягаше принципен за цялата книга въпрос: отношението на писателката към живота на фона на нейните философски възгледи.
Наближаваше среднощ, но А. М. Въпреки умората още не спеше. Размишляваше. В интервюто по случай излизането на първата й книга беше казала покрай другото: "Не е лесно да чуеш собствения си глас в света на измислени герои. Някой ще попита какво мисля всъщност, зад кого от съживените герои заставам с моите възгледи. Труден въпрос. Май е по-добре да си остане без отговор – засмя се закачливо. – Този, който задава въпросите, не е длъжен да отговаря на тях. "
Сега обаче не беше толкова сигурна в това.
Не казах истината – помисли си, – но не защото не исках, а защото не можех. Причината? Много е проста: не знам отговора. В действителност е трудно да се живее във вътрешно многогласие. Още повече, ако започнеш да се боиш, че току-виж така останало завинаги. А гласът – собственият глас – е важен. Той е като живота. Не се знае къде в нас се ражда и какво има да каже. Винаги е раздвоен, разкъсван между себе си в себе си и себе си в контакт с друг човек. Материален само чрез силата на гласовите ни струни, чрез физическия закон, даващ на звуковата вълна силата на послание, благодарение на която издаденият звук отново става мисъл, с тази разлика, че вече не е само наша собственост, а става достояние и на другите. То е като да изпратиш дете в големия свят. Още е наше, а вече трябва само да се справя. Там не можем да му помогнем или можем само малко.
Изведнъж я обзе гняв. Срещу принудата отвън, срещу собствения си вътрешен хаос, който я принуждаваше да лавира между думите. Свободата е говорене със свой глас. Всичко друго е маска, театър. Преструвка.
Трябва да остана сама. Само още няколко дни. После ще се върна вкъщи и ще помисля за живота си спокойно.
Тя тръсна недоверчиво глава. Действителността не изглеждаше в разума й толкова ясно, колкото идеите на Платон. Беше непоследователна, многопластова, многоетажна. Несвързана, каквито бяха напоследък и тялото, и душата й, и нейните, но и на всички наоколо – и в личния й живот, и в университета.
Тя загаси лампата. Само още няколко дни, си каза.
Ирена погледна пак последния фрагмент. Беше усукан и сантиментален. Такива текстове са като стена, разумът се отбива от тях като топка за тенис.
Нима не го знаеш, драга, та продължаваш да пишеш такива глупотевини?
Не само аз, помисли заядливо. Така пише и... но се засрами от дребнавостта си. Не трябва да допуска злорадство към професора, не е редно. По-честно беше да си признае, че и тя беше разчитала на нещо, след като толкова лесно хлътна в този романс. Хубав романс, няма що. Дори мислено продължава да го нарича професор.
Отегчена, бръкна в чантата за мобилния телефон. Намери в указателя Миранда.
– Привет, как си? Аз ли? Ужасно. Задръстена съм изцяло, защото... Няма значение, просто днес не ми се работи повече. Искаш ли да се видим? Кога имаш обедна почивка? След един час? Прекрасно. Какво ще кажещ за музея на Фицуилям? Ще взема сандвичи. С шунка или сирене? Добре, със сирене.
Миранда влезе в музея миг след нея. Беше измръзнала и задъхана от бързането, с широко яке с качулка и големи джобове от дебело раирано сукно в ярки латиноцветове.
– Добре изглеждаш – похвали я Ирена.
– Като пирамида в палатка. Мислех, че тези райета ще ме правят по-слаба, но се усещам още по-грамадна.
– Ама хубава. – Ирена я погледна почти завистливо. И със съжаление. И тя можеше така като нея да...
Все още не е късно. Но веднага се намръщи с досада. За какво не е късно? За рая на самотното майчинство?
– Хайде първо да хапнем нещо – предложи Миранда, отмота еднометровия шал от врата си и разкопча якето. – Напоследък имам вълчи апетит, ям за двете ни.
– Моля? А, да, ето сандвичите. Както пожела, със сирене.
– Ирена извади две триъгълни кутии от пластмаса и ги връчи на Миранда, която веднага отвори едната и загриза, без да се притеснява от възмутения поглед на разпоредителката. Докато стигнат през топлата връзка до новата част на музея, цялата в бяло, метал и стъкло, малко странна за традиционната представа за музей, опаковките отидоха в кошчето. Когато се озоваха в просторното кафе до магазина за сувенири, освен чай трябваше да купят на Миранда още един сандвич, този път с шунка, зелена салата и домат.
– И нещо сладко. Десерт за Момиченцето – добави примирено и посочи с пръст виновницата за глада. – И за тебе, нали?
– Не, благодаря – засмя се Ирена. – За съжаление аз храня само себе си.
Залата с древногръцки скулптури беше празна. Синкавият сумрак на ранната зимна привечер се смесваше с изкуственото осветление и придаваше допълнителен матов блясък на намазания с восък под.
Изведнъж Миранда спря пред една мраморна глава върху тъмносин цокъл. Беше на брадат мъж.
– Ох, не знаех, че е оттук – и се наведе да прочете надписа.
– "Платон. Мрамор, вие. 35.5 см. Предполагаемо местонаходище: Рим, ок. 1-100 г. Дарение от др Джон Дисни, 1850 г. " Значи главата е на Платон...
Внезапно Ирена избухна.
– Ама какво ви става на всички с този Платон? – извика. – Аз непрекъснато надничам в творбите му, макар че уж пиша биография на съвременна писателка, а не на гръцки философ. Ти живееш при Мери на Платон. С която впрочем още не съм разговаряла въпреки твоите обещания да ни запознаеш. Нямам време да чакам, скоро ми свършва стипендията. Откога се интересуваш от древността? Какво, четеш "Пир" на закуска, а "Федър" вечер в леглото?
Млъкна, смаяна от това избухване. Сякаш Миранда без разрешение беше нахлула в нейната територия.
– Какво е станало? – попита Миранда. Заета с откритието си, тя нямаше намерение да се обижда на Ирена.
– Не, нищо, само... – заекна Ирена. – Извинявай. Е, какво Платон? Радваш се така, сякаш си видяла стар познат.
– Ами то е малко така. – Миранда протегна ръка, сякаш да докосне мраморната глава с мислещ поглед, изпъкнал леко нащърбен нос и малки пухкави устни, малко асиметрични и може би точно затова сякаш готови да изразят мисълта, застинала в каменните очи. Но веднага се дръпна под предупредителния поглед на пазача. – Наскоро го видях. Беше сто процента той, няма съмнение. Но това е дълга история, някой път може да ти я разкажа.
И сигурно случката щеше да приключи така, ако Миранда не беше сменила темата.
– Завиждам ти, сигурно е великолепно да си писател – въздъхна. – Аз си въобразявах, че с моето право ще се озова поне в Капитолия, а попаднах в страната на алинеите и скучните сделки. На това отгоре дори не знам дали някога ще мога да се върна там и дали изобщо искам. Ще ми разкажеш ли за книгата си?
Ирена не издържа.
– За какво има да ми завиждаш? – избухна отново – Не съм никаква писателка, а една жалка университетска писарушка. Сива книжна мишка със сива скучна биография, която дори старият козел професор зарязва след едно...
И вече беше късно. За всичко. Сълзите й рукнаха необезпокоявани, дъх не можеше да си поеме.
Хората, които умеят да мълчат дълго и упорито, ще разберат. Стигаше една дума. Една дума в повече – и край, бентът се скъса. Полетяха камъните на съжалението, рукна тинята на срама и неудобството. И острата болка, че всичко е толкова нищожно и неуспешно, без продължение, без надежда. Защото след като така и така се беше случило, поне да беше продължило, все едно при какви условия и на каква цена. Животът поне нямаше да бъде толкова ужасен, толкова безнадеждно пуст.
– Пуст ли? – учуди се Миранда. – Нали...
– Не, скъпа, всичко е фикция. В действителността писането за велик човек прилича на посещение в музей. – Ирена се усмихна вяло, въртейки чашата из пръстите си.
Вече час седяха в кафето и пиеха третия си чай. Миранда се обади, че няма да се върне днес повече на работа, което можеше да си позволи в нейното състояние, е, и при определени случаи, и замъкна Ирена в чайната близо до музея.
– Спокойно – възрази срещу слабата съпротива на Ирена, – не бива да си сама.
– Е, какво с това посещение в музей? – усмихна се сега. – Какво общо има с живота?
– Още по-точно не в музей, а в книжарница. От горе до долу по лавиците, в няколко реда и етажа книги, прекрасни и скъпи, но написани от други, по-добри от мене! – Ирена си издуха носа гръмко и безпомощно. – Слабият биограф е по-лош от жалкия воайор. Защото големият воайор е като Пруст например, той е такъв. Уви, трябва да се примиря с мисълта, че съм всичко друго, но не и писателка. Сънищата за слава не са за мен. Също като мечтата за...
– За?
– И аз не знам, за по-висока собствена цена? И стойност? Та някой да поиска не само да преспи, а да прекара повече време с мене?
И внезапно добави, без да знае защо:
– А той, вместо да остане с мене, предпочете да ме остави.
Миранда слушаше мълчаливо. Може и да не разбираше.
– Той е моят декан. Професорът. Преспах с него един-единствен път, за което той великодушно ми уреди тази стипендия, а аз като подкупна кретенка веднага налапах, без да се замислям, защото страшно ми се искаше да попадна в "Нюнъм". Но това не му беше достатъчно. Уплаши се, че скоро ще се върна и пак ще му досаждам като куче. Или, не дай Боже, ще му докарам някакви грижи. Затова реши да ме убеди да стана декан на някоя провинциална полонистика. В Бидгошч! И го уреди, ти разбираш ли? С връзки! Обади се да ми предложи, ни лук ял, ни лук мирисал... Тогава, в сладкарницата, помниш ли? – И погледна изпитателно Миранда. Тя помнеше. Ирена въздъхна примирено. – Ето това е. Изпаднах в отчаяние. Но дори в такова просто нещо като сънотворните се оказах бездарна. Глътнах твърде малко.



2.


Кеймбридж, Уилоу Пондс, 6 декември
– Айрис ли? – Мери Осбърн смръщи вежди. – Винаги съм имала слаба памет за имена. Може да беше Айрис, може и да не беше...
Ирена погледна многозначително Миранда. Напразно се мъча, сякаш искаше да каже, закъснях. Все пак опита още веднъж.
– Помните ли някакви срещи с колегите или... хм, с колежките на мъжа ви от академичните среди? Все пак са се събирали редовно или в колежа, или в някой пъб в града и с часове са спорили и дискутирали. По домовете може и също?
– Спорили са наистина, Джеймс ми е разказвал. Но у нас идваше само тя. Когато дойде за първи път, дори не поздрави, само стоя цял час пред картината в хола, която... Няма значение. После почнаха да се карат с Джеймс. Опитвах се да ги успокоя, да ги помиря, още малко и сякаш щяха да се сбият. Но тя каза, че спорът е принципен и да не се меся, и аз ги оставих. Да, точно това си спомням.
– Дойде?
В стаята седяха три полякини, така че нямаше нужда от чужд език. Мери почна да говори на полски бавно, като старателно подбираше думите. Макар неползвани отдавна, те живееха в паметта й, достатъчно беше да им се върне звученето, за да си върнат и цвета и мириса.
Ирена дискретно включи репортерското си касетофонче.
– Ами да, дойде, а може би пристигна с ужасното си допотопно колело. Оттогава често се отбиваше без предупреждение. Че трябва да поговорят. Ха! Да поговорели! Не за кокошките, децата и времето, нали, не като хората, ами философски. Думата разговор асоциираше с интелект и книги, не с живота. Впрочем така щеше да бъде по-добре...
– По-добре? – Ирена майсторски насочваше късащата се мисъл в нужната посока.
– Ако си беше останала с философията. Хората, които само мислят, не трябва да се набъркват в чуждия живот.
– Бихте ли се изразила по-ясно? По-пълно?
– Че какво има за изясняване? Всички знаем, че във философията я привличаше интелектуалният експеримент. Но може би не всички знаят, че тя наричаше това пътуване между тялото и разума. Точно затова в живота... Тя живееше при свои собствени условия. Не се налагаше да говори за свобода, беше си свободна. Свободна във връзките си, освободена от нормите, от които всички ние се ръководехме. Да, ама ние бяхме обикновени. Тоест аз бях. Защото Джеймс... Никога няма да разбера защо й позволи този експеримент с отместването на границите. Хм, експеримент! – Мери се усмихна тъжно, с болка. – За мен това си беше изневяра. Веднага се досетих, още при първото й идване. Един поглед ми беше достатъчен. Държаха се различно от първия път, когато се срещнахме в града и отидохме заедно в музея да изпробваме новия фотоапарат на Джеймс. Изглеждаха като... и аз не знам като какво. Като паяк и муха. Само дето паякът не беше той...
Мери пак спря. Не беше ясно кое я мъчи повече: самото говорене или говоренето за неща, за които години с никого не беше приказвала.
Миранда се размърда неспокойно. Толкова е крехка – каза си, гледайки Мери. Не бива да правим това. Миналото на един човек не е стара мебел, намерена на тавана, не е лесно да я изчистиш от праха. А пак идва някой, който си позволява да се рови в живота й. И все в името на науката, на историята. За отечеството. По-важни от човека. От Мери. С какво право?
Вече искаше да направи знак на Ирена да прекъсне този жесток разпит, когато Мери заговори отново. Гласът й беше по-спокоен, по-делови, сякаш си беше спомнила детайлите на забравена картина. Или беше решила да разкрие нещо, премълчавано досега.
– Един ден прозата на нашия триъгълник я отегчи. Така наричаше положението, което за мен беше драма, никаква проза. Но тя мислеше другояче, оправдаваше действията си с любознателността на учения. Уж не става дума за трайна връзка или лична отговорност, а за емпирично познание. Така приспа бдителността на Джеймс, си мисля. Това не можеше да бъде негова идея. Винаги казваше, че нашата връзка е чиста като изворна вода, прозрачна. И беше такава, докато... – Мери се задъха от внезапен вопъл. Притисна длан към устните си, мъчейки се да спре треперенето. – Беше такава, знам със сигурност! Моят съпруг ми казваше това с всяка своя дума, жест, с погледа на светлите си очи. А после този поглед потъмня, помрачня, нишката между нас се скъса. Разбрах... – Мери се поколеба. От онзи момент, в който внезапно беше разбрала, беше минал половин век и повече. – Разбрах, че Джеймс е изпаднал в отчаяние, защото е изгубил способността си за ориентация. Като размагнетизиран компас. Точно така се държеше. Сякаш вървеше опипом. Разумът го предаде, науката го предаде. И той предаде, изневери.
... Нея година, помня, летните жеги настъпиха още в началото на юни. В градината всичко цъфтеше, жасминът, люлякът и орловите нокти ухаеха упоително, особено вечер. Спиреята сипеше снежнобелите си цветове при най-малкия полъх на вятъра. Беше прекрасно.
... Беше в петък, шести юни, такива дни не се забравят. Сутринта Джеймс както винаги тръгна към колежа. От вратата извика, че следобед имат среща с нея вкъщи, да обговорят някои философски въпроси. Точно така каза от прага: философски въпроси. Нали беше чистокръвен учен, дори когато си миеше зъбите или се прощаваше с жена си, тръгвайки на работа. И после още: не забравяй за утрешния ни пикник. Бяхме се уговорили в събота да идем само двамата на екскурзия, без умниците от университета, в чието присъствие не смеех да се обадя. Впрочем и без това всеки слушаше само себе си. Искахме да се измъкнем, да си починем. А аз си и мечтаех 0-50 да бъде пак като някога, през войната, когато се срещнахме. Знам, само чудовище може да мечтае за война. Но за мен това беше начало на най-голямата любов в живота ми.
– ... Та, както казах, денят беше горещ. Направих лимонада от маточина и джоджен в стъклена кана и я потопих в студена вода. Точно миех ягоди на чешмата, когато чух да скърца чакълът при входа. Мислех, че се връща Джеймс, но беше тя. С колелото си. Седнахме в беседката. Пиехме изстудената лимонада.
– Наскоро стигнах до интересен извод – каза тя бавно.
Мълчах. Те винаги така започваха, щом намереха събеседник. Или такъв слушател като мене, ням и покорен, и според тях да попива всичко. Крадешком си погледнах часовника. Джеймс трябваше да се е върнал още преди час. Нещо трябваше да го е задържало. Нищо чудно, че губех търпение. Той с вечната си лула между зъбите щеше да кима разбиращо, следейки поредния аргумент, анализирайки, подготвяйки възражение. А сега аз се оказах единственият слушател. Случайно ли беше? Тогава мислех, че да, защото нали всъщност Джеймс...
Ирена седеше на ръба на стола изпъната като струна, неволно местеше касетофона така, че микрофонът все да е точно срещу устата на Мери. Миранда се усмихна. Сякаш тя се боеше, че въздухът помежду им ще погълне част от значението, ще промени смисъла, ще съкрати съдържанието.
– ... Погледнах настрани, към бялата роза "Карен". На Карен Бликсен. В дома на писателката, някъде край Копенхаген, цъфтяла дори през декември. Гледах цветята и слушах нейния монолог. Не бях се излъгала, беше дълъг и усукан. Представих си, че думите, които стигат до мен, са зелени мъхнати гъсеници, а аз вземам всяка с два пръста и я слагам върху белите листчета. Чудесен мотив за килим. Порцелановата белота и мрачното зелено смекчаваха жегата и нейните думи. Но те си бяха като нажежено желязо, думите й... До днес ме горят, усещам тази миризма. Сякаш искаше с тях да попари събеседниците си. Точно като баща ми, който слагаше нажежени клейма на кравите, да не му се изгубят...
Мери се облегна назад, поизправи напрегнатия си гръб. Дълго мълча. Когато с отметната глава и притворени очи заговори отново, гласът й не беше вече същият, звучеше по-ниско и провлечено. В този момент това беше менторският тон на преподавател:
– "Изходната точка на моето разсъждение изглежда така: красотата е като доброто, което се разпръсква и сподобява другите. Така е и с мъдростта. Самото общуване с нея придава на обкръжението благородни черти. И аз си представих, че истинското въплъщение на идеята би могло да се осъществи, но чрез множество лица. Мисля така: аз сама никога няма да се издигна на висотата на положението, няма да постигна целта си... Мога само да мечтая за съвършенство. Какво би станало обаче, ако се опитаме да постигнем това заедно, чрез сливане на телата, ерго на красотата и мъдростта? Може би тогава ще успеем да призовем въплъщението на Великата Богиня? Да я създадем, това е задача за богове!"
Правех се, че не гледам натам, но с крайчеца на окото наблюдавах движенията й. При думата "богиня" тя изведнъж се наведе към мен през масата, сякаш искаше да докосне ръката ми. Или да надникне в душата ми. А може и да ме хване в мрежата на тия учени думи като пеперуда. Или риба. Или птица.
Дръпнах си ръката. Почнах да оправям каната, празните чаши, през цялото време изгаряйки от втренчения й поглед. Тя се усмихваше! Внезапно ми се стори различна от друг път. Мрачна като зима в разгара си. Хвърлих бърз поглед към нея: не, същата равна подстрижка, чип нос, малки очи под правия бретон, леко изпъкналите зъби. Снажна, не особено женствена, ама пък колко интелигентна! Начетена, модерна жрица на мъдростта. Но кого ли виждаше в ролята на жрица на красотата?
Не разбрах веднага, но след малко... И цялата се разтреперих! Не й ли стигаше, че ми отне мъжа? И защо? Нали не за да се събере с него завинаги, ами ей така, заради експеримента си. "Ние с Джеймс трябва да се опознаем по-добре. Философите сме като актьори в земния театър, приемаме живота П/1 п като роля. Не го взимай навътре, Мария, това е чисто професионален въпрос." Така се изрази: не живот, а въпрос. Теория! "Ох, Мария, вместо да се тюхкаш като някоя еснафка, трябва да се присъединиш към нас, да прегърнеш духа на модерността!"
... Аз обаче не желаех да прегръщам духа на времето, а да живея в съгласие с моя собствен дух. Изпитах страх от тази жена, както преди година. Вече знаех, че заради тъй наречената истина е готова да жертва всекиго. И да омаловажи, да съсипе всичко, в най-добрия случай – да посее съмнение. А аз бях просто момиче от малък чифлик в Подляше. Учех селските деца да четат молитвите от молитвениците и да се подписват. Веднъж седмично замесвах хляб. Помагах на кравите да се телят. Броях овцете на пасбището и кошовете вълна след годишното стригане. Карах сеното от ливадата, седнала високо на капрата и пеейки заедно с останалите. Защото в стопанството всички работехме заедно, все едно на полето или по двора, никой не питаше от ратаите ли си или от господарите и знаеш френски, полската работа не чакаше. В зимните вечери седях с жените в голямата стая и предях, после тъчех килими, както се правеше от поколения: две основи, два вътъка, двете лица еднакви, но с обратни цветове. Животът си течеше сънено и спокойно, в ритъма на слънцето и десетте заповеди. Имаше хармония и ред.
... И изведнъж войната запрати провинциалното момиче на другия край на Европа, където то се сблъска с цялото това рафинирано академично бърборене. Толкова объркано! Нищо чудно тогава, че изгубих почва под краката си. Неведнъж просто ми се струваше, че полудявам. Не, не бях нито птица, нито риба, не исках да бъда. Но него ден станах пукната камбана..
Мери спря по средата на изречението. Мълчеше, загледана в себе си, сякаш смисълът на тези думи отново бе стигнал до нея, но с нова сила.
Миранда взе чайничето от масата и доля чай на Ирена, после погледна въпросително Мери. Но тя завъртя отрицателно глава и продължи:
– ... Не знам колко дълго седяхме така двете. Чувствах, че трябва някак да реагирам, да кажа нещо, но в главата ми зееше празнота.
Накрая казах:
– Някога за тия думи щяха да те изгорят на клада. Да не смяташ да продадеш душата си на дявола?
Тя се разсмя и толкова. Хладно, безрадостно, но пък с чувство за превъзходство. Никога няма да забравя този смях.
– Не, скъпа – възрази меко и изкусително, но същевременно някак... металически. – Няма нужда. Аз съм от тези избраници, чиито души са свързани с тялото само с тънката нишка на Съдбата, благодарение на което могат да се реят свободно из въздуха. Малцина сме. Свободни със свободно тяло.
– Не са хубави тия мисли – възразих.
– Ами като е така? Както с твоето име. Уж не ти е татуирано на кожата, а си Мария до последния сантиметър, до дъно. Което, разбира се, не означава, че ръцете ти са вързани. Можеш да ги протегнеш докъдето искаш. – И с тия думи тя се облегна назад и откъсна пищно разцъфналата роза без дръжката. Да не става нито за ваза, нито за петлица.
Не гледах нея, а откъснатата роза "Карен". Моята роза.
– Това е прекадено – казах, като се опитвах да защитя сама не знам вече кого: себе си или Джеймс, нашия свят, а може би просто тези мои цветя? – Мери посочи към градината, потънала в мрака на декемврийската вечер. – За мен, отраслата на село, отглеждането на рози и храненето на птици беше в чест на красотата на божия свят, Неговото творение. Беше, преди да се появи тя с твърденията си, че нещата не са такива, каквито ни изглеждат.
Мери млъкна, дългият разказ я беше изморил. В стаята се възцари тишина. Три жени седяха, без да мръднат, дълбоко развълнувани от събития, станали преди толкова години.
Изведнъж Мери смръщи вежди.
– Не, не! – възкликна спонтанно, почти извика. – Това не беше омраза, само страх. Уплаших се от думите й. Уплаших се да не ме преобърнат наопаки, да ме превърнат в някой друг, когото ще престана да разбирам. Затова трябваше да внимавам. Затова после започнах да чета, да изучавам тая тяхна философия. Но после, когато вече беше късно, късно за всичко – повтори замислено. – Но тогава беше само страх. И невъзможност да простя.
Двете не сваляха очи от нея. Ирена мълчеше. Накрая Миранда се поразмърда.
– На кого, на нея ли?
– На нея? О не, би било твърде просто. По-скоро на себе си, че не се борих. Че не бях разбрала по-рано. И на Джеймс.
– Защото ви беше предал?
– Защото не ме беше научил как да се защитавам, не ме беше предупредил. Той беше виновен, че се оказах неподготвена. А това е като със зърното: ако е хвърлено в пясък, няма да поникне, просто ще изсъхне.
Часовникът върху камината удари един.
Мери трепна, сякаш пробудена от хипнотичен сън. След малко произнесе натъртено:
– Тогава зазвъня телефонът. Госпожа Осбърн? Обажда се Ричард Патерсън от "Фицуилям Колидж". Бихте ли си направили труда да дойдете?



3.


Кеймбридж, 7 декември
– Бръчка на философското чело – каза Колин, след като изслуша разказа на Миранда за срещата между Мери й Ирена Монтаг. – Типично.
– Типично чело? Говориш като Дарвин. – Миранда беше пристигнала на "Пембертън Теръс" по-рано от обичайното; този ден беше ходила на рутинното изследване и не отиде на работа. И понеже времето беше необичайно хубаво, нави Колин да се разходят в парка.
– Ще успеем да купим каквото трябва, миенето на чиниите може да почака – каза, докато пъхаше в раницата пакет овесени бисквити и плик сушени кайсии.
Малкото им шествие приличаше на играта на влакче: машинистът Колин беше най-отпред, ловко насочвайки инвалидната количка и удряйки спирачка, ако трябва. След него в спалния вагон на мексиканското яке на Миранда пътуваше Момиченцето. В края се тътреше тя, бутайки двамата, формално впрочем, защото количката се задвижваше с електричество.
Колин опираше полека глава назад на Мирандиния корем и чакаше Момиченцето да протегне петичка, тогава възкликваше радостно:
– Ха, пак се преметна.
– Не разбирам какво имаш предвид с тази бръчка – повтори Миранда и спря количката до пейката в едно от любимите им места в парка, при изкорубената плачеща върба край реката, с изглед към църквата "Сейнт Джон" и каменната дъга на моста.
– Това, което е сразило невинността на Мери, фактически я е убило. Джеймс също впрочем. Умната философска физиономия. Рационализация на моралната простъпка чрез устата на мислителя. Това знаеш ли го? Искаме да знаем, имаме право да узнаем. Долу веригите на морала и зандана на религията, свободата на мисълта преди всичко – изброяваше Колин на пръсти. – Само дето със същия успех някой би опитал да ни внуши, че Хитлер е бил меланхолия, понеже баща му го е бил като малък. Или че атомната бомба въпреки всичко е победа на научната мисъл. Какъвто философът, такъв и физикът, няма що. И психологът.
– Искаш да кажеш, че и в живота хората имат нужда от двоен стандарт? Заради мислителите и учените?
– По-лошо, имат с тяхната благословия. Да, скъпа, точно така. Благодарение на това хората са равни и по-равни, почти като при Оруел. Поне те така смятат.
– Кои те?
– Философите, екзистенциалистите и всякаквите ескаписти. Физиците. Може да се каже, че американците между двете войни воглаве с Фиццжералд, Дос Пасос и Хемингуей не са били единственото "загубено поколение".
– Не виждам общото.
– Как? А отговорността?
– Всеки е отговорен за себе си, не е ли достатъчно?
– Докато не заговори на висок глас. Тогава не е.
Мислите на Миранда обаче кръжаха около вчерашната среща в Уилоу Понд.
– Горката Мери – въздъхна съчувствено.
– Да, двойно горка. Не само е била свидетел на вивисекция, ами и по-лошо, била е обект на този квазинаучен експеримент. Защото тук и дума не може да става за научна обективност, щом всички са били лично замесени. Това е малко като с оня свещеник, дето приканвал от амвона енориашите си: "Братя и сестри, не правете каквото аз правя, а каквото говоря." Именно затова виждам слабите места в размишленията на онази жена: те са криели личен интерес. Така не може. Наука, която се развива за сметка на околните, е неморална, за сметка на най-близките – болезнена, а бива и опасна.
– Опасна?
– Е, не казах, че непременно е такава. Бива. И историята с Осбърн доказва това.
– Пак нещо не разбирам. Нали освен чуждите аргументи си имаме собствен ум и свободна воля. Те ни пазят от релативизма, който не искаме да приемем.
– Браво, още малко и ще те приемем в нашия дискусионен клуб. Нотабене, това е поредната моя теза за опровергаване, точно за Мери в нейното сегашно душевно състояние. По-добра от Платон и Холокоста.
– Тази твоя бръчка на философското чело? Шегуваш се.
– Не аз, Айнщайн. Виж, смятам, че той ни е объркал мозъците с теорията си за относителността. Защо ли? Ами защото е съотнесъл всичко. Заедно с боговете и монарсите, които заради него са загубили монопола над душите ни. А ние, пак по негова вина, сме увиснали в морален вакуум и сега трябва да се оправяме сами. Е, да видим как ще се оправи Мери. – Колин потри ръце, сякаш се готвеше за дуел. – Жалко, че не залагаш на конни състезания – засмя се изведнъж. – Можеше да печелиш.
Известно време мълчаха и двамата. Миранда се обади първо:
– Интересно как е завършила тази история.
– Не попитахте ли?
– А ти щеше ли да попиташ?
Глава дванадесета КОЛИН / МИРАНДА / ГРАДИНАТА ДЗЕН
По-добре ми беше зимата сурова с мрак да покрива чудната градина, да затваря дървесата в окови... Джон Дън, "Градината в Туикънъм"



1.


Кеймбридж, къщата на "Пембертън Теръс", втората седмица на декември Миранда: тридесет и шеста седмица. До термина й остават още към четири седмици.
Сутринта изяде закуската, приготвена както обикновено от Рахул. После изми чиниите – Колин нямаше миялна машина умишлено: не искаше да напуска ритъма, поне докогато беше възможно. А и защо да хаби толкова ток и вода за една чаша и една чиния. Избърса си ръцете и прибра млякото в хладилника.
Чакаше го поредният дълъг ден.
В стаята, която Рахул всеки ден преди отварянето на магазина чистеше и проветряваше, миришеше на свеж въздух.
Днес обаче нещо не беше както всеки ден.
Колин се огледа внимателно. В нишата до прозореца беше кръглата маса – с количката той имаше достъп от всички страни до нея и същевременно изглед към улицата. На масата отляво беше компютърът, до него най-обикновена лампа с регулирано рамо и куп книги.
Масата бе покрита със стар килим, който Колин виждаше за първи път. По средата лежеше малка пощенска пратка, адресирана до него. От Съединените щати.
Той включи компютъра. В електронната поща имаше мейл от Рахул с един-единствен знак – въпросителен.
Беше загадка откъде се е взел този килим.
Нещата си имат ред. Вътрешният зависи от атомната структура, възлите и душата. Външният говори за зависимости, предвещава последователността на събитията. Нея Колин предпочиташе да определи навреме, за да не се чуди на нищо после и съвсем пък да не бърза за никъде. Например болестта му беше изненадала всички, защото се беше появила неочаквано и спонтанно. Остра болка при внезапния мускулен крамп, съчетан с треперене на мускулите и дихателна недостатъчност. Викове, паника, шок. Изумление от ненадейната атака, още по-голямо от диагнозата: болестта е прогресираща и неизлечима! Колин беше на петнайсет години, обграден с обич и грижи – баща му, др Джеймс Кенет Грегъри, беше известен дерматолог, в свободното си време колекционираше килими и бързи коли.
Послушно и умно момче, Колин вдъхваше големи надежди в началото. Още повече че природата го беше надарила с голям интелектуален потенциал, както бе благоволил да се изрази в разговора с майка му господин Гибсън, директор на училището с интернат за момчета в Ридинг, което Колин завърши с отличен успех въпреки проблемите с болестта. Както и висшето си хуманитарно образование в "Сейнт Джон" в Кеймбридж впрочем, макар и с не толкова висок успех, затова пък вече с доста голямо усилие.
Годините след поставената диагноза отлитаха сред отчаянието на майката и надеждите на бащата лекар и болния син. Внезапният челен сблъсък на зеления родителски ягуар с немски мерцедес на натоварената магистрала във Френската ривиера доказа на Колин, че всякакво планиране и инвестиции в чувства няма смисъл в ситуации, в които просто случаят решава.
Останал изведнъж сирак в навечерието на следването си, болният Колин трябваше да направи преоценка на живота си като модел и образец. Започна от основата: продаде колите на баща си и родната къща недалече от Уиндзор и се пренесе за постоянно в Кеймбридж, за да завърши спокойно образованието си. То едва ли щеше да му бъде полезно с нещо впрочем, защото получи инвалидна пенсия, а за да си запълни времето, почна да реставрира и продава стари ценни килими, за които беше научил много, без да ще, покрай колекционерската страст на баща си. Все пак лекциите, срещите с научния ръководител и часовете в библиотеката му даваха усещането за някаква нормалност, заставяха го да излиза навън, да изпълнява задължения. Отвличаха вниманието му, което помагаше, поне известно време, докато не свикна с положението си.
С времето ограниченията в движението и съответно стесняващото се поле за възможни действия открехнаха нова врата пред Колин – на свободното време. Времето, тази мяра за промяна, определяна с помощта на понятия като по-рано и по-късно, вчера, днес и утре, е форма на битието, основана на изменчивостта и преходността, но същевременно определя – парадоксално – постоянството на нашата реалност. То е относителна ценност не само по обективни причини, но и заради начина, по който самите ние виждаме времето. За едни то тече регулирано от ежедневието, монотонно и лениво се влачи, минава незабелязано, а за други хвърчи лудо до световъртеж.
За Колин времето беше спряло. А така, без надежда за раздвижване, му беше причинило болка, не по-слаба от мускулните крампи.
Борбата за спокойствие му бе отнела доста години. Накрая усвои един трик: премахна от речника си думата "чакам". Чакам подобряването, което, дори да настъпваше, биваше за кратко. Оздравяването, което никога нямаше да настъпи. Живота, който вече нямаше да му донесе кой знае какво и колко. Той и от древната философия се заинтересува главно заради неизменния и извънвремеви характер. Абсолют. Във временното земно измерение – малкото пространство на дома на "Пембертън Теръс", из което тогава Колин все още се придвижваше относително свободно и добре, животът по правилата на извънвремето изискваше известна дисциплина. Болестта е като вечността: побутва болното тяло на своята жертва по наклонената плоскост, а сама продължава без прекъсване. Съществува. В този смисъл е нещо като божество. Съществуването като битие, лишено от елемента на чакането, стана за Колин все едно добродетел като храбростта и мъдростта, дори хитростта. Позволи му да премести акцента от зависимостта върху партньорството. Аз и болестта. Да видим кой е по-силен.
Отсъствието на чакане не е същото като нечакането на никого и на нищо. Когато казваме, че не очакваме нищо, всъщност сме живо, кървящо, неосъществено и безнадеждно излъгано очакване. Колин се научи да цени всеки миг. Тренираше упорито и паметта си от страх да не остане един ден и без нея. Гледаше и слушаше, ловеше вкусове, аромати, впечатления. Наблюдаваше себе си и своите реакции към тях.
Да придава важност на нещо, върху което, все едно, нямаше влияние, му се струваше измислено от здрав човек със силни и невредими мускули. В неговия случай доста по-резултатен се оказа пътят на водата: "Щом поиска да станеш като водата, почни да мислиш като вода." А тя всъщност не мисли, водата си е вода. Като болестта. Откакто започна да се осъзнава като река, съществуването и преходността, също като относителността или абсолюта на времето, престанаха да имат значение за него и той без съжаление прати тези разсъждения в академичния архив.
Колин откри своя път в неправенето. Вувей. Не чакаше – течеше като река.

Килимът беше прекрасен. Възхитителен. Меланхоличен като саваните на Бенгалия. Но не беше индийски, вероятно арменски или турски, което Колин веднага разбра по боите и сплитането, възелчетата^юп атр; ч?

24

и орнаментите по широкия двоен бордюр. Той беше изненадващо несиметричен: стволовете на дървета, разположени на една трета от широчинД-та, отваряха останалото поле за четворна редица клони, плавно наклонена само на една страна. Тъгата на плачещата върба. Вятър от север, косите на Офелия. Бяха уравновесени чрез радостно цъфнали клони от десния долен ъгъл към центъра, но цялото това поле намекваше не толкова за чудото на раждането и пролетта, колкото за кръговрата на живота и преходността му.

Колин погали меката повърхност. Беше леко неравна и грапава. И топла като кожата на жена.
Като кожата на Миранда.
Той рязко отдръпна ръката си. Тръсна глава, ядосан на себе си, дългите прави коси закриха лицето му. Изгубил контрола върху физиката си, се стремеше да усъвършенства силата на волята. Но последните няколко месеца бяха достатъчни, за да отиде на вятъра цялата дългогодишна работа. Към тремора на мускулите се прибави трепетът на душата, на която също не успяваше да заповядва.
И откри, че отново е започнал да очаква.
Следобед. Още четири часа.
След четири часа ще чуе потропването на ключа в бравата, проскърцването на отваряната и затваряна врата. После гласът й отдолу:
– Аз съм. Ето ме. Качвам се при тебе.
И веднага след гласа ще затупуркат нозете, без обувки, обикновено ги събуваше при закачалката до входната врата, но пък винаги с дебели вълнени чорапи, независимо от температурата на въздуха и прогнозата за времето. Ще застане на прага поруменяла от бързането и чистия въздух, ще ухае на есен и на праскови.
Колин имаше грижи с това ухание. Не можеше да реши по-добре ли ще е да затвори очи и да го вдъхне дълбоко, или да го погълне и с обонянието, и със зрението, прибавяйки към аромата топлата мургавина на кожата й, светлото мъхче над горната устна, златистия блясък на косата.
Неговото тяло, което полека си отиваше, много отдавна го беше склонило да уточни въпроса за свободата, която в неговия случай се свеждаше до избор на път за свободно скитащата душа. От двете злини беше по-добре да избере работата с душата, самотна, но пък вечна, вместо да наблюдава омекващите и отслабващи мускули и подпухващите стави. Така беше по-удобно. По-лесно. Биологичното несъвършенство в някакъв смисъл помагаше на Колин. Той усещаше удовлетворение от мисълта, че дори крехкото тяло си отива. Може би по-болезнено, с по-внезапни скокове по екраните на апаратите, но все едно, неотменимо.
Само преди няколко месеца той разсъждаваше точно така: че неизбежността на болестта му е в негова полза. Веднъж решена, подпечатана, тя позволяваше относително спокойно да се захване с други въпроси.
Уханието на праскови събуди у него копнеж. Докосването на кадифената кожа срути вътрешното спокойствие. Освободи бунта.
Кой знае, може би наистина всичко е заради докосването...
Досега се примиряваше, че всичко, оставащо далече, беше достъпно с помощта на погледа, обонянието и слуха, паметта и въображението. Той също беше за останалите обект за гледане отдалече. Внимание! Инвалид!
Като се изключи бледият спомен за докосването на родителите му, типични англичани, дистанцирани и хладни в контактите, Колин познаваше ръцете на трима души. Доктор Летбридас го преглеждаше винаги само с възглавничките на пръстите, много професионално. Обаче едва веднъж месечно, извън внезапните влошавания. Два пъти седмично Джери от рехабилитацията му помагаше да легне на високото тясно легло с бял чаршаф и почваше четирийсетминутния масаж с яркорозовите си намаслени длани. И Рахул, който го сваляше по стълбите "на столче" с фините си ръце и слагаше в количката или на тротоара, или вече в колата.
Вкъщи Колин правеше всичко сам, поне се стараеше. Ако не успяваше, работата, която му се беше опряла, просто оставаше несвършена.
И толкова по докосването. В страната, където най-голямата обида за някого беше да му се каже: "Идиот, признай, че когато не те виждат, паркираш на мястото за инвалиди", никой не смееше да го докосне освен лекаря и масажиста. Това не учудваше Колин, не го и възмущаваше. В Англия поначало никой никого не докосва, не подава ръка за поздрав, не прегръща и не целува, не тупа добродушно по рамото. Почти не се танцува валс, а ексхибиционистичното танго е още по-непопулярно. Представителят на Обединеното кралство оставя обилието на чувства за другите нации, по-отворени и изостанали в културно отношение, като правилно или не смятайки сантименталниченето за нетактичност.
А, за малко да забрави. Ръцете на Мери! Най-милите и най-топлите от всички, които познаваше. Нежни и утешителни.
Мери се отбиваше по различно време и винаги неочаквано. Но той очакваше посещенията й като дете на лагер неделното посещение на родителите си. Ще дойдат ли, няма ли да дойдат?
– Dear, извинявай, че нахлувам така. Ама тъкмо си свърших работата в града и на минаване си помислих, че мога да се отбия за един чай. Пък и заваля, нали нямаш нищо против да поостана, докато намалее или спре? Знам, знам, трябваше да се обадя. Много съм хаотична и те карам и тебе. Може би ще се поправя някой ден – казваше с обезоръжаваща усмивка и го целуваше по челото. Даваше му да разбере, че само така си приказва, какво ти тук поправяне. Твърде късно е.
А после заставаше зад него и полагаше ръцете си. Така наричаше той в мислите си този жест. Като светец или лечител. Не докосваше косата му нехайно и повърхностно, а слагаше двете си ръце една до друга, деликатно, сякаш бяха празни. Колин усещаше не тежестта им, а присъствието. В тази поза преминаваше голяма част от посещението с разговорите и вечните спорове: Колин седнал на канапето или в количката, Мери зад него права, двамата загледани в една посока и едни и същи предмети – табуретката пред канапето, масата в прозоречната ниша. В стана, където поредният килим чакаше да бъде поправен.
Дългият им философски спор започна именно от килима.
– Според мен по такива уникални килими не бива да се стъпва с обуща, още повече пък да се пускат котки да си острят ноктите. Прекалено ценни са – беше казал ядосано на Мери заради надупченото й като сито прекрасно турско молитвено килимче.
– Моят котарак не е в чизми. Дог обикновено е бос – беше се засмяла Мери почти топло. Но веднага стана сериозна: – За какво са ни предметите, ако не могат да станат книга на стъпките ни?
Той млъкна тогава, засрамен от почти юношеското си избухване. Тази жена можеше да прави с килимите си каквото й душа иска; неговата работа беше да ги поправя.
Все пак не беше съвсем така. Килимът е като жив организъм. Има ред. На сплитането, на възлите, на традиционния орнамент; дори възелът бива единичен или двоен, дълъг или къс – по някаква определена причина, и то не само естетическа. Истински ценните килими се създават по граматическите правила на своя свят. Трябва не само да радват окото, но и да успокояват бурното море на нашите чувства.
Мери го бе изслушала спокойно.
– Мъдрост, скрита в килим? Дори в такъв, който не лети? Хм, сигурно е така – съгласи се изведнъж тя, въртейки из пръстите си клъбце прежда, а може би косми, което бе извадила от джоба си. – Красотата бива капан, но може и да бъде вратичка към друго измерение. Храна, за тялото също, когато топлим замръзналите си сърца, както топлим длани на горещата зидана печка. От много затворници ще чуеш, че са издържали с думите на поета и рисунките по стените на килията.
Но всичко това беше отдавна, когато Мери го посещаваше. После спря да ходи в града.
Един ден на стълбите към етажа на Колин се появи Миранда, изпратена да завърже скъсаната нишка.
Килимът е добра школа. Разпънат на стана, тренира ръцете и мозъка. Завършен, кани в друг свят, помага да забравим собствения си болезнен затвор.
С времето той стигна до извода, че може да е болен, но не е необходимо да бъде покорен. Реши да разсъждава самостоятелно. И да се съмнява в очевидни неща, често на границата с абсурда, в което беше съгласен с Кант, който твърди, че властта да съдим е от висшите познавателни способности, а липсата на способност за разпознаване не е нищо друго освен глупост, "с който недостатък няма начин да се справим".
Философията му помагаше да кърпи нарушеното в действителността, както се кърпи прокъсана тъкан – с умело подбиране на цветовете прежда. Затова той охотно слушаше авторитетите, което не означава, че се съгласяваше с тях. Например когато твърдяха, че нещо съществува само тогава, когато го виждаме. Или че със сетивото зрение нищо няма да видим, защото всичко е само оптическа измама.
– Жонглираш като в цирка, ту dear. В твоите ръце всяка топка е с различна големина. Това е рискован похват. – Мери го почука предупредително по темето веднъж. – Най-сетне трябва да повярваш в нещо безусловно. Или Платон, или някой друг, но в пълната му версия. Едва тогава изводите ти ще са пълноценни.
На Колин не му пречеше това, което толкова ядосваше Мери: че не се прекланя сляпо пред авторитетите. Той смяташе, че и без това е постигнал много: не се оплакваше от съдбата си. Не задаваше излишни въпроси от рода на: "Защо аз?"
– Напоследък стигнах до извода, че здравият човек има доста по-голямо право на избор. Не само по въпроса за физическата сила и немощ, изобщо. Например може да вземе подкуп и да стане корумпиран негодник или да запази достойнството си и да откаже. А в моя случай дори такова примитивно нещо като корупцията отпада, защото моите услуги никому не трябват. Нямам избор, защото съм просяк по улиците на съдбата. Мога да се бунтувам, но и това само на теория, така да кажа.
– Можеш също да се задоволиш с малко? – по-скоро попита, отколкото да заяви Мери.
– Повтарям: на теория да. Ако знаех обаче какво е "малко" в моя случай. И как да се задоволя с него.
Тя го изненада тогава. Каза:
– Не бива да мислим за пречките, а за това, което имаме да свършим. Но това изисква издигане над собственото его. – И след кратко колебание добави почти хапливо: – И не казвам това само на тебе.
Той отметна глава, за да може да я погледне.
– Че на кого още? Тук няма никой друг.
– Освен мен.
Още три часа и двадесет и седем минути.
Очакване. Намразено и мечтано. То тикаше стрелките на часовника напред, нареждаше на мислите да се върнат към това, което вече е било или което чакаше отново да се случи, макар че не зависеше от него, и това както много други неща в живота му. Беше обичал баща си може би дори повече от истеричната си майка, което не значи, че беше съгласен с него. Спореха за дреболии, например какво да следва Колин, а това за самия него в положението, в което беше, изглеждаше без значение, както въпросите от по-голяма важност като осигуряването на бъдещето например. Това бащата смяташе за свое задължение и основно условие за сигурността на ощетения си от съдбата син, за разлика от самия син, който беше на мнение, че прекрасно ще се издържа без ничия помощ. Бъдещето беше показало, че всички тези малки и големи спорове са били всъщност излишно губене на време. Баща му не успя да изпълни нито едно от обещанията си, но остави сбирката килими, осигурявайки така на Колин търсена и добре платена работа.
Защо ли се сещаше за това тъкмо сега, когато чакаше Миранда?
Защото се оказа, че не избяга. Опита, но не успя. Не можа да падне по-далеч от семейното дърво. Беше колекционер като баща си и нетърпелив като майка си. Започна от подробностите, в действителност може би не толкова съществени, но за него от значение. Стеснителната руменина там, на стълбите, при първата среща. Замислената усмивка. Беглото докосване, може би случайно, а може би не съвсем. Пулсирането на сините жилчици на слепоочията. Погледът на ореховите очи, внимателен и питащ, весел и закачлив, понякога унил или просто уморен и сигурно затова със секунда по-дълъг. Тези подробности, ефирни като люспа слънчев блясък във вода, после съединяваше в едно цяло, рисувайки линии, определяйки точките на среща, елипси и хиперболи. Създавайки по памет анатомията на женско тяло.
Младата жена, която благодарение на Мери Осбърн се беше появила в дома му в началото на септември, беше като картина. Предизвикваше възхищение, но на разстояние. Без думи. Тази липса на думи – мълчанието – му помагаше да запази дистанцията спрямо действителността, пропорциите между мечтата и реалността.
Поне до онзи въпрос.
Беше незначителен. От друга страна обаче, изглеждаше като възможност за накланяне на везните – към мечтата.
– Изводът ли? – беше попитала. – Надявам се, че ще бъде оптимистичен. С хепиенд.
А после, един ден, заваля дъжд. Първият студен дъжд, есенен.
Тя нахълта у Колин като буря. Тресна входната врата и шумно се качи горе в кухнята.
Беше мокра до кости, трепереше от студ.
Като я видя задъхана, той загуби ума и дума. За момент забрави всичко на света. Въобрази си, че е тичала така заради него. При него. Сега той се разтрепери. Не знаеше какво да каже. Не беше сигурен в гласа си и за всеки случай мълчеше.
– Вир-вода съм – разсмя се тя, тракайки със зъби.
– Виждам – отбеляза той почти спокойно, като се правеше, че не вижда мократа й голота, най-красивата под слънцето и месечината облечена голота. Смутен се обърна, бръкна с лъжицата в тенджерата с доматения сос, подуха, после гребна малко с показалец и бързо го протегна към нея.
Тя погледна протегнатия показалец. Поколеба се. Кратко, секунда или две. После бързо се наведе и облиза соса, ухаещ на чесън и риган.
Той усети топлината. На соса и на езика й.
– Да сложа ли още малко захар? – попита.
– М-м, май не. Мога ли да ползвам твоя кърпа?
– Разбира се. Чисти има на полицата в банята, впрочем ти знаеш. Моята хавлия е закачена на вратата, току-що изпрана. За жалост нямам за гости.
Чуваше я как влезе в банята, отвори крановете, после ги затвори, но чак след време, след безкрайно дълго време, през което се беше оставила гола на топлите струи.
Той седеше до печката и бъркаше машинално соса да не загори. Чакаше.
Тя се върна в кухнята в облак от пара, ухаеше на неговия сапун. С тюрбан от негова кърпа на главата, с неговата хавлия. Свободна, отморена.
Защо да не беше естествено?
Така живеят хората, каза си той безсмислено. Другите хора. Нормалните. Връщат се след тежък ден вкъщи, където някой ги чака на вечеря. Взимат душ, загръщат мокрите си коси в хавлиена кърпа, обличат хавлиен халат. А после ядат заедно спагети с доматен сос, пийват кианти, смеят се и бъбрят.
Тя беше много гладна. И двамата бяха гладни, сипаха си допълнително, дори пийнаха вино. Отдавна нищо не му се беше услаждало толкова. Отдавна не беше пил, от една чаша го удари в главата.
– Искаш ли още? – попита тя и посегна към бутилката.
Той закри с ръка чашата си. Ще има време да пие без мярка, сега предпочиташе да запомни.
– И аз не искам повече, отдавна не бях пила – каза. – Дори ми се приспа.
Остани – помоли я той мислено. – Остани!
Но не се осмели да го каже гласно.
Откакто във вътрешната му вселена изгря нова звезда, той започна да търси прецеденти за възможен хепиенд. Прочете "Парижката Света Богородица" и "Красавицата и звяра", изгледа "Фантомът от операта", "Ухание на жена" и "Прозорец към двора" с Дарил Хана и Кристофър Рийд. Примерите бяха добри, но следата фалшива. В приказните светове слабите са надарени със съзидателна мощ. От тях зависи щастието – тяхното и на другите. Имат какво да предложат и в последния момент играят асото. Злата магия се пръсва, превратностите на съдбата са победени и оттогава свободните влюбени живеят дълго и щастливо. Заедно.
Приказката си има свои правила, за което в живота – онзи, истинския – може само да се мечтае. И той мечтаеше. Например, че любовта ще преодолее болестта. Такива истории дори си имат название: победа на доброто над злото, на духа над материалното. Не че Колин не вярваше в човешката доброта или искрените намерения. Би било нечестно да мисли така; беше срещнал много доброжелателни хора с желание да му помогнат. Но мисълта, че дори грозните, болните и инвалидите имат какво да предложат на младите красавици, може би беше утешителна, но малко вероятна. Обикновено редът в живота се основаваше на друго: на подбора на силите. А те нямаха кой знае колко общо с мечтите, по-скоро с биологичния атавизъм, по-точно с нашето здраве, възраст и период в живота. Важно беше оцеляването на личността, на племето, на вида. Останалото беше въпрос на обществен договор, норма или отстъпление от нея. Така беше устроен светът и в това нямаше нищо за чудене.
Затова в това единствено нещо неговият бунт беше напълно неуместен.
Градините дзен имат стара история в Япония, от началото на шести век. Те били проектирани преди всичко за съзерцание. В този период се появили градинари свещеници ишитатесо. Счита се, че златният век на японската градина настъпва през периода Муромачи (1333-1568 г.). Тогава се появява нов стил – каресансуи (пресъхнал планински поток), създаден от опитни майстори градинари, наречени сензуи каварамоно (ваятели на планини, потоци и реки). Тези градини се характеризират с доведените до крайност абстракции: групи скали представляват планини или водопади, а белият пясък изобразява течаща вода. "Водата" от пясък и чакъл представлява метафора на спокойствието на мисълта. Съчетана с акорда буйна зеленина, тя създава магическа илюзия за далечно пътуване, пространство за духовна медитация и съзерцание красотата на света, откъдето е и названието й – Каншонива – Градина на съзерцанието.
Нашата Градина дзен мини делукс ® е толкова малка, че спокойно ще се помести на вашето бюро. Благодарение на нея, без да напускате кабинета си, ще се избавите от стреса, а душата и умът ви ще се изпълнят с благо спокойствие. Достатъчно е само за минута да разровите пясъка във вашата Градина дзен, за да се върнете отпочинал на работа, с нова енергия, готови за най-трудни предизвикателства.
В комплекта влизат: инструкция за ползване, квадратна кутия от прозрачна пластмаса (за многократно ползване), сандъче от вишнево дърво на четири крачета, дървено гребло тип градинско, полирани камъни (три броя), пясък и по избор глинена птичка или градинска беседка с фигурки.
На бордюра на кутията можете да напишете названието и логото на фирмата и послание към клиентите и колегите. Тази миниатюрна градинка е и много подходяща за всякакви промоции като панаири, конференции, годишни събрания или Коледа.
Цени в зависимост от количеството поръчани бройки: от 8 $ (за 144 бр.) до 6.75 $ (за повече от 1008 бр.). Размери: 4 на 1, 25 см. "
Колин остави инструкцията и отвори кутията от прозрачна пластмаса. Извади дървеното сандъче, махна тънката бяла опаковка и я сложи с по-тясната страна към себе си.
После извади плика с пясъка.
Пясъкът беше светлосив, почти бял. Изтече от плика безшумно, образувайки на вишневото дъно миниатюрен Фуджияма. Кратер на вулкан. Микроскопични хълмчета, които не издържат дълго високи, защото се разпадат на прах от водата, вятъра и въздуха, заобиколили плавно подножието, които не знаят каква съдба ги чака – да извървят дълъг път, докато стигнат на крилата на традицията от далечните японски градини дзен през морета и океани до очите, които сега ги поглъщат очаровани.
Той докосна с пръсти вулканичния конус, после разнесе равномерно пясъка така, че да покрие цялото дъно на сандъчето. От трите гладки камъка два бяха в кафява гама, третият беше възрозов с малко портокалово. Подредени така, че да направят обърната пирамида – двата по-тъмни горе, светлият долу, те изпълниха малкото пространство на японската градина със спокойствието на хармоничната композиция.
Сега отвори пакетчето с миниатюрното гребло. В онова село в Шропшир, където някога беше прекарал почивката си сред макове и трънаци, с такива дървени гребла, доста по-големи, естествено, и с редки зъби, събираха сеното от ливадите. Хвана миниатюрната дръжка с два пръста и почна внимателно да оформя пясъка около двата разположени по-високо камъка, най-напред около горния, после под долния. Около леко хлътналото слепоочие, покрай крилото на дясната вежда, през триъгълното мостче от прасковена кожа в основата на носа косо нагоре към вътрешното ъгълче на лявото око. Безкрай. Безкрайна красота. Повтори този път, сякаш искаше да го научи наизуст, после спря за малко между веждите, в тайнствената и мощна чакра на мисловна енергия. Оттам с плавно движение обозначи правата линия на носа, леко извита около тясната ноздра, и се озова при устните. Бяха розови, с мека извивка и леки трапчинки край тях. Готови да се засмеят.
Неволно се върна към горните камъчета. Очерта осмица и така обозначи идващото майчинство. Очакването. Пълно, все по-пълно, напрегнато, а всъщност спокойно като природата, която знае, просто знае, че точно така се ражда новият живот. Докосна самотния камък по-долу. Някога на това място е започвала друга пъпна връв, съединила скритото бебе с майчината утроба. Знак за единение, извечен запис в книгата на повторенията. Също като сега.
Изведнъж нещо се развали. Ръката трепна прекадено силно, а понечилите да се разтворят пръсти бяха свити от болезнен гърч. Миниатюрното гребло застина в неестествено изкривената ръка.
Той седеше неподвижно, загледан в пясъчните вълни. Част от песъчинките прехвърлиха вълнолома и попаднаха на масата; други останаха върху дървения перваз, очертавайки се рязко – бежовосивобелезникави – върху вишневочервения фон. Полираните камъчета загубиха равновесието на реда. Той опита с поглед да възвърне нарушената от внезапния гърч хармония, но нито погледът, нито усилието на волята го послушаха.
Пратката от Съединените щати беше пътувала шест седмици. Жалко, толкова дълго. Уж бяха пътували успоредно през един и същ океан: миниатюрната градина, опакована и изпратена от Щатите, беше пътувала с кораб, може би със самолет към него, Колин Грегъри, който я беше поръчал по интернет. Но се оказа, че темпото им е било различно. И пратката беше пристигнала твърде късно.
Въпреки всичко тези закъснели срещи са прекрасни. Болезнени, но красиви. Той започна да масажира вдървената си ръка. Изправяше пръстите един по един, изпънати върху турския килим. Този мотив, гъстите възелчета... Със сигурност беше османски, за това свидетелстваше и дървото с характерно разположени клони, сгънати като куки; най-вероятно осемнайсети век. Най-сетне си спомни къде беше виждал подобно асиметрично дърво: на капителите на византийските колони в "Топкапъ", султанския дворец в Истанбул.
Погледна към компютъра, където изпратеният сутринта мейл от Рахул с въпросителната още чакаше отговор. А, утре. Или вдругиден. Рахул беше заминал на сватбата на сестра си, няма да се върне преди понеделник.
После си спомни още нещо: че ритъмът и посоката на това пътуване не могат да се променят. И че трябва да го направи сам. За миг беше загубил ориентацията, но надеждата бива също толкова опасна колкото отчаянието. И ненужна като очакването.
Колин погледна часовника. Шест.
Каза си: време е. Бавно протегна лявата си ръка и запали лампата на масата. В стъклото на прозореца, тъмно от ранното свечеряване, видя отражението си.
Не беше очарован. А животът не беше приказка.
Глава тринадесета КОЛИН / МИРАНДА / НОЩ
Разумът е безсмъртен. Чувството е част от нашата смъртност.
Дъглас Робинсън



1.


Кеймбридж, втората седмица на декември Миранда: край на тридесет и шестата седмица. Листче на огледалото в банята: Внимание! Да приготвя чанта с неща за болницата (здравната карта!). За детето: люлка или креватче? Количката непременно защитена от дъжд. Да взема масата за повиване от колежката (Саша + колата). Дрешки и друго за Момиченцето (купуване!).

– Ах, госпожо Керстен, добре че ви виждам! – Шефката на Миранда, Сара Уилкинсън, винаги правеше всичко така, сякаш нещата ставаха случайно, но въпреки това по някакво странно стечение на обстоятелствата те се подреждаха съгласно направения от нея график. – Вярно, утре е събота, но ще имам нужда от помощ в оправянето на нашата pied-a-terre

25

за гости в центъра, недалече от "Фицуилям Мюзиъм". Вие знаете къде е това, нали? Работата е там, че в понеделник пристига неочаквано един японски професор и трябва да го настаня някъде, а всичките ми служителки са заети. Надеждата ми е във вас...

Макар и малко – боксониера и малка баня с душ, – жилището се оказа стилно. Почти като в музей, каза си Миранда, сигурно са извадили всичко от склада. Картини в позлатени рамки, малко писалище, кресло, библиотечка със стъклени вратички. Не липсваше и старовремската стойка за чадъри.
При това положение нямаше кой знае какво да се оправя, достатъчно беше да се обере прахът, да се сменят бельото и кърпите, да се измият мивката и банята. Миранда се справи за час, не повече. Госпожа Уилкинсън донесе цветя за вазите, когато се отби да окачестви работата и да вземе ключовете.
– Накъде сте? – попита накрая, преди да тръгнат да пресичат улицата. – А, много добре, да повървим заедно.
Сара Уилкинсън беше приятен събеседник. Не се налагаше човек да мисли какво да каже, нейното опекунство обхващаше и този аспект на контактите с другите.
– Да, Япония е хубава страна. Още по-добре е, че цени висшето образование, особено ако е получено при нас, в Кеймбридж. Не знам дали знаете, скъпа, че най-новата ни аудитория стана възможна именно благодарение на обмена и сътрудничеството със Страната на изгряващото слънце. Всъщност това е достойно за размисъл: откъде в този народ, който само преди тристачетиристотин години наказва със смърт за контакти с чужденци в защита на идентичността си, такова благоговеене пред европейската култура? Вие като полякиня също знаете туй-онуй по въпроса, още няколко години и вашите шопеновски конкурси ще се печелят ако не вече само от японци, то във всеки случай от азиатци. Защото Китай и Южна Корея... – по време на този нестихващ монолог госпожа Уилкинсън сръчно направляваше Миранда, държейки я за лакътя. В един момент изведнъж спря по средата на тротоара. – Ето, пристигнахме. Не беше далече, нали?
Миранда се огледа и тръсна учудено глава. Изобщо не бяха вървели в нейната посока. Бяха спрели на "Бърли Стрийт", пред търговския център "Графтън", в който беше магазинът "Мадърс Кеър". Същият, в който Миранда никога не се осмели да влезе. "Празнични промоции", пишеше на витрината.
Понечи да попита защо всъщност са тук, когато изведнъж я обкръжи шумна женска групичка. Колежките! Да не би всички да работеха в събота половин ден като нея? Не беше ли казала госпожа Уилкинсън, че са заети?
– Крайно време е да къпем бебето, Миранда. Тези неща не бива да се оставят за последния момент. – Госпожа Уилкинсън извади от чантата си продълговат бял плик. – Вие избирате, ние съветваме и плащаме. Хайде, дами, влизаме.



2.


В параклиса на "Кингс Колидж" беше полумрачно и почти напълно тихо, макар че на обичайната предколедна литургия, която тази година се провеждаше по-рано заради предстоящото турне на прочутия хор на "Кингс Колидж", бяха дошли доста хора: почти всички пейки бяха пълни. Всичко ставаше в страничния кораб, откъдето идваше музиката. Всички гледаха хористите, които в унисон с органа съобщаваха на света смисъла на общата вяра в Тайнството. Диригентът, махайки енергично с ръце и балансирайки широко разкрачен, водеше мелодичните линии на отделните гласове на възбог към звездния купол, за да издигнат там шатрата на вечната слава:
Във града на Давид, в обор вехт и студен, една майка положила в яслата своя син, току-що роден.

Дева Мария била майката ласкава, Исус бил синът й благословен.

26


Ноздрите още вдишват мразовития въздух. Небцето усеща вкуса на снега. Светото семейство се навежда над Младенеца под сянката на палмата в декемврийската нощ, озарена от витлеемската звезда и танца на снежинките...
– Дядо, дядо, пък аз днес ядох истински облаци!
Миранда неволно вдигна поглед, сякаш наистина очакваше да види вместо стройните готически палмови сводове небосклона, от който се сипеше сняг над земята.
Внезапно усети, че най-сетне живее. Точно така, живее, а не само обитава, пребивава някъде просто защото така се е случило. Досега всичко, което правеше, изглеждаше сякаш отразено в криво огледало: по някакъв начин неистинско, някак несериозно. Висеше без срок във въздуха – чак до връщането й в Полша. Тя имаше нужда от време, за да узрее за тази мисъл, да се убеди, че това отлагане не дава нищо, само вкарва в капана на преходността. Истинското живеене беше нещо повече, нещо, което тъкмо сега откри в себе си. То е мрежа от невидими връзки, благодарение на която стават понятни и мястото, и ние в него. Не отделни топографски обекти, а именно мрежа. Най-сетне тя престана да се блъска в стъклото като нощна пеперуда, упорито устремена към пламъка. Най-сетне можеше просто да се сгрее, без да изгори. Само вчера, днес сутринта забелязваше различието, изразяваше удивление, с всички сетива разделяше познатото и ясното от неизвестното и неотдавна познато. Може би причината беше времето, а може би сънищата – най-сетне беше престанала с "полските сънища", както ги наричаше. Беше затворила старата врата. Или беше отворила нова. И както седеше така в църквата сред другите, сред тези звуци – различни, но всъщност пети във възхвала на същия Бог, изведнъж престана да чувства разликите. Беше се сраснала, сляла. Не беше сигурна това добре ли е. Досега съзнателно си беше забранявала да се привърже към мястото, понеже виждаше в това своеобразно предателство, поне изневяра на стария си, "истински" живот. Затова хората, появили се напоследък в живота на Миранда, пристигаха на нейния остров, а не обратното.
Ала хората са нещо съвсем друго. Хората скитат. Променят се. Има ги и после изчезват.
– Говориш като англичанка – беше се възмутила майка й при последния разговор.
– Какво имаш предвид? Че говоря полски с акцент?
– Не, ами... – Майка й опитваше трескаво да намери аргумент в подкрепа на критиката си. Защото това явно беше критика. – Някак... Променила си се. Мислиш различно. Сякаш не си вече оттук.
– Едното не пречи на другото, нали? – Миранда не искаше да издаде колко я нараниха тези думи. – Може да си се родил в едно място, да живееш в друго и да обичаш и двете еднакво, а? Ако ме беше попитала какво мисля, щях да кажа, че предпочитам да се привържа, отколкото непрестанно да чувствам, че не съм при себе сиНе искам да бъда някъде наужким. Това се нарича алиенация. Води до меланхолия.
Но майка й не я питаше за мнението й; както винаги си имаше свое.
– Много добре. Такава алиенация поставя граници, с нея помниш корените си. Това е основата на психическото здраве. Единственият ти път на връщане към гнездото.
Само дано не е преобръщане, каза си сега Миранда, потънала в този единствен момент, сляла се с музиката, усетила се близка до Колин, седнал до нея в инвалидната си количка. Той беше нейният учител. Мост между световете. Както и тя за него. Дали щастието не е точно това? Прииска й се да докосне ръката му, да сподели с него доброто, да потвърди: тук съм.
– А, ето къде сте били!
Миранда едва не подскочи от изненада. Този театрален шепот! Саша? Но той какво тук...?
– Лесно ви намерих – съобщи той с радостна усмивка, след което седна до нея, без да чака покана.
Дори не я попита! Сякаш мястото беше за него.
– Е, Мери ми каза – добави обяснително в отговор на въпросителния й поглед.
Миранда замръзна. Не беше подготвена. Колин знаеше за Саша. Саша знаеше за Колин, тоест знаеше кой е, къде живее и че Миранда се грижи за него. Но не бяха се срещали досега.
Тя рязко обърна глава към олтара, към хора и музиката. Но настроението беше изчезнало. А заедно с него и чувството за близост. Бясна на Саша и на себе си за този яд, поемайки си дълбоко дъх досущ риба, изхвърлена на брега, тя се помъчи да се съсредоточи. Хвърли неспокоен поглед към Колин. Той седеше все така неподвижно, виждаше профила му. Попрегърбен, с наведена глава, целият в музиката. Ако не беше дългата му черна коса, бутната зад ушите, финото лице с орлов нос и хлътнали бузи, щеше да изглежда в полумрака като каменна скулптура.
Може би не беше забелязал?
– Програми даваха ли? – Саша се наведе бодро към нея. – Не? Жалко, много жалко. – И пак се дръпна, енергично. – Е, целият съм слух.
Зънзънзън...
Елате и чуйте, добри християни, как празнично бият всички камбани, елате във черквата, мъже, майки, деца, и нека възславим новородения цар.
Миранда изпъшка от яд и срам.
Интересно за това ли става дума в този израз – помисли саркастично.
Защото Саша направи както каза. Стана слух буквално – слушаше с цялото си същество. Кимаше, мърдаше устни, олюляваше се, тактуваше с ръка първо по коляното си, после, кръстосал крак, по оголилия се глезен, без чорапи, разбира се.
– Чорапи ли? Излишна тежест! – така беше отговорил на Миранда, когато беше станало вече много студено и всеки нормален човек мислеше само как да запази всяка частица топлина в себе си. Според нея това беше поредното доказателство, че дори да беше нормален, той изобщо не го показваше. – Човек трябва да бъде готов за всяка евентуалност.
– Какво общо имат тук чорапите?
– Ами имат, и още как. Как ще мисля за великите неща, ако съм зависим от такива относителни дреболии като влага или студ? Откривателите и хората на изкуството трябва да бъдат над тези неща.
– И докторантите ли? – Както обикновено, с него не можеше да се разговаря сериозно повече от минута, най-много две.
Нека всички народи своя глас извисят, нека Господа хвалят, възпяват.
Той дари справедливост на целия свят чрез Сина Си – Спасителят! Слава!
Алилуя! Алилуя!
Жалко, че от звуците не може да се направи завеса. Параван! Миранда на драго сърце би хванала тези мъжки и момчешки гласове, които толкова пламенно се рееха под високия каменен свод – "Глас се чува в тишината нощна..." – и би преградила тези два свята. Досега съществуваха отделно и така беше добре, направо идеално. А сега?
Тя вдъхна дълбоко, толкова дълбоко, че чак изпъна гръд. Това движение привлече вниманието и на двамата мъже, те я погледнаха едновременно. Миранда се дръпна рязко. Ако можеше, щеше да пропадне вдън земя. Но не пропадна, само изчезна от полезрението им. И ето как Колин и Саша вече не гледаха нея, а се видяха един друг. Погледите им застинаха. От изненада? От любопитство? Враждебно? Във всеки случай това продължи тревожно дълго. Гледаха се като двама фехтовачи, които в мига, преди да кръстосат шпаги, опитват да разпознаят противника през маската. Като два петела пред бой.
Като се престори, че не е забелязала нищо, Миранда бавно издиша въздуха и много плътно се залепи до облегалката. Наведе глава, погледна... И бързо затвори очи. Това беше още по-сложно от материализацията на звуците.
И двамата познаваха корема й.
Все едно дали по собствен избор и с разрешение като Колин или случайно и против волята й като Саша. Това не променяше факта. Нито един от двамата не се налагаше да се чуди какво крие шатрата на шареното й мексиканско яке. И двамата знаеха как изглежда той гол, напрегнат, с възникваща внезапно петичка или юмруче. Само преди няколко седмици надеждно скрит под натежалите гърди, но вече все по-нисък и тежък. И двамата го бяха виждали и докосвали. Саша дори беше нарисувал върху него портрет на Момиченцето.
Тя затвори очи. Слава Богу, че никой от тях не знаеше какво е виждал другият.
Във Витлеем роди се дете!
Алилуя, алилуя!
В Йерусалим радостта расте!
Алилуя, алилуя!
Ликувайте, пейте хвалебствени песни!
Алилуя, алилуя!
Да славим Господ в часа тържествен!
Алилуя, алилуя!
– Дирижираше в забрава с показалец Саша.
– Шшт – изсъска Миранда в желанието си да обуздае мърдането му.
– Нищо не казвам – учуди се той почти на глас.
– Ама се въртиш, сякаш...
Видял заплашителната й физиономия, Саша изведнъж стана сериозен. Поколеба се, после изведнъж и рязко се плъзна встрани на пейката така, че между тях се образува място за още един човек. И чак сега се успокои.
Миранда изпита срам. В края на краищата черквата да не е нейна, какво се е заразпореждала. Всеки може да дойде на концерт.
– Какво има пак? – прошепна, гледайки го намръщено.
Все още беше ядосана, но същевременно го съжали. Той наистина беше мил и услужлив и наистина нищо лошо не беше направил.
– Нищо. Престанах да се въртя, нали така ми нареди. – И със същото бързо движение той пак се озова близо до нея.
Бъди, Дево Марийо, благословена!
Бог от твойта утроба роден е!
Ти бе избрана между жените, ти дари ни Исус, майко честита!
Т7П
– Имаш ли име за инфантата? – попита Мери.
Миранда се поколеба. Дотук благодарение на колежките от работата имаше за Момиченцето комплект дрешки, бебешка козметика и спално бельо. Купи и ваничка, многофункционална и със сложна форма, маса за повиване, креватче и количка. Солидна, с колела с дебели гуми, подходяща за разходки по околните полета и черни пътища, които по това време на годината бяха предимно мокри и разкаляни.
Ама име?
– Още не зная. Зависи... – Млъкна несигурна, търсеше най-простия отговор. Зависеше от толкова много неща. Преди всичко от това, което всъщност искаше. Да помни или не. Мачей, Полша и родния дом. Да остане или да се върне. Да поддържа или да пререже предишните връзки, като даде възможност на нови връзки и избори.
Прочете очакване в погледа на Мери.
– Не зная още къде ще бъдем. А това значи, че не зная кои ще бъдем. Не бих искала да й усложнявам живота.
– Разбирам. Пшемислава или Гражина не са подходящи, трудно се изговарят – кимна Мери. – И добави: – Аз знаех от самото начало.
– Ти, Мери?
– Да, аз. Ние с Джеймс. Щеше да бъде Мириам. И беше, наистина само няколко дни, но...
– Мислех, че... – Миранда цялата пламна.
– Че не сме имали деца? Имахме. Дъщеричка.
Понякога става точно така. Мълчанието затваря устите само за да могат картините да преминават свободно. Като сега. Откъслечните фрагменти изведнъж образуваха едно цяло. Миранда се вгледа в драскотината на масата, следа от нож, с който някога някой е рязал тук нещо. Следи. Розовата стая, скрита зад гардероба. Мери и – най-сетне! – яснота откъде знае толкова много за майчинството. Дъщеря. Мириам.
Миранда се размърда колебливо. Трябваше да каже нещо. Да попита? Или да утеши?
Мери се обади първа.
– Гледаш ме и си мислиш, че на моята възраст е вече късно за всичко, а? И аз мислех така. Но не е истина. Защото в края на краищата винаги някъде край нас се ражда дете и всичко се връща на мястото си. Само детето може да предизвика това.
–?
– Да запълни празните места. Да облекчи раните. – И подир много дълго мълчание: – То е като нов ден.



4.


– Госпожо Керстен, писахте ни тъкмо навреме. – Възрастният мъж с кафяв костюм приличаше на учител по история. Или на данъчен чиновник.
Срещнаха се в портиерната на колежа, където Миранда беше повикана по телефона. Тя предложи да отидат в кафенето срещу централната столова, където можеше да се разговаря спокойно.
Седнаха на една маса. Господин Хедж не искаше чай. Днес вече беше изпил осем.
– Както сигурно знаете, английският чай е известен с това, че е силен и състоянието на моя стомах е живо потвърждение на това – заяви той и сложи на масата захабена папка, откъде измъкна връзка листове, хванати с кламер.
Миранда се усмихна при спомена за първата си среща с оригиналния английски чай. После не беше мигнала до заранта, убедена, че е заради пълнолунието. Винаги беше завиждала на хората, които имаха интимен контакт с Луната и реагираха на фазите й като океана. Но понеже този случай не се повтори при следващи пълнолуния, а след срещи в лондонски чайни и ресторанти, се наложи да признае превъзходството на теина над месечината.
– Получихме копие на вашето писмо от централата ни в Уорингтън и инструкции. – Представителят на "Нешънъл Тръст" пристъпи веднага към същината на въпроса. – Разследвахме поставения проблем. Успяхме да обезвредим тази бомба буквално в последния момент. Наш представител вече посети госпожа Осбърн, за да изясни условията, при които тя по завещание може да предостави къщата на нашата неправителствена организация. Уилоу Понд също така ще бъде включен в Регистъра на националното наследство, за да се предотвратят подобни попълзновения в бъдеще. Възнамеряваме да дадем инвеститорската фирма под съд за нарушаване на професионалната етика и използване на недопустими методи. Не може да се имитира влюбена двойка, която уж си търси семейно гнездо, след като следващият ход е планиран строеж на жилищен комплекс на това място и после продажба. Тези Вайс и Сейуел са го прекалили. Определено.
Докато чакаше Саша пред портиерната на "Фицуилям", Миранда съставяше мислено списъка на коледните подаръци. Очертаваха се доста. Доста бяха хората край нея, доброжелателни и близки. Беше станало неусетно. Мислеше, че на нейния остров живее само тя. И е невидима за околните. Такова беше усещането й – болезнено, ясно.
Промяната наистина беше настъпила неусетно.
Винаги беше обичала да ходи на кино. Да наблюдава развитието на сюжета, ту бавно, ту рязко и драматично, и да размишлява защо героят постъпва така, а не иначе. Сякаш тя и той имаха съвместно минало. Това беше различно от ситуацията, в която влизаме в нов свят по средата на развитието като нищо неподозиращи аутсайдери и оставаме такива докрай. Можем да опитваме да вникнем и се идентифицираме, но всъщност никога няма да разберем напълно разказваната история, ще си останем странични наблюдатели. Зрители.
Както тя, когато в студения мрак надничаше в прозорците на "Мастърс Лодж" на ъгъла на "Сторис Вей", където беше резиденцията на декана на "Фицуилям Колидж" и точно в този момент течеше прием. Мъже и жени преминаваха по екрана на осветените прозорци като марионетки в куклен театър. Ядяха и пиеха, смееха се, разговаряха. Гледаха се в очите или клюкарстваха зад гърба на другите, всеки с опашката на миналото си, всеки с грижливо подбрани сюжети от бъдещето, което въпреки това често се оказва неясно и несигурно и винаги изненадва: успях! Да доживея, да дочакам, да достигна. Или: нали всичко беше планирано, защо тогава...?
Тя се сети пак за къщата в Уилоу Понд.
Гоподин Вайс и госпожица Сейуел едва ли ще се сетят някога кой е разтурил перфектния им план. Някаква си полска юристка, млада и никому неизвестна, си беше пъхнала носа. Беше без бъдеще, но все така с добър нюх.
Миранда се усмихна вътрешно. Отдавна не беше изпитвала такова професионално удовлетворение. Може би дори никога.



5.


Тя загаси двигателя и натисна копчето вляво от волана, за да отвори багажника и да спусне инвалидната количка на земята. После слезе, заобиколи колата и отвори лявата врата. Безмълвно. Машиналните, добре познати дейности не се нуждаят от думи. От думи се нуждаят важните и принципни въпроси, но този ден Колин не беше особено разговорлив. Беше мълчал при срещата им, в къщата, в парка, из града чак до връщането на "Пембертън Теръс". И беше избягвал погледа на Миранда, сам някак отсъстващ, потънал в мисли. На въпросите й как се чувства, удобно ли му е, топло или студено, гладен ли е, жаден ли е отговаряше неизменно:
– Благодаря, всичко е наред.
Но тя знаеше, че не е. Този път беше трудно да се обвинява времето, което беше необикновено хубаво, та разходката край реката им беше подарила почти готови пейзажи от серията "Късна есен в Кеймбридж" – панорама на града и прекрасните му университетски сгради, разположени надолу край реката и потънали в зеленината на стари дървета.
– Отивам да отворя, а ти ще се преместиш в количката, нали? – каза Миранда.
Сякаш е дете, помисли. Но дали само упорито или по-болно от обикновено, а може би нещастно, не можеше да установи. Бръкна в джоба за ключа, пъхна го в ключалката и завъртя. За миг спря на прага, вдъхвайки толкова добре познатия й характерен мирис на стари килими и източни аромати, пачули, роза и амбра, мускус и сандалово дърво.
Светна лампата в антрето.
Рахул Пури не беше на обичайното си място, още не беше се върнал от сватбата на сестра си.
– В днешно време индиецът не отива на сватбата на родната си сестра в земята на прадедите си, както му е ред, ами в къщичка с градинка в лондонския Ърлсфийлд. Благодаря, няма нищо – беше отговорил на спонтанния й жест на съчувствие. – За индиеца времето е лишено от настояще, все го заменяме с вездесъщото "винаги". Но понеже съм истински индиец, любимият ми Мадрас си е в мен – и сложи нежно мургавата си ръка на сърцето. – Не се оплаквам, че ми е тежко. Това е лек ръчен багаж, лесно се пренася.
Миранда се обърна. Колин седеше с наведена глава и упорито гледаше количката. Тя се приближи, но той не помръдна.
– Да ти помогна ли?
– Не, благодаря.
– Ще се справиш ли сам? – Глупав въпрос! Винаги се беше справял, сръчно премествайки тялото си по специално приспособената къса дъска, служеща за мост между едното и другото място за сядане.
Винаги. Но не и днес.
Миранда се уплаши. Погледна ръцете му. Лявата сякаш криеше дясната, и двете бяха неподвижни.
– Колин? Можеш ли да ми кажеш какво става? По-лошо ли ти е?
– Не, всичко е нормално. – Той се поколеба, сякаш изненадан от звученето на думите си. – Исках да кажа: в моя смисъл. Но тъкмо това...
– Какво това?
– Не, нищо.
– Как нищо! – Тя не забеляза, че от страх беше повишила тон. Беше на ръба да избухне в плач. Като с дете, каза си. Ама учи се, скоро ще ти потрябва. – Нали виждам, че нещо не е наред!
– Не, Миранда. Всичко е както трябва. Това е краят. Вече нямам сили да бягам.
Добре ли беше чула? Колин и бягство?
Той забеляза нямото й удивление.
– Не, добре чу. Моите усилия да измислям теории за преживяване при тази неизлечима болест не са нищо друго освен опит за бягство. Камо ли планове за бъдещето, които може и да са приятни, но по никой начин не могат да бъдат изход от моето сегашно състояние. Не се заблуждавай, всичко зависеше само от едно: дали исках. Да, исках. Исках да взема от живота нещо въпреки всичко. Да почета, да помисля, да поговоря. Да погледам града, да преживея още една пролет и още едно лято, есен и зима. Да си откъсна парче, често биваше доста вкусно, признавам. Но откакто те... Откакто се появи ти, разбрах...
– Какво?
– Извинявай, Миранда, това е краят.
Сърцето й замря. Сигурно така пишат в романчетата. Сърцето й най-напред подскочи до гърлото, после се свлече в стомаха и накрая отказа да работи с останалата част от тялото й.
– Колин, умолявам те, не говори така. Какво лошо направих?
– Нищо, Миранда, нищо. Но те има. Съществуваш. И точно това е непосилно за мен.
– Но защо? Нали бяхме... Беше толкова хубаво – прие неговите английски правила на играта. Сдържаност в наричането на нещата със собствените им имена. Деликатна алюзия. Дистанция.
– Не мога повече – повтори той по-тихо.
– Какво не можеш, Колин? Какво?! Напоследък се чувстваше по-добре, дори съвсем добре, какво става?
Той вдигна глава, но само за миг, колкото да погледне право напред през стъклото на колата. Колкото тя да забележи, че се усмихна. Тъжно, но се усмихна.
В сърцето й изгря надежда. Така се подреждат нещата в романчетата. Надежда. Тя отмести количката и приклекна на тротоара до Колин, та да го погледне в очите, да го накара да я погледне.
– Защо? Какво е станало?
– Нищо, това стана. Нищо. Защото нищо не може да стане, не разбираш ли? Затова предпочитам да помня, отколкото да очаквам – сега най-сетне я погледна в очите, но с такава болка, че тя бързо отмести погледа си. – В понеделник отивам в хоспис. Рахул остава тук. Ти можеш да се настаниш горе, когато разбереш, че ти е време да бъдеш самостоятелна. Оставил съм съответните разпореждания на адвоката си.
– Не го прави, моля те.
– Вече го направих. Само се направи. Впрочем...
– Да?
– Това няма да промени нищо. Поне по отношение на мен – докосна той деликатно ръката й, отпусната върху коляното му, погали с показалец синичката вена, разклоняваща се под кожата като боже дръвче. – Пък и... – пак тази непоносима усмивка. – Мисля, че те оставям в добри ръце. Ще се справиш, вече е сигурно.
– Ще идвам да те видя – каза тя.
– Недей. Ще бъда далече.
– Мога ли още нещо...?
– Да, можеш. Дори трябва. Да разбереш и после да си идеш. Макар че... Сигурно ще можеш да го направиш в обратен ред, и все пак сега си върви, моля те. Ще се оправя – посочи той към къщата. – Ще се оправя.
Тя стана бавно, подпирайки се на отворената врата на колата. Причерня й. Олюля се. Като навита кукла тръгна напред, отначало бавно, крачка подир крачка, после все по-бързо, все по-далече от колата, от къщата, инвалидната количка, която с последно машинално движение успя да сложи на улицата до отворената врата на колата.
На половината път спря. Обърна се.
Колин все още седеше в колата. Беше извърнал леко ниско наведената си глава, за да вижда количката.
Не направи нищо, за да промени хода на събитията.
Не направи нищо, за да я задържи.



6.


Миранда лежеше вече много часове. Напряко на леглото, нормално, по гръб, възнак, на хълбок, с подгънат десен крак, преметнат върху изправения десен. Свита на кълбо, сякаш да се сгуши до детето си вътре в себе си.
Няма никакво значение защо някой умира. Сънотворни, болест на някой орган, безнадеждно състояние на жизненоважните черен дроб, бъбреци, сърце, бели дробове. И няма значение как научаваме за нечия смърт. От човек, който знае, че смъртта скоро ще настъпи. От трети лица, че смъртта вече е настъпила. Или от докосването на нечий гаснещ пулс. Няма значение. Това е смърт. Неотменна. Всъщност умираме ние – изправени пред неотменимата присъда, която някой някой ден ни съобщава:
– Седни до мене, трябва да ти кажа нещо.
Или:
– Слушай, стана нещо. Много е трудно за мене, но мисля, че ще бъде и за тебе...
Или като Мери, която влезе вечерта в кухнята и каза:
– Миранда, току-що ми се обадиха от социалния дом. Колин...
Няма значение. Всяка от тези версии би била еднаква. Лоша. Остра като метална стружка в окото. Жестока. Дори Мери с деликатното си топло присъствие, дори тя със собствената си мъка не можеше да помогне. Двете плакаха заедно, искрено и истински, но всяка трябваше да преживее това сама.
Да преживее!
Миранда се обърна на другата страна, с лице към прозореца. В зимната привечер загубилите цвят и форма предмети бяха станали като каменни. Но ги имаше.
А Колин го нямаше.
Ако знаех, нямаше да му позволя – повтаряше си тя наум, осъзнавайки безсилието си. Не можеше дори да плаче, дори да диша заради ужаса, че станалото е толкова безмилостно необратимо.
Пак чу гласа му:
"Виж, смятам, че Айнщайн ни е объркал мозъците с теорията си за относителността. Защото е съотнесъл всичко. По негова вина сме увиснали в бездна и сега сме напълно относителни като самото ни съществуване."
Относителни... Каква бездна зейва на това място, в нас. Болестта и смъртта са различни форми на една и съща бездна. И двете отдалечават от живота, такъв какъвто е бил само преди малко. И толкова отдавна.
Ако знаеше, щеше да каже на Колин толкова важни неща. Че така е добре. Че докато са тук двамата, а съвсем скоро тримата, за всичко има време. Още време. Миранда наистина вярваше в това.
Но не знаеше! Никога не знаем.
Пълнолуние. Месечината изплува от мрака огромна и червена и бързо се изкачи по небето, за да освети отвисоко земята.
Миранда стана от леглото, зави се с одеялото и приседна на парапета. Облегна глава на рамката на прозореца.
Благодарение на луната се почувства по-близо до къщи. Освободена от задължителната гравитация, държаща човек близо до земята, тя се пренесе хиляди километри на изток. Луната свети навсякъде, далечна, пък еднаква за толкова места и хора. Лесно й е, каза си. Да бъде навсякъде. Като мисълта, душата, паметта. Като любовта. Достатъчно е да почакам луната. С нея мога да се върна вкъщи. Да надникна в отсъствието си.
Отсъствие... След Колин останаха толкова празни места. Пълни с доскорошното му присъствие.
В градината се кръстосваха черните ръце на храстите, очертани от лунната светлина. Приличаше на театрална сцена миг преди началото на представлението. Вятър вейна по клоните и ги разтрепери, събори последните листа от клена до оградата зад бараката за инструменти. Уж беше същата градина, но светлосенките разкриха формата й. Същността на нещата. Черните стъбла на рудбекията се кръстосваха на земята с триъгълния щит на подстригания чемшир. Кълбата прецъфтяла хортензия, изведнъж лишени от трето измерение, немееха в края на почти снежнобялата тревна площ, където не достигаха никакви сенки. През деня растяха отделно: дърветата и храстите, цветята и лианите. И чак със сенките си се срещнаха всички, оплетоха се, объркаха се – хванати в мрежата на нощта.
И аз съм като тази градина, каза си Миранда, притиснала чело в студеното стъкло. Все още в полумрак, но най-сетне формата започваше да се очертава доста ясно.
– Нямах предвид теб, Момиченце – опита да се усмихне на детето си, но не й се получи. Твърде много беше плакала. – Ти скоро ще станеш отделна форма. Още отсега си бъдеща жена. Избра ли си име? Аз мислех... Само не знам дали идеята е добра. Може би трябва да попитам Мери дали би се съгласила?
Или не, сама ще си реши.
Жалко, че Колин...
Споменът за Колин я преряза с почти физическа болка. Беше като филтър, който придава на всички картини еднакъв тон. Като течност, която капка по капка се влива в кръвообращението. Каза си: ще трябва да се науча да живея с тази болка. Може би чак тогава ще разбера. Болестта на Колин, оттеглянето му. Себе си. Раждането на детето ми.
Затвори очи. Пак сама. Пак всичко отначало.
Не, все пак не отначало. Различно.
Глава четиринадесета ЖЕНИ / МИРИАМ / ЗИМНО СЛЪНЦЕСТОЕНЕ
Понякога обаче е живота се случва нещо като щастие, нещо като удовлетворение и насита. Може би е добре, че никога не трае дълго. Херман Хесе, "Есенен ден в Тичино"



1.


Уилоу Понд, 21 декември, денят на зимното слънцестоене Миранда: край на тридесет и осмата седмица, ситуация: повишено ниво на основните хормони, сред които пролактин и кортизол, който увеличава чувствителността на майката към сигналите на нероденото. Коремът е вече ниско долу, през последните седмици плодът почти не се движи, поява на нередовни контракции – раждането може да настъпи всеки момент.
– Според мен професор Джеймс Оуен Осбърн-младши не умря. – Фиона Хикс се подпря на четката с отлично познато на Миранда движение. Всичките й колежки правеха това: подпираха се на дългите дръжки на четките в поза на жени, познаващи живота. Иначе разговорът не вървеше. – Професор Осбърн се самоуби.
Когато Миранда слезе в кухнята, госпожа Хикс вече беше там, възбудена от предпразничното чистене. Фиона й се зарадва.
– Охо, това са май последните дни на госпожа Миранда, а? – Това прозвуча малко зловещо и изобщо не подобри самочувствието на Миранда.
Сутринта уж беше станала нормално, но обличането сякаш я беше затруднило повече. Закуска? Перспективата да сложи нещо в устата не предизвика приятни асоциации. Въпреки това реши да си направи сандвич за работата.
– Я седнете и пийнете поне един топъл чай. Как ще излизате с празен стомах! И то в тоя студ! – Фиона я побутна към трапезарията и се върна в кухнята да сложи чайника.
След малко пред Миранда се появи купичка студено мляко и кутия овесени ядки. И филийка със солено масло, с което вече беше свикнала, и конфитюр от портокали. И чай.
– С мляко и захар?
– Да, моля. Благодаря.
Уж беше като всеки ден, дори по-добре, сервираха й, пък не можеше да преглътне. Нищо не можеше. Седеше на масата и разсъждаваше защо се чувства толкова странно. Може би светът беше станал нереален заради декемврийската виелица и затова й се струваше, че всичко плува като в аквариум? Да, чувстваше се като в аквариум. Цветята по пердетата на прозореца плуваха, думите на госпожа Хикс и те плуваха към нея, натоварени с нереално звучащи значения, после отплуваха нанякъде и оставяха подире си също толкова нереални картини отпреди половин век. Мъжът от портрета над камината, който винаги гледаше Миранда толкова строго, че тя не смееше да се настани удобно в креслото, същият, който на малката пожълтяла от времето снимка криеше половината си лице зад антична статуя и гледаше с широко отворени очи в обектива, в петък, шести юни 1948 година, бе решил да посегне на живота си. Интересно какво ли би казал истинският Платон за внезапното прекъсване нишката на живота, помисли сънливо Миранда. Горката Мери, първо е живяла в сянката на мъжа си, а после толкова години с неговата мъртва сянка в сърцето.
– Да, да, горкият професор. Имаше млада и красива жена, а се остави да го омагьоса тая вещица. Намериха го в кабинета му в колежа. Уж сърдечен удар. На неговата възраст, да бе! Знам си аз, искаше да умре, горкият, не можеше да продължава повече така. И повече ще кажа, госпожо Миранда.
Сигурна съм, че тая жена наистина го беше омагьосала. Нали се хвалеше, че знае магии. Виждала съм такива по нашия край, и то не една и две. – Фиона Хикс беше от Галуей, западния бряг на Ирландия. Беше рижава и много едра, с широк ханш, точно за петте си деца. – Пукнат грош не бих дала за нея. Нито хубава, нито стройна или поне яка, та да може да износи дете, както се полага за една порядъчна жена. Ама тя не беше порядъчна. Знам си аз, какво ли не съм видяла. Кой би помислил, че така ще върти мъжете. Е, хайде стига. – Госпожа Хикс изми за последен път мивката, погледна критично дали е лъснат емайлът и грабна четката и кофата. – Отивам в стаите. Ако още малко си побъбрим така, нито тука ще изчистя, нито къщата ще си оправя за празниците. Че ще ми дойдат всичките пет. Четири с мъжете, жените и дечурлигата. Повече от дузина. И като всяка година – първо пълна къща, после празни кесия и хладилник. Така е то.
Саша намери Миранда в кухнята.
– Четвърт час вече чакам в колата... – почна, но не довърши. Стигаше му един поглед. – Звъня на госпожа Уилкинсън. Днес никъде няма да ходиш.
Миранда искаше да каже нещо, но забрави какво. Водата в нейния аквариум беше странно гъста, трудно се дишаше. Тя стана тежко от креслото, подпирайки се с ръце на кръста отзад.
Направих го като истинска бременна жена, си каза. Същинска артистка.
– Благодаря ти, Саша – каза, когато той й предаде поздравите на шефката. – Май ще си легна.
– Тука или по-добре направо в болницата?
– Не, не, моля те. – Миранда не на шега се изплаши. Че може би наистина вече е време, но още повече, че сама не се беше сетила. – Нали имам термин.
– Само влаковете никога не пристигат преди графика – отбеляза философски Саша, след което някак странно се издължи, сякаш стана собствената си сянка.
За всеки случай Миранда престана да се вълнува, само колкото може по-бързо отиде в салона, където, без да обръща внимание на сериозната физиономия на Джеймс Оуен Осбърн-младши, се разположи на неговия диван.
– Шшт, започна се. – Мери сложи пръст на устните си, предварвайки въпроса на Саша, който се появи на прага.
– Тръгваме ли? – Той завъртя въображаем волан във въздуха.
– Не, има време – успокои и двамата Мери и стана от креслото до дивана. – Скъпа, не заспивай, а гледай часовника – нареди на Миранда, която лежеше на няколко възглавници. – А ти – повика с ръка Саша, все още стърчащ на прага – не стой така и не се пули, няма защо. Жената ражда, някой трябва да седи до нея и да разплита конците. Фиона Хикс си отиде у тях, а на мене ревматизмът ми пречи да го правя. Хайде, първо й развържи и свали обувките, после се заеми с това – и му тикна в ръцете кошничка с объркана шарена прежда, след което го побутна към креслото. – Пази я, а аз ще отида да извадя чекмеджетата на скрина. Раждането е сериозна работа, трябва да се отвори аура за новия живот. После ще запаря чай.
– Саша! – Мери стисна за рамото младежа, задрямал в креслото. В кошничката на коленете му лежеше внушителна купчина отделни кълбета. – Приготви се, имаме контракции през пет минути. Отиваме да раждаме.
На двадесет и първи декември Слънцето влезе в знака на Козирога, десетия зодиакален знак, и даде началото на астрономическата зима. Денят беше най-къс, а нощта най-дълга.
В характера на зимното слънцестоене е да бъде спокойно. През най-близките дни по пладне Слънцето "ще стои" еднакво ниско над хоризонта, над Тропика на Рака, за да може след това Земята да започне трудното си измъкване от мрака на най-дългата нощ.
Изключително време – в лоното на тъмнината се ражда светлината.
В китайската "Книга на промените о ; , "Идзин", зимното слънцестоене отговаря на хексаграмата "Фу" (връщане, повтаряне), която се състои от пет (двойни) женски линии Ин и една мъжка Ян, идваща отдолу на хексаграмата. Именно тя символизира бавното завръщане на деня към старата му пълнота. В древността императорите са затваряли границите за седем дни, търговците и чужденците не тръгвали на път.
Падащият се на този ден край на лунната година отваря портата за дванадесетте нощи, за които казват, че са извън времето – между края на едната и началото на следващата година по лунния календар. В тъй наречените димни нощи, които настъпват тогава, единствено огънят прояснява мрака, пази живота и пъди духовете на умрелите от праговете на къщите. Старите хора вярват, че всяка от тези нощи показва какво ще се случи през дадения месец в годината, който идва. Достатъчно е внимателно да се наблюдава, за да се разбере бъдещето.
Е, нощта на зимното слънцестоене и раждането на дъщерята на Миранда показа само едно: идването на новото. Промени.
Мириам се роди под знака на Козирога. Като Телец и Дева Козирог е подвластен на земята, докато Близнаци, Везни и Водолей са въздушни знаци, Овен, Стрелец и Лъв – огнени, а Рак, Скорпион и Риби – водни.
Зодиакът, наричан душа на природата и образец на космическата енергия, дари Момиченцето на Миранда с храброст и търпение, почтеност и чувство за справедливост, както и с жажда за живот. Жажда, която пришпорва човека като планински козел неуморно да се катери по върховете – не защото оттам се вижда по-далече и по-широко, а за да познае вкуса на вятъра.
Мери Осбърн се усмихна доволно. Това е добре. Малката ще бъде амбициозна в стремежа си към съвършенство. Каквото и да избере, ще бъде най-добра в него.
Но Козирогът, това най-странно зодиакално животно, рисувано днес като козел, в старите времена по традиция, идваща от Вавилон, е имало рибя опашка вместо задни крака. Така е изобразявано и във френските и италианските църкви. Самотното изкачване към върховете е придружено с картината на водните обитатели. Водата означава боязън от размиване в тълпата, но същевременно – парадоксално – стремеж към същата тази тълпа. Свободата на едното блюдо на везните, стадният инстинкт на другото – нищо ново под слънцето. И във всичко това се набърква Сатурн, който ще задълбочи чувството за самота и изолация.
Труден живот с изисквания. Както винаги.



2.



На Бъдни вечер в Уилоу Понд господстваха полските обичаи. Елха, жива и уханна. Сено под бялата покривка. Коледни песни. И вечерята от дванайсет блюда – постен борш, печен шаран, зеле с гъби, кутя

27

и компот от сушени плодове с карамфил и пръчки канела. И оплатек

28

, разбира се, който Наталия Керстен донесе заедно със зеленчуците за борша, сушените гъби, бурканче кисело зеле, бурканче маково семе за маковия сладкиш и плик домашни меденки.

Беше късно вечерта, когато уморените от дългия ден жени – Мери Осбърн, която можеше да бъде прабаба на малката Мириам, родната й баба Наталия Керстен и Ирена Монтаг, бъдещата кръстница – най-сетне се настаниха удобно в дълбоките кресла край камината в салона, та огънят да стопли всяка по равно.
Не бяха сами: от стената над камината ги гледаше сурово Джеймс Оуен Осбърн-младши. Те обаче не обръщаха внимание на този сериозен поглед, ами си пиеха чая, отхапваха от празничните меденки и бъбреха.
Саша Есенин също би се присъединил на драго сърце към този кръг, но нямаше време за празно бърборене. Трябваше да се погрижи за огъня. Сутринта домъкна цепеници от бараката в градината, после запали всички печки и камини. Когато в цялата къща стана топло, с облекчение се скри в библиотеката.
Не за дълго, както се оказа, защото огънят почна да загасва. Мери не скри възмущението си.
– Хич не си мисли, dear, че с тази задача можеш да спиш. Или да си слушаш музика. Не е достатъчно да донесеш дърва и да ги запалиш. Цялата магия е в това да задържиш огъня. Няма право да угасне. Помни, това е "време извън времето", огънят е най-важен!
Саша я гледаше възхитен. Май говореше сериозно!
Само метлата й липсва, си каза.
Между пиенето на чая и ленивите отпуснати изречения трите жени вършеха куп други неща. Докато ръцете бяха заети с навиването на прясно боядисаната вълна, още ухаеща на билки и леко на оцет, на сърцата и мислите беше разрешено да кръжат около времето и живота. Изминалото време и новия живот. Пребъдването и преходността. Те си спомняха младостта, мислеха за майчинството, което, желано или не, не е дадено на всички. Пиейки чай и навивайки преждата на кръгли като ябълки кълбета, трите жени така уталожваха копнежите на душата. Изпридаха всяка своята нишка в цветовете на тялото и кръвта внимателно, да не скъсат деликатната връзка на настоящето с миналото. С паметта. Разговаряха с духове.
Мери вдигна очи над коша с преждата и погледна мъжа от портрета, който някога беше жив, беше нейният мъж. Както обикновено той не отговори на погледа й, загледан неподвижно в собственото си отсъствие. За първи път Мери кротко прие мъртвата бездна на спомена. Не възкликна: върни се, моля те, върни се!
Вместо това започна мислено да пише поредното писмо:
7Й7 Драги Платоне!
Emo че сме двамата, пък сякаш ни няма. Отнесени, и аз, и ти. Може би затова години вече се боря с въпроса: коя съм? Помня само, че едно време бях Мария, която родителите бяха изпратили през зелената граница по широкия свят, преди самите те да отидат през ада в небето. Неведоми са решенията на съдбата: да познаеш любовта благодарение на войната. Не беше минала и седмица от срещата ни в лондонския имиграционен отдел, където тогава работеше, и вече бях госпожа Джеймс Осбърн (Ти каза тогава: не мислете прекалено дълго, госпожице Мери. Войната не ни дава възможност за избор, още по-малко време. Всички сме обречени, но поне можем да умрем щастливи.)
Днес вече не съм нито тогавашното плахо девойче, при вида на което сигурно за пръв и единствен път в живота си си загубил дар слово, нито пък младата ти съпруга. Не съм била и твоя вдовица – отчаяната жена, която в деня на погребението ти изпадна в летаргия и никога повече не излезе от нея. Знаеш ли, че запазих тайната? На никого не казах за писмото, което него ден ми остави на възглавницата. Дори на родителите ти. В полицията заявих, че напоследък си се оплаквал от болки в сърцето. Писмото изгорих в камината. Но и до днес помня всяка негова дума:
"Времето е търпеливо, моя любима Мери. Винаги се сбъдва, както ние търпеливо сбъдваме живота си с дъха си. Така ще бъде и с тебе: когато най-сетне си подарите всичко, което може да се пожертва за другия, когато не остане вече нищо, което да си дарите един на друг, тогава ние с теб ще се срещнем. Ти и аз. "
Днес вече знам, Платоне, че беше прав: всичко преминава: времето, животът, отчаянието. Най-дълго живее обидата и невъзможността да се прости. На мене ми отне половин век. Едва сега, когато се готвя за пътя, най-сетне почувствах, че мога да ти простя.
Апропо пътуването.
Реших да не продавам нашия дом. Неотдавна ме посети юрист от "Нешънъл Тръст", който бил обикалял околностите в рамките на, както се изрази, акция за събуждане на националното самосъзнание. Виж как завъртяно му казват сега. Благодарение на него намерих изход в безизходната ситуация: без наследници какво да предприемам. "Историята има значение, госпожо – каза юристът на тръгване. – Ние трябва да я предадем на поколенията. "
Както виждаш, всичко се нареди благоприятно. Това ме радва, още повече че сега вкъщи е пълен хаос заради детето. Впрочем казах ли ти, че е момиче? Казва се Мириам. Нашата малка Мириам днес щеше да бъде зряла жена, кой знае, може би майка и дори баба? Странна мисъл, за мен тя си е на своите няколко дни. Нали помниш колко плакахме? Тогава за пръв и единствен път видях твоите сълзи. Нямаше смисъл да хвърляш вината върху лекарите, лошите условия в болницата, войната. Не, скъпи мой, ние просто не бяхме готови. А после... Както и да е, вече няма никакво значение.
Сега е важен новият живот под нашия покрив. Те са млади и нещо ми казва, че ще се обикнат. Дори мисля, че вече са влюбени, макар те самите още не го знаят. Имат нужда от повече време. Откъде ще го намерят, не знам, с тези нови грижи... Но както казах, млади са и ще се справят.
Наталия Керстен стана да се разкърши. Бабата има право да усеща годините си в кокалите, все едно колко са те, си каза умилително. Наметна палтото, омота главата си с шала и тръгна през градината към обсерваторията.
Миранда не спеше. Като видя майка си на прага, сложи пръст на устните си.
– Шшшт, кърмих я цял час. Най-сетне заспа.
Бабата застана до креватчето на внучка си. Мириам. На Бъдни вечер нямаше по-красиво име за дете.
На стената над креватчето беше закачен килим – подарък от Мери Осбърн. Беше същият, който беше прекарал дълги безполезни години в празната люлка в розовата стая горе. Девойка с бяла птица на рамото води кервана на планетите и зодиакалните знаци. Вървят отляво надясно и после отдясно наляво по небесната спирала на света – през планини и долини, реки, лесове и полета, към морето и ковчега, на чийто капитански мостик е застанал старец с бяла брада, Ной. Изглежда на почтена възраст, но прави впечатление на здравеняк.
Ако не е кафтанът, същи прадядо ти Виктор, каза си Наталия и оправи с усмивка одеялцето на спящата си внучка.
Ной държи златен конец, с който са вързани две риби, еднакви, но обърнати на различни страни. Едната е вдигнала глава към небето, другата сякаш дърпа надолу, гледа към земята.
Видя ли, също като с нас, помисли Наталия и седна в креслото до прозореца. Всички имаме една мечта: да живеем дълго и щастливо. Спокойно. А духът си знае своето: трябва да откъснем поглед от земята, ако искаме да ни позове хоризонтът. Той зове всекиго някога. И после нищо, само сънуваме този зов.
Когато се ражда дете, то не идва в света, макар че и той сякаш тогава застива за миг; то идва в семейството. Миранда често мислеше за това. Че тук, в Англия, ще бъдат сами с Момиченцето. И това няма да е добре и за двете. Всички трябва да бъдат. Детето. Майката. Бащата. Две двойки дядо и баба, по майчина и по бащина линия. Кръстница и духовен баща, водач. Животът трябва да има ред, семейството също. Така просто е по-лесно. А сега нещата се стекоха така, че щеше да бъде различно и без много хора.
Така мислеше Миранда, докато още имаше време за мислене. След като се върна от родилния дом, бързо разбра, че такова нещо като време за мислене просто няма. Тя започна да живее по друг часовник.
Най-сетне към полунощ можа да заспи с лекия сън на млада майка, с ръка върху края на креватчето, сложено близо до нейното желязно легло. Беше спокойна, нали майка й беше наблизо.
Ето те, Мириам, най-сетне дойде. Имаш всичко. Гените на Мачей и моите. Топлата прегръдка на прадядовците и дядовците, когато бяха все още само мои дядовци и родители.
И разходките с дядо Виктор край Висла. И ароматът на шипковия мармалад, който баба Халшка правеше със захар и лимонов сок, въртейки дървената лъжица в глинената купа.
Моето детство в Гнев, моите спомени. Вземи ги, твои са.
Мисля, че ще обикнеш и Мери Осбърн, старите Хиксови, Ирена и Саша. Впрочем него вече го познаваш добре, само още не си видяла колко е слаб и дълъг. Забавен е.
Жалко, че не можеш да се запознаеш с Колин.
Колин... Имам грях към него. Той не криеше нищо, обратното, през цялото време ми даваше да разбера, само че аз бях сляпа. Стана късно да разбера, че нищо не си отива; остава, ако го искаш. И още, че всичко носим в себе си. А когато дойде време...
Сега е твоето време. Времето на Мириам.
В ателието на Мери беше хладно.
Ирена Монтаг остави бележника си на стола, който беше придърпала към канапето, и загаси настолната лампа. Зави се до брадичката. Обърна се по гръб и сплете ръце като за молитва. Беше уморена, но не й се спеше. Лежеше в мрака с отворени очи и се мъчеше да си спомни пътя, който беше извървяла от Варшава до този дом в Уилоу Понд.
Стисна клепачи, за да спре напиращите сълзи. Може би нещо още може да се поправи, да се почне отначало? Другояче? Някъде другаде? Странно, но от няколко дни думата "Бидгошч" вече не я нараняваше толкова. Още не беше сигурна какво означава това. Готовност за борба за старото място или може би готовност за смяна на мястото?
Застави се да мисли за друго. Засега я чака много работа. След няколко дни ще се върне във Варшава и веднага ще я завърти въртележката. Отчет за стипендията, зимната изпитна сесия, последните поправки на книгата.
Книгата. Тя все още нямаше край. Това поначало е невралгичен момент, а в случая особено. Ще трябва хубавичко да помисли. Може... Може пък да я завърши точно толкова изненадващо и нелогично, какъвто е бил целият живот на героинята?
Например:
Животът... В огъня на битката за освобождаване на душата от веригите на тялото и света – за платонското й "оперение о ; , А. М. Беше забравила за... сърцето. Дух и разум, науката против живота и – няма го сърцето! Защо? Ако беше забравила, в нейна защита можем да кажем, че не е само тя. Най-старите демокрации са правили същата грешкав шума от крамолите и войните гласът на бардовете и поетите едва се е чувал.
Така ли е? Може би все пак не съвсем. Големите числа ни дават право на грешка, като ни освобождават от необходимостта да бъдем прецизни, въпрос на закръгляване. Но ти, скъпа А. М., си била философ.
А това променя нещата.
Като раздели сърцето от тялото, ти се оказа непоследователна последователка на Учителя. Не повярва на идеята. Искаше да изживееш пълнокръвно живота, без значение на каква цена.
А душата?
Нищо. Много удобно оправдание! Тялото си искала да освободиш, не нея. Да му простиш греха на непостоянството: свободно, затова невярно. Бездушно! Какво означава отсъствието на душата в това уравнение – право на... безправие на сърцето? Май така излиза. Свободата, разбрана като отсъствие. Като бездушие.
Колко е лесно да укриеш истината за своя живот зад картина, сътворена от думи. Това е поредното доказателство за силата на литературата. Достатъчно беше да се каже: учена и писателка.
Но все пак...
Писането беше за нея като болест, дълга и неизлечима. Изискваше жертви и отричане, дълги часове, месеци, години, прекарани самотно в места далече от действителността, макар и свързани с нея.
А. М. Можа да посвети времето си, да се жертва. Само себе си не поиска да посвети. За себе си не искаше сянка, а зрелите плодове на преживяванията. А тях можеше да й дари само тялото. Вярно е, търсеше въплътената Идея заедно със сублимацията й. Но е вярно и че колкото свободно и отдадено изследваше териториите на интелекта, толкова страстно потъваше и в телесното. Гребеше с пълни шепи от него, без да я интересуват нормите и приличието, често и чувствата на другите.
Какво още можем да кажем?
Бурният живот на А. М. Не беше резултат от следването на Учителя, а че така тя можеше свободно да броди по кривите пътеки на действителността.
Въпреки всичко този край може би не беше лош, си каза Ирена, преди да се унесе.
Полунощ беше отдавна минала, когато Саша – единственият мъж в този дом на жени, ако не се брои Дог, който въпреки студа както обикновено ловуваше някъде из градината, поднасяйки пред олтара на природата кървави миши, може би и птичи жертви – за последен път обиколи къщата, за да сложи още дърва в камината. После заспа на креслото в библиотеката с отворена книга на коленете, изморен от бдението. И разочарован от това, че абсолютната власт, която бяха взели петте жени, дори шестте, ако броим и госпожа Хикс, беше довела до това практическите действия да вземат връх над непрактичните – според шестте – думи.
За приказлив човек като Саша това беше потискащо откритие. Все пак, какъвто си беше оптимист, той виждаше и добрите страни на тази власт. Заспивайки, си представи бент на пролетна пълноводна река в момента, когато стихията побеждава жалките пречки. Това ще бъде прекрасен ден. Прекрасен като младата жена, която ще дойде на брега и ще държи дъщеря си на ръце, най-сетне спокойна, най-сетне сигурна в себе си и в живота, и без страх ще погледне освободената стихия.
Той се усмихваше в съня си. Прекрасен ще е този ден.
На двадесет и пети декември сутринта в дома на Мери Осбърн цареше несмущавана от нищо тишина. Всички домакини и гости още спяха. Машините, съдовете и книгите, кошовете с прежда, килимите и кросната на Мери почиваха на местата, където ги бяха оставили – почти готова сценография за идващия ден.
Почесвайки се изумен по челото, старият Самюъл Хикс бутна шапката си на плешивото теме и се подпря тежко на голямата дървена лопата за изтребване на снега.
– Хехе, от години не съм виждал таквоз нещо – каза високо на рижавия котарак, който седеше свит на прага с премрежени очи, явно недоволен от времето. – Едващо се роди туй дете, и вече и зимата му е каквато трябва, и снежен човек си има.
Снежният човек беше солиден, от три големи топки, с морков за нос и очи черни въгленчета. С метла под дясната мишница, той пазеше Уилоу Понд, сякаш беше някъде далече в мразовития Север, а не на острова, глезен от Гълфстрийм, благодарение на който и палми можеха да се видят в градинките.
– Откъде се изсипа чак толкоз? То бива, бива, ама... И ще ми разправят, че снегът бил лек като перушина. Я колко е тежък. – Самюъл замахна и трупна поредната бяла буца йърху купа в средата на градината, който ставаше все по-висок. После спря, издиша кълбо пара и погледна небето.
Белезникавата сивота, която видя там, не оставяше никакви съмнения.
– А-а, ще има да трупа още – погледна котарака, който стана, подраска с лапа по вратата и пак седна на прага отегчен, този път с профил към неприветливия свят. – Добре че поправих покрива. Всичко ще издържи.
След тази минута философска почивка старият Самюъл пак си плю на ръцете, хвана лопатата и продължи да чисти пред къщата.
Катажина Кренц В ГРАДИНАТА НА МИРАНДА превод Силвия Борисова редактор Марта Владова художник на корицата Ина Бъчварова (log-in studio) коректор Станка Митрополитска компютърен дизайн Калина Павлова печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК "Прозорец" ЕООД тел. 029830485, факс 029830486 e-mail:
[email protected]






1

Бъди честна (англ.). – Бел. Прев.



2

Последен удар (фр.).-Бел. Прев.



3

Квартал в западен Лондон. – Бел. Прев.



4

Полска минерална вода. – Бел. Прев.



5

Прочута битка на поляци и литовци с тевтонци през XV век. – Бел. Прев.



6

Любов от пръв поглед (фр.). – Бел. Прев.



7

Илюзионизъм (фр.) – стил в живописта. – Бел. Прев.



8

На полски robot, robotnik. – Бел. Прев.



9

Висш полски военен орден. – Бел. Прев.



10

Водещо полско издателство. – Бел. Прев.



11

Хенри Сиджвик (1838-1900), философ, е основател на "Нюнъм Колидж ". – Бел. Прев.



12

Чай с мляко, понякога с бренди или ром и разбити жълтъци. – Бел. Прев.



13

Така се нарича началото на управлението (1956-1970) на Владислав Гомулка. – Бел. Прев.



14

Дину Липати (1917-1950) – румънски пианист. – Бел. Прев.



15

Едуард Елгар (1857-1934), автор на неофициалния химн на Англия Land of hope and glory. – Бел. Прев.
ПА



16

Озтегил (лат.), игра на думи с глагола смердетъ, & т1ег ;1г1ес. – Бел. Прев.



17

В сурово състояние (пат.). – Бел. Прев.



18

От Парадокс на актьора наДидро, букв. дух от стълбите (фр.). –



19

Бел. Прев.



20

Превод Атанас Сугарев.



21

Превод Ив. Николов. – Бел. Прев.



22

Превод Владимир Трендафилов. – Бел. Прев.
оло



23

Селянин (нем.). – Бел. Прев.



24

От едноименния килимарски център в Анадола. – Бел. Прев.



25

Временна квартира, жилище (фр.). – Бел. Прев.



26

Тук и по-нататък текстовете на коледните песни в превод на Ася Григорова. – Бел. Прев.



27

Традиционна за Литва, Украйна, Полша, Беларус; приготвя се най-често от жито, мак, мед, стафиди и ядки. – Бел. Прев.

28
Символ на Тялото Христово, вид просфора. – Бел. Прев.