Джеймс Д. Уотсън
Двойната спирала

Промени

Борис Дамянов

английски

148

мека

Автобиография; ; научнопопулярна литература

···················· Биология

ЛГ III - 1

575.1

няма

автобиография

американска

английски

The Double Helix
(A Personal Account of the Discovery of the Structure of DNA) by James D. Watson
Atheneum, New York - 1968

Двойната спирала е вълнуваща история на едно от най-големите открития в съвременната биология — разкриването на структурата на носителя на генетична информация — дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Историята на откритието обаче е дадена на фона на взаимоотношенията между учените в някои английски и американски научни институти и това й придава особен интерес.
Посрещната с неочаквано голям интерес в САЩ, Двойната спирала на Дж. Д. Уотсън става бестселер и за кратко време претърпява няколко издания. Преведена е на почти всички европейски езици.
Написана на забележително висок популярен стил и с тънко чувство за хумор, книгата е достъпна за всеки културен читател.

Предговор от сър Лоурънс Брег — стр. 5
Предисловие — стр. 7
Двойната спирала — стр. 11
Епилог — стр. 144

1

13

01.01.1990

1

Авторът, Джеймс Уотсън, заедно с Франсис Крик и Морис Уилкинс, през 1962 г. получава Нобелова награда за създаване на модела на пространствената структура на ДНК.


В книжното тяло стр. 10 е празна и не присъства в сканирания текст.

ДЖЕЙМС Д. УОТСЪН ДВОЙНАТА СПИРАЛА
THE DOUBLE HEL'X
Ассо.чп/ o/ /Ac Z)r\ycorcry o/ /Ac S/гис/игс o/ D/VAJ
by James D. Watson
Atheneum New York—1968
ДЖЕЙМС Д.
УОТСЪН
*
ДВОЙНАТА
СПИРАЛА
(разказ за откриването структурата на ДНК)
Превел от английски
Борис Дамянов
ЗЕМИЗДАТ - СОФИЯ - 1975
Двойната спирала е вълнува ща история на едно от най- толемите открития в съвременната биология — разкриване- io на структурата на носителя на генетична информация — дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК). Историята на от¬критието обаче е дадена на фона на взаимоотношенията между учените в някои английски и американски научни ин¬ститути и това й придава особен интерес.
Посрещната с неочаквано голям интерес в САЩ, Двой¬ната спирала на Дж. Д. Уотсън става бестселер и за кратко време претърпява няколко издания. Преведена е на почти всички европейски езици.
Написана на забележително висок популярен стил п с тънко чувство за хумор, книгата е достъпна за всеки кул¬турен читател.
ПРЕДГОВОР ОТ СЪР ЛОУРЪНС БРЕГ
Настоящото описание на събитията, довели до разкрива¬не на структурата на ДНК — основния наследствен материал, е забележително в няколко отношения. Стана ми много при¬ятно, когато Уотсън ме помоли да напиша предговора към него.
Преди всичко описанието е интересно в научно отноше¬ние. Откриването на структурата на ДНК от Крик и Уотсън и всички биологични последици от това представляват едно от най-крупните научни събития на нашия век. Удивително голям е броят на вдъхновените от него научни изследвания, то предизвика истинска експлозия в биохимията, която преобра¬зи науката. Аз бях в числото на онези, които настояваха авто¬рът да напише своите впечатления, докато все още са пре¬сни в ума му, понеже знаех какъв голям принос ще предста¬вляват за историята на науката. Резултатът надхвърли всички очаквания. Последните глави, в които така живо е описано зараждането на новата идея, са драматични в истинския смисъл на думата. Напрежението нараства не¬престанно до кулминационната си точка. Не ми е извес¬тен друг случай, при който читателят да споделя така от¬близо с изследователя всички трудности, съмнения и край¬ната победа.
Историята по-нататък е вълнуващ пример за онази ди¬лема, която може да се изправи пред всеки изследовател. Той знае, че негов колега години наред работи над някакъв проблем и с цената на страшни усилия е натрупал маса данни, които не е публикувал, защото очаква всеки момент да се добере до окончателния успех. Той е запознат с тези данни и има сериозно основание да вярва, че собственият му подход, а може би чисто и просто някаква нова гледна точка ще доведе направо до разрешаването на въпроса. Предложението за сътрудничество в този етап спокойно мо¬же да се приеме като бъркане в чужди работи. Да продължи ли сам? Никак не е лесно да решиш дали решаващата нова
идея действително е твоя или съвсем несъзнателно е въз¬приета по време на разговори с други хора. Осъзнаването на тази трудност е довело до установяването на своеобразен кодекс на честта между учените, съгласно който на колега¬та се признава изключителното право за онова направле¬ние на изследването, което е начертал, но само до опре¬делени граници. Когато съперничеството идва от много страни, тогава няма никакъв смисъл да се въздържате. Та¬зи дилема изпъква много ясно в историята на откриването на ДНК. Всички, които са свързани отблизо с нея, изпит¬ват голямо удовлетворение от това, че при присъждането на Нобеловата премия през 1962 г. признание получи не само блестящото и бързо разрешаване на проблема от Крик и Уотсън в Кембридж, но и дългите и старателни из¬следвания на Уилкинс в Кингз колидж на Лондонския уни¬верситет.
Най-сетне случката е интересна и от чисто човешка глед¬на точка — като разказ за впечатлението, което Европа и особено Англия е направила на един млад американец. Той пише с пеписовска* откровеност. Онези, които са спо¬менати в книгата, трябва да я прочетат с чувство на голя¬ма съпричастност. Не трябва да се забравя, че настояща¬та книга не е история, а само автобиографичен принос към онази история, която един ден ще бъде написана. Как- то сочи и самият автор, книгата представлява по-скоро ле¬топис на неговите впечатления, отколкото поредица от ис¬торически факти. Често въпросите бяха много по-сложни, а подбудите на онези, които се занимаваха с тях, не тол¬кова заплетени, колкото се струваше тогава на самия него. От друга страна, трябва да се признае, че в своето интуи¬тивно разбиране на човешките слабости той често се оказ¬ваше прав.
Авторът показа своя ръкопис на някои от нас, които бяхме свързани с тези събития, и ние предложихме тук- там известни поправки по отношение на някои исторически факти. Лично аз предпочетох да не внасям твърде много промени, защото свежестта и искреността, с които са раз¬казани впечатленията, представляват съществена част от ин¬тереса, който предизвиква книгата.
У. Л. Б
' Пепис — английски държавен деятел от XVH век. Неговите днев¬ници се отличават с изключителна откровеност и са изпълнени с ком¬прометиращи подробности за много ог неговите съвременници (б. пр.)
ПРЕДИСЛОВИЕ
В тази книга излагам своите впечатления от открива¬нето на структурата па ДНК- Постарах се да пресъздам атмосферата на първите следвоенни години в Англия, къ- дето станаха почти всички важни събития. Надявам се книгата да покаже, че въпреки представите на непосвете¬ните науката рядко се развива по последователен н логи¬чен път. Всъщност всяка крачка напред (а понякога и назад) често представлява едно изключително лично събитие, главна роля в което играят човешките характери и култур¬ните традиции. Ето защо се постарах да предам първите си впечатления от съответните събития и лично-сти, а не да преценявам безбройните факти, които научих след откри¬ването на структурата на ДНК. Макар и последният под¬ход да би се оказал по-обективен, той нямаше да позволи да предам онзи авантюристичен дух, за който са характер¬ни както високото младежко самомнение, така и вярата, че веднъж открита, истината трябва да се окаже не са¬мо проста, но и очарователна. Ето защо много от обясне¬нията може да изглеждат едностранчиви и несправедливи, но много често се случва така: хората решават незадъл- бочено и прибързано дали да харесат или да не харесат новите идеи и запознанства. Във всеки случай настоящото описание представя идеите, хората и самия мен така, как¬то ги виждах тогава — между 1951 и 1953 г.
Разбирам, ч,е останалите участници в тази история би¬ха разказали по друг начин отделните части от нея доня¬къде поради това, че са ги запомнили по друг начин, но в повечето случаи поради това, че двама души виждат раз¬лично едни и същи събития. В този смисъл никой няма да успее да напише окончателна история за откриването струк¬турата на ДНК. Независимо от всичко казано чувствувам, че трябва да разкажа тази история отчасти и поради това, че много от моите приятели научни работници се чудят как бе открита двойната спирала и за тях един непълен раз-
каз за това все пак представлява нещо по-добро, отколко- то нищо. По-важното според мен е, че широката публика все още е невежа по отношение на това как се „1прави" наука. Разбира се, съвсем не искам да кажа, че всяка наука се прави така, както е описано тук. Ни най-малко. Пътищата на научните изследвания са почти толкова раз¬нообразни, колкото и човешките характери. От друга стра на, аз не вярвам пътят, довел до разрешаване проблема на ДНК, да представлява особено изключение за научния свят, където честолюбието и справедливостта често си противоречат.
Мисълта да напиша тази книга ме преследва от мо¬мента, в който бе открита двойната спирала. Ето защо в съзнанието си съхранявам много по-ярко важните съби¬тия около това откритие, отколкото редица други епизо¬ди от моя живот. Освен това широко съм ползувал писма¬та, които почти всяка седмица изпращах на моите роди¬тели. Те се оказаха особено полезни при установяването на точната хронология на някои от събитията. Не по-ма- ловажни се оказаха и ценните забележки на различни приятели, които проявиха любезността да прочетат пър¬вите варианти и в някои случаи да припомнят някои важ¬ни подробности за отделни събития, недостатъчно засегна¬ти от мен. Има, разбира ,се, случаи, при които спомените ми се различават от техните и настоящата книга следва да се разглежда като изложение на моите виждания по въпроса.
Някои от първите глави са написани по време на го- стуванията ми у Алберт Сент-Гьоргий, Джон Уилър и Джон Кеънз и аз искам да им благодаря за тихите каби¬нети, от прозорците на които се откриваше изглед към океана. Последните глави са написани благодарение на стипендията Гугепхайм, която ми даде възможност да се завърна за кратко време в английския Кембридж и да се възползувам от любезното гостоприемство на ректора и членовете на Кингз колидж.
Дотолкова, доколкото имах възможност, аз илюстрирах книгата с някои направени в описания период снимки. Ис¬кам да изкажа особена благодарност на Хърбърт Гут- фройнд, Питър Полинг, Хю Хъксли и Гънтър Стент, които ми изпратиха свои снимки. Задължен съм много за ока¬заната ми редакторска помощ от Либи Олдрич, за бързи¬те му и прозорливи забележки, а <също и на Джойс Лебо- виц, които ме опазиха от неправилната употреба на ан¬глийски език и не се скъпяха на съвети, за да може кни¬гата да стане още по-добра. Най-накрая желая да изкажа благодарност н на Томас Дж. Уилсън за огромната по¬мощ, коятр ми оказа още при запознаването си с първия вариант. Цез неговите мъдри, топли и разумни съвети кни¬гата нямаме да се появи в настоящия й, надявам се, най- добър вид.
Дж. Д. У. Харвардски университет Кембридж. Масачус ?тс ноември,1Р67 г

През лятото на 1955 г. се уговорих да отида заедно с няколко приятели на Алпите. Алфред Тисиерс, тогава член на Кингз колидж, обеща да ме заведе на връх Ротхорн и макар и да се плашех от височините, не бе никак умест¬но да се показвам страхливец. Един водач ме изкачи на Алинин и след като се аклиматизирах, взех пощенския автобус за Зинал и в продължение на два часа си мислех дали на шофьора няма да му призлее от тесния и криво¬личещ нагоре по сипея път, по който водеше автобуса. После зърнах застаналия пред входа на хотела Алфред Той разговаряше с дългомустакат професор от Тринити колидж, който по време на войната бил в Индия.
Тъй като Алфред още не бе във форма, решихме да се изкачим следобед до един малък ресторант, разположен в основата на огромен, спускащ се откъм Обергабелхорн ледник, на който щяхме да се изкатерим на следния ден. Едва хотелът се скри от погледа ни, срещнахме една група, която се спущаше точно срещу нас, и аз веднага познах един от катерачите. Това бе Уили Сидз — учен, който няколко години преди това работеше с Морис Уилкинс в Кингз колидж на Лондонския университет вър¬ху оптичните свойства на нишки от ДНК. Уили скоро ме забеляза, забави крачките си и като че ли се готвеше да свали раницата си, за да си побъбрнм. Той обаче промър¬мори само „Как си, честни Джим?", усили ход и се спусна бързо надолу по пътеката.
По-късно, като -се изкачвах бавно нагоре, отново се за¬мислих за нашите първи срещи В Лондон. Тогава ДНК беше още същинска загадка, която можеше да завладее ума на всеки, без някой да е в състояние да каже кому ще се отдаде да 1я разгадае и ще бъде ли достоен за нея, ако се окаже така поразителна, както тайно се надявахме. Се¬га надпреварата е вече зад нас и като един от победите¬лите аз знам, че историята не беше така проста и във все¬ки случай не такава, каквато я представяха вестниците.
Всъщност в нея участвуваха пет души: Морис Уилкднс, Розалинд Френклин, Лайнус Полинг, Франсис Крик г аз. Тъй като Франсис представляваше главната сила, която определи моята роля в тази история, ще започна разказа си с него.
1
Никога не съм виждал Франсис Крик да се държи скромно. Възможно е в компания на други хора да се държи именно така, но не съм имал възможност да пре¬ценя това. Това няма нищо общо с настоящата му сла¬ва. За него говорят много, най-често с уважение, а ня¬кой ден може да го причислят и към категорията на Ръдърфорд или Бор. Всичко това обаче бе далеч от ис¬тината, когато през есента на 195! г. пристигнах в Ка- вендншката лаборатория на Кембриджския университет п се присъединих към малката група физици и химици, изучаващи пространствената структура на молекулите на белтъка. По това време Крик бе на тридесет и пет години и при това съвсем неизвестен. Макар и някои негови най- близки колеги да оценяваха правилно чевръстия му и прони¬цателен ум и често да прибягваха за съвети до него, те непрестанно го недооценяваха, а повечето хора го смятаха за прекадено приказлив.
Групата, към които се числеше Франсис, се ръководе¬ше от химика Макс Перуц, роден в Австрия и заселен от !936 г. в Англия. Повече от десетина години той събира¬ше данни за дифракцията на рентгеновите лъчи от кри¬сталите на хемоглобина и едва бе започнал да получава някакви резултати. Помагаше му сър Лоурънс Брег, ди¬ректор на Кавендишката лаборатория. Вече близо четири¬десет години Брег, лауреат на Нобелова премия и един от основателите на кристалографията, решаваше все по-слож¬ни и по-сложни структурни проблеми' с помощта на мето¬дите на дифракцията на рентгеновите лъчи. Колкото по- сложна бе молекулата, толкова повече се радваше Брег,
*3а по-точно описание на техниката на дифракцията на рентгеновите лъчи вж. John Kendrew, The Thread of Life: An introduction to Molecular Bioiogy (Cambridge: Harvard University Press, 1966), стр. 14. когато някой нов метод му даваше възможност да опре¬дели нейния строеж. Ето защо в първите следвоенни го¬дини той особено много се интересуваше от възможността да установи [Структурата на белтъчините, най-сложните от всички молекули. Често в свободното от административни задължения време той посещаваше кабинета на Перуц, за да обсъдят заедно последните получени от него рентгено- графски данни. След това си отиваше в къщи и се опитва-ше да ги разтълкува.
Франсис представляваше нещо средно между теоретика Брег и експериментатора Перуц. Той понякога се занима¬ваше с експерименти, но много по-често затъваше в теоре¬тически размишления, как да определи белтъчния строеж. Често изказваше нови идеи, запалваше се извънредно много и моментално ги споделяше с всеки, който бе готов да го слуша. След ден два разбираше, че неговата теория не е вярна, заемаше се отново с опита, докато му омръз¬неше, и пак се впускаше в теоретизиране.
Тези негови идеи бяха свързани с много вълнения. Те спомагаха извънредно много за разведряване на атмосфе¬рата в лабораторията, където опитите продължаваха обик¬новено няколко месеца, а понякога и години. Това отчасти се дължеше на гласа на Крик. Той говореше по-високо и по-бързо от всички останали, а когато се смееше, него¬вото местопребиваване бе известно на всички от Кавен- дишката лаборатория. Това доставяше удоволствие на всички, особено когато разполагахме с достатъчно време да го слушаме внимателно и да му заявяваме направо в очите, в случай че изпуснехме нишката на неговите разсъж¬дения. Съществуваше и едно забележително изключение. Разговорите с Крик често действуваха на нервите на сър Лоурънс Брег и неведнъж само една нотка на неговия глас бе достатъчна да накара Брег да потърси по-спокой¬на стая. Брег дори избягваше да пие чай в лабораторията, понеже това означаваше да понася гръмогласните разсъж¬дения на Крик. Въпреки всичко Брег не можеше да си оси-гури пълна безопасност. Два пъти коридорът пред него¬вия кабинет бе заливан от рукналата от лабораторията на Крик вода. Потънал в своите теоретически разсъждения, Франсис забравяше да затегне внимателно гумения мар¬куч на своята смукателна помпа. 
По времето на моето пристигане теориите на Франсис се простираха далеч извън пределите на белтъчната кри- сталография. Случеше ли се нещо важно, то веднага, при¬вличаше вниманието му и той често навестяваше остана¬лите лаборатории, за да види какви нови опнги са напра¬вени. Обикновено се държеше учтиво и внимателно с оне¬зи колеги, които не схващаха истинското значение на свои¬те най-нови опити, макар и никога да не скриваше този факт от тях. Той почти веднага предлагаше множество но¬ви опити, които щяха да потвърдят неговото тълкувание. На всичко отгоре След това не можеше да се въздържи да не съобщи на всеки срещнат колко далеч напред може да придвижи науката неговата нова идея.
В резултат на това всички изпитваха таен, но безспо¬рен страх от Крик, особено онези, на които тепърва пред¬стоеше да утвърдят своето име. Бързината, с която преце¬няваше натрупаните от тях факти и се стараеше да ги из¬тълкува, често караше сърцата на неговите приятели да замират при мисълта, че не след дълго той ще се окаже прав и целият свят ще узнае за бъркотията в главите им, останала скрита благодарение на кембриджската сдържа¬ност и благовъзпитаност.
Макар и да имаше мраво веднъж седмично да се хра¬ни в Кайюс колидж, той не членуваше в пито един колеж. Това той отчасти желаеше сам. Без съмнение не искаше да се обременява с безполезно съзерцаване на студентите от долните курсове. От друга страна, виновен бе и него¬вият смях. Много професори без съмнение биха се разбун¬тували, ако им се наложеше повече от веднъж в седмица¬та да бъдат подлагани на неговите оглушителни трясъци. Сигурен съм, че това понякога угнетяваше и Франсис, ма-кар и явно да знаеше, че зад преподавателската катедра тон в живота дават възрастните педанти, които не можеха да кажат нищо остроумно, нито пък да го научат на не¬що полезно. Оставаше само Кингз колидж, дотолкова отър¬сен от условностите, че единствен успяваше да гб приеме напълно в своите редици без каквато и да е загуба за две¬те страни. Колкото и да се стараеха неговите приятели, които знаеха какъв приятен събеседник е той, те никога не успяваха да прикрият факта, че дори и случайната за¬бележка на Франсис над чашка шери ги кара да тръпнат.
2
Преди моето пристигане в Кембридж Франсис не се замисляше особено много върху дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) и нейната роля при наследствеността. Не поради това, че я е намирал безинтересна. Напротив. Една от основните причини да се откаже от физиката и да се заеме с биологията станала прочетената през 1946 г. кни¬га на известния физик-теоретик Ервин Шрьодингер „Как во представлява животът". В тази книга се излага много нзлщно предположението, че гените представляват клю¬чови съставни части на живите клетки и за да се разбе¬ре какво представлява животът, трябва да се изучи роля та на гените. По времето, когато Шрьодингер написа своя¬та книга (1944 г.), господствуваше мнението, че гените представляват специфични белтъчни молекули. Почти по същото време обаче бактериологът О. Т. Ейвъри провежда¬ше опити в Рокфелеровия институт в Ню Йорк, които пока-заха, че наследствените признаци могат да се предават от една бактериална клетка на друга с помощта на пречисте¬ни молекули от ДНК.
Като се има пред вид, че ДНК се среща в хромозомите на всички клетки, опитите на Ейвъри даваха сериозно ос¬нование да се очаква бъдещите опити да покажат, че всич¬ки гени се състоят от ДНК. Окажеше ли се вярно, за Фран- сис това означаваше, че белтъчините не са „розетския ка¬мък", който разкрива тайната на живота. Напротив, имен¬но ДНК ще ни даде ключа, предоставящ възможността да разберем как гените между другото определят цвета на нашите коси, очи, а твърде вероятно и нашите умствени способности, та дори и потенциалните ни възможности да забавляваме околните.
Имаше, разбира се, и такива учени, които смятаха съ¬браните доказателства за ДНК за недостатъчни и предпо¬читаха да вярват, че гените са белтъчни молекули. Мне¬нието на тези скептици не безпокоеше Франснс. Мнозина от тях бяха упорити глупци, които не умееха да разли¬чат сеното от сламата. Човек не може да стане добър учен, ако не проумее, че голям брой учени са не само ограниче¬ни и тъпи, но просто глупави въпреки общоприетото мне-ние на вестниците и техните любещи майки.
Независимо от всичко по това време Франсис все още не бе готов да потъне в света на ДНК. Нейната безсъмне¬на важност не му се струваше достатъчна причина да на¬пусне областта на белтъчините, в която работеше едва от две години и която току-що бе започнал да овладява ин¬телектуално. В допълнение на всичко това неговите коле¬ги от Кавендишката лаборатория се интересуваха само от¬части от нуклеиновите киселини и дори при най-добри фи¬нансови възможности бяха необходими две-три години, за да се изгради нова изследователска група, която да се по¬свети изключително на рентгенографски изследвания на структурата на ДНК.
Освен това подобно решение можеше да го постави в неудобно положение. По това време в Англия върху моле¬кулния строеж на ДНК работеше изключително Морис Уилкинс, ерген от Кингз колидж'. И Морис подобно на Франсис бе физик и също използуваше в своите изследва¬ния предимно рентгенографските методи. Щеше да изглеж¬да твърде некрасиво Франси-с изведнъж да се заеме с про¬блема, върху който Морис работеше вече няколко години. Положението бе дори още по-деликатно, защото двамата, почти връстници, се познаваха добре и до втората женит¬ба на Франсис често обядваха и вечеряха заедно, като раз¬говаряха по научни проблеми.
Колко по-лесно би било, ако живееха в различни, стра¬ни. Съчетанието от английската патриархалност (всички значителни хора в Англия, ако ли не сродени чрез брак, като че ли се познават един друг), с развитото у англича¬ните чувство за „честна игра" не разрешаваше на Фран¬сис да се намесва в проблемите на Морис. Във Франция, където понятието „честна игра" очевидно не съществува, такива проблеми не биха възникнали. В Съединените ща¬ти също не можеше да се случи подобно нещо. Никому ня¬ма да мине през ума да иска от изследователя в Бъркли да се откаже от един първостепенен по важност проблем, за¬щото някой в Калифорнийския технологичен институт се е заинтересувал от него по-рано. В Англия обаче не раз¬съждаваха така.
Дори ,по-лошо. Морис непрестанно разстройваше Фран¬сис с това, че не проявява особено вдъхновение към ДНК- На него като че ли му доставяше удоволствие да се за¬познава бавно с важните доказателства. Работата не се състоеше в липса на разум или здрав смисъл. Морис без съмнение притежаваше и едното, и другото — доказател¬ство за това е, че той пръв се зае с ДНК. Работата се съ¬стоеше в това, чс на Франсис не се отдаваше възможност да втълпи на Морис, че човек не бива да се бави, когато дър¬жи в ръцете си такъв динамит като ДНК. В допълнение на всичко това ставаше все по-трудно и по-трудно да се отвлекат мислите на Морис от неговата асистентка Роза- линд Френклин.
Не че бе влюбен в Рози, както можеше да се предпо¬ложи отстрани. Точно обратното. Почти от момента, в кой-
' Колеж на Лондонския университет, който не бива да се смесва с Кингз колидж на Кембридж (б. пр). 
то тя се появи в лабо¬раторията на Морис, те започнаха взаимно да се спречкват. Новак в рент- генокристалографските изследвания, Морис се нуждаеше от квалифи¬цирана помощ и се на¬дяваше, че Рози, като опитен кристалограф, ще ускори неговите изслед¬вания. Рози обаче виж¬даше нещата в съвсем друга сгетлина. Тя смя¬таше ДНК за свой про¬блем и не се смяташе ни най-малко за помощнич¬ка на Морис.
Подозирам, че в на- часо го Морис е хранел известни надежди Рози постепенно да улегне. Най-простото наблю- подсказваше. че няма лесно да се предаде. Тя не обичаше да подчертава своята женственост. Вьпреки строгите черти на лицето й не можеше да се каже, че не е привлекателна и ако обърнеше поне малко внимание на облеклото си, можеше да стане очаро¬вателна. Това обаче не я интересуваше. Рози никога не употребяваше червило, което би подчертало устните й на фона на правите черни коси. На тридесет и една годишна възраст нейните дрехи подсказваха вкуса на английска ученичка със сини чорапи. Човек лесно можеше да си пред¬стави, че всичко това е резултат от възпитанието на една разочарована от брака си майка, постарала се да внуши на своята дъщеря, че само добрата професия може да спа¬си умните момичета от задомяване с глупави мъже. Слу¬чаят обаче не беше такъв. Нейният целеустремен и аске¬тичен живот не можеше да се обясни по този начин. Тя бс израснала в банкерско семейство сред благополучие, удобства и културна обстановка.
Ясно бе, че Рози или трябва да напусне лаборатория¬та, или да бъде поставена на мястото си. Първото явно бе за предпочитане, защото при нейния войнствен характер на Морис щеше да му бъде много трудно да запази свое¬то господствуващо положение, което би му позволило да размишлява необезпокояван върху ДНК. Не че от вре¬ме на време не се съгласяваше с нейните основателни оп-лаквания. В Кингз колидж имаше две всекидневни — ед¬на за мъже и една за жени, безспорно остатък от минало¬то. От него ни най-малко не зависеше, а и не бе приятно да понася гнева й за това, че женската всекидневна си ос¬тана сбутана и неугледна, докато в същото време парите се харчеха, за да може на него и останалите му приятели да им бъде по-приятно, когато сутрин си пият кафето.
За нещастие Морис не виждаше благовиден предлог да се избави от Рози. Преди всичко бяха й дали основа¬ние да смята, че е назначена за няколко години. Не мо¬жеше да се отрече също така, че е умна жена. Ако умее¬ше да владее чувствата си, тя би се превърнала в истин¬ска негова помощничка. Да се чака с надеждата, че отно¬шенията им ще се подобрят, означаваше да се рискува опасно, защото легендарният химик от Калифорнийския технологичен институт Лайнус Полинг не бе обвързан с английското понятие за „честна игра". Рано или късно Лайнус, който току-що бе навършил петдесет години, ще¬ше да обърне поглед към най-високата от всички научни награди. Нямаше никакво съмнение, че той проявява подо¬бен интерес. Ние разбирахме, че Полинг не би бил най- известпият от всички химици, ако не е разбрал, че ДНК е най-ценната от всички молекули. За това съществуваше и определено доказателство. Морис бе получил от Лайнус писмо, с което го молеше да му изпрати копие от рентге- нограмите на кристална ДНК. След известно колебание той му отговори, че желае първо да прегледа по-вни¬мателно данните и едва след това може да им даде глас¬ност.
Всичко това извънредно безпокоеше Морис. Той не се втурна в биологията, за да установи, че и тя е противна ка¬то физиката и нейните атомни последици. Мисълта, че Лайнус и Франсис вървят по петите му често му пречеше на съня. В края на краищата Полинг отстоеше на тест хиляди километра от него, а дори и от Франсис го деля¬ха два часа път с влака. Истинската опасност идваше от Рози. Все .по-често започваше да му се струва, че най-добро- го място за тази феминистка е някоя друга лаборатория.
3
Именно Уилкинс събуди за първи път у мен интерес към рентгеноструктурните изследвания на ДНК- Това се случи в Неапол, на една малка научна конференция, по¬светена на структурите на откритите в живите клетки мак- ромолекули. Настъпила бе пролетта на 1951 г. и дори не подозирах за съществуването на Франсис Крик. Аз вече се занимавах много с ДНК, тъй като бях пристигнал в Европа, за да се запозная с нейната биохимия, благода¬рение на една стипендия, отпусната след защитата на док¬торската ми дисертация. Моят интерес към ДНК се породи от желанието ми, събудило се през последната година в ко¬лежа, да узная какво представлява генът. По-късно, по време на моята аспирантура в университета на щата Ин- диана, аз се надявах, че тайната на гена може да се раз¬гадае, без да се занимавам с химия. Това се обясняваше отчасти с мързела ми, защото като студент в Чикагския университет се интересувах главно от птиците и успявах да избягна курсовете по химия и физика, които бяха дори умерено трудни. Накратко казано, биохимиците от универси¬тета в Индиана ме поощряваха да изучавам органична хи¬мия, но след като използувах бунзенова горелка, за да за¬грея малко бензол, ме освободиха от по-нататъшни зани¬мания с истинска химия. По-лесно бе да пуснат един не- доучен доктор на науките, отколкото да поемат риска на една експлозия.
И така, нямах никаква възможност да поглъщам химични знания, докато след защитата на докторската си дисертация не заминах в Копенхаген на стаж при биохимика Херман Калкар. В началото пътуването зад граница ми се стори блестящо разрешение на моето положение, понеже в гла¬вата ми липсваха каквито и да е сериозни познания по химия, което отчасти се дължеше и на ръководителя на мсята докторска тема — завършилия в Италия микробио¬лог Салвадор Луриа. Той ненавиждаше повечето от хи¬миците, особено силно конкурентната им разновидност от джунглите на Ню Йорк. Калкар несъмнено бе културен? човек и Луриа се надяваше, че в обществото на този ин¬телигентен европейски учен аз ще получа необходимите по¬знания за моите химични изследвания, без да става необ¬ходимо да реагирам на търсещите печалба химици-орга- ници.
По това време експериментите на Луриа засягаха до голяма степен размножението на бактериалните вируси или накратко казано фаам). В течение на няколко години сред най-възторжените генетици се шире¬ше подозрението, че вирусите представляват своеобразна форма на чисти гени. В такъв случай най-добрият начин да се узнае какво е това ген и как се възпроизвежда пред-ставляваше изучаването на свойствата на вирусите. И та¬ка, след като фагите представляваха най-простите вируси„ между 1940 и 1950 г. започнаха да се появяват все повече и повече учени, които се заемаха с изучаването на фагите (така наречената фагова група), надявайки се в края на краищата да научат по какъв начин гените управляват на¬следствеността на клетките. Начело на тази група стояха Луриа и неговият приятел, немец по произход, физикът-тео¬ретик Макс Делбрюк, по това време професор в Калифор¬нийския технологичен институт. Докато Делбрюк се надява¬ше проблемът да се разреши с чисто генетични трикове^ Луриа все по-често мислеше, че може би верният отговор* ще се получи, след като се установи химичната структура; на вируса (гена). Дълбоко в себе си той разбираше, че не е възможно да се опише поведението на нещо, ако не се знае какво представлява то.
Като знаеше, че сам никога няма да се заеме с химия„ Луриа сметна за най-уместно да изпрати при химика мен, своя пръв сериозен ученик.
За него не бе трудно да направи избор между химика — специалист по белтъчините и химика —специалист по нуклеи¬новите киселини. Макар и само около половината от маса¬та на бактериалния вирус да се пада на ДНК (другата по¬ловина е белтъчно вещество), опитите на Ейвъри като че ли сочеха ДНК като основен генетичен материал. Ето защо изясняването на химичната структура на ДНК можеше да се окаже съществена крачка към разгадаването на възпро¬изводството на гените. Въпреки това за разлика от белтъ¬чините за химията на ДНК се знаеше твърде малко. Само неколцина химици се занимаваха с нея и нямаше почти нищо химично, за което да се хване генетикът, освен факта, че нуклеиновите киселини представляват много големи мо¬лекули, построени от по-малки строителни блокчета — нук- леотидите.
На всичко отгоре химиците, които се занимаваха с ДНК, почти винаги бяха органици и не се интересуваха от ге¬нетика. Калкар представляваше блестящо изключение. Тон пристигна в лабораторията на Колд Спринг Харбър (близо до Ню Йорк) през лятото на 1945 г., за да премине курс по бактериални вируси при Делбрюк. По този начин както Луриа, така и Делбрюк се надяваха, че копенхаген¬ската лаборатория ще се окаже онова място, където обеди¬няването на методите на химията и генетиката ще доведе накрая до реални резултати.
От техния план обаче не излезе нищо. Херман ни най- малко не успя да ме запали. В неговата лаборатория из- питзах такова равнодушие към химията на нуклеиновите киселини, каквото изпитвах и в Щатите, отчасти поради това, че не виждах как проблемът, върху който той работе¬ше тогава (метаболизъм на нуклеотидите), можеше да до¬веде до нещо непосредствено интересно за генетиката. Из¬вестна роля играеше и обстоятелството, че въпреки явната образованост на Херман просто ми бе невъзможно да го -разбирам.
Затова пък разбирах добре английския на най-близкия приятел на Херман — Оле Маальойе. Оле току-що се бе за¬върнал от САЩ (от Калифорнийския технологичен инсти- -тут), където се бе запалил много по фагите — тема на моя¬та дисертация. След своето завръщане той изостави пре¬дишните си изследвания и посвети цялото си време на фа¬гите. По това време той бе единственият датчанин, който работеше върху фагите и затова много се зарадва, че аз и Гънтър Стент, специалист по фаги от лабораторията на Щелбрюк, сме пристигнали да вършим научно-изследовател¬ска работа с Херман. Скоро двамата с Гънтър започнахме да посещаваме редовно лабораторията на Оле, която се намираше на няколко мили от гази на Херман и след няколко седмици и двамата вече вземахме дейно участие в опитите на Оле.
В началото ме измъчваше съвестта, че при Оле се за¬нимавам с обикновени изследвания на фагите, докато <сти¬пендията ми се даваше категорично за изучаване цд био¬химията при Херман. Казано точно, аз нарушавах това ус¬ловие. На всичко отгоре, не изминали и три месеца от мо¬ето пристигане в Копенхаген, ми поискаха да представя плана си за следващата година. Това съвсем не бе просто,, защото нямах никакви планове. Единственият безопасен изход се състоеше в това да поискам средства и да остана още една година ври Херман. Би било рисковано да обя-снявам, че биохимията не е успяла да привлече вниманието ми. Освен това не виждах причина, поради която да не ми разрешат да мроменя плановете си, след като веднъж продължат моя престой. И така аз писах във Вашингтон и заявих, че имам желание да остана още в стимулираща¬та ме обстановка на Копенхаген. Както п очаквах, стипен¬дията ми бе подновена. Някои ог хората, от които зависе¬ше това, се познаваха лично с Калкар и сметнаха за пра¬вилно да му предоставят възможност да обучи поне още един биохимии.
Не бе ясно само как ще се отнесе към всичко това Хер¬ман. Може би му правеше впечатление, че много рядко по¬сещавам неговата лаборатория.. Той впрочем не обръщаше внимание на много неща и може би чисто и просто не бе забелязал това. За щастие не остана време тези опасения да доведат до нещо сериозно. Едно съвсем неочаквано съ¬битие ме избави от по-нататъшнн угризения на съвестта. Един ден в началото на декември отидох с велосипед до- лабораторията на Херман в очакване на нова приятна, но абсолютно непонятна беседа. Тези път обаче открих, че Херман може да бъде разбран. Имаше да сподели неща много важно с мен: бил приключил със семейния живот и се надявал да получи развод. Скоро това престана да бъде тайна — събитието бе съобщено поред на всички от лабора-торията. След няколко дни стана ясно, че за известно вре¬ме мислите на Херман няма да имат нищо общо с науката,, по всяка вероятност до края на моя престой в Копенхаген. Фактът, че нямаше да ме занимава с биохимия па нукле¬иновите киселини, беше същински божи дар. И така аз можех да отивам всеки ден -о велосипеда си до лаборато¬рията на Оле с пълното съзнание, че е много по-добре да заблуждавам комитета по разпределяне на стипендиите по отношение на моята месторабота, отколкото да принужда¬вам Херман да говори за биохимия. 
Освен това от време на време изпитвах пълно удовле¬творение от моите опити с бактериалните вируси. За три месеца двамата с Оле привършихме серия опити, проследя¬вайки съдбата на фага, който се размножаваше вътре в ^бактерията и образуваше няколкостотин нови вирусни ча¬стици. Получените данни бяха напълно достатъчни за една прилична публикация и съгласно обичайните норми знаех, ,че мога да прекратя работата си до края на годината, без да бъда обвинен в безделие. От друга страна, бе абсолют¬но ясно, че не съм направил нищо, което да ни подскаже какво ^представлява генът и как се размножава. Не овладе¬ех ли химията, не виждах как ще направя всичко това.
Ето защо се зарадвах много, когато Херман мредложй да отидем заедно през пролетта в Зоологическата станция в Неапол, където бе решил да прекара април и май. Пъту¬ването до Неапол ми се струваше много разумна стъпка. Нямаше смисъл да безделнича в Копенхаген, където въоб¬ще няма пролет. От друга страна, неаполитанското слънца можеше да ми .помогне да науча нещо за биохимията на ембрионалното развитие на морските животни. А може би- щях да имам време да изуча на спокойствие генетиката. Когато й се мреситех, може би щях да прочета нещичко и от биохимията. Без всякакви колебания написах писмо до Щатите и помолих за разрешение да придружа Херман до Неапол. С обратната поща от Вашингтон пристигна любе¬зен отговор с разрешение и пожелание за приятно пътува¬не. На всичко отгоре ми прилагаха и двестадоларов чек за пътните разноски. С леко угризение на съвестта се от- правих към слънчевата страна.
4
И Морис Уилкинс пристигна в Неапол без сериозни на¬учни намерения. Пътуването от Лондон дотук се оказа не¬очакван подарък от страна на неговия ръководител профе¬сор Дж. Т. Рендол. Всъщност на конференцията по макро- молекулите трябвало да присъствува Рендол и да изнесе до¬клад за работата в своята нова лаборатория по биофизи- ка. Той -се оказал толкова зает, че вместо да замине сам, решнл да изпрати там Морис. Ако не отидеше никой, ня¬маше да има кой да представи неговата лаборатория в Кингз колидж. За този биофизичен спектакъл се изразход¬ваха доста държавни средства и мнозина подозираха, че па¬рите са били просто хвърлени на вятъра.
Никой не готвеше сериозни доклади за подобни итали¬ански конференции. По правило на тях се срещаха малък брой гости, които не разбираха италиански, и голям брой италианци, от които почти никой не разбираше бързата ан¬глийска реч — единствения общ за гостите език. Централна¬та част от програмата на една подобна среща представля¬ваше еднодневната екскурзия до някой живописен дом или храм. На такива срещи рядко можеше да се чуе нещо дру¬го освен банални бележки.
Когато пристигна Морис, аз вече изгарях от нетърпение да се отправя отново на север. Херман напълно ме измами. Първите шест седмици в Неапол непрестанно ми беше студе¬но. Истинската температура на въздуха е много по-маловаж- па от отсъствието на парно отопление. Пито Зоологическата станция, нито моята разкапана стаичка на върха на шестетаж- на къща от миналия век се отопляваха. Ако морските животни поне малко ме интересуваха, можех да се заема с някакви опити. Много по-топло е да се движиш насам-натам и да се занимаваш <с някакви опити, отколкото да седиш в биб¬лиотеката с вдигнати върху масата крака. Понякога стоях с опънати нерви край Херман, докато той се занимаваше с нещо биохимично, а имаше и дни, в които дори пе го раз¬бирах какво говори. Впрочем нямаше никакво значение да¬ли следя или не хода на неговите мисли. Гените никога не се оказваха в центъра или поне в периферията на неговите беоеди.
По-голямата част от времето си прекарвах в ходене из улиците или в четене на научни статии от първите дни на генетиката. Понякога мечтаех да открия тайната на гена, но нито веднъж в главата ми не се мярна и най-малка сле¬да от някаква що-годе сносна идея. При това положение ми бе трудно да се избавя от обезпокояващата мисъл, че няма да постигна нищо. Знаех, че съм дошъл в Неапол не за да работя, но от това пе ми ставаше по-леко.
Изпитвах все пак слаба надежда, че ще извлека извест¬на полза от конференцията по структурата на биологични¬те макромолекули. Макар и да не знаех нищо за рентге¬новия дифракционен метод, който властвуваше в структур¬ния анализ, аз се надявах, че устните доклади ще бъдат no- разбираеми от статиите в научните списания, от които не схващах нищо. Особено ми бе интересно да чуя доклада на Реьдол за нуклеиновите киселини. За пространствената структура на нуклеиновата молекула по това време почти нищо не бе публикувано. Може би именно това обстоятел¬ство се отрази върху моите безсистемни занимания по хи¬мия. Всъщност защо трябваше да се запалвам по изучава¬нето на скучни химични факти, след като химиците все още не бяха узнали нищо за нуклеиновите киселини?
Шансовете за някакво откритие бяха малко. Значителна част от разговорите за пространствената структура на бел¬тъците и нуклеиновите киселини представляваше празни приказки. Макар и работата в тази насока да продължа¬ваше вече повече от петнадесет години, повечето от факти¬те, ако не всичките, бяха неубедителни. Изтъкваните с ап- ломб идеи обикновено принадлежаха на безотговорни кри- сталографи, на които много се харесваше, че работят в област, в която мъчно можеха да се отхвърлят техните идеи. Затова макар и практически всички биохимици, вклю¬чително и Херман, да не разбираха разсъжденията на спе¬циалистите по рентгеноструктура, това не ги смущаваше. Нямаше никакъв смисъл да се изучават сложни математи¬чески методи, само да се забъркват в някакви непонятни каши. В резултат на това никой от моите учители не до¬пускаше, че след защитата на докторската си дисертация мога да започна да работя с кристалограф.
Впрочем Морис не ме разочарова. Това, че той замести Рендол, нямаше никакво значение —аз не познавах нитоедин от двамата. Неговият доклад бе много съдържателен и рязко се различаваше от останалите, част от които нямаха никак¬во отношение към тематиката на конференцията. За щастие те бяха изнесени на италиански език и чуждестранните гости можеха да скучаят открито, без да се страхуват, че това може да се изтълкува неучтиво. Имаше докладчици биолози и от Европа, гости по това време на Зоологическата стан¬ция, които засегнаха едва-едва структурата на макромоле- кулпте. За разлика от тях показаната от Морис рентгено- грама на ДНК имаше пряко отношение към въпроса. Тя блесна на екрана към края на неговото съобщение. Англий¬ската сдържаност на Морис не му позволи да се впусне във възторжени оценки, той само изтъкна, че рентгеногра- мата е значително по-богата на дифракционни максимуми от предидущите и всъщност свидегелствува за нейната кри¬стална структура. А когато структурата на ДНК ни бъде известна, ще ни бъде по-лесно да разберем как работят гените.
Внезапно у мен се породи интерес към химията. До съоб-щението на Морис ме безпокоеше възможността, че генът ще се окаже невероятно неправилен. Сега вече знаех, че гените могат да кристализират, а това показваше, че те сигурно имат правилен строеж, който може пряко да се установи. Моментално започнах да обмислям дали няма да се окаже възможно да работя заедно с Уилкинс върху ДНК. Опитах се да го намеря след лекцията. Може би зна- <еше повече, отколкото каза в своя доклад — често ученият, който не е абсолютно сигурен в правилността на своите из- ззоди, избягва да ги излага на публично място. Въпреки вси¬чко не успях да поговоря с него, Морис изчезна някъде.
Възможността да се запозная с него ми се удаде едва на следващия ден, когато всички участници в конферен¬цията отидохме на екскурзия до гръцките храмове в Пес- тум. Докато чакахме автобуса, аз подхванах с него разго¬вор и му обясних, че се интересувам от ДНК. Преди да успея да изкопча нещо от него, поканиха ни да се качим в автобуса и аз седнах до моята сестра Елизабет, която току-що бе пристигнала от Щатите. Всички се пръснахме из храмовете и преди да успея да хвана отново Морис, из¬веднъж като че ли ми се усмихна невероятно щастие. Мо¬рис забеляза, че сестра ми е много красива и скоро след това седнаха да се хранят заедно. Това страшно ме зарадва. Години наред наблюдавах унило как около Елизабет се на¬въртат най-настончиво разни скучни тъпаци. Изведнъж се откриваше възможност за коренна промяна в нейния жи¬вот. Вече нямаше защо да се безпокоя, че ще стане жена на някой кретен. Освен това, ако сестра ми наистина се харесваше на Морис, то аз неизбежно щях да опозная мно¬го по-отблизо неговите рентгеноструктурни изследвания на ДНК- Това, че Морис се извини, стана и седна настрани от нас, не ме обезкуражи. Той очевидно притежаваше добро въз¬питание и предполагаше, че искам да побъбря с Елизабет.
Едва пристигнахме в Неапол, и моите блянове за семей¬на слава се изпариха като дим. Морис се отправи към своя хотел и само кимна леко за поздрав. Нито красотата на -сестра ми, нито моят огромен интерес към структурата на ДНК успяха да го хванат в примката. По всичко личеше, че бъдещето не ни предлага нищо в Лондон. И така аз се за¬върнах в Копенхаген заедно с изгледите да продължа да избягвам биохимията.
5
Морис започна да избледнява в паметта ми, но не и неговата рентгенограма на ДНК- Този възможен ключ към разкриване тайната на живота просто не излизаше 
от ума ми. Фактът, че не можех да я разтълку¬вам правилно, не ме без¬покоеше. Разбира се, много по-добре бе да мечтая за слава, откол- кото постепенно да се превръщам в закостенял академик, който никога не дръзва да поеме рис¬ка на самостоятелната мисъл. Обнадеждаваше ме също така силно въл¬нуващият слух, че Лай- нус Полинг е разрешил частично проблема за строежа на белтъците. Научих новината в Же¬нева, където спрях за няколко дни, за да по-говоря с шведския спе¬циалист по фаги Жан Вейгъл, току-що завър¬нал се от Калифорний¬ския технологичен инсти¬тут, където бе работил през цялата зима. Пре¬ди заминаването си Жан бе присъствувал на лекцията, на която Лайнус бе направил това съобщение.
Полинг говорил със свойствената му любов към ефек¬тите. Думите му се леели като от устата на професионален актьор. Модела си държал скрит зад завеса и едва към края на своята лекция показал гордо своето най-ново тво¬рение. После, като примигвал радостно, Лайнус обяснил специфичните особености, придаващи такава необикновена красота на неговия модел наас-спиралата. Този спекта¬къл шодобно на всички негови смайващи лекции доставил безкрайно удоволствие на студентите от началните курсове. Лайнус беше неподражаем. Съчетанието от неговия пора¬зителен ум и заразителната му усмивка пленяваше всички. Няколко професори, негови колеги, следели цялото пред-ставление, изпълнени със .смесени чувства. Наблюдавайки как Лайнус подскачал около демонстрационната маса и размахвал ръце като илюзионист, готов всеки миг да из¬мъкне заек от обувката си, те като че ли осъзнавали соб¬ствената си непълноценност. Ако бе се държал поне мал¬ко по-скромно, те биха възприели всичко много по-лесно. Дори и да бе говорил глупости, неговите студенти не биха забелязали нищо, хипнотизирани от безграничната му са-моувереност. Не малко негови колеги чакаха тихомъл¬ком деня, в който той щеше да се провали по някой важен, но неогледан добре от него въпрос.
Въпреки всичко Жан тогава не можа да ми каже дали ос -спиралата на Лайнус е вярна. Той не бе специалист по рентгенова кристалография и не можеше да прецени професионално модела. Няколко от неговите по-млади прия¬тели с подготовка по структурна химия смятали, че ж- спиралата изглежда много изящно. Приятелите на Жан предполагали, че Лайнус е прав. Ако това бе така, тогава той отново бе зарегистрирал подвиг с необикновено голямо значение. Той щеше да бъде първият човек, предложил не-що убедително относно структурата на една биологично ва¬жна макромолекула. Може би той бе разработил някакъв сензационно нов метод, който би могъл да се приложи и към нуклеиновите киселини, Жан обаче не си спомня за никакви специални трикове. Най-многото, което успя да ми каже, бе, че описанието на д .-спиралата наскоро ще бъ¬де публикувано.
Когато се завърнах в Копенхаген от .Щатите, вече бе пристигнало списанието със статията на Лайнус. Начаса я прочетох и препрочетох. По-голямата част ми бе непонятна и получих само общо впечатление от неговите разсъждения, без да мога да преценя доколко са убедителни. Уверих се в едно: статията бе написана блестящо. Няколко дни по- късно пристигна и следващият брой на списанието. Този път то съдържаше седем статии от Полинг. Езикът отново блестеше с риторика. Една от статиите започваше със след¬ната мисъл: „Колагенът е много интересен белтък". Тя ме вдъхнови да измисля първите редове на статията, която щях да напиша за ДНК, ако успеех да установя нейния строеж. „Гените представляват интерес за генетиците" — това би отличило моя начин на мислене от този на Полинг.
Започнах да се безпокоя къде бих могъл да науча как се разшифроват дифракционни рентгенограми. Калифор¬нийският технологичен институт отпадаше от сметките — Лайнус бе твърде голям човек, за да губи времето си в обучение на един математически непълноценен биолог. Не ми ,се искаше да бъда отново отблъснат и от Уилкинс. Ос¬таваше само английският Кембридж, където. както ми бе известно, някой си Макс Перуц се интересуваше от струк¬турата на биологичните макромолекули, по-специално от молекулата на белтъка на хемоглобина. И така написах писмо на Луриа за моята нова страст и го помолих да ми каже как да уредя приемането си в тази кембрпджска ла¬боратория. Съвсем неочаквано всичко това се оказа съв¬сем лесно. Наскоро след получаването на моето писмо Лу¬риа участвувал в една малка конференция в Ан Арбър, където се запознал с Джон Кендрю — сътрудник иа Перуц, тръгнал по това време на дълго пътешествие из Съедине¬ните щати. За щастие Кендрю направил благоприятно впе¬чатление на Луриа — както и Калкар, той бил образован човек и в допълнение на това поддържал лейбъристката партия. В течение на разговора станало ясно, че кембрпд- жската лаборатория изпитва нужда от повече хора и Кен¬дрю търси някого, с когото би могъл да изучава белтъч¬ния миоглобин. Луриа го убедил, че едва ли ще намери по-добър от мен и веднага ми съобщи приятната новина.
Настъпи началото на август. До края на моята първо¬начална стипендия оставаше един месец. Това означаваше, че трябва да пиша без всякакво отлагане до Вашингтон и да им съобщя промените в моите планове. Реших да до¬чакам официалното ми приемане в кембриджската лабора¬тория. Винаги съществува възможността да се случи не¬що неприятно. Стори ми се по-благоприятно да отложа не¬приятното обяснение дотогава, докато не се уговоря лично с Перуц. Едва тогава можех да изложа по-подробно как¬во се надявах да постигна в Англия. Не тръгнах веднага. Върнах се отново в копенхагенската лаборатория и се заех с приятни и второстепенни опити. По-важно беше, че не ми се искаше да пропусна предстоящата международна кон¬ференция по полиомиелит, за която в Копенхаген се очак ваха да пристигнат няколко специалисти по фаги. Сред та¬зи група се намираше и Макс Делбрюк и тъй като бе про¬фесор в Калифорнийския технологичен институт, той може би разполагаше с най-новите сведения за последните успе¬хи на Полинг.
Делбрюк не мн каза нищо ново. Дори и да бе вярна, ас-спиралата не би дала нищо съществено за биология¬та. Той говореше с досада за нея. Делбрюк остана равноду¬шен и при моето съобщение за съществуването на прекра¬сната рентгенограма на ДНК- Равнодушието на Делбрюк не можа да ме подтисне, защото конференцията по полиомие- лит се оказа изключително успешна. От момента на присти¬гането на няколкостотинте делегати изобилното безплатно шампанско, заплатено частично с американски долари, по¬могна за преодоляването на международните бариери. В продължение на една седмица всяка вечер се уреждаха при¬еми, вечери и среднощни разходки до пристанищните ба¬рове. Аз вкусвах за първи път от хайлайфа, свързан в мо¬ето съзнание с живота на разлагащата се европейска ари¬стокрация. В главата ми бавно назряваЩе важна истина: не само интелектуалният, но и светският живот на учените мо¬жеше да бъде интересен. Заминах за Англия в най-добро разположение на духа.
6
Макс Перуц седеше в кабинета си, когато се появих следобед при него. Джон Кендрю още не се бе завърнал от Съединените щати, но моето пристигане не беше неочаквано. Джон му бе съобщил с кратко писъмце, че през следващата година с него вероятно ще работи един американски биолог. Обясних, че съм пълен невежа по отношение дифракцията на рентгеновите лъчи, но Макс начаса ме успокои. Той ме увери, че никаква особена математика не е необходима, а химията той и Джон изучавали само в студентските си го¬дини. Налагало се да прочета само учебника по кристало- графия — този теоретичен багаж щял да ми бъде напълно достатъчен, за да започна да снимам рентгенограми. Като пример Макс ми изложи своята проста идея за проверка на ос -опиралата на Полинг. За получаването на решаваща- ва рентгенограма, потвърждаваща предсказанията на По¬линг, бил необходим само един ден. Не разбирах нито думица от онова, което ми говореше Макс. Аз не познавах дори закона на Брег — най-важния от всички закони на кристалографията.
После тръгнахме да се разхождаме и да си потърся квартира за през следващата година. Когато Макс разбра, че от гарата съм отишъл направо в лабораторията и не съм видял пито един от колежите, той промени посоката, в която се движехме, и през задния двор на Кингз колидж ме поведе към големия двор на Тринити. За първи път през живота си виждах такива прекрасни сгради и колебанията дали да се раздели със спокойния живот на биолога изчезнаха. Не пад¬нах духом дори когато надникнах в няколко мрачни къщи, в които даваха под наем стаи за ^студенти. От романите на Дикенс знаех, че ме очаква съдбата, предписана на англи¬чаните. Всъщност се почувствувах безкрайно щастлив, кога¬то намерих стая в една двуетажна къща на Джезъс Грийн — великолепно жилище на по-малко от десетина минути пеша от лабораторията.
На следващата сутрин отидох отново в Кавендишката лаборатория, тъй като Макс искаше да ме представи на сър Лорън-с Брег. Макс позвъни горе по телефона за моето пристигане и сър Лорънс слезе по стълбите, даде ми въз¬можност да кажа няколко думи, после се оттегли да пого¬вори насаме с Макс. След няколко минути те се появиха отново и Брег официално ми разреши да работя под негово ръководство. Всичко бе извършено с безупречен британски маниер и аз спокойно реших, че беломустакатият Брег прекарва по-голямата част от времето си в седене из лон¬донските клубове като „Атенеум".,
Тогава и през ум не ми минаваше, че мога да се срещ¬на отново с този останал като че ли от миналото човек. Въпреки неоспоримата му известност, Брег бе открил своя закон непосредствено преди Първата световна война, така че, реших аз, той навирно се е отказал от всичко и едва ли ще се заинтересува от гените. Благодарих учтиво на сър Лорънс за това, че ме прие, после съобщих на Макс, че след три седмици, точно на Архангеловден, ще се върна отново за началото на семестъра. След това се завърнах в Копенхаген да си прибера дрешките, да разкажа на Хер- ман, че ми е провърв!яло много и че съм станал кристалограф.
Херман направи всичко, което можеше, за мен. До Ва¬шингтон бе изпратено писмо, с което той горещо одобря¬ваше промяната в моите планове. Аз също написах пис¬мо до Вашингтон и съобщих, че макар и интересни, мои¬те настоящи опити по химия на размножението на виру-
сите не са дотам ползотворни. Желаех да се откажа от тра-диционната биохимия, която по мое мнение не можеше да обясни как работят гените. Вместо това, обяснявах им аз, сега знаех, че ключът към генетиката е рентгеновата кри- сталография. Молех да одобрят моите планове и да ми разрешат да замина за Кембридж, да работя в лабора¬торията на Перуц и да изучавам методиката на кристало- графските изследвания.
Не виждах никакъв смисъл да изчакам в Копенхаген получаването на разрешението. Струваше ми се безсмисле¬но да си губя напразно времето. Предната седмица Маа- льойе бе заминал за една година в Калифорнийския тех¬нологичен институт и моят интерес към биохимията, с коя¬то се занимаваше Херман, спадна до нулата. От формал¬на гледна точка тръгването ми от Копенхаген бе нелегал¬но. От друга страна, не можеха да отхвърлят моята мол¬ба. Обърканото състояние на Херман бе известно на всич¬ки, а във Вашингтон вероятно се чудеха още колко ще ос¬тана в Копенхаген. Да напиша направо, че Херман въоб¬ще не е в лабораторията, бе не само непочтено, но и из¬лишно.
Аз естествено не бях ни най-малко подготвен да полу¬ча отрицателен отговор. Десет дни след завръщането ми в Кембридж Херман ми препрати изпратеното на моя ад¬рес в Копенхаген писмо с угнетяващата новина. Комите¬тът по разпределение на стипендиите не одобряваше пре¬местването ми в лаборатория, за която съм бил съвсем неподготвен да науча нещо ново. Препоръчваха ми да пре¬разгледам плановете си, тъй като ми липсвала необходи¬мата подготовка, за да се заема с кристалографска рабо¬та. Комитетът обаче би погледнал благосклонно на моето предложение да се преместя в лабораторията на Каспер- сон в Стокхолм за изучаване физиологията на клетката.
Причината за цялата тази неприятност ми беше ясна. Председател на комитета по разпределение на стипендии¬те не беше вече Ханс Кларк — добродушен биохимик, приятел на Херман, който се канеше да се пенсионира от Колумбийския университет. Писмото ми бе попаднало в ръ¬цете на новия председател, който проявявал много по-го- лям интерес към правилното насочване на младежите. Моето твърдение, че биохимията няма да ми даде нищо, му се сторило доста пресилено и дръзко. Писах на Луриа с молба да ме спаси. Той се познаваше малко с новия председател и аз се надявах, че ако му обяснят правилно моето решение, той можеше да промени своето.
В началото съществуваха известни изгледи застъпни¬чеството на Луриа да доведе до една разумна промяна на решението. Поободри ме полученото от Луриа писмо, че положението може да се поизглади, ако се държим така, сякаш нищо не се е случило. Аз трябваше да напиша пис¬мо до Вашингтон, че желанието ми да остана в Кембридж се подбужда главно от стремежа да ,се срещна с англий¬ския биохимик Рои Маркъм, който се занимаваше с фи- товирусология. Маркъм прие съвсем спокойно новината, когато прекрачих прага на неговия кабинет и му съобщих, че може да се сдобие с един примерен ученик, който ни¬кога няма да го безпокои, като претрупва лабораторията му tc експериментална апаратура. Той прие цялото пред¬ложение като типичен пример за неумението на американ¬ците да се държат както трябва. Независимо от всичко, той обеща да не разкрива тази нелепост.
Въоръжен с обещанието, че Маркъм няма да ме из¬даде, аз написах дълго и смирено писмо до Вашингтон, в което описвах каква голяма полза ще имам от общува¬нето с Перуц и Маркъм. Сметнах за почтено в края на писмото да съобщя официално новината, че се намирам в Кембридж и ще остана там, докато вземат решение. Но¬вият председател във Вашингтон не оцени моята откро¬веност. Разбрах всичко, когато отговорът пристигна на ад¬реса на лабораторията на Херман. Комитетът по разпре¬деление на стипендиите разглеждал моята молба. Щели да ми съобщят за взетото решение. Вече не изглеждаше благоразумно да осребрявам чековете, които продължа¬ваха да ми изпращат в началото на всеки месец в Ко¬пенхаген.
За щастие възможността да работя през настъпващата година с ДНК, без да получа за това нито стотинка, бе само обезпокоителна, но не и фатална. Трите хиляди до¬лара стипендия, които получавах годишно в Копенхаген, бяха три пъти повече от необходимото, за да живея като състоятелен датски студент. Дори и да се наложеше да заплатя двата модерни костюма, които си купи сестра ми от Париж, пак щяха да ми останат хиляда долара, напъл¬но достатъчни, за да преживея една година в Кембридж. Моята хазайка също се оказа услужлива. Тя ме изхвър¬ли, преди да бях поживял и месец у нея. Главната ми ви¬на се състоеше в това, че когато се прибирах вечер след десет часа, не си събувах обувките, а по това време ней¬ният съпруг си лягаше. В допълнение на това забравях разпореждането да не пускам по същото време водата в тоалетната. Дори нещо по-лошо, излизах навън след де¬сет часа вечерта. По това време в Кембридж всичко бе¬ше затворено и моите похождения явно бяха подозрител¬ни. Джон и Елизъбет Кендрю ме спасиха, като ми предло¬жиха почти без пари една стаичка в тяхната къща на Те¬нис Корт Роуд. Тя бе невероятно влажна и се отопля-ваше само от една престаряла електрическа печка. Неза¬висимо от всичко приех с радост предложението. Макар и условията за живот там да представляваха истинско пре¬дизвикателство към туберкулозата, съвместният живот с приятели бе безкрайно по за предпочитане от всички ос¬танали квартири, които бих могъл да намеря в този тру¬ден момент. Ето защо с най-голямо желание реших да се преместя на Тенис Корт Роуд, докато се подобри финан¬совото ми положение.
7
Оше от първия ми ден в лабораторията знаех, че ще остана задълго в Кембридж. Заминаването ми оттам би било идиотщина, защото начаса разбрах какво удоволст¬вие са за мен разговорите с Франсис Крик. Да открия в лабораторията на Макс човек, който разбира, че ДНК е по-важна от белтъчините, беше истинско щастие. Нещо по¬вече, за мен бе голямо облекчение да не отдавам цялото си време на изучаване на рентгеноструктурния анализ на белтъчните вещества. Нашите беседи по време на обяда скоро се съсредоточиха върху една тема: как са съедине¬ни помежду си гените. Няколко дни след моето пристига¬не ние вече знаехме какво да правим: да подражаваме на Лайнус Полинг и да го бием в собствената му игра.
Успехът на Полинг с полипептидната верига естестве¬но наведе Франсис на мисълта, че подобен фокус може да се приложи и към ДНК- Тъй като никой от заобикалящи¬те го не смяташе ДНК за толкова важна, той се опасява¬ше да не усложни (собственото си положение в лаборато¬рията на Кингз колидж и не се решаваше да се заеме с ДНК. Освен това, макар и хемоглобинът да не се нами-раше в центъра на вселената, двете предишни години, пре¬карани от Франсис в Кавендишката лаборатория, не бя¬ха се оказали напразни. При изучаването на белтъчини¬те възникнали предостатъчно проблеми, за решаването на които се чувствувала необходимостта от човек, склонен към теоретизиране. Сега, когато аз се въртях из лабора¬торията и бях винаги готов да разговарям за гените, Фран¬сис престана да крие в дълбините на своето съзнание мис¬лите си за ДНК. Дори и тон обаче нямаше никакво наме¬рение да отклонява интереса си от останалите проблеми в лабораторията. Никой не би имал нещо против, ако той ми помага да разреша един въпрос от първостепенно зна¬чение, като отделя по няколко часа седмично за размишле¬ния върху ДНК.
В резултат на всичко това Джон Кендрю много скоро разбра, че едва ли аз съм онзи, който ще му помогне да изясни структурата на миоглобина. Тъй като не можеше да отгледа големи кристали от конски миоглобин, той се на¬дяваше в началото, че моята ръка ще се окаже по-лека. Не бе необходима особена проницателност, за да се забе¬лежи, че в лабораторията аз боравя по-несръчно и от швейцарски химик. Около две седмици след моето присти¬гане в Кембридж отидохме до местната кланица да взе¬мем едно конско сърце и да приготвим нов миоглобинов препарат. Ако ни се усмихнеше щастието, чрез незабавно замразяване на сърцето на бившия състезателен кон ние щяхме да избегнем повреждането на молекулите на мио¬глобина, което пречеше на кристализацията. Следващи¬те ми опити за кристализация не се оказаха по-успешни от тези на Джон. В известен смисъл аз бях дори доволен. Ако опитите ми се окажеха успешни, Джон щеше да ме накара да правя рентгенограми.
И така нищо не ми пречеше да разговарям по няколко часа на ден с Франсис. Непрестанното мислене затруднява¬ше дори Франсис и често когато нещо не вървеше с не¬говите уравнения, той започваше да ме разпитва за фа- гите. При други случаи Франсис се стараеше да натъпче главата ми с кристалографски знания, с които човек мо¬жеше да се сдобие само чрез уморително четене на спе-циализирани научни описания. Особено важни за мен бя¬ха онези точни доказателства, които ми бяха необходими, за да разбера как Лайнус Полинг бе открил ос -спиралата.
Бързо научих, че постижението на Полинг представля¬ва по-скоро продукт на здравия разум, отколкото резултат на сложни математически изводи. В неговите разсъждения рядко се промъкваха уравнения. Думите в повечето слу¬чаи бяха напълно достатъчни. Тайната на успехите на Лайнус се състоеше в осланянето му на простите закони на структурната химия, ас -спиралата не бе открита само посредством съзерцаване на рентгенограми. Основният трик се състоеше в това да се запита човек кои атоми предпочи¬тат да стоят един до друг. Вместо молив и хартия главни¬те работни инструменти представляваха комплект молекул¬ни модели, наподобяващи на пръв поглед играчки за де¬ца от предучилищна възраст.
Ние не виждахме защо да не разрешим проблема на ДНК по същия начин. Оставаше ни само да изработим комплект молекулни модели и да започнем да си играем с тях. Потръгнеше ли ни, структурата щеше да се окаже спирала. Всяка друга конфигурация щеше да бъде много по-сложна. Би било същинска глупост да си блъскаме гла¬вите върху най-различни усложнения, преди да се убедим, че най-простият отговор няма да ни свърши работа. По¬линг не би стигнал до никъде, ако бе тръгнал по най- объркания път.
Още в първите си разговори допуснахме, че молекула¬та на ДНК съдържа голям брой нуклеотиди, свързани в правилна линейна верига. Нашите разсъждения и тук се основаваха частично върху съображения за простота. Ма¬кар и химиците-органици в съседната лаборатория на Алек¬сандър Тод да смятаха това за основно подреждане, те все още се намираха далеч от установяването по химичен път, че всички връзки между нуклеотидите са идентични. Ако това не беше така, ние не разбирахме как молекули¬те на ДНК се събират в кристалните агрегати, изучени от Морис Уилкинс и Розалинд Френклин. Затова, докато не сме попаднали в задънена улица, ние решихме да смятаме заха- ро-фосфатния гръбнак за съвсем редовен и да търсим такава пространствена конфигурация, в която всички групи на този гръбнак да имат еднакво химично окръжение.
Ние веднага разбрахме, че строежът на ДНК може да се окаже по-сложен от строежа на ж-спиралата. Една по- липептидна верига (последователно навързани аминокисе¬лини) в ж -спиралата се огъва в спирална структура, под¬държана от водородни връзки между групите на същата верига. Морис обаче бе казал на Франсис, че диаметърът на молекулата на ДНК е по-голям, отколкото трябва да бъде, ако се състои само от една полинуклеотидна верига (последователно навързани нуклеОтиди). Това го бе нака¬рало да мисли, че молекулата на ДНК представлява слож¬на спирала, състояща се от няколко усукани една около друга полинуклеотидни вериги. Ако това се окажеше вяр¬но, преди да се заемем със сериозното построяване на мо¬дела, трябваше да решим дали веригите са свързани по¬между си посредством водородни връзки или чрез со- леви мостове, включващи и отрицателно заредени фосфат¬ни групи.
Положението се усложняваше от факта, че в ДНК се откриха четири типа нуклеотиди. В този смисъл ДНК не представляваше правилна молекула — тя бе във висша степен неправилна. Вярно, че четирите нуклеотида не се различаваха напълно един от друг, защото всеки един съ¬държаше еднакви захарни и фосфатни компоненти. Раз¬личаваха се само по своите азотни бази, които бяха или пуринови (аденин и гуанин), или пиримидннови (цнтозин и тимин). Но тъй като връзките между нуклеотидите включват само фосфатни и захарни групи, оставаше в сила нашето предположение, че всички нуклеотиди са свързани в ед¬но цяло от еднотипни химични връзки. Така че при по¬строяването на модела смятахме да излезем от положение¬то, че захаро-фосфатният гръбнак не е много правилен, а базите по необходимост са разположени съвсем непра¬вилно. Ако последователността на базите бе навсякъде ед¬наква, всички молекули на ДНК щяха да бъдат идентич¬ни и тогава нямаше да съществува разнообразието, което отличава един ген от друг.
Макар и Полинг да бе получил а -спиралата, без поч¬ти да използува рентгеноструктурни данни, той знаеше за тяхното съществуване и до известна степен ги вземаше пред вид. При наличието на тези рентгеноструктурни дан¬ни бързо бяха отхвърлени голяма част от възможните три- измерими конфигурации на полипептидната верига. Точни- 
Малка част от ДНК така, както си я представяте научноизследователската група на Александър Тод през 1951 г. Те смятаха, че всички нуклео- тиди са свързани помежду си с фосфодиестерни връзки между третия и петия въглероден атом на захарта на съседния нуклеотид. Като химици-органици те се интересуваха само от това, как са свързани помежду си атомите, като оставяха на кристалографите да решават въпроса за тяхното пространствено разположение
те рентгенографски данни трябваше да ни помогнат да се придвижим по-бързо напред в изучаването на по-сложна¬та молекула на ДНК. Простото преглеждане на рентгено- грамата на ДНК щеше да ни избави от много грешни на¬чални стъпки. За щастйе една повече или по-малко при¬лична рентгенограма вече бе публикувана. Тя бе напра¬вена преди пет години от английския кристалограф У. Т. Астбъри и можеше да ни послужи за отправна точка. Все пак ако притежавахме направените от Морис много по-добри рентгенограми на кристалната ДНК, можехме да см спестим -от шест до дванадесет месеца труд. Налагаше се да се примирим с печалния факт, че тези рентгенограми принадлежат на Морис.
Не оставаше нищо друго освен да поговорим с него. За най-гбляма наша изненада Франсис успя много лесно да убеди Морис и той се .съгласи да прекара края на седми¬цата в Кембридж. Не се наложи да убеждаваме Морис, че структурата на ДНК представлява опирала. Това не са¬мо бе очевидна'догадка, но и Морис сам бе говорил за спи¬рали на една лятна конференция в Кембридж. Приблизи¬телно шест седмици преди моето първо пристигане тук той бе демонстрирал рентгенограми на ДНК, на които явно от- съствуваха отражения по меридианите. Неговият колега, теоретикът Алекс Стоукс, му бе заявил, че това е указа¬ние за спирала. При това заключение на Морис му хрум¬нала идеята, че ДНК представлява спирала, която се съ¬стои от три полинуклеотидни вериги.
Той обаче не споделяше нашето становище, че играта на Полинг с построяването на моделите ще разреши бър¬зо проблема за структурата на ДНК, поне докато не се получат допълнителни рентгенографски резултати. Ето за¬що по-голямата част от нашия разговор се въртеше около Рози Френклин, която създаваше все повече и повече не¬приятности. Сега тя настояваше, че дори самият Морис не бива да снима повече рентгенограми на ДНК. В стреме¬жа си да се споразумее с Рози Морис сключи много неиз¬годна ,сделка.Той й даде всичките си хубави препарати от ДНК, които бе използувал в своята първа работа, и съгла¬сието да ограничи своите изследвания върху друга ДНК, която по-късно установи, че въобще не кристализира.
Работата стигна дотам, че Рози дори не съобщи на Морис последните резултати от своите изследвания. Той узна за тях няколко седмици по-късно, към средата на ноември. По това време Рози трябваше да докладва в се¬минара работата си през изтеклите шест месеца. Аз ес- 
Хшличният строеж на четирите бази на ДНК така, както бе представян* към 1951 г. Поради това, че електроните Ди пет- и шестатомните п^кли не с^ локализирани, всяка база има плоска структура с дебелина 3, 4 А
тествено се зарадвах, когато Морис ме покани да присъ- ствувам на доклада на Рози. За пръв път изпитвах истин¬ски интерес да науча нещо от кристалографията. Непремен¬но ми се искаше да разбера онова, което щеше да говори Рози.
Съвсем неочаквано, преди да е изтекла и седмица, Фран- еис изгуби почти напълно интерес към ДНК. Причината за това бе неговото решение да обвини един от колегите, че пренебрегвал идеите му. Обвинението бе отправено не към когото и да е, а към неговия професор. Това се -случи в ед¬на съботна сутрин, по-малко от месец след моето -присти¬гане. Предния ден Макс Перуц предаде на Франсис ръко¬писа на новата си статия относно формата на молекула¬та на хемоглобина, написана в сътрудничество със сър Лорънс. Франсис прегледа набързо съдържанието и побесня от гняв, защото забеляза, че част от доводите се базират пърху една теоретическа идея, изказана преди около де¬вет месеца от самия него. Дори нещо по-лошо. Франсис си спомни, че я е обявил възторжено на всички в лаборато¬рията. Въпреки това в статията не се споменаваше него-вия принос. Той се втурна към Макс и Джон Кендрю да им изкаже възмущението си, а веднага след това и към кабинета на Брег за обяснение, дори за защита. Брег оба¬че си беше отишъл в къщи и Франсис трябваше да изча¬ка до следващата сутрин. За съжаление това забавяне не смекчи техния разговор.
Сър Лорънс решително отказал да е знаел нещо за на-меренията на Франсис и останал дълбоко оскърбен от на¬мека, че го смятат способен да присвои идеята на друг учен. Франсис лък не можеше да повярва, че Брег е тол¬кова тъп, та да пропусне да чуе неговата така често по¬втаряна идея и изказал тази мисъл пред Брег. По-ната¬тъшният разговор станал невъзможен и за по-малко от де¬сет минути Франсис излетя от кабинета на професора.
Изглежда, че тази среща бе решаваща за отношение¬то на Брег към Крик. Няколко седмици преди това Брег беше дошъл в лабораторията и разказа с голямо вълнение за една хрумнала му предната вечер иде<я, която впослед¬ствие разви с Перуц в тяхна статия. Докато я излагаше на Перуц и Кендрю, към групата се присъедини* Крик. За голямо неудоволствие на Брег Франсис не възприе вед¬нага идеята, а заяви, че ще отиде да провеои дали Брег е прав или не. Брег побесня от гняв и се отправи със сил¬но повишено кръвно налягане към дома си, вероятно за
да разкаже на жена си последната лудо¬рия; на това тяхно трудно момче.
Последната свада представляваше ис¬тинска катастрофа за Франсис и той слезе явно разтревожен в лабораторията. Кога- то го накарал да на¬пусне кабинета, Брег му заявил гневно, че ще обмисли съвсем сериозно дали да ос¬тави Франсис в ла¬бораторията, след ка¬то [приключи работа¬та над"докторската си дисертация. Фран¬сис; явно се обезпо¬кои, че може би ско¬ро ще се наложи да си потърси нова ра-бота. Когато" по-къс¬но отидохме да обяд¬ваме в „Орел", кръчмата, в която обикновено се хранехме, цареше унило настроение и не се разнасяше обичайният смях.
Франсис имаше основание за безпокойство. Макар и да съзнаваше, че е умен и в състояние да предлага нови идеи, той не можеше да се похвали с някакви определени интелектуални постижения, а отгоре на това не притежа¬ваше още и докторска степен. Той произхождаше от поч¬тено буржоазно семейство и бе завършил училище в Мил Хил. После бе изучавал физика в Юнивърсити колидж на Лондонския университет и бе започнал работа над дисер¬тацията си, когато избухнала войната. Подобно на почти всички останали английски учени и той поискал да даде своята дан за отбраната на страната и започнал работа в научната група при адмиралтейството. Там работил с голяма енергия и макар на мнозина да не се нравела не-говата бъбривост, време за избор нямало, а той бил мно¬го полезен с остроумно конструираните от него магнитни мини. Когато войната завършила, някои от колегите му ре- шили, че не е необходимо да го задържат завинаги около себе си и след известно време му дали да разбере, че за него няма перспектива в държавните научни учреждения.
Освен това той изгубил всякакво желание да се зани¬мава с физика и решил да опита силите си в биологията. С помощта на физиолога А. В. Хил получил малка сти¬пендия и през есента на 1947 г. пристигнал в Кембридж. В началото се занимавал с чиста биология в лаборатория-та Стрейнджуейз, но това не обещавало нищо интересно и две години ino-късно се преместил в Кавендишката ла¬боратория, където започнал да работи с Перуц и Кендрю. Тук отново се увлякъл в науката и решил, че в края на краищата може би трябва да се заеме с докторска дисер¬тация. Записал се стажант-научен работник (в колежа Каюйс) и Макс му станал научен ръководител. Работата над дисертацията в известен смисъл била скучна за не¬говия чевръст ум, който не се задоволявал с еднообразни¬те изследвания. От друга страна, той бе извлякъл от това свое решение една непредвидена полза: в този критичен за него момент не беше никак удобно да го отстраняват от лабораторията, преди да е получил научна степен.
Макс и Джон начаса се притекоха на помощ на Фран- сис и се застъпиха пред професора за него. Джон потвър¬ди, че Фран.сис действително е писал по спорния въпрос, а Брег се съгласи, че независимо един от друг са достигнали до една и съща идея. По това време Брег вече се бе ус¬покоил и въпросът за напускането на Крик отшумя. Брег понасяше трудно всичко това. Един ден в момент на отчая¬ние той призна, че ушите му просто пищели от гласа на Крик. Нещо повече, той все още не бе напълно убеден, че Крик им е нужен. Все пак Крик бе приказвал непрестан¬но цели тридесет и пет години, а от това не бе излязло нищо особено ценно.
9
Един нов повод да се заеме с теоретизиране възвърна бързо нормалното душевно равновесие на Франсис. Някол¬ко дни след разправията с Брег кристалографът В. Ванд изпрати писмо на Макс, в което излагаше една теория за дифракцията на рентгенови лъчи посредством спирални мо¬лекули. По това време спиралите се намираха в центъра на вниманието на лабораторията главно поради и -спира¬лата на Полинг. Въпреки това все още липсваше една об¬ща теория за проверка на новите модели, а също така и потвърждение на по-деликатните детайли на и -спиралата. Ванд се надяваше, че със своята теория е постигнал всич¬ко това.
Франсис бързо откри един сериозен недостатък в раз¬работката на Ванд, запали се да намери правилната тео¬рия н се втурна нагоре по стълбите да поговори с Бил Кокран, дребничък и тих шотландец, по това време пре¬подавател по кристалография в Кавендишката лаборато¬рия. Бил минаваше за най-талантливия измежду младите кембриджски специалисти по рентгеноструктурен анализ и макар и да не участвуваше в работата с биологични макро- молекули, неговото мнение представляваше най-добрия пробен камък при честите дръзки втурвания на Франсис в теорията. Ако Бил кажеше на Франсис, че идеята е не¬правилна или че от нея няма да излезе нищо, Франсис би-ваше сигурен, че в това няма никаква професионална за¬вист. Този път обаче Бил не изрази скептицизъм, тъй ка¬то сам съзираше недостатъците в работата на Ванд и се мъчеше да налучка правилния отговор. Месеци наред Макс и Брег настояваха той да разработи теорията на спиралите, но Бил все не се наканваше. Сега под допълни-телния натиск на Франсис той се замисли сериозно за по¬строяване на уравненията.
Погълнат от математическите уравнения, Франсис не продума и думица през цялата сутрин. Докато обядвах¬ме в „Орел", силно го заболя главата и вместо да се вър¬не в лабораторията, отиде си в къщи. Бездействието край газовата печка скоро му дотегнало и той отново се заел с уравненията. За негово най-голямо удоволствие скоро се убедил, че е достигнал верния отговор. Въпреки това пре-къснал работата, защото бил канен с жена си Одил на де¬густация на вина у Матюс, един от най-големите търгов¬ци на вина в Кембридж. Тази покана вече няколко дни поддържаше бодростта на неговия дух — щеше да бъде приет от най-модното и интересно общество на Кембридж и това го караше да забрави, че разни тъпи и надути про-фесори все още го недооценяват.
По това време двамата с Одил живееха в „Зелената врата" — малко и евтино апартаментче на върха на едно построено преди няколко века здание на Бридж Стрппт, точно срещу колежа Сент Джон. Само всекидневната и спалнята имаха що-годе свестни размери. Останалите по¬мещения, включително и кухнята, в които ваната представ¬ляваше най-голямата и съществена вещ, практически не съ¬ществуваха. Независимо от теснотията квартирата изглеж¬даше много уютна, да не кажа кокетна, благодарение на ху¬дожествения вкус на Одил. Тук за първи път почувству¬вах жизнеността на английския интелектуален живот, кой¬то напълно липсваше през първите дни в моята викториан- ска стая на Джезъс Грийн, на няколкостотин ярда оттук.
Те бяха женени от три години. Първият брак на Фран- сис бе излязъл краткотраен и за сина му Майкъл сега се грижеха майката и лелята на Франсис. Той бе живял ня¬колко години сам, докато в Кембридж не бе се появила пет години по-младата от него Одил, която го бе накарала да се разбунтува срещу духовния застой на буржоазията, забавляваща се с невинни удоволствия от рода на ветро¬ходството и тениса — напълно неподходящи навици за об-щуване между хората. Двамата не се интересуваха от по¬литика и религия. Последната явно представляваше за¬блуждение на миналите поколения, които Франсис няма¬ше намерение да прославя. В тяхното равнодушие към по¬литиката обаче аз не ,съм толкова уверен. Възможно е причината да се крие във войната, чиито ужаси те иска¬ха да забравят. Във всеки случай „Таймс" не се появява¬ше на масата по време на закуска, а по-голямо внимание се отделяше на „Вог" — единственото списание, за което бяха абонирани и за което Франсис можеше да говори надълго и нашироко.
По това време често ходех на вечеря в „Зелената вра¬та". Франсис винаги гореше от желание да продължаваме нашите разговори, а пък аз с радост използувах всяка въз¬можност да се отърва от ужасната английска храна, коя¬то постоянно ме караше да се страхувам, че ще хвана яз¬ва. Майката на Одил, французойка по произход, бе пре¬дала на дъщеря си своето пълно презрение към еднооб¬разния и скучен начин, по който се хранят и устройват до¬мовете си* повечето от англичаните. Ето защо Франсис ня¬маше причини да завижда на някои свои колеги от коле¬жа заради поднасяната им в преподавателския стол храна, която несъмнено се отличаваше от приготвените от съпру¬гите им еднообразни буламачи, състоящи се от безвкусно месо, варени картофи, безцветен зелен лук и вечните фрук¬тови салати с бишкоти и крем. Вечерята у Крикови вина¬ги кипеше от веселие, особено когато след виното разго¬ворът се завъртеше около одумваните в момента кембридж- ски красавици.
Младите жени събуждаха ентусиазъм и възторг у Франсис, стига да излъчваха жизненост или да се държа¬ха по начин, предизвикващ сплетни и пикантни историйки. На младини той не бе имал големи възможности да попа¬да в компанията на жени и едва сега откриваше каква прелест придават те на живота. Одил не обръщаше вни¬мание на това негово увлечение, понеже разбираше, че то не пречи, а може би и подпомага неговото освобождаване от скучното му нортхемптънско възпитание. Те разгова¬ряха надълго и нашироко за онзи полуартистичен свит, в който се бе движила Одил и в който често ги канеха. Ние си бъбрехме за какви ли не пикантни историйки, а Франсис разказваше с еднакво удоволствие дори за грешките, кои¬то е допускал от време на време. Такава грешка станала например на един маскарад, на който той се появил пре¬облечен като млад Бърнард Шоу -с дълга рижа брада. Още с влизането си в залата разбрал, че е допуснал не¬поправима грешка: всяка от младите дами, до която се доближавал на удобно за целувка разстояние, се отдръп¬вала бързо при съприкосновението с влажната му и проску¬бана брада.
На дегустацията на вината нямало никакви млади да¬ми. За ужас на двамата, попаднали в компанията на поч¬тени професори, които с най-голямо удоволствие разгова¬ряли за обременяващите ги административни задължения, които така много им дотягали. Те се прибрали рано-рано в къщи и Франсис, неочаквано дори за самия него, оста¬нал напълно трезвен и отново се замислил над своята теория.
На следната сутрин той се появи в лабораторията и разказа на Макс и Джон за успеха си. Няколко минути след това влезе и Бил Кокран и Франсис започна своя раз¬каз отначалото. Преди да бе успял да изкаже напълно своите съображения. Бил му съобщи, че и той има с какво да се похвали. Те започнаха бързо да сравняват своите изчисления и tee убедиха, че решението на Бил е по-изящ- но в сравнение с по-старателния подход на Франсис. Ухи¬лени до ушите обаче, те установиха, ч,е са получили един и 'Същ краен резултат. Тогава сравниха външния вид на <зс -спиралата с рентгенограмата на Макс. Съвпадението бе много точно и стана ясно, че както моделът на Лайнус, така и тяхната теория са верни.
Само след няколко дни техният щателно прегледан ръ¬копис бе изпратен тържествено на описание „Нейчър". По същото време изпратиха за мнение едно копие и на Полинг. Този първи несъмнен успех представляваше същинска по¬беда за Франсис. Липсата на красиви жени на дегуста¬цията неочаквано му донесе щастие.
10
Към средата на ноември, когато Рози изнесе своята лек¬ция за ДНК, моите познания по кристалография бяха вече достатъчно обширни, за да разбера голяма част от нея. Най-важното, знаех върху какво да -спра вниманието си. След като в продължение на шест седмици слушах Франсис, аз разбрах, че същината на работата се свежда до това, дали новите рентгенограми на Рози ще потвърдят спира¬лната структура на ДНК- Действително важните експери-ментални подробности бяха онези, които можеха да се ока¬жат полезни при построяването на молекулни модели. Са¬мо няколко минути след започването на доклада на Рози стана ясно, че тя е избрала друг начин на действие.
Рози говореше на около петнадесетината събрали се слушатели и бързата й и нервна реч подхождаше на ли¬шената от блясък старомодна лекционна зала, в която се¬дяхме. В нейните думи нямаше нито капка топлота или ко¬кетство. Въпреки всичко тя не ми се стори чак толкова без¬интересна. За миг си помислих как ли би изглеждала, ако си свалеше очилата и си направеше нова прическа. Скоро обаче вниманието ми бе погълнато от описанието на ней¬ните рентгенографски изследвания на кристалната ДНК- 
Годините на съсредо¬точени и безстрастни кри- сталографски занимания бяха оставили своя отпечатък. Тя не бе толкова глупава да не се възползува от преимуще¬ството, което й даваше ней¬ното солидно кембриджско образование. Рози разбираше безпределно ясно, че само по кристалографски път може да установи структурата на ДНК. Тъй като не се инте¬ресуваше от построяване на модели, тя не спомена нито дума за триумфалния успех на Полинг с ж-спиралата. Яс¬но бе, че за нея използуване¬то на набързо направени моде¬ли - играчки за разкриване на биологичните структури е въз¬можно само в крайни случаи. Рози естествено знаеше за успеха на Лайнус, но не виж¬можюл да си играе като десетгодишен хлапак и все пак да на¬мира правилно решение.
Рози смяташе своя доклад за предварително съобщение, което не съдържа нищо фундаментално относно структура¬та на ДН1\." Безспорните резултати щели да се получат след събирането на допълнителни данни, даваши възмож¬ност за по-задълбочен кристалографски анализ. Липсата на непосредствен оптимизъм се споделяше и от малката гру¬па колеги от лабораторията, които присъствуваха на ней¬ния доклад. Никой от тях не спомена за използуването на молекулните модели при откриването на структурата. Са¬мият Морис зададе само няколко въпроса от техническо естество. Дискусията завърши много бързо. От лицата на слушателите се разбираше, че нямат какво повече да кажат— 
в противен случай трябваше да повтарят казани вече неща, а това би било признак на лошо възпитание. Може бн не желанието им да споменат нещо романтически-оптимистично, дори да споменат за моделите, се дължеше на страха да получат рязък отговор от страна на Рози. И наистина що за удоволствие — да излезеш в тази противна мъглива ноем¬врийска вечер, за да получиш съвет от една жена да не си пъхаш носа в чужди работи! Тогава неминуемо щяха да се появят неприятните възпоминания от годините на начал¬ното училище.
След като поговорих малко с Рози (по-късно се убедих, че нервната напрегнатост е характерна за нея дори в обик¬новените разговори), двамата с Морис тръгнахме надолу по Странд към ресторанта на Чой в Сохо. Морис беше в не¬обичайно добро настроение. Той излагаше спокойно и точно подробностите за това, колко малко е постигнала Рози в сво¬ята работа след пристигането си в Кингз колидж независи¬мо от всичките й сложни кристалографски анализи. Макар и нейните рентгецограми да бяха по-ясни от неговите, тя не можеше да прибави нищо по-съществено към казаното по- рано от него. Наистина тя бе измерила по-точно водното съ¬държание на своите препарати от ДНК, но дори и тук Морис се съмняваше в точността на измерванията й.
За мое удивление присъствието ми повишаваше духа на Морис. Възникналото в началото на нашето запознанство от¬чуждение в Неапол изчезна напълно. Фактът, че аз, специали¬стът по фаги, придавам такова голямо значение на негова¬та работа, го ободряваше. Всъщност той нямаше никаква полза да получава похвали от някой колега физик. Нямаше доверие дори към онези физици, които одобряваха неговото решение да се занимава с биология. В края на краищата те не разбираха от биология, затова той вземаше забележки¬те им като израз на учтивост, дори на снизхождение към човека, който не е издържал на прекомерната конкуренция, появила се във физиката след войната.
Вяоно, някои биохимици му оказаха активна и същест¬вена помощ. Без тях никога нямаше да влезе в играта. Неколцина от тях се оказаха жизнено необходими за него¬вата работа, понеже щедро го снабдяваха с проби от висо¬ко пречистена ДНК. Твърде недостатъчно бе да изучава кристалография, без да владее магическата техника на био¬химията. От друга страна, по-голямата част от тези специ¬алисти не приличаха ни най-малко на онези високопоставе¬ни личности, с които работеше над проекта за бомбите. По¬някога му се струваше, че те дори не разбират важността на ДНК.
И все пак те имаха повече познания от мнозинството биолози. В Англия, а може би и навсякъде другаде повечето ботаници и зоолози са хора с най-елементарно мислене. Мно¬го от тях не се решават да се заемат с истински научна ра¬бота дори на университетската катедра, други губят време п усилия в безсмислени полемики за произхода на живота или пък за това, как да установят достоверността на научния факт. И което е още по-лошо, това дава възможност да ста¬неш дипломиран биолог без никакви познания по гене¬тика. Това не значи, че генетиците са оказали някаква кой знае каква интелектуална помощ. Разсъждавайки безкрай¬но за гените, те като че ли би трябвало да се заинтересуват какво всъщност представляват те. Въпреки това почти ни¬кой от тях, изглежда, не вземаше сериозно обстоятелството, че гените tee състоят от ДНК- Този факт принадлежеше на химиците. Онова, към което се стремяха повечето от тях в живота, бе да накарат своите студенти да се заемат с изу¬чаване на недостъпното за познанието поведение на хромо- зомите или да говорят по радиото с изящно построени, но мъгляви разсъждения за ролята на генетиката в тази пре¬ходна епоха на преоценка на стойностите.
Като узна, че специалистите по фаги се отнасят сериозно към ДНК, Морис се обнадежди, че времената ще се проме¬нят и той няма да се мъчи на всеки семинар да обяснява защо неговата лаборатория вдига толкова шум и се интере¬сува от ДНК. Когато привършихме, вечерята, той бе изпъл¬нен с нова енергия. Съвсем неочаквано в разговора отново се вмъкна Рози и възможността да мобилизира истински уси-лията си в лабораторията постепенно изчезна. Ние платихме сметката, излязохме и потънахме в мрака на нощта.
11
На следващото утро се срещнахме с Франсис на Падинг- тънската гора. Оттук тръгнахме за Оксфорд, за да прека¬раме там неделната почивка. Франсис искаше да поговори с Дороти Ходжкинс, най-добрата кристалографка на Англия, а аз се зарадвах на отдалия ми се случай да видя Оксфорд. На перона Франсис б<е в превъзходно настроение. Срещата щеше да му предостави възможността да разкаже на До¬роти за постигнатия с Бил Кокран успех при разработва-нето на теорията за дифракцията на спиралата. Теорията бе толкова елегантна, че заслужаваше да се разкаже лично — хора като Дороти, способни да разберат мигновено нейното значение, бяха голяма рядкост.
Когато се настанихме във вагона, Франсис започна да ме разпитва за доклада на Рози. Допуснах девета неточности в отговорите и Франсис явно се ядоса на моя навик винаги да се доверявам на паметта си и да не записвам нищо. Ако нещо успееше да ме заинтересува, аз обикновено си спом¬нях всичко необходимо. Този път обаче се пообърках, поне¬же все още не познавах достатъчно добре езика на криста- лографията. Най-неприятното беше, че не успях да му съоб¬щя точните данни за съдържанието на вода в образците от ДНК, които Рози бе използувала при своите измервания. Съществуваше възможност да подведа Франсис с моите го¬леми грешки.
На доклада на Рози безспорно бяха изпратили неподхо¬дящ човек. Ако бе отишъл самият Франсис, нямаше да се получи подобно недоразумение. Това бе наказанието за пре¬комерно проявената чувствителност във връзка с деликат¬ния въпрос за приоритета на работата. Естествено Морис ще¬ше да увиси нос, ако видеше как Франсис се замисля вър¬ху данните, които Рози току-що съобщава. В определен сми¬съл по отношение на тях би било крайно несправедливо, ако узнаеха едновременно фактите. Безспорно правото да се заеме пръв с проблема оставаше за Морис. От друга страна, нямаше никакво указание, че той е намислил да търси отговора, като си играе с молекулните модели. По време на нашия разговор предната вечер ние не засегнахме тази страна на въпроса. Съществуваше, разбира се, възмож¬ността да крие нещо. Това обаче бе малко вероятно — Мо¬рис не бе такъв човек.
Единственото нещо, с което Франсис можеше да се зах¬ване веднага, представляваше съдържанието на водата. То бе най-удобно за по-нататъшни разсъждения. Скоро той като че ли напипа нещо и започна бързо да пише на последната чиста страница на ръкописа, който четеше. Тогава аз не разбирах към какво се е насочил и се зачетох за разнообра¬зие в „Таймс". След няколко минути Франсис ме накара да изгубя целия си интерес към външния свят. Той ми каза, че само малък брой формални решения са съвместими с тео¬рията на Кокран—Крик и с експерименталните данни на Рози. Започна да чертае бързо все нови и нови графики, за да ми покаже колко е проста тази задача. Макар и да не разбирах нищо от математика, схванах добре същността на въпроса. Оставаше да се реши колко полинуклеотидни вериги съдър-
жа молекулата на ДНК. Рентгенографските данни сочеха съ-ществуването на две, три или четири вериги. Въпросът се свеждаше само до това: какъв е ъгълът на наклона и ради- , усът, в който веригите на ДНК се увиват около цен¬тралната ос.
Към края на нашето деветдесетминутно пътуване Фран- сис вече не се съмнявам, че скоро ще намерим отговора. Ако се заловехме здравата с молекулните модели, може би една седмица щеше да ни бъде достатъчна, за да се убедим на¬пълно, че нашият отговор е верен.Тогава щеше да стане яс¬но на целия свят, че само Полинг е в състояние да надникне в истинския строеж на биологичните молекули. Определяне¬то на структурата на а -спиралата от Лайнус постави кем- бриджската група в много неприятно положение. Прибли¬зително една година преди неговия триумф Брег, Кендрю и Перуц бяха публикували обстойна статия относно формата на полипептидната верига, но подходът им се оказа непра¬вилен. Този неуспех все още тормозеше Брег. Той нанесе се¬риозен удар върху неговата гордост. В последните двадесет и пет години пътищата му на няколко пъти бяха се препли¬тали с Полинг. И почти всеки път Лайнус бе успявал да го изпревари.
Дори Франсис се чувствуваше малко унизен от този слу¬чай. Той вече работеше в Кавендишката лаборатория, кога- то Брег поиска да установи как се огъва полипептидната верига. Освен това той бе взел участие в дискусията, на коя¬то бе направена основната грешка относно формата на пептидната връзка. Това всъщност представляваше случай да изтъкне своите способности на критик при преценяване на изводите от експерименталните наблюдения, но той не бе казал нищо полезно. Не че Франсис се въздържаше да критикува своите приятели. В други случаи той сочеше с дразнеща откровеност допуснатите от Перуц и Брег грешки, когато те тълкуваха своите собствени резултати с хемогло¬бина. Без съмнение тази открита критика се таеше в основа¬та на гневното избухване на сър Лорънс по отношение на него. Според Брег дейността на Крик подкопаваше работата в цялата лаборатория.
Сега не бе време да се напомнят старите грешки. Вме¬сто това с напредването на деня все по-задълбочено обсъж¬дахме възможните варианти на структурата на ДНК- С ко¬гото и да заговорехме, Франсис начаса изясняваше постиг- 

t
По-подробно изображение на ковалентните връзки на захаро-фосфатния скелет иатото в последните няколко часа и осведомяваше събесед¬ника как сме решили да се спрем на онези модели, в които захаро-фосфатният скелет се намира в центъра на молеку¬лата. Само така можеше да се получи достатъчно правилна структура, съответствуваща на дифракционните образци от кристална ДНК, наблюдавани от Морис и Рози. Вярно, пред¬стоеше ни да се справим с неправилната последователност на базите, обърнати навън, но това затруднение щеше да отпадне от само себе си след установяването на точното вътрешно подреждане на молекулите.
Оставаше също въпросът за онова, което неутрализи¬раше отрицателните заряди на фосфатните групи в ске¬лета на ДНК. Както Франсис, така и аз не знаехме почти нищо за това как се подреждат неорганичните йони в три¬те измерения на пространството. Пред нас се изправяше суровата истина, че най-големият авторитет в света по структурна химия на йоните си остава Лайнус Полинг. И ако за решаването на проблема се налагаше да се направи умозаключение за едно необикновено остроумно подрежда¬не на неорганичните йони и фосфатните групи, то тогава ние явно изпадахме в неизгодно положение. Към обяд вече стана ясно, че е крайно наложително да се снабдим с ек¬земпляр от класическата книга на Полинг „Природа на хи-мичната връзка". Обядвахме близо до Хай Стрийт. Без да губим време за кафе, ние се втурнахме да търсим кни¬гата из няколкото книжарници и на края щастието ни ое усмихна при Блекуелз. Начаса прочетохме съответните раздели на книгата. Това ни помогна да установим точни¬те размери на интересуващите ни неорганични йони, но не открихме нищо, което да ни помогне да се придвижим по- нататък в проблема.
Когато стигнахме до лабораторията на Дороти в уни¬верситетския музей, маниакалното ни състояние почти бе преминало. Франсис направи бърз преглед на теорията на спиралите и посвети само няколко минути на нашите ус¬пехи с ДНК- За сметка на това ino-голямата част от разго¬вора се съсредоточи върху последните работи на Дороти с инсулина. Започна да мръква и ние решихме да не й отне¬маме повече време. После се отправихме към колежа „Ма-гдалена", където бяхме поканени на чай у Евриън Митчи- сън и Леели Оргел, по това време и двамата членове на този колеж. Докато дъвчехме сладкишите и Франсис бе готов да разговаря за всякакви дреболии, аз си мисле?< унесено колко прекрасно би било, ако някой ден ми се от¬даде възможността да си поживея така, както живееха преподавателите в колежа „Магдалена".
Поднесеното на вечерята вино отново възбуди разгово¬ра за нашия предстоящ триумф с ДНК. По това време към нас се присъедини близкият приятел на Франсис, логикът Джордж Крайзъл, чийто занемарен външен вид и начин па разговор съвсем не се покриваха с моята представа за английските философи. Франсис се зарадва много на него¬вото появяване. В елегантната обстановка на ресторанта на Хай Стрийт, в който Крайзъл ни определи среща, се разнесоха смехът на Франсис и австрийският акцент на Крайзъл. Известно време Крайзъл ни обясняваше как мо- жело да се спечели цяло състояние, ако се прехвърлят пари от една в друга част на политически разделената Ев¬ропа. После Евриън Митчисън отново се присъедини към нас и за известно време ние се отдадохме на обичайните ше¬ги, характерни за интелектуалците от средната класа. Край¬зъл не проявяваше интерес към подобен вид разговори, за¬това ние с Евриън се извинихме и закрачихме по среднове¬ковните улици към моята квартира. Порядъчно пийнал, аз бърборех надълго и нашироко за онова, което щяхме да направим, след като разгадаем ДНК.
12
В понеделник сутринта на закуска аз съобщих на Джон и Елизъбет Кендрю сензационната новина за нашите пости¬жения с ДНК. Елизъбет бе във възторг, че сме така близо до успеха, докато Джон прие новината много по-сдържано. Когато -стана ясно, че Франсис отново е озарен от вдъх¬новение, а освен с ентусиазъм аз не мога да се похваля с нищо по-сериозно, той се съсредоточи в „Таймс", в който се съобщаваше за първите дни на новото правителство на торите. След малко Джон се отправи към Питърхауз, а ние с Елизъбет останахме да обсъждаме възможните послед¬ствия от моя неочакван успех. И аз не се заседях дълго — колкото по-скоро отидех в лабораторията, толкова по-ско¬ро щяхме да узнаем кой от няколкото възможни отговора ще издържи проверката с помощта на молекулните модели.
Както Франсис, така и аз знаехме, че моделите на Ка- вендишката лаборатория не са напълно подходящи за на¬шата работа. Джон ги бе направил преди година и половина за изследване пространственото разположение на полипептид- ната верига. Там липсваха точни изображения на характер¬ните за ДНК атомни групировки. Липсваха и модели на атомите на фосфора и на пуриновите и пиримидиновите бази. Налагаше се бързо да се импровизира нещо, тъй като Макс нямаше време да направи поръчка за тяхното срочно из¬готвяне. Изработването на съвсем нови модели изискваше цяла седмица, докато ние имахме възможност да се добе¬рем до някакъв отговор само за ден-два. Затова едва вля¬зъл в лабораторията, аз започнах да прибавям късчета мед¬на жица към някои от нашите модели на въглеродни ато¬ми и по този начин ги превръщах в по-едрите атоми на фосфора.
Много по-големи трудности изникнаха, когато се нало¬жи да измайсторим и модели на неорганичните йони. За разлика от другите съставни части те не се подчиняваха на простите правила, които подсказваха ъглите на образу¬ване на съответните химични връзки. Както изглеждаше, преди да направим точните модели, ние трябваше да знаем вярната структура на ДНК- Изпълваше ме обаче надеж¬дата, че Франсис вече е напипал нещо съществено и ще го изтърси след появяването си в лабораторията. Повече от осемнадесет часа бяха изминали от нашия последен раз¬говор и сега неделните вестници едва ли щяха да го от¬влекат от неговата работа.
Към десет часа сутринта той наистина се появи, но от¬говор все още нямаше. След късната вечеря в неделя той прехвърлил през ум цялата дилема, но не намерил никак¬во бързо решение. После оставихме всичко и запрелиства- хме набързо един роман за интимния живот на кембриджскч- те преподаватели. Тук-там в книгата имаше сполучливи мо¬менти, но дори и най-несполучливите страници даваха въз¬можност за гадаене дали в тях не е изобразен животът на някои от техните приятели.
Независимо от това, докато пиехме сутрешното кафе, Франсис изрази увереността, че може би съществуват до¬статъчно експериментални данни за определяне на оконча¬телния резултат. Ние можехме да започнем с няколко съвършено
различни съчетания от факти и в края на краи¬щата да се доберем до едни и същи крайни резултати. Не беше из¬ключено да разрешим проблема, ако чисто и просто се съсредо¬точим върху най-из- ящния начин на огъ¬ване на полинуклео- тидната верига. И та¬ка, докато Франсис продължаваше да раз¬съждава върху зна¬чението на рентгено- грамите, аз започнах да събирам разни атом ни модели в някол¬ко вериги, всяка от които съдържаше по дължината си някол- ло нуклеотида. Макар и веригите на ДНК да са в действител¬ност много дълги, нямаше никакъв смисъл да създаваме не¬що много голямо по размери. Щом бяхме сигурни, че това наистина е спирала, правилното разположение на една двойка нуклеотиди автоматически определяше подреждането на всич¬ки останали компоненти.
Към един часа еднообразната работа по събирането при¬ключи и двамата с Франсис се отправихме както обикно¬вено да обядваме в „Орел", придружени този път от химика Хербърт Гутфройнд. По това време Джон обикновено се от¬правяше към Питърхауз, а Макс винаги си отиваше в къщи с велосипед. Понякога към нас се присъединяваше студентът на Джон — Хю Хъксли, но напоследък му ставаше все по- трудно да се развлича с досаждащите нападки на Франсис по време на обяда. Точно преди моето пристигане в Кем- бридж Хю решил да се заеме с проблема на мускулната контракция и това привлякло веднага вниманието на Фран¬сис върху една непредвидена възможност — двадесет го-
Схема, която показва как могат да се използуват йоните ** за свързване на "отрицателно заредени фосфатни групи в центъра на една сложна спирала дини физиолозите на мускула са трупали данни, без някой от тях да се опита да ги обедини в една стройна картина. За Франсис това представляваше превъзходна възможност за действие. Нямаше нужда да издирва необходимите данни, тъй като Хю вече бе прегазил трудно проходимата маса от експе¬рименти. Обяд след обяд фактите се обединяваха и раждаха нови теории, които просъществуваха ден-два, след което Хю успяваше да убеди Франсис, че резултатът, който иска да обясни с грешка в експеримента, всъщност е солиден като Гибралтарската скала. Хю вече бе привършил конструира¬нето на своята рентгенова камера и се надяваше скоро да получи експериментални данни, с които да разреши спорни¬те въпроси. Всичко щеше да му се обърка, ако Франсис все пак успееше да предскаже правилно неговите резултати.
През този ден Хю нямаше основание да се страхува от нова интелектуална агресия. Когато прекрачихме прага на „Орел", Франсис не размени обичайните си гръмогласни по¬здрави с иранския икономист Ефраим Ешаг. Целият му вид говореше ясно, че става нещо сериозно. С действителното изграждане на модела щяхме да се заемем веднага след обя¬да, а сега трябва да разработим конкретни планове за по- ефикасна дейност. И така, докато дъвчехме порцията цариг¬радско грозде, ние обсъдихме всички „за" и „против" относно съществуването на една, две, три или четири ве¬риги и бързо отхвърлихме едноверижната спирала, понеже бе несъвместима с нашите данни. Що се отнася до силите, които свързват веригите помежду им, най-вероятни ни се струваха солевите мостове, в които двувалентните катиони от типа Mg++ държаха заедно две или повече фосфатни групи. Ние, разбира се, не разполагахме с доказателство, че пробите на Рози съдържат каквито и да било двувалент- ни йони и следователно тук подлежахме на известна кри¬тика. От друга -страна, против нашето предположение не съществуваха абсолютно никакви данни. Ако Сътрудниците на Кингз колидж б)яха мислили върху идеята с моделите, не¬пременно щяха да попитат с какъв вид сол имат работа и тогава нямаше да се окажем в такова трудно положение. Ако имахме късмет, прибавянето на магнезиеви или може би на калциеви йони към захаро-фосфатния скелет щеше бързо да даде една изящна структура, в правилността на която нямаше да се съмнява никой.
Първите минути на работата ,с моделите не ни донесо¬ха никаква радост. Макар и да участвуваха само около петна¬десет атома, те падаха непрестанно от грубоватите щипци, които трябваше да ги държат на подходящо разстояние един от друг. Дори нещо по-лошо, създаваше се неприятното впечатление, че между няколко от най-важните атоми не съ¬ществува видимо ограничение в ъгъла на свързване. Това не предвещаваше нищо хубаво. Полинг бе установил ос -спирала¬та, понеже вярваше твърдо, че пептидната връзка е разпо¬ложена в една равнина. За наше неудоволствие имаше ос¬нование да се вярва, че фосфодиестерните връзки, които свързват съседните нуклеотиди в ДНК, навярно могат да имат най-разнообразни форми. Във всеки случай нашата интуиция ни подсказваше, че едва ли съществува конфи¬гурация, която да се окаже много по-пзящна от останалите.
След като изпихме чая, започна да се очертава една форма, която повдигна настроението нн. Три вериги се огъваха една около друга и създаваха кристалографски пе¬риод, равен на 28 А по осите на спиралата. Такава форма подсказваха рентгенограмите на Морис и Рози, затова Франсис видимо се успокои, когато се отдръпна от лабора¬торната маса и огледа плода на нашия следобеден труд. На¬истина за по-голямо удобство няколко атома бяха разполо¬жени твърде близо, но в края на краищата подреждането току-що бе започнало. Още няколко часа работа и щеше да се получи напълно приличен модел.
На вечерята в „Зелената врата" цареше прекрасно на¬строение. Макар и Одил да не разбираше за какво разгова¬ряме, фактът, че Франсис за втори път през този месец се намира на прага на важно откритие явно я радваше. Ако нещата продължаваха така и занапред, те скоро щя¬ха-да забогатеят и да си купят кола. Франсис не правеше никакъв опит да обясни на Одил нещата на по-прост език. От минутата, в която Одил му бе заявила, че земното при-тегляне действува само по протежение на пет километра нагоре в атмосферата, тази страна от техните отношения бе решена веднъж завинаги. Одил не само че не разби¬раше от наука, но и всеки опит да й се втълпи нещо подоб¬но в главата предварително бе обречен на неуспех. За то¬ва бе виновно нейното манастирско образование. Оставаше само надеждата, че ще оцени поне паричната стойност на онова, което ставаше.
Поради всичко това нашият разговор се съсредоточи вър¬ху една студентка от художествената академия, която се канеше да се омъжи за Хармут Уейл, приятел на Одил. Това малко огорчаваше Франсис, понеже лишаваше тяхна¬та компания от най-красивата девойка. На всичко отгоре около Хармут витаеха много неясни неща. Той бе възпитан в традициите на немските университети, където все още се практикуваха дуелите, а изкуството му да убеждава без¬брой кембриджски жени да позират пред неговия фотоа¬парат се признаваше от всички.
Всякакви мисли за жени обаче се изпариха, когато Фран¬сис връхлетя в лабораторията преди сутрешното кафе. Ние поразместихме напред-назад няколко от атомите и скоро нашият триверижен модел започна да изглежда напълно убедителен. Сега оставаше да го сверим ,с количествените данни, получени от Рози. Моделът естествено трябваше да съответствува на общото разположение на рентгеновите от¬ражения, защото основните параметри на неговата спира¬ла бяха подбрани съобразно с фактите от доклада на Ро¬зи, които аз съобщих на Франсис. Ако моделът беше верен, той трябваше освен това да предскаже много точно и от¬носителния интензитет на различните отражения.
Начаса позвънихме на Морис. Франсис му обясни как теорията на дифракцията на спиралите дава възможност за бързо преценяване на възможните модели на ДНК и му съобщи също така, че току-що сме измайсторили нещо, което може би дава онзи отговор, който всички очакваме. Най-добре би било, ако Морис може да дойде веднага и да го види сам. Морис обаче не каза нищо определено, са- . мо спомена, че може да намине през седмицата. Малко след разговора при нас дойде Джон, за да разбере как се е от¬несъл Морис към съобщената му новина. Франсис не зна¬еше какво да му каже. Като че ли Морис не проявяваше никакъв интерес към онова, което вършехме.
В разгара на работата през този следобед ни позвъни¬ха по телефона от Кингз колидж. Морис съобщаваше, че на следния ден сутринта пристига от Лондон с влака в десет часа. Той не идваше сам. Придружаваше го него¬вият сътрудник Уили Сидз. Дори нещо повече, със същия влак щеше да пътува и Рози със своя ученик Р. Г. Гослинг. Очевидно всички се интересуваха от получения от нас отговор.
Морис дойде с такси от гарата до лабораторията. Друг път той би тръгнал с автобус, но сега бяха четирима и мо¬жеха да си разделят разноските. Освен това не би му до¬ставило никакво удоволствие да чака на автобусната спир¬ка заедно с Рози. Това би усложнило и без това сложна¬та обстановка. Неговите добри намерения не се проявяваха дори сега, когато над главите им висеше поражението. Ро¬зи както винаги се отнасяше пренебрежително към негово¬то присъствие и насочваше своето внимание изключително към Гослинг. Те направиха някакъв слаб опит да се пред¬ставят като единна група, когато Морис надникна в лабо¬раторията, за да съобщи, че са пристигнали. Морис сметна за по-уместно да не започва в подобни деликатни положе¬ния от самото начало с професионални разговори. Рози обаче не бе пристигнала тук за празни приказки и веднага пожела да разбере как стоят нещата.
Нито Макс, нито Джон направиха какъвто и да било опит да изместят Фран-сис. Този ден беше негов и след ка¬то поздравиха Морис, те се извиниха с неотложна работа и се оттеглиха в кабинетите си. Още преди пристигането на делегацията двамата с Франсис се уговорихме да съобщим на два етапа нашите резултати. В началото Франсис щеше да обобщи преимуществата на теорията на спиралите. След това щяхме да обясним заедно как сме достигнали до пред¬лагания модел на ДНК- После можехме да отидем.на обяд в „Орел", като оставяхме следобеда свободен, за да обсъ¬дим всички заедно как да продължим работата над оконча¬телното решаване на проблема.
Първата част от представлението премина точно по про-грамата. Франсис не виждаше основание да омаловажава значението на теорията на опиралите и за няколко минути обясни начина, по който функциите на Бесел дават възмож¬ност за получаване на чисти резултати. Никой от гостите не показваше, че споделя възторга на Франсис. Вместо да направи нещо с изящните уравнения, Морис предпочете да се съсредоточи върху факта, че тази теория не съдържа нищо ново в сравнение с математическите изчисления, на¬правени по-рано без никакъв излишен шум от неговия ко¬лега Стоукс. Той бил решил този проблем една вечер във влака, на път за в къщи, а на следната сутрин изложил цялата теория на къс хартия.
Рози не се заинтересува кому принадлежи приоритетът за създаването на теорията на спиралите н докато Фран¬сис продължаваше да говори, тя започна да се дразни все повече и повече. Според нея от тази проповед нямало ни¬какъв смисъл, тъй като не съществували никакви данни, че ДНК е спирала. По-нататъшните рентгенографски изследва¬ния щели да покажат дали това е така или не. Нейното пренебрежение се усили още повече, когато прегледа моде¬ла. Нищо от доказателствата на Франсис не оправдаваше целия този шум. Тя стана подчертано нападателна, когато преминахме на въпроса за йоните Mg++, свързващи фос¬фатните групи на нашия триверижен модел. Тяхното при¬съствие не допадаше на Рози. Тя рязко заяви, че йоните Mg++ биха били обкръжени от плътна обвивка водни мо¬лекули и поради това е малко вероятно да осигурят стабил¬ност на структурата.
За наша най-голяма досада нейните възражения не бяха просто своенравие. На този етап се изясни един неприятен факт: аз не си спомнях точно данните за съдържанието на водата в използуваните от Рози проби от ДНК. Неприятна¬та истина стана очевидна. Верният модел на ДНК трябва¬ше да съдържа поне десетина пъти повече вода, отколко- то предвиждаше нашият модел. Това съвсем не означа¬ваше, че сме на погрешен път — с малко повече късмет до-пълнителната вода можеше да се вмести в свободните ме- ,ста по периферията на нашата спирала. От друга страна, не успяхме да избегнем заключението, ч<е нашите доказа*
телства са уязвими. Веднага след като се изясни, че съ¬държанието на водата трябва да бъде много по-високо, броят на възможните модели на ДНК застрашително на¬расна.
Макар да диктуваше разговора по време на обяда, на-строението на Франсис не бе вече на самоуверен учител, поу¬чаващ бедни колониални деца, които дотогава никога не са имали възможност да срещнат първокласен интелект. Всички разбираха ясно кой води хорото. Най-подходящият начин да се извлече някаква полза от този ден бе да се до¬говорим за серия от нови опити. По-точно необходими бя¬ха само няколко седмици работа, за да се разбере дали структурата на ДНК зависи от онези йони, които неутрали¬зират отрицателно заредените фосфорни групи. Това ще-ше да разсее угнетителната несигурност относно важността на Mg++ йоните. След като свършихме всичко това, мо¬жехме отново да се заемем с моделиране, което при добра сполука щеше да стане до коледните празници.
След обяда по обратния път към Кингз колидж, а оттам до Тринити се изясни, че никой не бе преминал на наша страна. Рози и Гослинг заеха непоколебима войнствена по¬зиция: бъдещите им планове нямало да <се повлияят от про¬пътуваните петдесет мили и от детския брътвеж, който чули. Морис и Уили Сийдз се държаха по-благоразумно, но не бе ясно дали не правят това само за да се различават от Рози.
Положението не се подобри и когато влязохме отново в лабораторията. Франеис не желаеше да се предаде ведна¬га, затова обясни някои от подробностите във връзка с изграждането на модела. Независимо от всичко той скоро се отказа от това, защото освен мен в разговора не вземаше участие никой друг. По това време нито на него, нито на мен се искаше да погледнем към нашия модел. Цялото му ве¬ликолепие изчезна и грубо импровизираните атоми на фос¬фора не даваха никаква надежда, че от тях някога ще из¬лезе нещо ценно. По едно време Морис спомена, че ако побързат да се качат на автобуса, ще успеят да вземат влака в три и четиридесет от Ливърпулската гара и ние набързо се сбогувахме.
Новината за победата на Рози се понесе много бързо нагоре към Брег. На нас не ни оставаше нищо друго освен да си придаваме невъзмутим вид, тъй като новината за катастрофата потвърждаваше факта, че Франсис може¬ше да се добере по-бързо до успех, ако умееше понякога да си държи езика зад зъбите. Не бе трудно да се предви¬дят последствията. За началството на Морис явно настъпи удобен момент да обсъди с Брег въпроса, дали си заслужа¬ва Крик и онзи американец да дублират работата на Кингз колидж с ДНК, в която бяха вложени толкова много средства.
На сър Лорънс му бе дошло до гуша от Франсис и сега не се изненада, че той отново е вдигнал необоснован шум. Следващият взрив можеше да се очаква по всякакъв повод. Ако продължаваше да се държи и занапред по този начин, Франсис спокойно щеше да прекара следващите пет години в лабораторията, без да може да събере достатъчно данни, за да защити поне една дисертация. Неприятната перспектива да се изтърпи Франсис до края на неговата служба като професор в Кавендишката лаборатория не бе по силите на Брег, нито на който и да било друг човек с нормални нерви. При това Брег доста дълго бе живял в еянката на своя знаменит баща. Дори много хора погрешно смятаха, че законът на Брег с неговата остра проница¬телност е открит от баща му, а не от самия него. И сега, когато можеше спокойно да се наслаждава на преимуще¬ствата, които му даваше най-почетната научна катедра, той трябваше да отговаря за безобразните лудории на един неуспяващ гений.
В резултат на всичко това на Макс бе съобщено, че Фран¬сис и аз трябваше да се откажем от ДНК- Брег не изпитва¬ше угризения, че това ще попречи на развитието на науката, тъй като след разговорите <с Макс и Джон бе установил, че в нашия подход няма нищо оригинално. След успеха на По- линг увереността в спиралите не свидетелствуваше за нищо друго освен за примитивен ум. Най-правилното нещо при всички обстоятелства бе да се даде право на групата на Кингз колидж първа да изпробва спиралните модели. В та¬къв случай Крик можеше да се занимава с темата на своя¬та дисертация — изследване на начините, по които се сви-
ват кристалите на хемоглобина, когато бъдат поставени в разтвори от соли с различна концентрация. Година до година и половина усърдна работа в това направление можеше да доведе до нещо по-определено относно формата на молекула¬та на хемоглобина. Тогава, с докторска дисертация в джоба си, Крик можеше да потърси където иска друга работа.
Ние не направихме никакъв опит да обжалваме присъда¬та. За най-голямо облекчение на Макс и Джон се въздър¬жахме дори от публично оспорване на решението на Брег. Откритият лротест би показал, че нашият професор няма абсолютно никаква представа какво всъщност означават бук¬вите ДНК. Той явно, не отдаваше на ДНК и една стотна от онова внимание, което отдаваше на структурата на метали¬те, за които с най-голямо удоволствие строеше модели от сапунени мехурчета. Нищо тогава не доставяше по-голямо удоволствие на сър Лорънс, отколкото да показва своя изкуснб снет филм за това, как мехурчетата се блъскат едно в друго.
Нашето благоразумие не произтичаше ог желанието да запазим мирни отношения с Брег. Ние замълчахме, понеже попаднахме в задънена улица с моделите на захаро-фос- фатния скелет. Както и да ги въртяхме, не се получаваше нищо. На следващия ден след посещението на групата от Кингз колидж отново проверихме най-внимателно триве- рижния модел и множество други възможни варианти. Без да бъдем много сигурни, у нас се създаде впечатлението, че всеки модел със захаро-фосфатен скелет в центъра на спиралата принуждава атомите да ое доближават мно¬го повече, отколкото допускат законите на химията. Отдръп¬нехме ли някой атом на подходящо разстояние от неговия съсед, това често караше друг отдалечен атом да се до¬ближи недопустимо до своя партньор.
Налагаше се да започнем отново, за да можем да про¬дължим работата по-нататък. Със съжаление осъзнахме, че прибързаното усложняване на отношенията с Кингз ко- лидж ни лишаваше от източника на нови експериментални резултати. Ние не можехме повече да очакваме, че ще ни канят на научни доклади, а дори и най-внимателният въ¬прос към Морис щеше да възбуди съмнението, че отново сме се заели ,с този проблем. Нещо по-лошо. Ние бяхме абсолютно сигурни, че ако престанехме да се занимаваме с постройката на модела, това нямаше да подтикне наши¬те колеги да се заемат със съответните изследвания. До- колкото знаехме, лабораторията на Кингз колидж още не бе създала ^пространствени модели от необходимите атоми. Още повече, че нашето предложение да им предадем кем- бриджските матрици за изработване на модели, за да се ускори работата, бе посрещнато без особен ентусиазъм. Морис наистина спомена, че след няколко седмици би мог¬ло някой да се заеме със събирането на нещо и ние се уговорихме, когато отидем следващия път до Лондон, да занесем нашите матрици в тяхната лаборатория.
И така наближаваха коледните празници, а изгледите, че някому от отсамната страна на Атлантика ще се отда¬де възможността да разкрие строежа на ДНК, изглежда¬ха твърде мъгляви. Макар и Франсис да поднови работата си върху белтъчините, никак не му бе приятно, че оказва любезност на Брег, като работи над собствената си дисер¬тация. Вместо това след няколко днн на относително мъл-чание той започна да говори наляво и надясно за свръх- спиралното разположение на самата <х -спирала. Според мен сега му оставаше време да разговаря за ДНК само по обяд. За щастие Джон Кендрю почувствува, че наложеното вето над работата с ДНК не важи и за размишленията върху нея. Той не направи никакъв опит да събуди отново моя интерес към миоглобина. Вместо това аз използувах мрач¬ните и студени дни за изучаване на теоретична химия или в разлпстване на научни списания с надеждата да открия някой забравен ключ към ДНК.
Книгата, в която най-често се зачитах, беше „Природа на химичната връзка", която Франсис бе купил. Все по- често и по-често, когато му се наложеше да потърси дъл¬жината на някоя важна връзка, той намираше книгата вър¬ху онзи ъгъл на лабораторната маса, който Джон ми бе ояределил за експериментална работа. Аз се надявах, че тайната се крие някъде в шедьовъра на Полинг. Ето защо, когато Франсис ми подари нов екземпляр от тази книга, аз взех това за добро предзнаменование. На титулната страни¬ца той написа: „На Джим от Франсис, Коледа, 1951 г.". Християнските обичаи се оказаха наистина полезни.
15
Аз не останах в Кембридж за коледните празници. Ев- риън Митчисън Mie покани в Карадейл на Мул оф Кинтайр, където живееха неговите родители. Това беше истинско щастие за ме!н. По време на празниците Наоми, майката на Ев, известна писателка, и Дик, неговият баща, член на парламента и лейбърист, се славеха с това, че канеха в просторния си дом множество най-различни хора. Освен това Наоми бе сестра на Дж. Б. С. Холдейн, най-умния и най-ексцентричния английски биолог. Когато се срещнах с Ев и неговата сестра Вал на Юстънската гара, вече не ме вълнуваше нито мисълта, 4te нашата работа с ДНК попадна в задънена улица, нито неизвестността дали ще ми запла¬тят годината на моя престой в Англия. В нощния влак за Глазгоу нямаше свободни места и ние седяхме десет часа въ¬рху куфарите си, като слушахме забележките на Вал относно грубите привички на американците, които с всяка измина¬та година ставаха все повече в Оксфорд.
,В Глазгоу вече ни очакваше моята сестра Елизьбет, която бе дошла със самолет от Копенхаген до Пристуик. Две седмици преди това тя ми писа писмо, в което съоб¬щаваше, че я преследвал някакъв си датчанин. Веднага почувствувах надвисналата опасност, защото той се оказа известен актьор. Начаса попитах дали е възможно да за¬веда и Елизъбет в Карадейл. Когато получих положителен отговор, си отдъхнах, защото ми се струваше немислимо моята сестра да реши да се засели в Дания, след като е прекарала две седмици в една ексцентрична вила.
Дик Митчисън посрещна автобуса за Кемпбелтаун на отклонението за Карадейл и ние пропътувахме с неговата ко¬ла последните двадесет мили по хълмистия път до малкото шотландско рибарско селце, където той и Наоми живееха от двадесет години. Вечерята още продължаваше, когато по един каменен коридор, съединяващ стаята с ловните принадлежности с няколко килера, преминахме в трапеза¬рията, от която долиташе силна глъчка. Братът на Ев, зо¬ологът Мърдок, вече бе пристигнал и се забавляваше, като караше присъствуващите да кажат как се делят клетките. По-често обаче разговорът биваше на политически теми и за опасната студена война, измислена от американските параноици, които трябваше да бъдат изпратени отново в техните адвокатски кантори из градовете на Средния Запад.
На следната сутрин се убедих, че най-добрият начин да се предпази от вкочанясване е да остана в леглото, а когато и това станеше невъзможно, да отида на разходка, стига да не вали като из ведро. Дик винаги търсеше някого, с когото да отиде следобед на лов, но след един опит, при който стрелях едва след като гълъбите се скриха от погледа, аз предпочитах да се излежавам на пода на гостната кол- кото се може по-близо до огъня. Съществуваше още една възможност да се постопля, като поиграя пинг-понг в библиотеката под строгите портрети на Наоми и нейните деца, нарисувани от Уиндхем Лукс.
Измина повече от седмица, преди да започна полека-ле- ка да разбирам, че дори и семейство с леви разбирания може да обръща внимание на облеклото на своите гости. Наоми и няколко от жените се преобличаха за вечеря, но аз си обяснявах това тяхно странно поведение с приближа- ването на старостта. И през ум не ми минаваше, че вън¬шният ми вид може да привлече вниманието на някого, още повече, че косите ми вече почти не издаваха моя аме-рикански произход. Одил бе много смутена, когато в деня на моето пристигане в Кембрйдж Мак ме представи на нея. След това тя съобщила на Франсис, че при тях в лаборато¬рията щял да работи един плешив американец. Единстве¬ният изход беше да не се подстригвам дотогава, докато престана да се откроявам сред жителите на Кембрйдж. Макар и сестра ми да tee разстрои, когато ме видя, аз бях убеден, че ще изминат месеци, ако не и години, докато тя замени своите повърхностни възгледи върху човешките ценности с тези на английските интелектуалци. Ето защо Карадейл се оказа превъзходно място, за да направя още една крачка по пътя на прогреса и да си пусна брада. Вяр¬но, нейният червеникав цвят не ми харесваше, но бръсне¬нето със студена вода представляваше истинско мъчение. Въпреки всичко, след като в течение на цяла седмица Вал и Мърдок ми правеха кисели забележки, а сестра ми не преставаше да се цупи, което ни най-малко не ме учуд¬ваше, аз се появих гладко избръснат за вечеря. Когато На¬оми отправи няколко любезни забележки относно моя вън¬шен вид, разбрах, че съм взел правилно решение.
Вечерно време нямаше възможност да се избягнат ин-телектуалните игри, в които решаваща родя играеше сло* весното богатство. Всеки път, когато обявяваха моите жал¬ки напъни, ми с$ искаше да потъна в земята, за да избяг¬на снизходителните погледи на жените от семейство Мит- чисън. За мое успокоение гостите бяха много и моят ред идваше рядко, затова седях близо до кутията с бонбоните и се надявах никой да не забележи, че не ги подавам по-на- татък. Много по-приятно ми беше, когато играехме на „убийства" из тъмните и криви ниши на горните етажи. Най-запалената любителка на тази игра беше Лоис, сестра¬та на Ев, току-що завърнала се от Карачи, където в про¬дължение на една година бе учителствувала н се бе пре¬върнала в убеден проповедник на лицемерното индийско вегетарианство.
Почти от самото начало на своя престой разбрах, че ще се разделя с най-голямо нежелание със спектъра от леви раз¬бирания на Наоми и Дик. Обядът с алкохолизирано ябълко¬во английско вино, компенсираше многократно техния навик да отварят външните врати и да пропускат западните ветрове. Независимо от всичко, налагаше се да си замина три днн след Нова година, тъй като Мърдок бе уредил да говоря на лондонската конференция на Дружеството за експери¬ментална биология. Два дни преди моето заминаване падна дебел сняг и превърна голите бърда в антарктически плани¬ни. Това ни предостави прекрасната възможност да напра¬вим с Ев дълга следобедна разходка по затрупаното от сне¬га кемпбелтаунско шосе. Той ми разказваше за своите ди¬сертационни експерименти по създаването на имунитет, докато аз си мислех дали шосето ще остане непроходимо и в деня на моето заминаване. Времето обаче не се съобра¬зи с желанието ми, защото група от гостите на къщата успя¬хме да се качим в Тарбърт на парахода за Клайд и на след ната сутрин бяхме вече в Лондон.
Смятах, че при завръщането ми в Кембридж там ще ме очаква вест за моята стипендия, но официално съобщение нямаше. Откакто Луриа ми бе писал още през ноември да не се безпокоя, липсата на вест досега ми се стори зловеща. Очевидно все още не бе взето никакво решение и трябваше да очаквам най-лошото. В края на краищата опасността не бе чак толкова голяма. Джон и Макс ме увериха, че ако ме отрежат, ще ми осигурят малка английска стипендия. Периодът на неизвестност приключи едва в края на януари, когато от Вашингтон пристигна писмо: стипендията ми се прекъсваше. В писмото се цитираше онзи раздел от правил¬ника за стипендиите, съгласно който стипендия се изплаща¬ла само за работа в института, в който е изпратено лицето. На¬рушението на този пункт от моя страна не давало никаква дру¬га възможност на комитета освен да отмени своето решение.
В следващия абзац обаче ми съобщаваха, че ми се от¬пуска съвсем нова стипендия. Не ми се размина само с то¬ва, че останах дълго време в неизвестност. Втората стипен¬дия не ми ое отпускаше както обикновено за дванадесет месеца. Тя изтичаше твърдо след осем месеца, в средата на май. За това, че не изпълних съвета на комитета и не заминах за Стокхолм, загубих хиляда долара. Да намеря друг източник за финансиране до септември, т. е. до начало-то на новата учебна година, бе вече невъзможно. Аз естест¬вено приех стипендията. Две хиляди долара съвсем не бяха за изхвърляне.
След по-малко от две седмици от Вашингтон пристиг¬на ново писмо. Подписано бе от същия човек, но вече не като председател на комитета по разпределение на стипен¬диите, а като председател на един от комитетите на На¬ционалния научно-изследователски съвет. Свикваше се кон¬ференция, на която ме молеха да изнеса лекция върху развитието на вирусите. Конференцията щеше да се състои в Уилиамстаун към средата на юни, месец след изтичане¬то на моята стипендия. Аз, разбира се, нямах никакво на¬мерение да напускам Кембридж нито през юни, нито през септември. Въпросът се свеждаше само до това как да формулирам отговора си. Отначало мислех да пиша, че съм възпрепятствуван да замина поради непредвидени фи¬нансови затруднения. После поразмислих и реших да не доставям удоволствие на този човек, като го накарам да смята, че е повлиял върху моите работи. Отговорих, че Кем-бридж в интелектуално отношение е твърде интересен за мен, затова не възнамерявам да пътувам през юни за Щатите.
16
Междувременно, за да минава по-бързо времето, реших да се занимавам с вируса на тютюневата мозайка (ВТМ). Глав¬ната съставна част на ВТМ е нуклеиновата киселина и пора¬ди тази причина представляваше чудесна възможност да прикрия моя непомръкнал интерес към ДНК. Разбира се, ну¬клеиновата съставка на ВТМ не беше ДНК, а втора разно¬видност на нуклеиновата киселина, известна като рибонуклеи¬нова киселина (РНК). Това различие представляваше извест¬но преимущество, тъй като Морис не можеше да претен¬дира за РНК- Успеехме ли да установим структурата на РНК, това можеше да ми даде ключа и за строежа на ДНК- От друга страна, смиташе се, че молекулното тегло на ВТМ е 40 милиона и от пръв поглед той изглеждаше неизмеримо по-труден за разбиране, отколкото строежът на много по- малките молекули на миоглобина и хемоглобина, над които Джон Кендрю и Макс Перуц работеха от години, без да се до¬берат по някакви интересни от биологично гледище резултати.
Освен това .с помощта на рентгенографски методи Дж. Д. Бернал и И. Фанкухен вече бяха изследвали ВТМ. Това само по себе си бе твърде обезпокоително. Умствените въз¬можности на Бернал бяха пословични, а аз дори не се надя¬вах, че ще мога да овладея като него теорията на кристало^ графията. Не разбирах дори голяма част от тяхната класи¬ческа статия, публикувана непосредствено след началото на войната в „Списание по обща физиология". Списанието представляваше твърде странно място за подобна публика¬ция, но Бернал бе погълнат от проблемите по отбраната на страната, а завърналият се по това време в Съедине¬ните щати Фанкухен бе решил да помести съобщението с получените резултати в такова списание, ко-ето се следи от хора, интересуващи се от вируси. След войната Фанкухен изгуби интереса си към вирусите, а Бернал, макар и да не изостави напълно кристалографията, се заинтересува пове¬че от установяването на добри отношения с комунистичес¬ките страни.
Макар и теоретическата основа на много от техните из¬води да не бе съвсем солидна, едно бе очевидно: ВТМ се състоеше от голям брой съвсем еднакви блокчета. Бернал и Фанкухен не знаеха как са разположени тези блокчета. При това през 1939 г. бе още твърде рано да се допуска, че белтъчната част на вируса и неговата РНК са устроени съвършено различно. Сега е лесно човек да си представи белтъчните блокчета в големи количества. При РНК бе точ¬но обратното. Ако отделната съставка на РНК се делеше на голям брой блокчета, тогава полинуклеотидните вериги щяха да бъдат твърде малки, за да носят онази генетич¬на информация, която Франсис и аз смятахме за присъща на вирусната РНК. Най-вероятна се оказа следната хипоте¬за за структурата на ВТМ: сърцевината на вируса е образу¬вана от РНК, заобиколена от голям брой еднакви малки белтъчни блокчета.
Всъщност вече съществуваше биохимично доказателство за съществуването на белтъчни строителни блокчета. Опи¬тите на немеца Герхард Шрам, публикувани за първи път през 1944 г., доказваха, че частици от ВТМ се разпадат в слабо алкална среда на свободна РНК и голям брой еднак¬ви, макар и не идентични белтъчни молекули. Всъщност никой извън пределите на Германия не повярва на Шрам. Виновна за това бе войната. Повечето хора смятаха за не¬мислимо фашистките зверове да разрешат провеждането на обширните експерименти, върху които се основаваха не¬говите възгледи, през последните години на една война, ко¬ято те така безнадеждно губеха. Много по-лесно бе да се предположи, че работата се е вършела йод преките указания на нацистите и анализът на опитите не е направен прецизно. Никой от биохимиците не желаеше да губи време в опро¬вергаване на Шрам. Докато четях статията на Бернал, ин¬тересът ми към Шрам изведнъж се повиши изключително много, защото дори и да не бе интерпретирал правилно по¬лучените от него данни, той се бе натъкнал, макар и случай¬но, на правилен отговор.
Може би няколко допълнителни рентгенограми щяха да покажат как са подредени белтъчните блокчета, особе¬но ако са разположени спирално. Крайно развълнуван от¬мъкнах статията на Бернал и Фанкухен от философската библиотека и я занесох в лабораторията, за да може Франсис да проучи рентгенограмата на ВТМ. Когато видя харак¬терните за спиралните молекули празни области, той запрет¬на ръкави и предложи набързо няколко възможни спирал¬ни структури на ВТМ. От този момент нататък разбрах, че няма да се откажа, докато не разбера теорията на спи-ралите. Ако чаках Франсис да се освободи, за да ми помог¬не, това щеше да ме избави от задължението да усвоявам математиката, но в такъв случай трябваше да бездейству- вам, когато той е извън стаята. За щастие дори повърхност¬ните знания се оказаха достатъчни, за да видя защо рент¬генограмата на ВТМ подсказва спирала, извивките на коя¬то отстоят една от друга на 23 А по о,ста на спиралата. Правилата всъщност бяха толкова прости, че Франсис на¬мисли да ги опише под заглавието „Преобразованията на Фурие за изучаване от орнитолози"'.
Този път Франсис скоро изгуби интерес и след няколко дни заяви, че доказателствата за спиралата на ВТМ не са чак толкова сигурни. Моят дух автоматически спадна, но после се начъкнах на необоримо доказателство за спира¬ловидното подреждане на блокчетата. За да разсея следо¬бедната скука, прочетох материалите от една дискусия на Фарадеевското дружество върху структурата на металите. Там именно се натъкнах на остроумната теория на Ф. К. Френк за начина на нарастване на кристалите. Всеки път, когато изчисленията биваха направени както трябва, изник¬ваше един и същ парадоксален резултат — че кристалите не нарастват така, както подсказват наблюденията. Френк забелязал, че парадоксът отпада, ако кристалите всъщност не са така правилни, както се смята, а съдържат дислока^ ции, в резултат на които се образуват постоянни уютни ъгълчета, в които могат да се настаняват новите молекули.
Няколко дни по-късно в автобуса за Оксфорд внезапно ми дойде на ум, че човек трябва да си представи всяка ча¬стица на ВТМ като мъничък кристал, нарастващ както и останалите благодарение съществуването на такива удобни ъгълчета. И което бе по-важното, най-простият начин за възникване на уютни ъгълчета представляваше спирално¬то подреждане на блокчетата. Идеята бе толкова проста, че не можеше да не е вярна. Всяка спирално извита стъл¬ба, която попаднеше пред очите ми в края на тази седмица в Оксфорд, подсилваше увереността ми, че и други биоло¬гични структури трябва да притежават спирална симетрия. Повече от седмица прекарах над електронни микрофотогра- фии на мускулни и колагенни влакна в търсене на признаци за спирален строеж. Франсис остана равнодушен, а при лип¬сата на каквито и да било конкретни факти знаех, че няма смисъл да правя опити да го убеждавам.
На помощ ми tee притече Хю Хъксли, който ми показа как да наглася рентгеновата камера за фотографиране на ВТМ. За да може да се открие някаква спирала, ориенти-
Франсис смята орнитолозите за може би най-несхватлнви измежду биоло¬зите (б. ред.) раният препарат на ВТМ трябваше да се наклонява под разни ъгли към рентгеновия лъч. Фанкухен не бе направил това, понеже преди войната никой не се отнасяше сериозно към спиралите. Тогава се отправих към Рой Маркъм, за да разбера дали не му се намира някой излишен препарат от ВТМ. По това време Майкъм работеше в Молтеновския институт, който за разлика от всички останали лаборатории на Кембридж се отопляваше добре. Тази аномалия се обя¬сняваше с астмата на . тогавашния „находчив професор" и директор на института Дейвид Кейлин. Аз използувах всеки благовиден предлог само и само да прекарам ня¬колко мига на 21° топлина, макар и никога да не бях си¬гурен дали Маркъм няма да започне разговор за това, колко лошо изглеждам, подразбирайки, че ако ме бяха от¬гледали с английска бира, това никога нямаше да ми се случи. Този път съвсем неочаквано гой се показа много лю-безен и веднага се съгласи да ни даде няколко вируса. На него му ^се стори извънредно забавно, че Франсис и аз сме решили да поизцаламе ръцете си с експерименти.
Както се и очакваше, на моите първи рентгенограми ли¬чаха много по-малко подробности, отколкото върху вече публикуваните. Измина повече от месец, докато започна да получавам горе-долу прилични рентгенограми. Те все още бяха далеч от онова състояние, при което върху тях можеше да се открие спирала. Единственото приятно съби¬тие през февруари представляваше костюмираният бал, устроен от Джефри Раутън в дома на неговите родители на Адъмз роуд. Колкото и да изглеждаше странно, Франсис не прояви желание да участвува в него, независимо от то-ва, че Джефри се познаваше с много красиви момичета. Говореше се дори, че пишел стихове и носел обица на ухо¬то си. Одил обаче не искаше да се откаже, затова аз я при¬дружих, като взех под наем костюм на войник от епохата на Реставрацията. Още щом се промъкнахме през вратата и тълпата пийнали танцьори, ние разбрахме, че вечерта ще се окаже особено успешна, защото както изглежда, там присъствуваха половината от кембриджските девойки au poir (чуждестранни момичета, живущи на обменни начала при английски семейства).
Една седмица по-късно се състоя балът „тропическа нощ", на който Одил особено много желаеше да присъствува не само заради това, че украсата бе направена от нея, но п поради това, че се устройваше от африканци. Франсис отно¬во се въздържа и този път постъпи много разумно. Данси- гът бе полупразен, а дори и да съм пийнал, аз не обичам да танцувам лошо пред очите на всички. Най-важното от всичко беше, че през май в Лондон пристигаше Лайнус По- линг, за да участвува в една конференция по структурата на белтъците, организирана от Кралското британско дру¬жество за естествени науки. Човек никога не е сигурен къде Полинг ще нанесе следващия си удар. Особено напе¬чено щеше да стане положението, ако той пожелаеше да по¬сети Кингз колидж.
17
Лайнус не успя да пристигне в Лондон. Неговото пъ¬тешествие бе рязко прекъснато на нюйоркското летище Ай- дълуайлд, където му отнеха паспорта. Държавният депар¬тамент не желаеше такива смутители на спокойствието ка¬то Полинг да се разхождат из всички краища на земята и да говорят непристойни работи за политиката на банке¬рите, задържащи „ордите на червените безбожници". Пус-кането на Полинг можеше да доведе до някоя пресконфе¬ренция в Лондон, на която той да се заеме с пропагандира¬не на мирното съвместно съществувание. Положението на Ачеоън бе твърде разклатено дори без да дава основание на Мак-карти да дрънка, че нашето правителство позволява на радикалите, защитени от американските си паспорти, да пречат на американския начин на живот.
Ние с Франсис вече бяхме пристигнали в Лондон, ко- гато скандалната новина достигна и до Кралското британ¬ско дружество за естествени науки. Откачалото никой не повярва на това. Много по-убедително щеше да бъде човек да еи представи, че Лайнус се е разболял в самолета на път за Ню Йорк.
Няколко члена на управителния съвет на Калифорний¬ския технологичен институт щяха да се зарадват на него¬вото евентуално доброволно заминаване. Всеки път, когато посягаха към вестниците и виждаха името на Полинг сред имената на поддръжниците на Световната конференция замир, те скърцаха яростно със зъби и ги завладяваше желанието по някакъв начин да отърват Южна Калифорния от него¬вото гибелно очарование. Лайнус знаеше добре, че не мо¬же да очаква нищо друго освен ярост от страна на самоиз- дигналите се калифорнийски милионери, чиито познания за външната политика ,се бяха оформили главно под влияние¬то на вестник „Лос Анджилис Таймс".
Този крах не представляваше изненада за неколцина от нас, които току-що се връщахме от конференцията за природата на размножение на вирусите, организирана в Оксфорд от дружеството по обща микробиология. Един от главните докладчици там трябваше да бъде Луриа. Две седмици преди заминаването му за Лондон му бяха съобщи¬ли, че няма да получи паспорт. Както обикновено, Дър¬жавният департамент не поясни какво е сметнал за неред¬но в случая.
Отсъствието на Луриа ме принуди аз да разкажа за по¬следните експерименти на американските изследователи на фагите. Нямаше никакъв смисъл да подготвям доклад. Ня¬колко дни преди конференцията Ал Херши ми написа дъл¬го писмо от Коелд Спринг Харбър, в което резюмираше завършилите наскоро опити. Той и Марта Чейз бяха уста¬новили, че главният момент при заразяването на една бак¬терия с фаг представлява инжектирането на бактерията-го- стоприемник tc вирусна ДНК. Най-важното в случая бе то¬ва,. че в бактерията попада много малко белтъчно веще¬ство. По този начин техният опит представляваше ново мощ¬но доказателство, че ДНК е основното вещество на наслед¬ствеността.
Независимо от всичко това почти никой от прнсъствува- щите микробиолози, повече от четиристотин на брой, не прояви интерес, когато прочетох дълги пасажи от писмото на Херши. Изключение правеха само Андре Лвов, Сеймур Бензер и Гънтър Сгент, всичките пристигнали неотдавна от Париж. Те разбираха, че опитите на Херши не са три¬виални и че отсега нататък всички ще обръщат много по- голямо внимание на ДНК. За по-голямата част от слуша¬телите името на Херши не притежаваше никаква тежест. На всичко отгоре, когато се разбра, че съм американец, дори и неподстриганата ми коса не ме спаси от подозрение¬то, че моите научни съждения са твърде странни.
Тон на конференцията придаваха английските растителни вирусолози Ф. К. Боуден и Н. В. Пири. Никой не можеше да се сравнява с безупречната ерудиция на Боуден или с безапелационния нихилизъм на Пири, който изпитваше сил¬на неприязън към идеята, че някои фаги Могат да имат опашки или 1пък, че вирусът на тютюневата мозайка има определени размери. Когато се опитах да притисна Пири с експериментите на Шрам, той каза, че за тях не си за¬служава да <се говори и аз се принудих да премина на по¬литически по-неутралната тема—дали дължината 3000 А, характерна за много частици на ВТМ, има някакво биоло¬гично значение. Мисълта, че простият отговор винаги е за предпочитане, не направи впечатление на Пири, който знае¬ше, че вирусите са твърде големи , за да притежават стро¬го определена структура.
Ако не присъствуваше и Лвов, конференцията щеше да представлява просто губене на време. Андре се интересува¬ше много от ролята на двувалентните метали при размно¬жението на фагите, затова той възприе лесно моето твър¬дение, ч;е йоните притежават решаващо значение за [Струк¬турата на нуклеиновата киселина. Много ме заинтригува неговото предположение, че именно специфичните йони оп¬ределят точното копиране на макромолекулите и взаимно¬то привличане между еднаквите хромозоми. Не съществува¬ше обаче никакъв начин да проверим нашите мечти, до- като Рози не извърнеше лице от нейната твърда решимост да разчита изключително на класическите методи на рент-генографията.
На конференцията на Кралското британско дружество за естествени науки дори не се и намекна, че някой в Кингз колидж се интересува от йони след срещата с Франсис и мен в началото на декември. Когато понатиснах Морис, разбрах, че матриците на молекулните модели не са били дори докосвани след получаването им в неговата лабора¬тория. Но все още не бе настъпил удобният момент да се настоява Рози и Гослинг да се заемат с изработването на моделите.
Пререканията между Морис и Рози станаха още по- ожесточени след идването им в Кембридж. Сега тя на¬стояваше, че нейните данни доказват, че ДНК не е спи¬рала. Вместо да прави спирални модели по нареждане на Морис, тя била по-склонна да увие изработените от меден тел модели около врата му.
Когато Морис ни попита дали искаме да си получим матриците обратно, ние отговорихме положително, като все пак му дадохме да разбере, че ще са ни необходими пове¬че въглеродни атоми за създаване на модели, за да покажем как се огъват полипептидните вериги. За мое облекче¬ние Морис се изказа напълно откровено за онова, кое¬то не tee вършеше в Кингз колидж. Фактът, че съм се заел сериозно с рентгенографията на ВТМ го убеди, че скоро няма да се заема със структурата на ДНК.
18
Морис дори и не подозираше, че аз щях да получа поч¬ти веднага рентгенограма, доказваща спиралността на ВТМ. Моят неочакван успех се дължеше на мощната рентгенова тръба, с въртящ се анод, току-що монтирана в Кавендиш- ката лаборатория. Тази свръхтръба ми даваше възмож¬ност да снимам рентгенограми двадесет пъти по-бързо, от- колкото с обикновените съоръжения. В разстояние на ед¬на седмица броят на моите рентгенограми на ВТМ нарас¬на повече от два пъти.
По това време Кавендишката лаборатория по традиция се затваряше в десет часа вечерта. Макар и портиерът да живееше в апартамент до самата лаборатория, след този час не го безпокоеше никой. На времето Ръдърфорд бе счел за неуместно да кара студентите да работят нощем, тъй като летните вечери са много по-подходящи за тенис. Дори петнадесет години след неговата смърт за онези, които же¬лаеха да работят след определения час, имаше само един ключ. Сега той бе присвоен от Хю Хъксли, който се мъче¬ше да докаже, че мускулните влакна представляват жива тъкан и поради това не се поддават на правилата на фи¬зиците. Когато се налагаше, той ми заемаше ключа или пък слизаше заедно с мен по стълбите, за да отключи ма¬сивната врата, която извеждаше на Фри скул лейн.
Хю не бе в лабораторията, когато късно една вечер в средата на юни се върнах да изключа рентгеновата апа¬ратура и да проявя оентгенограмата на един нов образец от ВТМ. Той бе наклонен на около 25° и ако ми се усмих¬неше щастието, можех да получа характерните за спира¬лата отражения. В момента, в който вдигах още мокрия не¬гатив на светлината, разбрах, че сме постигнали своето. Признаците за спирален строеж бяха вън от всякакво съм-нение. Сега вече не представляваше никаква трудност да убедя Луриа и Делбрюк, че моят престой в Кембридж не е отишъл напразно. Макар и да бе полунощ, нямах никак¬во желание да се връщам в стаята си на Тенис корд роуд и повече от час бродих щастлив из уличките.
На следващата сутрин очаквах изгарящ от нетърпение идването на Франсис, за да потвърди поставената от мен спирална диагноза. Когато за по-малко от десетина секун¬ди той откри най-важното отражение, моите последни съм¬нения изчезнаха. Дори се опитах на шега да подведа Фран¬сис и дадох вид, че не смятам моята рентгенограма за чак толкова точна. Започнах да привеждам доводц/ че всъщност по-важно е моето предположение за уютните ъгълчета. Ед¬ва изрекох тези лекомислени думи, и Франсис веднага ми прочете едно наставление за опасностите, които крие без-критичното увлечение по телеологията. Франсис винаги каз¬ваше онова, което мислеше, и предполагаше, че и аз правя така. Въпреки че интересните разговори в Кембридж се пораждаха от безсмислици, изречени с надежда някой да ги вземе за истина, Франсис не се нуждаеше от подобни маневри. Достатъчно бе да поприказва една-две минути вър¬ху сърдечните проблеми на чуждестранните момичета, за да повдигне настроението и на най-официалната кембридж- ска вечер.
Сега, разбира се, стана ясно какво трябва да правим по-нататък. От ВТМ в близко време не можеше да се из¬влече нищо повече. По-нататъшното разплитане на него¬вата сложна структура изискваше професионални познания, които аз не притежавах. Освен това твърде съмнително бе дали с цената дори на най-големи усилия ще се удаде в няколко години да toe разкрие структурата на неговата РНК- Пътят към ДНК не минаваше през ВТМ.
Настъпи подходящият момент да се позамислим за ня¬колко любопитни закономерности в химизма на ДНК, на¬блюдавани за първи път в Колумбийския университет от биохимика Ървин Чаргаф, австриец по произход. От вой¬ната насам Чаргаф и неговите ученици изследваха най- старателно съотношението на пуриновите и пиримидинови- те бази в различни образци От ДНК. Във всички техни пре¬парати от ДНК броят на адениновите молекули (А) бе много близък до този на тиминовите (Т), а броят на гуа- ниновите (Г) — до този на цитозиновите (Ц). Освен това -съотношението на адениновите и тиминовите групи се изме¬няше в зависимост от техния биологичен произход. ДНК на някои организми съдържаше повече А и Т, докато при дру¬ги форми на живот имаше повече Г и Ц. Чаргаф не дава¬ше никакво обяснение на тези поразителни резултати, ма¬кар самият той очевидно да ги смяташе за важни. Когато за първи път разказах на Франсис за тях, те ни най-малко не го заинтересуваха и той продължи да мисли за друго.
Наскоро след това обаче в резултат на няколко разго¬вора с младия химик-теоретик Джон Грифит нещо в гла¬вата на Франсис щракна и му подсказа, че тези законо¬мерности могат да ое окажат важни. Един от тези разго¬вори се състоя на чаша бира след вечерната лекция на астронома Томи Голд върху „съвършения космологически принцип". Умението на Томи да придава правдоподобност на някоя твърде отвлечена идея накара Франсис да се за¬мисли дали не съществува някакъв аргумент в полза на „съвършения биологичен принцип". Франсис знаеше, че Грифит се интересува от теоретичните схеми на реплика- цията на гените и неочаквано изказа идеята, че съвърше¬ният биологичен принцип представлява всъщност саморе- пликацията на гена, т. е. възможността на гена да копира точно себе си при удвояването на хромозомите по време на делението на клетката. Идеята не съблазни Грифит, по¬неже през последните няколко месеца той предпочиташе една схема, според която копирането на гените се основава на редуващото се образувание на допълнителни повърхности.
Тази хипотеза не бе нова. Тя витаеше вече около три¬десетина години сред кръговете на склонните към теорети- зиране генетици, интересуващи се от удвояването на гените. Въпросът се състоеше в това, че удвояването на гена изи¬сква образуването на допълнително негативно копие, фор¬мата на което се отнася към изходната позитивна повърх¬ност подобно на ключ към брава. Допълнителното негатив¬но изображение след това служи за матрица (шаблон) при синтезирането на ново позитивно копие. Някои генетици не приемаха допълнителната репликация. Най-известен сред тях беше X. И. Мюлер, който се намираше под влиянието на няколко прочути физици-теоретици, особено на Паскуал Йордан, които смятаха, че съществуват сили, привличащи еднаквото към еднаквото. Полинг се отвращаваше от то¬зи пряк механицизъм и се дразнеше особено много от подмя¬тането, че тази идея намира потвърждение в квантовата механика. Точно преди войната той се бе обърнал към Делбрюк (който всъщност обърнал вниманието му върху работите на Йордан) да напишат съвместна статия за „Сайънс", в която да утвърдят категорично, че съгласно квантовата механика механизмът на удвояване на гена е свързан със сингезата на допълнителни копира
Нито Франсис, нито Грифит се занимаваха дълго тази вечер с преразказване на изтъркани хипотези. И двамата разбираха, че главната задача сега е да установят силите на притегляне. Франсис усилено се мъчеше да докаже, че специфичните водородни връзки не представляват реше¬ние на въпроса. Те не можеха да осигурят необходимата строга специфичност, тъй като нашите приятели химици неведнъж ни казваха, че водородните атоми в пуриновите и пиримндиновите бази не притежават определено место¬положение, а се преместват произволно от едно място на друго. Франсис имаше чувството, че вместо тях в копира¬нето на ДНК участвуват специфични сили на притегляне между плоските повърхности на базите.
За щастие Грифит бе в състояние да изчисли такъв вид сила. Ако комплементарната' схема бе вярна, той можеше да открие притегателните сили между базите с различна структура. От друга страна, ако съществуваше пряко ко¬пиране, неговите изчисления можеха да разкрият притегля¬не между еднакви бази. И така те се разделиха късно вечер¬та и се уговориха Грифит да види дали е възможно да се направят такива изчисления. Няколко дни след това те се сблъскаха на опашката за кафе в бюфета на Кавендиш- ката лаборатория и Франсис узна, че някакъв не съвсем точен аргумент подсказвал съществуването на притегляне между плоските повърхности на аденина и тимина. Същи¬ят начин на разсъждения би могъл да се приложи по от¬ношение на притегателните сили между гуанина и цнтозина.
Франсис моментално се хвана за този отговор. Докол- кото си спомняше, точно това били двойките бази, споме-
I На допълнителните копия (б. ред)
нати от Чаргаф и срещани в еднакви количества. Той съоб¬щи развълнувано на Грифит, че неотдавна аз съм му под¬хвърлил нещо подобно за странните резултати, получени от Чаргаф. За момента обаче не бе сигурен дали действи¬телно става дума за Оъщите две двойки бази. След проверка па данните той щеше да прескочи до Грифит да му съобщи.
На обяд потвърдиха, че Франсис правилно е запомнил резултатите на Чаргаф. Като прегледа квантово-механич¬ните възгледи на Грифит, той престана да изпитва кой знае какъв ентусиазъм към тях. Преди всичко Грифит, прити¬снат настоятелно, не защити достатъчно убедително свои¬те разсъждения. Твърде много променливи величини бяха пренебрегнати, за да може изчисленията да станат навре¬ме. Освен това, макар и всяка база да притежаваше две плоски страни, нищо не обясняваше защо се избира само едната страна. Не трябваше да се изключва вероятността, че закономерностите на Чаргаф произлизат от генетичния код. Определени групи нуклеотиди трябва по някакъв на-чин да кодират определени аминокиселини. Еднаквото съ¬държание на аденин и тимин можеше да се обясни с ня¬каква още неразкрита роля при подреждането на базите. При това Маркъм заявяваше, че ако Чаргаф поддържа ед¬наквото съдържание на гуанина и цитозина, то той по съ¬щия начин можел да твърди, че това не е така. Според Мар¬към експерименталните методи на Чаргаф неизбежно не- дооценяват истинското количество на цитозина.
Въпреки всичко Франсис не се решаваше да се откаже от схемата на Грифит, когато в началото на юни Джон Кендрю влезе в неотдавна отредения ни кабинет и ни съоб¬щи, че скоро в Кембридж ще пристигне за една вечер са¬мият Чаргаф. Джон го бе поканил на вечеря в Питърхауз, след което канеше Франсис и мен по-късно да пийнем за¬едно по чашка у него. На вечерята Джон се стремял да не разговаря по сериозни въпроси. Споменал само, че двама¬та с Франсис се стараем да разкрием структурата на ДНК с помощта на молекулни модели. Чаргаф, един от най-го- лемите специалисти в света по ДНК, отначало се понамръ¬щил, че някакви си случайни хора се стремят към извест¬ност. Джон го убедил, че аз не съм типичен американец и Чаргаф разбрал, че ще трйбва да изслуша един маниак. Моят вид начаоа затвърди тези му предположения. Той веднага се присмя на моята прическа и на произношение¬то ми, като сметна, че щом съм от Чикаго, нямам право да се държа другояче. Когато му отвърнах вежливо, че съм си пуснал дълга коса, за да не ме вземат за летец от американските военновъздушни сили, той се убеди напъл¬но в моята умствена непълноценност.
Презрението на Чаргаф достигна своя предел, когато принуди Франсис да признае, че не си спомня химичната разлика между четирите бази. Този пла^вен факт се уста¬нови, когато Франсис спомена за изчисленията на Грифит. Като не можа да си спомни кои от базите имат в състава сн аминогрупи, той не успя да опише сполучливо доводите, основани на квантовата механика, докато не помоли Чар- гаф да напише техните формули. Последвалото възраже¬ние на Франсис, че винаги може да потърси тези формули в справочника, не убедиха Чаргаф, че ние знаем какво ис¬каме и как да се доберем до него.
Независимо от онова, което си мислеше саркастично Чаргаф, някой трябваше да обясни неговите резултати. На следващия ден следобед Франсис прескочи до жилището на Грифит в Тринити, за да се справи с данните за двойки¬те бази. Като чул „Влезте!", той отворил вратата и видял, че Грифит е с момиче. Разбрал, че моментът не е никак удобен за научни занимания, отдръпнал се бавно назад и помолил Грифит да му съобщи отново подучените въз ос¬нова на неговите изчисления двойки, после ги записал на гърба на един плик и си отишъл. Същата сутрин аз зами¬нах за Франция, а той се отправил към философската би¬блиотека, за да се запознае най-сетне с данните на Чаргаф. След това с едните и другите сведения в ръка решил да отиде отново на следващия ден при Грифит. После се за¬мислил и решил, че интересите на Грифит сега са насочени другаде. Било му съвсем ясно, че присъствието на красиви момичета не винаги води до успех в науката.
19
Две седмици след това се срещнахме лице с лице с Чаргаф в Париж. И двамата участвувахме в между¬народния биохимичен конгрес. Когато излязохме от масив¬ната зала „Ришельо" на Сорбоната в двора, едва забеле¬жимата сардонична усмивка на лицето му подсказа, че ме е познал. Този ден търсех Макс Делбрюк. Преди тръгва¬нето ми от Копенхаген за Кембридж той ми бе предложил място на научен работник в биологичното отделение на Ка¬лифорнийския технологичен институт и ми бе издействувал стипендия от полиомиелитната фондация, която започваше от септември 1952 г. През март писах на Делбрюк, че ис¬кам да остана още една година в Кембридж. Той се погри¬жи без каквото и да било отлагане да прехвърли стипен¬дията ми в Кавендишката лаборатория. Експедитивността на Делбрюк ми бе особено приятна. Той изпитваше двояко чувство към биологичната стойност на структурните изслед¬вания в духа на тези, които извършваше Полинг.
Сега, когато рентгенограмата на спиралната структура на ВТМ лежеше в джоба ми, аз изпитвах по-голяма уве¬реност, че Делбрюк най-сетне ще одобри с цялото сърце моя¬та привързаност към Кембридж. Нашият кратък разговор показа, че в неговите възгледи не са настъпили основни про¬мени. Той не каза почти нищо, докато му описвах строежа на ВТМ и със същото равнодушие изслуша и моето кратко резюме на опитите ни да се доберем до ДНК чрез построя¬ването на модели. Заинтересува го само забележката ми, че Франсис е необикновено умен. За нещастие аз продъл¬жих по-нататък и споменах, че по начина си на мислене Франсис напомня Полинг. В света на Делбрюк никаква химична мисъл не можеше да съперцичи със силата на генетичното кръстосване. По-късно същата вечер, когато генетикът Борис Ефруси повдигна въпрос за моята любов към Кембридж, Делбрюк тръсна отегчено ръце.
Неочакваното появяване на Лайнус на конгреса предиз¬вика сензация. Вероятно поради големия шум, който вдиг¬наха вестниците относно отнемането на неговия паспорт, Държавният департамент бе ревизирал становището си и разреши на Лайнус да се похвали с <х -спиралата. На бър¬за ръка му уредиха една лекция на заседанието, на което говори Перуц. Въпреки късно направеното съобщение за¬лата бе претъпкана. Всички се надяваха да са измежду първите, които щяха да чуят едно ново откритие. Полинг обаче само преразказа в хумористичен вид вече публику¬ваните си работи. Независимо от това всички останаха удо¬влетворени, с изключение на неколцина от нас, които поз¬навахме последните му работи от кора до кора. Нямаше никакви нови фойерверки, нито пък той спомена нещо за онова, което занимаваше сега ума му. След лекцията го заобиколиха рояк негови почитатели и аз не успях да събе¬ра достатъчно смелост да се добера до него, преди да сс отправи с жена си, Ава Хелин, до разположения наблизо хотел „Трианон".
Морис също присъствуваше на лекцията и видът му бе доста кисел. Той бе спрял тук на път за Бразилия, където в продължение на един месец щеше да чете лекции по био- физика. Неговото присъствие ме удиви, понеже не му бе присъщо да се травматизира със съзерцаването на две хи¬ляди обикновени биохимици, струпани в слабо осветената лекционна зала в стил барок. Обърнат по-скоро към калдъ¬ръма на двора, отколкото към мен, той ме запита дали и аз като него смятам докладите за скучни. Неколцината ака¬демици, като Жак Моно и Сол Спигелман, се оказали прек¬расни докладчици, но останалите мънкали така, че му било трудно да напряга слух и да се надява, че ще узнае някак¬ви нови факти.
Опитах се да повдигна настроението на Морис и му предложих да го заведа в Ройаомонското абатство, къде¬то след завършване на биохимичния конгрес щеше да се състои едноседмична конференция по фагите. Макар и по¬ради заминаването му за Рио да му оставаше само една свободна вечер, идеята да се срещне с хората, които из¬вършваха остроумни биологични експерименти с ДНК, му хареса. Във влака за Ройаомон той нямаше настроение и не прояви желание нито да чете „Таймс", нито да слуша моите сплетни за фаговата група. След като ни дадоха легла в стаи с високи тавани на частично реставрирания цистериански манастир, аз се заприказвах с няколко прия¬тели, които не бях виждал, откакто напуснах Щатите. Пред¬полагах, че Морис ще ме потърси по-късно, но той не дойде на обяд и аз се изкачих до неговата стая. Намерих го лег¬нал по корем, а когато запалих слабата светлина, той из¬върна лице от нея. В Париж беше ял нещо и го болеше стомаха, но ми каза да не се безпокоя. На следната сут¬рин ми предадоха бележка, в която Морис ми съобщаваше, че се чувствува добре, но се наложило да вземе ранния влак за Париж и молеше да го извиня за безпокойството, което ми е причинил.
По-късно същата сутрин Лвов съобщи, че на следващия ден тук пристига за няколко часа Полинг. Начаса започ¬нах да обмислям разни начини как да се настаня до него за обяд. Неговото посещение нямаше никакво отношение към науката. Джефрис Файмън, наш научен аташе в Па¬риж и приятел на Полингови, решил, че на Лайнус и Ава Хелин ще се хареса суровата красота на сградите от ХШ век. По време на една почивка на сутрешното заседание аз зърнах кокалестото аристократично лице на Уаймън, който търсеше Андре Лвов. Полингови бяха пристигнали и разговаряха с Делбрюкови. Когато Делбрюк спомена, че след дванадесет месеца отивам в Калифорнийския техноло¬гичен институт, аз успях да привлека вниманието на Лай-нус. Нашият разговор се съсредоточи върху възможността, която ми се отдаваше, да продължа рентгеноструктурниге си изследвания в Пасадена. Всъщност не споменахме нито думица за ДНК- Когато подхвърлих за направените в Кингз колидж рентгенограми, Лайнус изрази мнение, че изключително прецизната рентгенографска работа от рода на тази, която извършват неговите сътрудници с аминоки¬селините е жизнено необходима, за да може в края на краи¬щата да бъде разбран строежът на нуклеиновите киселини.
С Ава Хелин си поговорих до насита. Когато разбра, че през следващата година ще бъда в Кембридж, тя започна да ми разказва за своя син Питър. Вече знаех, че Брег е дал съгласието си Питър да разработва докторска дисертация под ръководството на Джон Кендрю. Това стана въпреки получените от него бележки в Калифорнийския технологи¬чен институт, от които можеше да ое желае още, и от не¬говата дълга схватка с мононуклеозите. Джон не желаеше да се противи на желанието на Лайнус да остави Питър при него, особено като имаше предвид, че той и неговата красива русокоса сестра организират фантастични вечерин¬ки. Питър и Линда, особено ако тя започнеше да го посе¬щава, щяха без съмнение да разнообразят живота в Кем¬бридж. По това време буквално всеки студент от Калифор¬нийския технологичен институт мечтаеше Линда да го на¬прави известен, като се омъжи за него. Сведенията за Пи¬тър, в които имаше замесени много момичета, бяха твърде объркани. Независимо от всичко Ава Хелин ми съобщи, че Питър е изключително добро момче, чието присъствие ще бъде приятно за всекиго не по-малко, отколкото за са¬мата нея.
Все пак аз не бях убеден, че Питър ще се окаже тол¬кова ценен за нашата лаборатория, колкото Линда. Ко¬гато Лайнус даде знак на Ава да тръгват, аз й обещах да помогна на сина й да се приспособи към отшелническото съществувание на кембриджски аспирант.
Конференцията завърши блестящо с градинско увесе¬ление в Сан Суси — вилата на баронеса Едмонд де; Рот- шилд. Облеклото ми за този прием ми причини големи за¬труднения. Точно преди започването на биохимичния кон¬грес, докато съм спал в купето на влака, някой ми бе от¬краднал всички вещи. С изключение на някои работи, купе¬ни от един военен магазин, ми останаха само дрехите, с които щях да ходя след конгреса в Италианските Алпи. Не изпитвах никакви неудобства и изнесох доклада си за ВТМ по къси панталони. Французите се опасяваха, че след¬ващата стъпка ще бъде да се появя със същото облекло в Сан Суси. Аз обаче взех под наем палто и вратовръзка и когато слязох от автобуса пред огромния дворец, имах на¬пълно приличен вид.
Заедно със Сол Шпигелман незабавно се отправих към слугата, който разнасяше пушена сьомга и шампанско, и само след няколко минути оценихме цялата стойност на изтънчения аристократизъм. Точно преди да ,се качим от¬ново на автобуса, аз се отклоних и попаднах в обширната гостна стая с огромни платна от Холс и Рубенс. В това вре¬ме баронесата изказваше на няколко от посетителите голя¬мото си задоволство, че са й дошли на гости толкова из¬вестни хора. Съжалявала искрено, че онзи смахнат аме-риканец от Кембридж решил да не дойде, а можел така да повиши настроението на всички. Отначало бях озада¬чен, а после се досетих, че Лвов е сметнал за благоразум¬но да предупреди баронесата за разсъблечения гостенин, който може да се окаже доста ексцентричен. Изводът от моето първо съприкосновение с аристокрацията бе ясен. Ако се държех като всички останали, вече нямаше да ме канят никъде.
20
За ужас на Франсис след завършването на лятната ва¬канция аз не изпитвах почти никакво желание да се съсре¬доточа върху ДНК. Сега бях погълнат от въпросите на пола, но не онези, които се нуждаят от насърчение. Брач¬ното поведение на бактериите безспорно представляваше оригинална тема за разговор — абсолютно никой от позна¬тите на Франсис и Одил не подозираше, че бактериите имат полов живот. От друга страна, въпросът, как всъщност те извършват това, занимаваше умовете на второстепенни из¬следователи. В Ройаомон се носеха слухове за мъжки и женски бактерии, но аз чух за тях от първа ръка в началото на септември. Това стана на една малка конференция в Па- ланца по генетика на микроорганизмите. На нея Кавали- Сфорца и Бил Хейс разказаха за опитите, с помощта на кои¬то те и Джошуа Ледърбърг току-що бяха установили ди¬скретното съществуване на два отделни пола при бактериите.
Участниците в тази тридневна конференция се готвеха да дремят на доклада на Бил. До неговото появяване на трибу¬ната никой освен Кавали-Сфорца не подозираше за същест¬вуванието му. Веднага след неговото скромно съобщение обаче всички в залата разбраха, че във владенията на Джо¬шуа Ледърбърг е избухнала бомба. Още през 1946 г., когато бе на двадесет години, Джошуа зашемети биологичния свят със съобщението, че бактериите се съешават, в резултат на което при тях става рекомбинация на гените. Оттогава на¬сетне той проведе толкова много великолепни експерименти, че буквално никой освен Кавали не се осмеляваше да рабо¬ти в тази област. Чуеше ли се поне една от раблезианските беседи на Джошуа, които траеха без прекъсване от три до пет часа, ставаше ясно, че той е истинско enfant terrible* Освен това той притежаваше качеството да увеличава всяка година своите размери, като че ли се готвеше да изпълни све¬та със себе сн.
Независимо от баснословната глава на Джошуа бактери¬алната генетика от ден на ден ставаше все по-объркана. Пелената на равнинската сложност, която обкръжаваше не¬говите последни статии, не доставяше удоволствие на ни¬кого освен на самия него. От време на време аз се опитвах да се поровя из някоя от тях, но неизбежно се запъвах и я оставях за друг ден. Не се изискваше никакъв изключите¬лен интелект, за да се разбере, че откриването на двата ino- ла при бактериите скоро щеше да опрости много техния ге¬нетичен анализ. Въпреки всичко разговорите с Кавали под-сказваха, че Джошуа все още не е готов да разсъждава по- опростено. На него му харесваше класическият постулат на генетиката, че мъжките и женските клетки участвуват с ед¬накво количество генетичен материал, независимо че от то¬ва анализът на 1експерименталните данни неизбежно щеше да се усложни. В противовес Бил като че ли строеше своите доводи върху произволната хипотеза, че в женската клетка прониква само част от хромозомния материал на мъжката клетка. Приемеше ли се това предположение, по-нататъшните разсъждения ставаха безкрайно прости.
Веднага след като се завърнах в Кембридж, аз се втур¬нах право към библиотеката. Там се намираха онези списа¬ния, на които Джошуа изпращаше своите най-нови работи. За мое най-голямо удоволствие разбрах почти всички гене¬тични кръстоски, които по-рано ми се струваха толкова обър¬кани. Няколко съешавания все още не можеха да се обяс¬нят, но дори и огромното количество данни, които сега сн идваха на мястото, ме убедиха, че ние сме на прав път. Осо¬бено привлекателно ми се стори, че докато Джошуа се улис-
1 Enfant terrible (фр.)— буквално „ужасно дете"; в случая „досаден мла¬деж" (б. ред.). ва в своя класически начин на мислене, аз бих могъл да по¬стигна невероятното — да изтълкувам правилно преди него собствените му експерименти.
Франсис се отнесе хладно към моето желание да внеса ред в килера на Джошуа. Откритието, че бактериите се де¬лят на мъжки и женски го забавляваше, но не успя да за¬владее вниманието му. Той педантично събираше материал за своята дисертация почти през цялото лято и сега му се искаше да размишлява само върку значими факти. Празни¬те тревоги относно това, дали бактериите притежават един, два или три хромозома, нямаше да ни помогнат да уста¬новим структурата на ДНК- Докато следях литературата за ДНК, все пак съществуваше възможност от нашите раз¬говори, водени по време на обяда или докато пиехме чай, да излезе нещо. Върнех ли ,се към чистата биология, ние можехме внезапно да изгубим онова малко преимущество, което имахме пред Лайнус.
По това време Франсис продължаваше да се тормози от мисълта, че истинският път към решението представля¬ват правилата на. Чаргаф. Всъщност, докато бях из Алпите, той цяла седмица се опитвал да докаже експериментално, Ч)е във водни разтвори между аденина и тимина, а също и между гуаннна и цитозина съществуват сили на притегляне. От всичките му усилия не излезе нищо. Освен това на не¬го винаги му беше трудно да разговаря с Грифит. Мислов-ните им процеси някак си не съвпадаха. След като Франсис изложеше достойнствата на дадена хипотеза, изведнъж на¬стъпваше продължително и неловко мълчание. Това все пак не бе причина да не съобшим на< Морис, че между аде¬нина и тимина и между гуанина и цитозина съществува може би притегляне. Франсис се канеше да заминава по свои работи за Лондон към края на октомври и драсна крат¬ко ппсъмце на Морис, че ще намине към Кингз колидж. Отговорът и поканата за обяд бяха неочаквано любезни и Франсис се надяваше, че ще може да обсъди, както следва, проблема за структурата на ДНК.
Все пак той допуснал грешка, катб заговорил тактично за белтъчните вещества, като че ли ДНК не го интересувала. Така половината от времето за обяд било загубено. После Морис променил темата, заговорил за Рози и започнал да се оплаква надълго и нашироко от нежеланието й да му сътрудничи. През това време умът на Франсис се съсредо¬точил върху много по-интереоен проблем, но обядът свър¬шил и той си спомнил, че трябва да бърза, понеже в два и тридесет часа имал някаква среща. Излязъл от сградата и< едва на улицата съобразил, че не е .споменал нито думица за съответствието между изчисленията на Грифит и данни¬те на Чаргаф. Тъй като му се ^сторило глупаво да се връща обратно, продължил пътя си и същата вечер се завърна & Кембридж. На следната сутрин, след като ми разказа за без¬успешния разговор по време на обяда, Франсис заяви бодро,, че още един път трябва да се заемем със структурата на ДНК.
Нови безуспешни опити с ДНК ми се струваха безсми¬слени. Не бяхме получили никакви нови факти, които да разсеят неприятния вкус от нашия успех през зимата. Един¬ственият нов резултат, на който евентуално можехме да разчитаме преди Коледа, бе да узнаем съдържанието на дву- валентни метали в съдържащия ДНК фаг Ъ. Ако то се окажеше високо, това щеше да представлява силен довод за свързването на ДНК с йоните Mg++ . С подобно доказател-ство аз можех най-сетне да принудя групите на Кингз ко- лидж да направят анализ на техните образци от ДНК. Въз¬можностите ни обаче за бързо получаване на стабилни ре¬зултати не бяха добри. Колегата на Маальоне — Ниле Иерн — трябваше първо да изпрати фаг от Копенхаген. След това се налагаше аз да подготвя точното измерване на съдържащата се в него ДНК и двувалентни метали. Най- сетне Рози щеше да се види принудена да отстъпи.
За щастие Лайнус като че ли не представляваше някак¬ва непосредствена заплаха за фронта на ДНК- Питър По- линг пристигна с новината, че неговият баща бил погълнат от идеята за свръхнавиване на ас -спиралата на белтъчина¬та на космите — кератина. Тази новина не бе особено при¬ятна за Франсис. Почти една година той се люшкаше от ентусиазъм към отчаяние, разсъждавайки как ос-спиралите се натрупват в спирални навивки. Бедата се състоеше в. това, че неговите математически изчисления не излизаха. Когато го притиснеха, той признаваше, че в разсъжденията му има неясни места. А ето че сега се изправяше пред въз¬можността цялата чест от откриването на спиралните на-вивки да се припише на решението на Лайнус, макар и то да не беше по-добро.
Франсис прекъсна експерименталната работа върху те¬мата на своята дисертация и залегна с удвоена енергия над уравненията на спиралните навивки. Този път той получи точни уравнения отчасти благодарение помощта на Крей- зъл, който пристигна в Кембридж да прекара края на сед¬мицата с Франсис. До редакцията на „Нейчър" начаса бе написано писмо, придружено с препоръката на Брег, в ко-ято се настояваше то да бъде публикувано колкото се мо¬же по-бързо. Когато съобщиха на редакторите, че някаква написана от англичани статия представлява особен интерес, те се стараеха да публикуват почти незабавно ръкописа. Ако му се усмихнеше щастието, спиралните навивки на Франсис можеха да попаднат в печата едновременно със статията на Полинг, дори и по-рано.
; И така както в Кембридж, така и извън него започна постепенно да се изгражда мнението, че в главата на Фран¬сис действително има нещо оригинално. Макар и няколко скептици да продължаваха да го смятат за говореща ма¬шина, стана ясно, че той е способен да доведе решението на даден проблем до завършек. Свидетелство за нараства¬щата му известност представляваше и полученото в нача-лото на есента предложение: Дейвид Харкър го канеше за една година при себе си в Бруклин. Харкър получи един милион долара за разкриването структурата на ензима на рибонуклеазата и търсеше талантливи сътрудници, а по мнението на Одил шест хиляди долара представляваха чу¬десна купчина пари за една година. Както можеше да се очаква, Франсис се колебаеше. За Бруклин се разказваха много анекдоти и сигурно имаше причина за това. От дру¬га страна, Франсис не бе ходил никога в Щатите и Брук- лин можеше да му послужи като отправна точка за посе¬щение на много по-привлекателни места. Освен това, когато Брег узнаеше, че Крик няма да бъде в лабораторията в продължение на цяла година, можеше да се отнесе благо¬склонно към молбата на Макс и Джон след защитата на дисертацията да го преназначат за още три години. Във всеки случай нищо не му пречеше да даде предварително съгласие и в средата на октомври той написа на Харкър, че през есента на следващата година ще отиде в Бруклин.
С напредването на есента аз продължих да се интересу¬вам изключително от половото размножение на бактериите и често прескачах до Лондон за разговори с Бил Хейс в не говата лаборатория при Хамерсмитската болница. Мисъл¬та ми се насочваше към ДНК само през онези вечери, кога- то на път за Кембридж успявах да хвана Морис да вече¬ряме заедно. През някои следобеди той се измъкваше тихомълком от лабораторията и неговите сътрудници бяха убедени, че на хоризонта се е появила някоя красавица. В края на краищата се изясни, че не е имало нищо такова — в следобедните часове той се учел на фехтовка в една от спортните зали.
Отношенията с Рози продължаваха да бъдат напрегна¬ти. Когато Морис се завърна от Бразилия, тя му дала да разбере категорично, че смята по-нататъшното им сътруд¬ничество за още по-трудно от преди. И така за утеха Морис се зае с интерференционна микроскопия, като се стремеше да на¬мери способ за измерване на хромозомите. На ръководителя на лабораторията Рендъл бе поставен въпросът да намери дру¬га работа на Рози, но новото място можеше да се намери в най-добрия случай не по-рано от година. А нямаше как да бъде незабавно уволнена само заради нейната кисела усмивка. На всичко отгоре рентгенограмите на Рози ста¬ваха все по-добри и по-добри. Както и преди, тя продължа¬ваше да не проявява никакъв интерес към спиралите. Ос¬вен това Рози смяташе, че съществуват доказателства, че захаро-фосфатният скелет се намира извън молекулата на ДНК. Беше много трудно да се отсъди дали подобно твър¬дение притежава някаква научна обосновка. Дотогава, до- като Франсис и аз нямахме достъп до експерименталните данни, най-добре бе да се въздържаме от предубедени из¬води. И така аз продължавах да размишлявам върху въ¬просите на пола.
21
По това време вече живеех в колежа Клер. Наскоро след моето пристигане в Кавендишката лаборатория Макс успя да ме нареди в Клер като аспирант. Аз, разбира се, нямах ни най-малкото желание да пиша нова дисертация, но само чрез тази хитрина можех да получа квартира в колежа. Клер неочаквано <се оказа твърде сполучлив избор. Колежът не само се намираше на река Кам, но както щях да се убедя по-късно, отношението му към американците беше особено приветливо.
Преди да постъпя там, едва не отидох в колежа Джизъс. Макс и Джон решиха набързо, че имам най-големи шансо¬ве да бъда приет в някой от малките колежи, тъй като там имаха по-малко аспиранти, отколкото в големите, знаменити и богати колежи от рода на Тринити или Кингз. Ето защо Макс помоли физика Денис Уилкинсън, по това време член на Джизъс, да провери дали нямат някое свободно място при тях. На следващия ден Денис дойде да каже, че Джи¬зъс колпдж ще ме приеме и аз трябва да си уредя една среща, за да науча какви са необходимите формалности по записването.
'След разговора със заместник-декана реших да опитам другаде. Оказа се, че малкият брой на аспирантите в Джи¬зъс се дължи на неговата страшна репутация. Нито един аспирант нямаше право да живее там и единственият въз¬можен за мен резултат от назначаването ми в Джизъс пред¬ставляваше откриването на процедура за защита на дисер¬тация, което аз най-малко желаех. Класикът Ник Хемънд, заместник-декан на Клер колидж, нарисува пред мен мно¬го по-розови перспективи за техните аспиранти-чужденци. На втората година от аспирантурата ми можех да се пре¬местя в колежа. Освен това в Клер щяха да пристигнат още няколко аспиранти американци, с които можех да об¬щувам.
По време на първата година от моя престой в Кембридж, докато живеех у Кендрюви на Тенис корд роуд, аз почти не участвувах в живота на колежа. След записването ми в Клер на няколко пъти се храних там, но скоро се убедих, че едва ли ще мога да се запозная с някого за тези десети- на-дванадесет минути, през които трябваше да изсърбам кафявата супа и да преглътна жилавото месо и тежкосми- лаемия пудинг, сервирани почти всеки ден. Дори през вто-рата година, когато се преместих в стаите към стълбище „Р" в мемориалния двор на Клер, аз продължавах да бойкотирам даваната в колежа храна. Закуската в „Хуим" се сервира¬ше малко по-късно, отколкото в столовата на колежа. За три шилинга и половина там можеше да се поседи на топло и да се прегледа „Таймс", докато типове от Тринити с плос¬ки шапчици на главите прелистваха наоколо „Телеграф" и „Нюз Кроникл". Вечер в града по-трудно се намираше подходяща храна. Само при особени случаи се хранех в ресторантите на хотелите „Артс" и „Бат", така че ако Одил
или Елизъбет не ме поканеха на вечеря, поглъщах разните отрови на индийските и кипърските заведения.
Стомахът ми издържа само до началото на ноември, след което почти всяка вечер ме присвиваха ужасни болки. Редуващото се лечение със сода за пиене и мляко не ми помогна и въпреки твърденията на Елизъбет, че няма нищо опасно, аз отидох на Тринити Стрийт в ледения кабинет на местния лекар. След като ,се полюбувах на окачените по стените на кабинета му весла, той ме отправи с рецепта за голяма бутилка с някаква бяла течност, която трябваше да вземам след храна. С нейна помощ се държах две седмици на крака, но когато бутилката се изпразни, отново отидох при лекаря с опасението, че имам язва. Съобщението, че стомашните болки продължават да измъчват чужденеца, не събудиха у него никакво съчувствие и аз отново се завър¬нах от Тринити Стрийт с рецепта за бялата течност.
Тази вечер наминах в новата къща на Крикови. Надя¬вах се, че като си побъбря с Одил, ще забравя стомашните болки. Крикови неотдавна бяха напуснали „Зелената вра¬та" и взеха по-просторно жилище на Портюгъл Плейс. Мрач¬ните тапети вече бяха свалени от долните етажи и Одил кроеше завеси, достойни за един дом, в който имаше дори и баня. След като ми поднесоха чаша топло мляко, ние за¬почнахме да обсъждаме как Питър Полинг е открил млада-, та датчанка Нина, която живееше при Макс като au poir После разговорът се прехвърли върху това, как да получа достъп до първокласния пансион на Камили Поп Прайър па Скруп Теръс № 8. Храната при Поп не беше кой знае колко по-добра от тази в колежа, но затова пък там се хранеха французойките, които идваха в Кембридж да по¬вишават знанията си по английски език. Място на обедна¬та маса на Поп обаче не можеше да се поиска направо. И Одил, и Франсис смятаха, че най-добрата тактика за дос¬тигане на целта е да започна да вземам уроци по френски език при Поп, чийто покоен съпруг преди войната бил про¬фесор по френски език. Ако й допаднех, тя може би щеше да ме покани на някой от своите приеми, където можех да се запозная с поредния букет от чужденки. Одил обеща да позвъни по телефона на Поп и да разбере дали може да се уреди нещо с уроците, а аз завъртях педалите на велосипе да с надеждата, че скоро ще мога да забравя стомашните си болки.
Когато се завърнах у дома, запалих камината, но знаех, че докато си легна, от устата ми ще продължава да излиза пара. Пръстите ми така се вкочаниха от студа, че едва държех молива. Сгушен до камината, аз мечтаех как ще усуча няколко вериги от ДНК по някакъв изящен и много¬обещаващо научен начин. Скоро се отказах от размишле¬нията на молекулно равнище и се заех с много по-лесната работа да чета биохимични статии за взаимоотношенията между ДНК, РНК и синтезата на белтъчното вещество.
Буквално всички налични факти по това време ме кара¬ха да вярвам, че ДНК служи за матрица, върху която се образуват веригите на РНК. На свой ред веригите на РНК бяха най-вероятните кандидати за ролята на матрици при синтезата на белтъчините. Съществуваха някакви неясни данни, получени при експерименти с морски таралежи, които се тълкуваха като доказателство за превръщането на ДНК в РНК, но аз предпочитах да се доверявам на дру¬ги експерименти, показващи че веднъж синтезирани, моле¬кулите на ДНК са много, много стабилни. Идеята за без¬смъртието на гените като че ли отговаряше на истината и аз окачих на стената над моето бюро лист хартия с надпис „ДНК —РНК —> белтъчно вещество". Стрелките не оз¬начаваха химични превръщания, а преноса на генетична информация от последователността на нуклеотидите в мо¬лекулите на ДНК в последователността на аминокисели¬ните в белтъчините.
Макар и да си легнах доволен от мисълта, че съм раз¬брал връзката между нуклеиновите киселини и синтезата на белтъчините, обличането в ледено студената стая на следващата сутрин ме накара да осъзная истината, че един лозунг не може да замени структурата на ДНК- И без не¬го единственото влияние, което евентуално можехме да уп¬ражним с Франсис, бе да убедим биохимиците, с които се срещнахме в близкото ресторантче, че не сме способни да разберем основното значение на сложността в биологията. Дори нещо по-лошо. Когато Франсис престана да разсъж¬дава относно спиралните навивки, а аз за генетиката на бактериите, ние все още продължавахме да тъпчем на ед¬но и също място, както и преди една година. Обедите в „Орел" често преминаваха, без дори да споменем за ДНК, макар по време на следобедните разходки по крайбреж¬ната улица гените да се промъкваха от време на време в разговора ни.
Няколко пъти по време на тези разходки ентусиазмът ни дотолкова се разгаряше, че ние се връщахме в лабора¬торията и се залавяхме с моделите. Но почти веднага Фран- сис се убеждаваше, че разсъжденията, вдъхнали ни за миг надежда, не водят до никъде. И така ние се връщахме от¬ново към проучването на рентгенограмите на хемоглобина, от конто трябваше да се роди неговата дисертация. На ня¬колко пъти аз продължавах за около половин час да рабо¬тя над моделите, но без вдъхващото увереност бъбрене на Франсис моята неспособност към пространствено мислене скоро ставаше напълно очевидна.
Ето защо ни най-малко не се дразнех от това, че се на¬лага да делим кабинета си с Пнтър Полинг, който по то¬ва време живееше като аспирант на Джон Кендрю в обще¬житието на Питърхауз. Когато по-нататъшните занима¬ния с наука губеха смисъл, присъствието на Г1итър ни да¬ваше възможност да преминем към сравняване на достойн¬ствата на момичетата от Англия, Европа и Калифорния.
Един ден през средата на декември Питър влезе следо¬бед в кабинета и вдигна крака върху бюрото. Широката усмивка на лицето му нямаше нищо общо с красивите ли- чица на девойчетата. В ръката си държеше писмо от Ща¬тите. което бе получил в Питърхауз по време на обяда. Пи¬смото беше от баща му. Освен обичайните семейни новини то съдържаше още едно известие, от което така дълго се опасявахме — Лайнус бе открил структурата на ДНК. Не се съобщаваха никакви други подробности и всеки път, когато писмото преминеше ог Франсис към мен н обратно, нас ни обземаше все по-голямо отчаяние. После Франсис започна да се разхожда нагоре-надолу из стаята и да раз¬мишлява на глас, като разчиташе на бурната си интелек¬туална разпаленост да възстанови онова, което бе извър¬шил Лайнус. Последният не съобщаваше своя резултат и ние можехме да поделим с него честта на откритието, ако го обявехме в едно и също време.
След като отидохме горе да пием чай и да разкажем на Макс и Джон за писмото, от усилията на Франсис не из¬лезе нищо. Брег също се мярна за момент, но никой от нас не искаше да злорадствува, като му съобщи, че американ¬ците отново се канят да унижат английските лаборатории. Докато дъвчехме унило шоколадовата торта, Джон се опита да ни ободри и подхвърли, че Лайнус може и да е на по¬грешен път. В края на краищата той не бе виждал никога рентгенограмите на Морис и Рози. Сърцата обаче пи под¬сказваха, че Лайнус е на прав път.
22
До Коледа от Пасадена не пристигнаха допълнителни новини. Настроението ни постепенно се повдигна, защото ако Полинг действително бе намерил някакъв отговор, той не би го държал толкова дълго в тайна. Някой от негови¬те завършващи студенти би трябвало да знае как изглеж¬да моделът и ако той обещаваше да изиграе някаква опре¬делена роля в биологията, слухът за него бързо щеше да достигне и до нашите уши. Дори и Лайнус да се бе добрал близо до истинската структура, той едва ли се бе добрал и дз тайната на репликацията на гена. Освен това колкото повече разсъждавахме върху химията на ДНК, толкова по- малко вероятна ни изглеждаше възможността дори Лайнус да установи структурата, без да знае каквото и да било за работата в Кингз колидж.
По време на коледните празници заминах за Швейца¬рия да карам ски и на минаване през Лондон съобщих на Морис. че Полинг е навлязъл в неговата област. Надявах се, че критическата ситуация, породена от настъплението на Лайнус към ДНК, ще го накара да се обърне за помощ към Франсис и мен. Дори и Морис да мислеше, че Лайнус има възможност да спечели наградата, той с нищо не дава¬ше да се разбере това. Много по-важна бе новината, че дните на Рози в Кингз колидж са преброени. Тя бе съоб¬щила на Морис, че има намерение скоро да се премести в лабораторията на Бернал в колежа Бъркбек. Освен това за най-голяма изненада и облекчение на Морис тя нямало да вземе със себе си проблема за ДНК- През следващите няколко месеца Рози приключваше своите работи и подготвя¬ше за печат получените резултати. След това, отървал се най-сетне завинаги от нея, Морис щеше да започне всеоб¬хватно търсене на структурата.
Към средата на януари се завърнах в Кембридж и потърсих Питър, за да разбера какво му пишат напоследък от къщи. С изключение на една кратка бележка за ДНК, останалото се отнасяше само до домашни работи. Това единствено споменаване на ДНК бе тревожно. Ръкописът за ДНК бил вече готов и копие от него скоро щяло да бъ¬де изпратено на Питър. Отново нямаше дори и намек за това как изглежда моделът. Докато очаквах пристигането на статията, аз успокоявах нервите си в описване на моите разсъждения относно половото поведение на бактериите. След прекараната ваканция в Зермат, където карах ски. на¬правих кратко посещение на Кавали в Милано. Там се убе¬дих, че моите размишления относно половото размножение на бактериите може да се окажат верни. Понеже се опася¬вах, че Ледърбърг може скоро да достигне до същите изво¬ди, аз се стараех колкото се може по-скоро да публикувам статия съвместно с Бил Хейс. Ръкописът все още не бе за¬вършен, когато статията на Полинг пресече океана и при¬стигна при нас шрез първата седмица на февруари.
Всъщност в Кембридж бяха изпратени два екземпляра — един за сър Лорънс и един за Питър. След получаването на статията Брег чисто и просто я остави настрана. Без да. знае, че и Питър е получил екземпляр, той се поколеба да¬ли да занесе статията долу в кабинета на Макс. Там Фран- сис щеше да я види и в главата му пак щеше да се роди някаква безумна идея. При сегашните планове на Брег му оставаше да изтърпи смехът на Франсис още само осем месеца. Стига, разбира се, да приключеше дисертацията си в срок. След това в продължение на една година, а може би и повече Крик щеше да замине на изгнание в Бруклин и щеше да се възцари мир и спокойствие.
Докато сър Лорънс размишляваше дали си заслужава да отклонява вниманието на Крик от неговата дисертация, Франсис и аз поглъщахме жадно статията, която Питър донесе следобед. Когато той влезе в стаята, лицето му има¬ше многозначително изражение. Стомахът ме присви от очакването да чуя, че всичко е пропаднало. Като видя, че пито Франсис, нито аз сме в състояние да чакаме и мину¬тка повече, той ни съобщи набързо, че моделът представля¬вал триверижна спирала със захаро-фосфатен скелет в цен¬търа. Това наподобяваше подозрително много нашия без¬успешен опит от предната година и аз веднага си помис¬лих, че ако тогава Брег не бе ни спрял, славата на велико¬то откритие можеше вече да принадлежи на нас. Преди Франсис да е успял да помоли за ръкописа, аз го измъкнах от външния джоб на Питър и потънах в него. Прочетох за около минута резюмето и увода и веднага се прехвърлих на фигури-те, които показваха разположението на най-важните атоми.
Моментално почувствувах, че нещо не е в ред. Все пак не успях да открия грешката, докато не разгледах в про¬дължение на няколко минути иклюстрациите. Едва тогава разбрах, че фосфатните групи в модела на Лайнус не са йонизирани, а всяка група съдържа един свързан водоро¬ден атом и поради това е напълно неутрална. В определен смисъл нуклеиновата киселина на Полинг не представляваше никаква киселина. Освен това тези неутрални фосфатни групи съвсем не бяха от второстепенно значение. Водородни¬те атоми съставляваха част от водородните връзки, които свързваха трите преплетени вериги. Без водородните атоми веригите моментално щяха да се разрушат и структурата да изчезне. Всичко, което знаех за химията на нуклеинови¬те киселини, сочеше, че фосфатните групи никога не могат да съдържат свързани водородни атоми. Никой не бе проя¬вил съмнение, че ДНК е умерено силна киселина. Ето за¬що при физиологични условия винаги щяха да съществуват положително заредени йони като №+ или Mg++, и то разположени наблизо, за да неутрализират отрицателно заредените фосфатни групи. Всички наши разсъждения от¬носно това, дали двувалентните йони свързват заедно ве¬ригите биха били лишени от смисъл, ако имаше водородни атоми, прикрепени здраво към фосфатните групи. И все пак Лайнус, безспорно най-проницателният химик в света, бе дошъл по някакъв начин до обратния извод.
Когато и Франсис на свой ред се учуди на необичайната химия на Полинг, аз започнах да се успокоявам. Стана ми ясно, че ние все още не сме отпаднали от играта. Ни¬кой от нас нямаше ни най-малка представа кое е накарало Лайнус да допусне такава груба грешка. Ако някой сту¬дент направеше подобна грешка, щяха да го сметнат за неподходящ да продължи обучението си в химичния фа¬култет на Калифорнийския технологичен институт. Ето за¬що у нас не можеше да не възникне подозрение, че моделът на Лайнус се появява в резултат на някаква революционна преоценка на киселинно-основните свойства на макромоле- кулите. Ако се съдеше обаче по тона на ръкописа, подобен напредък в теоретичната химия не бе направен. Да се дър¬жи в тайна подобно първостепенно теоретично откритие ня¬маше никакъв смисъл. Ако това бе станало, Лайнус щеше да напише две статии: в първата щеше да опише своята но¬ва теория, а във втората да покаже как с нейна помощ е открил структурата на ДНК-
Грешката беше толкова невероятна, че се налагаше вед¬нага да я споделим с някого. Аз се втурнах към лаборато¬рията на Рой Маркъм, за да му избълвам новината и да получа още едно потвърждение, че в химията на Лайнус има някакво недоразумение. Както се и очакваше, Маркъм изрази удовлетворение, че един гигант бе забравил елемен¬тарната университетска химия. Той не можа да се въздър¬жи и разказа как един от великите умове на Кембридж при някакъв случай също забравил един прост химичен за¬кон. После прескочих до химиците-органици, където отново чух утешителните думи, че ДНК е киселина.
В Кавендишката лаборатория се завърнах по време на следобедния чай. Там Франсис обясняваше на Джон н Макс, че от отсамната страна на Атлантика повече не би¬ва да се губи нито минута. Когато станеше известно, че Лайнус е допуснал грешка, той нямаше да се успокои, до- като не се добереше до правилната структура. Нашата не¬посредствена надежда се състоеше в това, че неговите ко¬леги химици ще се изпълнят с още по-голямо благоговение пред интелекта му и няма да се заемат с проверка на по¬дробностите на неговия модел. Но тъй като ръкописът бе вече изпратен на редакцията на „Трудове на Национална¬та академия на науките", най-късно към средата на март статията на Лайнус. щеше да се пръсне из целия свят. След това откриването на грешката бе въпрос само на няколко дни. По такъв начин преди Лайнус отново да се посвети на ДНК, ние разполагахме с не повече от шест седмици.
Макар че трябваше да предупредим Морис, ние не му позвънихме веднага по телефона. Оглушителните думи на Франсис можеха да накарат Морис да намери предлог за прекратяване на разговора, преди да сме му втълпилп вси¬чки възможни последици от грешката на Полинг. Тъй ка¬то след няколко дни се канех да отивам в Лондон и да се видя с Бил Хейс, най-разумно беше да взема ръкописа със себе си и да го дам на Морис и Рози да го прегледат.
След всички вълнения от последните няколко часа пове¬че не нн се работеше, затова с Франсис отидохме в „Орел". Влязохме веднага щом отвориха заведението и вдигнахме наздравица за неуспеха на Полинг. Вместо с шери оставих Франсис да ме почерпи с уиски. Макар и да нямахме кой знае какви шансове, Лайнус вое още не бе спечелил Нобе¬ловата награда.
23
Морис беше зает, когато точно преди четири влязох с новината, че моделът на Полинг не е улучил целта. Зато¬ва де спуснах надолу по коридора към Рози, като се надя¬вах да я намеря в лабораторията. Вратата бе малко открех¬ната, затова я отворих и видях Рози наведена над освете¬ния екран. Върху него бе поставена рентгенограма, която тя измерваше. Моето неочаквано появяване я стресна, но тя се овладя бързо и ме погледна право в лицето — очите й говореха красноречиво, че неканените гости трябва поне да проявяват благовъзпитаност и да чукат, преди да влязат в чужда стая.
Наканих се да й кажа, че Морис е зает, но преди думи¬те, които щяха да я засегнат, да се бяха отронили от ус¬тата ми, я попитах дали не желае да надникне в статията, която Питър бе получил от баща си. Макар и да любопит- ствувах за колко време Рози ще открие грешката, тя няма- ще намерение да си играе на недомлъвки с мен. Веднага й обясних къде греши Лайнус. При това не можах да се въз¬държа да не й посоча външното сходство между тривериж- нага спирала на Полинг и модела, който й бяхме показали с Франсис преди петнадесет месеца. Фактът, че изводите на Полинг относно симетрията не бяха по-близо до истина¬та, отколкото нашите непохватни усилия от предната годи¬на, ми се струваше, че ще я развеселят. Резултатът обаче се оказа напълно противоположен. Тя се ядоса още повече, че постоянно споменавам спиралната структура. Рози за- беляза хладно, че нито Лайнус, нито който и да било друг има и най-малкото основание да предполага, че ДНК при¬тежава спирална структура. Повечето от моите обяснения били излишни. Тя разбрала, че Полинг е на погрешен път още в момента, в който съм споменал за спиралата.
Прекъснах я и заявих, че спиралата е най-простата фор¬ма на всяка правилна полимерна молекула. Като знаех нейното възражение, че последователността на базите едва ли може да бъде правилна, аз продължих с аргументация¬та, че тъй като молекулите на ДНК образуват кристали, ре¬дът на нуклеотидите не трябва да влияе на общата структура на молекулите. Рози вече едва сдържаше нервите си и гла¬сът й рязко се повиши, когато ми заяви, че ще разбера яс¬но колко глупави са моите забележки, ако престана да бръ¬щолевя и се запозная с нейните рентгенографски данни.
Аз познавах нейните много по-добре, отколкото предпо¬лагаше тя. Няколко месеца преди това Морис ми бе съоб¬щил характера на нейните така наречени антисппрални резултати. Тъй като Франсис ме уверяваше, че Рози е на погрешен път, аз реших да рискувам и да изкажа гласно онова, което мисля. Заявих без колебание, че тя не е ком¬петентна да разчита рентгенограми. Ако само бе натрупала по-вече теоритическн знания, щеше да разбере, че признаците, които според нея свидетелствуват против спиралите, се пора¬ждат всъщност от незначителни деформации, неизбежни при свързването на правилните спирали в кристална решетка.
Неочаквано Рози стана, заобиколи разделящата ни ла-бораторна маса и се насочи право към мен. Уплаших се, че в това крайно раздразнено състояние може и да ме уда¬ри, затова грабнах ръкописа на Полинг и бързо заотстъп- вах към отворената врата. Пътят на бягството ми бе пре¬пречен от тръгналия да ме търси Морис, който точно в този момент надничаше в стаята. Докато Рози и Морис се гледаха един друг над моята свита фигура, аз плахо съоб¬щих на Морис, че съм приключил разговора си с Рози и тъкмо съм се канел да го потърся на бюфета. Полека-лека се измъкнах и оставих Морис лице срещу лице с Рози. Той не успя да се отърве веднага от нея и аз се уплаших да не би от учтивост да я покани на чай. Рози обаче избави Морис от неговата нерешителност, като чисто и просто му обърна гръб и тръшна силно вратата. В коридора признах на Морис, че неговото неочаквано появяване ме е спасило от Рози, която сигурно щеше да се нахвърли да ме бие. Той ме увери, че това било напълно възможно. Преди ня¬колко месеца тя постъпила по същия начин с него. Започ¬нали някакъв спор в неговия кабинет и работата едва не стигнала до юмруци. Когато направил опит да се измъкне, тя се изпречила пред вратата и отстъпила едва в послед¬ния момент. Тогава обаче нямало никакви свидетели.
Моето спречкване с Рози ми разкри Морис в светлина, в каквато не го бях виждал никога по-рано. Сега, когато вече не само си представях емоционалния ад, в който е бил принуден да живее през последните две години, той можеше да се отнася с мен почти като със сътрудник, а не като с някакъв далечен познат, към когото проявената голяма от¬кровеност води до болезнени недоразумения. За моя изне¬нада той ми разказа, че с помощта на асистента си Уилсън е дублирал тихомълком някои от рентгенографските из-следвания на Рози и Гослинг. Ето защо нямало да му бъде необходимо много време, за да разгърне напълно своите научни изследвания. След това се изясни и друго още по- важно нещо: от средата на лятото Рози получила данни за някаква нова триизмерима форма на ДНК- Това се на¬блюдавало, когато молекулите на ДНК са заобиколени от голямо количество вода. Попитах как изглежда. Морис вле¬зе в съседната стая и донесе рентгенограмата на новата форма, наречена от тях „Б"-,структура.
В момента, в който зърнах рентгенограмата, аз останах с отворена уста. Сърцето ми затуптя бързо. Картината бе невероятно по-проста от онези, получени по-рано („А"-фор- ма). Освен това черният кръст от отражения, който изпък¬ваше на снимката, можеше да бъде резултат само от спи¬рална структура. Доказателствата за спиралност при фор¬мата „А" оставаха косвени и съществуваха много неясно¬ти отнсьсно типа на спиралната симетрия. При форма „Б" обаче най-простото проучване на рентгенограмата даваше няколко от най-важните параметри на спиралата. Не бе изключено за няколко минути да се изчисли броят на веригите в молекулата. Разпитах Морис какво са получили след използуването на рентгенограмата на форма „Б" и узнах, че неговият колега Р. Д. Б. Фрейзър твърде сериозно е работил с триверижни модели, но досега не е получил нищо интересно. Макар и Морис да се съгласи, че доказа¬телствата за спиралност са неоспорими (теорията на Сто- укс-Кокран-Крик доказваше ясно съществуването на спи¬рала), той не смяташе това за главно. В края на краищата той и по-рано смятал, че ще се получи спирала. Истинската трудност се състояла в липсата на каквато и да било струк¬турна хипотеза, която би дала възможност да се разполо¬жат правилно базите във вътрешността на спиралата. То¬ва, разбира се, предполагаше, че Рози е права в желанието си да разположи базите в центъра, а скелета отвън. Макар и Морис да ме уверяваше, че е напълно убеден в правил- 
ността на нейните изводи, аз останах скептично настроен, тъй като двамата с Франсис все още нямахме достъп до ней¬ните доказателства.
По пъгя за Сохо, където щяхме да вечеряме, аз отново се върнах към въпроса за Лайнус и подчертах, че ако про¬дължаваме твърде дълго да се присмиваме над неговата грешка, това може да се окаже фатално за нас. Обстанов¬ката щеше да бъде много по-спокойна, ако Полинг просто бе допуснал грешка, а не бе попаднал в глупаво положе ние. Скоро той щеше да започне да работи денонощно, ако вече не го и правеше. Освен това съществуваше и допълни¬телна опасност, че ако възложи на някой от своите асистен¬ти да прави рентгенограми на ДНК, „Б"-структурата ще¬ше да бъде открита и в Пасадена. И тогава най-много за седмица Лайнус щеше да определи структурата.
Морис не проявяваше признаци на вълнение. Колкото повече повтарях, че ДНК може да падне всеки миг, тол¬кова повече наподобявах Франсис в неговите най-възбуде- ни периоди. Франсис години наред се стремеше да внуши на Морис какво бе всъщност важно, но колкото по-безпри- страстно Морис оценяваше своя живот, толкова повече се убеждаваше, че постъпва разумно, като следва собствената си интуиция. Докато келнерът надничаше над раменете му с надеждата, че най-сетне ще поръчаме нещо, той ми втъл¬пяваше, че ако всички ние съумеем да осъзнаем накъде оти¬ва науката, всичко щеше да се реши и за нас нямаше да остане нищо друго, освен да станем инженери или лекари.
При поднасянето на вечерята се опитах да насоча разго¬вора към броя на веригите и доказвах, че ние можем вед¬нага да попаднем на правилната следа, стига да измерим разположението на най-близкото до центъра отражение от линиите на първия и втория пласт. Но тъй като Морис не насочваше дългоочаквания от мен отговор в желаната по¬сока, аз не можех да разбера дали някой в Кннгз колидж не бе измервал досега съответните отражения или Морис чисто и просто искаше да погълне яденето си, преди да е изстинало. Хранех се без всякакво удоволствие и се надя¬вах, че след като изпием кафето, ще мога да го изпратя до жилището му и да науча някои допълнителни подроб¬ности. Бутилката шабли обаче намали моя стремеж към точните факти и по пътя от Сохо, както и по продължение на Оксфорд Стрийт Морис говори единствено за своите пла¬нове да си намери по-светла квартира и в по-тих квартал.
По обратния път в почти незатопленото купе аз нахвър¬лях на полето на вестника всичко, което бях запомнил за , Б"-формата. Докато влакът се люшкаше към Кембридж, опитах се да направя избор между двуверижните и трнве- рижните модели. Доколкото разбирах, ^причината, поради която групата на Кингз колидж не харесваше двойната ве¬рига, не бе много сериозна. Всичко зависеше от съдържа¬нието на водата в препаратите от ДНК — величина, която по техните собствени признания се определяше с голяма грешка. Ето защо, когато пристигнах с велосипеда до моя колеж и преминах през задната врата, вече бях решил да строя двуверижни модели. Франсис трябваше да се съгла¬си. Макар и да бе физик, той знаеше, че важните биологи¬чни обекти винаги се срещат по двойки.
24
На следващия ден нахълтах в кабинета на Макс, за да му изтърпя всичко, което узнах, и заварих там Брег. Фран¬сис още го нямаше. Бе събота сутрин и той все още се из¬лежаваше у дома си, разглеждайки получения със сутреш¬ната поща брой на „Нейчър". Започнах да излагам бързо подробностите на форма „Б" и нахвърлях една схема, до¬казваща, че ДНК е спирала, която повтаря своята форма на всеки 34 А по продължение на спиралната си ос. Брег .скоро ме прекъсна с някакъв въпрос и аз разбрах, че мои¬те доказателства са го заинтересували. Ето защо, без да губя време, заговорих за Лайнус и изказах мнение, че е много опасен и че ние ще направим голяма глупост, ако седим със скръстени ръце, докато той се заеме отново с ДНК. След като заявих, че ще помоля един от механици¬те на Кавендишката лаборатория да ми изработи пуринови и пиримидинови модели, замълчах, за да дам възможност на Брег да събере мислите си.
За мое най-голямо облекчение ;сър Лорънс не само не възрази, но ме и насърчи да се заема с построяването на модели. Той явно не одобряваше вътрешните междуособи¬ци в Кингз колидж, особено когато те даваха известни въз¬можности не когото и да е, а на Лайнус да изпита радост¬ното вълнение от откриването на структурата на още една важна молекула. Положителна роля изигра и моята рабо¬та с вируса на тютюневата мозайка. Тя създаде у Брег впечатлението, че работя самостоятелно. Тази нощ той мо¬жеше да си легне .спокойно, без да го измъчва кошмарът, че е развързал ръцете на Крик за друг набег в областта на безумната неделикатност. После полетях надолу по стълбите към работилницата за да ги предупредя, че скоро ще изготвя планове за модели, които са ми необходими за една седмица
Скоро след като се върнах в нашия кабинет, дойде Франсис да съобщи, че снощната вечеря се оказала изклю¬чително успешна. Одил останала очарована от младия французин, когото сестра ми бе довела със себе си. Тя бе пристигнала преди месец в Кембридж и ми остана за не¬определен срок на гости преди отпътуването си за Съеди¬нените щати. За щастие успях да я настаня в пансиона на Камил Прайър и получих разрешение да вечерям там с Поп и нейните чуждестранни девойки. По този начин с един удар Елизъбет бе спасена от типичните английски жи¬лища, а аз останах с надеждата, че стомашните ми болки ще преминат.
У Поп тогава живееше и Бертран Фуркад, най-краси¬вият самец, ако не и най-красивия човек в Кембридж. Берт¬ран, шристигнал за няколко месеца, за да усъвършенству- ва своя английски език, съзнаваше необикновената си кра¬сота. и му бе приятно да общува с момиче, чийто тоалет хармонира с неговия елегантен костюм. Одил се зарадва много, когато споменах, че познавам красивия чужденец. Подобно на много други жени в Кембридж и тя не сваля¬ше очи от Бертран, когато го зърнеше да се движи по Кингз Пърейд или да стои по време на антрактите с цяла¬та си красота във фоайето на любителския театрален клуб. Ето защо на Елизъбет бе поставена задачата да провери дали Бертран е свободен да дойде с нас на обяд у Крико- ви в Портюгъл Плейс. В края на краищата уговореният ден съвпадна <с моето отиване в Лондон, така че докато аз наблюдавах как Морис най-щателно поглъща порцията си, в същото време Одил се бе любувала на безупречно пра¬вилните черти на лицето на Бертран, който се бе оплаквал колко трудно ще му бъде идущото лято на Ривиерата, където го канели толкова много хора.
В това утро Франсис забеляза, че не прояв)явам оби¬чайния си интерес към френското дворянство. Вместо това той се уплаши да не би да съм станал необичайно досаден. Когато човек се чувствува малко махмурлия, не е никак тактично да го посрещнеш със съобщението, че дори един орнитолог сега може да разреши проблема за ДНК- Но след като разказах за някои подробности на форма „Б", той разбра, че не се шегувам. Особено важно бе поддър-жаното от мен обстоятелство, че меридионалното отраже¬ние през 3,4 А е много по-силно от останалите отражения.
Това можеше да означава само, че пуриновите н пирими- диновите бази с дебелина 3,4 А са подредени една върху друга перпендикулярно на оста на спиралата. В допълне¬ние на това получените данни от електронния микроскоп и рентгенограмите показваха, че диаметърът на спиралата е равен приблизително на 20 А*
Франсис обаче не се съгласи да приеме моето твърде¬ние, че постоянно срещаното разпределение по двойки в биологичните системи подсказва да строим двуверижни мо¬дели. Той смяташе, че е необходимо да отхвърлим всички съображения, които не произтичат ог химията на верижни¬те нуклеинови киселини. Тъй като известните ни експери¬ментални данни още не ни даваха възможност да избираме между двуверижните и триверижните модели, на него му се искаше да се отнасяме с еднакво внимание и към двете възможности. Макар и да останах напълно скептично на¬строен към всичко това, аз реших, че няма никакъв сми¬съл да оспорвам думите му. Разбира се, аз щях да започ¬на да си играя с двуверижните модели.
През следващите няколко дни не построихме никакви сериозни модели. Не само ни липсваха пуринови н пири- мидннови елементи, но работилницата не ни изработи ни- то един атомен модел на фосфора. Тъй като на нашия ме¬ханик му бяха необходими поне три дни, за да изготви и най-простите атомни модели на фосфора, реших следобед да се върна в Клер и да направя последна редакция на моята статия по генетика. Малко по-късно се отправих с велосипеда си към Поп на обяд и заварих Бертран и се¬стра ми да разговарят с Питър Полинг, очаровал предната седмица Поп и получил разрешение да се храни при нея. За разлика от Питър, който се оплакваше, че Перуцови нямат право да задържат Нина в къщи в събота вечер, Бертран и Елизъбет бяха в отлично настроение. Те току- що се бяха върнали от разходка с ролс-ройса на техен приятел до някаква известна вила недалеч от Бедфорд. Нейният собственик, архитект и любител на старини, още не се бе поддал на модерната цивилизация и в неговата къ¬ща нямаше нито газ, нито електричество. Той се стремеше по всякакъв начин да води живот на земевладелец от XVIII век, дори раздаваше специални бастуни на своите гости, когато се разхождаха из неговото имение.
,112
Едва привършили обяда, Бертран отмъкна сестра ми ня¬къде другаде на гости, а ние с Питър останахме сами и се чудехме какво да правим. Най-иапред Питър реши да по¬върти копчето на радиото, но после дойде с мен на кино. Така си пропиляхме времето почти до полунощ, когато той започна да ми разказва как лорд Ротшилд не спазвал свои¬те родителски задължения и не го поканил да обядва с не¬говата дъщеря Сара. Не можех да не се съглася, че ако Питър влезеше в светското общество, може би и на мен щеше да ми се отдаде случай да избягна женитбата си с някое момиче от университетските ми познати.
Три дни по-късно моделите на фосфорните атоми бй- ха готови и аз на бърза ръка нанизах няколко къси сек¬ции от захаро-фосфатния скелет. В продължение на ден и половина след това се опитвах да намеря подходящ дву- верижен модел с гръбнак в центъра на спиралата. Обаче всички възможни модели, съвместими с рентгенографски- те данни за форма „Б", от стехиометрична гледна точка изглеждаха дори още по-незадоволителни, отколкото наши¬ят триверижен модел от преди година и три месеца. Като видях, че Франсис е погълнат от своята дисертация, оти¬дох да играя този следобед тенис с Бертран. След чая се върнах в лабораторията и казах, че намирам играта на те¬нис много по-приятна от строенето на модели. Напълно без¬различният към прекрасния пролетен ден Франсис отпус¬на молива и заяви, че ДНК е нещо много важно и можел да ме увери, че ще дойде ден, когато ще разбера цялата безсмисленост на тези игри на открито.
По време на обяда в Портюгъл Плейс започнах отново да си мисля къде все пак допускаме грешки. Макар и да продължавах да настоявам, че гръбнакът трябва да бъде в центъра на модела, в същото време разбирах, че нито един мой довод не издържа на критика. Най-сетне, кога¬то пиехме кафето, признах, че моето нежелание да поста¬вя базите вътре в молекулата възниква донякъде от подо¬зрението, че броят на възможните модели в този случай се увеличава безконечно много пъти. Тогава щяхме да се изправим пред непосилната задача да решаваме кой от тях е верният. Истинската пречка обаче бяха базите. До- като те оставаха отвън, не трябваше да се съобразяваме с тях. Пъхнехме ли ги вътре, тогава се пораждаше стра¬хотният въпрос, как да свържем заедно две или повече ве¬риги с непоследователност на базите. Тук Франсис бе при¬нуден да признае, че не вижда дори най-нищожна възмож¬ност за успех. Затова, когато излязох от разположената на партера трапезария на улицата, у Франсис остана впечат¬лението, че той трябва да изрази някакъв поне що-годе правдоподобен аргумент, преди да се заема сериозно с мо¬дели с централно разположение на базите.
На следващата сутрин, докато разделях на съставките й една особено отблъскваща молекула със скелет, разпо¬ложен в центъра, аз реших, че няма да ме сполети никак¬ва беда, ако посветя няколко дни на построяването на мо¬дели с разположен отвън скелет. Това означаваше да пре¬небрегна временно базите, което всъщност се оказваше не¬избежно, тъй като на работилницата бе необходима още поне една седмица, за да ни предаде плоските тенекиени пластинки, изрязани във формата на пурннови и пирнми- динови бази.
Не представляваше никаква трудност да огънем един разположен отвън скелет по такъв начин, че да съответ- ствува на рентгенографските данни. Всъщност и двамата с Франсис имахме впечатлението, че най-удовлетворнтел- ният ъгъл на въртене между две съседни бази е между 30 и 40°. И обратното, два пъти по-голям или по-малък ъгъл изглеждаше несъвместим със съответните ъгли между валентните връзки. Ето защо, ако скелетът останеше от¬вън, кристалографският период 34 А трябваше да пред¬ставлява разстоянието по продължение на оста на спира¬лата, необходимо за едно пълно завъртване. Тук Франсис започна да проявява интерес и все по-често се отклонява¬ше от своите изчисления, за да хвърли поглед към модела. Независимо от всичко това и двамата прекъснахме без ни най-малко колебание работата си през {съботата и неделя¬та. В събота вечер в Тринити имаше забава, а в неделя Крикови очакваха Морис да им дойде на гости — една сре-ща, уредена няколко седмици преди получаването на ръ¬кописа на Полинг.
На Морис не бе дадена никаква възможност да забра¬ви ДНК- Почти веднага от пристигането му от гарата Франсис започна да го разпитва най-подробно за форма „Б". Към края на обяда обаче Франсис не знаеше нищо повече от онова, което аз бях узнал предната седмица. До¬ри твърдението на Питър, който бе ^сигурен, че баща му скоро ще премине в настъпление, не попречи на планове¬те на Морис. Той отново подчерта, че е решил да отложи работата си с моделите до напускането на Рози, с други думи, за месец и половина. Франсис се възползува от слу¬чая да попита Морис дали би имал нещо против, ако ние се заемем с моделите на ДНК. Без да бърза, Морис от¬говори, че няма нищо против и моето сърце отново започна да бие нормално. Но дори и да бе отвърнал по друг начин, ние щяхме да продължим работата по изграждането на моделите.
25
В течение на следващите няколко дни Франсис се тре¬вожеше все повече и повече от това, че не залягах върху работата на молекулните модели. Нещата не се променя¬ха от това, че той се появяваше към десет часа, а аз по това време вече бях в лабораторията. Той вдигаше раз¬дразнено глава от своята работа почти всеки следобед и хвърляше поглед към изоставения полинуклеотиден ске¬лет, понеже знаеше, че по това време играя тенис. На всич¬ко отгоре след чая аз се мярках за малко в лаборатория¬та, поработвах нещичко н после хуквах да пия шери с де¬войките на Поп. Мърморенето на Франсис не ме безпокоеше, защото без разрешаване на проблема за базите по-ната¬тъшното усъвършенствуване на нашия последен скелет не можеше да се придвижи и крачка напред.
Аз продължавах да ходя вечерно време на кино и смът¬но се надявах отговорът да се появи всеки момент в глава¬та ми. Понякога жадният стремеж към киното завършва¬ше плачевно. Най-лошото се случи през вечерта, определе¬на за филма „Екстаз". Питър и аз сме били твърде млади, за да видим как на времето сн Хеди Ламар е лудувала го¬ла в своите филми, затова когато настъпи дългоочаквана¬та вечер, взехме Елизъбет и се отправихме към кино „Рекс", За нещастие единственият оставен от английската цензу¬ра момент се свеждаше до едно обърнато отражение във водата на някакъв плувен басейн. Без да дочакаме и поло¬вината филм, ние се присъединихме към яростните освир квания на възмутените студенти, докато от екрана се но¬сеха дублираните слова на развихрена страст.
Дори по време на най-хубавите филми не можех да за¬бравя базите. Някъде в дълбините на моето съзнание по¬стоянно ое таеше мисълта, че ние най-сетне сме построили стереохимично правдоподобна конфигурация на скелета. Освен това вече не се опасявахме, че тя ще се окаже не¬съвместима с експерименталните данни. По това време кон¬фигурацията вече бе сверена с точните измервания на Ро¬зи. Тя, разбира се, не ни предостави направо своите данни и никой от Кингз колидж не разбра, че те са в нашите ръ¬це. Получихме ги благодарение на Макс, който бе вклю¬чен в един комитет, назначен от съвета на медицинските изследователи за проверка на научната дейност в лабора¬торията на Рендол. Тъй като Рендол желаеше да убеди комитета в продуктивната дейност на своята научно-пзсле- довател-ска група, той бе инструктирал сътрудниците си да изготвят подробен отчет за своите постижения. Отчетът бе размножен на циклостил и изпратен по обичайния ред на всички членове на комитета.
Когато Макс видял написаните от Рози и Морис раз¬дели, веднага предостави отчета на Франсис и мен. Фран- сис прегледа набързо съдържанието и с облекчение раз¬бра, че след завръщането си от Кингз колидж аз съм съобщил съвсем точно съществените особености на форма „Б". Така че конфигурацията на нашия скелет се нуждае¬ше само от съвсем дребни поправки.
Обикновено едва късно вечер, след като се връщах у дома, аз се опитвах да разгадавам тайната на базите. Тех¬ните формули се намираха в малката книга на Дж. Н. Дей- видсън „Биохимия на нуклеиновите киселини", един ек¬земпляр от която имах в Клер. Преди това аз не се съм¬нявах в правилните структури, когато рисувах малките изо¬бражения на базите върху листовете за писма на Кавен- дишката лаборатория. Целта ми бе да разположа базите в центъра на молекулата по такъв начин, че външните вери¬ги да се окажат напълно правилни, т. е. да се придаде на захаро-фосфатните групи на всеки нуклеотид еднаква кон-фигурация. Но при всеки опит да реша тази задача се на¬тъквах на затруднението, че всяка от четирите бази има съвършено различна форма. Освен това съществуваха мно¬го причини, които ме караха да смятам, че последовател¬ното разположение на базите от дадена полинуклеотидна верига не се подчинява на никакво правило. И така, ако не се измислеше нещо хитро, произволното огъване на две полинуклеотидни вериги една около друга щеше да доведе в крайна сметка до голяма бъркотия. По-големите бази трябваше да се допират една до друга на някои места, до- като в други области, където по-малките бази лежаха ед¬на срещу друга, помежду им трябваше да се остави про¬междутък — в противен случай техните участъци от ске¬лета се изкривяваха.
Безпокоеше ме и друг въпрос: по какъв начин взаимно преплетените вериги могат да се задържат заедно с по¬мощта на водородните връзки между базите. Макар и пре¬ди повече от една година Франсис и аз да бяхме изклю¬чили възможността между базите да се образуват редовни водородни връзки, сега ми .стана ясно, че сме допуснали грешка. Наблюденията, показващи, че един или повече во¬дородни атоми от всяка база могат да се придвижват от едно място на друго (тавтомерно преместване), ни накара¬ха първоначално да направим извода, че всички възможни тавтомерни форми на дадена база се срещат на равни ин¬тервали. Последното препрочитане на статиите на Дж. М. Гъланд и Д. О. Джордън върху киселинното и алкалното титруване на ДНК ме убеди в края на краищата в прав¬дивостта на техните заключения, че голяма част, ако не и всички бази, образуват водородни връзки с други бази. Дори нещо повече, тези водородни връзки съществуват при много ниски концентрации на ДНК, което подсказваше много убедително, че те свързват помежду им базите на една и съща молекула. В допълнение на това рентгено- графските данни свидетелствуваха, че всички изследвани в чист вид бази образуват толкова неправилни водородни връзки, колкото допускат законите на стереохимията. По този начин основният проблем като че ли се свеждаше до съществуването на някакво правило, което направлява об-разуването на водородни връзки между базите.
Моите първи скици на базите не дадоха никакви ре¬зултати независимо от посещението на филма. Дори необ¬ходимостта да изгоня от паметта си впечатленията от „Ек¬стаз" не помогна да открия приемливи водородни връзки и аз заспах с надеждата, че на студентската забава в Дау- нинг през следващия следобед ще има много красиви мо¬мичета. Останах разочарован. Там дойдоха само няколко здравеняци — играчи на хокей — и шепа русоляви моми- 
ченца. Бертран също мигновено разбра, че тук не е за него и през няколкото прекарани от учти¬вост минути, преди да се измък¬нем, му обясних как се състе¬заваме с бащата на Питър за получаването на Нобеловата на¬града.
Едва по средата на следва¬щата седмица ме осени необик¬новена идея. Тя ми дойде в главата, докато рисувах на хар¬тия слепените един 6 друг пръ¬стени на аденина. Неочаквано разбрах, че една такава струк¬тура на ДНК, при която адени- новият остатък образува водо¬родни връзки, подобни на оне¬зи при кристалите от чист аде- нин, крие много възможности. Ако ДНК бе точно такава, то¬гава всеки аденинов остатък би образувал две водородни връз¬ки с подобен остатък, завъртян на 180° по отношение на него. Най-главното,две симетрични во¬дородни връзки можеха по съ¬щия начин да съединяват двой¬ки на гунанин, цитозин или ти- мин. Ето защо започнах да си мисля да не би пък всяка мо¬лекула ДНК да се състои от две вериги с еднаква последо¬вателност на базите, скрепени помежду си с водородни връзки между двойките от еднакви ба¬зи. Тук обаче се получаваше усложняване от това, че подоб¬на структура не можеше да има правилен скелет, тъй като пури- ните (аденин и гуанин) и пири- мидините (тимин и цитозин) при¬тежават различна форма. Полученият в резултат на това скелет трябваше да има малки подутини и вдлъбнатини в зависимост от това, дали в центъра се намират пуринови или пиримидинови двойки.
Независимо от обвързания скелет, сърцето ми заудря по-силно в гърдите. Ако ДНК представляваше такова имен¬но нещо, съобщението за моето откритие щеше да избух¬не като същинска бомба. Съществуването на две препле¬тени вериги с еднаква последователност на базите не може¬ше да бъде случайно.. Напротив, това даваше сериозни ос¬нования да се предполага, че една от веригите на всяка мо¬лекула е послужила в някакъв много по-ранен стадий ка¬то матрица при синтезата на другата верига. Съгласно та¬зи схема репликацията на гена би започвала с разделяне¬то на двете му еднакви вериги. След това на двете мат-рици-родители биха се образували две дъщерни вериги и по този начин щяха да се получат две молекули ДНК, идентични с първоначалната молекула. И така целият но¬мер по репликацията на гена произлизаше от изискването всяка база в новосинтезираната верига винаги да се свър¬зва чрез водородните връзки с идентична база. През тази нощ все пак не можах да разбера защо към аденина да не може да се присъедини чрез водородни връзки и обик-новената тавтомерна форма на гуанина. По този начин би¬ха могли да ,ое получат и няколко други грешки при чифто¬сването. Това не ме плашеше особено много, защото не из¬ключваше участието на специфични ензими. Може би съ¬ществуваше например някой специфичен за аденина ен¬зим, който кара аденина да се вмъква винаги срещу оста¬тъка на аденина в матричната верига.
Преваляше полунощ, а аз се увличах все повече и пове¬че. В течение на много дни двамата с Франсис угрижено си мислехме, че структурата на ДНК може да се окаже външно твърде неясна и да не подсказва нищо за нейната репликация, нито за нейната роля в управлението на био¬химичните процеси в клетката. Но сега за мой най-голям възторг и удивление решението обещаваше да се окаже из¬ключително интересно. Повече от два часа не можах да заспя от радост, а пред затворените ми очи се въртяха двойки аденинови остатъци. Само от време на време за миг ме сковаваше ужасът, че тази чудесна идея може да се окаже погрешна. 
Четирите двойки бази, използувани за построяване на структури въз основа
на принципа за свързване на еднаквото с еднакво (водородните връзки са по-
казани с пунктирана лития)
26
Към обяд на следващия ден от моята схема не остана и помен. Против мен се оказа неприятният химичен факт, че бях избрал погрешните тавтомерни форми на гуанина и тимина. Преди още да открия тази тревожна истина, бях закусил на бърза ръка в „Хуим", след което, без да губя никакво време, се върнах обратно в Клер да отговоря на писмото на Макс Делбрюк, в което той ми съобщаваше, че моята статия върху генетиката на бактериите се видяла на генетиците от Калифорнийския технологичен институт недостатъчно обоснована. Независимо от това, ако аз съм настоявал, той нямал нищо против да я изпрати в редак¬цията на „Трудове на националната академия на науките". По този начин още на младини съм щял да допусна безраз- съдството да публикувам една глупава идея. След това съм щял да имам време да изтрезнея, преди моята карие¬ра да се затвърди окончателно по гибелния път.
В началото това съобщение постигна търсения обезокура- жаващ ефект. Но сега, въодушевен от възможността, че при-тежавали самовъзпроизвеждащата се структура, аз потвърдих моята увереност, че зная какво се получава, когато бактериите се размножават по полов път. Освен това не се въздържах и добавих с едно изречение, че току-що съм изобретил ед¬на изящна структура на ДНК, съвършено различна от та¬зи на Полинг. За миг се поколебах дали да съобщя някои подробности, но тъй като бързах много, реших да не пра¬вя това, пуснах набързо писмото в пощенската кутия и се понесох към лабораторията.
Писмото не бе престояло и час в пощата, когато раз¬брах, че моите твърдения са истинска глупост. Едва вля¬зох в кабинета и започнах да обяснявам моята схема, ко¬гато американският кристалограф Джери Донохю се обя¬ви против моята идея и заяви, че от нея няма да излезе нищо. Според мнението на Джери тавтомерните форми, които бях взел от книгата на Дейвидсън, били неверни. Аз веднага възразих, че гуанинът и тиминът са изобразени в енолна форма и в други публикации, но това не направи абсолютно никакво впечатление на Джери.-Той с особено задоволство заяви, че в течение на много години химиците- органици съвсем произволно са отдавали предпочитанието си на една тавтомерна форма пред друга, и то върху съв- 

сем неубедителна основа. Всъщност учебниците по орга¬нична химия били претрупани с изображението на крайно неправдоподобни тавтомерни форми. Изображението на гуа¬нина, което сега му пъхах под носа, почти сигурно пред¬ставлявало същия боклук. Химичната интуиция му подска¬звала, че гуанинът съществува в кето-форма. Той бе сигу¬рен също така, че и на тимина се приписва неправилно енолна форма. И тук той поддържаше силно кето-формата.
Джери обаче не приведе никакви убедителни доказател¬ства в полза на кето-формите. Той призна, че само една кристална структура има отношение към проблема. Това бе дикетопиперазинът, чиято конфигурация бе основно изу¬чена преди няколко години в лабораторията на Полинг. В този случай несъмнено присъствувала кето-формата, а не енолната. Освен това той бе убеден, че доводите на квантовата механика, които показват защо дикетопипера- зинът притежава кето-форма, са верни и за гуанина и тн- мина. Ето защо ме посъветва много сериозно да не си губя повече; времето с тази вятърничава схема.
Макар и в момента да ми се искаше да вярвам, че Дже- ри говори празни приказки, не можех да отмина без вни¬мание неговата критика. След Лайнус Джери бе човекът,, който знаеше за водородните връзки повече от всеки друг учен в света. От дълги години той работеше в Калифор¬нийския технологичен институт върху кристалните струк¬тури на малките органични молекули и аз не биваше да се самозалъгвам с мисълта, че не е разбрал напълно същи¬ната на нашия проблем. Той работеше вече шест месеца в нашия кабинет и досега не бях чувал да се произнася нито веднъж по въпроси, за които няма никакво понятие.
Аз се върнах напълно разстроен на моето бюро с на¬деждата, че все ще изскочи някаква дреболийка, която ще спаси идеята за свързване на еднаквите бази. Новите изисквания съвършено ясно й нанасяха смъртоносен удар. Ако атомите на водорода се поставеха в кето-положение, тогава несъответствията в размерите между пурините и пи- римидините ставаха още по-значителни, отколкото в слу¬чай на съществуване на енолните форми. Изключително трудно бе да си представя, че полинуклеотидни!ят скелет мо¬же да се огъне до такава степен, че да поеме последова¬телно разположените неправилни бази. С влизането на Франсис изчезна дори и тази възможност. Той веднага пре¬цени, че структурата, при която еднаквото се свързва с еднакво, щеше да даде кристалографски период, равен на 34 А , ако всяка верига се завърта напълно на всеки 68 А. Но това би означавало, че ъгълът на завъртане между съседните бази ще бъде само 18° — напълно изключена според Франсис величина, изхождайки от последните му занимания ,с моделите. На Франсис не му харесваше също така, че структурата не обяснява правилата на Чаргаф (съответствия на количествата на аденина и тимина, гуа¬нина и цитозина). Аз продължавах да се отнасям с без¬различие към данните на Чаргаф и се зарадвах, когато на¬стъпи обедната почивка. Веселият брътвеж на Франсис ме накара за известно време да забравя всичко и да се за- 
Двойните бази аденин-тимин и гуанин-цитозин, използувани при построява* чето на двойната спирала (водородните връзки са, показани,с пунктир)- Предположението за възможното образуване на трета водородна връзка между гуанина и цитозина бе отхвърлено, тъй като'кристалографското про¬учване на гуанина показва, че тази връзка е много слаба. Сега се знае, че това е погрешно. Между гуанина и цитозина могат да се образуват три здрави водородни връзки
мисля защо .студентите не могат да задоволят чуждестран¬ните момичета.
Не бързах да подновявам работата си следобед, защото се страхувах да не би в старанието си да наместя кето- формите в някоя нова схема да попадна в задънена ули¬ца, след което щях да се изправя лице срещу лице с факта, че нито една схема за образуване на правилни водородни връзки не съответствува на рентгеноструктурните данни. Докато стоях извън лабораторията и се любувах на минзу¬харите, все още можех да се надявам, че ще се получи някакво изящно подреждане на базите. За щастие, когато се качихме горе, се оказа, че имам причина да отложа по¬не с няколко часа решаващата стъпка за построяването на модела. Металните пуринови и пиримидинови модели, не¬обходими за систематична проверка на всички допустими възможности за образуване на водородни връзки, не бяха оше готови. Те щяха да ни бъдат предадени най-рано след два дни. Дори и за мен представляваше голяма трудност да бездействувам толкова дълго време, затова прекарах останалата част от следобеда в изрязване от твърд картон на точни фигури на базите. Когато станаха готови, уста-нових, че ми се налага да отложа отговора до следващия ден. Вечерта отидох на театър с компания от пансиона на Пои.
Когато на следващата сутрин влязох в още празния ни кабинет, събрах всички листа от бюрото си, за да освобо¬дя голяма площ, върху която да съединявам базите на двойки, свързани с водородни връзки. Отначало мислех да се върна към моята идея за свързване на еднаквите бази, но после разбрах ясно, че това няма да ме отведе до никъ¬де. Когато Джери влезе в кабинета, повдигнах глава, ви¬дях, че не е Франсис и продължих да размествам базите в най-различни чифтосани положения. Внезапно осъзнах, че двойка аденин-тимин, свързана чрез две водородни връз¬ки, е еднаква по форма с двойка гуанин-цитозин, свър¬зана поне чрез две водородни връзки. Всички водородни връзки като че ли се образуваха напълно естествено, не бяха необходими никакви излишни напъни, за да се при¬даде една и съща форма и на дв<ете двойки бази. Повиках бързо Джери и го попитах дали този път има някакви възражения против моите двойки бази.
Когато Джери отвърна, че няма възражения, струваше ми се, че ще хвръкна и допуснах, че сега можем да решим и загадката, защо броят на пуриновите остатъци е равен с този на пиримидиновите остатъци. Две неправилни по¬следователно разположени бази могат да се вместят пра¬вилно в центъра на една спирала, ако пуринът се съединя¬ва винаги посредством водородни връзки с пиримидина. Освен това водородните връзки изискваха аденинът вина¬ги да се чифтосва с тимина, а гуанинът — само с цитозина. По този начин правилата на Чаргаф се оказаха неочаква¬но следствие от двуспиралната структура на ДНК. Дори нещо много повече, този вид двойна спирала подсказваше една много по-задоволителна репликационна схема, откол- кото моята набързо обмислена идея за свързване на ед¬наквите бази. Задължителното съединяване на аденина с тимина и на гуанина с цитозина означаваше, че при по-следователното разполагане на базите на две взаимно пре¬плетени вериги те са комплементарни една спрямо друга.. Ако е дадена последователността на разполагане на бази¬те на едната, това автоматически определя тази последо¬вателност и на другата. Ето защо човек много лесно си представяше как една верига може да се превърне в матри¬ца за синтезата на друга верига с комплементарна после¬дователност.
По едно време Франсис се появи и преди да бе преми¬нал наполовина през вратата, му съобщих, че всичко ни е вързано в кърпа. Макар и през първите няколко минути той да прояви известен скептицизъм, съвпадането на фор¬мите на двойките А-Т и Г-Ц му направи очакваното от мен впечатление. Той на бърза ръка постави базите в разни други варианти, но не намери начин да спази пра-вилата на Чаргаф. Няколко минути по-късно той забеляза^ че двете глюкозидни връзки (съединяващи базата и захар¬та) на всяка двойка бази са свързани симетрично от една ос, перпендикулярна на оста на спиралата. По този начин и двете двойки можеха да се преобърнат и независимо от това техните глюкозидни връзки оставаха насочени в една и съща посока. От това можеше да се направи важният извод, че дадена верига може да съдържа както пурини, така и пиримидини. В същото време това навеждаше много силно на мисълта, че скелетите на двете вериги трябва да; се усукват в противоположни направления.
Оставаше въпросът, дали двойките А-Т и Г-Ц ще под¬хождат към конфигурацията на скелета, построен в предни¬те две седмици. Това изглеждаше на пръв поглед напълно вероятно, тъй като в центъра на скелета оставаше доста свободно място за базите. И двамата обаче знаехме, че шя- ма да си отидем в къщи, докато не построим цялостния модел, удовлетворяващ всички стехиометрични контакти Налагаше се да имаме пред вид и очевидния факт, че ста¬ва дума за нещо изключително важно и трябваше да внима¬ваме да не вдигнем отново лъжлива тревога. Ето защо, ко- гато по време на обяда в „Орел" Франсис започна да раз¬правя наляво и надясно, че сме разкрили тайната на жи¬вота, на мен направо ми призля.
27
Сега Франсис се занимаваше изключително с ДНК- Първият следобед след откритието, че чифтовете А—Т и Г—Ц имат еднаква форма, той отново се зае ,с измервания¬та във връзка с неговата дисертация, но въобще не може¬ше да се съсредоточи. Скачаше непрекъснато от стола, вперваше угрижен поглед към картонените модели, съ¬ставяше нови комбинации, после като преодоляваше за¬владялата го за миг несигурност, поглеждаше със задовол¬ство и ми обясняваше цялата важност на нашето откри¬тие. Думите на Франсис ме радваха независимо от това, че в тях липсваше онзи оттенък на подценяване, типичен за начина на поведение в Кембридж. Невъзможно бе да се повярва, че е разкрита структурата на ДНК, че отговорът е невероятно интересен и че нашите им'ена ще бъдат свър¬зани с двойната спирала така, както името на Полинг с ос -спиралата.
Когато в шест часа отвориха „Орел", двамата с Фран¬сис се отправихме да обсъдим там какво следва да се на¬прави през следващите няколко дни. Франсис не искаше да губим време в построяването на удовлетворителен про¬странствен модел, за да може генетиците и биохимиците — специалисти по нуклеинови киселини -- да не губят напраз¬но време и сили. Трябваше да им съобщим колкото се мо¬же по-бързо отговора, за да преустроят своята дейност в съответствие с нашето откритие. Макар че и на мен ми се искаше да построим час по-скоро пълния модел, аз си мис¬лех повече за Лайнус и за това, че и той може да се натък¬не на двойките бази, преди ние да сме успели да му съоб¬щим за тях.
Все пак тази вечер не ни се удаде да съставим оконча¬телно двойната спирала. Докато не получехме металичес¬ките бази, построяването на модела нямаше да върви твър¬де прецизно и поради това щеше да изглежда неубедителен. Аз се върнах при Поп и разказах на Елизъбет и Бертран, че ние с Франсис като че сме успели да изпреварим Полинг в последната минута и че нашето откритие ще предизвика истинска революция в биологията. И двамата нскрено се зарадваха. Елизъбет изпита сестринска гордост, а Бертран се зарадва от възможността, която му се отдаваше да до¬кладва в Международното дружество, че има приятел., който сигурно ще спечели Нобеловата награда. И Пичър откликна възторжено на новината и като че ли съвсем не се засегна от това, че баща му е изправен пред своето пър¬во научно поражение.
На следващата сутрин се събудих в прекрасно настрое¬ние. Вървях бавно по пътя за „Хуим", после към моста Клер и се любувах на готическите кули на параклиса на Кингз колидж, чиито силуети стояха като изрязани на фона па пролетното небе. Спрях се за малко, за да погледам наско¬ро подновената сграда на Гибс, великолепен архитектурен образец от XVIII век, и си мислех, че до голяма степен дължим успеха си на дългите и спокойни промеждутъци от време, когато се разхождахме между сградите на коле¬жите или пък преглеждахме спокойно новополучените кни¬ги в книжарницата на Хефер. След като прегледах с удо¬волствие „Таймс", аз се отправих към лабораторията. Там заварих необикновено рано пристигналия Франсис, който подреждаше картонените двойки на базите върху въобра¬жаема ос. Доколкото изчисленията му с транспортир и ли¬ния подсказваха, и двете групи двойки бази се поместваха много добре върху конфигурацията на скелета. По-късно към нас наминаха поотделно Макс и Джон, за да про верят дали продължаваме да вярваме в своя уопех. Фран¬сис изнесе на всеки поотделно кратка, но съдържателна лекция. По време на втората лекция аз слязох долу в ра¬ботилницата да помоля да побързат и изготвят още същия ден пурините и пиримидините.
Необходима бе съвсем малка помощ, за да се напра¬вят в следващите два часа последните спойки. Ние се за¬ехме веднага с ярко блестящите металически пластинки и започнахме да -строим модел, на който за първи път поста¬вяхме всички съставни части на ДНК. След около час по¬дредих атомите в съответствие с рентгенографските данни и законите на стереохимията. В резултат се получи завър¬тяна надясно спирала с две противоположно завити една към друга вериги. Понеже с модела можеше да работи удобно само един човек, Франсис не правеше опити да про¬верява моята работа, докато не ое отдръпнах назад и не заявих, че според мен всичко е готово. Макар и един от междуатомните контакти да се оказа малко по-къс от оп¬тималния, той все пак отговаряше на няколко от публикува¬ните стойности и не ме тревожеше. Франсис ое занимава около петнадесетина минути с модела, но не откри никаква грешка, макар че от време на време се намръщваше и то-гава дъхът ми секваше от вълнение. Всеки път той оста¬ваше задоволен от видяното, след което се заемаше да про¬верява следващото междуатомно разстояние. Всичко из¬глеждаше прекрасно и ние тръгнахме да обядваме заедно с Одил.
Обедният ни разговор се въртеше около това как да раз¬гласим голямата новина. На Морис, разбира се, трябваше бързо да съобщим всичко. Без да забравяме за нашия пъ¬лен крах от преди шестнадесет месеца обаче, ние решихме да пазим всичко в тайна от Кингз колидж дотогава, докато не получим точните координати на всички атоми. Нищо не ни пречеше да скърпим някаква убедителна последовател¬ност от атомни контакти така, че всеки от тях да изглежда почти напълно приемлив, но целият модел можеше да се окаже енергетически невъзможен. Ние вярвахме, че сме из¬бягнали тази грешка, но нашето решение може би бе пов¬лияно от пристрастието ни към биологичните преимущества на комплементарните молекули на ДНК- Ето защо през следващите няколко дни решихме да поработим с отвее и метър, за да получим относителните положения на всички атоми от един отделен нуклеотид. Благодарение на спирал¬ната симетрия разположението на атомите в един нуклео¬тид автоматически щеше да определи положението и на вси¬чки останали.
След кафето Одил пожела да узнае дали ще се наложи да отиват на заточение в Бруклин, ако нашето откритие, както й казвали всички, е наистина толкова сензационно. Може би трябвало да останем в Кембридж и да решаваме и други, също така важни проблеми. Опитах се да я успо- 
коя, като й обясних, че"'не всич¬ки американци си стрижат ко¬сите, както че и не всички аме¬риканки ходят с къси бели чо¬рапни по улиците. Много по- малък успех постигнах, когато се помъчих да докажа, че най- голямото преимущество на Съ¬единените щати са огромните пространства, в които не стъпва човешки крак. Одил изпадна в ужас при мисълта, че ще пре¬кара толкова дълго време без средата на модно облечени хора. Освен това на неяй бе трудно да повярва, че говоря истината, по¬неже току-що си бях ушил по поръчка тясно спортно сако, съ¬всем различно от торбите, с ко¬ито се обличаха американците.
На следната сутрин Франсис отново бе дошъл в лаборато¬рията преди мен. Той вече за¬крепваше модела върху статива, за да може да разчете коорди¬натите на атомите. Докато ме¬стеше атомите напред - на¬зад, аз седнах на бюрото си и обмислих съдържанието на пи¬смата, които трябваше да на¬пиша скоро. С тях щях да съ¬общя, че сме открили нещо ин¬тересно. От време на време Франсис поглеждаше недо¬волно, когато унесен в своите мечти не забелязвах, че той се нуждае от помощ, защото при промяна на поддържащите стойки моделът можеше да па¬дне. Сега вече знаехме, че це¬лият вдигнат от мен шум за важността на йоните Mg++ е бил напразен. Морис и Рози по всяка вероятност бяха прави, като настояваха, че в случая се касае за натриева сол на ДНК. Но при външното разполагане на захаро-фосфатния скелет въпросът за това, с коя сол работим, нямаше значение. В двой¬ната спирала се разполагаше чудесно всяка една от тях.
Брег ни посети за първи път някъде преди обяд. Послед¬ните няколко дни той бе лежал болен от грип в къщи. То¬гава чул, че двамата с Крик сме измислили много остроум¬на структура на ДНК, която може да се окаже важна за биологията. Когато се върна в Кавендишката лаборатория, той се измъкна от своя кабинет през първата свободна ми¬нута и дойде при нас да види -със собствените си очи. Вед¬нага забеляза комплементарната връзка между двете вери¬ги и разбра, че еквивалентността на аденина и тимина и гуанина и цитозина представлява логичен резултат от пра¬вилно повтарящите се форми на захаро-фосфатния скелет. Тъй като той не знаеше нищо за правилата на Чаргаф, аз му съобщих експерименталните данни за относителните про¬порции на различните бази и забелязах, че особено впечат¬ление му направи мисълта за тяхната потенциална въз¬можност при репликацията на гените. Когато стана дума за рентпенографските резултати, той разбра защо все още не сме уведомили групата от Кингз колидж. Разтревожи се защо досега не -сме взели мнението на Тод. Макар и да съобщихме на Брег, че всичко с органичната химия при нас е наред, това не можа да го успокои съвсем. Много малка бе вероятността да сме объркали химичните формули, но Франсис говореше толкова бързо, че Брег не знаеше дали въобще му е възможно да поспре, за да разбере точните факти. Уговорихме се да поканим Тод веднага след полу¬чаването на координатите на атомите.
На следващата вечер завършихме и последното уточня¬ване на координатите. Тъй като не разполагахме с точните рентгеноструктурни данни, ние не бяхме уверени, че избра¬ната от нас конфигурация е съвършено точна. Това не ни безпокоеше, защото искахме само да установим, че поне ед¬на специфична двуверижна комплементарна спирала е сте- реохимично възможна. В противен случай можеха да ни възразят, че макар и нашата идея да е елегантна от естети¬ческа гледна точка, формата на захаро-фосфатния скелет не би допуснала нейното съществувание. Сега за щастие знаехме, че това не отговаря на истината, затова седнахме 
да обядваме и се уверявахме, че една такава изящна струк¬тура просто трябва да съществува.
Сега, след като напрежението премина, аз отидох с Бертран на тенис и казах на Франсис, че привечер ще на¬пиша на Луриа и Делбрюк за двойната спирала. Догово¬рихме се също така Джон Кендрю да позвъни на Морис и да му каже да дойде да види какво сме измайсторили с Франсис. Нито Франсис, нито аз имахме желание да се заемем с тази задача. Рано сутринта на този ден Франсис бе получил писмо от Морис, с което той му съобщаваше, че се заема сериозно с ДНК и възнамерява да постави ударе¬нието на своята работа върху построяването на модели.
28
Морис веднага хареса модела. Той бе предупреден от Джон, че моделът е двуверижен и е свързан от двойките бази А—Т и Г—Ц, затова веднага след влизането си в нашия кабинет започна да проучва неговите подробности. Това, че притежаваше две, а не три вериги, пе го безпокое¬ше, понеже знаеше, че данните за второто не бяха много ясни. Докато Морис наблюдаваше мълчаливо нашия мета¬лически модел, Франсис стоеше край него и от време на време започваше много бързо да разказва какъв вид рент- генограма трябва да дава такава структура и ставаше странно тих, когато се усетеше, че Морис е дошъл да раз¬гледа двойната спирала, а не да слуша лекция по теория па кристалографията, каквато и сам може да изнесе. На¬шето решение да вземем гуанина и тимина в кето-форма не предизвика никакви въпроси. В противен случай нямаше да се получат двойките бази, затова той прие устните до-води на Джери Донохю за нещо съвсем естествено.
Непредвидената полза от Джери, който работеше в една стая с Франсис, Питър и мен, бе очевидна за всички, макар и никой да не споменаваше за нея. Ако той не бе работил с нас в Кембридж, аз може би в-ое още щях да се мъча над структурата със свързани еднакви бази. Морис. който работеше в лаборатория без специалисти по струк¬турна химия, естествено нямаше от кого да разбере, че вси¬чки илюстрации в учебниците са погрешни. Освен Джерн амо полинг можеше да направи правилния избор и да се ориентира в неговите последици.
Следващата научна стъпка, която ни предстоеше, бе да верим сериозно експерименталните рентгенографски данни предсказаната от нашия модел дифракционна картина. 4орис се върна в Лондон и обеща в най-скоро време да змери критичните отражения. В гласа му нямаше и следа т горчивина и аз изпитвах голямо облекчение. До неговото ристигане се опасявах да не се разстрои от сполетялото о нещастие, че сме му отнели част от славата, която се олагаше на него и на по-младите му колеги. По лицето му ямаше и следа от негодувание. Под обичайната му сдър¬жаност личеше пълно удовлетворение, че структурата ще е окаже от огромна полза за биологията.
Два дни след завръщането си в Лондон той ни позвъни о телефона и съобщи, че двамата е Рози установили, че ехните рентгенографски данни потвърждават недвусмис- ено двойната спирала. Те подготвяли спешно статия за воите резултати и имали желание да я публикуват едновре- енно с нашето оповестяване на двойките бази. Ако Брег Рендол подкрепели решително ръкописите, те щели да ъдат публикувани най-много след един месец от получа- ането им в списание „Нейчър", което най-бързо отпечат¬аше подобни материали. В Кингз колидж обаче пригот- яха две статии. Рози и Гослинг искаха да оповестят сво- ге резултати отделно от Морис и неговите сътрудници.
Това, че Рози възприе веднага нашия модел, в началото е удиви. Опасявах се, че с нейния остър и опърничав ха- актер, попаднала в капана на собствените си убеждения ротив спиралната структура, тя щеше да изрови ня- ащи нищо общо с нашия модел резултати, които щяха а подхранят известна несигурност относно правилността а двойната спирала. Независимо от това подобно на вси- (и останали тя разбра притегателната сила на двойките ази и прие факта, че структурата е твърде изящна и не оже да не бъде вярна. Дори нещо повече. Преди да бе аучила за нашето предложение, рентгенографските данни принуждавали все повече и повече да възприеме спирал¬ата структура. Скелетът на молекулата по нейни данни )ябваше да се разположи отвън и тъй като съществуваше еобходимостта базите да бъдат свързани с водородни )ъзки, неповторимостта на двойките А—Т и Г—Ц представ¬ляваше един факт, който тя не виждаше никакъв смисъл да опровергава.
Същевременно нейната неприязън към Франсис и мен премина. Първоначално ние се двоумяхме дали да обсъж¬даме двойната спирала с нея, понеже се страхувахме от раз¬дразнителността, която тя бе проявявала при по-раншните ни срещи. Франсис забеляза промяната в отношението й, ко- гато отиде да обсъди с Морис подробностите на рентгено- грамите. Като смятал, че Рози не желае да има нищо общо с него, гой се обръщал предимно към Морис, докато поле- ка-лека не доловил, че Рози желае да се посъветва с него по някои въпроси на кристалографията и е готова да заме¬ни откритата вражда с разговор на равен с равен. Рози с очевидно удоволствие показала на Франсис всички свои данни и той за първи път имал възможност да се убеди колко обосновани са нейните твърдения за това, че захаро- фосфатният скелет се намира извън молекулата. Нейното по-раншно безкомпромисно становище по този въпрос явно бе се опирало върху напълно достоверни научни резул¬тати, а не е било излияния на заблудена феминистка.
Промяната у Рози очевидно се дължеше и на нейната убеденост, че вдигнатият от нас в миналото шум за необ¬ходимостта от построяване на модели е бил резултат на сериозен научен подход, а не търсене на леснина от лентяи, които искат да избягнат тежката работа, както изисква честната научна кариера. Става ясно също така, че трудно¬стите на Рози с Морис и Рендол произтичат от разбирае¬мата й за всички потребност да се чувствува равна с хора-та, с които работи. Почти веднага след назначаването й в лабораторията на Кингз колидж Рози бе въстанала про¬тив неговия йерархичен дух, обидена заради това, че ней¬ният блестящ талант на кристалограф не намира офици¬ално признание.
Две писма, получени през тази седмица от Пасадена, донесоха новината, че Полинг още не е напипал правилното решение. Първото писмо бе от Делбрюк. Той пишеше, че Лайнус току-що е докладвал на семинар една модифика¬ция на неговата структура на ДНК- Твърде нетипично бе за Лайнус и това, че изпратеният от него ръкопис в Кем- бридж бе публикуван преди неговият сътрудник Р. Б. Ко¬ри да бе направил точни измервания на междуатомните разстояния. Когато направили измерванията, открили ня-
Възможен механизъм за репликацията на ДНК, като се приеме комплементар-
ният характер на последователността на базите на двете вериги
























колко неприемливи допирни точки, които не можели да бъ¬дат отстранени с малки изменения на конструкцията. Мо¬делът на Полинг се оказал неприемлив още и по чисто сте- реохимични съображения. Той се надявал да спаси поло¬жението чрез една модификация, предложена от неговия колега Вернер Шумейкър. В преразгледаната форма атоми¬те на фосфора бяха въртени на 45°, благодарение на ко¬ето водородната връзка се образуваше от друга група кис¬лородни атоми. След доклада Лайнус Делбрюк казал на Шумейкър, че не е убеден в правотата на Лайнус, тъй ка¬то току-що бил получил моето писмо, в което му съобщавах, че имам нова идея за структурата на ДНК.
Забележката на Делбрюк моментално била предадена на Полинг, който начаса ми написа писмо. В първата част на писмото се чувствуваше известна нервност и не се за¬сягаше същината на нещата, но се съдържаше покана за една -конференция по белтъчните вещества, към която ре- щил да прибави и секция по нуклеинови киселини. След това откриваше картите си и молеше да му съобщя под¬робности за изящната нова структура, за която съм писал на Делбрюк. Когато прочетох неговото писмо, въздъхнах с облекчение, защото разбрах, че по време на доклада на Лайнус Делбрюк не е знаел нищо за комплементарната двойна спирала. Вместо нея той се е позовал на идеята за свързване на еднаквите бази. За щастие по времето, когато моето писмо бе достигнало до Калифорнийския технологи¬чен институт, ние бяхме изоставили двойките бази. Ако не беше станало така, щях да се окажа в ужасното положение да съобщя на Делбрюк и Полинг, че съм им писал набързо за една идея, възникнала в моето съзнание само дванадесет часа преди това и преживяла само още двадесет и четири часа след моето писмо.
Тод направи своето официално посещение в края на сед¬мицата, придружен от няколко свои по-млади колеги от хи¬мичната лаборатория. Макар и през изтеклата седмица Франсис да повтаряше по няколко пъти на ден своя устен обзор на структурата и произтичащите от нея последствия пред различни посетители, неговият ентусиазъм ни най- малко не помръкваше. Увлечението на Франсис нараства¬ше всеки изминат ден и когато Джери или аз чуехме при¬ближаващият се глас на Франсис, който водеше нови хора при нас, напускахме кабинета, докато той гн покръсте- 
me в пашата вяра и се създадеше малко по-сносна атмо¬сфера за работа. Случаят с Тод бе съвсем различен, защото ми се искаше да чуя как казва на Брег, че сме изпълнили съвсем точно неговия съвет относно химията на захаро- фосфатния скелет. Тод също се съгласи с кето-конфигура- циите и заяви, че неговите приятели химици-органици често рисуват съвсем произволно енолните групи. След като ни поздрави с Франсис за нашата отлична химична работа, той си отиде.
Скоро след това заминах за една седмица в Париж. То¬ва мое отиване при Морис и Хариет Ефрусн бе уговорено няколко седмици по-рано. Тъй като основната част от наша¬та работа като че ли бе приключила, не виждах смисъл да отлагам посещението, което сега имаше и това преимущество, че щ<ях да съм първият, конто щеше да разкаже за двойната спирала в лабораториите на Ефруси и Лвов. Франсис остана недоволен и заяви, че такава изклю¬чително важна работа не бива да се изоставя за толкова дълго време. Призивът към сериозно отношение не ми импо- нираше, особено когато Джон току-що ни показа с Франсис писмо от Чаргаф, в което се споменаваше и за нас. В после¬писа на писмото той молеше Джон да му съобщи с какво се занимават сега неговите учени-клоуни.
29
За двойната спирала Полннг бе чул за първи път от Дел- брюк. В края на писмото, в което съобщавах новината за комплементарните вериги, аз го молех да не съобщава нищо на Лайнус. Все още изпитвах малък страх да не би нещо да се обърка, затова не исках Полинг да разсъждава за свързаните с водородни връзки двойки бази, докато не из¬минеха още няколко дни, през които да можем да осъзнаем положението, в което се намирахме. Делбрюк не бе изпъл¬нил моята молба. Бе му се приискало да разкаже на всич¬ки от своята лаборатория, понеже знаел, че след няколко часа мълвата, разнесена от неговите сътрудници, ще стигне до техните приятели, които работят с Полинг. Освен това бил обещал на Полинг, че ще го уведоми веднага щом по¬лучи от мен писмо. Съществуваше и по-важното обстоятел¬ство, че Делбрюк мразеше да спазва каквато и да . било секретност по научни въпроси и не желаеше повече да дър¬жи Полинг в неведение.
Полинг, както и Делбрюк, останал поразен. При почти всяка друга обстановка Полинг би започнал истинска битка за всяка положителна черта на своята идея. Поразителните биологични качества на самодопълващата се молекула на ДНК обаче го заставила да се предаде. Преди да сметне въпроса за приключен, той желаеше да се запознае с дан¬ните на Кингз колидж. Надяваше се да направи това три сед¬мици по-късно, към средата на април, когато щеше да отпъ¬тува за Брюксел, за да участвува в Солвеевската конфе¬ренция по белтъчните вещества.
От писмото на Делбрюк, което получих на !8-и март, деня на моето завръщане от Париж, научих, че Полинг знае всичко за нас. Сега това нямаше никакво значение, за- щото броят на доказателствата в полза на двойките бази на¬растваше постоянно. Съществена информация получих в инсти¬тута „Пастьор". Там попаднах на канадския биохимикДжери Уайът, който познаваше изтънко съотношенията между базите в ДНК. Той току-що бе анализирал ДНК от фагови- те групи Т2, Т4 и Те. През последните две години се гово¬реше, че тази ДНК притежава необикновеш^ свойство: ня¬маше цитозин — една особеност, която бе очевидно невъз¬можна при нашия модел. Но сега Уайът ни съобщи, че за¬едно със Сеймур Коен и Ел Харши притежават доказател¬ства, че тези фаги съдържат модифициран вид цитозин, на¬речен 5-хндроксиметилцитозин. Най-важното: неговото ко¬личество беше равно на количеството на гуанина. Това пре¬дставляваше чудесно потвърждение на двойната спирала, тъй като 5-хидроксиметилцитозинът трябваше да образува същите водородни връзки като цитозина. Приятна бе и го¬лямата прецизност на тези данни, които илюстрираха по- добре от всички останали предидущи анализи еднаквото съ¬държание на аденина и тимина, на гуанина и цитозина.
По време на моето отсъствие Франсис се бе заел със структурата на форма „А" на молекулата на ДНК. Напра¬вените по-рано изследвания в лабораторията на Морис по¬казваха, че кристалните нишки на „А"-формата на ДНК се удължават, когато приемат вода, и се превръщат във форма „Б". Франсис отгатна, че по-компактната „А"-форма се получава чрез наклоняване на двойките бази, при което транслационното разстояние на една база по продълже¬ние на оста на спиралата се намалява до около 2,6 А . Ето защо той се бе заловил да построи модел с наклонени ба¬зи. Макар и да се бе оказало по-трудно, отколкото с по- отворената „Б"-структура, при моето завръщане заварих един напълно удовлетворителен „А"-модел.
През следващата седмица завършихме първия проект на нашата статия за „Нейчър" и изпратихме два екземпляра в Лондон на Морис и Рози, за да си кажат мнението. Те нямаха никакви сериозни възражения. Желаеха само да споменем, че Фрейзър е работил в тяхната лаборатория вър¬ху свързването на базите чрез водородни връзки преди нас. Всички негови сз&ми, които дотогава ние не познавахме в подробности, третираха винаги групи от три бази, свързани в средата с водородни връзки. Сега вече знаехме, че много от тях са в неправилни тавтомернн форми. Ето защо смет-нахме, че няма смисъл да възкресяваме неговата идея, за да я погребем много скоро след това. Все пак добавихме необходимата забележка, след като видяхме, че нашето възражение не е приятно на Морис. Статиите на Морис и Рози засягаха приблизително същата област и техните ре¬зултати се разглеждаха като потвърждение на идеята за двойките бази. По едно време на Франсис му се искаше да поразшири нашата статия и да опише подробно биоло¬гичните последствия от откритието. Но в края на краищата се спря на кратка забележка и съчини следната фраза: ,Не отбягна вниманието ни фактът, че установеното от нас специфично съчетаване по двойки подсказва незабавно един възможен механизъм за копиране на генетичния материал".
Ние показахме статията на сър Лорънс в почти завър¬шен вид. След като нанесе малка стилова поправка, той изрази въодушевено желанието да я изпрати с най-гореща препоръка на „Нейчър". Брег се радваше истински на раз¬решаването на въпроса със структурата. Очевидно ог зна¬чение бе и това, че резултатът изхожда от Кавендишката лаборатория, а не от Па,садена. По-важното бе, че резулта¬тът неочаквано се оказа удивителен и че рентгенографският метод, разработен преди четиридесет години от него, се намираше в центъра на дълбокото проникване в същността на самия живот.
Окончателният текст бе готов за преписване на маши¬на в края на последната седмица на март. Машинописката на Кавендишката лаборатория по това време отсъствуваше и това дребно задължение възложихме на сестра ми. Убе¬дихме я много лесно да посвети своя съботен следобед на тази дейност, като й казахме, че взема участие в може би най-забележителното събитие в биологията след появата на книгата на Дарвин. Двамата с Франсис стояхме през ця- 
лото време над главата й, докато написа статия от девет¬стотин думи, която започваше така: „Ние искаме да пред¬ложим една структура на солта на дезоксирибонуклеинова- та киселина (ДНК). Тази структура притежава някои но¬ви свойства, които представляват значителен биологичен ин¬терес". Ръкописа предадохме във вторник на Брег, авсряда, на втори април, той потегли към редакцията на „Нейчър".
Лайнус пристигна в Кембридж в петък вечерта. На път за Солвеевската конференция в Брюксел той се отби в Кем¬бридж да се види с Питър и да разгледа модела. Щитър най-лекомислено го настани в пансиона на Поп. Скоро уста¬новихме, че той би предпочел да остане на хотел. Присъс¬твието на чуждестранни момичета на закуска не компен¬сираше липсата на топла вода в неговата стая. В събота сутринта Питър въведе своя баща в нашия кабинет. Той разказа на Джери последните новини от Калифорнийския технологичен институт и се зае да разглежда модела. Ма¬кар и да продължаваше да настоява за количествените измервания на лабораторията на Кннгз колидж, ние под¬крепихме нашите доводи, като му показахме копие от ори¬гиналната ренггенограма на форма „Б", направена от Ро¬зи. Всички козове бяха в наши ръце и той заяви с финес, че според него сме намерили правилното решение.
После влезе Брег и покани Лайнус и Питър у дома си па обяд. Вечерта двамата Полингови, Елизъбет и аз вече¬ряхме у Крикови, на Портюгъл Плейс. Вероятно поради присъствието на Полинг Франснс тази вечер не говори ^ол- ксва много и даде възможност на Лайнус да прояви своето внимание към сестра ми и Одил. Макар и да изпихме по¬рядъчно количество бургундско, разговорът не се оживи н аз почувствувах, че Полинг предпочита да разговаря не ,с Франснс, а с мен, представителя на незрялото младо поколение. Разговорът не продължи дълго, понеже Лан- нус не бе свикнал още с промяната на часовете, умори се и в полунощ всички се разотидохме.
На следващото утро ние с Елизъбет отлетяхме за Париж, където на другия ден към нас щеше да се присъедини и Питър. Десет дни след това тя отплува за Щатите, а оттам за Япония, за да се омъжи за един американец, с когото се бе запознала още в колежа. Това бяха нашите последни дни, по-точно казано, онези безгрижни дни, които прежи¬вяхме след нашето бягство от Средния Запад и американс¬ката култура, която така лесно възбужда двояко отноше¬ние към себе си. В понеделник сутринта отидохме в предгра-дието С.ен Оноре, за да се полюбуваме за последен път на неговата красота. Там се загледах в един магазин, пълен с прекрасни чадъри, и съобразих, че някой от тях подхожда за сватбен подарък, затова влязохме набързо в магазина н го купихме. След това тя потърси една своя приятелка, с която отидоха да пият чай, а аз минах пешком през един мост на Сена и се отправих към нашия хотел, близо да Люк¬сембургския дворец. Късно вечерта щяхме да празнуваме с Питър моя рожден ден. Сега бях сам. Загледах се в дъл¬гокосите момичета по Сен Жермен де Пре и разбрах, че не са за мен. Бях на двадесет и пет години — твърде възра¬стен, за да бъда оригинален.
ЕПИЛОГ
Почти всички споменати в тази книга хора са живи и продължават активно да работят. Херман Калкар пристигна в САЩ като професор по биохимия в Харвардския медицин¬ски факултет, а Джон Кендрю и А1акс Перуц останаха в Кембридж, където продължават своите рентгеноструктурни изследвания на белтъците, заради които през 1962 г. полу¬чиха Нобеловата награда по химия. Сър Лорънс Брег запа¬зи своя жив интерес към структурата на белтъците и през 1954 г. замина за Лондон и стана директор на Кралския институт. След като прекара няколко години в Лондон, Хю Хъксли се завърна отново в Кембридж, където изследва механизма на свиването на мускулите. След като работи в продължение на една година в Бруклнн, Франсис Крик се завърна в Кембридж, за да изучава същността и механиз¬ма на действие на генетичния код — област, в която през последните десетина години е всепризнат от всички специ¬алист в целия свят. Морис Уилкинс продължи още няколко години изследванията на ДНК, докато заедно със своите съ¬трудници не установи безсъмнено, че основните белези на двойната спирала са правилни. След това, като направи важен принос, в изучаването на структурата на рибонукле¬иновата киселина, той промени насоката на своята науч-ноизследователска дейност и се зае с организацията и дей¬ността на нервната система. Питър Полинг живее сега в Лондон и преподава химия в Юнивъреити колидж. Него-' вият баща наскоро се оттегли от активна преподавател¬ска дейност в Калифорнийския технологичен институт н понастоящем е съсредоточил своите научни усилия върху строежа на атомното ядро и върху теоретичната структур¬на химия. Моята сестра, след като прекара дълги години на изток, сега живее с мъжа си, който е книгоиздател, н с трите си деца във Вашингтон.
Всички тези хора могат при желание да посочат едни или други събития и подробности, които са запомнили мал¬ко по-другояче. Има само едно печално изключение. През 1958 г. почина на тридесет и седем години Рози Френклин. Тъй като моите първоначални впечатления от нея като учен и като човек (както са и описани в началните страници на тази книга) често са бивали погрешни, аз искам да ка¬жа тук няколко думи за нейните постижения. Проведени- 
те от нея р-ентгеноструктурни изследвания в Кингз колидж се приемат понастоящем за първокласни. Само разпреде¬лението на „А"- и „Б"-формите би било достатъчно да я направи известна, но през 1952 г. тя постигна още повече, когато с помощта на суперпозиционния метод на Патерсън показа, че фосфатните групи са разположени извън моле¬кулата на ДНК. По-късно, когато се премести в лабора¬торията на Бернал, тя се зае с вируса на тютюневата мо¬зайка и бързо превърна нашите качествени представи за неговата спирална конструкция в точна количествена кар¬тина, определи окончателно основните параметри на спи¬ралите и разположи рибонуклеиновата верига между оста и повърхността на цилиндричната молекула.
По това време аз се занимавах с преподавателска ра¬бота в Щатите и нямах време да я виждам така често как- то Франсис, към когото тя често се обръщаше за съвет или за одобрение, когато се добереше до нещо хубаво. По това време нашите предишни дрязги бяха напълно, забра¬вени и двамата ценяхме високо нейната честност и душев¬на щедрост, като години по-късно разбрахме каква борба са принудени да водят интелигентните жени, за да полу¬чат признание в научния свят, където на жените често сс гледа кйто на нещо, което отвлича от сериозни размиш¬ления. Безпримерното мъжество и завършеност на Роза- линд станаха очевидни за всички, когато, знаейки за своя¬та смъртоносна болест, без да се оплаква, тя продължи да работи на най-високо научно равнище до последните някол ко седмици преди своята смърт.
ДВОЙНАТА СПИРАЛА
Джеймс Уотсън
Рецензент Ради Царев
Редактор Владимир Помаков
Художествен редактор Веселин Павлов
Корица Щанаил Донков
Технически редактор Нина Вълчедръмска
Коректор Васил Чау шев
Тираж 20 000+100; формат 60/84/16; печатни коли 9,25; издателски коли 7,86;
дадена за печат на 30. X. 1974 г. ; подписана за печат на 22. I. 1975 г.
излязла от печат на 10. III. 1975 г. ЛГ 111—1; Поръчка на издателството № 154/74
Цена 0,52 лв.

Полиграфически комбинат " Атанас Стратиев" — Хасково

30.X.1974 г.

22.I.1975 г.

10.III.1975 г.

9,25

7,85

20 000+100

първо

София

№ 154/74

0,52 лв.

Владимир Помаков

Веселин Павлов

Нина Вълчедръмска

Ради Царев

Васил Чаушев

Данаил Донков

Автобиография

60/84/16

ЛГ III - 1

Авторът, Джеймс Уотсън, заедно с Франсис Крик и Морис Уилкинс, през 1962 г. получава Нобелова награда за създаване на модела на пространствената структура на ДНК. Уикипедия https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%B9%D0%BC%D1%81_%D0%A3%D0%BE%D1%82%D1%81%D1%8A%D0%BD


В книжното тяло стр. 10 е празна и не присъства в сканирания текст.