Стефан Цвайг
Срещи

Промени

Елена Томалевска

немски

18 см.

306

твърда с обложка

В тая забележителна книга Цвайг, отговаряйки на често изразяваното желание на своите приятели, е събрал най-хубавите си есета от 30 г. Тридесетгодишното литературно изучване на света представлява от себе си един затворен блок от време, което не отразява преживяванията и възгледите на една суетна личност, но световни чувства и преживявания на едно цяло поколение. Тези „Срещи с хора, градове, книги картини и музика“ обхващат всички области на духовния живот. Настояще и близко минало, целият духовен и пространствен свят се оформят в един личен документ, който с широтата на погледа и изобилието на случките, едва ли има равен на себе си в наше време.

Предговор — стр. 5

СРЕЩИ С ХОРА
1. Спомени за Емил Верхарн — стр. 7
2. Сбогуване с Рилке — стр. 62
3. Артуро Тосканини — стр. 78
4. Слово в чест на Максим Горки — стр. 89
5. Бузони — стр. 100
6. Незабравимо преживяване — стр. 102
7. Бруно Валтер — стр. 113
8. Гласът — в памет на Йозеф Кайнц — стр. 117
9. Раздяла с Джон Дринкуотър — стр. 125

СРЕЩИ С ЕПОХАТА
10. Уеднаквяването на света — стр. 129
11. Будуващият свят — стр. 138
12. При безгрижните — стр. 145
13. Берта фон Сутнер — стр. 152
14. Сърцето на Европа — стр. 161
15. Огънят — стр. 175
16. Моралното оздравяване на Европа — стр. 188

СРЕЩИ С ГРАДОВЕ И МЕСТНОСТИ
17. Часовете между два океана — стр. 203
18. Иперн — стр. 213
19. Бенарес — градът на хилядите храмове — стр. 220
20. Най-хубавият гроб в света — стр. 229
21. Ритъмът на Ню-Йорк — стр. 231
22. Залцбург — стр. 238

СРЕЩИ С КНИГИ
23. Книгата като въвеждане в света — стр. 241
24. Данте — стр. 250
25. Към стихотворенията на Гьоте — стр. 261
26. Сент-Бьов — стр. 271
27. Джеймс Джойс и неговият Одисей — стр. 285
28. Подземните книги на Балзак — стр. 290
29. Марселина Деборд Валмор — стр. 296
30. Смисъл и красота на автографите — стр. 354
31. Благодарност към книгите — стр. 362

За изданието: Безплатна премия за XI год. — 1946/7.

Сканове: mitashki_mitko.
Страници 2 и 364 са празни.

София

София, ул. Алабин № 40, II ет.

380 лв.

Славчо Атанасов

366 лв.

366

380 лв.

СРЕЩИ
ОТ
СТЕФАН ЦВАЙГ
В тая забележителна книга Цвайг, отговаряйки на често изразяваното желание на своите приятели, е събрал най-хубавите си есета от 30 г. Тридесетгодишното литературно из-учване на света представлява *от себе си един затворен блок от време, което не отразява преживяванията и възгледите на една суетна личност, но световни чувства и преживявания на едно цяло поколение. Тези „Срещи с хора, градове, книги картини и музика* обхващат всички области на духовния живот. Настояще и близко минало, целият духовен и пространствен свят се оформят в един личен документ, който с широтата на погледа и изобилието на случките, едва ли има равен на себе си в наше време.
СРЕЩИ
БЕЗПЛАТНА ПРЕМИЯ
ЗА XI ГОД. — 1946/7
СТЕФАН ЦВАЙГ
СРЕЩИ
ПРЕВЕЛА ОТ НЕМСКИ ЕЛЕНА ТОМАЛЕВСКА
РЕДАКТОР-СТОГ1АНИН: СЛАВЧО АТАНАСОВ СОФИЯ, У Л. АЛАБИН №40, II Е T. Т Е Л Е Ф. 2-37-49,
ОТ СЪЩИЯ АВТОР:
1. МАРИЯ СТЮАРТ................................424
2. МАРИЯ АНТОАНЕТА.............................518
3. МАГЕЛАН.....................................264
4. ЖОЗЕФ ФУШЕ..................................265
5. НЕСПОКОЙНО СЪРЦЕ ...... 400
6. ЕРАЗЪМ РОТЕРДАМСКИ . . . . 176
7. ТРИМА МАЙСТОРИ (Балзак*Дикенс* Достоевски) 224
8. ТРИ ОБРАЗА (Казанова * Стендал * Толстой) . 360
9. ХАОС НА ЧУВСТВАТА 254
10. ИГРАЧЪТ НА ШАХ...............................68
11. НОВЕЛИ......................................544
12. СВЕТЪТ ОТ ВЧЕРА.............................476
13. СРЕЩИ.......................................384
ПРЕДГОВОР
Приятели са ии внушавали много пъти идеята да свържа в един том някои от своите есета. Но винаги едно мое непреодолимо съображение се противопоставяше на това насърчение. По мое убеждение, всяка творба на добросъвестен автор, трябва да представлява органично цяло, а не просто свързване на книга между две корици. Свързването на вътрешно различни съзерцания е донякъде оправдано само на онова най-високо стъпало, на което големината на една надхвърляща времето личност, осигурява значимостта на всяка нейна мисъл, но аз никога не съм бил толкова само-мнителен, за да присъдя това за себе си. И така, отлагах от година на година, докато най-сетне самото време започна да ме подтиква към това. Защото, тридесет години литературно разглеждане на света означават, сами по себе си, един затворен блок от време, и отразяват не преживелици и възгледи на една отделна суетна личност, а световно чувство и живот на цяло поколение. Често, в разговор с младите, Забелязвах доколко произшествия и образи, които аз още чувствувам като непосредствено настояще, са вече исторически за тях, и получават ново значение, като изискват свидетелство от онези, на които съдбата е отредила много възможност или способност да свързват нещата. Като изхождах от чувството, че не ще бъда вече средище и смисъл на тази книга, а само посредник за ценности и преживелици, които осмисляха съществуването на ця-
лото наше поколение, аз най-сетне реших да издам една сбирка от своите пръснати, през годините, есета; в своята цялост те представляват голяма част от това, кое-то беше подбуда, щастие, придобивка и опит на моята младост. Това са срещи с хора, с градове, книги, картини и музика, с едно, понякога въодушевяваше и отново разочароваше време. Може би на някои ще липсва една сфера и то онази, която днес, по съдбоносен начин, за мнозина е станала най-важна: — политиката. Но ако тази книга наистина представлява единство в духовен смисъл, това се дължи изключително на моята воля за безпристрастие във всички неща, на упоритото ми старание да разбера и най-чуждото, да оценявам народите, епохите, людете и произведенията, само с оглед на техния положителен, творчески смисъл, и чрез такава воля за разбираме и разясняване, скромно, но вярно, да служа на нашия несъкрушим идеал: хуманното разбирателство между хората, културите и народите.
Лондон, 1937 г.
С т. Ц в а й г
СПОМЕНИ ЗА ЕМИЛ ВЕРХАРН
Тези спомени за Емил Верхарн бяха написани под непосредственото впечатление от известието за неговата кончина, на 27 ноември 1916 г., посред Световната война. Разбира се, тогава беше немислимо да се печати такъв, чужд на омразата, реквием за един „неприятелски поет". Затова, през 1917 год., напечатах само сто екземпляра, за тесен кръг хора, които бяха запазили своята вътрешна независимост по отношение на омразата на времето. По-късно, второ издание в много ограничен брой, бе предназначено за приятелите на Верхарн, а настоящето е първото, след двадесет години, неограничено и, разбира се, непроменено издание.
През третата година на войната — един случай от хилядократната смърт — загина Емил Верхарн, разкъсан от машините, чиято красота бе възпял, като Орфей от Менадите. Съдбата ме е принудила да съм далече в този час, както бях и в онзи на неговата смърт — безсмислена и злочеста съдба на едно време, когато езикът изведнаж стана граница между народите, родината — затвор, участието се нарече престъпление, а людете, чиито живот бе свързан с всички връзки на духовна и дружеска близост — неприятели. Всички чувства, освен омразата, бяха обществено забранени. Но кой може да прогони нея, скръбта, която живее в съкровените глъбини на душата, и кой може да запри-щи свещения поток на спомена, чийто топли вълни заливат сърцето! Един безумен свят можа да разруши нашето настояще, да помрачи и засенчи нашето бъдеще. Но миналото е недосегаемо и неговите най-хубави мигове блестят, като ярки светилни^и в мрака на нашите дни, и над тези редове, които пиша за Верхарн — в негова памет и за моя утеха.
8
СРЕЩИ
Пиша тези редове само за себе си и за онези от приятелите, които го познаваха и обичаха. Какво беше той ва света, като поет и литературно явление, се опитах да кажа по-рано, в своето голямо биографично произведение. То е достъпно за всеки, който иска да го чете на немски, френски и английски език. За тези лични спомени аз искам участието не на един народ, към когото, в решителните часове на своя живот, поетът беше враждебно настроен, а това на едно светло духовно общество, за което враждебността означава заблуда, а омразата — безсмислие/За себе си и за тези най-близки извиквам днес образа на един човек, който е така тясно свързан с моя живот, че не ще мога да обрисувам неговия живот, без да отразя в него и своя собствен. И зная: със спомена за големия загубен приятел, аз разказвам за своята собствена младост.
Бях на около двадесет години, когато се запознах с него, и той беше първият голям поет, когото виждах отблизо. В мене самия тогава имаше вече начало на поетическо творчество, но несигурно, само като про-блясъци по небето на душата: още не бях уверен дали съм призван да служа на словото, или само искам да бъда такъв, и имах силно желание да срещна, най-сетне лице с лице, душа с душа, един от онези истински поети, който би могъл да ми служи за пример и да разреши съмненията мг. Обичах поетите по книгите: там, те, през далечината и смъртта, бяха хубави. Познавах някои творци на нашето време: —те разочаров-ваха със своята близост и често пъти с отблъскващия начин на живот. По онова време не познавах отблизо нито един, чийто живот би ми послужил за образец, чийто опит би могъл да ме ръководи, чиято хармония между живот и дело, би ми помогнала вътрешно, да обединя още неукрепналите си сили. В биографиите намирах образци на единство между човека и твореца, но моето чувство ми подсказваше вече, че всеки жизнен закон, всяко вътрешно оформяне изхожда само от живия, виден пример и изживян опит.
ЕМИЛ BEPXAPH
9
Опит — за него бях още много млад. Пример — него търсех повече съзнателно, отколкото несъзнателно. Наистина, още тогава, по мое време, в нашия град цдваха и си отиваха съвременни писатели и поети. Една вечер, във Виена, видях Лилиенкрон, заобиколен от приятели, шумно поздравяван, и после на една трапеза между много хора и много думи, всред които неговата се губеше ;вед-наж улових ръката на Демел в навалицата ; получавах по някой поздрав от този, от онзи. Но с никого не бях се сближавал. Някои, наистина, бих могъл да познавам по-добре, но да им се натрапвам ме възспираше един страх, в който по-късно видях таен и щастлив закон на своето съществуване: че нищо не трябва да търся и всичко ще ми бъде дадено, когато настъпи уреченото време. Това, което ме е формирало, никога не е идвало по мое желание, по моя воля, а винаги по благоволението на съдбата. И този чуден човек също така дойде в живота ми изведнаж и на време, и стана ду-ховна, пътеводна звезда на моята младост.
Днес зная колко много му дължа, не зная само дали съм в състояние да изразя с думи своята благодарност. Като говоря за това чувство на задължение, аз съвсем не мисля за литературното влияние на Вер-харн върху моите стихове, а само за онзи майстор на живота, който даде на моята младост първия отпечатък на истинско човешко достойнство, който с всеки час от своя живот ме учеше, че само един съвършен човек може да бъде голям поет, и заедно с ентусиазма към изкуството, ми даде и неугасима вяра в голямата човешка чистота на поета. Като изключа братски любимия образ на Ромен Ролана, всичките ми по-сетнешни дни не ми дадоха по хубава същност на поет, по-чисто единство на характер и достойнство, от него, когото да обичам като жив, беше най-дълбоката ми радост, и да почитам като покойник, остана най-светия ми дълг.
Творенията на Верхарн попаднаха в ръцете ми много отрано. Съвършено случайно, мислех аз отнача-
10
СРЕЩИ
ло, но отдавна вече зная, че дължа тази среща на един от онези случаи, които са истински и може би съдбовни необходимости във всички решения на един човешки живот. Бях още ученик, бях научил вече френския език, и в преводи упражнявах едновременно езика и собствената си още неукрепнала творческа сила. Тогава бях намерил някъде една от първите книги на Верхарн, която издателството на Лакомбленц в Брюксел бе напечатило само в триста екземпляра, днес отдавна вече библиографска рядкост. Това беше една от първите творби на белгийския поет, а самият този белгийски поет беше още непознат в широките кръгове. За да оценя правилно случая, творческия случай на онова време, аз трябва да си припомням винаги изново, че тогава началото на истинското дело на Верхарн, едва що бе набелязано, и моето влечение към неизвестния поет беше някак мистично, неосновано на нещо действително. Няколко стихотворения ме възхитиха, опитах върху тях още тромавата си словесна способност като ги преведох, и написах — един седемнадесетгодишен ученик — писмо до поета, с молба да ми позволи да ги напечатам. Огговорът със съгласието, който пазя до днес, дойде от Париж и пощенската марка, чийто курс отдавна е забравен, доказва отдалечеността на времето; Тогава нищо повече не ме свързваше с него, запазих само името и писмото, което сам учуден намерих отново след години, и което ми доказваше, че това, към което по-късно съзнателно се стремих, половина десетилетие преди това, още детински несъзнателно, бе започнато и подготвено.
Тогава, в началото на столетието, във Виена кипеше живот. Бях много млад, за да вземам в него дейно участие от училищната скамейка, но това време е оставило неугасим спомен в паметта ми, като епоха на обновление, когато в нашия прадядовски град, отведнаж, сякаш донесени от невидим вятър, проникнаха мъката и предчувствието за голямо чуждо изкуство — вест от незнайни страни. Сецесионът живееше своите славни
ЕМИЛ BEPXAPH
11
години на оживена дейност и цъфтеше; в неговите изложби белгийците Константин Мьоние, Шарл ван Ща-пен, Фернанд Кнопф, Лерман, със своите мощни форми заслепяваха свикналия с по-тясна мярка поглед. Белгия, малката страна в езиково отношение, действуваше чрез тях с магическа привлекателна сила на моето въображение; започнах да изучавам нейната литература, да обичам Шарл де Костер, чийто „Ойленшпигел“ десет години наред напразно препоръчвах на всички немски издателства, и — едва що напуснал училищната скамейка — рубенсово-сочните, жизнени, и днес несправедливо забравени, романи на Лемоние. Първата си сво* бодна ваканция прекарах там, видях морето, видях градовете, и исках по възможност да видя хората, чиито произведения вътрешно ме привличаха. Но беше лятог един горещ август през 1902 година, брюкселци бяха избягали, слънцето нажежаваше асфалта на улиците, и аз не намерих нито един от всички тези, които търсех, с изключение на Лемоние, прекрасния, услужлив човек, спомена за когото пазя с любов и благодарност. Той не само ми дари своето буйно и животворно присъствие, но и ми предложи препоръки до всички художници, които ми бяха скъпи. Но как можех да ги из-ползувам, как да ги намеря? За Верхарн, чиято близост най-много желаех, както обикновено, никой нищо не знаеше. Метерлинк отдавна се бе отчуждил от своята родина и никой, никой нямаше. Но Лемоние не се отказа, той искаше да видя във време на работа поне Мьоние, неговия стар приятел, и ван дер Щапен, неговия събрат. Едва днес зная какво ми бе дала неговата тиха настойчивост, защото часът при Мьоние остана незабравим, а този при ван дер Щапен — един от най-решителните в моя живот. Не ще забравя този ден при ван дер Щапен. Дневникът ми от онова време се загуби по съдбоносен начин, но за онези часове нямам нужда от него: те са врязани в паметта ми с онази диамантена острота, която притежава само незабравимото.
12
СРЕЩИ
Един предобеа отидох на поклонение на Rue de la joyeuse entrée, при петдесетгодишния ван дер Ща-пен, и намерих малкия приветлив фламандец и неговата едра жена холандка, чието непринудено гостоприемство бе засилено до най-висша степен от едно приятелско писмо на Лемоние. Разхождах се с майстора из каменната гора от негови творения. По средата се издигаше величествено * Паметникът на вечната доброта“, върху който бе работил години наред, и който не довърши, а наоколо, в неподвижен кръг, стояха отделни групи от светящ мрамор, тъмен бронз, влажна глина и лъскава слонова кост. Светъл беше дружеският предобе-ден час и чрез разговора ставаше все по-весел и по-оживен. Говорихме много за изкуство и литература, за Белгия и Виена, а живата доброта на тези двама души, ме освободи скоро от всякакъв страх. Аз открито изказах болката и разочарованието си, че тук, в Белгия, пропуснах да срещна точно този, когото най-много почитам между френските поети, Верхарн, и че не ще се побоя да предприема ново пътуване, за да се запозная най-сетне с него. Оплаках се, че никой не знае къде се намира, от Париж е отпътувал, в Брюксел още не е пристигнал, и никой не може да ми каже къде е. И признах, че съжалявам, загдето трябва да се върна у дома само със своето почитание, на което, изглежда, е съдено да остане само на думи и от разстояние. Когато казах това, ван дер Щапен се усмихна леко със скрита усмивка, неговата жена също се усмихна и те се спогледаха. Почувствувах, че моите думи извикаха някакво тайно съглашение между тях. Отначало бях в недоумение и малко смутен, може би бях казал нещо, с което те не бяха съгласни. Но скоро разбрах, че те не се сърдят, разговорът продължи. Още един весел час протече, без да го забележа, и когато, най сетне, исках да се сбогувам, за да прекъсна премного дългото си гостуване, и двамата запротестираха: трябвало да остана на обед, на всяка цена да остана. И отново странната усмивка пробегна от око на око. Усетих, че
ЕМИЛ ВЕРХАРН
13
ако има някаква тайна тук, тя е приятна, и се отказах леко от намисленото пътуване до Ватерло, за да остана в светлия, дружелюбен и гостоприемен дом. Скоро стана време за обед. Седяхме вече в трапезарията—тя беше наравно със земята, както във всички тези малки бел* гийски къщи, и от стаята, през цветните стъкла, се гле* даше на улицата — когато изведнаж една сянка застана право пред прозореца. Един пръст почука на пъстрото стъкло, звънецът едновременно рязко иззвъня. „Voilà lui 1“, извика госпожа ван дер Щапен и стана. Не разбрах какво искаше да каже. Но вратата се отвори и той влезе със силна тежка стъпка, и братски прегърна ван дер Щапен : Верхарн ! Още при пръв поглед познах, от снимките и портретите, неговото несравнимо лице. Сега, когато приятелската тайна беше вече открита, двамата, ван дер Щапен и неговата жена, не се усмихваха, а я признаха сърдечно, радвайки се като деца на сполучливата хитрост. Както много често, така и този път, Верхарн бил техен гост, и като чули, че аз напразно го търся из цялата област, се съгласили, с бърз поглед, нищо да не ми казват и да ме изненадат с неговото присъствие. И сега той стоеше срещу менег усмихвайки се на удалата се шега. За пръв път усещах здравото стискане на нервната му ръка, за първи път улавях неговия ясен, добродушен поглед. Той се връщаше у дома, като че натоварен с преживелици и ентусиазъм. Още по време на обеда той започна да разказва. Бил при приятели и в една галерия, и още гореше от преживения час. Той се връщаше у дома винаги така, от всякъде и от всичко, от всяко случайно преживяване, в повишено настроение, и това настроение, това въодушевение му беше станало свещен навик; то, непрекъснато, като пламък, изкачаше от устните му и той чудно умееше с резки жестове да рисува думата, говорейки — да разлага виденото в ритъм и> образ. Той проникваше дълбоко в човека още с първата дума, защото самият беше открит, достъпен за всичко ново, нищо не отричаше и беше готов за всяко'
14
СРЕЩИ
нещо. Той отиваше към човека с цялото си същество, и както в този първи час, така и после, стотици и стотици пъти съм присъствувал радостно на този бурен, победен пристъп, на неговото същество, към човека. Той още нищо не знаеше за мене и беше вече изпълнен от благодарност само заради моето желание, вече ми отдаваше доверие, само защото бе чул, че аз познавам неговите творби. През този буен, пълен изблик на неговата природа, всяка плахост у мене несъзнателно изчезна. Аз се чувствувах свободен, както никога дотогава, пред този чужд, открит човек. Неговият силен, стоманено-ясен поглед отключваше сърцето.
Обедът скоро мина. И днес още, след дни и години, виждам тези трима души така, заедно, както моят поглед ги обгръщаше тогава: ван дер Щапен, дребен, червенобузест, сладострастен като Бакхус на Йорданс, госпожа ван дер Щапен, едра и майчински добра, ра-достна с радостта на другите, и после него, ядещ с вълчи апетит и едновременно говорещ, с неговите великолепни движения, които оживяваха разказа ; аз виждам тези трима души, сега покойници, които се обичаха братски и в чиито думи имаше съвършена непринуденост. Никога преди това, във Виена, не бях влизал в атмосфера на такова дълбоко вътрешно и зряло веселие, каквато имаше на тази маса, и аз чувствувах почти болезнено, вътре в себе си, въодушевението, което потисках. Чашите се чукнаха още веднаж. Столовете се дръпнаха назад, Верхарн и ван дер Щапен, шегувайки се, се прегърнаха. Свърши се, аз исках в този момент да се сбогувам, толкова хубав беше часът. Но ван дер Щапен ме задържа, като ми издаде втората тайна. Бил на път да осъществи, едно свое и на Верхарн старо желание, да направи бюст на поета. Работата била напреднала, днес точно щял да я довърши — и аз бях най-сърдечно поканен от всички да при-съствувам на този сеанс. Моето присъствие било за него, каза ми той, един дружески дар от съдбата, защото имал нужда от някого, който през време на по-
ЕМИЛ BEPXAPH
15
зирането да занимава неспокойния Верхарн, за да се премахне вцепенението на лицето, и да се попречи на бързото настъпване на умората. Искаше да разказвам на Верхарн за своите намерения, за Виена, за Белгия, за—каквото ми дойде на ума, да разказвам, да разказвам, докато творението бъде завършено. И после сме щели заедно да отпразнуваме това завършване на работата. Трябва ли да казвам, че бях щастлив, че ще присъствувам на един сеанс, във време на който един голям майстор щеше да твори образа на един голям човек.
Работата започна. Ван дер Щапен изчезна. Когато се върна, на него не беше вече елегантният редингот, с който странно напомняше президента Фамилиер. Пред нас стоеше работник с бяла престилка, с високо навити ръкави, с мускули на касапин. Буржоазното благодушие беше изчезнало от чертите му. Като ковачът—бог Вулкан, озарен от пламъка на своята воля, той пристъпи напред, нетърпеливо подтикващ към работа, и ни отведе в ателието. Дълбока и светла беше стаята, през която по-рано, в разговор с него, бях вече минал. Сега фигурите изглеждаха по-строги и белите мраморни статуи мълчеха като вкаменени фигури в пространството. Отпред, на една подставка, стоеше покрит блок. Ван дер Щапен дръпна влажната кърпа от глината. Показа се лицето на Верхарн, познаваемо по силните ъгловати форми, но все още чуждо, сякаш създадено само по спомен. Ван дер Щапен пристъпи, погледна своето творение, и после самия Верхарн ; в продължение на една минута погледът му спираше ту на едната, ту на другата страна. Сетне се отдръпна решително назад. Погледът му се изостри, мускулите се обтегнаха. Работата започна.
Гьоте бе казал веднаж на Целтер, че човек не познава напълно големите произведения на изкуството, ако не е следил и процеса на тяхното създаване. Така, помислих си аз, човек не може да познава едно човешко лице веднага, от първата среща. Той трябва да
16
СРЕЩИ
е следил неговия растеж от детинство до зряла възраст, или неговото остаряване. Или пък да го е виждал повторно как се оформява при художествено възпроизвеждане, когато, веднаж установеното, се разлага на. съставните части, да е видял формите в техните пропорции, да е проследил в изкуството тяхното пресъздаване, да е сравнявал линия по линия, черта по черта,, техния растеж. През тези два часа при скулптора, ли* цето на Верхарн се вряза дълбокб в душата ми, и оттогава неговият образ ми е така познат, като че е създаден от собствената ми кръв. След стотици и стотици* срещи, аз го виждам преди всичко такъв, какъвто го видях тогава в този творчески час : високото чело, многа пъти разорано* ог бръчките на лоши години, и над. него тежки, ръждиво-кафяви къдри. Кокалесто твърд е сглобът на лицето tty, строго обгърнато от мургава, мъжествена, огрубяла от вятъра кожа, като скала твърда е издадената напред челюст — мощна и голяма — заплашителни и почти зли са мустаците, като на Версингеторикс, засенчващи с трагична меланхолия тяс* ната устна. Но цялата тази сурова мъжественост — как чудно се разтапя под стоманено-сивия поглед, с цвета на морето, който свети открито и чисто, знаещ, и радвай! се на всяко знание, искрящ в отражението на любимата светлина 1 Нервността се чувствуваше в ръцете му, тези тесни, тънки, но силни ръце, по които жилите биеха силно под тънките мускули. Но цялат* тежест на неговата воля се опираше върху широките, селски рамене, за които неголямата, нервна, кокалеста глава изглеждаше почти малка. Човек виждаше неговата сила едва когато той закрачеше. Когато днес гледам бюста — никога на ван дер Щапен не се удаде нещо по-хубаво от работата в онзи час — зная вече колко той е верен и колко пълно обхваща цялото му същество. Главата е леко наклонена, но това не означава умора, а дълбоко вслушване, една ириведеност не от живота, а пред живота, получена от най-дълбоко знание. Когато го гледам, зная, това не е вече портрет*
ЕМИЛ BEPXAPH
17
а паметник, документ за една поетическа големина, паметник на една вечна сила. Но тогава, в онзи рядък час, това беше само мека, влажна глина, която шпаклата удряше и пръстът изглаждаше, творбата беше само предчувствие, оценка и сравнение; тогава той беше още живият човек, през паузите от него се излъчваше духът на разговора, и той слушаше дълбоко с познатата сила на своето неизчерпаемо участие. Нощта настъпи без да усетим, но ван дер Щапен не се уморяваше. Все по-често се отделяше от своята работа, спираше поглед ту на поета, ту на образа, който едва сега започваше да оживява, и ръцете все по-рядко докосваха творението. Напрегнатият му поглед се разведри, окото "се успокои и той още веднаж, сравнявайки, огледа човека и изображението му. После отвърза престилката, въздъхна дълбоко, и с леко съжаление—по-скоро въздишка, отколкото дума — каза: „Fini“. Верхарн стана и одобрително удари по рамото дребния, набит мъж, който задъхан, но усмихнат стоеше пред своята творба и сега напомняше не бога Вулкан, а по-скоро мирния бобов крал на Йордаис. Те и двамата се изсмяха и прегърнаха. Детска сърдечност бликаше от двамата мъже, по чиито бради и коси блестеше вече сняг. За първи път тук виждах по-светла, по-свободна човечност, каквато преди не бях срещал между художници, и тайнствен копнеж ме обвзе да спечеля тази сигурност и свобода в творческата си работа. Благоговение стискаше все още гърлото ми, все още се чувствувах далечен. Но някаква част от моето същество беше вече свързана с този поет и обречена нему, когато взех ръцете му, така сърдечно дадени, за сбогом и с обещание за скорошно свиждане. Знаех вече: беше дар и голяма благодат да служа на такива люде и по интуиция вече чувствувах, че воля и съдба ми повеляват да служа на неговото дело. Поех с благодарност и ръката на ван дер Щапен, и си тръгнах.
Във високата стая беше вече тъмно. Когато се обърнах при вратата, в сянката видях нещо бяло и ви-
18
СРЕЩИ
соко, паметника на вечната доброта, и пред него Верхарн, с ръка подпряна на светлия камък. Едва по -късно, много по-късно, разбрах, че тази творба, за чиято пълнота липсваше само още голямата средна фигура, беше истински завършена в този миг, когато Верхарн се бе подпрял на паметника на голямата човешка доброта, и за моя поглед, беше сякаш символ, изразяващ нейния смисъл.
Чрез творбата бях открил поета и първото ми желание, когато се върнах у дома, беше да намеря отново поета в неговите произведения. Нека кажа обаче: доколкото си спомням, тогавашните творби на Верхарн далече не можеха да се сравняват с онези, които светът почита и цени като негово дело. Едва що бяха сложени основите на това творчество, само онези пар-наски произведения „Flamands“ и „Moines“ бяха известни и едва що бяха оформени огнените видения на „Villes tentaculaires“ и „Villages illusoires“. Всичко в тях беше още мрак, хаос и огнени проблясъци, и само първите наченки на онази утринна зора от доброта и яснота, на онзи несравним възход към човешка чистота, който създаде величието и извънвременния смисъл на неговото изкуство. И сега, когато си спомням това, осъзнавам напълно голямото щастие, че ми бе съдено да видя отблизо този възход към вечното, книга по книга, дори стих по стих, оформявани често пъти по отделно и четени през тихи вечери — че тука ми бе съдено да видя, посред нашето време, създаването на една частица вечност. Това, което днес е вече изсъхнало и станало литературна история, през тези петнадесет години на близост и дружба, аз го чувствувах отблизо, като жив аромат, дихание и растеж на неувяхващи цветове, и това, което днес, като книга, може да се купи и да върви от ръка на ръка, аз го опознах в процеса на творческото създаване, в тайна и мъка. Като си спомням днес това, забелязвам отново колко вярно ме бе водило вътрешното ми чувство, когато с цялата си душа се бях предал на това, още неоформено,
ЕМИЛ ВЕРХАРН
19
дело. Моето доверие в този човек се основаваше на нещо неизвестно и безименно и в каква празнота аз изговарях тогава името му, което сега е общоизвестно литературно понятие! И чрез тези спомени се уча да бъда благодарен към своята младост.
С радост започнах да работя. Скоро можах да изпратя на майстора няколко преведени стихотворения, а писмата ми връщаха неговата радост. Бавно започна неговата слава, бавно започна и моето собствено домог-ване, но аз зная въпреки всичко и всички, че нищо не беше по-хубаво от онова време, когато малките радости и успехи бяха още големи и от безнадеждното; из-растна .най-чистото човешко чувство.
Минаха няколко години. Бях потънал в своя свят и само писма поздравяваха отсам и отвъд. Те бяха отначало само няколко, почтително запазени, а после малките пликове се оказаха тесни, и стотици от тях бяха навързани с панделка. И сега, когато зная, че нито едно листче от неговата ръка не ще прелети към мене, и че последното, изпратено от него писмо е завинаги последно, аз не искам да развържа тази панделка и да оживя нещо, което е умряло. Защото моето чувство се отказва да признае загубата и със смирена плахост избягвам гробището на думите: писмата, в които са погребани за винаги минало време и изгаснали чувства.
И пак, една година и още една. Бях завършил ученето, светът лежеше пред мене свободен, и аз сил-но желаех да го опозная. Първата година от своята свобода бях определил за Париж. Пристигнах късно през нощта. От едно кафене на булеварда изпратих писмо до Верхарн. От многото цели на моя нов, свободен живот, тази беше първата, най-важната. На следната сутрин, едва що бях се пробудил, пред вратата, на стаята ми ме чакаше вече малко, синьо пликче и той ми пишеше, че ме чака на обед у дома си в Сен-Клу. Тръгнах от гарата Сен-Лазар, нататък, покрай Паси със стотиците фабрики, към тихото предградие, потънало в зеленина. От парка Монтрету видях лежащия долу
20
СРЕЩИ
Париж, почти невидим във влажната пара на мокрия октомврийски ден, и само сивият молив на Айфеловата кула пишеше четливо името му в мекото небе. Две улици след парка, намерих търсената — с малки тухлени къщички, всяка с по шест до десет прозореца. Тук живееха пенсионери, работници, чиновници, малки хора, които обичат тишината и зеленината, спокойни и мирни жители на предградията. Едва се чувствуваше мощният стихиен Париж. Долу беше морето, тук—тихият бряг.
После минах нататък, към малката къща, две дървени стъпала висока, с проста врата без име, с прост звънец, който дръпнах малко боязливо — тогава за първи път, и колко често оттогава ! И ето, той отвори вратата сам и подаде сърдечно ръка, с онази непосредствена радост на приема, която идваше от пълнотата на неговата открита доброта. Сърдечността му бликваше при първото движение. При първото ръкостискане, от открития поглед, и при първата дума още, човек чувствуваше неговата топлота чак до сърцето.
Колко малка беше тази къща, колко проста, еснафска! Нито един поет от тези, които познавах, нямаше толкова беден дом: една предна стаичка и три зад нея, много малки и препълнени до горе. В тях нямаше място за нищо излишно, всеки предмет беше прост, стените пъстри от картини и книги, осветени от жълтия цвят на френските томчета. Един Риселберге с разлети бои, един Кариер в тъмен тон и десет, двадесет картини от приятели се притискаха, рамка до рамка, и посред малкото пространство — маса, покрита с бяла покривка за госта, и с прости селски съдини. Червеното вино в каната пламтеше като огнено цвете.
В съседство: работната стая, книги и картини по продължение на стената, две низки кресла за разговор, една дървена маса с пъстра покривка, на нея ученическа мастилница, пепелница за две су, хартия за писма, поставена в цигарена кутия — това беше всичко, работната стая на поета. Нямаше никакво изкуствено помагало, никаква пишеща машина, никакви касетки, ла-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
21
вици за книги, никакъв телефон, нищо от принадлежностите на едно бюро, което прави работните стаи на нашите нови писатели, отчаяно подобни на канцеларии. Никакъв разкош нямаше, никакъв лукс, нищо излишно, нищо подчертано изкуствено, а всичко беше малко, дребно, буржоазно, мило, с вкус без натрапничество, просто, неизискано: — един мъничък свят, в чиято тишина се гради Големият.
Скоро седнахме на масата и обедът протичаше радостно. Яденето беше просто и вкусно, и Верхарн, по стар фламандски обичай, въоръжен с нож и острие, сам изкусно разряза месото, а госпожа Верхарн се усмихваше приветно на майсторството, с което той, както каза тя, се гордеел повече, отколкото със своите стихове. После дойде кафето, госпожа Верхарн ни кимна с глава и излезе.
Сега аз седях сам с него в малката стаичка, димът от цигарите и лулата се издигаше на мек облак около книгите, ние говорехме, той четеше стихове, беше уюгно. Всяка дума прозвучаваше топло. Часовете летяха като крилати, стъмни се без да усетим. Най-сетне аз станах и се сбогувах с този първи ден в неговия дом. Той ме изпроводи до вратата, още веднаж почувствувах неговото топло ръкостискане и от прозореца ми извика на улицата: „До скоро виждане!4*
Октомврийската вечер беше прекрасна, аз бях изпълнен от разговора и щастието. Премного пълно беше преживяното, за да заглуша, в грохота на железницата, чудното чувство на радост. И така аз се опътих към Сена, за да се върна в града с малка бърза лодка. Слънцето беше залязло, по малките па-раходчета светеха вече червените фенерчета, градът потъна в мрак, и веднага блесна с изкуствената си светлина. Лодката ме носеше бързо към помръкналото море на Париж. Трокадеро и Айфеловата кула се издигаха величествено, глухо беше диханието на милионния град, с неговия хаотичен глъч, чудно се разгаряше нощта на неповторимия град и в този пръв ден в Париж, аз
22
СРЕЩИ
почувствувах вече безкрайно щастие от съзнанието, че двата полюса на живота са еднакво могъщи: масата и отделният, голям, добър човек.
Колко често след това го виждах там, в малката стая ! Колко нови и скъпи лица видях около тясната маса, защото това скромно помещение биваше рядко без гости, които, обаче, никога не идваха по много на-веднаж. Тук винаги цареше духовно оживление, тук достигаха вълни от всички краища на света. Млади френски поети, стари приятели, руснаци, англичани, гер* манци, белгийци — някои от тях с известни вече имена, а други само бегли съществувания — колко много люде са били гости на този дом, пълнили са часовете с диханието на своето ново присъствие, без да могат да отнемат нещо от скритата му дълбоко човешка атмосфера, толкова всичко в него беше овладяно от оживената, добродушна и винаги творческа разговорчивост на Верхарн. Гостът пристигаше там най-често преди обед или преди вечеря, защото сутринта принадлежеше неизменно на работата. Ранобудник от дълги години* Верхарн, след бърза закуска, сядаше на масата в шест или седем часа, и работеше до десет. Целият останал ден после принадлежеше на живота, на четене, на разходки и приятели. Към единадесет часа, въоръжен с тежкия си бастун, той, като селски пилигрим, се опътваше към Париж, да види някои . картини, да обядва с приятели или най-добре: безцелно да скита из града, да се остави на случайната вълна на масите, които той така много обичаше. Свършеше ли работата си, като рицар-разбойник, който напуска своето укрепено жилище, за да гони приключения, той безгрижно навлизаше в града, за да лови плячка за своето голямо творческо любопитство. По цели часове скиташе из улиците, посещаваше малките» изложби или приятелите си, — навсякъде добре дошъл гост — разглеждаше за девети или десети път всяка година големите музеи, качваше се в омнибусите и навлизаше във водовъртежа на града, или тежко крачеше по асфалта на булевардите.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
23
Веднаж го срещнах по кея на Сена пред Академията. От една улица, далече, го познах, по тежкия ход и приведената напред фигура, която през целия му живот имаше нещо селско — от селянина, който крачи след плуга, здраво хванал дръжката. И аз изпитах особено любопитно напрежение да не го поздравявам, преди да го подебна така в неговите скитания. Той застана пред пътните книжари, прелисти книгите, продължи пътя, отново застана при моста за разтоваряне, където току-що бе спрял един тежък шлеп, натоварен със зеленчуци и плодове. Стоя там половин час, гледаше как разтоварят, с интерес към всяка подробност: как се опъваха мускулите по гърба на един хамалин, как кранът, с леко скърцане, издигаше товара от вътрешността на кораба и го слагаше внимателно на каменната рампа. Той разговаряше с тях като равен, разпитваше ги и то съвършено естествено, непреднамерено, само от онова дълбоко любопитство на своето същество, което искаше всичко да знае и да познава всяка отделна форма на съществуването. Стоя там цял половин час, с онзи странен фанатизъм на интереса, с който се отнасяше към всичко одушевено и неодушевено, после закрачи нататък през моста към булеварда. Едва тогава му се обадих. Той се засмя, когато му казах, че съм го наблюдавал, и веднага започна да разказва какво е научил, като сияеше от щастие, загдето по диалекта е открил между разтоварачите един свой сънародник. Ние тръгнахме към една кръчма, където човек можеше да обядва евтино и просто. Споменът за виденото извика у него целостното видение за всички кораби, които се плъзгат по каналите и реките на Франция, и когато го оставих, той вече гореше цял от желание за работа. От такива разходки, така съвършено непреднамерено, са изникнали някои от неговите големи стихотворения, и множеството малки видени подробности в неговите стихове биха били непонятни без необузданото любопитство, което го тласкаше непрекъснато навътре в живота, и вечно оплодяваше нетовото
24
СРЕЩИ
съществуване с отделни опити, чиято пълнота накрая даде в неговите стихове, чудно широкото видение за единството на света.
Късно вечерта, пиян от преживелици, оживен от разговори и картини, той се връщаше у дома си, в Сен-Клу, винаги в трета класа, между работниците и малките чиновници, с които много обичаше да разговаря. Там го чакаше тишината на малката стая и наредената маса, понякога някои приятели, и скоро малката петролна лампа изгасваше. Чудното еднообразие във външния живот бе свързано с най-силно многообразие в деятелността. Денят започваше с работа, после се изпълваше със живот, и вечер отново потъваше в тих разговор или в мълчаливо общуване с книгите. Всичко това, което наричат външност и представителност на живота, нямаше място в това сбито, подредено съществуване. Верхарн никога не посещаваше салоните, никога не отиваше на вечери и премиери, не влизаше в редакциите и не познаваше онзи Париж, на Сен-Жер-мен, на генералните репетиции, на надбягванията и празненствата, всичко това, което изглеждаше най-съществено за ръководените от романите чужденци. Плодовитостта на човешкия живот, големите контрасти, музеите, шумните улици, тайнствено-нежните слънчеви залези при Сена, това беше за него Париж, а не пъстрите общества и увеселения, светът на остроумията и модата. Той търсеше сърцето, тайнствено опияняващата същина, а не блестящите върхове на този град. Ог неговия живот за първи път разбрах тайната на този най-творчески град в света, който, погледнат набързо, прави впечатление, че служи само на насладата и външния блясък, но където, в малките мансарди, в предградията и чудните еснафски малки стаички се творят най-значителните произведения. Така, тази малка стаичка в Сен-Клу събираше в себе си всяка вечер цял един свят — ритъма на онзи другия, шумен и тревожен — и го превръщаше в музика и стихове. Мощността на масите подхранваше тук самотната работа, а
ЕМИЛ ВЕРХАРН
25
тя от своя страна твореше образа на голямата общност и разкриваше нейния смисъл.
Това беше неговият предпочитан жизнен свят : Париж, най-мощният, най-жизненият, видимо най-откри-тият, и все пак най-потайният, град в Европа. Той си го бе избрал за местожителство, защото сам беше космо-политичен и съвременен, защото обичаше непрекъснатите, напрегнати състояния, и си избра за свой град най-градския от всички градове. Той живееше в Париж половината от годината, от есен до пролет, при-видно по неговите краища, но по чувство в неговия център. През тази половин година той беше космополит, модерен, европейски, съвременен човек. През другата половина той беше фламандец, отечественик, пустинник, селянин, и принадлежеше само на природата. Който го срещаше само в Париж, познаваше едната половина от неговия живот, духовната, интелектуалната, европейската. Но само този, който го бе виждал и в неговото парче земя, в неговото отечество, в градината, в неговата къщичка, го познаваше истински. Който искаше да го опознае напълно, да познава двете страни на неговия живот, трябваше да го види и в тишината, в неговата родна Фландрия, в Каю-Ки-Бик.
Каю-Ки-Бик, това не е град, не е село, не е селце, нито железопътна станция, и най-нетърпеливото любопитство не можеше да го намери без дружеската помощ на поета. Най-близкото място беше Ангро и тази гаричка на местната железопътна линия, отбелязана в разписанието на влаковете, не беше истинска. Имаше само един съборен товарен вагон със залепена на него таблица за разписанието, влакът за Роазен не спираше редовно, и когато нямаше някой селянин да слиза, подхвърляха само пощенската торба. Това малко селище, отдалечено от света поради странността на железопътните наредби, отстои само на четири часа от Брюксел, Лондон, Кьолн и Париж: една сърдечна точка на Европа, в невидимото.
26
СРЕЩИ
Това малко селище, със странното име, което дължи на една надвиснала скала в местността — едно малко чудо на природата, което може да се срещне изобщо само в равнината — това селище от четири или пет къщи е разположено в най-крайния ъгъл на Белгия, непосредствено до френската граница. През него минава шосето, което води от съседното селище Ангр за Квеврен, и друго за Валансиен, и човек може лесно да си позволи лукса да бъде сутринта в Белгия, след обед — във Франция, и вечерта да се върне отново у дома. Колко лесно е такова преминаване през границата знаят контрабандистите, които пренасят тютюн и дантели, и гонят насам и нататък, в тъмнината, своите кучета с малки пакети, но знаят и жандармите, които стоят на пост с готово заредени пушки. Колкото спокойна изглежда Валонската страна, толкова романтична е скритата търговия по нейната граница. Верхарн ми е разказвал стотици и стотици истории, и между неговите посмъртни съчинения трябва да се намира и една драма в проза на тази тема, която той преди години бе нахвърлил. Не беше я довършил, отлагаше работата от година на година, и този първи опит за една модерна селска трагедия (в суровия и груб стил на нашия Шьон-хер) си остана завинаги само опит.
Този ъгъл е съвършено загубен и без добродушния компас на неговото водене, без магнетизма на неговото същество, чужденецът едва ли би се оправил. Човек тръгва от Брюксел за Монс, минава покрай високия затвор, в който Верлен прекара последните си две години и написа безсмъртните стихове на своята „Sagesse“, в Монс се прекачва на един местен влак, и от него на втори, който върви така бавно, че един велосипед може лесно да го изпревари, толкова бавно е това пътуване, толкова хубаво и богато е с впечатления.
Веднага щом човек напусне Монс, в тази покрита с буци пръст страна, изникват остри конусообразни планини, тесните кули на каменовъглените мини, небето става оловно сиво и черно, а гъздухът, който обикно-
ЕМИЛ BEPXAPH
27
вено идва влажен и солен откъм морето над Белгия, добива изведнаж горчив и тръпчив вкус; пред погледаг като през матово стъкло, се разкрива особен свят: Бо-ринажът, минната област и черната земя, чиито пролетарски образи, Константин Мьоние вкамени за винаги в своята пластика. Влакът се спира на всяка крачка, защото работническите градчета следват едно след друго, и стотици тъмни комини издишат през деня черен дъх, а вечер изхвърлят към вечно мрачното небе, своите огнени езици. През време на един час пътуване се разкрива целия, трагичногрозен и все пак величествен модерен свят. Но всичко това отминава скоро като лош сън, облаците блестят светли и чисти в ясното небе, къщичките пламтят, червени по пожълтелите полета, и младата гора шумоли с меката си зеленина покрай пътя. Валонската земя блести, плодородна и весела, и човек с нетърпение чете на табелката малката гара Ангр и най-сетне Ангро.
И ето Верхарн е вече там и чака да прегърне госта, ръката усеща сърдечното стискане и бузата-неговата целувка. В бяла работническа блуза и широки панталони, без яка, с дървени обуща, той стои в гората, приличен по-скоро на американски фермер, или селски работник, отколкото на гражданин. Сега крачи весело нагоре по тясната пътека, със своята тояга, а вярното му бяло куче Мемпи скача пред него. Никакви знаци не сочат пътя към неговия дом, никакъв коларски път, а само една тясна пътечка се губи непрекъснато в буйните шубраци. Половин час вървим така през долини и стръмнини, понякога покрай някоя колиба, или селска къща, където момчетата неловко свалят шапки от русите си като слама коси и с почтителна близост поздравяват „Господин Верхарн“. Местността наоколо е чудно зелена, ливадите са наситени от влажния въздух, кравите които пасят по тях имат бели петна като облаците, които тук постоянно идват откъм морето. Една малка горичка нагоре и после една къща наднича иззад градинката на малък, заграден
СРЕЩИ
чифлик. Верхарн отваря градинската врата. Ние влизаме. Сме в неговата къща1) Къща ли? Истинска къща ли е това? Тя не е и къщичка, а плевня от тухли, проста, украсена само от виещата се нагоре плетеница от рози и зеленина, вмъкнати в ярко-червените тухли. Тя имаше шест или всичко осем прозореца, светли,^ бели, тънки завеси, мансарда под покрива, двор с кудкудякащи кокошки, и градинка с няколко изпънати слънчогледа. До нея има наистина една истинска къща, едноетажна, с малък балкон, но тя принадлежи на Ло-ран, на стопанина на Каю-Ки-Бик, и е едновременно чифлик, жилище и странноприемница. В неделя идват със своите талижки граждани от близките места, сядат на скамейките под дърветата, пият безвкусната топла белгийска бира, играят един час на кегли, минават с любопитство покрай малката съседна къщичка — особено през последните години, когато Верхарн стана известен и в собствената си страна — за да видят поета, за когото са чували толкова много и толкова малко са чели. После талижките биват отново впрягани и след един час неделен шум къщичката потъва отново в своята идилична тишина. През цялата седмица не идва чужд човек, или минават най-много по веднаж, свещеникът и пощенският раздавач. Там е обикновено само Лоран, добродушният, широкоплещест исполин, който по цял ден работи на полето и вечер се връща уморен у дома, чете при чаша бира своя вестник или изиграва една игра със своя приятел Верхарн. През цялата седмица тук цари божественият, покой на първия ден от сътворението на света.
‘) Тази лятна къща на Верхарн, която описвам тук, остана непокътната през цялата война, защото още в началото беше заета от германската войска и лежеше вън от опасната зона. Тя стана жертва на войната през последните дни по особен начин : една артилерийска стрелба превърна — в последния ден — тази идилична къща в развалина и голяма част от ръкописите на Верхарн бяха разсипани от слепите гранати.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
29
Този свят, родното място на най големите и най-хубавите му творби, Верхарн бил открил съвършено случайно. Преди години, през едно лято, дошъл тук да си почине и живял в къщата на Лоран. Обикнал местността заради тишината и самотата. Той пожелал да остане тук, далеч от света, в един ъгъл на своята родина, и все пак близо до центровете на своя духо-» вен живот, близо до Париж, Брюксел и морето. Да живее в наети стаи било неудобно, да си построи къща му се виждало обременяване на живота и излиш-но задължение — той обичаше свободата над всичко — и за това той уговорил с Лоран да си присвои, така да се каже, съседната неизползваема плевня. Няколкото отделения в приземния етаж били превърнати в стаи, а мансардата в спална, построена била дървена стълба нагоре, и така постепенно израстнало това при-митивно, образцово жилище на поета, което стана родината на неговите последни години и любимо място* за поклонничество на приятелите.
Тук, в Каю, и само тук, човек можеше да го намери напълно. Тук, където без яка и връзка, с дървени обуща, при буря и вятър, при дъжд и слънце, скиташе навсякъде, той беше вътрешно свободен и съвършено открит. Липсваха случайните посещения, изкушения и отклонения. Той принадлежеше само на себе си, и този, който е бил приеман тук като приятел и гост, не е минал бегло покрай живота му, а е бил сраснат с дома, делял е с него всекидневната трапеза, часовете и тишината. И тук, както в Париж, всичко беше просто и уютно— бла^ородната простата има по-малко нюанси — само че нежната зеленина и шепнещите листа пред прозорците носеха успокоение, и не парните сирени на града, а кукуригането на петлите известяваше настъпването на деня. Градината, която обграждаше къщата беше малка, с пет крачки можеше да се обиколи, но пейзажът зад нея принадлежеше на всеки, който го обичаше. Ливади, гори и плодородни ниви, бяха неограничено достъпни за всяко скитане из
го
СРЕЩИ
тях. Мисълта за притежание и граница изгасваше в чудното чувство на самовластна самотност.
Колко тих, пълен и колко щастливо-естествен беше тук денят! Пет лета прекарах в Каю-Ки-Бик, винаги еднакво благодарен и радостен, и зная, че през това време за първи път познах смисъла на простия живот и неговата щедра хубост, за първи път — от образеца на това тихо съществуване — се научих да разбирам дълбокия закон на хармонията, в която всеки човек трябва да живее с един пейзаж, за да се слее напълно с природата и света.
Тук всичко беше хармония и покой, и посред незапълненото, непрекъснато време, спокойният и весел пламък на работата гореше като в чудно затишие, и високо се издигаше от деня във вечността! Колко дълъг беше денят и същевременно колко бързо минаваше — като един единствен дълбок, блaжèн летен час, са в моя спомен тези пет лета — и понятието идилия, което иначе свързва много лесно с нещо изкуствено и литературно, ми стана кристално ясно. В тези часове при Верхарн, човек се чувствуваше така сигурен и близък, така приютен и загубен, така открит и дойерчив, че си почиваше и се отпрягаше. Самотата и природата бяха всичко. Когато седяхме вечер около 'масата и четяхме стихове, които единият или другият обичаше, те ни изглеждаха някак божествени и свръхестествени, сякаш донесени в тази малка стая от непознат свят; в тези, стаи през онези години, бяха създадени творби, които прозвучаха над Европа. О, тази тишина, тази тишина около творението, как в някои часове я чувам още в себе си, тази лека музика на часовете на покой! Тук никога не чух свада, нито повишен тон, не видях ненавист и нито сянка от недоверие в нежно бликащата светлина на веселието, което изпълваше часовете. Майсторство в живота на един поет, това аз за първи път видях тук, както никога преди и след това, в своя живот.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
31
Като ручей, прозрачен и чист, с тиха музика протичаха часовете. Рано сутрин, петелът^ изкукуригваше и ни вдигаше от леглата, отивахме на закуска по чехли, често без връхна дреха, после пристигаше пощенският раздавач с писмата, които пътуваха по три дни, и с вчерашните и завчерашните вестници. Но тук „вчера“ и „утре" не бяха така тясно свързани с деня, тук те бяха близки и едновременно далечни, без насилие свър* зани с часа. На бяло-покритата маса ни чакаше селска закуска, яйца и мляко във всички форми, домашни сладкиши, и — като единствен плод от чужбина — кафявата пура, чийто синкав дим кръжеше около разговора. После започвахме работа. Тя беше първият закон на предобеда, който дори и неделният и празничен ден рядко нарушаваха. Но колко лека, колко радостна беше тя навън, в малкия павилион, в зелената сянка под слънцето, и проникната от шепота на многобройните гласове на полето 1 Към десет или единадесет часа Верхарн тръгваше на разходка. Той вървеше най-често през нивите, с бастун в ръка, в ритъма на Стиха, като размахваше понякога ръце от вътрешния патос на творческо увлечение. Колко често го бях виждал отдалече, цял потънал в своето стихотворение, да говори срещу вятъра, който така много обичаше, и после да се връща у дома, зачервен, радостно сияещ, загдето е намерил един стих, или е завършил един образ! Обедното време бързо настъпваше. Всичко беше просто, доставено от градината и краварницата : сочните плодове на земята, мляко в най-изкусни и вкусни форми, и хубаво парче месо, което той сам разрязваше. Най-често бивах сам с него, понякога идваше и някой гост, радушно приеман и също така радушно изпровождан. Следобедът бе определен за разходки. Отивахме в гората, или в селата към Ангр, правехме посещение на познати, които той така много обичаше. Той сядаше при гравьора Берние и гледаше как с игла и молив дълбае медната плоча, отиваше при адвоката, свещеника, печатаря, ковача или пътуваше с влака до Ва-
32
СРЕЩИ
лансиен, спореше върху политика, стопанство, и никога върху литература. Когато валеше дъжд ние седяхме у дома, разговаряхме, пишехме писма, четяхме книги и той самият чесго разказваше своите печатни произведения и ги възпроизвеждаше, цял в огън от възкръсналата дума. . . Или ровехме стари писма, всяко едно от тях будеше спомени за първи успехи и първи пречки, и през такива дълги дъждовни дни аз научавах много неща от неговия живот. Вечер седяхме отново тихо, четяхме, или той излизаше навън, за да изиграе своята игра с Лоран, на тезгяха пред газовата лампа, като стар селянин, който пред буря, е избягал в сухо убежище. Към девет часа всичко свършваше, около нас беше вече мрак, нош, тишина и сън.
Еснафски, такъв изглеждаше неговият живот в града, селски, такъв беше той на полето. И тази не-взискателна, проста форма беше за него съществена, за да може да насочи всичките си сили към града, към епохата, или тук, към природата и вечността. И както там, в града, се опиваше от идеи и хора, навсякъде дейно вникнал, така и тук през тези шест месеца, той трупаше в своето тяло здраве и сила, изпълваше се с тишина, а творбите си с въздуха и атмосферата на селото. Там той напрягаше своите сили до крайност, тук си почиваше най-грижливо. Но и тук неговите чувства бяха чудно будни, поетът се вслушваше във всичко. Като в огромна воденица в него се втичаха всички плодоносни неща на селския свят, зърно по зърно, подробност след подробност, за да бъдат смлени и превърнати в най-нежна, най-възвишена поетическа форма. Който познава тази област, той разбира цялото чудо на пълното проникване на един човек. Всяка пътека и всяко цвете в градината, свещените годишни времена на земята, и тихата работа на човека, всичко е отложено в отделни редове и е станало извънвременно. Винаги когато чета неговите идилични стихове, виждам пътя около градината, виждам розите да цъфтят около прозорците, пчелите да бръмчат по стъклата, и усещам
ЕМИЛ ВЕРХАРН
33
как вятърът, надъхан от морето, вее над Фландрия, и посред всичко това, виждам него самия да излиза от дома и да върви към полето като към някаква безкрайност.
Така бе разделен неговият живот: между града и селото, между творчество и почивка, настояще и вечност, защото той искаше всичко да бъде бурно, всички състояния да бъдат непрекъснато в своята най-силна форма. През последното десетилетие от неговия живот тази двойнственост бе установена като самата година, и Сен-Клу, и Каю-Ки-Бик подържаха чудно равновесие.
Между това, обаче, всякога имаше и по някой загубен месец: времето на сенната треска през ранната пролет. Тогава пейзажът, който той така много обичаше, му причиняваше почти физическа болка, повишената чувствителност към цветния прашец превръщаше това, което за нас е едно непонятно и сладко опиянение на чувствата — пролетта — в горяща телесна болка. Очите започваха да се наливат със сълзи, оловен пръстен стягаше главата му, всички чувства бяха болезнено изострени. Така силно проникваше в неговото чувствително тяло възраждането на природата. Никакво медицинско средство — той бе опитал всички — не можеше да му помогне; единственото спасение беше: бягство от зеленината, бягство от природата. Пролетните месеци той прекарваше по брега на морето, чието силно плодотворно дихание заличаваше мъчителното влияние на разцъфтяването, или отиваше в онова, другото, каменното море — чийто прах и воня задушават дъха на цветовете — в големия град.
Той ненавиждаше месец май, като най-неплодо-творен в неговия живот. Верхарн го прекарваше в Брюксел, у четвъртия етаж на една наемна къща на булевард де Миди, като пленник на своето страдание, без сили за работа, в нетърпеливо очакване на лятото. Или бягаше към морето, което обичаше от детинство, но и там никога не работеше. „Морето много ме раз-
34
СРЕЩИ
сейва*, казваше той, то беше много силно за него в друг смисъл, възбуждаше премного неговото въображение. Там той се чувствуваше изцяло отдаден на вълните, ветровете и бурите, и го обичаше, защото беше негова родина. В Северното море беше съединено всичко, от което неговата душа имаше нужда: силата и мрачевината, безцелната и хаотична мощ, безмерното, което се чувствуваше вечно съблазнен да изобразява, и той обичаше това сиво море, обичаше всички сиви гости на севера, дъжда, здрача, бурята, обичаше ги повече от цветната пищност на юга. Никъде не се чувствуваше така у дома си, както тук, и никаква хубост на света не можеше, за него, фламандеца, да замести хубостта на морето. Веднаж той бил ходил в Италия, бил очарован и едновременно измъчен от блестящето небе, от равномерното блаженство нг този много спокоен за него свят, и когато на връщане, при Сен-Готар, за първи път дъжд запръскал по стъклата на колата, той отворил прозореца и оставил силните струи да намокрят гривата му и ощавят кожата му. Никъде той не се чувствуваше така силен, както когато беше на море, премного силен, както казваше той, за да може да твори. Но и този месец, изгубеният, не беше в същност загубен, и тъкмо в това се състоеше несравнимото майсторство на неговия живот: чрез ентусиазъм всичко да превръща в радост и притежание. Това бягство в природата и в нейното градско отражение, дребнобуржоазната простота, правеше този богат, мно-гоподвижен и обгръщащ света, живот, прост и гладък като живота на селянин или обикновен гражданин. То го освобождаваше от гнета на материалното и от друга страна, чрез спестяване на безплодно разхищавана енергия, възпламеняваше творческата и жизнена сила до безкрайност. У никого не съм видял такава чудна дарба да разпределя своите истински занимания, никой по-щастливо не е разрешавал проблема, да се затваря в своята работа, и едновременно да бъде открит и достъпен за всички хора. Тази смяна беше редовна и
ЕМИЛ ВЕРХАРН
35
хармонична като вдишането и излитането, и тя даваше на неговото съществуване чуден, весело звучащ ритъм. Правилното разпределяне на предаността в приятелството, у него стигаше почти до гениалност. Той искаше — както и всичко в света — да чувствува своите приятели пълно, да ги има не в разпокъсани, бързи часове, а винаги в най-силна изява на тяхната същина.
Каю, неговата пустиня, той рядко биваше сам. Добрите приятели с радост идваха за по една седмица в годината, и след едно такова гостуване, те се опознаваха взаимно много повече, отколкото при стотина бегли срещи, защото всички те се срастваха с неговия дом и живот. И както приятелите с радост гостуваха у него, така и той с не по-малко удоволсвие гостуваше у тях. Той мразеше хотелите, заради техния външен блясък и заради липсата на задушевната атмосфера на човека. Когато отиваше в Брюксел за няколко дни. гостуваше най-често у Монтал, в Париж отсядаше у Кариер или Риселберг, в Лютих при Нистен, а моята малка стаичка във Виена си спомня с благодарност за дните, които той, вечно доволният, бе прекарал в нея. Той чувствуваше неизмерима нужда да се разкрива и доверява, обичаше да обсипва с ласки своите приятели, да ги потупва по рамото, и след всяка по-дълга раздяла посрещаше доверените с целувка и прегръщане. Неговото свободно, открито сърце не търпеше несъгласия и отчуждаване, и неговата доброта бе превърнала почти в страст недоглеждането на малките недостатъци.
Разбира се, такава доброта не може да съществува без да се злоупотреби с нея; той знаеше това и го отминаваше с усмивка. Много лесно беше, собствено, да се приближи човек до него, лесно беше да го излъже. Но той знаеше всичко, винаги знаеше всичко, и искаше да не го знае. Той прозираше душите на младите люде, зад чиято почит чувствуваше молба за покровителство, познаваше опаката страна на хвалбата и лъжата в другарството, но остана твърд в ре-
36
СРЕЩИ
шението никога да не се огорчава от изпитанията и на-рочно засилваше и каляваше своето доверие. Спомням си един случай, който ми се вижда характерен за непоколебимостта на неговото доверие. Веднаж бях у издателя му, Деман, негов приятел от детинство, за да го питам дали мога да си купя от него едно рядко вече първо издание, което липсваше в моята сбирка. Деман не го притежаваше, но като разбра моя интерес към съчиненията на Верхарн, и като не подозираше моята близост с поета, предложи ми коректурите на неговото последно произведение с многобройни изменения направени от самия автор, за двесте до триста франка едната. Аз разказах това на Верхарн и той громко се изсмя. „О, той ме познава, той ме познава/ извика той през смях, „той знае, че не мога да видя коректура без да преработя стихотворението няколко пъти и сега разбирам защо той, иначе толкова пестелив, ми изпраща по осем-девет пъти коректурите на всяко ново издание. Това му носи хиляди франка и е чудесна търговия за него/ Сега той знаеше и все пак. се смееше, и следния път отново добродушно поправяше всички коректури, които Деман му изпращаше.
Чудна беше тази негова дарба за приятелство и тя стигаше до една съвършено рядка степен на самоотверженост, която обикновено по един тайнствен начин се изплъзва и у нас, добрите люде: — той имаше страстта да разширява приятелството вън от себе си, да свързва своите приятели помежду им. Нищо не га правеше така щастлив, колкото това, да вижда как хора, които той обича, се разбират, и подобно на нови елементи, химически взаимно се свързват. И наистина ние, приятелите на Верхарн, където и да се намираме в разпокъсана Европа, си оставаме днес една общност, основана на любовта, едно общество всред народите. Той ненавиждаше недоверието между хората. Предпочиташе да надцени човека, отколкото да бъде несправедлив към него ; изслушваше всекиго, уважаваше всеки човек, и затова нямаше сила, способна да разклати неговото до-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
37
верие там, гдето то веднаж бе пуснало дълбоки корени. Около него непрекъснато се навъртаха (около кого ли ги няма ?) хора, които гледаха да втъкнат някой клин между него и неговите спътници, да отдалечат Лемоние, към когото той през целия си живот хранеше детски трогателна привързаност, или да създадат между него и Метерлинк някакво съперничество по времето, когато приятелят му бе получил Нобеловата премия, първоначално определена за двамата. Той изслушваше, мълчеше и запазваше ожесточено упорство срещу наддумването. Чутката му природа се противопоставяше на всяка свада и аз още си спомням онзи незабравим час, когато веднаж в Брюксел той цел сияещ се върна на обед, като-че му се беше случило някакво голямо неочаквано щастие. Ние го заразпитвахме и той добродушно усмихнат, като дете, ни разказа, че се е сдобрил с последния си неприятел, който от двадесет години, по един огорчаващ начин, го е преследвал. Срещнал го в клуба, и старият сърдит враг минал покрай него като го погледнал с чужд, злобен поглед. „И изведнаж“, разказваше Верхарн, „мисълта, че един жив и ценен човек, с когото на младини бяхме приятели, сега ме избягва и иска някак да ме отрече, ми се стори така детска и смешна, че се засрамих, загдето неволно споделях такова чувство.“ И той тръгнал непринудено към своя неприятел и му подал ръка. Верхарн се беше върнал у дома светнал от радост. Сега вече никой по широката земя не беше против него, той можеше да обича всички. Никога не бях го виждал повесел от часа, в който се върна и каза: „Нямам вече неприятели.“
Този богат живот, и това голямо сърце бяха така устроени, че имаха прозорци към света, врати за всички люде и същевременно твърдо държеха на себе си. Не зная дали, като разказвам, бих могъл да опиша колко непоклатим беше този човек в своите основи, дали бих могъл да обрисувам чудната сигурност на неговите действия. Той обичаше живота, обичаше себе си и беше
38
СРЕЩИ
доволен от своята същност; той не беше недоверчиви подозрителен нито към другите, нито към себе си. Това, което разравя душите на другите художници — у някои, обаче, като Достоевски и Хебел, създава истинската им големина — въпросите на съвестта, грижата дали постъпва добре или зле, дали могат да си позволят това или онова, такива въпроси не съществуваха за него. Той следваше своя инстинкт и със своята вродена честност винаги имаше съзнанието, че действува правилно. Когато грешеше, спокойно признаваше грешките си без да съжалява (и онази последна, най-голяма заблуда на своя живот, омразата, той смело бе признал в последните си свидетелства) но му беше противно да се измъчва дълго от нещо или да разукрасява. Веднаж бил минал с колело по забранен път. Задържали го и му съставили акт. Съдията, който го познал, поискал да му помогне и му внушил мисълта да каже, че не е видял табелката със забраната. Но Верхарн останал упорит до края, като поддържал, че минал по забранения път, макар че прочел табелката и предпочел да заплати глобата, отколкото да се отърве чрез лъжа. Този малък случай е безкрайно характерен за самосъ-знатата сигурност, която не отстъпваше пред нищо и никого, и неговият живот можеше да бъде така чудно открит, защото той от нищо не се срамуваше и от никого нищо не криеше. Някога в младините му е имало буйни изстъпления, грехове, лудории, пропуснати. и привидно разпилени години, които зрелият мъж не разбираше вече. Но той никога не се оплакваше и не се извиняваше. „В края на крайщата*, казваше той веднаж, „аз искам да съм живял живота си точно така, както съм го живял, аз обичам всичко така, както е било, както е и винаги ще го обичам.* Това одобряване на всички неща, без да пита за добро и зло, беше неговата сила и основата на неговата нечувана сигурност» И тъкмо тази сигурност желаех страстно да науча от него; защото виждах колко много свобода имаше в този безгрижен живот, колко икономия на сила и енер-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
39
гия, в това гледане напред без поглеждане вдясно и вляво. Той не се измъчваше от вътрешни или външни спънки, не беше колеблив, винаги вървеше напред, следвайки своята воля. Във външния си живот не се подчиняваше на никаква мода, купуваше си готови ушити дрехи в големите магазини, понякога прекосваше Париж с работнически шал около врата, като някакъв машинен шлосер, сядаше спокойно, без да трепери от келнерите за лошото си облекло, в най-големия ресторант, щом пожелаеше да стори това. Никога не се подчиняваше на някакви задължения и беше равнодушен към мълвата. И в областта на литературните работи той имаше, тази абсолютна свобода и власт без гордост. Правеше каквото можеше, не се грижеше за въздействието, радваше се на всяка радост и се смееше на всяка глупост и ненавист.
От тази сигурност и безгрижие изхождаше и онази непосредственост, която беше най-дълбоката му тайна. Никога не съм видял човек да говори по-сво-бодно с хората. Той не познаваше това, което обикновено се нарича предубеждение. В Каю той често отиваше в гората при дърварите, които седяха около огъня и дялаха сурово дърво за обуща. Той радостно сядаше до тях, защото го интересуваше всичко, което беше занаят и те разговаряха с него като с равен, предлагаха му тютюн за лулата и в разговора нямаха чувство, че беседват с един „господин*, с един учен човек. Или сядаше на някоя скамейка и при него идваше непозната жена, и разговаряше с него като със свещеник или слуга. Понякога в дома му идваха хора, които го молеха да им напише просба или писмо до сина в околността, и не знаеха за него нищо друго, освен това, че е „писар", и той изпълняваше молбата им много сериозно, без изобщо да чувствува като шега, такава незначителна работа. Тази непринуденост, с която хората идваха при него го радваше повече от най-големият успех. Един негов приятел от съседното село, чертожник, бе получил някакъв малък орден и бе по-
40
СРЕЩИ
канил цялата околност на угощение. Верхарн прие поканата радушно и отиде там, седна между дребните хорица и произнесе слово. Той отиваше на кръщения и сватби и говореше езика на простите люде. На следния ден можеше да бъде поканен в двореца в Остенде, при крал Алберт, там говореше с министрите и най-влиятелните лица на времето, върху най-важни проблеми, еднакво непринуден, както при едните, така и при другите, винаги, неизменно един и същ, проникващ със своя ясен поглед право в същината на хората, и затова винаги свободен и безгрижен. Никога не го видях несигурен в някое положение, никога правата ос на неговата сила не се огъна. Дори и в чужди градове, където не познаваше езика, той, с чудна сигурност, се справяше. И от тези хиляди малки безименни победи се засилваше жизненото му чувство. . .
Любопитни хора, които не го познаваха по-от-близо, често ме питаха, богат ли е или беден, зависим или независим. Никой не знаеше. Той живееше просто и беше винаги гостоприемен, обличаше се скромно като обикновен гражданин и раздаваше пари с пълни шепи. През лятото живееше в малката плевня и на никаква цена не се съгласяваше да приеме поръчана литературна работа или някаква служба. Защото, за него, свободата на живота и волята бяха най-висшите блага. Той не се обвързваше с никаква професия, с никакво положение и съюзи, не взимаше участие в никаква партия, а само в спонтанното човешко решение и беше свободен от най-голямата принуда на времето : парите. Той умееше да остава независим, без да е богат, предпочиташе простотата пред най-малкото ограничение на свободата. Част от бащиното си наследство бе разпилял отрано, това което е притежавал по време на женитбата си е било само скромна рента. Но предпочиташе да се затвори в две стаи, да живее просто, отколкото да превие себе си, и никога, дори и през последните години, когато неговият успех започна да расте, той не се поддаде на изкушението да остави
ЕМИЛ ВЕРХАРН
41
тази сигурност. На младини имал страст да събира скъпи книги и картини: Един ден ги продал, като задържал само тези на своите приятели, за да бъде свободен и оттогава думата „ притежание * престанала да има власт над него, комуто всичко принадлежеше чрез ентусиазма.
За него беше безразлично дали картината, която обича, виси закачена в стаята му, или на някоя стена в Лувъра и даже тази малка къща в Каю-Ки-Бик, която той така много чувствуваше като своя собствена и в стиховете си подаряваше на света, беше наета. И когато на края приходите му нарастнаха, той не знаеше какво да прави с тях: желанията му бяха задоволени, неговият живот в крайна ограниченост беше по-свободен, отколкото би бил в друга някоя по-висока форма на богатството и удобствата. Славата и успехът не оставяха следа в живота му. Страх не го спъваше, грижа не го гнетеше, честолюбие не го измъчваше, срам и разкаяние не го терзаеха. Свободен и безгрижен, той живееше своя пълен живот посред проста обстановка и от него аз научих, че истинската свобода не е в удоволствията и многото желания, а в онази радостна липса на желания, която в свободата вижда най-вър-ховно осъществяване.
Така тихо и свободно протичаше това съществуване и той го обичаше, и обичаше тази своя любов. Какво е неговата поезия, в края на крайщата, ако не едно непрекъснато утвърждение на живота във всичките му подробности, утвърждение на настоящето, на града, на природата, на хората и на самия себе си? Той виждаше живота навсякъде еднакво желан и ако го одобряваше във всичките му форми, и се възхищаваше от тях, това беше не само заради самите тях, а заради едно повишение на неговото собствено само-чувство. Той се въодушевяваше от своето собствено въодушевение, което по някога стигаше до истинско опиянение. Винаги, по всеки час, той беше готов да пламне от възторг. В картинните галерии, между нови
42
СРЕЩИ
хора, в театър, на сказки, неговото същество се разпалваше, той изведнаж ставаше красноречив, въодушевен, говореше като проповедник, всеки нерв се съживяваше, гърдите се изпъваха. Само този, който го бе виждал в минути на такъв възторг, го познаваше истински, и тези възторзи не бяха бегли мигове, а понякога се разрастваха като горски пожар и продължаваха по цели седмици и месеци. Когато се върна от Русия цялото му същество беше опиянение. Той по цели часове разказваше, не се насищаше да извиква спомени и човек не можеше в такива часове да бъде около него без сам да пламне. И всяко чуждо въодушеве-ние разпалваше него самия. Веднаж, преди години, пристигнах в Брюксел, направо от Щрасбург, където същата сутрин бях стоял пред катедралата, защото това беше онзи паметен ден, в който един цепелин се бе осмелил да предприеме далечно пътуване. Разказвах на Верхарн за града, как хората, изплашени от поздравителните изстрели се втурнаха и заляха улиците, наизска-чаха по прозорците, качиха се по покривите, и като че един единствен вик се бе понесъл към небето. Той се разгорещи, защото всяко ново откритие, всяка смелост на човешкия дух го пленяваше, и тогава за него нямаше граници между народите. На следния ден, още рано суринта, той се втурна в стаята ми с вестник в ръка, беше прочел съобщението за катастрофата в Ехтердинген и беше отчаян, почти разплакан. Беше си въобразил вече, че въздухът е завладян, в него беше загорял вече копнежът по едно ново човечество и едно такова нещастие изживяваше като лично поражение. Но той се въодушевяваше така не само от големите неща. Механизмът на един часовник, една строфа от някое стихотворение, една картина, един пейзаж, всичко можеше да го възхити. И защо във всички неща — казах това вече по-рано — той виждаше и искаше да види положителното, творческото, животът за него беше безкрайно богат и всичко беше хубаво, защото беше така безкрайно. Той обичаше Европа и света по-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
43
вече от своето отечество, обичаше бъдещето повече от миналото, защото в него имаше повече възможност за нови неща, неподозирани възможности за екстази и ентусиазъм, без да се страхува от смъртта, той обичаше безкрайно много живота, защото всеки ден беше изпълнен от толкова много свещени изненади. Но за него светът беше до толкова истински и всяко нещо дотолкова дълбоко живо, доколкото той самият го бе одобрил, и за да се разшири светът и неговият собствен живот да стане по-пълен, той все повече и повече се радваше на своето утвърждение. В тези мигове на възторг стареещият мъж понякога се подмладяваше и едновременно ставаше пророчески патриарх, когато със своето слово възпламеняваше тихата стая. Човек се чувствуваше увлечен в огнения поток и собствената му кръв започваше да пулсира с неговия ритъм. Той възприемаше неговия принцип »целият живот е в полета* като най-последна възможност за одобряване и самоощастливяване; наистина, човек не можеше да бъде дребнав дълги часове и дни, след една среща с него. О, тези часове на възторзи и въодушевение ! Никога не съм преживял по-хубави!
Дневната работа беше за него истинска необходимост, тъкмо заради въодушевението, оживлението и подтикването на духовните сили, които носеше тя. Той потъваше в нея, тя беше за него непрекъсната нужда и средство за обновяване на жизнеността, един младежки извор на неговата радост. През последните години той пишеше не случайно, за да се освободи от напора на чувствата, което любителите обикновено предполагат у лириците, а от постоянна вътрешна необходимост за самоободряване. Той работеше всеки ден. Това му беше необходимо, не както за много други, от честолюбие или жажда за печалба, а единствено като тонич-но средство за кръвта, като лост за неговата душевна сила. Това, което за някои хора са утринната гимнастика, спортът, закрепването на цялото телесно същество, за него беше работата — някакъв процес на за-
44
СРЕЩИ
силване пулса на духовната му личност, една нужда от опиянение и повишено настроение чрез запалване на въодушевение. Неговата работа беше нещо повече от усърдие или вдъхновение: тя беше функция на неговото същество. Спомням си, когато преди години ми каза, че на шестдесет години ще престане да работи. На тези години човек е вече уморен, няма в себе си възможност за обновление, само повтаря себе си и позори създаденото. Минаха години и в последно време, когато го видях на петдесет и осем годишна възраст, в един разговор, той пък ми каза, че иска да престане да пише стихове, когато навърши седемдесет години. Не можах да се въздържа, смеейки се, да не му напомня, че не преди много време беше определил шестдесетата си година за граница на своето лирично творчество, и изразих радостта си, че не поддържа първото си решение. Верхарн ме погледна отначало учуден, после тихо се усмихна: „Така ще бъде! След шестдесетата година моите стихове не ще бъдат вече ценни, но какво да правя ? Човек свиква с работата, тя е вече една необходимост. Какво повече има в живота? Другите средства за обновление са изчезнали, жените, любопитството, пътешествията, бодростта, остава работата, писалищната маса, като единствено средство за поддържане на оживлението. Може би това няма стойност за другите, а само за един, за мене, защото когато ставам от масата аз се чу^ствувам лек като след летене.“ О, той знаеше всичко, също и своите недостатъци и опа-стности! С работа започваше всеки негов ден. От съня се хвърляше в огнения духовен свят на лирическия полет. В тези години неговите стихове бяха отдавна вече престанали да бъдат чисто лирически, несъзнателно, кристално, образувание, а трудолюбиво, почти методично овладяване на поетическата форма. Както селянинът, преди да оре, обгръща с око нивата, която му предстои да обработи, така и той разпределяше вътрешно на цикли своя свят. Той работеше програм-но, упорито, спокойно и съзнателно, неговата силна
ЕМИЛ ВЕРХАРН
воля предварително ограничаваше кръга на делото. Понякога работеше по няколко стихотворения наведнаж, но те винаги биваха циклични и строфично свързани. Свършеше ли част от определената работа, той я оставяше напълно. Зная, че като говоря така открито, може би, снизявам представата на някои люде за лирическия поет Верхарн — на всички тези, които вярват единствено в безсъзнателното, мистично раждане на поезията, и още повече бих ги разочаровал, ако издам, че на неговата работна маса стоеше винаги един речник за рими и друг за синоними, за да намира още по-тесни връзки между близки по смисъл думи; че Верхарн, в тетрадки и бележници, записваше по-особените думи и някои римувани собствени имена, за да ги използува в своите стихове; дори и това, че той, преди да извика в стиховете си видението за света, преглеждаше географската карта. Верхарн постепенно стана майстор на стиха и отрано престана да бъде непосред-свен лирик, но по-важното е: до последния ден лиризмът и страстта бяха негова същност, неговият творчески полет бе проникнат от ритъма на кръвта. Той хладно усъвършенствуваше своето стихотворение, но го създаваше като пламенно чувствуващ човек. Не в огнен порив, а като суров селянин, който оре бразда по бразда вечната световна оран, той твореше, ден по ден, някои редове от своите космически стихотворения. Работата беше неговата страст, неговото щастие и вечно подмладяване.
А най-любимата работа беше за него усъвършен-ствуването. Със страстно удоволствие ковеше и изработваше своите стихове, неговите коректури свидетел-ствуват за неумолимата му воля за съвършенство. Неговите ръкописи са бойни полета, на които лежат труповете на паднали думи, над тях се покатерват други, за да бъдат отново покосени от неумолимия майстор, и през тази шумотевица, накрая израства новата трайна форма. Старите стихове той изливаше от едно издание в друго, не всякога щастливо, според
46
СРЕЩИ
моето чувство. Неговите приятели предпазливо и благоговейно се опитваха па го възпрат да посяга на стихове, които за тях бяха станали нещо лично и завършено. Но той не се подчиняваше, докато една книга още не беше напечатана; продължаваше усърдно да работи, режеше срички, заменяше думи, и неговият страх, пред собствения му бяс за поправки беше толкова силен, че той никога не разтваряше своите собствени произведения, щом биваха завършени. Когато пътуваше, носеше винаги със себе си голямата чанта с ръкописите и през нощта я поставяше под възглавницата си, така много се страхуваше за нея. Но отминеше ли веднаж пламъкът, той забравяше книгата. И наистина, той не помнеше много от своите стихотворения. Когато се ровеше в Стари списания или през сиви дъждовни дни прелиствахме пожълтели ръкописи, той сам се чудеше, щом намереше свои стихотворения, които е вече забравил и не знаеше дали той ги е писал и кога, и неговата отсъда за всяко едно беше ясна, без суетност, като на чужд човек.
Но беше празничен час винаги, когато завършваше някое голямо стихотворение, когато се облягаше на креслото с прясно написаните листа в ръка и очила притиснати на късогледите очи, и със своя звучен, малко суров глас, започваше да чете. Мускулите на лицето постепенно се напрягаха, ръцете се издигаха в заклинателен жест, докато и последната къдрица на неговата грива и най-тънкият косъм на висналите мустаци затреперваха s ритъма на стиха и строфите, а изреченията все по-металично зазвучаваха в пространството. Той улавяше изреченията, подхвърляше ги така, че техните крайща започваха да вибрират, неговата реч ставаше все по-звънтяща, по-силна и по-тежка, докато накрая всичко наоколо се превръщаше в ритъм, който изпълваше него и нас самите, чак до кръвта. Диханието се усилваше и намаляваше подобно на високо издигаща се и дълбоко спадаща вълна, понякога над нея като пяна заискряше някоя остра дума, и бурята, която
ЕМИЛ ВЕРХАРН
47
тя предизвикваше свирепо, шибаше широко леещите се стихове. Неговата иначе дребна фигура порастваше в тези мигове на повишено вдъхновение и аз не мога да препрочета всички тези стихотворения, които тогава чух за първи път, без да чувствувам в тях неговия глас, който им придаваше техния най-дълбок и истински живот. Това бяха празничните часове в работата, малките тържества в тихия ден, незабравими за всички, които ги преживявахме, само че помрачени от трагичната мисъл за тяхната безвъзвратност.
Той не беше затворен човек, разхождаше се по улиците и градовете, и който го търсеше, го намираше лесно. Никаква тайна ие обкръжаваше неговото същество, той стоеше съвършено открит в ярката светлина на живота, и неговите черти, които тук се опитвам да възпроизведа по спомен, бяха на мнозина познати. Но зад него, в частния му живот, невидим за повечето хора и неразделен като сянката, която придава дълбочина на една форма в пространството, стоеше тихият образ на неговата жена, почти незабелязана и неизвестна. Не може да се говори за неговия живот без да се мисли за нея, която, подобно на постоянен вътрешен пламък, беше светлината на неговия живот. Само тези, които посещаваха дома му, я познаваха — и то между тях само най-близките, — така скромно като сянка заставаше тя зад него самия. Никога не беше снимана по вестниците, никога не се вестяваше в големите общества и в театрите, дори и у дома случайният гост я виждаше само на масата, или бегло, като усмивка по строго лице, да минава през стаята.
Тази благородна жена беше насочила смисъла на своя живот така, че нейното единствено честолюбие беше, видимо, да потъне в делото и живота на своя съпруг и, действувайки благотворно, да му даде възможност напълно да разгърне творческите си сили. Като момиче е била художничка с рядко дарование, но от деня на своята женитба, тя се отказала от всяка обществена проява и останала само съпруга, само жена.
48
СРЕЩИ
Отвреме-навреме, в .тихи часове, тя рисуваше по някоя малка картина, портрет на Верхарн, част от градината, ъгъл от стаята, и тези така да се каже биографични картини никога не ставаха обществено достояние па изложби. Колко трудно беше дори и за близките да видят тези творби на премного скромната! Не към нея, а към Верхарн трябваше да се обърнат, за да проникнат някога тайно в малката плевня, която й служеше за олтар.
Тази жена, Марта Верхарн, беше последната тайна на неговото образцово изкуство в живота. Само тези, които му бяха близки, знаеха от где идва тази чудна тишина, сигурност и спокойствие, които го обкръжаваха, само ние се досещахме, кой е онзи св. Георги в неговото стихотворение, който го е спасил от прегръдките на змийските нерви, от шума на страстите. Само най-близките знаеха каква мъдра и сериозна съветница му беше тя във всички неща и колко много майчинство имаше в нежността на бездетната, и как тя никога не досягаше съкровената воля на неговата природа, неговата свобода. Седехме на масата в разговор двама или трима, кафето биваше поднесено, и изведнаж, без сбогуване, тя изчезваше. Тя винаги оставяше мъжете сами да разговарят с него, тя знаеше, че който е до-шел в Сен-Клу или Каю на поклонение, търси него, поета. Колко излишни, колко досадни обикновено са жените на художниците ! Тя не го придружаваше дори и на генералните репетиции на неговите драми, тя не понасяше мисълта, от учтивост, да приема поздравления за неговия успех, и при пътешествия, на драго сърце го оставяше под покровителството на приятелите. Нейната деятелност беше подземна и чудно благотворна чрез мълчаливата, винаги ощастливяваща способност за пожертвувателна безименност. Цялото й същество искаше само неговата радост и неговата благодарност.
И действително, и наистина, това беше награда, заслужила труда, защото кой знаеше да благодари като Верхарн? Трите книги, които той е посветил ней, въ-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
49
преки големината на неговото поетическо дело, ми се струват най-непреходните, защото са най-мъчните в неговата поезия. За този, който го познава, всяка отделна дума тук е изпълнена с каданса на неговия глас. Къщата, малката градинка, стаята с вечерната тишина, целият живот, всичко това е намерило поетическо отражение тук. И дори в книгата за войната, неистовият вик на неговата болка, в кратерния пейзаж на неговото вулканично чувство, като самотно цвете блести едно стихотворение до нея, което описва, как те двамата, в разговор навън, на височината Сен-Клу, виждат самолети да кръжат над града, и как нейното чувство на състрадание трагически хубаво се смесва с ужаса на войната. Чудно знаеше да благодари той, докато имаше дъх в душата и слово на устните. Сега, когато неговата дума отзвуча, наш, на приятелите, дълг е да пазим като завет тази признателност.
Малка беше къщата; малка беше и трапезата. Години и години седяхме ние двамата, тримата, заедно, а на вън беше светът. Приятели идваха, приятели си отиваха, както и целият живот, народи и времена протичаха край нас, идваха и си отиваха. Но един път дойде една нова гостенка, една нова приятелка, идваше все по-често и по-често, и на края остана за винаги: славата. Сега тя всеки ден е у дома; една деятелна благонамерна, неканена, но приятна гостенка. Още от рано сутринта тя хвърля куп писма на масата за закуска, мъкне телеграми и покани, носи картини, пари и разписки, книги и посвещения, в знак на почит, от всички земи. С буйната си ръка тя привлича нови лица : млади поети, които искат да видят майстора, любопитни просители и рапортьори. Тя всеки ден все повече важничи, става по-деятелна и по-интимна, присъствието й се чувствува непрекъснато. Но все пак, инак деятелната и опасна гостенка, която лесно удушва работата и делото на домакина, и сама се настанява на неговото място, в този дом не е нахална и шумна. Тук цари премного сигурност и сила. Тук тя не може
50
СРЕЩИ
нищо да стори със своето неспокойствие срещу вътрешния покой — тя, славата, голямата европейска слава.
Отначало, когато тя дойде и се промъкна в дома, приблизително към петдесетгодишнината на Верхарн, гледаха я малко учудено. Отдавна бяха престанали да я чакат и без завист я гледаха да седи на чужди трапези. В Сен-Клу и Каю не й посочиха вратата, но и никога не й дадоха почетно място. Тя никога не се осмели да влезе в истинския живот на Верхарн. И никога не бях почувствувал вътрешната човешка големина на Верхарн по-ясно и по-мощно, отколкото при това последно изпитание, наложено от неговата слава. Бях пристъпил към неговото творчество по време, когато едва най-тесни кръгове го познаваха и той минаваше само за един от декадентите и символистите. Кой познаваше тогава истинските негови творби? От моите собствени стихотворения, отдавна вече забравени, тогава бяха продадени повече екземпляри, отколкото от неговите. В Париж той изобщо беше неизвестен. Назовеше ли някой името Верхарн, хората казваха: „Ах, да, Верлен!" Тогава не го чух никога да се оплаква, никога вътрешно не го засягаше това, че Метерлинк, десет години по-млад от него, порасна в света със своята слава, че по-малки, но неизказано по-дейни таланти минаваха за големи личности на времето, а неговият собствен труд бе в сянка. Той работеше, вършеше своето дело без да пита, без да се надява, макар че винаги съзнаваше вътрешната сигурност на своята природа и своето изкуство. То не направи нито крачка по посока на славата, никога не се присъедини към просяците на рецензии и любезните ласкатели, нито веднаж не удари с мотика по моста между своето вътрешно дело и външния успех. И когато славата сама падна в собствените му ръце, той, петдесетгодишният я прие като дар, прие я, както и всички неща в живота, като средство за усилване, за обнова на съществуването. В неговите стихове се пробуди постепенно известие на-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
51
ционален патос, той не говореше вече от Фландрия, елин за една страна, а като самата Фландрия, като глас на своя народ, и големите тържествени речи, които държа на Световното изложение, бяха проникнати от свърхлично самосъзнание, от отзвука на славата. Ако по-рано поезията беше за него само лична страст, през последните години стана апостолство и той чувствуваше, че със своето лирическо слово става изразител на своето време и на достойнството на своя народ. Не като венец, суетно обвил главата му, прие той славата, но и не я стъпка с нозе като презряна вещ. За него тя беше поставка, която удължава фигурата му, издига погледа му над времето и гласа му над тълпата. Не видях друг поет на нашето време — с изключение на братски любимия образ на Ромен Ролана — който да носи по-хубаво и с повече чувство на отговорност своята световна слава, от Емил Верхарн.
На мене беше отсъдено чудното и човешки безкрайно важно преживяване, приятелски отблизо и с участие да видя, как тази слава расте от месец на месец, от година на година. Като живеех заедно с него, аз преминах през всички нейни стъпки, от първото шу-моление в тъмните, невидими маси на равнодушието, до деня, в който лавината падна великолепно шумна и едновременно опасна. Видях голямата световна слава отблизо, предрешена в хора и писма, прикрита зад при » мамка и съблазън, във всичките нейни маски на суетност; днес я познавам така, каго че съм я преживял. И защото трябваше да я чувствувам заедно с него ден след ден, загубих всеки копнеж сам да я постигна, мо-жеби, защото се чувствувах еднакво силен и достоен да я нося както този образцов човек, и като него да остана свободен спрямо този последен и най-опасен враг на изкуството и искрения живот.
Спомени от онова време, добро и велико време, едва що съм ги извикал и те — вече дни и часове — в безкраен стихиен рой се редят стократно пред унесения поглед! Как да ги разделя, как да ги подредя,
52
СРЕЩИ
как да изхвърля ненужното от множеството щастливи изживявания, разговори, безгрижно и радостно, много блажено водени, за да се постарая вярно да ги задържа в паметта чрез думи — тези отделни часове на дружеската доверчивост! От всички вас в душата ми има сега само сладък повей на тъга, тъмно вълнуваше се чувство на признателност, безформено и протичаше като смътно запаметени летни нощи. Чувствувам ви като цяло, като блажени ученически години на сърцето, като първо познание на човешкото съвършенство.
Спомени, спомени, вие, неудържимо нахлуващи, как да ви възпра? Градове, где сте, вие, из които заедно се разхождахме? Лиеж — сега щурмувана крепост, тогава тих град, когато през един летен ден пътувахме нагоре по реката с Алберт Мокел и с приятели, за да посетим най-чудния от всички светци, св. Антоний изцелител! О, смехове и благоговейна почит, и разговори в малката килия, чувство на здраве сред тълпата от болни поклонници ! Брюксел I — При приятели, в театър, по улиците, в кафенетата, в библиотеките; Берлин! — Часовете с Райнхард и тихият разговор подир обед горе при Едуард Щукен, тези оазиси на тишина в Берлин! Виена, която тогава нито един поет не посещаваше и ние бяхме щастливи, че можем да разглеждаме града като чужденци. Хамбург, пътуването с малкия параход през пристанището и после вън, в Бланкензее, при Демел, чието открито държане и чийто очи на »умен овчар“ той така много обичаше. Дрезден и Мюнхен през нощта, Залцбург в есенен блясък, Лайпциг при Китенберг с ван дер Велде, стария приятел, дни в Остенде, вие вечери покрай морето ! О, вие много, много пътувания в разговор, във вагон и ски-тания, защо се натрапвате, вие невъзвратими! А Париж ! Малките обеди по трима или четирима души, часовете в моята стая, часовете с Рилке и Ролан, и Ба-залжет, когато на своята трапеза събирах най-добрите люде в моя живот! Онзи следобед при Роден, между каменните фигури, и той самият вкаменен вече в своята
ЕМИЛ ВЕРХАРН
53
слава ! Скитанията из Лувъра, из музеите, многобройните пъстри и винаги весели часове, и после един мрачен посред тях, онзи следобед през Балканската война, когато вестникарчетата долу, като луди крещяха, че Шко-дра била паднала, а ние треперещи седяхме и говорехме, уплашени от мисълта, че утре или други ден, безумието на една световна война може и нас да връхлети. И после пророческите часове, когато стояхме навън и гледахме как самолетите се вият, когато Верхарн в екстаз заговори за постиженията на човечеството и после изпадна в ужас, че тази хубава сила може да бъде задължена да служи на разрушението, на безумието, на войната 1 О, образи и лица в тихия дом в Сен-Клу, в моята малка стая в Париж, колко често възкръсвате в мене, помрачени от съзнанието, че завинаги сте загубени 1
И пак в Каю-Ки-Бик, любимите пътища навътре в страната, простите разговори със свещеника, с адвоката, със съседа, с приятелите отблизо и далече ! Часове на веселие, светли, шеговити случки, като онази, когато един малък провинциален адвокат държа на Верхарн слово за поезията и му даваше съвети как да се усъвършенствува, и Верхарн го слушаше търпеливо и сериозно, като ни забраняваше да се смеем гласно. Или тази, когато той четеше своята „Елена“ и заклинателно произнесе името на кралицата, вратата изведнаж се отвори и на прага застана малката валонска прислужница, която твърдеше, че са я извикали, докато за общ смях се оказа, че тя чула заклинанието на кралицата, с нейното собствено име, чак в^кухнята и бързо бе дошла в царството на сенките.^ Щ
Как бързо протекоха тези дни а колко неизменно силно е още тяхното течение днес в сърцето I О колко много бих могъл да разказвам, защото незабравими са подробностите, и понякога, дори и в съня просияват картини и имат чудния скъпоценен блясък, както когато човек гледа през сълзи.
54
СРЕЩИ
Само един час, един единствен искам да отделя от блестящия хоровод, един единствен с всичката му тъжна хубост. Аз съм отново в Каю-Ки-Бик, лято е, следобед е. Слънцето обтегнато лежи на червения покрив, розите висят уморени, скоро ще дойде есен. Седя в малката горичка пред къщата, която една пъстра плетеница от бръшлян и звънчета обвива в синя сянка. Бях превел няколко стиха от едно ново стихотворение, препрочитам ги и сега седя тук, и гледам как златните пчели се въртят около последните цветове. Чувам твърда и тежка стъпка: Верхарн идва към мене. Той слага ръка на рамото ми: „Искам да направя една малка разходка със жена си, толкова е хубаво! *
Аз оставам. Зная, той обича да се разхожда следобед сам; и после толкова е хубаво да седиш тук в сянката и да гледаш зреещите ниви. Той излиза от къщи, проследявам го как, взел жена си под мишница, със шапка в свободната ръка, минава през малката врата навън към ливадата, от която се носи лъх на ранна есен. Как бавно, наведен, върви той 1 Тялото наклонено напред, сива е вече огнената някога коса, жената е метнала палто на раменете му през горещия ден. Той върви бавно, предпазливо и тежко, това не е неговият някогашен вървеж, силен и бодър, и за първи път чув-ствувам: той крачи към старостта. И госпожа Верхарн до него, и тя ми се вижда уморена днес, те вървят нататък с малки крачки, внимателно като дядо и баба, както стари селянки отиват на църква. Зная, идва старостта и колко хубава ще бъде тя, как добре ще я носят те! Филемон и Бавкида ще бъдат те, добродушни и тихи, далече от живота, по-зрели и по-добри, можеби отколкото са сега. Денят е топъл, слънцето пече, и все пак, така както те вървят, аз чувствувам есенен блясък на полето. Ето, той вдига ръце към слънцето, после ги поставя на очите си и дълго гледа отвъд, сякаш към неизвестността. След това те тръгват отново, тихо, тихо нататък и аз дълго гледам след тях, докато фигурите им изчезнат в гората, като в някакво далечно време.
ЕМИЛ ВЕРХАРН
55
Този час исках да си припомня и още онзи другия, който тогава не чувствувах достатъчно, и чийто страхотен смисъл едва по-късно разбрах. Беше март 1914 година, ранна пролет. Ние всички, както и целият свят, нищо не предугаждахме. Аз си седя в Париж, предобед е, пиша писма на приятели в отечеството. Изведнаж чувам стъпки на горе по стълбата, тежките предпазливи стъпки на Верхарн, които познавам така добре и така радостно посрещам. Скачам, той е наистина : дошъл е за един момент, да ми каже, че заминава за Руан. Един млад белгийски компонист превърнал в мелодрама едно от неговите стихотворения и настоятелно го молил да присъствува на първото представление. Добродушен, какъвто беше, той никога не можеше да откаже нещо на младите художници. Смяташе да пътува на другия ден и беше дошъл да ме попита дали познавам Руан, и дали не бих желал да го придружа. Защото той обичаше да пътува с приятели, с неудоволствие пътуваше сам, и аз без да бъда нескромен, смея да кажа: той обичаше да пътува с мене. За мене беше радост и аз на драго сърце се съгласих, приготвих куфара си и на следната сутрин се срещнахме на гарата Сен-Лазар.
Странно: по пътя от Париж до Руан, цели четири часа ние говорихме само за Германия и Франция. Никога не бе ми говорил така свободно, както тогава, никога не бе изразявал така нескромно своето отношение към Германия. Той обичаше безкрайно, голямата германска сила, германската идея, но мразеше и не вярваше на германската управа, на кастовата същност, на аристокрацията. За него, за когото свободата в личния живот беше смисъл на съществуването, не можеше да бъде истински жизнено ценна една страна, която се покорява, и сравнявайки я с Русия, ми каза и това, че всеки човек там посред общото робство му се виждал свободен, докато в Германия, при по-голяма свобода, отделната личност е премного подчинена на държавата.
В този предпоследен разговор тогава ние сякаш обобщихме всичко, което в стотици и стотици отделни
56
СРЕЩИ
разговора бяхме обяснява ли, и аз си спомням всяка дума, защото е станала безвъзвратна. С учудване забелязах бързото протичане на времето, когато внезапно се отзовахме в Руан. Тръгнахме из улиците, а през нощта застанахме пред катедралата, чиято украса блестеше в светлината на луната, като дантела. Каква чудна вечер! След малкия празник сред обществото, ние отидохме в едно малко кафене на брега. Там дремеха няколко души, но един дребен, мършав мъж скочи веднага щом ни видя и тръгна към Верхарн, като го поздрави. Това беше един пропаднал другар от младини, един незначителен художник. Верхарн не бе чувал нищо за него тридесет години, но сега го посрещна като брат. В разговора те възкресиха много нещо от своята младост. На следния ден ние си тръгнахме обратно, сами носехме куфарите си до гарата. Мракът на забравата е разкъсан като с нож, посред тъмнината на спомените виждам ясно малката гара високо над града, виждам белите релси пред тунела, тракащия трен, виждам собствените си ръце, които му помагат да се качи във вагона. И зная: това е мястото, злокобното място, на което две години по-късно смъртта скочи върху него. Лз познавам шините и машините, които той възпя и които го разкъсаха, както зверовете своя певец — Орфея.
Това беше през пролетта. Пролетта на 1914 година. Страшната година бе започнала. Тихо и спокойно растеше тя и бавно узряваше за лятото. Бяхме се уговорили да гостувам у Верхарн отново през август, но отидох в Белгия още през юли, за да прекарам три седмици на море. По пътя спрях за един ден в Брюксел и първата ми работа беше да посетя Верхарн, който гостуваше у приятеля си Монтал. Малката трамвайна линия отвежда нататък, като минава най-напред по широкия булевард и после, покрай нивята, стига селото Волюв, където живееше Монтал. Намерих Верхарн при приятеля му, който завършваше един негов портрет, последния. О, колко беше хубаво, че го видях там Говорехме за неговата работа, за новата му книга „Les
ЕМИЛ ВЕРХАРН
57
flammes hautes *, от която ми прочете последните стихотворения, за пиесата „Les aubes*, която бе преработил за Райнхард, за приятели и за лятото, от което пак чакахме много радости. Три, четири часа седяхме там, градината блестеше в зеленина, сноповете се люлееха от вятъра и светът дишаше покой и плодородие. Сбогуването ни щеше да бъде за кратко време, защото скорф щяхме да се срещнем в тихия дом, и той пов-торно ме прегърна на раздяла. На втори август трябва да бъда там, извика ми още веднаж той, втори август. Ах, ние не знаехме каква дата определяхме тогава, така лекомислено. Трамваят се връщаше назад през узрелите ниви. Дълго го гледах как стои с Монтал, махайки му с ръка, докато изчезна за винаги.
Имах още няколко дни спокойствие в Льо Кок. После, внезапно, се понесе буря откъм собственото ми отечество. Всеки ден пътувах до Остенде, да преглеждам вестниците по-отблизо, по-скоро да узная какво става. В това време дойде ултиматумът : сега вече знаех достатъчно и се преместих в Остенде, за да бъда готов. Все още бяхме братски заеано, и с белгийските приятели Раман и Кромелинк отидох при Джеймс Енсор (когото половин година по-късно германците искаха да застрелят, като шпионин), но радостта на света се беше стопила през този страшен ден. През последния ден на месеца ние седяхме още със старото си доверие в едно кафене. Далече някъде се чуваше барабанен звук, минаваха войници. Белгия мобилизираше. Струваше ми се непонятно, че Белгия, най-миролюбивата страна в Европа, се въоръжава, и аз още се шегувах с картечниците, теглени от кучета, подигравах се с малките войнишки отделения, които със сериозни лица минаваха покрай нас. Но белгийските приятели не се смееха заедно с мене. Те бяха загрижени: „Не се знае, казват, че германците искат да си пробиват път“. Аз се изсмях. Та не изглеждаше ли наистина най-невъзможното нещо в света това, германците, които с хиляди се къпеха спокойно там на брега, някога да могат насилствено, с оръжие в ръка
58
СРЕЩИ
да навлязат в Белгия? И с най-дълбоко убеждение ги успокоявах: „Обесете ме на този стълб, ако Германия нахлуе в Белгия/
Но новините ставаха все по-мрачни. Австрия беше вече обявила война. Вилях, че съдбата е неудържима, написах на Верхарн в няколко реда своето решение да се върна у дома, и едва можах да намеря едно място в препълнения влак. Колко странно беше това пътуване! Смутени хора, страх и безпокойство по трескавите лица, взаимно усилващи се във възбуден разговор, за никого експресът не вървеше достатъчно бързо. Всеки се навеждаше навън от прозореца, за да съгледа гарата. Най-сетне стигнахме Брюксел, където можахме да получим вестници с объркани и противоречиви новини, после Лиеж, все още спокоен, и най-после белгийската гранична станция Вервие. Едва когато колелетата се раздвижиха и вагоните минаваха бавно от белгийска на германска земя, изпитахме всички неописуемо приятно чувство на сигурност и безпечност. Но изведнаж влакът спря сред полето, спря, минаха пет, десет минути, четвърт час, половин час. Идвахме от Белгия, бяхме вече на германска земя, стоехме пред Хербстал и не можехме да влезем в гарата. Чакахме, чакахме все по-дълго. И в един момент ме обзе някакъв ужас, който още нямаше смисъл, еди# страх, чието основание сам пред себе си премълчавах. Навън в тъмнината минаваха тежки влакове, натоварени със стоки, тайнствено обвити с платна, за да не се види съдържанието им, но един до мене прошепна : оръдия ! За първи път тя стоеше срещу нас лице с лице: войната. И изведнаж почувствувах страха на моите белгийски приятели, безсмислената и ужасно неприятна мисъл, че Германия се въоръжава срещу Белгия. Най-сетне дългият половин час мина и влакът влезе бавно в гарата. Втурнахме се към перона за вестници. Там нямаше никакви. Исках да вляза в чакалнята, да намеря някого. Чудно, чакалнята беше заключена и портиерът с бяла брада, стоеше пред нея като свети Петър пред небесните порти. В него-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
59
вото достойнство имаше някаква строга тайна. Отвътре се чуваха гласове, стори ми се че чувам дрънкане на оръжия. От един път ми стана ясно, че на другия ден не ще трябва да бързам, да разгръщам вестниците, защото видях настъпването на ужасното, нахлуването на Германия в Белгия, войната, неудържимата европейска война. Локомотивът рязко изсвири, трябваше да се кача във влака и да продължа пътуването си навътре в Райха, на първи август, да навлизам във войната.
Между нас се бе спуснала огнена завеса. Нямаше мостове от страна за страна. Тези, които бяха някога приятелски свързани чрез всички нерви и мисли, сега трябваше да се назовават неприятели (никога, за нито един час не можах да сторя това!), гласовете на близките не стигаха един до друг. На първо време не знаехме нищо един за друг, през първите месеци на тази апокалиптична година всички гласове бяха пречупени в грохота на събарящия се свят. Най-сетне чух неговия глас, чух гласа на Верхарн през дима и едва го познах, така чужд, така рязко звучащ в омраза ми се стори той, когото познавах само в доброта и чист» увлечения. Тогава премълчах лично и обществено. Пътят към него ми бе забранен, но не продумах и към онези, които в Германия, от зле разбрано чувство на справедливост хвърляха груби ругатни към цялото му творчество и мироглед. Някои ме караха да свидетелствувам против него, но аз се научих през тази година, да мълча със стиснати зъби в един свят на потиснати и поробени. Никога и никой не ще ме накара да бъда съдия и порицател на един човек, който ми беше учител и чиято болка в най-яростния й грозен изблик, аз самият уважавах като справедлива и искрена. Знаех, че той, чието родно място в Антверпен беше унищожено, чието имение беше завзето от германските войници, че той прокуденият от своята родиа земя, отново ще се върне в своя свят, аз знаех, че той е достатъчно силен, за да овладее себе си. Знаех, че омразата у този човек, чиито най висш смисъл беше помирението, не може да бъде
60
СРЕЩИ
дълготрайна, и още през втората година, в трогателния предговор към неговата книга на омразата, намерих стария глас. Чувствувах го вече по-близо, и само една година по-късно, през 1916 г., когато в западно-швейцарско-то списание „Кармел“ напечатах статия в европейски дух, озаглавена „Вавилонската кула*, в която изтъквах, че духовното разбирателство е най-висшето вероизповедание на нашето време, неочаквано, чрез един общ приятел в Швейцария, получих вест за неговото сърдечно одобрение. Откровено признавам, че денят, в който получих тази вест, беше за мене много щастлив. Сега вече знаех: булото, което помрачаваше неговия поглед, беше разкъсано и знаех колко необходим щеше да ни бъде той, пламенен в своята големина и обединяваща сила, както беше страшен в своята омраза и гняв.
Но случи се друго, друго нещо ! Един приятел се втурна в стаята ми с още влажен вестник в ръка и ми посочи с пръст една телеграма. Той е мъртъв, разсечен от машините. Колкото и да бях свикнал с лъжата на вестниците през войната, с невероятността на всички слухове, знаех още в първата секунда, че това известие с вярно и неотменно. Някак съвършено далечен и недостижим беше този, който беше умрял там, един човек, комуто нямах право да изпратя никакво известие, чиито ръце да стисна. . . Един закон ми забраняваше, любовта към него се смяташе у нас за престъпление и светотатство. И все пак, в този час имах желанието да удрям с юмруци срещу невидимите стени на безумието, което ни разделяше, и което ми забраняваше да го следвам до последното му убежище. Едва ли имаше някой, комуто можех да кажа, какво чувствувам. Защото тази болка и тази скръб не бяха ли престъпление за всички в такова време ! Беше мрачен ден.
Мрачен ден, помня го още и никога не ще го забравя. Извадих писмата, много писма, за да ги препрочета и да сбъда сам с него, за да свърша окончателно с нещо, което era беше свършено, защото знаех: никой вече не ще дойде. Но нямах сили, нещо в сърцето ми все още ми забраня-
ЕМИЛ ВЕРХАРН
61
ваше да се разделя с един човек, който живееше в мене, като образец на моето съществуване, на моята земна вяра. И колкото повече казвах на себе си, че той е мъртъв, толкова повече чувствувах колко много нещо от него диша и живее в мене, и тъкмо тези думи,, които пиша, за да се сбогувам с него завинаги, отново го съживяват. Защото само познаването на голяма загуба посочва истинските граници на преходността. И само незабравимите покойници са за нас напълно живи!
СБОГУВАНЕ С РИЛКЕ
Слово произнесено в мюнхенския държавен театър на 20 февруари 1927 г.
С музика зазвуча този час. в музика ще протече той. Между нейните шумно въземащи вълни, с плахо и смирено чело, пристъпва словото.
Смирено пристъпва моето слово в този час, смирено се свежда над този скъп и още свеж гроб. Защото само музиката би могла да изрази раздялата с този, когото днес наедно оплакваме, Райнер Мариа Рилке, и единствено у него, между всички нас, словото беше съвършена музика. Само на неговите устни то беше освободено от придатъците на навика. Образи крилато-леко издигаха вдървеното тяло на езика в онзи по-висш свят на явленията, в който всяка тайна става осезаема и нашата ежедневна реч се превръща в едва постижима магия. Неговото творческо слово знаеше де даде форма на всяко многообразие, всички прояви на живота търсеха своето изображение в звучащите огледала на неговите стихове, и дори смъртта, дори и тя се явяваше в неговата поезия величествено и обективно, като най-чиста и най-необходима реалност.
Но ние, останалите на земята, ние имаме само глуха жалба, жалба за поета, за него, който, както всичко божествено, рядко се явява на света, и когото все пак ние можахме да видим с грубите органи на чувствата, и със силно поразени пламенни души: в неговия образ ние видяхме необикновения човек.
Защото Райнер Мариа Рилке беше поет, нему напълно подхожда тази дума, тази прастаро-свещена, тази метално-тежка и изискана дума, която нашето съмнително време премного леко смесва с по-незначителното и неопределено понятие писател, човек, който пише. Поет, Райнер Мариа Рилке беше поет в най-чист и съ-
РИЛКЕ
63
вършен смисъл, както Хьолдерлин го назовава „божествено възпитан, бездеен и лек, но наблюдаван от етера и смирен“, и беше такъв не само поради благоволението на духа, но и поради вътрешно запазената чистота на благородния живот. Той беше поет и остана неизменно и неоспоримо такъв във всяка дума и всяка постъпка на своя рано завършен живот. Той беше поет не като много други — на които също така приляга аурата на гордото име, само в мигове на повишено настроение, в онези неуловимо пълни менйшни, в които външният свят нахлува в един човек и изново се пресъздава в смаяната му душа — не, по всяко време и винаги се проявяваше той, като чист и неспокоен художник, без нито един час, в който да не е бил творец. Всяка дума, която произнасяше, всяко писмо, което пишеше, всяко движение, което произлизаше от неговото нежно и мелодично тяло, усмивката на неговите устни, чистата заобленост на неговия почерк, цялата тази равномерност и еднократност се подчиняваше на същия онзи творчески закон, който създаде съвършенството на неговите стихове. Така, от неговото същество се излъчваше чистота и единство, кристално, оформено и прозрачно, като неговата поезия — и тази ненарушима достоверност на неговото призвание още от младини ни правеше благоговейни и подчинени на човека и на художника. Защото благодарение на тази вездесъщност на красотата в характера и творчеството, в лицето на Райнер Мариа Рилке. ние видяхме веднаж и незабравимо, почти невероятното днес, видяхме чистия поет в плът и кръв.
Поет, Райнер Мариа Рилке беше по всяко време и отвсякога. Няма начало в неговия живот, при което това прославено име да не му е принадлежало и светът да не е го чувствувал като поет. Детската ръка едва знаеше буквите и пишеше вече стихове. Устните още не бяха засенени от мъх и изговаряха вече музика. От игрите на детството, без сам да знае как, той мина към другата игра на езика, само в началото лека
64
СРЕЩИ
а после все повече натежала от собствената си пълнота, и тя вече радостно се подаде на винаги успяващия младеж. На шестнадесет години на търсещия и още опитващ момък се удадоха стихове с най-чиста мелодика, от които и по-късният майстор не се срамуваше. И дълго преди формата на собственото тяло да бъде завършена, духовният творец бе достигнал съвършенство на формите.
Как е започнало това поетическо творчество в толкова ранна младост, кой може да каже това? Кой може да изкаже тая тайна, чиито корени се простират дълбоко в мрака на поколенията и земята? Беше ли това последен отзвук на стара, благородна, уморена през много поколения кръв, която в този последен потомък се разгаряше още веднаж, вече много нездрава за да се впусне борчески във живота и затова само се отливаше мелодично, и отзвучаваше с ритмично дихание? Сенките на пражките улици ли докоснаха и събудиха удивляващото се сърце, славянските ли песни, които той бе чувал вечер по полето, или тези, които една домашна прислужница пееше в неделни дни сама в празните стаи ? Това са само загадки, предположения, защото кой може да посочи произхода на един поет, на този неразбираемо странен човек, у когото старият хи-лядогодишен език повторно възкръсва, като че не е бил бръщолевен от милиони уста и смилан от милиони букви, докато дойде той, този единствен, който гледа на всички създадени и създаващи неща със своя учудващ, оцветяващ като утринна зора поглед? Не, никога със земни причини не може да се обясни как посред хиляди невзрачни човешки същества, винаги само един става поет, как и защо точно той стана такъв между всички нас и в един и същ период време. Достатъчно чуден е вече фактът, че това винаги неочаквано събитие, появяването на поета, продължава да се случва на човечеството, и че този наш съвременник беше от такъв царски род, та в това слабо и плахо момче, облечено в синя кадетска дреха, зад будните чувства и в
РИЛКЕ
65
кръвта му, започна едно стремление, което по-късно се вля по чуден път в нашите души и сега продължава да звучи така прекрасно, настояще, че всеки един от нас, всеки несъзнателно има в ума си по някоя строфа или дума от Райнер Мариа Рилке, един дъх музика от него, който не диша вече и не говори, и все пак по-дълго ще пребъде от всички нас, чиито живот е незначителен.
Така, Райнер Мариа Рилке се утвърди като поет дълго преди да бъде осенен от първото предчувствие за сериозността и отговорността на тази призивна дума. Те прилетяха към неговото детство игриво и леко, тези първи строфи, и той ги записа, игра между игрите, със своя старателно закръглен почерк. Той ги записваше в ученически списания и още полу-момче ги напечати вече в малка книжка. И странно, този пръв зов намери отзвук у нас връстниците, у подобна и страстно, напрегнато жадна младеж, и едва тогава съзнанието за неговото собствено призвание разкри у него очи и огледа себе си строго и взискателно. На двадесет години той има вече слава, но не взима сладостта и радостта от този опасен напор, а само гор-чилката на отговорността и тежестта на задължението. Колко рано този чуден човек позна това, което дру* гите научават много късно или никога: — че блаженият дар на истински поет трябва още веднаж и винаги изново да бъде заслужен чрез безконечен труд, че човек е длъжен ла превърне в постоянна и плодо-творна сериозност това, което геният отначало му е дал само като игра и сякаш в заем. И от това ранно познание, у Райнер Мариа Рилке започна онзи труден път към съвършенство, по който той никога не се умори и от който никога — най-висока почит пред неговата чистота! — никога, нито една крачка не се отклони. Точно този тих, този нежен самотник, той, когото глупавите гробари на всички ценности с небрежно отблъскване се осмелиха да нарекат декадент, той който външно изглеждаше тънък, болезнен и слаб, бе
66
СРЕЩИ
познал и изпитал, като малцина на своето време, огром-ното напрежение, присъдено на творческия дух, който иска да създаде световно значимо дело. Райнер Мария Рилке отрано бе познал, че една душа трябва безкрайно да се напълни, за да излее от себе си изобилие, той отрано бе разбрал, че поетът и тъкмо той трябва да събира, да остави сетивата да се спират тук и там като пчели, за да може златният сок на стиховете да стане тежък, прозрачен и текущ. Нито един от лирическите поети на времето, можеби, не е поставял по* висока, огромна цена за съвършенството и по-пълно не я е заплащал от него, който в своя Малте Лаурид Бриг постави най-трудната поетическа формула. Там той пише — незабравими думи1 — : я Стиховете не са, както хората мислят, чувства, тях човек има достатъчно рано, а опити. Заради стиховете човек трябва да види много градове, хора и неща, трябва да познава животните, да чувствува как птиците летят, да знае движенията, които малките цветенца правят, когато сутрин се разтварят. Човек трябва да може да си спомня пътищата в непознати области, неочакваните срещи и сбо* гувания, дните на детството, които са още необясними, да си спомня родителите, които е наскърбявал, когато те са носели радост и той не е разбирал — това е било радост за другите — за детските болести, които започват така странно, с толкова дълбоки и тежки промени, за дните в тихи и усамотени стаи, за сутрини край морето, за морето изобщо, за пътешествия през нощи, които са прошумявали и отлитали заедно с всички звезди. . и не е достатъчно човек да мисли само за тези неща. Той трябва да има спомени за любовни нощи, всяка една от които да е различна от другите, за викове на родилки, за леки, бели, спящи родилки, които оздравяват. Но човек трябва да е бил и при умиракмци, да е седял при мъртъвци в стая при отворени прозорци и откъслечни шумове. И още... не е достатъчно човек да има спомени, той трябва да е способен да ги забравя, когато те са много и да има ,
РИЛКЕ
67
великото търпение да чака отново да се върнат. Защото самите спомени не са още нищо. Едва когато те станат у нас кръв, поглед и движение, станат безименни и се слеят с нас, едва тогава, в един много рядък час, може да се случи, щото от тях, из тяхната среда да възкръсне първата дума на един стих.*
Заради такова събиране и вслушване, необходими за повишено творчество, младият Рилке тръгна по света, мина през всички страни като вечен безотечественик, странник по всички пътища. Той бе ходил в Русия, за да зазвучат камбаните на Кремл в неговата поезия, бе гледал в очите на Толстоя, за да познава тази зряща синевина, през която са минали хиляди човешки образи и съдбини. Той видя Испания, Италия, Египет и Африка, за да изпита с творческия си нерв и чувство, как слънцето чертае по-други светлинни линии, отколкото в нашия горист свят, бе пътувал из Сканди-навия, за да преживее бели северни нощи и да обрисува после по-умело кадифено-синия здрач на южните долини. Обходил бе навсякъде, почти винаги сам, рядко говорещ, винаги заслушан, за да може всички тези жадно наблюдавани и безмълвно възприемани неща да се превърнат някога в поетична реч и музика, взаимно да се потвърдят в творческото »отражение на сравнението. Никой не знаеше, през тези скитнически години къде точно се намира този доброволен безотечественик, но вътрешния растеж на творческото му дело показваше всекиму, колко дълбоко бе проникнал този наблюдател. през това време в променливата действителност, защото от година на година, поезията му се пълнеше с все по*изобилни багри, и от „Книга на картините“ неподозирано избликна онова ненаситно и неизчерпаемо богатство на неговата поетична реч, онзи голям блясък от взаимно преливащи се образи, който оттогава нито един лирически поет на нашето време не можа да надмине. Света, който по-рано, в звучащото дихание на чувствата, младият поет схващаше смътно ,като случайност, напираше сега кръвно-близък, образен
68
СРЕЩИ
и многолик, все по-пълно обхващан от зрителни и слухови сетива, и той можеше вече да напише за себе си стиховете :
Все по-сродни стават ми нещата
и всички форми все по-ясни.
Но да ги разглежда поединично, за него скоро стана много незначителна задача, защото всеки образ със сребърно-звучните вериги на римата притегляше неудържимо към себе си сродния елемент от всяко явление, непрестанното преливане на спомените закръгляше свободната разсеяност на битието в пространството, в непрекъснато течение, подобно на фонтан, който изкача от най-тъмните глъбини на мисълта и е осветен едновременно от яркото сияние на вечно обновяващия се, в течението, език. Но колкото по-мощно обхващаше нещата този тих творец, колкото по-дълбоко, от корените, ги изваждаше, толкова по-силно ставаше желанието му да пресъздава външните форми на всичко видело и доловено не само в песен, но сякаш симфо-нично да изтълкува вътрешната, която обединява зад тях, и творческа сила: Бога. Обгръщайки Го с крилато напрегната душа, както „облаците—кулата* в безброй образи, неговият мистичен екстаз, с все по-настойчиви призиви, в една възвишена литания, все по-пламенно се устремява към безкрая, и благодарение на този творчески полет, от още разединените и пръснати форми на „Книга на картините*, произлезе онзи храм за Бога: — „Книга на часовете“, която е, може би, най-чистото възвисяване, опитано от един поет в наши дни. Морето, бездънното море, в чиято необятност чувството можеше напълно да се влее, беше намерено, тихото смирение се превърна в благочестие — „постоянната и кротка притегателна сила, която от глъбините на Бога действува на душите“—нежното умиление премина в тръпнещо и вдъхновено опиянение, а отделните, сякаш от вятъра музикално раздвижени строфи — в медния камбанен звън на голямата поема.
РИЛКЕ
69
t
Посред един закоравял в положителното и осезаемото германски свят, бе възкръснал нежен събрат на мистично обърнатите към Бога, Анжелус Силе-зиус и Новалис, и то не по-незначителен от тях.
Ние, нашето поколение, благоговейно учудени» бяхме съвременници на това голямо израстване, за малко години, от едно така боязливо начало до ко-смичен стремеж към Бога, на това себепревишаване и благородно превръщение. Чудно беше за нас да следим възхода на един поет и от година на година, всякога изново поразени и все по-увлечени, да чувству-ваме, как изкуството на този един се пълни и осъществява, как първите тънки миниатюри на неговите книги се разгарят в жарки картини, как езикът се налива с краски, как образите все по-вещо обхващат същината на всяко явление, как от чупливата основа на стиха се възправя целият земен свят, физически действителен, и как ясно-изкованите строфи, със все по-редки и неповторими рими, усърдно свързват видимо далечното с близкото, така че целият ни душевен живот изглеждаше обхванат от тази нежна тъкан. И вече чувствувахме, че по-далече от такова творческоезиково съвършенство има само себеповтаряне, че по-голям напредък в тази посока е невъзможен, защото тези стихове, се превиваха от прекомерната вие на своите рими, както дърветата се навеждат под тежестта на плода, и стиховете почти звънтяха от премного музика.
Но преди да се осмелим ясно да почувствуваме това, че тука е постигната една лирическа мярка, един неповторим краен завършек на стиха, който не търпи ново развитие и само би се понизил чрез самоповто-рение, сам той, големият художник, бе открил своята собствена угроза. И насред път, или по-право на върха на своето първо съвършенство, Райнер Мариа Рилке се спря още веднаж и още веднаж пое съвършено нов лирически път, защото на този велик ненаситник бе отказано *да бездействува в трудността*, според неговите собствени, прекрасни думи. Онази, която се на-
70
СРЕЩИ
рича Случай, го бе отвела в Париж, той стана секретар на Роден и живееше в онази широка отекваща зала, навън, в Медон, където чистите и бели творения стояха като каменна гора, всяко едно отделено от другите поради празнотата на пространството и вътрешното единство на очертанията. Там видя той стария майстор и неговата дарба да обособява, и бе силно съблазнен да стане като него, и на свой ред да отлива земните образи от лирическа материя, така строго и завършено, както онзи прави това от пластическата — от стъкления, безвесен елемент на стиховете да изтръгва същите каменни очертания, както онзи от мраморно-тежката материя на свързаните със земята блокове. Очевидна е смелостта на един такъв завой, защото, отново започнал, художникът възнамерява да изобрази противополож-ното на това, което е постигал дотогава: не вече метафизичната връзка и метафоричното сходство на нещата в земното пространство, мистичното сродство между всички явления във всеобемащето чувство. Рилке започва сега — страшно начинание ! — жестоко вярно да изобразява съдбоносната самотност, трагичната от-деленост на всяко нещо в жизненото пространство. И затова, посред творческия си път, той захвърля изве-днаж своя собствен изработен вече език, като нещо негодно, за да намери друг, нов; от овладяната вече стихия на музиката той навлиза смело, в още непристъпната стихия на мраморната пластика, мелодикът у него се превъзпитава спартански в суровост, и преди всичко, отстранява себе си, своето присъствие и съчувствието от поезията си, за да не смущава със собственото си дихание свещения разговор, който всяко същество във вселената води със себе си. Защото поетът, така чувствува той сега в това ново, по-дълбоко време, не трябва да участвува в тази каменна поезия, словоохотливо да смесва своята реч с едва що изтръгнатото от наблюдаваните предмети слово, той трябва да се научи да мълчи, да се отстранява в творбата, за да може напълно да се изрази земната същност на всяко нещо.
РИЛКЕ
71
Как хубаво той самият поставя това строго изискване към себе си и всички други:
„ ... О alter Fluch der Dichter, die sich beklagen, wo sie sagen sollten, die immer urteil’n über ihr Gefühl statt es zu bilden; die noch immer meinen, was traurig ist in ihnen oder froh, das wüssten sie und dürften’s im Gedicht bedauern oder rühmen. Wie die Kranken gebrauchen sie die Sprache voller Wehleid um zu beschreiben, wo es ihnen wehtut, statt hart sich in die Worte zu vert wandeln wie sich der Steinmetz einer Katedrale verbissen umsetzt in die Steines Gleichmut.1)
Новата, героично изисквана задача на по-късния Рилке е: да се преобрази напълно, да се претопи в чуждия образ, а не само да се свързва с него по влечение и това безстрастно изобразяване бе станало дело и чудо на двата тома „Нови стихотворения•. Музиката е угасена и стъпкана като излишен пламък по мраморния под на тази книга; безпристрастна светлина сега разграничава ясно всяко явление с почти жестока отчетливост. Всяко едно от тези нови стихотворения стои като мраморно изваяние, като чисто очертание само за себе си, ограничено от всички страни и заключено в своите неизменни линии, като душата в своето земно тяло. Тези стихотворения—аз ще назова само „Пантерата " и „Карусела“ — са издялани от грубия, студен камък на тяхната дневна светлина и са прозрачни само за духовния поглед. Произведения с подобна рядка суровост, немската лирика дотогава не познава и те са победа на чистото познание над догадките, пълно тържество на превърнат в пластика език. Там всяко отделно нещо
J) „ . . . О старо проклятие на поетите да се оплакват, когато трябва да говорят, винаги да мислят върху своето чувство, вместо да го изобразяват; все още да смятат, че могат и са длъжни в стихове да изразяват или прославят всяка своя скръб и радост. Като болните те си служат с езика на страданието, за да опишат своята болка, вместо твърдо да се претворят в думите, както каменоделецът на една катедрала се скрива зад равнодушието на камъка.
72
СРЕЩИ
стои в своята непоклатима тежест, плътно затворено в своята собствена същина. То не диша вече музика, както по-рано, а изразява с несравнима яснота, почти геометрично, само своята собствена форма и смисъла на своята душа. Повтарям още веднаж: неочаквано бе създаден вид поезия, какъвто немската лирика преди това не познаваше в такова неповторимо съвършенство, в такова властно подражение на друго близко изкуство.
По такъв начин на този неуморно жаден поет се удаде още веднаж да свърже многообразния свят в нов, неподозиран порядък и като тези стотина лирически статуи, по щастливо намерената формула, той би могъл да създаде още хиляди и хиляди, всяко животно, всеки човек, всяко явление на битието, със свой собствен образ. В няколко години бе напълно постигната една самотна, замайно-висока степен на съвършенство и с това спечелена една отливна форма, в която Рилке без труд би могъл през цял живот да пресъздава целия свят, форма след форма: но още един път този творчески поет не искаше да остане само подражател на себе си, той желаеше — според собствените си прекрасни думи — „да бъде побеждаван от нещо по-голямо“. Още веднаж, и сега за трети път, този мълчалив борец отхвърли героично създаденото и станало вече много леко-постижимо, за да намери нова лирична форма и да я изглажда, устремен към недостижимата безкрайност.
На тази висота, преди десет години, неговите последни стихотворения „Сонетите за Орфей“ и „Дуи-незки елегии“ започнаха изкачване към самоизбрана самостойност. Защото в тази крайна област на езиков въздух, до това величаво чуждо отражение на висша светлина и последна тъмнина, свикналото с по-меки форми чувство на мнозинството не би могло да го следва. Тук германците го оставиха сам и малцина бяха тези, които почувствуваха на какво дръзко изкушение се бе подал неговият творчески дух в тези свои последни, най-таинствени произведения. Защото тук, в тази
РИЛКЕ
73
свещена есен на своята последна зрялост, Рилке предизвика езика към най-крайното, към опита да йзоб-разява неизобразимото : не вече музиката на нещата, не и техния физически видим образ, а тайнственото отношение, което душевно невидимо съществува между тях, като дъхът над устните. Безименното, онова, което не се подава на израз, тъкмо това неговата ненаситна творческа воля искаше да предаде, образа на отвлеченото, една метафорика на невидимото, А за да постигне това, езикът трябваше да се напряга безкрайно и да прехвърля собствените си граници, той трябваше да слиза надолу в най-дълбоките си бездни и отвъд доловимото да се насочва към неразбираемото и непостижимото. В тези „Дуинезки елегии“ Рилке, който някога беше лирически и най-сетне орфеически поет, бе изпълнен с онази свещена мъглявост, която превишава тази в стиховете на другите преждевременно починали немски поети Новалис и Хьолдерлин. Тогава ние самите, учудени, не можем да разберем смисъла на тези последни стихотворения и той ни се разкрива болезнено едва сега: това, което там се опитваше, не беше вече говор на живите, а разговори с другата, отвъдната страна на нещата и чувствата. Това, което там започваше, беше вече разговор с безкрая, братски прекословия със смъртта, неговата отдавна подготвяна и сега узряла смърт, която дигаше от мрака очи към търсещия и го призоваваше.
Това беше неговият последен възход и ние можем да измерим трудно вечния сняг, до който той стигна сам по своя последен път. Това съвършенство беше вече край и той самият почувствува нужда от почивка. Езикът му бе дал вече всичко, в своята ли-рична реч той бе изчерпал неговите най-дълбоки магични извори, властно му наложил почти неизразимото. И стана това, че той, като почиваше от това внезапно възкачване, за да изпробва силите, които никога не се изчерпваха, си избра още един неовладян чужд език, опита се в нова материя, във френските строфи, да на-
74
СРЕЩИ
мери нов ритъм, нова, още по-трудна възможност. До последния миг любителят на трудностите, на едва изпълнимото, той си избра това крайно напрежение като средство за почивка, и тя би била, можеби, само спиране пред нов полет към безкрайното.
Това огромно, изпълнило цели двадесет години героично старание за овладяване лирическата реч, тази неуморна служба на поета на вечно обновените форми, се виждаше само в произведенията на Райнер Мариа Рилке: самият процес на творчеството, както и неговата лична съдба останаха скрити. Никой не узна напълно неговия вътрешен живот, никой не надникна в неговата последна работилница. Неговото поетично дело порасна бавно, мълчаливо, както растат обикновено големите неща, създаде се в самота, както се създава всичко съвършено. Този рязък човек с прозрение на призван знаеше, че големите деча се осъществяват винаги само чрез едновременна голяма жертва, че когато един художник си постави за задача да създаде едно трайно произведение, той най-напред трябва да се откаже решително от шума на деня и от всяко смесване с непосредствения свят. Незабравими са неговите думи :
Защото има някъде отколешна вражда'
Между живота и великите дела.
Животът настойчиво зове човека, той, два пъти по-силно, зове художника да действува в него делово и явно да твори заедно с него, насоченият винаги към настоящето живот иска от поета присъствие в неговите реалности. Но същевремено още неоформената и насочена единствено към бъдещето творба заставя вътрешно властно и ревниво поета да се държи настрана от живота, да не се починява на неговите изисквания и да служи само на творческия дух. По този начин се иска от всекиго да определи ясно своето държание, ще принадлежи ли изцяло на трайното дело, или ще се подчини на живота. Райнер Мариа Рилке се отдаде само
РИЛКЕ
на изкуството, на свещената самота и на тихото ас-кетство на творчеството. Той не познаваше трибуната на ораторите, остана чужд за сцената и всяка делнич-ност, неговият портрет не се срещаше по пазарите и неговото слово липсваше в светските събития и спорове. Затова малцина познават отблизу лицето и живота му. Той посещаваше често градовете, и този град също, но го обвиваше всякога някаква тайна и никой не чувствуваше неговото присъствие, толкова то бе плахо и пълно със зорка усамотеност. Той влизаше в стаята, винаги тихо, дали от страх да не смути някого, или да не бъде смутен, това никой не знаеше, дори неговият разговор беше по-скоро добродушно слушане, отколкото бликнала реч. На устните му застиваше често пъти лека, добродушна усмивка, но в нея имаше толкова отбрана и прикриване, колкото и примамна любов. Ние се страхуваме да се приближим до него, толкова много дълбока тишина имаше около му и бяхме щастливи, когато от тази тишина, ясно, чисто и братски идваше към нас неговата дума. Той никога не се изтъкваше, най-взискателен в изкуството и най-скромен в живота, и си остана винаги плахото дете, което бе изпяло в песента: „така се боя от човешката дума*, и което се страхуваше винаги,; че насилническата действителност може да връхлети върху него много бурно и да счупи този кристално звучащ съсъд на тишина, който той благоговейно носеше в ръцете си. И така, затворен в себе си и плах минаваше той през шума и литературата на нашите дни, сякаш обвит в облаци. И като облак мина отвъд безшумно и тихо, озарен от отражението на безкрайното.
Така кротко, както влизаше във всяка стая, така скритен, както минаваше през нашето жадно за зрелища време, така тихо си отиде той от нас. Беше болен и никой не бе узнал това. Умираше и никой не бе отгатнал това. И тази тайна на своето страдание, на своята болест, на своето умиране, и нея бе приел той дълбоко в себе си, за да я изобрази поетически хуба-
76
СРЕЩИ
во, за да завърши напълно и тази последна и дълго подготвяна смърт. Много отрано бе започнала тя, смъртта в неговото слабо и мълчаливо носено през живота тяло, още отначало бе дейно внедрена в този последен и уморен представител на своя род и неудържимо и незабелязано растеше заедно с него. В неговите най-таинствени стихове говореше понякога този отвъден глас и тогава, посред стиховете, се долавяше онзи поразителен трепет, който също както при ранопочина-лите Китс и Новалис, не идва никога от земния живот. Един призрачен звук, сладък и мрачен едновременно, превишиваше понякога неговите думи и стихове, като черна дъгообразна черта от други сфери, говор сякаш със сенките на отминали души.*
Онези проза-елегии на Малте Лаурид Бриг, мрачните строфи на „Реквиема“, какво са те, ако не ранно предчувствие за надгробно пение и зов на собствената смърт ? Той я бе чувствувал в себе си от дълги години вече и като всяко чувство, я бе възвеличил и превърнал в поезия, докато трагедията стана само звучна тъга, напомнянето за преходност — самата вечност. Но н^е, заслушани с любов, заслепени от тази музика, ние обичахме неподозирано растящата заедно с живота му смърт и се наслаждавахме на рядката сладост, на онова блажено чезнене като на някакъв дар. И едва когато тази смърт хлопна грубо в света като блъсната внезапно врата, ние се стреснахме и сега гледаме поразени зиналата празнина и бедността на живота, който ни остава да живеем.
Но да спорим с тази смърт, да я наричаме преждевременна и жестока, не, това не би било в неговия дух. Ние сме длъжни да се отнасяме с благоговение към тази смърт заради неговото собствено благоговение. Колкото и неизказани неща и неизразими възможности да ни е отнела тя, ней трябва все пак да благодарим, че ни е запазила възвишен образ, непроменен до последния час, и споменът за Райнер Мариа Рилке стои пред нашата любов съвършен, висша поръка за
РИЛКЕ
77
всеки духовен работник, светъл залог за всяка младеж и че, чрез съсредоточаване на душата и чистота на живота, поетът и днес още, в нашия отвърнат от поезията свят, е възможен. Той беше този поет и остана такъв до последния дъх на своите устни, и единствената утеха в нашата скръб е това, че можем да кажем : ние го видехме.
Пред такова голямо и рядко явление самата скръб се превръща в смирена жалба и прелива в благодарност. Ние не искаме да го оплакваме, а всред скръбта да го славословим, и както пред отворен гроб на три пъти се хвърлят буци пръст за прощаване с покойника, така и тук нека три пъти се наведе над него нашето слово. Ние искаме да му благодарим от името на нашето минало, от името на нашето настояще и от името на бъдещето. Ние искаме да му благодарим:
Слава и почит на тебе, Райнер Мариа Рилке, за-рйш миналото, което те видя да растеш, в смирение и търпение, от слабо начало до голямо съвършенство — за пример на всяка младеж и образец за всеки бъдещ художник!
Слава и почит на тебе, Райнер Мариа Рилке, заради нашето настояще, на което ти още веднаж показа най-рядкото и най-необходимото, образа на поета ато благородно единство и чистота!
Слава и почит на тебе, Райнер Мариа Рилке, ти смирени каменоделецо във вечно незавършения храм на езика, заради твоята любов към недостижимото — слава и почит на тебе за твоите стихове и творби, докато живее този немски език!
АРТУРО ТОСКАНИНИ
ПОРТРЕТ
„Обичам този, който иска невъзможното“.
Фауст, П ч.
Всеки опит да се отдели образа на Артуро Тосканини от преходния елемент в изкуството на музикал-ното пресъздаване и да се запази в по-трайното съдържание на думата „сам по себе си", става нещо повече от биография на един диригент. Който иска да опише служенето на Тосканини пред гения на музиката и Неговата магическа власт над всяко човешко мнозинство, той рисува преди всичко едно морално дело.
Защото Тосканини, един от най-правдивите люде в нашия съвременен свят, служи на вътрешната истина у художествената творба с такава фанатична вярност, с такава неумолима строгост и смирение, каквито ние днес едва бихме намерили в други области на творчеството. Той служи без гордост, без високомерие и без своеволие на по-висшата воля на любимия от него майстор и то във всички форми на земното служене: с посредническата дарба на свещеник и преданността на вярващ, с дисциплинираната строгост на учител и с неуморното усърдие и благоговение на ученик.
За този пазител на свещените първообрази в музиката има значение не отделното, а цялото, не външния успех, а винаги само вътрешната вярност към творбата, и понеже той залага напълно, всякога и навсякъде, не само своята лична гениалност, но и несравнимата си нравствена и душевна енергия, неговото дело може да служи за образец не само при тази форма
ТОСКАНИНИ
79
на изкуство, но и за |всички изкуства и художници. Един величествен индивидуален триумф превишава тука музикалната сфера и става свръхлична победа на творческата воля над материята, тържествено потвърждение, че и в едно нетрайно и разпокъсано време един отделен човек може да постигне чудото на съвършенството.
За да осъществи тази неизмерима задача То-сканини каляваше душата си години наред за безпри-мерна и затова достойна за подражание неумолимост. В изкуството има значение за него —това е нравствената му големина, това е и неговата човешка мъка — само съвършеното и нищо освен съвършеното. Всичко друго, достатъчно похвалното, приблизително съвършеното и полузавършеното, за неговото упорство в изкуството, бива посрещано или като нещо враждебно или изобщо не съществува. Тосканини мрази примиряването във всички негови форми в изкуството, както и в живота, той се отвръщава от приятелското скромничене, евтино самозадоволство, от отстъпката. Напразно е да се подсеща и да му се напомня, че съвършеното и аб-солютното са недостижими в нашия земен кръг, че дори и на най-силната воля е позволено само крайното приближаване до съвършенството, което си остава атрибут само на Бога, а не на човека. Той — прекрасно немъ-дър — не ще признае никога тази мъдра умереност, за него в изкуството няма нищо друго освен абсо-лютното и, като известния демоничен герой на Балзака, той прекарва целия си живот в това * recherche de Tabsolu“, в търсене на абсолютното. Но всяка воля, която се стреми да достигне недостижимото в изкуството и в живота, получава една неотразима сила: не мярката, а извънмерността е единствено творческа.
Когато Тосканини иска, всички трябва да искат, когато той заповядва, всички му се подчиняват. Немислимо е — всеки музикант в сянката на неговата магическа пръчка е доказал това — човек да бъде уморен, небрежен и неточен, когато е във властта на неговата
80
СРЕЩИ
стихийна мощ. Нещо от неговата електрически сбрана енергия чрез тайнствено разпръскване преминава във всеки мускул и нерв било на сътрудниците му, било на наслаждаващите се слушатели. Волята на Тосканини, веднаж насочена към произведението, получава веднага характера на свещено насилие, една власт, която в началото обезсиля преобладаващото чувство, но после го отнася далече над собствените му граници. Със своето напрежение той разширява до известна степен музикалния чувствен обем на всеки човек над действителната му мярка, той повишава силите, способността на всеки музикант, и човек почти би казал, дори и на бездушните инструменти. Както от всяка партирура извлича най-скритото, най-тайното, така със своите постоянни изисквания и свръх-изисквания изтръгва от всеки отделен оркестрант — последните, крайните възможности на неговата индивидуална сръчност, налага му фанатизъм, високо напрежение на волята и способността, която отделният индивид, без неговото съдействие, никога не е чувствувал с такава интензивност и след това едва ли повторио е постигал.
Такова усилие на волята, разбира се, не може да се извърши спокойно и мирно. Такова съвършенство предполага упорита, жестока, фанатична борба. И едно от чудесата на нашия свят, едно от най-великите откровения за всеки художник—творец и изпълнител — един от малкото незабравими часове на един живот е това, че човек може да види тази борба на Тосканини за съвършенство, това състезание за най-много от многото и развълнуван, покъртен, напрегнат да я изживее със задъхващо, почти заплашващо възхищение.
Обикновено тази борба за съвършена форма у поети и компонисти, у художници и музиканти, тази борба за съвършена форма се извършва в затворените работни стаи. Най-много по техните скици и ръкописи можем по-късно) да съдим приблизително за свещената мъка на творчеството. При една репетиция на Тосканини, обаче, човек може да изживеде ви-
ТОСКАНИНИ
8]
димо и слухово Якововата борба с ангела на съвършен ството и това е всеки път величествено и подавляваще зрелище, като някаква буря. Който се занимава с изкуство в каквато и да е област, получава тук несравнимо насърчение за вярност към творението, когато вижда с какво насилие, с какво напрежение и дори грубост, — един единствен, тласкан от демона на съвършенството човек—изтръгва последните възможности от всеки отделен сътрудник, как със свещено търпение подчинява приблизителното и неясното към мярката на своето безпогрешно и безупречно видение за творбата. Защото при Тосканини — това е неговата област — разбирането на музикалното творение не се изгражда във време на репетицията. Всяка симфония на един композитор е отдавна вътрешно, ритмично и пластично изработена до най-леката отсенка преди той да застане на пулта. За него репетицията не значи вече създаване, а иагаждане, приспособяване към това вътрешно чудно вярно видение, защото Тосканини е завършил творческата си работа, когато музикантите започват своята. Седмици наред по цели нощи — това чудно тяло има нужда само от три до четири часа сън — той, приближавайки нотите до късогледите си очи, преработва партитурата такт по такт, нота по нота. Неговото отлично чувство е премерило всека отсенка, с обичайната си добросъвестност той си е дал почти филологическа равносметка за всяко ударение, за всяка ритмична подробност. В неговата безпогрешна и несравнима памет са на лице цялото, както и всяка подробност, той не се нуждае от партитура и може да я захвърли като ненужна черупка. И както в една гравюра от Рем-бранд, най-леката линия е отпечатана на медната плоча със своята определена острота и дълбочина, със своя личен замах, така в този най-музикален от всички мозъци произведението е вече запечатано такт по такт, когато ще стъпи на пулта при първата репетиция. С демонична яснота знае той какво иска: работата сега се състои в това да подчини другите на своята воля,
6 Срещи
82
СРЕЩИ
да превърне своя платоничен образец, своето завършено видение в оркестров звук, музикалната идея в реални звукови трептения, и на едно множество от музиканти да наложи като закон това, което той, единият, чува в себе си вече със сферично съвършенство. Титаническа работа и на пръв поглед невъзможно начинание : група най-разнолики натури и таланти трябва да почувствува с фотографическа точност единно, и да осъществи ге-ниалното видение на отделен човек! Но точно тази работа, макар и вече хиляди пъти славно извършена, е радост и мъка за Тосканини и като види човек веднаж, как той с постоянно изглаждане привежда в единство всяко множество, как с пренебрегнати сили довежда неясното до съвършенство, получава урок незабравим всеки, който почита изкуството в неговите най-висши форми като нравствено осмисляне. Защото в тези часове човек възприема работата на Тосканини не само като художествено, но и като нравствено дело. Публичните концерти показват, художника, виртуоза в неговия занаят, водача, победителя, те са сякаш навлизане в завладяното вече царство на съвършенството. На репетициите човек вижда решителната битка за съвършенство, само в тях се разкрива скритият, истински, трагически образ на борещия се мъж, само в тях човек разбира смелостта и яростта на пленителния борец у Токсанини; като бойни полета са изпълнени те от тревожното движение напред и назад, от треската за сполука и несполука, в тях и само в тях човекът у Тосканини е с разголена душа.
И наистина, Артуро Тосканини отива на репетиция винаги като на някаква борба и щом влезе в залата е вече външно променен. Ако човек го види в друго време, когато е сам със себе си, или в тесен кръг, би взел този човек с най-тънък слух по пародоксален начин за недочуващ. Защото той върви и седи най-често с чужд поглед, с прибрани ръце, помрачено чело и в него има някаква разсеяност, нещо напълно заключено ра външния свят. Несъмнено: в него нещо работи, той
ТОСКАНИНИ
83
се услушва, замисля се дълбоко, всички чувства са насочени навътре. Ако го доближи човек или заговори, той се стряска, дълбоките тъмни очи имат нужда от половин или цяла минута, за да се обърнат отвътре навън и да познаят дори и един близък приятел. Той е замислен и загубен, плътно затворен за всичко друго, освен за своята вътрешно-вълнуваща музика. Тосканини минава през часовете като мечтател, в пълното откъсване и съсредоточаване на един творчески художник и изпълнител. Но в минутата, в която взима диригентската пръчка и застава пред задачата, която му се противопоставя, тази откъснатост се превръща в най-голяма свързаност и тази замечтателност в най страстна воля за работа. Тялото му се изпъва, в раменете му трепва нещо войнствено, Марсовско, той става комендант, господар, диктатор. Будно и огнено блясват кадифено-тъмните очи под гъстите вежди, около устните се обтяга строго линията на волята, всички органи са извънредно будни, в нападателна готовност. Веднага, щом застане на пулта, той измерва неприятеля с наполеоновски поглед, защото той чувствува в този момент масата от музиканти като една още неподчинена рота, която му предстои да овладее, като едно враждебно, съпротивляващо се същество, на което трябва да наложи сега закон и дисциплина. Той поздравлява ободрително спътниците, вдига тактовата пръчка и в тази секунда вече— както елактричеството е в тънкия върх на гръмоотвода — цялата му воля се събира хипнотически в тази магическа пръчка. Само един замах сега и стихията е освободена, инструментите следват ритмично неговия ясно и мъжествено подаден такт. Нататък, все по-нататък, те вече чувствуват, дишат заедно с него. И отведнаж, това внезапно прекъсване причинява почти болка, човек се сепва като от удар. Силно сухо чукане с пръчката по пулта и музикантите спират посред съвършеното — за нас вече съвършено — изпълнение. Настъпва тишина, празнина уплашено ги обръща, и в тази тишина се чува гласът на Тосканини, едно уморено,
84
СРЕЩИ
гневно *mano! ma по!“ Това „по“ звучи като въздишка на разочарование, на болезнен укор. Нещо го е събудило, разочаровало в неговото видение, живият звук който е затрептял яснодоловим от инструментите, це е бил същия, който той, Тосканини, иска с вътрешното си ухо. Все още съвсем спокойно делово, учтиво се опитва той да изясни сега на музикантите своето разбиране. После вдига пръчката, почват отново от мястото на прекъсването, изпълнението се приближава вече до неговата мечтана звукова картина, но все още крайното съгласуване не е постигнато, все още орке-стровото изпълнение и вътрешното видение не се покриват напълно. Тосканини почуква още веднаж все по-възбудено, по-страстно, по-нетърпеливо става неговото обяснение. — Защото иска яснота, става сам по-ясен. Той разгъва постепенно всички сили на убеждението и тази италиянска дарба за чудно изразително движене на тялото стига почти до гениалност. И най-немузикал-ният от неговите оркестранти трябва да почувствува, какво собствено иска и изисква той сега, когато предварително тактува ритъма, когато заклинателно разгръща ръце, или пламенно ги притиска до сърцето, за да подчертае потребното по-силно чувство когато той с пластични движения на цялото си тяло, сякаш видимо моделира идеалната тонова картина. Страстно и все по-страстно напряга всички свои сили на убеждаване, той се моли, кълне се, проси, изисква, ръкомаха, брои, пее, подражава всеки отделен инструмент; иска ли да подтикне, минават през ръцете му всички движения на цигулари, духачи и барабанчици и един скулптор, който иска символично да изобрази човешка молба и нетърпение, копнеж, напрежение или пламенно стремление, не би намерил по-чуден модел от тези тоново-образни движения на Тосканини. Но ако въпреки тези поощрения, въпреки тези нервни, нагледни изобразявания, оркестърът все още не схваща и не постига неговата ин-дивидуална представа, това страдание от все още не-постигнатото, от земното несъвършенство се превръща
ТОСКАНИНИ
85
у Тосканини почти в болка. Той стене като ранен в сйоя засегнат тънък слух, той излиза съвършено вън от себе си, защото много твърдо държи на своята работа. Той забравя всички правила на учтивостта, защото чувствува само пречките в работата, гняв срещу глухото съпротивление на материята проблясва в невъздържаните думи, той вика, буйствува, ругае и хока, и човек разбира, защо само най-близките му приятели имат достъп до тези репетиции, където той винаги се чувствува победен от страшната си и ненаситна страст към съвършенство. Зрелището на тази борба става все по-покъртително и по-покъртително, колкото по-насил-ствено Тосканини иска да изтръгне от музикантите последната, най-крайна форма, своята мечтана, своята така закръглено чута форма на музикалната творба. Неговото тяло трепери от възбуда като тялото на борец във време на състезание, гласът му става дрезгав от непрекъснатите подкани, челото му се облива с пот и той изглежда изтощен, състарен. Винаги след такива безконечни часове на безмерна работа, с безспирно подновявана енергия той подтиква напред и напред, докато най-сетне музикантите се подчинят напълно на неговата воля и видението му безпогрешно се превърне в художествено дело.
Само този, който е можал да види, от репетиция на репетиция, от стъпка на стъпка тази борба, тази дълга по цели дни упорита борба за отделните елементи на съвършенството, само той познава героизъма на Тосканини, само той има представа за цената на онова съвършенство, което възхищава публиката като нещо естествено. Но най-високото стъпало на изкуството е достигнато винаги там, където най-трудното изглежда просто и когато съвършеното изглежда естествено. Види ли човек Тосканини в препълнена зала, вълшебник и заповедник на послушната тълпа оркестранти, как води музикантите със своята пръчка съвсем леко, като хипнотизирани, тази победа му изглежда спечелена без борба, а той самият — сбор от всяка сигурност и най-
86
СРЕЩИ
■исш израз на властиичество. Но за Тосканини всъщност не е напълно разрешена нито една задача и това, което възхищава публиката като съвършенно постижение, е станало за него вече отново проблем. Въпреки петдесетте години творческа дейност, седемдесетгодишният не чувствува пълно и чисто задоволство от никое изпълнение и при всяко повторение на творбата изпитва само тревожното съмнение на винаги изново опитващия художник. Той не е почувствувал никога суетно задоволство, никога не е познал, както казва Нитче „ обгорилото щастие“ на отпрягането, на самоочарованието. Нито един от живите диригенти не страда можеби така трагично от несъвършенството на всичко инструментално по отношение на собствените си представи, както този, който владее оркестъра по-великолепно от всички. Защото другите, все така пламенни диригенти, имат най-малко бегли моменти на възторг. Бруно Вал-тер, неговият парнаски брат в музиката, има понякога секунди на освобождение и благодат посред изпълнението и това се чувствува. Когато свири или дирижира Моцарт лицето му отвреме навреме засиява несъзнателно от отражението на тази блажена светлина. Той се чувствува понесен от вълната, която сам е създал, усмихва се без да съзнава това, мечтае и се носи в ръцете на музиката. Такава способност за благодатна самозабрава не е била никога давана на Тосканини,на този ненаситен, велик пленник на съвършенство. Един необуздан копнеж към все по-висши форми на идеала го разяжда, и не е никак изкуствена поза у този най-чес-тен към себе си човек, когато той, след концерта, бур-но акламиран, слиза от пулта винаги със смутен и засрамен, с плах и объркан поглед, когато неохотно и само от учтивост благодари на публиката за шумния й ентусиазъм. Защото за него, над всичко постигнато и придобито, витае една тайнствена, мистична тъга. Той знае, че и най-героично постигнатото в областта на изпълнителното музикално творчество е нетрайно, че делото му е .написано във водата“ и е измивано от
ТОСКАНИНИ
87
вълните на преходността, че не се задържа дълго в чувствата и в душата. Той знае, че в оркестралната сфера не е направено нищо, за да остане вечно, и че всяко съвършенство трябва винаги изново да бъде придобивано и изтръгвано от изпълнение на изпълнение, от час на час. Този велик иеспокойник, който никога не се задоволява като някой друг, знае: изкуството е вечна борба, то никога не е край, а едно непрекъснато начало.
Една такава нравствена строгост в разбиранията и характера е събитие в областта на нашето изкуство и живот. Но нека не се оплакваме, че едно такова чисто и морално явление като Тосканини остава рядко и че само малко дни в годината ни е отредено щастието да чуем съвършенни творби, дадени по такъв съвършен начин от този съвършен майстор! Нищо не е по-опасно за достойнство и морала на изкуството от леснотата и удоволствието на всекидневните занимания с изкуството, от лекотата, с която днес чрез радиото и грамофона и най-прославеиото е на разположение на най-ленивия. Защото това удобство кара мнозина да забравят творческата мъка и без усилие и благоговение да приемат изкуството като чаша бира. И благодеяние и духовна радост е в такова време да видиш един труженик, който с мощната си проява силом напомня, че изкуството е свещена мъка, апостолско служене на непостижимо божественото в нашия свят, не дар на случая, а заслужена благодат, не хладно удоволствие, а също и творческа потребност. Благодарение на своя гений и на непреклонния си характер, Тосканини постига чудото да принуждава милиони люде да чувствуват славно предаденото наследство на музиката като най-жива ценност на настоящето, и това негово дело в областта на изкуството на музикалното изпълнение, действува плодотворно и вън от своите собствени граници : всичко което е славно извършено в областта на едно изкуство е направено едновременно и за всички. Само извънредно надареният човек може да подчинява дру-
СРЕЩИ
гите. И нищо не ни внушава по-голямо благоговение пред този велик защитник навярността към творението, както факта, че той сполучи да научи дори едно така дълбоко хаотично и безверно време като нашето да се отнася със страхопочитание към своите най-свети творения и ценности.
СЛОВО В ЧЕСТ НА МАКСИМ ГОРКИ
По случай шестдесетгодиншината от раждането па писателя.
26 март 1923 г.
Александър Пушкин, родоначалникът на руската литература, произхожда от княжеска кръв, Лев Толстой от прастар графски род, Тургенев е дворянин, Достоевски е чиновнически син, но благородник — всички са благородници. Защото литературата, изкуството, воички прояви на творчеството през деветнадесетото столетие в Русия, принадлежат на благородното съсловие, заедно с всички други привилегии: земята и замъците, реките и рудниците, горите и полетата, та дори и живите хора
— робите селяни, които с пот на чело орат земята. Всяка власт, богатство, представителство, знание и ценност са предоставени само на стотина блаЬороднически рода, на десетина хиляди души, посред милиони. Единствени те представляват пред очите на света Русия, нейното богатство, раса, сила и дух.
Стотина рода, десет хиляди души. Но под този тънък горен пласт действува и твори безкрайна, неиз-гледна милионна маса, огромно безформено същество
— руският народ. Пръснат в милионни зърна по гигантската повърхност на московската земя, с милиони ръце твори той ден и нощ богатствата на огромната страна. Разчиства горите, изравнява пътищата, изтисква виното и изважда рудата от рудниците. Той сее и жъне по черната и натежала от сняг земя, сражава се за царя, служи и служи и служи, в това отношение подобен на другите европейски народи по това време, робски повинни в предаина работа за своите князе. Но едно нещо различава руския от другите братски народя: той е още ням, няма език. Другите народи са изпратили отдавна вече от своята среда поети, оратори и
90
СРЕЩИ
учени, говорещи езици, а тези милиони все още ие могат да изразят своите желания в писано слово, нямат право да кажат своите мисли в решенията на своята страна, не могат да изяснят, не могат да изразят онази широка и необуздана душа, която цари в тях. Глухо, безгласно, с изпъната гръд, безвластно при най огром-на сила, така работи и действува това океански обшир-но, тайнствено същество на народа върху своята руска земя, с душа без език, битие без самороден смисъл. Винаги от името на безгласните говорят винаги само техните господари, благородниците, властниците. До двадесетото столетие ние знаехме за руския народ само по гласа на неговото благородно съсловие, благодарение на Пушкина, Тургенева, Толстоя и Достоевски.
И в това ще бъде за всички времена славата и честта на руските благородници — писатели, в това, че те, въпреки немотата и принуденото му мълчание никога не са презирали народа си, неговите селяни и работници, „дребния човек* и че напротив, сякаш от чувство за някаква мистична вина, всеки от тях е почитал страстно големината и душевната сила на униже-жените маси. Достоевски, визионерът, издига понятието за народа до руска светиня, символ на връщащия се Христос, ожесточено се брани срещу гражданите-рево-люционери и благородниците-анархист и, благоговейно свежда глава надолу чак до руската земя, пред последния престъпник, като пред представител на божествена сила. Още по-пълно се смирява пред мълчаливата маса другият дворянски писател, Толстой, спазмично се унижава само за да издигне тях, подтиснатите— „ние живеем лъжливо, те живеят истински“ — съблича дво-рянската дреха и навлича мужикската блуза, старае се да подражава техния прост, образен език, тяхното глухо християнско смирение, да потъва, да се разтапя в тази огромна, плодотворна сила. Всички големи поети на Русия са засвидетелствували единодушно своето благоговение пред голямата общност, всички са чувству-вали безпомощността, немотата на милионите си братя,
МАКСИМ ГОРКИ
91
в сянката на своя светъл живот, като огромна мистич-на душевна вина. Всички са виждали най-висшия смисъл на своето призвание в задачата да говорят за това нямо, безсловесно същество—народ и да предават на света неговите мисли и идеи.
Но изведнаж става нещо чудно, неочаквано, ненадейно: това безмълвно от хиляди години същество проговаря. То си бе създало една уста от своята собствена плът, един оратор от собствения си език, един човек от своята среда и този един, поета, своя поет и свидетел, то бе изтласкало от огромното си тяло, за да отнесе на цялото човечество вест за руския народ, за руския пролетариат, за унизените, угнетените и подтиснатите, Този мъж, този човек, пратеник и писател, е внезапно тук — преди шестедесет години се явява на този свят — и от тридесет години насам неотклонно, честно, е посредник и изобразител на едно цяло трагическо поколение от обезнаследени и подтиснати. Неговите родители го наричат Максим Пешков, той сам се нарича Максим Горки и с това самосъздадеио име го назова днес с благодарност духовният свят и всичко, което между народите се чувствува истински народ, защото неговата горчивина стана целебна за цяло поколение, неговият глас — изразител на мисълта у цял народ и неговото появяване, щастие и благодат за нашата духовна съвременност. Съдбата бе взела този непознат човек, Максим Горки, от остатъците и плявата на народното множество, за да го направи свидетел на живота на потъпканите, изобразител на всяко страдание, на руската и общочовешката неволя. И за да може вярно и справедливо да свидетелствува, тя му отреди да изживее, в своето собствено съществуване, всяка мъка, всяко лишение, всяко изпитание, да се научи да страда болезнено и да чувствува със собственото си тяло всяко нещо преди да го изобрази и да го разгъне в поетическо слово. Тя го изпрати във всички пролетарски области на труда, за да ги застъпи честно пред невидимия парламент на човечеството; тя го оста-
92
СРЕЩИ
ви да бъде дълго време ученик и роб на всяко страдание, преди да стане господар на словото и майстор на ивобразяването.
Нему бе съдено да мине търпеливо през всички промени и превръщения на една и съща пролетарска участ, преди победно да стане всепреобразуващ художник. Неговото богато и мощно дело има, освен художествена и друга особена големина в това, че на този писател не бе подарено нищо от живота, а всичко бе придобито, извоювано от едно трудно съществуване и чистият и славен резултат бе изтръгнат насилствено, само с горчивина и ожесточение, от враждебна действителност.
Какъв живот 1 Каква бездна пред този възход 1 Една кална, сива улица в предградието на Нижни-Нов-город бе родила един голям художник, немотия бе люляла неговата люлка, немотия го бе, изгонила от училището и го бе изхвърлила на валяка и в света. Цялото семейство живее в две стаи на зимник и той} ученикът, за да припечели няколко жалки копейки трябва да пропълзява в клоаките и боклуците, да събира парцали и кокали от вонящата смет, а неговите другари, поради лошата миризма, избягват да седят до този събирач на боклуци. Макар и ученолюбив, той не може да изкара до край и най-нисшето училище, със слаби детски гърди трябва да стане обущарски чирак, после слуга при един чертожник, мияч на съдове в един параход по Волга, носач по пристанищата, нощен пазач в една рибарница, кифладжия, железничар, полски работник, печатарски помощник, един вечно прогонван надничар, безправен, нещастен, бездомен — скитник но всички пътища, в Украйна, по Дон, в Бесарабия, в Тифлис и Крим. Никъде не може да се спре, никъде не го задържат, прислони ли се под някакъв мръсен покрив, съдбата, като лош вятър го подгонва отново, зиме и лете мете пътищата с горящи стъпала, гладен, изпокъсан, болен и винаги, винаги гонеи от нищетата.
МАКСИМ ГОРКИ
93
Той сменява непрекъснато занаятите, но сякаш съдбата иска умишлено тази смяна, за да изживее той цялото многообразие на пролетарския живот и за да може един ден, така вещо и от личен опит да свидетел-ствува за руския народ в неговото неизгледно многообразие и различие. Отредено му бе — и той величе* ствено понесе това изпитание — да познае всички форми на беднотията, за да стане един истински и правдив защитник на всяка сиромашия. Отредена му бе също така и участта на всички онези в Русия, които се бунтуват срещу неправдата на този световен порядък: да седи в затворите, да бъде под наблюдението на полицията, шпиониран, преместван, подозиран и като бесен вълк гонен от жандармите. Този поет на руския пролетариат трябваше да изтърпи с упорита душа и камшика на духовното подчинение, на безправието, защото е призован да изстрада всичко и всички страдания на своята класа и раса. Той трябваше да изпита всички форми на безправното съшествуване и на отчаянието, та дори и онази най-последна, най-ужасна, най-дълбока за човек, който не може да понася повече своя собствен живот и го изплюва като горчилка. И тази последна бездна на отчаянието не му е спестена: през декември 1887 година Максим Горки купува с последните си пари малък барабанен револвер и изстрелва един куршум в гърдите си. Оловото остава забито в дроба и заплашва живота му четиридесет години, но все пак — за щастие — той бива спасен за онова огромно дело на свидетелствуване в полза на своя народ, което той после неповторимо внушително извърши пред съда на човечеството.
Кога този скитник, този пролетарски надничар, този уличен бродяга и голтак, стана писател, това никоя литературна история не ще научи някога. Защото Максим Горки е бил писател всякога, благодарение на будностга на очите и яснотата на душата, на своята чудно възприемчива природа. Но, за да изрази творческото в себе си, той трябваше да изучи наЛ*ндпред ези-
94
СРЕЩИ
ка, писмеността и колко мъчителна е била тази негова потребност! Никой не му е помагал, а само неговата собствена упорита воля и неотстъпно напиращата в него непоколебима народна първична сила. Като хлебар и уличен работник, той събира вечер, жадно и безразборно, всичко, което във вестници, книги и печатни произведения му попадне на ръка. Но неговата истинска прочитна книга е улицата, истинският му водач е вътрешният гений, защото Горки беше поет дълго преди да бе прочел нещо и художник преди да се научи ортографически да пише. На двадесет и четири години издава своя пръв разказ, на тридесет бива изведнаж открит и става вече най-известния, най-много обичания от народа художник на Русия, гордост за пролетариата и слава на европейския свят.
Неописуемо стихийно беше това въздействие веднага след първите творби на Горки, беше някакво стряскане, уплаха, някакъв удар и взрив: една по-дру* га Русия, така чувствуваше всеки, бе заговорила първи път, този глас идваше от исполинската притеснена гръд на цял народ. Наистина: Достоевски, Толстой и Тур-генев ни бяха позволили вече отдавна да предугадим във величествени видения руската душа и цялата й ширина и мощност, но тук, из един път, същото това беше вече друго, сякаш по-вярно изобразено, не само душата, а и самият руски човек, цял, оголен, в жестоко ясна, напълно истинска руска действителност. При онези писатели руската съдба, това страдание от собствената широта и извънмерна разпънатост, трагическото съзнание за историческия световен обрат, се движеше все още в духовната стихия, в бурните кръгове на съвестта. При Горки, обаче, руският човек възкръсна не в дух, а в плът и кръв, тъмният безимен човек се оформи в маса, стана реалност, У Горки противно на Толстоя, Достоевски иГончарова, няма типизирани символични образи на световната литература, като четиримата Карамазовци, като Обломов, Левин и Каратаев, никога — това ограничение не намалява неговата го-
МАКСИМ ГОРКИ
95
лемина — Горки не търси да създава един единствен символ на руската душа, но с чувственост и обективност, с нечувана вярност и яснота, уловимо и осезаемо поставя десетки хиляди живи образи на отделни люде. Роден от народа, той направи видим заедно със себе си целия народ. Той изнесе образи от всички степени на бедността, от всички съсловия — всеки един с ненадмината жизнена правда — десетки, стотици, хиляди, цяла а^)мия от бедни и огорчени. Вместо едно обшир-но видение, това прекрасно око даде, в хиляди отделни живи образи, всеки човек, когото е срещнал в живота си. Това паметливо око на Горки принадлежи, за мене, към малкото истински чудеса на нашия съвременен свят и аз не зная, кой от художниците на нашето време може да се сравни с него само приблизително по естественост и точност в погледа. Никаква сянка от мистика не замъглява това око, нито едно мехурче лъжа няма в тази чудна, кристална леща, която не увеличава и не намалява, която никога не обхваща косо и преи-начено или лъжливо, която никога не осветлява, или затъмнява. Това око вижда само вярно и вижда не само ясно, но с безподобна правдивост и безпримерна яснота. Всичко, което е застанало веднаж пред тази честна и правдива зеница, този най-чист и най почтен инструмент на нашето по-ново изкуство, остана там непроменено, защото несравнимото око на Максим Горки не забравя нищо, нищо не преобразява и не изменя, дава най-чиста и най-правдива действителност. Когато Максим Горки описва един човек, аз съм готов да се закълна: той е бил такъв, какъвто писателят го вижда и рисува, точно такъв, нито по-голям, нито по-малък, нищо не е измислено и прибавено, нищо не е отнето, нищо не е разкрасено или снизено, обхваната е чисто и непроменено еднократността на един човек, прозряна е и превърната в образ. Няма портрет между десет хиляди фотографии, няма описание между десетте хиляди негови приятели и посетители, което така очебийно, живо, душевно вярно да осветлява неговото съшество,
96
СРЕЩИ
както оскъдните шестдесет страници, които Максим Горки му е посветил в своите »Спомени*. И със същата правдивост и истиност, с които той ии е описал тези най-големи от всички руски люде, рисуза и най-жалкия нехранимайко, последния просек, когото някога, като скиталец по друмищата, е срещал Геният на окото на Горки има едно име: правдивост.
На този неподкупен, чудно честен поглед на Горки, Европа дължи най вярната картина на съвременния руски свят. И кога истината между народите е била по-необходима, отколкото в сегашните часове и кой народ между народите има нужда така, както руският в този свой световно-исторически час? Какво събитие, каква отсъда, какъв дар от съдбата за този народ сега, в такава решителна минута, да притежава един художник от собствената си кръв, който достоверно посочва на всички свойствения нему образ, който не идеали-зува и не осмива скептично, който с непоколебимата и несмутима правота на художника разкрива физически ясно пред цялото човечество неволята и надеждата, опасността и величието на една народностна безкрайност. Толстой и Достоевски в своята насилствена, наложена отвън, домогваща се и смътна, но все пак на-ционалистична любов, бяха превърнали руския народ в един вид светиня, така че, въпреки всичкото удивление, руският човек ни изглежда каточе от друг свят, стран-но голям и опасен, но все пак чужд, различен, другояче устроен. Горки показва — и това е неговата безсмъртна заслуга — руския народ не само там, гдето той е руски, но и таи преди всичко, гдето той е народ, един и същия народ на бедните и подтиснатите, народа като пролетариат. Той е повече човешки, отколкото национално сложен, той е повече хуманен, отколкото политичен, революционер от съчувствена любов към народа, а не от чудовищна омраза. Той гледаше на идващата революция не както Достоевски и Толстой, като дело на неколцина прекомерно раздразнени и анархцстично настроени, по руски разпалени,
МАКСИМ ГОРКИ
97
интелектуалци, като на точно осъществяване на добре обмислени теории, но в него и само в него бъдещият историк достоверно ще може да прочете, че бунтът и подемът в Русия бяха органично народно дело. Той показа как напрежението в масата и в милионната й частица, бе нараснало до непоносимост: в неговия роман „ Майка *, в това майсторско произведение, виждаме, как волята се събира и напряга в безброй безименни жертви, тъкмо от най-малкия човек, от селяните, работниците, от неграмотните, от неуките, преди да се разрази в страшна буря. Не отделният човек, а винаги множеството, винаги масата се явява в неговите произведения носител на силата — защото сам той, оформен от едно множество, от множеството на народа, от широтата на съдбата, този отделен човек чувствува всяко събитие като общност. Точно поради тази спойка с народа Горки познаваше още от самото начало непоколебимо, непобедимите му сили и му се довери, както народът се доверяваше нему. Докато големите пророци — Достоевски и Толстой — се ужасяват от революцията като от някаква болест, той знае, че ненарушимото здраве на неговия народ ще я понесе. И тъкмо защото познаваше масите и тъкмо защото разбираше руския народ отблизу и по кръв, както синът разбира майка си, Горки не страдаше от ужасния, апокалиптичен страх на големите руски писатели-про-роци. Той зцаеше, че неговият народ и всеки друг народ, е достатъчно силен да преодолее всички кризи, да мине през всички опасности. Така неговото присъствие през царските години бе дало на големите народни маси повече вяра в себе си, отколкото всички викове на Достоевски по руския Христос, отколкото всички призиви за разкаяние и проповеди за смирение на Толстоя. От него руският народ почерпи смелост и доверие в своята воля: неудържимото му издигане от народната глъбина и неговото творчество потвърдиха
7 Срещи
98
СРЕЩИ
желанието на цял един народ да се издигне и духовно да се оформи.
Но ние трябва да признаем днес: Максим Горки изпълни своята свидетелска служба съвършено, като чист и честен човек, като голям творец-художник, който не стана водач, не си присвои права на съдия и не си даде вид на пророк, а остана само постоянен свидетел за правото на своя народ, за неговото душевно многообразие и неговата нравствена сила. Както подобава на един честен свидетел, той не украсяваше истината никога и никога не я скриваше, той не говореше, а докладваше, не прокламираше, а изобразяваше. Без песимизъм през мрачните години и без прекаленост през дните на успеха, силен в часове на опасност и без високомерие при сполука, той бе призовал в своите произведения човек до човека, докато те образуваха тълпа, народ и изображение на вечния народ, първичен материал за всяко художествено творчество и на всяка творческа сила. Така неговият голям епос бе не мит на руската душа, а неподправена руска действителност. Благодарение на неговите произведения ние можем братски да разбираме Русия, близка и съседна на нашия свят, без отчужденост и без съпротива. С това, обаче, е изпълнен и най-високият дълг на един писател, да премахне всяка враждебност и разстояние между народите, да съедини народ с народ и съсловие със съсловие в общочовешко единство. Който познава творчеството на Горки, той познава днешния руски народ, несретата и лишенията на всички подтиснати в него, той познава тяхното крайно, най-необикновено и стра-стно чувство, както и тяхното всекидневно жалко съществувание. В книгите на Горки, като в никои други можахме потресени да видим всичките мъки и изпитания през годините на прехода. И защото се бяхме научили да съчувствуваме на руския народ така в неговите най-трагични часове, днес сме в състояние да споделяме гордостта и радостта на Русия като наша собствена, гордата радост на един народ, който от собстве-
МАКСИМ ГОРКИ
99
ната си кръв е създал един толкова честен и чист, един толкова ясен и правдив художник. Този духовен празник на руската нация е празник и на целия свят. И така, ние, в този час, поздравляваме единодушно двамата — които са едно в неговото лице — ние поздравляваме Максим Горки, израсналия от народа поет и превърналия се в негово лице в поет — руски народ.
БУЗОНИ
Неговото истинско лице изглеждаше дълго време мрачно зад тъмния облак на брадата. То изглеждаше мрачно и трагично, когато той, от дъното на залата, като страдащ Христос отиваше към черното дърво, към пияното, в което са заключени всички земни радости и мъки, които той винаги изново освобождава. Но сега, когато тъмната ивица брада е махната и черната буйна коса не заплашва да падне над лицето, а в сребърната сивота открива свободно светло, хубаво оформено чело, в неговите така просветлени черти (тези странно духовни, странно чувствени черти) се открива много под-вижна уста, която остава строга само в часовете на музика, а в разговор се закръгля охотно в усмивка и прелива даже в избухлив смях — този изключителен италиянски смях, с който Бузони увлича хората така, както и с майсторското си изкуство. Радостно изненадан, човек вижда в светналото сега лице блестящите очи, чисти, с цвят на вода, но не с бездушния тон на плитка, спокойна вода, а пълни с трепетното безпокойство на постоянно течаща, подържана и подхранвана от непрекъснат вътрешен извор вода. — Очи, които обичат да гледат в света и да се отморяват в книги, които се радват на багри и жени, и които отведнаж могат да станат свещено спокойни — в първата секунда, в която под пръстите му прозвучава първият тон. Нито едного от нашите майстори не обичам така много, когато са на пияното, както Бузони. Другите са възбудени при творчеството, те гръмогласно загребват, копаят тоновете от бялата каменоломна на клавишите и цялого им тяло взима участие в напрежението. Други пък се усмихват с измамническата усмивка на атлети, които с изкусна лекота вдигат натрупана тежест, доказвайки на една зяпнала тълпа, че това е за тях само неизказано лека игра. Трети се бунтуват гордо и въз-
БУЗОНИ
101
будено треперят. А той се вслушва в своята музикална игра. Сякаш безкрайна далечина има между призрачно ровещите долу в тоновете ръце и издигнатото, изразяващо блажена углъбеност лице, което се вцепенява в сладка уплаха пред безименната медузена хубост на музиката. Долу е музика, горе тишина, долу творчество, горе наслаждение. В тези скъпи минути той сякаш забравя, че всичко това, което сега го грабва със сладък трепет, изтича от него самия, той диша, опиянява се и вдъхновено се вслушва, чужд сам на себе си в тези неизповедими движения на всеотдайно възхищение. Лицето му се преобразява в напрежението на слушането, и очите му, които гледат нагоре, отразяват някакво невидимо небе и в него вечния Бог. Колко го обичам в такива минути! Колко му завиждам в такива мигове за висшата, най-рядка радост да не чувствува себе си във възхищението от творчество, да бъде свободен от всички несъвършенства на работата *4рез чистотата на възторга, за това голямо, вече не борещо се и търсещо, а успокоено и наслаждаващо се на себе си майсторство! Но как да завиждаш на този, който не познаваше завистта, беше готов да помага, беше радостен и винаги се ободряваше чрез младите? В години, когато другите стават ожесточени, в него се пробужда радостта, в години, в които изворът на творчеството у другите секва, от него започва да блика музика. Днес собственото съвършенство прегражда пътя на виртуоза, — художникът, творецът Бузони има тепърва време и път да върви. Аз вярвам в неговата музика без да я познавам. В нея ще има нещо светло, безгрижието на късно узрелия, и в нея, може би, ще звучи неговият смях, неговият неповторимо сърдечен детски смях. Изкуството на младите е егоистично и затова буйно и неясно. Майсторството на добродушния носи на косата си сребърния венец на яснотата.
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ
Едип ден при Алберт Швайцер
Свършеният ден е нещо рядко. Затова този, който го преживява, или може да го изживее, тъкмо днес е длъжен е да бъде особено благодарен и да изрази в думи своята признателност.
Утрото ни поднесе отрано един голям дар. След дни и години ние сме отново пред Страсбургската съ-борна църква, тази може би най-въздушна катедрала на европейската земя. Ранната зимна мъгла, която по-мрачваше небето и придаваше на хоризонта безразличен, сив тон, не можеше да намали впечатлението. Напротив, това творение от каменна дантела, сякаш горящо от вътре в своя единствен по рода си розов камък, се издигаше блажено леко със стотиците си дялани фигури, все пак непоклатимо и увлекло всекиго в крилатия си устрем.
Както отвън, щастливо устремено към висините, така и отвътре, то учудва с широтата на ясно очертаното пространство, всяка неделя огласявано от орган и пение: и това е също така съвършенство, създадено от потъналия в забрава гений Ервин Щайнбах, чиято слава Гьоте със не по-малко твърди слова закова във вечността.
После минахме, предобед и по обед, към други германски прелести на елзаската земя: към Колмар отсреща, за да се възхитим още веднаж, сега с повече знание, но също така възторжено, както преди двадесет години, на Изенхаймерския олтар на Матиас Грю-невалд. Величествена противоположност при същото съвършенство : гам строп* линии архитектонично свързани, замръзнала в камък музика, превърната в кристал, устремена към небето набожност, а тука, в тези пламнали цветове — мощен екстаз, фанатичен колорит,
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ 103
апокалиптично видение за смърт и възкресение. Там покой във вярата, бавно, неотстъпно, смирено стремление към последното осъществяване, тук див набег, чудно опиянение от божественото, свещено умопомрачение, въплътен екстаз. Човек може да се е спирал сто хиляди пъти да разгадава по отличните копия неотменната тайна на тези сияйни, демонични табла, но само тук срещу тази поразяваща реалност, се чувствува напълно омагьосан и анае, че самолично е видял едно от художествените чудеса на нашия земен свят. Видяхме две съвсем различни, и двете безпогрешни, съвършени постижения на човешката творческа сила, а слабото ноемврийско слънце стои все още в своя зенит. Денят е все още пълен, чувството е разкрито и готово да възприема, дори можеби и по-силни човешко-магически впечатления. Има още време и желание да се разкриваме за силни усети, и ние, изпълнени от виденото и при все това ненаситени, потегляме към малкото ел-заско градче Гьонсбах, за да посетим там, в свещеническия дом, Алберт Швайцер. Не трябва да пропускаме случая да посетим този чуден човек, който се е върнал за кратко време от Африка, за да се подготви тук, в родното си място, за нова саможертва, защото човешкото съвършенство не е по-малко рядко от художественото.
Алберт Швайцер, това име днес има вече силен отзвук за много хора, но почти всеки влага в него различен смисъл. Мнозина го обичат и почитат, но повечето от тях от различно гледище, защото този мъж представлява едно единствено несравнимо и еднократно многообразие. Някои знаят за него само това, че преди няколко години получи Гьотевата награда, протестантското духовенство цени в него един от своите най-за-бележителни теолози, автор на „Мистиката на апостол Павел4", музикантите почитат в негово лице създателя на най-голямото и изчерпателно съчинение върху Йохан Себастиан Бах, майсторите на органа го възхваляват като единственйя човек, който познава всички органи
104
СРЕЩИ
в Европа и е писал най-дълбоките и най-обстойни трудове върху техниката на този инструмент, музикалните среди го считат (заедно с Гюнтер Рамин) за най-големия органист-виртуоз на нашето време и навсякъде, където се оповестяват негови концерти, билетите се разпродават предварително. Но онези, за които идеали-зъмът е голям само тогава, когато минава границите на изречената и написана дума и чрез саможертва се превръща в дело, го обичат и уважават заради най-висшето му дело, заради онази безпримерна и единствена по рода си саможертва, заради болницата, която той съвсем сам, без никаква държавна помощ, основа и създаде в девствените гори на Африка, ръководен от чисто човешка пожертвувателност, само за да изкупи един европейски грях, Най-добрите люде на земята почитат днес този скромен човек като образец на морал и едно непрекъснато растящо общество тихо, без програма, се събира около неговата личност. Колко силно е влиянието му през последните години доказва вече ясно разпространението на книгите, които описват неговия живот, най-простата и най-скромната от които написа сам той: „Из моя живот и мисли“.
Този живот е в действителност истински достоен да бъде предмет на една биография, героичен не в средновековен, а в съвременен смисъл, единствено ценният за нас смисъл на морален героизъм, на пълно и при това не догматично пожертвуване на личност за идея, онова геройство, което в лицето на люде като Ганди, Ромен Ролан и Алберт Швайцер е приело най-прославените форми на нашето столетие.
Роден между две страни, между Германия и Франция — двете така тясно свързани, че едната част от неговите произведения е написана на френски, а другата на немски — свещеническият син порасва в род-ното си място Гюнсбах и през 1899 година получава служба на проповедник в църквата св. Николай в Страсбург с всички всекидневни малки занимания, като обучаване на конфирмантите и църковни проповеди« а две
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ 105
години по-късно се хабилитира с една лекция върху „Учението за словото в евангелието на Йоана* в тео-логичсския университет в Страсбург. Но той учи същевременно, през ваканциите си, при побелелия майстор Видор, който е бил близък приятел на своето времена Вагнер, Цезар Франк и Бизе. Неуморната работа на Швайцер е разделена между музиката и теологията. И в двете области творчески плодотворна, тя се изразява за едната област в „История на изследванията върху Исуса“, а за другата — в онази монументална биография на Йохан Себастиан Бах, която и до днес остава ненадмината. Като познавач на органа той пътува от град на град, за да изпробва всички, до които може да стигне и да разкрие полу-забравената тайна и устройството на старите органи. И в тази област неговите трудове стават авторитетни.
Неговият живот е могъл да протече така ясно и двустранно и по нататък, ако към тридесетгодишната си възраст Алберт Швайцер не бе взел едно решение, напълно обусловено от дълбоко-религиозния характер на неговата природа: да напусне Европа, където не се чувствува достатъчно полезен и със собствени сили да основе в екваториална Африка една болница за най-бедните между бедните, за иай-изоставените между изоставените, за умиращите от сънна болест и други тропически болести, негри.
Безумие, казват приятелите и близките му. Защо в Африка? Няма ли в Европа достатъчно мизерия, на която трябва да се помогне? Но вътрешният отговор на Алберт Швайцер е: защото работата в Африка е по-трудна. Защото там не смее да отиде никой, освен жадните за печалби, авантюристите и кариеристите, защото тъкмо там, в девствените гори, във всекидневната опасност, един човек, който действува по чисто морални подбуди е по-необходим от всякъде другаде. И после — мистическа мисъл — този човек иска със своята личност да изкупи онази огромна, неизказана неправда, която ние европейците, ние божем най-култур-
106
СРЕЩИ
ната бяла раса, извършваме вече стотина години над черния материк. Ако някога бъде написана една истинска история на това престъпление, което европейците са направили спрямо Африка, като са измъчвали, ограбвали и унищожавали наивните деца на тази земя, отначало чрез грабеж и заробване, после чрез алкохол и сифилис (и днес още, както доказва книгата за Конго на Андре Жид, не се е подобрило много нещо), то едно такова историческо изложение би било една от найпозорните за нашата раса книги и нашето дръзко културно самочувство би се смирило за десетилетия. Но, за да изкупи една малка част от тази вина, този религиозен човек иска да заплати с лична жертва, като построи една мисионерска болница в девствените гори. Най-сетне намери се един човек, който отива в тропиците не за печалби и от любопитство, а от чисто ху-манно желание да помогне на най-нещастните между нещастните. Но как ще построи болница той, който не разбира нищо от медицина? Такава дребна работа не може да уплаши една желязна енергия като тази на Алберт Швайцер. Тридесетгодишният професор по теология, един от най-големите органисти на Европа и многоуважаван музиколог, сяда още веднаж спокойно на училищната скамейка до осемнадесетгодишните деца в Париж и, въпреки паричните затруднения, започва да изучава медицина. През 1911 година, на тридесет и шест години, той полага държавен медицински изпит. После, след една година клиническа служба и докторска работа, почти четиридесетгодишният лекар тръгва на път към другия материк.
Сега липсва само най-важното: пари за това толкова обширно предприятие, защото Алберт Швайцер на никаква цена не желае да вземе помощ от френското правителство. Той знае: помощта означава зависимост от чиновници, контрола, дребнави вмешателства и превръщане на едно чисто хуманно дело, в политическо. И той жертвува хонорара от своите книги, дава редица концерти в полза на своята идея, а и съмишленици да-
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ 107
ват своята лепта. През 1913 година той пристига най-сетне в Ламбарене и започва да строи своята болница. Отначало има намерение да остане там две години, но те стават принудително четири и половина, защото по това време за цялото европейско човечество започва войната и този топлосърдечен санитар, който добро-волно искаше да служи във френските колонии на една хуманна идея, трябва да си припомни внезапно, че според своя паспорт е елзасец. Значи германец, и от 5 август 1914 година е пленник в своята мисия. Отначало му позволяват да упражнава своята лекарска дейност, но военната бюрокрация става после неумолима в своето свещено, безумно право: Швайцер бива изпратен от африканската мисионерска област, където е толкова много полезен ; отведен през девствените гори за Европа и осъден да бездействува зад телената мрежа в Пиринеите цяла една година. Когато се връща у цома, той намира родното си място Гюнсбах опустошено л разрушено, планините обезлесени и човешката мизерия, в борба с която бе заложил той живота си, хиля-дократно увеличена.
Цялото му дело изглежда напразно. Отначало не може и да се мисли за възобновяване на африканската болница, има да изплаща дългове, светът е все още заключен и Швайцер посвещава тези години на своето произведение „Упадък и възобновяване на културата“, и „Култура и етика“, както и за довършване на голямото издание за Бах. Но решителността на този мъж е непоклатима. Той дава концерт след концерт и за пет години събира най-сетне нужните средства. През 1924 година заминава отново за Ламбарене, където намира само развалините от това, което бе построил. Джунглите са погълнали постройките и всичко трябва да се престройва отново, сега вече в по-големи размери и на друго място. Но този път му идват на помощ известността и славата на неговото дело. Защото всяка голяма нравствена енергия излъчва еманации и както магнитът намагнетизирва мъртвото желязо, така и в по-
108
СРЕЩИ
жертвувагелните натури се крие силата да възпитават чувство на взаимопомощ у инак безчувствени люде. Мнозина от човешкото общество са готови да служат на една идея, у всяка младеж има огромен идеализъм, който чака да бъде освободен, за да се отдаде напълно на някаква задача и политическите партии обикновено злоупотребяват по много користолюбив начин с това. Но понякога, в редки и щастливи моменти, той се насочва богато и свободно, към някоя хуманна идея, както в този случай. Цяла тълпа помощници, убедени от идеята за болницата, предлагат на Швайцера да работят заедно с него, и под негово ръководство старата сграда се възправя по-здрава от преди. В 1927— 1928 години настъпва отново пауза. Швайцер прекарва в Европа, за да осигури материалната основа на болницата чрез концерти. Така дели той живота си в работа и работа между двата свята, които, кръгово целят едновременно усъвършенствуването на неговото дело и на неговата личност.
Аз смятах, че нямам право да пропускам този щастлив случай да срещна отново този рядък човек, който сега пребивава при нас в Европа и се готви за ново пътешествие към Африка. Светът е толкова беден откъм истински внушителни и образцови личности, че едно малко пътешествие е оправдано. Не бях видел Швайцера години наред, а писмата не могат да заместят живото присъствие. И аз се зарадвах дълбоко, когато срещнах неговия топъл, сърдечен, ясен поглед. Малко сивота е пръсната по косата му, но все още чудно внушително действува пластически издяланото му германско лице, което наподобява лицето на Нитче не само по-гъстите мустаци, но и по духовния строеж на извитото чело. Водачеството придава на човека неволно някаква вътрешна внушителност, но самосъзнанието на Алберт Швайцер няма нищо общо с неотстъпчивостта, то е само една вътрешна и насочена навън сигурност на човек, който чувствува, че е на прав път, и силата, която се излъчва от него не действува
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ 109
нападателно, защото цялата му мисъл и живот се основават на най-висше жизнено утвърждение, или по-добре казано, на утвърждението на живота във всички негови духовни и земни форми, или в мъдро примиря-ване и търпимост. Вярата на Алберт Швайцер или дори църковната му вяра са лишени от фанатизъм, и първото нещо, което този чуден човек, този бивш протестантски теолог възхвали възторжено в разговора си бяха религиозни текстове на китайски философи, в които виждате с удивление най-висока изява на земната етика.
Това беше един богат следобед: прелиствахме фотографии от Ламбарене, слушахме покъртителни и едновременно въодушевляващи подробности за починали там помощнички и гледачки на мисията и за сизифов-ската работа, която се върши, за да се облекчава и възпира поне за кратко време непрекъснатият поток на човешката неволя. И между това, в пълната с пръснати писма и ръкописи стая на този неуморим човек, ви гледа с радост мъжествено хубавото лице, в което сигурност и спокойствие се съчетават в рядко единство. Тук действува, така чувствува човек, център^ на една сила, която, невидима за нас, в една друга част на земята се превръща в благополучие и морално дело и едновременно с това засилва и поражда у много други хиляди, подобни сили. И докато тук си почива и разговаря, той същевременно е водач на една неизгледна армия, средище на един магически кръг, който без външно насилие и употреба на насилие развива повече мощ и дейност, от десетки политически водачи, професори и авторитети. И човек отново разбира: една сила, която дава пример има повече влияние в действителния живот, отколкото всички догми и думи.
После сме навън в малката долина, през неделно тихото село. Отдавна са зарасли раните, които войната бе нанесла. Огсреща, по склоновете на Вогезите и на другата, германската страна, откъдето оръдията в глухи удари час след час са бълвали своите заредени с отровни
110
СРЕЩИ
газове снаряди, лежи тиха, спокойна вечерна светлина. Сега човек безгрижно* може да се движи по улиците, които преди четиринадесет години бяха превърнати в подземни, покрити със слама тунели. Пътят води бавно към малката църква, защото, макар и да не се осмелявахме да го помолим за това, големият музикант беше отгатнал скритото ни желание да го чуем да свири на своя нов, направен по негови указания, орган.
Тази малка църква на Гюнсбах, която той отключва сега, е особена посред стотиците и хиляди църкри в Европа. Не че тя е хубава или значителна в художе-ствено-исторически смисъл. Нейната особеност е от духовно-свещенически характер, защото принадлежи към четиридесеттех или петдесет църковни сгради в Елзас и на някои места в Швейцария, които са нагодени едновременно за католическа и протестантска божествена служба. Хорът, отделен с дървена решетка, се отваря само за католическа служба, която се извършва в различен час от протестантската. Тук става нещо видимо невъзможно — на една земя, на която немският и френски език се плъзгат леко един в друг — католическото и протестантското учение се указват съединени без омраза в един и същ неутрален божи храм, а Алберт Швайцер ни разказа, че тази възможност за мирно съединение била оказала още от младини образцово влияние върху неговия възглед за живота.
Когато влизаме, в съвършено празната църква е вече тъмно и ние не запалваме лампите. Само над клавиатурата на органа пускаме една единствена малка41 светлина. Тя пада само върху ръцете на Швайцера, които сега започват да се движат по клавишите, а наведеното, замислено лице е огряно от отраженията на неопределено, магическо попадение. И сега Алберт свири само за нас, в празната, черна като нощ църква, своя любим Йохан Себасттян Бах. Несравнимо преживяване! Чувал бях този майстор, който надмина всички виртуози, заедно с хиляди други, на един органов концерт в Мюнхен. Можеби неговото изпълнение тогава
НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ 111
да не е било по-малко съвършено в технически смисъл. Но никога не бях почувствуйал мистичната власт на Йохан Себастиан Бах така силно, както тук, в тази протестантска църква, извикана чрез един истински религиозен човек и пресъздадена с такава крайна пре-данност. Пръстите се движат побелите клавиши в тъмнината като замечтани и едновременно с голяма точност, а произведеният тон се издига от подвижния ис-полински гръден кош на органовото дърво, като човешки глас. Величествена хармония, всред краЕно то-ново изобилие, и човек чувствува съвършенството на фугата така неизменимо затвърдено, както Страсбург-, ската съборна църква в своя камък сутринта, така екстатично и силно осветено, като таблата на Матиас Грюневалд, чиито багри още горят топло под клепачите ни. Швайцер ни свири Рождествената кантата, един хорал и после по свободна фантазия; черната вътрешност на църквата и собствените ни гърди се изпълват тихо и тайнствено с велика музика.
Един час такова окрилено въздигане и ние сме отново навън по затъмнените вече пътища, отново потъваме в дълги приятни разговори по време на вечерята, вътрешно сгрети от чувството на истинско човешко присъствие и после - в другите невидими разговори за изкуството, което знае по най-властен и прекрасен начин да ни изтръгва от всичко земно и политически противно. И после пак назад — към Колмар — във влака през нощта, радостно развълнувани и каточе обогатени. За един ден видехме едно от най-съвършените чудеса на немската архитектура, Страсбургската катедрала, майсторското творение на немската живопис, Изенхаймерския олтар, и накрая невидимата катедрала на музиката на йохан Себастиан Бах, построена от един от музикалните майстори на нашето време. В такъв един съвършен ден човек получава отново вяра и в най-противното време. Влакът фучи нататък през елзаската земя, ние се стряскаме внезапно, защото имената на гарите, които биват извиквани на-
112
СРЕЩИ
вън, събуждат подтискащи спомени: Шлетщад, Мюлхау-зен, Тан. . . При всички тези имена си спомняме за военните известия: там десет хиляди убити, тук петнадесет хиляди паднали под байонетите, под куршумите, отровени с газ, отровени в братската война, в бра-тоубийствена омраза. И човек не може да разбере, как едно и също човечество, което създава най-неулови-мите, най-неразбираемите майсторски творби в областта на духовното, не може да овладее хиляди и хиляди години вече най-простата тайна: да запази жив духа на разбирателството между люде и люде, които съвместно творят такива вечни блага.
Декември 1932 год.
БРУНО ВАЛТЕР
ИЗКУСТВО НА ПРЕДАННОСТТА
Отдавна знаехме за него, но го опознахме едва късно. Нашата младост бе изпаднала във фанатично боготворение на демоничната личност на Густав Малер и за нас в музиката не съществуваше нищо друго, освен него. Че през последните години стоеше до него един по-млад, изправен със съзнателна скромност в сянката зад неговата ярка светлина, като негов помощник, ученик и сътрудник, това ние знаехме и чув-ствувахме, но не е свойствено на младостта да бъде справедлива. Тя не обича да дели своята любов и умерено да раздава, и така, всичко, което имахме да дадем в ентусиазъм на повереника на музиката на земята, беше свързано с този единствен, до когото ние не смеехме да се доближим от страх да не нарушим очарованието. Другите можеха да си музицират, да дирижират, и да са също така съвършени в своето творчество — музиката за нас беше само този един, Густав Малер. И трябваше Густав Малер да изчезне, тази звезда на нашата младост да залезе, за да забележим фигурата на онзи, който беше най-близкия му другар и сега стана негов наследник. Отначало обичахме Бруно Валтер само посредствено, само като пазител и приемник на Густав Малеровата традиция. Едва постепенно забелязахме този, който от вярност и пожертвувателна преданност така дълго се държеше като ученик, макар че отдавна вече беше станал майстор.
Тази чудна способност да бъде предан до себе-засенчване, която ни възхищаваше като морална добродетел у младия човек е и днес още най-истинският гений на неговата музикалност. При едно по-зряло стъпало на развитие, характерът се отразява винаги в
8 Срещи
114
СРЕЩИ
творчеството, и поради това, тази вродена склонност си остава все още най-решителната и несравнима форма на неговата същина. Бруно Валтер не търси да наложи своята собствена воля на творбите, неговото желание е да бъде съвършен служител на тяхната извънсветовна воля, да се влее, да се разтопи в тези чужди сфери, променчив при всяка творба и постоянен в промяната, винаги и навсякъде търсещ индивидуалното съвършенство на творбата. Този безукорен служител знае да възвисява своята служба до последните предели на творчеството. И ако при другия гений на музикалното изпълнение, при Тосканини, човек има чувството, че в известни мигове оркестърът изчезва и всичката сила и изкуство изтичат единствено от волята и природата на диригента, при Валтер, в неговите най-блаженни минути, човек получава впечатление, че той самият не съществува, че е отнесен от вълната, че човекът се е превърнал в инструмент, тон, звучаща стихия.
Една такава всеотдайност е винаги израз на голяма любов към художествената творба. Валтер не пристъпва никога към една композиция отвън, като дух към материя, като специалист, като интелектуалист—той се нуждае от подчинение, от крайно единение. И тъй като любовта търси винаги пълно обединение, вникване в плътта и кръвта на любимата същност, той търси да се чувствува всякога много дълбоко свързан, да разбира произведението не само с разума си, да се изравни с душата на творбата, която трябва да оживи, и д? се вживее в нея до последния си нерв. Едва след като е проникнал така дълбоко в едно произведение и едва когато е овладял сам напълно неговата същина, той е в състояние да го осъществи като преживелица. Затова, към някои майстори и някои от техните творби, Бруно Валтер е пристъпвал късно, след дълго колебание. Така, въпреки силното си желание да служи на младите, той се е държал далече от някои модерни компонисти, които е ценял много, защото е съзнавал, че още не разбира техните намерения, или не ги приема
БРУНО ВАЛТЕР
115
с цялата си душа, а се чувствува окрилен и въодуше-шевен само когато твори с цялото си същество и с пълна преданност.
Който е възприемчив по природа и е поставил като смисъл на живота си задачата да разбира възвишените творби и да ги прави разбираеми за другите, той никога не би се ограничил в една специалност, защото е открил дълбоката истина, че изкуствата не са разделени едно от друго, а се допълват и че който иска да служи на едно трябва да бъде свързан братски с всички други. Който си е извоювал честта да се нарече приятел на Бруно Валтер и познава радостта да участвува често в духовен разговор с него, той знае вече истински универсалното образование на този човек, който познава всеки стих на Гьоте, както и всеки такт на Моцарта, комуто всяка картина от която и да е галерия в света е така известна по тон и форма, както която и да е мелодия на неговите музикални майстори. Запознат така основно с поезията, с театъра, с танца, с всички проблеми на режисурата, един мъж с неговата универсална природа трябваше неминуемо да бъде гений, за да осъществи, в наше време, Вагне-ровия идеал за операта като синтез на всички изкуства. Колко вечери му дължим, колко незабравими и разновидни! Колко често и по различен начин ни е завладявал, ту събудил вълшебството на Моцарта със сребърния тон на пияното или шпинета, ту издигнал величествено, с исполински блокове, Месия на Хендел — тази вавилонска кула — високо чак до небето, после онзи незабравим Тристан, онзи незабравим. . . Но не, нека не раздробяваме едно такова чудно единно въздействие! Защо да изброяваме, когато не сме забравили нищо от всички тези духовно-чувствени изяви, в които той ни разкриваше най благородния смисъл на музиката: — да облекчава тежестта, да носи освобождение и да разрешава противоречията в крайно съзвучие. Как се научихме да обичаме в тези часове дори и неговото телесно присъствие, да обичаме неговото
i 16
СРЕЩИ
лице, което под влиянието на музиката се озаряваше като лицето иа ангелите, когато Бог ги погледне! Защото, истинска радост е да се отдадеш на един художник, който сам знае да служи така всеотдайно и с това славно доказва, че смирението пред чуждото хфоизведение не е слабост, а най-хубавата творческа сила на земята. Само свързаният с всички създава истински връзки, всяко голямо постижение служи за образец не само иа едно изкуство, а на всички. За туй това може да бъде пример и за нашето време, ако то научи от тази прекрасна хармонична натура тайната да разрешава противоречията чрез еднакво справедливо старание и да изглажда всички спорове и всички различия в човешки ощастливяващо съзвучие.
Г Л А СЪ Т
В ПАМЕТ НА ЙОЗЕФ КАЙНЦ
След полунощ, сам в стаята. Една книга ме държи буден, омотава ме в своя свят. В нея има ритъм и течение, аз попадам все по-дълбоко в него, моите мисли се носят през чужди пейзажи, в непознати съдбини.
Изведнаж cè стряскам. Какво е това? Кой ме извика? Кой ме докосна?
Оглеждам се. . . Нищо ! Никой ! Мракът около валчестата златна яма, която светлината копае в нощта, е неподвижен. Нищо! Една картина светка от стената, цигарата извива сива димна спирала в тишината. Нищо ! Искам да продължа четенето. Не върви. Думите отвед-наж са станали безмислени, черни, оловени букви. Те са се спрели, те, които преди малко се надпреваряха с мислите от страница на страница. Трябва да е застанало нещо между тях и мене. Нещо трябва да се е промъкнало в стаята.
Услушвам се. . . Нищо. Нито един тон. Дори и часовникът е погълнал своето биене. Никакъв звук. Нищо, нищо, нищо ! И изведнаж, уплашен, разпознавам неканения гост. В стаята е влязло мълчанието, а аз не съм •го забелязал, за да го изгоня овреме с няколко твърди стъпки из стаята. Мълчанието е тук, но не тихото, ди-шаще на припадащата вечер, което човек търси и щастливо влъхва като мириса на спокойни полета. Не, злобното мълчание на самотните нощи, дръзкият нека-нен гост със студено дихание и влажни ръце. Той се промъква вътре непризван, пълзи отначало по земята като студа, обгръща членовете и удря внезапно с юмрук в сърцето. Сега то е навсякъде, седи по столовете, стои зад прозорците, диша в книгите, набъбва, чувствувам го как натиска гърдите ми, как го поглъ-
118
СРЕЩИ
щам с всяко дихание, как потъвам, как се задушавам в тази страшна тишина. . .
Аз още се защищавам, но ако човек можеше да се бори с нея, да я хване, да я сграбчи с ръка и да я разломи. . . Но тя се огъва като желе. Нарочно правя щум, прелиствам книгата и тя шуми, като че падат есенни листа. После отново тишина. Мълчанието пада над всеки звук като сняг над пресни стъпки и го из-гасва. То е по-силно от самотата, среднощното мълчание. . .
Какво да правя? Да спя? Чувствувам, че не мога това. Мълчанието е по-силно от съня, неговият мраз прогонва умората. Тази прозрачна тишина плаши, тя измъчва като най-голям шум. Аз съм съвсем завладян от нея, слухтя, жадувам за един звук, потъвам и се задушавам в тази тишина, която задавя гърлото като рядък въздух.
Сега да чуя глас, да чуя човешки глас 1 Само една дума, едно дихание! Да избягам от този невидим стъклен похлупак между мене и света, който притиска гърдите ми и ме отделя от всичко земно. Само да не се услушвам така напрегнато за един звук, който не идва, да не се изразходвам в мъчително очакване. Но тишината става все по-заплашителна и аз чувствувам как пръска гърдите ми. . .
Не мога повече да се боря срещу него. Мълчанието е много силно, то е завладяло четирите стени и • се вмъква в мене. Остава само бягството. Навън. Между хората, да вървя из улиците до изтощение, да подхранвам в себе си съня, докато той победи мълчанието и страха ! Навън, само навън — не помага никакво съпротивление, далече от тези замръзнали в тишината стаи. Да чуя някакъв глас, а не да копая думи от книгите! Всичката им мъдрост днес не дава чувство за живот, колкото една единствена, с дихание изговорена дума.
Долу на улицата! Сега ми е по-свободно, около мене има вече пространство, не само четирите заплашително сключени стени. И тук цари безкрайното мъл-
ГЛАСЪТ
119
чание, но аз чувствувам наоколо си движение, вън от моето собствено тяло. Няколко облака гонят любопитно мъгливата луна. Стъкленият похлупак на мълчанието е станал по-голям и все още не се чува звук на живот. Светът изглежда мъртъв, мълчанието го е убило. Един глас сега, един единствен глас, който би разбил невидимия покрив, би дал въздух, дихание на живота.
Нататък по улиците, докато срещна хора. Ето вече първите! В мъглата покрай мене минават фигури, по-скоро човешки сенки, отколкото човеци, подгонени, мълчаливо бързат по мокрия паваж. Нарочно настигам двама, които бързат заедно напред, с надежда да открадна някоя дума от техния разговор. Нищо! Те мълчат. Сърдити, те бързат един до друг, сянка до сянка.
Един глас сега, да чуя глас! Влизам в едно кафене. Можеби ще срещна някой приятел, някой познат, някого, който със своята дума ще наруши заплашителната тишина в мене. Защото сега има някакъв глад у мене: мълчанието, злобното среднощно мълчание се е впило в мене, чувствувам как шурти в кръвта ми като отрова. Тук в кафенето има топлина, светлина и движение, все пак жилище. В ъглите седят, тук и там, няколко души, като забравени. Защо седят там ? Не четат, не говорят. Можеби и те са изгонени, също така уплашени от мълчанието между техните четири стени?Можеби щяха да бъдат щастливи, ако човек пристъпи към тях и ги заговори; в този самотен час те биха разказали за себе си, топло и сърдечно, на мене, чуждия, повече отколкото на най-близкия си приятел. Но кой прекрачва пръв с дума пропастта, която го дели от един непознат? А аз искам сега глас, който на мене да говори, само на мене. . .
Отново вън на улицата. Сега вече изпитвам страх от сивите празни улици, в които стъпките замират покрай затворените прозорци. Като малки четириъгълни локви дават влажни отражения в мъглата. Някъде в дъното им е животът на людете, които живеят вътре. На няколко пъти минавам покрай сенки на жени, които
120
СРЕЩИ
хвърлят бързо усмивка на лицата си или зовят тихо някого. Странно! За няколко златни монети човек би могъл да си купи топлина, едно живо дишаще тяло, думи, нежни думи ! Думи, които биха били дори чувство, ако човек говори с тях нежно и без високомерие. Това би било почти примамно за човек, който мръзне за думи в самотна нощ. Но техните гласове са дрезгави в мъглата и причиняват болка.
Къде, в тази загубена нощ, залутан в непознати улици, мога да намеря един чист глас, който би стопил всички ледове в мене, би ме избавил от това загадъчно безпокойство? Как бих те намерил, глас, зарад който се мъкна през мъглата? Колко богат трябва да си, за да превърнеш такава тревога в сънна умора, да отнемеш тази тежест ! Отдавна зная отвътре, не ще те намеря вече. Вървя само за да се уморя, членовете ми да натежнеят като олово и да мога да заспя черния сън на преуморения, сън без сънища.
Аз вървя и вървя. Сам не зная вече накъде. И изведнаж от някъде тихо зазвучава.- Спирам се, тръгвам тежко по посока на звука, услушвам се: музика! Пияно. Чардаш. Има ли наблизо локал с люде — и музика, шемет и опиянение? През мъглата проблясва нещо неясно със сълзлива жълта светлина. Не, никакъв танцу-вален локал, а само един автоматичен бюфет. Но отвътре се чува музика. Можеби тя знае подходящата дума.
Влизам вътре. Колко е противно това лакирано великолепие, тези ярки плакати, тези кресливи викове на бои и светкащо стъкло ! Няколко кочияша на едно-конни коли седят в мокри палта и търкат помръзналите си ръце, в ъгъла седи една жалка жена и бързо гълта нещо горещо. Но отзад някъде извира музика. Едно електрическо пияно свири,бурно унгарската рап-содия на Лист. Почти призрачно е да се гледа, как една невидима ръка се движи сякаш бързо по клавишите, как тоновете, в бързи гами се пръскат нагоре; клавишите, страшно черни или бели, подскачат, без някой да ги е
ГЛАСЪТ
121
призовал. Мисля си за „invisible man“ на Уелс, който, в своята невидима голота, седи зъзнещ пред пияното и с невидимите си ръце удря тоновете. Но аз чувствувам вече благодатното въздействие на повишения ритъм. Страхът у мене е разломен, ледената покривка на мълчанието се пука, скоро ще се разтопи. Но пламъкът угасва, мълчанието омагьосва трептящите клавиши. . .
Глас н£ музиката, ти ли си, който искаш да ме успокоиш в тази безутешна нощ? Искаш ли ти, която нямаш думи, но имаш по-дълбоката власт на неизпове-димото, да ми станеш приятел, да ме обгърнеш със своята течаща одежда? Искам да те извикам, тебе, пееща душа на света. Вече пристъпвам към пияното, за да го събудя с една златна монета. Но там има и един грамофон, една голяма бляскава уста, валчесто зинала, като че се готви да вика. Не обичам обикновено тези мумиени ковчези на живата душа: но няма ли човешки гласове в тях, чисти, ясни, освободени в пеене и не копнея ли за един земен глас? Ще опитам. Таблицата дава име по име репертуара.
И.изведнаж нещо се раздира в мене! Там стои: Йозеф Кайнц, „Бог и баядерката“. Йозеф Кайнц, „Монолог от Хамлет“. Тръпка на сладък страх ме изпълва отвътре. Възможно ли е, наистина, това неизразимо чудо ? Наистина ли ще мога да чуя сега, посред тази самотна нощ, този глас, най-чистия, който някога е звучал в ушите ми, този благороден, незабравим глас ? Този глас, който ме е възхищавал още като дете, глас, за който ние днес, когато пишем стихове, мечтаем, който досяга моето чувство за език така дълбоко? От* нетърпение и страх едва смея да попитам дали е възможно. Келнерът, равнодушен и задрямал, кима с глава и със спокойна ръка — каточе тя е мъртва материя, а не одушевена от най-скъпото в живота — взима плочата от долапа, нагласява я и завъртва дръжката.
Грамофонът бръмчи и пръщи. И ето — аз неволно трепвам — първите думи „Маадьо, повелителю на зе-
122
СРЕЩИ
мята“. . , Страшно чувство, да Го познаеш, него, от чиито разрушени гърди едно земно изкуство е изтръгнало отрано още въодушевения глас! Да, той е — който се забива с хиляди пъстри стрели, нежно наранява, диво подбужда, отравя кръвта с меланхолия — гласа на Кайнц, който аз мисля за унищожен като живота му! Но колко матово звучи той тук, колко притъпено, далечно, каква ръжда е покрила светлата му стомана ! Но колко е далече и той ! Какъв дълъг път трябва да мине този глас, за да дойде до нас! Той трябва да разломя един ковчег, да си проправи път през мрачна, тегнеща земя, да премине най-дългия път, който ние познаваме, да прелети цялата безкрайна ширина между живота и смъртта! И как можеше този глас, някога така чист, да не бъде замъглен, когато неговото дихание не се подхранва вече, когато вместо детски смелите устни да запращат думите, един празен съд треперящ ги излива във въздуха ? Не е ли вече достатъчно чудо да го разпознаеш, сега, когато, в чиста дъга, като фонтан се въздига нагоре към онази яснота, където само музиката разгъва криле! Да, ти чуден глас, аз все по-ясно те разпознавам. И ето, на това място виждам отведнаж неговото лице, спомням си, как неговата нервна ръка, в чудно движение на отхвърляне, следваше думата. И сега, сега аз го виждам изцяло, как той четеше тогава пред хиляди слушатели, обкръжен от разбиващите се в него шумни вълни на живота. Все по-ясен става неговият образ от думите, чувствувам как се приближава, виждам всяка линия на лицето му, тънкото потрепване на устните. . . После — един хрипкав, задавен тон и думата се прекъсва внезапно, неочаквано и ужасно като неговия собствен живот . . .
Аз се изплашвам и гледам един момент втренчено лъскавия грамофон, който е сега само валчеста тенекиена фуния, Наоколо е отново тъжния свят! Няколко души се бяха приближили, когато гласът започна, но си бяха отишли отекчени: не бях сложил плоча от някоя оперета. Добре е така: аз искам разговор насаме с него!
ГЛАСЪТ
123
Чудна утеха за жадния да чуе словата на най-великия германец, изговорени от най-чистия глас, който е усъвършенствувал нашия език. Мистично преживяване е, в най-дълбока самотност, да водиш разговор с един любим покойник, да го чувствуваш близко, да чуваш неговия глас! Несравнима тайна на нашето обругавано от дърдорковците време, което изтръгва гласа от покойниците, прави го от преходен траен за години, звучащ от поколение на поколение, никога не пресъхнал, всякога подновен! Мощно време, което в непреодолимата стена между живота и смъртта може да направи процеп, за да запази диханието на отминалите, като вкаменява техния говор в наръчен диск и с едно леко завъртване го оживява! Как ти благодаря за този час, който отново ме учи да благоговея пред една тайна на живота !
Още веднаж искам да чуя отблизо този скъп глас на покойника! Сега монологът от „Хамлет“. Често съм слушал тайнствения въпрос, но винаги отправян от отсамния бряг към неизвестна далечина. За първи път ще го чуя да идва отвъд, „от непознатата страна, от която никой пътник се не връща.“ Да, зазвучи ми, отвъден глас, ти любими! Страшен отзвук, който съдбата дава на всяка дума! О. да чуеш това: „да умрем, да заспим, да заспим, а може би и да сънуваме. Да, там е всичко! Какви сънища могат да ни навестят, когато сме отърсили земното бреме ?* Страшно е да чуеш това още като въпрос от него, който знае вече отговора. Слушам, слушам, и той ми звучи наистина сякаш от друг свят: никога неговият глас не ме е поразя ал така, както в този час, никога неговото същество не ме е разтърсвало така, нито на сцената, нито в разговор с него, не, нито дори тогава, когато той, безвъзвратно загубения, градеше своето бъдеще от бялата болнична възглавница, а самият беше вече минало, отживяно. И защо чувствувам отведнаж цялата мистична сила на тези думи? Не мога да обясня това. Това ли е тайната на тази нощ, щото сега, пред тази празна фуния, в
124
СРЕЩИ
този задимен локал чувствувам посилна тръпка пред този въпрос, от когато и да било друг път в моя живот ?
Гласът се прекъсва отново, отново угасва, и напомня така ужасно другото, изгасването на неговия живот. Стига! Не, нека не те събуждам, любим глас, още веднаж от дълбоката ти дрямка ! Дори тук, в обезобразеното отражение чувствувам твоята стара власт над м^не да раздвижваш така чудио кръвта ми, да разравяш най-дълбоките ми чувства, да възбуждаш всичките ми нерви, ти, вълшебник, ти иззор иа живот, ти, който и сега спасяваш дружески неспокойния от леда на неговото сърце. Щастие и утеха е за мене да зная, че не си съвършено отминал, ти, когото оплакваме заедно с него: да зная, че днес имаш още власт над хората, че побеждаваш отвъд смъртта.
Аз се връщам у дома преобразен. Не чувствувам вече мълчанието, музика има в мене и в света. Образи нахлуват в мене, почти сънища вече, навеяни от твоя глас. Благодаря ти, благодаря ти за това! Ти, който в живота си ми носил така често бурни вълнения, днес ми даваш съня. Тиха умора започва да кипи в мене от твоето вино, тиха сладка умора и аз се чувствувам лек и тежек едновременно. И сега, полека, в кръвта ми започва онова трепетно звучене, което така чудно-тър-жествено предшествува съня, както младият флейтист в старите картини, пред дрямката и смъртта. . .
РАЗДЯЛА С ДЖОН ДРИНКУОТЪР
Сбогуването е трудно изкуство, което сърцето упорито отказва да изучи. Пред всяка загуба човек застава с нова покруса. Рядко съм чувствувал така страш-но внезапно, рядко съм бивал така поразяван от смъртта на един другар, на един приятел, както от тази на Джон Дринкуотър. Обичах много този голям английски поет за неговите чисти и хуманни стихове, ценях неговите драми, от които „Абрахам Линколн“ пожъна неотдавна голям успех във Виенския Бургтеатър, възхищавах се от него в ролята на Просперо и в други Шекспирови роли, като един от нашумелите и най-смислени актьори и бях много щастлив от приятелството, което свързваше двама ни, почти сродни по дух. Аз му дължех хубави часове в неговия гостоприемен дом, гдето срещах най-именитите художници на времето и гдето Дейзи Кенеди, неговата съпруга, отличната виолонистка, със своя музикален дар правеше поетическата атмосфера още по-съвършена. Но този път ме поразяваше нещо по-особено и това беше последната ми среща с него, два дни преди неговата смърт.
Беше велики вторник. Телефонът иззвъня рано сутринта. Дринкуотър ме викаше, за да ми каже, че след обед в най-интимен кръг, без публика и преса, ще бъде прожектиран филмът „Кралският народ“, който той бил написал по случай коронацията и ме питаше дали бих желал да присъствувам. Разбира се, отидох с удоволствие. Филмът се представяше не в някой кинотеатър, а в една малка репетиционна зала в помещението на Уорнер Къмпани, присъствуваха всичко петнадесет, двадесет души, седнали в удобни кресла, и това беше атмосфера за камерна музика. Вън от най-близките |на Дринкуотър, тук бяха знаменитите личности, които взимаха участие във филма, Леди Астор и осемде-
126
СРЕЩИ
еет и една годишният Бернард Шоу, свеж както всякога — не беше позволил да го вземат с кола и беше дошъл пеша от своето жилище със вдървените си бързи стъпки — неколцина актьори, самият Дринкуотър и неговата осемгодишна сладка дъщеря Пени, която храбро играеше във филма.
Първата сцена представя къщата на Джон Дринкуотър, защото едновременно с филма се изнася и неговото създаване. Явява се самият Цринкуотър, който обяснява на американски журналисти смисъла на това творение по случай коронацията и се съветва по-нататък с някои видни личности на Англия, като Остин Чем-бърлейн, Леди Астор, Бернард Шоу, които в ролята на резоньори, придружават събитията от смъртта на кралица Виктория до днешни дни. Сега беше почти при-зрачно да седиш в една и съща стая с живи хора, чиито черно-бели сенки действуват и говорят на два метра върху платното. Точно пред мене седеше с затаен дъх осемгодишното дете Пени Дринкуотър и гледаше себе си, как на подвижната картина прегръща баща си, който седеше жив до нея, зад мене беше седнал Бернард Шоу и се усмихваше на себе си, защото това отражение на една двойна действителност беше едновременно тайнствено и гротескно. Веднаж, наистина, това странно очарование беше нарушено от сърдечния смях на Бернард Шоу, защото платното представи, как писателят— простено за един осемдесет годишен човек — задремва, като чака идването на Дринкуотър в библиотеката му. В този момент Дринкуотър го изненадва и не знае дали трябва да го събуди или не. На края го събужда и Шоу пръска на платното своите парадокси. Това беше една чудесна, весела, комична сцена, каквато само действителността може да измисли. Ние всички изръкопляскахме бурно в малката стая и се обърнахме към живия Бернард Шоу, чийто малки очички искряха весело. Не можеше и да си представи човек по-весело, по-леко настроение.
ДЖОН ДРИНКУОТЪР
127
Но отведнаж настъпи тягостно мълчание, през малката свойска стая мина сякаш нещо призрачно. На платното, в кабинета на Дринкуотър се яви прислужницата и съобщи едно ново посещение — сър Остин Чембърлейн. Ние всички почувствувахме мъка, защото само преди няколко дни Остин Чембърлейн бе умрял. В нашия кръг от живи щеше да влезе един покойник. И той беше вече там, вече сядаше — предния ден го бяха погребали — удобно в едно кресло, палеше цигара и говореше. Говореше с ясен, висок глас, той, умрелият, говореше безгрижно и свободно. Всички ние — вярвам — всички почувствувахме неприятна тръпка по гърба, всички си казахме : ти си мъртъв, значи, а как така живееш, движиш се и говориш? Олекна ни, когато той напусна сцената и се зарадвахме, когато вместо него живите показваха своя живот, когато на платното Джон Дринкуотър прегръщаше своето дете и му обясняваше смисъла на коронацидта, идеалите на английското Comonwealth, положено на търпимостта и добрата воля. Когато в малката стая стана отново светло, когато платното потъмня и свещите бяха отново запалени, ние стиснахме сърдечно ръката на приятеля Джон Дринкуотър, за да го поздравим, помилвахме малката сладка осемгодишна Пени, помогнахме почтително на бодрия патриарх Бернард Шоу да се облече, излязохме на улицата и се радвахме, след изкуствената, на живата светлина.
На следния ден вечерта си казах пак: ти трябва да пишеш няколко реда на Дринкуотър, за да изкажеш открито впечатлението си от това честно, благородно и художествено разрешение на трудните проблеми при един такъв официален филм, който така лесно би могъл да изпадне в безвкусие и свръхпатриотизъм. Исках да му благодаря за доверието, което ми бе засвидетелствувал, като ме бе повикал в тесния приятелски кръг, за който бе уредил първото представяне на филма. Имах, сам не зная защо, съвършено внезапно и силна нужда да му кажа нещо сърдечно, но отложих това за някой ден.
128
СРЕЩИ
И отново — колко пъти в живота — получих предупреждението да не забавям никога нито с един ден, нито с един час, благодарност или приятелско засвиде-телствуване. Защото още на следния ден скочи срещу ми от едно обявление написаният с големи буквн надпис: „Трагедията на Джон Дринкуотър*. Каква „трагедия*—питах се аз и за една монета научих: той умрял през същата нощ. И аз не можах да изкажа своята благодарност, своята признателност за този отделен случай и за всички поетически ценности, които бях получил от него. Този, когото бях видял вчера жив и весел до призрачната игра на своя живот, е сам вече призрак и нашата любов, смутена и объркана, гледа към него с напразно прострени и безсилно падащи ръце.
УЕДНАКВЯВАНЕТО НА СВЕТА
Уеднаквяването на света прави силно впечатление на духа при всяко пътешествие през последните години, въпреки някои отделни радости: лек ужас от уеднаквяването на света. Външните форми на живота се уподобяват, всичко се изравнява по една еднообразна схема. Особените обичаи на народите се сливат, облеклата се уеднаквяват, нравите стават всеобщи. Страните изглеждат като че изравнени, хората действуват по една схема, градовете си приличат все повече и повече вън-шно. Три четвърти от Париж е американизиран. Виена напомня Буда-Пеща: тънкият аромат на особеностите в културите се изпарява, цветовете се обезлистват все по-бързо и под напукания лаков пласт се вижда стоманено свита колба на механичното производство на модерната световна машина.
Този процес е отдавна в ход: още преди войната Ратенау оповести пророчески това механизиране на живота, превъзходството на техниката като най-важно явление на нашата епоха, но никога това сгромолясване в еднообразието на външните форми на живота не е било така бързо, така своевременно, както през последните години. Нека бъдем наясно по това ! То е вероятно най-палящето, най-решителното явление на нашето време.
Признаци: човек би могъл да изброи стотици, за да поясни проблема. Аз избирам набързо най-леките и иай-очебийните, за да докажа, как нравите и обичаите в последно време са се уеднаквили и стерилизирали.
Най-яркият е танцът. Преди две, три столетия той беше свързан с отделните народи и с личната склонност на човека. Във Виена танцуваха валс, в Унгария чардаш, в Испания болеро по безброй различни ритми и мелодии, в които геният на един художник, както и духът на елин народ видимо се оформява. Днес милиони хора от
9 Среши
130
СРЕЩИ
Капщад до Стокхолм, от Буенос Айрес до Калкута танцуват един и същи танц, по едни и същи пет или шест задъхващи безлични мелодии. Те започват по един и същи час : както хилядите мюезини в ориенталските страни по един и същ час при залез слънце призовават към една единствена молитва, както там двадесетте думи, така сега двадесет такта подканват към пет часа следобед цялото западноевропейско човечество за един и същ обряд. Никога, вън от известните формули на църквата, двесте милиона човеци не са намирали такава ед-новременност и еднообразие на израза, както бялата раса на Америка, Европа и всички колонии, в модерния танц.
Втори пример: модата. Тя не е имала никога такова светкавично сходство във всички страни, както в наше време. По-рано трябваше да минат години преди една мода да мине от Париж в други големи градове, пак години, докато мине от големите градове в провинцията и винаги имаше известна граница на народа и нрава, която се затваряше за нейните тиранически изисквания. Днес нейната диктатура, с бързината на сърдечен удар, става общочовешка. Ню-Йорк диктува късите коси на жените. В продължение на един месец 50 до 100 милиона женски плитки падат сякаш покосени от един единствен замах. Нито един цар, нито един хан в световната история не е притежавал такава власт. Нито една повеля на духа не е видяла такава бързина. Християнството, социализмът имаха нужда от столетия и десетилетия, за да спечелят последователи и да въз-действуват над толкова много хора, докато един парижки шивач днес за осем дни ги подчинява напълно.
Един трети пример: киното. Пак неизмерима ед-новременност във всички страни и езици, развиване на едни и същи художествени наслади, един и същ вкус (или безвкусие) у хиляди и милиони хора. Съвършено премахване на всяка лична нотка, макар че фабрикантите хвалят тържествено своите филми като национални: Нибелунгите побеждават в Италия, а Макс Линдер от
УЕДНАКВЯВАНЕТО НА СВЕТА 131
Париж в най-избраните шовинистични германски кръгове. И тук инстинктът на масите е по-силен и по-са-мовластен от мисълта. Триумфът на Джеки Куган беше по-силно изживяване за съвременността, отколкото смъртта на Толстой преди двадесет години.
Четвърти пример: радиото. Всички тези открития имат само един смисъл : едновременност. Лондончанинът, парижанинът и виенчанинът слушат в една и съща секунда едно и също нещо и тази едновременност, тази еднаквост опиянява със своята свърхразмерност. Това е един вид опиянение, един подбудител за масите, но едновременно с това, във всички тези нови технически чудеса, има и едно отрезвяване на душата, едно опасно изкушение към пасивност, за отделната личност. И тук, както при танца, модата и киното, личността се подчинява на всеобщия стаден вкус, тя не избира вече под диктовката на вътрешното си същество, а според мнението на един свят.
Безчетни са тези признаци и те се увеличават от ден на ден. Чувството за самостоятелност в насладата се залива от времето. Все по-трудно става да се изброяват особеностите на народите и културите, отколкото техните общности.
Последици: премахване на индивидуалните различия, дори и във външното. Не безнаказано всички хора са еднакво облечени, жените еднакво нагласени, напудрени и начервени: еднообразието прониква и навътре. Лицата започват да си приличат поради еднакви страсти, телата поради еднакъв спорт, духовете се уеднаквяват чрез сходни интереси. Създава се несъзнателно еднаквост на душите, масова душа чре^засилен стремеж към униформиране, линеене на нервите за сметка на мускулите, изчезване на личното за сметка на типичното. Разговорът, изкуството на беседата, се превръща в танц и спорт, театърът огрубява в смисъла на киното, в литературата се въвежда практиката на бързата мода, на „сезонния успех*. Сега вече няма книги за хората, както в Лондон, а все повече само „книги на сезона*,
132
СРЕЩИ
светкавичната форма на успеха се шири като радиото; той бива оповестен едновременно по всички станции на Европа и в следната секунда разпространен. И понеже всичко е краткосрочно, изхабяването се засилва: така днес образование, което продължава през цял живот, като търпеливо и смислено обгръщане на нещата, е съвършено рядко явление, както и всичко, което се постига само чрез лично напрежение.
Първопричина: отгде идва тази ужасна вълна, която заплашва да прогони от живота всичко цветно и своеобразно ? Всеки който е бил отвъд знае : от Америка. Бъдещите историци ще отбележат на следния лист след голямата световна война, че с нея е започнало завладяването на Европа от Америка. Или още повече, че то е вече в пълен ход и ние не го забелязваме (всички победени са бавномислещи). У нас все оше всяка страна с всички свои вестници и държавни мъже ликува, когато получи кредит в долари. Ние още се ласкаем с илюзии за филантропически и стопански цели на Америка: в действителност ние ставаме колония на нейния живот, роби на една съвършено чужда на европеизъма идея — машинизацията.
Но такава стопанска подчиненост ми се струва още незначителна спрямо дзгховната опасност. Една колонизация на Европа политически не би била най-страшното нещо за робските души защото всяко робство изглежда търпимо, а свободният знае навсякъде да защищава своята свобода. Истинската опасност за Европа лежи за мене в областта на духовното, в проникването на американската скука, на онази ужасна, съвсем специална скука, която се издига там от всеки камък, от всяка къща на номерирани улици, не онази по-раншна европейска скука на бездействието, на седенето пред чаша бира, играта на домино и пушенето на лула, една скука от мързел, но все пак безопасно прахосване на времето ; американската скука е безпокойна, нервна и агресивна, гореши се и иска да се зашеметява със спорт и сензации. Тя няма нищо игриво, а с
УЕДНАКВЯВАНЕТО НА СВЕТА 133
бясна бързина тича във вечно бягство пред времето; тя си намира нови изкуствени средства, като кино и радио, за да нахрани гладните сетива с масова храна и превръща общността на облагите от удоволствието, в такива исполински общности, каквито са нейните банки и тръстове.
От Америка идва тази страхотна вълна на еднообразие. Тя дава на всеки човек едно и също, една и съща дреха за тялото, една и съща книга в ръката, една и съща автоматична писалка между пръстите, един и същ разговор на устните и един и същ автомобил вместо нозете. По съдбоносен начин, от другата страна на нашия свят, намира същата воля към еднообразие, само че в променена форма: воля за разпокъсване на човека, за еднаквост в светогледа, същата ужасна воля за уеднаквяване. Европа е все още последната крепост на индивидуализъма и можеби прекомерните гърчове на народите, онзи надут национализъм, при всичкото си насилничество е до известна степен трескаво, несъзнателно съпротивление, последен отчаян опит за защита срещу уеднаквяването. Но тъкмо конвулсквната форма на защитата издава нашата слабост. Геният на трезвеността вече работи, за да заличи Европа, последната Гърция на историята, от скрижала на времето.
Отбрана: Какво да правим сега ? Да щурмуваме Капитола, да призовеме хората: „В окопите, варварите са тук, те разрушават нашия свят!" Да изкрещим още веднаж цезаровите думи, но сега в по-сериозен смисъл: „Народи на Европа, пазете най-свещените си блага!" Не, ние не сме вече така сляпо вярващи, за да смятаме, че със съюзи, книги и прокламации бихме могли да се справим с такова огромно световно движение и да премахнем нагона към уеднаквяване. Каквото и да пише човек, то си остава лист хартия, хвърлен срещу океан. Каквото и да пишем, то не ще достигне до футболистите и танцуващите шими, а ако стигне до тях, те не ще могат да ни разберат. В тези неща, някои само от които посочих, в киното, радиото,
134
СРЕЩИ
танца и всички нови средства за механизиране на човечеството лежи една огромна, непреодолима сила. Защото всички те осъществяват най-високия идеал на средния човек: предлагат удоволствия без да изискват напрежение. И тяхната непобедима сила се заключава в това, че те са нечувано удобни. Новият танц може да бъде научен за три часа от най-тъпата слугиня, а киното забавлява неграмотните и не изисква от тях нито грам образование. За да има човек наслада от радиото е нужно само да вземе слушалката от масата и да я увисне на главата и в ушите му ще зазвучи вече и ще затанцува — срещу такива удобства и боговете биха се борили напразно. Който иска само минимум духовно и телесно напрежение и нравствено събиране на силите, той неминуемо ще победи масите, защото множеството стои страстно на негова страна, и този, който днес би търсил още самостоятелност, собствен избор, личен вкус дори и в удоволствието, би бил смешен спрямо това превъзходство. Ако човечеството все повече скучае сега и се уеднаквява, с него става собствено това, което то дълбоко в себе си желае. Самостоятелност в поведението и дори в наслаждението от живота означава цел вече само за малцина днес. Повечето хора не чувствуват как стават частици, изплакнати атоми на една гигантска сила. Те се къпят топло в потока, който ги отвлича в недействителното. Както казваше Тацит: „ruere in servitum“, сам да се хвърлиш в робство, тази страст към самоунищожение порази народите. Сега е ред на Европа: световната война беше първата фаза, американизирането — втората.
Срещу това няма отбрана. Голяма дързост бихме проявили, ако се опитаме да отзовем хората от тези, вътрешно празни, удоволствия. Защото — да бъдем честни — какво бихме могли ние още да им дадем? Нашите книги не стигат вече до тях, защото те отдавна не са в състояние да им предложат онова студено напрежение и щекотлива възбуда, които спортът и киното така разточително им дават. Те, нашите книги, са
УЕДНАКВЯВАНЕТО НА СВЕТА 135
дори и толкова безсрамни, че изискват умствено усилие и образование като предусловие, едно сътрудничество на чувството и напрежение на душата. Ние — нека признаем това — сме станали страшно чужди на тези масови радости и масови увлечения и с това на духа на епохата, ние, за които духовната култура е страст на живота, ние, които никога не скучаем, за които всеки ден е по-кратък със шест часа, ние, които не се нуждаем от никакви апарати за убиване на времето и от никакви машини за забавление, нито танц и кино, нито радио и бридж, нито модни прегледи. Ние трябва само да минем покрай някоя рекламна колона в големите градове, или да прочетем някой вестник, в който футболните мачове са описани подробно като омировските битки, за да почувствуваме, че сме станали вече така чужди, като последните енциклопедисти по време на френската революция, нещо така рядко, изчезваще в днешна Европа, като дивата коза и еделвайса. Можеби някога ще бъде построен специален парк за тези последни редки екземпляри като нас, за да ни запазят почтително като куриози на времето, но ние трябва да сме на ясно върху това, че отдавна ни липсва всяка сила да опитаме и най-слабото съпротивление срещу това растящо еднообразие на света. Ние можем да застанем в сянката на онази ярка панаирска светлина и като монасите в монастирите през време на война и погроми да описваме едно състояние, което считаме за помрачение на духа. Но ние не можем да сторим нищо, за да попречим, нищо не можем да променим : всяко призоваване на масите към индивидуализъм би било дързост и превзетост.
Спасение: за нас остава само едно, след като смятаме, че борбата е напразна: бягство, бягство в нас самите. Човек не може да спаси индивиду^лното в света, той може да защищава само индивида в самия себе си. Най-висшето задължение на духовния човек е винаги свободата от хората, от мненията, от нещата, свобода към самия себе си. И това е нашата задача: все по-
136
СРЕЩИ
свободни да ставаме, колкото по-доброволно другите се обвързват. Винаги да разширяваме многостранните си интереси по всички небеса на духа, колкото повече склонностите на другите стават еднообразни, еднолиней-ни, машинални! И да правим всичко това без показност! Не самохвално да посочваме: Ние сме други! Да не проявяваме презрение към всички тези неща, в които можеби се крие един по-висш смисъл, неразбираем за нас. Вътрешно да се отделим, не външно: да носим същите дрехи, да приемем всички удобства на техниката, да не се пилеем в самоволни разграничавания и в глупаво безсилно съпротивление срещу света. Да живеем тихо, но свободно; безшумно и незабележимо да се вредим във външния механизъм на обществото, но вътрешно да . живеем следвайки собствените си наклонности; да запазим своя собствен такт и ритъм на живота! Не високомерно да отминаваме и нахално да се държим на страна, а да се взираме, да се опитваме да опознаваме и едва тогава, знаещи, да отказваме това, което не ни принадлежи, и знаещи да задържаме това, което ни се струва необходимо. Защото, ако ние не приемаме с душата си уеднаквяването на този свят, все пак живеем благодарно вярно в неразрушимото на този свят, което винаги остава отвъд всички преображения. Все още действуват сили, които нехаят за всяко разлагане и из равняване. Природата е все още променчива и в смяната на годишните времена дарява вечно новопресъз-дадени планини и морета. Ерос все още играе своята вечна многолика игра, изкуството все още непрестанно живее в образите своя многостранен живот, музиката все още изтича от различно звучащ извор в отключената гръд на отделните люде, а от книгите и картините още напира безчисленото множество от явления и сътресения. Нека всичко това, което наричаме наша култура, бъде все повече раздробявано, отрезвявано. „Пра-съкровището на човечеството*, както Емил Лук нарича елементите на духа и на природата, в своята чудна книга, не е достъпно за масите. То лежи много дъл-
УЕДНАКВЯВАНЕТО НА СВЕТА 137
боко в ямите на духа, в минните галерии на чувството» то лежи много далече от улицата, далеч от удобството. Тук, във вечно преобразувалата се и винаги изново оформяваща се стихия, желающият очаква безкрайно разнообразие: тук е нашата работилница, нашия първоначален, винаги разнолик свят.
БУДУВАЩИЯТ СВЯТ
Сега людете спят по малко, нощите са по-дълги и дните по-дълги. Във всяка страна из безкрайна Европа, във всеки град, улица и къща, във всяка стая спокойното дишане на дрямката е станало бързо и трескаво. Като една единствена душна лятна нощ огненото време жари през тъмнината и^ помрачава чувствата. Колко много люде отсам и отвъд, които някога се носеха тихо в черната ладия на съня, украсена с пъстри и крилати сънища, чуват сега от вечер до сутрин, през цялата нощ, как часовниците вървят и вървят по дългия път от светлина до светлина, и чувствуват как червеят на грижата и мисълта непрекъснато гризе и дълбае в тях, докато сърцето им се нарани и заболее. Цялото човечество сега е в треска, ден и нощ страшна, извънмерно силна бедност свети през развълнуваните чувстза на милиони, съдбата се вмъква невидимо през хиляди прозорци и врати, прогонва дрямката, прогонва забравата от всяко ложе. По-малко се спи сега в света, по-дълги са нощите, по-дълги са дните.
Сега никой не е сам със себе си и своята съдба, всеки се вглежда навън в далечината. Нощем, в часовете, когато лежи сам и буден в защитената, заключена къща, неговите мисли летят към далечини и приятели: в същото време се изпълва можеби част от неговата съдба, защото едно кавалерийско нападение в някое галицийско село, едно неочаквано морско нападение и всичко това, което става в същата секунда на хиляди и хиляди мили далече, има отношение към неговия живот. И душата го знае, тя се разпъва и иска в предчувствие и копнеж да долови нещо, въздухът трепти от желания и молитви, които днес се носят от единия край на света до другия. Хиляди мисли са безспирно на път от мълчаливите градове към лагерния огън, от
БУДУВАЩИЯТ СВЯТ
139
самотния преден пост назад към отечеството. От близките към далечните се носят нелидими нишки на любов и загриженост, цяла паяжина на чувството, безкрайна паяжина, оплита денонощно света. Колко слова се шепнат сега, колко молитви се отправят към безучастното пространство, колко копнееща любов се носи през всички часове на нощта ! Въздухът непрестанно трепери от тайнствени вълни, които науката не може да назове и чиито трептения никакъв сеизмограф не може да отбележи. Но кой би могъл да каже, дали тези копнежи са съвсем безпомощни, дали това огром-но, разгаряно в дълбочините на душата желание не се понася в далечината като трептенията на звука и електричеството? Там, гдето по-рано имаше сън и покой, сега има стремеж да се извикат образи: душата неуморно се стреми да види през нощната тъмнина отдалечените, които са й скъпи и съживява чрез въображението си многостранната им съдба. Хиляди ходове на мисълта продълбават съня, колебливата му сграда непрестанно се събаря и над самотния се издига празна, богатата с образи тъмнина. И, по-будни през нощта, хората са по-будни и през деня: у най-простия чорек, когото срещаме през тези часове има нещо живо от силата на оратора, на поета, на пророка. Огромният натиск на фактите каточе изтласква навън най-скритото у човека и всеки един е с повишена жизненост. Както там сега, на бойното поле, у простите селяни, които цял живот са орали тихо и мирно своята земя, в решителни часове пламва внезапно героизъм, така и тук у обикновено невзрачни и отрудени люде се разгаря способност за видения; всеки изживява в своето вътрешно виждане неща, далече вън от обикновения кръг на своето съществуване, и този, който по-рано имаше поглед само за своята ежедневна работа, сега вижда във всяко известие одушевена действителност и картина. Сега хората преорават непрекъснато с грижи и видения неплодородната земя на нощта, и потънат ли на края в сън, имат чужди сънища. Защото кръвта им
140
СРЕЩИ
тече по-горе ща в жилите, и в тази жаркост като тро пическа растителност избуяват ужасът и загрижеността и сънища, от които е блаженство да се събудиш та да почувствуваш, че са били безполезен кошмар и че само този ужасен сън на човечеството е страхотна действителност: войната на всички против всички.
Най-миролюбивите сънуват сега битки, колони нападат и се втурват в съня, кръвта бучи тъмна от ека на топовете. Събуди ли се внезапно, човек продължава и в будност да чува шума на гърмящите коли, тропота на копитата. Услушва се навън, навежда се от прозореца: и действително, долу по самотните улици се влачат в дълги редици коли и коне. Няколко войника водят за юларя цял отряд коне, които с тежка, отекваща стъпка се пръскат търпеливо по шумната настилка. И те, които някога почиваха тихо от дневната работа в своите топли обори, и животните са лишени от обичайния си сън, мирните и сродни двойки са разделени. По гарите се чува от вагоните мученето на кравите, тези търпеливи животни. Те са били измъкнати от топлите и меки летни пасбища, отведени към неизестността и дори и тяхната дрямка, дрямката на съвсем тъпите, е смутена. Влаковете пътуват нататък в заспалата природа: и тя е изплашена от вълнението на човеците, конни отряди препускат нощем но полетата, които от векове са почивали в тъмнината, върху черната повърхност на морето, по хиляди места, свети ярко кръгът на прожектора, по-светъл от луната и по-ослепите-лен от слънцето, и дори долу, мракът на водите е събуден от шума на подводниците, които гонят плячка. Изстрели отекват в мълчаливите планини и птичките излитат, олюлявайки се, от своите гнезда. Сънят не е сигурен вече никъде, и даже етерът, вечно недосегаем, е кръстосван от убийствената бързина на самолетите, носещите нещастие комети на нашето време. Нищо, нищо не трябва да има мир и покой в тези дни, човечеството повлече животните и природата в своята смърт-
БУДУВАЩИЯТ СВЯТ
141
на борба. По-малко сън има сега в света, по-дълги са нощите и по-дълги дните.
Но нека не забравяме широтата на времето и че това, което става, е без пример в историята, и че то заслужава да не спим, да бъдем будни, безкрайно будни. Никога светът откато съществува не е бил така изцяло възбуден, никога не е бил така раздразнен в своята общност. До сега войната означаваше само отделно възпаление в огромния организъм на човечеството. Един член, който е загнивал и е бивал обгарян, за да оздравее, докато всички други продължавали безпрепятствено и свободно да извършват своята жизнена работа. Винаги е имало безучастници, все някъде е имало села, до които не е прониквала вест за това възбуждение, люде които са разделяли спокойно живота си на ден и нощ, работа и почивка. Все някъде е имало още почивка и тишина, люде, които са се събуждали сутрин със смях и са спали дълбок, без сънища сън. Но човечеството сега е толкова по-тясно свързано, колкото повече е овладяло земята, една треска разтърсва целия му организъм, ужас разклаща целия космос. Няма работилница в Европа, няма самотен чифлик, няма селце в гората, от които да не е изтръгнат един мъж, за да участвува в тази борба, и всеки един от тези мъже е свързан с другите чрез нишките на чувствата, и най-незначителният излъчва от своето същество толкова топлота, че с неговото изчезване става по-студено, по-самотно и по-празно. Всяка съдба твори нечия съдба — малки кръгове, които при удара на вълните в морето на чувствата се разширяват и увеличават в извънмерната свързаност и при взаимното определяне на преживелицата никой не пада в пустота със своята смърт, всеки отвлича със себе си нещо от чуждите. Всекиго дебнат погледи, и това гледане и виждане — милион пъти повишено и изтъкано с участта на цели народи — създава сега безпокойството на един цял свят. Цялото човечество се услушва и чрез чудото на техниката едновременно получава еднакъв отговор. Па-
142
СРЕЩИ
раходите препредават известието по безброй вълни, от кулите на безжичния телеграф в Науен и Париж известието се пръска в колониите на западна Африка и езерото Чад, в Индия индусите четат на листа от коноп и плетеница решението по един и същи час с китайците с техните копринени хартии — а тревогата стига и пол-плашва притъпения живот до най-крайните нервни разклонения на човечеството. Всеки поглежда, всеки през всички прозорци на своите сетива следи за известия, всмуква успокоение от думите на смелите и страх от съмнението на унилите. Пророците, истинските и лъжливите, отново имат власт над тълпата, която се услуш-ва и услушва сега, в треска върви, и в треска лежи, ден и нощ, в дългите дни и нощи на това време, което заслужава да бъде будно изживяно.
Защото тези дни изискват участие и да бъде човек далече от бойните полета, не значи да бъде вън от тях. Животът на всеки един от нас е съвършено разтърсен сега, никой няма правото да спи спокойно в голямата обща тревога. В това преобразуване на народите ние сами се променяме, независимо от туй дали одобряваме, или отричаме с нашата воля, всеки е вплетен в събитието и никой не стои хладен в треската на един свят. Няма равнодушие пред действителност, която се променя, никой днес не стои обезпечен на някоя скала и не гледа с усмивка надолу към бушуващата вълна. Всеки, съзнателно или несъзнателно, е повлечен от течението и не знае накъде го тласка то. Никой не може да се откъсне, защото с нашата кръв и нашия дух кръжим в потока на един народ и всяко ускоряване влече и нас нататък, всяко спиране на неговия пулс спъва такта на нашия собствен живот. Когато треската бъде отстранена, всичко ще има нова стойност за нас и тъкмо непромененото ще бъде друго. С какво чувство ще гледаме германските градове след тази борба, а колко друг и чужд ще ни се вижда Париж! И днес вече зная, че в гостоприемния дом в Лиеж не ще може вече да седя със същото чувство и със съ-
БУДУВАЩИЯТ СВЯТ
143
щите приятели, откато германските бомби като градушка се изсипаха над катедралата. Между някои приятели отсам и отвъд границата ще застанат сенки на паднали и с ледено дихание ще изсмукват топлотата на словото. Ние ще трябва отново да учим всичко от вчера за утре през това необозримо днес, чиято власт едва сега в ужас усещаме, и да оздравеем за една нова форма на живота чрез тази треска, която сега прави нашите дни така жарки и нашите нощи така душни. Зад нас израсва ново поколение, чиито чувства са калени в този огън и други ще бъдат тези, които в онези години виждаха победи там, където ние съзирахме само отстъпления, плахост и умора. От хаоса на тези дни ще се създаде нор ред и наша първа грижа ще трябва да бъде да се присъединим към него с участие и сила.
Еди,н нов ред — защото тази безсънна треска, тази тревога и нетърпеливото очакване, което поглъща сега покоя на нашите дни и нощи, не ще продължи. Колкото и страшно да е унищожението, което се шири над разстроения свят, то е незначително спрямо още по-мощната сила на живота, който след всяко напрежение си извоюва винаги почивка, за да се пресъздаде веднага по-силен и по-хубав. Един нов мир — о, колко още далече блестят днес неговите светли криле през праха и барутния дим!—Ще се изгради отново стария ред на живота с работа през деня и почивка през нощта, в хилядите стаи, които сега са будни в страх и тревога, ще се върне отново тишината заедно с успокояващия сън и успокоените звезди ще гледат надолу към една блажено дишаща природа. Това, което ни се струва днес като ужас, във възвишената промяна ще бъде вече величие. Без съжаление и почти с копнеж ще си спомняме за тези безкрайни нощи, когато в такова чудно разширение сме чувствували в кръвта си творящата се съдба и над будните клепачи — жаркото дихание на времето. Само този, който е изживял болестта познава щастието на оздравяването, само този, който
144
СРЕЩИ
страда от безсъние, познава сладостта на отново върналата се дрямка. Връщащите се и оцелелите ще се радват по-силно на живота от отминалите, ще знаят по-сериозно и по-справедливо да ценят неговата стойност и хубост, и човек би възжелал почти новата му форма, ако и днес още, както в античните дни, каменните плочи на храма на мира не бяха оросявани от жертвена кръв и ако този нов блажен сън на света не се изкупваше със смъртта на милиони от найблагородните му създания.
ПРИ БЕЗГРИЖНИТЕ
„Non vi si pensa, quanto sangue costa*
»Никой не мисли, колко кръв струва
това*
Данте, Рая XXIV. 91
Посещение при безгрижните, това умиращо общество на нашия свят. Някога, преди войната, те имаха цялата земя, пътуваха през страни и морета като блажени птици, свиваха гнезда там, където слънцето винаги грее и хубостта блести по лазурните брегове на Италия и сивите фиорди на севера, в долините на Тирол и градчетата на провинцията. Неизмеримо беше тяхното братство, разпространено по четирите вятъра на света, понесло се над езиците, бързо преминало границите, навред отпило тихо, със своите вечно жадни устни, пяната, светлата и сладка пяна на подвижния живот. Къде не бяха те, безгрижните? В шумните градове техните коли минаваха леко пружиниращи, зимно време фучаха по височините на Алпите, и най-далечните им конквистадори се облягаха меко на столовете по палубите на параходите, а вечер в Канди се движеха с рикши. Носено от златната вълна на богатството, то се издигаше над народи и езици, висшето общество на безгрижните, пътници по света, наслаждаващи се на света, безполезни и хубави, пеперуди на живота.
Къде е днес голямото общество? Пръснато по всички ветрове, войната го унищожи: няма вече безгрижни. Почти никакви. Тълпата е разпиляна, само една жалка, незначителна купчинка се е спасила. Те са избягали от своите страни, за да се отдалечат от опасността и малките неприятности. Законите там са ги свързали много мъчително, завистта е вървяла по стъпките им, а безгрижните обичат завистта на безгрижните, не тази на подтиснатите. Но даже и навън, в неутрална
146
СРЕЩИ
страна, войната е била много близо до тях. И тук тя се е промъкнала в градовете, и тук тд се зъби още по плакатите и разпоредбите, и тук все още смущава бедността и пролетариата, мътното изпарение от просеш-кага чорба на живота. А те са искали да бъдат сами, помежду си, безгрижни с безгрижни!
И така, те са избягали към височините, в най-хубавия зимен ъгъл на света, в Енгадин, към Сен-Мо-риц. Тук пръснатото общество отново може да се събере и да отслужва своя благочестив ритуал, лукса. Тук вляво няма бедност както в градовете, няма болест вдясно както в Давос, ограниченията в удоволствието нямат вече заплашително въздействие. Хотелите, техните стари крепости на лукса са отворени: безгрижните отново бавно се намират. Няколко стотици, наистина, от стотици хиляди, които някога се носеха по света. Но роякът е намерил едно гнездо тук, в Сен-Мориц: последната купчинка ог непоклатимите е събрана заедно и живее по стар, многоизвесген и станал вече чужд за нас начин. Тук човек много се смее и се забавлява. Никой не мисли за войната. „Non vi si pensa, quanto sangue costa.“
O, колко са умни безгрижните ! Как знаят да по-душват най-хубавото от хубавото, най-доброто от доброто! И тяхната последна крепост в това време, Сен-Мориц, как вълшебно свети тя в тези зимни слънчеви дни ! Подобно на бисерна мида с излъскани крайща, бялата котловина се възправя назъбено срещу прозрач-ната синевина : издигната от дълбочината във вечните снегове, тази мека долина лежи под безкрайното небе. Така чмсг е тук проникнатият от слънцето въздух, че всичко изглежда още по-далечно, и вечер звездите греят бели от безкрая. И тази белота в зимното слънце, безупречната, неземна белота на планинския сняг, има онзи цвят, който от всички неща на земята, само благородните камъни имат, те, които не носят своя цвят тихо като дреха, а горят отвътре, подобно на душата им. Човек не може да опише това. Не може и да го нари-
ПРИ БЕЗГРИЖНИТЕ
147
суза. Картините на Сегантини са хубави, докато човек не познава тази действителност, и някому, можеби, са любими като спомен. Но тук те стават бедни. Те губят своя блясък, както думата „зима“ губи своята сила. Всичко лошо, заплашително, сурово, което звучи в острия вокал и вцепенените съгласни тук изчезва : зима, тук тя е блясък, слънце, яснота, светлина, веселие и чистота. Тя е нещо искряще като диаманта и все пак меко, уловимо, нещо чисто като утринната светлина, и все пак е по-голяма сила. Тя е нещо, което почива в голяма тишина и би остало вечно, ако човеците не го смущаваха.
Но безгрижните мислят само за себе си. Посред високите, красиво извити линии, огромни в огромното, са нахвърлени няколко четириъгълни блока, исполинските сандъци на исполинските хотели. Дръзко се възправят те с твърдите си чела срещу пейзажа, нехаят за това, че с надменното си присъствие нарушават прекрасните, хармонични линии, равнодушни към останалия свят, като хората, които приютяват: безгрижните. Те са отбранителни крепости срещу времето, защита срещу външния свят, убежища на веселите, на вечно безпечните хора. Високо горе стоят те, над света, над грижите. Четирите мрачни сестри не могат да се изкатерят до тях, а страданието, безкрайното страдание, което се шири по всички страни на Европа като кърваво блато, не промъква своето дихание в този чист въздух. Тук те, безгрижните, са сигурни. Non vi si pensa. . .
На един завой: — десет хиляди диаманти се пречупват от снега, облак се пръска в ситен снежен прах. Едно момче профучава: три, шест, осем цвята, зелено, жълто, розбво, черно, гласове, смехове, викове и . . . отминава сега друг, още един снаряд, който в смях ек-сплодирва, пръска се с ликуване, вик на страх, смях, цветове : жълт, шафранен, син и . . . пак отминава. И още един и още един ! През целия ден фучи така от Шарантела надолу, непрекъснато се стрелва и искрй при някой завой в планината. Тук винаги трепка от ня-
148
СРЕЩИ
къде смях в чистия въздух. Въздушната линия удобно изкачва нагоре безгрижните и те отново фучат надолу.
По склоновете отсреща се плъзгат и скачат скиори, Като кървави петна светят червените жакетчета на снега, струва ти се, че виждаш бяла ливада с много бръмбари, които се премятат един през друг и се надпреварват. Долу и горе, навсякъде излъскани като огледала пързалки, които искрят на слънцето. При това музика. Един валс, които се носи над снега, топло и сладко. И те танцуват, младите хора, или играят на поло и хокей, мятайки се по заледената повърхност като бесни риби. И пак музиката и винаги цветовете, чудно ярките, блестящи на слънцето цветове 1 После пак шейни. Благородни дами, в скъпи кожени палта поглеждат оттам и в звънтенето на шейните се примесва продължителен смях. Ездачи на кон, които мъкнат след себе си с въже скиори — аз зная, всичко това е спорт, но изглежда някак смешен — като някакъв маскарад, като детска игра на възрастни. Те всички са много елегантни, премного изискани в костюмите и всички много весели: един панаир, един Fête d’hiver, зимен празник, карнавален празник, така го чувствува човек! — някак много шумен, много весел, много дързък, за да не се чувствува противоположното, ужасното, на пук на което всичко това става. И че тези хора се гордеят със своя смях, своето безгрижие, както и със своите диаманти и благородната корона на пръстена с печат.
Не, те не скучаят тук, безгрижните. От десетилетия упражнени в благородио безделие, една дребулия като световната война не може да ги отдалечи от техните удоволствия. Ах, те са всички тук, всички които човек познава от Виши, Остенде и Карлсбад.* Човек знае вече всички тези малки глупости и не разбира, как не са омръзнали още, тези танго-чайове, танцувални вечеринки, маскарадни балове. Липсва само рулетката и les petits chevaux (или може би не съм ги видял). Ах, те, безгрижните, имат около себе си всичко, от което се нуждаят, магазините с цветя от Италия и Ривиерата,
ПРИ БЕЗГРИЖНИТЕ
149
сладкарниците и парфюмериите, всички тези магазини, в които човек влиза само от скука. И, разбира се, ан-тиквареки магазин — как могат да се лишат от анти-кварски магазин иа 1800 метра над морското равнище посред световната война? Нищо, нито грам от някогаш-ното не жертвуват те, последните, иай-упоритите от голямото братство, което сега е разпиляно по всички ветрове на света. Те седят отново при чаша чай, флиртуват и се смеят, една двойка танцува танго, огъва се и се носи по мелодията. О, къде е войната? Къде е разстроеният свят? Валс, един тих валс към чая. И усмивки и бегли погледи.
Смях и веселие: между това човек долавя думите. Френски, немски, италиянски, английски — те нямат отечество, безгрижните, те са дошли от разни места. И нямат бащи, нямат братя и съпрузи, които умират — това личи по леките им устни. Те са отвъд всичко, само посред своето удоволствие. Един валсов такт повдига раменете им, една усмивка отстранява всичко неприятно. Кой тук има още грижи ? Смях и музика. Non vi si pensa. . .
Мисля си за приятелите, които по същия час сега лежат на някоя снежна, височина, срещу своята смърт, за други, които сега, от години пленени в своите задушни бюра, трябва да изписват бележка след бележка, мисля за трагическите предградия на Европа с техните ларви от жени и сивите сенки на деца, и не може другояче, — аз се срамувам за тези хора тук, които облечени в своите маймунски дрехи се спущат със смях по снежните склонове. И все пак, колкото и душата да е огорчена, окото неволно, съвсем неволно им се радва. Приятно е да видиш пак здрави, млади, весели хора, младост, която сама на себе си е подарена и може да чувствува тази свобода. Млади люде, които живеят без страх и усещат: аз съм силен, аз съм млад, аз съм здрав! Младеж, която си играе със своята сила, вместо убийствено да я оползотворява, която не е зазидана в казарми и окопи, а гимнастически леко се наслаждава
150
СРЕЩИ
на най-висшото, най-блажеиото чувство на земята : свободата; която със зачервени от слънцето свежи ^ицз и кипяща кръв на двойки танцува по огледалния лед, съединявайки сила с грация, галопира на коне — хубави линии на лекота и удоволствие — и на ски свободно и леко скача във въздуха. И човек отново осъзнава, колко е хубава силата, когато не е насилие, грубост и убийство, когато се радва само на себе си като осъз-иаваие, като хармония и игра. И си спомня колко хубав беше светът преди, когато неговата младеж още имаше младост 1
Несъгласие на времето! Човек вижда радостта на хората и се срамува за нея. Вижда тяхиата скръб и им пожелава радост. Иска му се да вземе участие и се чувствува виновен спрямо другите, на които всичко е отказано, иска му се да бъде безгрижен между безгрижните и ненавижда тяхната студенина. Сърцето се люшка между две вълни. Човекът у нас, братски разкритият, напомня: скрий се, затвори се, скърби за безкрайната кръв I И животът в нас, вечно безучастният, който иска само себе си и своя най избран, найдрзго-ценен цвят, радостта, подмамва : остани в себе си, остани весел, твоята скръб не ще премени нищо 1 Човекът в нас казва: доброволно заплати своя дълг към чуждата неволя, страдай с всяко страдание, откажи се от радостта! А животът заповядва: отдай се на всяка радост, тя е хлябът и кръвта на твоята душа ! Човекът в нас казва: само чрез скръбта ти живееш истински своето време, чувствуваш войната. Но животът говори: само чрез радостта се спасяваш ти от времето, побеждаваш войната !
И сърцето, земното, се колебае. То копнее по радост за цял свят и се срамува от всяка своя собствена. То мрази безгрижието, мрази също и своята собствена горчивина, своята безцелна скръб, която никому не помага. То остава чуждо между веселите и все пак стрзстно се вслушва в техния смях. И се чувствува безкрайно самотно тук между блестящия пейзаж и ледените сърца.
ПРИ БЕЗГРИЖНИТЕ
151
Сатирическа забава вечерта след вечната комедия иа деня: — маскараден бал в едип от луксозните хотели. Не, безгрижните не скучаят. Все още има фракове и деколтета във високите зали, диаманти блестят и погледите между тях по масите примамват това, за което във военната страна и най-смелият вече не мечтае. Те все още седят както някога и играят своите детски игри: общество, знатност, елегантност, флирт. Европа се обръща в развалини. Циганският оркестър скрибуца. Десет хиляди души умират всеки ден. Вечерята е към края, маскарадният бал започва. Вдовици седят и мръз-нат по всички стаи на света. Една маркиза с голи рамене пристъпва, насреща й един маскиран китаец. Мас-ски и маски нахлуват в залата. И всъщност, те са истинни. Няма нито едно човешко лице между тях. Огледалните свещници горят. Танцът започва: сладки, меки тактове, докато някъде сега потъват параходи и окопи биват атакувани. Безгрижните танцуват маскарадната шега на народите.
И човек пожелава силно да стане както някога, светлините внезапно да изгаснат и на неподвижната стена да се напишат огнените слова на Балтазара. Или редовете на Данте, страшните редове: „Non vi si pensa".
Сен-Мориц 1916 г.
БЕРТА ФОН СУТНЕР
Една реч посред световната война, 1917 г., по повод откриването на международния женски конгрес в Берн.
Това време, най-големият преобразоаател иа всички ценности, видоизмени не само действителния свят, но и моралния. Имена, които стояха някога като съзвездия на благоговението, високо в небето на душата, потънаха в ежедневието, и обратно: личности, които в мирно време едва задържаха вниманието ни, порастват в нашия вътрешен мир мощно издигнали се от сянката на събитията. И днес дълго време произнасяното с усмивка на превъзходство име иа една жена, е станало като никое друго звучно в нашите сърца, името на Берта фон Сутнер, което едно бъдеще време ще постави между най-героичните и най трагични имена в духовната история. Изживяната от нея мисъл въодушевява сега невидимо целия европейски свят. Тя изпълва със своето дихание тези часове и тъй като е наистина жива у всички вас, би било неблагородна аабравеност да не си спомним за тази, която със собствения си живот я внедри в нашия живот.
Не зная, дали аз лично имам право да ви говоря за тази необикновена жена, защото — нека кажа открито и със срам — аз трябва да се причисля към премногото, които не я почитаха достатъчно, които не оцениха достатъчно нейното дело, докато тя самата още работеше. И колко леко би било, колко добро, колко благородно задължение! Тя живееше наблизо, посред нашия свят във Виена, беше достъпна, домогваща се до всеки отделен човек, и нейната най-хубава радост беше да събира последователи на своята идея. Много често имах случай да я срещам; добротата, нежната духовност на нейното същество, безкрайната
БЕРТА ФОН СУТНЕР
153
сила иа дейната й воля, която въодушевяваше възра-стната вече жена, беше много явно привлекателна, за да може човек да се затвори за почитанието. Всеки чувствителен човек хранеше дълбока симпатия към нейната дейност, но все пак, колко хладиа, вяла, недеятелна симпатия беше тази, с която ние всички посрещахме нейната идея, докато тя гореше в страстта на своя пророчески страх. Нека не се опитваме да се извиняваме: наша обща вина е, че нейното страстно домогване, вместо да стои в центъра на европейската мисъл, остана ограничено в малки конгреси, в едно подземно, едва доловимо въздействие, и тази закъсняла благодарност не оправдава нашата неизкупима вина. Но колкото повече осъзнаваме собствената си грешка, толкова повече сме също способни до признаем и ценим моралната красота и извъивременната мисия на тази жена.
Вие всички знаете, че на Берта фон Сутнер бе спестено да изживее този ужас, чиито огорчени и едновременно безпомощни свидетели сме днес ние, че само смъртта можеше да й попречи да бъде на челно място тук, където вие днес се събирате. Тя почина осем дни преди онзи револверен изстрел в Сараево — съдбата обича такива драматични знамения — и месец по-късно вече жизнената идея, избягване на войната, умря след нея. Но само човеците са тленни, не и идеите. Подобно на безсмъртната душа на човечеството, те се внедряват в отделни личности или народи, и само видимо умират заедно с тях. Те преминават по-нататък в други личности и странствуват, докато се осъществят. И тъкмо защото Берта фон Сутнер не изживя това осъществяване, което можеби беше много близко, тъкмо заради мнимата безполезност на нейното съществуване е необходимо да си припомним този живот, които не беше друго, освен превърнатата в трагика идея на нашето време,
Берта фон Сутнер беше австрийска аристократка, една родена графиня Кински, и цялата й дейност е поставена символично между двете единствени войни, които Австрия е водила през последното половин столетие.
154
СРЕЩИ
войната през 1866 г. и настоящата. Тя бе видяла пър вата война почти още дете, но така я бе видяла, както една истинска жена трябва да вижда, с всичкото човешко състрадание и безкраен ужас. И целият й живот е посветен единствено на идеята да се спести едно повторение на този ужас за нейното отечество и — защото тя беше не само австрийка, но и световна гражданка — за целия свят. В двете думи, които стоят като надслов на нейната първа книга, тя бе казала всичко, което искаше да каже. Той гласи: „Долу оръжията“, и вие знаете, че тази книга — за съжаление не и мисълта — завладя целия снят. Само един единствен път още на една жена бе отсъден подобен агитаторски успех чрез литературно произведение — на американката Бичер Стоу с нейния роман „Чичо Томовата колиба“, който сам унищожи робстзото и освободи милиони подтиснати хора. И милиони наплашени хора да освободи чрез своя пгм-флет, беше също така смисълът на литературната дейност на Берта фон Сутнер, и нека това ви служи като важно указание, че и една жена може също така да постигне краен успех в изкуството, когато остане вяриа на себе си, когато се позовава на най-основните човешки сили, на милосърдието и майчинското чувство. Към'това първоначалио, първично всемайчинско чувство, на всички майки в света, се бе обърнала Берта фон Сутнер, когато извика в света: „Долу оръжията!“ Други можеби са дали по-духовна, по-мисловна форма на идеята за световен мир и прели всичко Толстой, който чувствуваше като най-висша свобода на човека, като служба пред Бога това, че един живот трябва да уважава другия. Цяла редица философи, професори по правото и национал* икономици са измислили многозначителни теории за избягване на кървавите решения за народните разпри. И едва днес, посред войната, ние откриваме изобилието от проблеми, изникнали от несъгласието на вътрешната човешка и външната, държавническа отговорност на всеки отделен HOBèK, обаче Берта фон Сутнер тръгна по правия път. Тя имаше
БЕРТА ФОН СУТНЕР 135
свещена, сляпа вяра в разума на човечеството и никога не му казвате нищо друго, освен примктивната истина, която лежи в основата на всяка библия в света : ке убивай! Тя я казваше с една нова дума: „Долу оръжията!* и я казваше така страстно, така често, така неуморно, както никой друг преди нея, защото—като бездетна жена тя имаше безкрайно много излишиа любов, за да дава на света. Когато извика за първи път към света думите: „Долу оръжията!“, хората се обърнаха към нея и се вслушаха. Но, тъй като тя непрекъснато казваше едно и също: „Долу оръжията* любопитството започна да се отекчава. Тази страстна монотонност на мисълта сметнаха за бедност, нейната очебийност за баналност. Някои започнаха да се гневят, те мислеха : каква нужда има, посред мира, да се крещи непрекъснато за мир? В нашия мнимо умен свят тя минаваше за пророчица на призраци и общественото мнение я изтика постепенно в ъгъла, към окултистите, теософите и вегетарианците, в онази задънена улица, близо до кулата на лулите. Но тя не се отказа. Тя про • дължаваше да повтаря зова, каточели искаше да го забие в главата на човечеството. Тя стана постепенно нещо съвсем смешно: „Берта иа мира* за хумористичните списания, и я наричаха добра жена с онова състрадателно подчертазане, чрез което сближават добротата с глупостта.
Но тази същата жена, за която се мислеше, че няма какво друго да каже на света, освен своите две думи, имаше дълбокото вътрешно чувство на Касандра и едновременно бдителността на Линкей, пазача на кулата. Не само бе надушила сякаш в атмосфера с пред-чувствуващ страх световната война, не само, че беше обвиняващата съвест на народите в продължение на десетилетия, но тя се опитваше да залови овреме ^единственото необходимо оръжие на времето : организацията. Бдителна, каквато беше, тя бе забелязала, как във всички страни се; усъвършенствувзше едновременно ужасиата машина на войната, как тази организация се ширеше
156
СРЕЩИ
във всички области, как привличаше в своята сфера индустрия, литература и изкуство, как долните инстинкти на човечеството, гордост, завист, кървожадност, ела* волюбие — и от друга страна — най*благородните, въодушевление, пожертвувателност, обществено чувство, като суровини се преработват в нея. И тя разбра, че човек не би могъл да разруши една такава машина с невъоръ-ръжено чувство, че напротив, на нейната организация трябва да се противопостави друга, еднакво силна и още по*силна — срещу организацията на войната, една организация на мира. Всеки може да мисли каквото си иска по идеята за организация — може да я одобрява като победа на модерното човечество, или да я отрича като механизиране на личността — тя е и остава най-силната съществена форма на настоящето и този, който иска да я разруши, може да стори това само чрез нейния собствен метод. Това Берта фон Сутнер първа бе предугадила. „Подготовката е всичко*, тази любима фраза на военните, бе взела тя от своя неприятел за мира и опита да мобилизира всички срещу съсредоточената опасност. И мисълта, че тази идея за вътрешната и външна подготовка, не само за народите, но и за отделната личност, се оказа вярна и беше единственото спасение в дадения момент. Защото почти всички от малкото видени люде, които още от първите дни бяха противници на войната, бяха такива не поради порив на душата, а от организация на техните идеи. Толстой бе утвърден чрез двадесет години съсредоточено мислене, Ролан беше спечелил своето убеждение за ненарушимостта на по-висшата общност, дълго преди войната, в своите романи, чрез едно сравняване на европейските братски култури. Само онези, които не бяха изненадани, подготвените, вътрешно организираните, бяха с готови сили за душевен протест, и ако почти целият свят се числеше към изненаданите, то беше само защото не бяха се приобщили своевременно към онази организация против войната, която Берта фон Сутнер бе започнала да ръководи Разбира
БЕРТА ФОН СУТНЕР
157
се, животът и беше мцого кратък спряло безмерността ка задачата ! Колко лесно е за военната воля, и колко трудио за миролюбието ! Защото, докато он зи се позовава ija откритите инстинкти иа човечеството, на силата, на гордостта, иа страстта, докато тя се опира на хилядогодишна традиция, бронирана с прастари доказателства, волята за мир трябва да събужда скритите влечения — тези на отстъпчивостта и примирението,— и не може да противопостави на традицията нищо друго, освен неопределеността на утопията.
Всички тези мъчнотии Берта фон Сутнер можеби бе познала по-добре от нас. Но тя беше идеалистка, което не значи, както мнозина мислят, че не доглежда и не познава съпротивлението на действителността срещу идеята, а обратно!—въпреки това съпротивление да живее до край за тази идея, считана за необходима. Наистина, тя можеби имаше само тая единствена мисъл: „Долу оръжията!,“ но нейното непреходно величие се състои в това, че тази мисъл е била ne само правилната, но и единствено важната мисъл на нашата епоха. И работата на нейните тридесет дейни години се заключаваше в това, да внедрява тази мисъл все по-дълбоко в действителността. Но кой й помогна? Кой застана до нея? Кой влезе в това дружество на мира, което тя основа? Не останахме ли далече, всички ние, от нейните планове поради недоверие към съюзи и неблагородно високомерие да служим на нещо така по-нятно? Не мислехме ли ние всички, че всеки по отделно би могъл да извършва нещо много по съществено, отколкото в съдружие ? Тя, обаче, спокойна пред всяко равнодушие, неуморима в своята работа, основаваше женски дружества, австрийски, унгарски, бързаше от конгрес на конгрес, тьрсеше държавните водачи и дипломатите, които й даваха незадължителни обещания. Тя се домогваше до масите и народите. И тъй като не намираше обществата, търсеше отделните личности. Тя намери Алфред Нобел, откривателя на страшния експлозив, събуди неговата съвест и той основа онази награда, която най-малко веднаж в годината напомняше на чове-
158
СРЕЩИ
чеството съществуването на една организация за мира. Тя намери Карнеги, господина от Питсбург, където ден и нощ хиляди люде коват топове и пушки, и го спечели за своята идея. Тя изплете от човек до човек верига, малка, но свързваща най-добрите, една верига между народите, която даже днес, под натиска на тридесет милиона, не се разкъса напълно. Така, тази героична агитаторка на човечеството, даде траен пример, че жената, дори и когато чрез отказаното й изборно право не й е позволено открито участие в политиката, не е осъдена на бездействие, че пътят й е винаги открит да въздействува чрез човечност върху човека, душа на душа, като събужда съвестта на тези, които са отговорни. И как разтърсваше тя съвестта на човечеството, колко беше бдителна на своя „Пост на мира". Месец след >месец тя даваше в това списание по една критика на събитията, кояго четеха и забелязваха малцина — и по трагически начин само тези, хилядите убедени вече хора, а не стотиците хиляди, които трябваше да бъдат убеждавани! Тя единствена бе посочила радикалното средство, докато другите, чрез дипломатически мазила и политически напитки целят винаги едно лъжливо временно благосъстояние: „Долу оръжията!“ От преди двадесет години Берта фон Сутнер знаеше за тази война, докато всички ние, така близо до нея, нищо не подозиращи, живеехме своя живот.
Но — аз питам вас и себе си — казвам ли истината, когато говоря, че не сме подозирали, нищо не сме знаели за световната война? Едно да и едно не, и двете биха били преувеличени като отговор, защото у всеки човек има един особен начин на познаване, особен и опасен начин да знае и едновременно да не знае, който е във връзка с една основна функция на нашата жизнена воля. Ние забелязваме много нещо и го забелязваме без да го осъзнаваме, защото не искаме да го забележим, защото го изтикваме насилствено и отблъсваме в подсъзнанието, в полумрака на чувството. Ние «зсички знаем за нашата смърт, която живее и расте в
БЕРТА ФОН СУТНЕР
159
нас, но не искаме да знаем за нея, за да живеем по-светло и правим така, пред нас самите, каточе вечно ще дишаме. Ние знаем, че докато пътуваме през един пролетен пейзаж и се наслаждаваме на плъзгащата се пред прозорците картина, отпред на локомотива един полугол, изцапан от сажди човек се пече на огъня, но защото знаем, че с тази мисъл не бихме могли пълно да се наслаждаваме, ние силом я подтискаме. И така, в мирно време от немара, от лекомислие, от инстинкт за душевно самосъхранение, ние не вярвахме на войната, защото не искахме да се смущаваме. Но тя, Берта фон Сутнер, бе поела, самотна, трагичната задача да бъде^ вечната смугителка, неудобна за своето време, както Касандра в Троя и Йеремия в Йерусалим. Тя бе решила героично да живее по-скоро осмяна от хората, отколкото с лениво сърце.
Това, обаче, е и остава нейното достопамегно величие и нейния пример за този час, това, че тя работеше въпреки хорския присмех. Достоевски бе казал веднаж: „иай голямат^човешка грешка, най опгсната задръжка на нашите сили е нашият страх, да не изглеждаме смешни“. Тя бе надмогнала този страх Тя ме се отдръпна уплашена, че иска видимо непостижимото. Тя самата знаеше по-добре от всеки друг дълбоката трагика на идеята, която застъпваше, почти поразяващата трагика иа миролюбието, което не изглежда никога навременно, защото в мирно време е излишно, а във военно — безумно; в мирно време безсилно, а във военно безпомощно. И въпреки това, тя пое тази трагика върху себе си, през цял живот да бъзе считана за Дон-Кихот, който се бори срещу вятърни мелници. Днес, обаче, ние знаем, тръпнещи от ужас това, което тя отвсякога знаеше: че тези вятърни мелници стри ват не само вятъра, но и костите на европейските младежи. Можеби и ние минаваме за смешни пред зимните и хладните и налудничави днес, когато изискваме видимо невъзможното, да говорим за братство и помиряване на народите, докато милиони хора се бият. Но точно приме-
160
СРЕЩИ
рът на тази благородиа жена показва, че успехът не бива да се смесва с въздействието, че това, което временно не действува, в бъдеще се оказва пло-дотворно. Можеби други извършват спрямо нас същата грешка, която ние извършихме спрямо тази жена, като стояхме в хладна дружелюбност до нейния живот и със своето достойно за наказание миролюбие й пре-чихме да осъществи своята идея. Нейният чудно въодушевяващ пример показва, че човек действува върху живите единствено, когато следва своята мисъл, а не нейните външни възможности във времето, когато от един живот прави едно убеждение и от едно убеждение един живот.
СЪРЦЕТО НА ЕВРОПА
Едно посещение в Червения кръст в Женева
Нека други описват битките, славят пълководците, възхваляват крале и херцози — в тази война аз не съм видял нищо, което да ми се вижда по-важно за описване и по*достойно за въздигане от малката къща на Place Neuve в Женева, някогашният музей Рат. Картините са свалени, снета е всяка украса. Само горе, върху гръцкия покрив, се вее знамето на Червения кръст и на лицевата стена се извива наниз от кърваво-червени букви: „Agence Internationale des Prisonniers de Guerre“ — „Международна агенция на пленниците от войната.“
Това е сграда не по-голяма от всички други в града, еднаква с тях по-рано по значение и хубост. Но сега, през тези последни три години, тя е душата, сърцето на Европа. Тук в невидимо разбиваща се вълна се втичат всеки ден страхът, грижата, тревогата, и уплахата на милиони люде. И в невидим отлив изтичат оттук всеки ден надежда, утеха, съвети и вести, обрат-но към милионите. Навън, от единия до другия край на нашия свят, разпънатата снага на Европа, кървй
през безбройни рани. Но тук бие още нейното сърце.
Защото тук, на действително нечовешкото страдание на времето, още отговаря едно вечно чувство : човешкото състрадание.
И затова трябва да разкажа за тази къща. За музея Рат и неговата история бъв войната.
Историята на Червения кръст не е чужда на никой образован човек. Всеки знае, така мисля аз, че
след битката при Солферино, по почин на женевския гражданин Дюнан, е бил основан един международен съюз за подпомагане на ранените във време на война
11 Срещи
162
СРЕЩИ
и за създаване, всред враждуващите войски, на една неутрална помощна служба. През 1870 година това учреждение се бе вече утвърдило и доказало през следващите войни. И все пак, кой си спомня за него в мирно време? Ние всички—днес знаем това болезнено и носим познаването като наша вина — сме били много лекомислени и много равнодушни. Ние не сме били достатъчно недоверчиви при срещите на големите, били сме много снисходителни към малките, подстрекателите и дърдорковците, които говореха за войната и за мира, като за футболни мачове и бяхме много безучастни към страха и загрижеността, към безпокойството на най-добрите и най-мъдри люде. Ние имахме общества на мира и никога не защитихме срещу подигравките и присмеха на другите чудната жена в Австрия, Берта фон Сутнер, към която се отнасяхме с един вид усмихнато снизхождение. Кой от нас бе проследил протокола в Хага, от който днес със страхотна яснота узнаваме всичкото зло и всичко пропуснато, кой от интелектуалците се бе загрижил някога за конгресите на Червения кръст, които са извършили, някъде в самота, необхватно работа за бъдещето и с това за нашето сегашно време?
Кой знае например, че в 1912 година на конгреса във Вашингтон е било решено Червеният кръст да се нагърби в случай на война и с грижата за пленниците ? В случай на война! Червеният кръст! Какво ни засяга това? Отминали сме това съобщение във вестниците и е било вероятно по-важно да узнаем за някоя нова танцьорка или за някое убийство с грабеж. Кой от нас, кой от нас виновните, е имал една секунда благодарност към тези достойни за учудване хора, чиято грижа се е насочвала към войната, от години неизбежно, както магнитната стрелка в компаса към полюса? Кой го бе прочел? Какво ни засягаше?'
О, колко много ни е засягало ! Това знаем днес, И все още не го знаем достатъчно.
СЪРЦЕТО НА ЕВРОПА
163
Защото, какво би станало с милионите затворени, пленени братя, ако Червеният кръст не би ги взел под своя закрила, едва ли някой може да си представи. Можеби в историята на човечество ю са взимани рядко така важни решения, както онова на конгреса във Вашингтон, което сме пропуснали да видим и да прочетем, или сме загубили и забравили.
Колко много ни е засягало 1 Ние все още, все още не го знаем достатъчно!
Несъмнено, ние бихме могли да го почувствуваме, ако сме били достатъчно човечни. Защото вече в 1912 година имаше война, една малка генерална репетиция за голямото убиване, Наистина една война „някъде долу в Турция.“ Тогава тази организация действуваше за първи път в полза на пленниците, упражняваше още непохватните сили. Но ние, какво знаехме ние за това? Ние четехме само за победи и поражения, за поражения и победи, слушахме, гледахме с един хладен, почти спортен интерес. Нито един, нито един от нашите поети и интелектуалци (Толстой, единственият, беше вече покойник) не се надигна тогава да говори за човечност, вместо за политика. О, вина, безкрайна наша вина, жестоко отмъстена чак до седмо поколение! Равнодушие преди и равнодушие и сега още, от страна на мнозина пред всички подвизи и дела, които ие са героически заюздени, които се извършват само в мрак и в самота! Ние не се обвиняваме все още достатъчно, че сме били така безчувствени. Ние все още не благодарим достатъчно на тези, които не са били такива.
И после, през 1914 година, тя внезапно беше тук, войната, светкавичният удар в нашия изплашен свят. По улиците тълпата ликуваше и духовните водачи, писателите, професорите, художниците — срам, безкраен срам за тях — ликуваха с нея. Но в Женева, още в първите часове се събраха малкото загрижени пюде, които от години построяваха своя живот единствено с оглед на този ужасен час и се съветваха върху това, което трябваше да правят. Те бяха седем
164
СРЕЩИ
души, малкият ръководящ комитет, и започнаха да си разпределят работата, да планират първата организация. Един от тях плахо забеляза, че те са, можеби много малко и ще стане необходимо да вземат помощи сили. Дълго спореха върху това. Предложена беше и една пишеща машина, отначало отхвърлена като ненужна. Малкият кръг ще бъде достатъчен, така мислеха те, да се справи, при напрегнати усилия, с цялата кореспондентска работа. И те започнаха своето дело, още същия ден.
Смешна е, нали, тази липса на предвидливост? Смешен е този спор за пишещата машина, смешна е и мисълта да искаш с един напръстник да 'изчерпиш това бъдеще море у нас. Но аз не могд да се смея над тази хубава глупост. Защото обичам всички люде, които и в последния момент не можеха да си предста-ват това самоубийствено безумие на Европа, които смятаха за невъзможно, в една епоха на цивилизацията, милиони хора да се държат в бараки и незаградени лагери години наред като диви животни; конто не можеха да повярват, че мирно живеещи в страната жени и деца ще бъдат изтръгнати от своите жилища и затворени в изкуствено изолирани места; които и днес още не вярват и за* които ден след ден е същевре-менно едно ново страшно пробуждане и лош сън.
Няколко дни, първите дни на войната, тези хора седяха от зори до късно през нощта в две стаи и отговаряха на постъпилите въпроси. Като буревестници пристигаха първите писма, но после се превърнаха в буря, вълна, море. Иззеднаж станаха 1000 писма на ден, после 3,000, 5,000, 10,000 и към края • на декември 30,000 писма, които страхът на Европа всеки ден изпращаше. Куриерите ги мъкнеха в дебели торби. Обикновеното им разпределяне и подреждане изискваше вече повече от цялата им сила. Напразно се опитваха да спрат наплива. Преместиха цялата съобщителна връзка между Германия, Австрия и Русия в Копенхаген. Взеха помощници. Всеки един от тези чудни хора ра-
СЪРЦЕТО НА ЕВРОПА
165
ботеше заедно със своята жена и своите деца до късно през нощта. Нищо не помагаше. Н^що не помогна. Защото милионнократно звучеха вече виковете на страх, идващи от Германия, Франция, Англия, Белгия. И всред тази работа трябваше да се намери една система, за да има единство и справедливост в работата. Началото беше съвсем детско. Отначало се опитаха да записват в отделни списъци имената на пленниците, но те станаха скоро томове и книги, дебели книги, лавици и стени и най-сетне дълбоки помещения, една цяла. висока от покрива до зимника, претъпкана къща. Имаха нужда от помощ, помощ в пари и хора, време и пространство.
Помощниците бяха първи на лице. Една от трайните, славни заслуги на града Женева ще остане това, че още при първия зов стотици и стотици надойдоха да вършат доброволна работа, една заслуга от друга страна и на управата на Червения кръст, че- тя, издигната над всички предразсъдъци на един полудял свят, без колебание позволи на французи, германци, англичани, сърби и българи, мирно и нриятелски да работят под един и същ покрив. И днес още тук, и можеби само тук в цяла Европа, човек може да намери един оазис на истинска интернационалност, приятелски отношения между хора рт всички народности, които чув-ствуват само своето братство, а не враждебност.
По-труден беше проблемът за помещение. Отначало опитаха с отделни канцеларии, на края градът освободи музия Рат, в който 1200 души, от сутрин до късна нощ, работеха за чуждите милиони войници-братя. По бойните полета се водеха първите битки и те отекваха чак тук. Защото след всяка победа, след всяко отстъпление, потоци от писма, въпроси и телеграми се стичаха тук, и при всяка бойка пауза намаляваха. На един голим лист в статистически рисунък е представен нагледно днес притокът на входящите писма и с това линията на военната треска. Тя .ту рязко трепва нагоре и пак слиза, ту отново се издига
166
СРЕЩИ
и с това показва страхотната патологична картина на нашата духовна история на болестта, от август 1914 година до днешни дни. Но все още има място за един празен лист до нея. Човек ше момее да проследява по-нататък конвулсиите на обезумяла Европа, докато тя изгори в своята треска, или безпомощно се окървави.
Най-сетне бе сложен малко ред, хаосът бе превърнат в организация. Сега огромното предприятие работи като часовник. Системата на осведомяването е съвсем проста. След всяко допитване за някой, който липсва, се издава една бяла бележка, написва се един яетикет*, който съдържа името, ранга, възрастта и деня на неговото изчезване. Същевременно, от неприятелската страна се изпраща сведение за всеки пленен или ранен и то също така с името, ранга и деня, написани на един зелен етикет. Бялата бележка се съпоставя със зелената и така се установява идентичността. Семейството бива осведомено в кой пленнически лагер се намира липсващият войник и токът на размяната между двата полюса, родина и вражеска земя, бива включен, постоянната връзка осигурена.
Това е просто, нали? И едно дете би го разбрало, толкова ясен изглежда този механизъм. Но един военен човек може само привидно да бъде превърнат в цифри, един етикет само приблизително може да представлява едно лице, една личност. Защото в действителност този контакт се прекъсва сто пъти и после само чрез особена умствена и психологическа ловкост може да се възстанови. Кой може да изброи всички пречки, неприятности и случайности! На първо място еднаквите имена. Френското отделение брои може би 5,000 пленници, които се наричат Мартин, между тях други 500 Анри Мартин от един и същи полк. От немска страна Мюлеровци и Щулцевци са на първо място във войната. Колко старание е необходимо при тази едноименност да се избегнат грешки, връзката да бъде дадена правилно. После един друг неприятел: правописът! Лефер, едно ог най-честите френски собствени
Ш СЪРЦЕТО НА ЕВРОПА 167
имет може да» бъде написано по двадесет начина и самият пленник често не знае правилния правопис. Или пленническият лагер е току-що щастливо установен, а пленникът бива преместен в друг и писмата не могат да стигнат до адресанта. Или сведението е било погрешно и то върви сега към другари и лекари. Нови мъки, ново разследване! Кой може да предположи от далече безкрайната, тъмна, невидима работа срещу всички коварства на размяната и смъртта, на съдбата и случайността, докато се даде едно единствено пра-вилно сведение, докато се успокои един единствен, един единствен страх от милионните. И винаги само за един час, за една седмица! Това е бездънна бъчва, която се пълни с човешка воля. И никакво усилие не може да изчерпи до дъно това кърваво море на ужаса.
И после, в големия регистър на Червения кръст имаше една празнина. Във всички по-раншни съглашения забравяха цивилните пленници, тези най-нещастни между нещастниците. Или забравяха собствено да си помислят за тази иизост. Защото едно от печалните предимства на тази война, която божем се води на една най-висока точка на европейската цивилизация, е това, че за усъ-вършенствуване на средствата за убийства е прибавила една нова изтънчена мъка: тя е сграбчила в своите нокти мирните жени и деца. Докато по-рано неприятелските чужденци и поданици можеха да се върнат в родната си земя или да останат свободно да живеят във вражеската страна—в нашата голяма епоха, за първи път, военното право се разпростря и върху беззащитните и то така грубо, така неочаквано, че в международното право няма норма, няма защита. (Защото международното право само би си ударило плесница, ако бе взело предпазни мерки.) Така Червеният кръст, сам сред войната и с цената на безкрайно усилие и различни дипломатически постъпки, трябваше да си извоюва правото на помощ. Едва след като човек се почувствува човек и разгледа тук съдбата на тези най-големи нещастници, в цялото й ужасно многообразие,
16S
СРЕЩИ
вижда, колко страшно е разкъсана и разрушена нервната тъкан, и не разбира вече, как това разпокъсано тяло на народите на нашата земя може някога отново да оздравее.
И тази работа, за подпомагане на пленените, обаче, е само част, малка, безкрайно малка частица от героичното дело, което водачите на организацията вършат тук всеки ден. За да поясня огромната работа бих могъл да приведа цифри, големите числа на уредените запитвания и на отговорените писма, които стигат до милиони. Но числата са днес аритметическа задача на дипломатите и военноначалниците и е противно за някои да мерят с тях неизмеримото чувство, което често едно единствено от теза писма извиква.
Като безбройни нишки във вечно движение през един единствен тъкачен стан, минават тук през ръцете на неуморими хора, в течение на дни, седмици, месеци и години, милиони съдби. О, тези различни умолителни просби, оплаквания, жалби, желания и въпроси, които трябва да бъдат изпълнени! Какво има да се прави тук! И преди всичко, какво е направено! Червеният кръст в Женева наблюдава едновременно с това плен-ническите лагери, дали във всеки един от тях дават достатъчно храна и свобода на затворените. Той изпълнява молбите — най-умолйтелните, най сърцераздирателните молби, за размяна на тежкоранените в една отпуска за оздравяване в Швейцария. Той е и банката, която се грижи за изпращането на паричните записи от родината към чужбина, пощата, която предава любовни дарове, лекарският надзор и последната инстанция за всички оплаквания. Той е като дипломатическа шахматна дъска, на която враждуващите народи се борят ход след ход за своите пленници. Това е една последна инстанция отвъд войната и едновременно в нейния център, за зова на разума и човечността.
Всекидневната трагика и скръб в тази работа е смесена чудно със съвършено резки и трогателни мигове на дълбока и човешка радост. Представляваме си
СЪРЦЕТО НА ЕВРОПА
169
колко е трудно всеки ден, на стотици и стотици питащи, търсещи, стенещи човеци, жени и майки да се пише голата, жестока и неумолима дума „умрял 1“ И при това тази последна, неумолима дума е недостатъчна за любещите. Защото, кой би се съгласил една единствена жестока дума да убие цялата му надежда? Те повторно пишат, опитват се да отклонят неминуемото, зкопчват се във фантастичната надежда за някаква грешка, или най-малко искат да знаят за бащата, за съпруга нещо последно, болестта, от която е починал, мястото, на коезд^ е погребан, някакъв знак за спомен, някакъв документ. И на това тези отзивчиви самаряни дават отговор. Те изпращат скици от гробовете, съобщения от болниците, свидетелства на другарите. И все пак каква мъка, каква неволя за самите тях, всеки ден да бъдат принудени да пишат такива писма за всички краища на света! Какъв ужас е тук, в това малко пространство да чувствуваш непрекъснато със сърцето си пронизителния глас на първичния страх за любимия живот! И колко са трогателни понякога тези писма, колко неизказано трогателни! Една селянка пише от село съвсем просто ! „Чули ли сте нещо за моя син Жан, от август не съм получила никакво известие от него/ и подписва с лош, треперящ почерк своето име като вярва, бедната, че всеки познава нейния син, всеки знае вече, кой е този единствен, който е всичко за нея между милиони ! А друга иска отговор след осем дни, била писала веднаж за своя мъж и мисли, че тук още си спомнят за нейната мъничка капка нещастие в това безкрайно море. Защото всеки човек е някак самотен в своята болка, никой не може да си представи, че това, което разкъсва една душа отгоре до долу като парцал, е нищо за останалия свят, един ред в листата на загубите, едно студено число, един атом, един дъх, едно равнодушие. Никой не може да разбере напълно, колко равиодушно, колко циф-рено и несъществено е станало човешкото същество за света. И незабравимото за мене в този дом бе това,
17#
.СРЕЩИ
че тук човек събира кзведнаж това милионнократно отделно същество и го чувствува така исполинско, чу-довшцно и така неуловимо, че едва може да говори за него и би желал само да вие като настъпено животно.
Сърцето на Европа, как се чува тук неговото биене! Досиетата са натрупани на купища до стените — сега нямат време да ги подреждат — и във всяко е скрита една цяла човешка съдба и нейните перипетии във войната. Някои папки са необикновено големи, и има такива, които са станали гордостта и любовта на техните пазители, цели Илиади от борби за една отделна съдба, Одисеи на злочести заробени хора в моретата на нещастието. Подадоха ми на слуки една. Това е историята на едно петгодишно дете, едно малко, хубаво момиче — приложена фотографията, която показва нежно, наплашено личице — което един ден било намерено в Белгия. То не могло да каже името си, във време на бягството било загубило майка си, бащата бил на служба в белгийската войска. Никой не знаел кому принадлежи то, защото стотици жени изпращали тогава отчаяни писма за своите загубени деца. Трябвало да сравняват дълго, да търсят, да пишат и телеграфират, докато най-сетне неговата принадлежност била открита. Сега вече знаели, за щастие, майката, и искали да уведомят и бащата, който от друг край надавал отчаяни викове за съдбата на загубеното си дете. Но между това, бащата попаднал в плен и отново загубили следите му. И решили да изпратят детето във Франция, където майката била избягала. Наложило се да водят с германските власти преговори, които най-сетне успели. В това време бащата бил интерниран в Швейцария, където се срещнал с майката и те искали да вземат детето при себе си. Нови преговори с властта, нови трудности, защото междувременно родителите се върнали обратно, и най-сетне, след две години отчаяна кореспонденция и търсене, тези трима души успели да се съберат заедно. Това единствено досие съдържа стотици писма, последното от които е тро-
СЪРЦЕТО НА ЕВРОПА
171
гагелно по свсяга просто:а, едно несръчно написано благодарствено писмо на седемгодишното вече дете до Червения кръст. В другите досиета — подобни скиталчества, други заплитания, но също толкова много страх и ужас. Or всяко едно се протягат отчаяни човешки ръце, една през друга, през празното пространство, през горящите граници, и в тези документи има повече трагизъм, повече нещастие и повече величие, отколкото човек някога би могъл да намери във всички генералщабни произведения. Тук има готов материал за един голям епос на човечеството, и един отделен човек не би бил в състояние да претвори в думи неговата мощ. Кой би могъл да изрази, кой би могъл достатъчно да разгласи това многообразие от злополучия на нашата днешна земя, неизмеримото време на страх от писмо до писмо 1 Това чакане, това чакане, което пали, разяжда и изсмуква милиони души, тези дяволски и често пъти смъртни преплитания на случая! Само тук се чувствува, колко е жалък отделният човек спрямо без-мерността на разровеното днес чувство. Човек не може да гледа до край с две очи и с една душа, с една единствена колеблива човешка душа и до край да чувствува 1
Кой би могъл да обхване вътрешната сила на това впечатление? Още външният вид на тази сграда ме бе развълнувал дълбоко. У мене (пък и у мнозина) имаше едно подсъзнателно предчувствие, че тази огром-на организация, която обгръща^ цялото европейско нещастие, трябва да е някак мощня, да се помещава в огромни помещения с всички удобства, един вид фабрика за преработка на трагичния материал. Очаквах да видя грандиозна сграда в смисъл на съвършенство в техническите помощни средства и в смисъл на представителност. А тя е още по-величествена, отколкото си я мислех. Но чрез противоположното : чрез своята простота, чрез героичната и — в началото почти оскърбителна бедност на своите средства. Голи дървени стени, набързо построени, $араки вместо стаи, груби, из-
172
СРЕЩИ
дялани маси без чекмеджета, прости, без украса висящи лампи, бедни сламени столове, всичко доставено най-евтино и най-просто и всичко така натрупано, че няма място човек да се завърти. Петдесет до шестдесет помощници са наредени плът но един до друг в едно и също отделение, между тях тракат пишещи машини, а над главите им — небоядисано дървено скеле, един втор етаж, до който води дървена стълба. Един пътуващ цирк има повече удобства. Никъде кресло, никъде и най-малко, най-примитивно удобство. Цялото е сякаш бързо построено, за една нощ и само за един единствен ден. И тук се вижда някак същата лъжлива мисъл, с която ние всички от години живеем, че тази война е нещо случайно, бегло, преходно. Не е необходимо да се наредим, да се нагодим към нея за години, за най-хубавите години на нашия живот. Благодарение на тази хубава и страшна заблуда тези състрадателни самаряни работят тук от три години при условия, които и най-нисшият чиновник на една банка или служба би отхвърлил с възмущение. Но те работят неуморно, ден и нощ, от първия до последния.
Искам да посетя ръководителя на организацията, комуто дължех едно посещение от Виена и, влизайки, попитах за стаята му. Усмихнаха се и аз не разбрах отначало тази усмивка. Но когато ме отведоха при него и видях как главният ръководител на гражданското отделение работи заедно с петима души, на една грубо дялана маса, в една огромна зала, посред шума на другите, без свое собствено писалищно чекмедже, само с едно грубо издялано сандъче, в което държи най-важните документи, когато видях това и, припомняйки си, го сравних с елегантността и удобствата на най-малкото частно бюро, разбрах едва тогава величието и саможертвата на тези хора, които тук, невидими и неизвестни, работят за неизвестното и невидимото.
На тази тясна нерендосана маса имаше още едно друго място. Посочиха ми го с известно благоговение. Тук Ромен Ролан работил повече от двеи години, до-
СЪРЦЕТО НА ЕВРОПА
173
броволно в служба на германо-френската размяна на пленници. И когато посред тази дейност получил Нобеловата премия в размер на четвърт милион, той я оставил до последния франк на разположение на благотворителната дейност, с което неговата дума потвърдила делото и обратно, делото—неговата дума. Ecce homo! Ecce poeta!
До сега не назовах имената на людете които повече от три години, в тиха саможертва вършат тук своето дело за човечеството. Но аз смятам, че трябва да се знаят от единия до другия край на земята. Нима трябва да се знаят само имената на местата и полетата, които са пили кръв до корена на житото, само тези на костниците на европейската младеж? И само имената на военноначалниците, които блещят по всички ъгли на улиците, по всички плакати, та дори по цигарените кутии ? Защо да не се знаят и имената на тези, които са работили в обратен смисъл, да обединяват по възможност повече хора там, където други разединяват? Които стояха в сянка, готови да помогнат, дейни, със същата сила на организацията, убеждението и решителността? На първо място трябва да назова като председател Густав Адор. Той се издигна днес до ръководител на външнага политика на Швейцария. Но мъжът, който е душата на цялото, на чиято инициатива се дължи спасяването на цивилните пленници и който и до днес стои на своето място, е доктор Ф. Фериер, един възрастен мъж, на пръв поглед един уморен мъж. Той е бил на военна служба като доброволен лекар още в 1870 г., взел е участие като седемдесетгодишен в балканската война по българските бойни полета и тъкмо сегашната война му е дала сила, каквато само едно вътрешно подвижно чувство може да придаде на човешкото дело. Сега не е времето и часа да изброявам всичките негови и тези на д-р Навил заслуги, но аз вярвам, че всички, които имат отношение към участта на пленниците,—а кой го няма, кой е така отлъчен от човешката общност?—с благодарност трябва
174
СРЕЩИ
да задържат в паметта си тези имена. Когато човек ще може след време да обгърне с поглед цялата мизерия на днешните дни в нейната големина, ще открие и онези, които страстно търсят да я облекчат.
Излизаме от къщата. Градът ярко блести. На площада покрай нас профучават коли, гъмжи от хора, които четат вестници, смеят се и разговарят. Човек отново не чувствува нищо от огромното нещастие, от чиято сянка току-що е излязъл. Близките забравят далечните, далечните забравят близките. В нашия сегашен свят има истинско съседство само чувството. Само, когато не искаме да забравяме в нито един момент, нито една секунда, ние сме справедливи към себе си и към света. Само тогава можем да ги разбираме. И ние не искаме да забравим нищо и никого в добро и в зло, за да можем някога да опишем този наш свят, такъв, какъвто е бил в своето величие и в своите ни-зости, не такъв, какъвто ни изглежда днес.
Женева, декемврий 1917 г.
огънят
Да се доверяваме на съвършено случайния успех на часа означава опасност, но опасно е също така и да го отминаваме. Всяко въздействие има най-малко тази стойност, че рязкрива своите причини и така шумният усп*х, чрез с юето съществуване вече, изразява един нематериален фзкт; някаква душевна нужда, кояго той запълва, някакъв неизказан въпрос, на който отговаря, едно народностно настроение, което той изразява. Като видими чувствени симптоми на душевните преаръщения, големите успехи са неоценими за диагнозата на психологията на времето и по книгоиздател-ските цифри и годината на преуспелите книги следващите поколения ще могат да съдят по-добре, отколкото по всички документи и съобщения за кръвната температура на Европа и всичките й колебания през трите военни години. Но и днес още, за опознаването на часа, дори и като политически повод, не може да ни бъде съвсем безразлично, как душевно е създадена сензационната книга, която сега, в Франция, сякаш в щурм прегазва всички други книги за войната, защото чрез мъжете—представители на един народ—ние можем да опознаем най-добре дадена страна и чрез успехите на времето, самото време. Така както в „Contrat social“ на Русо в пророческо предчувствие е сгъстена революцията, във „Вертер“ на Гьоте романтиката, в „Отци и дети“ на Тургенев нихилизмът — така „Огънят“ на Анри Варбюс ни оповестява днешната френска мисъл и можебм утрешното европейско побратимяване. Не може и не трябва да се отмине без внимание факта, че днес най-големият успех на една книга върху войната в Франция е пожънат от една страстна книга на мира.
Анри Барбюс — образованият, па и този, който смята че познава добре френската литература не трябва
176
СРЕЩИ
да се срамува, че не е чул до сега това име. В тесните кръгове на парижкото общество познаваха младия поет като зет га Катюл Мандес, познаваха го от малкото стихове и от един роман „Адът,“ който издаваше талант. Но талант, колко дребна и изтъркана е днес тази дума, която някога в Рим и Гърция бе отмервана като злато ! Ако една германска граната би разбила при Круи или Сушез пехотинеца Барбюс вместо неговия съсед, малкото мехурче щеше да пресъхне. Бойните другари щяха да посипят няколко буци пръст над неговото тяло, вестниците няколко реда над неговата памет, и един от най-силните вестители на нашето време (като много други, чиито имена и творби не подозираме) щеше да бъде безследно смачкан в исполинския хаван на унищожението. Днес, обаче, половин година след напечатването, кнкглтз „Огънят“ носи на обвивката си вече чудната забележка „сто хилядна“. И една младеж във Франция и далече отвъд нея един цял свят, виждат в лицето на Анри Бзрбюс призвания вестител на тях-ното вътрешно чувстпо.
Тази книга със световен успех, която се хвърли във времето с експлозивна сила, като никоя друга французка творба след „Нана“, е ли роман? Човек би склонил почти да каже: противоположното на един роман. Защото под роман се разбира по-скоро измислено произведение, продукт на въображението, преобразен, повишен, пресъздаден живот— „fiction", нарича накъсо почтеният английски усет за езика всяка художествена проза — а стойността на тази книга се крие на първо място в нейната неизмисленост, в нейната правдивост и достоверност. Барбюс не се опитва да оцветява кръвта розово-кръвна и лъжливо да представя войната като юнашка игра на младежта, той отхвърля презрително патриотическия патос като възвишаване и прочутия войнишки хумор, за който в тила знаят да измислят толкова много, като облекчаване на трагичните събития. Той не съчинява, не хармонизира безмислието, той рисува живота и още повече, смъртта във войната, жи-
огънят
177
вота на французките пехотинци в кал и огън, в дяволската сфера, в земния ад.
Това е дневник значи от войната, един от хилядите, не първият и, разбира се, не последният от нашия разпокъсан отсам и отвъд свят. И защо той попада така дълбоко в общочовешкото чувство, защо, подобно на антична драма, изтръгва из потиснатата гръд едновременно с безкрайния ужас, и онова тайнствено, страшно хубаво вълнение, което издига ужас-ното до трагично, безсмисленото до символ, само болезненото до душевно сътресение? Защо тази книга, между всички други, значи така много за цял свят? Винаги е трудно да се намери единната форма на въздействието, при едно голямо художествено произведение, защото безкрайно много подземни сили кристализират неговата действуваща сила, но аз мисля, че тук несравнимото достойнство на творбата лежи преди всичко в нейната особена оптика, в нейната двойна перспектива: че е гледано от една страна от най-дълбоката човешка бездна на страданието, от душната земна пещера на окопа, от френския пехотинец Бар-бюс, и едновременно от най-свободна, морално-човешка висота, от световния поет Барбюс. Гледащият, страдащият е като атом, загубен в хаоса на милионите и е едновременно отвърнат от него чрез една духовна свобода, която дори тук, в този ад на омразата и заповяданото разпокъсване не изоставя нито за миг способността за любов и помирение. Затова тази негова книга показва толкова много майсторство в изкуството, както и в човечността.
И чисто литературната техника в * Огънят" е вече съвсем нова и лична. Нищо в нея не е собствена съдба, всичко е само колективно преживяване. Той не предлага дневника на един отделен войник, а „ Journal d'une escouade*, преживяванията на една група, съдбата на един пехотински взвод. Между двете досегашни възможности на поетическо описание, тези отвън или отвътре, субективната или обективната, Барбюс избра тре-
178
СРЕЩИ
дата: колективната. Войната не е гледана както у Тол-стоя с вездесъщата й внушителност във всички нейни форми, едновременно от всички нейни етажи, в стаята на полководеца, в помещението на императора, в душата на офицера или войника, под безкрайния хоризонт на световната история; не и както при Лилиен-крон и Стендал от гледището на собственото око, на личното зрително поле. Изживяващето тук, наблюдава-щето аз, удесеторено в едно ново единство, говори и описва вместо отделния човек, другарството на седемнадесет души, които през тези сто седмици, в огнения кумин на общото страдание, са се слели в една единствена цялост. Пехотинският взвод, най-малката войскова единица на световната война, той разказва в книгата за гигантската борба.
Човек не чувствува в началото Барбюса, него самия, поета. Той е като фунията на грамофона, в която тези седемнадесет гласа говорят и ридаят, анонимният прислушвач и оповестител на тяхното страдание, той е невидим като художникът пред картината, която той отвън изпълва с вътрешното на своето същество. Слят в братска общност с всички, той нищо не изживява отделно и лично, но това, което прекарва, живее го заедно със седемнадесет души. Той слуша и затова мълчи, като оставя гласовете от живота около него да говорят в книгата така, както си говорят и не подправя думите на другарите си. Той оставя ръбестото и чупливото в техния селски език и с това непосредствеността на израза, не излъсква грубоватия диалект и не лакир-ва тяхната реч с афоризми и разсъждения. Три четвърти от книгата е писана на парижки жаргон и затова неразбираем за тези, които са учили френски ези* от граматиките и с добрите гувернантки. Но дори и този, който е допълвал в Монмартр своята езикова съкровищница, се препъва в някои думи, които Академията през 1914 година още не е познавала, а едва окопът е издълбал. Майсторска е тази нова техника на груповото изобразяване и преди всичко; тя ç нещо
огънят
179
повече от техника, защото не е 'израснала от художествения похват на един гъвкав писател, а от една човешка необходимост, от вярно благодарното чувство на едно стоседмично общежитие под една и съща нощна палатка от корабно платно и онова, другото, огнено-изтъканото, на германските гранати. Откъснат от соб* ствения роден свят, изсипан в безкрая на войната, за него тези шепа хора стават родина, семейство, народ. Това което изживява, той го живее заедно с тях и чрез тях, те имат общ живот и обща смърт. Както в пещерата на Полифема съпътниците на Одисея се притискат едни в други и знаят, че в следната минута исполин-ската ужасна ръка ще посегне към тяхната редица и ще улови двама от тях и никой още не знае кого, така и тези седемнадесет души стоят приклекнали тук дни и нощи заедно в своето прикритие и първичният ужас изтръгва от душата им последните думи. И тези думи на страх пред смъртта и от друга страна глухите животински викове на вечния екстаз през всекидневно подарения живот — по-силни от всички хубави слова, с които останалите отзад родни поети и парижките вестници „прославят“ войната — те са неописуемите, незабравимите в произведението на Анри Барбюс, тези разговори в мрака на живота, пред мрака на смъртта.
И цялата война, необозримата, широка, многоо-бразна, огромна, гигантска война, е по-проста в тези разговори и свита като в мъничко кълбо в прямотата на тези трогателни люде. Но часовете, дългите неизброими часове на чакането — чакането е главната дейност на тази война, чакане на заповед, на разрешения, на смяна, на отпуска, чакане на смърт, на мир и на човечност — те непрекъснато го развиЕат. Сякаш с детски игрива ръка, разговорите разхлабят бримка по бримка тазк стоманена мрежа, която е опъната над Франция и цялата наша трагична Европа, цялата й фан-тастична нервна тъкан става по-ясно осезаема в тези селски забележки, отколкото в което и да е студено, обясняващо описание. Ще се опитам чрез примери да
180
СРЕЩИ
докажа, как тази техника на разговора при Барбюс разглобява в игра делия механизъм на войната. Време на почивка е. Другарите в свободните си часове при» готовляват раниците си, и, сравнявайки, ги изсипват. Парче по парче се вижда вътре цялата заповядана екипировка на пехотинеца, неговите военни потреби и едновременно — в скрито опакованото на всяка раница — особения характер на всеки един по-отделно. Един изважда фотографията на своята жена и двете си деца, друг един спомен, трети карти за игра, четвърти ръчна кама, и те опипват взаимно, парче по парче, своите жалки скъпоценности. Те сравняват, как по практично биха могли да ги подредят, те сякаш нареждат своите раници пред очите на читателя, те говорят и сравняват, по тези мънички предмети си спомнят за забравеното у дома и във войната и постепенно, от отворените раници се разгъва цялото отечество, цялата далечина. Или някой се връща от родината; една „добра рана“, както там френските пехотинци нежно наричат куршума, който вместо смърт е донесъл на щастливеца няколко седмици отпуска, му е дала възможност да остане по-дълго в тила, и сега той рисува пътя от болницата към етапа, от етапа към тила, описва издевателствата на френската бюрокрация, високомерието на офицерите, всички горчиви и сладки изпитания с различните самаряни. Другарите прибавят своите преживявания и от дума на дума израсва постепенно (не особено ра-достно) описание на френския тил. С няколко свободни отделни картини става светкавично бързо, очебийно, цялото заключено видение на сложния строеж, върху който почива предният боен фронт. Или една бърза лекция по артилерия! Те се пробуждат от тътнежа на една канонада и по звука на снарядите описват взаимно техния калибър и действие. Както ловецът гласовете на животните, така тези пещерни жители познават снарядите само по шума, различават точно само по звука сантиметровата им големина1 и с1 особен ужас откриват унищожаващата австрийска мортирна граната,
огънят
181
която познават от Вердюн. Със своите викове, възклицания и шеги те несъзнателно описват траекторията, действието й бързината на гранатата и от селския ба-нално воден разговор се разкрива незабелязано една ужасно внушителна картина на най-страшното оръжие на тази война, на артилерията.
Цялата книга е образувана от такива малки описания, епизоди и анекдоти. Някои са незабравими със своята хубост или своя ужас. Ето този за летеца, който кръжи в неделя сутрин над позициите и от двете страни на окопната линия забелязва една тъмна, четириъгълна, еднообразна маса. Той се стрелва надолу да разбере това странно нещо и вижда вдясно и вляво едновременна църковна служба, германска и французска. От двете страни, по един и същи час, към едно и също небе и един и същ Бог, прозвучават пение и молитви на два езика, на два народа, и преди още благочестивите слова да се издигнат до него, шрапнелите на отбраната затряскват около неговия апарат. Или онази друга история за войника от Сушез, който обикаля с тежки стъпки, като слепец, опустошеното родно място и не може да познае своята собствена къща, така е разрушено неговото отечество. Или тази на войника, който търси трупа на своя брат — последния от шестимата — и не знае, че той лежи на една педя място зад неговия окоп и че часовникът, който той чува да тикатика цяла нощ, принадлежи на търсения, защото неговият студен маханизъм е надживял младия и топъл живот. Незабравими със своя ужас, незабравими със своята правдивост, незабравими и със изкуството на описанието са тезн епизоди и все пак, все пак: всеки един от френските пехотинци непрестанно пъшка, поетът отчаяно се оплаква: „On ne peut pas se figurer!* „Човек не може да си представи!*: това е непрекъснато повтарящият се ритъм, основната нишка на произведението. Лист след лист, поетът рисува най-ужасното и все още чувствува, че не казва достатъчно, достатъчно за страданието, достатъчно за мъката.
182
СРЕЩИ
Защото, дори и да рисува всички пъклища на тази война, ужаса, страха, как може да изобрази иай-неьи-димата и най жестока от всички нейни мъки, нейната безкрайност, времето, бавното, премного баьното време? Секунди и минути, тях човек може да си представи, но месеците, годините, как да обхване тях, тая жива продължителност, това еднообразие, тази вечност? Те се отчайват, френските пехотинци, и той се отчайва заедно с тях, те от света, той от изкуството. Най-голямото страдание на хората тук става едновременно крайна неволя, отчаяние за художника.
Безкрайност, размекване, умора, безконечност на трите години, този последен кръг от ада за френските пехотинци днес, който Зола в своя „Потоп“ още не познаваше, него описва днес Барбюс за своите съотечественици и за целия свят. Като заплаха той поднася на политическите патриоти и тилови поддържници тази последна мъка на техните жертви, нито едно страдание, нито една мъка той, който сам е бил войник и боец, един безупречен свидетел, не рисува така жестоко, както мъката на неизмеримата продължителност, от която няма спасение. Защото и затишието, отпуската, привидната почивка е също така отровена, една жестока игра. За робите на побеснелите националисти, за пехотинците, и тя се зъби от тази книга на мъката. Барбюс описва първото посещение на отпускари в Париж. Калта от дупките в земята е все още полепнала по дрехите им, в ушите им все още звучи грохотът на оръдията, все още душата им тръпне от картините на ужаса. И те минават по булевардите, препълнени с празноскитащи, автомобили профучават с нагиздени хора в тях, магазините искрят с изкушения, жените със своите погледи. Нищо, никой нищо не знае за войната, за всички тези хора тя е далечна като лъчистото небе над покривите. Но все пак: тук има един знак. Пред един магазин се събират хора и се учудват на стран-ната вещ зад стъклото на витрината. Какво е това? Те се натискат и виждат восъчната фигура на един
огънят
183
германски офицер в естествен ръст с истинска германска униформа, с железния кръст от мукава на гърдите, който, коленичейки за милост, издига восъчните си ръце, молещ, нагоре към също така восъчната фигура на един французски офицер, чиито карминено-червени бузи и глупаво извъртени стъклени очи гледат надолу към него. Под тази простодушия шега е написано с големи букви „Kamerad“, подигравателната за германците дума. Войниците поглеждат, ужас и отвръщение ги обзима: така значи тези безделници тук си представляват германците, така си представят войната тук в тила! Една елегантна парфюмирана дама ги докосва леко и пита: „Нали, господа, вие, които сте истински войници, вие трябва да сте видели това?“ И двамата, задавени от омерзение, проговарят заеквайки едно страшно „да“... да“ ... и другите сияят от радост. Те отиват в едно кафене, бъбриците се нареждат до тях, хвалят ги като истински войници, един господин разказва, че на драго сърце би отишъл на война, но злото министерство не го освобождавало. Друг им обяснява, че тук върши не по-малко важна за държавата работа от тях на фронта. Те на всичко казват: „Да .... да ... . да“, добро-душно и плахо, но дълбоко в душата си чувствуват, че между тях и онези има една граница и че те говорят различни езици. И те се лутат нататък, бедните, те се чувствуват безименно забравени в големия град, в този Париж, който мисли само за себе си и за своите удоволствия, и внезапно единият казва: „Знаеш ли, днес няма една страна, а две страни в страната, и те са чужди една на друга. Там на фронта човек е много нещастен, тук е много щастлив“. Забравени се чувствуват те в столицата на Франция, която със своята кръв защищаваха в хиляди дни, и с наведени глави се връщат от камен^о-чуждата назад в своята друга, в ужас-ната родина, в своите окопи.
Те са отново у дома си, отново са семейство, „escouade“. Сега обаче започва последното действие на тази човешка трагедия. Нощно време се събуждат
184
СРЕЩИ
or дадената тревога и от съня биват изпратени в атака. Описанието на този апокалипсис на модерното човечество у Барбюса е дадено така жестоко, така ужас-но живо — или по-добре: така ужасно убийствено — че човек не е в състояние да го преразкаже. Душата изгаря от това, че на нашата земя има такива часове, и човек няма дъх повече, за да говори за това.
И после настъпва нощта след атаката, след клането. Отминало е всичко. Последните двамина от прежните седемнадесет скитат по изпочуканото от гранатите поле. Те търсят другарите, които преди един час играеха с тях на карти, и намират като разпокъсани трупове отделните братя, които бяха обичали, с които бяха сраснали като мускул и кожа през тези две години. И все пак: в човешкия им ужас, в братската им скръб се смесва неудържимо демоничният, прасветовен екстаз от собственото съществуване, бясното тържество: „Аз още живея! аз още живея 1* Те сами са убивали, те виждат около себе си смъртта с кървави черепи и озъбени лица и при все това знаят само едно, че те самите още живеят. Те продължават да се лутат, от труп на труп. Все по-отчаяно звучи основният вик на книгата „on ne peut pas se figurer*, „човек не може да си представи*, пред страшните картини на ужаса. И те млъкват, с кървавите си ръце пропълзяват назад през телените мрежи и отново клякат в своя ъгъл. И сега, съвсем тихо, глас след глас започва да говори от тъмнината. Те са вече съвсем безименни, тези* гласове на останалите живи, и понякога звучат глухо, сякаш мъртвите, новите десет хиляди, новите сто хиляди, говорят с тях, тези които сега лежат безполезни като кал пред германските линии. Те говорят, безименните гласове, за войната и търсят нейния смисъл. Но не за Елзас—Лотарингия говорят пехотинците или за Мароко и Сирия, като техните министри, а само за страданието и неговия край. Единият се осмелява да каже фразата, Германия трябва да бъде сразена, за да бъде унищожен милитаризъмът. „Ако Германия бъде
огънят
lis
бита, иилитаризъиът ще възкръсне в друга страна", така казват те. Не Германия трябва да бъде победена »а винаги, а самата тя, войната, не Германия е врагът на народа, а войната. „ДЬе армии, които воюват, това е една единствена голяма армия, която се самоубива!" извиква един и всички бурно одобряват. Нито една дума на омраза към Германия не изричат тези французски бойци, и те, които току-що бяха атакували с ръчни гранати неприятелските линии и с ножове като звярове бяха беснували, те имат състрадание към жертвите на войната и омраза само срещу войната и онези, които са ги въвлекли в нея. Никога вече подобно страдание не трябва да навестява човечеството — така викат те в своята мъка и тяхното страдание би имало смисъл само ако тази е последната война на човечеството. Никакви провинции не могат да заплатят тяхното страдание, а само тази последна мисъл, че пред тази безмерна мъка човечеството ще се страхува да поейе още веднаж доброволно кръста ни войната. „Guerre à la guerre!“, война на войната, рязко звучи от французки-те редове, над пейзажа, като тръбата на съда.
И това е утеха за тях, безкрайна утеха, че всички те като безименни спасители освобождават със своята мъка цялото бъдеще от войната, че този пример за винаги ще отрезви всички поколения. Но само за една секунда този идол ги успокоява. Защото кой, питат се те, ще опише на човечеството тези наши страдания, кой ги знае? Нито един поет в родината не може да си ги помисли, а военните кореспонденти, „туристите на окопите“, и те са видели само част от тяхното страдание и не са Почувствували най-страшното : принудата, продължителността, безкрайността. Кой познава. кой знае тази съдба на пехотинеца? „Ние! Само ние!“ отговарят гласовете. „Ние, само ние, които я из-живехме!“ Но като чук пада на сърцето им съмнението на един от тях. „И ние не, и ние не!“ вика той. „Ние забравяме. То е премного. Човек не може да го
186
СРЕЩИ
задържи в паметта. И ние ще "забравим нашето собствено страдание/
Като главня преминава тази мисъл, най-страш-ната през страшната книга. „Да, ние забравяме !“ вика един. „Когато се върна у дома и прочета писмата, които съм писал от бойното поле, не ще се позная, не ще си спомням вече за себе си/ А друг: „То е много, за да се задържи всичко. Човек забравя продължителността на тези нощи, мъката на лишението, не остава нищо, освен мястото и имената като в официалните комюникета/ О, проницаемост на чувството, о, непосто-янство на спомена, о, бледност на мисълта 1 Като отчаяни се обвиняват те сами. „Ние сме „machines à oublier*, „машини на забравата/ Човекът е само едно същество, което малко мисли и много забравя. И те също, единствените свидетели, ще бъдат неми пред съда на човечеството, и те само могат да мънкат, вместо да говорят! Ще описват като герои тези, които се чувствуват мъченици, безмерно невинно страдащи, ще познават само подвизите им, които поощряват, а не страданието, което единствено може да спаси бедните поколения. За какво тогава тази мъка, това страдание? Загубена е тяхната надежда: „Tant de malheur est perdu!“ Напразно е всичкото страдание, ако човечеството не го узнае, ако никой истински не го засвидетелствува.
Анри Барбюс се опита да бъде този свидетел, този глас, който известява на човечеството да помни за вечни времена страданието на пехотинеца, на френския пехотинец. Като огромен надгробен паметник, иззидан от мъка, измазан със сълзи и кръв, се въздига творбата му над паметта на падналите другари, като сигнален огън на предупреждението гори високо издигнатият пламък на неговата страст във времето. Тя ще пребъде като защитен бент срещу мътната вълна на стихотворенията и трактататите на самохвалците, като отбрана и вечна подигравка срещу предпазливите патриоти, които така красноречиво прославят голямата стоманена баня, а сами се пазят и петата си да потопят в нея —
огънят
a
187
тя ще пребъде, защото неговото чувство се е създало от преживяване и защото това чузство не познава вече граници и народи, а само своя свещен първоизточник: човечността. Посред борбите за решението на силата и притежанието, тя е вече една победа, единствената, която в края на крайщата се смята: победата на ясния дух над безсмислието на явлението, победата на истината над фразата и нейния жалък слуга: думата.
1918 година
МОРАЛНОТО ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА
Една сказка държана на конференцията за 'Европа уредена от римската академия в 1932 год.
Когато разглеждаме Европа като целостен духовен организъм — а за това ни дават безусловно право две хиляди години на общо изградена култура — не мо-хем да не признаем, че в настоящия момент то£и организъм страда от тежко душевно смущение. Във всички или почти всички народи се забелязват едни и същи явления на по-силна и по-бърза раздразнителност при голяма морална умора; липса на оптимизъм, внезапна проява по всяки повод на пламваше недоверие и ти-пичната нервност и нерадост, които се дължат на чувството за несигурност. Хората се нуждаят от постоянно душевно, а народите от економическо напрежение, за да се държат в равновесие; лошите известия биват по-лесно вярвани, отколкото надеждно радостните, и както индивидите така и държавите са, изглежда, повече на-клонни взаимно да се мразят, отколкото в миналите епохи, взаимната подозрителност се оказва неизмеримо по-силна, отколкото доверието, Цяла Европа стои под действието на горещници и сироко, които пречат на приятната игра на свободните сили, подтискат настроението и без да поощряват някакво истинско действие, опасно дразнят нервите.
Че това напрегнато състояние в края на крайщата означава остатък в кървообращението от войната е толкова ясно, че не трябва да се привеждат доказателства. През годините на войната хората във всички страни свикнаха с по-високо и по-силно напрежение на чувствата. И тъй като войните не могат да бъдат водени хладно и студено, и не представляват само един чисто счетоводен сбор на числа и машини, необходимо беше
ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА 189
огромно приложение на повишени страсти, за да се изкара страшен и дълъг срок като четиригодишната световна война. Във всички страни беше необходим известен „дъмпинг“, едно постоянно раздухване на инстинктите за омраза, гняв, огорчение, за да може участниците непрекъснато и все отново да се убеждават в необходимостта от залагане на крайно напрегнати чувства, защото, според думите на Гьоте, въодушевлението не е „стока от селди, които човек може да насоли за дълги години"; то само по себе си е едно кратко състояние на емоции, един душевно-деен връх, а краткият му срок трябваше непременно да бъде продължен. Така, във всички страни омразата срещу неприятеля беше непрестанно подхранвана и дисциплинирвана, милиони равнодушни инак натури бяха принуждавани към повишено изразходване на чувствата в омраза, което не им е било органически присъщо. Със сключването на мира този дълг на омраза изведнаж изчезна и стана ненужен. Но един организъм свикнал веднаж с опоителна отрова не може внезапно да се лиши от нея. Който е употребявал години наред непрестанно упойки и подбудители, той не може в разстояние на един час да мине към пълно лишение. И така — нека не отричаме това — нуждата от политическо напрежение, от колективна омраза остана у нашите поколения непроявена. Тя само измени посоката си. От омраза към външния враг на страната се превърна в омраза на система към система, на партия към партия, на класа към класа, на раса към раса, но по начало нейните форми останаха същите. Нуждата да се разпалва вражда у една група към друга днес още владее Европа, и човек трябва да си спомни онази стара поема, според която сенките на умрелите продължават да се бият във въздуха дълго след боя. Това съдбоносно състояние на несигурност, на душевно безпокойство, на недоверие и взаимна вражда се чувствува от всичхи духовни люде на Европа и във всички страни. Еднакво болезнено и властно ни се налага проблемът, как да се предприеме морално
190
СРЕЩИ
пречистване на отровения организъм, по какъв начин душевната депресия, която едновременно със стопанската тежи над нашата западна Европа — и които се взаимно допълват и подсилват — чрез едно систематично действие би могла да се намали.
Колкото и смело и решително да е склонен да при* стъпи към тази задача, честният човек ще трябва най-напред да признае, че не може да се надява на внезапно изменение в състоянието, което е обхванало вътрешно вече милиони души. При душевните заболявания няма magna terapia sterilisans, еднократно лекуване с чудеса, а като при всяко язление на отравяне може да се приложи само постепенно лекуване със задържания, логично,' систематично лекуване за отвикване от един на своето време внезапно създал се свърхразумен навик. Ние не трябва да се надяваме на бърз обрат, ние можеби трябва—колко е тежко да казваме това и да го признаваме! — да се откажем от пълното излекуване на нашето поколение, на военото поколение, и да насочим всичките си сили към това, да попречим най-малко на слецващето, на бъдещето и истински творческо поколение да има подправеното и нещастно мислене с омраза, както нашето. Не са достатъчни прокламации, позиви, конференции, съюзи и улични изяви на добра воля към днешните хора. Необходима е упорита, обмислена, систематична работа, за да може душата на новото, идващето поколение да кристализира по-чиста, по-твърда, по-светла и по-ясна, отколкото е била нашата, чиято първоначална формз, войната разби със своя ужасен чук. Ние не трябва да мислим, как да сглобяваме изпочупеното, а единствено върху това, как да изградим още неоформеното в нова и плодотворна форма.
Това изграждане на едно ново поколение трябва, разбира се, да започне във времето на духовния растеж, в училището, значи в онзи час на живота, когато душата на създаващия се човек е още мека и нежна, и като пластичен восък се предлага на вещата ръка на учителя. Всичко ще бъде правилно решено, ако новата
ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА 191
младеж на Европа бъде правилно обучена едновременно във всички страни. Но това ново възпитание трябва да изхожда преди всичко ог по-друго схващане на историята и основната мисъл, за общността на европейските народи, да се подчертава по-силно, отколкото техните конфпжти. Това схващане, което на мене и на други някои изглежда най-необходимо, досега е било подтискано за сметка на чисто политическото и национал-политическото разбиране на историята. Детето бе възпитавано в любов към отечеството, едно разбиране, което и ние приемаме, само че едновременно с това детето трябва да се научи да обича общото отечество Европа и целия свят, цялото човечество, понятието родина да се представя не враждебно, а въз връзка с другите отечества. Но това наше схващане у всички почти народи е в противоречие с изложението на историята, която във всяка^ страна се изучава в един и същ смисъл, а именно, че винаги и навсякъде някогашният исторически враг на страната е представен като враг от хиляди и хиляди години и че правото е само на страната на собственото отечество. Всички войни са описани в учебниците като насилствено предизвикани от неприятеля и водени от собственото отечество само за защита. Можеби—това признаваме — политическата и на-ционалиата история да не може да бъде другояче написана и изучавана. Можеби този начин на писане история изразява дори една морална мисъл, защото само наивни народи, и още в пър8обитно състояние, са имали смелостта да се хвалят, че са започнали смело и дръзко една война просто за удоволствие. Характерно е, че този способ на историческо излагане, който представя всяка война и всяко завоевание като наложени, започва тъкмо с първия духовен човек, който е бил едновременно воин и изобразител на своята война, с Юшй Цезар. Този голям характер за пръв път показа вече известен срам да признае, че е завладял Галия, Британия и Германия само за да увеличи мощта на Рим, за да засили своята собствена мощ. И той именно обяснява неумор-
192
СРЕЩИ
но, че е бил предизвикан ог отделните племена, и докато прославя своите победи, с благороден срам не смее да признае, че е проникнал чак до крайщата на Европа от чисто завоевателски подбуди. Колкото по-мрачно чувствуваме, колкото повече считаме една завоевателна война за нечовешка и противна на нравствените закони, и приемаме само наложената война, войната за защита, толкова повече учителите и учебниците във всички страни са принудени да представят всяка историческа война като предизвикателство на неприятеля, а собствения народ като нападнат. И затова, за да извикат у младежите честно въодушевление, всички национални истории, у всички народи, сочат съседната cfpaHa за виновна. Това собствено е неизбежно, и ако днес по конгресите се изисква отстраняване от учебниците поне на грубите нападки и подозрения, то с това не се засяга същността на проблема. Защото младият, пламенен човек може напълно да цени и разбира героизъма на своите бащи и прадеди, само когато вижда в техните войни борба за чест и правда. Затова всички политически истории, във всички страни, никога не ще бъдат точни и никога не ще могат да бъдат направени напълно безпристрастни. Да се откажем от надеждата да ги променяме и да насочим своята сила по-силно към действително достижими цели.
Истинската плодотворна за младежта промяна при очистването на моралната атмосфера от отрови, трябва да бъде по-основна и по-дълбока. Тя трябва да донесе едно насочване на учебния план у всички народи от политическата и военна история към културната история. Достатъчно дълго и достатъчно много са представяли историята като редица от войни, каточе военните дела са единствените героични дела иа всяка страна и нейно съществено домогване към човечеството в тези две или три столетия от нашето духовно съществуване. Погледнат от международно гледище, от една общочовешка гледна точка, този изглед на историята е всъщност пълно безсилие. Народи сразяват народи, войски
ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА 193
— войски, пълководци побеждават пълководци, градове биват разрушавани, страни стават големи и отново малки, царства се уголемяват или изчезват, винаги други, винаги други, едно вечно нататък и нататък н никакъв възход, никаква връзка. За щастие, обаче, до тази история има една втора история на човечеството: изграждането на културата, големите открития, големите изобретения, напредъкът в нрави, наука и техника, и докато историята на войните като цялост се оказва само едно постоянно нагоре надолу, култур-ната история сочи непрекъснат, неудържим възход, все по-високо и по-високо издигане. Докато военната история излага това, което задължава отделните народи един към друг, как Франция е опустошавала Германия и Германия Франция, как Гърция; е причинявала вреди на Персия и Персия на Гърция, докато тя неизбежно извиква у потомците омраза и допълнително ограничение, другата, културната история, показва какво един народ дължи на друг и създава по този начин величественият списък на всички постижения и открития. Във военната история народите се явяват само като неприятели, в културната — като братя. Чрез нея ние узнаваме как една страна е оплодотворила друга, как едно откритие се е допълнило с друго, как от един народ към друг преминават сякаш потици на творческата воля и всяко отделно постижение, в противоположност на военното, увеличава общото благо. Историята като военна история, така както днес почти изключително се изучава, показва, как Европа непрестанно се е разоравала, културната история, която днес за съжаление още не е достатъчно предмет на изучаване в училищата, учи как народите на Европа, благодарение на съвместната работа на Рим, Гърция, Франция, Германия, Италия, Англия, Испания, Холандия, Скандинавия, са се издигнали все повече и повече до едно прекрасно и по-широко духовно разбиране. Военната история примамва младежта да се възхищава от силата, културната история ги учи да почитат духа. Онази да чувствуват като най-
194
СРЕЩИ
висша човешка проява войната, а тази — мира. Гледаме ли на световната история през културната история, ние несъзнателно подхранваме оптимизма и духа на общността, защото тук има безкраен възход, една все в по-високи сфери звучаща хармония.
Искаме ли да заместим духа на недоверието чрез този на доверието, трябза да поставим културната история, духовната история, най-малко като равноправна до военната и политическата във възпитанието на младежта. Нашето поколение бе изучавало още в училището повече за Ксеркс и Дарий, за Камбиз, за варварските, съвсем незначителни крале, отколкото за Лео-нардо, за Взлта, за Франклин, Монголфие и Гутенберг. Ние трябваше да знаем наизуст всяка малка битка, а в книгите нямаше нито ред за това, кой е построил първите пътища, как е изнамерена новата химия. Ние нарочно бяхме държани в неведение за културната работа на нашите съседни народи и знаехме само с кои генерали сме ги срещали като врагове. Струва ми се, че е необходимо едно изместване, и смятам, че новото поколение е вътрешно много сърдечно готово за него. Защото то знае инстинктивно, от дома, от улицата и от вестниците, за чудесата на техниката и е склонно да се възхищава от тях. Описанията на смели експедиции, преминаването на океана, пътешествията към северния полюс, делата на личния и морален героизъм могат да го въодушевят също така, както и съобщенията за кървави битки. И колкото повече техническото съвършенство определя не само славата, но и сигурността на нацията, толкова поценно би било на време да се възпита едно поколение, което храни почит също така и към откривателя, в неговата лаборатория, към гениалния организатор, в неговата работна стая, към Едисона, Маркони, Айнщайн. Едно поколение на художника и духовния човек вижда новия образец на своята душевна енергия, тъкмо защото той допринася за любовта и почитта на целия свят към собствения му народ и повишава уважението към езика и духовното
ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА 195
0
му творчество. Ако вместо политическата история в центъра на възпитанието бъде поставена историята на културата, между народите щеше да има повече взаим-но уважение, отколкото недоверие, повече любов към духа, и по-малко склонност към насилие у идващите поколения, и преди всичко би се засилил онзи така необходим оптимизъм, че да можем най-сетне, независимо към коя народност принадлежим, чрез обща работа в Европа да разрешим всички стопански и социални мъчнотии, които от две хиляди години потвърждавахме чрез историята на този * малък азиатски полуостров ", както нарича Нитче Европа.
Не е достатъчно, обаче, да се изучава историята на културата като нещо минало и историческо. Второто изискване за истинското задоволяване на Европа би било да се остави младежта да изживее културата. Защото книгите и училищата са само една част от мо-ралното възпитание на един човек. Същественото се изучава винаги само чрез будно око, чрез живо чувство.
Бъдещият европейски човек трябва да познава както протичането на историята, така и сегашния живот на другите народи, положителното и творческото у тях, и то чрез собствено, непосредствено схващане. Това става днес, до известна степен, посредством пътешествията, но по незадоволителен начин, защото първо, едно пътуване през ваканцията дава само бегъл и най-често превратен поглед, и второ, защото за повечето люде пътешествията са позволени едва в години на зрялост, а не в решителното време на младостта. За това е много важно преди всичко да се стремим чрез особени предприятия да дадем възможност точно на младежта от всички страни да се запознае със съседните страни, защото само в тези първоначални години душата е напълно открита, готова е да се учи и склонна да утвърждава, докато тридесет-четиридесет-годишният човек е до известна степен вкостенял в своята изградена жизнена форма и е често критичен и скептичен дух, премного закоравял, за да се променя,
196
СРЕЩИ
много често равочарован, за да се въодушевява. И тъй, най-важното дело би било, младите да се поставят във връзка, и то не във външна, а в истински творческата връзка на съвместната работа и пълното другарство.
Част от тази работа би могла да стане в университетите. Тук има една точка, на която бих желал да се спра. От отдавна, струва ми се, е необходимо взаимно споразумение между държавите и университетите, според което на студентите международно да бъде позволено; да прекарват по един семестър, или цяла година в един чужд университет. Днес тази възможност е още закрита за повечето страни, защото един германец, които иска да учи половин или цяла година в един италиянски университет, ще трябва да счита за загубена тази година, през която той морално и човешки би спечелил толкове много, тъй като в неговата родна страна тя не ще му бъде зачетена като учебна година. Чрез тези мерки се затваря пътя за безброй много младежи и тъкмо за най-добрите, най-любозна-телните, тъкмо за тези, които биха съпоставили отечествените учебни методи с чуждестранните, които биха изучили основно един чужд език и биха могли да попаднат в досег с едно чуждо поколение, с една друга метода. И тази загуба никога не ще може да се запълни, защото след свършването на учението за повечето младежи днес вече властно се налага изискването бързо да започнат да припечелват. Малцина са онези, които могат да прибавят към своето учение още една година в чужбина, и поради това изкуства и науки се развиват в национално съседство, без да могат творчески да проникнат в духа на едно младо поколение. Но не само университетите трябва да провеждат тази размяна, можеби още в гимназиите трябва да се използуват ваканциите чрез степендии или размяна на млади, любознателни люде, за да се разширява света и картината за света. Представям си, колко полезно би било, ако от всяко висше училище в Италия, Германия, Франция, Испания през ваканцията се изпраща в чуж-
ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА 197
бина по един ученик с особени способности и разположения, ако държавите взаимнообразно осигурят на този избранник свободно пътуване и връщане по своите железници и ако между отделните семейства би се уговорила размяна, така че и бедните или средно заможните да се възползуват от това преимущество. По този начин, във всички страни едновременно би се възпитало будно и благомислящо поколение, елит, който познава чуждите езици, чуждите нрави, чуждите страни от свой собствен опит, един вид генерален щаб на ду-ховната армия, която с общи усилия ще трябва да завладее бъдещето. В кръговрата на мисленето и ученето би настъпило оживление. За всяка страна би било много полезно да има за отговорните места, в търговията и в* университетите, такъв отбор от млади люде, които през студентските си години са създали естествени вътрешни връзки на другарство и възпитание със съседните страни. Тогава от този елит, от тази група на приятелски свързани хора във всяка страна ще се излъчва непосредствено знание за другата страна, те ще бъдат призвани носители на посредничеството, разпространители на разбирателството и с това борци срещу онова глухо недоверие между народите, което ние собствено чувствуваме като по-съдбоносно от всяка кратка и военна вражда.
Създаде ли се веднаж такава общност, едно ново поколение, което на младини е било възпитано без омраза и с почит пред общото европейско дело, създаде ли се веднаж във всички страни един широк слой от едновременно национално и европейски утвърдени хора, тогава можем *вече да мислим, за създаването на по-висши организации, нещо като европейска академия, един европейски университет, който поредно ще работи ту в една, ту в друга столица, една академия, която да обхваща отделните академии на разните страни, една висша организация, която мирно и приятелски ще подсилва всяко сближаване и ще пречи на всяко недоразумение. Обществото на народите направи някои по-
198
СРЕЩИ
добни опити. Но много снлно овладяно от дипломацията, тежко по устройство, премного професорско и немладежко, то до сега се показа все още нодорасло за тази жива задача и по-скоро засили, вместо да намали, атмосферата на недоверие. Политическият елемент там е все още по-съществен от културния, и тъй като политиката винаги предлага трудности и е основана на напрежения, цялото ни старание трябва да бъде насочено към това—заради оздравяването на Европа—сближаването на народностните мисления да се премества все повече и повече върху плоскостта на културния труд. Тук, където ние всички истински сме свързани, всички народи, всички раси и класи, ние можем най-много да се надяваме да достигнем до едно неполитическо, надполитическо разбирателство, и затова струва ми се е важно да осъществим културното единство на Европа преди политическото, военното и финансовото, което днес още среща съпротива. Безкрайно много би могъл да направи за едно такова разбирателство един общ европейски орган, едно списание, или още по-добре един ежедневник, който да излиза с един и същ текст на всички европейски езици и който да си постави за цел, да не допуска нито една дума, която увеличава недоверието и да посочва всяка възможност, която засилва връзката и разбирателството, с една дума един положителен, един оптимистичен, един засилващ силите вестник или списание, което показва на поколението във всички страни, че тук има тайнствено скрита една задача и едно дело, за което то може да работи и съдействува, като развива духовна дейност всред своя народ и вън *)т своята страна. В тази сфера, културната, ние сме в състояние да работим в началото и там вместо да изключваме, можем да превърнем в дружна работа разногласието, да оплодо-творим народните сили чрез съревнувание за общата цел и с това да внушим на новата, идващата младеж, по-голямо доверие в света, по-силна вяра в бъдещето от тази, която военното поколение самб знаеше да даде.
ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА 199
И така, ако моралното оздравяване на Европа представлява продължително, много грижливо и с любов започнато лечение, при което ние едва ли ще можем вече да видим пълното излекуване, ако това дело не е Предназначено вече за нас самите, за нашето изпитано и изпробвано чрез трудностате на времето поколение, а *за следващата, бъдеща, нова младеж, която, покрай своята собствена родина, ще счита Европа за свое общо отечество на сърцето, то това не значи, че днес грябва да бездействуваме и да предоставим цялата тази 1зяснигелна и образователна работа само на след-ващето поколение. И всред нашето поколение има неща, още много съществено, да се прави, а преди всичр друго: да се попречи на нови болестни зародиша на омразата, нови душевни възпалителни процеси jjÀ Застрашат това бавно започващо дело. И докато Искаме да отслабим в кръвта на народите останалите още от войната елементи на омраза и постепенно да ти отстраним, ние едновременно трябва да препречим получаването на нова храна от политиката. В това отношение нашата съвременност има още една много важна задача. Опитът ни показва, че омразата между народите, между расите и класите и между отделните човешки групи рядко произхожда отвътре, а идва най-често чрез зараза или чрез подбуждане, като най-опасното средство за раздухване на враждата е обществената, разпространявана чрез печатни произведения лъжа. И днес все още виждаме тъжното явление, че само честта на отделния човек, на предприятието, честта на групи и общества е защитена чрез държавен закон срещу клеветата и лъжата, че, значи, всяка неистина, която засяга един отделен човек, едно предприятие, или юридическа личност, чрез една подправка, може веднага при оплакване, да бъде изяснена, призната за невалидна и наказана. Напротив, чудно е, че Честта на цели народи е все още без защита. Ако в една сграна бъде обнародвано явно лъжливо, нарочно неверно или клеветническо съобщение за други на-
200
СРЕЩИ
родности, или бъдат поддържани чрез печата груби, обидни обвинения срещу един друг народ, то и днес още няма законна възможност, тези вестници и списания да бъдат принудени да опровергаят. Докато честта на отделния индивид, значи, е защитима, честта Hà цели нации, на цели народи е взаимно напълно беззащитна. Най-сетне тук трябва да бъде създадена една инстанция, една международна и свърхнационална инстанция, която да има властта и дълга да изобличава всяко лъжливо съобщение или обвинение, в която и да е страна, и вестниците или списанията на всички страни трябва да се задължават, или да бъдат задължени от I държавите веднага да публикуват опроверженията.) Ако ние имахме инстанция от този род, ако имахме единна спогодба във всички страни на Европа, която да ррер-вижда тази служба, и ако всяка лъжа, която се пусЛа в света, веднага енергично бъде спъната, то във всички европейски държави щеше да има безкрайно по-малка подстрекателство и подозрение срещу съседните страни: Скритата нужда от омраза, която още тлее по съдбоносен начин в нашето поколение, не би намирала нова храна, и атмосферата би се значително прочистила. За да се затвори веднага пътя на едно недоразумение, бих искал да подчертая, че не трябва по никой начин да се прекъсва политическата полемика, идейният спор между страните, свободният израз на мненията във всяка народност. Изисква се само това, тази сама по себе си поощряваща енергията политическа полемика да се разгъва на по-високо ниво и никога да не се опира на лъжливи и подстрекателски съобщения. Защото аз смятам, че националната полемика в Европа трябва да бъде възможна без ругатни и преди всичко без клевети.
Една такава свръхнационална инстанция, която ще има правото да поправя всички политически лъжи във всички страни на Европа, би могла, по мое чувство, много лесно да се създаде. Биха били достатъчни шестима, или дванадесет видни и ползуващи се с уважение мъже, към които оскърбените, или набедени личности
ОЗДРАВЯВАНЕ НА ЕВРОПА 201
или народности биха могли да се обърнат при всеки отделен случай и чиего единодушно решение веднага с авторитетно основание би могло да изисква възстановяването на истината. Една такава инстанция не би вредила на никой народ и за всички би била полезна; тя, без да ограничава дейността на вестниците, в същото време би засилила доверието на читателите, защото всички те ще знаят, че напечатаното във вестниците съобщение за една съседна страна е достоверно, и че всяка лъжа бива безпощадно изобличавана. И ако всяка напечатана лъжа, най-опасната—защото широко се разпространява—срещне еднаква съпротива у всички народи, омразата, в този смисъл, не би била подхранвана и на цялото съсловие на пишещите, на вестниците и списанията би се дал по-висок морален кредит и с това и толкова необходимата мисия да ратуват за мира.
С това, -разбира се, би била изпълнена само отрицателната част на нашата нравствена задача — изключването на лъжага. Лично ние, обаче, които си поставяме като най-висша нравствена цел идеала за по-висше единство между народите, при условие, че те запазят своята особеност, ние, вън от това, имаме и задължението, чрез неуморна активна дейност, в смисъл на справедливост, да дадем пример на по-младото поколение. Че ние трябва да се въздържаме от всяка дума, която би могла да засили недоверието между народите, че никога не трябва да зацапваме нашето перо с някой израз, който би могъл да засегне честта, уважението или само суетността на една съседна нация, за нашето чувство това е една безусловна повеля. Но освен това ние имаме още и положителния дълг, да използуваме всеки повод за възхваляване, в нашата собствена страна и пред света, постиженията на нашите братски страни, да убеждаваме младежта в това, че дори и поколението, което изпита най-страшната омраза в света, се е нау чило вече да презира тази омраза, защото тя е непло дотворна в смисъл на културно изграждане и защотс намалява творческата сила на човечеството. Всички ние,
202
СРЕЩИ
духовни люде, писатели, художници, музиканти, трябва да дадем на младежите пример, че всяко духовно постижение, в която и да е страна, означава другарство с единомислящите във всички страни и народи, и че нашето възхищение към всяко постижение не трябва да се спира пред границите и езиците, като пред затворена врата. Ние трябва да покажем, ние възрастните, че възхищението не изхабява нашата вътрешна сила, а я увеличава и само този, който знае винаги да разпалва в себе си въодушевление, получава в дар нова духовна младост. Колкото повече сме свързани с духа, толкова по-широки плоскости на живота с любов можем да обзърнем, и ако нам не е отсъдено да видим вече пак ясното, безоблачно небе на европейското единство, искаме да пазим цялата наша сила за този още невидим идеал и да му посветим цялата наша страст, за да може бъдещето поколение у всички народи, да види Европа очистена от отровата на всяка омраза и недоверие, като втора родина, наред и над своята собствена родина. То може да се усмихва над глупостите, в които бехме изпадали години наред, над нашите заблуди, над нашето доверие! Но нека му отнемем възможността да ни обвинява, че не сме направили всичко, за да намерим обратния път към справедливостта и да възвърнем на разума неговото вечно творческо слово!
ЧАСОВЕТЕ МЕЖДУ ДВА ОКЕАНА
Панамският канал преди завършването му в 1912 год.
Хилядогодишна е борбата за тясната ивица земя при Панама, този тънък нервен възел, който свързва северна с южна Америка. Тя е започнала дълго преди времената на човека и животното, в ония тъмни години, когато още не е имало земно същество, което да брои празното понятие на времето и само стихиите са ровили в беззащитното тяло на земята. Нашата история още не знае да каже нищо за това, само геолозите днес четат по каменните образувания следата на онези преобразования. Тогава, казват те, в мрака на предисторическите времена, два океана се борили за тази земя, която, по голяма от днес, като валчест пояс е защищавала сърцето на американския материк. Но отдясно е напирал Великият океан, отляво Атлантическият, два сини, буйни гиганта, жадни да се срещнат, а отдолу — готовият да помага огън. Бодната стихия се е борила с твърдината, докато един ден разкъсала земята с огън и вода. Океанът победно се втурнал над разцепената земя: Куба, Порторико и малките острови на западноиндийския архипелаг са последните парцали от онзи прасветовен, потънал континент. Но земята останала твърдоглава и силна. От своето разрушено тяло тя оставила една последна ивица неразкъсана и я издигнала, в жестока съпротива, между двата океана, като тънка стена и все пак за подигравка над стремежа им към окончателно съединяване. Смешно тънка изглежда тя в сравнение с безкрайността на двата океана. Вятърът, най-лекият вятър, стига отвъд, от единия океан до другия, те почти могат да чуят гласа на своите вълни във вик и отговор. Чайките си почиват ту на единия, ту на другия бряг, и един не много висок хълм
204
СРЕЩИ
на панамската теснина позволява дори единственото в света зрелище, с един поглед да се обхващат две морета. Тази тясна ивица земя между нетърпеливите морета изглежда като тънък лист хартия, който и най-лекото усилие би продупчило. Но на празно връхлитат вече от столетия вълните в буря, земята е останала вироглава и твърда, и с каменна преграда е затворила пътя от вълна до вълна. С упорствуване на жестокото осакатяване, тя е останала победителка в борбата на стихиите.
Но ново същество се е намесило дръзко в старата борба на стихиите. Човекът, станал смел чрез делата на своята раса, се заема сега да довърши това, което природата не е успяла, и се осмелява да осъществи желанието на гигантските морета със своята малка земна сила. Още първите европейски люде, които изследвали при ужасни мъки панамската теснина, се въоду-шевлявали от неопределената идея за съединяване на океаните, и Шамплен, смелият завоевател на Канада, изпратил на французкия крал един доклад върху възможностите за един канал. Но тогавашният човек бил още много слаб. Той имал само голите си ръце, имал само това, с което природата го бе дарила, силата на своите мишци, волята и смелостта. Той е бил достатъчно силен само, за да подчини другите, по-слабите човеци, да завладее игриво леко кралства като Мексико, Перу и горите на червенокожите, да покори един континент, но останал безсилен срещу природата, когато тя не се подчинявала на неговата воля. Столетия трябвало да минат преди той да се осмели да мине от мечта към дело, преди да си йозволи с насилие да обуздава непокорната.
Човекът бил принуден да чака, докато стане господар на природата и водач на стихиите. За да довърши Панамското дело е трябвало учени през дълги тъмни години да изваждат живи знания от мъртви цифри, изследователи на природата да изтръгнат някои от нейните закони, за да изковат от тях оръжие срещу нея
МЕЖДУ ДВА ОКЕАНА
205
самата. Едва времето, което изтръгна тайната на светкавицата, послужи си с въздуха като с двигателна сила и зароби огъня, едва нашето смело и героично време, можеше да се осмели с открито чело да застане пред такава задача. Човечеството имаше нужда от един посредник в борбата срещу природата, то трябваше най-напред да се научи да умножава своята и природната сила. Трябваше да изнамери машините, които означават най-крайно осъществяване на неговите познания. То трябваше най-напред да свърже с мост земите и да постигне онова голямо международно съглашение, при което да се поискат капиталите, милионите и милиардите, необходими за поставяне в действие на такъв гигантски кръстоносен поход срещу природата. Всички духовни и технически постижения на нашето време бяха необходими, за да може човекът да се осмели да измени лицето на земята по своя воля и умишлено да разруши плана на стихиите.
Преди тридесет години Европа се почувствува до-статъчно силна за това най голямо свое дело. Французите се осмелиха да го предприемат първи. Тази първа ожесточена борба между земята и човеците не е намерила още своя Омир, тази първа кървава борба, в която човеците загинаха. Ние тука, в Европа, знаем само комичната страна на работата, сатиричната забава, подкупените парламентаристи, банкрута на акциите в Париж, съдбоносната борсова маневра, и много малко — за трагедията, която е станала отвъд, на другия край на света. Двадесет хиляди души са загинали при работите около канала, един милиард трудно спечелени пари безполезно са изтекли в белия пясък, бавно са потънали в мътните блата, разпиляни в изоставените къщи и ръждясалите машини. Защото природата, сякаш предупредена от един скрит инстинкт, се е борила там в Панама за своята неизменност с най-опасните оръжия на измамите. В упорството си тя бе поставила не само цяла планина между двата океана, която е трябвало да бъде срината лопата по лопата, крачка но
206
СРЕЩИ
крачка, но и всички опасности на тропиците, събрани там като в паласка, от която излитали отровните стрели на смъртта. Ог низините пълзели отровните изпарения на треската, навсякъде свирели малките, опасни комари и носели смъртта на бръмчащите си крилца. Незабелязано, но. неминуемо те вкарвали в кръвта на отслабналите от горещината хора незабелязано и неминуемо отровата, която блатата в мрака на девствените гори приготвяли за тях, докато най-после работниците избягали, инженерите не издържали и един ден лъхтящите машини, на които нито болест, нито свирепият слънчев огън може нещо да направи — спрели, изоставени като трупове на бойното поле. Тази катастрофа в Панама, пропадналият канал, беше най-страшното поражение на човечеството в наши времена. Природата останала победителка десет години, хората, подгонени от страха, избягали от убийственото полесражение, а диво растящите плевели след това разяли напълно изоставените машини. Те се виждат и днес още по пътя, като зелени хълмове от виещи се растения и гъсталак, защото тропическата растителност бързо сграбчва всичко в своите ръце. Къщите били изоставени, изкопаните ями отново се запълнили и далече в Европа, хиляди люде изкупвали смелостта на необмисленото предприятие. Стократно оскърбяваната от човека природа бе показала там, за последен път, своята сила,
За последен път, обаче, защото нашето време, нашето ново столетие не отстъпва вече, а кове нови оръжия, ако старите се разпилеят. Едно ново поколение започна още веднаж, и сега победоносно, борбата. На мястото на французите застанаха американците, които със своята извънредно способна за съсредоточаване енергия, със стоманения си оптимизъм и своята прекрасна смелост поощриха делото. Поучени от катастрофата на предшествениците си, те от предпазливост изпратиха лекарите преди инженерите, пресушиха блатата, от които излитаха комарите, построиха болницй, и се погрижиха за здрав подслон. И едва тогава изпра-
МЕЖДУ ДВА ОКЕАНА 207
тиха работници в тази заздравена страна, и то не само хора. Тяхната национална система, да заместват хилавите, ненадеждни човеци с железни машини, бе потвърдена на дело в тези заразени от чума местности по-добре от всякъде другаде. Като в игра, половината от трудностите бяха преодолени, и не без шум янките се подготвиха за победния празник. Защото с това завърши тържествено една глава от историята на тази страна. За първи път те смеят да се похвалят, че са надминали Европа, че са победители там, където европейците отстъпиха, и че са създали едно дело, чиято мощ и значение едва ли може да се пресметне и почти е невъзможно да се опише. Цифрите биха могли, можеби, да подскажат величието на това творение, но цифрите са студени и безсмислени, те действуват на разума, нс и на чувството. Словото напразно се залавя за сравнението, защото тук наистина зрее едно дело, което няма равно на себе си в историята.
Не трябва да се опитваме да сравняваме това предприятие със Суецкия канал, защото това значи злобно да го умаловажаваме. Суецкият канал, колкото и да е бил, за своето време, нешо голямо, в своя план и своето изпълнение е някак прост и праволинеен. Между две морета през мек пясък бе прокопан канал. Суецкия канал човек може да се обясни и на едно дете, то ще разбере неговите идеи, и можеби, самб ше се опитва да го подражава, като в бегла игра на морския пясък със своята лопатка изкопае една бразда между две дълбочинки. Работата при Панамския канал е фан-тастична. Нещо неземно, непонятно има в него. Тук се е наложило да се преместват планини, гори да се горят, изкуствени езера да се създават, първоначални образувания на природата да се превръщат в нещо противоположно, тук е било необходимо да се построят жилища, преди да се доставят работници, да се издига съвременна култура всред пустош. Тук в Панама — това звучи невероятно — водният път е построен високо между двата океана ; корабите пъту-
208
СРЕЩИ
ват от океан към океан на сто метра над >естестве-ната повърхност, издигани от едната страна и спускани на другата. Французите са се опитвали по-първобитно и искали, както в Суец, да съединят двете морета при равна повърхност. За американците обаче по-сложната задача — воден канал високо над морското равнище — се оказала по-проста. Двадесетгодишен технически напредък е направил тук невъзможното — възможно: в такива преврашения и промени човек долавя разпаленото, прекрасното темпо на нашето време, което в бурни усЦЪхи прави невъзможното днес самопонятно утре и в смешно кратък срок превръща най-смелите мечти на самотен фантаст във всекидневно дело.
Никакъв учебник, и най-модерният, не може с възхищение да ви разкаже толкова много неща за техниката, колкото тези два часа пътуване с влака от Ко-лон до Панама, от Атлантическия до Великия океан. Пред вас се разгъва грандиозно зрелище на работа и необуздана енергия, никъде покой, почивка, навсякъде движение, усърдие, дейност, никъде вече чист, тих пейзаж, навсякъде подчинена, обуздана природа. Тук, посред тропическата пустош, близко до екватора, аз почувствувах по-силно, отколкото в Европа, тържествуващата, мощна, духовна култура.
Колон, изходната точка на Панамския канал, е малко, тропическо градче, бяло слънчево петпо в зелени рамки от палми. Жегата дяволски гори. Две улици далече от морето и, ако човек не усеща вече тихия слабо-дишащ ветрец по бузите си, въздухът трепти на горещи вълни, облъхва, и като бялонажежена руда стените блестят на слънцето. Един огромен кипящ котел, чиито крайща стигат чак до хоризонта, така изглежда тази страна: от низините, от горите, се издигат сини димни изпарения, за да се разлеят призрачно в бялата светлина. Там треската вари своята най-опасна отрова. Сега човек веднага разбира, защо навсякъде отворените дървени къщи са обиколени тука с телени мрежи, защо всеки прозорец, всяка врата има тази тънка, про-
МЕЖДУ ДВА ОКЕАНА
209
зрачна решетка. Посред жалките колиби гордо стои бялата най-важна сграда, болницата, и вляво от железопътната линия заплашително зове гробище с много кръстове: страхотните хекатомби на двадесет хиляди жертви. Те са погребани тук, в диво избуяла зеленина, с поглед към океана, зад който лежи тяхното отечество. Райски хубава е тази тъмна горичка, но не е добре да се остане по дълго тука, Влакът лети нататък, въздух съска вътре през отворения прозорец, без да освежава минава по косата и ръцете, като хлад на пара. Ог двете страни се втреичават зелени стени, непроницаеми и непреломими, девствената гора напира тук навсякъде, жадна, сурова, чак до човешките къщи. След десет минути светкавично бързо пътуване, първата цел е достигната, входа на канала, прочутите гигантски шлюзи.
Човек не може с цкфри да даде представа за работата, която те вършат. Те са по-силни от всички исполини на древността, тези почти като кули високи стени от цимент, които тук внезапно изпъкват. Какво изразяват празните думи ?... че тук за три часа кораби от по тридесет до петдесет хиляди тона ще бъдат вдигнати на сто метра над морското равнище? Човек трябва най-напред да си припомни, че всеки един от тези модерни исполински параходи, със своите три до четири хиляди души на борда, представлява цял град с малки фабрики, работилници, гигантски машини, с ресторанти, увеселителни заведения, плавателни басейни, обществена библиотека, с изкуствени градени, оркестри и дори с малък театър; трябва да си помисли, че един такъв параход представлява тяжест, която ние не можем да си представим дори, ние, които още в пристанището се учудваме, че един локомотив бива издигнат във въздуха от клещите на крана като играчка. И човек трябва да си представи, че всичко това — то е нещо като средногерманско провинциално градче — ще бъде внимателно вдигнато на сто метра височина, като по гладка длан, от ръката на тези шлюзи, при това пасажерите ще седят спокойно при чаша чай, или ще
210
СРЕЩИ
играят бридж — и после, пет часа по-късно, също така леко ще бъде отново спуснато в другия океан. Цялата височина на която параходите ще бъдат изкачвани с помощта на електричество и хидравлически натиск — сега още една огромна плоскост от изгорели джунгли — между това с изкуствени канали ще бъде превърната в мощно вътрешно езеро, голямо колкото Залцкамергутското езеро, по което океанските исполини ще могат да пътуват цял час с пълна пара. Ецва тогава започва истинският, решително съкратен чрез това гениално повишаване на нивото, канал.
На това място влакът се спира отново за почивка и тук, при Кълебра-Кът, ни очаква още една неве-роятност. Картите показват тук височина, една цяла планина, но човек напразно я търси с поглед. Тя е премахната, тази скала на Кълебра, едната половина от французите, другата от американците. Сякаш е потънала по вълшебен начин и е изчезнала без следа. Къде е тя сега, къде са нейните следи, земните маси, които пласт по пласт са били вдигани? Инженерът, към когото се обръщаме, се усмихва леко със скрита гордост. Не сме ли видели бента при Гатън Лак и насипите до линията? Там е сега планината, изкуствено построена като защита срещу морето, което тук навлиза и пречи на канала. И наистина, дълбоко долу, в равнината, в основата на канала, по пет двойни релси, едни до други фучат железниците, дълги влакове носят земята в далечината за постройката на нови бентове. Между тоза тъпи гърмежи: динамитът всеки момент откъсва нови блокове от склоновете на камънака. Леглото на реката е вече замайващо дълбоко: отгоре се вижда суетнята на работниците долу, по крайщата на прозрачни води като зрънца на хайвер. Страшна деятелност се развива около тази хладна пропаст, хора и машини образуват пъстра смесица. Човек като омагьосан гледа дълбочината, но инженерът отново се усмихва: трябва да се слезе още четиридесет стъпки пс-дълбоко, казва той и това скоро ще стане. И наистина
МЕЖДУ ДВА ОКЕАНА
211
човек не се съмнява вече, като гледа как исполинските клещи на машините заграбват цели коли пръст навед-наж и почти грациозно я товарят в открити вагони, които с рязък ликуващ писък на парните свирки я отнасят бързо, за да бъдат след пет минути отново на мястото си, празни и с разтворена гладна утроба. Хората до тях изглеждат много малки. Така дълбоко долу в шахтата са те, че човек едва забелязва усърдните им движения, само тук и там блясва лъч светлина нагоре, когато слънцето се кръстоса с някоя чиста лопата. Тяхната работа е невидима и съвършенно непонятна за погледа. Изглежда, каточе всичко правят големите, черни, пъхтящи животни, машините. И човек не би могъл също да разбере, че хората сами завършват това невероятно нещо: съединяват океани, преместват планини, превръщат сушата в езера и прокарват водни пътища над планина — тези истински библейски дела, които човек тук подслушва още в огненото им създаване. Човек се замайва посред тази трескава работа, този шум на изпълнението. Пред вида на това постижение аз изведнаж забравих, от вътрешна възбуда, адската жега, не чувствувах вече жаравата на слънцето и усетих умората едва когато стигнахме Панама, синия безкраен Велики океан.
Странно, несравнимо чувство е да вървиш там долу в още сухото легло на ново-създаващата се река, да видиш част от земната история на сътворението, да участвуваш в преобразуването на земята ! Изпитвах някакво празнично чувство от досега със земята, която съединява северна и южна Америка малко преди момента, в който вълните ще ги разделят за вечни времена. Тогава двата океана ще се прегърнат, а земята ще стане по*тясна за нашата бързина, по-кратка за благородното опиянение от скоростта, което така героически изпълва нашето столетие. Там се открива една нова врата за нови пътища и нови ценности. Разстоянията, ицеята за време и пространство, пълнотата на силите у народите, всичко това ще се измени и мо-
212
СРЕЩИ
жеби там Америка започва своята Imperium mundi. Дали те, по-късните, които ще се плъзгат по тази нова река изтегнати на своите лежащи столове, ще почувствуват, че в тези сънливи часове те изживяват най-ог-нените мечти на хиляди покойници, дали ще усетят, че всеки литър вода под бързия кил е заплатен с кръвта, с най-благородното усилие на цяло едно поколение? Чудно е да бъдеш един от последните, които са видели това преобразуване в Панама, това преоценяване, тази секунда от старо към ново. Който веднаж е стоял там между някогашния пущинак и това ново човешко творение, за него вече, в тези три срички Панама, звучи днес безкраен тържествен зов, победеният вик на нашето силно, героично време, което най-после стана господар над непокорната природа и което за първи път властно подчини на своята земна воля планини и морета, служили до сега само на Бога и на стихиите.
ИПЕРН
В този сега така трагично (;рочуг град, бях веднаж преди много години. Дка или три часа се клатушках в един местен влак от Брюге и пристигнах вечерта, много самотен чужденец, които търсеше да открие някакъв хотел: в девег часа хората вече спяха, само от полузатворените капаци по прозорците на няколко малки кафенета мигаше светлина на газова лампа. Големият площад пред палатата беше черен и празен — едно четириъгълно блато. Тишина. Наистина, човек не би се учудил, ако от сянката взкочи внезапно някой средновековен нощен пазач и затръби по улиците майстерзин-герски призив.
От това мълчание се издигаха исполински, квадратните маси на онази прекрасна сграда — градската палата; за да я видя нея и катедралата, бях пропътувал всъщност три часа с местния влак и бях дошъл в тази удобна и забравена провинция.
Сега името на Иперн, на „Ville martyre“, града мъченик, пламти по всички плакати от Лил до Остенде, от Остенде до Анверс и далече навътре в Холандия: групови пътувания, автомобилни екскурзии, отделни разходки се надвикват в предлагания, и всеки ден десет хиляди души — можеби повече — профучават за няколко часа насам. Иперн стана голямата забележителност на Белгия, една опасна вече конкуренция на Ватерло, едно място, което, според туристите, трябва да се види. Първото чувство е съпротива срещу възирзнето а тълпата на закъснелите зрители на войната. Но отговорността напомня, да не се пропуска нищо, което исто-рияга на нашето време физически е оживила; само когато сме добре и съзнателно ориентирани, ние сме справедливи към страшното минало и с това към бъдещето.
214
СРЕЩИ
И тъй, към Ипери. Но не в някой групов'автомобил с нает водач, който в предписан път и по добре подредена програма ежедневно изброява църкви, па-метници, развалини и двесте хиляди убити. По-добре по малкия околен път през Ниопор. Широки, удобни пътища, отначало гладка, асфалтирана, гумена лента, по която луксозните коли безшумно пружинират, фучат от курорт на курорт, вероятно без да забелязват вляво и вдясно отдавна засипаните с пясък следи на войната. Защото човек трябва много да се взира, за да си представи, че това, което сега лъкатуши като тънка водна лента през полето, в продължение на четири години е било окопи за скрити полкове. Че онова блато там, което отразява валчестите сини облаци, и от което крави със жълти петна и с розово-меки ноздри спокойно пият вода, дължи своето съществуване на чове-коубийствения удар на една тежка граната.
Да, човек трябва най напред упорито да се взре, за да забележи всички тези спомени, защото времето затрива следите в гъвкавата земя така бързо, както и в лесно забравящия човешки мозък. Но близко до Ниопор знаците се увеличават застрашително. Все повече и по-често се срещат тези пещерни дупки и олющени дървета с отровени листа, издигнали към небето ръце на скелети; все повече и повече разхвърлени и смачкани ламаринени покриви*
ГРАДЪТ БЕЗ СЛЪНЦЕ
Бързо към Иперн. Вдясно и вляво тече златото на зреещо жито, натежало от зърна : отново човек чувствува, че и в природата животът живее винаги от мъртвите. Болни гори с изядени листа, пожълтели от газовата отрова, протягат своите изпочупени клони, сякаш викат за помощ към някого. И по многото гробища вдясно и вляво от пътя, човек усеща несъмнено: центърът на четиригодишната борба е каточели вече наблизо. Кръстове, кръстове, кръстове, каменни армии от
ИПЕРН
215
кръстове, покъртителни при мисълта, че при всеки един от тези светло-полирани, преплетени с рози камъни, почива един човек, който без това безумие и днес още, четиридесет, петдесетгодишеи, щеше да продължава да живее в пълно здраве, разцвет и сила. Защото без тези мисли човек би могъл да нарече хубави тези музикално вмъкнати в празния пейзаж горички на мъртвите, австралийски, канадски, английски, белгийски, французки и германски.
Още няколко тесни улици и човек е вече на пазарния площад. Всичко стои, както някога, хубаво под* новенр, можеби по-свежо, само — ужасно!—гигантската градска палата е изчезнала, тази циклопска ис-полинска сграда, гордостта на Белгия, около която целият град със своите къщички се тълпеше като пиленца около квачка. Там, където това великолепие героично се издигаше упорствувайки на столетията, сега стои нищо, една редица опушени камънаци, като поразени зъби, черни и разядени, озъбени срещу небето. Сърцето на града е изтръгнато и човек би имал сравнителна представа, ако в Берлин на мястото на замъка и липите, лежеше куп ст развалини.
Страшно е да се гледа това. Още по-страшно от фотографиите по витрините, които показват Иперн през 19 ) 8 г. по една самолетна снимка, като пейзаж на кратер, само грамада от съборени стени. Но това страшно впечатление от невъзстановяването на тази мощна сграда произлиза от една преднамереност, защото е решено от белгийския военен свят тази величествена постройка да остане за вечни времена куп развалини, подобно иа хайделбергските развалини, та да могат поколения и поколения да си припомнят станалото. Известно чувство на мъст, вероятно, възнамерява да показва мъчениче-ствотр на този град на бъдещите поколения, за да увековечи погнусата и озлоблението срещу натрапниците. Първоначалното намерение можеби е било такова — въздействието обаче е друго. Това, което е било оставено като паметник на войната, сега вече действува като
216
СРЕЩИ
паметник срещу войната, и този разрушен, очукан в смет и прах художествен паметник, се оказва иай-страш-ното предупреждение за всички, които обичат своето отечество, та да не излагат никога вече най-светите творения на своята история, на такива убийствени раз-рушения.
MANINGATE
Това е най-прослгвеното произведение на изкуството в Иперн. Никой при своето пребивавание тук не ще обикаля вече, като нас някога, из страничните улици на града, за да види това прекрасно произведение на архитектурата, съразмерно и мощно със своите широки рамене. На мястото на загубения паметник Иперн е спечелил нов, и нека кажа предварително, едно душевно и художествено поразяваше произведение: Maningate, издигнат от Английския народ в памет на неговите покойници — -един паметник затрогващ като никой друг на европейската земя.
Тази исполинска врата, висока и мраморио светла, е издигната на пътя, който преди водеше към неприятеля. Тя покрива и засенчва на няколко метра пътя, онзи единствен път на оградения Иперн, по който английските полкове, в слънчев пек и дъжд се движеха към фронта, където се движеха оръдията, лазаретните вагони, караха се муниции и безброй ковчези. Широката сводеста врата е в прости римски линии, повече мавзолей, отколкото триумфална арка. На горната част от предната страна, обърната по посока на неприятеля, е поставен един мраморен лъв, тежко сложил лапи, като над някаква плячка, която не иска да изпусне; на задната част, обърната към града, се издига серизно и тежко, един саркофаг. Защото този паметник се отнася до падналите петдеоет и шест хиляди англичани, убити при Иперн, чиито гробове не са намерени, и които гният някъде в някой групов гроб, непознаваемо разкъсани от гранатите, или се разпадат във водата; всички онези,
ИПЕРН
217
които нямат като другите по гробищата около града своите светли, бели, изгладени камъни, свой собствен знак за последното място на покой. Този мраморен свод е издигнат като общ мавзолей за всички тях, тези петдесет и шест хиляди имена са вдълбани със златни букви в мрамора, толкова много, безкрайно много, че, подобно на колоните на Алхамбра, буквите изглеждат като орнамент. Паметник ие на победата, а на умрелите, на дадените жертви, без разлика, между австралийци, англичани, индуси и мохамедани, увековечени в еднакви линии и еднаква големина, в един и същ камък, за една и съща смърт. Никакъв образ на краля, никакъв намек за победи, никакво преклонение пред гениални пълководци, никакъв брътвеж за кронпринцове, херцози—само лаконичен величествен челен надпис: Pro rege, pro patria. В своята истински римска простота този надгробен паметник на петдесет и шест хиляди души е по-иокъртителен от всички триумфални арки и паметници на победата, които някога съм виждал, и това поразително въздействие се засилва от вида ija винаги свежо натрупаните венци на вдовиците, децата и приятелите. Защото всяка година, целият народ отива на поклонение пред този общ гроб на непогребаните и безследно изчезналите войници.
ПРАЗНИКЪТ НА МЪРТВИТЕ
Днес Иперн е свято място за поклонение на английския народ. Човек разбира това, ако е видял тези хиляди и хиляди гробове, това трагично място за петдесет и шест хиляди души. Но тъкмо оживлението, което цари на това място силно застрашава благого-вейността на впечатлението, и сред умилението, чувството се противи на премного добрата, точно работеща организация. На пазарния площад има автомобилен парк, като пред опера, зелените, жълти и червени групови автомобили изсипват в града всеки Час хиляди хора, цели армии от туристи, които с високо говорящи
218
СРЕЩИ
водачи разглеждат „забележителностите* (двесте хиляди гроба!). За десет марки човек получава всичко, цялата четиригодишна война, гробовете, оръдията, разрушената градска палата, с обед или вечеря и с всички удобства и „nice strong tea", както е изложено по всички описания. Във всички магазини живо се търгува с мъртвите, предлагат дребулии, изработени от гранат-ни парчета, които можеби са разкъсали вътрешностите на някой човек, хубави спомени от бойното поле, чиито ужасни образци видях на една витрина: един Христос от бронз, кръстът изработен от избрани патрони. В хотелите има музика, кафенетата са пълни, автомобили фучат нагоре надолу, апаратите „Кодак“ непрекъснато щракат. Всичко е организирано великолепно, всяка забележителност има своите дванадесет минути, защото човек трябва най-късно в седем часа да бъде в Бланкенберг или в Остенде, за да облече смокинга за вечеря.
Това е страшно за мислене, почти така тежко, както и мисълта за умрелите, това — че както земята получава тор от труповете, така и живите печелят от мъртвите, че безгрижните потомци могат да видят покъртителните мъки на половин милион свои братя така добре и така удобно като на кино. Че те пътуват в добре пружиниращи автомобили по същите пътища, по които онези, натоварени като римски тухлари, измър-сени и изпотени са крачили месеци наред. — Че те в добре проветрени хотелски стаи получават бързо всички сладости, които на онези, в техните мокри, кални дупки в земята, биха изглеждали като нектар и амброзия. — Че те, с цигара в уста, могат да разгледат за половин час четиригодишното мъченичество на половин милион души и после с няколко десетки карти с изгледи ще хвалят преживяното.
И все пак!
Все пак: добре е, че на някои места на този свят са останали такива ужасно видими знаци от голямото престъпление. В края на крайщага, добре е дори, че
ИПЕРН
219
всяка година, удобно и безгрижно, минават тук сто хиляди души, защото все пак, искат или не, тези безчет-ни гробове, тези отровени гори, този разрушен площад им напомнят. И всяко напомняне става някак поучително и за най-примитивната, най спокойната природа. Всяко напомняне, в каквато и форма и намерение и да е направено, тласка паметта назад, към онези страшни години, които никога не трябва да бъдат забравени. Така аз почувствувах като правилно и възпитателно това, че в Белгия всяка година на 4 август в 9 часа, в същия час, в който в 1914 година германците са влезли в страната, камбаните започват да бият, фабричните сирени засвирват и за няколко минути работата спира. Властите, които са наредили това, са го направили в национален, в патриотичен смисъл, не във военнонеприятелски; но все пак, и тази мярка помага да се припомни миналото. Тя дава тласък и замах на помътнялата, дремяща съвест. И човек би могъл само да поздрави, ако някога всички водещи войната страни на Европа възприемат този тържествен обичай, ако всяка година също и в Германия и във Франция, точно в часа на обявяването на войната, камбаните започнат да бият, всички сирени започнат да свирят и работата спре за няколко минути — за пет минути на размисъл, на възспоменание и на възмущение.
1928
БЕНАРЕС
ГРАДЪТ НА ХИЛЯДИ 1Е ХРАМОВЕ
Градът, който с толкова много блестящи кули и храмове, на много осветени стъпала, слиза до Ганг, великия Бог, вечния извор на очищението на индийците — е Бенарес. Богомолци от всички долини и планини на това гигантско царство идват тук на избраното свято място, и голямата, широка, съвършено спокойно течаща река търпеливо взима със себе си всичко, което те й поверяват, греховете на живите, пепелта на мъртвите, обезобразените, тихо люлеещи се по нейната повърхност трупове на светците. Тук идват митическите князе на Раджпутана, махараджите и най-бедните между бедните, които трябва да вървят пеша през жълтата глина на равнините или да се блъскат по стотици в техните купета на железопътните вагони, и — тук всички са равни. Бавната река с една и съща вълна докосва солите тела, защо го еднакви са греховете във всички касти, еднакъв пламък изгаря телата тук и хвърля своето отражение в течното огледало. Бенарес е ми-стичната роза в снопа от светлите, ярките и живите градове на Индия, само в него се чувствува, че пламъкът на вярата, още силен и разпален, гори под при-видната студенина на отвърнатите очи, тук свети предчувствие за осъществяването на тайнствени надежди, заради които тези смирени и мълчаливи хора търпеливо понасят робството от чужди народи и веригите на кастата. Тук, и само тук, бледата светлина на тази невидима страст става предчувствие, но само предчувствие, защото дори и в техните свещени обреди има още нещо крайно, което се страхува от формалността: от блясъка, показването и от думата. Тук, както винаги, последната тайна на религията лежи зад възмож-
БЕ H APEC
221
ностите на речта, в непроницаемо мълчание, тъмно и загадъчно като издълбаните и превърнати в храмове скали на тяхната древност.
Нищо няма в този град, което нахално и гръмко да оповестява светостта на това място, нито огромни сгради, нито амфитеатрални стълби, нито разкошни процесии. Ако човек мине тук в неблагоприятен час и с неподготвено чувство, ще намери един мръсен град, едно речно легло, хубаво, без да бъде величествено, с много странни дворци, но изгризани от наводненията, и на другата страна плосък, пясъчен бряг. Защото, голямата светиня на града не се крие в камък или мрамор: самата река е светинята, вечно подновяващето се чудо на изкуплението, тя, която от едната безкрайност, от височините на Хималаите, носени от облаците, върви нататък към другата безкрайност на морето, и по пътя повежда нечистата страна към чистите, божествени стихии. Свещен е Ганг за индусите, свещен е този, който го докосне. Свещени са преди всичко стълбите, които могат да чувствуват постоянно неговото течение, свещени са сградите, които обръщат своите чела към него, и вечно се радват на неговата гледка, и свещен е и целият град Бенарес, който от три хилядолетия стои пред него каточе на колене. Свещен е за служителите на Брама, Вишну и Шива, и свещен, по чуден начин, и за будистите, защото тук прели повече от две хиляди години Буда за първи път наруши свещеното мълчание, тук за първи път оповести в думи своето учение, което е живо и днес още от Тибет, тайнствената планинска страна, чак до островите на Япония. Неразгадаем магнит на вярата, като Йерусалим, като Мека, като Рим, е този град за милиони хора и като онези места на поклонничество е обвит с неувехваша плетеница от легенди.
Светото място на покаяните, местата на освещаването и на смъртта са стълбите, каменните символи на слизането от нечистото, от тленното във вечната стихия на водата. Те са разположени на дълги редици
222
СРЕЩИ
от единия до другия край на града, носещи на раменете си дворците на князете и всяка има свое име, всяка е по свой начин свещена, всяка се гордее със своя сббствена легенда. От зеленината на полето до равнината на другия край на града те вървят по продължението на реката, и всеки поклонник трябва да стъпи на всичките, от всяка една трябва да слезе в реката. Някои в средата са съборени във водата и напомнят за онези фанатици, за които банята не е доста-тъчно изкупление и които, хвърляйки се в реката, избират свещената смърт. Между постройките стои — светяща и враждебна — една джамия, обърната към небето с две минарета, паметник на мохамеданското владичество: но Аурангсеб можеше да зароби само живота в тези хора, не и вярата им. Чуждо и враждебно блести покривът на джамията, не привлича нито един от поклонниците.
Тук се представя всекидневно онова чудно зрелище на изкуплението, което в своето усърдие е по-силно от всички обреди на западно-европейските религии. Слънцето не е изгряло още, и градът вече «изпраща от своите сънливи къщи първите хора към реката. Неясни фигури се приближават към брега, влизат във водата и взимат своята свещена баня. Някои палят на брега, като пред някакъв свет образ, малки свещи, които хвърлят трепетливо отражение в реката. После слънцето се издига. Първите му лъчи срещат изправени фигури, които със затворени очи, сгънати ръце и шепнещи усгни, поздравляват неговия възход, застанали неподвижно като бронзови Статуи и едва когато блясъкът му освети очите им, се навеждат, за да наквасят устните си с водата на Ганг. И сега, когато светлината срещне къщите, бреговете започват да се оцветяват. Различават се облеклата, червените и сини муселини, в които идват жените — те се събличат и се потапят във вълните — виждат се мургавите лица на мъжете, по чиито мокри тела лъчите хилядократио блестят. Все повече хора идват откъм улиците, лодки и параходи
БЕНАРЕС
223
шумят по светлата повърхност, на брега се явяват бра-маните със своите огромни жълти и зелени чадъри. Техните маси са отрупани с цветя и плодове, като скромни дарове, и за благодарност те рисуват яркия знак на вярващите — Шива, клинове, или крилца на пеперуда, с бяло по тъмните чела. Високо горе в една дъсчена преграда, в тясна килия седи с кръстосани нозе една гола фигура. Това е Йога, светец, който седи в тази барака ден и нощ, с поглед обърнат към божествената река. Числото на къпещите се расте непрекъснато и ето, показва се странна лодка, която само леко докосва водата. Увита в бели платна, една фигура лежи неподвижно между лодкарите и другите пътници. Това е мъртвец. Те го карат към брега, където пъновете са вече наредени, напръскват го още веднаж със свещената вода и слагат цепениците около трупа. Когато нашата лодка се връща, той е вече пламък и скоро ще стане тъмна пепел. Реката отразява всекидневно такива пламъци, защото и князете, както и най-бедните, които живеят отсреща на голия бряг, трябва да върнат своето смъртно тяло отново на чистите елементи. От три хиляди години горят тези огньове, поколения и родове, династии и цели народи са били превръщани в пепел на този бряг, изчезвали са в тази тихо течаща вода. И винаги, през тези загубени години, е било така, както вчера, роднини и приятели са присътствували неподвижни, мълчаливи, без видимо страдание.
Никакъв ужас изглежда не ги засяга, никакъв страх пред собствената им участ не ги обзема. Смъртта каточе носи тук друга маска, умирането има друго значение, и тези хора по друг начин изглежда чувству-ват страха и ужаса. Защото, иначе, как биха били възможни тези сцени пълни с ужас, които вледеняват някои сърца и които никой от тях каточели не вижда и не чувствува. Там на брега, между заетите с работа и благочестивите богомолци, лежи стар човек и по изпъкналите кости на отслабналото му лице се люлее
224
СРЕЩИ
бяла брада. И той лежи така на голия камък, съвсем сам, никой не му помага, никой не го заговаря. Донесли са го тук да умре, защото тук смъртта е свещена. И сега те го оставят тук, те, които не убиват животни, които в собствените си домове се грижат за стария ненужен вече добитък, оставят тук него, човека, да хърка и самотно да умира. По водата се носят подути трупове, гарвани седят отгоре и жадно кълвят изгни-лото месо: това са телата на техните светци, които имат привилегията, да не ; бъдат изгаряни, а предоставени на реката. И сега реката ги носи на своята повърхност между малките ладии с цветя, коитО жените й носят като дар и жертва, същата река, чиято жълта, развалена вода благочестивите пият, и в която хиляди и хиляди възторжено се гмуркат. В такива минути човек чувствува тръпка от нещо непознато, страшна му се вижда мрачната студенина на тези хора.
Но колко е трогателно после, когато човек види вярващите да се изкачват в пъстри редици, с още влажни от къпането коси, с цветя в ръце, и да се отправят към златните храмове, за утриина молитва. Пътят води през тесни, криви улици, покрай опулени идоли от бронз или охрово-жълта глина, в нишите, покрай седнали по турски на земята просяци, в чиито престилки хвърлят ориз и плодове, покрай малки магазини, натъпкани с идоли и картини, към голямата светиня, която чужденецът не може да види. Но през отворената малка врата човек може да види. все пак дълбоко, дълбоко вътре над хорската навалица, златния блясък на ужасни лица на идоли, вижда как набожните, преди влизането си, украсяват с цветя знака иа Шива над вратата и го по-ръсват с вода от своите кръгли медни стомни. И цветя, о, колко много цветя има тук! В магазините наоколо човек може да си купи веригите и колоните от жълти карамфили, с които се украсяват телата. За няколко само медни монети, човек може да си купи цели шепа бели уханни цветя, разнобзгрени венци. И те всички носят цветя и плодове. Как би желал човек да влезе
БЕНАРЕС
225
заедно с тях през тясната врата — не за да види бога, вероятно едно студено, украсено със скъпоценни камъни карикатурно лице, а тези килими от цветя, които са вътре, тези облаци от благоухания, тези пъстри хълмове от плодове в нозете му. Все нови хора идват и влизат. При влизането си в предверието всеки удря една камбана *и вътре друга, по-ясна, по-далечна. Непрекъснат е този камбанен звън, гърми като въпрос и отговор и в този храм никога не настъпва тишина. В него бръмчи шепотът на тълпата, пеенето на браманите изпълва неговия свод, както цветята неговата каменна настилка. В дъното се вижда един свещенослужител, който с много странен барабан играе бавно напред и назад, напред и назад, спокойно, но с неподвижност на израза и с постоянство, които действуват по-фана-тично от най-лудите скокове. Все нови и нови хора влизат през отворената врата на храма, който със своя златен покрив блести далече над бедните улички и камбаните непрекъснато бият. Крави, свещените крави влизат и излизат, всеки благоговейно се отдръпва пред тежките животни, подава им трева и зелени стебла, все нови хора идват откъм реката. Пътят е вече отбелязан от капещата вода и изпотъпканите цветя, но от глинестите улици извират *нови потоци, неизчерпаемо изглежда морето на вярващите, тяхната вълна приижда от сутрин до вечер.
В тази пълнота, в тази непрекъснатост на религиозната служба, се крие благородното очарование на Бенарес. Както преди сто години, утре слънцето ще види пак хиляди хора, които го очакват смирено в молитва, ще види, как те — без срам, и спокойно отдадени само на обреда — ще се потопят във вълните. Там горе, в колибата, ще седи неподвижно светец — можеби някой друг — гарваните на големи ята пак ще грачат около реката, където никога не им липсва храна. Кладите винаги ще светят, и камбаните в храмовете ще звънтят непрестанно. Няма прекъсване и отлагане, и както жълтите вълни на тази река никога не ще престанат да
226 СРЕЩИ
текат, така и тук няма отдих в молитвата, няма отслабване на преданността. Човек си спомня неволно за легендарните образи на индийските писания, за онези, които са постигнали всичко чрез постоянство, за факирите, които ч:а оставяли езиците си да изсъхват в устата, които са седели по цели години на колони, за онова непоклатимо, твърдо поддържане на възторга, онова неописуемо напрягане на душевните сили, което изглежда е тайната на външното бездействие у индийския народ. Тук, в Бенарес, човек долавя за първи път цялата мощ на тази странна религия, която може да живее само в този народ, както този народ живее само за нея. Тя не е станала по*бедна от тогава, когато англичаните забраниха да се изгарят вдовиците или да се хвърлят телата под смазващото колело — джагерната — откато техните факири не показват своите чудеса на улицата и в храмовете. Всичко е станало по-подземно, по-скриго, по-иезабележимо, но буйната без екстаз постоянна ревност изглежда ненарушима.
И тук, горе, при джамията на Аурангсеб, в един затулен ъгъл, към който човек може да се изкачи от реката, аз почувствувах още един от тези легендарни мигове, в които религиозното усърдие се разкрива горящо в кратък пламък. Там горе, в един ъгъл, в който един мъж четеше на жена из свещените книги — с ясен, звучен глас и убедително красноречие — където старци продаваха божествени изображения, в един край няколко от тези фанатични лица седяха с кръстосани нозе на земята едно до друго. В една килия, горе, седеше калугерка, с бяло боядисано лице — тя имаше вид на европейка, само тъмният блясък на зениците й придаваше чужд и заплашителен вид, — а недалече от нея, на едно легло от гвоздеи лежеше полугол покаяник с благородно лице, каквото имат индийските благородници по старите книги, и двамата задълбочени в своята молитва, докато той изведнаж застана пред нейната килия и започна да псе. Възторжена мелодия с дълбок, сериозен глас, на който нейният
БЕНАРЕС
227
по-светъл, но не по-малко страстен, отговаряше, докато се получи дует, една дива, заплашителна молитва. Гласовете прекрасно се съгласуваха, защото всеки ден и сутринта, и вечерта чува техния дует в чест на Ши-ва, страшния. Понякога единият глас остава назад, прекъсва, отново започва, засилва, поошряза другия да звучи по-пламенно, по-страстно. И така, като се подбуждат взаимно и удрят такта с ръце, двамата пеят, пеят, пеят... и внезапно прекъсват, покаяникът отново сяда на леглото с гвоздеи, а монахинята потъва в своята молитва. И в този момент на прекъсване човек чувствува някакво събуждане в себе си, пробуждане от един див сън.
Човек се чуди и се взира в двамата. Те не чувствуват нито гордост, нито гняв към незвания. Погледът им пробегва покрай нас съвсем студено, съвсем студено, съвсем мъртво като покрай нешо чуждо, нещо прозрачно, сякаш няма нищо общо между тяхното чувство и нашето.
Всичко това ни е чуждо, непреодолимо чуждо, това е последното ни чувство към разбиранията на този народ. Целият му външен живот е открит. Тук улицата не мълчи, тя няма тайна. Човек вижда вътрешността на къщите, вижда как тези хора живеят, как спят, човек пътува по параходи и влакове с тях, може да чете техните книги, да разглежда техните храмове — и все пак, техният вътрешен живот остава непонятно чужд. Кой може да каже, че е разбрал противоречията на този народ, който от столетия е роб ту на един, ту на друг, който се оставя да бъде завладяван от шепа авантюристи и все пак е така гсрд, че не е искал да седне на една маса с нито един от своите господари и да взима от неговата храна! Кой би могъл да каже, коя е тайнствената надежда, с която той живее, та всичко, което за нас е наслада и силно желание, да отхвърля като нечисто, като илюзия и лъжа, да подкрепва тази скрита гордост зад цялото смирение, с което носи своя беден живот? Тяхното щастие и
228
СРЕЩИ
страдание, тяхното умиране и техните мечти, не знаят нищо за нашите, ние нищо за техните. Неизвестност е последното чувство. Тук всичко е друго, без подобие, без сходство, в тези кръгове, в тези градове, чуждо като тези палми и исполински дървета, които у нас виреят само жалко, в плахи единици, чуждо като тях-ната кръв, чуждо като техния въздух, който — горещ и душен — потиска тялото. Hv дори погледът, който със страстно желание търси към небето нещо еднакво, общо за нас ii тях, който досега винаги през всички страни е бил поздравяван с едни и същи знаци, и той с почуда намира други звезди, други кръгове, които повеляват на чужди съдбини и, изглежда, изискват други хармонии на живота,
À
НАЙ-ХУБАВИЯТ ГРОБ В СВЕТА
Из едно пътуване в Русия 1928 г.
Не видях нищо по величествено, нищо по-трога-телно в Русия, от гроба на Толстоя. Отстранено и са-мотно лежи това прославено място за поклонение на идващите с благоговение поколения, в сянката на гората. Тясна пътечка, която привидно без план минава през полянки и храсталаци, води към този хълм, който е само един малък издигнат правоъгълник и който никой не пази, никой не охранява, засенен само от няколко големи дървета. И тези високо извишили, леко олюлявани от ранния есенен вятър дървета, Лев Толстой бил посадил сам, както ми разказа неговата внучка. Неговият браг Николай и той самият били чули още като деца от някоя дойка или селянка старото поверие, че там, където човек посади растение, става място на щастие. Така те, в игра, засадили няколко фиданки някъде в имението и скоро забравили тази детска 'забава. Едва по-късно Толстой си спомнил тази случка от детинството, чудното обещание за щастие, което изведнаж получило ново и по хубаво значение за уморения от живота. И той веднага изказал желание да бъде погребан под дърветата, които сам бил посадил.
Неговата воля е изпълнена, и това е най-хубавият, най-внушителен, иай-трогателен гроб в света. Един малък правоъгълен хълм в гората, обрасъл с цветя — nulla crux, nulla corona — никакъв кръст, никакъв надпис, дори без името на Толсгой.
Безименно е погребан великият писател, който като никой друг бе страдал от своето име и своята слава, точно като някой случайно намерен скитник, един неизвестен войник. Всекиму е позволено да се доближи до неговото последно убежище, — тънката дъсчена ограда наоколо е отворена — нищо не пази покоя
230
СРЕЩИ
на Лев ТолстоЙ, освен почитта на хората, които иначе така охотно смущават със своето любопитство гробовете на великите люде Тук тъкмо голямата простота прогонва всяко празно любопитство и забранява всяко гръмко слово. Вятър шуми в дърветата над гроба на безименния, слънце топло блести над тях, сняг нежно-бяло настила през зимата тъмната земя. Човек може през зима или лято да мине оттук, без да подозре, че този малък издигнат правоъгълник е приел в себе си земните останки на един от най-мсщните люде на света. И тъкмо тази безимеииост действува по силно от всеки измислен мрамор и разкош: ог стотиците хора, които този изключителен ден бе довел тук на негоьия гроб, нито елин единствен нямаше смелостта да вземе макар и едно само цвете, за спомен от този тъмен хълм. Нищо не действува в този свят така внушително, това почувствувах отново, както съвършената простота. Нито гробницата на Наполеона под мраморния свод на Дома на инвалидите, нито ковчегът на Гьоте в княжеската гробница във Ваймар, нито саркофагът на Шекспира във Уестминстерското абакгво поразяват със своя вид така дълбоко човешкото в човека, както този чудно мълчалив, трогателно безименен гроб някъде в гората, над който се носи само шепотът на вятъра.
\ РИТЪМЪТ НА НЮ-ЙОРК
1
Няколко дни в този хаотичен, със своето стрзнно разнообразие едновременно страшен и привлекателен град, са преди всичко малко. Те не са достатъчни, за да бъде разбран той, който говори сто езика, размесил е за първи* път хората от двете части на земята и е разединил бедност и богатство в несъществуваща до сега противоположност. Аз още не разбирам неговия език, едва предчувствувам неговите форми. Но вече усещам, и то с всяка секунда все по-ясно, неговия ритъм, този неотразим, бурно възбуден ритъм на американските големи градове.
Защото тези градове не са нещо спокойно, устойчиво, определено, а само движение, ритъм. Ние в Европа имаме градове, които са само пейзаж, които действуват като музика, защото са хармония и представляват най-чисто, необходимо обхващане на природата в пълна духовна картина. Тяхната слава и тяхното съществуване означават хубостта им. Човек ги пожелава спящи, без хора, без растеж и създаване, по-скоро замрели, потънали в забрава и безжизненост. Флоренция без чужденци, без заети с работа хора; малките германски градове, когато са съвършено тихи, със сребърна луна над заспалите покриви, са най-чудни, когато стават сънливи, чисти, безшумни картини. Хубостта на американските градове се заключава в тяхната действителност, в техния мощен жизнен ритъм. Те са гавра, изнасилване на природата, но имат ритъма на масите, оживеното дишане на човека. В неделя, когато в жилите им липсва тази черна кръв, те са мъртви, студени, грозни, голи каменни отломъци, безмислено натрупване на наслоени маси. Но в работни дни те са огласени от дивия такт на варварски мощна музика, която за хората звучи като тържествена песен ; те проявяват с непозната нам и страшна мощ своята набъб-
232
СРЕЩИ
нала жизнена сила. Or тях изхожда чуден ритъм иа живота. В Ню Йорк той звучи можеби най-силно. Защото тук е крайният предел на новата земя срещу стария свят; тук най-бурно се пени човешката вълна. И този ригъм на Ню Йорк е вече първата; проява на цялото американско жизнено чувство: който може да го почувствува, разбира и високо напрегнатата воля, която трепти във всеки нерв на неизбродимата страна.
Най-напред почувствувах този ритъм в Бруклин-Бридж. Тази гигантска арка — една красива плетеница отдалече — която е в онези могъщи размери, които плашат първия ден и които човек чувствува като естествени след една седмица, свързва два милионни града и изглежда като символ на твърдостта. Човек стои върху височината на моста като на върха на планина и с почуда измерва широкия пейзаж. Вдясно и вляво огромна каменна маса със зъбчати върхове, небостъргачите, и от двете страни се носи бученето на многообразни шумове. Между тях, дълбоко долу е широката река и точно в момента, става морски прилив. Там е и морето. Няма поле така разорано като тези води,—кораби непрекъснато разкопават сивите вълни. Фериботите си разменят от бряг на бряг думи, влаковете реват срещу тях, големи океански параходи тържествено се въвират в дивата безредица. Нито минута покой : от доковете изтеглят в:е нови и нови кораби, и няма нито секунда без зов и отговор в тези неразбрани звуци.
Човек би искал да наблюдава всичко това спокойно, но погледът се обърква. От дясно, тук по моста, към него фучи влак, връхлита втор, вляво свири автомобил и човек се чувствува като между релсите на железопътна гара. Между това тече поток от хора, този мост е едновременно железопътна линия, улица, автомобилен път, носи петдесет вагона в минута и звънти от шум. Посред стръмна височина, извита над една река, човек застава на кръстопътя на десет улици. И нито за една секунда движението не престава: коли
РИТЪМЪТ НА НЮ-ЙОРК
233
фучат една през друга, каточе искат да се разбият, все повече народ напира насам и нататък. . .
Завива ми се леко свят. Ззлавям се за перилата. И изведнаж — това е чуден момент — чувствувам: те трептят^ под ръката ми. Хващам ги още веднаж. И наистина перилата трептят, трептят, непрекъснато, понякойа по-силно, понякога по-слабо, но винаги в един и cW^непрекъснат ритъм. От сутрин до вечер, от вечер до сутрин трепери този огромен мост, чиято стоманена сила и тежест не може никой да опише. От години той вибрира, като тънка струна, от човешките маси, от електрическото напрежение на този град. Тази връв, която като нерв свързва два милионни снопа, Ню-Йорк и Бруклин, трепти постоянко, с всяка молекула, и всеки, който стои тук горе, трепери заедно с нея от възбудата на чуждите маси. Тук, за първи път, почувствувах ритъма на Ню-Йорк.
А сега вътре, в сърцето на града, за да почувствувам още по-силно неговия удар. Слизам в подземната железница, опитвам се да питам, дали тя е тази, която търся, но тук само масата има воля, и прегъва всяка единична. Тук няма спиране, чувствувам се тласнат в някаква кола, не зная от кс го, верига из-дрънчава, решетка се спуска надолу и снарядът със стотина, двесте души зафучава в тъмнината на тунела. Понякога той се спира, хора се изливат навън и изсипват вътре като в някой съд, и още клокочещи в безредие летят нататък. Най-сетне на Бродуей. Изскубвам се от това кълбо хора, в което съм премачкан и се изкачвам нагоре към улицата.
Тези гари на подземната железница в Ню-Йорк със своите човешки маси имат нещо от непрекъснатостта на една природна сила. На всеки половин километър има по един такъв черен извор, който бълва мътна тълпа от хора, носени Бог знае от кои отдалечени краища, и до него друга бездна, която отново ги поглъща. Човек може да стои с часове и ще види, че
234
СРЕЩИ
нито един от тези два извора, бликащият и поглъщащият, не пресеква нито за момент.
Оглеждам се, в първия миг объркан от шума, и с мъка се оправям. Защото Бродуей е, можеби, най-странната улица в света. Тя разделя цели# дълъг полуостров на две, започва високо горе още' между полетата и тече като широка равномерна река, надолу към морето. И внезапно, точно преди да стигне целта, се превръща в клисура. Тя се стеснява, къщите се натрупват една над друга като висящи скали, не може вече да се гледа нагоре към тях. Те стават все по-високи, шестдесет, осемдесет етажа, а долу, колкото по-дълбоко навлиза човек, тълпата става по-бърза. Както планинският поток се превръща във водовъртеж в теснините, така и тук масата се сгъстява, шумът става грохот, няма напред и назад, само едно объркано, кръгово движение. Човек има чувството, че е съвършено загубен, ако върви сам: като вълна ще се разбие там на онзи ъгъл на Уолстрит срещу натрупаните стени. Трамваите и колите се задръстват цели минути като каменни блокове в планински поток, и нищо не им помага, нито звънци, нито викове. Само някоя нова вълна ги отхвърля малко напред и после отново се спират в течението.
Тук човешката маса става природна сила и подражава на своята създателка. И това е тайната на тези варварски и в началото отчуждаващи американски градове, че не се подчиняват на един пеизажен план, а сами искат да действуват стихийно. Ню-Йорк несъзнателно подражава на планината, морето и реките. Види ли човек града вечерно време отдалече, ще види че той прилича на гола, разцепена планинска верига, нещо като Монтсерат с неочаквани урви и зъбци. А тази човешка вълна в неговите улици е като морето подчинена иа правилни закони: и тука има прилив и отлив; сутрин вълната от хора тече надолу, вечер се излива назад в еднородна, затворена маса, на която никой отделен човек ие може да противодействува. Целият
РИТЪМЪТ НА НЮ-ЙОРК
235
град. целият остров сякаш трепери под това равномерно движение, това леко електрическо трептение, което винаги придружава освобождаването на силите. Това безпокойство е навсякъде. Чувствува се долу на улицата така, както и горе по върховете на къщите; всичко, от стълбите до върха на покрива, трепери, и пренесено, това трептение минава в нервите на хората, в най-тънките разклонения на мозъка. Както в парахода човек може да чувствува всяка секунда тракането на витлото, което движи огромния кораб през вълните, така тук човек неминуемо усеща биещия сърдечен пулс на града, акумулатора на повишените сили, бурния, пламен ритъм на Ню Йорк.
Невъзможно е да се откъснеш от този ритъм, да останеш спокоен и безучгстен към тази трескава лудост на масите. Опита ли се човек да спре на Бродуей, за да погледа, или да направи фотографическа снимка, веднага ще бъде тласнат в страни, изтикан, повлечен, отново BpeAèH в общото движение. Тук няма място за покой: този град не мисли да даде някому почивка. Човек чувствува това много ясно, когато идва от Париж. През февруари още, посред зимата, там от кафенетата на всяка улица се изнасят валчести маси със столове и скамейки. Всеки ъгъл е покана за сядане, почивка и гледане. И ако човек се подаде на примамката, не съжалява, защото улицата се разгъва пред него в безкрайна филмова лента като зрелище за наблюдателя. Ню-Йорк няма възможност, няма място за зрителя, за бездейния. Тук нищо не е устроено за почивка, за гледка. Къщите нямат балкони, по булевардите скамейките са много малко и рядко може да се видят почиващи хора. Ресторантите и а търговския град са устроени само за бързи хора, някои от тях нямат маси, само малки столове, както в баровете, и хората, които тук набързо изгълтват яденето, се занимават едновременно и с друго, четат вестници или водят преговори. Тук няма място за скитниците, ритъмът отнася и тях като изгни-ли дървета. Тая треска на деня прониква във всички
236
СРЕЩИ
кръгове: дори и бездейките, жените на по-висшите кръгове тук, са винаги заети, спортът и модата ги гонят насам, нататък, и те се движат непрекъснато с автомобили по улиците. Дори и в музеите има движение : в залите се четат сказки. Хората тук, изглежда, не познават спокойно занимание. По параходите и влаковете човек може да види, как мъжете страдат от няколко часа наложена бездейност, колко са безпомощни, неопитни в безделието, как на всяка гара тичат за вестници, играят и пушат, все поради онова странно безпокойство, което е проникнало сякаш в кръвта им. И действително, човек го усеща и в себе си, има чувство на силно напрежение, не му се иска да живее без по-стоянна работа, която да го грабва в своя кръговрат от сутрин до вечер. Дори и чужденецът тук се заема с някаква работа: въпреки всяка умора човек продължава да тича, за да види нещо повече, повече хора, повече улици, несъзнателно се приспособява към ритъма. И си почива само в трамваите, значи пак в движение.
Принудителната, неизбежна, всеобхватна власт на този ритъм е за мене най-незабравимото от Ню-Йорк. Тука вече е даден предусетът за онази енергия, която Америка притежава, — страната, която в сто години иска да мине пътя, за който Европа е употребила дзе хилядолетия, и затова така бърза, така жадно, със стиснати зъби, иска да върви напред. Опиянението от бързината, което у нас се чувствува при спорта и ав-томобилното пътуване, е тук жизнено чувство на цялата страна. Европа е като река, която си е намерила леглото и сега в спокойно плъзгане намира време да отразява в изкуство и тиха наслада целия свят и небето. Тук цари още тревогата на недостигнатото, пробивът на заприщени сили в неизвестен бряг. Който обича първични сили, може да ги види тук как бурно и варварски се разгъват.
Вечер този ритъм внезапно изгасва, проваля се пречупен. Бил си в театър и когато после излезеш на улицата, чувствуваш се отведнаж в чужда обстановка.
РИТЪМЪТ НА НЮ-ЙОРК
237
Ню-Йорк е сякаш потънал и си мислиш неволно за магнитния град от „хиляда и една нощ,“ който е изграден от стоманени дворци, мълчалив, студен, с вцепенени в сън жители. Хората, тъмната, буботеща маса е изчезнала от улиците, които сега са студен, отвратителен, черен камък, и тишината причинява почти болка. По покривите подскачат все още светлинни плакати, както последните искри пръскат от пепелта, преди да изгасне всичко.1)
И отведнаж човек чувствува и в себе си това отпадане на енергията:^ докато в другите градове, с настъпването на нощта човек бива обззет от неспокойното желание тепърва да открива най-затънтените им ъгли, да ги издебва в техния сън, тук той чувствува само оловото в преуморените членове. Горе в стаята, на единадесетия етаж, да спи, да почива, да се отморява заедно с града, след като ведно с него е бил в трескаво състояние! Още един поглед от прозореца. Колко е чудно това! Небето, високо горе, е покрито с мъгла, но тук долу под него сякаш има друго небе. Много далечни прозорци светкат като звезди, странни светли конуси, еияйии млечни пътища трептят на това небе. И тук, в сън, градът подражава природата със звездния небесен покрив. И сега, сега още един'път се чува отдолу леко бръмчене. Като море, като разбиване на вълна звучи нагоре в равномерни шумове. Навеждам се: морето ли е това, наистина, далечното море? Не, това е шумът на машините в един двор, които тук, в тези огромни хотели извършват хиляди работи. Те са още будни, вечно будни като стихиите, и когато човеците вече спят, докато гласовете си почиват, те приготвят в тишината нови сили и нови скорости, които на сутринта ще увлекат хората в своя ритъм, незабравимия ритъм на този хаотичен, непостижим град.
*) Писано в 1912 година, когато Ню-Йорк още не беше станал най-вълшебния град на светлините.
ЗАЛЦБУРГ
ГРАДЪТ КАТО РАМКА-
Слиза ли човек от височините на Гайсберг надолу към долината или идва от баварската равнина, погледне ли надолу от планините или гледа от низината нагоре — от всички страни, от север и юг, от изток и запад, от близо и далече, човек вижда винаги най-напред каменния кораб, крепостта Хоензалцбург, над зелените вълни на пейзажа. Здраво закрепен от римско време, една двехилядигодишна трирема от светли четвъртити камъни, този кораб пътува през времето и все пак стои вечно иа същото място, обръщайки към заслепения поглед ту острия си нос, с мачтовата кула и знамето, ту широката страна със стотици прозорци и отвори. А около светещия кораб шуми като бяла пяна сред зелена вълна малкият прастар град.
Ако не беше този тежък белег на Хоензалцбург над него, човек не би могъл да каже къде започва и къде свършва градът, защото той свободно се слива с пейзажа и пейзажът незабелязано навлиза в него: това е неговото особено очарование. Посред ливадите около стария дворец започват алеи, които внезапно се превръщат в улица, а техните дървета се вцепеняват в камъни. От друга страна, посред градската част, цъфтят широки градини, бели площади се ширят, тежките предпазни стени и укрепления не разделят властно улиците от нивята, а са само украса и накит, архитектура на една голяма градина, която от подножието се изкачва нагоре по хълма. Навсякъде суровата линия е пречупена, пейзажът меко прониква в града и градът се пръска ветрилообразно в хоризонта на ливадите и планината.
Това изкуство на хармоничен преход е чудното и едновременно музикалното в Залцбург. Защото в този
ЗАЛЦБУРГ
239
град стоят една срешу друга най-остри противоположности. Планината и равнината се отблъскват тук: от юг върхлита заплашително мощният масив на Европа, Алпите, и точно над долината, сякаш с едно извънмер-но дръпване, надигналата се планинска вълна внезапно спира. Унтерсберг, масивът Вацман, Гьол, стоят там като последна високо издигната стена от скали : но тя не се събаря заплашително в дълбочината, а отзвучава в няколко малки, меки хълмове до равнината, която оттук се простира дълбоко навътре в Германия, собствено чак до морето. Този град стои по средата: той може да бъде северен град със снежни планини, бистър, ле-дено-хладен въздух. Шейни дрънчат навън в бялото поле, а от хълмовете фучат скиори надолу. И за една нощ вятърът се спуска, южно небе се синее влажно и хладно: и изведнаж той става южен град с италиянски цветове, искрящ със своите бели къщички и душно сияние. Всички противоположности стоят така едни до други: на гарата, където парижкият експрес и влаковете от изток и запад изсипват чужденци, човек мисли, че живее в нашето столетие. А петдесет крачки по-нататък е разположен тих църковен площад, непокътнат от петстотин години и древни дворци със старинни шкафове и прибори. Заспало средневековие. Но тези противоречия се разрешават витаги хармонично: можеби нито един от германските градове няма това изкуство в такава висока мярка.
Тази тайна на изравняващ преход, това разрешаване на противоположностите в хармония, обаче, е тайна на музиката. Не трябва ла се посочва най-напред родната къща на Моцарт, за да се потвърди, колко извънредно музикално действува този град. И излишно е да се пита, кой е създал тази особена строителна мелодия, дали това са били богатите епископи, любители на разкоша, или италиянските архитекти, или благоволението на времето: както някои люде, така и някои градове са овладени от гения на музиката, той дава на тяхната каменна обвивка трептение, коего привежда
240
СРЕЩИ
всяка душа в съзвучие. Още отначало, от своите първи князе, този град е бил изграден като инструмент, който резонира на веселите, празнични часове: той не е бил тясно сбит в пояс от стени за защита и война, както повечето германски градове — винаги е имало простор за неговия глас, за неговите гърди. Площади са били построени за обиколки и процесии, увеселителни замъци за игра и забава, църкви със сводове за орган и пеене. Още от самото начало любящите разкоша и изкуството господари са вложили в него празничност, игривост, която после един от неговите люде, Моцарт, издигна от камък и линия към дух и музика. Формата на този град сякаш символично се е превъплотила в него и е стигнала вечността — но посред земното стои още неповредената рамка, оставеният инструмент, винаги готов да зазвучи. Тук не са нужни кулиси от мукава и лен, за да се извика театрална илюзия, тук улица и двор, църква и пейзаж сами. са живи кулиси и подвижни рамки. И когато сега в него започва празнично тържество, то не се налага насилствено, като нещо чуждо, а само истински се осъществява. Вложената в камъка мисъл на неговите някогашни господари и създатели и замръзналата музика, вътрешната мелодика на неговото настояще оживява отново, съзнателно и вълнуващо.
КНИГАТА КАТО ВЪВЕЖДАНЕ В СВЕТА
Всяко движение по земята се основава главно на две открития на човешкия дух : движението в пространството — на откриването на въртящето се около своята ос колело, а духовното движение — на откриването на писмеността. Онзи безименен човек, който някъде и някога е извил пръв твърдото дърво на колело, е научил човечеството да преодолява разстоянията между страните и народите. Чрез колата, връзката става из-веднаж възможна, започва пренасянено на стоки, обога-тяващето познанията пътуване, отменя се ограничаващата воля иа природата, която определяше тясно климатическо отечество за дадени плодове, руди, камъни и продукти. Всяка страна да живее към целия свят; изток и запад, юг и север се доближиха чрез новоиз-мислената кола. И както колелото във всички негови усъвършенствувани форми, като се търкаля под локомотива, дрйжи напред автомобила, или се върти в пропе-лерите — преодолява притегателната сила на пространството, така и писмеността — отишла също така отдавна по-напред от предписаната й роля, от единичния лист до книгата, — надделява трагичната ограниченост на изживяването и опита на отделната душа: благодарение на книгата никой не е зазидан вече сам със себе си в собственото зрително поле, а може да участвува във всяко настоящо и минало събитие, в мисленето и чувствуването на цялото човечество. Всяко, или почти всяко духовно движение на нашия духовен свят днес е основано на книгата и онази съгласувана, издигната над материалното форма на живота, която наричаме култура, би била немислима без нейното присъствие. В нашия частен и личен живот ние много рядко, и то почти винаги само в отделни мигове, осъзнаваме тази сила на книгата, която разширява душата и изгражда света. Защото книгата отдавна е станала нещо естестве-
16 Срещи
242
СРЕЩИ
но в нащето ежедневие, за да забелязваме винаги из-ново с благодарност чудната й същина. Така, както не мислим, че при всяко вдишване приемаме кислород и чрез тази невидима храна в нашата кръв става тайнствено химическо освежаване, така едва забелязваме, че чрез четящото око получаваме душевна храна, която освежава или уморява нашия духовен организъм. За нас, синовете и внуците на столетия писменост, четенето е станало почти телесна функция, един автоматизъм, и книгата, която е близо до ръката ни, вече отдавна до такава степен естествено съществува с нас, и около нас, че ние посягаме обикновено тъй небрежно равнодушно към нея, както към нашата дреха, ръкавици или цигара, към който и да е от тези серийно произведени масови фабрикати. Леснопостижимостта на една ценност унищожава винаги благоговението пред нея и само в истински творчески минути на размисъл и вътрешно съзерцание в нашия живот, привичното и обикновеното се превръща в чудо. Само в такива часове на опомняне ние благоговейно откриваме магическата и раздвижваща душата сила, която преминава от книгата в нашия живот и ни я прави толкова важна, че ние днес, в двадесетото столетие, не можем вече да си представим живота без чудото на нейното присъствие.
Такива моменти са редки, но тъкмо защото са редки, някои от тях остават в паметта дълго, често пъти години наред. Така аз помня точно деня, мястото и часа, в който ми се откри по решителен начин. Колко дълбоко и творчески е преплетен нашият вътрешен частен свят с другия видим, и едновременно невидим, свят на каигиге. Аз смятам, че имам право да разкажа без да бъда нескромен този духовен момент на познание, защото макар и лична, тази минута на преживяване и познание далече надхвърля моята случайна личност. Бях на около двадесет и шест години, сам бях вече написал книги, значи знаех до известна степен за тайнственото превръщение на еднасмътна представа, на мечта или на фантазия, и многото фази, през които тя трябва да ми-
КНИГАТА В СВЕТА
243
не, докато благодарение на чудното сгъстяване и сюб-лимиране, най-сетне се превърне в един такъв подвързан с картон правоъгълник, койго ние наричаме книга, в едно такова същество, което продаваемо, щемпелу-вано и видимо безволно, стои като стока зад стъклото на витрината, и все пак едновременно с това всеки отделен екземпляр е буден, одушевен, макар и продаваем, принадлежащ на себе си и същевременно на другия, който е любопитен да го прелисти, още по-силно на този, който иска да го чете, и най-сетне изцяло и истински на онзи последен, който не само го чете, но и се наслаждава от него, Аз самият, значи, бях вече изпитал нещо от този неописуем процес на преливане, при който така да се каже, капки от собствената същност преминават в чужди жили, съдба в съдба, чувство в чувство, дух в дух: и все пак пълната магия, широчината и силата на въздействието от същината на книгата не бях още съзнал, бях мислил за тях само неопределено и не бях мислил пълно и решително до край. Това ми се случи едва в онзи ден, в онзи час, за който искам да разкажа.
Пътувах тогава с един параход, италиански пара* ход в Средиземно море, от Генуа за Неапол, от Неапол към Тунис и оттам към Алжир. Пътуването щеше да продължи дни наред и параходът беше почти празен. Случи се така, че аз говорех често с един млад италианец от екипажа, който беше задължен да мете кабините, да чисти палубата и да върши различни подобни работи, които в човешкия ред на големството се считат за второстепенни. Истинско удоволствие беше да гледаш този хубав, матов, черноок момък, чийто бели зъби лъщяха, когато се смееше. И той се смееше с охота, обичаше своя пеещ, бърз италиански език и никога не забравяше да придружава тази музика със пъргави движения. С една гениална способност да подражава, той улавяше движенията на всеки човек и ги предаваше в карикатурен вид: как капитанът говореше с беззъба уста, как старият англичанин ходеше вдър-
244
СРЕЩИ
вено по палубата, с изкривено напред ляво рамо, как готвачът важио се надуваше пред пасажерите след обеда и гледаше като познавач напълнените от него кореми на хората. Весело беше да се бъбри с тъмнокосия дивак, защото този момък със светло чело и татуирани ръце, който, както ми разказваше, дълги години пасъл овцете в Липарските острови — неговото отечество — имаше добродушната доверчивост на .младо животно. Той веднага усети, че ми е приятен и с никого на парахода не разговаряше така охотно, както с мене. И той искренно и свободно ми разказа всичко, което зна-еще за себе си, та след два дни пътуване ние бяхме вече един вид приятели или другари.
И изведнаж, за една нощ, между мене и него се издигна невидима стена. Бяхме спрели в Неапол, корабът беше взел въглища, пасажери, зеленчук и поща, неговата обичайна пристанищна храна, и отново се готвеше да потегля. Гордият Позилипо се свеждаше вече до малко хълмче, и облаците над Везувий се свиха като блед цигарев дим, когато момчето внезапно рязко се приближи до мене, със смях на устата ми показа гордо едно смачкано писмо, което току-що бе получил, и ме помоли да му го прочета.
Отначало не разбрах веднага. Помислих, че Джо-вани е получил писмо на чужд език, френски или немски, вероятно от някое момиче, — разбрах, че този момък се харесва на момичетата — и сега иска да му го преведа на италиански. Но не, писмото беше написано на италиански. Какво искаше от мене! Да го прочета ли? Не, повтори той почти грубо, аз трябваше да му го прочета гласно. И отведкаж ми стана ясно : този красив, умен, надарен с вроден усет и истинска грация момък спада към онези статистически установени седем или осем процента от неговата народност, които бяха неграмотни. Той не знаеше да чете. И в момента аз не можах да си спомня да съм разговарял някога с някого от това измиращо поколение в Европа. Този Джо-вани беше първият неграмотен европеец, когото срещ-
КНИГАТА В СВЕТА
245
иах, и аз вероятно съм го погледнал учудено, не вече като приятел, не като другар, а като чудак. Но после, разбира се, аз му прочетох писмото, писмото написано от некоя млада шивачка Мария или Каролина, и което беше написано така, както във всички страни и на всички езици, млади момичета пишат на млади момчета. Той ме гледаше строго в устата, докато четех и аз забелязах напрежението му да запомни всяка дума. Кожата над веждите се бе набръчкала, така мъчително му беше напрегнатото слушане, желанието точно да запомни всичко. Аз прочетох писмото два пъти, бавно, ясно, той приемаше всяка дума дълбоко в себе си. Ставаше все по-доволен, очите му засияха, устата широко разцъфтя като роза през лято. Откъм стълбището се зададе един офицер и той бързо изчезна.
Това беше всичко, целият повод. Но истинската моя преживелица започна едва сега. Изтегнах се на един удобен стол и се загледах Haropè в меката нощ. Стран-ното откритие не ми даваше покой. За първи път срещах неграмотен човек, и при това европеец, когото смятах за умен и с когото бях разговарял като с другар, и сега ме занимаваше, измъчваше ме дори, рядкото явление, как светът се отразява в един такъв преграден за писмеността мозък. Опитах се да си представя положението, при което човек не може да чете. Опитах се да се вживея в този човек. Той взима вестник и не го разбира. Взима книга и тя лежи в ръката, по-лека от дърво или желязо, четириъгълна, ръбеста, едно цветно безполезно нещо, и той отново я оставя, без да знае какво да прави с нея. Той застава пред една книжарница и тези хубави, жълти, зелени, червени, бели правоъгълни неща, със свойте златно отпечатани гърбове, са за него нарисувани плодове или затворени шишета с парфюм, зад чието стъкло той не може да усети миризмата им. Назовават пред него свещените имена Гьоте, Данте, Шели и те не му говорят нищо, остават мъртви букви, празен, безсмислен звук. Той нищо не подозира, бедният, за големите възторзи, които внезапно могат да
246
СРЕЩИ
избухнат от един само ред на книгата, както сребърната луна от мъртвите облаци, той не познава дълбоките разтърсвания, с които една описана съдба започва внезапно да живее в самия четец. Той живее съвършено зазидан в себе си, загцото не познава живота, едно тъпо пещерно съществувание, и—така се питах аз — как понася той този живот без всяко отношение към цялото, без да се задуши, без да обеднее? Как понася човек, да не знае нищо друго освен това, което само окото и ухото случайно долавят, как може да диша човек без световния въздух, който се носи от книгите? Все по-напрегнато се опитвах да си представя положението на незнающия да чете, на отделения от духовния свят човек, стараех се изкуствено да си построя неговата форма на живот, така както един учен по остатъците от наколни жилища се опитва да възстанови живота на един брахицефал или на човека от каменната епоха. И все пак не можах да се вмъкна в мозъка на един човек, в начина на мислене на един европеец, който никога не е прочел една книга, толкова малко можах да сторя това, колкото един глух чрез вълшебство би могъл да получи представа за музиката, само от описания.
И тъй като не можах вътрешно да разбера неграмотния, опитах се да си представя своя собствен живот без книги. Опитах се най-напред за един час да изхвърля от своя жизнен кръг всичко, което съм получил посредством писмеността, преди всичко книгите. Но и това не ми се удаде. Защото това, което чувствувах като свое „аз" сякаш се разложи напълно, когато се опитах да му отнема онова, което съм получил от книгите и образованието, в знание, опит, сила на чувството, извън кръга на моя собствен живот, в световно чувство и самочув-ство. За каквото и да се опитвах да мисля, навсякъде се свързваха спомени и опити, които дължех на книгите и всяка отделна дума извикваше безброй асоциации за прочетено или научено. Когато, например, си припомних, че сега пътувам към Алжир и Тунис, със светка-
КНИГАТА В СВЕТА
247
аична бързина, без сам да искам, стотици асоциации кристализираха около думата „Алжир“ — Картаген, службата на Ваала, Салзмбо, сцените от ЛивиЙ, :-;а срещата между картагенците и римляните,Сципиоп и Анибал, при Зама; и едновременно същите сцени у Грилпарцер; една картина от Делакроа цветно се промъкна между тях и едно описание на пейзаж от Флобер. Спомних си, че Сервантес е бил ранен при нападението на Алжир по времето на Карл V, и хиляди отделни подробности магически се оживиха при произнасянето или само при помислянето на думите Алжир и 'Тунис; две хилядиле-тия на борби, историята на средневековието и безброй други представи бяха извлечени от паметта и всичко това, научено и прочетено през моите детски дни, обогатяваше тази гюмечтана дума. И аз разбрах, че дарбата или благодатта да се мисли широко и в много асоциа-ции, че този прекрасен и единствено правилен начин за гледане на света от много плоскости, е даден само на този, който свръх своя собствен опит е приел в себе си запазените в книгите опити на много страни, хора и времена, и бях поразен от мисълта, колко тесен е светът за този, който се е отказал от книгата. Но и това, че всичко това аз премислях, че можех така силно да чувствувам у този беден Джовани липсата на повишена радост от света, тази моя способност да се трогвам от чуждата, случайна съдба, не дължех ли и това на заниманията ми с поезия? Защото, какво друго правим, когато четем, освен да се вживяваме в чужди люде, да гледаме с техните очи, да мислим с техните мозъци.
Така от този оживен и благороден момент аз започнах да си припомням по-живо и по-ясно безбройните радости, които съм получавал от книгите; един след друг примери се изреждаха в мене, както звездите на небето се редуват, спомних си някои отделни, които са извеждали моя живот от теснотата и незнанието, които са степенували ценностите и са давали на детето опити и възбуди, вече по-силни от неговото тогава още слабо
248
СРЕЩИ
и неукрепнало тяло. И разбирам, защо душата иа детето се напрягаше така извънмерно, когато то четеше Плутарх или морските приключения на Миджипман, защо по-буен и по-пламен свят нахлуваше в градските жилищни стени и го изтръгваше навън от тях: от книгите аз за първи път предзтадих широтата, неизмеримата широта на нашия свят и радостта да се залутам в него. Голяма част от нашите напрежения, онова стра-стно желание да излезем от себе си, тази най-добра част от нашето същество, цялата тази свещена жажда ние дължим на солта на книгите, която ни кара да пием все нови преживявания. Спомних си важни решения, внушени от книгите, срещи с отдавна починали поети, които са били за мене по-важни от някои с приятели и жени, любовни нощи с книги, през които както при другите, човек блажено в наслада пропуска съня; и колкото повече се замислях, толкова по-добре разбирах, че нашият духовен свят е съставен от милионите монади на отделните впечатления, малък брой от които произхожда от видено и преживяно — а всичко друго, съществената преплетена маса, дължим на книгите, на прочетеното, наученото, предаденото.
Чудно беше всичко това, Отдавна забравени радости, които съм изпитвал .от книги, отново възкръснаха, една извикваше спомена за друга, и както, когато се опитвах да броя звездите по нощно-кадифеното небе над мене, все нови и незабелязани се явяваха и объркваха броенето, така и при този дълбок поглед във вътрешната сфера аз открих, че и това наше друго звездно небе е осветено от неизброимо много отделни светли пламъци, и че ние, чрез способността да се радваме на духовното, имаме още една втора вселена, която све-тяща кръжи около нас, изпълнена също така от тайнствена музика. Никога не съм бил така близо до книгите, както в този час, когато нямах в ръцете си нито една и само си ги представях, с цялата признателност на разкритата душа. От малката преживелица с неграмотния, този нещастен евнух на духа, който, устроен
КНИГАТА В СВЕТА
249
като нас, не е можал поради този недостатък любящо и творчески да проникне в по-висшия свят, аз почувствувах цялата магия на книгата, в която вселената всекидневно е разкрита за всеки знаещ човек.
Който веднаж, обаче, е познал стойността на написаната, печатана книга, на духовното езиково предаване в цялата му неизмерима ширина, все едно дали изхожда от една отделна книга, или от нейната съво-купност, той състрадателно се усмихва на малодушието, което обхваща даже толкова много, па дори и умни люде. Времето на книгата е отминало, техниката има думата, сега се оплакват те. Грамофонът, киното и радиото, като по-изтънчени и по-удобни предаватели на словото и на мисълта, започват да изтикват книгата, и скоро нейната културно-историческа роля ще принадлежи на миналото. Но какво късогледство и недомислие ! Защото как би успяла техниката да надмине чудото, хилядого-дишното чудо на книгата, или само да го достигне! Химията още не е открила експлозивно средство, с такова обширно, разтърсваще света действие, тя не е из-ковала нито една стоманена плоча, или железобетон, който да надминава по устойчивост този малък вързоп от напечатана хартия. Нито една електрическа централа не е създала такова осветление, каквото се излъчва от някои тънки томчета, още няма изкуствен, електрически ток, който може да се сравни с онзи, който изпълва душата при досега с напечатанато слово. Ненарушима, неизменна във времето, вечна, сгъстена сила в най-малка и най-променлива форма, книгата няма защо да се бои, защото и техниката се изучава и усъвършенствува само чрез книгите. Навсякъде, не само в нашия собствен живот, книгата е алфа и омега на всяко знание и на всяка наука. И колкото по-сърдечно живее човек с книгите, толкова по-дълбоко изживява целостта на живота, защото, чудно разширен, любящият, чрез тяхната прекрасна помощ, вижда света не само със своите собствени очи, но и с духовния поглед на неизброимо число хора.
ДАНТЕ
Неговият час е всякога настоящ и все пак никога не е в съзвучие с часовниковия удар на света: шест столетия вече, двадесет говорещи поколения — нека употребим силния израз на гърците — с благоговение славят неговото име и гледат към каменната катедрала на неговата поема, и то всички, каточели от някаква дълбочина — нагоре към неговата непостижима, непонятна висина. Надписът на Джовани де Виргилио: „Vulgo gratissimus auctor“, „На обичания от тълпата поет“, остава все още, от годината в която бе издялан в мрамора на неговия гроб, едно поетическо словесно пре-увиличение, една приятелска заблуда, защото никога и по никое време Данте не е бил и не е станал, в широк смисъл, действуващ върху живота гений. Днес и преди, неговото величие се издига всякога самотно и чуждо, колкото и далече да звучи, колкото и високо да хвърля поглед над времето. И понеже героичният изгнанник извайва гняв и любов в безсмъртни форми, епохата се разтърсва от ударите на свещения чук, Италия, от върха на Алпите до подножието на Сицилия, се пробужда при заплашителния звук от тръбата на неговия съд... но стените на Флоренция безмилостно остават затворени за изгонения. Неговата най виСока награда в „bei san Giovanni“ да получи лавров венец на „сивата глава, която при Арно беше руса“, остава неизпълнена мечта : слава, все по-каменна слава е негов дял, не мека всео-бемаща любов. След своята смърт той става едно име, величие, легенда, но други имат по-мек, по-благ път в света. Петрарка лее рудата на езика, сече от нея малките монети на сонетите и ги пръска в романската земя, като получава в замяна любовта и страстта на влюбените. Ариосто и Тасо, по-щастливи наследници, жънат там, гдето онзи в мрака е орал. Той става бог, но те имат любовта на хората. Самотно стои той, — ератически
ДАНТЕ
251
блок, през времената: напразно тълкувателите и учените се опитват чрез въжетата иа своите догадки да го снижат до очната мярка на обикновения поглед. Той си остава винаги висок и далечен, и никой не може да помръдне от неговото място, да раздроби, да понижи „faltissimo poeta", поета, към когото гледат нагоре, и който остава много високо, за да може чувството на народа да го обхване напълно. Той никога не слиза надолу до земния ден, никога не поверява изцяло своята тайна.
Около него поколения се издигат и падат като шумяща вълна, но той остава неподвижен като скала и гледа през тях към безкрая. Държави и народности пропадат, ситен чакъл в неговите нозе, и нито един камък в мраморния блок на неговата поема не потреперва. Изкуството не притежава нищо по-здраво от четирина-десеттех хиляди стиха на това произведение. Паметниците, които пораснаха по същия «час на същата земя, камък по камък, както при него стих по стих, всички те, белият дом във Флоренция и палацо Векио, ще се съборят по-рано, картините на Джиото и Чимабуе, неговите приятели, ще избледнеят по-рано, преди да се разруши този купол, преди да отзвучи тази музика. Колкото повече се врязва неговата творба в хоризонта на времената, толкова по-естествено, по-неразрушимо, толкова по-твърдо, като скала, стои тя над тленната земя, устремена към вечното небе. Винаги само по-велйк изглежда Данте, поетът, във все по-дребнаво мислещи поколения.
„Божествената комедия “ не познава време, тя самата е изобразено време, превърната в камък средне-вековна мисъл. Тя надживява своята вяра като готическата църква, осъществената веднаж чрез вечна форма идея. Като стръмен водораздел тя разделя за винаги и за всички времена големия поток на средневековието и новото време, но като всяка планина същевременно свързва културите, които сама разграничава. С Данте свършва творческата теология, науката за християнския
252 '
СРЕЩИ
Бог, с него започва хуманизмът, науката за божественото в земното. Така Данте е едновременно най-големият начевател и най-големият довършител.
Той идва в смътен час, но чрез него времето се прояснява. Той стои на благороден край, но го свързва благородно начало. Той се явява в момент, когато католицизмът бе завършил своето историческо дело: над еврейския свят се бе издигнала катедралата иа християнството. Църквата бе станала световна сила и същевременно световно знание: новият нравствен закон, новата философия, християнското учение, догмата, бяха нейните стълбове. Исполинските фигури на свети Авгу-стин, на Дънс Скот и Алберт Магнус биха дали на християнския космос това, което Платон и Аристотел дадоха на античния, — нова етика, нова философия. Сега сградата е завършена от основите до върха на покрива. Но всяко съвършенство лъха вече застиване и смърт. Тъй като творческата работа е свършена, идват каруцарите да допълнят делото на кралете, тълкувателите като дървесни червеи прояждат пандектите, теологията закостенява в схоластика, науката за Бога — в учи-лищна свада. Свещеният творчески пламък на християнството изгасва: само в немските монастири при големите мистици, той гори скрито, и скоро отново почва да пръщи под пепелта на догмата, при религиозните революционери, при разколниците и еретиците, преди ярко да лумне с ренесанса и реформацията към небето на западните страни. И в този помрачен, уморен час, този един, Данте, възстава и извежда „сбора“ : към християнската наука той придава мита, към вкаменения статут, една също така каменна поема. Той поставя всичко на тристепенната мистерийна сцена на своето теологическо световно произведение, — наука и политика, небе и земя, близост и далечина, древност и настояще, Олимп и ада, вяра и суеверие, и самия себе си, вечния човек, в средата. Още един път той прави това, което Хезиод, Питагор, първенците на нашия дух, направиха : той измисля ново световно пространство,
ДАНТЕ
253
създава нов християнски мит за света, изпълва студената и вкаменена схема на догматиците с художествена кръв. Той издига духа до чувственост, осветява пергамента на пандектите и трактатите с неугасими багри, засилва диспутите до незатихващи диалози. Законът се обективира за него в образ, голата доктрина се превръща в пъстра алегория, християнското учение за вечното става вечност само, чрез неговата творба.
Но тази реч още няма език: и тук родоначалникът разполага с обедняла наличност. Езикът на теологията е още латински, но не вече онзи на Цезаря и Тацита. Силогизмите и догмите изсушиха сока и мозъка на класическия слог, той отдавна не се подава вече на стихотворна реч. Латинският език е бил винаги главно израз на императорска воля, език на заповедите и догмите, несравним, когато трябва надписи пестеливо да се издълбават в камък, или закони плътно да се обграждат със стени : но нему липсва пълнотата, лекотата, гъвкавостта, необходими за обхващане световно-широ-ките сфери. на Данте. Италианският език, негова издънка, още не е роден преди тази поема: пръснат в диалекти, глухо растящ долу в народа, беден и неточен. Този прост език, този „Volgare", както презрително го наричат учените, него улавя внезапно горещата, силна ръка на Данте: той се разтапя под тази нечувано стискаща ръка, под нейния натиск глината от улицата отново става твърда и нова. И това, което отведнаж получава форма не е вече италианският език на Гуини-цели и Ясоио де Лентино, един „dolce stil nuovo“ по подражение на провансалския, това е нов италиански, за-твърден чрез латинския, металичен и чист италиански, какъвто никога не е бил и никога не ще бъде. И тук Данте е едновременно родоначалник и довършител и може с гордост да каже за себе си: „L’acqua che io prendo giammai non sie corse", „никога не се е плавало по водата, от която аз взимам". След него италианският език продължава да цъфти, разклонява се в мрак и светлина, във вълнуващи се, люлеещи се, пеещи клони
254
СРЕЩИ
и се извишава в по-светла музика: но тук е коренът, който, стоманено твърд и заоблен, е посаден в италианската земя за вечни времена. Не нацията създаде Дан-тевия език, а той, със своя език, създаде нацията : през шест столетия италианската държава няма друго единство, освен тази своя пророческа поема „ii libro „ книгата
Тази смелост, тази безгранична смелост на хватката, тази твърда воля, „Гашто ehe vince ogni battaglia“, прави Данте единствен между поетите. От всички, които бяха преди и след него, единствен той има това же-лязно сграбчване на насилника, тези нечувани творчески жестове на началото. Но на тази воля се подчинява делото, „potere in lui era ugnale al volere“, възпява Пе-трарка, и действително, той идва от онези сфери, където, както поетът казва, „всичко се удава, каквото човеч започне“. С онзи прамощен поглед, който може би е присъщ само на Шекспира и Гьоте между поетите, той вижда света, вижда пространството и времето като едно цяло, всичко човешко като едно единство. Неговият пламенен поглед съединява столетия. За него, както и за Шекспира и Гьоте, няма временна граница между мистичното и чувствено-близкото, между Ахил, мирмидонеца, и Фалстаф, лондонския пияница, той дръзко поставя,— както Гьоте своята лайпцигска Грет-хен в нозете на небесната майка — своята безсмъртна любима Беатриче Портинари до библейската прамайка Рахил. Личното преживяване става за него световно събитие, прастар мит, първоначален ден. Той вижда внушително и затова преувеличава своята лична преживелица: неговите противници са за вечни времена заловени като комари в хамбар в прозрачно поетическата материя, преходното диша чрез него вечност, щом неговият поглед го проникне. Но това, което особено отличава този световно-широк гений е неговата едновременна дарба за симетрия във видението: той нищо не вижда разединено, отделно, всичко у него е степенувано в затворена поредица. За него природата не е
ДАНТЕ
255
многообразно течение, както за Гьоте или Шекспир, а всичко е делово предопределено.
wLe cose tutte е quante
Hanno ordine tra loro; e questo é forma
Che Tuniverso a Dio fa simigliante.“1)
За Данте божественото в природата е в нейния порядък. И затова неговото единствено, най-голямо старание при творчеството е да сведе в Божествената комедия целия свят до една схема и да посочи на всеки отделен човек неговия морален ранг между небето и ада, така както и всяка звезда заема своето постоянно място в космоса. Поетът се превръща в съдник, което Гьоте и Шекспир никога не направиха, християнинът-моралист у Данте мери с неумолими везни вина и заслуга, според теглото на теологическата справедливост. С грандиозния жест на световен съдник, както го е нарисувал Орсаня върху стената на гробището в Пиза, той застава в средата на своето творение и с фана-тична безпощадност отделя човешката плевел на хиля-дилетията: мрачен родоначалник на мрачния Саванарола, брат на този, който изгаряше еретиците, застинал като бронз в схоластична форма, той блъска — за чувството на светския човек: най-благородните — люде в огъня на пъкъла. Той гледа сладострастно как неговите неприятели, преди всичко антихристът Бонифаций, се гърчи в измислената от него мъка. За негс законът е повече от милостта, догмата повече от човещината; той, който затваря Платона и Аристотеля в здрача на пред-верието на ада, поставя кървавия епископ на Марсилия, който изкла албигойците, в най-високото небе на любовта. Никакво състрадание не замъглява това неподкупно око, никакво чувство не задържа тази твърдо съдеща ръка. Затова никога не трябва да се опитваме да гледаме сантиментално на Данте, фанатика на ви-
1) „Всички неща имат ред помежду си ; това прави света подобен на Бога“,
256
СРЕЩИ
ната и изкуплението, не така, както английските пре-рафаелисти го представяха размекнато като млад юноша, който от брега на Арно мечтателно гледа след своята хубава Беатриче. Данте е и остава готически вцепенената фигура, коравият човек на dugento, изпълнен със „sacra ira“, със свещения гняв на Микел Анжело, пламтящ от омраза, един кръстоносец, който по-скоро би разорал с огън и меч своята родина, отколкото да й позволи да бяга от свещения ред на църквата. Императорът има земната държава, а църквата духовната: но, единство в космоса, симетрия в света на всяка цена, това е неговата политическа, неговата метафизическа идея. И тъй като не може да овладее съпротивата на материята в земния живот, в „Vita activa“, той създава нейната симетрия във „Vita contemplativa“, в съзерцателния живот, в художествената поема за света. Голямата средневековна мечта за земно-свръхземна божествена империя, която Хохенщауфените, както и папите, не можаха да осъществят нито за себе си, нито за света, той сам, Данте, я претвори в голямото единство на „Divina Commedia“.
Той е вечният враг на всяка анархия: анархия на духа, който не иска да се подчини на догмата, анархия на държавата, която в користолюбиво разединение се противопоставя на миропомазаните господари на света, анархия на чувствата, които се разединяват в сладострастие и алчност, анархия на формата, която не се придържа о поетическите правила. Догматикът на духа е, съвсем естествено, симетрик в поезията. Но неповторимото, нечуваното в мъжествения гений на Данте е това, че у него единствен видението не закостенява под схемата, думата не става бездушна зад понятието, че ученият не пречи на поега, но го окриля в ширината. Езикът на този човек на духа, на този теолог е чувствено сочен като плът и все пак твърд като мрамор: никога италианският език не е достигал тази сбитост при едновременна мелодика. Наистина: по-късно той стана по-неумерен, по-чудноват, по-сладък, по-женствен,
ДАНТЕ
257
стопяващ се на езика като сочен плод, но нищо не надминава модулацията на напрегнатия ритъм на тези изпънати вериги от терцини, които ту тихо звънтещи звучат като челеста, ту твърдо и заплашително дрънчат като удрящи се един о друг мечове. „Поетът-скулптор“, брат на Микел Анжело, той забива думите на християнския закон в своите нови Мойсееви скрижали: всеки дълбей е циментиран, всяка дължина е уравновесена и в скрита кабалистична игра на цифри, е свързана симетрично широката световна композиция. Към това се прибавя още и един тайнствен процес на отражението, а именно, че всички видения и фигури, дори и думи, са алегории. Трите части на композицията и самите терцини имат за основа църковното триединство, както кръстът е символ на църквата, така всеки образ е символ на нещо друго. Творението на Данте, както той сам обяснява в „Пир“, във всички свои отделни части, както и в своята цялост е „ poly sensum plurium sensuum“, многозначителна в многократен смисъл. Линейната чувствена повърхност прикрива винаги — често тайнствено тъмен и едва разрешим — духовен или по-скоро теологичен символ и, светският смисъл — един по-висш ; поетът навсякъде, както Гьоте веднаж открива своята собствена тайна, „е избрал средството, чрез противопоставени и сякаш отразяващи образи да разкрива на проницателните един по-таен смисъл“. Всяко едно от неговите изваяния, като тези на гърците, изобразява човек и подразбира бог. Всеки ред е двузначен, двусмислен, ядка и черупка, една от друга разделени, не като в природата на Гьоте „двете в едно“. Възвишен, несравним дуализъм: най-големият визионер на средневеко-вието е същевременно най-големият систематизатор; най-големият изобразител на ясно изваяната дума е също и най-големият майстор на символа, на двусмислието.
Тази чувствено-умствена игра на цифрите, тази двойственост на художествено-теологическото намерение още от самото начало превърна душевното разбиране на „Божествена комедия“ в една алтернатива: чо-
258
СРЕЩИ
век може да чете отделни части от нея като поезия. Нейната цялост, обаче, той трябва да проучава въоръжен с тълковник, с филологически, теологически, исторически инструменти, човек трябва да я завладее, да я изследва, да я разгадава, като дантолозите трябва да посвети цял живот на нейното изследване. Затова произведението и неговият мир са запазили различна жизненост и в течение на годините са се някак разделили. Данте сам за себе си означава още същото огромно единство на живота, както някога, но не и неговата творба, „Божествената комедия*: там са смесени вечно с временно-преходно, изчезнало с безсмъртно, изветряла мисловна материя с вечно дишащи форми. Волтер с острия поглед на неприятел, в столетието на просветлението, посочва лъжата на този неискрен ентусиазъм у Данте, когато в Dictionaire се подиграва: „Италианците го наричат божествен, но той е една скрита божественост. Неговата слава (sa reputation) ще расте винаги, защото не го четат истински. От него има двадесет места, които се знаят наизуст, и това е достатъчно да си спести човек по-нататъшния труд на четенето". В тази злоба на „единствено-умния“, на вродената съпротива на ясно-мислещия, срещу верски-тъмнля мистик, има наполовина истина: едно деситилетие след смъртта, Данте престана да бъде четиво, и „Божествената комедия * стана предмет на тълкуване. Едва петдесет години надгробната плоча в Равена покрива върналия се в родината богомолец, и вече четири университета в Италия обясняват неговите текстове, тълкуват, разясняват, разработват Божествената комедия, като Библията, Талмуда, Корана и на края я чувствуват като божествено вдъхновение, като свещена книга, като „sacro poema al quale ha porto mano cielo e terra*. Тази съдба обаче е тайнствено обща за всички свещени книги на човечеството. Точно това, което им е вдъхвало душа, творческата вяра, увяхва в смяната на поколенията, а това, което е било тяхна материя, чувственосветска, като поезия надживява духа. Какво в същност е останало от Стария завет ? Не за-
ДАНТЕ
259
конът, вцепененият закон, а митът и легендарните ара-бески; Рут и Йов, нежните поеми, са по-вечни отскри-жалите на Мойсея и строежа на храмове при Соломона ; от исполинските постройки на Рамаяна живеят в нашия духовен ден само хубавите епизоди на Савитра, от Талмуда и Корана — само няколко пластични сравения и всичко друго е духовно вкоченясал, чуплив пергамент, възвишена смет, в която археолозите на духа копаят и търсят вечно загубеното. Така и у Данте, не теологичното двусмислие, не католическата метафизика, а само светският елемент презира неговата собствена присъда. Всички пламъци на измисления от него ад не са в състояние да погълнат грешниците Франческа и Уголино, докато благородните образи на схоластиците във всички техни висши небесни сфери отдавна са прецъфтели за нашето съзнание. Не съдникът, а само поетът Данте досяга нашето чувство, защото ние никога не можем духовно отново да се включим в този троен свят, в тази прекрасно закована схема на вина, изкупление и наказание, никога не можем да преодолеем нашата душевна отчуждеиост от моралната суровост на един мъртъв вече световен закон, който отрича жестоко свободата на природата, свободата на волята. Ние не можем никога да се излъжем по това, че този герой с прекрасния жест на сила може да затвърди над времето един изстинал, измрял космос, един свят чужд на нашето чувство и нашия живот.
Но ако духът се отчуждава и чувството изстудява от тази мъртва вяра — нашият поглед остава вечно поразен и завладян пред този най-благороден средневе-ковеи купол, пред това иай-съвършено художествено произведение на нашия западен свят. Безкрайно е удоволствието да го разглеждаш, да се удивляваш на ка-менно-оформената смелост на плана, на издигащата се до най-високи небеса тежест на неговите мечти, на сфе-рически звучащата ритмика на неговата маса, на светлия езиков мрамор, на вечно непоклатимите каменини блокове — като на нещо, което никога вече не ще
260
СРЕЩИ
бъде постигнато. Едва когато през кръстовия свод на портиката навлезем вътре в мистиката на неговите духовни пространства, ни лъхва хладината на столетията : неговата творба за нас е паметник, художествена постройка, героическо вкаменено минало, прекрасен саркофаг на християнското средневековие, една гробница, голяма като пирамидите, Партенона и Нотр-Дам, където също така е изграден вечният образ на една мъртва вече идея. Навън живият живот, хаотично раздвижен, продължава да тече във вихъра на нова илюзия, на ново слово: той, обаче, Данте, куполът, почива в самия себе си, една вкаменена мисъл за Бога, върху латинската земя. Свещено стърчи той в покой, в покоя на съвършенството : неговите метални камбани не броят вече нашия час, неговият часовник не отмерва вече нашето време. Той нищо не знае, така дълбоко под него вървим ние, малко знаем ние за неговите последни думи, така високо в небето говори той. Но годините се разбиват о неговата трайност, думите се раздухват от неговата мярка: само вечността, тази непонятна идея на човечеството, остава равна и подобна нему.
1921
КЪМ СТИХОТВОРЕНИЯТА НА ГЬОТЕ
Първото стихотворение на Гьоте изписва несръчната детска ръка на осемгодишния, за бабата и детето, по случай един рожден ден. Последното стихотворение пише вече осемдесет и две годишната старческа ръка, няколко стотици часове преди неговата смърт. В тази патриархална широта на живота аурата на поезията неизменно се носи над тази неуморима глава. Няма година, няма месец в някоя година и ден в някой месеп, в който този -изключителен човек да не е тълкувал и закрепвал в стихове чудото на своята природа.
Лирическото творчество при Гьоте, започва с първите букви, за да завърши с последното дихание. Поезията за него е така естествено необходима за посто-янната изява на неговия собствен живот, както излъчването — за светлината, и растенето — за дървото. Тя е напълно органичен процес, функция на елемента Гьоте, неотменна функция, и човек почти не смее да я нарече дейност, защото дейността изразява нещо свързано с волята, докато у тази по необходимост творяща природа, поетическата реакция, срещу напора на чувствата, се извършва сякаш химически и кръвно. Преминаването от прозаична реч в римувано и поетично слово става у него съвършено непринудено: посред писмото, драмата, в новелата, внезапно окрилена, прозата зашумява в свободната форма на по-висша закономерност. Всяка страст се носи високо в нея, всяко чувство се разтапя в нейните сфери. И затова в цялата пълна широта на неговото съществуване, едва ли има някое съществено човешко събитие без поетическо претворяване. Защото, както рядко стихотворението на Гьоте е без преживяване, така рядко едно преживяване е оставало без златната сянка на стихотворението.
Понякога това лирическо течение има своите смущения и застои, както тялото има своите изморявания.
262
СРЕЩИ
При все това лирическата стихия у Гьоте никога не изгасва напълно. Човек е наклонен да мисли, че в по-късните моменти от неговото битие бликащият отвътре извор е вече задушен от тъпотата на живота, посипан с пясъка и сметта на навика. Но едно преживяване, като експлозия на чувството изведнаж изравя нови извори, от друга дълбочина и стиховете протичат сякаш от други, подмладени жили, лирическото слово не само се възвръща, но и — чудно! — с друга, още непозната мелодия. Защото всяко едно от неговите възраждания, от неговите превръщения, променя също и вътрешната музика, при всяко кипване на кръвта стихотворението на Гьоте се изстудява и пресова за нов аромат — ви-наги друг, винаги същият според неговата собствена от-съда: „Аз се раздвоявам, и все съм един1".
Издръжливостта на лирическия дух на най висока степен на напрежение и възвисяване е изключителна у този поет: световната литература не може да противопостави нищо иа продължителността и интензивността на тази пълнота. Само един друг нагон у него самия е така траен и преодоляващ всеки буден час: страстта да свърже духовното чрез мисли така, както в стихотворението, преживяното чрез форми. И дзете произхождат от една и съща воля, да превърне в образ и мисъл отредения живот и да повиши сумата на живота чрез творчески порядък. Както потоците на рая шуртят от един и същ източник на битието до крайщата на света, така тези два потока извират от дълбочините на душата през целия му живот: тяхната връзка и непрекъсната едновременност образуват тайната на изключителността му.
Затова величествени са миговете, в които тези две главни изяви на неговия живот, Гьоте поетът и Гьоте мислителят, се проникват взаимно, и когато дух и чувство се сливат напълно. Докосват ли се тези два свята горе в своите върхове, създават се онези пълно-гласни стихотворения с орфическа звучност, които принадлежат, колкото към най-висшите мисловни творби
ГЬОТЕ
263
на човечеството, толкова и към лирическия свят. Но докосват ли се дълбоко долу в своя първоизточник, те образуват най-съвършените съединения на език и дух, „Фауст* или „Пандора*, поема над всички поеми: световната поема.
Едно такова всестранно разширение на лирическата сфера предполага естествено и истински световна пълнота на лирическия израз. Гьоте я създаде за себе си и за нас, от немския език — човек би могъл да каже — от нищото. Лирическата наличност, която той приема от своите предходници, е използуване, изпратена, избеляла и тясно скроена по определени форми и фигури на поетическато изкуство. Стиловете на стихотворението са разпределени професорско дидактиче-ки според повода и произхода: от романския словесен мир германците са взели сонета, от древността — хекзаметъра и одата, от англичаните — баладата, а като свое са придали едва ли нещо повече от свободната строфика на народната песен. Гьоте, бликащият, за когото материя и форма, съд, съдържание „ядка и черупка* означават живо единство, овладява бързо всички тези форми, изпълва ги, без да влее в тях излишъка на своя порив. Защото всичко ограничено става премного тясно за неговата творческа променливост, всяко ограждане е затвор за свръхнапора на неговата словесна мощ. И той бяга нетърпеливо от стихотворните форми към по-висша свобода: „Отмерените ритми привличат наистина радостно таланта, но как бързо противни стават те, като грозно празни маски, без кръв и душа! Дори и духът е нерадостен, когато замислил нова форма, не слага край на онези мъртви черупки*.
Тази „нова форма* на Гьотевото стихотворение обаче не е еднократна, вцепенено определима. Неговият импулсивен езиков стремеж привлича с любопитство към себе си всички форми от всички времена и всички страни, опитва всяка, не се задоволява с никоя — от дългите редове на хекзаметрите до късата, почти пре-секлива форма на алитирацията, от възлестите рими на
264
СРЕЩИ
Ханс Закс до свободно течащия химн на Пиндаря, от Персийските маками до Китайските сентенции, — той изиграва и надиграва всички съществуващи ритми на стиха със своята всеобемаща езикова мощ. И незадоволен от това, създава стотици нови форми на немския стих, безименни и неназовими, закономерни и неповторими, единствено негови, чиято властна смелост дори и нашето най-младо поколение не е особено надминало. Понякога човек се плаши почти, каточели седемдесетте години на неговата поезия са изчерпали по-голямата част от възможностите и вариациите на немския език. Защото, както той прие много малко от предшеству-ващето поколение, така и неговите приемници прибавиха много малко нещо съществено към лирическия израз. Неговото безкрайно дело стърчи самотно между времето преди и след него.
Но разнообразието на формите не е достатъчен залог за превъзходство в лириката: световна стойност на поета дава само неговата вездесъщност във всяка творба, истинското чудо, че всяка отделна форма и изява носи в своята многостранност невидимия белег на единство и новост, една и съща наследена кръв ми-стично проведена прониква до последните жили на неговия стих. Този белег на царски произход, този белег на духовно и езиково господство е така ясно отпечатан във всяко Гьотево стихотворение, че ние въпреки всяка промяна на формата, познаваме непоколебимо във всяко от тях единствено възможния му творец. Нещо повече: истинските познавачи различават по всяко зрънце от неговата лирическа жетва, годината и часа, а по някаква интонация, по някоя езикова особеност, или несъразмерности, човек може да определи почти винаги към коя епоха се отнася дадено стихотворение, към младините, към класическите години, или към по-късното време. Както неговият почерк, въпреки всички промени от десетата до осемдесетата годишна възраст, остава ясно познаваем дори между хиляди почерци и по една единствена дума човек може да открие ръката
ГЬОТЕ
265
на Гьоте, така и по всяка прозаическа страница, от всеки четири реда може да се познае безпогрешно,, че авторът им е Гьоте. Макрокосмосът, светът Гьоте, се вижда и в микрокосмоса, в най-краткото стихотворение.
Разбира се, колкото леко е да се открие особно Гьотевото в неговата лирика, толкова пък е трудно да се определи обективно и абстрактно неизменно да се ограничи този съвсем личен елемент на неговото присъствие. При Новалис, Хьолдерлин, при лириката на Шилер може без много трудности да се определи особената физиономия на езиковия стил, дори да се подведе под метрически и естетически формули, защото при тях преобладава ясно очертан езиков цвят, идейният мир чертае точно определен кръг и ритмиката изглежда трайно свързана с една особена форма на темперамента. Всеки опит да се формулира лириката на Гьоте води неминуемо към брътвеж или метафори. Защото неговият езиков цвят е като спектъра на винаги леещата се, вечно разновидна светлина, едно езиково слънце, ако човек се осмели да си послужи с този образ, не само един отделен лъч. Неговата ритмика не се подчинява също така на трохеи и дактили, а такту-ва всеки удар от живота на сърцето, следвайки собственото бурно или спокойно дихание. По този начин неговият лирически израз е така естествен, че само неговата собствена природа, а не литературата е в състояние да го обясни. Всяко изследване на своебразието на Гьоте в поезията води, през езиковите особености, към основното в неговата природа, към неговото чувствено изживяване на света. Крайното обяснение на неговата еднаквост е не художественото произведение, не то самото, а винаги само творческото, постоянното в промяната, неделимото: той.
На това „тайнствено ясно* единство на Гьотевата същина по парадоксален начин не пречи нищо така много, както неговата собствена пълнота. Трудно е да се разчлени безкрайното, да се обхване необозримото и ако толкова много германци все още имат малък до-
266
СРЕЩИ
стъп и познанство със света на Гьоте, виновна за това е пълнотата на образите. Защото оказва се, че е необходим почти цял живот, за да се обозре неговия, една цяла наука, за да се разбере: само неговите съчинения из областта на естествените науки образуват цял космос, неговите шестдесет тома писма—енциклопедия. И дори неговата лирика, с повече от хиляда стихотворения, не позволява, чрез своето многообразие, на обикновения поглед да открие единството. Така става по-нятно и желанието, чрез избор да се съкрати това мно жество за по*ясна прегледност.
Наистина, каква отговорна задача за този, който се осмелява да подбира най-съществените стихове от лирическия свят на Гьоте! Неговата отговорност се намалява само от скромното признание, че при такъв подбор не неговото собствено чувство за стойност високомерно отсъжда, а духът на цяло едно поколение взима участие в тази задача. Защото личността и делото на Гьоте—нека не отричаме този факт—се явяват, за всяко поколение, винаги в нов образ и превръщане, и за всяка възраст на това поколение имат различно значение. На 22 март 1832 година бе завършена само привидно веригата на онези духовни метаморфози, които наричаме Гьоте. Всъщност неговият образ и въздействие продължават да се видоизменят с времето и времената. „Гьоте“ все още не е застинало понятие, литературно-истори-чески, мумифициран образ: за всяко поколение той получава нов смисъл, за всеки нов избор нова форма. Нека останем само в областта на лириката : какви промени на оценката е изпитал неговият „Западно-източен Диван“, как силно действува на нашето чувство това магично себеразгръщане на стареещия поет, същото това произведение, което неговите съвременници и дори и деветнадесетото столетие му прощаваха само като шегобийска и безделна маскарадна игра! А колко ни е чужд Гьоте на баладите от времето на Шилера и на някои от неговите стихотворения в народен дух, можеби защото са били много често лошо рецитирани !
ГЬОТЕ
267
Олимпийският, школски Гьоте, за всички разбираем, класическият художник на една недостъпна вече за нас, от времето на Хьолдерлин и Нитче, древност, този много лесно разбираем образ се измества все повече от величествено орфическия творец на тайнствените стихотворения, на истинския космически светоглед. Така че един подбор в двадесетото столетие, без оглед на индиви-дуалчата оценка, ще има съвършено по-друг вид от антологиите на деветнадесетото столетие.
Само първоначалният мащаб изглежда още същия и каточе от само себе израснал в ръката на отделящия. Днес, както и преди, трябва да се направи опит да се отдели от голямото множество само абсолютно ценното лирически, трайното от случайното и несъвършеното. Лека работа на пръв поглед за този, който мислеше, че е достатъчно да отстрани онези стихотворения, които дължат своя живот на дворцови поръки или на някакъв тържествен случай и по-нататък, всички, които са игриви и съобразни с някакъв случай творения, където материалът на стиха и римата каточе се пораждат сами от себе си при отсъствие на майстора, на продуктивния елемент. Но скоро избиращият застана пред неочаквана трудност, пред нови въпроси, ново решение, дори изместване на първоначалния принцип. Защото при този процес на отделяне и прочистване, чувството за подбор срещна известни отделни стихотворения, които, поради сила от друг род в тях, се защищаваха срещу това подтискане от чисто естетическо гледище и предявяваха изисквания за съществуване и избор с едно право, различно от тяхната само художествена цена. И аз скоро забелязах, че, както в живота, така и в изкуството, чрез продължителност на съществуването и чрез въздействие, което отговаря на чувствата, се създава известна законност: стихотворения, които имат за нас жизнена стойност ие поради своята ценност, а са ни станали скъпи, като Precium affections на нацията, като любовна скъпоценност, от която бихме се разделили толкова неохотно, колкото
268
СРЕЩИ
и от един стар, близък, отдавна чрез почит осветен предмет. Какво, например, да решим при едно стихотворение като „Шипката“ ? То е, само по себе си, за днешното чувство, можеби много наивно и незначително, а заедно с това, според филолозите, не бива да се приписва на Гьоте, защото, в най добър случай, е преработка на една отдавна известна народна песен Строго приложеният мащаб изискваше в този случай отхвърляне—но, но как да отстраним едно стихотворение, ко-то първо ни е свързало с името на Гьоте още от учи-лищната книга, чиято мелодия се е носила на нашите детски устни, и едва що извикано, дума по дума изниква в нас? Или един друг пример: несъмнено, по-скоро остроумните, отколкото лирически стихове „На баща си ръста имам аз“, (всеки неволно ги допълва нататък, защото всички ги познават) са незначителни и естетическият съдник би трябвало да ги отстрани при чист подбор. Но как да махнем тази страница от „Голямата изповед“, където рязко и незабравимо е очертана същността и произхода на неговата телесно-духовна природа? И така, намериха се и други стихове, сами по себе не особено силни в краски, които, обаче, имаха особена светлина чрез отражението на личности и положения, като: някои стихотворения до Шарлота фон Щайн, Лиля и Фредерика, по-скоро писма, отколкото стихове, по-скоро въздишка и поздрав, отколкото художествено произведение, и все пак необходими за ця-лостната биографична картина. И скоро разбрах, че крайната строгост на естетическата отсъда би разкъсала чудната жизнена целост, че непреклонният и неснизхо-дителен подбор само въз основа на художествената стойност би разделил лирика и живот, повод и изказване, изкуство и биография у един човек, чието чудно степенувано и органично човешко единство ние чув-ствуваме като художествено творение не по-малко от самото изкуство. Така, тук, в по-широко сърдечен избор, над порядъка на стила, бе прилагана многократно като по-висша мерка онази норма, която ние все още
ГЬОТЕ
269
чувствуваме като най-висш порядък на едно земно същество във всички времена: животът на Гьоте като творческа тайна.
Не само подборът, но и подреждането на стихотворенията бе обусловено от това последно убеждение, че творчеството и животът на Гьоте представляват неделимо цяло : то е хронологично и поставя стихотворенията във временнияи естествен ред на тяхното създаване. Такова разпределение има наточели най големия авторитет срещу себе си, този на самия поет, който в своето „Последно издание“ бе подредил целостния лирически материал в метрически категории, чиито над-слови „Природа“, „Изкуство“, „Сонети“, „Бог и свят“ бе придружил с дълбокомислени изречения. Като цветни букети стихотворенията там са грижливо свързани според техния духовен цвят, според тяхната метрична класификация, според техния вид и огромното лирическо царство е разпределено на отделни области на душата и чувствата. Ние в нашето разпределение се опитваме да развържем изкусно свързаните букети и да поставим всяко отделно стихотворение отново на мястото на неговия произход, верни на думите на Гьоте към Екер-ман: „Всички мои стихотворения са творби по даден случай, те са подбудени от действителността и в нея имат място“. В това място—думата е в смисъл на повод и на земно-временна свързаност — всяко творение чрез този хронологичен ред бива отново посадено. Не според тяхната същност и битие, а според реда на тех-ното възникване. Така към стихотворенията на младежа се прибавят тези на зрелия мъж и най-сетне величествено отвлечените алегории от последните години. С това аз мисля се получава един единен преглед на този мощен лирически поток, от първото бликване на извори, до мощното му вливане в безкрая, и всеки отделен повод, картина и годишни времена, хора и събития, се явяват естествено отразени в тази неспирно течаща вълна. Не случайно антологията започва с онези бурни младежки строфи, в които чукът на сърцето за първи
270
СРЕЩИ
път разбива вцепенените форми на немската лирика и не случайно завършва в онова тайнствено унасяне на „Chorus misticus“, с който прастарият шумно издига „Фауст“, „главното занимание на своя живот“ и с това самия си живот в безкрая. Помежду се шири цялата игра на земния път, буря и изстудяване на кръвта, ритмично оживление и мраморно вкаменяване на стихотворението в кристални форми, бързо унасяте въодушевление, което постепенно минава в съзерцание и размисъл — онова висше превращение, при което един човек символично изживява общечовешкото на всички времена. В такава съдбовна форма лириката на Гьоте се явява не само като музика, придружаваща неговия живот, а симфо-иично обгръщане на цялото битие, зазвучало в една единствена земна гръд и непреходно настояще за нас чрез увековечаващата магия на изкуството.
1927.
СЕНТ-БЬОВ
Големият критик е рядко явление, защото разновидността на задачата, за която е призван, предполага и разновидност на способностите, чийто често пъти противоположни елементи са, при това, в така особено отмерени дози, че действието им се засилва от тяхното свързване. От всичко, което се съдържа в една художествена творба и в един художник, трябва да има следа, предразположение и зародиш и у идеалния критик. При това той не трябва да въплощава нищо изцяло и напълно като художника—винаги трябва да бъде едновременно отсам и отвъд, в себе си и едновременно в другия. Той трябва да съединява най-различни неща: поглед за извънвременното и нерв за времето ; да бъде способен да чувствува относителното на времето и аб-солютното на ценностите; трябва да познава миналото и с магическото око на предчувствието да предугажда това, което се създава. Той трябва да бъде художник, но не истински: само толкова, колкото е необходимо, за да познава тайната на работилницата, кризите на творчеството, благоговението пред създаването; за да може после, претворявайки, да развие своите собствени идеи в съвършени форми. И заради по-висшата свобода на преценката, нему трябва да бъдат отказани благо-родната едностранчивост, своеволието, цялата обречена на фантазията вътрешна нагласа на чистия художник. Той трябва да се отдава като него и да постоянствува във вечната промяна, подобен в това отношение на актьора, който, пресъздавайки, преминава през чужди образи, винаги различен, и все пак една личност поради свойствената му същина, с която, променяйки се, изпълва дадените форми. В други сфери обаче, той трябва да прилича не по-малко и на своя брат по дух, на учения, на тихия събирач на факти, на съвестния сравнител. Нему е възложено да действува едновременно с двата
272
СРЕЩИ
първични инстинкта на познанието: той трябва да бъде способен да чувствува, по инстинкт да чувствува, и все пак да може да обяснява това магическо нещо, както ученият обяснява също така тъмните явления на въо-душевената природа. Винаги, във всяко отношение, от него се изисква двойно нещо: ентусиазъм и спокойно познание, любов и справедливост, творчество и наука, смирение пред творбата и едновременно присъда над създаденото. И да разрешава това несъгласие в по-стоянна, винаги изново извоювана хармония — е собственото изкуство на критика: то, съвършено дадено, е така рядко във всички епохи, както и самото голямо изкуство.
Между такива господствуващи критици, чието дело е станало художествено дело, фигурата на Сент-Бьов в по-ново време ни изглежда все още най-интензивната, колкото и малко симпатична личност да е той от човешко и морално гледище. Опитвайки, така да се каже, и двете посоки, той бе проникнал над полярните точки на своя мир: като истински поет той се бе опитал в стихове и един роман, като учен, като култур-психолог, бе създал голямото историческо съчинение върху Пор-Роял. Но неговият център, критиката, остана стабилна: в продължение на повече от тридесет години той, може да се каже я бе упражнявал всекидневно, издигнал я бе до майсторство, а самия себе си — в авторитет. Тъкмо професионалното беше неговото величие, а из-държливостта, добросъвестността през тези години на работа — беше повече негов гений, отколкото това, което природата му бе отредила: от всички елементи, в постоянна борба, в постоянно издигане и избистряне тук, се бе развил един род, който в своите основни линии е за нас още абсолютно валиден и образцов : художественото есе, което издига случайните ежедневни прегледи в трайна форма, в поетическо изображение, оценката като ценност сама за себе си, критиката като изкуство. Да се превъзмогва случайния повод и да се възвисява чрез всеобемаща перспектива, по рано това
СЕНТ-БЬОВ
273
беше привилегия само на творците: към изобразяващето произведение се доближава сега сроден, пресъздаващ вид, критиката, която чрез закръгленост и равномерност става подобна на самия свой предмет, на художественото произведение. И както древността е изразявала своите естетически размишления в диалог, осемнадесетото столетие — в ярост, Волтер и Лесинг — в майсторски писма, така новото време си формира сега свое характерно изразно средство за естетическа оценка: художествената вестникарска статия, очертаната архи-тектонична студия, есето.
Външната картина на живота на Сент-Бьов е малко несигурна: една кариера по-скоро, отколкото съдба. Роден в 1804 година в дребнобуржоазна провинциална среда в Булон-сюр-Мер, той бива изпратен да се учи в Париж още малък, отличава се в гимназията със знание на старите езици, и посещава университета. Започва така, както всеки младеж — с големи мечти: неговата тетрадка е пълна със стихове, а сърцето му с честолюбиви планове, но му липсват приятели, които да го поощрят, липсва му и приятна, привлекателна външност, която да му осигури успех в обществото: той се лута, несигурно изучава философия, естествени науки и най-сетне решава да се посвети на медицината, колкото и да е противоположна на мечтателните, меланхолично-тихи стихове в неговата скрита папка.
Но ето че иде тласък отвън, който го насочва в друга, съвсем неочаквана, вероятно дори и нежеланна кариера. Млади приятели основават един литературно-политически вестник „Глоб“, който се разпространява бързо и широко: бившият му учител Дюбоа създава възможност на студента по медицина да заработи във вестника. Отначало той има право да дава бележки и съобщения, после му позволяват и статии, а скоро ги изискват от него; още студент в Сорбоната Сент-Бьов става авторитетен критик в тесен кръг, и когато той, младият студент, се застъпва за първи път за Виктор Юго, това обръща вниманието не само на литератур-
274
СРЕЩИ
ните кръгове в Париж, но и на един именит читател (когото не подозира и който от своя страна не знае неговото име) — читател, който благоволяващ от своята висота, отбелязва факта и казва: — той не е някой незначителен, а самият Гьоте — на Екермана (на 4 яну-арий 1827) при своята възхвала за Виктор Юго: „Сега той има на своя страна „Глоба и печели играта*. На двадесет и три години, още неопитен, Сент-Бьов е вече „Глоб* за литературния свят, дори и за Гьоте, той е една сила, един бъдещ авторитет, и затова различните групи бързат да го привлекат към себе си. Той става гост в кръговете на романтиците, задушевен приятел на Виктор Юго, поет между поетите, и след няколко години забелязва, че другарството е не заради неговите стихове, а заради положението иа критик. Младият студент, скритият поет прониква през една задна врата в най-новото литературно течение: но той се настанява грижливо в него, засяда от този ден в литературата и с неспирна работа, със страст към изкуството и голяма способност закрепява ранното си призвание. Колкото и поетът у него да се чувствува разочарован, колкото и да се старае да избегне ограничението като учен, Сент-Бьов остава за Париж и за света големият критик и най сетне се примирява с висотата на това положение. Неговият външен живот завършва всъщност много рано : три или четири пъти сменява мястото, от което ав-тократично владее френската4 литература, сменя „Глоб* с „Конститюсионел“ и с „Монитьор“, става професор в Лиеж и после в Сорбоната, постъпва в Академията. Отличия като дъжд валят върху него, принцеси го посещават, поети ги ласкаят. Но в основата, животът му остава един и същ: винаги всяка седмица една майсторска статия, кояго кове и изпилва за шест дни, за да си почине на седмия. После има щастието да умре в 1869 година, една година преди 1870 г., така че му е спестена една нова промяна на фронта, от убеден бона-партист — в републиканец (три пъти се е обръщал
СЕНТ-БЬОВ
275
според вятъра). Така еснафски банална е външната история на живота му: вътрешната е по-таинствена.
Той би искал да бъде голям поет, и в най-сует-ните секунди на своя живот, в които съзнанието му е заслепявало обикновено огледално-ясния разум, той се е мислил можеби за такъв (никога не го е казвал). Но той не беше голям поет, а едва ли и посредствен. Неговите стихове, неговият роман са — нека заемем една дума от сродното изкуство капелмайсторска музика, точно необходимите три цола над дилетантизъма. Много чисти, написани с вкус и сантиментални по чувство, те са класически (или по-добре класицистични) по форма, добре изгладени, добре съчинени, често премного добре, но някакси мъртви, като стъклени перли, които имат гладката заобленост, известната лъскавина на истинските и все пак липсва им онзи тайнствен блясък отвътре, излизащият от някаква дълбочина магически огън. Не може да се каже, че те са неизживени творби, напротив, те са — както много често при дилетанти и поети от втор ранг — изповедни. Неговият роман „Страст“ собствено е една сантиментална автобиография в стила на Вертер, Рене и Оберман, неговата „Книга за любовта“ е една поетична хронология на една страст, но това, което им липсва, и което Гьоте наричаше „неизмеримо“, е демоничната тъмнина, три пъти горящата светлина. Винаги пламти огън и винаги застива в прозрач-ната яснота на тази премного съзнателна, кристална ин-телектуалност : те не излъчват топлина, тези стихове, тези изповеди, и днес, след петдесет години, които дори още не са минали, те са вече пожълтели, пръщящи документи, литературна история, нарисуван огън.
Сам Сент*Бьов, дори и в своята суетност ясно-виждащ, въпреки всички привидни успехи някак постепенно бе почувствувал вътрешното безсилие на своето поетическо дело и критиката му стана желанно убежище. Както много отблъснати поети, той се опитва да превърне в преимущество липсата на голяма дарба и да претълкува наложения отказ в естетическо наме-
276
СРЕЩИ
рение, когато казва: „Критиката е второто лице и необходимата втора фаза за повечето духовни явления. На младини то се крие зад изкуството, зад поезията... Едва когато поезията се изпарява малко и се изяснява, този фон започва да се вижда и критиката нахлува от всички страни и под всички форми в дарованието. На края тя се обогатява с всички други изтъкнати или неосъзнати качества, с нашите най-любими постижения и нашите по-добре разбрани несполуки *. Но това тихо примирение никога не е било искрено у СентБьов: личният му неуспех беше капката жлъчка, която винаги се плъзгаше в перото му, когато пишеше за някой съвременен голям поет. Някаква болка, една лошо прикрита завист никога не прости на другите, че те творят свободно, докато той, подражаващ, бе свързан със създаденото вече произведение, и това обяснява (както при мнозина след него) нападателното отношение на непризнатия поет към свободните и големите, към Виктор Юго преди всичко, спрямо когото той по лични съображения бе действувал подло и жалко, към Балза-ка, пред когото той едва в часа на неговата смърт, значи когато стана безопасен, бе свалил острия критически меч, към всички, които работеха силно и творчески в неговата близост. Нитче много силно бе почувствувал тази отвратителна омраза на Сент-Бьов към продуктивните люде и с чук го бе забил на стената: „Нищо от човека, пълен с дребнава злоба срещу мъжествените духове. Броди, тънко любопитен, скучае, подслушва — в основата си една женска личност, с женска от-мъстителност и женска чувственост“. И наистина, в своите статии той по възможност отбягва гениалните мъже: на жените на своето време, на една Деборд-Валмор, на мадам де Стал, на Жорж Занд той не отказва своето одобрение, което дава така пестеливо на един Стендал, на един Балзак. Той рисува нежно, почти убедително големите разочаровани, съзерцателните философи, примирените натури, скептичните, културните, изтънчени духове Шамфор, Дидро, Вовенарг и до-
СЕНТ-БЬОВ
277
ри от Паскал се възхищава откровено. Те не са досег-нали онзи най-дълбок нерв на неговия живот, тайната обида, раната, която бавно зараства в тихо примирение: те не са били негови по-щзстливи съперници. В душата си Сеит Бьов винаги е ненавиждал големите поети с инстинкта на неплодотворния, тъкмо защото със своя интелект трябваше да ги обича и в дълбочината на душата си би желал да бъде един от тях.
Но точно това, което липсваше в характера му: мъжественост, откровеност, нравствена твърдост, етична решителност, тъкмо това беше предназначението на неговото величие като критик. Сент-Бьов е абсолютно женствен като литературно явление, но затова пък безкрайно, несравнимо способен за преданност, приспособяване, вживяване. Той страстно се отдава на всички течения, подчинява се на всяка* по-силна воля, влияе се от всички срещи и явления, те го проникват така пълно, че човек не чувствува неговото същество във време на изобразяването. Той бе писал веднаж за себе си: „Аз съм човек, който най-много се отдава на промените и стигам до самоунищожение. Аз започнах честно и открито с напредничавото от осемнадесетото столетие, с Траси, Дону, Ламарк и психологията: тук е моята истинска същност. После минах през доктринерската и психологическа школа на „Глоб*, наистина, с резерви, после преминах към романтическия свят и в кръга на Виктор Юго, където изглеждах привидно здраво закрепен. След това бързо преминах или досегнах сен-симо-низъма и напълно католическата група на Ламене, за да се доближа през 1837 година отново до калви-низъма и методизъма. Във всички тези превръщения и преминавания, обаче, аз никога не съм се отказвал от своята воля и убеждение (с изключение на един момент в кръга на Виктор Юго и то под впечатлението на една магия), аз никога не съм залагал своята вяра, но аз така дълболо разбирах и прониквах в хората и нещата, че винаги давах надежда на онези, които искаха да ме убеждават и вече ме смятаха за свой. Моето лю-
278
СРЕЩИ
бопитство, моето желание всичко да видя, всичко отблизо да разгледам, моето особено удоволетзорение да виждам относителната истина във всички организации, ме отведоха към онази дълга серия от експерименти, които после за мене станаха така да се каже един единствен дълъг курс по физиология на морала *. Тази гъвкавост на разположенията, това временно страстно отдаване на предмета на разглеждането у Сент Бьов отива по-далече, извън литературата: той непрекъснато е сменял и политическата си боя, бил е роялист, якобинец, бонапартист, републиканец, винаги от влюбеност на часа. Неговата пристрастеност към предмета на изображението винаги премахва за един момент почвата под краката му: както Херман Бар у нас, той нищо не може да разглежда отвън. Той следи всяко движение, всяко течение, така дълбоко и навътре, че бива увличан от него. Докато живее в кръга на Виктор Юго, той е романтик, вместо само да описва романтичната школа. Докато пише Пор-Роял той става янсенист. Само чрез това несъпротивление, чрез това страстно участие критикът достига до съществената, до творческата точка, до първоизточника на всяко движение. И насилствения жест, с който неговият интелект после се откъсва от омагьосването, лекото връщане на брега на течението, му се пресмята като невярност, когато неговата единствена задача е била да остане верен на себе си. Но тъкмо чрез тази невярност Сент-Бьов никога не става доктринер, тази липса на стабилност го предпазва от вцепеняване: неговата способност всецяло да се отдава има в себе си чудно женската гъвкавост, която игриво се нагажда към всички колебания на движението, неговата приспособимост изтръгва тайната на всички форми.
А тайната е неговият мир. Неговото женско любопитство, най-силният нерв иа неговия критичен организъм, търси там, където дреме някаква тайна в характера, някаква мрачевина в нечия съдба : от студентските си години в медицинския факултет той още има майсторството с хирургическото ножче да разкрива нервите
СЕНТ-БЬОВ
279
и мускулите в един организъм, и една почти ясновидска дарба за комбинации му помага да проследява зависимостите, в бързи синтези, през цели епохи да свързва сродкото. Разбира се, той има и пороците на тази женска способност към психологическо любопитство : той е нескромен до крайност, клюкарски бъбрив, подушвач до иетактичност. Една най-малка разпра му бе спечелила презрението на всички почтени хора в Париж: както е известно, той е успял да прелъсти жената на своя най-голям приятел Виктор Юго и описал този любовен епизод с всички излагащи подробности в своята „Книга за любовта ", която наистина държал заключена в своя шкаф. Но на края неговата суетност не издържалах той доверително показал стиховете в един салон и тази доверителност постепенно станала „тайната на Поли-шинел*. Той не можал да си откаже евтиното тържество, че е поставил рога на своя именит съперник, и издавайки своята собствена тайна, не пощадил и чуждата. Години наред той се е въртял около Марселина Деборд-Валмор, за да научи кой е бил онзи тайнствен съблазнител, онзи „Оливие“; почти никога при една биография той не се отказва да раздрънка някоя тайна, написана в скрит бележник, или някакви намеци за някоя любовна история: психологическото честолюбие у него стига до клюкарство, и както и за неговите следовници, психоаналитиците, любовната интрига е ярката и моторна сила на всяка негова художествена продукция. Той има един нечуван, женски поглед за недостатъците в един характер, за неравностите в литературния тоалет на един художник, едно нервно изострено, тънко чувство за всяка неправдоподобност. И от тези малки искрящо-умни и изтънчени наблюдения той после постепенно изгражда един образ. Характеристиката у него винаги започва с някаква подробност. Той не рисува като своите големи предшественици в големи, всеобемащи линии : той по-скоро е ученик на големите френски миниатюристи, на един Клуе. Често неговите портрети са само медалиони, валчеста изрязка, но в та-
280
СРЕЩИ
къв случай особено ценни с нежността на линията, с тънкостта на наблюдението и художествеността на вън-шната рамка, със своя стил.
Изкуството на стила у Сент-Бьов е собствено неговото неоспоримо изкуство. Както у повечето от големите френски прозаици (в противоположност на немските), у него езиковата култура произхожда от едно дълбоко хуманистично образование; за него беше съвършено естествено вечерно време да чете латински и гръцки прозаици, както ние четем френски и английски. Неговият език неволно подражава (както у Ренана) кристалната, свързана с едно велико спокойствие, едновременно удобна и стегната форма на латинските класици. Неговото чувство за езика не е само възприема* телно, но и творческо: във всеки текст той е чувству-вал не само най-трепетните нюанси, най-тънката извивка, но изглаждал всеки период на своята собствена, видимо предназначена само за един брой на „Lundi“, на „Понеделника ", вестникарска статия, отмервал и изпитвал отделното качество на похвалата или укора според неговото специфично тегло и в непрекъснати опити закръглявал формата. В своята работа този лаком, женски и женствен епикуреец е бил спартанец, роб на чувството на дълг. Целият му живот е бил подреден с оглед на тази статия за всеки понеделник: и този същият понеделник е бил седмият ден от сътворението на света, ден на почивка, единственият, който упоритият работник си е позволявал. Вторник (също както Арден тридесет години бе работил върху своето „Бъдеще“) той поставял основите на следващата статия, претърсвал собствената си библиотека, за да търси материал, изпращал секретаря до народиата библиотека, откъдето последният се връщал натоварен с книги. Следните дни СентБьов оставал затворен в своята килия, невидим дори и за най-добрите си приятели; една едночасова разходка вечер със секретаря му служела, за да развие в свободен разговор мислите на статията. Най-сетне той я написвал, после идвала коректура, той
СЕНТ-БЬ@В
2*1
най-напред я прочитал сам, после два три пъти я произнасял гласно пред секретаря, за да може в изговорена дума по-ясно да изпъкне всяко пречупване или твърде рязко съединение на частите в изречението, и след това да може да ги поправи. В неделя преди обед старателно прегледаната коректура най-сетне бивала изпращана в печатницата, в неделя след обед Сент-Бьов приемал гости. В понеделник сутринта излизала статията и като камертон давала ясна присъда за целия литературен свят.
В продължение на тридесет години всяка седмица е била създавана по една такава вестникарска статия, написана с преданкост и в художествена форма. Затова вестникарската критика води своето начало от „понеделниците“ на Сент-Бьов. По-рано имаше само полемики и рецензии по даден случай: при Валтер и Грим литературната критика беше едно естествено допълнение, при Лесинг само една краткотрайна епоха, при Хайне една добре упражнена парична повинност. За всички тях литературното есе означаваше само едно измятане в една леко достижима съседна област, най-често един военен поход, една полемическа кампания, като професия, обаче, като жизнено дело в нему присъщата форма на веднаж в седмицата създаван портрет, есето се явява едва при Сент-Бьов. Той е предшественик на Тен и на нашия стар майстор Георг Брандес, които пред нашия поглед го превъзхождат по европеизъм на знанието (Сент-Бьов познава само френски език и класиците, всички други езици недостатъчно) по универсалност на погледа, по чистота на характера; но в.отделни неща, в тънкост на наблюдението, в нервната изтънченост на подушването много рядко се доближават до него. Най-близък до него беше Лудвиг Шпайдел във Виена, който се бе ограничил пестеливо и упорито да пише по един майсторски фейлетон в седмицата, който със същото тънко изкуство (и същите грешки в критическата преценка) превръщаше случайния повод в произшествие и който от съсредоточаването в иал-
282
СРЕЩИ
кото си създаде известност. Така, Сент-Бьов е родоначалник на цяло едно поколение, основател на една собствена художествена форма, чийто майстор и остана. Дори и тези от неговите потомци, като Сюарез, които го отричат, са същност от неговата същност, Той пренесе благоговението пред формата, което по-рано принадлежеше на творческия художник, в критиката, във вестника и винаги безупречната чистота на формата, която той изтръгваше дори и от най неспо-койните часове на цяло едно съществуване, е моралната големина на този аморален човек. В неговата често при-страстна преценка, в неговото лично поведение, недостатъците на характера винаги бяха на лице: те никога не проникваха, обаче, в неговото произведение и не засягаха неговата художественост. Тук Сент Бьов беше чист, безупречен и честен, тук творчески влияеше вътрешната отговорност, която често липсваше в неговото държание. Неговото убеждение беше колебливо, неустановено, но художникът у него имаше своя съвест. И тази съвест беше формата.
У критика, не по-малко отколкото у художника, ясно може да се познаят първоначалните форми на темперамента, философското отношение към живота. Сент-Бьов беше епикуреецът между критиците. Той не искаше да действува педагогически като теоретик, не и морализаторски като догматик: в никакъв смисъл, в никаква посока той не беше диктатор. Той искаше само чрез изобразяване, чрез психологическо задълбочаване да засили удоволствието за другите и за самия себе си — или по-скоро за самия себе си и после за другите. Неговата ръка притежава сладострастното и вещо изкуство на избрания лакомец, който със съзнателна бавност освобождава сърцевината на ангинара от листата: четенето, записването, отбелязването, писането, за него бяха като културно удоволствие. Един цял мир лежи между женствения, епикурейски характер на неговата работа и протестантския на тази на Лесинг, който иска да преобразува цялата национална литература,
СЕНТ-БЬОВ
283
като един втор Лутер да освободи драмата от папкзма на французите—Сент-Бьов ие познава никаква опреде-I лена естетика, той дори едва ли има някакво особено предпочитание. Неговото психологическо любопитство е възбуждано от всяка личност и всеки проблем, днес от Наполеона, утре от Фирдузи, от католика Босюе също така, както и от волнодумеца Байрон. Но с най-голямо удоволствме гастрономът у него се спира на редките късове, на отстраненото, забравеното и интересното: той отделя особено внимание на малките поети иа миналото, на умерените таланти, на чудатите характери, на влюбчивите жени, на всички фигури,които стоят в полумрака на историята под сянката на големите личности, на всички онези, които не са напипани от историците и филолозите. Той има една трогателна любов към тези хора, една особена псьхологична нежност, и неговото разузнаващо, отмерващо, напипващо и малко иронично изкуство най-много отговаря за тях. При големите личности той леко изпада в неопределе-ности: за Гьоте той говори несигурно с общи думи на почит, при Данте се интересува повече от превода на Риварол, отколкото от проблема на езика. Тук рамките са широки за него, вътрешният ентусиазъм недостатъчно силно раздвижва женствената душа и женската влюбеност в проблема нс стига там, където са нужни любов и химническа сила, извънмерност и широта на погледа. Неговото майсторство се проявява при по-малките поети, при философските скептици. Той не разбира фанатиците и ексгатиците на живота : и затова най-сполучливите му портрети са тези на жените. Там неговата лека и сладострастна ръка може да играе с забулени признания и разкривания, светлина и сянка се колебаят като между завеси, тук той успява да види човека в съвършено човешка обстановка и тук могат да изпъкнат особеностите на неговия стил, любезността, вълшебната дискретност, прелестното подсказване. И чрез тези малки жанрови картини той възхително украси пантеона на френската литература, в която досега
284
СРЕЩИ
стояха само голите, студени статуи на големите майстори и внесе незабравими пеизажи от седемнадесетото и осемнадесето столетия, които после Гонкур само трябваше да копират в своите импресионистични краски. Точно чрез видимото разединение, чрез детайла, той по-добре от всички литературни историци възстанови цялостта на френското минало.
1923.
ДЖЕЙМС ДЖОЙС
И НЕГОВИЯТ „ОДИСЕЙ“
Начин на употребление: човек търси най-напред една здрава опорна точка, за да може през време на четенето да не държи непрекъснато в ръката си този мамонтов роман, защото тази книга обгърща почти 1500 страници и лежи като олово на ръцете. Човек отначало старателно взима с втория и третия пръст приложения проспект върху „Най-голямото прозаическо произведение на века* и „Омир на нашето време*, скъсва тази шумна, преувеличена рекламна бележка и я хвърля в коша, за да не бъде предварително поблазнен от фан-тастично очакване или противоречие. После сяда в едно кресло (защото четенето ще трае дълго) и се въоръжава с всичкото си търпение и справедливост (защото човек вероятно и ще се ядосва) и започва:
Род: един роман? Не, съвсем не: един магьоснически празник на духа, едно гигантско капричио, една феноменална мозъчна валпургиева нощ. Един филм на психически положения, който профучава в бързо темпо, при това една огромна душевна картина, пълна с гениални, замайващо увличащи подробности, едно двойно, тройно мислене, един хаос от всички чувства, една оргия на психологията, снабдена с една нова техническа лупа за времето, която разлага всяко движение и побуж-дение на техните атоми. Една тарантела на неизвестното, шумно течение на идеи, което безразборно повлича със себе си всичко, което се изпречва на пътя му, най-тънко и най-банално, фантастично и радостно, теология и порнография, лиризъм и каруцарски грубости — един хаос, значи, но не измислен от някой пиянски, замъглен от алкохолни изпарения и демонично помрачен мозък, но смело и преднамерено ииструментиран от един иронично циничен ум. Човек вика от възторг, вилнее от гняв,
286
СРЕЩИ
уморява се и отново се чувствува зашибан, най-сетне се зашеметява, каточе е пътувал десет часа ç кола, или непрекъснато е слушал музика, оная ослепителна, рязка като флейта, после отново грубо барабанеща и джаз-баидово бурна, но винаги съзнателно модернистична словесна музика на Джеймс Джойс, която тук се отдава на една от най-изтънчеиите езикови оргии, предприемани някога в един език. В тази книга има нещо героично и едновременно нещо, което лирично пародира изкуството, значи направо едно магьосническо празненство, една черна литургия, в която дяволът по най-раз-дразнителен начин подражава и се шегува със свещения дух : но по един еднократен, неповторим и нов начин.
Произход: в корена има нещо лошо. Някъде у Джеймс Джойс се крие омраза още от младини, един първичен ефект от душевна рана. Вероятно му е била нанесена в Дъблин, родния му град, от гражданите, които той мрази, от свещениците, които той мрази, от учителите, които той мрази, от някого, защото всичко, което този чудно гениален човек пише, е отмъщение на Дъблин: предишната му книга, прекрасно невъздържаната му автобиография на Стефан Дегалус. и сега тази жестоко аналитична душевна орестия. В нея не намираме нито десет страници сърдечност, преданност, доброта, приветливост между хиляда и петстотин, всички те са цинични, подигравателни и с ураганска сила на възмущение, всички са експлозивни, подържани от възбудените нерви в едно лудо темпо, което опиянява и зашеметява. Тук един човек облекчава болката си не само чрез вик, чрез подигравки и гримаси, но изпразва лошите спомени от цялата си вътрешност, бълва своите остатъци от чувства с една тежест и буйност, от които човек потреперва. И най-гениалният блъф в отделни неща не може да скрие дълбокото чувство на този треперящ, вибриращ, този кипящ и почти епилептичен темперамент, с който тук елин човек представя една книга в света.
ДЖЕЙМС ДЖОЙС
287
Лице: понякога в паузите аз си припомнях лицето на Джеймс Джойс: то отговаря на неговото произведение. Лице на фанатик, бледно страдалческо, тих и при това твърд глас, едно трагическо око, иронично бягащо зад излъскани очила. Един измъчен човек, но стоманено твърд, упорит и устойчив, един лъжлив пуритан с прадеди квакери, човек, който би се оставил да го изгорят заради вярата и който така свещено сериозно взима своята омраза и своето богохулство, както неговите забравени прадеди своята църковна вяра. Един човек, който дълго време е живял в неизестност, винаги за себе си, затворен, непознат, сякаш затрупан под времето и затова станал двойно по-пламенен. Единадесет години учителствуване в школата на Берлин, в тази най-страшна мелница на духа, двадесет и пет години изгнание и лишения са направили това изкуство остро и сурово. Има нещо много велико в това лице, има много величие в неговата творба, едно фаитастично неизмеримо геройство в преданността към духа, преданност към думата: но истинският гений на Джойс лежи в омразата и се изразява единствено в иронията, в един искрящ, язвителен, мъчителен танц на върха на ножове на ума, в една слацострастна буйност на желанието да причини болка, да разголи, да уязви, едно жестоко удоволствие от душевна инквизиция. Сравнението с Омир би било по-пеправо от кулата на Пиза; но в този фанатичен ирландец живее нещо от огромната омраза на Данте.
Изкуство: то се открива не в архитектониката и образите, а единствено в думата. Там Джеймс Джойс е абсолютен вълшебник, един Мецофанти на езика — аз мисля, че той говори десет или дванадесет чужди езици и от собствения изважда един нов синтаксис и един преизобилен речник. Той владее цялата клавиатура от най-изтънчените и метафизични изрази чак долу до уличния брътвеж на пияна жена. Той прогърмява по цели страници ст речника, обсипва с картечен огън от прилагателни стоборите на всяко понятие, с една уди-
288
СРЕЩИ
вителна храброст той прескача през всички трапеци на изкуството на фразата и свършва с това, че в последната глава написва едно единствено изречение, което, струва ми се, се простира на шестдесет страници (така както валякът на 1500 страници разказва само един единствен ден: следващата книга ще трябва да опише съответната нощ). В неговия оркестър са смесени вокалните и консонантни инструменти на всички езици, всички технически термини на всички науки, всички жаргони и диалекти, от английския език той е направил едно паневропейско есперанто. Този гениален акробат се мята светкавично бързо от върха към ширините, танцува между дрънкащи мечове и скача над всички бездни на неизобразимото. Само езиковото постижение вече прави гения на този човек : Джеймс Джойс започва една особена глава в историята на по-новата английска проза, чието начало и край е самият той.
Сбор: един камък паднал презглава в нашата
литература, едно великолепие, една фантастична, позволена само на този човек неповторимост, героичен експеримент на един праиндивидуалист, на един самобитен гений. Нищо от Омир, съвсем нищо от него, чието изкуство се състои в чистотата на линията, докато това блестящо платно на духовния подземен свят тъкмо със своето профучава не пленява душата. Никакъв Достоевски също така, макар и да е по-близък до него чрез фантазията на виденията и безпорядъчното изобилие. В същност всяко сравнение с този еднократен опит е недостатъчно — вътрешната изолираиост на Джеймс Джойс не търпи никакво свързване с нещо съществуваше, тя не се съчетава и затова не ще има следовници. Един метеорен човек, пълен с тъмна първична сила, едно ме-теорно дело от рода на това на Парацелза, като съчиненията на този средневековен алхимик, свързващ по по-модерен начин поетически елементи с метафизично шарлатанство, душевна мистика с мистификация, най-удивителна наука със злостна шеговитост. Едно произведение повече езикотворческо, отколкото световно-
ДЖЕЙМС ДЖОЙС
289
творческо. Но все пак едно непоклатимо дело : тази книга, една гениална рядкост, ще остане като един ера-тически блок несвързан с плодотворно действуващия околен свят. И когато времето някога го открие както се следва, той, можеби, като всяко тайнствено дело, ще извика благоговението на човечеството. На всеки случай днес вече: уважение към това своеобразно силно и изкусително постижение, уважение и почит пред Джеймс Джойс 1
ПОДЗЕМНИТЕ КНИГИ НА БАЛЗАК
„Човек не опознава произведенията на природата и изкуството, когато те са завършени. Той трябва да ги улови в създаването, за да ги разбере по някакъв начин“.
Гьоте на Целтер.
Възхищението от Балзак, което през последните десетилетия мощно е нарастнало не само в неговото отечество, но и у нас, се отнася не както при пове-чето писатели, до отделни, избрани майсторски творения, а на първо място към целостта, към огромната и почти непонятна широта на неговото дело. Балзак е един гений на пълнотата и можеби най-големия герой на писателската работа. Докато човек го оценява качествено, все намира аналогии; но обърне ли поглед и прегледа ли чисто числено броя на хората, които е поставил в света само чрез своя буден мозък — те са над две хиляди образа — милионните отделни фактически познания от практическия живот и съвременната история, несравнимото познаване на всички градски и пеизажни особености на Франция; обхване ли човек само външно шестдесетте до седемдесет тома, които той в едно четвърт столетие е изхвърлил в света от своето колосално тяло,—то застава в неизразима почуда пред този феномен. Тогава човек не оценява неговото явление като литературен феномен, а като природен, като избухването на един вулкан, като непрестанното, винаги само от себе си поддържано, спущане на един гигантски водопад и за първи път чрез този пример разбира думите „неизчерпаема фантазия" в техния буквален смисъл. Приживе на Балзака, неговите неприятели разпространявали, че той, подобно на стария Дюма, е написал само една незначителна част от своите романи,
БАЛЗАК
291
по-голямата част произхождали от изиграни млади та-лангливи писатели, които той само поправяли на които за по-добра печалба слагал своето високо платено име— така непонятно е чудото на неговата продуктивност. За щастие, обаче, свидетели на Балзака са били неговите собствени ръкописи, които откривали нещо още nö-огромно, а именно, че той не само веднаж е писал своите исполински произведения, а ги е преписвал и преработвал по три, четири, пет или шест пъти, че неговото поетическо дело с всичките свои първоначални и временни форми обхваща сто хиляди написани и изпълнени от жив дух листа.
Ръкописите от романите на Балзака принадлежат към най ценните разкривания на епическо-поетичния процес, това са феномени от особен род, защото творческият процес на очистване и оформяване, който обикновено се извършва невидимо, в подсъзнанието, тук документално е изложен във всички стадии на прехода. Още по времето на Балзака са се ширели тъмни слухове за това странно междинно творение, коректурите, които полуръкопис, полупечатано произведение вече, постоянно се променяли и все повече се доближавали до окончателната форма. Словослагателите от печатниците донасяли и се оплаквали на другите автори, близки приятели виждали в работния кабинет по десет-два-десет старателно свързани в огромни томове коректури от един само роман, наредени в библиотеката, и тогава още Теофил Готие е казвал, че сравнението на ръкописните видения във всички техни отделни фази на творчеството са не само едно интересно литературно занимание, но и един много полезен урок за всички по-млади писатели.
Материалът за това бъдеще изучаване, което някога ще призове на работа едно цяло поколение от филолози е между това готов. Балзак, създателят на безброй много образи на мономани, със своя творчески гений и като покойник (неговата съдба е богата с такива аналогии между живот и творчество) даде на
292
СРЕЩИ
света една от най*странните мономански фигури, а именно „балзакомана“, човека, който посвети целия си живот в изучаване на всички ръкописи, писма, статии на Балзака. Този фанатичен събирач, конт Спелберг ван Льовенжул, добре известен на всички антиквари в Брюксел и Париж, известен също и на филолозите чрез отличните студии, с едно несравнимо с нищо усърдие е събрал всичко, което е написано от ръката на Балзака и го е направил свое притежание. Предприемал е дълги дни пътуване, за да издири някое писмо, някоя загубена коректура, преглеждал е печатниците, в които е било печатано някое произведение на Балзака, търсел е всички редактори, които са били ьъв връзка с него, и когато на един прочут публичен търг на мебелите на вдовицата Балзак няколко сандъци с ръкописи се изпочупили и безброй много листа се разхвърлили, този странен човек по цели седмици тичал по всички сире-нари и малки бакали, за да се докопа до някои пръснати листа, преди да се превърнат в книжни кесии или хартия за увиване на пакети.
Така постепенно се създала една колекция, която по своята изключителност може да се сравни само с Ваймарския музей на Гьоте, и когато Спелберг ван Льовенжул я предаде на френската Академия, най-сетне й бе приготвено достойно убежище в един малък замък в Шантий. Там, в тихата улица, близко до хубавите гори и ливади, посред приятната тишина на един фран-цузки провинциален град, сега за всички времена е запазено пъстрото титаническо дело, достъпно само за онези,, които могат да докажат сериозен интерес към Балзак, и незабравимо за всички, на които е било позволено някога да застанат удивени пред него. Защото тук може да се види всяка отделна творба във всички ръкописи и форми на създаване, от първите бегли скици, през един адски лабиринт от коректури и ревизии, до окончателния й вид, и точно защото тук човек вижда как една творба от епоха на епоха се е създавала от
БАЛЗАК
293
собствения си материал, той изпитва чудио силно чувство от нейното творческо личьо присъствие.
Само този, който е видял един такъв екземпляр от коректури на едно произведение на Балзака, може истински да измери неговата работа и нейния характер. Те са собствено истински ръкописи, защото първата писмена редакция е само скица, нещо като трамплин за неговия мощен скок. Тези първи скици той е пращал най често с още неизсъхнало мастило в печатницата, там му приготовлявали особени „placardi“, това са коректури с много малко текст и широки бели полета. До този момент работата на Балзака и на слово-слагателите е била относително лека. Последните имали само да разчетат лекотечащия, малко женски почерк на Балзака, който в бързината често скъсявал думите, и да го наберат. Но адът започвал за тях с коректурите. Защото сега, когато съзнателният художник в него виждал пред себе си напечатаната работа, фантасмагорията, която яростният мечтател е написал в треската на нощта, — обзимал го един вид стилистичен бяс. С диви змиеобразни линии той премествал думите, изхвърлял по цели изречения, изсипвал по шест или седем страници нов ръкопис над всеки отделен коректу-рен лист, стотици добавки, снабдени с цифри и знаци, в безпорядък се въртели на листа, нов текст е бил вмъкван посред напечатания и това, което накрая се е представяло пред изплашения поглед е било една йероглиф-на, на пръв поглед безмислена, бъркотия от знаци и цифри. Нищо чудно, че тези коректури са били ужаса на парижките словослагатели ! И ие е легенда, но достоверен и доказан чрез документи факт, че работниците отказвали да набират работа на Балзака повече от един час и за нея искали двойна тарифа. Един оставял работата на друг и години минали, докато най-добрите и най упражнените от тях започнали да се справят с това магьосническо пиршество на думи и знаци. И когато те след страшна мъка са набирали отново (от първия набор, разбира се, нищо не е могло да се спа-
2@4
СРЕЩИ
си) същата игра започвала отначало. Още веднаж свещеният гняв на Балзака се е изсипвал над собствената му работа, още веднаж добавял, вмъквал, изяснявал излетия вече ръкопис, още веднаж гневната лапа е разкъсвала живата плът на вече оформената работа и така това се е повтаряло три, четири пъти, докато най-сетне в списанието излизала окончателната редакция. Окончателна, обаче, само за това вестникарско издание, защото преди да излезе като книга вечно недоволният отново е подреждал и сресвал всяко едно от своите произведения, и дори тогава, когато те излизали вече в форма на книги, той при всяко ново издание подновявал своята работа. Двадесет напечатани страници у него винаги означават сто подземни, всяка книга всъщност десет книги. Като всеки истински колекционер, Балзак събирал и пазел всички коректури на някои от своите романи, от първоначалния ръкопис до завършването им, и дори и най-малките му работи са давали един или повече големи томове коректури, които е подарявал на най-любимите си приятели и които наистина представляват скъпоценности, защото каточели са седем текста един след друг. Тези подземни книги на Балзака представляват най-странните амфибии между книга и ръкопис, между писмо и печат, които човек може да си представи, те са най-живото нещо, което човек в осезаема форма може да види от поетическата и художествена работа. Защото всички междинни фази на създаващата се форма, на постепенното оформяване, които обикновено се извършват невидимо, и безследно се изпаряват в гънките на мозъка, тук са черно на бяло хронологически и психологически закрепени и всяка една от тези книги е не само личен документ за характера на работата у Балзака, но и изобщо за борбата към овладяване на епическата форма, от зараждането й до създаването. Ние трябва да благодарим, че той не ги е унищожил, защото никога един писател не е разтварял така широко вратите на своята работна стая към следващото поколение, както е сторил това Балзак чрез тези
БАЛЗАК
295
изключителни документи, които, докато стоят пръснати и неизползувани представляват само един любителски куриоз, една библиофилска скъпоценност, по-късно, обаче, ще бъдат един важен документ за генезиса на нашия роман и на епическото изкуство на всички времена. Тук, както и навсякъде, героическите постижения на миналото юбраз]гват основата на бъдещата наука и това, което ние, уплашени и възхитени, сега едва можем да разгадаем в тези йероглифи на коректурите, по-късно можеби ще бъде един ясен закон за изкуството и кристални формули за чудно сложната същност на неговото явление.
1920 г.
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР
ПОГУБЕНО ДЕТСТВО
* Бъдете милостиви към сърцето на една жена, нещо детско има във всичките й възрасти“.
В ранната зора на столетието, във военната 1801 година, малка французка каравела стига до брега на западна Индия, след четиридесет дни и четиридесет нощи през безкрайния океан. По онова време само много смелите излагат живота си на такова пътуване, защото английските разбойнически фрегати кръстосват морето и преследват всяко наполеоново знаме, като желанна плячка. На палубата, между офицери, авантюристи, комисари и търговци, между всички безотечественици по желание и съдба, се намират две женски фигури, плътно притиснати една в друга в своя страх, когато вълните като алчни животни прескачат борда, две болни крехки фигури, едно четиринадесетгодишно дете, русо и нежно, със своята загрижена майка. Бури разклащат лекия плавателен съд, тропическо слънце изгаря издигнатото платно, когато при тихо време малкият кораб безпомощно се люлее в безкрайно трептящата задуха на океана. Нощем чужди звезди гледат надолу към ниската палуба, където те се разхождат, загрижени и без приятел. Отвреме навреме малкото момиченце пее със своя слаб сребърен гласец старомодни романси, за да утешава майка си и да дава вид на веселост, каквато собственото му сърце не познава.
Това четиринадесетгодишно момиче под чуждите звезди е Марселина Деборд, известна със своето по-късно двойно име Марселина Деборд Валмор като най-голяма поетеса на Франция. Тя е родена в Дуе в северна Франция на 20 юлий 1786 г., в онзи фландърски граничен край, който бе подарил на френския език най-
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 297
големите майстори на песента: Верлен, Самен, Роден-бах, Верхарн, Лерберг. Художник се крие в кръвта на Дебордовци, едно старо семейство. Чичото е художник, а бащата, майстор в приложното изкуство, дължи голямото си благосъстояние на съвършено дворцовата професия на хералдик и фирмописец. Десетилетия наред той е украсявал файтоните на благородниците с емблеми, а някои изящни прибори с гербове и девизи. Но революцията разруши замъците, файтоните са станали редки и гербовете са изпочупени: от спокойно благосъстояние семейство изпада във внезапна бедност и ужасните сестри нуждата и грижата се промъкват в дома. Печалбата е загубена, отнигде помощ и подкрепа. Тогава майката във фантастична смелост решава да търси спасение от един далечен роднина в Гваделупа, един плантатор, за чието богатство се носели легенди през океана. Без да се остави да бъде разубедена от разума и опасността, тя се стяга за път и за своя придруж-ница взима тъкмо най-слабата, най-младата, най-люби-мата, дванадесетгодишната Марселина, едно дете, зла-торусо и нежно, с бледорозово прозрачно лице като това на Мадоната на ван Дейк. Пристанището е близко, но те нямат пари за пътуване през океана. Цели две години те скитат из цяла Франция, за да съберат и изпросят небходимия капитал. Майката е неспособна и болнава, така че дванадесетгодишната Марселина трябва да припечелва хляба ден след ден. В годините на безгрижието, когато другите деца още играят със своите кукли, тя е принудена като Миньон, безотечественицата, да участвува в театрални трупи, със своя детски несигурен глас всекидневно да пее песни и да танцува, за да посрещне най-въпиющите нужди. И с колко сълзи е напоен този оскъден хляб! Трупата, в която играе, се проваля, един друг път една недружелюбна господарка ги прогонва с удари, и от гладна смърт ги предпазва само състраданието на добри другари. Но те търпят всичко, само за да могат да достигнат онази златна страна, та нали там отвъд ги чака богатство, спасение.
29$
СРЕЩИ
Те гладуват, просят, те мръзнат, те мизеруват от единия край на Франция до другия, тези две жени; двадесет месеци те се борят, докато най-сетне в Байон някой им заема, или подарява, достатъчно пари, за да предприемат опасното пътешествие. Сега малката Марселина е на четиринадесет години, но нейното детство е безвъзвратно погубено в нужда и грижа.
И те пътуват през океана четиридесет жарки дни, четиридесет беззвездни нощи към братовчеда,който трябва да им помогне. Но преди корабът да спре на брега, капитанът разменя странни сигнали с онези на брега и неговото лице се помрачава, ужасна вест ги очаква: Гваделупа не е вече под френско владичество, един бунт на поробените негри е опустошил острова. И техният братовчед, богатият плантатор, комуто те възлагаха всичките си надежди, е бил една от първите жертви на възстанието. Двете жени стоят безпомощни на брега, сами в една огромна пустош от хора и неща. Майката не издържа, жълтата треска още в първите дни отвлича разочарованата, и сега четиринадесетгодишната Марселина е съвсем сама, много мили далече от родината, между чужди люде и звезди, оставена на състраданието или зложеланието на непознати. Нищо от ужасите не й е спестено. Едно земетресение разтърсва града, тя вижда огнени стълбове да излизат от планините и къщи да се събарят. Тя пада на колене пред губернатора и го моли да й даде възможност да се върне в родината си. Но едва след седмици — след безименни седмици, чиято неволя никой незнае — нейното желание бива изпълнено, и стократно безотечествена, сиротка, тя се връща назад с един жалък търговски кораб, пак четиридесет дни и четиридесет нощи. Детето е единственото женско същество на кораба, и капитанът, един пиян и груб мъж, търси да използува нейната изоставеност. Той я преследва и уплашената трябва да търси помощ от моряците, които в един вид хуманно възмущение я пазят от неговото нахалство. За да си отмъсти, той иска от нея да заплати пътния
МАРСЕЛИНА ДЕБНРД ВАЛМОР 299
билет и иа пристанището на Хавър задържа малкия куфар, който съдържа всичките й вещи. В черни траурни дрехи, без пари и без приятели стои петнадесетгодишната сега в чуждия град, но нейната смела готовност за лишения е закалена от всичките горчиви изпитания. Никой не знае как тя се завлича до Лил, където познава няколко души. Там тя се явява внезапно през 1803 година и приятелски разположени познати, трогнати от нейната съдба, устройват едно театрално представление в нейна полза. Известието, че едно дете, което се е спасило от кланетата в Гваделупа, ще излезе на сцената, привлича публика и й донаяся достатъчно доход, за да може най-сетне, след тригодишно скитане, да се върне в Дуе, в своята родна къща. В тъжните стаи я чакат лоши извесия. Бащата продължава да мизерствува, братът, неспособен за сериозна работа, се записал войник и се биел в Испания за Наполеона. И тука мрачно, както навсякъде. Само няколко дни тя почива при своите и после пак бързс тръгва да скита, за да не им тежи повече. Отрано животът я зове: на дванадесет години вече цялата неволя на съществуването тежко притиска слабите й рамене и задушава нейното детство.
АКТРИСАТА
„Винаги талант, но премного чувствителност“.
Официален театрален доклад 1804г.
Добродушните граждани на Лил и Руан през тези години, когато куриерите носят радостни новини от главната квартира на Наполеона и успокоение за световното положение, виж пат на театралната сцена посред родната сбирщина от посредствени актьори и разжалвани героини един трогателен образ: едно полузряло момиче с нежен ръст и плахи движения, сериозно и благо, целомъдрено и все пак не студено. Миньон е станала Офелия, кротката, замечтаната ; но ранната строгост на помраченото от грижи лице е хубаво успокоена
300
СРЕЩИ
чрез детска привлекателност, която олухотворява всяка дума и дори и иай-бегъл жесг на това момиче. Лек ореол на русота обкръжава лицето на Марселина, за което не може да се каже, дали някога е било действително хубаво. Тя самата, скромната, се намира „грозна до сълзи“, и малкото портрети от нея са съмнителни и недостоверни. Но критиките из онези пожълтели провинциални вестници знаят да оживят впечатлението от онова време и въпреки своята скучна патетичност в края на крайщата свидетелствуват за онези преимущества на нейното същество, които по-късно вдъхновяваха поетесата. Тук и там, във всяка нейна художествена проява, има чар, който се дължи на дълбоката откровеност на нейната душа, която с чудна сила разтяга всяко и дори и най-незначителното чувство до безкрайност, и на онзи най-вътрешен, даден й от гения усет за музика. Към това се прибавяло тогава и прелестта на детското й лице. Нещо неземно и мило сантиментално трябва да й е било присъщо, нещо от тайнствения чар на кротките животни, от трогателната прелест на сърната, от крилатата лекота на ластовичката, хубост от хубостта на беззащитните същества, на които природата е отказала всяко оръжие, за да им дари в замяна онова очарование на душата, което извиква състрадание и трогва. И наистина: беззащитните, страдащите, невинно оскърбените, това са ролите, които по онова време са били предоставяни на Марселина. Тя никога не играе в ролята на героиня, любовница; защото страстта, голямата жадуваща страст, патосът и красноречието, блестящата искряща игра на кокетството й са чужди. Тя може — тук е границата и големината на поетесата и актрисата — да представя само това, което е близко на нейната собствена съдба. Тогава й давали роли на преследвани, оскърбявани сирачета, на презряната овчарка, на Мара пепеляшка при лошите сестри, гонената невинност, любящата дъщеря — всички тези небесно-сини, сантиментални девически образи, които познаваме от афектираните картини наГрьоз и гра-
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР
301
вюрите по календарите много по-добре, отколкото от потъналата в прах литература. Но тя одухотворява тази лъжливост, защото нейната присъща още в детските години жива доброта изпълва с умиление дори и тази изкуствена съдба. Само душевната чувствителност, която реагира и на най незначителния трепет на човешкото сърце с най-силно избухване на чувството, я прави значителна като актриса. И после: тя има сълзите, леките и все пак истински,—не изтръгнатите сълзи на комедиантите—които бликат от извора на едно горещо сърце и които, изкачвайки се към гърлото, топло прозвучават в гласа, преди влажно да засветкат на клепачите.
Вечер след вечер тя застава пред рампата, и през тези две години тя е представила стотици пъстри съдбини за радост на честните граждани на Лил и Руан. Но нейното истинско съществуване, това зад кулистите, е еднообразно и бледо, едно безрадостно пролетарско съществуване между работа и лишения. Когато горе свещите угаснат и завесата падне, тя бърза уморена към къщи, където я чакат двете пансионерки, сестрите й, които по‘бедни от нея, отежняват бедния й живот. И при светлината на трепкащата лампа тя трябва още и да шие дрехи, да пере, да преписва роли, за да припечели една слаба добавка, и чрез нечуваното чудо на жертвата тя успява дори да праща у дома нещо от тези осемдесет франка заплата. Но при какви лишения тя спестява тези грошове ! Често това е сухият хляб, който тя жертвува заради своите. „Хвърляха ми цветя*, пише тя по-късно, „а аз се връщам гладна у дома, без да издам някому това*. И човек измерва целия ужас на Марселина пред нейната съдба по онзи вик, с който тя двадесет години по-късно, макар и в най-дълбока нужда, отказва да посвети дъщеря си на театъра : „По-добре да умра, отколкото да й позволя да изживее това, което аз самата изживях.*
Един милостив случай я спасява от провинцията. При едно гостуване в Руан артистите от Опера Комик чуват малката песен, която Марселина пеела в една
302
СРЕЩИ
пиеса, и миловидният й образ, както и рядкото въодушевление на изпълнението спечелват тяхното внимание. Те й помагат да получи един ангажимент в Опера Комик в Париж, и изведнаж тя тръгва по друг път, без школовка става певица на една световна сцена. Гретри, големият майстор, я взима под своя бащинска закрила, нарича я „sa chère fille* и й отваря своя дом, дава й добри роли, макар че нежният й глас едва стига и заплашва да се загуби в широката зала., Но музикантите, както и всички други колеги, спечелени от детската й прелест и плахата доброта на нейното същество, на-рочно снишават своите инструменти, когато тя пее, за да не се заглуши нейното пение и по-добре да изпъкне. Пет, шест години прекарва Марселина на тази сцена, едно тайнствено, напрегнато време. Детето у нея отдавна е потънало в напора на грижите, на вълните на всекидневната работа, но и жената в нея не е още събудена. Защото още не са прозвучали в нея двата гласа, които пробуждат нейния истински свят и издигат до безкрайност нейното очакваще чувство: любовта и заедно с нея поезията.
ЛЮБЯЩАТА
.Сърцето ми бе създадено веднаж само да люби.“
Тя е сега на двадесет и една година. Премного силното й чувство се е изразходвало досега в детско смирение и сестринска пожертвувателност, сега обаче се пробужда онази напираща нужда „да обича заради самата обич“. Плодът на нейното чувство е зрял. Не-познаваща неговото предназначение, по това време тя страстно се отдава на приятелството. Главен обект на любовта на Марселина е младата гъркиня Делия, една талантлива актриса от същия театър. Съвременници я описват като високомерна, лекомислена, чувствена жена. Както винаги и тук противоположността ка характера действува привличаще. В нейната среда Марселина
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР
303
среща съблазнителя. Тук започва трагичният роман на нейния живот. Глава след глава ние можем да го четем по нейните стихотворения, да следим стъпка по f гъпка походния план на нейния изкусител, OT^aôeaHèTO на нейната съпротива, перипетиите на нейното чувство, защото това е най-чудното у тази поетеса, че тя, колеблива в думи и непорочна по душа, в своите стихотворения се разкрива напълно. Душата й се разголва в стиховете.
И тук, както и на сцената, Делия играе ролята на съблазнителна и Марселина тази на невинната. Главният актьор е един млад поет, любовник на Делиа, ,Оли-вие" от легендите. Първата сцена човек може да си я представи. Един ден (можеби Марселина току що е оставила двамата) младият поет пита съвършено непреднамерено, с весело любопитство Делиа, за сърдечните работи на нейната приятелка и се учудва при из-дайническото съобщение, че двадесетгодишната е все още напълно невинна. Делия го съветва с усмивка да опита своето щастие. Предложението го изкушава, те весело се уговарят да възпламенят това студено сърце. На следния път вече той застава до Марселина й и наговаря думи, които я смущават и ощастливяват, той говори със своя мек глас, чиято мелодична прелест тя възпява в безброй много стихове и чийто чар винаги я покорява. Делия остава настрана, усмихвайки се любо-питно, радостна от позволеното отклонение на своя любовник. Тя незабелязано му изравнява пътя и със съвети поощрява лекото старание. По късно, много по-късно Марселина узнава тези сплетни, късно, много късно, когато тя извиква:
А тоз любовник вероломен, чиято власт избягвах, Когото вий научихте изкусно как да ме плени,
И който моето съзнание със нежните слова подмами,— Повярвайте, аз него мразя повече от вас дори.
Но в началото тя е само блажено смутена. И чувствува едновременно опасност; несъзнателно, инстинк-
304
СРЕЩИ
У
тивно тя тръпне пред изкушението, опитва се да бяга. Мрачно предчувствие проблясва като мълния по небето на щастието: „Аз го предвиждах, исках да избягам ", Но ясната й воля не иска вече да се върне назад. И наистина тя се спасява при своите сестри и поверява своя страх на песента и поезията, която за първи път се заражда в нея от тази повишена топлота на чувството, но съдбата е вече в ход, момичето е в нейната власт.
Аз твоя бях, преди да зърна твоя лик.
Животът ми отрано все на тебе бе обречен,
И твойто име се отекна в мен във смут и вик,
Душата ти, във него скрита, — моята увлече.
И аз го чух веднаж, — гласът ми в миг замря,
Дори забравих отклик аз да дам на твоя зов,
И съществото ми със твоето се сля в любов, —
За първи път, помислих, мене истински зовят.
Той забелязва нейното смущение и своята власт. Неговите ухажвания стават все по-настойчиви. Той й говори в присътствието на Делиа, тя не смее да му отговори. Тя бяга от къщи (човек може да проследи сцената в стихотворенията), за да избяга от него, не, от себе си, от своето собствено желание.
Но той я последва на улицата. Те за първи път са сами, тя изплашена, свенлива, с разтуптяно сърце, той разумен и пресметлив. С неподражаемо изкуство той умее да докосва единствената струна на нейното сърце, която досега е звучала—нещастието. Той знае, че добротата й е по-силна от страстта, и се осланя по-скоро на състраданието като посредник, отколкото на бурно-страстното домогване. Той се представя тъжен, меланхоличен, преструва се на обхванат от мирова скръб и преситен, и тя, опитната в страданието, забравя да се бои от него, защото вижда, че той страда и сама познава страданието. Утешението й се струва
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 305
дълг. Сега тя не страни вече от него и по-бързо се редят главите в романа на нейната любов. Уговарят една среща. Цялото й същество е в треска по него, напразно се опитва тя с книга да прикрие своето нетърпение, сърцето й говори по-високо и заглушава всички думи:
Ах! не мога вече да чета!
Всички думи вкупом казват: иде!
Тя не може да чете, не може вече да живее, не може вече да диша, не може вече да спи. Но тя обича всички тези мъки заради него, тя обича това безсъние, защото е причинено от мисъл, мисъл по него.
Не искам да спя ; о ти, мое скъпо безсъние, .
Та кой сън могъл би да има твоята сладост?
И когато той се приближава, тя не знае вече как да избяга, неговата близост магнетически я задържа.
Уви ! не мога тъй да бягам, както нявга !
И тя вече предчувствува, че е загубена по него и че чувствата й са понесени от буря, която понякога е изпитвала на сцената чрез чужди съдбини. Нейният страх отдавна вече не е съпротива, той е само страх пред новото, страх от щастието. Тя уплашено разбира, че е роб на неговата воля и че не тя се спира пред последното. Той може да я вземе, когато пожелае, тя чувствува това, знае го. И викът:
Сестро, нямах друга опора освен неговата добродетел,
изразява цялата й съдба.
Тя не се колебае дълго. Моментът е настъпил. Той се приближава цял пламтящ. Нейните сълзи го възпират за още една последна кратка секунда, но га-
306
СРЕЩИ
льовният му глас, този глас, на чието очарование тя не може да устои, развързва ръцете й, и тя чувствува как душата й отлита в една първа целувка:
Почувствах как душата ми, уплашена и трепетна, отлита. О, сестро моя, тук на моите горящи устни тя е скрита !
Всички съображения на разума и ^сърцето изчезват, минало и бъдаще потъват, разгарят се в чувствата.
И всичко се разтапя в двойния ни пламък!
Сега от стиховете й бухват екстази и огнени снопове. Както робът бяга към свободата, така тя се втурва в затвора на тази страст. Само този, който ни-кова не е познал щастието, само една жена, която като Mapcèлинa е прекарала мрачно, трагично детство, мож? така да се разгори в опиянението. Тя, която никога не е предвкусвала като другите любовта в игри и сънища, е пияна от горещото питие на неговите устни, тя ликува в блаженството на своята слабост, тя тръпне от желание. Неговата близост е нещо премного за нея, тя едва може да понесе „подавляющето щастие“ от неговото присъствие. Но колко по-страшно е безумието от неговото отсъствие. Тя страда от прекаленото си щастие и все пак иска още и още. Тя потъва все по-дълбоко в любовта:
Тъй както зная аз, не ще узнаеш нивга ти,
Как теб обичам, и постигам, и в какви ли глъбини.
Все по-високо се понася тя в своята радост, която разрушава всички прегради на разума, и цялата й душа свободно се прелива в новото чувство.
ТРАГЕДИЯ
„Той не любеше. . . Аз любех“.
На 24 юни 1810 един чиновник от парижката магистратура вписва в градския регистър името на едно
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 307
новородено дете от мъжки пол, като прибавя към съобщението важната забележка: бащата неизвестен. Някакъв приятел на Марселина служи за свидетел, тъй като „Оливие“, тайнственият любовник, не е склонен да се яви лично. Срещу всяко предложение да узакони своята връзка той поставя предлога, че баща му в никой случай не би дал своето съгласие за една женитба с актриса. В действителност единствената му мисъл е, как да се отърве от дотегналата му вече жена. Марселина все още пияна от любов и майчинско щастие не подозира постепенното изстудяване на неговата страст. Тя го обгръща с пламъците на своята любов и грижа и дори изпраща бягащия с най-нежни пожелания, когато той й казва, че трябва да замине да види бащ*а си :
Ти искаш да заминеш 1 Искаш I Да, при своя скъп баща... Вървй, — със всичките целувки на обичано дете Ти му кажй за моите целувки, — нему непозната.
И мойта почит, обич, ти сложи на бащиното му сърце, Че той и мой баща е — той вдъхнати душата!
В същност неверникът заминава за Италия и остава там дълго време. Известията от него са оскъдни; тя, обаче, добродушната, доверчивата, не предугажда истината. Тя случайно узнава за неговото завръщане и едновременно ужасното, че той отдавна е във връзка с друга жена. Тя отведнаж разбира цялата трагическа действителност и заедно със страшната си заблуда тя, изтръпнала, разкрива комедията, на която е станала жертва. Тя съзнава, че и този път, както често в театъра, е заложила своето собствено безкрайно чувство в една игра. Гърдите й се късат от отчаяние. Но кому да се оплаче, кому? Делиа, приятелката, я предаде. Тя е забравила всички други, загубена по този единствен човек. В тази сърдечна неволя тя се хвърля в прегръдките на своята сестра, и към последната е отправено безсмъртното стихотворение на ужаса, в което резките викове на първото отчаяние още не са се стопили в
308
СРЕЩИ
течещия метал на думите. Остри и горещи от кръвта, виковете като мечове пробиват трептящите редове.
О, сестро моя, той замина! Напусна ме, сестрице!
Аз знам, че ме напусна, чакам, и замирам!
Замирам! Прегърни ме ти! За мен плачи! Прости! Сълзи аз нямам вече. А колко ми се ще да плача. Ридаеш ти! О, колко те обичам! О, нивга никоя усмивка Не те е разкрасила тъй, дори във най-щастливите ни дни.
Тя знае, че го е загубила, но не иска да повярва. Тя моли, тя настоятелно моли за една лъжа, за една надежда, да понесе истината. Коленопреклонно проси тя от своята сестра една малка лъжа:
Не ще се върне? Вярваш ли? — Кажи ми, че се мамя. Кажи: той само те изпитва, но не е жесток.
Кажи, че ще се върне,кажи ми: връща се.„ макар измама. И нека той, и той да ме излъже като теб. Идй,
Върви при него, и лъжата ти ог него изпроси.
И при това знае, че той е при друга, знае това, вижда го. В бели безсънни нощи картината изпъква уловимо близко:
О, как я гледа, колко близко е до нея!
И тя бяга от него, от всяка среща, от неговия поглед, спасява се при своите сестри на село, в усамотение. Тя напуща театъра, потъва в своята скръб, някъде в един затънтен ъгъл на Франция.
Империята около нея се събаря, битката на народите при Лайпциг е загубена, казаците влизат в Париж, но за всичко това нито следа в нейите стихове и писма. Народ, време, държава, за нея, истинската жена, са незначителни неща спрямо чувството. Тя знае само едно, че го обича, все още го обича въпреки това, че отдавна е прозряла дръзката му игра. Само за да спа-
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 309
си своята гордост, да извини чувството, двойно вярното към неверника чувство, тя търси вина в собственото си държание, търси да намери повод в себе си. Напразно. Тя търси и търси в робско смирение и против собствената си воля трябва да отрече:
- Да го измамя? Никога! Та негова бе моята душа. КУви ! Като бръшлян го бе обгърнала изцяло тя.
И въпреки всичко тя не може да го намрази, да му се сърди. Примирена, тя признава:
„Ах! не го мразя, не мога да мразя“, и скоро узнава, че това е повече от не—омраза; засрамена, унищожена тя съзнава, че въпреки всичко все още го люби. Уплашена изповядва това в своите стихове, уплашена за себе си:
Сестрице, още, още го обичам аз. . .
Какво признание, и ужас, и тъжна светлина.
И колко е щастлива, когато чува, че той е болен, колко е щастлива, че намира пред себе си повод отново да го обича:
Как него да не любя — когато е нещастен.
Най-сетне, след две години на съпротива, тя напълно ясно съзнава, че в нея няма твърдост, няма омраза, няма отпор, нищо друго освен едно желание, едно единствено, пламенно горящо желание да го види отново. Тя търси, проси помирение, обръща се към своите сестри, обръща се дори към Делиа, която я бе предала, само да го спечели отново. Тя се покорява безусловно, отказва се от своята гордост:
Гордост моя, повече от теб обичах бедното сърце!
Той отстъпва пред молбите. Тя може да го види. Но едва що е научила, че желанието й може да се
310
СРЕЩИ
изпълни, обхваща я старото чувство на страх. Тя се колебае, търси някакво извинение и накрая го намира:
Нима той, Господи, все още властвува над мене?
Но тъй не бе ли пак, когато бяхме разделени?
Тя знае, че една нова връзка не ще повтори ня-когашното й щастие, щастие на страст и опиянение, то ще бъде щастие в сълзи и недоверие; но радостно приема това робство, въпреки съзнанието за неговата тежест. Тя застава пред него като пленница. Потъпкала своята гордост и своя срам, тя тръпнеща свежда глава пред това щастие на унижението. Той вдига коленичилата към себе си, започва едно кратко интермецо на помирението. Тази изтъкана от унижение и състрадание връзка не трае дълго. Той скоро отново я напуща, и този път за винаги. Той се заплита в друго приключение, образът му изчезва в безименното. Марселина взима детето си, нейното последно притежание, и отново се връща в живота. Прибежището на нейната любов е унищожено, но в замяна изниква една друга сила, утехата в нейното нещастие: поетесата у нея е вече родена. Нейното чувство, отблъснато от мъжа, сега се отправя към света, крилати стихове разкриват самотна-та й болка, сдържаните сълзи се превръщат в звучащ кристал.
СЪБЛАЗНИТЕЛЯТ
„Моята тайна е едно име.“
Музиката изтръгва от устните й само нейното страдание. Всяко бегло потропване на сърцето е станало строфа, всеки полет и всеки упадък на чувството тя през целия си живот лирически е изповядвала още в огнената минута на страданието и възпоменанието. Тя е разголвала пред световния вятър всеки трепет на чувствата, всеки позор на душата. Но до смъртния
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 311
й час устните остават заключени, когато се касае до името на онзи човек, който пробуди тази буря в душата. Всичко свое тя издаде. Само не този, който нея измами.
Петдесет години вече френската литературна история напразно търси да разкрие тайната на Марселина, преди всички Сент-Бьов, нейният приятел и довереник. С дисертации и догадки нейните биографи проследяват всичките й пътища, за да открият някъде името на този „Оливие“. През светлина и сянка, през хилядократно разлистения храсталак на нейните стихове, цялата тълпа следи всяка капчица кръв от раненото й сърце. Те подушват всяка въздишка, разкопават всяка капнала сълза: но по един чуден и непонятен начин дълбокият срам на нейното премълчаване и днес още е по-силен от старанието на изследователите. И днес никой не знае друго име, освен името „Оливие*, което тя му дава в своите стихове и в онова единствено запазено любовно писмо. Седемдесет години, една библейска човешка възраст след нейната смърт, тайната е все така силна и неосквернена, както във всеки час от нейния живот.
Малкото, което са успели да разследват, се знае само от нея, чрез издадената в стихотворенията страст. Един ред свидетелствува, че той е бил поет и отрано още известен в по-тесен кръг; друго място определя неговата възраст, той е бил три години по-млад от нея самата; много строфи възхваляват чудния му нежен, внушителен глас, който винаги е опиянявал; и пак писма разказват, че той е отишъл в Италия и там заболял. Най-забележителното указание, обаче, което трябва да бъде решающе при установяването на името се намира в едно стихотворение. Там тя казва, че в нейното кръщелно име се вплита нещо общо с него. Тя казва
Твойто име. . .
Знаеш, че небето в мойто да го впише пожела, и по-късно още "веднаж :
312
СРЕЩИ
Не могат да ме назовят, без тебе с мен да свържат, Защото от кръщелния ми ден със тебе съм обвързана.
Можем да си представим, как жадно цялото преследващо стадо изследователи се е втурнало по посока на това указание. Марселина, Фелисите, Жозеф са нейните три имена, в гатанката на търсеното име трябва значи, да се намира едно от тях. Едно и друго бегло доказателство е подвело мнозина да предположат, че нейният избраник е бил де Латуш. В Хиацинт Жозеф Александр Табо де Латуш, Жозеф е връзката с Марселина. Това доказателство се подкрепя и от факта, че той е бил поет от известен ранг по онова време, и дори и третото обстоятелство е неоспоримо, че на младини той е прекарал две години в Италия и че Жорж Занд се възхищава от „мекия му и убедителен“ глас. Сент-Бьов, известен като нескромен преследвач на любовните история (благодарение на неговата злоупотреба с доверие писмата на Мюсе до Жорж Занд били преждевремено издадени) и тук искал да има евтината слава на първия биограф, който още приживе на Марселина е проследил тайната. Той искал сигурни доказателства и опитал една хитрост, която не може да се нарече благородна: злоупотребявайки с едно съобщение на един приятел на нейна най-добра приятелка, който по някои намеци е посочил Латуш като вероятен любовник на Марселина, Сент-Бьов набързо взел повод от смъртта на поета, за да отправи едно йезуитски умело написано писмо до Марселина, в което той я моли да му каже нещо за неговия характер (каточе той сам не го познавал добре). Той се е надявал, че при това плахо почукване тя ще разтвори всички врати на своето сърце, че тази откровена, героична, и в своята страст безрасъдна жена ще пропусне в някои редове наивно признание за своята някогашна любов.
И Марселина Деборд-Валмор, чудната, лесно се е подвела да напише един реквием за човека, който е бил горещ защитник на нейните стихове и й е намерил
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛ МОР 313
първия издател. Това е едно писмо, един документ на човешко чувство и пленителна доброта. То е послужило на психолозите изследователи като решително и последно доказателство; защото Марселина, обхваната от хубаво и мъчително сдържано вълнение, говори тук за Латуш почти с твърдост и огорчение, но тя вини по-скоро своето собствено чувство и вдига умолително и заклинателно ръце към Сент-Бьов да не бъде много строг в своята присъда. Тя описва всички недостатъци на Латуш, на този циничен, спъван в своето творчество от извънмерен ум и ирония, човек; но нейното описание намира и в отрицателното някаква заслуга, тя твърди, че той не е виновен за всичкото зло, което е било в неговата власт, и че вътрешното му разкаяние е доста-тъчна отплата за сълзите, които е причинил. Тази дума за сълзите, които той причинил, е била вече достатъчно доказателство за книжните учени и дилетантите на сърцето. Като палачи те отбелязали радостно изтръгнатия вик, и от този ден се шушне и шепне през десетки книги: Латуш, Латуш.
$ Наистина: благовидните предлози тежат във везните на присъдата. Но в другото блюдо има безкрайна тежест, която отново повдига нагоре мътния баласт на предположенията и вероятностите. Тази тежест е личността на Марселина Деборд Валмор, чиито човешки качества са свързани и одушевени от една безпримерна и почти опасно превишена откровеност и справедливост. Едва ли би могло да й се припише жалката измама, че е въвела в дома на Валмор, в дома на своя съпруг, и то като непознат — онзи човек, който е знаел нейното минало от разговори, писма и стихове, както и гроба на незаконното й дете в Брюксел. Мъчно може също така да се допусне, че тя, която тъй малко е знаяла да се преструва, изведнъж, в писмата си до Латуш, ще се сведе до такава степен на унижаваща формалност, след като бе писала за „Оливие“ най-пламтящите и буйни стихове и думи на френската лирика. В това ни убеж-
314
СРЕЩИ
%
дава, както тайната на нейното чисто сърдце, така и доводите на разума.
î: i., И ако все пак, като се изхожда само от устни сведения, нещо което правят някои критици, се твърди все по-настойчиво, че Латуш е Оливие, то в такъв случай трагедията на подмаменото девойче подготвя още по-жестоката трагедия на майката, трагедия, която никой роман не би могъл по-смело и по-жестоко да съчини. Латуш, който се е познавал с Марселина още от двадесет и първата си годишна възраст, поправя после правописно нейните стихове, същият значи—тази мисъл тъй много смущава — е човекът, който под маската на услужливия и добродушен семеен приятел се е опитал, след повече от двадесет и пет години, да прелъсти Ондина, дъщерята на Марселина, която с мъка, както това личи от пропитите й с ужас писма, успява да се защити. Същият Латуш, от когото Марселина има незаконно дете, почиващо под чуждо име в гробищата, да се опитва след двадесет и пет години да прелъсти и дъщеря й — ето една възможност, която здравият усет мъчно може да възприеме. Действително писмата й до нейния съпруг, когото по това време Латуш приятелски посещава, са пълни с остри предупреждения, тъй като никоя мисъл не би могла да бъде за една майка по-страшна от мисълта да види детето си да преживее от същия човек нищетата, която е преживяла и самата тя. Марселина принуждава мъжа си да поиска обратно от Латуш нейн портрет от младини. Но защо е този гняв и то след толкова години у нея, тази, която прощава; защо проявява тъй късно предпазливост, тя, която е била винаги необмисляща? Въпреки поддържаната вероятност, неволно усетът ми се опълчва точно срещу тоя Латуш и то до тогава, докато не чрез догадки, а чрез данни бъде доказано.
Нека други продължават да се ровят: за мене е ясно, че това име не е още открито и че голямата тайна на нейното сърце не е още разгадана. Защото, колко малко би могло да се узнае: едно име, няколко
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 315
думи, няколко бегли срички в сравнение с дълбокосми-сления символ на анонимността, в сравнение с обстоятелството, че нито за нас, нито за нея той не се е запазил освен като безименното в нейния живот, като едно преживяване. Той бе само повикът, силата, която й се противопоставя, формата, в която се изля нейната устойчива и потискана любов, глината, която се разпуква, когато горещата сплав се оформя в нея. Той няма особно значение за нейния по-сетнешен живот, също няма и вина. Защото ако той се е пошегувал с нейното сърце и така несъзнателно е причинил онзи огромен пожар, то той е толкова виновен, колкото и едно дете, което си играе с кибрит и предизвиква огън. „Оливие“ не е извършил нищо друго, освен че се е приближил до нея, че е станал синур в живота й. Той е трябвало само да й покаже бездната, в която нейните чувства, предостатъчно дълго възспирани от грижите и лишенията, са могли шумно ликуващи да се хвърлят и с това е осъществил своята и нейната съдба. Той й дава случай да обича и с това неговото значение се изчерпва. При това безразлично е как се държи като човек, тъй като властта му над нейните чувства е изчерпана. Той би могъл след това да я напусне или да я малтретира, да се върне при нея и пак да я изостави, чувствата й, обаче, не е можел повече нито да раздуха, нито да сподави, тъй като това е било вече извън неговата воля и съвест. Той е можел да прибави още страдание или радост, да променя нейното настроение, но не и да пречупи разцъфналите се и неу-вехващи цветя, които той бегло е докосвал с пръстите си.
Можем да си представим какво го е тласкало към нея, да разберем, какво го е привличало. Можеби го е привличало желанието с един полъх да накара още веднаж да се разгори жарта на една затворена в себе си душа, затрупана под пепелта на грижите и скръбта, ранна страст, която е много по-сладка отколкото в душата на съвсем младата девойка. Още по-добре,
316
СРЕЩИ
обаче, може да се разбере и какво го е отдалечавало от нея. Той е търсил една игра, желаел е да поднесе на това срамежливо, пропъдено под натиска на нуждата и лишенията от градината на детството, девойче първия плод на нежните думи. Но пробудилата се е съвсем друга. От нейното крехко тяло избухват пламъците на екзалтация, нейната кротост внезапно се превръша във вакханалия на страстта, тя се притиска с неподозирано опиянение о изненадания и то с една жажда, наточели чрез него иска да изпие всичкото блаженство на небето и земята. Той желае една любима, а намира любящата, той желае у нея жената, чудната жена, новата, многостранната, а тя е пламтящата и все същата. Той иска наслади, а тя му дава любов. Той търси часове, а тя му предлага цяла вечност. Това се вижда ясно в нейните собствени признания: той се е изплашил от безграничната й отдаденост, от вулканичното избухване на любовта й. защото за нея, непритежаваща нищо земно, чувството се превръща в цял един свят и тя го разпростира до крайност. Нейната мярка за любовта е свръхмярка: постоянно се възпламенява, всяка дума, всяко трепване я хвърля в пламъци. На малката наслада тя отвръща със сълзи, със сълзите на възторга, с хълцанията на отчаянието. Сълзите са нейният единствен език в любовта. Той, студеният Ловелас, вижда винаги овлажнени погледи, настръхнало лице. И тя има винаги един единствен отговор:
А любовта за мен, — сълзй билй е само.
Нейниит свят се състои само от сълзи, „плач" и „сълзи“ са честите рими на нейните стихове. Страстта й причинява болка, тя е премного пламенна, тя потъва, изгаря. Напразно, съзнавайки прекалеността, се сили да се възпре и копнее за съзерцателна наслада. Желае сама да стане чрез любовта по-весела, да превърне любовта в игра:
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛ МОР 317
Желала бих да любя не по този начин.
За мене любовта мъчение била е само,
и всяка нежност — болка.
И този контраст между него, играещият, и нея, екстазната, става все по-голям. Тя не може да се ограничи, той не може да засили чувствата си. Тя иска да го привлече нагоре, но той не може вече да я следва. Всред етера на чувствата, към който тя желае да го издигне, той, равнодушният, жадува за въздух. И така почва да се отбранява срещу това обвързване. Срещу нейната доброта той се бори с жестокост, срещу нейната жар оъс студенина. Но тя е бронирана с любовта си и прошката е нейното оръжие. Той се гаври с нея, изневерява й и тя му прощава; той я измъчва с лъжи и тя пак му прощава ; той бяга от нея, но любовта й не отслабва. Все повече го обхваща желанието да изчерпи нейната доброта, да подложи на изпитание нейната преданност, но успява само да разруши нейния живот, да я направи нещастна, оставяйки безпомощен пред демоничната мощ на нейната любов, която не може нито да уталожи, нито да разруши. Влее ли ум-раза в сърдцето й, или горчивината на презрението и разлагащата болка, чувството й попива жадно всичко това и го превръща в любов; тя може само едно — повече да разпалва себе си, но не и да се успокоява. Каквото и да направи той, всичко се превръща в насилие над нея и дори неговото изчезване не може да й ограби това чувство. В световната литература няма по-хубав пример за страшната мощ, която упражнява върху душата на жената този, който, като първи неин прелъстител, е пробудил тялото й. Защото този човек, или мечтата за него, разяжда у Деборд Валмор най-благородното в нейната способност да обича, божественото, безмерното, преливащото. Това, което тя проявява по-късно, е отмерена доброта, благодарност, почитане, чувственост, но винаги като нещо отделно, никога вече онова стихийно избухване на цялото й съ-
31S
СРЕЩИ
щество, проявление на цялата й женственост. По-късно един друг мъж свързва живота си с нейния и тя му е вярна съпруга, но и в прегръдките му тя все още признава: „Аз не зная как да забравя“. Само чрез безпределна искреност успява тя да осъществи това рядко и все пак тъй правдиво чудо на двойната любов, защото и като стара жена тя се чувствува още свързана не с избрания, а с мечтания мъж. Бурите от това далечно минало все отново и отново внасят в нейния отдавна успокоил се живот едно огорчение; петдесет годишна, намираща се със своя съпруг на едно пълно с лишения турне из Италия, тя чувствува сред новия пейзаж, че неговите „стъпки“ са пребивавали тук преди тридесет години и неочаквано в едно писмо от 1836 г. до нейна приятелка прозвучава изповедният вик : „Единственото сърце, което бях си измолила от Бога, не пожела моето“. И в щастие, и в нищета, тя не може де забрави първия. Вярна на съпруга си, тя, бла-городната, е вярна и на чувствата си, никога жената в нея не отблъсква това далечно и вече почти митоло-гично божество от нейното детство, което я превърна в жена; във Валмор тя обича мъжа и бащата на децата си, но в изчезналия, в „Оливие“, обича също така вярно фантома на своите сънища, свръхобилието на своите чувства. В дОливие“, в прелъстителя, през целия си живот тя обича любовта.
ИЗОСТАВЕНАТА
„Аз преживях всички унижения, отправяни към жената на земята*.
Писмо до Гюлина Дюшамб
В деня, когато я изоставя нейният любим, тя напуска Париж. Надява се, че ще понесе неговото отсъствие в друга страна по-лесно и отива, бягайки от желания и намразения, в Брюксел, където получава отличен ангажимент при театър „де ла Моне“. В началото й обръщат малко внимание, защото на три часа от
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 319
града трещят оръдията при Ватерло и рухването на империята заглушава разговорите и песните. Трагедията на света е премного шумна и близка, за# да може да се вслушат в изкуствения грохот на сцената,
Но скоро я забелязват и почват да й се възхищават. Всред преживяванията нейното изкуство е узряло, из разширените й от страдание гърди се изтръгват цялостно драматичните възклицания. Едва сега тя става героиня. Нейната натура, способна някога да пре-въплъщава само детинска плахост, наивност и страх, трепти сега от чувственост и страст, възкликът на страданието, идващ от най-дълбоко преживяване, е придобил чуден резонанс и рецитираните стихове се оживяват от мелодичния ритъм на нейната поезия.
Успехът, обаче, никога не е означавал за Марселина Деборд Валмор щастие. Тя го е възприемала само като шум, като кънтеж от далечината, никога плътно, никога като вълна, която може да повдигне или да понижи живота й. Тя избягва всякакви изкушения, затваря се в себе си и се включва в единственото, което й е останало — нейното дете:
Обожавана клетка на моята тъжна любов,
и търси по неговите невинни черти чуждия и обичан образ. Тя желае да приключи живота си, да го огра< ничи. Но съдбата изпитва към нея една странна неприязън. Непознато божество я е прокълнало и не й дава покой. Нейното страдание, страшното страдание, трябва вечно да се запази пламтящо и съдбата все отново го раздухва така, както течащата огнено-стоманена лава остава вечно подвижна, за да не се втвърди и преждевременно застине. Все отново животът й прави подаръци, но само така, на заем, докато се вживее купне-жът й в тях и после ги изтръгва, разкъсвайки болезнено душата й. Животът едва й дарява отдих и вече смъртта се намесва в нейната участ. Единствената приятелка, а малко по-късно и нейният баща умират внезап-
320
СРЕЩИ
но; няколко седмици по-късно смъртта застрашава и последното, което има — петгодишното й момченце. Като разярена се бори майката цели два месеца против проклятието, но напразно:
След шестдесет дни скръб и ужас
Към небесата аз крещя: един ден още!
Напразно е! Душата ми изцяло се стопй ...
Извиквам към смъртта: мен първо докосни!
Напразно ! В своя гняв, студена тя
Детето взе, а мен да грабне тя не пожела.
Мен, коленичилата и издъхващата майка.
Момчето умира. В течение на една единствена година Марселина загубва всичко, подарено й от съдбата:
Загубих всичко аз — детето чрез смъртта,
Приятеля — в далечина.
Отчаянието й е неописуемо. В нейните писма се четат сгенания, непожелаващи нищо друго, освен смъртта. Отново тя е тъй бедна, тъй изоставена, както тогава, когато, облечена в черни дрехи, сираче, беше стояла на пристанището в Хавр; но сега е много по-тежко, тъй като живота й е подронен от рано загубеното дете, а душата разкъсана от презрението на обичания. Напразно търси тя да сложи край на всичко. Вярата й я възспира да прегърне смъртта, така че трябва чрез бягство да изчезне от света. Като монахиня в килията си, тя жива се погребва. Не желае вече нищо да има, нищо да чува. с нищо да не се свърже, тъй като всичко й бива отнемано. Кратките часове на сцената са единствените, когато тя говори на хората и то не с нейни, а с заучени думи. Всяко същество й се вижда враг, всеки поглед й причинява болка, ^ъй като всичко се превръща в сравнение и спомен. Чашата на страданието е препълнена. От тия години е останало едно стихотворение —
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 321
„Двете майки“, в което по затрогващ начин се описва, как дори и един невинен повод предизвиква у измъчената изблик на страдание. Едно дете случайно се приближава на улицата към нея, с разтворени от любов ръчички, а тя, почти на колене, го моли да се отдръпне, защото пробужда в нея спомена:
Напразно вие ме смутихте—нямате ни красота, ни грация подобна нему, нито блясъка, невиността, о, рожбо моя—но нали сте вий на негови години, то стига да ломи сърцето ми неутешимо.
С изгубеното дете й се струва, че е угаснала и нейната младост. Едно сияние на страданието забулва очите й: веселата е станала сега мрачна и сурова.Мно гото сълзи са измили от страните й емайла на младостта; гласът е станал гърлен и отбягва песента. Самотността й е безкрайна. Тя живее в света като Ариадна, изоставена на пустия остров Наксос, посветена на воплите и молитвите. Изоставена от Бакхуса, бога на опиянението, от кипежа на любовта, тя очаква само смъртта, чува нейното приближаване и протяга вече ръце към нея, за да потъне във вечната тъма. Но тя не подозира, че този, който се приближава с окрилени стъпки, е Тезей, избавителят, идващ да я върне още веднаж към живота.
ВАЛМОР
.Няма нищо по-искрено от сърцето ми. Не бих могла да го отдам, без да отдам и живота си“.
По това време в театъра играе, в ролите на героичните и патетични конфликти, един млад актьор, Валмор, наречен от дамската публика на Брюксел „хубавият Валмор“. Потомък на благородно семейство, внук на императорски генерал, загинал в сражението
322
СРЕЩИ
при река Москва, той се отдава на театъра само поради художествено влечение. Появил се на сцената на световната история много късно, за да може да се сражава под знамената на Наполеон, той желаел да стане герой и конквистадор поне на сцената. Валмор е седем години по-млад от Марселина, като артист много скром-но надарен, печелещ хората със своето рицарско държане и прекрасната искреност на своето същество. На сцената двамата често си разменят реплики за любовта, той я ухажва, тя се съпротивлява и из тая оживена размяна на заимствувани чувства се поражда постепенно едно взаимно доверие.
А при това — в живота на Марселина всеки епизод е драматически обусловен — тия двама артисти, които случаят или предопределението събира на сцената в един провинциален театър, тези две съществувания са се срещали вече преди много години. Преди шестнадесет години, като младо момиче Марселина пътува за Гваделупа и в Бордо, за да спечели няколко франка, играе на сцената; поканена в едно приятелско семейство, тя среща едно малко момченце, бъбри с него, радва се на неговото умно изражение и го докосва с невинна сестринска целувка. Това момченце от Бордо, този отдавна забравен партньор на приятелска игра, е Валмор. Споменът за този детински епизод улеснява бързото сприятеляване на израстналите.
Валмор отвръща на нейното приятелско чувство с жива склонност. Постепенно у него се поражда желанието да се свърже с почитаната жена за цял живот. Той не се решава още да й се обясни, плаши се наточели от думата любов. Хубавата мъжка гордост го възпира да я ухажва буйно, за да си спести резкия отказ на изплашената. Знаейки за нейното нещастие, той е смятал можеби, че резигнираното й сърце трябва като при болен, постепенно, стъпало след стъпало, да бъде въведено в доверието. Затова той избира по-пред-пазлнвата форма на думите: писмото. Въпреки че всеки ден е близо до нея, той й пише писмо, в което заявя-
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 32«
ва, че е готов да оформи в брак почстността на своите чувства.
Марселина получава писмото, изтръпва и не иска да повярва на думите. Тя се поглежда в огледалото: солта на сълзите бе избледнила нейните бузи, страданието с остър бод бе издълбало около очите й бразди, тя се чувствува изтощена, прецъфтяла и безценна. Тридесет и една годишна, вътрешно тя се чувствува много по-възрастна, а той, в младенческа свежест, е на двадесет и четири години; как да го обвърже, когато тя самата е обвързана със спомени и, както й се струва, с неизлечими страдания? Защото дори и в тоя миг на щастие тя чувствува, че сърцето й не ще може нищо да забрави, че образът на Оливие, на непознатия, вечно ще пламти в душата й. Тя е решена да бъде вярна, да се отбранява. И все пак нещо странно я влече да започне живота отново, още веднаж да се изкачи от тая бездна на скръбта и лишенията нагоре към светлината.
Марселина отговаря на Валмор с писмо, в кбето има отказ и все пак* едно колебание. Тя иска да откаже и все пак се плаши да скъса безвъзвратно. Тя го моли да я щади. „Не се Допитвайте да изпълните сърцето ми с чувство, защото аз толкова съм страдала и сред моята тъга не съм годна за любов“. Тя настойчиво го предупреждава, отрича възможността да се породи ново чувство и все пак доказва тая възможност със страха от нови изпитания и молбата си да я щади. Тя му предлага, ако нейната близост го измъчва, да напусне Брюксел, предупреждава и се отбранява. И все пак не намира думи да изрече едно твърдо не. Защото за нея всичко ^това е нещо съвсем ново, блажено-ху-баво, необикновен трепетен страх за първи път не само да обича, но и да бъде истински обичана.
Валмор я разбира погрешно. Нейното колебание означава, смята той, че за нея — първата в театъра, прочутата актриса, предложението му е неподходящо. Той още не познава цялата длъбина на дейното стра-
234
СРЕЩИ
дание. Иска да се отстрани, но тя вече го зове при себе си, бърза да му отговори, да го увери колко много го цени и в това вече прозвучава първата проява на влечение. Валмор се чувствува сега по-уверен, той я ухажва вече по-настойчиво и горещо. Тонът в нейните писма става все по-мек, все по-отстъпчив. Тя не може още да повярва, че искат отново да я върнат към живота и все пак е уверена. Срамува се от собствената си колебливост, след едно толкова дълбоко чувство да може да преживее сега второ и все пак си го желае от цялата душа. Толкова чуждо й е станало щастието, че тя се страхува от него и едва ли не желае да се върне отново към страданията си:
Страхувам се от щастие, сълзите ми са дар,—
Да, чувствам, че в плача ми имаше за мене чар
И болките ми бяха благодат.
Тя съзнава, че не може да забрави, но се чувствува достатъчно силна да се свърже с един мъж въпреки раната на сърцето си. Тя* го е предупредила, предупреждава го до последния миг. С пълна искреност му предлага целия си живот, обаче, той я желае силно и пламенно и с едно чувство на тържество тя дава най-после съгласието си.
Затрогващо е да се чете в тия писма колко се е отчуждила тя от щастието. Обратът в живота й се струва като чудо божие. Не може да схване, да разбере тази забравена дума, това загубено чувство. Наточели излиза пипнешком от тъмнина към светлината и очите й, заслепени, не смеят да погледнат. „Как? Нима в живота е все пак щастието?“—пише тя в едно писмо на следния ден след сватбата. „Аз съм щастлива! Душата ми се възправя цяла пред тая забравена дума, смятана завинаги изчезнала*. „Кажи ми, любимий, къде съм, кажи ми го, аз не знам къде съм. Остави ме още веднаж да прочета едно подобно писмо, което изгаря сърцето ми*. През тия първи дни тя срича, залита. И
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 325
най-чудното и невероятното е, че това щастие продължава цял живот. Защото след нейното първо преживяване тя е станала съвсем друга. Сега тя е способна да направи един мъж щастлив, защото самата е разочарована. Тя не иска вече неземно щастие, не иска самата да бъде щастлива, а като истинска жена да дава щастие. От сега нататък тя нищо не желае за себе си, а само за него. През тия години между тях двамата започва една чудна борба, борба иа смирение срещу смирение. Двамата се чувствуват един от друг по-малоценни. Той съзнава нейното превъзходство като актриса, поетеса, благородството на нейната човечност и се прекланя пред нея. Тя от своя страна чувствува, с все отново избликваща благодарност това, че той е по-млад от нея, седем години, и че с радост й подарява своята блестяща жизненост и се прекланя пред него. Той я възвърна към живота и стана баща на нейните деца и затова тя му е благодарна ежечасно. В писмата на стареещата жена пламти все така буйно нейната жар, както през дните на сватбата, а той се опитва да излее чувствата си в стихове, за да може да й говори веднаж на нейния собствен език. Никое от нейните любовни стихотворения не е можеби така затрогващо, както едно негово стихотворение, породено от нея,този несръчен опит на един трезв и разсъдлив мъж да излее в стихове думите си, за да може и той да й служи по неин начин. Страхът, че той, младият, би могъл да презира и мами нея, стареещата, че тя би могла отново да загуби любовта, изчезва щастливо. Всеки ден тя се уверява, че е все още обичана и се чуди на неговата привързаност. Изненадана, че все още не е изгубила любовта, тя отговаря с благодарност. Сега най-после тя може вече да се отдаде напълно, да се прахосва, пожертвува, ден след ден, и трудностите на нейния всекидневен живот правят тая жертва непрестанна. Понякога все още една лека сянка от миналото пада върху нейното щастие. Валмор страда потайно, чувствайки непрестанно, че другият си остава незабравим. Очаквал
326
СРЕЩИ
е, че след като й е върнал любовта, нейната поезия ще обгръща само него, че образът на онзи, който я е измъчвал и презирал, ще бъде засенчен от новото щастие. Но Марселина Деборд Валмор не може да лъже. Нейната поезия, породена от превърнатите в сън младенчески преживявания, изглежда да се ръководи от тайни закони, срещу които и тя самата нищо не може да стори.Тя пише и обнародва като съпруга ония пълни със страдания елегии за Оливие, за някога обичания, и Валмор, който се радва на цялата нейна буйна любов, трябва да надзирава печатането на тия стихове, отнасящи се до другиго. Никога за един съпруг не е бивало измисляно по-странно мъчение. Нейната поезия е по-силна от съзнателната й воля. Не щастието, а тра-гичността вдъхновява тая жена, само сълзите развързват нейните думи и затова стиховете й са посветени томува, който породи в нея мъката на любовта и почти не докосват тоя, който я, направи щастлива. Във Валмор тя обича мъжа, съпругът в Оливие самата любов, изворът на страданието, пробуждащо нейното най-съкровенно щастие. Със своята безкрайна искреност тя доказва, че в живота на една жена има място за два вида любов, за любовта в действителността и в мечтите, че незабравимото, в тялото отдавна изгасналото, продължава да тлее недосегаемо в най-големите длъбини на женската душа, че преживяванията не умират заедно с преживяното. Тя вижда Валмор да страда от нейните признания, но не може да овладее поезията си: нейната искреност е по-силна от волята й. Спрямо мощта на собствената си поезия тя е безсилна. Напразно се сили чрез стиховете си да разубеди неговата ревност:
Тез стихове, що връз сърцето ти тежат.
Тя прябавя като поетеса към моминското си име и неговото, нарича се Марселина Деборд Валмор, за да покаже така пред обществото тяхната обвързаност. Използва всички хитрости на сърцето, обвинява се в пре-
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 327
увеличавания и същевременно е несъмнено искрена в миговете на отчаяние, когато проклина поезията си, която създава между тях недоразумения. И колко щастлива е тя, когато може и нему нещо да отреди. По-късно, като четиридесет и седем годишен мъж, той признава на петдесет и четири годишната си съпруга, че много пъти е изневерявал. И почти щастлива тя му отговаря в прекрасното писмо: „Би било чудо, ако би могъл да избегнеш изкушенията на твоята възраст и професия! Вярвай ми, единствено важното е, че те не унищожиха неразкъсваемостта на нашия съюз. Не се сърдя на никоя жена, че те е почувствувала заслужаващ обич. По-скоро те не би трябвало да ми простят, че аз съм ти жена и — откровено казано — едно такова щастие е незаслужено*. Така, с доброта и искреност, те отново и отново свързват връзката, която ги разделя; дори бедността, вечната и непоносима оскъдица на техните дни, не може да отрови чистотата на живота им. Тяхната преданност намира все нови форми на възраждане и най-после най-благородната от тях: отказва се напълно да му бъде любимата, заради неговото собствено щастие, заради възможността да обича, да обича наново по нов начин. Тя обгърща Валмор, съпругът, с чудно майчинско чувство. Той остава нейното най-възрастно дете, детето, което й създава най-много грижи, комуто тя търси да намери ангажимент, детето, което тя закриля, реди и съветва. Тя трябва да утешава лошия провинциален актьор, който никъде не може да намери работа, когото са освиркали в Руан и никой в Париж не приема, да го утешава за болезнените поражения на неговата суетност и (тридесет години наред да лъже съмнителния артист, и все пак честен мъж), че той е, който с труд и мъка издържа семейството. Едва, когато артистичната му мания рухва и той получава едно скромно място в библиотеката и вече не е нищо повече от съпруг и баща, настъпва някакво спокойствие в това разкъсано домакинство. В по-късни писма, редом със страстта на чувствата, все по-често се примесват съвети
32t
СРЕЩИ
на майката и домакинята, а бракът се превръща в майчинство и другарство. И от перспективата на нейните години, из опасната разлика на възрастите, чрез нейната доброта и резигнация се създава постоянно нова блн* 80CT и още по-задълбочена връзка.
СТРАНСТВУВАЩАТА
иОт шестнадесет годишна въа* раст имам треска и пътувам“.
Нищетата и лишенията не докосват само сърцето й. Те не изпускат най-любимата си жертва и съпровождат живота й. Напразно артистичната двойка търси да свие някъде гнездо. Брюкселската театрална трупа скоро ликвидира, всички се стремят към Париж. Но Валмор, у когото с отлитане на младоста все по-ясно проличават слабите артистични дарования, се превръша в пречка за получаване на общ ангажимент. Отново вълните на живота ги тласват назад към провинцията, години пребивават те там, гонени от бурите на несрет-ничеството, двадесет, тридесет години, никъде не приютени, винаги отново пропъждани. По цели дни и нощи, с малки деца и цялата покъщнина, скитат те от място на място, отново и отново се товарят на коли, сключват договори и получават откази, преживяват надежди и разочарования. Отпочиват си няколко години в Лион, но това е почивка върху вулкан, защото този индустриален град е трескаво неспокоен от работнически бунтове, из улиците му се прострелват хора и народът скоро изгубва усет за театралната комедия.
Отдавна е угаснал блянът за изкуството, останал е само един суров занаят, който двамата, заради децата, упражняват, припечелване на хляб, занаят без почтеност. От завист и злоба скоро и последните приятели ги изоставят. Дори между тях двамата грози да се породят раздори. Защото все по-ясно проличават успехите на Марселина в сравнение със съмнителните триумфи на нейния съпруг ; но тази опасност създава добре
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 329
дошлата възможност да се прояви голямата й предан-ност. Тя бърже решава и напуска професията, оставя героинята на страна, за да не бъде нищо повече от домакиня и майка, героиня на всекидневието. Нещастията и децата са изтощили тялото й, гласът й е станал дрезгав. Чувствителна към всяко незачитане, безразлична към славага, тя е вече отдавна уморена всекидневно да раздава сълзите си на чужди хора; вечер, когато светлините се запалят, обхваща я страх, страхът да трябва да заглажда бръчките на лицето си с белила. Тя тържествува заради своя отказ от театъра. „Да не си вече артист — ето едно щастие, което ме просълзява“.
Сега Валмор е глава на семейството, той печели и го издържа. Грижите му се увеличават, но и самочувствието му пораства. Отначало той се бори в големите градове, но след като го освиркват в Лион, вече отбягва по-големите театри и се мъкне от област в област. През първите години Марселина го следва, но после тя трябва да остане при децата и може само от далеко с писма да го насърчава. С нежност тя му премълчава хилядите грижи, които изпълват дните и ограбват съня на нощите й. Защото действително тя всеки ден се бори героично да осигури оскъдното съществувание на децата си: и тази голяма поетеса, на която Франция дължи тъй хубави и незабравими стихове, е през целите тия години на лишения същевремено и единствена прислужница в собственото си домакинство. Тя шие дрехите на децата си, пере, крои, готви, а вечер, след дневните грижи и мъки, за да спечели няколко франка, пише сантиментални новели и романи. С отчаяние работи тя тридесет години, продава последните си украшения и пръстена, подарен й от него при свадбат а ; търси работа, почти проси, а при това трябва да понася и други още тежести. Брат й, попаднал в плен у англичаните, непрестанно я измъчва за пари, тя трябва да пести от собствените си оскъдни средства, за да може да му изпрати нещо; семейството живее в постоянни затруднения: последните късчета хляб от трапезата си
330
СРЕЩИ
тя носи по лионските затвори. Седмици наред не може да изпрати писмата си, защото й липсват пари ва марки. Остава често в къщи, защото дрехите и обущата й не са вече за улицата. Единствената й утеха са малките стихотворения, които тя, наведена над плетивото си, измисля, както и малките песнички, тия чудесни детски историйки, с които тя приспива трите си деца — Иполит, Ондина и Ина.
А при това колко дребни са нейните желания! Те се побират в орехова черупка: спокойствие, малко почивка, слънчев лъч и малко зеленина. Тя мечтае — вместо за корони и каляски — за една малка, тиха къщичка на полето, за едно скромно щастие, едно съвършено просто съществувание. Само да има до себе си мъжа, да знае с какво ще прекара следния ден, да не е принудена да вижда, как той засрамен и смъртно уморен от някакъв неуспех се довлича до някой смешно затънтен кът на Франция, само да не трябва всеки ден със свърхчовешко напрежение, престорено усмихната да го поздравлява. Но тя трябва да остане скитница, двадесет, тридесет години. Тя извиква към Бога:
Забранй на пътищата мене да отвеждат.
Те, обаче, я влачат нататък: през всички страни трябва тя да се скита, и нозете й са наранени. В пощенската кола на път към Италия, където Валмор участвува в една трупа, тя пише с треперяща ръка:
Ах, на дърветата дори дарено им е време да цъфтят, Да пръснат по земята плодовете, после да умрат.
Тъй бърз е моят път, а тъй не искам аз страдания, — Защо не ме оставите в почивката си да остана?
О, дайте ми край пътя да приседна, и да спра,
Децата при нозете ми, и челото в ръка.
Не мога вече да вървя.
Бог не чува молбата й. Дори и в Париж, тя, пет-десетгодишната, няма почивка. Четиринадесет пъти тя
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 331
сменя жилището си и винаги на петия или шестия етаж, където може да заплати наема. Нозете й са до болка уморени. Тя брои стъпалата от жилище на жилище, сто стъпала, сто и двадесет, сто и тридесет, и ликуващ вик се изтръгва от нея, когато най сетне може да съобщи на приятелите си, че на улица Сент-Оноре живее с 27 стъпала по-ниско. „Да живея на втори и трети етаж би било мечта ", въздиша тя. Един балкон с малко цветя й замества зеленината, за която тя мечтае, в две три стаи е притиснато съществуването на многочленното й семейство. Цялата й сила се изразходва в тази противна, нищожна борба да припечелва недостигащите всеки месец двадесет и тридесет франка, животът й остава в плен на дребните грижи, и така чужди й са станали големите суми, че когато веднъж приятели издействуват от краля един дар от четиристотин франка, тя ликува от това „наводнение от пари*. При това тя се старае да скрие от собствения си съпруг всичките си грижи и неволи. В 1842 г. тя пише: „Всичко,което познавам каго женски гений, премълчаване и думи, аз го използувам, за да скрия тази голяма и унизителна борба от своя любим мъж, който не би понесъл това и осем дни. Аз спасявам неговата гордост с цената на своето унижение, и едва след моята смърт той ще узнае, чрез колко невинни дяволии, чрез" колко сълзи, които единствено Бог и аз знаем, аз спасявам тъжната тайна на хляба, който никога не е липсвал от трапезата на моите деца. Те също така и никога не са усетили студ*. Но после отново извиква: „Работата ме убива, аз се задушвам от тази парична нужда, която разяжда живота ми като молец платното*.
Това продължава двадесет и тридесет години. Тя сама не разбира вече живота. „Как е възможно*, пише тя, „човек ден и нощ да работи и да не печели достатъчно, за да живее*. Към това се прибавя и обстоятелството, че Валмор, когото не приемат вече в театрите, не може нищо да принася. Това е вечно безпаричие. Синът има вече една малка служба, но това
332
СРЕЩИ
не стига, и сега тя в последно унижение трябва да се покори, тя, гордата, която отказва един подарък на мадам Рекамие, трябва да проси от всички министри, от всички приятели, да обикаля предверията на театрите, за да намери някаква служба за Валмор, да спасява гордостта на своя съпруг, който при всички тези разочарования изпада в убийствени самообвинения, помрачаващи първоначалната му веселост. Най-сетне успяват да изпросят една служба на помощник-библио-текар в националната библиотека с двеста франка месечна заплата. Марселина поздравлява с ликуващ вик неговото назначение; но друга грижа е вече готова да замени тази за парите и службата.
Едва ли има един единствен светъл ден в нейния живот и би било ужасно да се описва съдбата й, ако страданието не беше силата на нейната душа и бликащия извор на нейната поезия.
ЧОВЕЧНОСТ
„Може ли човек да бъде справедлив и да не оплаква всичко, което диша? Оттам често тези изблици на безразсъдно състрадание, които са ме карали да вярвам на лъжливи сълзи. Предпочитам да бъда жертва, отколкото да чувствувам, как сърцето ми се къса“.
Само страдалците познават страданието: затова Марселина Деборд Валмор със сестрински поглед открива всяко земно нещастие. С нея, почти удушената от грижи, всички други споделят своите собствени неволи. Не стига, че тя самата не знае, отгде да вземе хляб, за да нахрани собствените си деца на следния ден, а и братът, уволнен от военна служба, безработният чичо, старият свекър я молят за пари. И тя дава преди да вземе за себе си. Познават я по всички коридори на министерствата, тя е вечната просителка. Веднаж тя проси за една бедна вдовица, една уволнена
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР Ш
актриса, друг път иска освобождението на нещастен затворник, или къса подметките си за да изпроси 500 франка нуждни на един млад италиянец, за да се върне в родината си — но никога не моли за себе си. Четем писмата й: тя, самата нуждаеща се, непрекъснато хо-датайствува за всяка земна неволя; тя използува литературните си връзки единствено, за да облекчава чуждото страдание.
Защото чуждото страдание й тежи повече от собственото. Когато в Лион избухва възстание, тя пише чудните слова: „Човек се черви от срам, че може да яде, да е затоплен и да смее да има две деца, когато другите нямат нищо“.
Всяка строгост на съда, всяка присъда е за нея, която познава само благост, един непрекъснат ужас. „Когато видя ешафот, завирам се в земята и не мога да ям, нито да спя“. Но когато случаят пожелава, щото при стоте си квартири веднаж да живее срещу един затвор, тя не смее да погледне през прозореца. Тя никога не може да разбере, защо човек наказва, вместо да прощава. „Да се изпращат хората в затвора заради шест франка, заради десет франка, заради някакво гневно избухване, заради едно пламенно изразено мнение!* Нейното сърце не може да разбере това: за нея всички престъпници са в руски смисъл „нещастници*, и тя съчувствува на всяко нещастие. И затова тя, гонената, използува цялата си волева сила в помощ на другите. Веднаж тя влиза при директора на един затвор, за да изпроси освобождение за един затворник; и когато напуска дома на ключалките и решетъчните помещения с добри известия, тя въздъхва: „Когато напуснах затвора, почувствувах се като на небето*. Тя проси в театрите роли за непризнатите артисти, моли краля да помогне на една вдовица. Когато Мартин, един неин съгражданан, става министър, тя му пише на род-иото местно наречие, за да го предразположи. Уморена и болна тя става от леглото, âa да спаси един пропаднал залог иа един приятел : всеки зов за помощ из-
<434
СРЕЩИ
виква неотклонно нови сили у изтерзаната, защото той досята основата на нейното същество. Да утешава е за нея витална необходимост: цялата извънмерна сила на чувството, която злощастният любовник някога презря, сега се излива в благодеяние към всички презряни.
Този поглед за страданието у Марселина Деборд е несравним. Човек чете нейното описание на Италия: тя отива за първи път в Милано, но не вижда мра-морно павираните улици с файтоните като Стендал, не забелязва любовно сладострастния въздух на юга: първият й поглед вижда многото просяци пред църковните врати, парцаливите деца, мизерните квартири, тя прозира неволята, която боязливо се крие под този лукс. И в църквите тя се спира само пред изображението на страдащия Исус и свещеното смирение на мъчениците. Някаква първична склонност винаги насочеа погледа й към подложените на изпитание. Тя няма избор, защото вижда само чрез умиление. При възстания сърцето й е на страната на вечно победеният народ. „Бедният народ“, възкликва веднаж тя, „така пълен с доверие и благочестие, и този път нищо не задържа, освен правото да умира за своите деца. Ние принадлежим на народа чрез нашата неволя и нашето убеждение“. Тя обича истински само отблъснатите, защото самата тя е отблъсната. И, можеби, защото чувствува страданието така нежно, така дълбоко, привлича към себе си всички нещастници. Тя е изповедница на своите приятелки, утешителна на своя съпруг, комуто с трогателна лъжа помага да изживее театралните си неуспехи; домът й винаги е изпълнен с хора, които искат от нея, най-бедната, по нещо, най-малко поне благодатта на нейното състрадание. „Всяка подробност от това, което те измъчва, е важна за мене“, пише веднаж тя на една приятелка — и наистини тя жадува да утешава някого и с бъзкрайна любов поглъща в себе си всяко страдание. Въпреки собствената пълнота и преизобилие тя все още има място и сълзи за чуждата мъка; каточели чрез състраданието се спасява от своите грижи. Когато не
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 335
може да избяга в чуждата неволя, тя се задушава от своята собствена. *
Никога, обаче, често изпитаната неблагодарност или несправедливост не е успявала да разгневи нейната кротка и търпелива душа. Тя е неспособна на каквото и да е огорчение. Знае се, как тя прости на Оливие, който я тласна в мизерията; дори и към онези, които са истински противници, към богатите, коравосърдечни-те, самолюбивите, тя никога не вдига пестник. „Ах, богатите, силните, съдниците“, така извиква тя веднаж, „те отиват в театър, след като са произнесли смъртна присъда“. Тя има само този вик на уплаха, но никога не истинско, жадно за отмъщение възмущение, защото не може да мрази и защото тя просто не разбира този род люде. Те й са чужди, всички те, които не познават състраданието, които не дават — „не, богатите не чув-ствуват като нас, Паулина“, пише тя на своята приятелка, „днешните богаташи идват и ти разказват така откровено своята собствена болка, че си принудена да съжаляваш тях повече, отколкото себе си“.
Не, богатите хора не съчувствуват на вечно нуждаещите се, и тя не ги разбира. Тя никога не може да разбере един човек, който се въздържа и отбягва, който не се излива в тихата радост на помагането и даването. И от своята вечна неволя тя поглежда нагоре към тези студени и затворени, само чуждо, без омраза и без огорчение, като към същества, които не са подобни на нея, защото им липсва тъкмо това, което тя чувствува като свое неотменно богатство: леещата се сърдечност, вечно даряващето се чувство. И дълбо» ко в своето винаги прощаваще сърце тя съжалява, можеби, дори и безмилостните, като най-бедни между бедните.
ПОЕТЕСАТА
На своя път в средата,—обляна в сълзи и сама.
Аз казах туй, що само Богу поверява всякоя жена...
Онеправдана от съдбата, лишена от щастие, „парий на любовта“, Марселина Деборд Валмор и като по-
336
СРЕЩИ
етеса не беше облагодетелствувана. Царската съкровищница на езика остана за нея през цял живот заключена. Тя никога не може да украси жаркото тяло на своето стихотворение с искрящите, бляскави скъпоценни камъни на редките думи, с изкусните сглобове на издялани форми, с прастарото кралско богатство на наследена и придобита култура. Тя няма нищо, с което да откупи освобождението на чувството, освен малките монети на ежедневния език, речника на един гражданин, почти на едно дете. Марселина Деборд Валмор е самоучка и нейното образование е под средния уровен на времето. Тя е учила много малко през краткото си детство, късно е постъпила в училище. „На десет години аз не знаех друго, освен да бъда щастлива*, и рано изтръгната от детството, за да влезе в живота, нужните и грижите са отнемали книгата от ръката й. Никога съдбата не й е давала достатъчно спокойствие да допълни своето образование. Тази голяма поетеса не е овладяла дори и най-малкото, правописа. Голяма част от стиховете е трябвало да се поправят преди да се печатат, и в нейните писма гъмжат езикови грешки, като риби в поток. Всяка чужда дума е за нея под-водна скала. В едно писмо тя пише за равноденствията, които причинявали големите горещини, и в своето смирение загрижена прибавя към рязката дума едно извинение: „Чух това от други, нали знаеш, че съм необразована като дърветата, които се издигат и навеждат, без да знаят защо*. Изкуството на Марселина Де-борд-Валмор е просто. Нейните рими са бедни, образите сродни с онези, които се срещат у дилетанти и писателствуващи, сладко романтичните сравнения с цветето, което вятърът люлее, розата, която се разлиства, ластовичката, която търси гняздо, мълнията, която просветва по ясното небе. Тя е еднообразна в стихотворните форми, дори сонетът е тежък за нея. Бедни са средствата на нейното изкуство, тя разполага само с изтърканите медни монети иа обикновения език, за размяна срещу чувството, многоценното чувство, тя няма
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 337
нищо друго освен простите думи, както Рилке казва: „които бездействуваг във всекидневието“, малките, простите, чудните думи, „les mots, les pauvres mots. Ces mots divins, qui font pleurer“. Тя съвършено сама си набавя и поетическото имущество; не езикът я прави поетеса, приетия от другите език, а само това, което разкрива от собственото си сърце, едно безкрайно чувство, и после онази висша сила на нейното същество: музиката.
Марселина Деборд Валмор е изцяло музика, защото е само душа. Ней е дарена висшата сила, онази земно-неземна власт, да изгражда от осемте тона, от октавата, цялата вселена на чувствата. И най студените, най-обикновени думи стават прозрачни и светящи от огнения ритъм на чувството. Нищо не са строежът, очертанието, образованието, подражанието, проблема, конструкцията в нейните стихотворения, всичко тече, носи си, звучи, трепти, всичко е музика, просветление. Тя одухотворява и най-бедната рима, най-простата дума, тя свързва в блажена връзка сглобеното с мъка.
Музиката е смисълът, а също и поводът на нейната поезия. Защото не амбиция, не подражание, както при мнозина, я насочват към поетичното творчество. Марселина още от младини обича китарата. Тънкият й слух запомня мелодиите, които е чула в театъра и по улиците, и много бедна, за да си купи текстовете и книгите, тя в много самотни часове у дома сама си съчинява меланхолични романси и малки песни към вътрешно отекналата мелодия. Незабелязано, съвършено несъзнателно, както цветята по полето цъфтят устремени нагоре към Бога, от тази невинна игра израства първото влечение, първата страст към поетическа изповед. И когато после гласът й отслабва и тя е принудена да се откаже от пението, тя бяга от изпятата към написаната, изговорената дума. „Музиката“, пише Семт-Бьоз, „в нея започна да се превръща в поезия, сълзите потъваха в гласа й, и така един ден стиховете от само себе си цъфнаха на устните п“. Години парел
338
СРЕЩИ
тя пише стихове не за света, тя само изпява в сън своето собствено страдание, „за да приспи своето нещастно сърце“. Сиротната и бездомната, чуждата в любовта, сама си измисля утеха в скръбта.
Тя самата едва ли знае, че твори, и през целия си живот не разбра, че е „поетеса“. Нещо напира в гърдите й, болките извират и заплашват да разкъсат сърцето, те се надигат и задушават гърлото, и -на устните те са вече мелодия. Тя въздиша, тя плаче, моли се и тъжи в своите стихотверения, и това, което други жени поверяват на изповедника в църква, това, което се освобождава в целувка или самотно потъва в жалба и сълзи, всичко това тук чрез музиката на душата става трептение и освободена мелодия. Тя винаги разказва сама на себе си, говори монолози из дълбоката замечтаност на своето същество и забравя, че и други биха могли да чуят този глас. Затова нейните стихове са нечувано откровение, така открити, без никакъв срам. Те са само пробив на чувството, разкъсване чрез вътрешен кипеж на изпънатата от болките обвивка на живота. Често тези стихове са само викове, ту жалби, ту молитва, но всякога одушевен глас. Те не са намерени и сглобени, те са само излияния, защото геният иа Марселина Деборд Валмор е непосредствеността. Изтананикани на шевната машина, между работата и грижата, или свлечени от цветните криле на съня, нейните стихове долитат леко като пеперуди. Те никога не са изнудени чрез магията на волята, никъде в тях не се чувствува тежестта на преднамереност, те едва ли са нещо друго, освен мелодично трептящ въздух. Тази откровеност дава на нейните стихове най-висока и единствена цена. И тъкмо защото тази поезия не дължи нищо на фантазията и всичко на преживелицата, тя е така женствена. Това са годишните времена на душата, и никога от времето на Сафо човек не е прониквал така дълбоко и хубаво в едно женско сърце през булото на поезията, никога не е виждал така разголена една душа в банята на чувството. Изчер-
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 339
вяване, колебание, страх, размисъл (та тя говори на сън) всичко това й е чуждо. Ние подслушваме нейния живбт сякаш крадешком сме се вмъкнали в чужда стая. Но тя, разбудената, е така чиста, така благородна и девствена, че ни спестява всяко засрамване на подслуш-вачи. Ние знаем нейните най-дълбоки преживявания и знаем за всички жени чрез тази една, която е откровена, и към поетическата стойност се прибавя по такъв начин една неоценима документална стойност. Защото това блажено чудо на крайна откровеност е безпри-мерно в литературната история, благодарение на него тук, от малките песни, ред по ред може да се изгради една женска съдба, една цяла биография, без да се намери някъде една единствена лъжа, една украса или лицемерие. В дълбоката непринуденост тук човек може да наблюдава онова чудо на кристализирането на чувството, което обикновено се затваря за светлината и познанието, мистериите на бременността, тръпките на първото любовно чувство, ужаса на остаряването, страх и щастие пред ново изживяване на двойната любовна способност, мъката от отдалечаването на детето чрез живота, преливането на чувствената любов в божествена, в религия. Никъде у никой поет чувството не е било по-поозрачно и така самото то поет, както в стиховете на Марселина Деборд Валмор, и отричането на Сент-Бьов е нейната най-висока възхвала: „Тя не е поет, тя е самата поезия“. Тя самата не е поетеса, а чувството сякаш твори чрез нея.
Музика й донесе поезията, музика 'отнесе поезията от нея далече в света. Приятели и чужди ком-понират нейните малки песни; тя се учудва, не иска да вярва, че те изведнаж така окрилени се понасят в света. Както някога в любовта, така върви на отвикналата от щастието жена и в славата, тя не може да си представи, че тази малки стихове, които тя е съчинила между работата, в полу игра и полу-сън, могат да имат някаква стойност, някакво значение. Поезията е била за нея само опойка, едно малко щастие срещу
340
СРЕЩИ
големите страдания, една самоизмама, която превръща любовта в мъка и радост:
„Comme une douleur plus tendre il a sa volupté“, и сега идват хора, прочути поети, и радостно посрещат това като литература. Сент-Бьов поздравлява тези стихове с един химн; Балзак, дружелюбният колос, пъшкайки се довлича и изкачва сто и тридесетте стъпала нагоре към нейното жилище, за да й изкаже своето възхищение; Виктор Юго, още от дете й се радва. Със сълзи и страх тя отбива всички тези хвалебствия като незаслужени, почти се бои, че в тях има подигравка, както някога в онези за Валмор. Никаква слава не може да я накара да загуби тази дълбока вътрешна скромност. Тя е „луда от радост“, когато някой й отправя дружески думи; и когато Ламартин, най-известният в нейно време, се обръща към нея, поздравлявайки я, с едно прекрасно стихотворение, тя изтръпва като под звука на ангелска тръба. В стихотворението писано в отговор, което отвръща на хубавите редове с оше по-хубави, тя уплашено отклонява всяка слава :
Дали ти „слава“ не продума? —
О, аз не чувам тая дума.
Тя непрекъснато обръща внимание върху нищожността на своята незначителна личност.
Тя се прекланя пред най-малкия поет, пред последния дилетант и поднася ученически почитания на също така коленичилата пред нея Мадам Татю, някаква незначителна поетеса. През целия си живот тя не разбира що е литература. В тристата писма, които притежаваме от нея не намираме нито ред, който да се отнася до този панаир на суетността. С чудно ненарушима наивност тя подценява своята собствена стойност, както и повишава чуждата. Латуша, авторът на Frago-letta, този съмнителен приятел, тя нарича „човек с огромен гений“ и през цял живот се чувствува задължена към него, загдето е преброявал сричките в нейните
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 341
стихове и й е намерил издател. И тук тя е подчинената, преданната — „пее à genoux“, както казва тя веднаж. И литературата е безсилна спрямо душевната плахост на нейното съшество.
Никога, никога не може тя да схване чудото, че нейният малък, ограничен, беден живот, нейните робско боязливи чувства могат да будят интерес у хората и да се харесват. Тук в тези стихове се изливат само нейните сълзи, бегли кристали от стълкновението на външния жизнен мраз и вътрешната жарава, създадени чрез вълшебство като ледени цветя по огледалната повърхност на нейната съдба. И в действителност „larmes et pleurs“ са двете думи, които се повтарят непрекъснато през цялата й поезия, вечно-повтарящата се рима във всички нейни стихотворения. Мъка и несполука, истинските звезди на нейния живот, са били също така единствените вдъхновители на нейната поезия. Но чувството постепенно се разширява, отклонява се от лич-ната преживелица и прелива в голямо състрадание. Нейният живот се разтапя в световно чувство. Роман-тичната самодоволна болка, която тя неволно бе приела оъ лоши подражатели на Байрона по нейно време, чрез вътрешна доброта се издига постепенно към трагическо чувство на щастие и същевременно от езика Иснезва всяка романтична надутост. Тихо звучащият й глас става силен, когато призовава другите; сестрин-ство със всяка земна мъка й помага да намери в по-късните стихове един повишен патос. Тя призовава всички унижени:
Сестри сте мои всички, облъхани в страдание,
Във тоя свят, във който непозната аз останах.
В своя собствен глас тя чува жалбите на всички майки, всички сълзи на саета се присъединяват към нейните, хиляди въздишки окрилят нейните стихотворения. И в Лион, града на бунта, оплакването се превръща в обвинение, зовът става вик. От леко подвеждащето се
342
СРЕЩИ
боязливо дете, чрез любовта е пораствала жената, чрез майчинството и страданията тя е станала човек и събрат. Тя обвинява, с треперящи пръсти сочи топовете, които убиват живи люде, бащи, жени и майки, и несъзнателно едно разбунено време я издига в голяма со-циална поетеса. Тя описва мизерията на работниците, презрението на богатите и комедията на съдилищата, тя се обръща към цялото човечество и издига гласа си към Бога. Всяко нещастие откликва в душата й:
Аз съм там, гдето тежкият звън на окови ехти, През сълзите си съдя и през мъката казвам : прости. И сърцето самотно издигам към Бога на клетите,
И се моля за тях, — то е моето право в небето.
Нейната любов се превръща в световна любов, всяка сантименталност е отвеяна от бурята на съдбата, и сега, когато тя издига своя глас в оплакване, то не се отнася вече до нейната собствена участ, тя, скромната и смирената за себе си, говори вече властно и смело от името на човечеството. Силно, пълно и заплашително звучат нейните стихове нагоре към твореца на всички мъки, към повелителя на страданието. Не жената говори вече за копнежите и разочарованията в личния живот, но безименното към безименния, и последните, най-хубавите стихове на Деборд Валмор са само уединени разговори на страдащите създания с техния творец, с Бога.
ЖЕНАТА
„Докато човек може да дава. той не може да умре“.
Тя е истинска жена, защото любовта е смисъл и дело на целия й живот. Нейната страст не се поддържа от случайното и ограничено съчувствие, а от безкрайната й и несравнима нужда от любов. Еднократната преживелица не й е изсипана отвън, а бликва отвътре,
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР
343
от неизмеримите глъбини на сърцето. Тук няма начало и няма край, всичко се слива, тласкано от приливите на душата, детска любов, страст, съпружеска вярност, майчинство, за да се влее най-сетне в безграничността на божествената любов, към която тя оше отначалото несъзнателно се стреми. От единия край на нейния живот до другия тече с неуморни вълни този поток. Нейното чувство никога не се уморява, тя не престава да служи преданно на своя мъж, на своите деца, на приятелите, на света и Бога. Тя винаги си остава безкрайно трогнатата, даряващата, търпящата, и когато нейната любов преминава от първия към втория мъж, от децата към църквата, то това прехвърляне е най-висша вярност към нейната вътрешна воля за любов, която трябва да се изяви. Никога не събитието, поводът, а винаги чувството разширява нейната преживелица до величие. Онзи съблазнител на сцената на нейния живот не е нищо освен вестителят, който произнася началната дума и оставя да зазвучи трагедията на сърцето, после той се отдръпва и изчезва в мрака; но голямата игра, която любоата бе започнала с нея, не свършва с него, а с нейния собствен живот. Тя, пробудената, пее неуморно за радости и скърби, арията на нейната душа свършва с последния й ден.
Не познавам поетеса, която да е толкова малко актриса на собственото си чувство като Деборд Валмор, комедиантка по професия. Тя не е героинята (като Жорж Занд, като Шарлота Корде, Жана д’Арк и Те-роан де Мерикур), тя е само героичното във всекидневието, тя не е голямата любовница, la grande amoureuse (като Помпадур, като Леспинас, като Нинон де Ланкло), а само любящата и затова покоряващата се жена. През целия си живот тя принася жертви в храма на сърцето си на бога на любовта. Тя безропотно дава всичко, което може да извоюва от живота: на любовника дава своята чистота, на съпруга своето ежедневно усърдие и сила, на децата своите грижи, на чувството стиховете и на небето своята молитва. Да не раздава себе си, значи
344
СРЕЩИ
да умре. „Tant qu’on peut donner on ne peut pas mourir“. И затова тя нищо не задържа за себе си и онова, което ней се пада, славата на сцената и по къс но тази на поезията, тези дарове на съдбата, тя ги отбива от себе си като недостойна. Тя иска да остане неукрасената служителка, прислужница на чуждия живот, иска да дарява, не да бъде дарявана; от всички свои часове, тъмни и нерадостни, тя оплита венци за другите чела и разточително пръска цветовете на своята поезия над любимите имена. Ней бе отказано щастието на дарената; така тя, истинската жена, каквато е от заобла-ченото си детинство чак до смъртния си час, търси сила и подкрепа в една безпримерна преданност, в една пре-данност без въпроси, без задължение, без условие, така както тя някога само от желание да дава се бе отдала на чуждия мъж. Тя самата се бе отучила от щастието и го намира само в това, да вижда другите щастливи. Тя винаги отстъпва назад, и когато моли, когато зове Бога, то е за съпруга, за децата, тя самата е безропотно готова да изчезне, да се скрие, и най-сладкото й желание е: „да бъде пчелица и да умре в цветята“.
Съдбата не я издига в своите блажени ръце, така тя остава в нозете й и се смирява и постепеннно страданието престава да й бъде* враг, който я напада, а приятел, верен приятел. И когато радостта се приближава до нея, тя се страхува сякаш от нещо чуждо, неотредено ней. Тя плахо отбягва. Винаги когато щастието се доближава, когато Валмор я ухажва, когато й казват дружески думи за нейните стихове, тя потръпва, страх я обхваща.
Нейното щастие, тя скоро узнава това, са сълзите й, и тя ги обича като щастие, от което се страхува да бъде отдалечена. В страданието й постепенно се примесва сладост и без принуда, от най вътрешна жизнена неволя, тя става господар на своите мъки и блажена в тях. Тя може да каже за себе си това, което Готфрид Келер казва в стиховете:
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР
345
Изучих да понасям И радост и страдание,
И радостта да страдам Блаженство тя ми стана.
Търпението е истинският й свят, и нейната жалба се превръща в молитва: „Молитвата е нашето оръжие"—казва тя за себе си и за всички жени, защото е познала, че жената е включена в голямата общност само чрез страданието, не чрез радостта и че във всяка сладост на тялото и душата неотменно е примесено и нейното страдание.
И затова никакво ново нещастие не може да я заблуди : нейната любов не умира, чувството не се разбива. При първото разочарование измъченото сърце още извиква, болката й е била много нова. Но тогава още това са само плахи жалби, не гняв и не обвинение, тогава още тя се опитва да превърне всички вини в съдба и самообвинение: „Той ме измъчваше до смърт и аз казвам, моя е вината".
Още тогава тя му прощава, тя прощава на приятелката, която го бе подмамила, защото тя трябва да признае: „Аз не зная да мразя“. Тя винаги е жертвата, използуваната, но не и разочарованата. Нейното семейство се е впило като паразит в живота й, но тя никога нито с дума не се е оплакала. Латуш, лъжливият приятел, се опитва да увлече нейната дъщеря; и все пак, когато после Сент-Бьов отправя към нея онова писмо, тя му отговаря в своето с една апология. За всекиго тя намира извинение и за всички онези, които бяха я измъчили и унижили:
Тези, що мен оскърбиха със своята завист, презрение,
Тези, що мене свалиха във бури и във ветрове,
Тези, що взеха ми слънцето, сянката взеха от мене,
Тези, що хвърлиха камъни в мойте нозе.
Тя прощава и на него самия, на Бога, че от пет деца й бе отнел четири, че той бе изпратил анпела на
346
СРЕЩИ
смъртта за всички, които й са скъпи. И за тази жестока загуба тя отправя само молба за другите майки и в тази молитва има една героическа доброта на отре-чението.
Спасителю, към всички майки нежен ти бъдй,
От обич към светйта майка, и от милосърдие
към нас.
Със нашите горчиви сълзи ти децата им кръстй
И моите благослови, що във нозете ти са паднали
без глас.
Той бе изсипал срещу нея целия си гняв; но тя, богатата с любов, не може да му се сърди и колкото повече я наказва, толкова по-пламенио го обича тя.
В тази привидна слабост, в това безгранично са-моунижение се крие силата, чудния героизъм на Марселина Деборд Валмор. Нейният живот е животът на една героиня, на една светица, и Декав намира за нея най-хубавото име „Богородица на сълзите“. Пламенна любов е нейната съпротива. Както слабото й крехко тяло, въпреки всички болести, издържа повече от петдесет години, така и нейният характер превъзмогва всяко нещастие. Силата на другите хора се изразява в дела и думи, най-хубавото в нейната сила се изразходва в мълчанието, и всички стихове издават много малко мъките, които е изживяла във всекидневната борба, в лишенията и униженията. Тази калявана в хиляди часове сила да се бори срещу отчаянието и неотклонно да служи на любовта, е чудото, което я запазва горяща до последния ден, което я направи поетеса до последния й стих. У други жени чувствата угасват с любовта, у други поетеси страстта се овладява заедно с преживяването, тя обаче превръща и засилва своите чувства до безкрайност. От любовника към съпруга, от мъжа към децата, от децата към Бога, така пренася тя своята преданност, но свещенният пламък никога не угасва. Всичко, което животът хвърля в неговата жарава, по-
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 347
гнуса, мъка, горчивини, само подхранва неговото горене, и шестдесетгодишната служи още по-преданно от полу-зрялата девойка. Пламъкът, който някога стигаше само до устните на любимия, сгряваше душата и обгръщаше съпруга — в последните години лумва нагоре чак до Бога и се слива с вечния му огън.
Животът на Марселина Деборд Валмор води през всички страдания ; и за да познае висините на радостта и бездните на страданието той притиска на окърваве-ната й глава тъмния трънен венец на майчинството.
MATER DOLOROSA
„Деца, молете се за мене“.
Преданността беше смисъл на нейния живот и майчинството най-висшето й призвание. Тук нейната радост от жертвата, така често разпилявана, бе затвър-дена и почти религиозната чистота на нейното чувство получи невинен отговор. Тук тя трябваше да служи без край и без благодарност, да се труди за собствената си кръв. Единствено в това най-женско от всички чувства угасва нейния страх, че е недостойна за щастието. Плахостта на душата й при вида на децата се замества от едно ново чувство: за първи път тя разбира, че Бог може да бъде добър и към нея, онеправданата. В бурята на нейния живот тук има един малък остров на блаженство, и човек не познава гласа, някога така загрижен, когато Марселина говори за своите деца. Цветът на меланхолията е паднал, и сълзата, бликащата сълза, не помрачава вече радостната мелодия.
Това пламенно майчинство обгръща живота на малките от най-ранните им часове до зрялост, то започва още от предчувствието на очакването, и никога според моята преценка една майка не е написвала по-хубаво стихотворение от това, което тя написа за раждането на своя син Иполит. Мистерията на бременността превръща едно дълбоко телесно чувство в най-мъч-но и блаженно преживяване. Още слаба от болките,
348
СРЕЩИ
който отдавна шумно са преминали в щастие, тя напомня на детето за всички сладки грижи на очакването, как с молитви е създала член по член тялото му, как неговите чувства са изтъкани от нейните мечти и целият му живот пламенно ще следва нейните желания. Блаженият час на раждането бледнее пред този на тъм-ната свързаност, и цялата жар на очакването тя излива в най-хубавите думи:
„Бих искала да видя Бога по-хубав, за да те създам“.
Тяло от тяло освободени, душата й потъва в по-луосъзнатата детска душа и я обгръща с грижите на любовта. И когато после децата растат, тя е тяхна единствена прислужница. Тя бди над техния сън и техния страх. Тя се превърта на дете с тях, стиховете й се учат да повтарят техния брътвеж, за малкото си момиченце тя съчинява приспивна песничка, станала прочута в френската литература и която днес всяко дете в училище трябва да научи. Това е молитвата „Възглавничката“, най-хубавага вечерна молитва в света. А за сина си по случай записването му в училище тя написва онова прекрасно малко разказче, „Ученикът“, за да го подтикне към трудолюбие, и от тогава хиляди майки и хиляди деца го казват, когато за първи път заприпкват със своите чанти към училището. В тези детски песнички в нея внезапно се събужда нещо, което е лежало забравено и разсипано: нейното собствено детство. От смеха на децата се отразява някаква веселост в живота й, в прекрасните мелодични стихове се намират малки, дяволити обрати, помраченото й сърце отново се просветлява. За първи път тя диша безгрижно. Бедността около живота й я намира силна и защитена, защото майчинството, новото щастие, е обградило тялото й, смъртта нищо неможе да й стори, съдбата няма власт над нея. Тя ликува:
Родила съм деца! Гласът, дъхът им, техните игри,
Те вдъхват любовта, която още ме крепи,
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР
349
За да ги гледам имам още във очите си душа, Звездата ми е свързана със тяхната зора,
Аз няма да умра, — напразно ми нанасят рани, Посяла съм им пролетта,— ще видя цъфналите грани.
Но на тази велика мъченица всяко земно притежание е дадено бегло само като залог, който тя трябва да откупува с всичките си сълзи. Между нея и щастието стои смъртта. Тя й отнима първото дете, детето на непознатия, и първото й дете, което тя дарява на Валмор, умира след няколко месеци. После злото изглежда успокоено с тези две жертви на нейната любов, раждат се още три след загубените и надхвърлят детството: Иполит, синът, и двете дъщери Ондина и Инес. Двадесет години наред тя може да им се радва. Тя ги възпитава, и вече те внасят опасност в живота й. Ондина, по-голямата, едно кокетно, умно и амбициозно момиче, е живо увлечено от литературата ; Сент-Бьов иска да се ожени за нея, тя му отказва; и изведнаж Марселина трябва да открие, че Латуш, който посещава дома й като приятел (и в когото някои биографи виждат съ-блазнителя, „Оливие“, на Марселина и бащата на първото й дете) с всички изкуства, и не съвсем напразно, се старае да злоупотреби с близостта и доверието на момичето. Изплашена Марселина пише сърдечни писма до своята дъщеря, в които с трогателна загриженост я предупреждава да се пази от едно повторение на нейната собствена съдба. В страха отново се пробужда ужаса от рано изживяното страдание. Сега в живота й се зареждат дни и месеци на тревога. Защо в живота на детето й трябваше да се повтори трагедията на ужасната съблазън ! Тя трябва да брани детето, тя, която тогава нямаше майка, да го брани (мисълта е една поносима), можеби от същия „Оливие“, от същия съблазнител или най-малко от същата съблазън. Но тя успява да предпази Ондина и скоро след това да я омъжи за един прост и положителен, почтен мъж.
350
СРЕЩИ
Да я спаси, за да загуби двойно. Защото сега9 когато тя е обезпечена, съдбата нанася първия си удар* Инес, по-малката дъщеря бавно умира от туберкулоза’ след това следва смъртта на единственото й внуче, дете на Ондина, и няколко години по-късно, за нещастие на майката, от същата болест умира и самата Ондина. Всички светлини на живота й изгасват заедно с техните зеници, и също както някога в любовта, сега тя вижда в съдбата си едно мрачно презрение, една ирония на щастието, която разкъсва сърцето й. Нейната корона се търкаля в праха, тя изведнаж става „1а mère découronnee*; нейната гордост, нейната вяра са пречупени. И тези скъпи същества сякаш са били подземно свързани, та сега отведнаж се събаря валът, който крепеше живота й. Чичо й, брат й, приятелката й, умират почти в едно време, в тези ужасни години: като Ниоба, вкаменена от скръб, тя ги вижда да падат един след друг под стрелите на съдбата.
Or любовта тя можеше да бяга, но не и от смъртта. Тя е безсилна спрямо нея. Сега тя чувствува това, всичко е окончателно загубено. Любовта на страдущия съпруг не може да извика за живот у нея, белокоса вече жена, нови деца. Семейството й е разрушено, приятелите са изчезнали, нищо вече не може да я радва на този свят. Из развалините на нейния живот сега пламва само копнеж по небето. Остава й само Бог, когото може да обича, и тя му предлага единственото, последното, което притежава, —своята болка:
И толкоз много сълзи мога да ти подаря,
За да ми върнеш ти обратно моите деца.
Всичките й стихове сега са отправени към него, към него единствен се издига нейният поглед. На земята няма вече място за нея, тя иска да се върне в другия свят, където са децата и всичко, което е обичала през тези години. Тя отчаяно тропа на небесните врати, тя сочи своите рани и своята бедност:
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР
361
О, отворете, — по стъпките ми никой не върви,
Това съм само аз, — животът е по моите следи.
Тя сочи своите рани, предлага своите сълзи, простира пред него цялото си страдание. То е станало най-висше право, и това което някога беше нейно блаженство, сега е символ на най-голяма мъка:
„Оставете ме да мина — аз съм майка“.
f
СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ
Ще тръгна аз и ще отмина,
Тъй както отминава ручеят в долйната,
И във простора ще навляза — птичка отлетяла — Да търся любовта, сърцето си във нея вляла.
Сега тя е стара жена, сама в света. Бедност и тъга бележат с черна обиколка нейната съдба. Полето на живота й след шестдесет години старание остава необработено. Напразно плугът на страданието бе набраздявал нейния живот, буря бе отвеяла всички сеитби. Тя има още една последна приятелка и на нея тя разкрива през тази година тайната на своето отхождане: „Днес ходих в черквата и запалих осем свещи, осем свещи, бедни като мене самата. Те бяха за осем души, за моята душа, за баща ми, майка ми, брата, сестрите и децата. Видях ги как горят и догарят и помислих, че е вече време да умра. Казвам го само на тебе: това беше едно посещение при Бога“. Но скоро не остава никой, комуто би могла да се довери, и тази, последната, Полина Дюшамб, си отива преди нея. Сега тя отправя своите жалби само към този, който не отговаря и все пак всичко чува. Всички стихове, които Марселина Деборд Валмор още написва, последните стихотворения, са разговори с Бога. Тя издига обляното със сълзи лице към небето, за да не вижда повече земята, която бе изсмукала целия й живот. Тя отдавна се е сбогувала с всичко :
352
СРЕЩИ
Завършени са всички земни радости за мен избликнали* Сбогувах се със всичко аз, душата е готова да откликне.
Всеки ден е бреме за нея. Сега нейната безкрайна любов никому не служи и тя чувствува живота си безсмислен. Примирението се превръща в нетърпение, всеки час между хората и къщите в мъка. Погледът й е отвърнат от този свят и е отправен към далечината, към Гиналото и бъдещето. Така я вижда Мишеле „ivre d’amour е de mort*, пияна от любов и от смърт. И от това опиянение се раждат последните й стихове, вече съвсем откъснати от земята, и магически осветени от божествено чувство като черковен мрак от цветно пречупена слънчева светлина. Животът би могъл всичко да й отнеме, само не и пламъка на чувството. Но то не гори сега в страст като факел, а тихо и смирено като вечна светлина. „Душата ми не е изгаснала, тя се е издигнала по-високо“. През все по-тънката телесна обвивка прониква пламенно душата.
Тя остава още една година на този свят, от който сърцето й отдавна се бе отчуждило. И най-сетне, на 23 юлий 1850 год., смъртта я взима при себе си. Тя бива погребана във високото гробище на Монмартр, близо до Хайнрих Хайне, а в малката църква в Дуе, където е била кръстена и е играла като момиче, свещеникът чете молитва за упокоение на душата й. Но в тъмната и възвишена катедрала иа славата всички големи поети на Франция й четат панахида. Бодлер, Самен, Виктор Юго, Анатол Франс, всеки изрича своята литания на любовта като благодарност за нейната.
Всеки е запалвал пламъка на своята поезия от нейния и по този начин една светяща верига от стихове се простира от нейния свят чак до наше време. Славата постепенно започва да свети над забравеното й име. Нейните писма откриват героичната трагедия, която нейният невзрачен, робски живот е премълчавал дори и от най близките, и сочат една безпримерна
МАРСЕЛИНА ДЕБОРД ВАЛМОР 353
хармония между поезията и живота, едно съзвучие пълно със сладостна болка, по-хубаво от което едва ли друга поетеса е изтръгвала от своята съдба. И едва ние, по-късните, с благоговение узнаваме най-висшата тайна на нейния живот и нейното изкуство, най-благо-родната формула на поета: да победиш страданието чрез безкрайна любов и да превърнеш жалбата във вечна музика.
СМИСЪЛ И КРАСОТА НА АВТОГРАФИТЕ
Слово произнесено в изложението на книгата на „Съндей Таймс“ в Лондон.
1935 г.
Ако се опитвам да ви говоря за хубостта и смисъла на автографа, то е защото нито смисъла, нито хубостта на тези тайнствени ценности са изяснени. При други художествени предмети смисълът каточели е открит, красотата се налага на погледа. Една картина, нарисувана от един майстор — ние трябва да се доближим до нея и нейните форми, нейните краски ощастли-вяват окото; една ваза, един изкусно направен бронз, един килим с ярки цветове, те са изчерпали вече своята хубост, стъкла, монети, скъпоценни камъни, достатъчно е оптически да ги разгледаме, за да бъдем вече възхитени. Човек разбира тези скъпоценности и ги обича, без да мисли, защото те леко и очарователно завладяват нашите чувства. Една сбирка от автографи, напротив, отначало не предлага почти нищо за окото. Защото какво друго е нейният вид освен една натрупана купчина изпрашени, полу-изпокъсани, измърсени листа хартия от писма, актове и документи? Нещо видимо така безполезно, че ако останат така случайно, някоя бърза ръка би ги изхвърлила като нещо непотребно и тягостно. И наистина, тази външна незначителност на автографите е причина, неизброими листа от най-голяма стойност да бъдат предоставени на безмислено унищожение. Ръкописите на Шекспир, неговите забележки, най-големи и неизвестни музикални ценности, девет десети от цялата класическа литература, много драми от Софокл и Ев-рипид и строфите на Сафо, всички са били унищожени, защото смисълът и красотата на такива свещени книжа не е лежала открито пред очите. Защото винаги е необходимо едно духовно отношение, за да се познае дълбокоскритата стойност на теаи драгоценности. Кра-
АВТОГРАФИТЕ
355
сотата и духовната ценност на автографите може да бъде разбрана само чрез душата, а не посредством по-грубите външни сетива.
Не всеки, значи, може да влезе в това тайнствено царство. Той трябва да има в ръцете си ключа, който открива разбирането им, една душевна сила трябва да го движи и то най-хубавата, най-силната, която има на земята: благоговението. За да обичаме ръкописи с разбиране, за да се възхищаваме от тях, за да бъдем възбуждани и поразявани, ние най-напред трябва да се научим да обичаме човека, чийто жизнени черти са ове-ковечени в тях. Един лист със стихотворение от Китс дотогава си остава само един жалък лист хартия, докогато у нас, при извикването на това име, не откликне благоговеен спомен за свещено-хубавите стихове, които сме чели от него и които са така действителни и настоящи за нашата душа, както всяка къща на този град, небето и облаците над тях и морето. За да почувствуваме трепетно смирение пред един лист, какъвто можете да видите тук в тази зала, пред една скица от лунната соната, тази сребърна мелодия трябва някога да е звучала в нас. Само ако храним един вид религиозно чувство към поети, музиканти и други герои на духа и делото, собственоръчното им писмо може да ни разкрие своя смисъл и красота.
Защото чудно двойно е нашето вътрешно отношение към големите гении на човечесгвото. От една страна ние чувствуваме, че са били по-големи, по-бо-жествени от нас, малките обикновени хора, ние ги чувствуваме над себе си и това ни изпълва с благоговение. От друга страна, ние изпитваме някакво скрито задоволство от съзнанието, че тези божествени, тези свърх-човешки творци са били също така земни човеци като нас самите, че те, които ни надвишават по дух, са живели между нас, земните същества, обитавали са къщи, спали са в легла, носели са дрехи и са писали писма, и ааради тази земност на живота им ние имаме едно набожно желание, да запазим всичко, което напомня
356
СРЕЩИ
това тяхно земно съществуване. От това гордо чувство, че и те са били човеци, ние обичаме онова, което физически ни напомня тяхното присъствие, затова ние изследваме книгите написани за тях, събираме техни портрети и сведенията на техни съвременници ; но нищо не ни дава така прекрасно убедително доказателство за тяхното творческо битие, както техните ръкописи. Защото в тях ние срещаме художника в неговата истинска форма, тук ние го подслушваме в най-вътрешната сфера на неговото същество: в работната стая. Гьоте, сам един от тези безсмъртни, е знаел „безсмъртната стойност“ на такива автографи и е обяснил тази своя склонност в едно писмо: „Тъй като физическата наглед-ност ми е необходима, то именити люде по един магически начин ми стават настоящи чрез своя почерк. Такива документи за тяхното съществуване, макар и не така любими като един портрет, са все пак едно желано допълнение и сурогат на последния“.
Аз призовах един голям свидетел от царството на духовете, който дейно е доказал своята любов към автографите. Но Гьоте не е единственият, комуто този магически свят е бил открит. Йохан Себастиан Бах е пазел ръкописи от Хендел, Бетовен такива от Моцарт, Шу-ман ръкописи от Бетовен, Йохан Брамс—музикални ръкописи от всички тях. Тук една верига чудно се простира през времената. Защото винаги тъкмо творческият изпитва най-чиста почит към творчеството, само художникът ще разбере всяка любов към най-страничните и най-чудни еманации на изкуството. Но тези майстори са пазели ръкописите на своите учители и братя не само като светини, но преди всичко от личен опит, че в автографите и тъкмо в тях лежи скрита една от най-дълбоките тайни на природата и можеби дори най-дълбоката. Защото ако огледаме света с неговите безбройни и неразрешими загадки, то най-дълбоката и най-таин-стяена от всички остава тайната на творчеството. Тук природата не се оставя да бъде подслушвана. Тя никога не ще позволи да се разкрие начина, по който е била
АВТОГРАФИТЕ
357
създадена земята, или как едно цвете расте, как се създава едно стихотворение и как един човек. Тук тя безсърдечно и неснизходително дърпа булото. Дори поетът, самият той, който твори, дори музикантът, не могат да обяснят допълнително момента на своето вдъхновение. Оформи ли се веднаж напълно творението, художникът сам не знае ьече за неговия произход и за неговия растеж, неговото създаване; никога или почти никога той не може да обясни, как в неговите повишени усети се ражда магията на една строфа, как от отделните тонове се споява една мелодия, която после звучи за столетия през времената. Тук, казах това, природата не позволява подслушване, тя строго държи пред себе си булото на тайната. И единственото нешо, което може да ни позволи едно леко предчувствие за този неразбираем творчески процес са тъкмо тези писани листа, от които вие тук виждате скъпи образци, автографите. Така както ловецът по най беглата следа познава пътя на дивеча, така и ние понякога, благодарение на автографите, които са следи на живота и творчеството, можем да следим процеса на създаването на едно художествено произведение, и затова покрай стойността на светини те имат и огромно значение за нашия познавателен свят. Тук, например, вие виждате един лист от една джебна книга на Бетовен и в нея един от неговите прометеевски мигове. Истинско вдъхновение Бетовен почти никога не е получавал на работната маса, а винаги при движение. Безброй пъти селяните от околността на Виена са виждали един нисък, запъхтян мъж да крачи без шапка през нивята, смятали го за луд, защото като безумен си мърморел нещо на себе си, тънаникал, викал, пеел и махал и тактувал с ръце. И изведнаж спирал, изваждал от един страничен джеб една малка, често мръсна, книжка и с груб дърводелски молив записвал в нея ноти. С тези бързи редове е била кристализирвана така да се каже първоначалната идея, светкавична и жарка, какъвто беше той, и на един такъв лист ние виждаме чудото, че тук, както при рьонт-
358
СРЕЩИ
генова фотография се вижда инак невидимия скелет на човека. Чрез магията на автографа се разкрива инак невидимият момент на вдъхновението. После идват другите листове — и такива можете да видите тук — на които грубо нотнраната първоначална мелодия е разработена, оформена, отхвърлена и отново разработена. И от лист на лист човек с вълнение може да проследи душевното състояние на художника през време на работата. Тук нотите текат бързо и пламенно, едва могат да следват творческата мисъл, там те изведнаж се спират, прекъсват, отново започват, пак отпадат, и човек чувствува—тук поетът, музикантът не намира съответната дума, мелодичния преход. В магическото огледало на писмото вие може със собствените си очи да видите тук умората, там изчерпването, а понякога по гневните линии отчаянието и след това пак възмогва-нето за последната, окончателна победа. И тогава най-сетне блясва слънцето на седмия ден, светът е завършен, творението е завършено, последната окончателна формула победоносно е създадена: вие можете да видите един такъв лист тук в тази зала, осветена от него, първата земна форма на едно от безсмъртните творения на човечеството: скерцото на деветата симфония, или „Теменужката“ от Моцарт в тяхната окончателна писмена форма, излязли от собствената ръка на майстора. Тук виждаме една вечна победа на духа над материята по-ясно, отколкото във всеки разказ и всяка картина. И тъй като думите на Гьоте остават верни, че не е достатъчно човек да познава художествените произведения в тяхното съвършенство, за да ги разбира, а трябва да е проследил тяхното създаване, то човек можеби, едва тогава може да схване известни литературни, известни музикални творения, когато чрез медиума на автографите е видял пътя на тяхното създаване.
Но човек може с въображението си от писмени документи образно да види не само художествени, но и исторически жизнени моменти. Ако човешкият ум е разкрит веднаж за фантазията и склонен да разглежда
АВТОГРАФИТЕ
359
такива следи на живота като нещо живо, то за него нито един единствен от тези листове не ще бъде вече мъртва хартия, шумолещ, увяхнал лист. И историческият автограф може понякога да действува с поразяваща сила, защото от неговия почерк една сцена се изгражда по-пластично, отколкото могат да сторят това биографи и поети. Погледнете тук писмото на Бетовен от последните дни на неговия живот. От три месеци Бетовен лежи болен, някога крепкото и тежко тяло е станало леко и слабо като тяло на дете, отдавна отслабналата и обезкървена ръка няма вече сила да пише ноти или дори само едно писмо. Умирающият, който сам не знае, че ще умре, е измъчван от мрачна грижа. Как ще продължи да живее, ако не може да твори, как ще плаща наема? Но там отвъд морето има една страна, там го обичат, там го уважават. Лондонското филхармонично общество го е поканило, то му е обещало концерт и пари. И отчаяният вика през земя и море за помощ, но той самият не може да държи вече перото, неговият помощник Шиндлер пише вместо него покъртителните думи: „Аз съм много уморен, не мога нищо повече да кажа". Тогава подават писмото в леглото му. С крайно треперящи, безсилни пръсти рисува той още едно »Beethoven“ под писаното; това му костува повече усилия, отколкото по-рано да напише една соната или една симфония. И тъкмо този треперящ, мъчителен подпис трябва да поразява един чувствителен човек, защото Бетовен не е писал сам тези букви, тук с него е писала и смъртта. Тук в буквите сякаш е вкаменен вик от най-дълбок страх на създанието, един незабравим момент, който чрез този запазен лист хартия оптически продължава за нас през вековете. И чуден контраст, до него лежи един друг лист, сватбения документ на Моцарта. Всичко в него е живот и радост, младост и щастие, буквите сякаш танцуват сватбен танц и ние знаем, че този ден едва що се е завърнал у дома, Моцарт като дете танцувал и лудувал около масата със своята млада жена, защото най-сетне въпреки строгия баща и всички
360
СРЕЩИ
пречки тя е станала негова „женичка“. Така един единствен лист с няколко писмени реда може да събере в себе си най-висшия израз на човешко щастие и друг да бъде израз на най-дълбока мъка и който има очи правилно да гледа такива писани листове, очи не само на главата, а и на душата, от тях не ще получи по-малко впечатление, отколкото от откритата красота на картините и книгите. По един такъв тайнствен начин автографите имат силата да извикват присъствието на отдавна отминали образи и като в галерия от картини човек може да минава покрай тези ръкописи, от всеки различно засяган и затрогван. Когато човек разглежда в една такава сбирка документи от художници, които са били неприятели или са били разделени по време и пространство, той чувствува през пространство и време цялата разлика на творческите форми и личности с това свещеното многообразие, с което изкуството завладява нашите сърца. Тук е Хендел, голям, с висок полет на мислите, строг в своя почерк. Човек чувствува мощния, силния човек и струва му се, че чува мощните хорове на неговите оратории, в които една мъжествена воля ритмично овладява буйния прилив. И как по другояче радва гиздавия, лек, обигран рококо-почерк на Моцарта до него, с неговите леки и весели завъртулки, този почерк, който самият е радост от живота и музика. Или тук тежките лъвски лапи на Бетовен, човек гледа сякаш заоблачено небе и чувствува нетърпението, титаничния гняв на глухия бог, и до него, какъв контраст: тънките, женски, сантиментални нотни черти на Шопен или вдъхновените и все пак немско-систематични на Рихард Вагнер. Духовната есенция на всеки един от тези художници е изразена в тези малки бегли редове и то по-ясно, отколкото в дълги музиколожки спорове и по-нагледно, отколкото в повечето от техните биографии се разкрива тайната, прекрасната тайна на тяхната творческа същност. Защото, бедни откъм външна хубост, автографите имат една добродетел повече от книгата и картината: те са истински. Човекът може да
АВТОГРАФИТЕ
361
лъже, той може да се преструва, да се укрива, картината може да го изменя и разхубавява, книгата може да лъже, писмото също. Но в едно човекът е неразривно свързан с истината на своето същество — в почерка. Той издава човека независимо от неговата воля, той е неповторим като него самия и понякога издава това, което той премълчава. С това не искам да говоря в полза на прекалените графолози, които искат да откриват хороскопи за бъдещето и миналото само по някой бегъл ред — почеркът не издава всичко, но най-същественото у един човек, сякаш есенцията на неговата личност ни е дадена в едно мъничко съкращение. Умеем ли да ги виждаме така, да ги четем така, то една сбирка от автографи неволно ще стане за нас едно физиономичио познаване на света, една типология на творческия дух. Но те крият и една морална поука за нас, защото великолепно ни напомнят, че творенията, които ни възхищават със своето съвършенство, не са били само добри дарове, дадени от гения на художни-никз, а плод на мъчителна, строга, пожертвувателна работа. Те ни показват бойните полета на духовните борби на човека с материята, вечната борба на Якова с ангела, те ни водят надолу във вътрешното царство на творчеството и ни карат два пъти повече да обичаме и почитаме човека у художника заради свещената мъка. Всичко, обаче, което води нашия поглед от външното към вътрешното, от преходното към непреходното, трябва да бъде благословено и затова ние трябва още по-благоговейно да разглеждаме тези външно незначителни документи заради тяхната вътрешна красота, защото никоя любов не е по-чиста от тази към духовната красота. Всички други вехнат, само тя продължава да живее в смисъла на думите на поета: „А thing of beauty is a joy for ever*.
БЛАГОДАРНОСТ КЪМ КНИГИТЕ
Те са там, чакат и мълчат. Те не се предлагат, не зовят, не искат. Неми стоят на стената, каточе спят, и все пак от всяка те гледа едно отворено око, едно име. Минаваш покрай тях с поглед, с ръка, те не те молят, не ти се натрапват. Те не изискват. Те чакат да им се открием, едва тогава и те се откриват. Преди всичко тишина около тебе, тишина в тебе, едва тогава си готов за тях, вечер когато се връщаш от дълъг път, на обяд когато си уморен от хората, сутрин когато се пробуждаш от тревожен сън.
Иска ти се да разговаряш, но да бъдеш сам. Иска ти се да помечтаеш, но в музика. Със сладко предчувствие пристъпваш към лавицата: стотици очи, стотици имена нямо-търпеливи следят търсещия поглед, както робини в харем следят погледа на своя господар, смирено очаквайки неговия зов, блажени, че са избрани да дават наслада. И после, както пръстът опипва клавишите, за да намери тона на вътрешната мелодия: ръката нежно обгръща нямото бяло същество, затворената цигулка, в която чакат всички гласове на Бога. Отваряш една, прочиташ един ред, един стих, но той звучи несъответно на часа. Разочарован, почти грубо слагаш, книгата обратно. Докато дойде истинската, подходящата за часа и изведнаж тя те грабва, диханието ти се слива с чуждото дихание, сякаш до тебе лежи топлото, голо тяло на една жена. А когато я отнесеш към лампата, книгата, щастливо избраната, пламва от вътрешна светлина. Магията е направена, от нежните облаци на мечтата израства фантасмагория. Пътища широко се разтварят, далнини подемат загасналото чувство.
Някъде бие часовник. Но той не прониква в това откъснато цт себе си време. Тук часът се измерва с друга мярка. Тук има книги, пропътували много столетия преди тяхното слово да стигне нашите устни, тук
БЛАГОДАРНОСТ КЪМ КНИГИТЕ
363
има млади, едва вчера родени и създадени от смута и неволята на голобрадо момче: но и те говорят на магически език — и едните и другите раздвижват и вълнуват нашето дихание. И когато възбуждат, те същевременно и утешават, когато изкушават, те и успокояват разкритото чувство. И постепенно сам потъваш в тях, ставаш покой и съзерцание, тихо се носиш в тяхната мелодия, свят отвъд света.
Вие, часове, най-чистите, отдалечени от шума на деня, вие, книги, най верните, най-мълчаливите съпътни-ци, как да ви не благодарим за вашата всякога неотменна готовност, за вашето вечно издигаще, безкрайно окриляще присъствие? Какво сте били в най-мрачните дни на душевна самота: в болниците, военните лагери и затворите? Навсякъде сте дарявали сън и успокоение в страданието. Всякога успявате, вие, нежни магнити на Бога, да увлечете разпиляната в ежедневието душа във вашата собствена стихия, при всички помрачения вие разкривате простора на вътрешното небе.
Малки късчета безкрайност, тихо наредени на голата стена, вие стоите невзрачни в нашия дом. Но когато ръката ви освободи и сърцето ви докосне, вие невидимо разбивате тесните делнични пространства и в огнената колесница на вашето слово ни издигате към вечността.
КРАЙ
/
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор .....
СРЕЩИ С ХОРА
1. Спомени за Емил Верхарн
2. Сбогуване с Рилке ....
3. Артуро Тосканини ....
4. Слово в чест на Максим Горки
5. Бузони ......
6. Незабравимо преживяване
7. Бруно Валтер .....
8. Гласът — в памет на Йозеф Кайнц
9. Раздяла с Джон Дринкуотър
СРЕЩИ С ЕПОХАТА
10. Уеднаквяването на света ...
11. Будуващият свят ....
12. При безгрижните ....
13. Берта фон Сутнер ....
14. Сърцето на Европа ....
15. Огънят ......
16. Моралното оздравяване на Европа .
СРЕЩИ С ГРАДОВЕ И МЕСТНОСТИ
17. басовете между два океана .
18. Иперн . ...
Стр.
. 5— 6
. 7— 61
. 62— 77 . 78— 88 . 89— 99 . 100-101 . 102—112 . 113-115 . 116-124 . 125-12«
. 129—137 . 138-144 . 145-151 . 152—160 . 161—174 . 175-187 . 188-202
. 208-212 . 213—Î19
19. Бенарес — градът на хилядите храмове
20. Най-хубавият гроб в света .
21. Ритъмът на Ню-Йорк
22. Залцбург ....
СРЕЩИ С КНИГИ
23. Книгата като въвеждане в света
24. Данте .....
25. Към стихотворенията на Гьоте
26 Сент-Бьов ....
27. Джеймс Джойс и неговият Одисей
28. Подземните книги на Балзак 29 Марселина Деборд Валмор .
30. Смисъл и красота на автографите .
31. Благодарност към книгите
Стр.
. 220—228 . 229-230 . 231—237 . 238-240
. 241—249 . 250—260 . 261—270 . 271—284 . 285-289 . 290-295 . 296-353 . 354—361 . 362-363
i * /
i » V
44. 4
\
1 * , * v'x •
>• ' 7 y*
y>*
%/yA >

1 l/ s 7
^'V
V
? i
Sst
V
vi**
Vi
V
/> . ++ /
:Л\
T f л
t’ • F
Ч: £
н
J
H4f
4L
;Ä H
%A\v M : %
**\ Ил &
N //1Л/ г'-
1
V i. # * \
* i \
ïVI
vv
\
\Л\ 1
4Ï 'i
\v
i V
V
•Л
NI
>V
1 A V
'i -
,\ ,1 / .’Vi
, \t .'/1 i
tV i J
Ч1-. И*
v\
N V;
V .. ' V \\ , \
>A
lh
Ш
• V4 V; i ’; IS?
V1 flj
*<c?
/f.
vi-’’/, '■ J'y V’ >
л!/ч- • j’
. Ü V, /> t A 1
f 1

ч . Kr Я
>1' /■
n, A Щ \ f ЛТ
ki V \Y ^
, >
ИЗЛЕЗЛИ ДОСЕГА КНИГИ :
Вечната Амбьр — Катлийн Уинзор
Червеният печат — К. И. Бенеш Брачно огледало — Пърл Бък Срещи (премия) — Ст. Цвайг
1036 стр. ; 564
286
364
р::: Г*
БЕЛЕЖИТИ ЛИЧНОСТИ:
1. Рузвелт
2. Марат I
3. Трима майстори
4. Три образа
5. Верди
Ем. Лудвиг Ф. Брентано Ст. Цвайг
Фр. Верфел
Оплаквания за неполучена книга се приемат до излизане на следващата книга.
НЕ ТРЯБВА ДА ИЗБИРАТЕ — Библ. ЗЛАТНИ ЗЪРНА е избрала вече книгите, които трябва да прочетете през
годината.
/^БИБЛ ИОТЕКА
3 Ъ Р Н
Л А Т Н И
Излиза месечно — Годишен абонамент за подшито издание 2000 лв. — подвързано 3000 лв Пощенска чекова сметка № 2736 Редактор-стопанин СЛАВЧО АТАНАСОВ София, ул, Алабикска № 40, I! ет., тел. 3-37-49
ЦЕНА 360 ЛВ.
ЦЕНА 380 ЛВ.
{I • и -
• Л , ii . Ï.”.