Беър Грилс
Кал, пот и сълзи

Промени

Беър Грилс
Кал, пот и сълзи


На майка ми с благодарност


Пролог

Температурата на въздуха е — 20°С. Раздвижвам пръстите си, но те все още са вкочанени от студ. Старите травми, причинени от измръзване, винаги напомнят за себе си. За това е виновен Еверест.
— Почваме ли, братле? — операторът Саймън ми се усмихва. Оборудването му е готово за работа.
Аз също се усмихвам. Необичайно нервен съм.
Нещо не е съвсем наред.
Аз обаче не слушам вътрешния си глас.
Време е да се захващаме за работа.


Хората от екипа ми казват, че Канадските скалисти планини са много красиви тази сутрин. Аз не забелязвам красотата им.
Време е да навляза в своя таен вътрешен свят. Това е един мистичен Аз — съсредоточен, точен, с бистър ум, смел. Това е онази част от мен, която познавам най-добре, но към която се обръщам най-рядко.
Старая се да навестявам моя вътрешен свят само когато е необходимо. Като сега.
Под мен се намира склон, дълъг триста фута, покрит със сняг и лед. Стръмен е, но преодоляването му не е невъзможно.
Толкова пъти съм правил бързи спускания като това. „Никога не бъди самонадеян“, казва ми вътрешният глас. Винаги е прав.
Вдишвам дълбоко за последен път. Поглеждам към Саймън. Той мълчаливо кимва.
И все пак сме допуснали фатална грешка. Знам го. Но не правя нищо.
Навеждам се.
Скоростта веднага ме грабва. Обикновено това усещане ми е приятно. Но този път съм разтревожен.
Никога не се тревожа в такива моменти.
Знам, че нещо не е наред.
Малко по-късно се движа с над 40 мили/ч. Краката ми се плъзгат по планинския склон. Главата ми е на сантиметри от леда. Това е моят свят.
Движа се с все по-голяма скорост. Билото на хребета се приближава все повече. Време е да спра да се спускам.
Умело намалявам скоростта и забивам ледокопа в снега. Въздухът се изпълва с бял прах и лед. Докато врязвам ледокопа в билото с всички сили, усещам как постепенно забавям.
Успявам, както винаги. Като по часовник. Напълно съм уверен в себе си. Един от онези редки мигове, когато всичко ти е ясно.
Чувството ми се изплъзва. После изчезва.
Стоя на едно място.
Светът замира. И тогава… Удар.
Тежката дървена шейна на Саймън, натоварена със солидно метално операторско оборудване, се забива в лявото ми бедро. Саймън лети с над 45 мили/ч. В един миг попадам във вихър от болка, шум и белота.
Сякаш ме връхлита товарен влак. А аз изхвръквам по планинския склон като кукла.
Животът спира. Виждам го и го усещам като на забавен каданс.
За миг обаче чувствам само едно: ако ъгълът на сблъсъка беше само с един градус встрани, шейната щеше да ме удари в главата. Без съмнение това щеше да е краят ми.
Вместо това аз се гърча в агония.
Плача. От облекчение.
Ранен съм, но съм жив.
Виждам хеликоптер, но не чувам нищо. После в болницата. Неведнъж съм бил в болница, откакто започнах да водя „Оцеляване на предела“. Мразя болниците.
Виждам ги, щом затворя очи.
Мръсното, оплискано с кръв помещение за спешна помощ във Виетнам. Попаднах там, след като си отрязах половин пръст в джунглата. Там нямаше глезотии.
После свлачището в Юкон. Да не говорим за доста по-страшното свлачище в Коста Рика. За избухването на мината в Монтана или за онзи соленоводен крокодил в Австралия. Или за тигъра, дълъг 16 фута, на който налетях на един тихоокеански остров. Или пък за ухапването на змия в Борнео.
Безбройни разминавания със смъртта.
Всички ми се сливат. Всички са ужасни.
И все пак всички са хубави. Жив съм.
Твърде много са, за да им се мръщя. Животът трябва да се живее.
Усмихвам се.
На следващия ден забравям за сблъсъка. За мен той е минало. Стават произшествия, никой няма вина. Извлякъл съм си поука.
Слушай вътрешния си глас.
Продължавам напред.
- Ей, Сай, аз съм добре. Само ще черпиш една Пина колада, когато се измъкнем оттук. А, и ще ти изпратя сметките за бърза помощ, лекарска консултация и лечение.
Той ме хваща за ръка. Обичам този човек. Преживели сме много неща заедно.
Поглеждам към пода, където лежи изпокъсаният ми туристически гащеризон, опръсканото с кръв яке, потрошената миникамера и счупените скиорски очила.
Тихо се питам: кога цялата тази лудост се превърна в мой свят.


Част 1

„Младите знаят твърде малко, за да са благоразумни, и затова се опитват да постигнат невъзможното. И го постигат, поколение след поколение“
Пърл С. Бък


Глава 1

Прадядо ми Уолтър Смайлс имал една голяма мечта в живота си. Вдишвайки свежия солен въздух на северното крайбрежие на Ирландия, което толкова обичал, той се взирал надалеч към островите Коупланд, графство Даун. Зарекъл се, че един ден ще се върне да живее тук, в Портаво Пойнт — див малък залив, брулен от ветровете.
Мечтаел да направи състояние, да се ожени за голямата си любов и да построи къща за съпругата си тук, край малкото заливче, което се издига над драматичното ирландско крайбрежие. Тази мечта щяла да го води през целия му живот, а накрая — да го убие.
Уолтър произхождал от жилав род на нахъсани, решителни хора — не някакви величия, не представители на висшето общество, а здравомислещи, предприемчиви люде, които държали на семейството си. Дядо му бил Самюъл Смайлс, който през 1859 г. написал книгата Self-Help*. Тази творба е крайъгълен камък. Мигновено се превърнала в бестселър, а първото й издание надминало по продажби дори "Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин.
*"Самопомощ“, наричана „Библия на средно викторианския либерализъм“, е издадена през 1859 г. Само за една година са продадени 20 000 копия. През 1866 г. на пазара е пуснато второ, допълнено издание. Книгата донася огромна популярност на автора си — б.пр.
Self-Help проповядвала, че упоритият труд и постоянството са ключовете към личния успех. Във викторианското общество за англичаните светът бил като стрида, която се отваря, стига само да запретнеш ръкави и да се заловиш за работа. По онова време книгата Self-Help уцелила вярната струна. Книгата се превърнала във викториански наръчник, който окуражавал обикновените хора да си поставят високи цели. Основно твърдение в нея било, че благородството не е рождено право, а произхожда от нашите действия. Творбата изреждала простите, но неписани тайни на смисления, удовлетворяващ живот и описвала аристократизма като характер, а не като кръвна група.
Богатството и санът невинаги са свързани с чертите на истинско благородство.
Бедният човек, който е богат по дух, при всички случаи стои над богатия човек, който е беден по дух.
Ако си послужим с думите на свети Павел: първият „няма нищо, но притежава всичко“, докато другият притежава всичко, но няма нищо.
Само бедните по дух са наистина бедни. Онзи, който е загубил всичко, но е запазил смелостта, ведрия дух, надеждата, добродетелите и себеуважението си, продължава да е богат.
За аристократична викторианска Англия на класовото разделение тези думи били революционни. Като завършек (а и, без съмнение, за да смачка егото на неколцина потомствени аристократи) Самюъл отново подчертава, че благородството трябва да се заслужи: „Портите на величието не са отворени за всички“.
Самюъл Смайлс завършва книгата си със следната трогателна история за генерала джентълмен:
Това, което прави джентълмена, е саможертвата в името на другите в дребните случки от ежедневието… Нека цитираме анекдота за доблестния сър Ралф Ейбър — кромби*. Говори се, че когато лежал смъртно ранен по време на битката при Абукир**, под главата му сложили войнишко одеяло, което значително облекчило мъките му.
Ралф Ейбъркромби (1734 — 1801) — шотландски военен и политик — б.пр.
**селище в Египет, разположено на брега на Средиземно море — б.пр.
Ейбъркромби попитал чие е одеялото.
—Това е войнишко одеяло — бил отговорът.
— Чие е това одеяло? — надигнал се сър Ралф.
— На един от войниците.
— Кажете ми името на човека, чието одеяло сте взели.
— Дънкан Рой от 42-ра рота, сър.
— Погрижете се Дънкан Рой да си получи одеялото още тази вечер.
Макар да можел да облекчи предсмъртната си агония, генералът не искал да лиши редника от одеялото му за една нощ.
Както пише Самюъл: „Истинската смелост и благородството вървят ръка за ръка.“
В такова семейство, с такава философия и с такова наследство израснал и мечтал моят прадядо Уолтър.


Глава 2

По време на Първата световна война прадядо ми Уолтър търсел приключения, когато и където можел. Бил известен като един от „малкото офицери, които се разтоварват в бой“.
Уолтър получил свидетелство за пилот, но знаел, че поради липса на летателни апарати въздушните боеве са малко вероятни. Така той станал младши лейтенант в дивизията бронирани коли на Кралската военновъздушна флота — ранна форма на спецотряд, създадена от Уинстън Чърчил.
За разлика от британските офицери на западния фронт, които прекарвали месеци в окопите, Уолтър обиколил голяма част от главните бойни полета… и бил в стихията си. Командирът му дори отбелязал в официалния си доклад: „Забележително е колко бодро лейтенант Смайлс приема опасностите и несгодите.“
След това Уолтър бил прехвърлен временно в Руската императорска армия, за да се бие срещу турците на Кавказкия фронт. Тук той се издигнал бързо: през 1915 г. станал лейтенант, през 1917 г. — старши лейтенант, а през 1918 г. — капитан. По това време бил удостоен с много ордени: орден „За особени заслуги“ (1915 г.) и лента (1916 г.), вписване в Почетния списък (1919 г.), както и с руски и румънски ордени.
В почетната грамота към ордена „За особени заслуги“ е записано: „Ранен на 28.11.1916 г. в Добруджа.


„При излизането си от болницата като доброволец оглави летящ ескадрон при изпълнението на специална задача край Браила. Проявената смелост беше основен фактор за успех.“


При една битка Уолтър слизал два пъти от бронираната кола, за да я запали, докато над главата му се сипел дъжд от куршуми. Когато един куршум го улучил, Уолтър се добрал до канавката и се бил цял ден, докато траела атаката. Макар че бил ранен, след 24 часа той вече бил в частта си и нямал търпение да се хвърли в бой. Щом стъпил на крака, отново повел колите. Уолтър показал всеотдайност, граничеща с безразсъдство, и несломима храброст.
Руски източник от 1917 г. описва Уолтър като „невероятно смел офицер и прекрасен човек“. Командващият руската войска написал следното в писмо до командира на Уолтър: „Изключителната храброст и безпримерно благородство на старши лейтенант Смайлс написаха светла страница в британската военна хроника и ми дават основание да го предложа за най-високо отличие — орден „Св. Георги“ четвърта степен.“ По онова време това било най-високото отличие за храброст, което руската армия присъждала на офицерите.
Да си призная, като дете си мислех, че с това име — Уолтър — прадядо ми ще да е бил сух, сериозен човек. Като се поразрових обаче, открих, че всъщност е бил луда глава, невероятно смел и обаятелен. Радва ме и това, че на семейните снимки Уолтър изглежда точно като Джеси, най-големия от синовете ми. Този факт винаги ме кара да се усмихвам. Уолтър е много подходящ пример за подражание. Медалите му все още висят на стената вкъщи, а аз никога не проумях напълно колко смел човек е бил моят прадядо.
След войната Уолтър се завърнал в Индия, където работил преди. За него се говорело като за работодател, който „общувал свободно с местните, наети в чаените му плантации, и много се интересувал от борбите на „низшите“ касти“. През 1930 г. Уолтър бил удостоен с рицарско звание и станал сър Уолтър Смайлс.
На кораба, с който се върнал от Индия в Англия, Уолтър срещнал бъдещата си съпруга Маргарет, независима жена на средна възраст, която обожавала да играе бридж и поло, била красива, енергична и не понасяла глупавите хора. Последното, което Маргарет очаквала, настанявайки се на палубата на пътническия кораб с чаша джин с тоник и тесте карти в ръце, било да се влюби. Но точно тогава срещнала Уолтър. Любовта често прави така — идва неочаквано и може да преобърне живота ни.
Скоро след завръщането в Англия Уолтър и Маргарет се оженили и въпреки „напредналата“ й възраст тя скоро забременяла… за свой огромен ужас. Просто не било „прилично“ жена, преминала четирийсетте, да ражда. Поне така мислела Маргарет, която направила всичко възможно да прекрати бременността си.
Баба ми Патси (която по онова време била нероденото дете в утробата на Маргарет) ми е разказвала как майка й „бързо излязла от къщи и направила трите най-вредни неща за една бременна жена. Яздила лудо, изпила половин бутилка джин и лежала няколко часа във вана с вряла вода“.
Предприетите действия нямали успех (слава Богу) и през април 1921 г. се родило единственото дете на Уолтър и Маргарет, моята баба Патриша, или Патси.
Завръщайки се в Северна Ирландия, Уолтър най-сетне осъществил мечтата си. Той построил къща за Маргарет в графство Даун, точно там, където бил стоял преди толкова години.
Човек с остър ум и мислене на дипломат, Уолтър влязъл в политиката и в крайна сметка станал депутат от избирателен район Северен Даун, провинция Ълстър — длъжност, която достойно заемал.
Всичко обаче се променило на 30.01.1953 г. Уолтър възнамерявал да се върне със самолет от Лондон в Ълстър, но през нощта се извила буря, а с нея дошло най-лошото време, сполетяло Англия през последното десетилетие. Полетът бил отменен, а Уолтър си купил билет за нощния влак за Странрар*.
* Град в източната част на Северна Ирландия — б.пр.
На следващия ден бурята била още по-заплашителна. Уолтър се качил на ферибота „Принцеса Виктория“ за Ларн, Северна Ирландия. Пътниците получили уверения, че плавателният съд е в състояние да отплава. Времето е пари — и фериботът напуснал пристанището.
И до ден-днешен Ларн и Странрар носят отпечатъка на случилото се през онази нощ. Такива са последиците на предотвратимите бедствия, причинени от глупавото съперничене на човека с природата, при което човекът губи.
Поука: бъдете предпазливи.


Глава 3

Домът на Уолтър и Маргарет на брега край Доунахади* бил известен просто като „Портаво Пойнт“.
* Град в източната част на Северна Ирландия — б.пр.
Къщата, построена с любов, предлагала зашеметяваща гледка към брега. В ясен ден погледът прехвърлял далечните острови и се реел в открито море.
Мястото било — и все още е — вълшебно.
Но не и през онази нощ.
На палубата на ферибота Уолтър гледал как крайбрежието на Шотландия се топи, докато стоманеният кораб се плъзгал към челюстите на очакващата го буря. Времето ставало все по-лошо, а плаването — все по-трудно. Оставали само няколко мили до северноирландския бряг, когато фериботът „Принцеса Виктория“ се озовал насред една от най-страшните бури, които някога се били разразявали в Ирландско море.
В началото нещата вървели добре, но проблемът с кърмовите врати на ферибота се оказал фатален.
Вратите бавно започнали да пропускат вода. Когато водата нахлула в трюма и вълните започнали да заливат палубата, корабът вече не можел да маневрира или да държи курс пълен напред.
В трюма също било страшно. Пропускащите кърмови врати и невъзможността за изпомпване на нахлулата вода винаги са опасна комбинация при буря.
Било само въпрос на време морето да надвие кораба.
Вятърът обърнал „Принцеса Виктория“ успоредно на вълните. Скоро съдът започнал да се накланя под тежестта на влизащата вода. Капитанът наредил да се спуснат спасителните лодки.
Един от оцелелите разказал пред Върховния съд в Ълстър, че Уолтър наредил спасителните жилетки да се раздадат на жените и децата.
Насред рева на бурята капитанът и екипажът наредили на ужасените пътници да се качат в спасителните лодки.
Никой не си дал сметка, че жените и децата отиват на смърт.
Веднъж спуснати, лодките се оказали в капан между стоманения корпус на ферибота и бялата вода на прииждащите вълни.
Във ветровито и дъждовно време този капан е смъртоносен.
Лодките се разлюлели, а после започнали да се издигат и спускат под напора на връхлитащите ги вълни. Не можели да се отдалечат от ферибота. Екипажът бил безсилен срещу свирепия вятър и вълните. Една по една всички лодки се обърнали.
В януарския мраз на Ирландско море хората можели да оцелеят само няколко минути.
Бурята вземала надмощие; скоростта, с която вълните заливали кораба, ставала все по-голяма. Фериботът водел обречена битка със стихиите — знаел го капитанът, знаел го и Уолтър.
Спасителният кораб от Доунахади „Сър Самюъл Кели“ влязъл в бушуващото море около 13.40 ч. в събота и успял да стигне до злополучния ферибот. Борейки се със страховитите вълни и с вятъра, екипажът на спасителния кораб успял да спаси само тридесет и трима от 165 — те пътници на „Принцеса Виктория“.
Като бивш пилот от Първата световна война Уолтър винаги предпочитал да се придвижва по въздух, а не по море. Когато летял с „Дакота“ до Северна Ирландия, той винаги държал да седи най-отпред. Шегувал се, че ако самолетът се разбие, би искал да умре първи.
По ирония на съдбата убил го не самолетът, а морето.
Бил направил всичко, което било по силите му. Всички възможности били изчерпани. Не били останали спасителни лодки. Уолтър тихо се оттеглил в каютата си, където изчакал. Изчакал морето да довърши започнатото.
Не е чакал дълго, но трябва да му се е сторило цяла вечност. Стъклото на люка в каютата на Уолтър трябва да се е пръснало на хиляди частици, поддавайки се на безмилостния напор на водата.
Моят прадядо Уолтър, капитанът на „Принцеса Виктория“ и още 129 членове на екипажа и пътници скоро били погълнати от мрака.
Завинаги.
Били само на няколко мили от брега на Ълстър. Още малко и от къщата на Уолтър и Маргарет в Портаво Пойнт можели да видят кораба.
Застанали до прозореца на дневната, загледани в светлините на бреговата охрана, които озарявали небето, и зовящи екипажа на спасителния кораб от Доунахади да окаже помощ, Маргарет и семейството й можели само да чакат с тревога и да се молят.
Молитвите им останали без отговор.


Глава 4

Спасителният кораб от Доунахади влязъл отново в морето в 7 ч. сутринта в неделя. Пейзажът бил тих и зловещ като след буря. Екипажът открил развалините на кораба и качил на борда телата на единадесет мъже, една жена и едно дете.
Останалите тела били изчезнали в морето. Никой не бил намерен жив.
Същия ден Маргарет, не на себе си от ужас, изпълнила тежкото задължение да идентифицира телата край кея на пристанището в Доунахади.
Тялото на любимия й не било намерено.
Маргарет така и не се възстановила и година по-късно починала с разбито сърце.
На възпоменателната служба в енорийската църква в Бангор*, на която дошли над хиляда души, епископът на Даун казал в речта си, че Уолтър Смайлс е умрял така, както е живял, като „добър, смел и себеотрицателен човек, верен на словата „Не гледайте всеки само за своето, но всеки и за чуждото.“**
* Град в източната част на Северна Ирландия — б.пр.
** Из Послание на апостол Павел към филипяните — б.пр.
Почти сто години по-рано, на същия ден, Самюъл Смайлс завършил своята книга Self-Help. В нея бил поместен трогателен разказ за героичен подвиг като пример за подражание за англичанина викторианец. Този разказ сякаш описва съдбата на прадядо ми Уолтър.
Параходът плавал покрай африканския бряг с 427 мъже и 166 жени и деца на борда.
Повечето мъже били новобранци, постъпили наскоро на служба.
В два часа сутринта, когато всички спели, корабът се ударил силно в подводна скала, която пробила дъното. Веднага станало ясно, че плавателният съд ще потъне.
Удар на барабани призовал войниците на палубата. Мъжете се строили като за парад.
Било наредено „да се спасят жените и децата“. Безпомощните създания били изведени от каютите — повечето от тях не били облечени — и мълчаливо били натоварени на лодките.
Когато всички лодки се отделили от кораба, командирът извикал, без да се замисли:
— Всички, които могат да плуват, да скачат и да се отправят към лодките!
Но капитан Райт от 91-ви планински пехотен полк казал:
— Не! Ако го направите, ще потопите лодките с жените.
Смелите мъже не помръднали. Ничие сърце не трепнало. Никой не изменил на дълга си.
— Не се чу ропот, нито вик — разказвал оцелелият капитан Райт — до окончателното потъване на кораба.
Съдът потънал, а с него и храбрата дружина, която шумно ликувала, докато вълните я заливали.
Чест и слава на смелите и благородните!
Примерът на такива люде не угасва. Той е безсмъртен, също като паметта им.
Уолтър със сигурност е чел и е помнел тези думи от книгата на своя дядо.
Те описват съдбата му.
Наистина, примерът на такива хора не угасва. Той е безсмъртен също като паметта им.


Глава 5

Дъщерята на Маргарет, моята баба Патси, била в разцвета на силите си, когато корабът „Принцеса Виктория“ потънал. Медиите отразили трагедията с репортажи, прославящи героизма и саможертвата на загиналите.
Заглавията донякъде притъпили болката на Патси. За известно време.
Попаднала във вихъра на медийното безумие, породено от нещастието, Патси се оказала победителка в междинните избори, проведени, за да се излъчи заместник на баща й в парламента.
Чаровната и красива дъщеря поема политическия пост на своя баща герой. Звучи като филмов сценарий.
Животът обаче не е целулоидна лента. Блясъкът на Уестминстър щял да струва скъпо на най-младата жена депутат от Северна Ирландия за всички времена.
Патси била омъжена за Невил Форд, моя дядо, добродушен великан, едно от седемте деца в своето семейство.
Бащата на Невил бил декан на йоркската катедрала и директор на училището „Хароу“*. Брат му Ричард, феноменален млад спортист и ученик в „Итън“**, починал внезапно и неочаквано ден преди да навърши шестнадесет години. Друг от братята на Невил бил убит трагично при Анцио по време на Втората световна война.
*Едно от най-престижните средни училища в целия свят. Намира се в град Хароу (дн.предградие на Лондон). Основано е през 1572 г. — б.пр
** Най-престижното средно училище в света. Основано е през 1440 г. от крал Хенри VI. Сред неговите възпитаници има 19 министър-председатели на Великобритания — б.пр.
Невил обаче оцелял и звездата му изгряла.
Признат за най-красивия мъж в Оксфорд, той бил надарен не само с добър външен вид, но и с фантастичен усет към спорта. Бил професионален състезател по крикет, вестниците го величаели като „майстор на ударите“. Най-важното за него обаче било да се ожени за любовта на живота си — Патси.
Живеел с младата си жена на село в Чешир* и бил безкрайно щастлив. Започнал работа при производителите на хартия „Уигинс Тийп“ и заедно с Патси създал малко семейство на село.
*Област в северозападна Англия — б.пр.
Решението на Патси така открито да тръгне по стъпките на баща си обаче тревожело Невил. Знаел, че то драстично ще промени живота им, но въпреки това се съгласил.
Блясъкът на Уестминстър омагьосал младата му жена, а уестминстърските коридори били омагьосани от лъчезарната и красива Патси.
Невил търпеливо гледал и чакал от дома им в Чешир. Но напразно.
Не след дълго Патси започнала романтична връзка с депутат. Депутатът се зарекъл да се раздели с жена си, ако Патси напусне Невил. Банално, празно обещание. Но пипалата на властта здраво били сграбчили Патси. Тя напуснала Невил.
За това си решение тя съжаляваше до края на дните си.
Депутатът, разбира се, не се разделил с жена си. Животът обаче продължава, а Патси вече била изгорила всички мостове.
Бедата, която щяла да разтърси нашето семейство, се случила. За двете малки дъщери на Невил и Патси — майка ми Сали и нейната сестра Мери-Роуз — светът се преобърнал.
Невил бил дълбоко потресен от случилото се.
Скоро около Патси започнал да се навърта друг политик, Найджъл Фишър, и този път Патси минала под венчило. Но още от началото на брака им вторият съпруг на Патси, Найджъл, й изневерявал.
Тя обаче останала с него и носила кръста си с глупавото убеждение, че Бог я наказва, задето е напуснала Невил, единствения мъж, който наистина я бил обичал.
Патси отгледала Сали и Мери-Роуз и постигнала много неща през живота си. Така например тя основала „Уиминс Кеъринг Тръст“, една от най-успешните благотворителни организации в Северна Ирландия, която и до днес помага на хората да се сближават с помощта на музиката, изкуствата и дори на планинското катерене. (Катеренето винаги е било в кръвта на рода ни!)
Баба ми Патси била обичана от много хора и притежавала онзи така силен дух, с който дядо й и прадядо й се славели. Скръбта от младостта обаче никога не я напуснала.
Патси написала красиво и много трогателно писмо за живота до сестра ми Лара, когато тя се родила. Писмото завършва така:
Вкусвай миговете на истинско щастие като скъпоценност. Те идват неочаквано и носят опияняващи трепети.
Но, разбира се, ще има и мигове, когато всичко ще върви зле. Може някой, когото много обичаш, да те нарани или разочарова и всичко може да изглежда много трудно или ужасно безсмислено. Но запомни, че всичко отминава и нищо не остава същото… и всеки ден носи ново начало и колкото и да е тежко, надеждата никога не умира.
Добротата е едно от най-важните неща в живота и може да значи толкова много. Опитай се никога да не нараняваш хората, които обичаш. Всички правим грешки, понякога ужасни, но се опитай да не нараняваш никого заради собствената си себичност.
Опитай се винаги да гледаш напред, а не назад, но в никакъв случай не се опитвай да забравиш миналото, защото то е част от теб и то те е направило такава, каквато си. Но опитай се, моля те, опитай се да се поучиш от него.
Едва в последните години на живота си Невил и Патси почти „се събраха“.
Невил живееше на няколкостотин ярда* от къщата на остров Уайт, в която израснах като юноша. Вече възрастна, Патси също прекарваше там дълги лета с нас.
* 1 ярд = 0,9144м — б.пр.
Двамата се разхождаха заедно и сядаха на пейката, която гледаше към морето. Въпреки топлината и нежността, с която тя го обграждаше, Невил се боеше да я пусне отново близо до себе си.
След като я беше загубил, Невил беше живял петдесет години с болката, а такава болка трудно се забравя. Вече млад мъж, често я виждах да плъзва пръсти в ръката му на исполин. Беше красива гледка.
Научих два много важни урока от тях: моравата на съседа невинаги е по-зелена, а за любовта си струва да се бориш.


Глава 6

През първите години от живота си прекарвах всички ваканции в Портаво Пойнт в Доунахади, на северноирландския бряг, в същата къща, в която беше живял прадядо ми Уолтър, и толкова близо до мястото, където беше загинал.
Обичах това място.
Морският вятър и мирисът на солена вода проникваха във всяко кътче на дома. Кранчетата на чешмите скърцаха, а леглата бяха толкова стари и високи, че можех да се кача на леглото си само като се катерех по рамката.
Спомням си мириса на стария извънбордов мотор „Ямаха“ в нашата прастара дървена лодка, която баща ми изнасяше на брега, за да ни повози в хубаво време. Спомням си разходките сред гората и нацъфтелите диви зюмбюли. Много обичах да се крия и да тичам между дърветата, а баща ми да ме търси.
Спомням си как по-голямата ми сестра Лара ме засили по пътя със скейтборда, а аз се блъснах в оградата. Или как двамата лежахме в леглото с баба Патси, болни от шарка, и не ни беше позволено да отиваме по-далеч от градинския павилион, за да не влизаме в контакт с останалите.
Спомням си как плувах в студеното море и как всяка сутрин ядях варени яйца за закуска.
С две думи, тук открих колко обичам морето и дивата природа.
По онова време обаче не го знаех.
Докато ходехме на училище, живеехме в Лондон, където работеше баща ми. Беше политик. (Странно е, или може би е не толкова странно, колкото е ирония на съдбата, че майка ми се оженила за бъдещ депутат, след като покрай майка си на свой гръб изпитала опасната сила на политиката.)
Когато родителите ми се оженили, баща ми бил напуснал Кралската морска пехота, където служил като офицер в продължение на три години, и работел като вносител на вино. После станал управител на малка винарна в Лондон, преди най-накрая да се яви на избори като кандидат за общински съветник, а после и за депутат от Чъртси, южно от Лондон.
Но по-важното е, че баща ми беше преди всичко добър човек, мил, благ, забавен, верен и обичан. Сега обаче си спомням за времето, прекарано в Лондон, като за много самотно време.
Татко работеше страшно много и често закъсняваше вечер, а мама беше негова асистентка и работеше заедно с него. Аз се измъчвах, защото ми се искаше да прекарваме времето си като семейство, спокойно и без да бързаме за никъде.
Като се обърна назад, виждам, че съм копнеел за спокойни мигове с родителите си. Може би затова се държах толкова зле в училище.
Спомням си как ухапах едно момче толкова силно, че после плюех кръв, а след това учителите позвъниха на баща ми, за да му кажат, че не знаят какво да ме правят. Баща ми каза, че той обаче знае какво да ме прави, и веднага дойде в училище.
Сложи един стол в средата на физкултурния салон, децата насядаха по турски около него и той ме би, докато задните ми части станаха синьо-черни.
На следващия ден, на една шумна лондонска улица се отскубнах от майка ми и избягах. Полицията ме хвана няколко часа по-късно. Мисля, че съм искал да привлека вниманието на околните.
Майка ми постоянно ме заключваше в стаята ми, защото правех бели, но после се разтревожи, че може да ми свърши кислородът, и извика дърводелец да пробие няколко дупки във вратата.
Казват, че неволята учи, и аз скоро открих, че през дупките във вратата мога да отключа вратата с помощта на кука от закачалка за дрехи и да избягам. Това беше първият ми досег със света на адаптацията и импровизацията, качества, които добре ми служиха през годините.
По същото време развих влечение към физическото възпитание. Всяка седмица мама ме водеше в един малък гимнастически салон за начинаещи спортисти, ръководен от незабравимия г-н Стърджис.
Часовете се провеждаха в прашен стар двоен гараж зад един блок в Уестминстър.
Г-н Стърджис водеше часовете с желязната дисциплина на бивш военен. Всеки от нас си имаше място в салона, където трябваше да стои неподвижно в очакване на следващото упражнение. Г-н Стърджис доста ни пришпорваше, сякаш беше забравил, че сме само по на шест години, но ние, децата, обожавахме това отношение.
То ни караше да се чувстваме специални.
Строявахме се в редица под един метален лост, разположен на около седем фута* от земята, и един по един казвахме: „Моля, г-н Стърджис, качете ме.“ Той ни повдигаше и продължаваше нататък по редицата.
* 1 фут = 30,48 см — б.пр.
Правилата бяха прости: никой нямаше право да моли за разрешение да слезе, преди всички момчета да са се покачили на лоста и да са увиснали там като мъртви фазани. Дори тогава трябваше да помолим: „Моля, г-н Стърджис, свалете ме.“ Ако някой се предадеше и слезеше преждевременно, той биваше позорно изпратен на мястото си.
Обичах тези упражнения и много се гордеех със своята решимост да остана последен на лоста. Майка ми казваше, че не може да гледа как слабото ми телце виси на желязото, а лицето ми е мораво и изкривено от сляпата решимост да издържа докрай.
Едно по едно другите момчета се пускаха от лоста, а аз продължавах да вися и да стискам зъби, докато самият г-н Стърджис не сметнеше, че е време да сляза.
Тогава се оттеглях на мястото си, ухилен до уши.
„Моля, г-н Стърджис, свалете ме“, стана крилата фраза в нашето семейство. Използваме я като пример за тежко физическо натоварване, строга дисциплина и безразсъдна решимост — все качества, от които после, като войник, щях да имам голяма полза.
И така, тренировките ми бяха разностранни. Катерене. Висене. Бягане.
Обичах и трите.
И до ден-днешен майка ми повтаря, че като момче съм приличал на кръстоска от Робин Худ, Хари Худини, Йоан Кръстител и наемен убиец.
Приемам го като голям комплимент.


Глава 7

По онова време най-много обичах вторниците след училище, когато отивах у баба Патси на чай и оставах да спя там.
Спомням си миризмата в жилището й — смесица от цигари „Силк кът“*, боба на фурна и рибните крокети, които ми приготвяше към чая. Обичах този дом. Беше единственото място извън дома на родителите ми, където не ми беше мъчно за вкъщи.
* Английска марка леки цигари — б.пр.
Когато родителите ми пътуваха, те често ме изпращаха да спя у една възрастна дама, която не познавах и която, изглежда, също не ме познаваше. (Предполагам, че е била някоя мила съседка или позната, или поне се надявам да е било така.)
Мразех тези гостувания.
Спомням си мириса на старата кожена рамка, в която беше сложена снимката на мама и татко. Притисках тази снимка до себе си в чуждото легло. Бях твърде малък, за да разбера, че родителите ми скоро ще се върнат.
Тези случки обаче ме научиха на нещо много важно: не се отделяй от децата си, ако те не го искат.
Животът е твърде кратък и крехък, такова е и тяхното детство.
През цялото това време и през първите години, които формират характера, сестра ми Лара беше моята непоклатима опора. След раждането на Лара майка ми преживяла три спонтанни аборта и осем години живяла с убеждението, че няма да може да има повече деца. Но все пак забременяла. Разказвала ми е как е прекарала девет месеца в болница, за да е сигурна, че няма да пометне.
Получило се. Майка ми ме спасила.
В края на краищата обаче тя може би се е радвала да роди и най-накрая да дари Лара с обично братче. Или по-точно, със собствено бебе. И така, Лара правеше всичко за мен, поради което аз я обожавах.
Докато мама била заета, работеща майка, която помагала на баща ми със задълженията му в избирателния район и не само, Лара се превърнала в моя втора майка.
Тя ме хранела почти всяка вечер — от люлката до петата ми година. Сменяла пелените ми, научила ме да говоря и да ходя (което, разбира се, станало смехотворно рано предвид голямото внимание от нейна страна), научила ме е да се обличам и да си мия зъбите.
В добавка ме карала да върша всичко, което тя самата се страхувала да направи или което просто й се виждало интересно, като да ям суров бекон или да карам велосипед с три колела по стръмен склон без спирачки.
Братчето й било най-хубавата парцалена кукла, за която можела да си мечтае.
Това е причината винаги да сме били толкова близки. За нея аз все още съм нейното малко братче. И аз я обичам. Но — и тук има едно голямо но — докато растях редом с Лара, аз нямах нито миг спокойствие. Още от първия ден новороденото бебе било разнасяно из родилното отделение и показвано на всички. Аз съм бил новата „играчка“ на сестра ми. И това никога не се промени.
Сега ми е забавно, но съм убеден, че това е причината по-късно да копнея за спокойствието и уединението, които ми дават планината и морето. Не исках да се представям на никого, исках само простор, където да израсна и да открия себе си сред цялата тази лудост.
Нужно ми беше известно време да разбера откъде идва любовта ми към дивата природа, но истинската причина вероятно се крие в близостта на баща ми, която изпитвах по бреговете на Северна Ирландия, и желанието да избягам от любящата си, но властна по-голяма сестра. (Бог да я благослови!)
Днес се шегувам с Лара по повод някогашните ни отношения, но въпреки всичко тя остава моята най-добра приятелка. Тя обаче винаги е била общителна, винаги е искала да е на сцената или на дивана в някое телевизионно предаване, докато аз просто копнея за спокойствие, споделено с приятелите и семейството.
С две думи, Лара би била много по-подходяща за известна личност от мен. Мисля, че самата тя добре го е обобщила:
Преди Мечо* да се роди, мразех това, че съм единствено дете, и хленчех пред мама и татко, че съм самотна. Беше странно, че нямах брат или сестра, когато всичките ми приятели имаха. Идването на Мечо на бял свят беше много вълнуващо. (След като преглътнах разочарованието, че е момче, тъй като винаги съм искала да имам сестра!) Но в мига, в който го видях да се разкъсва от плач в креватчето, аз си помислих: „Това е моето бебе. Аз ще се грижа за него.“ Взех го на ръце, той спря да плаче, и от този миг до времето, когато вече беше твърде голям, аз го мъкнех навсякъде.
* Истинското име на Беър Грилс с Едуард Майкъл Грилс. Прозвището Беър(от англ. Ьеаг мечка) му е дадено от сестра му — б.пр.
Едно от хубавите неща, които ми се случиха в детството ми в опушения Лондон, беше постъпването ми в скаутската организация, когато бях на шест. Страшно ми хареса.
Спомням си първия си ден при скаутите. Влязох и видях тълпа от яки момчета с грижливо изгладени ризи, покрити с отличия и значки. В сравнение с тях аз бях един дребен, кльощав смотльо, който се чувстваше дори по-малък, отколкото беше в действителност, но когато водачът ни възложи да сварим наденица на паважа с една клечка кибрит, любопитството ми се събуди.
„Една клечка кибрит, една наденица… хм. Но клечката няма да гори достатъчно дълго“, помислих си.
Тогава ми показаха как да използвам клечката, за да запаля огън, а после да сваря наденицата. За мен това беше голямо откритие.
Ако някой беше казал на присъстващите на тези скаутски вечери, че един ден аз ще заемам поста главен скаут и ще бъда патрон на 28 милиона скаути по целия свят, те сигурно щяха да умрат от смях. Това, което не ми достигаше по отношение на физиката и увереността обаче, аз винаги наваксвах с издръжливост и решимост. В живота и в скаутското движение именно тези две качества са наистина важните.
Скаутството ми донесе много свобода и големи приятелства. Скаутите бяха като семейство, тук произходът нямаше значение.
Ако си скаут, си скаут, и това беше важното.
Това ми харесваше. Самоувереността ми растеше.


Глава 8

Не след дълго родителите ми купиха малка къщичка на остров Уайт и от петата до осмата ми година аз оставах в Лондон през учебно време (което ме ужасяваше), а ваканциите прекарвах на острова.
Работата на татко позволяваше такъв начин на живот, защото депутатските му отпуски бяха почти колкото училищните ваканции. Понеже избирателният му район се намираше по пътя от Лондон за остров Уайт, той можеше да прави петъчната си „визитация“ в областта на път за острова. (Това може да не е бил образцов начин за изпълнение на задълженията, но от моя гледна точка се получаваше чудесно.)
Исках само да стигнем до острова, колкото е възможно по-бързо. За мен това място беше раят. Мама и татко постоянно вдигаха пристройки към малката къщичка, упорито опитвайки се да я направят малко по-голяма. Скоро това щеше да стане нашата главна квартира.
През зимата островът беше суров, ветровит и влажен, а през лятото приличаше повече на курорт, пълен с млади хора на моята възраст, повечето от които са мои първи приятели и до днес.
За първи път се чувствах свободен да изследвам света и да бъда себе си.
Другото страхотно нещо на острова беше фактът, че дядо Невил живееше само на няколкостотин ярда от нас.
Спомням си за него като за един от най-прекрасните хора, които някога съм познавал. Много го обичах. Беше мил, внимателен, силен, изпълнен с вяра, забавен. Обичаше големите блокчета шоколад (макар винаги да ги отказваше гневно, ако някой го почерпеше). Щом другият се отдалечеше, блокчето изчезваше безследно в рамките на няколко минути.
Невил доживя до 93-годишна възраст. Правеше ежедневните си упражнения с религиозно постоянство. Чуваше се как мърмори в спалнята: „Свий коленете, докосни пръстите, протегни се, дишай… Казваше, че това е ключът към доброто здраве. (Не съм сигурен как се вместваха препечените филийки с масло и шоколадът в този режим, но човек трябва и да си поживее.)
Дядо Невил умря, както си седеше на пейката в края на нашата улица, недалеч от морето. И до ден — днешен ми липсват рунтавите му вежди, огромните му ръце и прегръдките му, топлината му, молитвите му, историите му, но най-вече — яркият пример за това как трябва да се живее и да се умре.
Вуйчо ми Андрю прекрасно обобщи образа на Невил:
Невил си остана ученик по душа и това беше причината да общува толкова добре с младите. Неговото мото беше „Въодушевление, поощрение и любов.
Той бил разпоредител на погребението на Уинстън Чърчил и се движел с лекота сред кралските особи, но беше също така непринуден във всяка среда. Живя според Киплинг: „Ако си лорд, дори в тълпата слязъл, или в двореца — чист като дете“*.
Беше едновременно истински спортсмен и истински джентълмен. Никога не го чух да говори лошо за когото и да било. Никога не го видях да върши зло. Той беше прекрасен човек във всяко едно отношение.
Баба Патси също играеше много важна роля в моето отглеждане на острова. Тя беше забележителна дама с необикновено минало.
Беше мила, сърдечна и все пак ранима. За нас обаче тя беше просто баба. С напредване на възрастта тя, крехка и уязвима, се бореше с депресията, която донякъде може би се дължеше на чувството й за вина, задето беше изневерила на Невил на младини.
Като средство против депресията баба разви склонност да купува скъпи, но напълно ненужни неща с убеждението, че прави страхотни инвестиции.
Така например тя купи старинна циганска каравана, покрита с рисунки от горе до долу, както и магазин на двеста ярда от дома, разположен до селския павилион за риба и пържени картофи. Проблемът беше, че без съответната поддръжка караваната изгни, а магазинът се превърна в личен антиквариат и битпазар на баба.
Това, разбира се, беше катастрофа.
Като добавим факта, че магазинът имаше нужда от персонал (често това бяха различни членове на семейството, в т.ч. Найджъл, който през повечето време седеше полузаспал на един сгъваем стол пред магазина, покрил главата си с вестник), можете да си представите, че животът ни беше лишен от изгода, но пък не беше скучен и, преди всичко, винаги беше забавен.
(Найджъл беше вторият съпруг на баба, чаровен нехранимайко, който навремето всъщност е бил преуспяващ политик. През Втората световна война бил удостоен с военен кръст, а по-късно станал младши министър*.
* В Северна Ирландия — помощник на министър-председателя и заместник-министър-председателя — б.пр.
За мен обаче той беше милият и внимателен дядо, когото всички обичахме.)
И така, детството ми беше винаги изпълнено с интересни случки, макар в същото време да беше крайно хаотично. Това обаче се дължеше на родителите ми, особено на майка ми, която дори според собствените си смахнати разбирания беше — и все още е — доста странна… в най-добрия смисъл на думата.
Често описвам семейството си с поговорката „Семействата са като фъдж* — сладки, с малко ядки**!
* Десерт, приготвен от захар, масло и мляко, най-често с добавка на плодове или ядки — б.пр.
** Игра на думи: на английски означава както „ядки“, така и „луд, побъркан“ — б.пр.
Хубавото беше, че семейството ни постоянно ходеше напред-назад и се срещаше с върволици интересни хора от цял свят, които се въртяха около мама. Това беше просто част от живота ни, независимо дали отивахме на къмпинг със стар фургон, пътувахме, за да чуем някой американски оратор, или помагахме на мама в новото и начинание — продажбата на миксери и филтри за вода.
Ядяхме по различно време на деня и нощта. Свинските котлети биваха измъквани от кофата за боклук с безсмъртните думи: „Нищо им няма.“ (Дори ако татко ги беше изхвърлил предния ден, защото се бяха развалили.)
Майка ми сякаш имаше една-единствена цел — да угои семейството си колкото е възможно повече. Точно това обстоятелство по-късно ме тласна към другата крайност и причини може би „нездравата“ ми идея фикс да се грижа за здравето си. (Макар че може би трябва да благодаря на майка си за железния стомах, който понесе толкова много документални филми през годините. И така, въпреки всичко, благословени да са онези свински котлети.)
Всичките ни познати виждаха само забавната страна на щуротиите на майка ми. Тези щуротии обаче си имаха и обратна страна, която от време на време се превръщаше в голяма тежест за семейството. Майка ми винаги беше права, макар че някои от идеите и убежденията й определено граничеха с лудостта.
Често я хващахме да обикаля из градината с медна пръчка в ръце. Уверяваше ни, че било нужно „заземяване“ против прекомерната употреба на електричество в къщата. (Като имате предвид, че никога не включвахме отоплението и най-често палехме свещи, вместо да светваме лампите, тези случки събудиха у нас подозрението, че нещо не е съвсем наред с майка ни.)
Но това беше нашата майка. С малки изключения, детството ми беше благословено с любов и веселие — две неща, които останаха движеща сила за мен и когато вече имах свое семейство.


Глава 9

Майка ми и баща ми се запознали, когато тя била на двадесет и една, а той — на двадесет и девет. Имали доста щура връзка с безкрайни раздели и събирания, докато накрая избягали на Барбадос и се оженили.
Свързваше ги голяма любов, макар че в много отношения майка ми беше повлияна от развода на родителите си. Страхът, че ще остане сама, беше дълбоко вкоренен в нея и често я караше да проявява прекалена загриженост спрямо татко.
Ето защо, ако искахме да излезем, за да се катерим или да се повозим с лодка, двамата с него трябваше да се измъкваме на пръсти. (Което, разбира се, и двамата обожавахме.) Това превръщаше всяко наше излизане в мисия. Когато бях малък, изпълнихме цял куп такива мисии.
Но аз растях и можех да организирам свои собствени експедиции, макар и малки, и тъгувах, че не прекарвам повече време насаме с татко. Знам, че той много обичаше приключенията, но чувстваше, че е негов дълг да поделя времето си между мен и мама.
Като дете татко никога не се сближил с родителите си.
Баща му бил трудолюбив, всеотдаен, но доста строг офицер, достигнал чин бригаден генерал. Може би издигането в йерархията е било за сметка на уютния семеен живот. В едно съм сигурен: татко страдаше заради студенината на баща си.
Като дете винаги малко се страхувах от дядо Тед. (Напълно неоснователно, както се оказа. Да, дядо беше строг, но дълбоко в себе си беше мил и всеотдаен човек, обичан от мнозина.)
Най-страшното нещо, свързано с дядо Тед, бяха неговите големи кучета.
Бях на шест, когато едно от кучетата ме рани, докато седях на пода и се опитвах да си играя с него. Захапа ме право в лицето, плътта се отдели от носа и устата ми.
Веднага ме отведоха в болницата, за да ме зашият, но майка ми реши, че сестрата, която беше на смяна, е твърде бавна, затова пое нещата в свои ръце и ме заши сама.
В интерес на истината, тя си свърши работата отлично. Ако не се загледате отблизо, белезите не се виждат, макар че всъщност носът ми изглежда доста нестабилен. Когато се снимах в близък план за американското списание „Мене Джърнал“, редакторът през смях ме попита много боксови мачове ли съм изгубил в младостта си. Истината е, че от кучешкото нападение насам носът винаги ми е бил слабо място.
Ако дядо Тед е бил много строг с татко, то майката на баща ми била още по-строга. Имала страховитата репутация на жена с много силен характер, която не търпи дързости… а Дързост било второто име на баща ми. Така баща ми се превърнал в яростно противоречие на сериозното и строго възпитание и бил шегаджия от деня на раждането си.
Слушал съм безброй истории, като например тази за кофите с вода, които изливал върху главата на по-голямата си сестра и новото й гадже, като ги следял от прозореца на стаята си.
В много отношения татко никога не порасна напълно и точно това го правеше такъв чудесен баща, приятел и джентълмен. От своя страна аз също никога не съм имал желание да пораствам.
Спомням си как веднъж, по време на една ски ваканция в Алпите, шегите на татко ни поставиха в доста неудобно положение.
Трябва да съм бил на около десет години. Бях очарован, когато татко съзря чудесна възможност да погодим номер на едно много сериозно на вид семейство от немска Швейцария, което живееше в съседната стая.
Всяка сутрин цялото семейство слизаше долу — майката, облечена от глава до пети в кожи, бащата в тесен скиорски екип и бял шал около врата, а след тях — пълничкият и много надут тринадесетгодишен син, който често ми правеше физиономии.
Хотелът имаше обичайна практика да предоставя бланка за закуска, която човек можеше да окачи на вратата си предната вечер, ако искаше да се храни в стаята си. Татко реши, че ще е забавно да попълним нашата бланка, като поръчаме 35 варени яйца, 65 наденици и 17 пушени херинги и след това я окачим на вратата на швейцарското семейство.
Идеята беше прекалено хубава, за да я оставим неосъществена.
Не казахме на мама, която щеше да побеснее. Вместо това попълнихме бланката, превивайки се от смях, и преди да си легнем, се промъкнахме и я окачихме на вратата им.
В седем сутринта чухме как бащата ядосан върна поръчката. На следващия ден повторихме шегата.
Както и на по-следващия.
Всяка сутрин бащата се сърдеше все повече, докато накрая майка ми усети какви ги вършим и ме накара да отида и да се извиня. (Не знам защо аз трябваше да се извинявам, след като целият замисъл беше на татко. Майка ми може би си е мислила, че аз, като по-малък, ще си навлека по-малко ядове.)
Във всеки случай усещах, че е лоша идея да отида и да си призная. Оказах се прав.
Макар да се извиних, от този момент нататък аз бях белязан, поне що се отнасяше до сина на семейството.
Последната вечер нещата съвсем се влошиха. Вървях по коридора, след като цял ден бях карал ски, и бях облечен в скиорски клин и тениска. Пъпчивият, пълен тийнейджър излезе от стаята си и ме видя да минавам край него, обут в нещо, което приличаше на дамски чорапогащник.
Посочи ме, нарече ме „маце“, разсмя се саркастично и сложи ръце на хълбоците си с доста превзет маниер. Въпреки разликата във възрастта и ръста аз пристъпих към него, съборих го на земята и го ударих с всичка сила.
Баща му чу суматохата, изхвръкна от стаята и намери сина си да плаче истерично (и превзето) с разкървавен нос.
Това беше капката, която преля чашата. Бащата на момчето ме замъкна в стаята на родителите ми и ме накара да им обясня поведението си.
Татко криеше шеговитата си усмивка, но мама беше искрено възмутена и аз го отнесох.
Така завърши още една прекрасна ваканция!


Глава 10

Когато бях малък, леля Мери-Роуз и вуйчо Андрю (още един бригаден генерал в оставка) често ни гостуваха за Коледа.
Спомням си как веднъж татко (следван от мен като добър ученик) покри дъската на тоалетната им чиния с прозрачно фолио (класическа шега). Номерът обаче не беше сполучлив.
Ето защо татко опита друго.
Накрая, след няколко зле приети шеги, леля и вуйчо решиха, че е добре да си тръгнат… по-рано.
Това, за което не се бяха сетили, беше, че баща ми беше предвидил постъпката им и беше махнал запалителните свещи на колата. Така двамата седяха изнервени в натоварената кола и се мъчеха да запалят двигателя.
Леля и вуйчо обаче винаги са били много близки семейни приятели. В спомените ми те остават завинаги като чудесни, мили хора, чието приятелство ценя високо.
Въпреки шегите си татко винаги е изпитвал същото към тях. Това доказва, че човек може да дразни онези, които обича.
Благодарение на суровото си възпитание татко беше решен да се държи иначе. Ако на него са му липсвали топлина и доверие, то ние с Лара ги получавахме в излишък.
Преди всичко татко искаше да е добър баща й беше… най-добрият. Много съм му благодарен за това. Макар, че го загубих твърде рано, когато бях на двадесет и шест, истината е, че не бих могъл да получа по-добра подготовка за живота от тази, която ми даде неговият пример.
Беше политик в продължение на повече от двадесет години. Беше честен, трудолюбив народен представител от нисшите ешелони на властта, който обаче така и не достигна върховете. По всичко личеше, че никога не го е искал.
Това, към което най-много се стремеше, беше близостта на семейството му.
Без съмнение той обичаше работата си и се стремеше да промени света и да направи живота на хората по-добър. Амбициите му обаче бяха лишени от обичайната за политиката безогледност, което пък правеше нашия живот още по-хубав.
Мисля, че неговата кариера беше тази на добър баща.
Спомням си например как в предучилищната ме извикаха в отбора по ръгби за деца под девет години. Е, за да сме точни, бях избран за страничен съдия, тъй като не бях достатъчно добър за играч.
Така или иначе, в онзи отвратителен, студен зимен ден на стадиона нямаше зрители, което беше необичайно. (Обикновено училищните мачове се гледаха поне от няколко момчета или учители.) В онзи студен, ветровит ден обаче до тъчлинията имаше само един човек.
Беше баща ми, който стоеше под дъжда и гледаше как синът му изпълняваше задълженията си на страничен съдия.
Много се зарадвах, че го виждам, но едновременно с това се почувствах виновен. Та аз дори не участвах в отбора, а той беше дошъл да ме гледа как търча нагоре-надолу и размахвам някакво глупаво знаме.
Но за мен това значеше страшно много.
Когато съдийската свирка отбеляза края на полувремето, дойде моят звезден миг.
Изтичах на игрището с поднос с портокали в ръце*, а татко ме аплодираше от тъчлинията.
* В почивките между полувремената на мачовете по ръгби на състезателите по традиция се поднасят портокали — б.пр.
Това са великите мигове в живота.
Спомням си също участието на татко в мача по крикет „Бащи и синове“. Всички бащи бяха взели състезанието много насериозно, само татко се появи със стара шапка за сафари, изтича до своята вратичка и… парира играча на противниковия отбор.
Обичах шегите на татко. Изглежда, че и другите ги обичаха.
Винаги съм се радвал, задето бях част от всичко това.


Глава 11

Спомням си ясно как като млад юноша намерих стара снимка на баща ми от времето, когато е бил седемнадесетгодишен командос от Кралската флота. Приличаше досущ на мен, но беше много по-спретнат и с коса, сресана на път.
До тази снимка в албума имаше друга, на която татко и другарите му от флота се катерят по заледения северен склон на Бен Невис* през зимата — коварно местенце, в случай че нещата се объркат.
* Най-високата планина във Великобритания — б.пр.
Разпитах го за това катерене и той ми разказа как през онзи ден скално свлачище едва не го убило на място, след като речен камък с големина на баскетболна топка се откъснал на двеста фута над него.
Камъкът прелетял на по-малко от фут покрай главата му и се разбил на хиляди малки късчета в издатина под краката му. Татко почувствал, че в онзи ден се случило нещо специално; в оня миг благосклонната съдба се смилила над него. Винаги ми е казвал: „Никога не се осланяй на късмета в такива моменти, защото той е дар от провидението. Винаги бъди готов с резервен план.“
Този начин на мислене ми е от полза в работата ми. Благодаря ти, татко, ако можеш да прочетеш тези редове там, където си.
Като малък обичах да пътувам с баща си.
Връщайки се назад, виждам, че баща ми също се е чувствал свободен по време на нашите общи приключения, независимо дали е тичал по крайбрежието на остров Уайт, следван от мен, или се е катерил по стръмните възвишения и скали по брега.
В такива моменти го чувствах особено близък.
Пак там се научих да разпознавам онова присвиване дълбоко в стомаха, онова страхотно чувство, към което се стремя цял живот. Някои го наричат страх.
Спомням си колко обичах да се катерим заедно през зимата. Винаги си беше приключение, а често пъти се превръщаше в нещо много повече от обикновено катерене. Татко заявяваше, че не просто трябва да изкачим отвесната варовикова скала, висока 150 фута, но и че на върха са разположени германски парашутисти. По тази причина трябваше да се катерим тихо и незабелязано, а щом стигнем до върха, да хвърлим гранати по стрелковите позиции на немците.
На практика това означаваше да мятаме буци тор по една самотна пейка на върха на скалата. Страхотно.
Какъв прекрасен начин да прекараш един влажен и ветровит зимен ден, когато си на осем (или на двадесет и осем, ако е за въпрос).
Обичах да се връщаме от тези походи, оплескани от глава до пети с кал, останали без дъх и леко изплашени. Научих се да обичам плющенето на вятъра и дъжда в лицето ми. То ме караше да се чувствам като мъж, а всъщност бях малко момче.
Докато вървяхме през полето към хребетите, ние си говорехме за връх Еверест. Обичахме да се преструваме, че понякога се катерим по билото му.
Движехме се внимателно, рамо до рамо по белия варовик, като си представяхме, че всъщност е лед. Бях напълно убеден, че мога да изкача Еверест.
Не можех да предположа колко трудно е това всъщност, но обичах да мечтая заедно с татко.
Бяха страхотни, приказни времена. Задушевни. Съкровени. Забавни. Липсват ми много дори и днес. Колко хубаво би било да бъда с татко само още веднъж.
Мисля, че това е причината така да се вълнувам понякога, когато ходя на излет или се катеря със собствените си синове. Планините създават здрави връзки между хората, ето защо ме привличат толкова.
Но ние с татко не ходехме само да се катерим. Често отивахме в местните конюшни, наемахме два коня за десетачка и се втурвахме по брега, където се разбиваха вълните.
Винаги когато падах върху мокрия пясък и бях на път да избухна в сълзи, татко ми ръкопляскаше и казваше, че бавно се превръщам в ездач. С други думи, не можеш да станеш добър ездач, преди да паднеш и отново да се изправиш, и така много пъти.
Накратко: такъв е животът.


Глава 12

Веднъж бяхме в Дартмур, област на Великобритания, негостоприемна по всяко време на годината. Отседнахме в малка странноприемница, разхождахме се и яздехме всеки ден.
Беше късна зима, земята беше покрита със сняг. Спомням си колко мразовито беше през цялото време.
Струваше ми се, че младото ми момчешко лице буквално ще се вкочани. Изобщо не усещах върха на носа си, което е ужасен физичен феномен за човек с голям нос като моя (дори когато бях на десет).
Разплаках се, това обикновено беше достатъчно, за да подскаже на баща ми, че работата е сериозна и че трябва да ми обърне внимание. Той обаче ми каза „да се увия по-добре и да стисна зъби. Сега сме на експедиция и не е време за хленчене. Неприятното усещане ще мине“.
Замълчах. Татко се оказа прав. Бях горд, че по свой детски начин съм проявил твърдост.
Такива мигове ме караха да вярвам, че мога да устоя, особено (и най-вече) когато съм премръзнал и капнал от умора.
Татко никога нищо не ми е налагал, но когато споделях приключенията му, очакванията му към мен бяха големи. Увереността ми растеше, а с нея и желанието да надмогна себе си — всеки път по малко.
Често излизахме с лодка в морето. Още в началото на брака им майка ми категорично отказала да се качва в лодка с татко заради, както се изразяваше тя, „безразсъдното му поведение“. Аз обаче обожавах това „безразсъдство“ и много исках времето да е лошо, а вълните — големи.
Копнеех някой ден да имам собствена моторна лодка, да мога да я управлявам и да човъркам двигателя. Очевидно и дума не можеше да става за истинска моторница. Вместо това с татко сковахме една страхотна малка дървена лодка, дълга осем фута, с двигател от 1,5 конски сили.
Лодката имаше мощност колкото да преодолява течението, но за мен беше идеална. Монтирахме импровизирана система от кабели, които свързахме с кормилото, закрепено за пейката на лодката. Ето че можех да потегля.
Уговарях си срещи с мама и татко в едно заливче на няколко мили надолу по брега — аз плавах, а те ходеха. Обожавах чувството за свобода, което изпитвах, когато излизах с лодката в морето.
Постоянно врънках татко да ми позволи да излизам сам с ветроходната яхта на Лара, купена на старо. (Ставаше дума за едноместна състезателна лодка клас „Лазер“, която се обръщаше много лесно и изискваше доста по-голяма тежест от тази, която дребното ми телце на единадесетгодишен можеше да предложи.)
Просто живеех за предизвикателствата, за самотата, за големите вълни и пръски.
Обичах да съм сам сред природата, но само когато бях сигурен, че татко е наблизо, за да ми помогне в случай на нужда. (Което често се случваше.)
Бях на върха на щастието, когато се връщах в пристанището, мокър като плъх и ухилен до уши, а ръцете и мускулите ми пареха — толкова силно бях стискал въжетата срещу силния вятър, който беше прогонил всички други лодки към брега.
Чувствах, че мога да бъда малко по-различен от връстниците си и че ако напрегна сили, мога да се боря срещу природните сили и да ги победя. Приключенията ми се струваха най-естественото нещо на света, те ми даваха живот. По това време за първи път наистина се почувствах себе си.
Докато растях и светът около мен ставаше все по-сложен и неестествен, аз все по-често търсех чувството за идентичност и цялост, което приключенията ми даваха.
Накратко, когато бях мокър, кален и премръзнал, се чувствах страхотно, а когато бях с приятелите си и всички отчаяно се опитваха да се правят на „готини“, ставах непохватен и несигурен. С калта можех да се справя, но опитите да минавам за готин винаги биваха неуспешни.
Така се научих да обичам първото и да избягвам второто.
(Макар че като тийнейджър за кратко успешно се правех на „готин“. Купих си ботуши с остри носове и през една дълга зима слушах само хевиметъл. И двете неща обаче никак не ми допадаха, вследствие на което ги изоставих като „скучни“.)
Вместо това често обличах най-раздърпаните си (и най-любими) и мръсни дрехи, поливах се с градинския маркуч и подгизвах (през декември), след което отивах да тичам сам сред хълмовете.
Местните ме мислеха за малко луд, но кучето ми обичаше тези кросове, обичах ги и аз. Чувствах се свободен и това усещане ме пленяваше все по-силно.
Веднъж, връщайки се от бягане, оплескан с кал, минах покрай едно момиче, към което изпитвах симпатии. Чудех се дали ще ме хареса в този вид. Мислех, че поне съм интересен. Тя обаче много бързо мина на другия тротоар и ме изгледа така, сякаш бях извънземен.
Нужно ми беше известно време, преди да разбера, че момичетата не си падат непременно по раздърпани момчета, покрити с кал, и че това, което за мен е естествено, сурово и диво, невинаги е секси.
Това е урок, който още не съм усвоил докрай.


Глава 13

Спомням си как веднъж, бил съм може би на около единадесет години, един приятел от остров Уайт ми предложи да прекосим пристанището по време на отлив.
Знаех каква слава има пристанището и усещах, че не е добра идея да тръгваме през калта и тинята.
В същото време обаче звучеше доста забавно.
Да се прекоси пристанището по време на отлив би било голям подвиг — калта беше ужасна, гъста, дълбока, тинеста и лепкава… С две думи, планът беше много глупав и обречен на неуспех от самото начало.
Още след първите десет ярда разбрах, че идеята е лоша, но лекомислено продължих напред. Както можеше да се очаква, едва изминали една трета от пътя, ние загазихме — в пълния смисъл на думата.
Бях потънал до гърди в черна, воняща глина, тиня и кал.
Краткото разстояние, което бяхме изминали, ни беше коствало толкова усилия, че скоро се почувствахме ужасно изтощени, ужасно немощни и ужасно закъсали.
С всеки опит да се помръднем затъвахме все повече. Обзе ме онова страшно чувство на тревога, което човек изпитва, когато нещата излязат извън контрол.
Слава Богу, в този момент се случиха две неща. Първо, случайно открих, че ако се опитам да „плувам“ по повърхността на тинята, вместо да си проправям път през нея, мога да напредвам, макар и много бавно. Беше все някакъв напредък. И така, двамата бавно се обърнахме и буквално изпълзяхме обратно на брега, сантиметър по сантиметър.
Другото, което се случи, беше, че някой на брега ни забелязал и извикал спасителната лодка. Тогава разбрах, че работата ни е спукана, независимо дали ще се измъкнем от калта, или не.
Когато лодката пристигнала, ние вече бяхме изпълзели на брега като някакви чудовища и бяхме офейкали.
Разбира се, случилото се стигна до майка ми, в това число и фактът, че спасителната лодка е била изпратена да ни търси. Съвсем на място майка ми ме накара да отида при началника на спасителния екип и да се извиня лично, както и да предложа да им помагам в знак на разкаяние.
Беше добър урок: знай си възможностите, не се впускай, в каквото и да е приключение без сигурен резервен план и не се оставяй друг да те убеди, ако вътрешният ти глас казва, че дадена идея е лоша.
Като изключим това произшествие, установих, че колкото повече растях, толкова повече ми харесваше да съм навън. Тъй като майка ми никога не е одобрявала съвместните ни мисии с татко, с течение на времето общите ни приключения за жалост станаха по-редки.
Между нас казано, единственият път, когато замъкнах татко в планината, беше година след като бях приет в Специалните въздушни служби. Предложих да се разходим в Брекън Бийкънс* и да изкачим някой от върховете в Южен Уелс, които заемаха централно място в много от военните ни учения и изпити.
* Планинска верига в Южен Уелс — б.пр.
Уредих командирът на нашето отделение сержант Таф да посрещне баща ми на гарата в Мърдър Тидфил.
— Как ще позная Таф? — попита татко.
— Ще го познаеш — отвърнах. Таф изглеждаше като военен до мозъка на костите си — нисък, набит, късо подстриган, с класически хусарски мустак.
Таф посрещна татко и го доведе в подножието на Брeкън Бийкънс. В планината се беше извила буря. Преполовихме пътя към първия връх, но след вълнуващото прекосяване на един буен поток, който през повечето време беше просто вада, аз забелязах, че от носа на татко шурти кръв.
Изглеждаше много блед и уморен, така че се запътихме обратно.
Няколко дни се забавлявахме заедно в планините, но когато той се прибра у дома, майка ми ме обвини, че едва не съм го убил, и заяви, че „няма да има никакви „смъртоносни експедиции“ повече“.
Разбирах мотивите й, но в случая заради бълхата изгоря и юрганът. Пълната забрана за пътувания просто лиши мен и татко от цял куп забавни приключения, които знам, че е искал да изживее.
Сега, когато баща ми вече не е сред нас, ми е мъчно, че не прекарвахме повече време заедно през онези хубави години. Такъв е животът понякога.
Последното истинско приключение, което преживяхме с татко, е свързано с първия път, когато усетих какво е да си в наистина животозастрашаваща ситуация, на ръба на оцеляването… и въпреки опасността аз се чувствах прекрасно.
Тази последна мисия може би има нещо общо със забраната на майка ми двамата с татко да предприемаме каквито и да било авантюри сред природата. Но като всички големи приключения и това започна съвсем невинно…


Глава 14

Бяхме на почивка в Кипър на гости на леля ми и вуйчо ми. По онова време вуйчо Андрю беше главнокомандващ на всички британски сили на острова. Сигурен съм, че като висш военен той се е ужасявал от мисълта, че можем да слезем в града.
След като прекарахме няколко дни натъпкани в гарнизона, вуйчо изказа невинното предположение, че може би ще ни хареса да се разходим в планината. Той знаеше предварително какво ще отговорим двамата с татко. Съгласихме се.
Троодос е малка верига от снежни върхове в сърцето на острова, която войниците използват за учения и да карат ски. Има няколко скиорски писти, но през зимата повечето върхове са девствени и пусти.
С две думи, подходящи за приключения.
С татко наехме два комплекта ски и обувки от гарнизона и прекарахме един прекрасен следобед, като се спускахме по няколкото обозначени писти. Обозначените писти обаче лесно омръзват. Двамата се спогледахме и решихме да направим едно бързо спускане извън пистата.
Вях на единадесет и умирах за приключения.
Не бяхме се спускали кой знае колко дълго в дълбокия сняг, когато съвсем внезапно времето се развали много рязко.
Планината се обви в мъгла, която сведе видимостта почти до нула. Спряхме и се опитахме да намерим или поне да налучкаме пътя обратно до пистата, но предположението ни се оказа погрешно и много скоро разбрахме, че сме се изгубили. (Или че, както обичам да казвам, изпитваме временно затруднение от географско естество.)
С татко допуснахме грешката, която много хора в подобна ситуация правят: тръгнахме на сляпо с надеждата, че ще се случи чудо. Нямахме нито карта, нито компас, нито храна и вода, нито мобилен телефон (последните още не бяха изобретени). Всъщност нямахме шанс да намерим пътя.
По всичко личеше, че сме в беда.
За едно премръзнало, мокро и уморено дете е трудно да се бори с дълбокия сняг. Минутите станаха часове, а часовете ставаха все по-дълги.
Скоро се стъмни.
Продължихме да вървим. Виждах, че татко е притеснен. Той беше планинар, но беше предвидил само няколко бързи, рутинни ски спускания. Не беше подготвен за това, което се случи, то беше грешка и той го признаваше. Продължихме да се спускаме. Скоро навлязохме в гъста гора с много дълбок сняг.
Тогава стигнахме до един разклон в долината. Наляво ли трябваше да поемем, или надясно? Татко каза наляво. Моят вътрешен глас упорито ми подсказваше да свием надясно. Татко настояваше да тръгнем наляво. Аз настоявах да тръгнем надясно.
Шансовете бяха равни и той отстъпи.
След двеста ярда се натъкнахме на заснежена пътека сред дърветата и въодушевени поехме по нея. Изминахме една миля* и излязохме на планински път, а десет минути по-късно вече се возехме на стоп в една кола, която се изкачваше по хълма в тъмното.
*1 миля = 1609 м — б.пр.
Бяхме спасени, а аз бях капнал от умора.
Половин час по-късно колата ни остави пред портите на гарнизона. Беше късно през нощта, но изведнъж почувствах прилив на енергия и въодушевление.
Умората беше изчезнала. Татко знаеше, че там горе аз бях направил правилния избор. Ако бяхме тръгнали наляво, щяхме още да се влачим сред непознатата местност.
Бях много горд.
Може би просто бях извадил късмет, но през онази нощ научих още един добър урок: вслушвай се във вътрешния си глас. Интуицията е гласът на съзнанието.
Докато вървяхме между бараките обаче, забелязахме оживление, необичайно за малките часове през седмицата. Причината скоро ни стана ясна.
Първо се появи един сержант, следван от друг военен. Отведоха ни в блока на висшите офицери.
Там беше вуйчо ми, облечен в униформата си, уморен и сериозен.Усмихнах се широко. Усмихна се и татко. Бях развълнуван. Бяхме се измъкнали от лапите на бавната и мъчителна хипотермична смърт, заплашваща изгубилите се в планината. Бяхме живи.
Въодушевлението ни беше попарено от безсмъртните думи на вуйчо ми, бригадния генерал, който каза:
— На ваше място не бих се усмихвал…
После продължи:
— В момента целият планински спасителен екип на армията ви търси в планината, по земя и по въздух с хеликоптер. Надявам се, че имате добро обяснение.
Разбира се, нямахме, освен че бяхме проявили небрежност и бяхме извадили късмет. Стават такива неща.
А фразата „На ваше място не бих се усмихвал“ навлезе в семейния ни фолклор.


Глава 15

Това бяха част от многобройните ни хубави мигове. Но животът невинаги е забавен… и тук е моментът да си поговорим за училището.
Като малък бях безкрайно отворен към света и жаден за приключения, но също така изпитвах голяма нужда от любов и от дом. Този факт сам по себе си ме правеше отчаяно неподготвен за онова, което ми предстоеше.
Родителите ми сметнаха, че най-правилното и уместно нещо за едно английско момче е то да бъде изпратено в пансион. За мен, осемгодишното дете, това беше лудост. Та аз едва си връзвах връзките на обувките.
Родителите ми обаче бяха убедени, че така е редно. С най-добри намерения те ме изпратиха да живея в пансион далеч от дома — нещо, което въобще не ми харесваше.
Когато застанахме пред голямата училищна порта, по лицето на баща ми се стичаха сълзи. Чудех се на кого му е хрумнало, че случващото се е добра идея. Вътрешният ми глас определено се противеше, но какво ли разбирах аз? Бях само на осем.
И така, аз се впуснах в мисията, наречена „Пансион“. А как се подготвя човек за подобна мисия?
Да си призная, беше ми много трудно. Имаше прекрасни моменти, като копаенето на бърлоги в снега през зимата, участието в отбора по тенис или връчването на моряшка значка, но като цяло училището си беше школа по оцеляване.
Най-трудно ми беше да се справя със страха. Страхувах се да не ме изоставят и да не ме тормозят — и двете неща бяха напълно възможни.
Съзнавах, че не мога да се справя сам със страховете си.
Не че това имаше нещо общо със самото училище. Всъщност директорът и учителите почти без изключение бяха мили, благи и добронамерени хора, но за жалост това не правеше оцеляването ми много по-лесно.
Много рано научих, че ако искам да изляза здрав и читав оттук, трябва да намеря някакъв начин да се справя със средата.
Начинът беше да се държа зле и да се репча, за да отблъсна неприятните типове, които биха ме взели на мушка. Така успявах същевременно да не мисля за дома. Трудно е обаче да не мислиш за дома, когато единственото, което искаш, е да си вкъщи.
Мама и татко страшно ми липсваха. Спомням си как една нощ, когато се чувствах особено зле, се опитах да скрия сълзите си във възглавницата, докато цялото общежитие спеше.
Всъщност не бях единственият, който постъпваше така. Почти всички плачеха, но се научихме да се крием, а онези, които не успяваха, биваха тормозени.
Децата плачат, докато сълзите им пресъхнат, след което се научават да бъдат твърди.
Срещал съм много хора, които твърдят, че пансионите са страхотно средство за каляване на децата. За мен такова виждане е странно. Преди да започна училище, аз бях много по-силен. Бях се научил да обичам и разбирам природата и да надмогвам себе си.
Когато започнах училище, изведнъж изпитвах само страх. Страхът те принуждава да изглеждаш силен външно, но вътрешно те прави слаб. Това противоречеше на всичко, което бях видял в детството си.
Баща ми ме беше учил, че е хубаво човек да е забавен, мил, непретенциозен, но когато се налага, трябва да е твърд като скала.
В началното училище аз забравих тези уроци и усвоих нови начини за оцеляване.
И тъй като бях само на осем, невинаги се справях особено добре.


Глава 16

Спомням си как в общежитието всички брояхме дните (като затворници!) до следващата ваканция или уикенд вкъщи.
Колко дълго чакахме тези славни дни и колко бързо отминаваха те!
В последния учебен ден ме обземаше необуздана радост, когато видех мама и татко да пристигат преди всички други родители. Татко притискаше огромния си нос към прозореца на класната стая. Бях неземно щастлив, макар и смутен.
Обратно, връщането в училище в неделя вечер беше наистина мъчително. Бих предпочел да се явя на приемен изпит за Специалните въздушни служби… а той, повярвайте ми, беше нещо ужасно.
На татко като че ли му беше още по-трудно да ме връща в училище, отколкото на мен. Това поне беше някаква утеха, но същевременно ме караше да си задавам въпроса защо ме бяха изпратили далеч от дома.
Това, което най-много ме плашеше обаче, не беше фактът, че не съм си вкъщи. Най-много се страхувах от тормоза.
Няколко нещастни и напълно невинни момчета бяха взети на мушка от един-двама хулигани, които превръщаха живота на клетите си жертви в истински ад, тормозейки ги физически и емоционално, като проявяваха постоянна враждебност към тях и ги дразнеха безмилостно и безсърдечно.
Благодарение на видяното в пансиона аз, вече възрастен, се отвращавам от тормоза над по-слабите. Побеснявам, когато се натъкна на такъв случай.
Имах късмет, че не бях сред жертвите на тормоз в тази ранна възраст, но това означаваше да се науча да се скатавам и да не се набивам на очи. А скатаването и криенето са източник на отрицателни емоции за едно дете.
Тези емоции, както и повечето страхове, които таим у себе си като възрастни, много често се основават по-скоро на това, което „би могло“ да се случи, отколкото на онова, което наистина се е случило.
Като изключим тормоза и отсъствието на родителите, пансионът всъщност не беше толкова лошо място. Имах големия късмет да получа отлично образование в едно от най-добрите училища.
Директорът и неговата съпруга бяха прекрасни хора. Искрено загрижени за всеки от нас, те всеотдайно бдяха над учениците си. Но училището си е училище, а същината на училището е онова, което се случва, когато учителите не гледат.
Държа да отбележа, че в училище научих много повече от това да се крия от побойниците. Учениците бяха насърчавани да бъдат истински малки личности с истински интереси.
Възпитателите ни позволяваха да си правим лагери в гората с приятелите си и си затваряха очите, когато издигахме тайни биваци извън определените за това места. Провеждахме шампионати по конкърс*, като със седмици киснехме кестените в оцет, за да станат потвърди. Състезанията по тенис на маса, провеждани всеки срок, пък бяха истински Уимбълдън за нас.
* Традиционна детска игра, разпространена във Великобритания и Северна Америка. Всеки от играчите държи по един кестен, завързан на връв, дълга около 25 см. Целта е със своя кестен да удариш кестена на противника така, че да го разбиеш — б.пр.
Всяка съботна вечер цялото училище се събираше в салона. Насядали по пейките, гледахме класически стари филми за Втората световна война, които се въртяха на раздрънкана стара машина. След прожекцията получавахме седмичната си почерпка — блокче шоколад.
Аз разрязвах блокчето си на парченца и го разпределях за колкото може по-дълго време.
Всички тези преживявания бяха прекрасни. Беше като да живееш в друг век. Сигурен съм, че това беше целта на възпитателите.
Това беше „старата школа“ в най-добрия й вид.
През зимата карахме кънки по заледеното езеро. Здравината на леда се проверяваше от бедния учител по латински, покачен на хоризонтална стълба. Мен ме пускаха да се пързалям, където си искам, независимо какво беше времето — нещо, което много ми харесваше.
Преди всичко ни учеха да се пазим взаимно и да мислим мащабно — жизненоважни качества, за които и до ден-днешен съм много благодарен.
Към края на петата година в основното училище обаче аз бях станал доста палав. Веднъж заедно с неколцина приятели малко прекалихме. Хванаха ме на местопрестъплението с кутии бира в обувките за ръгби и цигари под възглавницата, докато се опитвах да „проникна с взлом“ в дома на заместник-директора, за да му свия пурите.
Директорът ясно ни заяви, че „всяко нещо си има граници. Още едно провинение и всички ще бъдете изключени“.
Чашата преля, когато ме хванаха да се целувам с дъщерята на директора на училището, в което бяхме отседнали на връщане от излет. По ирония на съдбата и в този случай вината не беше изцяло моя.
Бяхме петнадесет души. Щяхме да нощуваме във физкултурния салон на училището. Вечерта бях забелязал дъщерята на директора, която ни оглеждаше. През нощта тя се промъкна в нашето общежитие. (Куражлийка — да се осмели да влезе в салон, пълен с тринадесетгодишни момчета.) Предложи ни да целуне някого от нас.
Ръката ми се стрелна нагоре. Тя дойде при мен и впи устни в моите. На тринадесет не знаех, че човек може да се целува и да диша едновременно. Половин минута по-късно се дръпнах, като отчаяно се опитвах да си поема дъх. Тя ме погледна, сякаш бях луд, и избяга.
На излизане обаче налетя на баща си, който правеше рутинната си обиколка. Разбира се, тя представи нещата така, че уж ние сме я били подмамили в нашето общежитие и аз съм се опитал да я целуна!
Това беше капката, която преля чашата.
Аз и още няколко момчета, които ме съпровождаха по време на повечето ми злополучни приключения, бяхме учтиво „помолени да напуснем“ училището.
Краят на срока обаче наближаваше и малко след като бяхме отстранени, ние се върнахме. Родителите ни се бяха събрали и бяха решили, че най-подходящото наказание би било да ни изпратят обратно в училище след края на срока, за да прекараме една седмица от лятната си ваканция в преписване на учебника по латински.
Мярката имаше ефект.
Това беше последният пирон в ковчега ми. Напуснах основното училище, решен никога да не карам децата си да правят каквото и да било против волята си и да направя всичко по силите си, за да им помогна да растат без страх.
„Частното училище няма как да е по-лошо“, мислех си.
Там поне нямаше да има похотливи директорски дъщери, които да ме клеветят.


Глава 17

Итън Колидж има съмнителната слава на най-известното училище в света. Това го прави едновременно престижно и доста потискащо място.
Но както повечето неща в живота, и училището е такова, каквото си го направиш.
В моя случай наистина беше страшничко, но в много отношения тук се оформих като личност.
За разлика от много частни училища, Итън прилича много повече на университет, отколкото на колеж. Тук човек получава голяма свобода, стига да докаже, че я заслужава. Това ми харесваше. Чувствах се свободен в правото си да изследвам и да се занимавам с нещата, които ми се удават.
В началото обаче не беше така.
Итън сигурно е едно от най-страховитите места, на които може да се озове един нервен тринадесетгодишен юноша.
Бях развълнуван, но и уплашен.
(Благодарение на многото мисии и експедиции днес тези емоции са ми добре познати, но по онова време бяха нещо ново за мен.)
Успокояваше ме фактът, че не бях единственият, който се чувстваше така при пристигането си. Извадих голям късмет, като попаднах в хубаво общежитие с приятни хора. Това беше определящо за живота ми в Итън.
Много бързо намерих неколцина прекрасни приятели, с който и до ден-днешен сме много близки. Тези приятелства възникваха в окопите, така да се каже, а нищо не сближава хората по-бързо от това заедно да се изправят срещу проблемите или заедно да ги избягват.
Изумително е колко малък и незначителен се чувства новият ученик в Итън. По-големите момчета му изглеждат като богове, като колоси.
Колоси, наблъскани с тестостерон, които се бръснат и мастурбират.
Във всяко общежитие живеят по петдесет момчета от всички курсове на възраст от 13 до 18 години.
В началото новите момчета биват извиквани едно по едно в общата стая на учениците последна година (тази стая се нарича библиотека). Там те изпълняват редица странни ритуали, които зависят от прищевките и извратеното въображение на по-големите момчета.
Извикваха ни един по един.
Аз бях сред първите. Това беше добре, защото големите ученици още не се бяха разгорещили. Отървах се сравнително леко — единственото, което трябваше да направя, беше да целуна бутилка от мляко с език.
Тъй като бях целувал само едно момиче (дъщерята на директора от основното училище, което само по себе си беше цяла катастрофа), не показах особено добра техника с бутилката. Големите момчета скоро се отегчиха и ме освободиха. Преминах изпитанията и бях приет в общежитието.
Бързо си стъпих на краката и вече не тъгувах толкова за дома, колкото в основното училище. И слава Богу. Осъзнах, че с многото свободно време, с което разполагахме, и благодарение на стимула да имаме „интереси“, можех да си организирам страхотни приключения.
Заедно с няколко от най-добрите ми приятели започнахме да се катерим по огромните стари дъбове в двора. Прехвърляйки се като маймуни от клон на клон, ние се движехме между дърветата, високо над земята.
Беше прекрасно.
Построихме си истинско убежище, ала Робин Худ, с истински люлки, скрипци и лостове високо сред върхарите.
Пресичахме Темза по гредите високо над железопътния мост, строяхме салове от стиропор и дори си направихме лодка от стара вана, с която възнамерявахме да се понесем по течението. (За жалост лодката потъна, след като през преливника влезе вода — фундаментален недостатък на съоръжението. Поука: винаги тествайте плавателните съдове, преди да се спуснете по някоя голяма река с тях.)
Шпионирахме красивите французойки, които работеха в кухните, и дори се катерехме по покривите, за да наблюдаваме пътя, по който се връщаха от работа. Опитите да ги заговорим, когато минаваха покрай нас, обаче бяха безуспешни.
Наред с всички тези лудории трябваше да залягаме над уроците и да носим смехотворни костюми, състоящи се от дълги фракове и жилетки. По това време развих умението да придавам небрежен вид на елегантното облекло. И до ден-днешен съм запазил неизменната си склонност да нося хубави дрехи така, че да изглеждам раздърпан. Дори си спечелих прозвището „мизерник“ от заместник-директора. На жаргона на Итън това означава в общи линии следното: „Безполезен човек с немарлива външност".


Глава 18

По отношение на облеклото училищният режим доста ни затрудняваше. Дори ако искахме да се разходим до съседния град Уиндзор, трябваше да носим блейзер и вратовръзка.
Това ни правеше главна жертва на мнозина от местните, които явно обичаха „да потупват итънските контета“.
Веднъж отидох до тоалетната в „Макдоналдс“ в Уиндзор. Тоалетните бяха забутани на долния етаж, на гърба на закусвалнята. Тъкмо излизах оттам, когато вратата рязко се отвори и трима младежи с нападателен вид влязоха в помещението.
Когато видяха кльощавия, облечен в блейзер итънски мухльо, те сякаш откриха златна мина.Дълбоко в себе си знаех, че съм в беда и съм сам. (В това време приятелите ми ме чакаха горе. Не можех да разчитам на помощта им.)
Опитах се да се промъкна покрай тях, но те ме блъснаха в стената и се разсмяха, след което започнаха да обсъждат какво ще правят с мен.
Първото предложение беше да ми наврат главата в тоалетната чиния и да пуснат водата. („Е, това често ми се е случвало в Итън“, помислих си.)
Дотук добре.
После някой предложи първо да се изходят в тоалетната.
Започвах да се притеснявам.
И тогава дойде най-страшното: „Да му обръснем пубиса!“
За един тийнейджър няма по-голям срам от това да се разбере, че интимните му части не са окосмени. А моите не бяха.
Това реши нещата.
Хвърлих се към момчетата, блъснах единия в стената, промуших се от другата страна, измъкнах се през вратата и си плюх на петите. Хукнаха след мен, но щом стигнах салона на „Макдоналдс“, знаех, че съм спасен.
С приятелите ми чакахме, докато се уверихме, че хулиганите са си тръгнали, а след това предпазливо се прибрахме по моста до училище. (Мисля, че чакахме повече от два часа за всеки случай. Страхът възпитава голямо търпение.)
Имаше още няколко инцидента, които ме подтикнаха да се запиша на карате и айкидо, двете бойни изкуства, които се преподаваха в Итън.
Причина за един от тези инциденти беше едно от големите момчета в нашето общежитие. Няма да го назова по име, макар да беше грубиян, понеже днес той вероятно е почтен мъж със семейство и работа. По онова време обаче беше злобен, агресивен и имаше мускули като на културист.
Очите му гледаха свирепо, а след като се надишаше здраво с лепило, направо полудяваше.
Вените му изглеждаха така, сякаш ще изскочат от ръцете, шията и челото му. Имаше досадния навик да обявява началото на подвизите си, като надуваше една тръба, с която някак се беше сдобил.
Известно време негови предпочитани жертви бяхме аз и моят съсед по стая Ед. Засвиреше ли тръбата, знаехме, че трябва да се спасяваме.
Спомням си как веднъж, чули звука й, двамата с Ед влетяхме в моята стая, като отчаяно търсехме скривалище. Отворихме шкафа, напъхахме се вътре… и горещо се надявахме, че няма да ни намери.
Звукът на тръбата се чуваше все по-силно и по-силно, докато накрая вратата на стаята ми се отвори рязко и шумно и после стана тихо.
Притаихме дъх, докато подивялото същество обръщаше стаята с главата надолу, като дишаше тежко и ни ругаеше тихо.
Най-накрая опустошаването на стаята беше прекратено. Тогава чухме стъпки да се доближават до шкафа. Отново затишие.
После вратата на шкафа се отвори яростно и ние внезапно се озовахме с погледи, вперени в дивите и безумни очи на Съдбата.
Изпищяхме.
Момчето сграбчи главите ни и ги блъсна една в друга. По-нататък не си спомням много ясно. Известно време ни мяташе из стаята, след което ни приложи такива хватки от борбата, че бях сигурен, че рамото ми ще се измъкне.
Накрая, отегчен, той ни срита, демонстрирайки своя „нинджа-ритник“, след което излезе.
„Решено — помислих си — трябва да се науча да се защитавам, както трябва.“
Като изключим странните случаи като този и няколко къпания в тоалетната — а, и редовния номер да те вдигнат за боксерките и да те увесят на закачалката за дрехи на вратата — дните отминаваха неусетно.
Разликата между страха и тормоза в Итън и този в основното училище се състоеше в това, че в Итън поне не трябваше да се справям сам с трудностите. Винаги се намираше някой, с когото да споделиш неприятните преживявания.
По онова време заедно с приятелите ми се отбранявахме в окопите.
Тогава установих, че злополучните ни приключения ми дават сила.


Глава 19

При първия удобен случай се записах на карате и айкидо и открих, че обожавам бойните изкуства — концентрацията, приятелското отношение между трениращите, но преди всичко усвояването на изкуство, което поставя находчивостта над силата и ловкостта над яките мускули.
Занимавах се упорито. Това беше ключът към овладяването на бойните изкуства — търпение и мотивация. Мотивация не ми липсваше благодарение на тръбата.
Неколцина от приятелите ми се записаха заедно с мен и посещаваха първите занятия. В интерес на истината в началото те бяха много по-добри от мен; повечето бяха по-силни, по-гъвкави, в по-добра форма. След няколко седмици обаче започнаха да се отказват.
Понякога ни беше трудно в неделя вечер, когато останалите се мотаеха, играеха тенис на маса или гледаха телевизия, да се влачим в зимния мрак към физкултурния салон, където в продължение на два часа да ядем бой от вманиачения треньор.
Аз обаче продължавах да ходя. Може би съм приличал на Форест Гъмп, който упорито прави, каквото си е наумил… и много се радвам, че постъпих така.
Едно лято имах възможността да посетя Япония като член на екипа на КУГБ — Съюза по карате на Великобритания. Това беше една сбъдната мечта.
Спомням си как майка ми ме остави на автогарата в Лондон и как нервно и помахах за довиждане, бях елегантен в блейзер и вратовръзка, с емблемата на отбора по карате, прилежно зашита на ревера.
В автобуса седяха останалите членове на групата, събрани от цяла Великобритания. Не познавах никого.
Веднага забелязах, че всички са по-едри, по-яки и по-шумни от мен… и се изплаших. Япония започна да ми изглежда ужасно далече.
Поех си дълбоко дъх и седнах в автобуса. Чувствах се много малък и незначителен.
Екипът беше еклектична смесица от каратисти — от лондонски таксиметрови шофьори до професионални бойци. (Единственият представител на Итън в отбора, освен мен беше Рори Стюарт, бъдещият депутат, който се прочу с епичния си поход през Афганистан и с това, че едва тридесетгодишен стана управител на провинция в окупирания Ирак.) „Това пътуване ще бъде интересно“, помислих си.
Но нямаше от какво да се страхувам.
Групата ме взе изцяло под свое покровителство като най-млад член. Когато пристигнах в Токио, така далеч от дома, бях юноша с румено лице. Това пътуване ми отвори очите.
Отправихме се към планините край Токио и се настанихме в тренировъчния лагер.
Тук започнахме да учим и тренираме под ръководството на сенсей Яхара, един от най-уважаваните майстори на карате в света. Нощем спяхме на пода в малки дървени японски колиби, а през деня се учехме да се бием — да се бием безмилостно, не на шега.
Тези тренировки бяха по-изтощителни и по-напрегнати от всичко, с което се бях сблъсквал до този момент. Ако стойката и положението на тялото не бяха безукорни, ученикът получаваше силен удар с бамбуковия бастун джо.
Бързо се научихме да не се отпускаме, когато заемаме позиция, дори да бяхме уморени.
Привечер, след като приключехме с тренировките, аз слизах на две мили до една малка колиба край пътя, откъдето си купувах млечен хляб — вид сладък млечен сладкиш — и го изяждах бавно по обратния път.
После се къпех в горещите вулканични извори и киснех уморените си мускули. Беше прекрасно.
На връщане в Токио по пътя за Великобритания станахме свидетели на частна тренировка на двадесетте най-добри каратисти в света. Беше уморително да ги гледаш. Движенията бяха бързи, понякога нечовешки, но изглеждаха като оживяла поезия.
Запалих се дори повече от преди.
„Някой ден — заклех се наум — ще стана също толкова добър.“
Винаги ще помня деня, в който най-сетне получих черен колан, и гордостта, която изпитах.
Занимавах се три години с карате, преди да ми връчат черен колан, и през тези три години бях дал всичко от себе си. Тренировките се бяха превърнали в моя религия, която практикувах поне четири-пет пъти в седмицата.
Ето че дойде и последният изпит. Майка ми дойде да го гледа. Тя мразеше да ме гледа как се бия. (За разлика от приятелите ми от училище, на които боят доставяше някакво странно удоволствие, и то нарастваше, колкото по-добър ставах аз.)
Но мама имаше един чудат навик.
Вместо да застане на балкона и да гледа отгоре площадката, на която се провеждаха изпитите и състезанията по бойни изкуства, тя се криеше на партера сред останалите зрители, които се избиваха, за да виждат по-добре.
Не ме питайте защо постъпваше така. Тя би казала, че го прави, защото не може да гледа как ме удрят. Никога обаче не можах да разбера защо не оставаше отвън, ако това я притесняваше толкова много.
С времето свикнах с мисълта, че действията на моята чудесна майка никога не са особено логични, но сърцето й е изпълнено с много любов и загриженост, които аз винаги съм усещал.
Но да се върнем на големия ден. Вече бях изпълнил всички рутинни упражнения и ката и беше време за кумите — бой, с който трябваше да покажа, че заслужавам черен колан.
Съдия беше европейският майстор сенсей Еноеда. Отново бях развълнуван и уплашен едновременно.
Боят започна.
С противника ми, първокласен ръгбист от съседен колеж, си разменихме удари и ритници, но никой от двама ни не направи съществен пробив.
Внезапно се озовах в ъгъла и инстинктивно (или от отчаяние) се наведох, завъртях се и обхванах главата на съперника си, извивайки юмрук назад.
Другият падна.
Това не беше добре за мен.
Беше лоша хватка, която подсказваше, че съм загубил контрол.
Освен това от мен изобщо не се очакваше да съборя противника. Идеята беше да победя, като използвам леки удари, изпълнени бързо и технично, да удрям другия, без да го повалям.
Отърсих се, извиних се и помогнах на момчето да стане.
Погледнах към сенсей Еноеда. Очаквах да се намръщи неодобрително, но вместо това срещнах възхитения му поглед. Гледаше ме като дете, което е получило неочакван подарък.
Мисля, че боецът в него хареса тази хватка и благодарение на това аз издържах изпита и получих черен колан.
Никога не съм бил толкова горд, както тогава, когато най-сетне ми връчиха този колан, след като бях носил пояси в жълто, зелено, оранжево, лилаво, кафяво и каквито щете още цветове.
Не можеш да си купиш черен колан. Бях постигнал всичко сам с много труд.
Спомням си думите на инструктора, че важното в бойните изкуства е не коланът, а духът, и съм съгласен с него… и все пак, през онази нощ аз спах с черния си колан.
А, по това време спряха да ме тормозят в училище.


Глава 20

Към края на обучението си в Итън аз бях един от най-младите каратисти в страната с черен колан втори дан — следващата степен след черния колан.
Бях започнал да тренирам и айкидо. Обичах този спорт, чиито хватки са по-дистанцирани в сравнение с осезаемите удари и ритници в карате. Като юноша обаче точно тази „осезаема“ страна на каратето ми беше от най-голяма полза.
След училище и като войник престанах да тренирам карате всяка седмица, най-вече защото винаги се прибирах много изморен от военни учения. Перспективата за още едно „бъхтене“ ми идваше в повече по онова време.
Вместо това и досега поддържам бойните си умения, като практикувам нинджуцу или айкидо, както и йога, колкото е възможно по-често. Всички тези спортове са по-леки от карате, но приличат повече на изкуство, в което се усъвършенстваш цял живот. Когато говорим за усъвършенстване, аз съм в самото начало.
Всичко обаче започна с тръбата и безмилостно, осезаемите тренировки в събота вечер.
Единствената история от ученическите ми години, която е свързана с карате и която си струва да се разкаже, е за съмнителния ми подвиг да ритна един масов Убиец в топките.
Дипендра, престолонаследникът на Непал, учеше в Итън по същото време, когато и аз учех там, и също обичаше карате, често тренирахме заедно и в много отношения станахме добри приятели, макар че от време на време той се държеше доста странно.
Когато се биех с него обаче, трябваше да проявявам уважение, тъй като в родината си той все пак беше член на кралското семейство и полубожество.
В същото време той беше доста див и освен че беше по-голям и по-силен от мен, беше и страховит боец със своите гарвановочерни мустаци и конска опашка. Ето защо, без много да му мисля, се хвърлях в боя с всички сили.
Веднъж го ритнах силно, целейки се в стомаха му, но вместо това кракът ми здравата се заби в слабините му.
Опа.
Всичките ми извинения не промениха обстоятелството, че цяла седмица Дипендра не можеше да ходи като хората.
Десетина години по-късно, когато вече се беше завърнал в родината си, престолонаследникът напълно откачи и в пристъп на гняв, причинен от злоупотребата с наркотици и алкохол, по време на семеен спор той разстреля почти цялото кралско семейство, което се беше събрало за вечеря.
Това беше най-страшният час в историята на Кралство Непал.


Глава 21

Каратето ми даде възможност да се подложа на физически изпитания и аз приех предизвикателството.
Исках още и още.
Започнах да бягам, но не по обичайния начин. Натоварвах една раница с тежести и бягах нощем на дълги разстояния, като се обливах в пот. Понякога напрягах сили, докато не повърнех. Изследвах собствените си граници и се чувствах жив, когато бях на ръба на възможностите си. Не бях най-бързият, най-силният, нито най-добрият в каквото и да било, но това само ме надъхваше.
Горях от желание да се подлагам на изпитания и открих, че когато трябваше, можех да стигна много далеч. Наистина не знам как и откъде дойде това желание, но го носех в себе си. Наричах го „огън“.
Може би се опитвах да открия себе си в този голям, чужд свят. Може би носех страха от детството. Не знам. Съзнавах обаче, че с времето започвам да правя неща, които никой друг в училище не може, и това ме караше да се чувствам добре.
Едно от тези неща беше катеренето. Но не обикновеното катерене. Предпочитах да се катеря по най-високите училищни сгради и кули… през нощта.
Обичах да го правя.
Изследвах всички забранени места в училището, знаейки, че съм по-бърз и подвижен от всички пазачи, които обикаляха колежа.
Спомням си как една нощ се опитах да се изкача върху купола на училищната библиотека, който се издигаше на височина от около 120 фута на върха на огромната класическа сграда.
Кубето имаше оловно покритие и беше гладко като мрамор, но имаше и една класическа слабост — гръмоотвода, който минаваше от едната страна на сградата.
През ученическите си години в Итън сър Ранълф Файнс* също се беше занимавал с проблема за изкачването на купола и най-накрая го беше покорил посредством импровизирана стълба, направена от множество малки дърводелски скоби, който беше „взел назаем“ от училищната дърводелска работилница.
* Сър Ранълф Файнс (р. 1944 г.) — британски пътешественик — б.пр.
Знаех, че мога да се справя без подобни „помагала“, стига само гръмоотводът да понесе тежестта ми.
Нощта на първото изкачване беше спокойна, а небето — ясно и обсипано със звезди. Пъргаво се придвижвах между градинките, прескачах стените, спусках се по алеите и се катерех по короните на дърветата, за да стигна задния подстъп на сградата. С мен беше моят съучастник и добър приятел Ал.
Катерейки се по покривите и олуците, стигнахме на 15 фута от покрива на библиотеката, където започваше куполът. За да се качим на самия покрив обаче, което прави около 60 фута, трябваше първо да се покатерим по корниза — тясна издатина в класически стил.
Трябваше да застанем, едва крепейки се, върху тесния олук, и да скочим, за да хванем тесния перваз, да се метнем върху него и да се прехвърлим от другата страна.
Човек трябваше да е смел и да не се страхува от височини.
Една грешка и ни очакваше дълго падане към цимента.
В опит да направят нещата още по-трудни училищните охранители бяха опасали целия покрив с бодлива тел, за да направят прескачането „невъзможно“. (Телта може би е била опъната след авантюрата на Ран Файнс преди много години.) Всъщност, бодливата тел ми помогна при катеренето, тъй като можех да се хвана за нея.
Озовах се на покрива. Предстоеше най-трудното.
Лесно открих основата на гръмоотвода, но да се изкача по него беше трудно.
Гръмоотводът понесе тежестта ми. Почувствах се много горд, когато се добрах до оловния покрив на малката камбанария, очертала се на лунната светлина, и издълбах инициалите си Б. Г. до Р. Ф. на Ран Файнс.
В такива мигове разбирах кой съм.
Не бях просто кой да е ученик. Бях напълно жив, напълно себе си, използвах уменията си докрай.
В такива мигове осъзнавах, че просто обожавам приключенията.
Постепенно проумявах, че областта, в която съм добър, е малко необичайна, но в същото време усещах гъделичкане в стомаха, което сякаш ми казваше: „Браво, Беър, браво!“.
Спътникът ми не се прехвърли през бодливата тел, а ме изчака търпеливо долу. Каза, че е било ужасно отстрани, което в моите очи направи преживяването ми още по-вълнуващо.
На връщане необезпокоявани прекосихме двора на едно от общежитията и тихомълком преполовихме градината на следващото.
Клечахме зад един храст насред моравата на директора на въпросното общежитие и изчаквахме момента за последната отсечка. Лампата на наставника светеше; човекът вероятно проверяваше писмени работи. Изведнъж той реши, че е време да изведе кучето си да се изпикае. Кучето веднага ни подуши, пощуря, наставникът се затича към мястото на суматохата.
Трябваше да взема решение.
— Бягай — прошепнах и двамата с приятеля ми скочихме и хукнахме към по-отдалечената част на градината.
За жалост наставникът се оказа треньор по бягане в естествени условия, така че и той не се забави.
Веднага ни подгони и тича след нас петдесет метра. Последното препятствие беше стена, висока 10 фута. Ние с приятеля ми, преливащи от адреналин, я прехвърлихме с един скок. Наставникът обаче беше бегач, а не катерач. Така на косъм се измъкнахме от него и потънахме в нощта.
Изкачих и последния олук и скочих през отворения прозорец на стаята си. Мисията беше изпълнена.
На следващия ден не можех да спра да се усмихвам.


Глава 22

Наред с прозвището Мечо, което сестра ми Лара ми беше дала още като бебе, в училище се сдобих с още един прякор — Маймуната.
Измисли го Стан, вдъхновен, предполагам, от любовта ми към катеренето по сгради и дървета. Без значение дали ставаше въпрос за Мечо или Маймуната, нямах нищо против да ме наричат по прякор, тъй като изобщо не харесвах истинското си име Едуард; звучеше превзето и скучно. Мечо и Маймуната ми харесваха. И двете прозвища ми останаха и като възрастен.
Докато учех в Итън, се понесоха слухове за честите ми нощни подвизи. Мислех дори да вземам хора със себе си срещу заплащане.
Спомням си как веднъж се опитахме да прекосим целия град по старите канали. Под моста бях открил стара решетка, през която се влизаше в тухлените тунели, високи по четири фута, които минаваха под улиците.
Трябваха здрави нерви, за да се провираш през тунелите в пълна тъмнина, без да знаеш къде по дяволите отиваш. Освен това каналите воняха.
Взех тесте карти за игра и фенерче. На всеки десет крачки пъхвах карта между тухлите, за да отбележа откъде съм минал. Най-сетне открих капак на шахта, които се повдигаше, и изведох групата на моравата точно до дома на директора.
Много ми хареса. Помня, че по това време се шегувахме: „Ето откъде идва всичката помия.“
Търсех обаче и някои по-законни начини да утоля страстта си към катеренето. Заедно с Мик Кростуейт, с когото след време щяхме да изкачим Еверест, спомогнахме за възстановяването на училищния клуб по планинарство.
Голямото предимство на Итън е, че насърчава интересите на възпитаниците си, колкото и налудничави да са те. От колекциониране на марки до клуб на любителите на виното и сиренето, от планинарство до жонгльорство — ако имаш воля, училището ще те подкрепи.
Итън проявяваше нетърпимост само към две неща: мързела и апатията. Ако си запален по нещо, повечето от постъпките ти ще бъдат простени. Това ми харесваше. Не хвалеха само готините и спортистите; насърчаваше се индивидуалността, което в живота е много по-важно.
Така, когато бях само на шестнадесет, от Итън ми помогнаха да се запиша на курс за подбор на евентуални офицери от Кралската флота. Беше доста изтощителен тридневен курс, който се състоеше от безкрайно бягане, маршируване, пълзене в калта, щурмови пътеки, ходене по въже (в това съм добър!) и ръководни задачи.
Накрая, макар и на косъм, получих положителна оценка. От двадесет и петте човека в групата само трима издържахме. В моя протокол пишеше: „Одобрен за подбор на офицери. Грилс има добра физическа подготовка и е ентусиазиран, но не бива да е толкова лекомислен.“ (За щастие в живота си не спазих последната част от този съвет.)
Преминаването на този курс обаче ме изпълни със силна увереност, че ако искам, след завършване на училище мога да стана командос като баща си.
В Итън имах голям късмет в още едно отношение — директорът на общежитието ми беше страхотен. Спомените на ученика от годините в Итън зависят до голяма степен от това дали директорът на общежитието е добър или лош.
Аз имах късмет.
Отношенията с директора на общежитието са същите като с училищния директор в по-малко училище. Той следи всичко, което правиш, от игрите до избора на предмети, и без съмнение това е учителят, който те познава най-добре — в добрите и лошите ти страни.
Накратко, той командва.
Г-н Кибел беше от старата школа и при това истински чешит. Имаше обаче две неща, които го правеха прекрасен човек — беше справедлив и се грижеше за учениците. А за един юноша тези две качества са много важни.
А как само го ядосвахме.
Г-н Кибел изпитваше неприязън към две неща: пица и Слау*.
*Град в Южна Англия, в непосредствена близост до Итън — б.пр.
Понякога се шегувахме, като поръчвахме куп от най-хубавите пици в Слау с доставка до вратата на директора. Никога не поръчвахме една-две пици, „викахме“ направо по тридесет.
Щом разносвачът се появеше, ние всички надничахме, скрити зад прозорците, и ставахме свидетели на ужаса, а сетне на гнева на г-н Кибел, който пращаше горкия разносвач да занесе обратно пиците с ясни указания никога повече да не идва.
Шегата ни се получи на два пъти, но скоро от пицарията се усетиха.
Един от избираемите предмети, които се предлагаха в Итън, беше автомеханика. В превод това ще рече: „Намери някоя стара бричка, стегни я, изчисти я и я карай из полето, докато издъхне.“
Отлично.
Намерих един очукан, стар кафяв „Форд Кортина“, който купих за тридесет лири, и с няколко приятели дълго го поправяхме.
Бяхме по на шестнадесет и нямахме право да шофираме на пътя, но тъй като седемнадесетият ми рожден ден наближаваше, смятах, че това возило би било чудесно за първи законен автомобил. Имаше само един проблем: колата трябваше да мине годишен технически преглед, който да докаже годността й, а за целта трябваше да се закара в сервиз. За това пък ми трябваше възрастен, който да шофира.
Убедих г-н Кибел, че няма по-добър начин да прекара съботния следобед от това да ме закара до сервиза (в неговия любим Слау). Предния ден бях отбелязал точка за отбора на общежитието в мача по крикет, така че г-н Кибел беше благоразположен и се съгласи.
Когато стигнахме до покрайнините на Слау обаче, моторът започна да пуши здраво. Наложи се г-н Кибел да пусне чистачките, които като вентилатори раздухваха пушека, излизащ изпод капака на колата.
Докато се доберем до сервиза, моторът се нажежи до червено и не беше никак чудно, че фордът ми не издържа техническия преглед. Както ми обясниха техниците, отдавна никоя кола не беше получавала толкова ниска оценка в техния сервиз.
Всичко трябваше да започне отначало. Този случай обаче показва ясно какъв добър опекун беше г-н Кибел за всички свои питомци и особено за онези, които бяха наистина усърдни, независимо в каква област. А аз винаги съм бил преди всичко усърден.
Невинаги успявам и невинаги съм най-талантливият, но винаги съм бил страшно надъхан, а това е много важно. Всъщност баща ми винаги ми е казвал, че ако мога да бъда най-ентусиазираният човек, когото познавам, всичко ще е наред.
Никога не забравих тези думи. А той беше прав.
Та кой не обича да работи с ентусиазирани хора?


Глава 23

И още две истории от ученическите ми години за финал…
Едната е свързана с първата ми планинска експедиция, която предприехме през зимата до връх Сноудон, най-високия връх в Уелс, а другата — с първото ми гадже. (Като казвам гадже, имам предвид, че я целунах повече от веднъж и че бяхме заедно почти седмица.)
Но първо да разкажа за мисия „Сноудон“.
Тъй като експедицията беше планирана за зимния сезон, двамата с Уати — един от най-добрите ми училищни приятели, имахме два месеца да се вълнуваме и да си стягаме багажа. Когато най-сетне дойде време за екскурзията, раниците ни бяха толкова тежки, че едва ги повдигахме.
Първи урок: носете малко неща, ако не искате да се изгърбите, мъкнейки багажа в планината ден и нощ.
Когато пристигнахме в Националния парк „Сноудон“ в петък вечер, беше тъмно. Потънахме в мъглата, придружени от един млад учител по физкултура. Съвсем по уелски скоро започна да вали.
Щяхме да нощуваме на брега на малко езеро по пътя към върха. Когато стигнахме до мястото, минаваше полунощ и валеше силен дъжд. Всички бяхме изморени от мъкненето на тежките раници и опънахме палатките по възможно най-бързия начин. Бяха старомодни палатки с триъгълни рамки и колчета, които не са предназначени да понасят зимните уелски бури. В три сутринта неизбежното се случи.
Туп.
Едно от колчетата, които поддържаха върха на палатката ни, се счупи и половината палатка падна върху нас.
„Хм" помислих си.
Двамата с Уати обаче бяхме прекалено уморени, за да станем и да отстраним повредата. Вместо това се надявахме, че нещата някак ще се подредят от само себе си.
Втори урок: независимо колко сте уморени, палатките не се поправят сами, колкото и да ви се иска.
Беше неизбежно да се счупи и второто колче. Преди да се усетим, лежахме сред мокри платнища, подгизнали до кости, зъзнещи и много нещастни.
Последният важен урок, който научих през онази вечер, беше, че когато става дума за нощуване на палатка, всяка дреболия, свършена навреме, спестява много по-нататъшни главоболия, а времето, прекарано в подготовка на лагера, никога не е загубено.
На следващия ден се добрахме до върха мокри, премръзнали, но в добро настроение. Най-хубавият ми спомен е свързан със запалването на лулата, която бях взел от дядо ми. Двамата с Уати я изпушихме насред бурята зад маркировката на върха. Учителят по физкултура се присъедини към нас.
Едно от нещата, които от малък обичам в планината, е, че там всички са равни.
За мен да пуша лула с учител беше неоценимо преживяване, което ясно показваше, че планините и връзките, които се създават между хората сред природата, са нещо прекрасно, към което трябва да се стремим в живота.
(Още по-приятен беше фактът, че тютюнът беше собственоръчно приготвен от Уати и киснат в ябълков сок за аромат. По-късно сварихме въпросния ябълков сок на сайдер, който стана причина едно от момчетата в общежитието, Чипър, да изгуби зрението си за едно денонощие. Оп а-а.)
Ако днес някой ме попита какво обичам в планините, отговорът няма да е „адреналинът“ или „личното постижение“. В планините сме свързани по начин, който рядко се среща другаде. Обичам това, че в планината дрехите и косите на всички потъват в мръсотия. Обичам това, че планината иска от теб да се раздаваш, да се бориш и да напрягаш сили. Планините карат хората да се отпуснат, да се превиват от смях за глупости, да изпитват радост от гледката на залеза или на огъня.
Тези приятелски взаимоотношения създават прекрасна връзка между хората, а там, където има връзка, има и сила.
А сега за втората случка. Става дума за момичетата.
Или за липсата на такива.


Глава 24

При всичките си предимства Итън страдаше от сериозна липса на момичета. (Е, освен момичетата, които работеха в кухнята и които ние чакахме нощ след нощ на покрива.)
Но освен тях и някоя привлекателна учителска щерка колежът си беше пустиня. (Като говорим за привлекателни щерки, бях отчаяно влюбен в красивата Лела, дъщерята на учителя по кларинет. Тя обаче се омъжи за един от най-добрите ми приятели от Итън, Том Еймис. Всички много му завиждаха. Двамата са страхотна двойка. Както и да е, отплеснах се.)
Както казах, освен горепосочените изключения, колежът беше пустиня.
Всички си пишехме с най-различни момичета, които познавахме бегло или бяхме срещали по веднъж, но ако трябваше да бъдем честни, всичко беше напълно безсмислено.
Открих едно много мило момиче, което, както се оказа, учеше сравнително близо до Итън. (Т. е. на около тридесет мили.)
През един неделен следобед взех назаем стария, ръждясал велосипед с фиксирана предавка на един приятел и тръгнах на среща с момичето. Отне ми много часове да намеря училището, а колелото ставаше все по-трудно за управление; не говоря само за кормилото, но и за педалите, тъй като ръждясалите главини скърцаха и стържеха.
Накрая, облян в пот, стигнах до училищната порта.
Оказа се религиозно училище, изцяло управлявано от монахини.
„Е, поне са мили и е лесно да им се изплъзнеш“, помислих си.
Това беше първата ми грешка.
Срещнах се с момичето, както се бяхме уговорили, и тръгнахме заедно по една красива пътечка сред гората. Тъкмо събирах кураж да предприема нещо, когато зад гърба ни се чу изсвирване, последвано от писък.
Обърнах се и видях една монахиня, придружена от немска овчарка, да тича към нас, крещейки.
Момичето ме погледна ужасено и ми направи знак да бягам, което и сторих. Успях да се измъкна и докато се мъчех с колелото по обратния път, си мислех: „Майчице, тая работа с момичетата се оказа по-трудна, отколкото си мислех.
Но не се отказах.
Един лесен начин да се срещаш с момичета беше да се запишеш в клуба по крикет „Ягодка“ — училищен отбор за хора, които що-годе играеха крикет, но не го вземаха много насериозно.
Вместо с другите училища отборът играеше с местни клубове, т.е. най-често с кръчмарски отбори, подкрепяни от дамска агитка. Беше много забавно, особено като се има предвид, че играчите носеха яркорозови пуловери и въобще вземаха всичко на майтап.
Беше точно като за мен. Веднага се записах.
Имахме следния обичай: първият играч от отбора, който щеше да удря, трябваше да изпие известно количество алкохол, който предварително бяхме изпросили, взели назаем или откраднали, отивайки на срещата.
Веднъж аз бях първи. От дълбините на нечия чанта за крикет беше измъкнат огромен съд със сайдер. Изпих го, излязох на терена, приведох се и се стегнах.
Първата топка профуча към мен. Замахнах здраво, отбелязвайки шест точки. „Страхотно — помислих си. — Хайде сега да го направим още веднъж.“
Долетя и втората топка. Опитвайки се да нанеса още един нечовешки удар, изобщо не улучих, завъртях се около самия себе си и паднах. Топката беше аут.
Когато се върнах на скамейката, забелязах едно красиво момиче в ефирна лятна рокля, което седеше край страничната линия, пиеше кока-кола от кутийка и ми се усмихваше. Ако краката ми бяха омекнали от сайдера, то сега вече съвсем се огънаха.
Заговорихме се. Узнах, че се казва Татяна и че брат й играе в противниковия отбор. Историята с моите удари много я беше развеселила.
На всичкото отгоре Татяна беше на двадесет — две години по-голяма от мен, и не учеше в религиозно училище, а в германски университет.
Беше последният ден преди края на седмицата. Бях планирал да се прибера у дома на остров Уайт с десетина приятели от училище. Смело попитах Татяна дали не иска да дойде с нас. (Адреналинът и сайдерът ми бяха завъртели главата, дори не можех да повярвам, че съм дръзнал да я поканя на среща.)
Тя прие и преди да осъзная какво се случва, се озовах вкъщи, на остров Уайт, в отсъствието на родителите ми и в компанията на всичките ми приятели и това красиво момиче, което незнайно защо не можеше да ми се насити.
За мен случващото се беше нещо съвсем ново.
Прекарахме един страхотен уикенд. Целувах Татяна без прекъсване в продължение на тридесет и шест часа и дори споделяхме едно легло цели две нощи.
Беше невероятно.
За съжаление след това тя се завърна в университета в Германия. Така свърши всичко. Тя просто отвори нова страница.
Истината е, че такъв късмет е рядкост в мъжка гимназия. И когато те споходи, трябва да благодариш на провидението.


Глава 25

Освен момичетата, другото нещо, което открих през последните години в училище, беше смирената, но силна християнска вяра, която ме докосна дълбоко и се превърна в моя опора за цял живот.
Благодарен съм за тази вяра. Тя е моят сигурен пристан в живота и тайно ми е давала сила по време на много вълнуващи приключения.
Вярата навлезе в живота ми неусетно, в един училищен ден, когато бях само на шестнадесет.
Като дете винаги съм смятал вярата в Бога за нещо напълно естествено. За мен тя беше упование — лично и безусловно.
В училище обаче, където бях принуден да изтърпя около деветстотин сухарски служби на латински език, слушайки монотонното бръмчене на хористите, започнах да мисля, че съм схванал нещата погрешно.
Може би Бог не беше така близък до всеки от нас, а приличаше повече на параклис — досаден, вменяваш вина, скучен и съществуващ сам за себе си.
Ироничното в случая е, че ако параклисът е всички тези неща, то истинската вяра е точно обратното. Без много да се замислям обаче, в отегчението си бях престанал да забелязвам красотата на вярата. Смятах, че ако църквата мирише лошо, това важи и за вярата.
Онази скъпа за мен, естествена и спонтанна вяра, която имах като малък, беше изместена от новонасаденото измамно внушение, че щом съм голям, трябва да вярвам“ като голям.
Та какво знае едно дете за вярата?
Особено тежко ми беше в училище, когато кръстникът ми Стивън почина. Това ме накара да потърся по-упорито и да преоткрия вярата, каквато я бях познавал някога.
Такъв е животът — понякога ни нанася тежък удар, за да ни накара да си спомним кои сме всъщност и какъв е смисълът на живота ни.
Стивън беше най-добрият приятел на баща ми, а за мен беше като втори баща. Посещаваше ни на всички семейни празници и прекарваше почти всички летни уикенди с нас на остров Уайт, където гребеше заедно с мен и татко. Почина съвсем внезапно и неочаквано в Йоханесбург, от сърдечен удар.
Бях съкрушен.
Спомням си как една нощ, седнал сам на едно дърво в училищния двор, казах най-простата и най-искрена молитва в живота си.
— Моля те, Боже, утеши ме. Дай ми сили.
И Той го направи.
Оттогава се старая да не позволявам на живота, на свещениците и църквата да усложняват излишно простата вяра, която съм открил за себе си. И колкото по-добре опознавам християнската вяра, толкова по-ясно осъзнавам, че същността й е в простотата. (По-късно с голямо облекчение открих, че има прекрасни църковни общности, където намерих честни и любящи приятели. Те ми помогнаха да си изясня много неща.)
За мен предназначението на християнската вяра е да дава упование, утеха, прошка, сила и любов. Това послание обаче не достига до повечето от нас и ние сме склонни да свързваме вярата само с религиозните фанатици или с Бога такъв, какъвто ни го представяха на безкрайните служби в училище.
Никой няма вина за това, просто животът е такъв. Ние обаче трябва да останем смирени и открити, за да чуем почукването на вратичката на сърцето си, когато му дойде времето.
Ироничното в случая е, че никога не съм срещал човек, който да няма нужда от обич, упование и прошка, за сметка на това пък познавам много хора, които мразят религията. Напълно ги разбирам. Разбирал ги е и Исус. Всъщност Той не просто ги е разбирал, той е отишъл много по-далеч. Струва ми се, че Исус е дошъл, за да разруши религията и да донесе живот.
Ето я същността на това, което открих като юноша: Христос е дошъл, за да ни освободи и да ни дари с пълноценен живот. Той ни прощава, когато грешим (а кой не греши), и е стълбът на нашето съществуване.
Вярата в Христа е онази велика сила в моя живот, която ми помага да бъда силен, макар че много често се чувствам съвсем слаб. Неслучайно през онази нощ на дървото почувствах, че се докосвам до нещо голямо.
Бях открил призванието на живота си.
Дължа до голяма степен вярата си на неколцина от най-добрите ми училищни приятели, които подхранваха същата тази вяра у мен, особено в началото. Помагаха ми, водеха ме и останаха мои приятели и до ден-днешен — великите Стан, Ед и Том.
Колкото до другите ми прекрасни приятели от училище — Мик, Ал, Уати, Хюго и Сам, те смятаха, че новооткритата християнска вяра ми пречи много в общуването с момичетата!
Като стана дума за момичета, в случай че се чудите, именно вярата беше причината да целувам красивата немкиня, без да правя любов с нея. (Макар че, да си призная, в онзи момент трябваше да положа огромни усилия, за да й устоя!)
Въпреки че всичките ми приятели смятаха, че съм напълно откачен, дълбоко в себе си бях решил да остана девствен до сватбата си.
Но това е съвсем друга история…



Глава 26

Ето това беше Итън за мен. Спомням си за онези времена с огромна благодарност — благодарност за прекрасното образование, което получих, и благодарност към баща ми, който работи толкова много, за да може да ме изпрати в това училище.
Никога не му благодарих така, както беше редно. Надявам се обаче, че е разбрал колко съм му признателен за всичко, което е направил за мен.
Итън ме научи на няколко много важни неща: показа ми какво богатство са неколцината добри приятели и колко са важни тези приятелства по-късно. Накара ме също да проумея, че животът е какъвто си го направиш. А това внушава чувство за отговорност.
Никой няма да ти поднесе успеха на тепсия. Всеки от нас трябва сам да се сблъска с живота, да го хване здраво и да го оформи по свой вкус.
Времето, прекарано в Итън, разви у мен една черта на характера, която по своята същност е, мисля, много английска. Говоря за нагласата да се шляеш и да се правиш на разсеян, но когато е нужно, да си твърд като скала.
Мисля, че в основата на всичко е английският манталитет на „Червеното огнивче“* — благородният стремеж да си скрит герой. (Сигурен съм, че не е случаен фактът, че сред висшите офицери в Специалните военновъздушни сили има толкова възпитаници на Итън Как да обясним този факт, след като в СВВС властва пълна меритокрация? Никаква диплома не може да ти отвори вратите. Всичко се постига само с пот и упорит труд. В СВВС обаче се търси определен тип характер и нагласа. Тук се ценят личностите, индивидуалистите и скромните, но способни хора. А това е Итън.)
* Препратка към романа „Червеното огнивче" от английската писателка от унгарски произход Ема Орци. Герои на романа са английски благородници, членове на тайно общество, които спасяват френски аристократи от якобинския терор — б.пр.
Това е типично по английски: работи здравата, весели се от сърце, бъди скромен, давай всичко от себе си в работата, надсмивай се над себе си, а когато се налага, размахвай юмруци.
Установих, че това са качествата, който ценя у околните и към които сам се стремя, независимо дали го съзнавам или не.
Имаше едно нещо в живота ми, което така и не се промени през годините в Итън: колкото и активно да участвах в живота на училището, аз все пак живеех за ваканциите, когато се връщах у дома при мама, татко и Лара на остров Уайт.
В сърцето си винаги бях там.
С възрастта интересите ми ставаха все по-широки.
Майка ми ми помогна да си купя мотопед втора ръка (като се замисля, приличаше повече на осма ръка). Беше „пенсионерски“ модел, лилав на цвят, но все пак имаше колела, макар да беше само 50 кубика.
Карах го навсякъде: из селцето, когато ходех на гости на приятели, и в града, където ходех да спортувам. (Бях намерил една страхотна зала за вдигане на тежести, където ходех колкото е възможно по-често.) Карах мотопеда нощем по брега и го пришпорвах по калните улици (доколкото можеш да пришпорваш лилав „пенсионерски мотопед.)
Чувствах се свободен.
Когато Лара и аз бяхме деца, мама винаги беше много щедра към нас, което ми помогна да развия много здравословно отношение към парите. Никой не можеше да каже за мама, че е ограничена. Тя беше освободена, забавна, щура и безкрайно щедра. Понякога последното й качество леко ни изнервяше (например, когато решеше, че някоя наша вещ ще е по-полезна другиму), но в повечето случаи щедростта й работеше в наша полза. Страхотно е да израснеш в такава атмосфера.
Щедростта на мама ни помогна като възрастни никога да не сме твърде зависими или да се стремим твърде силно към парите.
От нея научих, че преди да получиш, трябва да дадеш, и че парите са като река — ако се опиташ да я преградиш и да направиш бент (т.е. ако искаш да я задържиш), водата ще застои и ще жабуняса, а твоят живот ще се скапе. Ако оставиш потока да тече и продължиш да раздаваш вещи и пари, когато можеш, реката и благата ще продължат да текат.
Обичам следното изречение, което тя веднъж ми каза: „Ако ти се струва, че си изчерпал запасите, бързо се огледай за нещо, което можеш да подариш.“ Това е вселенски закон: ако искаш да се сдобиеш с нещо хубаво, първо трябва да дариш нещо хубаво. (Разбира се, това се отнася и за любовта и приятелството.)
Също така мама винаги проявяваше голямо търпение към моите необичайни занимания. Когато чрез едно списание открих школа по нинджуцу, аз бях готов да я издиря и да тренирам там. Проблемът беше, че школата се намираше на другия край на острова в един доста мрачен жилищен блок. Още нямах мотопед, така че горката мама ме караше дотам всяка седмица… и ме изчакваше. Не помня някога да съм й благодарил.
Ето защо сега казвам: Благодаря ти, мамо… За всички онези дни и за още толкова много неща.
Между другото, нинджуцуто от време на време се оказва доста полезно.


Глава 27

Една от многото хубави страни на това да израснеш на остров Уайт беше, че през зимата нямаше хора, тъй като времето беше ветровито, а морето — бурно.
Това ми харесваше. Имах време да се катеря, да тренирам и да правя всички онези неща на открито, от които имах такава нужда.
През лятото, когато от Лондон и още по-отдалече идваха семейства и наемаха вили за през отпуската, пощурявах. Изведнъж мястото се изпълваше с хлапета на моята възраст, с които можех да се мотая наоколо, да карам лодка, да се шляя. Това ми харесваше още повече.
С приятелите се измъквахме от къщи по тъмно и се срещахме на плажа, където си правехме барбекю, палехме огън и пиехме толкова незаконно закупен алкохол, колкото можехме да си набавим. (Когато бяхме на петнадесет, това най-често беше голяма бутилка сайдер, взета „назаем“ от нечии родители с надеждата, че няма да забележат липсата й.)
Седяхме на брега, пиехме на едри глътки от бутилката, хвърляхме камъни в морето и палехме голям огън. Много обичах тези нощи.
Един от най-близките ми приятели на острова през тези лета беше Мик Кростуейт, с когото учехме заедно в Итън. След време заедно постъпихме в армията, изкачихме Еверест и преплувахме океана. Приятелството ни обаче започна на морския бряг.
Да се измъкна от къщи беше сравнително лесно. Трябваше да изляза през прозореца на стаята си, да се смъкна по наклонения покрив до олука и оттук просто да се спусна дванадесет фута надолу до моравата.
Нищо работа в сравнение с онова, което правех в училище.
Мама и татко идваха да ми кажат лека нощ, на излизане загасяха лампата, затваряха вратата и аз ставах.
Нощем на брега беше прекрасно. Там, на една пейка над морето, за първи път целунах момиче, което наистина харесвах. Светът ми изглеждаше чудесен.
Ако не бяхме на брега, отивахме в дома на някого от нас. (Трябваше да е къщата на някого, чиито родители да са по-либерални от моите и да не възразяват, че тайфа хлапета на горния етаж гледат филми до четири сутринта. Моите хора никога нямаше да разрешат подобно нещо. И си бяха прави.)
Спомням си как една седмица всички играехме покер със събличане.
„Това е то“, помислих си.
Дори не беше истински покер. Просто който изтеглеше асо, сваляше по нещо. Една вечер се опитах да наредя картите така, че да се окажа гол до Стефи — момичето, което наистина харесвах.
Внимателно преброих картите и асата и когато започнахме да играем, най-нагло се настаних до нея. За мое неудоволствие още някой се присъедини, Стефи си смени мястото и така аз се оказах гол до Мик, смутен и объркан. (На ти сега шмекерия!)
Повечето ми опити да се сближа с някое момиче се проваляха.
Всъщност винаги, когато харесвах момиче, тя тръгваше с друг, най-вече защото на мен ми беше много трудно да разкрия чувствата си и да събера куража просто да я поканя да излезем.
Спомням си как един приятел дойде на острова в края на лятото и през първите двадесет и четири часа преспа с момичето, което преследвах цяла ваканция!
Не можех да повярвам. Какво, по дяволите, имаше той, което аз нямах?
Забелязах, че носи каубойски ботуши от кафяв велур, излязох и си купих такива втора употреба, но просто изглеждах глупаво в тях. И, което беше още по-лошо, този „приятел** ми разказа най-подробно какво са правили в кревата.
Уф.
Това май е всичко относно опита ми с жените.


Глава 28

Един от най-ярките спомени от моето детство на острова е свързан с прочитането на училищния доклад и отварянето на плика с резултатите от изпитите.
Винаги грабвах официалното писмо, преди някой да успее „случайно“ да го отвори преди мен, и изтичвах в градината до прекрасния голям чинар.
Дървото имаше великолепни клони, по които човек можеше да се катери като маймуна. През годините толкова се усъвършенствах, че за секунди стигах до най-високите клони и оттам наблюдавах цялото село.
Никой от приятелите ми никога не се качи с мен на самия връх, тъй като, щом докоснехме последните клони, дървото започваше застрашително да се клати и люлее.
Аз обаче обожавах тази част от изкачването.
Като отварях училищния доклад и резултатите от изпитите там горе, аз имах време и място да обмисля нещата, каквито и да бяха резултатите ми.
„Добре де, пак съм се издънил на изпита по математика, а учителят по латински казва, че трябва „да спра да се хиля в час като малко кутре“, но погледнато оттук, всичко си изглежда наред.“
Когато слизах, бях готов да се изправя пред трудностите.
Когато ставаше дума за училищните доклади обаче, никога не съм имал повод да се страхувам от мама и татко. Докладите никога не бяха съвсем отрицателни, но пък определено никога не бяха съвсем положителни. Мама и татко обаче ме обичаха безусловно, което много ми помага в живота: аз съм спокоен, че мога да бъда себе си и да правя онова, което искам.
Никога не съм се притеснявал, че може да се проваля, защото никога не съм бил наказван за неуспехите си.
Животът ми беше като пътуване, в което е важно да се забавляваш и да преживееш много приключения по пътя. Самата цел, като например да издържиш изпитите с отличен или да влезеш в представителния отбор, никога не е била водеща. (Баща ми винаги е бил отчайващо слаб както в спорта, така и в учението, но беше успял в живота и хората го обичаха, а това за мен беше достатъчно.)
Винаги повтаряше, че най-важното нещо е „да следваш мечтите си и междувременно да се грижиш за приятелите и семейството си“. За него това беше същината на живота. Надявам се да предам тази философия на своите синове, когато пораснат.
В този ред на мисли хвърлях училищния доклад в кошчето за боклук и получавах силна прегръдка.
Другият неизличим спомен от юношеството ми на острова е свързан с деня, в който бягах като луд и си протрих слабините малко преди да стигна у дома.
През първите осем мили изтърпях триенето, но накрая вече агонизирах. Наоколо нямаше никого, селото беше пусто, беше топла лятна вечер, така че си свалих шортите и продължих да бягам гол.
Не бях избягал и сто метра, когато чух полицейска сирена зад гърба си.
Не можех да повярвам.
През цялото си детство не бях виждал полицейска кола на острова. В селото имаше участък, но той винаги беше празен и ако някога служеше за нещо, то беше
като междинна спирка. Съвсем определено участъкът нямаше собствена полицейска кола. Най-близкото постоянно управление беше на тридесет минути път.
Имах страшно лош късмет.
Колата спря пред мен. Полицаят ми нареди да седна на задната седалка.
— Бързо!
Влязох в колата и се опитах да обясня, но ми беше казано да млъкна. Откараха ме в участъка.
След като положих доста усилия да обясня, че не съм ексхибиционист и извратеняк, в крайна сметка ме пуснаха да се прибера. Дори им показах кървавочервените следи от протриване на слабините си като доказателство.
Накрая се отървах с предупреждение.
Ами това е — арестуваха ме за ексхибиционизъм, издъних се на изпитите и не успях да си намеря приятелка, но в душата си таях жажда за приключения и любовта на едно прекрасно семейство.
Бях напълно готов за срещата си с големия жесток свят.



Глава 29

През първото лято, след като завърших училище, осъзнах, че ако бях жаден за приключения и исках да пътувам и да видя свят, най-напред трябваше да спечеля малко пари.
От най-ранна възраст винаги са ме окуражавали в предприемаческите ми начинания независимо дали ставаше дума за разнасяне на вестници на острова, или за опитите ми да продавам домашно приготвен сайдер в училище. (Благодаря ти за страхотната рецепта, Уати.)
И така, заех се да направя малко пари… като продавах водните филтри на майка ми от врата на врата. Работата беше тежка и неблагодарна, но установих, че мнозина приятели на родителите ми бяха готови да ме насърчат, като ми отделят половин час от времето си, за да им демонстрирам предимствата на нехлорираната вода.
Дефектните приспособления за чешма, които плискаха вода из не една безукорно чиста кухня, ми костваха значителна част от печалбата, но аз бях упорит и до края на лятото успях да спечеля достатъчно пари, за да обиколя Европа с влак.
Спях по влаковете и обиколих много европейски градове. Скоро обаче движението и шумът започнаха да ми действат доста потискащо.
В Берлин нямах желание да мъкна тежката си раница из центъра на града по тъмно, така че скрих багажа си зад няколко кофи за боклук и тръгнах на обиколка. Когато се върнах, заварих един клошар, който, приведен в тъмното, ровеше в нещата ми.
Изкрещях и се спуснах към него и към багажа си.
В този миг клошарят измъкна ножа, който бях сложил в чантата си, и започна да го размахва като обезумял. За щастие беше твърде пиян, за да може да го използва, така че с едно относително чисто движение успях да го обезоръжа и да си върна сечивото. Страхът и адреналинът обаче си казаха думата, грабнах нещата си и побягнах.
Това беше капката, която преля чашата. Бях се наситил на сивите северноевропейски градове и спането по пероните на гарите.
Реших, че е време да отида на море.
Попитах тук-там кой е най-добрият морски курорт в Европа, до който може да се стигне с влак, и отговорът беше: Сен Тропе.
Отлично.
Сен Тропе е малко градче на южното френско крайбрежие, популярно като курорта на богатите и известните. На този етап определено не бях богат (всъщност от ден на ден ставах все по-беден) и определено не бях известен. Без да падам духом обаче, аз се отправил на юг… и веднага се почувствах по-добре.
Когато влязох в града, сивотата на Берлин беше останала далеч назад. Портфейлът ми обаче беше съвсем изтънял, а, както скоро открих, в Сен Тропе не можеше да се намери евтино място за нощуване. Аз обаче бях решил да прекарам тук последната седмица, преди да се прибера у дома.
Озовах се на тиха странична уличка, която минаваше зад камбанарията на градската църква.
Погледнах нагоре.
Солидният на вид олук стигаше до първото ниво на покрива, а оттам нататък по отвесната стена гръмоотводът продължаваше до самата камбанария.
Много обичам гръмоотводи.
Уверих се, че никой не ме гледа, и уверено запълзях нагоре по водосточната тръба и по гръмоотвода, след което се прехвърлих в камбанарията на сто фута над града.
Това беше идеалното убежище. Имах разкошна гледка към морския бряг, можех да видя и чуя суматохата на крайбрежните ресторанти долу. Имаше място, колкото да легна. Внимателно разопаковах нещата си и се разположих в бетонната клетка с размери осем на осем фута.
Планът ми имаше две слаби страни. Първо, камбанарията се обитаваше от множество гълъби. Второ, камбаната биеше на всеки час на два инча* от главата ми. С първото просто трябваше да се примиря (всъщност си мислех, че ако останех съвсем без пари, поне вечеря можех да си осигуря лесно под формата на гълъб). Второто обаче — биенето на камбаните, беше нетърпимо.
* инч = 2.54 см — б.пр.
През първата нощ, в три часа, с помощта на фенерчето си открих бушона на автоматичната камбана и временно накарах градския часовник да замълчи. От този момент нататък спях като младенец.
През деня с часове плувах в красивите заливи и покрай брега, а после се разхождах безцелно из малките улички и пиех чай в кафенетата.
Беше приказно.
Скоро обаче наистина свърших парите и осъзнах, че е време да се завърна във Великобритания.
Бях обещал да придружа приятеля си Стан по време на неговото пътуване до Румъния, където да помогнем на малка църква да построи сиропиталище. По онова време Румъния беше истинска източноевропейска страна, където бедността беше разпространена и видима.
Тази мисия промени живота ми в много отношения и ми отвори очите за това какъв късмет имаме във Великобритания.
Членовете на църквата ни приеха в домовете си като братя. Денем помагахме в строежа на сиропиталището, зидахме и мъкнехме пясък, а вечер участвахме в срещите с външни хора, които малката църква организираше. Основното предназначение на тези срещи беше да се окаже помощ и подкрепа на местните цигани, на които по-голямата част от населението гледаше като на низвергнати.
По време на това пътуване разбрах, че нямам каквото и да било право да се оплаквам от собствения си живот и че трябва да проявявам признателност и гостоприемство винаги когато мога. Преди всичко обаче винаги ще помня добронамереността и топлотата на онези, които имаха толкова малко.
Впоследствие много често срещах щедрост и доброта у хора от цял свят. Тези качества винаги ме разтърсват и засенчват моето собствено, често съвсем безпочвено самочувствие.
Признавам се за виновен.


Глава 30
Един от най-добрите си приятели срещнах, когато бях на шестнадесет години. С него винаги сме се разбирали.
Чарли Макези е по-голям от мен с няколко години, но това никак не личеше по щуротиите, които вършехме заедно.
През първата година след завършването на гимназия, когато живеех в малка стая в апартамента на сестра ми, двамата с Чарли много се мотаехме из Лондон.
Шляехме се до безкрайност, висяхме с главите надолу по катерушките в местните паркове, правехме си огромни сандвичи с бекон, авокадо и домати и унищожавахме огромни количества сок „Рибена“ с надеждата да спечелим наградата от 5000 лири, която се полагаше на човека, намерил в кутията със сок вълшебната играчка на име Хари Лимона.
Нашето приятелство се запази в този вид и до днес.
Чарли е кръстник на първородния ми син Джеси и кумува на сватбата ми с Шара. (Аз все още чакам деня, в който ще кумувам на неговата сватба. Хайде, момичета, Чарли е добра партия!)
В една много впечатлителна възраст Чарли ми помогна да разбера, че няма смисъл да вземаш себе си или живота твърде насериозно, както и че човек трябва да живее свободно. Чарли беше първият ми познат, чийто живот наистина ми харесваше. Също като мен той носеше мръсни дрехи, често спеше на открито, смееше се за глупости и висеше с главата надолу по дърветата.
През годините нещата не са се променили много. И двамата може би сме прибавили по няколко бели косъма и, надявам се, се държим малко по-добре, но като цяло приятелството ни ставаше толкова по-силно, колкото по-здраво ни люлееше животът.
Старите приятели са нещо чудесно, нали? Нямам какво да добавя.
Неотдавна помолих Чарли да се опита да си спомни някои от любимите си случки от онази година след гимназията, която прекарахме заедно. Някои от историите звучат епично, други са наистина абсурдни.
Така например веднъж си построихме цирков трапец в градината. Висях на него с главата надолу, когато въжето се скъса и аз паднах право на главата си от немалка височина. (Чарли каза, че е чул силен звук от чупене на гръбнак и е бил сигурен, че съм мъртъв. Аз обаче се отървах някак.)
Друг път набарахме кутията на Лара с безумно скъпата кал от Мъртво море, която тя си беше купила преди няколко години, но никога не се беше решила да използва. Намазахме се от глава до пети с тази каша и заспахме на моравата. Събудихме се внезапно, когато Лара се върна побесняла.
Двамата с Чарли издирвахме големи живи плетове в лондонските паркове и скачахме в тях от високите клони на дърветата, използвайки храстите като естествени постелки.
Обличахме се в костюми на горили и сядахме на скалите, надвесени над едно кафене, разположено на брега на езеро в парк в центъра на Лондон и посещавано предимно от възрастни хора. Физиономиите, които правеха, бяха неописуеми.
Спомням си как веднъж напъхах коленете на Чарли между перилата на същото това кафене и го оставих така, за да му отмъстя за някакъв номер, който ми беше скроил. Той опита какво ли не, за да се измъкне, от зехтин до помощта на минувачите, които го дърпаха и теглеха. Едва когато от кафенето се обадиха на пожарната, аз се смилих и го освободих.
Заедно прекосихме река Темза, като преминахме по един от големите мостове, но не отгоре, а отдолу. Катеренето беше вълнуващо и страшно забавно — до момента, в който ключовете от жилището и колата на Чарли не паднаха от джоба му в реката.
Веднъж на Нова година дори пропаднахме в леда на едно замръзнало езеро в Ирландия и едва оживяхме. Момичетата, с които бяхме, часове наред ни утешаваха с горещи напитки и топли одеяла. Възползвахме се от съчувствието им в продължение на дни.
Списъкът продължава и с гордост мога да заявя, че се обогатява и до днес. Чарли си остава един от моите най-прекрасни, верни и забавни приятели. Много съм благодарен на съдбата за това приятелство.
Между другото, Чарли е най-безумно талантливият художник на планетата, който докосва хората със своето изкуство. Мисля, че трябваше да спомена този факт.
През първата година след завършването на гимназия бях планирал още едно пътуване, след което реших, че може би (макар и с неохота) ще трябва да постъпя в университет.
Първо обаче ми трябваха пари.
Опитах се да работя като барман, но ме уволниха за немарливост. Накрая Ед, един от старите ми училищни приятели, ми подхвърли идеята да започна да водя курсове по самоотбрана, които да се посещават само от момичета.
Предложението беше страхотно.
Отпечатах флаери и убедих няколко спортни клуба да ми разрешат да водя курсове в техните зали за аеробика. От самото начало много ми хареса, макар че за съжаление клубовете отхвърлиха идеята курсовете да са само за момичета!
Неминуемо се появяваше по някой мачо, решен да покаже на всички колко е велик. За щастие тези типове не издържаха дълго. Преподавах предимно философията на минималното усилие и изкуството да използваш силата на нападателя срещу самия него. Мачовците скоро се отегчаваха от този пасивен подход.
Като цяло на курсовете се записваха сериозни, добронамерени хора, които просто искаха да се научат да се защитават при нужда.
Скоро броят на клубовете, в които преподавах, започна да нараства и аз започнах да печеля що-годе прилично. Зад всичко това обаче стоеше крайната цел — да пътувам.
Беше време да продължа напред.
Чувствах се малко виновен, когато спрях да преподавам, тъй като редовните посетители бяха чудесни, но поверих клубовете на други добри инструктори, които познавах.
Приятелската атмосфера в курсовете много ми харесваше, но имах по-големи мечти, които да преследвам.


Глава 31

Скоро имах достатъчно заделени пари, за да приема предложението на моя стар училищен приятел Уати за пътуване през Северна Индия, където щяхме да правим пешеходни походи и да изследваме страната.
Семейството на Уати имаше познат, пенсиониран офицер от индийската армия, който искаше да основе туристическа агенция за младежи, завършили училище наскоро. Ние щяхме да сме английските опитни зайчета, върху които щеше да изпробва различни маршрути и приключения.
Това беше фантастична възможност.
В продължение на един месец бродихме из Хималаите, около Дарджилинг и отвъд. Пътувахме по покривите на влаковете, спяхме на миндери в закътани планински селца и се спускахме по белите води на планинските реки.
Изследвахме живописни области като Западен Бенгал и Северен Сиким — райони, които по онова време бяха забранени за туристи заради граничните спорове с Пакистан. Офицерът от индийската армия обаче им беше извадил специални разрешителни.
Посетихме Хималайския планинарски институт край Дарджилинг, където се провеждаше зимна планинарска школа, ръководена от индийски планински водачи от Хималаите. Бях запленен. Мястото приличаше на светилище на големите планинари, а разказите за смърт и приключения сред най-високите върхове на Земята ме омагьосаха.
Междувременно Уати се влюби в едно индийско момиче, което според мен силно го отвличаше от приключенията. Заяви ми, че ще отиде на гости на семейството й. Аз обаче исках само да скитам из планините с тайната надежда, че ще зърна самия Еверест.
През една мразовита утрин в планината станах рано. Нямах никакви подходящи дрехи, обувки или спален чувал, но пък най-сетне видях слънцето да изгрява в далечината зад Еверест, който се извисяваше като някакъв колос на хоризонта.
Ето че и аз, подобно на Уати, се влюбих.
На слизане от планината си купих голям ламиниран плакат на Еверест, навит на руло. (Такъв плакат, само че по-малък, бях получил като дете от баща ми след един от нашите планински походи.) Зарекох се, че един ден ще заложа всичко на карта и ще се опитам да изкача най-голямата и най-висока планина в света.
Истината е, че по онова време нямах представа какво стои зад една такава експедиция. Опитът ми с големите надморски височини беше минимален, а и според специализираната литература бях твърде млад, за да практикувам истинско високопланинско катерене.
Аз обаче имах своя мечта, а това прави хората опасни.
Мечтите обаче не струват много. Трудното идва, когато започваш да чертаеш стъпките, необходими, за да превърнеш тези мечти в реалност. Никога не съм бил човек на празните приказки, ето защо споделих намеренията си с всички свои близки.
И всички до един решиха, че съм луд.
Имах още едно желание, което копнеех да осъществя, преди да напусна Индия. Винаги съм мечтал да се срещна с Майка Тереза.
Открих, че седалището на Мисионерите на милосърдието се намира в Калкута, ето защо се качихме на влака и се отправихме към огромния, необятен и страховит метрополис на един от най-големите градове в света. А това само по себе си е преживяване.
Гарата представляваше кипяща маса от забързани, суетящи се и блъскащи се тела. Беше физически невъзможно да се движиш бързо. Просто поемахме натам, накъдето ни водеше тълпата. Шумът и миризмата на изпражнения и пот бяха потресаващи. Докъдето ми стигаше погледът, ние бяхме единствените западняци.
Нямах представа какво ме очаква по мръсните улици на Калкута, извън главния булевард и градския център. Никога преди не бях виждал хора да умират на улицата пред очите ми. Никога не бях виждал слепи тела, без крака и обвити в дрипи, да лежат в канавките и да протягат ръка за няколко рупии.
Бях едновременно сломен, безсилен и засрамен, чувствах се не на място.
С Уати най-сетне открихме малката болница и женския манастир, където се помещаваше мисията на Майка Тереза. В този град на страдания ние открихме пристанище на любов, чистота, спокойствие и сърдечност.
Докато бяхме в Калкута, всеки ден ходехме в мисията. Пуснахме в касичката рупиите, които ни бяха останали, а аз написах на Майка Тереза бележка, в която й казвах колко ме е трогнало делото й.
Просто исках да й благодаря и да изкажа подкрепата си.
Дори за миг не съм очаквал отговор.
Ако щете вярвайте, два месеца по-късно получих писмо лично от нея, в което ми благодареше. Пазя това писмо и до ден-днешен. А ние оставихме всичко на всичко няколко рупии.
Този отговор излъчваше милосърдие, което ме покърти.
Макар никога да не я срещнах, мога да кажа, че животът на Майка Тереза и цялото й съществуване бяха живо, осезаемо доказателство за това, че Бог е сред нас — доказателство, което до голяма степен промени отношението ми към мен и към заобикалящия ме свят. Осъзнах, че съм получил предимства, за които човек не може дори да мечтае, и че от своя страна съм длъжен да се грижа за света и за хората.
Все още обаче не бях сигурен какво трябва да предприема.
Знам само, че напуснах мизерията, мръсотията и болката на Калкута с усещането, че като съвременници на Майка Тереза ние сме усетили докосването на Бога — красиво и едновременно с това много истинско.
Има един стих от Библията, Матей 23:12, който казва: „Който превъзнесе себе си, ще бъде унизен; а който се смири, ще бъде въздигнат.“ Този стих силно е повлиял на отношението ми към хората; той доста добре изразява отношението ми към славата въобще.
С времето осъзнавам все по-ясно величието на обикновения човек (и не го казвам, за да се харесам някому). Пътувайки из най-суровите области на планетата, където снимаме филми, виждам силни хора, които вършат тежка работа ден след ден.
Независимо дали става дума за самотния работник, който копае канавка посред нощ, в проливен дъжд, край тесния път сред джунглата в някоя затънтена част на Китай; или за някой по-обикновен човек (каквото и да значи това), като например продавачът на кафе в някой неизвестен град в Централна Америка, който мели дневната доза.
Аз все повече се възхищавам на тези хора. Невъзпети. Непрославени. Смирени.
Но човек продължава напред. По онова време аз бях само малко кутре с широко отворени очи, с изрусена коса, вързана на конска опашка, наскоро завърнало се от обиколка на Индия и решено да живее живота си на пълни обороти.


Глава 32

Колкото се оживявах от желанието да продължа напред и да живея живота си, толкова се отпусках при мисълта да уча „висше образование“.
Едва се бях справил със задължителните премети. Оценките ми бяха АСОС*. (Много ми харесваше това, че изписваха името на страхотна рок група.)
*Във Великобритания училищните оценки се отбелязват с букви, като А е най-високата. ЛСПС съответства на 6.4, 3,4 — б.пр.
Ироничното в случая беше, че изкарах А на единствения изпит, за който буквално не бях пипнал и за който ми бяха казали, че най-важен е здравият разум.
Общи науки е предмет, където можеш да очакваш въпроси като: „Опишете как се кара лодка назад“ или „Дайте пример за комуникация между дърветата“. По тази част ме биваше, не като със зубренето и сметките.
Наскоро приключил обучението си, не бях особено мотивиран да кандидатствам в университет. В същото време не бях достатъчно самоуверен, за да отхвърля напълно идеята за висше училище. „Боже, наистина ли трябва да ходя в университет?“
В отчаян опит да намеря по-приятна алтернатива прекарах три дни през последния месец преди началото на учебната година, седнал във фоайето на М15 — Британското контраразузнаване, и молех да ме извикат на интервю за работа.
Бях писал до Разузнаването и бях получил лаконичен отговор, с които ми благодаряха за писмото и ме уведомяваха, че в момента няма място, подходящо за мен. Писмото беше подписано от някоя си г-ца Дебора Малдивс.
Е, може да съм наивен, но не чак толкова. Дори за мен беше ясно, че г-ца Дебора Малдивс е измислено име.
Реших да отида и да кандидатствам лично.
Връщайки се назад, искрено се възхищавам на проявената смелост да ходя при всеки от многобройните входове на щабквартирата на Разузнаването в Централен Лондон, ден след ден, отново и отново, и да искам да говоря лично с г-ца Дебора Малдивс.
Всеки път казвах на пазача, че имам уговорена среща с госпожицата, и чаках.
Всеки път учтиво ми обясняваха, че няма служителка с това име и че със сигурност ме няма в списъка с уговорените срещи.
Тогава си тръгвах и отивах при следващия вход.
Накрая, след не знам кой опит, за моя изненада ми казаха, че г-ца Дебора Малдивс ще дойде да разговаря с мен.
Докато седях на тръни в мраморното фоайе на Разузнаването, изведнъж почувствах, че не знам къде да се дяна. „Боже, Беър. Каква я свърши, идиот такъв?“
Най-сетне от другата страна на въртящата се, охраняема стъклена врата се появи набит мъж, който определено не изглеждаше да е Дебора Малдивс. Пусна ме напред и вратата се завъртя пред мен.
„Часът на истината“, помислих си и влязох.
Г-жа (или г-н) Дебора Малдивс ме покани да седна в една стая за разговори и ми обясни, че има общоприети начини за кандидатстване в Разузнаването и седенето във фоайетата на входовете по цели дни не е един от тях.
После се усмихна.
Призна, че съм показал дух, какъвто е необходим в контраразузнаването, и ме посъветва отново да кандидатствам, но направо при него, след като завърша университета. Взех подадената ми визитка, стиснах косматата му (й) ръка и бързо се изнесох.
„Е, сега поне имам по-добра мотивация да уча в университет“, помислих си.
Нервите ми бяха опънати докрай. Кандидатствах със закъснение, хранейки напразни надежди, че някъде може да ме приемат.


Глава 33

Характеристиката от Кралската флота, в която съм определен като „лекомислен“, в много случаи ми е от полза, но някак си не се връзва с кандидатстването в университета.
А и с посредствените си резултати по задължителните предмети можех да очаквам вълна от откази.
Много от добрите ми приятели постъпиха в Бристолския университет. С моя успех АСБС обаче имах толкова шансове да бъда приет, колкото Дебора Малдивс — да спечели конкурс за красота. И все пак, много исках да съм с приятелите си.
Най-накрая убедих Университета на Западна Англия (по-леката версия на Бристолския университет) да ме приеме в специалността Нови филологии. (Между другото, изкопчих тази възможност само защото отидох лично, срещнах се очи в очи с дамата, която отговаряше за приема, и помолих да ми даде място, след като цял ден бях седял пред кабинета й. Това започна да се превръща в заучено положение. Е, поне винаги съм бил упорит.)
Не можех да уча само испански (който обожавах), затова трябваше да се запиша в специалност Немски и испански език. Срещата с красивата немкиня Татяна ме беше накарала да повярвам, че немският може би е също толкова красив.
Каква заблуда.
Езикът е ужасно труден за усвояване.
Това беше първият пирон в ковчега на моя университетски опит.
Хубавото беше, че живеех в една къща с най-добрите си приятели Еди, Хюго, Тръкър, Чарли, Джим и Стан.
Използвам понятието къща в широкия смисъл. Всъщност ставаше дума за стар изоставен хотел на име "Брунел“. Сградата, разположена в най-опасната и евтина част на Бристол, където по улиците се разхождаха момичета на повикване и наркодилъри, скоро се сдоби с легендарна слава в нашите среди като място, пълно с ексцентрични възпитаници на Итън, които живеят в бохемска мизерия.
На мен тази репутация много ми харесваше.
Закусвахме на улицата, пушехме лули, облечени в халатите си, а на път за лекции се надбягвахме по стръмните хълмове, понесли в ръце учебниците си.
Всевъзможни странни посетители постоянно влизаха и излизаха неканени от къщата. Сред тях имаше и неколцина най-обикновени бездомници от улицата.
Един от тях беше Нийл, който обичаше да ни води на пладнешки набези сред гюмовете зад местния супермаркет „Сейнсбъри“. Промъквахме се с колата незабележимо (доколкото може да е незабележим един стар, опушен форд, пълен със студенти, натъпкани на задната седалка). После някой от нас слизаше, пъхваше глава в компресора и започваше да хвърля огромни филета от сьомга и пакети кифлички с изтекъл срок на годност към нетърпеливите ръце, които го чакаха долу.
Няколко пъти седмично ходехме да помагаме в кухнята за бедни към приюта за бездомни на нашата улица, разширявайки по този начин кръга си от колоритни познати.
За съжаление не след дълго Нийл умря от свръхдоза. Предполагам, че малцина от бездомниците от „Брунел“ са живи днес.
За нас обаче времето, което прекарахме с тези хора като техни приятели и направихме първите си плахи стъпки в света извън училище, беше време, в което се оформяхме като личности.
Сюблимните моменти в „Брунел“ бяха свързани с хора като нашия хазаин г-н Ираси, които веднъж ме хвана дибидюс гол да рисувам комикси по стените на стаята си, за да я поосвежа. Друг път г-н Ираси завари Еди, който демонстрираше пред поредната си приятелка своята техника за мариноване на еленско месо в леген, пълен с бордо.
Парите за домакински нужди изчезваха като по чудо. Причината за това бяха безкрайните вечери, които Хюго организираше за себе си и десетина различни момичета, с които се беше запознал през седмицата.
Стан си изработи добра техника за печене на наденички: оставяше ги на грила, докато противопожарната аларма не завиеше със своите сто децибела, известявайки, че яденето е готово. (Веднъж тази кулинарна техника докара цяла пожарна команда, напълно екипирана и със заредени маркучи. Пожарникарите изглеждаха доста изненадани, когато слязохме по халати и попитахме готови ли са наденичките, докато те стояха в преддверието, готови за действие, а алармата продължаваше да вие. Щастливи дни.)
С удоволствие си спомням също как г-н Ираси намина веднъж, точно когато бях решил да си направя домашен басейн в широката десет на десет фута градина зад къщата.
За целта използвах брезент и няколко кухненски стола. Най-оптимистично бях напълнил съоръжението с вода. То издържа около двадесет минути… докато г-н Ираси не се появи за наема.
Тогава басейнът преля, покривайки земята с три инча вода. Г-н Ираси стана вир-вода.
Този човек беше истински светец.


Глава 34

Двамата с Тръкър често свирехме на китара и обикаляхме с инструментите си различни места в Бристол.
Едно от тези места беше местният старчески дом. Помня, че там най-невинно изпяхме „Американски пай“. Песента завършва с крайно неподходящото „И в този ден ще умра“.
Последва дълго и неловко мълчание, което ни подсказа в колко лошо положение сме изпаднали.
След този случай от дома повече не ни поканиха.
Понякога свирехме с още един приятел, Блънти, който, след като напусна армията, стана световноизвестен певец, вече с истинското си име Джеймс Блънт. Не съм сигурен, че Блънти оценява нашите общи изяви като особено полезни, но все пак с тях са свързани приятни спомени.
Радвам се за Блънти. Винаги е имал удивителен глас.
През първата година в „Брунел“ се случиха две важни събития.
Първото беше, че намерих добър приятел в лицето на Тръкър. Веднага си допаднахме. Много се смеехме заедно и установихме, че имаме много общи неща: вярата, жаждата за приключения и любовта към забавленията и към странните неща и хора.
Заедно се записахме в офицерската школа на университета, която в професионално отношение не стоеше много по-високо от Армейските кадети*. Тук обаче беше пълно с твърде сериозни студенти, ориентирани към военното дело, които се надяваха след завършване на университета да постъпят в редовната армия.
* Армейски кадети — британска организация, която предлага обучение по военно дело и първа помощ за младежи от 12 до 18 години — б.пр.
Извънредно много ни забавляваше обстоятелството, че всички тези студенти преиграваха, когато станеше дума за армията, докато ние се бяхме записали само заради купона и за да се срещаме с палави момичета под пагон. Изпитвахме огромно удоволствие от това да дразним тези военизирани сухари, като умишлено носехме баретите си като готварски шапки и идвахме на учения със закъснение, обути в розови чорапи.
От своя страна те ни гледаха отвисоко, мислейки ни за зевзеци, нехранимайковци и смешници. Ние пък нямахме абсолютно нищо против. Беше толкова забавно!
Нещо у тези наши връстници, които се опитваха да се правят на такива, каквито не са, ни караше неудържимо да се правим на маймуни. Мисля, че баща ми би постъпил по същия начин. (В негово присъствие винаги беше опасно да се вземаш твърде насериозно в каквато и да било област.)
През годината в офицерската школа обаче се отнасяхме с подчертан респект към един от професионалните военни — висш офицер, който като млад беше служил в СВВС. Този човек излъчваше ненатрапчива увереност, смееше се много и никога не се вземаше твърде насериозно.
В отговор на поведението му ние никога не изпитвахме нужда да се лигавим в негово присъствие. Вместо това той ни вдъхновяваше да приличаме на него, да направим нещо трудно, истинско и трайно. Ето това прави добрият ръководител — мотивира хората си да постигнат повече.
Така двамата с Тръкър усетихме едно трепване в гърдите, което казваше: „Дали един ден не бихме могли да се явим на изпит за СВВС?“
Това беше второто нещо, което промени живота ми. Тръгнах по един път, който щеше да ме отведе до ръба на пропастта.
Буквално.


Глава 35

Две неща ме мотивираха да постъпя в резервите на СВВС.
Едното беше решимостта да направя нещо различно и трайно. Да извърша нещо, с което да се гордея цял живот. Да издържа, да се подложа на изпитания и да устоя.
Трудно е да се обясни подобно чувство, но вътре в себе си го усещах много осезателно.
Другият мотивиращ фактор не беше толкова благопристоен.
Исках да натрия носовете на всичките военни сухари от офицерската школа, които ме бяха гледали с такова пренебрежение. Знам, че това е идиотска причина, но исках да им покажа, че наистина мога да го направя и че да бъдеш войник не означава да си умен, умен и пак умен, а да се бъхтиш, да се бъхтиш и пак да се бъхтиш.
И двата мотивиращи фактора може да изглеждат малко пресилени, но ако трябва да бъда честен, смятам, че са добра причина да се явиш на изпит в СВВС(Р) (Резерв).
Преди всичко исках да постигна нещо различно, нещо, в което малцина успяват.
Неприятното беше, че задачата ми изглеждаше като непреодолимо предизвикателство.
Знаех, че сред многото калени войници, които всяка година кандидатстват в СВВС 21, малцина успяват. Много е потискащо да знаеш колко голям е процентът на отпадащите, особено ако се чувстваш доста „посредствен“ физически. Големите предизвикателства обаче ме вдъхновяват. Мисля, че всички донякъде сме устроени по този начин.
Освен това искрено вярвам в силните думи „Два пътя веднъж разделени видях/и по-запустелия аз си избрах,/а това промени всичко друго.“* Хубави думи за мото на човешкия живот.
* Цитат от стихотворението „Пътят, който не поех" на американския поет Робърт Фрост (1874-1963) в превод на Теодора Маринова — б.пр.
Основната ми мотивация обаче беше дълбокото неудовлетворение, което изпитвах в университета.
Обичах „Брунел“ и приятелите си, но самият университет ме съсипваше. (Бързам да добавя, че не става дума за самото учене, което си вървеше приятно и спокойно, а по-скоро за чувството, че съм просто един от многото студенти.)
Разбира се, обичах спокойния живот (така например всеки ден плувах гол в декоративното езеро край паркинга). Ставаше дума обаче за нещо по-сериозно. Просто не ми харесваше да съм толкова немотивиран.
Вътрешно не се чувствах добре.
Не това исках от живота.
Нямах търпение да продължа напред и да правя нещо.
(Освен това започвах да намразвам немския език по един твърде нездрав начин.)
И така, реших, че е време да взема решение.
Докато бяхме в офицерската школа, двамата с Тръкър посетихме бившия офицер от СВВС, за да поискаме мнението му относно въжделенията си спрямо изпитите за специалните части.
Притеснявах се да му разкрия намеренията си.
Човекът знаеше, че създаваме проблеми и че никога не сме вземали насериозно кое да е военно учение в офицерската школа. За мое учудване обаче той не беше ни най-малко изненадан от думите ни.
Просто се усмихна многозначително и ни каза, че може би ще се впишем успешно, ако, разбира се, издържим изпитите. Каза ни, че в СВВС попадат неудачници и чешити, но само онези, които докажат, че го заслужават.
После ни каза нещо прекрасно, което никога не забравих.
— Всички, които кандидатстват при подбора, имат еднакви тела — две ръце, два крака, една глава и два бели дроба. Разликата между тези, които успяват, и онези, които отпадат, е ето тук — той докосна гърдите си. — Разликата е в сърцето. Само вие знаете дали имате нужните качества. Желая ви успех… А, и ако издържите изпитите, ще ви поканя на обяд за моя сметка.
Това беше голямо обещание от страна на един офицер — да похарчи пари за нещо.
Ето така стояха нещата.
Двамата с Тръкър писахме до генералния щаб на СВВС 21, като трескаво молехме да бъдем извикани за подбор. Първо щяха да ни проучат, след което се надявахме да ни пишат, за да ни предложат (или да не ни предложат) участие в предварителния подбор, като ни посочат дата, час и указания за участие.
Можехме единствено да чакаме, да започнем да тренираме усилено и да се молим.
Безцеремонно изхвърлих всичките си учебници по немски в кофата за боклук и се почувствах хиляди пъти по-добре. Дълбоко в себе си чувствах, че ми предстои приключението на живота ми.
При това тук я нямаше Дебора Малдивс, която да ми каже, че ми трябва диплома, за да постъпя в СВВС. Единствената необходима квалификация биеше в гърдите ми.


Преди да продължа, бих искал да направя едно уточнение.
Като бивш войник от специалните части съм подписал документ за поверителност, който изрично забранява разкриването на подробности, места, имена и действия на Специалните военновъздушни сили.
В следващите глави съм се съобразявал, за да спазя това изискване. Лично за мен е важно да отдам дължимото на Силите.
Целта на следващата глава от книгата е да даде представа за това, през което преминах, за да получа правото да стана част от семейството на СВВС.


Част 2

Мнозина са призвани, а малцина са…
Матей 22:14


Глава 36

В едно свое предаване Би Би Си описва СВВС така:
„СВВС са известни по цял свят. Те се славят с безкомпромисна ефективност и военен професионализъм. Други подразделения на Специалните части вземат пример от СВВС, чиито процедури за подбор са тежки и продължителни. Около 90% от всички кандидати отпадат…“
Като всички момчета в детството си и аз бях слушал за прочутите Специални военновъздушни сили или СВВС — неясните букви, които описваха всепризнатите за най-безпощадни и най-елитни специални части в света.
Често съм се чудел какво би било да кандидатствам там.
Дали щях да съм един от онези, които притежават необходимите качества, или, което изглеждаше по-вероятно, щях да съм от мнозинството на провалилите се кандидати?
Чудех се какво ли е нужно, за да попаднеш сред малцината, заслужили правото да носят прочутата барета с пясъчен цвят и крилата кама*.
*Емблемата на СВВС — б.пр.
Какви ли жертви биха били нужни, за да постъпиш в редиците на тези специални части, и дали притежавах необходимите качества, за да бъда приет сред елита сред най-добрите?
Бях само на 16, когато завърших школа за офицери, за да постъпя в Кралската флота като младши офицер, след като приключа образованието си. Бях решен да отида там, също като баща си.
Част от мен обаче все още се чудеше дали не трябва поне да опитам да вляза в резервите на СВВС, преди да се посветя на флотата.
Само да пробвам.
Разумният отговор на въпросите ми беше, че трябва да съм честен със себе си. Бях в добра форма, силен и решителен, но не бях здравеняк по природа. Винаги е трябвало да работя върху тялото си, при това усърдно.
Имах много приятели, които по природа бяха много по-силни и по-здрави от мен (и дори не им се налагаше да тренират). Този факт пораждаше съмнения дълбоко в мен. По някакъв начин обаче, тъй като не бях роден атлет, бях развил способността да се боря и да се подлагам на физическо и умствено напрежение.
При явяването на подбора моите борбеност и решимост бяха много по-важни, отколкото всякакви вродени умения.
Целта на подбора на СВВС е в рамките на много месеци да доведе всеки кандидат до ръба на силите му. Да го изтощи докрай.
Колкото и силен да е.
В СВВС се търси дух и борбеност. Търсят се войници, които се мобилизират и поемат напред, отново и отново, и отново, когато всяка костица в тялото им моли за отдих.
Това не е вродена сила, това е дух, това е, което подборът изисква от всички, които решат да опитат.
В този момент обаче може би не бях достатъчно уверен, за да разбера, че всички носим този дух в себе си.
Мисълта за флотата ме караше да се чувствам малко по-добре. Вече имах известна представа за това, което можеше да искат от мен като офицер от Кралската флота.
Знаех, че ще бъде трудно, но чувствах, че мога да го направя.
Биваше ме в лицевите опори, набирането на лост и мъкненето на раница (най-важните неща за човек от флотата). Можех ли обаче да се справя с онази така съществена част от подбора за СВВС — безкрайните високопланински походи с огромен товар на гръб?
Някак не вярвах, че мога да го направя.
И все пак един вътрешен глас не ме оставяше на мира.
Накрая реших, че щастието обича смелите. (Впоследствие разбрах, че този принцип е жизненоважен, ако искам животът ми да е интересен.)
Знаех, че трябва поне да кандидатствам.
Ако се издънех, поне щях да съм опитал. Щях да падна по очи в калта. Щях да знам, че съм дал всичко от себе си. (А, и още нещо. Знаех, че всички кандидати за СВВС бяха длъжни да пазят тайна. Това беше чудесно. Реших, че ако се проваля, поне никой няма да узнае!)
Такъв беше планът ми. Истината е, че ако имах представа за болката и изтощението, през които щях да мина по време на подбора, щях да проумея, че е лудост да продължа да следвам безумната си мечта.
За щастие обаче човек никога не знае какво го очаква в бъдеще.


Глава 37

Повечето войници, които се явяват на подбора за СВВС, първо са служили няколко години в редовната армия. СВВС обаче се състои от три полка, като 21-ви и 23-ти полк са резерв на 22-ри полк.
21–ви и 23-ти полк на СВВС са съставени предимно от бивши парашутисти или командоси, които са напуснали редовната армия, но все още търсят предизвикателства и приложение на уменията си, придобити с много труд.
В СВВС тези бивши войници биват подложени на строг подбор, който да отсее най-добрите. Малцината издържали биват обучени на всичко, необходимо за водене на тайни бойни действия.
21-ви и 23-ти полк обаче са готови да приемат и всички цивилни, които докажат, че са в състояние да отговорят на извънредно високите изисквания на СВВС. Тук пътят към специалните части е по-дълъг и по-сложен, но все пак го има.
В СВВС(Р) ми харесваше свободата, която даваха по отношение на живота извън частите.
Да си войник в резерва на СВВС не е основно занимание, но много хора работеха там постоянно. Можеше да ги изпратят във всяка точка на света без предупреждение, тренираха и се специализираха на високо ниво, но въпреки това можеха да избират колко време да посветят на полка.
Това ми харесваше.
Да влезеш в частите направо от цивилния живот означаваше да научиш много неща за много кратко време, но ако човек се справеше, можеше да постъпи в СВВС(Р), без да мине през обикновения досаден войниклък.
А аз никога не съм искал да правя нищо обикновено.
След завършване на училище много от приятелите ми бяха постъпили като офицери в редовни танкови или пехотни полкове. Това неизменно означаваше висок стандарт в Лондон и много церемониални задължения. Сигурно им беше добре, но мен мисълта да съм само на двайсет и да водя подобен начин на живот изобщо не ме привличаше.
Копнеех за приключения и търсех най-неотъпканата пътека.
В 21-ви полк на СВВС можех да постъпя единствено като редник; с други думи, щях да съм на най-ниското стъпало във военната йерархия. Нямаше да бъда офицер като приятелите си от училище. Щях да съм в основата на пирамидата, при „пешаците“, както пренебрежително наричаха редниците.
За мен обаче „пешак“ означаваше голямо предизвикателство, нещо много вълнуващо.
Още повече че сред редниците в СВВС бившите възпитаници на Итън се брояха на пръсти.


Глава 38

В хотел „Брунел“ Тръкър и аз по цели нощи си говорехме за подбора в СВВС. Решението да кандидатстваме до голяма степен беше общо.
Оказа се едно от най-добрите решения, които някога сме вземали и което породи приятелство, калено от споделените трудности, приятелство, за каквото не съм и мечтал.
До края на дните си ще сме първи приятели благодарение на онова, през което преминахме заедно по време на подбора за СВВС(Р) през следващата година и нещо.
Съзнавахме обаче, че ако само малка част от кандидатите преминаваха подбора за 21-ви полк на СВВС, то вероятността и двамата да бъдем приети беше много малка.
По този въпрос не говорехме.
Освен това дълбоко в себе си се тревожех, защото Тръкър беше много по-силен от мен. Всъщност той беше човекът с най-голяма вродена сила, когото познавах, и това пораждаше завист у мен. Когато тичахме и тренирахме заедно, той, за разлика от мен проявяваше издръжливост, без да полага каквито и да било усилия. Това обстоятелство само подклаждаше страха ми, че Тръкър ще премине подбора, а аз така и няма да се справя.
На 23.03.1994 г. двамата стояхме пред вратите на казармата с повиквателни в ръце, напрегнати и много нервни.
Бяхме в началото на едно пътешествие, което в рамките на дванадесет дълги месеца щеше да превърне нас, ентусиазираните цивилни, в отлично тренирани бойци от Специалните сили.
Перспективата беше плашеща.
Да се превърнем от пълни аматьори в абсолютни професионалисти, способни на всичко — от взривяване на обекти до тайни десанти по море и въздух — това пътуване щеше да ни доведе до границите на собствените ни възможности. Преди да се докоснем до приключенията обаче, трябваше да докажем, че сме много по-силни и решителни от обикновените хора.
Единственият начин да го направим беше чрез усилия, пот и къртовски труд.
И двамата бяхме разпределени за една от най-добрите бригади в 21-ви полк на СВВС. Тя имаше непоклатима слава в самите части като място, където са събрани издръжливи, здравомислещи, сериозни войници, предимно уелсци, които яростно бранеха своето и бяха страхотни професионалисти.
Бяха спечелили името си с труд и го пазеха усърдно.
Трябваше да положим двойни усилия, за да се преборим за място в тази част.
През първата вечер заедно с цялата еклектична смесица от кандидати ни раздадоха снаряжение, изведоха ни да потичаме здравата нагоре-надолу по близките хълмове, разпитаха всеки един за мотивацията му и ни обясниха накратко какво да очакваме.
Ключовата дума беше самоотверженост.
Прибрах се у дома облекчен, че цялата щуротия най-сетне е започнала.
Често това е най-трудната част от едно дълго, страховито пътуване.
С Тръкър се връщахме в казармата всяка седмица за по една вечер за т.нар. познавателни срещи, чиято цел беше да ни дадат представа за това, което ни очакваше през предстоящата една година.
Самият подбор се провеждаше през почивните дни в продължение на много, много месеци. Тези двудневни тренировъчни изпити и учения обаче щяха да започнат едва след няколко седмици.
Първо искаха да отсеят онези, които нямаха никакъв шанс.
По време на ежеседмичните познавателни срещи участвахме във все по-тежки и по-тежки физически упражнения.
Ученията често включваха много бързо бягане, което ни оставяше без дъх, следвано от спринт нагоре по някой хълм. После се носехме един друг — нагоре-надолу, нагоре-надолу, докато всички новобранци паднеха на колене, а мнозина започнеха и да повръщат.
Особено неприятно беше, когато ни строяваха в редица на върха на стръмен хълм, висок 200 фута, караха ни да тичаме до подножието на хълма, казваха ни да вдигнем партньорите си на гръб и обявяваха, че двамата, които стигнат до върха последни, ще бъдат „върнати“, т. е. скъсани.
Всички се мъкнехме към върха, борейки се да не останем последни, само за да ни пратят отново в подножието (с изключение на последните двама) и да ни накарат да повторим упражнението още веднъж и още веднъж.
Накрая оставаха само няколко души, до един превърнали се в пълзящи развалини.
Понякога военните изпълняваха заплахата си и най-слабите биваха върнати, а понякога ни връщаха всички в лагера без по-нататъшни последствия. Човек обаче никога не знаеше.
Ето така стояха нещата.
Чувстваше се сигурен само този, който даваше 150 процента от себе си, гледаше да е сред първите и никога не се предаваше.
Беше ясно, че само така човек можеше да се върне следващата седмица.
Понякога ни караха „да се млатим“: надяваш ръкавици и в продължение на две минути се стараеш да уцелиш партньора си с всичко, което можеш да хвърлиш по него. Тук не ти е нужна техника, само сила и кураж.
Винаги се падах с един побойник, висок шест фута и четири инча*, и винаги свършвах с по-лош резултат.
*Около 193 см. — б.пр.
После идваха лицевите опори. После набиранията. Докато вече не можехме да издържим.
В този момент целта ни дори не беше да преминем подбора. Искахме само да не ни отпратят — днес.
След всяко „зверско“ учение обаче оживлението винаги надвиваше съмненията ми и аз постепенно се научих да свиквам с болката.
Това сякаш беше тайната на оцеляването тук.


Глава 39

Ето че наближи и първият уикенд от предварителния подбор.
Пристигнах в казармата към пет и половина в петък вечер. Предстоеше да ни закарат до генералния щаб на СВВС за т.нар. предварителни изпити.
Целта на тези изпити беше просто да потвърдят, че „сериозно сме решили да преминем през това обучение и сме наясно какво ще се иска от нас“. Така ни каза офицерът от СВВС през първата вечер, докато седяхме наблъскани на студения циментов под на хангара.
После добави:
— Надявам се всички да издържите. Повярвайте ми, полкът винаги има нужда от още хора, но не става просто така. Мога да ви уверя, че от всички тук в крайна сметка и СВВС ще постъпят не повече от десет души.
През онази нощ почти не спах. Вместо това лежах буден на твърдия циментов под в тъмния, влажен хангар, който щях така добре да опозная през следващите месеци, и чаках да стане пет и половина сутринта.
В шест сутринта започнахме деня с бягане. (Всички бригади на 21-ви полк на СВВС се бяха събрали за този уикенд от предварителния подбор.)
Това беше първият изпит: осем мили бягане сред хълмовете за по-малко от час. Напрегнах сили, когато горската пътека се изви по склона и всички тръгнахме по нея за четвърти път.
Остатъка от сутринта прекарахме в общи учения, провеждани от командния състав (КС), и получихме кратка информация за дейностите през предстоящия следобед.
После дойде ред на щурмовата пътека.
По-рано, в Кралската флота, бях преодолял няколко тежки щурмови пътеки. Този път беше някак различно. Преди щурмовите пътеки ме забавляваха. Тази предвещаваше трудности.
КС искаше да види пълна самоотверженост и истинско усърдие. Всяко наше движение и залитане се следеше от офицер или член на КС.
От време на време някой от тях внезапно заставаше на пътеката, измъкваше някой клетник и тихо му нареждаше да повтори всичко отначало, „както трябва, три пъти по-бързо и с три пъти по-голямо усилие“.
След като два часа без прекъсване се бях търкалял, пълзял, катерил и гмуркал, бях на ръба на силите си. Всички бяхме на ръба.
Краката и ръцете ни молеха за почивка.
Преди да успеем да отдъхнем за миг, ни накараха да тичаме бързо през гората до едно малко сечище. Мястото беше осеяно с решетки на шахти. Това бяха скритите входове към тайна мрежа от подземни тунели.
Ако някой изпитваше ужас от затворени помещения, щеше да разбере това по много неприятен начин.
Ние обаче нямахме възможност за размисъл. Просто ни натъпкаха един по един в тесните шахти, след което решетките хлопнаха над главите ни.
Останал сам, всеки от нас обмисляше по кой път да поеме в този тъмен, тесен подземен лабиринт от тунели, високи само три фута.
Дъното на проходите беше покрито с шест инча вода и кал. Пълзях и пълзях, опипвайки с протегнати ръце пътя пред себе си. Щом стигнех до някой изход и видех светлина да се процежда през решетката, чувах тежки войнишки ботуши да тропат по металните пръчки над главата ми.
„Продължавай да вървиш — викаха командирите
— по-бързо.“
Беше изключено да приемат в полка някого, който страда от клаустрофобия. Човек трябваше да може да работи в затворени, ограничени пространства, да контролира чувствата и емоциите си и да се научи да ги канализира.
Ако някой не можеше да се справи, беше най-добре това да стане ясно сега, преди началото на същинския подбор.
Най-сетне излязохме от мишите дупки — уморени, сгърчени и изтощени, след което за капак ни прекараха още веднъж през щурмовата пътека.
Това беше достатъчно, за да може КС да прецени същността на всеки от нас: дали сме упорити, дали полагаме усилия, дали запазваме спокойствие, когато сме под напрежение, и дали се контролираме по време на кризисни ситуации.
Все още обаче не ни се полагаше почивка.
Отведоха ни при едно голямо, тежко стоманено оръдие, което стоеше насред полето, потънало в кал.
— Е, момчета, дърпайте… бързо!
Опънахме въжетата и се помъчихме да помръднем оръдието. Колелата бавно се завъртяха.
— Ще ви кажем кога да спрете… и ако спрете, преди да сме ви казали, си отивате вкъщи…
Командирите рядко повишаваха тон, само ни наблюдаваха мълчаливо. Искаха да видят самодисциплина. През цялото време повтаряха: „Напрегнете сили, момчета! Ако сте прекалено бавни, сами ще се издъните. Ясно ли е?“
Беше ясно и също така беше трудно, но на мен ми харесваше.
По някакъв странен начин тази самостоятелност ми даваше сили.
На много от войниците, с които се запознах по време на подбора, това отношение създаваше трудности. Много от новобранците бяха свикнали старшините да им крещят и постоянно да ги ръчкат.
В СВВС нещата стояха другояче. Онези, на които трябваше да им се повишава тон, за да изпълняват задачите, скоро отпадаха.
Войникът трябваше да може да се мобилизира, при това сам. Разбрах, че в СВВС принципът е „Винаги може повече.“
Накрая, с падането на здрача, ни разпуснаха. Бяхме напълно изтощени. След дългия, тежък ден рухнах върху спалния чувал на циментовия под на хангара.
Все още беше тъмно, когато чух младшите сержанти да се навъртат около хангара като тихи, дебнещи лъвове. Размърдах се, за да се приготвя. В 5.50 ч. метнах на гръб тежката раница и се затътрих към светлината на първите слънчеви лъчи. Навън беше още по-студено, отколкото в големия, влажен хангар.
Бях готов. Застанах в строя пет минути преди уречения час.
Бяха ни обяснили съвсем ясно, че ако ни е казано да сме в строя в 6.00, това всъщност означава 5.55. Една минута закъснение означаваше предупреждение. Още едно закъснение и те пращаха вкъщи.
Премерихме раниците си на импровизираната везна — минимум 16 килограма плюс ремъците, оръжието, водата и храната. Тежеше. (Не знаех какво ме очаква през следващата една година и какви тежести ще нося накрая.)
Тръгнахме под строй. Отначало вървяхме бързо, скоро ускорихме крачка още повече, а накрая подтичвахме, следвайки една и съща пътека по едни и същи хълмове, отново и отново.
Същите осем мили — четири обиколки на гористия хълм — но този път в пълно снаряжение.
„Хайде, направихте една обиколка, остават още три.“
По средата на втората обиколка отпаднаха още неколцина новобранци, които не смогваха да поддържат темпото и изостанаха от групата. Ако сега скоростта беше прекалено голяма, а раниците — прекалено тежки най-добре беше тези кандидати да бъдат отпратени на този ранен етап — за тяхно добро.
На третата обиколка водех истинска борба, задъхвах се от недостига на кислород, сополите ми течаха по лицето. Вече не бе останала и капка хумор или романтика; на тяхно място беше дошло паренето в белите дробове и мускулите на краката.
„Не се предавай, Беър. Хайде, още една обиколка. Не хвърляй целия си труд на вятъра.“
Най-после стигнахме до крайната точка. Обърнах се и видях оредялата група, а зад нея — куп хора, които едва се тътреха. Тези хора бяха извикани настрани. Не чух какво им казаха, но изглеждаха много обезкуражени и изтощени.
Изпратиха ги да си събират багажа.
Още осем човека бяха отстранени. Това, от което най-много се страхувах обаче, беше въпросът дали мога да продължа в този дух.
Та това беше само предварителният подбор. А беше трудно.
Какво, за Бога, ме очакваше по време на същинския подбор?


Глава 40

Преди изобщо да стане дума да бъдем обучени във всички умения, необходими на един войник от Специалните части, трябваше да преминем през „планинската фаза“ на подбора.
Това беше просто начин СВВС да намалят драстично броя на кандидатите, които винаги вървяха срещу часовника и неизменно — срещу стихиите.
Едва когато останеха само шепа новобранци, СВВС започваше да ги обучава и тренира в същинските качества, необходими за Специалните части.
Подобно обучение коства много време и пари на полка, ето защо няма смисъл да се похабяват ценни ресурси за хора, които в крайна сметка нямат нито правилен подход, нито нужната физическа подготовка.
И така, първият етап беше пресяването, а вторият — обучението.
От началото на предварителния подбор почти една четвърт от новобранците в бригадата ни бяха отпаднали. Предстоеше ни да започнем същинския подбор.
В казармата ни отведоха до мястото, където се издигаха главните здания. Вече нямаше да стоим само в страничните сгради и във физкултурния салон.
Това поне беше някакъв напредък,
Обясниха ни накратко какво ще се очаква от нас занапред, след което получихме първите си военни униформи и основно снаряжение.
После ни показаха новобранската съблекалня с червен циментов под. Покрай стените бяха наредени шкафчета от метална мрежа. Това щеше да е нашият „дом“, докато трае обучението.
Ясно беше какво се опитват да ни кажат: „Ако много искате, ще се справите.“
Цялата първа, планинска фаза на подбора щеше да се проведе сред дивите уелски върхове на Брекън Бийкънс.
През следващите шест месеца щях да прекарвам повечето си време, като се трепех и влачех през планините. Понякога щях да вървя под жаркото слънце, измъчван от комарите и облян в пот. Няколко месеца по-късно, мокър и премръзнал, щях да си проправям път, затънал до хълбоците в дебелия сняг. От време на време вятърът по високите върхове щеше без малко да ме събори.
От време на време щяхме да носим по 34 килограма багаж — колкото тежи едно средностатистическо осемгодишно дете.
Хронометърът, измръзването и изтощението щяха да се превърнат в наши вечни врагове. Щяхме да водим постоянна битка, докато ботушите ни се пълнеха с вода, а дрехите ни се вледеняваха под напора на свирепия вятър, който духа в планините на Уелс. Можехме ли да продължим да вървим, при това бързо?
През целия подборен процес става дума не само за физическа издръжливост, а за нещо много по-важно. Тук бяха необходими навигационни умения, бърз ум, самодисциплина и свирепа решимост да събереш сили, когато краката и цялото ти тяло молят за почивка.
СВВС могат да си позволят сурово отношение към новобранците. Винаги ще има хора, които ще искат да се подложат на изпитание, като се опитат да постъпят в полка.
Първото ни учение в Брекън Бийкънс се състоеше в т.нар. обиколка с водач. Това звучеше страшно досадно.
Щяха да ни разведат из планините на малки групи, за да се уверят на практика, че владеем добре тънкото изкуство на дневното и нощното планинско ориентиране.
Само така можеха да ни пуснат сами.
Докато се изкачвахме все по-нагоре в планината, командирите ни дадоха съвети и напътствия, почерпени от опита. Съветваха ни как да се ориентираме и придвижваме успешно.
Попивах всичко.
Ориентирахме се в различни посоки и изминавахме миля след миля.
Десетина часа по-късно бяхме извървели около осемнадесет мили нагоре-надолу по отдалечените долини и върхове.
Всички чувствахме тежестта, която носехме на гръб, и всички ни боляха краката, но вървяхме упорито, заедно и беше хубаво.
Стигнахме и до една особено висока уелска планина, която щяхме да опознаем отблизо, до един връх, който се отъждествява с подбора на СВВС и който е така добре познат на всички новобранци.
Накрая спряхме в някаква гора и в продължение на два часа си почивахме в полите на планината. Бях мокър до кости от потта и от слабия дъжд, който беше ръмял през целия ден, но бях развълнуван.
Чакахме да се стъмни.
Следващият етап беше първото от много учения по нощно ориентиране.


Глава 41

С падането на нощта поехме в тъмното на малки групи, за да открием първия контролен пункт (КП), иначе казано — явката.
Придвижването нощем през високопланински терен беше трудно. Скоро всички се лутахме и се препъвахме в канавки и невидими тресавища.
Не след дълго всички щяхме да овладеем изкуството на нощното ориентиране, но засега краката, очите и инстинктът ни бяха неопитни и несигурни.
Забелязах обаче, че представителите на КС, които ни придружаваха, никога не се объркваха и не се спъваха. Само новобранците се препъваха в туфи трева и в дупки в тъмното.
Сякаш играехме игра, която окичените със значки мъже от СВВС бяха усвоили много отдавна.
Много исках да постигна тяхната увереност и умения и знаех, че с практиката и това ще стане. А от липса на практика в нощното придвижване не можехме да се оплачем.
Най-накрая, уморени, мокри и изтощени, се домъкнахме до последния контролен пункт в хълмистата гора. Окачих дъждобрана си между две дървета, разпънах спалния си чувал и бързо заспах.
Два часа по-късно, в 5.55, ни строиха край пътеката, която водеше до един висок връх, отдалечен на шест мили.
В сумрака на ранното утро хребетът над нас едва се виждаше.
Погледнах наляво към рехавата редица от новобранци. Всички се бяха опаковали заради студа.
Носехме зелени вълнени шапки, влажни бойни униформи, стискахме ръце в юмруци до телата си, за да се стоплим, а раниците ни лежаха на земята, прилежно подредени пред нас.
Дъхът на всички войници излизаше на кълба сред студения въздух.
Краката ми се бяха подбили и новите войнишки ботуши ми стискаха. Усещах как се подуваха от натъртванията.
Майорът извика:
— Следвайте ме плътно, ако искате да преминете подбора.
С тези думи той пое напред.
Тръгнахме след него, като мятахме раниците си в движение.
Новобранците настървено се изпреварваха един друг, стараейки се да минат напред, но за да останем в крачка, трябваше почти да бягаме. Знаех, че това е невъзможно.
Всяка стъпка ми струваше голямо напрежение. Ставаше все по-стръмно, а аз усещах как силите ме напускат. Тялото ми изразходваше енергийните си запаси, а аз вече се обливах в пот и се задъхвах.
„Сега е моментът, сега е времето да се проявиш — повтарях си. — Не изоставай дори само на една крачка.“
Знаех, че ако изостана, това ще бъде краят.
Другите новобранци щяха да ме изпреварят и нямаше да мога да поддържам скоростта.
Въпреки изтощителното темпо и наклона енергията на водачите ме задържаше сред първите.
Оказах се сред малцината, които успяха да останат плътно зад майора до самия връх, и положих големи усилия да задържа извоюваната позиция през целия път надолу по другия склон.
По пътя тичахме по стръмни планински пътеки.
Когато стигнахме подножието на планината, имахме повече от двадесет минути преднина пред повечето изостанали новобранци.
След като цялата група се събра, офицерът обяви, че представянето ни е било разочароващо и че ако наистина искаме да преминем подбора, всички ще трябва да положим усилия.
После ни каза да останем, където сме, и нареди на камионите да тръгват. Гледахме ги как се отдалечават надолу по главния път — празни.
— Кръгом, момчета, камионите ще ви чакат от другата страна. Дотук постижението ви е покъртително — 2 часа и 17 минути. Сега всички вие имате два часа, за да се върнете по същия път и да се качите на камионите. Който надвиши времето, си отива вкъщи… пеш.
Със замъглен поглед се обърнах, за да поема отново нагоре.
Проправих си път към групата на водачите и се заизкачвах по склона. Бях решен да тръгна добре отначало и да се задържа сред първите.
Двайсетина минути по-късно, след като отминахме първия лъжлив хоризонт, един старшина спря и зачака, като мълчаливо отбелязваше кой е в групата на водачите и кой вече е изостанал.
После тихо посочи надолу по стръмния склон.
— Кръгом, момчета, камионите се връщат. Все пак хубаво беше да се види кой е готов да положи усилие — при тези думи той кимна към водачите, сред които бяхме и ние с Тръкър.
Обърнахме се и тръгнахме надолу, грохнали и изтощени.
Всички рухнахме в каросерията на четиритонните камиони, без да издадем звук. Когато двигателите забръмчаха и возилата излязоха на пътя и потеглиха на юг, ние въздъхнахме облекчено.
Това беше само още една малка проверка. Проверка с цел.
В състояние ли си да направиш кръгом, когато нямаш вече сили, да откриеш искрицата у себе си и да продължиш напред? Или провесваш глава и рухваш от изтощение?
Това е игра на разума и е трудно да се каже как ще реагират хората, преди да бъдат подложени на изпитание.
За мен обаче имаше значение само едно: първият уикенд от подбора мина.
Изпитанието беше започнало.


Глава 42

Как с възможно, за Бога, да лежиш изтощен, в неудобна поза върху металния под на военен камион, да вдишваш дизеловите изпарения и да се чувстваш прекрасно?
Миговете, които прекарвахме сгушени в спалните си чували, след като бяхме преживели и издържали поредния тренировъчен уикенд, придаваха смисъл на цялото усилие и болка.
Ежеседмичните учения имаха установен ред — бягане, ФП (физическа подготовка, която се състоеше от бягане на дълги разстояния, изтощителни серии силови упражнения, носене на партньор и общи упражнения), обучение по разчитане на карти, по първа помощ и по боравене с оръжие.
Като новобранци носехме стандартни зелени военни униформи. Не можеше да не забележим увереността и решимостта на войниците в екипи на СВВС, които обикаляха около лагера.
За разлика от тях, ние, новобранците, бяхме никои и не знаехме нищо. Ние бяхме просто номера.
Ни повече, ни по-малко.
Гледах със стаено възхищение спретнатите барети и колани с крилати ками, които момчетата от СВВС носеха. Започвах да оценявам труда, който бяха положили, за да ги заслужат.
Задаваше се следващият планински уикенд от подбора.
Тялото ми едва успяваше да се възстанови от едното изпитание и страхът и напрежението от онова, което предстоеше, ме обземаше отново.
Искам да кажа, че никой не чака с нетърпение да бъде буквално поставян на колене отново и отново.
Към един сутринта четиритонният зелен военен камион спря в една тиха отбивка в подножието на поредната студена, обрулена от вятъра планина. Валеше проливен дъжд.
Разделени по двойки, ние се опитахме да намерим малко парче равна земя, където да легнем. Да се спи обаче беше невъзможно. Сгушени край една канавка, която бързо се превръщаше в блато, прекарахме някак петте часа до изгрева.
В 5.55 ч. всички стояхме мирно, строени насред тресавището под поройния дъжд. Дежурният офицер от СВВС ни съобщи, че това ще бъде последната серия от походи с придружител, и ни напомни колко е важно да научим съществените уроци от представителите на КС, които ни съпровождаха.
Той предаде командването на подофицерите, обърна се и се отдалечи.
Инструктажът едва беше приключил, когато командирите се обърнаха кръгом и ни извикаха да ги последваме.
Втурнаха се през стръмната и мочурлива пустош и само след няколко минути изглеждаха като да са на мили пред нас. После спряха и зачакаха, като поглеждаха назад, докато бавно ги настигнахме подобно на излитащо ято над тресавището.
Всички бяхме мокри, кални и приличахме на пълни отрепки, които се превиваха под тежестта на раниците.
За разлика от нас, командирите изглеждаха бодри, спокойни и в добра форма. Никога не повишаваха тон и не избухваха, просто бяха равнодушни. И бързи. Много бързи.
Не можех да проумея как бяха успели да изминат почти миля по стръмния, мочурлив терен за толкова малко време и това да не им се отрази по никакъв начин.
Спокойно ни обясниха, че това е минималната скорост, която ще се очаква от нас по-късно по време на подбора. Опитах се да не мисля за това; казах си просто, че трябва да поддържам темпото на всяка цена.
Ясно беше, че пропастта между новобранците и войниците с нашивки на СВВС е огромна.
Отново се раздвижихме. Скоро открих собствения си ритъм и почувствах прилив на сили.
Под ръководството на КС се упражнявахме в преминаване на придошли потоци в пълно снаряжение и постепенно разбрахме какво е да вървиш по стръмни и оголени планински склонове, натоварен с раница, въжета и пушка.
В 1.30 следобед имахме кратка почивка, за да хапнем и да пием вода. Скупчихме се в една канавка, но почивката не продължи дълго. Скоро поехме отново, за да изминем следващия етап от похода — последните 15 мили за деня.
Когато се отправихме към следващия връх, обърнах внимание на другите новобранци около мен. Бяха навели глави, напрягаха сили, от челата им се лееше пот. Никой не говореше. Просто си скъсвахме задниците, за да не изостанем.
Изминахме и последните няколко мили по хребета и по другия склон на планината. Ето че дойде краят на дневния поход. Наредиха ни да си починем за един час в гората, да огледаме краката си, да хапнем и да пийнем вода.
Почивката обаче беше опропастена от рояците мушици, които ни обградиха.
Никога не бях виждал толкова много насекоми, скупчени във въздуха.
Препаратът против комари, който ни раздадоха военните, беше напълно безполезен. Единственият ефект от него беше, че мушиците започнаха да се лепят по телата ни, а ние изтръсквахме пълчищата с ръце.
Не искахме нищо друго, освен да тръгнем отново, да усетим вятъра в косите си и да прогоним мушиците.
Скоро отново ни строиха насред гората и ни наредиха да стоим мирно и да не мърдаме.
Във въздуха летяха толкова мушици, че всеки път, когато си поемехме дъх, вдишвахме по една шепа от тези гадини. Искахме да се почешем, да прогоним насекомите от лицата си, а трябваше да стоим неподвижно, обградени от рояците. Беше наистина ужасно.
— Престанете да се движите! — изкрещя един от командирите, когото помежду си наричахме „г-н Гадняр“.
Той също застана пред нас, покрит с мушици, и впери поглед в нас в очакване някой да наруши заповедта.
Мигах с очи и мърдах нос, напразно опитвайки се да прогоня мушиците, които неумолимо кръжаха около главите ни. Сякаш бяхме подложени на някаква древна форма на средновековно изтезание, а секундите ми се струваха като часове.
Беше отвратително, потресаващо, но след около 45 минути тази гадост най-сетне приключи. Дадоха ни команда „свободно“ и ни наредиха да очакваме нареждания във връзка с нощния поход.
Просто искаха да ни напомнят, че физическата сила винаги трябва да върви ръка за ръка със силата на духа и че физиката винаги се подчинява на психиката.
В онзи ден на затънтената горска пътека, нападнати от мушици, всички ние запомнихме този урок.


Глава 43

Един командир дойде при нас и ни каза, че предстоящият нощен поход ще бъде „образователно представяне“ на печално известната молиния*. Ставаше дума за тресавищата, осеяни с туфи сплъстена трева и дупки, в които можеше да си изкълчиш глезена и които правеха вървенето почти невъзможно.
* Многогодишно тревисто растение от семейство житни — б.пр.
През следващите месеци щяхме да намразим молинията и да се научим да се страхуваме от нея. (Много от новобранците наричаха растението „бебешки главички“, защото напомняше милиони малки главички, които се показват от земята.)
През онази нощ очаквах най-лошото и не останах разочарован.
Да бродиш миля след миля из тревните туфи, големи като дини, беше ужасно. Нещата само се влошаваха от обстоятелството, че ходенето в тъмното беше като лотария — всяка стъпка можеше да е правилна, а можеше и да не е.
Добавете и тръстиката, която растеше в изобилие насред туфите, стигаше до гърдите ни и беше остра като бръснач, и ще разберете защо всички войници мразеха тревата толкова много.
Беше тъмно като в рог. На всяка крачка се препъвах и стъпвах накриво, а от време на време пропадах до чатала във вонящата, черна, процеждаща се тиня.
Когато най-сетне слязохме от високото плато, се озовахме при оградата на някаква ферма в подножието.
Предупредиха ни да пазим тишина — фермерът бил известен с това, че гонел момчетата от подбора с пушка. Всичко това само увеличи вълнението ни, докато предпазливо заобикаляхме дома му и прескачахме оградата.
След един последен, бърз и яростен поход по горските пътеки в тъмнината към три и половина сутринта стигнахме до целта.
Очакваха ни три часа безценна почивка, която щяхме да прекараме сгушени между дърветата.
За мен тези мигове на безсънно очакване насред студа и влагата бяха една от най-неприятните части на подбора.
Бяхме като разглобени. Коленете и стъпалата ни бяха подути и схванати, а телата ни плачеха за пълноценна почивка. Рядко обаче почивахме повече от три часа между походите, а това време не беше нито достатъчно дълго, за да си починем, нито достатъчно кратко, за да останем във върхова форма.
Вместо това само измръзвахме, схващахме се, ставахме още по-изтощени и жадни за сън — а това беше убийствена комбинация.
Командният състав на СВВС знаеше това.
Те търсеха именно онази вътрешна сила, която те кара да се изправяш на крака отново и отново и да не спираш да се бъхтиш в планината по тъмно, макар да ти е студено и да си вир-вода.
По време на няколкото часа отдих си намирах занимания — обгрижвах покритите си с мехури крака, хапвах и си приготвях топла напитка. След като привършех обаче, можех само да лежа и да чакам — да чакам страховитият глас да ни свика за сутрешните военни упражнения.
Всеки уикенд тези военни упражнения ставаха все по-тежки и неприятни.
На следващата сутрин преди изгрев-слънце се строихме в пълно снаряжение. Всички тътрехме с болка схванатите си крака, всички изглеждахме грохнали и изтощени, за разлика от старшините, които, жадни за кръв, ни обикаляха с отмерена крачка.
Точно в 5.55 ч. беше дадена заповед.
— Следвайте ни и не изоставайте. Този уикенд представянето ви беше отчайващо и сега ще си платите за това.
Командирите поеха по една от горските пътеки, а ние метнахме раниците на гръб и тръгнахме след тях. Темпото се ускори, така че трябваше да тичаме, за да останем в крачка — но да тичаш с такава тежест на раменете си беше почти невъзможно.
Двадесет минути по-късно всички се задъхвахме, обливахме се в пот и се борехме да не изостанем. За час и половина темпото не се забави ни най-малко.
Бяхме се превърнали в нестройна, разбъркана, безредна колона от стенещи, изнурени тела. Разстоянието между първия и последния беше около миля. Беше съвсем светло, а ние до един бяхме живи трупове.
Домъкнах се до последната отсечка и финиширах някъде по средата на колоната, но бях напълно изтощен. Не можех да дам нищо повече от себе си. Нищо.
Ако ме бяха накарали да извървя още 50 ярда, щеше да е нужно голямо усилие от моя страна.
Стоях на едно място, а потъналото ми в пот тяло вдигаше пара, когато един от новобранците започна тихо да ругае и да мърмори под носа си.
— Писна ми от тая гадост — роптаеше тихо той. — Каква простотия. Това не е военно обучение, това е садизъм.
После ме погледна и продължи.
— Никой не бива да бъде каран да прави подобно нещо. Държат се с нас като с товарни мулета, но дори и едно товарно муле би хвърлило това при такъв товар.
Казах му да стисне зъби и че до края на деня ще е забравил всичко, щом си вземе топъл душ. Тогава той се обърна и впери поглед в мен.
— Знаеш ли каква е разликата между теб и мен, Беър? Ти просто си по-тъп от мен.
При тези думи той се обърна, хвърли раницата си, отиде при онези командири и им каза, че иска да напусне.
Командирите тихо го упътиха към камионите.
Новобранецът се качи в един камион и повече никога не го видях. Винаги така ставаше.
Смазваха ни, като мълчаливо вдигаха летвата все по-високо и по-високо, а ние или я достигахме, или се издънвахме.
Повтаряха ни: „Ние не ви късаме, вие се късате сами. Ако изпреварите часовника и продължите напред, ще преминете.“
По обратния път, докато седях сгушен в четиритонния камион, се замислих върху думите на новобранеца: „Ти просто си по-тъп от мен.“
Може би беше прав.
Искам да кажа, че да те млатят без причина наистина беше доста тъпо, а да ти плащат само по 27 лири на ден за привилегията да те млатят беше още по-тъпо.
Младежът, който се отказа обаче, също не беше схванал същината на нещата. Хубавите неща се постигат с дух и упорит труд и всички важни неща си имат цена.
В СВВС цената беше около сто и петдесет хиляди литра пот.
Бях ли готов да платя тази цена?
Подборът щеше да ми предостави много време за размисъл по този въпрос.


Глава 44

Подборът сякаш ме беше обсебил.
Казваха ми, че така ще стане, но аз не повярвах — а се оказа истина. Трудно е да не мислиш за нещо, в което си вложил толкова много усилия и време.
Вълнението от това, през което бях преминал, и възбудата от онова, което ми предстоеше, ме изгаряше през свободните дни между ученията.
Двамата с Тръкър се връщахме към студентския си живот в Бристол, където приятелите ни безгрижно се движеха между аудиториите и бюфета.
Присъединявахме се и оставахме с тях, но все пак спазвахме известна дистанция.
Избягвахме запоите до късно през нощта и дългото мързелуване в леглото, което така се харесваше на много от приятелите ни в университета. Вместо това ставахме рано, за да тренираме или да си приготвяме багажа за онова, което неизменно ни очакваше.
Казано по-просто, ние двамата имахме друга цел в живота
Следващото учение беше в Блек Маунтинс* в Уелс. По някаква причина тук ги нямаше онези ужасии мушици. Причина за тона бяха може би надморската височина и вятърът. Във всеки случай изпитахме голямо облекчение.
* Група възвишения в Югоизточен Уелс, на границата с Англия — б.пр.
Щяхме да направим първия си поход по двойки, а не в голяма група. Чрез няколко умели маневри в строя направих така, че да се падна с Тръкър.
Двойките тръгваха през определен интервал от време. С Тръкър поехме рано, в 6.30 сутринта.
Слънцето изгря, утрото отмина, а ние бързо напредвахме през планината. Видимостта беше добра, което улесняваше навигацията и ни изпълваше с увереност.
Скоро стигнахме до бент и трябваше да вземем решение.
Знаехме, че е забранено да се пресичат бентове, както беше забранено да се ходи по алеи и горски пътеки (освен ако това не беше част от страховитите сутрешни военни упражнения).
Това просто правило на подбора целеше да се научим да се ориентираме както подобава. Другата цел беше ходенето пеш винаги да е трудно, което неизбежно се случваше. (Всъщност и до ден-днешен изпитвам известни угризения, когато вървя по алея; старите навици трудно се забравят.)
Но ако не пресечахме бента, трябваше да слезем и да се изкачим от другата страна на клисурата под бента, която беше дълга 400 фута.
Дали командирите ни наблюдаваха, или можехме да рискуваме?
В духа на мотото на полка „Победата е за храбрите“ се покатерихме предпазливо по заключената порта и претичахме бързо по двестаметровия бент.
Всичко беше точно.
Започнахме да се изкачваме по стръмния склон към следващия контролен пункт на КС, който беше на около седем мили.
След шестчасов поход обаче и двамата започнахме да се изморяваме.
Жегата беше жестока, а когато човек гори по 6000 калории на ден, носейки тежка раница, колан и пушка нагоре-надолу по стръмните планински склонове обезателно трябва да пие достатъчно течности.
Ние не бяхме пили.
И двамата бяхме в онази фаза, в която се придвижвахме успешно, чувствахме се добре и може би бяхме прекалено самоуверени. Това за малко да ни струва преминаването на подбора.
Трябваше да направим едно последно изкачване по хребет, висок 2000 фута, преди да спрем при последния контролен пункт. Аз обаче вече се борех със себе си.
Въпреки жегата и физическото напрежение бях спрял да се потя. Това беше лош знак.
При всяка стъпка по стръмния наклон имах чувството, че нося света на гърба си. Бях замаян, чувствах се не на себе си и трябваше постоянно да сядам.
С две думи, бях прегрял.
Никога преди не бях се чувствал толкова слаб и отнесен. Бях в полусъзнание, сякаш бях изпаднал в пиянско вцепенение. Падах на колене, отново и отново.
В такива моменти искаш само да спреш и да легнеш на тъмно, тихо и прохладно място. Обаче не можеш. Трябва да пиеш, а после да станеш и да се раздвижиш. И да се надяваш, че рехидратацията ще има ефект.
Накрая допълзях до върха и се спуснах тромаво по склона от другата страна до последната явка. Записах се и рухнах сред дърветата заедно с другите новобранци.
Имах остро мигренозно главоболие, гадеше ми се й ми се виеше свят. Имах нужда да се рехидратирам и да се окопитя, при това бързо.
Междувременно петима новобранци не бяха успели да завършат похода, а други двама бяха откарани, тъй като бяха получили топлинен удар. Всички бяха отстранени от учението.
Донякъде им завиждах, като ги гледах как лежат в болничната кола, а персоналът се грижи за тях. Гледката ми носеше облекчение в страданието.
Знаех обаче, че трябва само да стисна зъби. На следващия ден по това време щях да съм издържал още един тест и да съм с още една крачка по-близо до целта.
И така, седнах и започнах да си варя топъл, сладък чай. Надявах се, че скоро ще мога да си отворя и двете очи, а не само да примигвам.
Преди началото на нощния поход ни повикаха в строя по-рано. Това не предвещаваше нищо добро.
Когато се строихме, бяха прочетени имената на двама новобранци, които бяха извикани да излязат напред.
Двете момчета бяха забелязани да пресичат бента по-рано през деня. Тихо, без много шум ги отпратиха или, казано на нашия език — чупиха ги.
Тръкър и аз извадихме късмет, но също така научихме още един важен урок: ако ще рискуваш всичко за една дръзка постъпка, подбери момента и гледай да не те хванат.
Когато двамата поехме на нощен поход, аз се чувствах малко по-силен. Все още ме болеше глава, но можех да стоя, без да ми става лошо. Това поне беше някакъв напредък.
Тръкър също се чувстваше като пребит, което донякъде ме утешаваше.
За щастие походът беше сравнително лек и в три сутринта, обзет от нарастващ прилив на сила (а също и от гордост, че бях преминал през това изпитание и се чувствах още по-силен), пристигнах в базовия лагер в гората.
Легнах и си почивах в очакване на военните упражнения в 5.55 ч.
Началото на упражненията беше сравнително леко — всички заедно бягахме три мили по пътека в ниската част на долината.
И този път, когато водачът от КС наложи изтощително темпо, групата се пръсна, но скоро стигнахме края на пътя, където ни чакаха камионите.
Сега отново се чувствах силен и почти се радвах, че успявам да поддържам темпото, докато повечето момчета се тътреха отзад.
Точно когато очаквах командирите да завият наляво към очакващите ни четиритонни камиони, те свиха рязко надясно, право нагоре по голия, висок хиляда фута склон към хребета.
Тогава се разнесоха крясъци — нещо, което до този момент не се беше случвало.


Глава 45

Командирите много се гордееха с факта, че никога не им се налагаше да крещят. Подборът сам по себе си беше достатъчно тежък.
Често ни казваха, че са сред нас само за да водят ученията и да ни наблюдават.
Изведнъж обаче темпото се промени и се разнесе крясък, който излъчваше твърдост, сила и строгост.
— Размърдайте се. Веднага — викаше командирът. — Ако видя някой от вас да ходи, го пращам вкъщи, ясно ли е? Трябва да изкачите този хълм бегом.
Последвах нареждането, отдалечих се от примамливите камиони и поех по стръмния хълм, като следвах стъпките на онзи командир. Знаех, че трябва сам да си наложа темпо.
Хълмът беше висок и с тежката раница на гърба щеше да е почти невъзможно да тичам през цялото време.
Трябваше просто да направя така, че да не забележат първо мен, когато забавя ход. Напрегнах сили и започнах да дишам все по-тежко.
По средата на пътя онзи командир се обърна и се загледа в нас. Бях решил, че колкото и да съм уморен, ще продължа да тичам, макар и бавно, докато отида до него.
Най-накрая го настигнах. Бях някъде по средата на групата. Краката и раменете ми горяха, имах чувството, че сърцето и дробовете ми ще експлодират.
Погледнах надолу и видях последните, които се изкачваха към нас. Две момчета бяха намалили крачка и бавно се тътреха. Знаех, че ще имат проблеми.
От КС ни бяха казали как стоят нещата — който бяга, минава, който ходи, си заминава.
— Добре, момчета, слезте при пътеката и се качвайте в камионите. А вие двамата — излая военният и посочи последните двама — ме последвайте.
Когато се върнахме на пътеката и се натъпкахме в камионите на калния паркинг, ме обзе чувство на облекчение. От каросерията на камиона „Бедфорд“ гледах как отвеждат двамата новобранци, които се бяха забавили, към друг камион.
Така стояха нещата — щом някой се издънеше, го отделяха от останалите. Това ни помагаше да се изградим като екип и караше хората в камиона да се гордеят, че все още са в правилното возило.
Нищо особено, но за нас значеше много.
През следващите три уикенда подборът напредваше — разстоянията ставаха по-дълги, тежестите — по-големи, а напрежението се покачваше.
Трийсетте мили през планината с над 20 килограма багаж на гърба бяха рутина. На всичкото отгоре сега на всички походи бяхме сами — и денем, и нощем.
СВВС започваха да изпитват способността ни да работим сами. Можехме ли да се мотивираме и да продължим да вървим, да се ориентираме ефективно и да се грижим за себе си дори когато бяхме премръзнали, мокри и уморени?
Странното е, че аз се чувствах чудесно.
Рядко викаха по нас. Засега от нас се искаше да изпълняваме три основни задачи — да се ориентираме в планината, да носим багажа си и да се побираме във времето.
Военното обучение щеше да дойде по-късно, но само за онези, които първо докажеха, че могат да работят на пълни обороти, независимо от условията.
Цялата идея ми харесваше.
Много скоро в бригадата ни останаха по-малко от десет новобранци, а едва бяхме преполовили уикендите в планината. Тръкър все още беше тук, но много от яките момчета отдавна си бяха заминали.
Ясно беше, че подборът иска физически жертви.
След всеки уикенд имах нужда от няколко дни, за да се възстановят ходилата и покритото ми с охлузвания тяло. С мъка стъпвах на краката си, крайниците ме боляха.
Тялото ми все още беше сравнително неподготвено за подобен род планински тренировки за издръжливост. Все пак бях само на двадесет, значително по-млад от всички други участници в подбора. А издръжливостта идва с годините.
Не беше чудно, че толкова малко млади момчета преминаха напред и че оптималната възраст беше между 25 и 30 години.
Предстоеше ми дълго пътуване и ми трябваше време, за да свикна с напрежението. Разковничето беше да се науча да се възстановявам бързо.
В крайна сметка щяха да ми бъдат нужни няколко месеца, за да развия това умение.
През първите дни прасците ми изнемогваха след дългите, повтарящи се изкачвания на хълмове с партньор на гръб, а раменете ми горяха само след няколко часа мъкнене на тежката раница из планината. С времето обаче ставах все по-издръжлив.
Друго жизненоважно нещо, което научих по време на първия етап на подбора, беше как да се вслушвам в тялото си и как да го подготвям подобаващо чрез подходяща храна, подходяща почивка и подходящи тренировки.
Колко интензивно и колко често трябваше да тренирам между ученията?
Подготвяйки се за подбора, войниците често допускаха една голяма грешка — прекаляваха с тренировките и се контузваха; а да участваш контузен в подбора е на практика невъзможно.
Трудно е да се постигне равновесие. За целта е нужно да се вслушваш в собственото си тяло.
Това умение ми помага много в живота и до днешен.


Глава 46

Винаги ме е изнервял фактът, че когато имам най-голяма нужда от сън, ми е най-трудно да заспя.
Ужасно и потискащо е да лежиш с широко отворени очи в леглото, уплашен от това, което ти предстои, да знаеш, че тялото ти има нужда от почивка, но да не можеш да се отпуснеш.
Мислите постоянно се блъскат в главата ми и колкото по-малко спя, толкова повече се тормози и без това разстроеният ми ум.
А това, което ме очакваше, ме тревожеше много.
Първото сериозно изпитание беше големият изпит по физическа подготовка. Който се издънеше тук, си тръгваше.
Трябваше да се справя с цената на всичко.
Този планински „изпит“, известен в средите на СВВС като истинска проверка на характера, представлява изтощителен „скоростен“ поход (бягане) — 18 мили в пълно снаряжение, на почти 3000 фута надморска височина, след това надолу по другия склон на възвишението, а после — по обратния път до началната точка.
Една минута над определеното време и те пращаха вкъщи без право на втори опит.
Очаквайки старта в една мека и ясна утрин в подножието на планината, аз бях по-притеснен от когато и да било.
„Нося ли си достатъчно храна? Ще имам ли сили?
Ще успея ли да задържа темпото?“
Тръгнахме по стръмната пътека и няколко минути по-късно Тръкър и водачите дръпнаха напред.
„Хайде, Беър, стегни се. Накрая ще си почиваш колкото искаш, но сега дай всичко от себе си.“
Да се движиш с подобна скорост, превит под тежестта на раница, колан, оръжие, храна и вода с общо тегло 20 килограма, не беше лесно. След един час дрехите ми бяха подгизнали от пот, а аз напрягах всички сили и бягах все по-бързо и по-бързо.
При маркировката, която отбелязваше средата на маршрута, бързо отпих глътка вода и потеглих отново нагоре по дългата пътека сред хълмовете и към далечния връх.
Знаех, че изоставам.
Ядосвах се на себе си.
Когато мина покрай мен по обратния път, Тръкър изглеждаше толкова стабилен, бягаше уверено и излъчваше сила. За разлика от него, аз знаех, че изглеждам така, както се чувствам — като развалина. Бях навел глава, гледах надолу и дишах учестено през стиснатите си, мокри от слюнка зъби.
Трябваше да наваксам време, и то бързо, иначе щях да се проваля.
През следващата отсечка успях да събера сили и задминах дълги редици от новобранци, които бяха започнали да губят сили. Това ме зареди с увереност и аз още повече напрегнах сили.
След като стигнах върха, почти спринтирах надолу към подножието на планината и към края на маршрута.
Виждах командирите — далече долу при прохода, малки петънца на 500 фута под мен и на три мили пред мен.
Дадох всичко от себе си и пресякох финиша.
Успях. Само три минути под определеното време.
Когато седнах на раницата си изтощен, с глава, провесена между краката, ме обзе облекчение.
Знаех, че почти всички, които изпреварих, щяха да отпаднат.
Както можеше да се очаква, тридесет минути по-късно, когато всички изостанали бегачи се бяха добрали до целта, ни извикаха в строя.
— Който си чуе името, да си вземе нещата и да ги сложи в каросерията на онзи камион.
Гласът беше бездушен, студен и безпощаден.
„Вие се късате сами. Разбрахте ли?“
През онзи ден шестнадесет души бяха върнати в частта си.
Летвата се вдигаше все по-високо, и да си кажа право, беше ми трудно да я прескоча.


Глава 47

Нощният поход беше дълъг.
Започна по здрач и щеше да приключи в три и половина сутринта.
С падането на нощта времето се влоши, което особено затрудни ориентацията ни.
Докато вървях из ветровитата, блатиста височинна местност между втория и последния контролен пункт, трябваше да мина през гъста гора, простираща се по планинския склон.
На картата пътят изглеждаше лек, но в действителност беше кошмарен: гъста борова гора, камари нарязани дървета и безкрайни гъсталаци от прещип*.
* Прещип — вид храст с дълги бодили — б.пр.
След като изминах няколкостотин ярда, разбрах, че ми предстои тежка битка.
Вече бях изтощен от петчасовия нощен поход през осеяните с молиния мочурища и последното, от което имах нужда, беше битка.
Просто исках да стигна от другата страна на гората.
Беше тъмно като в рог. За да се ориентирам през ужасно гъстата гора, трябваше да съм безкрайно точен и напълно зависех от компаса си. А дърветата не свършваха.
Накрая си проправих път и поех по стръмната пътека на другия край на гората. На хоризонта съзрях очертанията на самотната палатка на командира.
При пристигане в контролния пункт строго се спазваше рутинната процедура. Войникът се приближаваше до пункта и коленичеше на едно коляно; в едната ръка държеше прилежно сгънатата карта, в другата — компаса, а оръжието лежеше на предмишниците.
После войникът се представяше. Име. Номер.
Тогава командирът му даваше следващите шестцифрени координати, а войникът бързо трябваше да намери търсената точка на картата и да я посочи с края на компаса или със стръкче трева. (Ако хванеха някой от нас да сочи по картата с пръст, вместо със стръкче трева или с нещо остро, незабравимият сержант Таф го заплашваше, че „ще му откъсне пръста и ще го бие до смърт с кървавия край!“ С удоволствие повтарям тази заплаха пред синовете си сега, когато разчитаме карти заедно.)
След потвърждаване на търсената точка беше време войникът „да си хваща багажа и да върви на майната си“, както често ни казваха.
Това беше знак, че трябва да тръгваш.
Застанах на двадесет ярда от палатката и коленичих в непрогледната тъмнина. Нагласих фенерчето за глава, което беше покрито с маскировъчна лента и пропускаше съвсем тънък лъч светлина, и внимателно заразглеждах ламинираната карта.
Картата винаги стоеше прилежно сгъната в джоба на панталона ми, а компасът беше закрепен за шнур, който висеше от горния джоб на куртката ми. Ако загубех някое от двете, щяха да ме отпратят.
Обърнах се с гръб срещу вятъра и с дълъг стрък трева между пръстите очертах най-подходящия според мен път през мочурището.
Ако направех лош избор, това можеше да ми струва ценни часове.
Толкова е лесно обаче да допуснеш грешка, когато си мокър до кости, имаш нужда от сън и се напрягаш да видиш картата на слаба светлина под напора на силния вятър.
Обърнах се с лице към вятъра и тръгнах нагоре по стръмната пътека покрай гората, след което наченах по следните две мили, осеяни с молиния.
„Хайде. Да приключваме с това — сега.“
Беше два сутринта.
Бях толкова изморен от ходенето по пътеката, че заспах, вървейки. Никога преди не ми се беше случвало
Изпитвах силното желание да легна и да заспя, а трябваше да се боря със себе си, да потисна това желание и да продължа напред. Беше ужасно чувство.
Час и половина по-късно стигнах до малка, отдалечена каменоломна, врязана в планинския склон. Това е най-жестоката награда за края на един нощен поход, която можете да си представите.
Валеше силен дъжд, а наоколо нямаше дърво, за което да вържа наметката си. Легнах на разкаляната земя, завих се и заспах.
Скоро бях подгизнал, треперех от студ и копнеех само да приключа с този отвратителен изпитен уикенд.
След такова мръзнене физическите упражнения ми донесоха дългоочаквано облекчение. Чувствах, че в съзнанието ми е настъпила голяма промяна. Вече не ми пукаше за това, че ми е студено, че съм мокър и че крайниците ме болят. Просто исках всичко да свърши.
След като два часа тичахме нагоре-надолу из стръмната каменоломна и направихме безброй лицеви опори в калта, онези, които издържаха, бяха разпуснати.
Бяхме страшно уморени, страшно мръсни и страшно мокри.
Бяхме страшно напрегнати.
Свлякох се в камиона. Бях преминал първия изпит.


Глава 48

През следващия изпитен уикенд бяхме в една особено ужасна част на уелските планини — отдалечена, забравена от Бога и осеяна с още повече мочурлива молиния, в която да си изкълчваме глезените.
Другите новобранци нежно наричаха местността „гъза на географията“.
Първият поход започна зле за мен.
Просто не успявах да поддържам темпото, което знаех, че се очаква от мен. Скоро всички ме задминаха.
Защо в началото на походите толкова често се чувствах по този начин? Дали беше на нервна почва?
Когато наближих първата явка, бях много разочарован от себе си. Знаех, че съм бавен.
И, което беше още по-лошо, на два пъти се заблудих в безкрайното тресавище и изгубих ценно време, за да се отклонявам от пътя и да се качвам на възвишения, от които да се ориентирам.
Просто имах лош ден. Не можех да разбера защо съм уморен, когато трябваше да съм във вихъра си, и защо съм нервен, когато трябваше да съм спокоен. Не знаех как да спра да се пързалям, а знаех, че с всяка минута изоставах все повече от определеното време.
При втората явка сбърках в ориентацията. Това ми струваше жизненоважно време, време, което нямах в излишък.
Навигационната грешка се състоеше в това, че предпочетох да заобиколя едно възвишение, вместо да го изкача и да сляза от другата страна. Това беше неуспешен опит за спестяване на енергия, който се оказа катастрофален.
По-дългият, не толкова стръмен маршрут само ме изтощи още повече.
Необмислените планове са безполезни. Понякога човек трябва просто да изкачи планината.
Когато пристигнах при следващия контролен пункт, командирът ме наказа с безброй лицеви опори в калта, с раница на гърба, задето бях извървял последните тридесет ярда по пътеката, а не покрай канавката.
Този импровизиран тормоз ме забави с цели 15 минути. Бях смазан.
Когато накрая тръгнах от контролния пункт, командирът не ми позволи да използвам малкото мостче, а вместо това ме накара да прегазя бързия, дълбок до пояс поток. Мизерия за изпроводяк.
Бях вир-вода и едва се мъкнех. Клатушках се в продължение на стотина ярда, за да се скрия от погледа на командира, след което се свлякох на земята, за да дойда на себе си. Имах нужда просто да си отдъхна за няколко минути. Бях скапан.
Командирът ме видя и ме извика.
— Искаш ли да си ходиш, приятел? — попита ме.
Не се заяждаше; просто говореше без заобикалки. Виждаше, че имам проблем.
— Не, старшина.
С мъка се изправих, обърнах се и се затътрих напред.
— Тогава давай! И наваксай малко време — извика той подире ми.
Част от мен просто копнееше някой друг да вземе решение. Донякъде се надявах военният да изкрещи отново и просто да ме отстрани от обучението. Но той не го направи. Човек се дъни сам.
И все пак един глас дълбоко в мен ми каза: „Не се предавай!“.
Знаех, че отказването никога не носи нищо добро и че ще имам много време да си почивам, след като свърша тежката работа. Но когато си грохнал, е по-лесно да говориш тези неща, отколкото да ги изпълниш.
Никога няма да забравя последвалото изкачване по безкрайния, блатист, осеян с молиния планински склон. Бях на ръба на силите си. Препъвайки се, изминах няколко крачки, след което паднах на колене под тежестта на раницата.
Чувствах се отпаднал, замаян и много, много слаб, точно както се чувства човек с висока температура, който се опитва да стане от леглото и да се поразходи.
Отново паднах на колене.
Веднъж стигнал до върха, усетих, че съм малко по-добре. Само малко. Отчаяно се опитах да се стегна и да наваксам малко време.
Накрая видях в ниското четиритонните камиони, паркирани в малка отбивка до един бент в подножието на планината.
Затичах се към бента и се записах на финала.
Знаех, че съм бавен; виждах всички други новобранци, сгушени край дърветата близо до изхода на бента.
Тънки струйки дим се виеха над многобройните военни походни печки, на които се топлеха чаши със сладък чай. Позната сцена. Всеки новобранец тихо се трудеше в своя малък свят, опитваше се да се рехидратира и да се погрижи за себе си под навеса или заслона преди нощния поход.
Командирите не казаха нищо, просто ме изпратиха при останалите да чакам нареждания за нощния поход.
Когато започна да се здрачава, всички застанахме в строя.
Още веднъж чухме думите:
— Добре, тези, които си чуят името, не са издържали днешния изпит и няма да участват в нощния поход.
Стоях и чаках. Прочетени бяха четири имена.
Тогава командирът вдигна поглед към мен. Гледаше ме студено и безстрастно.
— … И Грилс.


Глава 49

След моето име прочетоха още няколко, но аз не ги чух.
Издъних се, защото бях твърде бавен. Нямаше фанфари, нямаше тихи утешителни слова. Командирите хладно отпратиха нас, провалилите се, в гората, за да чакаме изгрева.
Не се бях чувствал по-паднал духом.
Край на всичко, за което бях се трудил. Просто така.
Всичката пот, всичките усилия и болка бяха отишли на вятъра.
Бях се издънил. Бях неудачник, непрокопсаник.
В полумрака седях на раницата си сред дърветата заедно с десетима от другите скъсани новобранци и не можех да сдържа тихите сълзи, които се търкаляха по лицето ми.
Не ми пукаше кой ме гледа.
Никога не бях полагал толкова труд, никога не бях давал толкова много от себе си, а всичко беше напразно.
През сълзи виждах в далечината Тръкър и неколцината други новобранци, които продължаваха напред. Когато тръгнаха в тъмнината, за да започнат своя нощен поход, силуетите им се очертаха на хоризонта.
Преди това Тръкър ме беше прегърнал. Личеше, че му е много мъчно за мен. Но не можеше нищо да направи или да каже.
През онази нощ лежах и се чувствах страшно самотен. Бях се свил под навеса, направен от одеялото ми, който ме предпазваше от проливния дъжд, и все пак исках да съм там — под дъжда, в планината, и да правя това, което бях решил да направя — да издържа изпита, да не се издъня.
Не предполагах, че човек може да се чувства толкова ужасно, когато е на сухо и топло място.
В голямата си част животът ми беше лек. Никога не ми се беше налагало да влагам толкова усилия в нещо. Бях израснал с любещи родители, храна на масата, топлина и дрехи в изобилие.
И все пак не бях спокоен с всичко, което имах. Чувствах се почти виновен.
Исках да се трудя упорито. Исках по някакъв начин да докажа, че съм достоен за доброто, което бях преживял.
Макар и само за да се уверя, че имам силен дух и твърд характер.
А само си припомних, че нямам нито едното от двете.
И ме заболя.
Следващите няколко седмици бяха истинско мъчение.
Душевният смут беше ново чувство за мен. И не беше приятно.
Усещах, че се бях провалил и че бях пропилял четири месеца от живота си, прекарани в студ и страшна мизерия — и всичко на вятъра.
В най-добрия случай бях потиснат и се чувствах безполезен.
Единственият лъч надежда беше поканата от тренировъчния отбор да се върна и да опитам още веднъж, ако искам.
Щях да започна от самото начало. От ден първи.
Изгледите бяха ужасяващи.
Канеха се обаче само хора, за които се смяташе, че имат нужното отношение и умения, за да се справят.
Това поне беше искрица надежда.
В този момент най-големият ми праг бях самият аз. Липсата на увереност може да е съкрушителна, а понякога е трудно да не бъдеш черноглед.
Опитах се да бъда обективен. Бях преминал едва една трета от подбора, преди да се издъня. Какъв шанс имах изобщо да се справя, ако опитах отново?
Семейството ми каза, че може би не е било писано и че съм придобил безценен опит. Това само ме накара да се почувствам още по-зле.
През цялото време обаче една частица дълбоко в мен вярваше, че мога да се справя, че съм в състояние да премина. Тази частица не беше голяма, но ми даваше сила.
А понякога това е всичко, от което имаме нужда.


Глава 50

Граници на постиженията ни поставят единствено убежденията, които сами си налагаме.
Ако достатъчно често си повтаряме, че не притежаваме необходимите качества, то това неизбежно ще се превърне в наша действителност.
Аз обаче знаех също така, че ако някак успеех да заменя съмнението с надежда, страха със смелост и самосъжалението с гордост, може би щях да се справя.
Щях да платя много висока цена, измерена в пот и тежък труд. Щеше да ми се наложи да тренирам по-дълго и по-упорито от когато и да било.
И съзнанието ми трябваше да бъде движещата сила.
Това беше решение, което вече бях направил няколко години по-рано.
Един от моите най-стари и най-близки приятели, Ед Еймис, ми каза просто: „Много често Божият зов се ражда, умира и възкръсва.“
Моят зов се беше родил — така попаднах в подбора. После беше умрял при оня фатален бент в уелските планини. Сега беше логично да възкръсне.
Ако вярата ме беше научила на нещо, то беше, че чудеса наистина съществуват.
И така, реших да опитам отново.
Този път обаче щях да мина през изпитанието сам
Знаех, че ще мога да разчитам на много по-умерена подкрепа от семейството си, особено от мама, която виждаше какви физически жертви бяха взели тези четири месеца.
Аз обаче бях твърдо решен този път да мина подбора и по някакъв начин чувствах, че това е последният ми шанс.
И никой нямаше да го оползотвори вместо мен.
Около две седмици по-късно на телефонния си секретар получих неясно съобщение от Тръкър.
Беше се изгубил на финала на един поход. След като часове наред се лутал безцелно в тъмното и просрочил времето, най-накрая го открил един от командирите, който бил излязъл с лендроувър да търси заблудили се новобранци.
Тръкър беше уморен и унил. И той се беше провалил.
През последните няколко седмици беше преминал през същите мъки като мен и също като мен беше получил покана от бригадата да опита отново. Ние бяхме единствените, които получиха втори шанс.
По-твърди от всякога, двамата се хвърлихме в такива интензивни тренировки, каквито никога преди не бяхме предприемали. Този път бяхме решени да успеем.
Наехме една стара, уединена селска къща на около шест мили от Бристол и започнахме да тренираме в стил „Роки“.
Подборът се провежда два пъти годишно. Следващата сесия щеше да започне скоро. И точно като в „Омагьосан ден“* се намерихме отново в стария прашен салон край военните бараки, а командирите ни правеха на луди.
* Американски игрален филм от 1993 г., чийто главен герой Фил (Бил Мър) изживява отново и отново едни и същи ден — б.пр.
Отново беше пълно с хора, които се надяваха да бъдат приети. Броят им щеше да намалее с изумителна бързина. Вече бяхме виждали това да се случва.
Този път обаче ние бяхме „стари пушки“. И това ни помогна.
Знаехме какво да очакваме. Нямаше я онази тайнственост. Победата ни очакваше.
Това ни окуражи.
Беше зима, а зимният подбор винаги се е смятал за по-тежък заради условията в планината. Опитах се да не мисля за това.
Вместо убийствената жега и мушиците наши врагове сега щяха да са измръзването, лапавицата, силните ветрове и късите дни.
Това обстоятелство накара двама ни с Тръкър да си спомним за летния подбор като за нещо безобидно и приятно! Странно е как човек свиква с трудностите и как онова, което някога ти се е струвало ужасно, скоро може да ти изглежда незначително.
Командирите често ни казваха: „Ако не вали, няма тренировка.“
А в Брекън Бийкънс вали много. Повярвайте ми.
(Наскоро чух средния ми син Мармадюк да казва тази мантра на СВВС на един свой приятел. Другото дете се оплакало, че не може да излезе, защото вали. Четиригодишният Мармадюк го поставил на място. Велико.)
Първите няколко уикенда минаха. Двамата блестяхме.
Бяхме в по-добра форма, по-силни и по-уверени от мнозина други новобранци, но зимните условия се усещаха ясно.
Трябваше да се борим с ветровете. През един от уикендите вятърът по високите хребети беше толкова силен, че един повей буквално събори цяла колона войници пред очите ни — заедно с командири,
При първия нощен поход един от новобранците беше повален от хипотермия. Беше мокър и премръзнал като всички останали, но вятърът и мъглата бяха съкрушили у него волята да се грижи за себе си и да вземе мерки навреме.
Беше забравил златното правило за студа, което командирите ни повтаряха отново и отново: „Не се оставяйте да измръзнете. Вземете мерки навреме, докато все още сте подвижни и сетивата ви не са притъпени. Облечете си още нещо, направете си навес, движете се по-бързо — каквото и да е, но го направете.“
Вместо това този новобранец просто седна насред мочурливата молиния и спря. Едва говореше и не можеше да стои прав. Всички се събрахме около него и, доколкото можахме, му направихме малък заслон. Дадохме му храна и допълнителна дреха.
После му помогнахме да слезе до мястото, където лендроувърът щеше да го вземе и да го откара до базовия лагер. Там медицинският екип щеше да му окаже помощ.
За това момче нямаше да има повече учения със СВВС 21. Случаят недвусмислено напомняше, че по време на подбора човек не само се бори с дяволите в главата си, а трябва да е и в състояние да оцелее в планината. А това невинаги е лесно.
Едно от големите изпитания по време на зимния подбор е да се опиташ да се стоплиш в няколкото часа между походите.
През лятото не е фатално, ако ти е студено и си мокър — неприятно е, но не е животозастрашаващо. През зимата обаче, ако не се погрижиш за себе си, бързо ще станеш жертва на хипотермия, а тогава могат да ти се случат две неща: или да се издъниш при подбора, или да умреш.
И двете възможности са кофти.


Глава 51

Втория път усещах, че съм по-силен.
В сравнение с първия ми опит умът и тялото ми се справяха по-добре. Сега често ми случваше в края на похода да съм сред водачите на колоната.
Колкото повече изпити и уикенди минавах, толкова по-тежки ставаха планинските терени, на които ни водеха: черни, безизразни върхове, безкрайни блата и изоставени стари каменоломни.
Час по час, ден след ден се мъкнех из планините под студения и проливен дъжд. Със здраво вързана качулка на военната си дреха упорито се бъхтех към следващия контролен пункт.
Мърморех, сумтях, но не спирах да вървя.
Колкото по-лоши ставаха условията, толкова по-добре се научавах да ги преодолявам.
Това се учи: поглъщаш ударите и продължаваш напред.
Тези думи станаха моя мантра.
Всичко това се превърна в моя втора природа.
Ето ме пак, нагазил до пояс в придошъл планински поток, вървя през буйната и бърза вода. Или пък търкам ботушите си в студената кал на някой планински склон, пресичайки предпазливо голата местност в тъмнината.
Преминавам по тесен, хлъзгав дървесен ствол метнат над пропаст. Тъмно е, мокро е, а аз се превивам под раницата, такъмите и оръжието.
Уморен съм, но продължавам напред.
Най-лошо обаче винаги беше чакането: лежиш насред студеното, мокро тресавище и се мъчиш да си откраднеш няколко часа почивка между походите.
„Продължавай да мърдаш пръсти, продължавай да се усмихваш, съсредоточи се върху следващата задача. Можеш да го направиш, Беър.“
И полека-лека го правех.
Седмица след седмица, след седмица.
До края на последния изпит от „височинната“ фаза от нашата бригада бяха останали шепа хора — аз, Тръкър и още неколцина.
Бяхме правили толкова неща и през толкова изпитания бяхме минали заедно, че се чувствахме като братя. Чувството беше много силно.
Бяхме се виждали един друг в най-тежките си периоди, но някак и петимата бяхме надмогнали себе си.
Всеки от нас беше водил своя лична битка, а това ни изпълваше с чувство на гордост и сплотеност, което е трудно да се изпита в цивилния живот.
Всичко това обаче беше само подготовка за безмилостната „изпитна седмица“.
През тази седмица ни очакваше поредица от планински походи — кулминацията на всички физически изпити както за редовните войници, така и за резервите от СВВС. Беше нечовешко.
Който издържеше обаче, преминаваше успешно първата фаза на подбора.
По време на изпитната седмица трите полка, 21-ви, 22-ри и 23-ти, щяха да се съберат. Щяхме да сме в генералния щаб на СВВС.
Щяхме да изминем безумни разстояния през планините, да носим все по-големи тежести и постоянно да се състезаваме с часовника. Такива бяха условията на изпита.
За редовните части на СВВС изпитната седмица е времето, през което отпадат повечето новобранци. Тогава се постига стопроцентова ефективност при изпитването на граничните възможности и на най-подготвените войници. С всеки изминал ден броят им намалява, тъй като все повече кандидати просрочват определеното време.
Като се има предвид, че след всеки уикенд до този момент неизменно куцах с подути стъпала в продължение на един ден, изгледите за шест похода един след друг, на много по-дълги разстояния и с много по-голяма тежест на гърба ме изпълваха с ужас.
Просто не можех да си представя как ще издържа.
В края на изпитната седмица ни чакаше най-тежкият от всички изпити.
След пет дни тежки походи трябваше да се справя с най-сериозния поход, наричан „Издръжливост“.
Името го описва добре.
Разстоянието при този поход беше много, много по-голямо от всичко, през което бяхме минали до този момент, при това се мереше по въздух, без да се вземат предвид височината и стръмнината на терена. (Разстоянието по карта е много различно от действителното, което включва изкачване и спускане по планини, високи 3000 фута, пресичане на блата и реки.)
Щяхме да носим раници, тежки по 25 килограма, плюс оръжие, вода, храна и такъми.
Не е чудно, че ме беше страх.
Имах някаква идея какво всъщност представлява този поход.
През онзи петък петимата стояхме свити върху багажа в един лендроувър с удължена колесна база. Напуснахме уелските бараки и се отправихме на север в неизвестното.
Когато пристигнахме, ни вкараха в една голяма, неприветлива зала, пълна с калени, опитни войници.
Главният инструктор от 22-ри полк на СВВС, обясни просто със своя силен йоркширски акцент, че през следващите шест дни походът убиец най-вероятно ще сломи повечето от нас, но че ако го искаме достатъчни силно, имаме възможност да се преборим.
— Трябва обаче да го искате с цялото си сърце, момчета — продължи той, като се потупа по гърдите. — Всичко е тук.
— Добре. Строяване утре сутрин в пет. Допълнителни инструкции ще се окачват всяка вечер на информационното табло. Успех.
С тези думи тон се обърна и ни остави да се настаняваме.


Глава 52

Внимателно поставих нещата си и шкафчето. Навих будилника си и се опитах да поспя.
Истината е, че никога не се бях чувствал толкова напрегнат.
Целият лагер стана рано, много преди зазоряване.
Всички войници бяха дошли с една-единствена цел — да докажат, че могат да преодоляват разстояния и да се вместват във времето. Всичко, през което бяхме преминали до този момент, беше само подготовка за следващите шест дни.
Нямаше да има физически упражнения, нямаше да има „тормоз“, нямаше да има отегчително чистене на бараките или крясъци. Нямаше нужда. Тежестите, разстоянията и часовникът щяха да кажат дали сме се справили, или сме се провалили.
В края на изпитната седмица СВВС щяха да разполагат с малка група мотивирани, способни, подготвени войници. Те щяха да представляват суровият материал, които СВВС щяха да формоват.
СВВС щяха да обучат неколцината избрани да воюват по съвсем нов, нетрадиционен начин. Щяха да ги превърнат във високоспециализирани и отлично тренирани войници.
Отидох в кухнята и ядох толкова от закуската, колкото успях да погълна. През деня щях да се нуждая от всяка калория.
Информационното табло съобщаваше колко трябва да са тежки раниците ни през този ден. Трябваше да претеглим багажа си и да се строим в уреченото време. Както и преди, тук не се държаха с нас като с деца. Ключовата дума беше самодисциплина.
В 4.55 погледнах редицата в строя. Облеклото на почти всеки войник леко се отличаваше от това на останалите. Като цяло екипът беше един и същ, но ботушите и шапките бяха различни.
В СВВС се търсят личности; индивидуалистичният дух никога не се ограничава.
Всички войници се бяха трудили усилено, за да стигнат дотук, и си бяха заслужили правото да си избират ботушите. Всеки знаеше какъв екип предпочитан всеки имаше лично мнение по въпроса кое е най-доброто. Аз не правех изключение.
Всички стояхме безмълвни в команда „мирно“, а големите зелени раници се опираха в телата ни като гюлета на верига около глезените на затворници.
Командирите мълчаливо провериха и претеглиха раниците ни една по една, преди да ни изпратят в оръжейната да извадим „оръжията“ си.
Това бяха стари стандартни самозарядни винтовки, които обаче имаха една особеност. Вместо да разполагат с работещ механизъм, те бяха запоени със стомана.
„Яко“, помислих си.
След това ни натовариха в четиритонните камиони, които забоботиха навън от лагера и към планините.
Все още беше тъмно.
Нямах представа къде отиваме. Просто седях в напрегнато очакване.
Най-накрая камионът излезе от пътя и спря внезапно. Спирачките изсъскаха. Надникнах навън.
Бях достатъчно опитен, за да разбера, че сме в ужасната местност с молинията.
Трябваше да се сетя.
Час и половина изгорели газове и напрежение обаче си казаха думата — беше ми много лошо.
Слязох от камиона и внезапно повърнах на земята. Единственото, за което бях в състояние да мисля, беше, че всичката ценна енергия, от която цял ден щях да имам отчаяна нужда, отиде нахалост.
В този момент, докато седях и чаках да ме извикат и да ми дадат координатите на първата точка, ми липсваше всякаква увереност.
Всички стари съмнения ме връхлетяха отново.
Не бях моряк или някакъв кален войник. Бях доста зелен във всяко отношение и съзнавах този факт.
Дишайки дълбоко, застанах в строя. „Спокойно.“
Просто трябваше да започна отнякъде. Трябваше да тръгна напред.


Глава 53

Скоро тръгнах и влязох в крачка.
Изкачих първия връх, прекосих долината зад него, а после преминах през една река, преди да се изкача на следващото възвишение.
Няколко часа по-късно се разминах с Тръкър, който се катереше нагоре към мен. Той ми кимна и се усмихна. Изглежда, се справяше добре.
Поех по следващия стръмен склон, като пълзях на четири крака през влажната, блатиста местност.
Скоро започнах последния етап — поне така се надявах. Той беше дълъг само шест мили, но аз взех неправилно решение и избрах маршрут, който ме отведе до мочурище, обрасло с висока трева.
Бях принуден да прекосявам безкрайни проломи, дълбоки по тридесет фута, през които течаха каменисти, бързи потоци. За да мога въобще да вървя напред, трябваше да минавам по доста обиколни пътища.
Бях решил да не губя времето, спечелено с толкова усилия, затова настървено газех молинията. Скоро видях камионите, които чакаха долу в ниското.
Стигнах тъкмо навреме, свалих раницата от схванатия си гръб и рухнах в каросерията, доволен, но уморен до смърт.
Установих, че този ден всички са минали през същите трудности като мен. Маршрутът беше подбран с тази цел. Аз обаче се справих.
На следващия ден отново се озовахме в местност, осеяна с молиния, а информационното табло изискваше раниците да са още по-тежки. Намирахме се в някаква част на планините, в която никога преди не бях стъпвал.
Строихме се в студеното зимно утро на зазоряване в очакване да потеглим — един по един, две минути един след друг. Потупах един новобранец по рамото и го попитах за местността. Явно познаваше добре района.
В рамките на трийсетина секунди той ме осведоми за клопките и преките пътеки, които му бяха известни.
Добро момче. Информацията беше безценна.
Хубавото на подбора беше, че не беше състезание. Ако всички преминехме, опровергавайки майора, той щеше да е най-доволен. В СВВС няма ограничения относно броя на приеманите новобранци. Има ограничения само за нивото.
Потеглих бързо. До този момент бях изминал толкова много мили през молинията, че по някакъв чудноват начин започвах да свиквам с неблагоприятния терен.
Този ден финиширах с добро време въпреки проливния дъжд, който ни валя през цялото време. Изтегнах се в каросерията на камиона и си бъбрих с останалите момчета по обратния път.
Чувствах се по-силен и по-уверен.
На другата сутрин забелязах, че броят на камионите е намалял. Бях чул, че много от новобранците вече са отпратени. Или се бяха изгубили, или не бяха понесли тежестта на раниците си, или бяха просрочили времето.
Беше ми трудно да следя какво се случва, но на информационното табло всяка вечер окачваха списък на издържалите. За момента моето име все още беше в списъка.
Исках да остана незабелязан, да не привличам вниманието и да не вдигам шум около себе си.
Исках просто да си свърша работата, да се вместя във времето и да остана в списъка.


Глава 54

Групата от новобранци бавно се топеше. За кой ли път се покатерихме в каросериите на големите камиони, които отново се отправиха към осеяния с молиния ад.
През този ден щяхме да обикаляме района, в който се провалих шест месеца по-рано. Време беше да прогоня духовете от миналото.
Внимавах да не допусна същите грешки: похапвах от храната, която бях натъпкал в джоба си на закуска, и пиех течности редовно, за да не се обезводня.
И точно когато придобих увереност, че държа нещата под контрол, направих глупава грешка.
Слязох от възвишението твърде рано и скоро отново газех в най-ужасното тресавище. Губех ценна енергия и време. Усещах как силите ми изтичат през уморените крайници, а под тежестта на раницата краката ми с всяка измината стъпка потъваха все по-дълбоко в мочурливата земя.
И, което беше още по-лошо, на хоризонта виждах далечни силуети, които профучаваха край мен.
Скоро толкова се уморих, че трябваше да спра и да си почина само за минута, колкото да сваля товара от раменете си. Имах нужда да се подкрепя. Излапах всичко, което намерих в джобовете си. Край на разпределянето на храната — трябваше ми енергия.
Отново разгледах картата и разписанието си. Трябваше да измисля как да изляза от това объркано положение, при това бързо.
Обърнах се на 90 градуса и започнах да се катеря по възвишението, от което току-що бях слязъл. Отклонявах се от маршрута, трябваше да тръгна надолу, но знаех, че да вървиш по високите части е по-лесно, отколкото да водиш обречена битка с тресавището. Веднъж го направих… и загубих.
От платото духаше силен вятър, който сякаш искаше да ме възпре. Наведох глава, реших да не обръщам внимание на ремъците, които прежилваха мускулите на врата ми, и тръгнах. Трябваше да се овладея.
Не желаех да се издъня още веднъж на това място.
Щом излязох на хребета, започнах да тичам. А да тичаш сред молинията, понесъл на гръб раница с тегло на дребен човек, не е лесно. Аз обаче бях под пара. Продължих да тичам. И продължих да наваксвам време и разстояние.
Тичах през целия път до контролния пункт и там рухнах. Командирът ме погледна странно и се подсмихва.
— Добре — каза, след като ме беше видял да пробягвам последната миля от тежкия терен. Бях се вместил във времето.
Духовете от миналото бях прогонени, а аз преливах от адреналин.
До края на изпитната седмица оставаха само още три похода. Те обаче бяха чудовищни.
Първият поход беше отново в Брекън Бийкънс. Беше дълъг около 20 мили, между трите най-високи върха. Трите явки обаче бяха коварно поставени в долините между върховете.
Тежестта на раниците ни също се увеличи значително. Предната вечер погледнах още веднъж информационното табло, за да се уверя.
Всяка сутрин, когато се строявахме за началото на похода, едва успявах да вдигна раницата на гърба си.

Често най-лесният начин беше да клекнеш на земята, да пъхнеш ръце в ремъците и тогава някой да те вдигне на крака.
Веднъж изправил се, трябваше да останеш прав.
Тежестта на раницата се усещаше най-много в началото и края на всеки поход, а първите няколко часа неизменно бяха най-болезнени.
При вдигането на раницата всички мехури по плещите започваха да сълзят. После съзнанието успяваше някак да изключи болката за малко — до края на похода, когато раменете започваха да парят и щипят, като че ли горяха.
Окървавените, покрити с лепенки и мехури гърбове и рамене на мнозина новобранци говореха сами по себе си, а помещението с душовете винаги приличаше на полева болница.
Обсипаните с мехури гърбове и крака биваха болезнено „съблечени“ и облепени наново с пластири с цинков оксид. Войниците безмълвно си вършеха работата.
Всъщност голяма част от времето ни всяка вечер минаваше в превързване и облепване на неизбежните мехури, които всеки новобранец трябваше да изтърпи.
През онази сутрин, докато чакахме, отново повърнах. Мразех да чакам. Прилошаваше ми от нерви.
Погледнах източника си на енергия за деня, който сега се намираше на земята при краката ми. Лошо начало.
Когато тръгнах, започна да вали обилен сняг. На първия връх установих, че бързо губя сили. Отново. Тялото ми просто губеше запасите си ден след ден.
Беше невъзможно да възстановя тези запаси с няколкото часа откраднат сън на нощ.
Мразех това чувство на отпадналост и замаяност.
„Защо ми се случва това сега? Трябва ми енергия“
Но повръщането, недоспиването и дългите часове на тежки походи през планинските тресавища, ден след ден, неизменно си казваха своето.
По средата на пътя изоставах с времето и знаех, че трябва да се стегна, независимо как се чувствам. Взех се в ръце, напрегнах сили и установих, че колкото повече усилия полагам, толкова по-бързо се връщат силите ми.
В крайна сметка спазих определеното време. Бях се разгорещил и адреналинът ми все още беше доста висок, когато метнах багажа си в каросерията.
„Браво, Беър.“
Това, което не съзнавах, беше, че цената на това да се справяш с такива тежки задачи ден след ден е силата и издръжливостта ти да намаляват все повече и повече.
А човек не може вечно да продължава така.


Глава 55

На следващия ден ни очакваше доста по-късо разстояние, затова пък тежестта на раниците отново се увеличи, при това значително.
„Кратък и тежък поход — помислих си. — Дръж се, Беър, и този път.“
Проливният дъжд, който валеше полегато, правеше ориентирането наистина трудно. Няколко минути след старта целият ми екип беше подгизнал. Изглеждах така, сякаш току-що бях прекосил дълбока река.
Въпреки че бях вир-вода, не ми беше студено. Това ми струваше големи усилия.
Смъкнах качулката на връхната си дреха по-ниско на челото и продължих да се боря с вятъра.
Шест часа по-късно съзрях камионите. Метнах огромната раница в каросерията и си облякох сух екип за бавното и шумно пътуване към лагера. Там се захванах с дългия и трудоемък процес по почистване на екипа, смяна на пластирите по краката и подготовка за следващия ден.
Тези, които издържахме дотук, знаехме много добре какво ни очакваше през следващото, последно денонощие.
Един поход, едно последно усилие. Но то беше чудовищно.
„Издръжливост“ е поход, с който подборът е известен. По време на този поход преди няколко години един войник беше умрял от изтощение. Това изпитание е истинска мярка за способностите и обединява всички, които издържат.
По време на похода щяхме да прекосим цялата верига Брeкън Бийкънс… и да се върнем по обратния път. По-просто казано: за да очертаем маршрута на похода, ни бяха нужни две карти с мащаб 1:50 000.
Този поход беше последният символичен изпит от планинската фаза на подбора.
Който изминеше пътя за по-малко от 24 часа, щеше да продължи в следващата фаза на подбора за СВВС(Р).
В два сутринта се събудих от звъна на будилника. Мразех този звук.
Станах бавно.
Лампите вече светеха. Всички бяха заети — превързваха стъпалата си или лепяха пластири върху мехурите по гърбовете си. Младежът до мен изглеждаше блед и унил, докато мълчаливо облепваше с лейкопласт пръстите на краката си — като боксьор, който грижливо увива ръцете си преди мач.
По някакъв начин през цялото време бях успявал да не прекалявам с лейкопласта. През първите дни проявих издръжливост, за да могат краката и гърбът ми да свикнат с тежестта. Като гледах гърбовете и глезените наоколо, здраво превързани и покрити с лепенки, бях благодарен поне за това.
Дотук се бях отървал само с няколко дразнеща мехура, а това можеше да е от съществено значение.
Тялото ми обаче беше крайно изтощено, а глезените и ходилата ми бяха силно подути.
В най-добрия случай можех буквално да се тътря куцукайки по стоярдовата пътека до кухнята.
По средата на пътеката спрях и се замислих.
„Виж се само, Беър — казах си. — Днес е денят „Издръжливост“, а ти не можеш да се добереш до кухнята.“
Опитах се да не мисля за това.
През онази тъмна нощ в строя цареше гробно мълчание. Никой не говореше. Бяхме останали съвсем малка част от онези, които бяха тук само преди седмица. Тръкър все още беше тук. Той преодоляваше разстоянията и спазваше времето упорито и мълчаливо, без да вдига шум. Добро момче.
Докато чакахме, му прошепнах:
— Можем да се справим, приятел. Само още един поход и край, Тръкс.
Той ми се усмихна уморено.
Приличаше на ранен войник. Всички приличахме на ранени войници — силни мъже, които влачеха болните си крака.
„Само да тръгна — мислех си — и пулсиращата кръв ще прогони вцепенението и болката от гърба и краката ми.“
При онова последно пътуване с камиона към планината никой не говореше. Седяхме в своите собствени светове, свити на кълбо, покрили глави с шапките си или с ръце.
Беше мразовита февруарска нощ.
Свистенето на спирачките и разтърсването от спирането на двигателя ни върна към живота. Надникнах навън.
Беше тъмно, земята беше покрита с дебел сняг. Време беше да слизаме от камионите.
Раниците ни тежаха по 25 килограма плюс такъмите, водата, храната и оръжието. Страшно тежеше.
Премериха раниците ни на старата теглилка за месо, окачена небрежно на каросерията на един от камионите.
Кантарът отчете, че раницата на Тръкър е с половин килограм по-лека от определеното.
Командирът му подаде камък с тегло 5 килограма, който да сложи в багажа си. „Издръжливост“ си е „Издръжливост“. Тук никой от нас не можеше да очаква никакви отстъпки.
Тръкс и аз си помогнахме взаимно при товаренето и вдигането на раниците, а после застанахме в строя в очакване да тръгнем, както и досега — две минути един след друг.
Беше много студено, а вятърът духаше доста силно дори тук долу, в подножието на планината.
Докато чакахме в строя, всички се обърнахме с гръб към вятъра.
Най-накрая чух и своето име.
— Грилс, времето тече. Тръгвай.


Глава 56

Потънах в тъмнината.
Определих посоката към първия тригонометричен пункт по билото на планината, наведох глава и тръгнах колкото можех по-бързо.
Първият контролен пункт беше на около две хиляди фута нагоре и аз реших, че мога да си съкратя пътя, като мина през долината, вместо да вървя по хребета на планината.
Скоро осъзнах, че съм направил грешка.
Силно бях подценил дълбочината на снежната покривка, но когато го разбрах, вече не можех да си позволя да се върна.
В долината вятърът беше натрупал ужасни преспи и снегът беше до пояс, а аз пъплех като охлюв.
На хоризонта виждах колона от силуети, очертани на фона на пълната луна. Това бяха другите новобранци, които уверено се изкачваха нагоре.
В това време аз се лутах из снежния ад, без да напредвам ни най-малко.
Походът „Издръжливост“ едва беше започнал.
Проклинах се.
„Какво глупаво решение, Беър.“
Вече се обливах в пот.
Отне ми повече от час да се добера до билото. В това време там вече нямаше и следа от другите новобранци. Бях сам, изостанал от групата.
Когато стигнах хребета, духаше свиреп вятър. Буквално правех две крачки напред, една назад.
Придвижвах се внимателно по тясната пътека по билото. Само на няколко ярда вдясно от мен зееше прост дълбока към 800 фута.
Внезапно малкото парче лед под мен изпука и аз се озовах до чатала в студената, черна и мокра кал.
Бях мокър, покрит с тежка черна глина, която остана като залепена по краката ми.
Страхотно начало.
Наведох глава и продължих напред.
Тъкмо започваше да се зазорява, когато за последен път символично се изкачих по източния хребет на високия връх, който така добре познавахме.
Толкова пъти бях изкачвал тази планина с пълни сили, но този път дишах тежко и бавно се тътрех по стръмнината с наведена глава и крака, изнемогващи под тежестта на раницата.
Сякаш най-накрая се предавах пред несломимата способност на планината да съкрушава обикновените хора.
Докато слизахме надолу, а после се заизкачвахме в следващата долина, забелязах насреща великолепния зимен изгрев, който се подаваше над далечния хоризонт.
Щяхме да вървим през целия ден и да спрем едва след полунощ… ако въобще завършехме похода „Издръжливост“.
Продължих да се бъхтя, бъхтех се и се бъхтех.
„Поддържай темпото. Контролирай дишането. Не се отпускай.“
Часовете ми се сливаха. Водех война на изтощение с ума и тялото си, като през цялото време се опитвах да не обръщам внимание на нарастващия оток на подбитите си крака в мокрите и напукани обувки.
Слязох по следващия стръмен, покрит със сняг склон към водохранилището, което отбелязваше средата на маршрута. Изтощен свалих раницата и потърсих нещо за ядене. Трябваше ми енергия.
Щом се измъкнеха от явката, всички новобранци, които видях, се нахвърляха като бесни върху храната. Тъмните, мокри и изгърбени фигури вървяха бързо през тресавището към планината, дъвчейки овесени бисквити или шоколадови десертчета.
Вече пет минути стоях пред контролния пункт в очакване да дойде моят ред. Знаех, че трябва скоро да започна да се движа, иначе краката ми щяха да се схванат. Винаги е много болезнено да тръгнеш, след като си стоял повече от няколко минути на едно място.
Метнах раницата на гръб и тръгнах да се изкачвам по същия склон, по който току-що бях слязъл. Вездесъщата молиния и мочурищата ме забавиха. Опитах се да мина през тях колкото може по-бързо.
След още десет мили настигнах Тръкър. Продължихме заедно, два самотни силуета, които се опитваха да поддържат темпото и се бореха с коварната умора.
При следващия контролен пункт събух ботушите си, които в тресавището се бяха напълнили догоре с кал и вода. Обух си чисти чорапи и излях водата от ботушите. Когато ботушите ти са мокри, няма голямо значение, че си с чисти чорапи, но самата мисъл действа успокояващо. Оставаха ни само 18 мили, а аз си бях обул чисти чорапи.
От психологическа гледна точка това беше ново начало.
„Давай, Беър, стани и тръгни. Приключи този поход.“


Глава 57

В долината ДО се намира един от последните склонове, по които човек се изкачва в рамките на подбора. Той обаче е и един от най-страшните.
ДО е съкратено от Доброволно оттегляне. Ако видите възвишението, ще разберете защо толкова много хора се отказват тук.
Склонът, който се намира на тридесетата миля от маршрута, е стръмен, ветровит и блатист. Именно тук много новобранци се предават и напускат подбора, сломени от стръмнината, скоростта и тежестта на товара.
Аз обаче нямаше да се предам. Не сега.
Спуснах се по задник по първия склон, който водеше към долината. Плъзгах се по снега, като използвах приклада на пушката си като спирачка, и накрая забавих в ниското, близо до някакъв заледен поток.
Пресякох потока и поех нагоре. Тръкър вървеше зад мен.
Все нагоре, нагоре и нагоре, докато накрая рухнах на хребета и зачаках приятеля си.
Ходилата на Тръкс бяха отекли лошо. По-късно той установи, че някъде по това време е счупил палците на краката си. Причина за това беше постоянното натоварване, на което бяха подложени стъпалата му. Тръкър изнемогваше.
Чух го да си мърмори под нос. Нашепваше си стихове от Библията.
Двамата често се молехме тихо заедно преди големите походи. Сега това упование ни беше нужно повече от всякога,
„Аз… подкрепям десницата ти. Не бой се, Аз ще ти помогна.“ Исая 41:13.
Ако някога съм имал нужда да чуя подобни думи, то това беше в онзи момент.
Лесно е да си циничен и да мислиш, че нямаш нужда от помощ, когато всичко става така, както го искаш; но ако подборът ме научи на нещо, то е, че всички имаме ограничени възможности. За да преминем границата на тези възможности, понякога имаме нужда от нещо извън самите нас.
Ето това ми даваше вярата — тайна сила и помощ, когато имах най-голяма нужда.
В онзи момент имах нужда.
Когато стигнахме върха, падна мъгла и отново притъмня. Скоро взе да ни става много студено. Бяхме изтощени, мъкнехме се през мочурливото плато под все по-оскъдната светлина и постепенно осъзнахме, че сме се заблудили поради силното изтощение.
Спускахме се бавно, а трябваше още да сме на платото.
„Къде сме, за Бога?“, промърморих, потръпвайки, докато разглеждах картата.
Безуспешно се опитвахме да намерим тясната пътечка покрай скалите, която щеше да ни отведе при контролния пункт.
Скоро стана тъмно като в рог, а планинските върхове бяха обгърнати от гъста мъгла, която сведе видимостта почти до нула.
Вървях отпред, когато внезапно се подхлъзнах и полетях по покрития с кал и лед склон. Тръкър беше плътно зад мен и също пропадна.
Когато спряхме в чакъла и кишата, аз се обърнах, за да се изкача обратно там, откъдето бяхме паднали, когато внезапно видяхме светлина по-надолу.
Разбрах, че това е контролният пункт, който търсихме напразно. Какъв отговор на нашите отчаяни, тихи молитви!
Записахме се и се отправихме към последната явка.
Изведнъж стана почти невъзможно да се върви. На три пъти затъвах до кръста в мочурището. Освен това местността беше осеяна с безброй дънери на отсечени дървета, които бяха потънали донякъде в покритата с торф земя.
Бях премръзнал и силно дехидратиран. Този поход започваше да взема връх над мен.
Нямах повече сили. Бавно, но сигурно се предавах пред пълното изтощение.
Сега с нас беше и един друг новобранец, Мат. Той виждаше, че съм на ръба на силите си. Дръпна ме настрана и ме накара да си облека допълнителна дреха. Подели водата си с мен и ми помогна да се закрепя на краката си.
За един час Мат направи за мен толкова много, че не бих могъл да му се отблагодаря. После тримата заедно продължихме напред.
Скоро видяхме кална пътека под краката си. Тя щеше да ни изведе от полето с проклетите дънери. Знаехме какво ни чакаше, ако ни хванеха да вървим по пътеката. Веднага щяха да ни изключат.
Беше въпрос на живот и смърт.
Проправихме си път през лабиринта от дебели дънери и се довлякохме до пътеката.
Внимателно тръгнахме по нея.
Внезапно видяхме фарове на кола и се прехвърлихме през една ограда от бодлива тел. Нямаше къде да се скрием, затова просто се хвърлихме на земята. Лежахме с лица, притиснати в калта, и не мърдахме.
Молех се да не попадаме в светлината на фаровете.
Лендроувърът с командирите в него бавно изтрополи покрай нас, без да спре. Не ни бяха забелязали.
Рискувахме, като вървяхме по пътеката още половин час, после свърнахме на изток към гората и отново към откритото тресавище.
Оставаха ни само осем мили.
Краят обаче не идваше и не идваше. Бяхме като живи трупове.
С Мат и Тръкър трябваше да спираме и да сядаме всеки петстотин метра, за да си починем, но щом товара паднеше от раменете и краката ни, се унасяхме за секунди.
След като седяхме две минути, превити в снега и калта, трябваше да сритам Мат и да го накарам да се раздвижи. Беше мой ред да му помогна.
— Ставай, Мат, да приключваме с това.
Накрая отвъд водохранилището забелязахме, че ни търсят.
Светлината на фаровете проблясваше по водата. Това бяха фаровете на четиритонните камиони, които стояха и ни чакаха в края на маршрута. Чувахме далечното, ниско бучене на дизеловите двигатели, които бяха запалени, за да затоплят каросериите.
Разстоянието по въздуха беше само половин миля през водохранилището, но ако трябваше да вървим по заобиколния път, ставаха може би три мили.
Усетих нов прилив на сили в мускулите си. Ускорих крачка и тръгнах колкото можех по-бързо. Адреналинът ме подтикваше да приключа с този ад.
Най-сетне, след 21 часа, Мат, Тръкър и аз завършихме „Издръжливост“ — първи от всичките 21 новобранци от СВВС.
Никога през целия си живот не бях чувствал такова изтощение, облекчение, гордост и немощ.
Единственото, което имаше значение обаче, беше, че бях преминал планинската фаза на подбора на СВВС.
Последващите тренировки обаче щяха да се окажат много по-различни и много по-тежки.


Глава 58

В края на „планинската“ фаза от нашата бригада останаха само шепа новобранци.
Трябваха ми почти шест дни, за да започна отново да чувствам подутите си стъпала и покрития с мехури гръб, но пък в планината бях доказал, че съм силен и подвижен.
Сега беше ред на обучението.
Първо трябваше да придобием уменията на т.нар. зелена армия (т.е. основните умения на редовните войници), а след като се усъвършенствахме, щяхме да преминем учение за спецчастите.
Повечето време щяхме да прекарваме в специални тренировки. Време беше командирите да поемат суровия материал и да ни превърнат в отлично тренираните, интелигентни специализирани войници, от които СВВС се нуждаеха.
Тренировките щяха да ни научат да прилагаме своите комплексни познания точно, бързо и най-важното — интуитивно. За да достигнем това ниво, щяхме да учим усърдно. Обяснено ни беше, че всякакви грешки и пропуски ще бъдат извинявани само веднъж. След това трябваше да правим нещата, както му е редът — ако не, си отивахме вкъщи.
Повече от всичко на света исках да отговоря на стандартите на СВВС, да покрия изискванията и да придобия нужните умения. Бях решен да не проиграя тази възможност, за която бях работил така упорито.
Предстояха ни много дълги уикенди, през които да изучим специалните умения. После ни очакваше дълъг и интензивен боен лагер в продължение на няколко седмици. Там качествата и мъжеството ни щяха да бъдат подложени на изпитание при тежки и изтощителни условия, за да се разбере окончателно дали сме годни за войници от СВВС.
Накрая щеше да дойде най-безмилостното учение — бойните групи щяха да се учат какво да правят, ако попаднат в плен. Ако преминехме успешно през това (бяха ни казали, че по време на тази фаза винаги падат по няколко жертви), тогава и само тогава щяхме да заслужим значката с мотото „Победата е за храбрите“ и униформената барета на СВВС.
Първият тренировъчен уикенд в генералния щаб на СВВС беше тежък. Сега обаче не ставаше дума само за физическите умения. Целта ни беше да получим определени умения и да ги съчетаем с физическата сила, която бяхме придобили.
Преди зазоряване ни свикаха в един подземен бункер. Тук щяха да ни изнасят всички „лекции“ и да ни поднасят цялата информация — бързо и сбито.
„Обяснение. Показване. Подражание.“ Това беше мантрата. Щяха да ни обяснят нещо, да ни го покажат, а после се очакваше ние да го повторим. Отново и отново, докато не го направехме без грешка.
През онези дни щяхме да покрием огромна територия и да се запознаем с всички ООП (основни оперативни процедури), прилагани от специалните части на Великобритания.
Направи ми впечатление обаче, че атмосферата сега беше много различна. Вече не се отнасяха с нас като с новобранци, като с номера, а по-скоро като с потенциални войници от СВВС, войници, които в близко бъдеще може би щяха да се бият рамо до рамо с командирите.
Ето защо последните имаха основателен интерес да ни научат на всичко, както трябва и да отстранят онези, които нямаха нужните качества.
В много отношения този нов етап беше по-тежък от планинския. Ако това беше възможно. Беше по-субективно — ако командирите сметнеха, че не ставаш за тази работа или не схващаш достатъчно бързо, или просто преценяха, че лицето ти не е подходящо, те отпращаха. Без въпроси.
Това, което интересуваше командирите на този етап, беше дали учим бързо. Дали умеем да реагираме, да се приспособяваме и да импровизираме. Дали запазваме спокойствие, когато сме под напрежение. Дали работим добре в малък екип, както и когато останем сами. Дали сме самодисциплинирани и организирани, но и способни да изразим овладяна агресия, когато се наложи.
Сега разбрах защо изискванията за физическа подготовка бяха толкова високи. Тук подготовката ни намираше приложение, от нея имаше нужда.
— След пет часа ще ви вземат с хеликоптери от място, което е на 15 мили оттук. Имате един ранен, а врагът е по петите ви. За да е успешна мисията, трябва да стигнете до хеликоптерите, така че се размърдайте.
Беше прекрасно.


Глава 59

Без съмнение сега в по-голяма степен се чувствахме част от СВВС. Чувството беше хубаво.
Адреналинът постоянно се покачваше, докато тренирахме отново и отново положенията при контакт с врага. Или се измъквахме от засади, като влачехме муниции и радиоапарати нагоре по хълмовете, или се подготвяхме за набези над изоставени селскостопански постройки.
Междувременно продължавахме с безкрайните походи и физически упражнения, и разбира се, с военните упражнения и бягането в група.
Тъкмо овладявахме една тренировъчна серия и веднага ни засипваха с още. Това беше безпощадно натоварване за психиката, ето защо СВВС са смятани за частта на „мислещите войници“.
Тук е важна способността да разсъждаваш трезво и да действаш решително, когато около теб цари хаос. И да учиш страшно бързо.
Камуфлаж, съпровождане на цел, укриване и ПБЦ (проучване на близки цели). Въоръжени учения — в калта, под вода, по тъмно. Запознаване с всевъзможни чуждестранни оръжия — учехме се как да ги сглобяваме и използваме бързо и точно. Бойна стрелба по време на учения в четиричленни групи — тичахме нагоре-надолу по пътеки, имитиращи джунгла, и правехме стотици обиколки.
И през цялото време се учехме да работим като железен екип, да знаем инстинктивно как реагира всеки от нас, когато е под напрежение, и какви са личните ни предимства.
Научихме, че винаги ще имаме подкрепление в случай на нужда.
Напрежението винаги беше голямо, тъй като последиците от грешките взеха да стават по-сериозни.
Бяхме колектив и заедно щяхме да плащаме цената, която в най-добрия случай беше лицеви опори през цялата нощ, а в най-лошия — животът на някого от нас.
(Когато хората са много нагъсто, истинските куршуми, които се изстрелват в тъмното, докато войниците минават през окопите, винаги са безпощадни.)
Времето до последния военен лагер бързо се топеше и командирите все по-често обсъждаха годността на всеки един от нас да служи в СВВС.
Продължаваха също така да увеличават физическото натоварване, като отново и отново ни караха да тичаме нагоре-надолу из планините, натоварени с тежки автомати и сандъчета с муниции.
— Добре. Сега направете всичко още веднъж, но този път, докато се изкачвате, разглобете и сглобете по една пушка.
И през цялото време знаехме, че накрая не всички ще издържат изпита.
Пътуването към военния лагер започна зле.
— Ако не можете даже да натоварите багажа си в шибания камион, както трябва, нямате никакъв шибан шанс да се справите с това, което ви предстои. Можете да сте сигурни в това — излая бригадният ни командир Таф, преди да напуснем бараките.
Да започнем с това, че се чувствах по-изтощен. от когато и да било по време на подбора.
Докато пътувахме на север, ми прилоша. Не ми беше прилошавало в кола от времето, когато се връщах в училище като дете. Беше на нервна почва.
Попитахме Таф какво да очакваме и как да оцелеем през „пленническата“ фаза.
Съветът му към Тръкър и мен беше прост: „Двете контета, дръжте си езика зад зъбите. Командирите от 23-та рота мразят новобранците, които са учили в частни училища.“
Военният лагер беше под ръководството на 23–та рота на СВВС (обикновено се редуваха с 21-ва рота) Тази част винаги се е славела със своите калени, пращящи от сила войници, които пиеха здраво и не си поплюваха. За последно се срещнахме с тях по време на изпитната седмица преди няколко месеца. Говореше се, че „командирите от 23-та рота ще направят всичко възможно да вгорчат живота на новобранците от 21-ва“.
Двамата с Тръкър се надявахме просто да останем в сянка и да не ни забележат. Щяхме да наведем глави, да вървим напред и тихо да си свършим работата.
Нещата обаче не станаха точно така.
Когато се строихме за първи път след пристигането си, командирът от 23-та изкрещя:
— Къде са ония, дето говорят като принц Чарлс?
След което попита саркастично:
— Бихте ли желали вестник със сутрешния си чай, господа?
Част от мен се изкуши да отговори, че би било чудесно, но се въздържах.
Командирът продължи:
— Държа ви под око. Искам ли един ден животът ми да е във вашите нежни и изтънчени ръце? Как не! Ако искате да преминете това учение, ще трябва да го заслужите и да се докажете с много труд. Гледайте да се представите наистина добре.
„Страхотно“, помислих си.
Разбрах, че следващите две седмици ще бъдат истинско изпитание.


Глава 60

Първите пет дни бяха въртележка от недостатъчен сън, безкрайни изпитания и повече физически упражнения от когато и да било.
Всяка сутрин в 5.00 започвахме с убийствена физзарядка, която траеше по един час — и това преди началото на дневната програма.
Често се хранехме прави, а аз се чудех защо си бяха правили труда да ни осигуряват легла, при положение че прекарвахме толкова малко време в тях.
От разглобяване на чуждестранни оръжия с вързани очи за норматив преминахме към лекциите по балистика, после към практическите упражнения по сигнализиране; прекосихме езеро, след това за кой ли път бягахме в група; следваше обучение в техники на придвижване, учение с хеликоптери, лекция по първа помощ и практическо оцеляване.
Темпото беше интензивно. Командирите искаха да проверят нашите индивидуални умствени и физически способности да оставаме нащрек, да бъдем бдителни и да работим добре в екип дори когато физически бяхме смазани, а главите ни преливаха от нова информация.
Оставахме на крак до 3 или 4 часа сутринта, като често правехме лъжливи засади и нападения със средства за поразяване.
Най-тежко беше, когато просто лежахме в някоя канавка под проливния дъжд толкова уморени, че беше почти невъзможно да не се унесеш за няколко секунди. Бяхме премръзнали, гладни и преливахме от адреналин в очакване командирите да попаднат в нашата „засада“ насред мочурливото йоркширско тресавище, което се простираше около бараките.
Често пъти командирите изобщо не се появяваха и накрая, в ранното утро, ние се замъквахме заедно с цялата екипировка и оръжията обратно в лагера, където трябваше да почистим всичко, така че да изглежда като ново.
Едва след това можехме да рухнем на наровете за няколко безценни часа сън.
Ужасявах се от будилника, който ни будеше всяка сутрин за физзарядка, след като бяхме спали толкова малко.
Приличах на жив труп — уморен, насинен, схванат. Нивото на занятията обаче се покачваше с всеки изминал ден.
Това беше истинското изпитание на този етап: дали можем да съхраним уменията си, когато сме на ръба на силите си?
Особено ясно си спомням една утринна физзарядка. Правехме обичайната серия от бягане и носене на партньор, докато на всички започна да ни се повдига. Точно когато си мислех, че не мога повече да тичаме с тази тежест на раменете си, зад мен се чу силно тупване и някой извика от болка.
Погледнах назад и видях един новобранец да лежи окървавен, проснат на цимента.
Оказа се, че младежът, който носел нещастния новобранец на раменете си, беше претичал твърде близо до уличната лампа и когато минавал край нея, момчето си ударило главата толкова силно, че паднало на земята.
Хубавото в случая беше, че дойде медицинският екип и всички бяхме освободени половин час по-рано. Отлично. Такива неща обаче не се случваха често. Всъщност, за две седмици това беше кажи-речи единственият път, когато се измъкнахме по-леко.
Хроничното недоспиване ми се отрази доста зле, а човек не знае как ще реагира, когато бъде лишаван от сън дни наред. Страдат концентрацията, мотивацията и ефективността — всички ключови елементи на нашата дейност. Но така е замислена програмата — да те съкруши и да разкрие твоята същност такава, каквато е под лустрото.
Спомням си как по време на една лекция (темата беше болезнено отегчителна — проникващата способност на различните куршуми и снаряди) погледнах наляво и видях Тръкър да боде ръката си с безопасна игла на всеки няколко минути, опитвайки се да не заспи.
Тази гледка много ме развесели.
Изтощителното беше, че никое наше действие не оставаше незабелязано. Нещата бяха планирани така, че командирите да видят как се държим в състояние на крайна умора и напрежение.
Скоро копнеех за последното четиридневно учение, когато поне щяхме да се съберем в патрули и да работим на открито далеч от този ад и от зорките изпитателни погледи.
Последното учение започна в една студена утрин преди зазоряване (както обикновено), но без физзарядка (което беше необичайно). Разделиха ни на малки групи от по четирима души.
От този момент не можехме по никакъв начин да общуваме с никого извън собствения си малък екип. (Това е стандартна мярка за сигурност, чиято цел е да не знаеш нищо за мисията на който да е друг патрул, в случай че те пленят.) Това обстоятелство успешно фокусира цялото ти внимание върху мисията.
Бяха дадени нареждания; отделните патрули научиха подробности във връзка с мисиите си.
Денят премина в трескави приготовления: сведохме личния си багаж до минимум, за да можем да носим достатъчно муниции. Зареждахме се с патрони и трасиращи снаряди, почиствахме оръжията си, разучавахме картите, преповтаряхме заучените положения, наизустявахме координатите на спасителните хеликоптерни явки запомняхме си процедурите по БиС (бягство и спасение) и тествахме радиовръзките.
Бях превъзбуден и нямах търпение да тръгнем. Четиримата хапнахме, преговорихме още веднъж в какво се състои мисията и отново проверихме екипировката си.
Хеликоптерът дойде по здрач.


Глава 61

В ясната нощ на фона на луната видяхме очертанията на хеликоптера, който бавно се спускаше над лагера. Метнахме раниците си на борда и се качихме.
За първи път се возех във военен хеликоптер, който летеше посред нощ, ниско сред планините към отдалечената ЗК (зона за кацане). Чувствах се непобедим като част от екипа, по-силен и кален, отколкото някога съм мечтал да бъда.
Скоро вертолетът започна да кръжи на едва пет стъпки от земята на върха на една гола планина. Тихо слязохме и когато хеликоптерът се изгуби в нощното небе оттатък върха, ние минахме в кръгова отбрана.
Скоро настъпи пълна тишина, чуваше се само вятърът, който не спираше да духа над гърбовете ни, докато лежахме притихнали и чакахме. Трябваше първо да настроим сетивата си, преди да се раздвижим.
След това тръгнахме. Първата ни свръзка беше на седем мили.
Трябваше да се срещнем с човек без особени белези в кола без особени белези, който щеше да ни отведе по-близо до целта ни и да ни даде актуална информация във връзка с нашата мисия.
Пристигнахме, разпръснахме се и зачакахме, ослушвайки се.
Когато обаче нивата на адреналин от предишните часове започнаха да падат, бавно започна да ни обзема нощната умора.
„Не заспивай. Хайде, Беър. Вземи се в ръце.“
През часовете, в които чакахме — неподвижни премръзнали и схванати, ние водехме непрестанна битка със съня.
На всеки няколко минути се унасях, а после се сепвах и се опитвах да прогоня умората от съзнанието си В опит да се държа буден дори се опитах да подпра брадичка на ръбестата, заострена мушка на оръжието си.
Накрая агентът се появи на сечището.
Бързо и безшумно се качихме в каросерията на микробуса. В продължение на половин час шофьорът ни вози по тесни пътеки, а ние внимателно разглеждахме картата, която току-що бяхме получили. Червените светлини на фенерчетата ни святкаха като полудели.
Скоро слязохме при една отбивка на тесен пуст път и микробусът изчезна в тъмното.
Тръгнахме през местността и се запътихме към предварително определената ОПТ (оперативно-процедурна точка), където за първи път щяхме да видим първичната си цел.
Сценарият на учението беше прост.
Целта ни беше предполагаемото скривалище на група, взела заложници. При потвърждаване на тази информация щяхме да имаме 24 часа на разположение да се прегрупираме заедно с още два патрула, да ги осведомим, да разработим план за спасяването на заложниците и да изпълним мисията. После трябваше да се доберем до крайната явка.
Оттам щяха да бъдат изтеглени всички патрули и заложниците.
Накрая щяхме да се „компрометираме“. Щяхме умишлено да паднем в плен и тогава щеше да започне последният етап на „пленническата“ фаза.
Каквото и да се случваше по време на този последен изпит, ние, разбира се, щяхме да знаем, че всичко е симулация. И все пак, през месеците на продължителни тренировки се бяхме научили да се държим така, сякаш всичко се случва наистина.
Това беше основното в бойната подготовка на войниците — да тренират усилено и да се бият с лекота. Тренировките бяха възможно най-реалистични и когато същите неща се случеха наистина, щеше да има по-малко изненади.
А едно от нещата, в които СВВС са се усъвършенствали през годините, е това да правят страшно реалистични тренировъчни симулации.
Повярвайте ми.


Глава 62

Заехме добра позиция над запуснатата къща, която представляваше нашата цел. Камуфлирахме се и съставихме план за действие. Щяхме да работим по двойки, на смени по два часа. Щяхме да наблюдаваме целта и да документираме движенията на врага, да се храним и да почиваме.
Беше истинско облекчение най-сетне да мога да затворя очи, макар и за кратко.
Беше лято и слънцето цял ден гря върху добре прикритата ни камуфлажна позиция. Това беше разнообразие след непрестанните летни порои, които изтърпяхме през предходните десет дни. Лежахме и наблюдавахме, тихи и незабележими, само на триста ярда от целта.
През следващата вечер задачата ни беше да доведем до нашата позиция още два патрула, които се намираха на няколко мили от нас. Двамата с Мат трябваше да се срещнем с тях и да ги предвождаме, докато другите двама от нашия патрул оставаха да дежурят.
Срещата беше определена между 3.00 и 5.00 ч.
С Мат пристигнахме рано при явката, седнахме и зачакахме.
Седяхме насред трънливите гъсталаци, вятърът и дъждът отново ни брулеха и аз дръпнах качулката над главата си в опит да се стопля.
Дежурехме на смени, за да не заспим. И двамата обаче бяхме уморени до смърт; вече не бяхме в състояние да стоим будни и скоро заспахме, както си бяхме на пост. Лоша работа. Събудих се от шума на другите патрули, които се приближаваха към нас.
В първия патрул имаше един командир от 23-та рота. Бързо изпълзях напред, потупах го по рамото и го поведох към мястото, където чакахме.
Командирът вдигна палци, сякаш искаше да каже „Браво!“ и докато стигна до мястото, където беше Мат, той се беше събудил и изглеждаше като войник в пълна готовност, който цяла нощ е бил нащрек и е обхождал своя район.
Командирът така и не разбра, че пет минути по-рано двамата с Мат бяхме дълбоко заспали с барети, нахлупени над очите, и нанкахме като бебета в люлка. Ако ни беше хванал, веднага щяха да ни чупят.
(Опитайте се обаче да намерите дори и един войник от СВВС, който да не се е измъквал на косъм поне веднъж в някой момент от подбора.)
Никой не е съвършен.
Призори бяхме отвели другите патрули до нашата локация на няколкостотин ярда от главната цел. Починахме си и продължихме да наблюдаваме. До късния следобед не забелязахме никакво раздвижване.
Тогава изведнъж настъпи рязка промяна.
Видяхме микробус, който фучеше с бясна скорост по пътеката към къщата. Двама мъже с кървавочервени качулки слязоха от микробуса, отвориха задните врати и издърпаха за косите едно момиче, което пищеше.
Влязоха в къщата и тръшнаха вратата.
Предадохме информацията по радиото и веднага бяхме натоварени да съставим бърз план за спасяване на заложницата.
Не ни беше нужно повече.
Няколко минути по-късно, с падането на здрача, ние бяхме готови да извършим спасителната акция.
Една група трябваше да удари терористите и изведе заложницата, а другите патрули щяха да ги закриват и да обезвредят всички СБР (сили за бързо реагиране), които биха могли да окажат подкрепа на терористите.
Изпълнихме плана като по часовник. Явно това беше резултатът от всички онези учения. Атакувахме сградата, „застреляхме“ терористите и изведохме заложницата.
Няма да споделям подробности. Всичко обаче се случи много бързо. Скоро всички седяхме наблъскани в откритата каросерия на някакъв микробус, който бързаше по черния път. Далеч оттук.
Задачата беше изпълнена.
Както беше уговорено, свръзката ни се беше появил веднага след края на операцията. Друго превозно средство беше откарало „заложницата“ за инструктаж за поверителност.
Бях като наелектризиран и все още преливах от адреналина, който извираше в тялото ми.
Първата част на учението приключи, крайната цел беше почти постигната, оставаше ни само един ден, преди да се сдобием със значки.
През последното денонощие в ада обаче ни очакваше борба на живот и смърт.


Глава 63

За някои неща е почти невъзможно да се подготвиш. Нервите ми бяха опънати докрай.
Натъпкахме се в микробуса — четирима потни, изкаляни мъже с целия си екип, оръжия и раници, натрупани едно върху друго. Докато пътувахме, слабата крушка на тавана на каросерията примигваше леко.
Според компаса ми се движехме на юг. Инстинктивно разбрах, че нещо не е наред.
Изведнъж микробусът отби, шофьорът натисна с все сила спирачките и возилото спря рязко.
Отначало беше тихо, после се започна.
По металната броня на микробуса заваляха гърмежи.
Това беше началото.
Това, което ни се случи през следващия ден, беше вихрушка от умствено и физическо напрежение и травми, чиято цел беше да пресъздадат и симулират гнета на пленничеството. Беше наистина ужасно и много неприятно, но що се отнася до подробностите, нямам право да разказвам какво точно се случи.
В деня преди началото на последното учение командирът беше пределно ясен на инструктажа.
— Не им се давайте или те ще се възползват. Бъдете разумни. Концентрирайте се въпреки болката и умората. Разсеете ли се за секунда, ще се провалите. Никой не ви е приятел, докато не ме видите да влизам с бял кръст на ръкава. Едва тогава учението ще приключи. Червеният КРЪСТ не е моят бял кръст; КРЪСТЪТ на свещеника не е моят бял кръст… Ако ви поднесат чай и горещи кифлички с нарисуван кръст върху тях, това не е моят бял кръст. Разбирате ли?
После натърти:
— Не се издънвайте — не и на този етап от подбора
Тактиката на военните беше нечовешка, но ефективна. Никой обаче нямаше да ми отнеме възможността сега. Бях толкова близо до края на подбора за СВВС, Нямаше да се дам.
Умът ми работеше трескаво, но дълбоко в себе си знаех, че въпреки всичко се владея. Нямаше да им се оставя на тези копелета. Постоянно се молех и пеех химни наум. „Дай ми сила.“
Никога не се бях чувствал толкова смазан и уморен.
Имах свирепо главоболие, а мускулите на гърба ми се свиваха в спазми. Припадах отново и отново. Бях изтощен, гладен, жаден и треперех неудържимо в студения въздух на подземието.
Минутите се сляха в часове, а часовете сякаш нямаха край.
Ден ли беше или нощ?
Вече нямах представа.
Най-сетне, най-сетне ме хвърлиха в една малка тъмна килия. Стана тихо. Веднага обаче забелязах колко беше топло. Успях също да отгатна формата на стаята през пролуката в превръзката на очите си.
Чаках.
Бях полугол. Камуфлажното ми яке беше смъкнато до средата на гърба ми. Бях се свил на кълбо и треперех. Сигурно съм представлявал жалка гледка.
Усещах как сополите течаха по лицето ми.
Някаква ръка дръпна превръзката от очите ми. Лампата светна.
— Това познато ли ти е, Беър? — попита ме меко някакъв глас.
Присвих очи. Командирът ми сочеше белия кръст на ръката си. Не реагирах. Имах нужда да се уверя.
— Това означава край на учението. Сещаш ли се?
Сещах се, но въпреки това не реагирах. Имах нужда още веднъж да се уверя. Най-накрая бавно кимнах. Той ми се усмихна.
Това беше краят.
— Браво, приятел. Сега седни, отдъхни си и се изчисти. Лекарят ще мине да те види след няколко минути.
Командирът наметна раменете ми с одеяло. На лицето ми грейна усмивка. Усетих сълза на облекчение да се стича по лицето ми.
После разговарях един час с психиатър. Той ми каза, че съм се справил успешно и съм оказал ефективна съпротива. Почувствах голямо облекчение. Психиатърът много ми допадна.
Истинската поука от преживяното имаше две страни — владей ума си и не се оставяй да те хванат.
Както каза командирът: „В края на деня си спомнете, че тези момчета са на ваша страна. Те са британци, те не се истински врагове. Ако бяха такива, нещата щяха да загрубеят. Така че запомнете: не се оставяйте да ви хванат!“
Никога не забравих този урок и може би затова с годините станах страшно добър в това да се измъквам от всякакви неприятни ситуации.
Когато се върнахме в бараките, онези, които бяхме останали, бяхме пребледнели и силно треперехме, но изпитвахме голямо облекчение, задето изпитанието най-сетне беше приключило.
Тръкър изглеждаше особено зле, но се хилеше широко. Седнах на леглото му и си приказвахме, докато той се мотаеше и разопаковаше нещата си. Продължаваше да клати глава и да се киска.
Това беше неговият начин да осмисли нещата, усмихнах се.
„Той е специален човек“, помислих си.
Всички се бяхме преоблекли с резервни дрехи, които ни бяха останали от последното учение, и седяхме на леглата си в напрегнато очакване.
Всички бяхме завършили учението, но дали всички бяхме издържали?
— Стройте се след пет минути, момчета, за да чуете добрата и лошата новина. Добрата новина е, че някои от вас издържаха. Лошата е… сещате се.
С тези думи командирът излезе.
Изпитах див ужас, че може да съм един от онези, които ще отпаднат при последното препятствие. Опитах се да отхвърля това чувство.
„Не и на този етап. Не и когато съм толкова близо.“
Командирът се върна, прочете бързо кратък списък с имена и каза на момчетата да го последват. Не бях в тази група. Малцината, които останахме, в това число и Тръкър, се спогледахме нервно и зачакахме.
Минутите се точеха, а ние бавно изнемогвахме. Никой не обелваше дума.
Тогава вратата се отвори и другите момчета се появиха с наведени глави и начумерени лица и минаха покрай нас, за да вземат нещата си. Започнаха да си подреждат багажа.
Познати ми бяха и погледите, и самото чувство.
Мат беше сред тези момчета. Човекът, който ми беше помогнал толкова много по време на последния поход — „Издръжливост“. Отхвърлиха го, задето се беше пречупил по време на пленничеството ни. Изключиш ли за минута, е много лесно да станеш жертва на някой от многобройните номера и тактики на командирите.
Първо правило: войниците от СВВС трябва да са в състояние да запазят ясен разсъдък и концентрация, когато са под натиск.
Мат се обърна, погледна ме, усмихна се и излезе. Никога повече не го видях.


Глава 64

И така, ние стояхме в една гола стая в невзрачна сграда в една от бараките на генералния щаб на СВВС едва неколцина от всички, който бяха започнали подбора месеци преди това.
Нетърпеливо се разхождахме наоколо. Бяхме готови.
Готови бяхме най-сетне да получим значки като войници от СВВС.
Влезе командирът на полка. Беше облечен небрежно в лек камуфлажен панталон, риза, барета и син колан на СВВС.
Усмихна ни се.
— Браво, момчета. Трудно беше, а?
Усмихнахме се.
— Днес трябва да се гордеете. Запомнете обаче, че това е само началото. Истинските трудности ще започнат сега, когато се върнете при своите бригади. Мнозина са призвани, а малцина са избрани. Не ни разочаровайте.
Той замълча.
— Отсега нататък до края на дните си помнете: вие сте част от семейството на СВВС. Вие сте заслужили това. Това е най-хубавото семейство на света. Това, което прави нашата работа необикновена обаче, е, че тук всички дават от себе си повече, отколкото се очаква. Когато всички се предават, ние продължаваме напред. Това е, което ни отличава.
Никога не забравих тази реч.
Стоях там с износените си, напукани и кални ботуши, с изпокъсаните си панталони и потната черна тениска.
Чувствах се по-горд от когато и да било през целия си живот.
Всички се строихме мирно. Нямаше блясък и церемонии. Един по един се ръкувахме с полковника и получихме така желаната барета на СВВС, с пясъчен цвят.
С времето бях разбрал, че изобщо не става дума за баретата; става дума за това, което тя символизира: другарството, потта, уменията, смирението, издръжливостта и силата на духа.
Когато полковникът стигна до края на редицата, внимателно сложих баретата на главата си. Тогава той се обърна и каза:
— Добре дошли в СВВС. Вратата ми винаги е отворена, ако имате нужда от нещо — такъв е редът тук. Сега вървете да изпиете по една-две бири, аз плащам.
Тръкър и аз бяхме успели, заедно, въпреки всичко.
Ето това беше подборът за СВВС. И както беше казал полковникът, това беше само началото.
Откакто преминах подбора преди толкова много години, малко неща са се променили.
Страницата на МО (Министерството на отбраната) все още сочи, че войниците от 21-ва рота на СВВС трябва да притежават следните качества: „Физическа и умствена издръжливост. Увереност. Самодисциплина. Способност за самостоятелна работа. Способност за усвояване на информация и нови умения.“
Сега се усмихвам, когато чета тези думи. По време на подбора тези качества белязаха моята същност, а по-късно през трите години, когато служих в своята бригада, те се врязаха в съзнанието ми.
Това са същите качества, които ценя и днес.
Подробностите около онова, което последва след успешното приключване на подбора, не могат да бъдат обявявани публично. Те обаче са свързани с някои от най-необикновените тренировъчни техники, през които човек може да има щастието да премине.
Учих как се взривяват сгради, как се извършва десант по вода и въздух и как се оцелява в джунглата. Изучавах чуждестранни оръжия, спешна помощ, арабски език, сигнални техники, високоскоростно шофиране и шофиране в рискови условия, прийоми за водене на военни действия в зимни условия, както и техники за „бягство и спасение“, в случай че попаднех на вражеска територия.
Докато се обучавах за инструктор по оцеляване по време на бойни действия, участвах в още по-реалистична симулация на плен, много по-дълга и интензивна от ада, през който преминахме по време на подбора.
Наред с много други умения станахме специалисти по секретни нощни скокове с парашут и невъоръжен бой… и преживяхме куп несполуки.
Но кое е онова, което най-добре си спомням и най-много ценя?
За мен това е другарството и създадените приятелства. И, разбира се, Тръкър, който продължава да е един от най-добрите ми приятели на този свят.
Някои връзки не могат да бъдат прекъснати.
Никога няма да забравя дългите тежки походи, специалните учения и, разбира се, онова възвишение в Брeкън Бийкънс.
Преди всичко обаче съм много горд, че до края на дните си ще мога да се гледам в огледалото и да знам, че някога съм бил достатъчно добър.
Достатъчно добър да се нарека член на СВВС.
Някои неща нямат цена.


Глава 65

Междувременно, докато траеше всичко това, двамата с Тръкър бяхме наели една хижа в имение на шест мили от Бристол. Плащахме много нисък наем, тъй като къщата беше доста запусната, нямаше отопление и модерно оборудване. Аз обаче много я обичах.
От едната страна на хижата се простираше огромна зелена долина, а от другата — красива гора. През повечето вечери имахме гости, организирахме си партита с жива музика и зареждахме печката с дърва от порутения навес.
Харчехме заплатата си от армията за пиене в местната кръчма.
Сигурно сме били отвратителни наематели — бяхме занемарили градината и свободно се възползвахме от дървата в прогнилите навеси в двора. Но нали и без това хазяинът ни беше гнусен стар мръсник с ужасна репутация!
Когато тревата стана твърде висока, се опитахме да я окосим, но и двете косачки се счупиха. Вместо това подпалихме градината. Резултатът беше малко по-добър от необходимото — огънят се разпространи неудържимо и едва не изгорихме цялата къща.
Хубавото на мястото беше, че можехме да ходим до Бристол и обратно с моторите си от по сто кубика, като почти през целия път карахме по тесни пътечки през гората и дори не се налагаше да излизаме на пътя.
Спомням си как една нощ, след като бяхме прекарали весело вечерта в града, двамата с Тръкър се возехме на моторите си на път за дома. Датчикът за изгорелите газове на моя мотор се повреди — започна да свети в червено, после в бяло, след което ауспухът гръмна и моторът спря. В тъмното намерихме някаква стара тел за огради, с която Тръкър ме влачи по целия път до къщи. И двамата се смяхме до сълзи.
От този момент нататък единственият начин да стартирам мотора си беше, като го бутна по черния път, който се спускаше по стръмния склон на долината близо до дома. Ако проклетата машина стигнеше до долу, без да запали, трябваше да я бутам двеста ярда нагоре и да опитам отново.
Беше смехотворно, но така се поддържах във форма, а Тръкър се забавляваше.
Бяха весели дни.
Животът ни приличаше на този на многобройните ни състуденти в града, но понякога внезапно изчезвахме, за да прекараме три седмици с частта си и да се върнем възможно най-бързо с приятен слънчев загар… при хубавите момичета от Бристол.
Водехме прекрасно съществуване и само няколко близки приятели знаеха, че не сме обикновени учащи, макар да не посещавахме лекциите. (Всъщност малцина от състудентите ни посещаваха занятията редовно!)
Това беше идеалният начин на живот в стил „работи здраво и се забавлявай добре“. Бяхме в добра форма, правехме нещо, което и двамата обичахме, но когато не бяхме с частта си, си прекарвахме чудесно в университетския град.
Така минаха две години. Бях един младеж, който живее сбъднатата си мечта.
Та нима има млад човек, който не би се радвал да се научи да поставя взривове, да се катери по хребети, да скача с парашут нощем и да практикува високоскоростно шофиране в рискови условия!
За да стигна дотук обаче, бях положил много тежък труд.
С Тръкър насърчавахме неколцина близки приятели да се явят на подбора, но за съжаление никой от тях не стигна далеч. Някои хора са подходящи за този начин на живот, а други просто не са.
Веднъж един от приятелите ни ме помоли да обобщя качествата, необходими, за да оцелееш в СВВС.
Бих казал, че е важно да си мотивиран и издръжлив; да си спокоен, но да можеш да се усмихваш, когато стане напечено. Да умееш да запазваш самообладание, да имаш бързи реакции и да имаш склонност да „импровизираш, приспособяваш и преодоляваш“.
А, и да се концентрираш в критични моменти.
На голяма част от тези качества разчитах много по време на следващите си приключения, от големите експедиции — като тази на Еверест, до заснемането на филми като „Бягство в легиона“, „Човекът срещу дивата природа“, „Сценарий за краен случай“ и „Роден да оцелява: “.
Тук не става дума за кой знае какви познания. Важното е само да проявиш характер в трудните моменти. Това винаги ми е харесвало.
Но… ето го и голямото „но“. Не подозирах в каква степен ще се нуждая от някои от тези качества, когато ми се случи нещастието. Също както при подбора, за някои неща е трудно да се подготвиш.
Онази прохладна нощ, високо в небето над пустинните равнини на Африка, промени и предопредели живота ми.


Глава 66

През лятото на 1996 г. в продължение на един месец работих във ферма за диви животни в Северен Трансваал в Южна Африка — прочиствах еленовите стада от стари и болни животни и помагах на стопаните да държат бракониерите на разстояние. Всеки ден се трудех рамо до рамо с чернокожите работници и ми плащаха за удоволствието.
Реших да тръгна на север към Зимбабве, за да си почина, да се позабавлявам и да похарча част от заплатата си, преди да се отправя обратно към Великобритания.
За мен да се позабавлявам означаваше да скачам с парашут заедно с добри приятели, а вечер да пием разхладителни напитки.
Животът беше прекрасен.
Небето започваше да избледнява и блясъкът на африканското слънце отстъпи място на топлото сияние на залеза.
Седяхме натъпкани в малък самолет и стъпалата ми взеха да се схващат. Опитах се да изпъна крака, за да подобря кръвообращението си.
Както често се случва в подобни ситуации, докато се издигахме на височина от близо 16 000 фута, погледите ни не се срещаха. Всеки се беше вглъбил в своя собствен малък свят.
Самолетът достигна необходимата височина. Момчетата отново се оживиха и започнаха да проверяват и препроверяват екипировката си. Някой посегна към вратата.
Когато тя се плъзна по релсите си, тишината беше нарушена от бесния шум на двигателя и попътната струя на самолета, който се движеше със 70 мили в час.
„Червената светлина е включена.“
Всички изглеждаха странно ведри, докато се взираха в лампичката, която примигваше срещу нас.
Светлината стана зелена.
— Хайде.
Едно по едно момчетата скочиха през вратата и бързо полетяха надолу. Скоро останах сам в задната част на самолета. Погледнах надолу, поех дълбоко дъх както обикновено и скочих от стъпалото.
Когато вятърът изви тялото ми в дъга, усещах, че той отговаря на движенията ми. Наведох рамо, вятърът започна да ме върти и хоризонтът се раздвижи пред очите ми.
Това чувство е познато като „небесна свобода“. Виждах другите като малки, свободно падащи точки под мен, после те се изгубиха в облаците. Секунди по-късно и аз падах през облаците. Усещах влагата по лицето си. Колко обичах да падам сред белите облаци! „Три хиляди фута. Време е да отворя парашута.“ Посегнах към десния си хълбок и хванах шнура за отваряне на парашута. Дръпнах силно. В началото всичко вървеше нормално.
Щракването от отварянето на купола за миг заглуши шума от свободното падане със 130 мили в час. Скоростта намаля на 25 мили в час.
Тогава погледнах нагоре и разбрах, че нещо не е както трябва… ама въобще не е както трябва.
Вместо симетрична правоъгълна форма над мен се рееше едно доста смачкано и омотано платно, което означаваше, че ще ми с ужасно трудно да се опитам да овладея целия парашут.
Дръпнах силно двата насочващи лоста, за да видя дали това ще помогне.
Не помогна.
Започнах да се паникьосвам.
Пред очите ми пустинята се доближаваше все повече, а обектите се виждаха все по-ясно. Падах бързо, прекалено бързо.
Трябваше да се опитам да се приземя.
Преди да се усетя, бях твърде ниско, за да използвам резервния си парашут. Приближавах се към земята, при това с голяма скорост. От страх забавих парашута твърде силно и рязко. Това преобърна тялото ми в хоризонтално положение… след което паднах и се проснах насред пустинята.
Тялото ми подскочи като парцалена кукла. Приземих се сред облак от прах и пръст, лежах и стенех.
Бях паднал по гръб, право върху прилежно сгънатия резервен парашут, който представляваше твърд като камък квадрат в средата на раницата. Имах чувството, че коравият като скала парашут беше преминал през средата на гръбнака ми.
Не можех да стана. Можах само да се претъркулна и да вия от изнемога върху прашната земя.
Лежах в прахта, плачех и чаках приятелите ми да дойдат и да ми помогнат — просто знаех, че съм се издънил.
Получаваме големи възможности веднъж в живота и в онези мигове на агония осъзнах, че здравата съм оплескал нещата.
Стомахът ми се свиваше от страх, че животът може никога вече да не е същият.


Глава 67

Не бях на себе си — ту изпадах в несвяст, ту идвах в съзнание.
Докато момчетата ми помагаха да се надигна, продължавах да стена от болка. Стиснал очи, се превивах в бавна и нечовешка агония.
Чух някой да казва, че куполът на парашута ми бил скъсан. Това обясняваше защо управлението беше толкова трудно.
Правилата обаче са прости и аз ги знаех — ако куполът е неуправляем, трябва да прережеш въжетата на парашута и да се освободиш от него, след което да се върнеш към свободно падане и да разтвориш резервния парашут.
Аз не направих тези неща. Реших, че мога да се справя.
Сбърках.
Спомням си как ме натовариха на един стар лендроувър и подкараха бясно към най-близката болница. Внесоха ме вътре и внимателно ме поставиха да седна в инвалидна количка.
После две сестри ме откараха по някакъв коридор и един лекар ми направи общ оглед. Всеки път, когато се опиташе да ме прегледа, плачех от болка. Спомням си как многократно се извинявах на лекаря.
После си спомням как той извади една голяма спринцовка и я заби в мен.
Болката изчезна веднага. Замаян се опитах да стана и да ходя. Сестрите ме сграбчиха и ме върнаха на кушетката.
Спомням си гласът на лекаря с шотландски акцент (което беше странно, при положение че се намирахме в централната част на Южна Африка) да ми казва, че ще мине известно време, преди да проходя отново. После не помня нищо.
Когато се събудих, над мен се беше надвесил мъж със зелена барета, от която стърчеше голямо перо. „Трябва да ми се привижда“, помислих си.
Примигнах отново, но той не изчезна.
Вместо това ме запита с безупречен, насечен британски акцент:
— Как си, войнико?
Това беше дежурният полковник от Британския военен консултативен екип в Южна Африка. Беше дошъл да види как се възстановявам.
— Скоро ще те изпратим със самолет във Великобритания — усмихна ми се. — Дръж се, боецо.
Полковникът беше извънредно мил и аз никога не забравих това. Той загърби дълга си, за да се погрижи за мен и да ме върне вкъщи възможно най-скоро — все пак се намирахме в страна, която не беше известна с гостоприемството си.
Не си спомням ясно полета към Великобритания. Пътувах в задната част на самолета, легнал на три седалки. Дотам ме бяха занесли с носилка под горещото африканско слънце. Чувствах се отчаян и сам.
Когато никой не ме гледаше, не можех да се сдържа да не заплача.
„Виж се, Беър. Виж се. Спукана ти е работата.“ И тогава рухвах.
На летище „Хийтроу“ ме чакаше линейка. В крайна сметка, по настояване на родителите ми, бях откаран у дома. Нямах къде другаде да отида. Майка ми и баща ми изглеждаха съсипани от притеснение; към физическата болка се прибави и смазващото чувство за вина, задето им бях причинил такива страдания.
Подобно нещо не влизаше в плановете ми за живота.
Бях получил силен удар, странично и отляво*, така както никога не бих могъл да си представя.
* Във Великобритания изпреварването става отдясно — б.пр.
Такива неща просто не ми се случваха. Винаги съм бил късметлия.
Но коварните удари отляво често ни правят такива, каквито сме.


Глава 68

След случилото се ходех до болницата почти всеки ден.
Снимаха ме на рентген, ръчкаха ме, бодяха ме и после повтаряха всичко отначало.
Имах фрактура на осми, десети и дванадесети прешлен. Беше ясно като бял ден.
Не можеш да се скриеш от рентгена.
Осми, десети и дванадесети са главните прешлени в средата на гърба. И се чупят най-трудно.
„Ще мога ли някога да ходя нормално?“ Това беше единственият въпрос, който не спирах да задавам на лекарите.
Но никой не ми отговаряше. И тази неизвестност беше най-лошото нещо.
Лекарите решиха, че всъщност е най-добре да не ме оперират веднага. Сметнаха (и с право), че тъй като съм млад и здрав, най-добрият начин да се възстановя е, като почакам и видя естествената реакция на травмата.
Единственото нещо, което всички повтаряха, беше, че съм „голям късметлия“.
Знаех, че съм се разминал на косъм с прекъснатия гръбначен мозък и необратимата парализа.
Нежно ме наричаха „хлапето чудо“.
С чудо или без, всеки път, щом се опитах да мръдна само на няколко инча наляво или надясно, ми призляваше от болка. Почти не можех да се движа, без да изпитвам мъчителна болка.
Когато ставах от леглото, трябваше да нося голяма метална скоба, закопчана около тялото ми.
Чувствах се като инвалид. Бях инвалид. Това беше лудост.
„Издъних се.
Беър, идиот с идиот такъв. Можеше да приземиш купола, ако не беше изпаднал в паника; или пък трябваше да прережеш въжетата и да отвориш резервния парашут.“
Случилото се е мен беше възможно най-лошото: нито бях отворил резервния парашут веднага, нито бях проявил каквито и да било умения при приземяването на купола.
Чувствах, че бих могъл да избегна този инцидент, ако бях проявил повече находчивост, бързина и присъствие на духа. Знаех, че съм оплескал нещата.
Зарекох се никога повече да не се провалям по този начин.
Щях да си извлека поука и да се превърна в най-бързия и хладнокръвен мъж на света.
Засега обаче сълзите продължаваха да напират.
Събудих се в леглото, потен и задъхан. За трети път сънувах един и същи кошмар; преживявах отново и отново ужасното чувство, че летя към земята, без да мога да се овладея.
Вече втори месец пазех леглото и уж се възстановявах. Състоянието ми обаче изобщо не се подобряваше.
Всъщност гърбът ми беше по-зле.
Не можех да се движа и вътрешно се гневях все повече. Гневях се на себе си; гневях се на всичко.
Гневях се, защото бях уплашен до смърт.
Плановете и мечтите ми за бъдещето бяха станали на пух и прах. Вече не бях сигурен в нищо. Не знаех дали ще мога да остана в СВВС. Дори не знаех дали въобще ще се възстановя.
Докато лежах, без да мога да помръдна, и се потях от притеснение, разумът ме спасяваше.
Все още мечтаех за толкова много неща.
Оглеждах стаята си — старата снимка на връх Еверест сякаш свеждаше поглед към мен.
Щурата мечта на двамата с баща ми.
С нея се беше случило онова, което толкова често се случва с мечтите — ни повече, ни по-малко.
Беше се покрила с прах, обречена да остане неосъществена.
Еверест ми изглеждаше по-далечен от всякога.
Няколко седмици по-късно, все още със скобата около тялото си, се добрах до снимката и я свалих.
Често ми казват, че сигурно съм бил много позитивен, за да се възстановя след счупване на гръбначния стълб, но не е така. Изживявах най-мрачните и ужасни дни, откакто се помнех.
Бях изгубил живеца си, куража си, които са толкова важна част от мен.
А изгубиш ли веднъж куража си, е трудно да си го върнеш.
Дори не знаех дали ще имам сили да ходя отново, какво остава за катерене или военна служба.
А колкото до големия въпрос, касаещ остатъка от живота ми… От тогавашна гледна точка този остатък ми изглеждаше много зле.
Вместо това цялата ми безпочвена младежка самоувереност се беше изпарила.
Нямах представа докъде щяха да се прострат физическите ми възможности и това много ме потискаше.
Физиката съставляваше голяма част от моята идентичност.
Сега просто се чувствах беззащитен и уязвим.
Отчайващо е да не можеш да се наведеш, за да си вържеш връзките на обувките, или да се обърнеш, за да си избършеш задника, без да почувстваш остра и силна болка.
В СВВС имах цел и бойни другари. Сам в стаята ми у дома ми се струваше, че нямам нито едно от двете. Това може да е най-тежката битка в живота на човека. Обикновено се нарича отчаяние.
Психическото и физическото възстановяване бяха като върхове, чието изкачване щеше да е еднакво трудно.
Това, което не знаех, беше, че в основата на възстановяването ми ще бъде един връх, онзи връх.
Еверест — най-високият и най-страшен връх на света.


Глава 69

Понякога е нужен един удар от съдбата, който да ни накара да се изправим и да се вкопчим в живота. Аз тъкмо бях преживял възможно най-тежкия удар.
Отчаянието, страхът и трудностите обаче родиха един светъл лъч… но тогава все още не го осъзнавах.
Това, което осъзнавах, беше, че нещо трябваше да ми върне надеждата. Искрата. Живота. Откривах го в християнската вяра, в семейството си и в мечтите си за приключения.
Християнската вяра казва, че няма от какво да се страхуваме и за какво да се тревожим. Всичко е наред.
По времето, когато ту влизах, ту излизах от болницата, вярата ми напомняше, че въпреки болката и отчаянието аз съм обичан, благословен и не съм сам — Исус Христос бди над живота ми.
Оттогава и до ден-днешен много осезаемо усещам Божията милост.
Семейството ми каза нещо подобно: „Беър, ти си идиот, но ние така или иначе те обичаме и ще те обичаме винаги.“
Тези думи означаваха страшно много за мен и ми възвърнаха част от увереността, която с мъка се опитах да преоткрия.
Най-сетне имах своите смели мечти за приключения. И тези мечти започваха отново да се разгарят ярко.
Аз вярвам, че животът е дар. Научих това в много по-голяма степен от всеки друг. Майка ми винаги ме е учила да съм благодарен за подаръците, които получавам, и когато бавно започнах да си връщам силата и самоувереността, осъзнах, че важно да оползотворя смело този дар.
Подарък, заровен под някое дърво, е пропилян.
Една нощ, когато лежах сам в леглото, изказах на висок глас съзнателното решение, ако се възстановя, така че да мога да се катеря отново, да отида там и да следвам мечтите си докрай.
Клише? За мен това беше единствената надежда.
Избрах да живея с разперени ръце — щях да сграбча живота за рогата и да го обяздя, каквото и да ми струваше това.
Животът рядко ни дава втори шанс. Ако го направи обаче, трябва да сме много благодарни.
Дадох обет, че винаги ще бъда благодарен на своя небесен отец, задето ми помогна някак да извървя този трънлив път.
След като прекарах три месеца на легло у дома, ме откараха в Британския военен център по рехабилитация в Хедли Корт, недалеч от Лондон. Вече можех да ходя по малко, но болката все още не ми даваше мира.
Хедли Корт и целият персонал бяха наистина невероятни. Посочиха ми нещо, върху което да се съсредоточа, и организираха усилията ми. Поставиха ми ясни цели и ми помогнаха отново да преоткрия надеждата.
Лечението беше интензивно. Често „работех“ по десет часа на ден. Един час се разтягах на постелката, един час прекарвах в басейна, следваше едночасова консултация, един час физиотерапия (с хубавите сестри!), един час раздвижване, после обяд и т.н.
Лека полека подвижността ми се възвръщаше, а болката намаляваше. Когато напуснах центъра около осем месеца след инцидента, наистина бях на път да се излекувам.
Разбрах, че оздравявам, когато се измъкнах една нощ, хванах влака за вкъщи, изкарах мотора си (1200 кубика) и, все още в плен на металната скоба, пристигнах в Хедли Корт преди изгрев.
Сестрите щяха да се побъркат, ако можеха да ме видят, но моторът за мен беше символ на независимост, а рискованата, но успешна мисия беше символ на моя пробуждащ се дух.
Отново се усмихвах.


Глава 70

Непосредствено преди инцидента срещнах едно момиче, което учеше в Кеймбридж.
Сега, когато имах мотор, карах като луд по магистралата, за да я видя след вечерната визитация в рехабилитационния център. Извеждах я на вечеря, преспивах при нея, а после ставах в четири сутринта, за да измина двучасовия път до Хедли Корт преди сутрешната визитация.
Персоналът нямаше представа за това. Не смятаха, че някой би могъл да бъде толкова глупав.
Беше средата на зимата и често пъти ставаше толкова студено, че си спомням как се возех на мотора със скобата върху кожените дрехи и държах ту едната, ту другата си ръка върху двигателя, за да се стопля. Карах лошо и безразсъдно. Но беше прекрасно.
Връзката обаче скоро се изчерпа — момичето от Кеймбридж беше прекалено умно за мен. А и не съм сигурен дали аз бях най-стабилният приятел.
Докато траеше възстановяването ми, голяма част от вниманието ми беше съсредоточена върху Еверест. Така имах цел, към която да се стремя, колкото и далечна да ми изглеждаше тя.
В семейството ми никой не възприемаше тази цел наистина сериозно. Та аз едва ходех, както трябва. Моите намерения обаче бяха непоклатими.
Интересното е, че никоя от сестрите не ме занасяше. Всички разбираха, че основното при оздравителния процес е съсредоточаването и целите. Усещах обаче, че малцина наистина мислеха, че плановете ми са осъществими.
Британската армия беше предприемала много походи за изкачване на Еверест, но само един беше стигнал до върха. Този поход беше осъществен от двама от най-здравите, силни и опитни планинари в страната.
И двамата бяха войници от СВВС в най-добра физическа форма. Бяха успели на косъм, като едва се бяха измъкнали живи с цената на жестоко измръзване и ампутирани крайници.
Към дадения момент нещата ми изглеждаха малко абстрактни. Важното беше, че имаше нещо, заради което да събирам сили, колкото и щуро и нереално да изглеждаше то.
Животът ме е научил много да внимавам с хората, които имат мечти, особено ако тези хора са били на крачка от смъртта. Това ги изпълва с вътрешен огън и дързост, които са трудно измерими.
Освен това такива хора могат да бъдат много забавни.
Скоро ме изписаха от рехабилитационния център и ме пратиха обратно в СВВС. Професионалното мнение на лекаря обаче гласеше, че повече не бива да скачам с парашут. Беше твърде рисковано. Едно лошо приземяване посред нощ в пълно снаряжение и закърпеният ми гръбначен стълб можеше да се прекърши.
Лекарят дори не спомена дългите походи с огромни тежести на гърба.
Всеки войник от спецчастите знае, че проблемите с гърба са лошо начало на живота в бригадите на СВВС.
Всеизвестно е също гърбовете и коленете на колко войници от СВВС са скрепени с пластини и пирони след годините, прекарани в маршируване и скокове.Дълбоко в себе си знаех, че нещата в бригадата не изглеждат розови за мен, и това беше много горчив залък, който трябваше да преглътна.
Рано или късно обаче трябваше да взема решение. Лекарите можеха да ми дадат настоятелни препоръки, но в крайна сметка последната дума беше моя.
Позната история. Животът — това са решенията, които вземаме. А големите решения често се вземат трудно.
Ето защо реших да спечеля малко време, преди да реша.
Междувременно в бригадата се заех да преподавам уроци по оцеляване в други поделения. Освен това помагах на момчетата от разузнаването, докато старият ми екип беше на полеви учения.
За мен обаче това беше мъчение. Не физическо, а психическо — да гледам момчетата да излизат заедно, заредени с енергия, стегнати, да си вършат работата и да се връщат развълнувани и изтощени. Това трябваше да правя и аз.
Мразех да седя в оперативния пункт и да правя чай за офицерите от разузнаването.
Опитах се да се примиря, но дълбоко в себе си знаех, че не за това бях дошъл тук.
Бях прекарал няколко невероятни години в СВВС, бях тренирал с най-добрите и се бях научил на най-доброто, но ако не можех да правя нещата, както трябва, тогава изобщо не исках да ги правя.
Това е полкът. За да остане във форма, трябва да се съсредоточи върху онова, в което е най-силен. Ако не можех да скачам с парашут и да нося големи тежести на дълги разстояния, аз се превръщах в безполезен товар. От това ме болеше.
Не това беше животът, който се бях зарекъл да изживея след злополуката. Бях се зарекъл да бъда смел и да следвам мечтите си, независимо къде щяха да ме отведат те.
И така, отидох при командира на полка и му съобщих решението си. Той ме разбра и, верен на думата си, ме увери, че семейството на СВВС винаги ще бъде на разположение, когато се нуждая от него.
Бригадата ми организира страхотен запой и ми връчи малка бронзова статуетка за вярна служба. (В момента статуетката е на полицата над камината ми и синовете ми си играят на войници с нея.) Събрах си нещата и напуснах 21-ва рота на СВВС — завинаги.
Признавам си честно, че онази вечер здравата се напих.


Глава 71

Всичко, което не ни убива, ни прави по-силни. В голямата игра на живота аз бях оцелял и бях станал по-силен, ако не физически, то поне психически.
Бях се разминал на косъм с парализата и по Божията милост бях все още жив, за да разказвам. Бях научил страшно много, но преди всичко бях проумял правилата на играта, която играех.
Проблемът сега беше, че нямах работа, нито приходи.
Изкарването на прехраната и следването на вътрешния глас много често си противоречат и аз знаех, че не съм първият човек, който се сблъсква с този проблем.
Решението да изкача Еверест беше нещо като мисия на живот и смърт. Ако изкачех върха и станех един от най-младите алпинисти, покорили Еверест, щях поне да имам реален шанс след това да си намеря работа в някоя експедиция — щях да изнасям лекции или да ръководя походите.
Това щеше да е „трамплин“ за намиране на спонсори за ловни експедиции.
От друга страна обаче, ако не успеех, щях или да умра в планината, или да се върна съсипан у дома, без работа и без никакви умения.
Истината е, че не ми беше трудно да взема решение. Дълбоко в себе си просто знаех, че правилният избор е да опитам.
Освен това никога не съм се страхувал особено от този стар натрапник, наречен провал.
Никога не съм се катерил, за да печеля адмирации; винаги съм се катерил, защото що-годе се справях — и ето че сега Еверест ми предоставяше възможност да подложа уменията си на ново изпитание.
Освен това си мислех, че ако се проваля, поне ще се проваля, опитвайки се да извърша голям и смел подвиг. Това ми харесваше.
Нещо повече, ако можех същевременно да запиша задочно обучение в университета (и да уча по имейл от Еверест), тогава, както и да свършеше походът в планината, поне щях да имам отворена вратичка към Военното разузнаване. (Понякога е добре да не изгаряш всички мостове.)
Животът е забавен.
Съсредоточаваш се, започваш да изпращаш определени вибрации към Вселената и в много случаи обстоятелствата се стичат в твоя полза. Много пъти съм забелязвал тази закономерност.
Месец след като бях започнал да пиша писма до различни компании с молба да ме спонсорират при изкачването на Еверест (без да имам представа как въобще ще вляза в някоя експедиция до върха), чух за един стар познат от армията, който се готвеше да събере нов британски екип и да се опита да покори Еверест по югоизточния хребет.
Няколко пъти бях виждал капитан Нийл Лафтън, но не го познавах добре. Беше бивш командос от Кралската флота, здрав, решителен и, както се убедих по-късно, един от най-мотивираните хора, които някога съм срещал.
Две години по-рано Нийл беше стигнал много близо до върха. Същата година в планината се разрази силна буря, която в рамките на 24 часа отне живота на осмина алпинисти. Но въпреки съвсем реалната опасност и нещастните случаи, на които беше станал очевидец в планините, той беше решен на сто процента да направи повторен опит.
Много хора не проумяват каква е тази притегателна сила на планините, която кара мъже и жени да рискуват живота си по скованите от студ, заледени склонове — и всичко това само заради онзи едничък, самотен мигна върха. Трудно е да се обясни. Аз обаче казвам: „Щом питате, значи никога няма да разберете.“*
* С тези думи легендарният американски джазмен Луис Армстронг отговори на въпроса „Какво е джаз?“ — б.пр.
Почувствах, че може би това беше тя, моята първа, реална и може би единствена възможност да последвам мечтата си един ден да стъпя на връх Еверест.
Дълбоко в себе си знаех, че трябва да се възползвам.
Нийл се съгласи да ме вземе в екипа си за Еверест в зависимост от това как ще се представя по време на експедицията в Хималаите през октомври същата година. Когато затворих телефона след разговора с Нийл, изпитах главозамайващото чувство, че току-що съм поел задължение, което ще промени живота ми завинаги — за добро или зло.
Но нали исках да започна на чисто — сега имах тази възможност и се усещах жив.
Няколко дни по-късно съобщих новината на семейството си. Родителите ми — и най-вече сестра ми Лара — ме нарекоха себичен, жесток и глупав.
Бяха склонни евентуално да приемат идеята, при условие че ако загинех, майка ми щеше да се разведе с баща ми, защото преди много години той е бил човекът, който ми е набил тази „глупава идея“ в главата.
Татко само се усмихна.
С времето приеха нещата (дори и сестра ми) и тогава цялата първоначална съпротива се превърна в решимост да ми помогнат. Основната им цел беше да се опитат да опазят живота ми.
Колкото до мен, аз трябваше само да спазя обещанието си да съм добре.
Случи се така, че докато изкачвахме Еверест, четирима души загинаха трагично; четирима талантливи, силни алпинисти.
Не бях в състояние да давам подобни обещания на семейството си.
Баща ми знаеше това.


Глава 72

Хималаите се простират без прекъсване в продължение на 1700 мили северно от Индия. Трудно е да си представим огромната по размер планинска верига. Ако се намираше в Европа, тя щеше да стига от Лондон до Москва.
Хималаите се гордеят с 81 върха с височина над 24 000 фута*, като всички те са по-високи от който и да било връх на който и да било континент. А в сърцето на Хималаите е Еверест, корона на физическия свят.
* 1 фут « 30.48 см. — б.пр
Едва на 29.05.1953 г. върхът е покорен за първи път от Едмънд Хилари и шерпа Тенсинг Норгей. Мнозина са опитвали преди тях и мнозина са загинали в опит да постигнат нещо, което хората са започнали да смятат за невъзможно.
Към 90-те години на XX век многобройни комерсиални експедиции се опитаха да изкачат върха.
Алпинистите плащаха до 60 000 долара за възможността просто да бъдат част от опит за покоряване на Еверест. Така обаче се отвори път и за клиенти, на които им липсват основни познания по планинско катерене.
Водачите на експедиции бяха под натиск — те трябваше да оправдаят разходите, а това означаваше, че катерачите се озоваваха твърде високо в планината без нужния опит и предизвикваха късмета си.
През 1996 г. съчетанието от свирепа буря и липса на опит у алпинистите доведе до трагедия с гибелен край. Освен осемте жертви, които взе за една нощ, през последвалата седмица планината отне живота на още трима души.
Не само новаци загиваха в планината.
Сред жертвите беше Роб Хол, един от най-знаменитите алпинисти в света. Той останал без кислород, докато се опитвал да помогне на паднал катерач. Повалила го смъртоносната комбинация от изтощение, студ и липса на кислород.
Когато настъпила нощта и температурата паднала рязко, Хол някак успял да се закрепи.
Издържал една нощ на височина 28 700 фута при — 50°С. Призори разговарял с жена си Джен по радиостанцията, която била свързана със сателитния телефон на базовия лагер.
Джен била бременна с първото им дете. Хората в планината застинали, когато чули Роб да й казва: „Обичам те. Сладък сън, мила. И не се тревожи.“
Това били последните му думи.
Поуката беше ясна: уважавай планината и бъди наясно какво могат да причинят височините и лошото време дори на най-силните алпинисти. Освен това никога не предизвиквай природата и знай, че парите не са гаранция за нищо, най-малкото за сигурност, когато изкачваш връх като Еверест.
След като ние се изкачихме на Еверест, още много алпинисти покориха върха. По него се изкачи сляп човек, мъж с ампутирани крака и дори непалски тийнейджър.
Това обаче не бива да ви заблуждава. Никога не подценявам планината, тя е все така висока и все така опасна. Вместо това се възхищавам на алпинистите, независимо как са се добрали до върха. Знам какво е да си там горе.
Хората се учат да покоряват и да владеят, това правим ние. Планината обаче си остава същата и понякога нанася такива жестоки рани, че всички отстъпваме ужасени.
За малко.
После се връщаме. Като хищници. Но никога като господари.
Ето защо в Непал Еверест е известен като „богинята майка на небето“. Не бива да забравяме това.
Това име отразява уважението на непалците към планината, а това уважение е най-важният урок, който един алпинист може да научи. Ако се катериш, то е само защото планината ти го позволява.
Ако върхът ти подскаже да почакаш, трябва да почакаш; ако ти даде знак да потегляш, тогава трябва да напрегнеш всички сили и да тръгнеш през разредения въздух.
Когато буреносни облаци обвият върха, времето може да се промени за минути, а върхът упорито пронизва свирепите струйни течения, които се носят на 25 000 фута над земята. Тези ветрове със скорост над 150 мили в час предизвикват откъсването на величествени снежни облаци от връх Еверест.
Те постоянно ни напомнят, че трябва да уважаваме планината.
Иначе ще загинем.


Глава 73

На този етап обаче дори при най-добро желание нямаше да се катеря никъде — не и преди да намеря спонсор.
Нямах представа колко трудно може да се окаже това.
Не знаех как да съставя молба за спонсорство; не знаех как да превърна мечтата си във възможност за дадена компания; и съвсем определено не знаех как да накарам някоя голяма корпорация да отвори вратите си, за да ме изслуша.
На всичкото отгоре нямах екип, нямах никакви официални постижения в тази област и съвсем определено нямаше изгледи някоя медия да отрази представянето ми.
Бях тръгнал да нападам Голиат с пластмасова вилица. И бях на път да получа челен опит в получаването на откази.
Великата мисъл на Чърчил обобщава ситуацията толкова добре: „Сполуката е способност да вървиш от един неуспех към друг, без да губиш въодушевлението си.“
Беше време да се въоръжа с цялото си въодушевление и да приемам неуспехите… докато успея.
В очите на всеки потенциален спонсор аз бях кой.Не след дълго бях натрупал повече откази, отколкото е здравословно да получава човек.
Опитвах се да се сетя за някой предприемач приключенец, на когото се възхищавах, и все ми идва ще наум името на сър Ричард Брансън, основателя на компанията „Върджин“.
Писах му веднъж, после още веднъж. Изпратих му общо 23 писма.
Не получих отговор.
„Добре — казах си — ще разбера къде живее и ще занеса молбата си лично.“
Така и направих. В осем часа в една студена вечер позвъних на огромния звънец на вратата му. По домофона се чу глас; измърморих в слушалката за какво съм дошъл.
Гласът на иконома ми каза да оставя молбата си и да се омитам.
Не ми е много ясно какво се случи след това. Предполагам, че човекът, който отговори по домофона, искаше просто да го изключи, но вместо това беше натиснал копчето, което отваряше входната врата.
Стори ми се, че бръмченето продължи вечно, но всъщност сигурно е траяло само секунда-две.
Нямах време да мисля, просто действах… и инстинктивно бутнах вратата.
Изведнъж се намерих насред внушителното, настлано с мрамор фоайе на сър Ричард Брансън.
— Ъъ, ехо — извиках в празното помещение. — Извинете, май натиснахте копчето за отваряне на вратата.
Извинявах се в нищото.
В следващия момент икономът долетя по стълбите и ми се развика да се махам.
Надлежно оставих молбата си и офейках.
На другия ден изпратих цветя, извинявайки се за нахлуването си, и молех големия предприемач да разгледа молбата ми.
И този път не получих отговор.
По-късно същата седмица, докато карах колело по паважа в лондонското Сити, минах покрай офиса на фирмата „ДЛЕ“ — „Дейвис Лангдън и Еверест“.
„Хм“, помислих си и забавих ход.
Поех дълбоко дъх, уверено пристъпих към свръхчистата и свръхподредена рецепция и помолих да ме свържат с офиса на изпълнителния директор, като добавих, че въпросът е спешен и поверителен.
Щом ме свързаха със секретарката на изпълнителния директор, аз я помолих да ме пусне при шефа си само за две минути.
Най-накрая, на третия опит, след като приложих комбинация от съжаление и коварство, секретарката се съгласи да помоли изпълнителния директор да се срещне с мен „буквално за две минути“.
Отлично.
Въведоха ме в асансьора, а после в тихия офис на изпълнителния директор на последния етаж. Бях много нервен.
Двамата директори, Пол Моръл и Алистър Колинс, влязоха и изгледаха подозрително раздърпания младеж с писмена молба в ръце. (По-късно описаха последната като една от най-зле написаните молби, която някога са виждали.)
И двамата обаче проявиха снизходителност и ме изслушаха.
Като по чудо те почувстваха мечтата и въодушевлението ми и се съгласиха да подкрепят опита ми да забия знамето на „ДЛЕ“ на покрива на света, като ми отпуснат 10 000 лири. За мен това бяха страшно много пари, а за тях — търговски залог.
Обещах им изумителна снимка за конферентната зала.
Станахме, стиснахме си ръцете и оттогава сме големи приятели.
Обичам такива сделки.


Глава 74

И така, извадих късмет. Преди да ми излезе късметът обаче, бях получил стотици откази.
Сигурен съм, че в това се крие някаква поука.
Едни хора бяха заложили на мен и ми се бяха доверили. Нямаше да ги предам и щях да съм им вечно благодарен, задето ми дадоха възможност да се изявя.
След съгласието на „ДЛЕ“ да ме подкрепят към тях се присъединиха и няколко други компании. Забавно е как, щом един човек те подкрепи, другите някак се чувстват по-спокойни да го последват.
Мисля, че повечето хора не обичат да са първи.
И така, внезапно и неусетно, тръгвайки от нула, събрах необходимите средства, за да стана част от екипа. (Всъщност не ми достигаха около 600 лири, но тях ми ги даде баща ми, който не искаше и да чуе обещанията ми, че ще му ги върна. Велик човек.)
Мечтата ми да покоря Еверест беше на път да се сбъдне.
През годините много хора са ме питали как да си намерят спонсор. Рецептата има само една вълшебна съставка и тя се нарича действие. Просто трябва да действаш.
И пак да действаш.
Ако не ги подкрепим с действия, мечтите ни си остават само желания. А в живота човек трябва да може сам да си пали фитила.
Планирането на големи експедиции в действителност е досаден и обезсърчителен процес. Поредният отказ на потенциален спонсор не е нещо величаво. Често съм имал чувството, че вътрешният ми огън е на път да угасне.
Това, което го поддържа, е действието.
След като осигурих необходимите средства, планирах да замина за Хималаите за шест седмици като член на британската експедиция „Ама Даблам“*.
* По името на връх в Хималаите, Източен Непал — б.пр.
Това за мен беше поход мечта, а имах възможност срещу много малка сума да се присъединя към екипа на Хенри Тод, известен шотландски алпинист, който ни оказваше логистична подкрепа за Еверест.
Знаех, че това беше моят шанс да покажа на Хенри и Нийл, че съм в състояние да се грижа за себе си и да се катеря умело на големи височини.
Все пак, лесно е да говориш, докато си седиш на топло в Лондон.
Беше време да тренирам упорито и отново да покажа характер.
Ама Даблам е един от най-впечатляващите върхове на земята. Някога сър Едмънд Хилари го описал като „непревземаем“ заради внушителните му стръмни склонове, които се извисяват сред многобройните хималайски върхове.
Както и при много други върхове, едва когато се докоснеш до него, разбираш, че изкачването му е възможно. Нужна е само известна смелост и внимателно планиране.
Световноизвестната компания за организиране на експедиции „Джагид Глоуб“ смята Ама Даблам за един от най-трудните си обекти. Върхът получава оценка 50, което описва техническите особености на маршрута така: „Много стръмен ледник или скали. Подходящ за опитни алпинисти, които системно са изкачвали подобни върхове. Изкачванията с подобна трудност изисква изключително големи усилия и неизбежно са свърже известна загуба на тегло.“
Това са те, Хималаите.
С голямо удоволствие си спомням за четирите седмици, през които изкачвахме Ама Даблам.
Имахме чудесен международен екип, чийто член беше невероятната Джанет Харисън, която загина трагично няколко години по-късно на друг висок връх в Хималаите. (Винаги съм смятал, че е голяма привилегия да си се катерил с Джанет. Тя беше толкова лъчезарна, силна, красива и талантлива. Последвалата и смърт беше огромна, трагична загуба за алпинизма.)
С нас беше и Петър Хабелер, един от най-големите герои в историята на алпинизма и първият човек редом с Райнхолд Меснер, изкачил Еверест без кислородна бутилка.
И така, обкръжението будеше страхопочитание. Аз обаче се справих.
През голяма част от времето се катерех сам, погълнат от собствения си свят, напрягах сили със слушалки в ушите и наведена глава. През цялото време Еверест блестеше високо над нас, само на десет мили на север.
Докато се катерех в планината, поех доста рискове. Сега, когато се връщам назад, ме побиват тръпки. Отнасях се с голямо пренебрежение към въжетата и самохватите. Вместо това предпочитах да ставам рано и да си проправям път с пикела.
Спомням си как веднъж се катерех по стръмна скала, а под мен се спускаше вертикален склон, висок 4000 фута. Внимателно се бях закрепил на тесните върхове на котките си и си тананиках песен на „Джипси Кингс“, като се опитвах да се хвана на място, което беше малко извън обсега ми.
Беше нужна малко сляпа вяра, за да скоча, да се хвана, да се моля опората да ме издържи и да продължа нагоре. Такава вяра и такова отношение проявявах доста често, докато изкачвах Ама Даблам.
Това е някакво безгрижно безразсъдство, което невинаги е здравословно.
Аз обаче бях ентусиазиран, безстрашен и много благодарен, че мога да се катеря така след злополуката. За първи път чувствах, че отново съм силен, а спането върху леда се отразяваше отлично на гърба ми.
Подобно отношение при катерене е опасно. (Държа да отбележа, че сега се опитвам да избирам доста по-сигурни методи.) Тогава обаче се получи и аз напредвах бързо и успешно.
След три тежки седмици се озовах на върха на Ама Даблам.
Бях смазан. Последният етап до върха ми беше струвал много усилия. Коленичих, пазейки се от вятъра, и погледнах наляво през очилата си.
През вихрещите се облаци видях да изплува далечният Еверест.
Приличаше на неуморен великан. От върха се сипеше сняг.
Стоеше спокоен, безстрастен и тих на 6500 фута над мястото, където се намирах. Съзнавах, че Еверест ще бъде нещо съвсем различно.
Чудех се какво ли ме очаква занапред.


Глава 75

Прибрах се вкъщи невредим и с ясното съзнание, че колкото и силен да бях, трябваше да стана още по-силен.
Еверест щеше да изпита силата ми и да я възнагради.
Прекарвах всеки миг в тренировки и изкачване на планини в Уелс, в Северозападна Англия и в Шотландия.
За Нова година един от приятелите ми от училище, Сам Сайкс, ме покани в дома си на северозападното крайбрежие на Съдърланд, Шотландия.
Това е едно много диво и сурово място, което много обичам.
Тук се намира една от най-любимите ми планини — Бен Лоял, чийто връх, покрит със скали и пирен, се извисява над смайващ естуар. Ето защо не беше нужно Сам да ме убеждава дълго, за да го посетя и да отида да се катеря.
Този път в планината щях да срещна жената, която щеше да промени живота ми завинаги; бях отчайващо неподготвен за случая.
Поех на север най-вече за да тренирам и да се катеря. Сам ми каза, че и други негови приятели ще дойдат за Нова година, и ме увери, че ще ми допаднат.
„Супер. Стига да не ми пречат да тренирам“, помислих си. Никога не съм бил по-далеч от мисълта, че ще се влюбя. Имах мисия. До изкачването на Еверест оставаха само два месеца.
Влюбването изобщо не влизаше в плановете ми.
Една от приятелките на Сам беше младо момиче на име Шара. Кротка като агънце, красива и весела… и, както ми се струваше, ме гледаше много топло.
В това момиче имаше нещо. Каквото и да правеше, тя просто сияеше. Бях зашеметен, напълно и окончателно.
Исках само да бъда с нея, да пия чай, да си говорим и да се разхождаме.
Опитах се да се преборя с това чувство, като пълнех раницата си с камъни и дебели книги и отивах да се катеря сам. Единственото, за което мислех обаче, беше красивото русокосо момиче, което се смееше по най-очарователен начин на абсурда да носиш Шекспир в планината.
Вече усещах, че много се разсейвам, но в същото време сякаш нищо друго нямаше значение. Исках да съм с това момиче през цялото време.
На третия ден я попитах дали иска да се качи на Бен Лоял с мен и с всички, които искат да дойдат с нас. Никое от момчетата не изяви желание, така че накрая останах сам с Шара и още три момичета. Хм.
Отне ни два часа да прекосим мочурливото поле, покрито с молиния, преди да стигнем до подножието на планината и да започнем да се изкачваме по отвесния склон към хребета. Беше доста стръмно, но като цяло все пак вървяхме по „лекия“ маршрут.
След първите двеста фута повечето момичета изглеждаха смазани.
Бях на мнение, че след като се бяхме бъхтили толкова дълго през тресавището, определено би трябвало да се покатерим малко. Все пак това беше приятната част.
Всички се съгласиха и продължихме да вървим нагоре.
Преди склонът да стане полегат преди върха обаче има едно място, където се оголва осеяното с пирен тресавище. Мястото е малко, дълго е няколкостотин фута, и аз кой знае защо реших, че на момичетата ще им хареса да се покатерят по стръмен, но безопасен склон, където няма да имат нужда от въжета. Освен това гледката към морето беше изумителна.
Нещата обаче не се случиха точно според плана.
Първият уплашен вопъл сякаш предизвика какофония от писъци. Едно след друго момичетата изразиха гласно страховете си. Интересно е как, щом един човек започне да се паникьосва, всички, които до този момент са се чувствали отлично, бързо, ама много бързо започват да се чувстват ужасно.
После дойдоха сълзите.
Кошмар.
Накрая заведох трите момичета, които най-много се страхуваха, буквално за ръка до подножието на склона. За да не паднат, трябваше да заставам зад всяка от тях, да поставям ръцете си върху нейните и да й помагам да слезе стъпка по стъпка, докато тя следваше всяко мое движение.
Най-важното в случая беше, че единственото момиче, което през цялото време запази пълно самообладание, беше Шара, която спокойно се изкачи, а после също така спокойно слезе заедно с мен, докато се опитвах да помогна на останалите.
Сега вече бях наистина зашеметен.
За мен хладнокръвието е неустоимо качество и ако до този момент не бях хлътнал до уши, то преживяното в планината напълно ми завъртя ума.
У мен се прокрадваше чувството, че съм срещнал момичето на мечтите си.


Глава 76

Следващата вечер беше Нова година и с Шара тайно се уговорихме да се срещнем при задния вход на къщата точно в полунощ.
— Да се поразходим — предложих.
— Добре. Полунощ е, — 5°С, тъмно като в рог, но нека се поразходим. — Тя замълча. — Но не на Лоял — усмихна се.
И така, тръгнахме заедно по една огряна от луната пътека.
„След двадесет ярда ще я целуна“, казах си.
Но да събереш смелост, когато си с толкова специално момиче, се оказа по-трудно, отколкото си мислех.
Двадесетте ярда станаха двеста, после две хиляди.
Четиридесет и пет минути по-късно тя предложи да се връщаме.
— Да. Добра идея — отвърнах.
„Хайде, Беър, баба такава. Направи го сега!“
И го направих.
Бърза целувка по устните, после една по-бавна и по-продължителна, след което трябваше да спра. Бях като замаян.
„Уха. Разходката си струваше“, помислих си, като се усмихнах до уши.
— Да се връщаме — казах, усмихвайки се.
Не съм сигурен дали според Шара си заслужаваше да се прави дълга разходка на студа заради една бърза и страстна целувка, но на мен ми се струваше, че небето се беше прояснило, облаците се бяха разнесли и нищо вече нямаше да бъде същото.
През следващите няколко дни прекарвахме всеки миг заедно. Измисляхме си глупави танци, вечер редяхме пъзели, а когато спазих обичая си да се къпя в мразовития Атлантически океан по Нова година, тя ме чакаше усмихната на брега.
Просто усещах, че сме създадени един за друг.
Открих дори, че в Лондон тя живееше на съседна улица на тази, на която аз бях взел стая под наем у един приятел. Какъв късмет!
Към края на седмицата двамата се застягахме да се прибираме в Лондон. Тя щеше да пътува със самолет, а аз — с кола.
— Ще стигна в Лондон преди теб — обзаложих се.
Тя се усмихна мъдро.
— Не, няма. (Но ми харесва твоят боен дух.)
Разбира се, тя спечели. Прибирането с кола ми отне десет часа. В десет същата вечер обаче почуках на вратата й.
Тя ми отвори по пижама.
— По дяволите, права беше — засмях се. — Ще вечеряме ли някъде?
— По пижама съм, Беър.
— Виждам. Изглеждаш прекрасно. Облечи си палтото, хайде.
Тя ме послуша.
За първи път излизахме заедно и Шара беше по пижама. Ето това беше яка мацка.
От този момент нататък почти не се разделяхме. През деня й носех любовни писма в службата и я убеждавах да си взема безкрайни свободни следобеди.
Карахме летни кънки в парка, а през уикендите я водех на остров Уайт.
Междувременно мама и татко се бяха преместили в старата къща на дядо в Дорсет и бяха освободили вилата на острова. Старата ни каравана обаче все още беше паркирана край къщата, скрита сред храстите, така че всеки от нас можеше да се промъкне в нея, когато поиска.
Подът беше изгнил, а банята беше пълна с буболечки, но това не пречеше нито на Шара, нито на мен.
Самият факт, че бяхме заедно, ни караше да се чувстваме като в рая.
След първата седмица знаех, че тя е жената на живота ми, а след още една седмица двамата си бяхме признали един на друг, че се обичаме до полуда.
Дълбоко в сърцето си знаех, че ще ми е много трудно да се разделя с нея за три месеца и половина, за да отида на Еверест.
Обещах си обаче, че ако се върна жив, ще се оженя за това момиче.


Глава 77

Междувременно трескавата подготовка за тримесечната експедиция до Еверест продължаваше.
Мик Кростуейт, мой стар приятел от остров Уайт и от училище, се беше присъединил към нас с Нийл като член на британския екип. С Мик бяхме израсли заедно в основното училище, в Итън и на остров Уайт и се бяхме катерили доста през годините.
Откакто се помнех, Мик винаги е бил нечовешки силен — както физически, така и психически.
Когато беше на девет, при игра на ръгби той изнасяше цели атаки с една ръка, което правеше отбора ни абсолютно непобедим. След университета Мик премина някои от най-тежките военни учения, без това да му коства особени усилия.
Той винаги е бил страхотен съотборник, така че бях много щастлив, че и сега на Еверест ще съм със сродна душа.
И така, екипът беше сформиран.
Планирахме да тръгнем на 27.02.1998 г.
Тъй като бяхме малко хора, се бяхме разбрали да се присъединим към една по-голяма експедиция, оглавявана от Хенри Тод, човекът, който беше оказал логистична подкрепа на екипа от Ама Даблам.
По план ние трябваше да се катерим откъм Непал, по югоизточния хребет. По този маршрут са се катерили Хилари и Тенсинг. Това е един от най-опасните маршрути — обстоятелство, което не убягна на майка ми.
Към онзи момент от общо 161 души, загинали на Еверест, 101 бяха оставили костите си именно на този хребет. Двамата с Мик решихме да тръгнем четири седмици преди Нийл и Джефри Станфърд (последния член на екипа). Идеята ни беше да тренираме колкото е възможно по-дълго на голяма надморска височина, преди да започнем самото изкачване.
На летището със сълзи на очи се разделих с Шара (през годините това щеше да ни се случва много пъти) и потеглих от Великобритания за Непал.
Беше време строгата ни аклиматизационна програма да започне.
Аклиматизацията е нужна, за да свикне тялото да функционира с по-малко кислород, а най-важното е да си търпелив по отношение на темпото, с което се изкачваш. При повишаване на надморското равнище височинната болест може много бързо да те убие. Ако объркаш нещата, по всяко време могат да те навестят приятни симптоми като мозъчен оток, загуба на съзнание и кръвотечение от очите. Ето защо голямата надморска височина е като огъня — непредсказуема и опасна.
На север от Еверест, отвъд хоризонта и докъдето ти стига погледът, се простира Тибет. На юг върхът гледа към могъщата верига на Хималаите чак до равнините на Непал.
На цялата планета няма по-висока точка.
Под върха обаче амбициозния катерач го чака коварно съчетание от хиляди футове скални масиви, сняг и лед, отнели живота на мнозина от най-добрите алпинисти.
Ето и причината за това.
Под върха склонът на югоизточния хребет е изпъстрен със стръмни скали и син лед. По тях се стига по тесен коридор от дебел пухкав сняг, а оттам — седловина на около 3000 фута под върха.
Тази седловина, където щеше да бъде разположен лагерът ни, се намира под два големи върха — Лхотце на юг и Еверест на север.
Щяха да са ни нужни почти шест седмици, за да стигнем до тази седловина.
Под Южното седло се намира ледник, висок 5000 фута, известен като Лицето на Лхотце. Лагер номер 3 щеше да бъде изсечен в леда по средата на ледника.
В подножието на ледника се намира най-високата и страховита ледена долина в света. По средата на глетчера щеше да се намира лагер номер 2, а в долния му край — лагер номер 1. Този огромен леден език е известен като Западното седло, или Долината на мълчанието.
От ръба на глетчера ледът стига до гърлото на долината, където го прорязват жестоки пукнатини. Тук започва ледопадът.
Това е все едно река да се промушва през пролом — водата тече бърза и пенлива. Тук обаче водата е замръзнала. Ледените блокове, много от които големи колкото къща, с тътен бавно се плъзгат надолу по склона.
Тази буйна замръзнала река, широка 500 ярда, е известна като водопадът Кхумбу и е един от най-опасните участъци от изкачването.
В неговото подножие се намира базовият лагер.
Двамата с Мик прекарахме първите седмици, като се катерехме в подножието на Хималаите, аклиматизирахме се и постепенно осъзнавахме сериозността на онова, което ни очакваше.
Изкачвахме се все по-високо и по-високо в сърцето на планината, докато накрая се намерихме на височина 17 450 фута, в подножието на ледопада Кхумбу, откъдето започваше истинското изкачване на Еверест.
Разпънахме палатките си в полите на планината изчакахме пристигането на останалите членове на екипа два дни по-късно.
Докато седях, чаках и гледах нагоре, извил шия към Еверест, усетих неприятно чувство в стомаха. Просто исках да става, каквото има да става. Чакането винаги е най-тежко.
Никога през целия си живот не съм се чувствал толкова ужасен, развълнуван, неспокоен.
Но това дори не беше началото.
Реших да спра да мисля за онова, което предстоеше, и да започна експедицията по начина, по който исках тя да протече.
Щях да дам всичко от себе си. Щях да се трудя неуморно двадесет и четири часа на ден, докато от очите ми не почнеше да тече кръв. Ако минех с по-малко усилия, щях да приема това като дар от съдбата.
Ето така си представях нещата.


Глава 78

Най-сетне Нийл и Хенри пристигнаха — експедицията беше започнала.
В базовия лагер прииждаха тълпи от алпинисти, екипи от Сингапур, Мексико, Русия. Общо бяха може би към четиридесет души, сред които силният и весел боливийски алпинист Бернардо Гуарачи.
Всеки беше готов да рискува всичко, за да се снима на върха.
Не всички щяха да се върнат живи.
Групата амбициозни и надъхани алпинисти генерираха осезаема енергия. Всяко действие имаше своя смисъл. В лагера цареше суматоха; почернели от слънцето, жилави и атлетични хора трескаво подготвяха оборудването си и обсъждаха стратегии за изкачването.
Освен нас под логистичния контрол на Хенри Тод се намираха още Анди Лапкас, лекарят на екипа ни, и Карла Уилок, кротко и приветливо, но изпълнено с яростна решимост момиче, което искаше да стане първата мексиканска жена на Еверест.
Към нас се присъедини и австралийският алпинист Алън Силва. Русокосият здравеняк не говореше много изглеждаше доста затворен. Ясно беше, че не е дошъл, за да се забавлява. Имаше своя мисия и това му личеше.
Освен това сред нас беше британецът Греъм Радклиф, който вече беше изкачил Еверест откъм северния хребет. Този прям и ведър човек се надяваше да стане първият британец, изкачил върха и по двата хребета.
Гвардейски офицер Джефри Станфърд беше от Великобритания също като мен, Нийл и Мик. Опита си в катеренето той беше натрупал в Алпите и това за него щеше да е първото изкачване на Еверест.
Тук беше и Майкъл Даун, един от най-известните скални алпинисти в Канада. Беше весел, кален човек и си разбираше от работата, но още отсега изглеждаше угрижен.
Еверест респектира дори и най-смелите катерачи.
Майкъл обаче беше свестен човек и аз усетих това в първите часове на запознанството ни.
Международната ни група беше придружавана от екип непалски шерпи, предвождани от сердаря Ками.
Израсли в полите на Хималаите, тези шерпи познаваха Еверест по-добре от всеки друг. Много от тях с години се бяха катерили в планината и бяха помагали на експедиции, като бяха пренасяли храна, кислородни бутилки, резервни палатки и други неща за лагерите високо в планината.
Всеки от нас, алпинистите, щеше всеки ден да носи със себе си голяма раница с храна, вода, походна печка, газови бутилки, спален чувал, постелка, фенерче, батерии, няколко чифта ръкавици, шапка, леко яке, котки, набор инструменти, въже и ледокоп.
Наред с този стандартен товар шерпите носеха още чувалче с ориз или две кислородни бутилки.
Бяха необикновено силни хора и се гордееха, че могат да помогнат при пренасянето на жизненоважните предмети от първа необходимост, които „обикновените“ алпинисти не могат да носят сами.
Ето защо шерпите без съмнение са истинските герои на Еверест.
Родени и израсли на 12 000 фута над морското равнище, височината буквално е в кръвта им. Над 25 000 фута обаче дори шерпите започват да се движат по-бавно. Така става с всички, постепенно и неизбежно.
Ходенето се превръща в бавно, болезнено, мъчително пълзене. Две стъпки, почивка. Две стъпки, почивка.
На алпинистки жаргон това се нарича „влачене“,
Казват, че за да покориш Еверест, всъщност трябва да изкачиш планината пет пъти. Причината за това е, че трябва постоянно да се качваш и да слизаш, за да дадеш възможност на тялото си постепенно да се приспособи към екстремната надморска височина.
Всеки път, щом стигнехме до по-висока точка, на следващата сутрин трябваше да слезем към базовия лагер, за да могат телата ни да се възстановят от натоварването.
Резултатът от дългите часове на бавно изкачване се губеше след час или два спускане с въжета по същите ледници. „Изкачвай се нависоко, почивай в ниското“ — това беше принципът, който ни сломяваше духом.
Бяха нужни десет часа, за да се изкачим, и един, за да се спуснем обратно.
Най-голямата височина, към която телата ни щяха да успеят да се приспособят, беше лагер номер 3 на 24 500 фута над морското равнище.
По-нагоре тялото просто „умира“, щом навлезе в участъка, печално известен като Зоната на смъртта. Тук храносмилателната система престава да функционира, а организмът отслабва много бързо заради разредения въздух и недостига на кислород.
Беше ясно, че това изкачване щеше да е непрестанна война на издръжливост между аклиматизацията на телата ни и поддържането на боен дух. При това, без да смятаме болестите, изтощението, контузиите и лошото време.
Без да говорим за това, всички знаехме, че за да успеем, много обстоятелства трябва да се стекат благоприятно в подходящото време. Ето защо късметът е толкова важен на Еверест.
Целта ни беше да се аклиматизираме в лагер номер 3 колкото е възможно по-скоро. Надявахме се това да стане към края на април. После щяхме да се борим само с лошото време и свирепите струйни течения.
Именно тези течения правят планината напълно непристъпна през по-голямата част от годината. Неудържимата им сила може буквално да отвее човек от хребета.
Два пъти в годината обаче, когато топлият мусон задуха на север над Хималаите, ветровете отслабват.
Това явление е известно като „затишие“; тогава планината става странно тиха за няколко безценни дни.
Кога ще настъпи такъв момент и колко време ще трае е много трудно да се каже. Всеки алпинист, тръгнал да покорява Еверест, поема риск.
Ако направиш нещо не както трябва или късметът ти изневери, загиваш.
Наред със сковаващия студ, безкрайните пукнатини в леда, ежедневните лавини и оголените скални масиви, дълги по няколко хиляди фута, именно свирепите струйни течения допринасят най-много за мрачната статистика.
През онази година статистиката сочеше, че един от всеки шестима алпинисти, които стигнеха до върха, щеше да умре.
Един от шест. Като самотен куршум в револвер при игра на руска рулетка.
Тази аналогия не ми харесваше.


Глава 79

На 7 април Мик, Нима (един от шерпите) и аз щяхме да поемем към Еверест за първи път.
Другите щяха да останат в базовия лагер, за да имат телата им повече време да се адаптират към надморската височина, преди да тръгнат да се качват по-нагоре.
Седнахме на дъното на ледопада Кхумбу сред назъбените ледени хребети и си сложихме котките. Най-сетне се заемахме с онова, за което толкова дълго бяхме мечтали.
Когато започнахме да навлизаме дълбоко в лабиринта, котките се забиха здраво в гладкия като стъкло лед. Беше приятно чувство. Когато ледникът взе да става стръмен, се вързахме с въжета. Пред нас се редяха фигури, които изглеждаха като безкрайни, гигантски ледени статуи и се губеха в далечината над нас.
Няколко силни тласъка и се прехвърляхме на следващата ледена тераса, лягахме и дишахме тежко все по-редкия въздух.
Скоро виждахме под краката си базовия лагер, който изглеждаше все по-малък в далечината.
През тези първи няколко часа, през които се катерихме заедно призори, адреналинът бушуваше в телата ни.
Изпълнявахме познати, рутинни упражнения в една съвсем непозната планина.
Скоро стигнахме до първата от системите от алуминиеви стълби, който се простират над многобройните зеещи пропасти. Тези стълби бяха предварително поставени от шерпите с помощта на сложни мрежи от въжета, цеви и клинове, за да се оформят мостове над грамадните пукнатини по повърхността на ледопада.
През годините тези леки стълби, фиксирани на едно място и укрепвани на всеки няколко дни според движението на леда, се бяха доказали като най-ефикасен начин за преодоляване на ледопада.
Отначало обаче ти скъсваха нервите.
Котките, тънките метални стъпала и ледът са опасна комбинация. Трябва просто да се придвижваш бавно, да се владееш и да се концентрираш върху всяко едно стъпало поотделно. И запомнете: не поглеждайте към зейналата черна бездна под краката си.
Съсредоточете се върху краката си, не върху факта, че може да паднете.
По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
Само на стотина фута под лагер номер 1 пътеката, която шерпите така усърдно бяха съградили през леда, беше рухнала. Останките от въжето и системата от стълби висяха като дълги конци над зейналата пропаст.
С Мик преценихме възможностите.
Нима беше по-надолу и фиксираше наново част от пътеката, която се нуждаеше от допълнителни цеви.
Решихме да не се опитваме да търсим нов път до лагер номер 1 — като за първи ден се бяхме изкачили достатъчно високо. Ето защо се отправихме надолу.
Обратният път беше уморителен, много по-уморителен, отколкото си представях. Краката ме боляха, а сърцето и белите ми дробове се напрягаха, за да извлекат всяка унция кислород от разредения въздух.
След цял ден, прекаран на леда, се чувствах изтощен.
Адреналинът, концентрацията и надморската височина изразходват страшно много енергия.
Трудно е да се опише този тип умора — тя просто изцежда всичките ти сили, без да ти даде нищо в замяна.
Подрънкването на карабинерите започваше да ме хипнотизира. Затворих очи, после ги отворих. Опитах се да дишам ритмично.
Бяхме на 18 000 фута над морското равнище в безпощадната паст на Еверест. Забелязах, че докато напипвах въжетата през дебелите ръкавици, ръката ми трепереше.
Това беше само от умора.
Един час по-късно имах чувството, че изобщо не сме се доближили до базовия лагер, а вече беше късно.
Нервно огледах ледопада. Бяхме се уговорили да се срещнем с Нима някъде тук. Озърнах се, но не го видях.
Забих котките си в снега, облегнах се на леда, за да си поема дъх, и зачаках Мик, който идваше след мен.
Беше десет ярда зад мен и стъпваше внимателно по разкъсаните ледени блокове. Повече от девет часа се намирахме в този смъртоносен леден капан, изпъстрен с дълбоки пукнатини, и се движехме много трудно.
Като го гледах, разбрах, че ако здравият Мик се движи толкова бавно, значи наистина не сме на каква да е планина.
Станах и направих няколко бавни крачки, като изпитвах леда с всяко свое движение. Стигнах до края на въжето, разкопчах се, поех дълбоко дъх и хванах следващото въже.
Държах го леко в ръката си, огледах се, отново поех дълбоко дъх и закопчах карабинера за въжето.
Тогава изведнъж усетих земята под мен да се раздвижва.
Погледнах надолу и видях ледът да се пука между краката ми, скърцайки тихо.
Не посмях да се помръдна.
Сякаш светът замря.
Ледът изпука още веднъж зад мен, а после съвсем ненадейно се откъсна изпод краката ми и аз полетях надолу.
Пропадах в смъртоносната черна рана на глетчера, чието дъно не се виждаше.
Внезапно се ударих в сивата стена на пукнатината.
Отхвръкнах на другата страна и си ударих рамото и ръката в леда. После спрях, защото тънкото въже, за което се бях закопчал, ме държеше.
Въртя се безспир във въздуха. Зъбците на котките докосват крайчеца на стената на пукнатината.
Чувам собствените си викове да отекват в тъмнината под мен.
Късове лед продължават да се сипят отгоре ми, а едно по-голямо парче се разбива в черепа ми. Главата ми клюмва назад. За няколко секунди губя съзнание.
Идвам на себе си, за да видя последните ледени отломки да пропадат в мрака под мен.
Тялото ми леко се върти около края на въжето и изведнъж настъпва зловеща тишина.
Адреналинът ме залива и аз се разтърсвам от конвулсии.
Викам Мик и гласът ми отеква в ледените стени. Поглеждам към лъча светлина над мен, а после към бездната долу.
Трескаво се опитвам да се хвана за стената, но тя е гладка като стъкло. Замахвам яростно с ледокопа, но той не ми върши работа, а котките ми само стържат по леда.
Отчаяно се вкопчвам във въжето над главата си и поглеждам нагоре.
Аз съм на двадесет и три години и съм на път да умра.
Отново.


Глава 80

Въжето, на което висях, не беше предвидено за дълги падания като моето.
Беше леко, тънко въже, което се подменяше на всеки няколко дни, тъй като при придвижването на леда се откъсваше от захватната точка. Служеше повече като ориентир и опора, а не като истинско гъвкаво въже за катерене.
Знаех, че може да се скъса всеки момент.
Секундите ми се струваха цяла вечност.
После внезапно усетих силно дърпане на въжето.
Отново ритнах стената с котките.
Този път шиповете се забиха в леда.
При всяко дръпване отгоре се набирах и се изкачвах по няколко фута по стената.
При ръба на пукнатината успях да забия ледокопа в снега и да се измъкна.
Силни ръце ме хванаха за дрехите и ме измъкнаха от хватката на пропастта.
Изпълзях далеч от ръба на пукнатината и от опасността и рухнах.
Лежах с лице, притиснато в снега, и със затворени очи, държах ръцете на Мик и Нима и треперех от страх.
Ако Нима не беше чул шума от падането и не се беше оказал толкова близо, Мик надали щеше да има сили да ме измъкне. Знаех, че Нима ми е спасил живота.
Мик ме съпровождаше през следващите два часа надолу по ледопада. Сграбчвах всяко въже и нервно се закопчавах.
Вече минавах по стълбите като различен човек — увереността ми се беше изпарила. Дишането ми беше трудно и ускорено, а от силата и адреналина отдавна нямаше и следа.
Тънката червена линия между живота и смъртта може да възроди човека или да го сломи. В онзи момент аз бях съсипан.
А дори не бяхме започнали същинското изкачване на върха.
Същата нощ, докато лежах сам в палатката си, се разхлипах тихо под напора на обзелите ме емоции. За втори път през последните няколко години знаех, че съм се разминал на косъм със смъртта.
Написах в дневника си:
„31.03., полунощ
Днешният ден беше пълен с щури преживявания. И през цялото време не разбирам едно: как въжето издържа падането ми.
На вечеря Нима с резки и драматични жестове разказа случилото се на другите шерпи. Получих двойна порция от нашия глух готвач. Мисля, че това беше неговият начин да ме окуражи. Мил човек. Знае от опит колко безпощадна може да е планината.
Лакътят ми е доста зле контузен на мястото, където го ударих в леда, и усещам малки частици кост, които се движат вътре в отекла торбичка с течност под ставата. Това малко ме притеснява.
Лекарят казва, че не можеш да помогнеш на лакътя с друго, освен да го лекуваш и да му дадеш време да оздравее. Добре поне, че не си ударих главата!
Не мога да заспя. Виждам отново и отново пукнатината под себе си и щом затворя очи, ме обзема паника.
Падането е свързано с чувство на ужас и безпомощност. То породи у мен същия страх, както и парашутната злополука.
Не мисля, че някога съм бил по-близо до смъртта, отколкото бях днес. И все пак оцелях… отново.
Изпитвам дълбока благодарност за всички добри и красиви неща в живота ми, както и убеждението, че наистина не искам да умирам все още. Има толкова неща, за които да живея.
Моля се от цялото си сърце никога повече да не изживявам подобно нещо.
През тази нощ казвам: благодаря ти, Боже, благодаря ти, приятелю.
Извървях много труден път, за да започна изкачването на живота си.
П. П. Днес е рожденият ден на моята Шара. Нека бъде щастлива, където и да е сега.“


Глава 81

„Ако по една пътека няма препятствия, то тя най-вероятно не води доникъде.“
Човекът, който го е казал, е бил много прав.
Смисълът на живота е отново и отново да се изправяш, да се изтупваш от праха, да си вадиш поуки и да продължаваш напред.
Така направих и аз.
През следващите няколко дни в началото на април условията бяха идеални за катерене. Продължихме всички заедно напред и като изключим счупеното рамо, което постоянно напомняше за себе си, напълно забравих близката си среща с Оная с косата в пропастта.
Проправихме си път през ледопада и останахме в лагер номер 1 на ръба на ледника. Прекарахме там нощта, след което се върнахме в базовия лагер. На следващия ден щяхме да атакуваме могъщото Западно седло и ще се опитаме да достигнем лагер номер 2.
Раниците ни бяха по-тежки от преди — в тях имаше допълнителен набор, от който щяхме да имаме нужда високо в планината. Голямото седло се простираше пред нас, докато бавно си проправяхме път през необятната, искрящо бяла ледена долина — като мравки на гигантска ски писта.
Внимателно слязохме в една от грамадните, пълни със сняг пропасти, който прорязваха лицето на глетчера, покатерихме се по отсрещния склон и излязохме оттам. Когато прехвърлихме един особено висок лъжлив хоризонт, за първи път видяхме лицето на Еверест в далечината.
Могъщият връх се възвисяваше на 8000 фута над нас. Дъхът ми спря.
Когато слънцето изгря над върха и лъчите му пробиха щита на вятъра и снега, ние седнахме мълчаливо върху раниците си. От вълнение сърцето ми заби ускорено.
Еверест изглеждаше наистина непревземаем, толкова далечен, горд и непристъпен.
Реших да не поглеждам твърде често нагоре, а вместо това да си гледам в краката и да се старая да ги поддържам в движение.
Предполагах, че това е ключът към изкачване на планината.
Надморската височина и наклонът на глетчера ни изтощаваха все повече, а лагер номер 2 си оставаше все така далече.
Най-сетне стигнахме до лагер номер 2, но предвид усилията, които бяхме положили, за да отидем дотам, мястото не беше нищо особено. Сгушен в сянката на гигантския склон на Еверест, лагерът беше сив, студен и неприветлив.
Чакъл покриваше тъмносиния лед, който се разтапяше в обедната жега. Всичко беше мокро, хлъзгаво и кално.
Паднах, докато се опитвах да се покатеря по малка ледена издатина, но се вълнувах, защото беше започнал нов, макар и лек етап от катеренето.
При следващото завръщане в базовия лагер, след като прекарах най-спокойната нощ, откакто бях в Непал, реших да се обадя у дома по сателитния телефон.
Досега не бях използвал телефона, чиято тарифа беше 3 долара на минута. Имах си достатъчно дългове.
Първоначално възнамерявах да се обадя, след като покоря върха — ако го покоря.
— Мамо, аз съм.
— Беър? БЕЪР е! — извика тя развълнувана.
Толкова беше хубаво просто да чуя гласовете на онези, които обичам.
Разпитах я за всичко ново около тях.
После й разказах как се измъкнах на косъм от пропастта.
— В какво си паднал? В паст? — попита мама.
— Не, в пропаст — натъртих.
— Говори по-силно. Едва те чувам, скъпи.
Майка ми се опита да накара всички около нея да млъкнат, след което поднови разговора.
— Та… Какво казваш за тази паст?
— Мамо, наистина не е важно — засмях се. — Обичам те.
Семейството винаги успява да ти повдигне духа.


Глава 82

Четири дни по-късно отново се озовахме в лагер номер 2, на покрития с морени ръб на гигантския глетчер, наречен Западно седло.
Беше пет сутринта, развиделяваше се преди изгрев и се беше възцарила зловеща тишина. Аз седях сгушен под стрехата на палатката си и съзерцавах леда.
Беше студено. Много студено.
Мик цяла нощ се беше въртял. Причината затова беше надморската височина. Тя прогонва съня, докарва ти перманентна мигрена и изсмуква всичката влага от дробовете ти и от въздуха, като по този начин кара всички непрестанно да кашлят и плюят.
Прибавете смразяващия студ, постоянните позиви за повръщане и неописуемото чувство, че дори най-обикновеното физическо усилие се превръща в Херкулесов подвиг, и ще разберете защо толкова малко хора се заемат с алпинизъм.
Истината за живота на голяма височина и при отрицателни температури е лишена от всякаква романтика.
Днес обаче беше решаващият ден.
Тръгвайки от базовия лагер, след седемчасово катерене бяхме стигнали лагер номер 2. За първи път изминавахме целия път наведнъж, без да нощуваме в лагер номер 1, и това ни се отрази.
Днес трябваше да продължим нагоре, а оттук нататък ставаше много по-стръмно и много по-опасно.
Лагер номер 3 е прагът на онова, което човешкото тяло може да понесе. Неведнъж скептиците ми бяха казвали, че способността на тялото да се адаптира към голямата надморска височина се подобрява в края на двадесетте и началото на тридесетте години на човешкия живот.
Е, 23 не беше най-подходящата възраст, но аз се опитах да не мисля за това обстоятелство и за скептиците.
Да, бях млад, но бях и гладен за приключения, а следващите няколко седмици, през които щях да се изкача по-високо от когато и да било, щяха да покажат кой е прав.
Пред мен беше истинското изпитание. Ако не успеех да се приспособя към надморската височина при лагер номер 3, щях да се върна в базовия лагер и никога повече да не се катеря нагоре.
Гледах гигантското лице на планината пред мен и се опитвах да си представя, че съм горе.
Не можех.
Тридесет минути след началото на похода все още стояхме върху сипеите и ледените морени. Имах чувството, че едва се движим. Най-накрая обаче отново стигнахме до ледник и започнахме да се катерим към началото на леденото лице, което се възвисяваше на около 5000 фута над нас.
Времето беше предразполагащо. Беше тихо, като изключим лекия ветрец, който подухваше над леда.
Като се има предвид надморското равнище, на което се намирахме, трябваше да направим огромна стъпка — около 3300 фута нагоре. Дори по време на походите си към базовия лагер се бяхме изкачвали само по 900 фута на ден.
Знаехме какви рискове крие тази невидима височинна граница, но бяхме принудени да ги поемем заради силния наклон. Просто имаше твърде малко места, където можехме да намерим малка ледена издатина, на която да разположим лагера си.
Щом приключехме похода си до лагер номер 3, щяхме да се върнем в базовия лагер за последен път. Оттам нататък всичко зависеше от времето.
През следващите пет часа продължихме да вървим по прозрачно синия лед. Шиповете на котките се забива, ха в леда, мускулите на прасците ни горяха, дробовете ни се издуваха, но от това не ни олекваше.
Тук въздухът беше много разреден, слънцето грееше все по-силно, а склонът ставаше все по-стръмен с всяка несигурна стъпка, която правехме нагоре по ледника.
„Гледай само напред и никога надолу.“
Шерпите бяха стигнали лагер номер 3 предния ден и бяха прекарали следобеда в разпъване на двете палатки. Колко пъти се благодарих за тяхната сила!
Докато си проправяхме път през последния участък от блестящ прозрачно син лед, виждах палатките, вклинени под надвисналия над главите ни леден връх.
„Опасно“, помислих си.
Знаех обаче, че върхът ще ни предпази от лавините.
Палатките плющяха под напора на все по-силния вятър, примамващ и все пак неуловим, а студът предвещаваше настъпването на нощта.
Валеше силен сняг и бързо се стъмваше.
Вятърът носеше снега по тъмния лед и го набиваше в телата ни.
Мик вървеше малко зад Нийл и мен. Когато двамата се добрахме до лагер номер 3, погледнахме надолу, за да го видим. Още една уморена стъпка, после отново почивка.
Най-накрая той се дотътри до ледения перваз.
Студена усмивка се разля по мрачното му лице.
Бяхме в лагер номер 3.
Живи и заедно.


Глава 83

Главоболието, от което се надявах, че съм се разделил в лагер номер 2, отново се появи, но този път беше по-силно.
Глътнах един аспирин, без другите да ме видят. За първи път не исках останалите да мислят, че може да не ми е добре. Не и на тази решителна фаза.
Палатката, в която бяхме, беше по-подходяща за един човек с минимум багаж, отколкото за три тела, екипирани да оцелеят на най-студеното и ветровито място на планетата.
В подобен малък бивак е нужна огромна търпимост, когато човек се е сгушил край печката, на която се топи лед, или пък се е притиснал до студената ледена стена до палатката, уморен, жаден и с убийствено главоболие.
В такова време е наистина важно да имаш добри приятели до себе си.
Добри приятели, на които можеш да разчиташ, хора, които се усмихват, когато нещата вървят зле.
Сега беше времето да се изпитват и коват приятелства.
Мълчаливо се заехме да извършим всичко необходимо, за да оцелеем при такава екстремна надморска височина.
Веднъж свалил горните обувки, човек не можеше да напуска палатката. Няколко алпинисти бяха загинали, след като бяха излезли от палатката само по долни обувки.
Едно леко плъзване по синия лед, причинено от височината, беше последното нещо, което бяха осъзнали, преди да полетят към смъртта по високото 5000 фута гладко като стъкло лице на планината.
Вместо това ние пикаехме в специални бутилки, които след това държахме плътно до гърдите си, за да се топлим.
Колкото до ходенето по голяма нужда — то винаги беше кошмарно — отнемаше половин час, докато всички се размърдат, така че да можеш да се облечеш, да сложиш обувките и котките и да се осмелиш да излезеш навън.
Тогава трябваше да клекнеш с лице към склона, да се захванеш с помощта на примка и свредел, да си свалиш панталона, да заемеш позиция и да се прицелиш.
А, и да погледнеш дали няма други алпинисти, които идват отдолу.
Когато най-сетне се зазори и аз се измъкнах от палатката, свежият, хладен въздух изпълни ноздрите ми. Силният снеговалеж и буйният вятър от предния ден бяха заменени от красива тишина.
Оглеждах се възхитен, докато чаках другите да се оправят. Имах чувството, че виждам половината свят под краката си.
През онези няколко минути, през които седях и чаках Мик и Нийл да се приготвят, усетих такава тишина, каквато не съм подозирал, че съществува.
Времето сякаш беше спряло и аз не исках този миг да свърши.
Леденият склон се спускаше надалеч пред мен към необятната бяла долина под краката ми, а далеч на запад се простираше цялата верига на Хималаите.
Това наистина беше друг свят.
Сега бяхме почти на две мили над базовия лагер. Планините, които преди се бяха издигали над нас, сега бяха до нас или под нас. Каква гледка и какво щастие, на което да се насладиш и в което да се потопиш!
Днес обаче за сетен път щяхме да заличим резултата от усилията си, като отново се върнем долу, в ниското.
Когато погледнах към долината, разбрах какъв страшен склон сме изкатерили посред вятър и сняг само дванадесет часа по-рано. Докато седях, проверих екипа си.
Скоро бяхме готови и поехме надолу.
Въжето се промуши през осмицата* и избръмча, когато набрах скорост. Беше опияняващо да се носиш надолу по ледения склон. Осмицата се загря от свистенето на въжето през нея.
* Приспособление с форма на осмица, използвано в алпинизма — б.пр.
Това й беше хубавото на планината.
Опитах се да не мисля за хилядите футове на пот и мъки, които летяха през ръцете ми. Не исках да си спомням, че ще трябва да изкача този път отново на път за лагер номер 4 и към върха.
Тази перспектива беше твърде болезнена.
Засега бях доволен, че съм оцелял в лагер номер 3, че съм доказал, че тялото ми може да издържи на надморска височина над 24 000 фута, и че се връщам в базовия лагер в хубаво време.
Когато стигнахме лагер номер 2, напрежението се стопи. Бяхме във възторг.
На следващия ден поехме към базовия лагер и прекосихме пропастите с пораснала увереност.
Последното аклиматизационно изкачване приключи.
Получавахме ежедневна, много точна прогноза за времето от метеорологичния център „Бракнъл“ във Великобритания. Това беше най-професионалната и прецизна прогноза в целия свят. Метеоролозите бяха в състояние да определят силата на вятъра с точност до възела на всеки 1000 фута надморска височина.
Животът ни в планината щеше да зависи от тези прогнози.
Всяка сутрин целият екип се скупчваше нетърпеливо около лаптопа, за да види какво ще бъде времето. Изгледите обаче не бяха добри.
Ветровете около върха, тези ранни признаци на мусона, който трябваше да достигне до Хималаите, сякаш не идваха и не идваха.
Можехме само да чакаме.
Палатките в базовия лагер до голяма степен се бяха превърнали в наш дом. Бяхме пълни с писма и дребни сувенири от семействата ни.
Имах една мидена черупка, която бях намерил на плажа на остров Уайт. В нея Шара беше написала любимия ми стих, стих, на който толкова често се уповавах по време на военната си служба.
…И ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века.“ Матей 28:20
Препрочитах този стих всяка вечер в базовия лагер, преди да си легна.
Да се нуждаеш от помощ тук не беше срамно.


Глава 84

Събудих се съвсем внезапно. Беше ми много зле. Изпълзях до входа на палатката и повърнах върху леда и скалите.
Имах чувството, че умирам. Главата ми пулсираше.
Мамка му. Знаех, че това не вещае нищо добро.
Горещата част от деня прекарах, като лежах свит на кълбо в палатката си в базовия лагер. Не знаех как се чувствам.
Анди, лекарят на екипа ни, ми каза, че съм изтощен и че имам хронична белодробна инфекция. Назначи ми лечение с антибиотици и заяви, че имам нужда от почивка.
Трябваше ми само малко време, за да се възстановя. Време, което нямахме.
По-късно през деня най-големият ми страх се сбъдна, когато Хенри влезе в общата палатка с последната прогноза.
— Добри новини, вятърът започва да се пробужда. Май ще направим пробив на деветнадесети. Това означава, че имаме пет дни, за да се изкачим до лагер номер 4 в седловината и да чакаме момента, в който ще атакуваме върха. Трябва да тръгнем веднага — и това означава: сега.
Моментът, за който бях копнял, изведнъж се превърна в момента, от който най-много се боях.
Най-сетне беше настъпил, но кога — когато лежах възнак, без да мога да се помръдна.
Проклинах се, докато тялото ми се тресеше, а ставите ме боляха от треската. Нямаше как да се катеря — а 17 500 фута надморска височина е кошмарно място за възстановяване.
Мик, Нийл, Карла и Алън щяха да напуснат базовия лагер призори на следващата сутрин. Майкъл, Греъми Джефри щяха да сформират втора група, която да потегли на следващия ден, ако времето позволеше.
Колкото до мен, аз продължих да повръщам през целия ден. Бях изтощен и блед. Мечтата ми да изкача Еверест лежеше край палатката ми в локва от повръщано.
Бях дал всичко от себе си за този шанс да стъпя на върха, а сега можех само да седя и да гледам как възможността ми се изплъзва.
„Моля те, Боже, помогни ми да оздравея бързо.“
Онази нощ беше може би най-дългата и най-самотната от цялата експедиция.
Бях на сухо и сигурно място, близо до приятелите си, но просто се чувствах отчаян. И сам.
Изгубена възможност.
След няколко часа Нийл, Мик, Карла и Алън щяха да напуснат базовия лагер. Щяха да са първите хора, които атакуват южния склон на Еверест за последните шест месеца, а аз нямаше да съм с тях.
Греъм и Майкъл също бяха болни — кашляха, плюеха, бяха изтощени и слаби.
Хенри беше настоял Джефри да изчака и да тръгне с втората група. Четири на четири беше по-безопасно, отколкото пет на три. Джефри благородно се беше съгласил.
Четиримата щяхме да сме доста посредствен резервен състав, ако въобще получехме възможност да изкачим върха.
Съмнявах се това да стане.
В пет сутринта чух първите шумове откъм палатката на Мик. Тази сутрин обаче нещата бяха по-различни от друг път. Нямаше шеги. Нийл и Мик си шепнеха, докато се приготвяха в студената утрин.
Не искаха да ни будят. Аз обаче не бях мигнал.
Двамата искаха по-скоро да тръгнат. Промъкнаха се до палатката ми, за да ми кажат довиждане. Мик стисна ръката ми и я задържа.
— Ти беше истинска опора за екипа, Беър. Само си почини и събери сили. Ще получиш своя шанс, приятел.
Усмихнах се. Толкова им завиждах — за това, че тръгваха в най-подходящия момент, за шанса… и за здравето.
В 5.35 четиримата заедно с Пасанг напуснаха базовия лагер. Чувах как обувките им целеустремено скърцат по скалите към подножието на ледопада.
Палатката ми никога не ми се беше струвала толкова тиха и толкова студена.
Два дни по-късно, когато момчетата тръгнаха към лагер номер 3, аз се събудих с прилив на сили. Напук на всяка логика. Не бях напълно оздравял, но определено вървях към излекуване.
На мен това ми стигаше. Антибиотиците действаха.
През онази сутрин обаче прогнозата се беше променила драматично и съвсем внезапно. Еверест има този навик.
„Важно съобщение: На юг от Еверест се формира тропически циклон. Възможно е с приближаването си до планината да премине в тайфун.“
Тайфунът се очакваше след два дни. Момчетата горе нямаха много време.
Очакваха се не само свирепи ветрове. Възможно беше да натрупа до пет фута сняг за няколко часа. Всеки, който се окажеше горе в планината по време на бедствието, по думите на Хенри щеше „да стане неоткриваем“.
Следобед отидох при Хенри с предложение.
Майкъл и Греъм все още бяха болни. Аз обаче бях почти здрав.
— Защо двамата с Джефри да не тръгнем към лагер номер 2, така че да бъдем на удобна позиция, в случай че тайфунът ни отмине?
Това беше голям залък за нашата уста, твърде голям залък — но както е казал състезателят по голф Дак Никлаус: „Ако не удариш, няма да вкараш.“
Беше пределно ясно, че докато седя в базовия лагер, чупя пръсти и чакам, няма как да получа възможност да изкача върха.
Освен това в лагер номер 2 можех да бъда радио посредник между базовия лагер, където беше Хенри, и екипа горе в планината.
Това беше моят железен аргумент.
Хенри знаеше, че няма изгледи Майкъл и Греъм да се възстановят скоро. Разбираше глада ми за приключения и разпозна пламъка, който беше горял у самия него през младостта му.
Неговият алпинистки девиз беше: „Деветдесет и девет процента предпазливост и един процент безразсъдство.“
Да знаеш кога да приложиш този един процент — ето това е истинското умение на алпиниста.
Сподавих пристъпа на кашлица и ухилен напуснах палатката на Хенри.
Щях да се катеря.


Глава 85

Двамата с Джефри упорито вървяхме към ръба на върха на ледопада. Закопчах карабинера си за последното въже между нас и лагер номер 1. Беше седем и двадесет сутринта.
През по-голямата част от деня се катерихме, за да достигнем лагер номер 2, който беше далеч над нас. В три и половина следобед най-сетне стигнахме.
Чувствах се изтощен и замаян.
Когато си полуздрав, е трудно да се катериш, особено при тази височина, но нямаше да споделя проблема си с никого. Залогът беше прекалено голям.
Двамата с Джефри седнахме и пийнахме по нещо; раниците ни бяха до нас, а връхните ни дрехи бяха разкопчани до кръста, за да може хладният бриз да изсуши потта ни. Двамата шерпи в лагер номер 2, Анг-Серинг и моят приятел Тенгба, ни почерпиха с гореща лимонада.
Беше хубаво, че сме стигнали дотук.
Знаех, че към този момент Мик, Нийл и останалите трябва да са някъде между лагер номер 3 и лагер номер 4. Щяха да навлязат в непозната територия, като се изкачат по-високо от когато и да било в рамките на експедицията.
Бяхме изучили маршрута в детайли.
Състоеше се от коварна извивка по лицето на Лхотце и дълга пътека, известна като Женевската шпора — стръмна ивица, покрита с издадени скали, които стърчат над синия лед. Шпората води към ветровитата и мрачна Южна седловина. Там се намираше нашият лагер, лагер номер 4.
Шерпите ни посочиха другите алпинисти през биноклите си. Изглеждаха като точки върху огромно бяло платно далеч над нас.
„Давай, Мик, давай, приятел“, усмихнах се на себе си.
Беше 11 вечерта. Мик и Нийл щяха всеки момент да напуснат лагер номер 4. Щяха да преминат ритуала, състоящ се от обуване на обувките, проверка на багажа, проверка на кислородните бутилки и слагане на котките.
Това не е лесна задача за четирима души в малка палатка на 26 000 фута над морското равнище — през нощта.
Пълнолунието беше на 11.05. — идеално време за изкачване на върха. Сега, седмица по-късно обаче, луната намаляваше.
Това означаваше, че катерачите през цялото време ще имат нужда от светлината на фенерчетата си; батериите обаче не издържат дълго при температура под нулата. Допълнителните батерии означават допълнителна тежест. А да сменяш батерии при — 35°С, с дебели ръкавици с един пръст е по-трудно, отколкото си мислите.
Никога не съм искал да съм до своя най-добър приятел Мик толкова много, както в онзи момент.
Струйните течения бяха утихнали; нощта беше спокойна и нашите напуснаха лагера навреме преди другите две групи. Това беше добро решение.
Мик казва, че скоро след като са излезли от седловината, той изпитал притеснения във връзка с кислородната си бутилка. Това е било предчувствие, почти пророчество.
Пет часа по-късно колоната от алпинисти пълзяла без обезопасителни въжета през леда и дълбокия сняг към т.нар. тераса на 27 500 фута надморска височина.
Групата се движела по-бавно от очакваното. Фенерчето на Мик се развалило. Смяната на батериите в тъмното и в дебелия сняг се оказала прекалено трудна.
Времето, което преди изглеждало така обещаващо, сега се променяло.
Мик и Нийл продължавали напред. Карла и Алън вървели бавно зад тях, но не спирали.
Най-сетне, в 10.05 сутринта, Нийл и Пасанг стигнали Южния връх. Нийл виждал хребета, който водел до печално известната ледена клисура, наричана „Стъпалото на Хилари“, и до лекия склон, дълъг 400 фута, който водел до самия връх.
През 1996 г. трагедията в планината отнела на Нийл възможността да се изкачи над лагер номер 4. Две години по-късно той отново беше тук, само че този път върхът беше на една ръка разстояние.
Нийл се чувствал силен и очаквал с нетърпение пристигането на Мик. Трябвало да са заедно, за да се справят с хребета и със Стъпалото на Хилари.
Нещо подсказвало на Нийл, че нещата не вървят на добре.
Докато ценните мигове се нижели и докато очаквал Мик и останалите да го настигнат, той почувствал, че мечтата, която веднъж му се изплъзнала, е на път да го стори отново.
По пътя имало недоразумение между алпинистите по въпроса кой какво въже носи. На голяма надморска височина се случват такива неща. Стават грешки.
Грешките обаче имат последствия.
Изведнъж на 400 фута под върха на всички им станало ясно, че са свършили въжетата. Нямали друг избор, освен да се върнат. Не можело и да се мисли за продължаване напред.
Нийл погледнал към върха през очилата си. Бил толкова близо и същевременно толкова далече. Нийл не изпитвал нищо, освен празнота.
Обърнал се и никога повече не погледнал назад.
В 10.50 сутринта радиото издаде звук. Беше гласът на Мик, който звучеше слаб и далечен.
— Беър, Мик е. Чуваш ли ме?
После започна да пращи и да прекъсва. Чух само нещо за кислород.
Знаех, че нещо лошо се е случило.
— Мик, повтори. Какво е станало с кислорода ти? Край.
Последва кратка пауза.
— Свърши. Нямам повече.
Думите му застинаха в тишината на палатката в лагер номер 2.
Затворих очи. Единственото, за което мислех, беше, че моят най-добър приятел Мик скоро ще издъхне на 6000 фута над мен и аз не мога да му помогна.
— Говори, Мик. Не спирай — казах твърдо. — Кой е с теб?
Знаех, че ако Мик спре да говори и не намери помощ, с него е свършено. Първо щеше да изгуби сили и нямаше да може да се държи на краката си, а оттам нататък нямаше да може да се бори със студа.
Ако останеше неподвижен, измръзнал и без кислород, той скоро щеше да изгуби съзнание и неминуемо щеше да загине.
— Алън е тук — Мик замълча. — И неговият кислород свърши. Нещата… нещата не са на добре, Беър.
Знаех, че трябва да се свърже с Нийл, при това бързо. Оцеляването им зависеше от това дали ще има някои по-нагоре в планината.
Мик отново се включи:
— Беър, мисля, че на Алън му остават само десет минути живот. Не знам какво да правя.
Опитах се повторно да се свържа с него по радиото, но не получих отговор.


Глава 86

Най-сетне Мик бил намерен от двама шведски алпинисти и шерп на име Бабу Чири. За щастие Бабу носел резервна кислородна бутилка. Слава Богу.
По това време Нийл и Пасанг също слезли и се срещнали с Мик и останалите. Нийл намерил наблизо контейнер с кислород за спешни случаи, заровен наполовина в снега. Дал от него на Алън и накарал двамата с Мик да се изправят.
Мик почти не си спомня следващите няколко часа, през които е бил уморен, със забавени реакции и ту идвал на себе си, ту отново припадал. Изгубил се в смесица от безсъзнание, умора и студ.
Да слизаш по кора от син лед е опасно за живота. Много по-страшно е, отколкото да се изкачваш. Мик се запрепъвал надолу, а изтощителното влияние на разредения въздух заплашвало да вземе връх над него.
Някъде под терасата Мик внезапно почувствал земята да се движи под краката му. Полетял надолу, когато рехавият сняг, който покривал синия лед, взел да се хлъзга под краката му.
Профучал по гръб по голия склон и направил елементарната грешка да се опита да забие котките в леда, за да спре падането. Ускорението го завъртяло в салто и го блъснало още по-бързо по стръмния склон, покрит с лед и сняг.
Примирил се с мисълта, че ще умре.
Подскачал и се въртял отново и отново, след което се спрял в някакъв малък ръб. После чул гласове приглушени и странни.
Мик се опитал да извика, но не успял да издаде звук. Алпинистите, които били стигнали до седловината, го заобиколили, привързали го за някакво въже и го задържали. Мик треперел неудържимо.
Четиридесет и осем часа по-късно, когато Мик и Нийл пристигнаха в лагер номер 2, те бяха потресени до дън душа. Бяха различни хора. Мик просто седеше и държеше главата си с ръце.
Това казваше всичко.
През онази нощ, когато се приготвяхме за сън, Мик ме смушка. Седнах и видях усмивка да грее на лицето му.
— Беър, следващия път нека аз да избера къде ще ходим на почивка, става ли?
Засмях се и едновременно с това заплаках. Имах нужда от това. Толкова ми се беше насъбрало.
На следващата сутрин Мик, Нийл и Джефри тръгнаха към базовия лагер. Опитът им да покорят върха приключи. Мик просто искаше да се махне от тази проклета планина и да се прибере на сигурно място.
Гледах ги да вървят към глетчера и се надявах да съм взел правилното решение, като останах в лагер номер 2 без всички тях.
Колкото повече време прекараш на голяма надморска височина, толкова повече отслабва тялото ти. Има една тънка граница между аклиматизацията и влошаването на здравословното състояние. Предпочетох риска от влошаване и изчаках за всеки случай. В случай че решахме отново да атакуваме върха.
Някои нарекоха това решение смело. Повечето го определиха като глупаво.
Тайфунът се бавеше и не се очакваше в следващите два дни. Но все пак щеше да дойде. Два дни не е достатъчно време да стигнеш върха и да се върнеш. Ето защо обещах на Хенри и Мик, ако и на следващия ден тайфунът се приближаваше към нас, да сляза.
Следващите ми няколко дни се въртяха около обедното обаждане от базовия лагер, когато получавах прогнозата. Отчаяно копнеех да чуя, че тайфунът отминава.
Първия ден ми съобщиха, че тайфунът не се движи. Така беше и на следващия ден. Съгласих се да изчакам още.
Обаждането на следващия ден щеше да е решаващо.
В 12.02 от радиото се разнесе глас.
— Беър, лагер номер 2, тук е Нийл. Всичко наред ли е?
Гласът беше силен и ясен.
— Умирам за новини — усмихнах се. Той отлично знаеше какво имам предвид.
— Слушай, освен прогнозата, имам и един имейл, който пристигна за теб от семейството ти. Първо добрата или първо лошата новина искаш да чуеш?
— Давай първо лошата — отвърнах.
— Ами времето все още е гадно. Тайфунът отново се движи и се е отправил насам. Ако и утре е така, ще трябва да слезеш, и то бързо. Съжалявам.
— А добрата новина? — попитах, изпълнен с надежда.
— Майка ти е изпратила съобщение по метеоролозите. Казва, че всички животинки вкъщи са добре.
Щрак.
— Добре, давай, не може да е само това. Какво друго?
— Ами мислят, че все още си в базовия лагер. Може би така е най-добре. Ще ти се обадя утре.
— Благодаря ти, приятел. А, и се моли за промяна. Това ще бъде последната ни възможност.
— Разбрано, Беър. И не започвай да си говориш сам. Край.
Трябваше да чакам още двадесет и четири часа. Беше ужасно. Докато напразно се надявах на шанс да атакувам върха, съзнателно усещах как тялото ми отслабва все повече.
Започвах да се съмнявам в себе си и в решението си да остана горе.
Изпълзях от палатката много преди зазоряване. Беше четири и половина. Седнах и се сгуших в очакване слънцето да изгрее.
Мислено бях горе, на върха на тази безпощадна планина, която изпиваше силите ни.
„Дали някога ще стигна до смъртоносната зона над лагер номер 3?“
В десет сутринта вече бях при радиото. Този път обаче се обадиха по-рано.
— Беър, Бог е с теб. Случи се! — Хенри звучеше развълнуван. — Циклонът отиде на изток. Има затишие. Малко затишие. Казват, че струйните течения ще се надигнат отново след два дни. Как се чувстваш? Останаха ли ти сили?
— Супер сме, да, добре сме, искам да кажа, че сме окей. Не мога да повярвам.
Станах, прескочих обтяжките на палатката и изкрещях от радост.
Последните пет дни бяха най-дългите в живота ми.


Глава 87

Винаги са ми харесвали онези думи на Джон Ф. Кенеди: „На китайски йероглифът за „криза“ се състои от два символа. Единият означава „опасност“, а другият — „възможност“.“
Като анализирам живота си, виждам, че никога не съм изживявал трудност, която да не ме е направила по-силен. Ето че отново ме очакваше всичко, което обичах — огромен риск, но и голяма възможност.
Никога не се бях чувствал толкова развълнуван.
Нийл вече се приготвяше отново да започне катеренето. Мик, който оживя по чудо, взе категоричното и мъдро решение да остане в базовия лагер.
Моето време обаче беше дошло.
През онази вечер лагер номер 2 отново беше пълен с приятели. Тук бяха Нийл и Джефри, Майкъл и Греъм, Карла и Алън. Умората от поредното изкачване до лагера обаче се беше изписала болезнено върху измъченото лице на Карла.
Беше страшно изтощена и това й личеше.
Кой не би бил изтощен след три месеца на Еверест, след като е бил на 400 фута от върха само няколко дни по-рано?
На другия ден започваше най-голямата битка в живота ни.
През онази нощ палатката, в която бях спал сам толкова дълго време, изведнъж се издуваше от тела, въжета и багаж. Нийл, Джефри и Греъм се притискаха до мен.
Опитах се да пия колкото може повече преварена вода. Знаех, че за да се справя с предстоящия път, трябва да съм колкото е възможно по-хидратиран. Ето защо пиех и пикаех. Въпреки това обаче урината ми беше тъмнокафява.
Беше почти невъзможно да се хидратираш при тази надморска височина.
Ритуалът с пикаенето в шише за вода се беше превърнал във втора природа за всички ни, дори през нощта и дори когато нечия глава беше на няколко инча от шишето. Всеки имаше по две бутилки — една за урината и една за вода. Добре беше човек да запомни коя, коя е.
В десет вечерта отново ми се допика. Взех шишето, наведох се и го напълних. Затворих го — или поне така си мислех — след което се върнах в спалния си чувал, за да се опитам да поспя.
Скоро усетих влагата да прониква в дрехите ми.
„Това не може да е истина.“ Проклинах се, докато отново се навеждах.
Погледнах надолу. Капачката висеше от шишето за урина.
Всичките ми дрехи и спалният ми чувал бяха подгизнали от тъмна, смърдяща кафява урина. Явно не бях затворил бутилката както трябва. Неприятен пропуск. Може би това беше предзнаменование за онова, което тепърва ме очакваше.
Заспах с тази мисъл.
В шест без петнадесет сутринта всички седяхме сгушени на леда край лагера и си слагахме котките.
Мълчаливо поехме към лагер номер 3. Надявах се да не ни отнеме толкова време, колкото предния път.
В десет сутринта добре бяхме напреднали. Катерехме се упорито по стръмния син лед. Аз се отпуснах в седалката си и започнах жадно да пия от шишето с вода, което висеше на врата ми. Придвижвах се добре. Не бързо, но се движех.
Бях по-силен от предния път, когато се изкачих до лагер номер 3. Това беше добър знак.
След пет и половина часа катерене палатките бяха само на 100 фута от нас. Все пак ми бяха нужни 20 минути, за да преодолея това незначително разстояние.
„Просто бъди търпелив и не спирай да се движиш. Не обръщай внимание на дробовете, които се издуват, на вкочанясаните пръсти и на склона под теб. Съсредоточи се върху следващата стъпка. Нищо друго няма значение.“
Законите на физиката твърдят, че независимо колко си бавен, ако продължиш да се движиш нагоре, накрая ще стигнеш върха. Просто на Еверест процесът е много болезнен.
Преди това не си бях представял, че планината може така силно да те накара да искаш да се предадеш, да се откажеш.
Никога не съм се отказвал лесно, но бях готов на всичко, за да се отърва от болката и изтощението. Опитвах се да не обръщам внимание на това чувство.
Така започна борбата, която щеше да се разгаря в мен неспирно през следващите 48 часа.
Свлякохме се в палатката, която сега беше полузаровена в падналия през изминалата седмица сняг. Бяхме четирима изплашени алпинисти в една палатка, кацнала на опасна, малка ледена тераса. Бяхме премръзнали, жадни, схванати и страдахме от мигрена.
Много пъти съм благодарил за простото войнишко умение да живея с хора в ограничено пространство. Това много ми е помогнало през годините по време на експедиции и не само. А и бях много доволен, че съм с Нийл.
Когато си сред добри хора, нещо от тяхната добрина се пренася и върху теб. Това харесвам в живота.
Другото, на което ме е научила армията, е как и кога да измина още една миля. Подходящото време е, когато е трудно, когато всички около теб вървят все по-бавно, отказват се и се оплакват.
Трябва да проумееш, че най-силно можеш да блеснеш, когато около теб цари пълен мрак.
Урокът е прост, но ни дава ключ към успеха в живота. Често го забелязвам у приятели. На Еверест това качество е всичко.
Карла беше обещала на Хенри, че ще продължи само ако ветровете утихнат. Хенри знаеше, че в състояние на пълно изтощение Карла би могла да оцелее само при идеални условия.
В шест следобед от радиото се разнесе глас. Обаждаха се от базовия лагер.
— Извива се вятър, момчета. Съжалявам, Карла, но ще трябва да се върнеш. Не мога да рискувам живота ти.
Последва дълго мълчание.
Карла отвърна гневно:
— Няма начин. Продължавам. Не ме интересува какво мислиш. Продължавам.
Хенри избухна по радиостанцията.
— Слушай, Карла, имахме уговорка. Изобщо не исках да се катериш, но ти настояваше. Приключението свърши. Правя го, за да ти спася живота.
Хенри беше прав.
Карла беше стигнала до лагер номер 3 три часа след нас. Ако и нагоре беше толкова бавна, сигурно щеше да загине.


Глава 88

Призори Карла пое надолу.
Ние продължихме все по-нагоре.
Само няколко минути, след като напуснахме лагер номер 3, ми се стори, че дъвча кислородната си маска. Сякаш не вдишвах никакъв въздух от нея. Задъхан я махнах от лицето си.
„Това е лудост“, помислих си.
Погледнах детектора за въздух, който показваше, че се подава кислород. Беше положителен. Отново си сложих маската и продължих напред.
Пет минути по-късно нещата не се бяха оправили. Изнемогвах, маската ме задушаваше. Отново спрях, махнах я от лицето си и вдишах жадно планинския въздух.
Джефри се беше превил зад мен. Наведе се над ледокопа си и дори не погледна нагоре.
Отново си сложих маската и реших да и се доверя. Датчикът показваше, че работи. Това означаваше, че ще ми подава слаба струя от около два литра кислород на минута. Малка, постоянна, регулирана струя, която щеше да ми стигне за шест часа.
Два литра на минута обаче е много малко в сравнение с онова, което издишвахме всяка минута в разредения въздух, докато се бъхтехме здраво с тежките раници по голия склон.
И все пак тази постоянна слаба струя беше достатъчна, за да ме избави от хипоксията, и съответно си струваше мъкненето на допълнителен товар.
Казах си, че охлузеният гръб и рамене са за предпочитане пред ниската кислородна сатурация и смъртта.
Въжето висеше покрай склона над мен.
Вдясно ледът продължаваше нагоре към връх Лхотце, а вляво падаше под заплашителен ъгъл право към Западното седло, което се намираше на около 4000 фута по-надолу.
Всяка грешка на тази височина щеше да ми струва живота.
Опитах се да не гледам надолу, а вместо това да се съсредоточа върху пътя пред мен.
Бавно започнах да вървя по леда към стръмната скална ивица, която разделяше лицето на планината на две.
Т.нар. Жълта ивица е отсечка от пясъчник, която някога е била част от дъното на древния океан Тетис, преди хилядолетните тектонски движения да я изпратят на покрива на света.
И ето я сега тази жълта скала, която се простираше над мен в мъглата.
Облегнах се на студения камък и се хипервентилирах с надеждата да доставя повече кислород на белите си дробове. Опитвах се да възстановя силите си, преди да започна да се катеря по скалното лице.
Знаех, че лагер номер 4 е само на няколко часа от Жълтата ивица.
При първия си допир до скалата котките ми изскърцаха зловещо. Не успяха да се захванат и се плъзгаха застрашително. Забивах връхчетата им във всяка малка пукнатина, която можех да открия, и продължавах нагоре.
Когато пресякох стръмната жълта скална ивица, пътят премина в лек снежен проход през лицето на планината. На края на прохода беше Женевската шпора стръмна и гола скала, която водеше до лагер номер 4.
В онова, което правехме, имаше някаква замайваща простота. Съзнанието ми беше необременено, ясно и напълно съсредоточено върху всяко движение. Обичам това чувство.
Когато поех по Женевската шпора, виждах по-надолу Джефри, а зад него — фигурите на Греъм, Алън, Нийл и Майкъл.
Упорито се катерех по шпората и един час по-късно се озовах точно под една малка козирка. Нагоре ме очакваше печално известното Южно седло.
Копнеех да видя това място, за което бях чел и чувал толкова много. В света нямаше друг лагер на такава надморска височина — 26 000 фута, в самото сърце на Зоната на смъртта.
Винаги съм потръпвал при споменаването на Зоната на смъртта. Алпинистите са известни с това, че омаловажават опасностите, но именно те бяха измислили това име. Това не ми харесваше.
Наложих си да не мисля за тези неща, направих няколко последни стъпки по шпората и наклонът започна да пада. Обърнах се и можех да се закълна, че виждам половината свят.
Под краката ми се стелеше дебела облачна пелена, която скриваше по-ниските части на планината. Над облаците обаче можех да видя необятния тъмносин хоризонт, който се простираше пред мен.
Адреналинът изпълваше уморените ми крайници. Отново се раздвижих.
Знаех, че навлизам в един друг свят.
Южното седло е обширна скалиста местност, може би с площта на четири футболни игрища, обсипана със следи от предишни експедиции.
Именно тук през 1996 г. по време на свирепа буря група мъже и жени са се мъчили да намерят палатките си в опит да се спасят. Неколцина успели. Телата все още лежаха по тези места, студени като камък. Много от тях бяха частично погребани под снега и леда.
Мястото беше мрачно — гробница, която семействата на покойниците никога нямаше да могат да посетят.
Всичко изглеждаше зловещо на това толкова непристъпно място, където идваха само хората, достатъчно силни, за да стигнат дотук. Хеликоптерите кацат трудно в базовия лагер, какво остава за по-нагоре.
Човек не би дошъл тук за никакви пари. Дотук може да го доведе само духът му.
Това ми харесваше.
Вятърът духаше силно над ръба на седловината и си играеше с парчетата от разкъсаните палатки.
Сякаш планината ме предизвикваше да продължа.


Част 4

„Както вярата, така и страхът може да спрат в твоето пристанище. Позволи обаче само на вярата да пусне котва. “


Глава 89

Последните 4 000 фута на Еверест са смъртоносно място, където хората не оцеляват. Веднъж попаднало в челюстите на планината, при тази височина тялото буквално умира.
Всеки час е назаем.
Насред седловината бяха разпънати две палатки, едната на сингапурската експедиция, а другата — на нашия боливийски приятел Бернардо. Двете групи бях пристигнали предния ден.
Сега палатките бяха празни.
Чудех се какво ли преживяват тези алпинисти точно сега, някъде там над нас. Цял Сингапур очакваше новини от тях.
Надявах се да са успели.
Предварително се бяхме разбрали с Бернардо да си поделяме ресурсите и да използваме неговия лагер, тъй като той се изкачваше сам. Ето защо внимателно пропълзях в неговата празна палатка.
На тази височина разреденият въздух кара хората да се движат като космонавти — бавно, трудно и непохватно. Бях на автопилот, когато си махнах кислородната маска и бутилката и се свлякох в ъгъла.
Главата много ме болеше. Просто трябваше да затворя очи — само за секунда.
Следващото нещо, което достигна до слуха ми, беше шумът от движенията на Бернардо. Седнах уморен, когато той надникна в палатката си.
Усмихна ми се. Лицето му изглеждаше уморено с тъмни торбички под подкръжените очи. Причината беше в очилата, които беше носил в продължение на много седмици, за да се предпазва от високопланинското слънце.
Въпреки всичко лицето му сияеше.
Нямаше нужда да го питам дали е изкачил върха. Очите му казваха всичко.
— Прекрасно е, Беър. Наистина е прекрасно.
Бернардо повтори думите си със замечтан глас. Беше успял. Сгушихме се в палатката и аз му помогнах да запали печката, за да си разтопи лед за питейна вода.
Сигурно бяха минали много, много часове, откакто беше поемал каквато и да било течност.
Въпреки умората си обаче Бернардо изглеждаше толкова жизнен. За него мъките бяха свършили.
Двамата сингапурски алпинисти също се върнаха. Те също бяха успели. Цял Сингапур щеше да празнува.
Два часа по-късно Нийл и Алън стигнаха до седловината. Бяха изпреварили Джефри и Майкъл. Нийл надникна в палатката на Бернардо и развълнувано ми стисна ръката. Бяхме тук, заедно, и това ми даваше сила.
Беше време да оставя Бернардо и да помогна на Нийл да разпъне палатката.
Ето че Джефри и Майкъл също се зададоха, пъплейки бавно през седловината. Казаха ни, че Греъм, ветеран от Еверест, се е върнал триста фута след лагер номер 3.
Почувствал се прекалено изтощен от болестта, от която боледувахме и двамата. Знаел, че ако се качи по-нагоре, няма да оживее.
„Какво е знаел за следващата фаза, което аз не знам?“
Наложих си да не мисля за това.
Времето се влошаваше. Бързо трябваше да си направим подслон.
Вятърът измъкна единия ъгъл на палатката ни от ръцете на Нийл и платът заплющя бясно, докато двамата се опитвахме да го удържим.
Действие, което би трябвало да ни отнеме минути, всъщност ни отне почти час. Най-накрая обаче палатката беше издигната.
Сгушихме се вътре и зачакахме. Чакахме да падне нощта.


Глава 90

Мисълта, че в продължение на седемнайсет часа ще трябва да мъкна тези проклети, тежки кислородни бутилки, ме изпълваше с ужас.
Усещах как силите бавно и постепенно ме напускат.
Нямах представа как ще вдигна бутилките на гръб, да не говорим да ги нося на такова разстояние и такава височина през дълбокия до пояс сняг, който ни очакваше.
Вместо това се опитах да си припомня всичко, което се намираше отвъд.
Домът, семейството, Шара. Всички те обаче ми изглеждаха странно далечни.
Не можех да ги извикам в съзнанието си. Причина за това беше недостигът на кислород. Той те ограбва, отнема спомените ти, чувствата ти, силите ти.
Опитах се да не допускам негативни мисли.
Да не мисля за нищо, освен за планината.
„Просто свърши тази работа, Беър, и я свърши както трябва.“
Почти невъзможно е да се опише летаргията, която те обзема при тази надморска височина. Нямаш никакъв стимул и просто не ти пука. Искаш само да се сгушиш на кълбо и да останеш сам.
Ето защо смъртта може да изглежда така странно привлекателна, сякаш това е единственият начин да намериш благословено избавление от студа и болката.
Ето кое му е опасното на това място.
Опитах се да седна в спалния си чувал. Ципът на палатката ни беше леко повреден и остана полуотворен.
От мястото си можех да видя пустата седловина и част от планинския склон, покрит с дълбок сняг. Планината изглеждаше студена и заплашителна, вятърът бръснеше леда, повдигаше пухкавия сняг и го разпръсваше.
Виждах мястото, където Мик беше паднал. Беше извадил такъв късмет.
„Или някой го е запазил?“ Умът ми се луташе.
Помислих си за всички онези алпинисти, които бяха изгубили живота си, преследвайки мечтата си да се изкачат на върха.
Струвало ли си е?“
Не намирах отговор.
Знаех само, че почти всички загинали бяха намерили гибелта си над седловината.
Седем вечерта. Оставаше ни половин час, преди да се заемем с чутовната задача отново да се екипираме.
Щеше да ни отнеме поне час.
Накрая от телата и лицата ни нямаше да се вижда нищо. Щяхме да се превърнем в пашкули, които сгушени очакват съдбата си.
Бръкнах в най-горния джоб на раницата си и извадих няколко смачкани листа, увити в найлон. Пазех ги за мигове като този.
Даже младите ще отслабнат и ще се уморят. И отбраните момци съвсем ще паднат; но ония, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигат с крила като орли, ще тичат и няма да се уморят, ще ходят и няма да отслабнат.
Исая 40:30-31
Чувствах, че това е всичко, което имам тук, горе. Никой друг няма достатъчно сила в излишък, за да те пази. Оставаш сам с Твореца. Няма преструвки, няма залъгване, няма план Б.
През следващите 24 часа шансът ни да умрем щеше да е едно към шест. Този факт те кара да се съсредоточиш. Големите неща стават важни.
Време беше да погледна смъртта в очите. Време беше да си призная страха, да хвана Всемогъщия за ръка и да продължа нагоре.
А онези прости библейски стихове щяха да отекват в главата ми през следващата нощ и следващия ден, докато се изкачвахме все по-високо.


Глава 91

Бяхме решили да напуснем лагера в 9 вечерта. Това беше доста по-рано от обичайното време за щурм на върха.
Прогнозата ни обещаваше бурни ветрове във високите части, които щяха да се усилват в рамките на деня. Искахме да изминем колкото може по-голяма отсечка през нощта, преди времето да се влоши.
Скоро Джефри, Алън и Майкъл също излязоха от палатките си като астронавти, които се готвят за космическа разходка. Палатката на шерпите все още беше затворена. Нийл ги събуди. Казаха ни да вървим напред. Щяха да ни настигнат.
Имаше нещо мистично в начина, по който петимата се движехме през седловината. Приличахме на уморени войници, които влизат в битка.
Когато стигнахме до ледения участък, наклонът се покачи драматично.
Приведохме се към склона, а светлината на фенерчетата подскачаше около нас и осветяваше снега пред краката ни. Тази светлина беше нашият свят, тя ни показваше къде да забием котките, къде да ударим с ледокопите.
За нас не съществуваше друго, освен нея.
С течение на времето групата от само себе си се раздели. Алън, Нийл и аз водехме, а Джефри и Майкъл ни следваха. Скоро двамата доста изостанаха.
Два часа по-късно тримата се скупчихме на един малък леден ръб. Погледнахме надолу.
— Страх ли те е? — попита ме тихо Алън. Това бяха първите думи, които някой от нас изричаше от доста време.
— Да — отвърнах. — Но повече щеше да ме е страх, ако можех да видя склона, на който се намираме — добавих без следа от ирония.
Така беше. Беше твърде тъмно, за да съзрем опасността. Виждахме само масите сняг и лед, ярко осветени от фенерчетата ни.
В полунощ прекосихме дълбока пухкава снежна пряспа. Не бяхме очаквали такова нещо. Докато газехме из пряспата и се опитвахме да я прехвърлим, останахме без сили.
При всяка следваща стъпка краката ни се плъзгаха назад. Правехме по три крачки, за да напреднем с една. Маската и ръкавиците ми се напълниха със сняг, а очилата ми взеха да се потят. Ругаех под нос.
„Къде, по дяволите, е терасата? Трябва да е наблизо.“
Нагоре виждах само лед и скали, които се губеха в тъмното. Скука.
В един сутринта с мъка прехвърлихме още една издатина и рухнахме в снега.
Бяхме стигнали терасата. Обзе ме вълнение. Бяхме на 27 500 фута над морското равнище.
Когато си свалих маската, за да спестя кислород, разреденият въздух сякаш изгори дробовете ми като леден огън. Адски огън.
Отпуснах се в снега и затворих очи.
Трябваше да изчакаме шерпите. Те щяха да донесат резервните кислородни бутилки, за да заменим нашите, които бяха полупразни.
Новите бутилки щяха да ни стигнат до върха и на връщане до терасата. Щяхме да имаме на разположение десет часа за финалното изкачване.
Времето горе се измерва в кислород, а на такава височина кислородът означава оцеляване.
Температурата беше — 40° по Фаренхайт*.
В два сутринта все още нямаше ни вест, ни кост от шерпите, а на нас с Нийл започваше да ни става много, много студено. При толкова ограничен прием на кислород измръзването може да те сполети бързо и неусетно.
Изведнъж цялото небе светна.
Планините блеснаха като посред бял ден, след което отново изчезнаха. Гръмотевица разтърси долините.
„Това не бива да се случва“, помислих си.
Няколко секунди по-късно небето отново просветна. Гръмотевичната буря се приближаваше към нас през долините.
Ако ни настигнеше, това щеше да е фатално. Планината щеше да се превърне в безпощадна маса от сняг и вятър, в която беше невъзможно да оцелеем.
Някъде по-надолу Джефри и Майкъл също водеха битка.
А хората обикновено губят битките в Зоната на смъртта на Еверест.


Глава 92

Джефри имал проблеми с кислородната си бутилка.
Струята не течала както трябва и го давела. Продължил напред, но скоро трябвало да признае, че усилията му са напразни. Върнал се. За него изкачването приключило.
Майкъл също решил да се върне. Бил страшно изтощен. Приближаващата буря била капката, която преляла чашата. Майкъл се беше катерил цял живот и знаеше както границите на собствените си възможности, така и планинарското правило: „Ако имаш съмнение, няма съмнение — трябва да слезеш.“
Двамата бавно заслизали към седловината. В това време ние чакахме.
В три сутринта не спирахме да треперим и вече не можехме да оцелеем, без да се движим. Тогава видяхме фенерчетата на шерпите по-надолу.
С вкочанени пръсти се опитахме да сменим бутилките си. В базовия лагер бяхме усвоили това действие до съвършенство. Горе обаче беше тъмно, температурите бяха под нулата и нещата изглеждаха съвсем различно.
Просто не можех да се справя с винтовете на кислородната бутилка. В тъмното и при температура под нулата малките, покрити с лед улейчета са голяма играчка.
Нямах друг избор, освен да сваля горните си ръкавици, за да мога да хвана регулатора по-добре.
Сега вече треперех неудържимо и завих винтовете на регулатора под ъгъл. Регулаторът веднага заяде.
Изругах гласно.
Нийл и Алън бяха готови. Нийл коленичи до мен и зачака. Алън обаче стана и тръгна към хребета.
Трескаво се мъчех да развия винтовете.
„Хайде, гад такава.“
Усещах как ситуацията започва да ми се изплъзва. Бяхме стигнали твърде далеч, за да се провалим — твърде далеч.
— Хайде, Беър, вкарай ги в ред тия проклети винтове — заекна Нийл зад маската си.
Знаех, че го задържам, но бутилката заяде, а аз не можех да направя нищо, освен да опитам да оправя нещата.
Нийл вече изобщо не чувстваше ходилата си. Това беше лошо. С всяка изминала минута той измръзваше все повече. Изведнъж успях да развия винта. Завих го внимателно и този път пасна точно.
Поехме нагоре.
Внезапно един от тримата шерпи спря, мълчаливо посочи небето и поклати глава, след което се обърна и тръгна надолу, без да каже дума.
Горе всеки сам взема решенията си. От тези решения зависи животът ти.
Бурята се вихреше някъде на изток под нас. Все още не беше наближила.
Двамата с Нийл се спогледахме, обърнахме се и тръгнахме по хребета.
Беше голямо облекчение да се движим отново.Скоро усетих прилив на енергия, какъвто не бях чувствал от доста време.
Може би дълбоко в себе си съм знаел, че е ударил моят час.
Неуморно крачех до Нийл, за да му помогна да направи пъртина в снега. Ходенето ме стопляше. Нийл беше навел глава и тялото му сякаш беше пропито от умора. Знаех обаче, че няма да спре.
След един час на хребета отново попаднахме в дълбока пряспа, но тази беше още по-голяма от предишната. Силата, която бях почувствал, напускаше крайниците ми с всяка измъчена стъпка и с всяко вдишване.
Виждах Алън напред. Той също рушеше пухкавия сняг, но като че ли не напредваше. Лицето на планината все още се извисяваше над нас, покрито с преспи, докъдето ни стигаше погледът.
Почти не забелязвах гледката на Хималаите, които се простираха в целия си ръст под нас, окъпани в предутринен блясък.
Съзнанието ми беше концентрирано изцяло върху движенията на ръцете и краката ми. Да успея да събера сили, за да измъкна крака си от дебелия пухкав сняг и да направя още една крачка напред — това беше единственото, което имаше значение.
„Продължавай да се движиш. Бори се. Само още една стъпка.“
Южният връх обаче така и не се приближаваше.
Постоянно чувствах как тялото ми се разделя малко по малко със силите си.
Беше все едно да изкачваш планината, потънал до пояс в гъст захарен сироп, и да носиш на гръб някого, който се опитва да натъпче чифт замръзнали чорапи в устата ти. Чудесно.
Всеки път, щом се насилех да се задържа на крака, се чувствах все по-слаб. Знаех, че силите ми не са безкрайни и че бързо намаляват.
Тялото ми отчаяно се нуждаеше от още кислород, но получаваше само някакви си два литра, които преминаваха през ноздрите ми всяка минута.
Това не беше достатъчно, а бутилката се изпразваше с всяка изминала секунда.


Глава 93

Защо става така, че финишът винаги е точно след онова място, на което най-много ти се иска да се откажеш? Дали това е някакъв вселенски похват да се запази най-доброто за онези, които са в състояние да дадат най-много от себе си?
Природата ме е научила, че преди изгрев е най-тъмно.
Най-сетне Южният връх се показа далече над мен в утринната светлина.
За първи път почти вкусих края.
У мен започна да се заражда сила, сурова, непобедима и завладяваща.
Моята стара приятелка, неукротимата и дълбоко вкоренена решимост, която ме беше спохождала само няколко пъти и живота ми (най-често в ключови моменти по време на подбора за СВВС), се връщаше при мен с всяка стъпка в дълбокия сняг.
Щях да победя проклетия сняг и планината.
Моята стара приятелка надви цялата болка, студ и страх — и оживя.
На няколкостотин фута под Южния връх открихме въжетата, които нашият екип беше поставил при първия си опит. Тези въжета ми вдъхнаха известно спокойствие, когато се наведох и се закопчах за тях.
Южният връх е на около 400 фута под същинския връх, но представлява голям крайъгълен камък в щурмуваното на Еверест. Знаех, че ако успея да се добера дотук, за първи път щях да съм на една ръка разстояние от покрива на света.
Нийл скоро отново ме настигна. Алън вече беше прехвърлил ръба и се беше превил, за да се пази от вятъра, докато си почине за няколко минути.
Напред виждах печално известния хребет, който се простираше към Стъпалото на Хилари — голата ледена стена, която представляваше последният подстъп към същинския връх.
Сър Едмънд Хилари, първият човек, стъпил на Еверест, казал веднъж, че планината му дава сила. Едва сега разбрах какво е имал предвид. Беше опияняващо.
Дълбоко в мен нещо ми подсказваше, че мога да се справя.
Последният хребет е дълъг само около 400 фута, но главозамайващите му извивки следват една от най-опасните планински отсечки на планетата. По стръмните лица на планината от двете страни на хребета се намират две държави — Тибет на изток и Непал на запад.
Продължихме напред към Стъпалото на Хилари, като се тътрехме по острия като нож хребет.
Стъпалото беше последното препятствие преди върха.
Докато едва пристъпях, вятърът разиграваше лудо въжето.
Облегнах се на ледокопа си срещу малка снежна пряспа, за да се задържа.
Изведнъж снегът поддаде под мен и ледокопът пропадна през бялата покривка.
Залитнах, за да си върна равновесието и да се отдалеча от мястото на пропадането.
Вървяхме бавно покрай една тераса, а под нас имаше замръзнала вода. През дупката, където беше снегът, можех да видя далечните скалисти равнини на Тибет под краката ни.
Продължихме да се движим. Стъпка по стъпка. Бавно и неспирно.
Все по-близо.
Все по-далеч.


Глава 94

Непосредствено под Южния връх различих мястото, където лежеше Роб Хол. Той беше загинал тук преди 24 месеца.
Тялото му, полузаровено в една пряспа, си беше останало непроменено. Замръзнало във времето. Недвусмислено напомняне, че онези, които оцеляват в планината, оцеляват по нейно благоволение.
Но когато планината ти обърне гръб, тя е безпощадна.
И колкото по-дълбоко си паднал в прегръдките й, толкова по-опасно е.
В онзи момент бяхме възможно най-дълбоко в обятията й.
Знаех това.
Последните думи на Роб към жена му Джен били: „Моля те, не се тревожи прекалено много.“
Това са отчаяните думи на планинар, който храбро посреща смъртта.
Опитах се да прогоня спомена за Роб от гладния си за кислород мозък. Но не успях.
„Просто върви напред, Беър. Свърши си работата и слизай.“
В края на хребета се опряхме на ледокопите си и погледнахме нагоре.
Над нас беше легендарното Стъпало на Хилари, ледената стена, дълга 40 фута, която включваше едни от най-опасните препятствия в планината.
Опитах се да се изкача по нея, като се пазех от вятъра.
Леденото лице щеше да е нашето последно и най-трудно изпитание. Изходът щеше да реши дали ще се присъединим към малцината, докоснали се до свещения връх.
Ако това станеше, аз щях да съм едва тридесет и първият британец, постигнал подобен подвиг.
Успелите не бяха много.
Започнах внимателно. Щеше да е нелепо да падна тук. Забивах шиповете на котките. Забивах ледокопа. Проверявах ги. Правех следващата крачка.
Напредвах бавно, но напредвах. Упорито се придвижвах по леда.
Много пъти се бях изкачвал по стръмни възвишения като това, но никога на 29 000 фута над морското равнище. При тази височина, разредения въздух и вятър със скорост 40 мили в час аз изнемогвах. Отново.
Спрях и се опитах да се взема в ръце.
След което направих познатата стара грешка — погледнах надолу.
Под мен от двете страни на хребета зееха бездни. „Беър, идиот такъв.“
Опитах се да се съсредоточа само върху онова, което беше пред мен и над мен.
„Нагоре. Продължавай нагоре.“
Продължих да се катеря. Това беше изкачването на живота ми и нищо нямаше да ме спре.

Глава 95

Вдишване. Почивка. Стъпка. Почивка. Вдишване. Почивка. Стъпка. Почивка.
Няма край.
Прехвърлям се над последния ръб и се старая да стоя по-далеч от пропастта.
Изтривам дебелия слой пухкав сняг от лицето си. Лежа и се хипервентилирам.
После почиствам маската си от леда, който дъхът ми е образувал в мразовития въздух.
Все още приклекнал, разкопчавам въжето. Сега то е свободно и Нийл може да го ползва.
Изправям се и с мъка тръгвам напред.
В далечината виждам куп молитвени знаменца, наполовина заровени в снега. Знам, че тези знаменца, които нежно шумолят под напора на вятъра, бележат същинския връх, мястото, за което мечтаем.
Чувствам как ме обзема внезапен прилив на енергия.
Адреналинът се стича по вените и мускулите ми.
Никога не съм се чувствал толкова силен и едновременно с това толкова слаб.
Вълни от адреналин и умора ме заливат и отшумяват, докато тялото ми се бори да запази емоцията от тези последни мигове.
Мисля, че е иронично, че последната част от това чутовно изкачване е такъв лек склон.
Широк завой, който се извива покрай билото на хребета и към върха.
Слава Богу.
Имам чувството, че планината ми маха за поздрав. За първи път тя иска да се изкача на покрива на света.
Опитвам се, докато вървя, да броя крачките си, но се обърквам.
Сега дишам и се задъхвам като диво животно, опитвайки се да погълна кислорода, който се процежда в маската ми.
Независимо колко на брой покъртително бавни стъпки правя, това място сякаш изобщо не се приближава.
А всъщност се приближава. Върхът бавно заблестява малко по-близо.
Усещам как очите ми се напълват със сълзи. Разплаквам се, плача в маската.
Толкова дълго сдържах емоциите си. Не мога да ги тая повече.
Продължавам напред.


Глава 96

Частица от мен никога не повярва, че мога да го направя.
Откакто си счупих гръбначния стълб и бях прикован за болничното легло, нещо дълбоко в мен ми казваше, че всичко това е чиста лудост.
Този вътрешен глас понякога беше доста силен.
Може би твърде много хора ми бяха казвали, че идеята ми е глупава.
Твърде много хора се бяха надсмивали на мечтата ми, обявявайки я за бълнуване. И колкото по-често ги чувах да говорят така, толкова повече се изпълвах с решимост.
Все пак думите им бяха посели у мен семето на съмнението.
Занимавах се с различни неща, заглушавайки това съмнение — за малко.
Какво става обаче, когато не можеш повече да се залъгваш?
Съмненията ми имат неприятния навик да не ме напускат дълго след като мисля, че съм ги обезоръжил.
Мисля, че дълбоко в душата си се съмнявах в силите си повече, отколкото бих могъл да призная дори пред самия себе си.
До онзи миг.
Нали разбирате, откакто се озовах в болничното легло, аз исках да се възстановя. Физически и емоционално.
Глупости. Исках да се възстановя много по-отдавна, още от пансиона, където ме пратиха на осемгодишна възраст.
И тъкмо там, на 29 030 фута надморска височина, докато правех последните си несигурни стъпки, аз почувствах изцелението.
Духът ми оздравя чрез тялото.
Оздравя.
Най-сетне, в 7.22 сутринта на 26.05.1998 г., докато сълзите все още се стичаха по замръзналите ми страни, връх Еверест отвори обятията си и ме прие в тях.
Сякаш беше решил, че съм достоен за това място. Пулсът ми биеше лудо и като насън изведнъж се озовах на покрива на света.
Алън ме прегърна, като говореше нещо неясно, но развълнувано изпод маската. Нийл все още вървеше бавно към нас.
Когато ни доближи, вятърът започна да утихва.
Слънцето изгряваше над Тибет; планините под краката ни се къпеха в пурпурночервено.
Нийл коленичи на върха и се прекръсти. После тримата свалихме маските си и се прегърнахме като братя.
Изправих се и започнах да се оглеждам. Кълна се, виждах половината свят.
Хоризонтът сякаш се извиваше в двата края. Това беше извивката на нашата планета. Техниката може да качи човек на Луната, но не и тук, на покрива на света.
В това място наистина има някаква магия.
Внезапно радиото запращя. Нийл отговори развълнуван.
„Базов лагер. На върха сме.“
Гласът на другия край ликуваше. Нийл ми подаде радиостанцията. Седмици наред бях мислил какво ще кажа, ако достигна върха, но в този момент нищо не ми дойде наум.
Прилепих устни до радиостанцията и казах, без да се замислям:
— Искам да се прибера вкъщи.
Имам блед спомен за това, което се случи после. Направихме си няколко снимки на върха със знамената на СВВС и „ДЛЕ“, както бяхме обещали, а аз сипах сняг в една празна бутилка от сок, която носех със себе си*. Това беше всичко, което щях да отнеса от върха. Спомням си как проведох бегъл разговор по радиостанцията — от базовия лагер ме свързаха посредством сателитния телефон — със семейството ми, което беше на 3000 мили; това бяха хората, които ме бяха вдъхновили за това изкачване.
* Години по-късно с Шара кръстихме тримата си синове с тази снежна вода от връх Еверест. Това са едни от най-прекрасните мигове в живота ми — б.а.
Но времето минаваше, а като всички вълшебни мигове и този не можеше да продължи вечно.
Трябваше да поемаме надолу. Вече беше 7.48 часа. Нийл провери кислородната ми бутилка.
— Беър, кислородът ти свършва. По-добре да тръгваш, приятелю, и то бързо.
Имах по-малко от една пета бутилка, за да стигна до терасата.
Вдигнах раницата и бутилката на раменете си, сложих си маската и тръгнах. Върхът изчезна. Знаех, че никога повече няма да го видя.
Само миг, след като напуснах върха, ме обзе истинско изтощение. Трудно е да се опише колко много сила е необходима, за да слезеш.
Статистиката показва, че повечето инциденти се случват на слизане от върха. Причината за това е, че целта е постигната и вече нищо няма значение; човек все по-силно копнее да остави трудностите зад себе си. Когато разсъждаваш така, е много лесно да се спънеш и да паднеш.
„Остани нащрек, Беър. Дръж се само още малко. Съсредоточи се, само така ще можеш да намериш скрития кислород на терасата.“
И тогава кислородът ми свърши.
Едва вървях — падах на колене, изправях се, после пак падах. Виждах всичко като в мъгла.
„Аз мога. Аз мога. Аз мога.“
Продължих да си повтарям тези думи отново и отново. Това ми е стар навик от подбора за СВВС, когато бивах смъртно уморен. Изричах думите, без да го съзнавам.
Идваха ми отвътре.
Най-сетне успях, макар да бях твърде уморен, за да изпитам облекчение. Свлякох се на земята до кислородните бутилки, които бяхме скрили край терасата на път към върха.
Устроих си пиршество с пресния кислород. Поемах го на едри глътки. Тялото ми се изпълни с топлина и яснота.
Сега знаех, че можем да се справим. Ако вървяхме, без да спираме, щяхме скоро да стигнем седловината.
Докато слизахме внимателно по леда, далечните палатки ставаха все по-големи.


Глава 97

На седловината ми беше странно, че вече не усещам лед и сняг под себе си. Шиповете на котките ми стържеха и скърцаха, докато се плъзгаха по камъните.
Опрях се на ледокопа, за да си осигуря опора за последните няколко метра.
От осемнайсет часа нито бяхме пили, нито бяхме яли. Усещах и тялото, и ума си някак странно далечни и болезнено преуморени.
Пред малката ни еднослойна палатка протегнах ръце, за да прегърна Нийл още веднъж. После най-безцеремонно припаднах.
— Беър, хайде, приятел. Трябва да влезеш в палатката. Беър, чуваш ли ме?
Гласът на Майкъл ме върна към живот. Той ни беше изчакал при седловината, надявайки се да сме добре.
Заднишком запълзях към палатката. Главата ми щеше да се пръсне. Имах нужда да пийна нещо. Не бях пикал повече от 24 часа.
Нийл и Алън бавно разтоварваха багажа си. Никой нямаше сили да говори. Майкъл взе топла напитка от печката и ми я подаде. Бях много щастлив да се уверя, че двамата с Джефри са живи и здрави.
Когато се свечери, се заговорихме.
Не бях разбрал точно защо Майкъл и Джефри се бяха отказали. Те ни разказаха историята си. Разказаха за наближаващата буря и за растящата умора по време на борбата с дълбокия сняг и разредения въздух. Решението да се откажат беше продиктувано от разумна преценка на условията.
Добре, че беше станало така. Затова сега бяха живи.
Ние обаче бяхме продължили напред. Нашето решение беше продиктувано от известно безразсъдство. Извадихме обаче късмет и бурята така и не ни застигна.
Дързостта победи — този път.
Невинаги е така.
Да знаеш кога да си безразсъден и кога да играеш на сигурно — ето за какво става въпрос при алпинизма. Знаех това.
По-късно, когато се приготвяхме за последната си нощ в Зоната на смъртта, Майкъл ми каза нещо, което никога не забравих. У него говореше двадесетгодишният опит на катерач от дивите Скалисти планини в Канада.
— Беър, съзнаваш ли какъв риск поехте там горе? По мое мнение това вашето беше по-скоро безразсъдство, отколкото добра преценка.
Той се усмихна и ме погледна право в очите.
— Съветвам те занапред в живота да обуздаваш дързостта си и ще стигнеш далеч. Този път оцеля, възползвай се от късмета си.
Никога не забравих тези думи.
Слизането по лицето на Лхотце на следващия ден сякаш ни отне толкова време, колкото и изкачването.
Най-накрая, след шест дълги и мъчителни часа двамата с Нийл извървяхме с мъка последните няколко метра по глетчера до лагер номер 2.
През онази нощ не мръднах на сантиметър в продължение на цели дванадесет часа, чак до зазоряване, когато Нийл започна да се мотае наоколо.
— Беър, да вървим, а? Остава ни последният преход. Не мога да спя, когато съм толкова близо до целта — каза Нийл развълнувано, а от устата му излизаше пара и се носеше в студения въздух.
Клепачите ми сякаш бяха залепени. Насилих се да отворя очи.
Не си направихме труда да закусим преди тръгване, защото предвкусвахме пресния омлет, който ни бяха обещали по радиостанцията от базовия лагер. Вместо това бързо се приготвихме.
Аз обаче все още бях бавен и накарах другите да ме чакат, докато се движех с мъка между раницата, палатката и котките. И последните ми сили отдавна ме бяха напуснали.
Свалях надолу всичкия си багаж и раницата ми сякаш тежеше цял тон. Тръгнахме и заедно се затътрихме бавно по глетчера.
Един час по-късно внезапно спряхме.
Около нас планината ревеше свирепо и местността се тресеше от ехото на гръмотевиците. Свихме се на земята, вдигнахме очи нагоре и се загледахме.
На 500 ярда пред нас, по пътя, по който вървяхме, лицето на Нуптце се сриваше.
Гръмотевица предизвика свличане на хиляди футове сняг, който се понесе като всепоглъщащ облак по глетчера. Стояхме притихнали, когато лавината профуча пред очите ни.
Ако бяхме тръгнали няколко минути по-рано, снегът щеше да ни засипе и да ни погребе. И край.
Понякога е добре да си бавен.
Изчакахме планината да утихне, преди бавно да тръгнем да пресичаме наносите от лавината.
Странното е, че именно тогава се чувствах по-уплашен от когато и да било в живота си. Сякаш този щастлив случай — да избегнем лавината — ми беше отворил очите за риска, който поемахме.
Мисля, че колкото повече се доближавахме до края, толкова по-ясно осъзнавах, че бяхме направили нещо почти невъзможно. Бяхме се изплъзнали на смъртта, поне до момента. Все още обаче бяхме в прегръдките на планината и ни предстоеше едно последно спускане през ледопада.
Докато прекосявахме една по една дълбоките пукнатини на Западното седло, планината полека-лека започна да се отдалечава. Повече от десет дни не бях слизал под лагер номер 2 и знаех, че оставям зад гърба си нещо необикновено.
Движехме се мълчаливо, всеки вглъбен в собствените си мисли.
Два часа по-късно седнахме на ръба на водопада. Главоломната каскада от ледена вода под нас сякаш ни викаше за последен път. Нямахме друг избор, освен да приемем поканата.
Ледопадът имаше пищна наметка от прясно навалял, дебел, пухкав сняг. Докато се бяхме катерили нагоре, тук беше валяло почти без прекъсване. Пътеката се беше променила до пълна неузнаваемост. Ледът постоянно се движеше.
Новата пътека се изпиваше по гигантските ледени късове и ни водеше под смъртно опасни надвиснали блокове, които, ако решаха да паднат в този миг, щяха да ни смачкат като мишки.
С всяка преодоляна клопка чувствах напрежението да се топи.
Всяка стъпка беше стъпка към дома.
Виждахме базовия лагер по-надолу; дишах все по-развълнувано. Имах чувството, че е минала цяла вечност, откакто съм бил тук за последно.
Палатките блестяха на слънцето, когато се втурнахме през ледените купове в подножието на ледопада.
В 12.05 часа за последен път се разкопчахме от последното въже. Погледнах назад към хаоса на рухналия глетчер и невярващо поклатих глава.
Тихо, без да ме чуят останалите, благодарих на планината, задето ни пощади. Отърсвах се от тревогите и напрежението и не можех да спра да плача. Отново.
Единственият човек, за когото можех да мисля, беше баща ми. Искаше ми се да е тук в този миг. До мен.
И той беше.
Както беше до мен през цялото време.


Глава 98

Топлото слънце огряваше лицето ми. Знаех, че най-сетне сме в безопасност.
Огромната бутилка шампанско, която беше стояла като статуя на Буда в базовия лагер в продължение на три месеца, беше тържествено извадена. Четирима от нас се мъчиха в продължение на десет минути и размахваха ледокопите, докато накрая извадят тапата.
Купонът течеше.
Искаше ми се да изпия цял галон от тази прекрасна пенлива течност, но тялото ми просто не можеше да я поеме — веднага започвах да кихам. Можех само да сърбам бавно, но дори и така скоро се почувствах доста нестабилен.
Затворих очи и се проснах до онази стена на общата палатка, която се опираше в скалите. На лицето ми грееше широка усмивка.
По-късно в моята палатка си сложих чистите чорапи и топлото бельо, които бях пазил специално за този момент.
Първо преобличане от 90 дни. Рай.
Пъхнах долните си гащи в чанта с цип и си напомних, че трябва много да внимавам с отварянето на тази чанта, когато се прибера у дома.
Краката на Нийл псе още бяха вкочанени от измръзването. Дългият престой горе и всичките часове, които прекара в чакане на снега край терасата, си казваха думата. В базовия лагер превързахме краката му, затоплихме ги и умишлено не обсъждахме съвсем реалната опасност да изгуби пръстите си.
Нямаше нужда да му казваме, че пръстите му може би никога нямаше да си възвърнат напълно сетивността.
Така или иначе бяхме наясно, че най-добрият вариант беше Нийл да получи адекватна медицинска помощ, и то бързо.
Нямаше как да отиде, където и да било пеша със стъпала, превързани като два бели балона. Трябваше да го евакуират по въздух. Това не е проста работа при разредения въздух на базовия лагер под Еверест.
От застрахователната компания казаха, че призори на следващия ден ще се опитат да го измъкнат. Ако времето позволи. И добавиха, че на 17 450 фута над морското равнище наистина сме труднодостъпни с хеликоптер.
Удържаха на думата си. Призори чухме далечния шум от роторите на вертолета, който летеше в долината доста под нас. Виждахме го като малко петънце върху гигантските скали.
„Само за 60 минути това чудо би могло да откара Нийл до цивилизацията — помислих си. — Хм.“
Мили Боже, това звучеше прекрасно.
По някакъв начин трябваше да се кача на хеликоптера с него.
Опаковах си нещата точно за половин минута — всичкия багаж от последните три месеца. Направих бял кръст с лейкопласт на ръкава си и се втурнах към мястото, където Нийл седеше и чакаше.
Имах само един шанс.
„Да става, каквото ще.“
Като ме видя, Нийл поклати глава и се усмихна.
— Май бързаш, а, Беър? — извика той сред шума на роторите.
— Ще ти трябва добър медик по време на полета — отвърнах с усмивка. — Аз съм твоят човек.
(В казаното имаше известна истина — аз наистина бях военен медик и приятел на Нийл и той наистина се нуждаеше от помощ. Но преди всичко се опитвах да се измъкна бързо оттук.)
Пилотът извика, че двама души са твърде голям товар.
— Трябва да съм с него през цялото време — опитвах се надвикам мотора. — Ходилата му могат да окапят всеки момент — добавих тихо.
Пилотът ме погледна, после погледна белия кръст на ръкава ми.
Съгласи се да остави Нийл някъде в ниското и после да се върне за мен.
— Чудесно. Вървете. Ще чакам тук — стиснах здраво ръката му.
„Хайде да свършваме, преди някой да се е усетил, промърморих.
В този момент хеликоптерът се издигна и изчезна от погледа ми.
Мик и Хенри се смееха.
— Ако ти се получи този път, Беър, ще си изям чорапите. Просто обичаш да пришпорваш нещата, нали? — Мик се усмихна.
— Да, добър опит, но ти гарантирам, че няма да го видиш повече — добави Хенри.
Хенри обаче се лъжеше; пилотът беше куражлия.
Хеликоптерът се върна празен, аз се качих на борда, роторите се завъртяха с пълна сила в разредения въздух и птичката бавно излетя.
Датчикът за подемната сила не спря да писука, докато се борехме със земното притегляне, но накрая носът беше свален и вертолетът се плъзна над скалите, отдалечи се от базовия лагер и се спусна по глетчера.
Измъкнах се, докато Мик си сваляше чорапите.
Когато започнахме да се спускаме, забелязах една самотна фигура да седи върху някаква скала насред безкрайно поле, осеяно с камъни. Двата бели „фара“ на Нийл светеха ярко.
„Прекрасно.“ Засмях се.
Качихме Нийл и полетяхме заедно през необятните хималайски долини като волен орел.
Двамата с Нийл седяхме в задната част на хеликоптера с лица, притиснати в стъклото. Пред очите ни последните три месеца от живота ни се стопиха в далечината.
Величествената планина се скри в мъглата и изчезна от погледа ни. Облегнах се на рамото на Нийл и затворих очи.
Сбогом, Еверест.


Глава 99

След завръщането си в Катманду двамата с Нийл му отпуснахме края. Беше страхотно. Бяхме се бъхтили здраво, а понякога е хубаво да се отпуснеш. Напълно.
Спомням си как на следващата сутрин, още махмурлия, се мотках лениво по паянтовия балкон на малкия хотел в покрайнините на Катманду.
Видях неколцина членове на руската експедиция, която беше щурмувала върха по северния склон, да седят на пода в коридора и да разговарят тихо. Погледнаха ме уморено. Всички до един изглеждаха изтощени психически.
Тогава забелязах, че са плакали; тези едри, брадати руснаци бяха плакали.
Сергей и Франсис Арсентиеви били женени отскоро. Обичали да се катерят. Мечтаели заедно да се качат на Еверест. Но нещата завършили зле.
Докато слизала от върха, Франсис колабирала. Никой не знаеше причината — може да е било церебрален оток, може да е бил студът или убийственото изтощение. Франсис просто не могла да събере сили да продължи. Умряла на мястото, където седяла.
Съпругът й Сергей слязъл да потърси помощ. Замаян, грохнал и обзет от отчаяние, той паднал… и загинал.
Руснаците ме попитаха дали сме видели тяло или какъвто и да било знак.
Гласовете им бяха слаби. Знаеха, че е малко вероятно трупът да се намери, но трябваше да попитат. Очите им бяха очи на мъртъвци. Вцепених се при мисълта, че Сергей и жена му лежат мъртви в планината, а ние по някакво странно стечение на обстоятелствата сме живи.
Тънката линия между оцеляването и гибелта понякога е толкова деликатна.
Следобеда лежах в леглото си и се мъчех да разбера защо ние бяхме оцелели, а други — не. Сергей и Франсис Арсентиеви не бяха единствените загинали през последните няколко седмици.
Роджър Буик, новозеландски алпинист, беше припаднал и умрял от инфаркт. Британецът Марк Дженингс беше изкачил върха, но загинал на връщане.
Всички тези хора бяха опитни алпинисти в добра форма.
Каква загуба, каква ненужна загуба.
Лежах и не намирах правдив отговор. А руснаците, потънали в дълбока скръб, не се интересуваха от отговори. Те просто бяха изгубили приятелите си.
Човек по природа е жаден за приключения, но истинските приключения крият рискове. Всички знаят, че Еверест е опасен, но когато видиш действителността толкова отблизо, думата „приключение“ губи смисъла си.
Това бяха истински хора с истински семейства и тяхната кончина не ми дава мира и до днес.
Продължавам да вярвам обаче, че храбрите мъже и жени, които загинаха в рамките на онези няколко месеца на Еверест, са истинските герои. Те жертваха всичко в името на мечтите си.
Това остава единствената утеха за семействата им.
Винаги е странно да се връщаш към един период, който е оказал такова огромно влияние върху живота ти. А когато стане дума за Еверест, в ума ми изплуват две неща — приятелствата, подложени на тежки изпитания, и вярата, която ми даваше упование в добро и зло.
Оцелях и стигнах до върха на планината, защото бях силно свързан с хората около себе си. В това няма съмнение. Без Мик и Нийл нямаше да постигна нищо.
В онази тъмна пропаст разбрах, че понякога наистина се нуждаем един от друг. И е нормално да е така. Хората не сме единаци. Създадени сме да живеем заедно.
Много често животът ни учи, че трябва да постигаме всичко сами. Но тогава бихме били самотни.
Колкото до мен, само като мисля за приятелите си, мога да проумея какво се беше случило в планината — възходите и паденията, нещастията, страхът.
Такива неща трябва да се споделят.
Когато се връщам назад, оценявам най-високо моментите, в които сме били заедно. Като например онзи път на Южния връх, когато двамата с Нийл си държахме ръцете, за да не паднем.
Само честното приятелство ни помагаше отново и отново да се вземаме в ръце и да продължаваме напред въпреки умората, студа или страха.
Не е нужно да си силен през цялото време. Това беше важен урок.
Когато покажем слабостите си, укрепваме връзката помежду си, а където има такава връзка, има и сила.
Това е основната причина да продължавам да се катеря и да ходя на експедиции и до днес.
Простите връзки трудно се прекъсват.
Това беше най-важният урок, който научих на Еверест.


Глава 100

Мина доста време, докато започнах да се възстановявам физически от изкачването на Еверест.
В сравнение със страшно разредения въздух на върха плътният и богат на кислород въздух на морското равнище ми действаше опияняващо и от време на време ми идваше в повече.
На няколко пъти припадах и получавах силно кървене от носа като от пресищане с кислород.
Преди всичко обаче сияех като бебе.
За първи път от години не изпитвах страхове, съмнения и предчувствия. Така се чувствах след подбора за СВВС.
Интересно. Хубавите неща обикновено изискват големи усилия.
Може би това ги прави специални.
Не изпитвах особено чувство за вина, задето си дадох малко време, за да се порадвам на британското лято и да се видя с приятелите си. Беше просто прекрасно да се чувствам в безопасност.
Дадох първото си интервю за печатните медии, което се появи със заглавие: „Какво накара един 23-годишен дрипльо да рискува всичко, за да види Тибет от високо?“ Много мило.
Ако ми бяха задали този въпрос, преди да замина, щях да отговоря доста по-духовито, отколкото след завръщането си. Мотивите ми да тръгна да се катеря изглеждаха някак по-неясни. И може би по-маловажни.
Не знам.
Знаех само, че е хубаво да си у дома.
Интервюиращият журналист завърши разговора с поздравления за „покоряването“ на Еверест. Инстинктивно усетих, че този израз е напълно погрешен. Човек никога не покорява планината. Еверест ни позволи да се докоснем до върха за миг и да се върнем оттам живи.
Не всички бяха извадили такъв късмет.
Еверест никога не е бил и никога няма бъде покорен. Ето защо този връх е толкова специален.
Друг въпрос, който често ми задаваха след завръщането ми у дома, беше: „Откри ли Бог на върха на планината?“ Истината е, че не е нужно да се качваш на някоя висока планина, за да откриеш вярата.
По-просто е, и слава Богу.
Ако ме попитате дали Той ми е помогнал да се кача дотам, ще отговоря с „да“.
Той ми помагаше при всяка несигурна стъпка.
Разказът ми за Еверест би бил непълен, ако не отдам дължимото на шерпите, които всеки ден рискуваха живота си, докато ни съпровождаха.
Пасанг и Анг-Серинг са първи приятели и все още се катерят заедно под ръководството на сердаря Ками. Нима, познавачът на ледопада Кхубма, продължава храбро да изпълнява своята задача сред лабиринта от натрошен лед в полите на планината, където се грижи за пътеките.
Бабу Чири, който така сърцато помогна на Мик, когато кислородът му свърши под Южния връх, загина трагично няколко години по-късно в една пукнатина в Западното седло. Този шерп имаше многогодишен опит на Еверест и беше един от най-добрите познавачи на планината. За алпийското братство смъртта му беше голяма загуба.
Ако рискуваш достатъчно дълго обаче, накрая ще загубиш играта. Това е суровата действителност на високопланинското катерене.
Не можеш цял живот да останеш на покрива на света.
Джефри се върна в армията, а Нийл отново се зае с бизнеса си. Пръстите му никога не си възвърнаха сетивността, но се размина с ампутацията. Но, както се казва, Еверест винаги ти взема нещо. По собствените му думи Нийл извади късмет.
Колкото до Мик, той сполучливо описва своя престой на Еверест: „През трите месеца, които прекарах там, аз бях по-щастлив от когато и да било и по-уплашен, отколкото се надявам да бъда някога.“
Ха. Ето ви още едно определение за високопланинското катерене.
Моят приятел Тенгба, с когото прекарах толкова време на четири очи в лагер номер 2, най-сетне отиде на лекар заради слуха си благодарение на Хенри. Сега най-после чува добре.
Въпреки че принадлежахме към различни светове, с тези чудесни шерпи ни свързваше нещо — приятелството, изпитано от една необикновена планина.
Веднъж, когато запитали катерача Юлнус Куги* какъв трябва да е един алпинист, той отговорил: „Честен, благороден и скромен.“
* Юлнус Куги (1858 — 1944) — алпинист и писател от словенски произход — б.пр.
Познатите ни шерпи бяха въплъщение на тези качества. Изкачих се до върха с тях и им дължа за помощта повече, отколкото бих могъл да опиша.
В своята книга „Еверест — история на алпинизма“ големият писател Уолт Ънсуърт дава ярко описание на характерите на мъжете и жените, рискували всичко в планината.
Мисля, че е доста точен:
„Има обаче хора, за който непостижимото е особено примамливо.
Обикновено те не са познавачи; амбициите и фантазиите им са достатъчно силни, за да заглушат съмненията, които биха изпитали по-предпазливите.
Най-силните им оръжия са решимостта и вярата.
Такива хора биват смятани в най-добрия случай за ексцентрици, а в най-лошия — за луди…
Всички тези хора имат три общи качества: вяра в себе си, изключителна решимост и издръжливост.“
Ако трябва да обобщя случилото се с мен по време на това пътуване, от болничното легло до покрива на света, мисля, че това беше едно пътуване, изпълнено с падания и изправяния.
Изгубих увереността и силата си, след което си ги възвърнах. Изгубих надеждата и вярата си, но после пламъкът им отново се разгоря.
Най-сетне, ако трябва да оставя едно съобщение на децата си, то ще гласи: „Щастието обича смелите.“
В повечето случаи.


Глава 101

Шара ме посрещна на летището в Лондон, облечена в познатото старо синьо вълнено палто, което толкова обичах. Подскачаше от вълнение като малко момиченце.
Еверест беше нищо в сравнение с щастието да я видя.
Бях мършав, с дълга коса и носех много подозрителни непалски панталони на цветя. С две думи, изглеждах ужасно, но бях много щастлив.
В базовия лагер Хенри ме беше предупредил да не върша „глупости“, когато се видя с Шара. Беше ми обяснил, че алпинистите допускат една класическа грешка, предлагайки брак на приятелките си, щом се върнат. Хенри смяташе, че голямата надморска височина замъглява съзнанието на хората.
И така, аз чаках 12 месеца. През цялото време обаче знаех, че Шара е момичето, за което искам да се оженя.
През тази една година много се забавлявахме заедно. Почти всеки ден успявах да я навия да си тръгне по-рано от издателството, където работеше (не че беше нужно да я убеждавам дълго), и се впускахме в безкрайни и весели приключения.
Спомням си как веднъж отидохме да караме летни кънки в един парк в центъра на Лондон и аз се спуснах прекалено бързо по едно нанадолнище. Паднах с главата надолу в едно езеро, както си бях с дрехите. На Шара това й се видя забавно.
Друг път, докато карахме ролкови кънки по една стръмна и оживена лондонска улица, едно от колелцата на кънката ми падна. (Проклети кънки!) Изведнъж се понесох по склона с главоломна скорост… на една кънка. Този път Шара се стресна.
Пиехме чай, дремвахме следобед и се разкарвахме с Доли, моето старо черно такси, която бях купил на безценица.
Шара беше единственото от познатите ми момичета, което беше в състояние да стои с мен часове наред на магистралата край повредената кола в очакване пътна помощ да ни закара до поредния сервиз, за да поправим Доли. Отново.
Бяхме (и сме!) влюбени.
Сложих дървена дъска и дюшек на задната седалка, за да мога да спя в таксито, а Чарли Макензи го изрисува отвътре с весели рисунки. (Забавното е, че днес тези рисунки са най-ценната част от Доли, която стои величествено пред къщи.)
Сега синовете ни обожават да си играят в Доли. Шара казва, че трябва да се отърва от колата, тъй като само ръждясва, но за мен тя винаги ще бъде свързана с ранните дни на нашата връзка. Как бих могъл да я дам за скрап?
Всъщност тази пролет се каним да боядисаме Доли в цветовете на дъгата, да й сложим хубави предпазни колани на задната седалка и да си устроим семейна екскурзия. Ще бъде прекрасно. Никога не бива да спираме да правим такива неща. Те ни събраха и ще ни помогнат да останем щастливи.
Спонтанността трябва да се проявява всеки ден, иначе ще я изгубим.
Шара влюбено вдига поглед.
През лятото на 1999 г. отидохме на почивка в Испания на гости на братовчедка ми Пени, която има конеферма в Андалусия. Това е красива и дива част от страната.
Шара яздеше всяка сутрин из хълмистите борови гори и по безкрайните и пусти плажове на брега на Атлантика. На мен ми обясниха, че съм твърде висок за малките андалуски понита. Хм.
Нямаше да позволя да ми попречат.
Вместо да яздя, тичах редом до Шара и се опитвах да следвам темпото на коня. (Оказа се добра тренировка.)
Най-сетне сутринта в понеделника, когато трябваше да си тръгнем, я заведох на плажа и я убедих да се изкъпем голи. Тя се съгласи.
След като поплувахме известно време и тръгнахме да излизаме от водата, аз я придърпах към себе си, задържах я в ръцете си и се приготвих да поискам ръката й.
Поех дълбоко дъх, стегнах се и тъкмо когато щях да отворя уста, една огромна атлантическа вълна ни връхлетя, поде ни и ни изхвърли на брега като парцалени кукли.
През смях се приготвих за втори опит. Шара все още нямаше идея какво става.
Най-накрая изплюх камъчето. Тя не ми повярва. Накара ме да коленича на пясъка (гол) и отново да поискам ръката й.
Разсмя се, после избухна в сълзи и каза „да“.
(Интересното е, че когато се завърнахме във Великобритания, Брайън, бащата на Шара, също избухна в сълзи, когато поисках благословията му. Този път обаче бях облечен в сако, вратовръзка и… бермуди. Не бях сигурен дали бъдещият ми тъст плачеше от радост или от отчаяние.)
Важно беше само едно — че с Шара ще се оженим.
Същия ден отидохме до Севиля, за да го отпразнуваме. Попитах за най-хубавия хотел в града. Отговориха ми, че това е „Алфонсо XIII“. Това с мястото, където кралят на Испания редовно отсяда.
Намерихме хотела и влязохме. Беше невероятно. Шара леко се притесни, тъй като бях по шорти и стара окъсана фланелка, но аз издирих една приветлива рецепционистка и й обясних каква е работата.
— Можете ли да ни помогнете? Нямам пари.
Тя ни огледа от глава до пети, замълча за миг, после се усмихна.
— Само не казвайте на шефа ми — прошепна.
Така отседнахме в стая за 1000 долара, платихме 100 и празнувахме като испанския крал.
На следващата сутрин отидохме да търсим пръстен.
Попитах портиера на хотела на най-хубавия си академичен испански къде бих могъл да намеря хубава (разбирай нескъпа) бижутерия.
Портиерът изглеждаше леко изненадан.
Опитах се да говоря по-бавно. Накрая се усетих, че всъщност съм го питал къде мога да намеря хубав магазин за мустаци.
Извиних се за неособено добрия си испански. Шара отново вдигна поглед и се усмихна.
Най-сетне открихме малка местна бижутерия. Наложи се да посегна към знанията си по проста аритметика, като набързо обръщах испанските песети в британски лири, за да изчисля дали мога да си позволя всеки от пръстените, които Шара мереше.
Накрая се спряхме на един, който беше семпъл, красив и на достъпна цена. Точно като за нас.
Любовта не се нуждае от скъпи бижута. А Шара винаги е умеела да кара семплите неща да изглеждат скъпи.
За щастие.


Глава 102

Много скоро след като се върнах от Еверест, получих покана да разкажа за експедицията в клуба по ветроходство на остров Уайт.
Това беше първата от многото лекции, които щях да изнеса. Това скоро щеше да се превърне в мой основен източник на доходи след завръщането от Хималаите.
Каквото и да си говорим обаче, тези първи изяви бяха доста вяли.
Първата лекция мина добре, най-вече благодарение на големия брой роднини в публиката. Татко плака, мама плака, Лара плака. Всички бяха горди и щастливи.
Следващата лекция изнесох пред група войници в СВВС. Взех един от старите си приятели за кураж.
Хюго Макензи — Смит до ден-днешен разказва със смях, че когато съм приключил разказа си, всички в стаята били заспали. (Бързам да добавя, че цяла нощ са били на учение, но все пак това не беше най-доброто ми представяне.)
Трябваше да ги будим един по един.
Имах доста да уча за говоренето пред хора, ако исках да си изкарвам прехраната от срещи с публиката.
Най-лошата си презентация направих в една фармацевтична компания в Южна Африка. Платиха ми 1000 щатски долара и самолетния билет. За мен тези пари бяха цяло състояние. Не можех да повярвам на късмета си.
С Шара щяхме да живеем от този хонорар няколко месеца.
Не след дълго се озовах в хотел в Драконовите планини, където чаках 600 души от отдел „Продажби" да се съберат в конферентния център.
Бяха пътували дълго с автобус и в продължение на пет часа не бяха спрели да се наливат с бира. Когато се свлякоха от автобусите, много от тях бяха толкова пияни, че се препъваха в багажа си, смееха се и крещяха.
Кошмар.
Помолиха ме да говоря след вечеря и лекцията да продължи поне час. Дори аз бях наясно, че това е равно на самоубийство. Домакините ми обаче настояваха. Искаха да оправдая хилядата долара, които ми даваха.
След дълга вечеря с много пиене, на която не й се виждаше краят, делегатите напълно се бяха гипсирали. Седях зад кулисите, захлупил глава в ръцете си. „Мили Боже.“
После, точно когато излязох на сцената, токът угасна.
„Това не може да е истина.“
Организаторите намериха свещи, за да осветят залата, и аз започнах да говоря (не можех да пусна презентацията си). Отдавна минаваше полунощ.
А, споменах ли, че всички делегати говореха африкански и английският в най-добрия случай им беше втори език?
Както можете да си представите, започнаха да ме прекъсват, преди да съм си отворил устата.
— Не искаме да ни говорят след вечеря — изкрещя един пиян мъж, който едва се държеше на стола си.
„Виж сега, приятел, и аз не искам“, помислих си.
Подозирам, че за него този един час беше точно толкова мъчителен, колкото и за мен.
Аз обаче устоях и упорито се учех как да говоря добре. Все пак това беше единствената ми работа и единственият начин да си намеря нови спонсори за следващите експедиции, които се надявах да оглавя.
Най-добрия съвет получих от един легендарен актьор, покойния сър Джон Милс* до когото седях зад кулисите по време на съвместна изява. Той ми сподели, че основният принцип на говоренето пред публика е: „Бъди искрен, говори кратко и седни, докато говориш.“
* Сър Джон Милс (1908 — 2005) — английски актьор, изиграл над 120 роли в киното, носител на „Оскар“ и „Златен глобус“ — б.пр.
Вдъхновяващи думи, които промениха начина ми на презентиране от този момент нататък. Говори кратко. Бъди искрен.
Хората мислят, че когато излязат на сцената, трябва да са забавни, духовити и остроумни. Това не е така. Човек трябва просто да е честен. Ако говориш от сърце и споделиш най-съкровеното — емоции, съмнения, терзания, страхове и всичко останало — хората ще откликнат.
Изнасял съм лекции пред някои от най-големите корпорации по цял свят и винаги съм се опитвал да се придържам към този принцип. Бъди откровен и хората ще ти повярват.
Когато започнах да участвам във все по-мащабни мероприятия за различни компании, реших (погрешно), че на свой ред трябва да изглеждам по-спретнат и да говоря по-делово. Допуснах огромна грешка и бързо разбрах това. Когато се преструваме, хората бързо се отегчават.
Бъди себе си, говори искрено и просто — тогава няма значение как си облечен.
Нужен е обаче кураж да се разкриеш пред 5000 души и да кажеш, че наистина се съмняваш в себе си. Особено когато си извикан в качеството си на мотиватор.
Ако обаче се придържаш към истината, ще дадеш на хората нещо истинско, което да отнесат със себе си.
„Ако той може, и аз мога“ — това послание винаги е много въздействащо, при децата, при бизнесмените и при хората, които мечтаят за приключения.
Аз наистина съм напълно обикновен човек, заклевам се. Питайте Шара. Питайте Хюго.
Аз съм обикновен, но съм изпълнен с решимост.
Когато корпорациите започнаха да ми плащат повече обаче, се замислих дали наистина си струвам парите. Всичко ми изглеждаше малко странно. Искам да кажа, нима сега лекциите ми бяха сто пъти по-добри от тази, която изнесох в Драконовите планини?
Не.
От друга страна обаче, ако можеш да помогнеш на хората да се почувстват по-силни и по-способни, тогава за компаниите ти си безценен.
Ако не беше така, нямаше да ме канят на лекции толкова често — до ден-днешен.
Еверест е връх също като живота и бизнеса и разказът ми за него винаги ще действа като метафора. Хората трябва да работят задружно и упорито и винаги да дават повече от себе си. Да се грижат един за друг, да имат амбиция и да поемат добре пресметнати рискове в точното време.
Отдайте сърцето си на една кауза и тя ще ви се отплати.
За бизнес ли говорим или за катерене?
Ето това имам предвид.




ГЛАВА 103

През годината преди да се оженим с Шара успях да убедя собствениците на малък остров в Пуул Харбър II да ми позволят да се грижа за къщата им през зимата в замяна на безплатни нощувки.
Беше страхотна сделка.
Цепех дърва, наглеждах мястото, поддържах го и си живеех като цар на красивия остров с площ 20 акра, разположен недалеч от южното крайбрежие на Англия.
Няколко месеца по-рано, докато се разхождах покрай реката извън Лондон, бях забелязал малка рибарска лодка със стар двигател от 15 к. с. в задната част. Беше покрита с плесен и изглеждаше като развалина, но името й, изписано грижливо от едната й страна, ми направи впечатление.
Лодката се казваше „Шара“. Що за съвпадение беше това?
Купих я веднага за 800 лири — кажи-речи последните пари, които имах.
„Шара“ беше моята радост и гордост. А аз бях единственият човек, който беше в състояние да запали своенравния мотор! Най-често обаче използвах лодката, за да ходя до малкия остров и да се връщам обратно.
По средата на онази зима направих няколко доста рисковани курса с „Шара“. При лошо време и ако се прибираш късно през нощта, особено след купон, трите мили до острова могат да се превърнат в доста коварен маршрут. Леденостудените вълни заливаха лодката, заплашвайки да я преобърнат, а старият двигател често гаснеше.
Нямах навигационни светлини и непромокаеми дрехи, нямах спасителна жилетка и радиостанция. А това означаваше, че нямах авариен план. Което е лошо.
Поведението ми беше напълно безотговорно. Но пък страшно се забавлявах.
Организирах двудневното си ергенско парти на острова с най-добрите си приятели — Ед, Мик, Нийл, Чарли, Найдж (приятел на Шара от университета, с когото страшно си допаднахме), Тръкър, Уати, Стан и Хюго. Стана луд купон.
Чарли се озова гол върху един стълб насред пристанището, на два пъти се разминахме на косъм, след като се опитахме да караме водни ски след изнемогващата „Шара“, запалихме огромен огън и играхме тъч ръгби на светлината му.
Беше прекрасно.
По онова време живеех доста нездравословно. Ядях твърде много, пушех и пиех (което е голяма глупост) и изобщо не спортувах.
Както можеше да се очаква, натрупах килограми и добих доста недодялан вид.
Исках обаче просто да не се занимавам със здравето си, да не спортувам и да не съм постоянно мобилизиран.
Исках да живея. Далеч от армията, далеч от планините, далеч от напрежението.
По време на следването, докато приятелите ми се забавляваха, аз си скъсвах задника при подбора за СВВС, а после и на Еверест.
Сега просто исках да си почина.
Спомням си как с ужас гледах едно от първите си телевизионни интервюта. Изглеждах подпухнал и блед. Осъзнах, че ако не се взема в ръце и не си върна предишната форма, има опасност никога повече да не направя нищо стойностно през живота си.
Това не влизаше в плановете ми.
Не исках да живея с миналото, да говоря само за Еверест и да създавам впечатление на човек, който някога е бил нещо.
Ако исках да продължа напред и да извлека полза от всичко, което бях рискувал и постигнал през последните няколко години, трябваше да взема мерки.
Време беше отново да започна да тренирам.
Фазата на отпускане обаче поне ми доказа, че Шара не се омъжва за мен заради външния вид или парите.
Бях се скапал и нямах пукната пара.
Тя, слава Богу, продължаваше да ме обича въпреки всичко.


Глава 104

Сватбата ни се състоя в един ветровит ден в средата на зимата. Беше 15.01.2000 г. Слънцето обаче светеше ярко иззад облаците.
Бащата на Шара, Брайън, който за жалост страдаше от множествена склероза, я съпроводи до олтара в инвалидна количка.
Брайън плака. Шара плака. Всички плакаха.
Излязохме от църквата, пеейки акапелно „Неу, Неу, We re the Monkees “ и „I m a Believer“.
Бях по-щастлив от всякога.
Така се чувства човек, когато взема правилните решения.
После танцувахме под звуците на перуански уличен оркестър, който Тръкър беше довел, и ядохме наденица и картофено пюре, седнали на дълги маси. Денят беше прекрасен и изпълнен с любов.
Двамата бяхме сред първите и най-младите в приятелската ни компания, които се женеха, което правеше празника ни още по-специален. (В онези дни сватбите бяха нещо ново за всички ни.) Речите на кумовете Чарли и Тръкър накараха всички да пролеят още няколко сълзи.
Няколко месеца по-рано двамата с Шара се бяхме сдобили с общ дом. Е, за да сме по-точни — бяхме си купили баржа, която стоеше закотвена в Темза в центъра на Лондон.
Нийл я беше харесал за нас и ние веднага отидохме да я разгледаме. На мига се влюбих в тази лодка.
Преди това бяхме на път да купим едно малко, невзрачно студио в Лондон, но дълбоко в себе си аз се колебаех.
Първо, не можех да си го позволя. Баща ми предложи да вземе ипотечен заем, при условие че аз плащам вноските, но знаех, че това за мен ще бъде ежемесечно изпитание.
От друга страна, баржата беше с над петдесет процента по-евтина… и много по-свежа.
Когато отидохме да я разгледаме, беше доста гола, студена и влажна и Шара и семейството й определено имаха известни колебания в началото.
Започнах да ги убеждавам.
— Вижте, ще бъде забавно. Ще я стегнем заедно — това ще бъде предизвикателство. После ще я превърнем в един много уютен дом.
Шара наклони глава към мен така, както тя умееше.
— Това „предизвикателство“ малко ме притеснява. Може ли вместо това да се съсредоточим върху уютния дом, мили? — все още се колебаеше.
(Както се досещате, след като поживяхме известно време на баржата, тя коренно промени мнението си; днес нищо не може да я накара да продаде лодката. Това ми харесва у Шара. Винаги трябва дълго да я убеждаваш, но когато приеме нещо за „свое“, то остава нейно завинаги. В това число и аз.)
Прекарахме два месеца в ремонтиране на лодката заедно с нашия добър приятел Роб Кранъм. Роб беше невероятен. Живееше на борда и работеше неуморно, за да ни помогне да превърнем баржата в дом. Направи точно това, което си представяхме, дори монтира стара вана на палубата и легло с чекмеджета в трюма!
Спуснахме стария диван и скрина на бабата на Шара през покрива, боядисвахме и лакирахме като полудели. До сватбата всичко беше готово.
Голямото легло беше оправено, нощницата на Шара беше внимателно положена върху възглавницата и всичко беше приготвено, така че щом се върнем от сватбеното си пътешествие, да прекараме първата си нощ заедно на лодката.
Нямах търпение.
В деня след сватбата отлетяхме на меден месец. Направих резервациите за пътуването два дни преди сватбата с надеждата отнякъде да изскочи някоя страхотна оферта.
Тази тактика винаги носи рискове.
Пред Шара се преструвах, че искам да я изненадам.
Както можеше да се очаква, през онази седмица нямаше много „страхотни оферти“. Най-доброто, което можах да намеря, беше еднозвезден пакет в курорт край Канкун, Мексико.
Беше прекрасно, че сме заедно, но не мога да не призная, че хотелът беше ужасен. Стаята ни беше в непосредствена близост до някакъв канал, така че всяка вечер можехме да се наслаждаваме на приказното ухание, докато седяхме и наблюдавахме… бараката отсреща.
Тъй като еднозвездният пакет не включваше обяд, започнахме да пестим от закуски. Няколко кифлички в ръкава, кофичка кисело мляко и банан в чантата на Шара. После отново се изтягахме в хамака, за да четем, да се целуваме и да вдишваме аромата на клоаката.
Завърнахме се във Великобритания в един мразовит януарски ден. Шара беше изморена, но и двамата нямахме търпение да се качим на отоплената лодка.
Това щеше да е първата ни нощ в нашия собствен дом.
Бях помолил Анабел, сестрата на Шара, да пусне отоплението, преди да пристигнем, и да сложи някаква храна в хладилника. Беше се справила блестящо.
Това, което не беше разбрала, беше, че малко след като си тръгнала, котелът угаснал.
Двамата с Шара се добрахме до кея на Темза по тъмно. Дъхът ни се носеше на облаци в ледения въздух. Вдигнах Шара на ръце и я внесох по стъпалата в лодката.
Отворихме вратата и се спогледахме изненадани.
Все едно бяхме влезли във фризер. Така става в старите железни лодки през зимата. Заобиколени от студена вода, те замръзват, ако не се отопляват. Както си бяхме навлечени, си проправихме път през трюма и котелното отделение.
Шара ме погледна, после погледна изгасналия студен котел.
Без съмнение се питаше доколко е случила на дом и съпруг.
И така, ето ни.
Без пари, умрели от студ, но щастливи заедно.
През онази нощ, докато лежахме, увити в одеяла, дадох на Шара едно просто обещание: че ще я обичам и ще се грижа за нея през всеки ден от нашето съвместно съжителство и че ще си прекарваме страхотно.
Никой от нас не предполагаше, че това беше само началото на приключението.


Част 5

Началото

„Когато птичката кацне на рамото ти, хвани я. Много рядко човек получава втори шанс. (Макар че понякога стават чудеса.)И запомни, че животът е такъв, какъвто си го направиш — и тъкмо това прави възможностите толкова вълнуващи. “
Баба ми, Патси Фишър


Глава 105

И така, началото на брачния ни живот беше изпълнено с много перипетии, но и с много любов.
Последното не се е променило.
Шара никога не е имала амбиции относно работата ми, за което съм й много благодарен. Малко неща са по-изтощителни и обезсърчаващи от една напориста жена, която отчаяно иска съпругът й да върви нагоре.
Винаги съм се мотивирал сам и мълчаливо съм благодарял, че имам такава мила, забавна, вярна, отдадена на семейството съпруга и добра приятелка като Шара.
През първата година от брака ни обаче починаха бащите и на двама ни. За нас, толкова млади и едва в началото на съвместния си живот, това беше огромно изпитание.
В продължение на 15 години Брайън храбро се беше борил с множествената склероза, но накрая тихо се пресели на по-добро място.
Той беше един от най-неповторимите, смели и волеви мъже, които някога съм срещал.
Дошъл във Великобритания от Южна Африка с един малък кафяв куфар и твърдото убеждение, че ще успее. Имал прекрасен живот и създал чудесно семейство.
Преди всичко обаче Брайън и жена му Вини ми бяха дарили Шара.
Брайън изстрада агонията на жестокото заболяване, което бавно го убиваше. Множествената склероза първо го прикова в инвалидна количка, после му отне говора, а накрая и способността да се облича, да се храни и да се грижи за себе си. Никога обаче не угасна пламъчето в очите му — въпреки сериозното си заболяване Брайън водеше тежка битка, за да не се окаже прикован на легло.
На такъв кураж човек може само да се възхищава.
Просто ми се иска да бях го познавал, когато е бил силен и здрав. Убеден съм, че щяхме да си прекарваме добре заедно.
Шара понесе смъртта му много тежко. Единственото, което можех да направя, беше да я прегръщам нощ след нощ, докато плачеше.
След това, внезапно и съвсем неочаквано, почина и моят баща — само десет седмици след Брайън. Това приличаше на жестока шега.
Трябваше да му поставят пейсмейкър. Попитах дали мога да остана с него по време на операцията. Използвах старата си карта на военен медик от СВВС, за да се промъкна в операционната и да гледам как работят хирурзите.
Когато татко ми стисна ръката и заспа, ми се струваше, че нещо не е наред.
Няколко дни след операцията той умря. Просто така. Седял си в леглото вкъщи. В един миг бил жив. В следващия си бил отишъл.
Моят баща.
Никой не разбра какво е станало. Не че имаше значение. Татко ни беше напуснал.
Сякаш земята се разтвори под краката на двама ни с Шара.
Ние обаче черпехме сила и утеха един от друг.
Сигурен съм, че Брайън и татко биха искали да е така.
След това бяхме благословени с три прекрасни деца.
От стария живот се ражда нов.


Глава 106

Може би не е чудно, че и трите ни деца са момчета.
Джеси е на седем, Мармадюк — на четири, а малкият Хъкълбери е само на две. Те са нашето истинско щастие и нищо, ама наистина нищо не може да се сравни с миговете, когато се сгушваме в голямото легло или пък си правим пикник на някоя поляна на малкия уелски остров, който сега е наша собственост.
Наистина не ми е нужно нищо друго.
И трите момчета показват обезпокояващ интерес към приключенията — не спират да се катерят по дърветата, правят си биваци и се опитват да ловят червеи и бръмбари. Като се вземе предвид и неудържимото им влечение към калта, те ме правят най-гордия баща на света.
Всеки ден ми напомнят, че истински ценните неща в живота не могат да се купят.
А колко биха им се радвали бащите ни!
През първите години на брака ни обаче, когато още нямахме деца, се случиха много неща, който необратимо промениха живота ни.
Много от промените дойдоха благодарение на малки, невероятни и щастливи събития. Така например веднъж шофирах часове наред, за да изнеса кратка благотворителна лекция за Еверест, а след това установих, че малкият син на шефа на Канал 4 е бил в публиката.
Той казал на баща си, че трябва да направя телевизионно предаване по техния канал.
А после децата не разбирали.
Избраха ме сред много алпинисти за лице на телевизионната кампания на световноизвестната марка дезодорант Sure for Men, след което ме забелязаха от канал „Дискавъри“. (По ирония на съдбата това се случи само няколко дни след смъртта на баща ми. Винаги съм го възприемал като малък прощален подарък от него. А колко много малки подаръци ми беше направил през живота си.)
Дали някога щях да започна да правя големи телевизионни предавания, ако не бяха тези малки пробиви?
Съмнявам се.
Но капка по капка вир става.
През цялото време обаче винаги съм внимавал да не проявя алчност и да не се нахвърля на лесната печалба — въпреки изкушенията в началото.
От финансова гледна точка ми беше трудно да отказвам големите хонорари, които даваха телевизионни предавания като „Аз съм звезда, измъкнете ме оттук“ или „Сървайвър“, но винаги съм мислил за дългосрочната си цел и съм се опитвал да запазя приоритетите си.
И да не се отклонявам заради повърхностни неща.
Вместо това беше важно да осъзная силните си страни.
Освен това инстинктивно избягвах както телевизията, така и всичко, свързано със славата; това сигурно се дължи отчасти на обстоятелството, че не се чувствах достоен за слава и пари. (Между другото, по-късно времето и опитът ме научиха, че славата и парите много рядко отиват при достойните, ето защо никога не бива да се впечатляваме особено от тези измамни ценности. Много по-важно е да се оценяват хората по това кои са, как живеят и какво дават на околните.)
И така, упорито отказвах на телевизията; по ирония на съдбата на три пъти отхвърлях предложенията на Роб МакАйвър, продуцента на оригиналното предаване „Оцеляване на предела“, преди най-после да се съглася да направя пилотно предаване.
Какъв идиот съм бил.
„Беър, помниш ли писмото на баба си: „Когато птичката кацне на рамото ти, хвани я. Много рядко човек получава втори шанс. (Макар че понякога стават чудеса.)
Аз обаче просто не исках да се втурвам в телевизията, исках да се съсредоточа върху силните си страни и да се опирам на качествата си.
Баща ми често повтаряше, че ако си вършиш добре работата, парите обикновено идват сами. Ако обаче преследваш парите, те все ще ти се изплъзват между пръстите.
Винаги съм харесвал тази максима.
Научих обаче един добър урок: че мога да върша и двете неща — да работя за телевизията и да упражнявам качествата си.
Може би беше възможно да правя предавания, без да се превръщам в ухилена медийна звезда.
Колебаех се.
Бабо?
„Наистина, когато птичката кацне на рамото ти, хвани я “


Глава 107

Понякога, в мигове на спокойствие, е много сюреалистично да се обърнеш назад към цялата тази лудост и да си помислиш: „Как, за Бога, се случи всичко това?“.
Имам предвид, че телевизионното предаване „Оцеляване на предела“ в момента е едно от най-гледаните предавания в света с общо 1.2 млрд. зрители в 180 страни. (За сравнение, Тор Gear на ВВС има 350 млн. зрители.)
Програмата беше номинирана за „Еми“, имаше три сезона в Канал 4 във Великобритания и шест в САЩ и по света, а също така стана предаване номер 1 в цяла Северна Америка.
Успехът на предаването в САЩ се повтори по света, като едни от най-високите телевизионни рейтинги бяха отчетени в Австралия, Нова Зеландия, Индия, Китай, Русия, Мексико, Бразилия, Аржентина, Италия, Германия, Испания и др.
Това малко ми завъртя главата.
Радвам се обаче, че страната, в която съм най-малко известен, е Великобритания, защото така имам свободно пространство и когато искам, мога донякъде да водя нормален живот.
Това означава, че семейството ми може просто да продължи да живее, без вкъщи да настава суматоха.
Как се чувстваме в чужбина е нещо като наша малка тайна.
Именно заради световната известност на програмите, които правя обаче, много често ми се случват странни и объркващи неща.
Така например в някакво забутано селце дълбоко в джунглата на Борико установих, че малките босоноги хлапета, които подскачаха между дървените колиби, знаят много добре кой съм.
Никъде не видях телевизор.
Дан, един от операторите ни, казва, че не може да сдържи усмивката си, когато се мотая наоколо в блажено неведение. Старая се обаче да не забравям, че не аз съм причината за това положение — Виновна е силата на телевизията.
Има толкова неща, свързани с тази сила, които не мога да разбера.
Наясно съм обаче защо „Оцеляване на предела“ има такъв успех.
Мисля, че се дължи на магическото трио: късмет, великолепен екип и готовност да рискуваме всичко.
Моето магическо трио.
Няма съмнение, че късметът и времето бяха с нас и това беше в основата на успеха.
Много често срещам необикновено талантливи хора — алпинисти от световна класа, шампиони по парашутизъм или богове на оцеляването в естествени условни.
Всички те неизменно имат повече качества от мен и, което е дразнещото, често на всичкото отгоре изглеждат по-добре и са по-мускулести!
Ако трябва да сме честни, всеки един от тях сигурно би се справил с моята работа по-добре от самия мен;
Но защо аз правя тези неща?
Защото имах късмет.
Имах привилегията да се себеизразявам, да греша, да се уча и да се усъвършенствам.
От друга страна, с напредването на сезоните на предаването растеше и моята увереност в това, което правех. А това значи много.
Много пъти предаването беше на косъм от спиране. Причините: нови изпълнителни директори; нови разпоредби; нови изисквания.
Всеки път можеше да се стигне до спиране. Предаването обаче продължаваше, рейтингът растеше и преди да се усетя, ние бяхме станали част от речника и съзнанието на хората. Това отнема време, но когато се случи — ако се случи — всичко става по-просто.
Обяснявам.
Когато започне едно телевизионно предаване, средата е невероятно конкурентна; може би една от сто идеи за предаване получава правото на пилотен брой (тестер). Може би един от двадесет пилотни епизода ще бъде последван от първи сезон. И може би едно от десет такива предавания ще има и втори сезон.
Нужна е малко магия и много добра воля.
Ако обаче предаването направи два сезона, много е вероятно да направи и пет или повече.
И така, ние имахме късмет. По този въпрос две мнения няма. А аз никога не съм искал да става така. Да не говорим пък да съм го очаквал.
Живеех в просто и блажено неведение.
„Оцеляване на предела“ трябваше обаче да изтърпи и доста нападки от страна на критиката и пресата. Това се случва неизменно с всяко нещо, което има успех. (Интересно е как похвалите се плъзгат по повърхността, а малките критични бележки ни жегват толкова много. Мисля, че да се съмняваш в себе си, е ужасно.)
Обвиняваха програмата, че е „нагласена“, „инсценирана“, „фалшива“ и „манипулирана“. Един критик дори предположи, че всичко е заснето в студио със специални ефекти. В най-добрия случай.
Друга отрицателна забележка, която чувахме отново и отново, беше, че ако зрителите последват съветите ми, това ще ги изложи на опасност.
Темата на предаването обаче винаги е била: „Какво да направим, ако сме изправени пред трудности сред дивата природа“.
Работя според собствените си умения, за да покажа какво бих направил аз въз основа на подготовката си, за да оцелея.
Гледайте. Забавлявайте се. Може някой ден тези умения да ви спасят живота.
Разбира се, такива ситуации не се получават често. Ето защо екипът има доста ясна представа, че ще се сблъскам с определени препятствия, като например склонове, скали, змии или ями. Това е част от шоуто.
Екипът прави проучване на терена. После събираме информация от рейнджърите, от местните жители и от спасителните служби. Всичко това е част от подготовката. Приготвяме оборудването, сателитните телефони, въжетата, аптечката и дори препарати против ухапване.
Ако ще предизвиквате дивата природа, се подгответе добре.
Щеше да е много по-лесно просто да отидем на място и да направим безопасно и предсказуемо предаване за оцеляването, като покажем на зрителите как да седят мирно и да чакат спасителния отряд. И пак щяха да ни нападат.
Ако искате това, на пазара има много дискове със съвети за оцеляване.
Колкото до мен, аз просто исках да съм сред природата и да се забавлявам с приятелите си.


Глава 108

Веднъж, след като много дълго не се бях прибирал вкъщи, помолих Шара да дойде в планината, където снимахме.
— Доведи и момчетата, мила, липсвате ми.
Същата нощ тръгнах с екипа, качих се на хеликоптера, който ги сваляше в базовия лагер, и отидох в хижата, където бяха отседнали.
Шара ме чакаше там.
Прекарах нощта в прегръдките на семейството си и на следващия ден се върнах да снимам. Знам, че поведението ми беше безотговорно.
Пресата обаче както винаги разбра за този случай и започна да ме напада безмилостно. Излязоха убийствени заглавия. Напълно ги разбирах. Но кой не допуска грешки?
Сега като се замисля, постъпката ми е била повече от безотговорна; беше грешка, която се превърна в благодатна тема за вестниците.
Искам да кажа обаче, че беше прекрасно да се видя с Шара и момчетата.
И така, кое е по-важно за мен — да бъда герой или да бъда баща?
„Има и трети път, Беър. Той се нарича търпение.“
Знам. Но търпението никога не ми е било силна страна.
Ето ви още един случай, който можеше да свали предаването от екран; от Канал 4 и „Дискавъри“ обаче ме подкрепиха. Знаеха много добре колко много работя и какви рискове поемам всеки ден.
Най-добрият отговор на критиката беше последвалият успех на предаването.
Втората причина предаването да се получи без съмнение се крие в моя екип.
Представете си, не съм сам сред дивата природа.
Работя с наистина невероятен, малък и сплотен екип. Четирима-петима души. До един те са герои.
Скъсват се от работа. Без да получават признание за това. До шия са затънали в калта. Били са до мен в повече тежки мигове, отколкото можете да си представите.
Повечето някога са били в Специалните части, а операторът е един от най-добрите специалисти по заснемане на екстремни ситуации. Всички са мъже от желязо, но и мои най-добри приятели.
Не е чудно, че всички епизоди, който съдържат снимки от работния процес, са толкова популярни — хората обичат да виждат как изглеждат нещата отвътре, когато положението започне да излиза от контрол. А това често се случва.
Екипът ми наистина е невероятен. На тези хора дължа до голяма степен мотивацията си за това предаване. Без тях аз съм нищо.
Операторът Саймън Рей го формулира много точно в първия епизод: „Не представяй нещата, Беър, просто ги прави и междувременно обяснявай какво, по дяволите, правиш и защо. Изглежда страхотно. Просто говори.“
Това беше предаването.
А моят герой Дани Кейн ми предложи: „Засмучи дъждовен червей между зъбите си и го глътни суров. Публиката ще пощурее, Беър. Довери ми се!“ Вдъхновяващо предложение.
Продуценти, режисьори, хората в офиса и снимачният екип. Моите приятели. Стив Ранкин, Скот Танкард, Стив Шърман, Дейв Пиърс, Йън Дрей, Ник Паркс, Уди, Стани, Рос, Дънкан Годин, Роб Лъуслин, Пит Лий, Пол Риц и Дан Едеридж — и още много други хора, които помагат зад кулисите във Великобритания.
Много екипи. Една цел.
Да останем живи.
Питате се дали хората от снимачния екип споделят храната си с мен, дали ми помагат да събера дърва за огън и дали се опитват да връзват възли на моите салове?
Правят го постоянно. Ние сме екип.
Последната магическа съставка е готовността ни да рискуваме всичко. Даваме всичко от себе си. Не поставяме никакви условия.
Програмата се роди и се разрасна благодарение на решимостта ни да прекрачваме границите. Да правим невъзможното. Да изкачваме непревземаеми височини и да ядем неядливи неща.
Разбира се, често е имало по-сигурен и лесен начин да се спусна по водопад или скалист склон. Аз обаче рядко се възползвах от него. Не това беше целта ми. Исках да ви покажа как да оцелявате, когато нямате възможност да играете на сигурно.
И това ми харесваше.
Много отдавна бях разбрал, че когато успявам, причината винаги се крие в пълното ми себеотдаване. Влагам душата и сърцето си в това, което правя. Действам без никакви задръжки.
Рано осъзнах, че това е ключът към успеха и в това предаване.
Не казвам нищо ново. Става думи за една истина, стара колкото света: в момента, в който се отпуснеш, получаваш здрав шамар.
Отдадеността е в основата на предаването. Неведнъж обаче съм бил на косъм да платя за това с живота си.
Много пъти съм бил на крачка от смъртта. Не се гордея с това. А списъкът е дълъг. Записвах си случаите. Те са част от живота ми.
След петдесетия път обаче спрях.
Така или иначе, не обичам да мисля за тези произшествия — те принадлежат на миналото. Чрез тях се учех.
Те ме направиха по-силен.
Днес програмата все още е щура, но аз се справям с рисковете доста по-добре. Когато не съм в кадър, доста по-често използвам въжета. Мисля по два пъти, а не само по веднъж, преди да скоча. Преди никога не го правех. Това се казва да си внимателен.
Да си внимателен съпруг. И внимателен баща.
Горд съм, че се уча. Човек има право само на една грешка.


Глава 109

Има и още една причина за успеха на „Оцеляване на предела“ и тя се крие в посланието на поредицата. Вярвам, че това всъщност е най-важният фактор.
Като се замисли човек, между оцеляването сред дивата природа и живота има силна връзка. Искам да кажа, че всеки от нас води някаква битка, нали?
Оцеляване.
Понякога ден след ден се чувстваме на ръба на оцеляването.
Дарбата, качествата и късметът обаче са само част от онова, което ни е нужно, за да се справим.
Малка част.
Онези, които наистина умеят да оцеляват, се отличават с по-важни неща. С дух, с надежда и упорство. Това са качествата, които наистина имат значение.
Същото е и в живота.
Преди няколко дни едно момченце дойде при мен на улицата, погледна ме право в очите и попита: „Ако можете да ми дадете един съвет за оцеляване, какъв ще бъде той?“.
За миг се замислих. Исках да му отговоря подобаващо.
И тогава се сетих.
— Усмихвай се, когато вали, а когато минаваш през ада — не спирай. Момчето се замисли за миг.
После ме погледна и рече:
— Там, където живея, вали много.
Всички познаваме това чувство.
Може би момчето ще си спомни посланието ми един ден, когато наистина ще има нужда от него.
И така, ето ни,
От шест години сме в ефир.
Честно казано, никога не съм вярвал, че ще снимаме повече от шест епизода на „Оцеляване на предела", да не говорим за шест сезона.
Питам се кога отлетя времето,
Също така нямах представа колко страховити места, колко затънтени джунгли, вонящи блата, сухи пустинни и негостоприемни, девствени планински вериги има на нашата планета.
Хората забравят. В това число и аз.
През годините заснехме близо седемдесет епизода от по един час, както и дванадесет епизода от Worst Case Scenario в цяла серия за основното обучение в Чуждестранния легион. (Напомнете ми повече да не се пробвам там,)
Развихме цяла мини индустрия.
Автор съм на дванадесет книги (писани основно в самолета). Пуснахме играта „Оцеляване на предела" на Xbox, PlayStation и Wii. Имам верига за облекло за екстремни спортове с магазини по цял свят, Бил съм лице на световните кампании на марки като Rexona, Degree, Sure for Men, Nissan, бирата Dos Equis и много други. Бях много горд, когато през 2005 г, ме произведоха почетен командир от Кралския флот (татко щеше да се зарадва!). Експедициите, който съм оглавявал — в Арктика, Антарктика и Хималаите — набраха над 2,5 млн. долара за благотворителни дейности в полза на децата по света.
Тези неща наистина са важни за мен. Особено когато можеш наистина да видиш спасяването на човешки живот. Когато чуя историята на някое от тези деца, преставам да бъда човекът скала.
Това се нарича мисъл за бъдещето.
На всичкото отгоре се оказах под № 30 в списъка с най-влиятелните хора в Америка — факт, който леко ме обезпокои. Хм. Във Великобритания пък прочетох, че съм седми в класацията на най-привлекателните британци, както и вторият човек, на когото средната класа се възхищава най-много — тук ме изпреварваше само кралицата. Още веднъж — хм.
Всички тези признания ме ласкаят дълбоко, но не отговарят на истината. Питайте Шара колко непривлекателен мога да бъда!
Високото мнение за мен обаче доведе до нещо прекрасно: станах главен скаут и почетен лидер на 28 милиона скаути по целия свят.
А това е наистина чудесно.


Глава 110

Една от най-големите привилегии в живота ми беше, че станах най-младият главен скаут на скаутската асоциация. (За мен най-хубавото е, че младите хора изиграха важна роля в избирането ми.)
Скаутите са символ на много неща, които ценя — приятелство, семейство, вяра и приключения.
Всеки ден осъзнавам, че младите хора по света страдат не от липса на амбиция, а от недостиг на възможности; скаутите пък са онази ярка звезда, която носи приятелство, приключения и чувство за принадлежност на децата, които иначе може никога да не се докоснат до тези чудеса.
Пътуваме из Великобритания, срещаме се със стотици отряди и лидери; след края на снимките винаги се опитваме да си уредим среща с местните скаутски групи, независимо в коя страна се намираме.
Едно движение. Много нации. Еднакви ценности. Заразно е, защото наистина има успех. Срещнете се с някое дете скаут и ще разберете за какво говоря.
Обожавам да прекарвам времето си с тях.
Всяко лято двамата с Шара сме домакини на лагер по оцеляване за най-напредналите млади скаути; аз съм домакин на церемониите по връчването на специалните награди на онези, които са достигнали най-големи постижения в скаутството; отдаваме дължимото както на новопостъпилите скаути, така и на най-опитните лидери.
Тези хора винаги имат невероятни истории.
На церемониите неизменно присъстват членове на кралското семейство. Те също като мен се трогват от скаутските разкази за куража и надеждата, който често побеждават непреодолими трудности.
Обикновени хора стават лидери на своите общности, вдъхват на децата увереност, посочват им цели, ценности и умения за оцеляване сред природата — все неща, които трудно биха научили другаде.
Да съм главен скаут на такива хора за мен е огромна гордост. Надявам се да съумея да направя най-доброто за всички тези млади хора.
Колкото повече време прекарвам със скаутите, толкова повече се убеждавам, че те са тези, които вдъхновяват мен, а не обратното.
И така, с всички ангажименти, в това число и скаутските, животът продължава с бясна скорост.
Понякога прекалено бясна, така че ми е трудно да го следвам. Това не ми харесва.
Ето защо съм толкова горд, че сформирах такъв невероятен екип, който да ме подкрепя.
Базите на екипа са в Лос Анджелис и Лондон, а членовете му са страшно забавни и едновременно с това — страшно ефективни. Ако аз внасям идеи, те внасят разум и яснота. Молим се заедно, смеем се заедно, опитваме се да правим неща, които наистина са от значение.
Парите са доста по-надолу в списъка ни с приоритети; странното е, че според мен това е една от причините нещата да се получават толкова добре. Печалбата е много досадна цел в сравнение с времето и удоволствията, които споделяме — като семейство и като приятели.
Дейв Седжъл, Дел, Тод, Майкъл, Колин, Джон, Нора, Джордж и останалите. Боже, колко сок сме изпили, колко суши сме изяли, колко мили сме прелетели и колко конферентни разговори сме провели. Просто велико.
Днес аз съм по-скоро лице на този необикновен екип от хора, които не просто са първи в работата си (независимо дали става дума за оператори, дизайнери на облекла, адвокати или продуценти), но са и мои приятели.
До голяма степен обаче комерсиалният ни успех се дължи на страхотни хора, страхотни идеи, безупречно изпълнение и малко късмет. (Макар че винаги съм се борил упорито, за да извлека максимума от всяка проява на късмет, която ме сполита.)
Несъмнено обаче се чувствам доста далеч от публичната личност, наречена Беър Грилс. Мъжът, който ме гледа всяка сутрин от огледалото с леко замъглен поглед, мъж с дразнещи белези и упорити болежки, е друг човек.
Онзи от телевизията е само работа, само една марка. Екипът го нарича просто Б. Г.
Мъжът в огледалото е съпругът на Шара, бащата на синовете ни, обикновен човек с обикновените терзания, съмнения и недостатъци, които ни придружават в живота.
При това терзанията, съмненията и недостатъците при мен са в изобилие. Повярвайте ми.
Ще ви доверя две тайни. Понякога толкова се притеснявам пред големи групи хора, че изтръпвам. Това изтръпване ме кара вътрешно да се чувствам смутен и засрамен. Не мога да мисля за нищо друго. Мразя това, че хората ме гледат.
Това се нарича страх. И аз се страхувам.
Аз съм обикновен човек.
Другото са височините. Понякога, докато се катеря или вися от хеликоптер, ме обзема всепоглъщащ страх. Никой обаче не вижда този страх, който прикривам в себе си. В един миг съм добре, а в следващия треперя като лист.
Без причина.
Знам, че съм в безопасност.
Но така ли е наистина?
Това се нарича страх. И аз се страхувам. Аз съм обикновен човек.
Дали ми олекна?
Да.


Епилог

Ще сложа край на тази книга някъде тук, тъй като в много отношения именно тези основополагащи, ранни преживявания, от детството до СВВС, от Шара до Еверест, ме формираха в много голяма степен.
Пак те ми отвориха вратата към много от приключенията, които съм имал късмета да изживея дотук.
Такова приключение е оглавяването от моя страна на един от първите екипи, прекосили замръзналата северна част на Атлантическия океан в малка отворена лодка. Направихме своя принос към Тръста на принца — благотворителна организация, която дава шанс на млади хора в неравностойно положение да следват мечтите си.
Мисията за малко да завърши трагично, след като попаднахме на 500 мили навътре в морето по време на арктическа буря с мощност 9 бала, тътнещи вълни, бурен вятър и градушка. Цялата ни електроника и системите ни за проследяване отказаха, а флотата била принудена да съобщи на жена ми, че сме извън обсега на радара и че е възможно да сме се изгубили в окото на свирепата буря.
В последния момент, тъкмо преди да пратят спасителен отряд да ни търси, акостирахме на исландския бряг — изплашени, на ръба на хипотермията, но живи. Лодката ни буквално вървеше с бензинови пари. Маршрутът на експедицията беше около 3 000 мили; за изминаването на такова разстояние е нужно много време,
прекалено много, ако си мокър, уплашен и премръзнал до смърт.
От телевизията ни дадоха щурата идея да се запишем за симулация на основното обучение в Северна Африка, с което Чуждестранният легион на Франция е известен. Онова лято в Западна Сахара ще запомня с пясъка, изтощението и адската жега.
В началото бяхме дванадесет новобранци, но благодарение на едно от най-нечовешките и изтощителни военни учения, които можете да си представите, накрая останахме четирима. Марширувахме, пълзяхме и се биехме от зори до здрач; пренасяхме планини от камъни, заравяха ни живи, тичахме нагоре-надолу по 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата. Телата ни се покриваха с мехури, страдахме от липса на сън. Ядяхме готвена камилска кожа и стар хляб и ден след ден, седмица след седмица мъкнехме окаяните си телеса през пустинята, докато не рухнехме под тежестта на раниците, пълни с пясък.
Имах големия късмет да водя страхотни екипи на невероятни места: в затънтените венецуелски джунгли на Изгубения свят в търсене на златото на Джими Ейнджъл и в далечната бяла пустиня, наречена Антарктика, за да изкачваме върхове, на които не е стъпвал човешки крак. (При последното пътуване успях да падна и да си счупя рамото, но нали юнак без рана не може!) После се завърнахме в Хималаите, където с моя приятел Джило летяхме на височината на Еверест с моторизирани парапланери. За пореден път събирахме пари за Global Angels — необикновена благотворителна организация, която подкрепя най-нуждаещите се деца по света. Самият полет обаче за малко да има фатални последици.
Всички специалисти по авиация и метеорология предричаха почти сигурен провал, от замръзнали парашути до неконтролируеми ураганни ветрове, от невъзможност за излитане до главоломно приземяване — и всичко това преди дори да са си задали въпроса дали изобщо може да се проектира малък едноместен летателен апарат, който да е достатъчно мощен, за да лети на такава височина.
А ако можеше да се направи такава машина, със сигурност нямаше да можем да я носим на гръб. Ние обаче се заинатихме. Джило проектира и построи най-мощния, свръхзареден двигател за едноместен парапланер в историята и по Божията милост някак успяхме да се издигнем във въздуха с тези чудовища на гърба си.
Благодарение на хубавото време и главозамайващия полет опровергахме скептиците и накрая дори успяхме да се приземим пъргаво и безпроблемно на два крака в подножието на Еверест. Мисията приключена.
После изведнъж се оказах начело на първата експедиция, която прекоси печално известния Северозападен морски път през Северния ледовит океан с твърда надуваема лодка. Тази мисия без съмнение ме отведе до някои от най-уединените местности, сред които някога съм бил, както и до чудовищните вълни на морето Бофорт. Това е див и непристъпен край, където човек има малки шансове да оцелее, ако нещо се обърка.
Съвсем случайно обаче на един от хилядите малки, неизследвани острови, заобиколени от ледени блокове, намерихме импровизирани гробове в европейски стил, човешки череп и множество кости. Откритието ни подсказваше какво може би се е случило с обречените членове на викторианската експедиция на капитан Франклин, които загинали сред ледовете от най-ужасната бавна смърт, премръзнали и умиращи от глад, след като се опитали на преминат по Северозападния морски път.
Преживяхме тези и много други приключения.
Твърде често съм бил на косъм от смъртта. За много от тези моменти и днес си спомням, потрепвайки. Мисля обаче, че човек се учи, докато е жив, а опитът винаги е най-добрият учител.
Имал съм и по-странни преживявания. Така например веднъж обиколихме Британия със скутер в подкрепа на Кралските национални водноспасителни служби на Великобритания. Ден след ден, час след час се носехме по морето като малки мравки, който водят своята битка по дивото крайбрежие на Шотландия и Ирландско море. (След това приключение се сдобих със странен изпъкнал мускул на предмишницата, който така и не е изчезнал оттогава!)
Друг път бях домакин на най-високата вечеря на открито, която се състоя под балон с горещ въздух, предназначен за полети на голяма височина. Целта беше да подкрепим стипендиантската програма на Единбургския херцог.
И тази мисия се получи малко напрегната. Седяхме, завързани с двойни въжета за металната масичка, която висеше на 50 фута под кошницата на балона при — 40°С, на 25 000 фута над Великобритания.
Според изискванията на „Книгата на Гинес“ бяхме облечени в пълната парадна униформа на флота и трябваше да изядем по три блюда и да вдигнем тост за кралицата, докато вдишвахме кислород от малки бутилки. За малко да обърнем масата над ранния утринен мрак на стратосферата. Разбира се, всичко замръзна, но в крайна сметка изпълнихме мисията си и се спуснахме с парашут, следвани от чинии с картофи и патица с портокали, които полетяха надолу с бясна скорост.
Друг път с Чарли Макези плавахме по Темза голи във вана, за да съберем средства за нови протези на наш приятел, чиито крака бяха ампутирани. Списъкът продължава и с гордост мога да кажа, че и днес добавям по нещо в него. Всички тези истории обаче ще разкажа подробно на друго място и в друго време.
Преживяванията ми са едновременно страшни и смехотворни, опасни и трудни. В тази книга обаче исках да разкажа за корените си, за първите големи мисии, които ме формираха, и за още по-ранните, малки мигове, който ми посочиха пътя в живота.
Отдавна се мъча да приема общественото признание и вниманието на пресата, да намеря тънкия баланс между присъщите на работата ми опасности и прекрасното ми младо семейство.
И с двете все още не съм се справил.
Правил съм много грешки, претърпявал съм много провали и загуби. Твърде много, за да ги изброявам.
Винаги обаче съм живял с ясното съзнание, че през цялото време някой всеотдайно бди над мен.
Не ме разбирайте погрешно; късметът е изиграл много важна роля във всичко, което съм преживял, и няма ден, в който да не си давам сметка за това.
Когато усещаш, че някой бди над теб, се научаваш, противно на схващанията на обществото, да говориш скромно, да даряваш щедро и да помагаш на онези, които имат нужда от подкрепа.
Това са прости уроци, но те оказаха голямо влияние върху начина, по който двамата с Шара се опитваме да живеем съвместния си живот.
При това веднага съм готов да призная, че често допускаме грешки.
Животът продължава да е приключение и в много отношения става все по-вълнуващ.
Все още отсъствам от дома повече, отколкото ми се иска. (Но много по-малко, отколкото повечето хора мислят.) Научих се, че когато съм вкъщи, съм вкъщи, не ходя по срещи и не правя изявления за пресата. И двете неща са толкова отегчителни!
Вместо това трябваше да се науча ясно да разграничавам най-важните неща — да съм в безопасност, да се прибера бързо вкъщи и да се забавлявам — останалото са подробности.
Все още рискувам твърде много — а човек не може постоянно да разчита на късмета си. Трябва да сме благодарни на щастливите случайности, но не и да се осланяме на тях.
Рискът обаче неизменно ме преследва всеки ден, в който снимам филм или съм на експедиция.
Само през последните няколко месеца попаднах в цял низ от речни бързеи, една разгневена змия ме ухапа в джунглата, разминах се на косъм със скално свлачище в планината, един огромен крокодил за малко не ме изяде в блато в Австралия, а на 5000 фута над едно плато в Арктика трябваше да прережа въжетата на главния парашут и да разчитам на резервния.
Кога цялата тази лудост се превърна в неразривна част от живота ми?
Сякаш това безумие почти случайно стана мое ежедневие. Но не ме разбирайте погрешно — това страшно ми харесва.
Сега задачата ми е да остана верен на начина си на живот.
Всеки ден е прекрасен дар, който никога, при никакви обстоятелства не мога да приема като даденост.
А, питате за белезите, счупените кости, болката в крайниците и възпалението на гърба?
Възприемам ги като деликатно напомняне за това колко скъп е животът, както и за това, че може би, съвсем случайно, аз съм по-раним, отколкото имам смелост да призная.