Братя Мормареви
Дядо Коледа и седемте разбойници

Промени

Четиво за варващи и невярващи

60/90/16

212

мека

XXI век; Балкански литератури; Социален реализъм; Хумор; Черен хумор; Четиво за малки и големи

Градско фентъзи; Детска и юношеска литература; Детска фантастика; Историческа драма; Комедия; Мафиотски/Гангстерски трилър; Мелодрама; Позитивизъм; Постмодерен роман; Приключения в съвременния свят; Проза за деца; Реалистичен роман; Роман; Семейни отношения; Съвременен роман (XXI век); Художествена литература; Хумористична проза

·········· Българска литература

978-954-28-1632-4

роман

българска

Една необикновена коледна история на великолепния тандем Братя Мормареви (Войната на таралежите, Изпити по никое време, Васко Да Гама от село рупча, С деца на море), в която нищо не е такова, каквото изглежда.

Едно уж пораснало момче, един обран от разбойници Дядо Коледа и невярващи в чудеса родители, въвлечени в задъжан екшън по зимните столични улици. И едно просто детско желание, което може би ще се сбъдне.

Дали все пак ще се случи чудо в коледната нощ?

1

1

печатна база Сиела

13,25

първо

София

1510 бул. Владимир Вазов №9

10 лв.

Красимир Гетов

Павлина Маркова

Дамян Дамянов

Дамян Дамянов

Павлина Маркова

Петър Дамянов

Дядо Коледа и седемте разбойници

886.7-31

11.12.2014

Четиво за вярващи и невярващи

Една необикновена коледна история на великолепния тандем Братя Мормареви (Войната на таралежите, Изпити по никое време, Васко Да Гама от село Рупча, С деца на море), в която нищо не е такова, каквото изглежда.
Едно уж пораснало момче, един обран от разбойници Дядо Коледа и невярващи в чудеса родители, въвлечени в задъхан екшън по зимните столични улици. И едно просто детско желание, което може би ще се сбъдне.
Дали все пак ще се случи чудо в коледната нощ?

ДЯДО Коледа
И СЕДЕМТЕ РАЗБОЙНИЦИ
@cielo
О Братя Мормареви, автор
С Дамян Дамянов, художник на корицата и илюстрациите
София 2014
С Сиела Норма АД
ISBN 978-954-28-1632-4
БРАТЯ МОРМАРЕВИ

ДЯДО Коледа
И СЕДЕМТЕ РАЗБОЙНИЦИ
Четиво за вярващи и невярващи

@ciela
На Мориц, с благодарност за съавторството
УВОД
Още щом включих компютъра, на монитора ми се появи Дядо Коледа, истинският — с весели и благи очи, с дълга бяла брада, с виещи се покрай устните мустаци и с вежди, надвиснали над очите. Само дето беше по бански гащета.
— Вече знаеш кое е най-важното, нали? — попита ме той.
От удивление успях само да кимна с глава.
Дядо Коледа се усмихна, намигна ми, екранът помръкна, избледня и угасна. Включих отново компютъра. Прерових целия интернет, но Дядо Коледа не открих в нито един файл. какво можеше да означава изненадващото му появяване? И безследното му изчезване в неизвестното?! Сигурно бе сигнал, че трябва да направя достояние историята, която научих от Боби. На някои тя може да се стори смешна, но усмивката им ще замръзне, когато станат свидетели на описаните необикновени, невероятни, направо казано фантастични случки, събития и преживелици. Разните му там екшъни-мекшъни, със стотици превърнати в ламаринена пихтия лимузини и с почервенели от човешка кръв реки, в които плават повече трупове, отколкото риби, бледнеят пред трагедията на огорчения, ограбен от разбойници и доведен до просешка тояга Дядо Коледа.
Други ще рекат, че братя Мормареви им разказват една измислена история. И аз си мислих, че е измислена, докато ми я разказваше Боби. Дори му завидях на фантазията. Когато обаче се срещнах с всички споменати от него лица и с родителите му, и с родителите на Добри, и с майор Козаров в това число, съмненията ми взеха да се разсейват. С Точилката и Ангел Нервозния разговарях в затвора. Не знаеха още по колко години им остава да лежат, а и нямаше откъде да знаят — излежаваха доживотна присъдата без право на помилване. Впрочем, от цялата банда само Глупака намерих на свобода. Нямало да прости на лекарите, дето го изкарали луд. И с кого ли още не се срещнах. Боби, изглежда, наистина не фантазира, колкото и трудно да ми е да повярвам във всичко, за което, ако имате търпение, ще прочетете. Не ви карам и вас да повярвате. Достатъчно е да разберете, че най-важното в този живот е…
На това място се намеси Мориц. Нека, каза ми той, оставим читателя сам да реши кое е най-важното. Така и той ще разбере как аз, уж мъртвият, и ти, все още живият, продължаваме да пишем заедно.
Небето се смръщи, откъм север повя вятър, към Земята затанцуваха бели, пухкави снежинки и уморени се стелеха една връз друга, докато наоколо всичко побеля. Боби ги гледаше през прозорчето на мансардната си стая и им се радваше. Дано дълго, дълго продължат да се трупат, дано достигнат педя, две, три, цял метър нека станат и нека се задържат все така пухкави и бели, за да бъде идващата Коледа наистина една бяла Коледа, за каквато хората по целия свят мечтаят, дори и в най-най-топлите страни, в които нито едно дете никога не е виждало как от небето, люлеейки се насам-натам, плавно падат бели звездички и покриват черната земя със снежна пелерина.
Уличните лампи отдавна светеха. Врабчетата дремеха свити под стрехите. Отиваше си още един ден. С още един ден приближаваха празниците. Време за бавене нямаше. Боби реши още утре да обиколи магазините. Трябва най-сетне да намисли какъв подарък да заръча на Дядо Коледа. Не че не знаеше. Отдавна мечтаеше да му купят велосипед. Майка му не даваше и дума да се изрече. Баща му каза, че трябва да порасне още малко, защото сега уличните разбойници не само ще му го откраднат, а и ще го набият. Какво друго да си поиска? Нищо друго не му трябва. Има си прекрасни ски, има и скиорски обувки мечта, има и компютър с… Впрочем по-лесно е да се каже какво няма. Няма папагал какаду, и игуана няма, и куче, и котка! Да не говорим за велосипеда, за него вече казахме. Но за нови животни в къщата, родителите му и дума не даваха да се продума. Стигал му аквариумът с рибки и двете папагалчета, от които едното от месеци лежеше погребано в двора. какво друго да си поиска за Коледа, когато родителите му отказват да му купят това, от което действително има нужда.
Боби не вярваше в Дядо Коледа, но родителите му настояваха да си избере подарък, за да му пишат писмо. Трябваше да го направят заради сестричките му Елена и Калина. Те не само вярваха в съществуването на Дядо Коледа, но се и вълнуваха от предстоящото му идване. Принуждаваха Боби да се прави на луд заради тях. като малък обаче и Боби вярваше. Дядо Коледа идваше винаги в началото на тържествената коледна вечеря. Баща му тъкмо е прочел молитвата, прекадил е с димящия в чинийка тамян богато отрупаната с постни ястия трапеза и на прозореца се почукваше. Чукаше Дядо Коледа с дървената си тояжка. Боби замръзваше на място, езика си глътваше. Веднъж дори се напика от страх. Дали Дядо Коледа знае за лудориите, които е правил? Ако знае, никакъв подарък няма да му донесе. Дядо Коледа знаеше всичко, но само го смъмряше и го караше да обещае, че повече така няма да прави. Сетне Боби изпяваше пред елхата една специално заучена за целта песничка и Дядо Коледа му даваше подаръка — точно такъв, какъвто искаше. Баща му пишеше писмата, а Дядо Коледа изпълняваше безупречно поръчките. След като Дядо Коледа си отидеше, родителите му го оставяха да се порадва на подаръка. След десетина минути на вратата се звънваше. Изненадани, родителите му посрещаха чичо Съби: „Ама как тъй се сети? Ще останеш на вечеря, не-не, непременно!” и прочие фалшиви възклицания. Докато един ден чичо му Съби се появи преоблечен като Дядо Коледа, но с докторски слушалки на врата.
Снегът продължаваше да вали. Снежинките се топяха при всеки допир до прозореца. Малките капчици се свиваха от студа и се превръщаха в чудновати фигурки, които покриваха постепенно цялото стъкло.
Боби реши, че на следващия ден ще обиколи магазините, пък дано си намери някакъв подарък. Може и да открие нещо. Ще каже вкъщи, че са ги задържали след училище и затова се е забавил. Не го пускаха сам да се скитосва из града, въпреки че му оставаха само три месеца, за да навърши дванадесет години. Плашеха го с лошите хора, много лоши хора имало! На Боби му пукаше от лошите хора. Той беше мъжко момче. Но виж, към баща си изпитваше почитание, което може да се нарече и страх.

2
Добри, съученик и пръв приятел на Боби, навърши дванадесет години преди няма и месец, но и него не пускаха да се скитосва из улиците. В интерес на истината, той много-много не обичаше да си губи напразно времето. За разлика от Боби, предпочиташе да чете, вероятно защото нямаше нито компютър, нито възможност да гледа до късно телевизия.
Добри повдигна глава от книгата, която четеше, и видя, че прозорецът на стаята е покрит със скреж. Разтопи с дъха си тънката ледена корица и погледна навън. Охо — сняг! Снежинките бяха вече нахлупили бял калпак върху уличната лампа. Други бягаха встрани, за да успеят да стигнат читави до земята. Лмите на минаващите коли оставяха ясна, все още бяла диря след себе си. През деня те ще превърнат снега в кална каша, но в двора на Боби ще се запази бял и пухкав, такъв, какъвто го изпраща небето.
От седмия етаж, на който Добри живее, се вижда къщата на Боби, единствената къща в целия квартал. Наоколо стърчат блокове, а тя се гуши между тях, крие се, да не рече някой да я събори и да издигне па нейно място тънка, висока, забодена в небето сграда.
Прозорците у Боби светеха, светеше и мансардната му стаичка. какво ли прави в момента най-добрият му приятел? С никого не се разбираше така добре, както с Боби до момента, когато и двамата си признаха, че са влюбени в Соня, най-хубавото момиче не само в класа, но и в целия свят. Намразиха се. Два дни не ходеха заедно на училище, нито пък седнаха на един чин. На третия ден решиха да оставят Соня сама да си избере кой от двамата да е. Обещаха си да останат приятели и след като тя направи своя избор. Дори се заклеха да си останат верни и след като единият от тях се ожени за Соня. Соня не подозираше нищо и се държеше еднакво добре и с двамата, което вместо да ги радва, ги измъчваше.
На Добри му се стори, че вижда очертанията на приятеля си зад стъклото на прозореца. Дощя му се да му се обади по телефона, но нямаше как. Родителите му ще разберат, че още не си е легнал. Те спяха в хола при телевизора, а той се ширеше в единствената стая. Брат му Филип отбиваше военната си служба. За първа година щяха да посрещат Коледа и Нова година разделени. На Добри страшно му се искаше брат му да се върне за празниците поне за няколко дни. какво ли прави сега Филип? И мисли ли за Добри така, както Добри мисли за него? Ех, защо Дядо Коледа е само една измишльотина. Ако съществуваше, нищо друго нямаше да му поиска, освен да доведе Филип вкъщи, за да прекарат заедно празниците. И без друго не очакваше кой знае какъв подарък от родителите си. Какъв ти подарък?! Парите вкъщи не стигаха за нищо. Едно време, когато още вярваше, че Дядо Коледа съществува, можеше да си пожелае всичко. Рядко го получаваше, особено ако е нещо скъпо, но до Коледа все се надяваше, че желанието му ще се сбъдне. У тях Дядо Коледа идваше през нощта, влизаше през комина и оставяше подаръците под елхата. Добри се опитваше да не заспива. Искаше да го усети, да стане, да стисне ръката му, да я целуне и да го попита защо почти никога не му носи това, което си е пожелал. Не успяваше да го дочака, сънят винаги затваряше очите му, преди Дядо Коледа да се е промъкнал през комина, но вярваше, че идната година ще успее. Вярата крепи човека, нали така? Затова, когато разбра истината за Дядо Коледа, Добри не искаше да я приеме. Но нямаше как, децата започнаха да му се смеят, че още вярва в бабини диветини. Тогава попита брат си, и Филип му разкри истината. Добри се почувства ограбен. Стана му тъжно. После свикна с мисълта, че Дядо Коледа е просто измислица и нищо повече. Дори се чудеше на акъла си как сам не се е сетил, че стар човек не може да обикаля къщите с цял чувал подаръци на гърба си и да се завира с тях през комина. Хлапашка ти ми работа.

3
Току в центъра на града, на ъгъла на два пресичащи се булеварда, хубава двуетажна къща привличаше погледите на минувачите. Построена преди десетилетия в ренесансов стил, тя изглеждаше като съвсем нова. Очевидно бе реставрирана и обновена с много пари. Две видеокамери, поставени на оградата, не позволяваха незабелязано и пиле да прехвръкне.
Сержант Новоселски, висок, красив и със смайващо интелигентна физиономия, се спря пред желязната врата на каменната ограда. Огледа се гузно, натисна звънеца, вратата се отвори и сержантът се шмугна в двора. Идеално почистена пътека водеше до къщата, а снегът, натрупан от двете страни, показваше, че тук цари ред, чистота и финансова дисциплина, така необходими за всичко. Встрани от масивната дървена врата на къщата, луксозна табела от кована мед показваше, че тук се помещава Осигурително дружество „Бъдещност”. Под табелата имаше скромен надпис върху картон: Самодеен хор „Отечество любезно”.
Невидима ръка отвори вратата и сержантът влезе в сградата. Двама мъжаги му преградиха пътя.
— Оръжието!
— Как така, оръжието? Че аз съм сержант Новоселски от Районното полицейско управление.
— Големи яйца! — изсмя се единият.
Другият му прибра на бърза ръка пистолета и белезниците — И гледай друг път да не закъсняваш! — предупреди го той. — Знай, че шефът си пада по точността!
Недоволен и дори обиден, сержантът изгледа кръвнишки двамата. Идваше му да стовари юмрука си по мафиотските им мутри, но прецени, че дори и с пистолет не може да им стори нищо. куршумите биха отхвърчали от главите им като гръм от родопски бук.
— При това ме познавате много добре! — протестира отново сержантът.
— Заповядано ни е да не те познаваме.
Придружиха сержанта до асансьора. Вътре го очакваше друг дебеловрат пазител. По разменените погледи личеше, че не се виждат за първи път, но и дума не си обелиха. Спряха на втория етаж. Дебеловратият го изпрати да една врата. Оттам нататък дървена стълба водеше към таванските помещения. Сержантът я изкачи намусен. Очевидно не идваше за първи път, щом така уверено мина по покрития с дюшеме коридор и спря пред врата с надпис: „Диригент”.
В скромно обзаведен със стари мебели кабинет, зад голямо дъбово бюро, покрито с пет милиметрово стъкло, седеше Сашо Точилката — дебел, трътлест, нисък човек, с пъпчиво лице, квадратна брада и със златни халкички на ушите, по две на всяко едно. Какви са очите му не знаеше никой, тъй като Сашо Точилката носеше тъмни, непрозрачно тъмни, абсолютно черни очила, които никога не сваляше. Прякорът му идваше от една дълга, много дълга точилка, два-три пъти по-дълга от обикновените дълги точилки. С нея той дирижираше самодейния хор от подбрани лично от него хористи. Ха някой е тръгнал да заспива по време на репетиция, ха точилката го е хлопнала по главата. Същото сполетяваше и всеки, който по преценка на Сашо Точилката говореше глупости или правеше глупави предложения. Затова подчинените му избягваха да заспиват и да правят предложения.
Дългата точилка бе изобретение на Точилката, с което той се гордееше. Дори смяташе да отвори завод за дълги точилки. Учителите бързо щяха да разберат, че с тяхна помощ учениците лесно ще бъдат държани и будни, и мирни.
— Ооо, Пагон, добре дошъл! — стана Точилката да посрещне представителя на властта. — какво си се намусил?
— Долу ми взеха пистолета! И белезниците! — рече възмутено сержант Новоселски, когото всички разбойници в района познаваха под прякора Пагона. Иначе кротък човек, но за пари и душата си под наем даваше.
— Взели му пистолета! — рече с насмешка в гласа си Точилката и зъбите на горната му челюст изскочиха извън долната му устна. Заприлича на малкото шимпанзе от голямата зоологическа градина. — Правилно са постъпили! Това тук долу е осигурително дружество, не ти е стрелбище!
— Друг път не са го правили?
— Не са, но вече затягам дисциплината. Настанаха едни времена, дето човек не знае откъде ще му дойде куршум в главата! Вече нямам вяра и в собственото си осигурително дружество!
— Остана и в мен да се съмняваш!
— Ти се благодари на бога, че съм в добро настроение. Иначе щях да счупя точилката в главата ти. Десет минути закъсня бе, Пагон! Знаеш ли какво значат десет минути за нашата професия? Значи да гръмнеш заедно със заредена от тебе бомба, вместо да си на десет минути безопасно разстояние.
— Началството ни събра спешно! По празниците се очаквали много гости от провинцията, все отбрани джебчии и разбойници.
— В нашия район не искам ни един, ясно ли е!
— Ясно бе, Точилка! — отвърна Пагона.
Нито сержантът, нито някой от заобикалящите го мошеници знаеше името на Точилката. Говореше се дори, че от време на време си менял имената. Знаеше се само, че може да дирижира хор толкова, колкото споменатото шимпанзе от зоологическата градина да свири на цигулка.
— Отваря ни се работа, Пагон. Знаеш, че ценя парата. И стотинка да видя на улицата, навеждам се да я взема. А по празниците не стотинки, а от петолевки нагоре ще се въргалят. Трябват не очи, а акъл, за да ги види човек.

— Какъв нов бръмбар се е завъртял в главата ти?
— В главата ми, Пагон, освен пари, нищо друго не се върти! По случай празниците наех маса нови хористи на хонорар. И още ще ми трябват. Ела!
Точилката му посочи вратата встрани от бюрото, обикновена дървена врата, изолирана с кожа. Отвори я и пропусна представителя на властта да влезе пръв. Щом зърнаха полицейската униформа, седящите в обширното помещение мъже запяха: „Сладкопоойна шуушумииига, над полеето сее издииига…”
— Стоп! — изкрещя Точилката и като размаха дългата си диригентска палка, заудря де кого свари по главата. — Шушумига, а? Как не запомнихте един куплет като хората, бе! Утре ви искам всички с тетрадки!
В тетрадките всеки да е написал по сто пъти думата „чучулига”, шушумиги с шушумиги!
Така наречените шушумиги стояха като попарени. Откакто бяха напуснали преди мнооого години училище, освен показания в полицията друго не бяха писали. Сега изведнъж… Предпочитаха сто удара по главата, отколкото да пишат сто пъти каквото и да било. Кой ли идиот, като видя да влиза полицейска униформа, запя пръв, та повлече и останалите? — чудеха се новонаетите на хонорар разбойници хористи, с изключение на един, който се спотайваше.
Точилката застана зад бюрото, което му служеше и за диригентски пулт — старо, очукано бюро, контрастиращо на външния блясък и интериора на осигурителното дружество.
— За тези, които още се зверят, напомням, че пред вас е сержант Новоселски, с прякор Пагона.
Точилката обходи с тъмните си очила изправените пред бюрото му хора.
— Кой е този? — попита той, като посочи Пагона.
— Сержант Новоселски, с прякор Пагона! — отвърнаха в един глас новоприетите хористи.
— Не-не-не! — изкрещя Точилката. — Вие издадохте вътрешно-хорова тайна, а това е наказуемо не само от мене, но и от закона. Този път ще ви се размине, за първи и последен път, като на новобранци. Запомнете обаче: нито един от вас не познава сержант Новоселски. Ясно ли е?
Огромното таванско помещение онемя. Не муха да бръмнеше, а бълха да подскочеше, пак щеше да се чуе. Новопостъпилите хористи не знаеха какво да отговорят. Такава беше тактиката на Точилката — най-напред вземаше страха на подчинените си, а сетне и акъла. каквото и да им възложеше — вършеха го.
Не напразно Сашо Точилката се гордееше с изобретателния си ум. Само за няколко години той успя да натрупа много пари благодарение на различни бизнес хрумвания, нито едно от които не можеше да се нарече честно. За тези си качества той се славеше в престъпния свят като „топтартора” и никой не смееше да оспори бизнес-правата му в централната част на града. Допреди година имаше конкурент, който гордо се кичеше със званието кръстник. След като Кръстника си отиде по живо, по здраво с един куршум в главата и още три в белите дробове, Точилката основа осигурителното дружество „Бъдещност” и създаде хор „Отечество любезно”, които му служеха за параван пред властта. Седемте щатни хористи имаха дебели вратове и славно спортно минало, тъй като главното им занимание бе да набират „доброволни” клиенти на осигурителното дружество. Понякога се налагаха и силови методи. Благодарение на уменията им, дружеството процъфтяваше. То официално спонсорираше хор „Отечество любезно”. Хорът не бе изнесъл нито един концерт, но създаде на дружество „Бъдещност” славата на закрилник на българската култура. А и на властите не правеше впечатление кой и кога влиза в сградата на дружеството, още повече че от таванския етаж се носеха хорови песни. Никой не подозираше, че ролята на хора се изпълняваше от магнетофон.
— Толкова за днес! — рече Точилката. — Събрах ви, за да ви представя този ваш непознат. Възложените ви задачи може да изпълнявате в негово присъствие. Той няма да вижда какво правите. Свободни сте! А утре всеки един от вас да донесе тетрадка с написана в нея сто пъти думата „шушумига” — Нали преди каза „чучулига”? — обади се някой.
Точилката се изправи и гневно запита:
— Кой се обади?
Всички мълчаха.
Щом много знаете — рече Точилката, — в тетрадките си ще напишете сто пъти… — позамисли се, премрежи поглед зад тъмночерните си очила и обхванат от внезапно вдъхновение, издекламира:
„Сладкопойна чучилиго, аз съм кръгла шушумиго”
Сашо Точилката пишеше стихове, които се канеше да издаде един ден и да се отдаде на поезия. За разлика от много ръководители, той дълбоко уважаваше културата, повече дори и от някои министри на културата. В първите години на своята кариера, още като обикновен крадец, той изтараши един апартамент и когато на сутринта разбра от вестниците, че е ограбил не друг, а поета Цветан Липов, отиде и лично му върна всичко,
включително и сто и двадесет долара. Жестът му остана в тайна, тъй като Точилката предупреди поета да мълчи, ако не иска да събира червата си по улиците. За по-убедително му сви два шамара и му разби носа с челото си, след което му се извини и му поиска за спомен последната му стихосбирка с автограф.
— Може ли да запитам нещо? — попита плахо един от присъстващите.
— Питай, но внимавай какво?
— Аз съм кръгла шушумиго или шушумига? — Ти как мислиш?
— Аз мисля да е „Аз съм кръгла шушумига”.
— Правилно! Ти си кръгла шушумига. А в двустишието трябва да е „шушумиго”. Нищо не разбираш от рима, кретен с кретен!
Напуснаха таванското помещение един по един с наведени глави. Толкова трудно домашно не бяха им задавали от детските години. По-трудно и от уравнение без нито едно неизвестно.
— Коледа наближава, Пагон! — рече Точилката, когато двамата останаха съвсем сами, без да броят двамата телохранители. — За обикновените прости хора това е празник. За нас, бизнесмените, си е чист бизнес.
— Колко? — побърза да попита Пагона.
— Колко какво?
— Колко процента от печалбата?
— Четири!
— Малко са, Точилка.
— Малко за душманите! Ако на тебе ти дам повече, по колко трябва да давам на министър? Примерно де!
— Десет и отгоре! — отвърна без колебание Пагона.
— Е, като станеш министър, ще получаваш десет и отгоре. Сега обаче и четири процента са ти много.
Пагона взе да се колебае.
— Железний! — каза сухо Точилката.
Железния, застанал от дясната страна на Точилката, се водеше по щат за въоръжена охрана, но в живота си бе разбойник, и то какъв! В шепата на лявата си ръка чупеше кокосов орех. Пагона трепна нервно, като видя, че Железния само чака знак от шефа си, за да му смени физиономията.
— Дадено, де! — съгласи се веднага Пагона. — Четири, четири, кой ти ги дава?
— Аз ти ги давам, никога не забравяй това! — отвърна му строго с хрипкавия си глас Точилката. — И освен да си затваряш очите, научи се да си затваряш и устата, ако не искаш да ти я затворя завинаги, казано образно. При неизпълнение на договореностите, Пагон, ти взимаме пистолета и ти връщаме само един куршум.
— Не разбирам какво искаш да кажеш?
— Като ти влезе в главата, ще разбереш. И запомни: въпросите тук задавам аз!
— Кога… — започна Пагона, но се сети за предупреждението.
— Какво кога, Пагон?
— Нищо!
— Щом е нищо, бягай и си отваряй хубаво ушите.
— Нали да ги затварям.
Точилката въздъхна дълбоко.
— Ще си затваряш очите и ще си отваряш ушите, бе, глупак! — кажи, шефе! — застана мирно бодигардът от лявата му страна. На него прякорът му беше Глупак.
— Не говоря на тебе, Глупак!
Точилката хвана през рамо Пагона и го поведе към вратата. — И си събери мозъка в главата. Идеята ми не е кой знае каква, но в нея има пари. капка в морето са в сравнение с другите ми начинания, но има ли някъде пари, не бива да се оставят в чужди ръце. Взимай пример от мене, Пагон. Цяло осигурително дружество държа в ръцете си, но и от дребната риба не се отказвам. капка по капка какво става, Пагон?
— Вир!
— А левче по левче? — Язовир!
— Е, това е! Човек не трябва да се отказва от малкото, ако иска да стигне до голямото.
— Така е! — съгласи се веднага Пагона.
— В дъното на новия ни бизнес стои наивната вяра у децата, че съществува Дядо Коледа.
— Да не си решил да ги разубеждаваш?
— Напротив, ще им доказваме, че Дядо Коледа е жив. Бизнесът ми е съвсем благороден, този път е по-честен от всякога!
Със самочувствието на гений, Точилката потупа приятелски Пагона по гърба. Погледът му се премрежи зад тъмните очила и осененият му с поетичност мозък отново роди стихове:
„Дядо Коледа, ела пак със своята шейна със подаръци за всички а за мене — куп парички.”
Не изрече стиховете на глас. Страхуваше се Пагона да не ги открадне. А бяха стихове един път! Тъкмо за детска коледна песничка. Хващаха се и на мелодията на „Сладкопойна чучулига”.

4
Будилникът до леглото на Боби иззвъня. Боби протегна ръка и запуши устата му. Този проклет будилник му прекъсна толкова хубав сън:
Подплашени катерички се стрелват нагоре по отрупаните със сняг клони и върху Дядо Коледа и Боби се изсипват камари сняг. Двамата вървят в гъста гора.
— Знам, че искаш велосипед, знам и точно какъв велосипед искаш — казва му Дядо Коледа. — Един такъв, като на витрина. Е, добре, ще ти го донеса, ако…
Ей на това място звънна будилникът и му попречи да разбере не само какво окачваше от него Дядо Коледа, но и да отидат там, за където бяха тръгнали — фабриката за играчки и всякакви подаръци. Проклет будилник! В действителност Дядо Коледа може да не съществува, но кой може да му попречи да идва в сънищата на хората и да ги връща в щастливите дни, когато са вярвали в него!
Боби се сети за снега, скочи от леглото и залепи нос в прозореца. Видя Дядо Коледа да излиза от двора на къщата. Обърна се и махна на Боби с ръка. Усмихна му се. Имаше същата усмивка и излъчващи добрина очи като Дядо Коледа от съня му. И брадата му беше същата, и веждите, и мустаците. Разтвори прозореца и се опита да го викне, но сякаш си бе загубил гласа.
— Тебе и будилникът ли не може да те събуди?
Боби разтърка очи. До леглото стоеше майка му.
— Ами аз нали се събудих.
— Скачай и се обличай, че ще закъснееш.
— Пак съм заспал.
— Скачай, че за трети път ще заспиш.
Майка му дръпна завивката, отвори прозореца и я простря да се проветри. Отвън нахлу студен въздух и Боби се заоблича бързо.
— Знаеш ли какво сънувах? — попита той майка си.
— Велосипед.
— Как позна!
— Вчера пак каза, че си сънувал велосипед. Мисля, че се разбрахме, велосипед няма да получиш, колкото и да лъжеш, че си го сънувал.
Майка му затвори прозореца, застла леглото и излезе от стаята.
Боби погледна навън. Дворът бе покрит с поне петнайсет сантиметра сняг. И в училищния двор сигурно е така, зарадва се Боби. Голям бой със снежни топки ще падне. А като се върне от училище, ще направят с Добри в двора снежен човек.
Боби натика учебниците и тетрадките в училищната чанта, облече се и се измъкна тихо от стаята. Слезе по чорапи по дървените стълби, които водеха към партерния етаж. В кухнята майка му вече приготвяше закуската, а баща му чистеше отвън снега от пътеката, която водеше до желязната порта. Обикновено той дебнеше сутрин Боби и го караше да си мие очите, но днес на Боби му провървя. Щеше да се размине с тази подробност. Когато човек сутрин не си измие очите, успява да си доспи, докато закусва.
Тъкмо закуси, и баща му влезе в кухнята целият зачервен от студа и запотен от риненето на снега. Погледна сина си, надвеси се над него и изчисти един гурел от окото му. Без да каже дума, Боби изчезна на бърза ръка в банята. Пусна чешмата. Баща му отбори вратата. Нямаше как, Боби взе да плиска очите си и се почувства бодър и весел.
— Бях забравил! — каза той на баща си, докато бършеше лицето си.
— Аз пък не забравих! — отвърна баща му.
— Червени са ти бузите — реши да отклони разговора Боби. — Утре, ако пак забравиш да си умиеш очите, и твоите ще са червени! И ушите, също!

5
Студът щипна и бузите, и ушите на Боби още щом отвори външната врата. Пътеката в двора беше идеално изчистена, а снегът — натрупан отстрани. Толкова много сняг, че сигурно щеше да се задържи до пролетта!
Желязната порта хлопна зад гърба му. Боби си отдъхна. Почувства се свободен. Зависеше само от себе си. Нямаше кой да го кара да прави това или онова. И така щеше да е чак до училището. Удари ли обаче звънецът, ставаше отново зависим. Трябваше да се подчинява на хрумванията на учителите.
Добри вече го чакаше отвън.
— Пак ли те хванаха с немити очи! — попита той.
— Да, бе, баща ми не можа да свикне да не ги мия.
На две пресечки от училището забелязаха нещо обезпокоително. Зад тях тръгнаха двама мъже с вдигнати яки. Съмнителни! Щом ускоряха крачката, ускоряваха я и те. Боби и Добри хукнаха. Къде-къде по-бързи се оказаха онези. Настигнаха ги и ги хванаха за раменете.
— Няма нищо страшно! — избоботи единият.
— Искате ли да спечелите малко пари? — попита другият.
Боби и Добри бяха загубили и ума, и дума.
— Ето ви по една тетрадка — рече първият. — Сядате и докато даскалицата се опитва да ви пълни главите с глупости, вие пишете по сто пъти… — извади от джоба си едно листче и прочете: „Чучулиго, чучулиго, аз съм кръгла шушумиго”.
— Шушумига трябва да е! — преодоля първоначалния си страх Добри.
— Нищо не разбираш от рима, кретен с кретен! — скара се непознатият.
— Той не е кретен! — наежи се Боби. — Ако е шушумиго, трябва да е кръгло, а не кръгла шушумиго.
— Важното е, че не е четвъртита — обади се другият непознат и извади кожен портфейл от джоба си. — По десет стотинки на изречение ще получите. колко е сто по десет?
— Хиляда! — отвърнаха двамата в един глас.
— Колко лева има в хиляда стотинки?
— Десет!
— Само да не ме лъжете, че мислете му. Ето ви по пет лева капаро. За второто междучасие да сте готови, ако не искате да ви острижа нула номер.
— И пак тук! — нареди първият.
Двамата тайнствени непознати се отдалечиха бързо и се скриха зад ъгъла. Дори и не подозираха, че бяха подписали смъртната си присъда, която щеше да бъде изпълнена малко по-късно.
— Кръгла шушумиго! — продължаваше да се чуди Добри. — Тия трябва да са луди.
Луди или не луди, двамата приятели се заловиха за работа още първия час. Никак не им се ходеше остригани посред зима. Звънецът дрънна, всички изскочиха на двора и започна истинска война със снежни топки. Боби и Добри обаче останаха на чина и пишеха, та се късаха. Добри успя да напише двайсет пъти изречението, а Боби едва единадесет. Продължиха да пишат и през втория час с ускорено темпо. Добри попипваше от време на време косата си — нямаше начин онези да не му я острижат! Имаха вид на хора, които много-много не си поплюват.
— Не мога повече! — прошепна Боби на Добри. — Ръката ми окапа!
Добри, зарязал писането, го гледаше и се опитваше да му дава някакви знаци с очи.
— Дайте ги! — протегна ръка класната Любов Пенкова и чак сега Боби разбра защо Добри си размахваше очите насам-натам.
Признаха си всичко: как двама непознати ги спрели, какво им заръчали да пишат, с какво ги заплашили и колко пари им дали за капаро.
Цялата работа обезпокои класната. Знаеше, че долнопробни бандити се въртяха около училищата, даваха на децата бонбончета с наркотик, за да ги зарибяват. Но какво преследваха двамата с безумната поръчка, която бяха дали на Боби и Добри, и през ум не й минаваше. Нареди на класа да пишат съчинение на тема „Как ще прекарам коледната ваканция” и отведе Боби и Добри в учителската стая. Оттам се обади в районното управление на полицията. За нула време изпратиха човек. Той накара двамата да му разкажат всичко с най-големи подробности. След това им върна тетрадките. Трябвало да ги предадат на въпросните мъже и да кажат, че всичко е наред. Сетне властта си имала грижа.
След като се осведоми още един път за мястото на срещата, полицаят, тръгвайки си, им каза хич да не се безпокоят за нищо. И косъм нямало да им падне от главите. В тази държава, ако не друг, то поне полицията си знаела работата. Госпожа Пенкова остави Боби и Добри в учителската стая. Ако другарчетата им узнаеха какво им се е случило, ще се повлекат след тях и ще провалят полицейската акция.
Добри и Боби тръгнаха към мястото на срещата малко след като изби вторият звънец и коридорите на училището опустяха. Носеха тетрадките в ръка. Зърнаха отдалеч двамата мъже. Чакаха ги, без да знаят тях какво ги чака. Връчиха им тетрадките. Единият им даде по още пет лева. Другият отвори едната тетрадка. Случи се тетрадката на Боби. Не стига, че нямаше изписани и две страници, ами и написаното не можеше да се чете. Непознатият настръхна, свъси вежди, стисна злобно устни, вдигна ръка готов да го удари, като процеди през зъби:
— Абе, неграмотно говедо…
Нищо повече не можа да каже, защото полицаят ловко закопча с белезници вдигнатата ръка за ръката на приятеля му. Стори го, както се казва, за нула време!
— Ама ние… — опитаха се да се оправдават двамата, но полицаят ги отсече граматически:
— Ние, вие, те! Това ще го разкажете на началството!
Полицаят поиска парите, които Боби и Добри бяха получили. Нужни били като веществено доказателство. Двамата му ги подадоха.
— А аванса?
Двамата извадиха от джоба си по още пет лева. За какво им беше нужно да разказват и на класната, и на полицая всичко най-подробно.
Любов Пенкова, класната, наблюдаваше отдалеч какво става. Като видя, че двамата мошеници са оковани, отдъхна си и изтича при Боби и Добри.
— Разберете веднъж завинаги, никога, ама никога, няма да се спирате и да разговаряте с разни непознати типове! Каквото и ще да ви предлагат, ако ще и сто лева да е. Ясно ли е?
— Ако предложат сто и двайсет? — попита Добри. — Абе ти чу ли какво казах аз?!
— Казахте сто!
— Уффф! — изуфка класната.
На път за вкъщи Боби и Добри се чудеха дали след като осъдят двамата разбойници, ще ум върнат от съда парите. Би трябвало. В края на краищата си ги бяха спечелим с честен труд.

6
Един по един хористите на „Отечество любезно” поставяха тетрадките с домашното пред Сашо Точилката. Той ги разгръщаше, хвърляше им бърз поглед, хлопваше по главата някой и друг хорист и го отпращаше да си седне на мястото. Чу се бръм от зумер и червената сигнална лампичка тревожно засвятка над вратата.
— Полиция! — рече тихо Точилката и се изправи.
Всички се изправиха. Точилката даде тон.
Сладкопойната чучулига се издигна над залата и я изпълни с цял букет от дрезгави, нестройни и направо казано фалшиви гласове. какво повече можеш да очакваш от самодеен хор съставен от отбрани разбойници?!
Вратата се отвори. Пагона избута в стаята двамата арестанти. Сладкопойната чучулига постепенно затихна, затихна, нечий глас изпръхтя като за последно и настъпи пълна тишина.
— За какво беше тази тревога, Пагон? — изкрещя гневно Точилката.
— Тези ги арестувах. Долу охраната искаше да им вземе белезнщите и пистолета ми. Аз не мога да водя арестанти без белезници и без пистолет. Противоуставно е!Застрелях ги!
Точилката прекоси залата, потропа се сам по главата с точилката, застана пред Пагона и каза:
— Правилно си постъпил, Пагон!
Надигна се на пръсти, целуна го по челото и извика:
— Железни!
— Слушам! — застана пред него Железния.
— Подменяш охраната и изхвърляш труповете! Ясно ли е?
— Не ми е за първи път, шефе!
— Тия за какво ми ги водиш? — обърна се Точилката към Пагона, като посочи двамата арестанти.
— Първо погледни тетрадките им, после ще говорим.
Точилката разтвори едната тетрадка и се намръщи.
— На кого е? — попита той, като вдигна тетрадката, писана от Добри.
— Моя! — едва изфъфли първият.
— Петдесет и осем пъти! Само! колко остават до сто?
Новобранецът хорист взе да пресмята на пръсти.
— Четиридесет и два! — отсече Точилката. — Трийсет удара с камшик на голо ще изядеш. Дванайсет ти опрощавам заради краснописа!
Разтвори и тетрадката на Боби. Хвана се за главата.
— Какви са тези криви куки, бе, кретен! Лелеее: Гладко дойна чочомига! Ами само за това заслужаваш да ти скъсат задника от бой!
— Не съм виновен аз? — оправда се вторият.
— А кой?
С целия си акъл този, когото Точилката нарече кретен, взе да разказва всичко поред: как решили да платят на някого да им напише домашното, как пресрещнали двама ученици, после как Пагона ги закопчал, но те се направили, че не го познават, защото такава била заповедта. Точилката го гледаше усмихнат и доволен, и колкото повече разказваше онзи, толкова по-доволно се усмихваше и предразполагаше потърпевшия към пълни самопризнания.
— Това ли е всичко?
— Това!
— Не е това! — изкрещя Точилката и очите му се свиха злобно, дори кръвожадно. Това, разбира се, никой не видя. Както вече знаем, той носеше тъмни, направо черни очила! — Опитахте се да ме лъжете! Това — едно! Второ — да експлоатирате детски труд. Трето — аз мошеници и експлоататори в редиците си не търпя. В мазето!
Двамата пребледняха и затрепериха като лист. В престъпния свят се носеха слухове, че в хор „Отечество любезно” цари жесток ред и дисциплина, почти като в американската морска пехота. Затова двамата експлоататори на детски труд се разтрепериха. Знаеха какво ги очаква.
— Ако оживеете, ще ви изгоня през девет планини в десета, та да ви видят задниците колко лесно се изкарва прехрана с честен труд! — отсече Точилката. — Ако не оживеете, погребението ще е на мои разноски. Два попа и две изпълнения на хор „Отечество любезно”.
Отведоха двамата нещастници. Точилката знаеше какво ги очаква и се прекръсти. Това го успокои. Той беше набожен.
Пое дълбоко дъх и смирено като истински християнин каза:
— Знаете каква е социалната програма на правителството!
Мълчание. Никой не смееше да се обади. На едни не им беше ясно какво е то „социална програма”, на други — за кое правителство става дума. Трети пък не знаеха дали Точилката е и шеф на осигурителното дружество, или прост диригенг на хор.
— Никой ли не знае?
Мълчание.
— Задачата на всяко правителство е да подобрява жизненото равнище на населението! Обиколете улиците в София и в което и да е населено място на нашето отечество любезно и ще се убедите, че е пълно с просяци. Защо?
Точилката огледа победоносно подчинените си. Естествено, че всички мълчаха.
— Защото много правителства се смениха през последните години, но всяко едно успя да подобри само собственото си жизнено равнище.
Някой кихна така шумно, че Точилката се стресна. Огледа насядалите по столовете разбойници. Сред тях някъде се криеше авторът на кихавицата.
— Кой кихна? — попита строго Точилката. Мълчание. — кой кихна, бе! — повиши тон Точилката. От стола се надигна брадясал хорист. Сенките под очите му подсказваха, че не си е доспал.
— Извинявам се, шефе! — рече виновно той.
— Няма какво да се извиняваш! Дошло ти, кихнал си. кихни пак! — нареди му Точилката.
Разбойникът повдигна учудено вежди. Накъде ли биеше шефът му. колебаеше се. Не знаеше какво да прави.
— Повтарям: Кихни! Ако потретя, с точилката по главата ще е!
Хористът-разбойник пое дълбоко дъх и макар и престорено, кихна.
Смълчана, залата очакваше да види какво ще последва. Мисля, че казахме вече, Точилката беше непредсказуем.
— Кретени! — викна Точилката. — колегата ви кихна! Не се ли намери един сред вас да му каже „наздраве"!
— Наздраве! — извика на три гласа хор „Отечество любезно”. — Трябва да се научите на човешки обноски. Зима е. Ще не ще, човек настива. Като настине — киха. По какво иначе ще познае домашният му лекар, че е настинал?! Едно „наздраве” трябва да му се каже, за това поне пари не трябват. А с едно „наздраве” пари могат да се изкарват. Новото ми начинание изисква най-вежливо отношение към клиентите. Докъде бях стигнал, преди този кретен да кихне и да ми прекъсне мисълта?
— До социалната политика на правителството — подсказа му Пагона.
— Точно така! Благодаря ти, Пагон! Тъкмо преди Рождество Христово, когато на бял свят ще се появи Спасителят, за да ни отърве от мизерията, нищетата и всякакви други нещастия и мошеничества, те, бедните одрипавели просяци, седят в студа и протягат ръка за милостиня. Трябва да направим нещо за тях! Какво?
— Да им раздадем милостиня! — обадиха се два-три нестройни гласа.
Сашо Точилката смръщи вежди.
— Глупаци! — изкрещя той.
— Сам съм шефе! — обади се от лявата му страна бодигардът, чиито прякор, както знаем, бе Глупака..
— Не си сам! Пълно е с глупаци! — пое си дъх Точилката и продължи назидателно: — Господа, Сашо Точилката милостиня не дава. Сашо Точилката създава на хората възможност да си вадят хляба с честен труд. Глупак!
Гробна тишина.
— Глупак!!!
— Мен ли викаш, шефе? — обади се зад гърба му бодигардът.
— Че кого друг?
— Ти рече, че е пълно с глупаци! — отвърна Глупака.
Прякора си Глупака получи още в детските си години, за това, че се е родил кръгъл глупак. колкото силен, толкова и глупав! Това ще рече, че притежаваше страхотна сила. Дори не знаеше какво точно значи глупак, мислеше, че е нещо като гранит и се гордееше с прякора си.
Сашо Точилката му даде навита на руло карта и му нареди да я закачи на стената.
— За Коледа съм решил да нахраня всички просяци от нашия район, да ги нахраня богато и пребогато. както казва народът обаче, Господ дава, ала в стомаха не вкарва.
— В кошара, шефе! — обади се Глупака.
— Ех, глупак с глупак! Народът го е казал примерно, когато е имал кошара. Сега обаче аз сменям кошарата образно със стомах, защото стомахът на този народ е празен. Аз, като всяка праведна божа твар, правя това, което прави и Господ. Бедняците сами ще трябва да си изкарат хляба! Ето, това е карта на нашия район…
Точилката се обърна към стената и зяпна изненадан. картата висеше обърната наопаки.
— Докъде научи азбуката бе, Глупак? — перна го Сашо Точилката.
— До „Л”.
— Е, не виждаш ли, че всички букви до „Л” са обърнати с главата надолу.
— Виждам, ама ако обърна картата, не знам другите как ще са.
Сашо Точилката се прекръсти и обърна картата. Сетне я обходи с точилката и рече:
— Това е нашият район. както е видно, в него има бая много магазини за детски играчки, някои от тях специализирани, други — смесени. Пред всеки магазин поставяме по един Дядо Коледа. Значи ще ни трябват доста просяци. Вместо да клечат пред магазините и да се правят на нещастни, ще ги маскираме като Дядо Коледа. Нека поработят малко, за да получат заслужен комат хляб. Презирам лентяите! Вие, като хора с трудов стаж, някои от вас са минали дори и през затвора, ще бъдете фотографи. Нека се снимат децата с Дядо Коледа. За спомен. А вие ще прибирате оборота.
— Ами фотоапарати?
— Въпросът е глупав, но смислен! Железний, обясни на този кретен откъде ще вземем фотоапаратите!
— Ще приватизирам нужното количество!
— Обясни му и как става това.
— Това е тайна на управителния съвет на хора, шефе, и нямам право да я разпространявам! — отвърна Железния.
— Ето — посочи го с ръка Сашо Точилката и го похвали пред присъстващите хористи. — Ученото си е учено! И в клозет да го затвориш, пак ще намери какво да яде, както казваше баща ми, Бог да го прости.
Точилката се изправи и се прекръсти. Всички се изправиха и се прекръстиха за Бог да прости баща му.

7
След арестуването на двамата експлоататори на детски труд, класната отведе Боби и Добри отново в учителската стая.
Помоли колегите си за минута мълчание и им разказа какво се е случило. Случката, естествено, предизвика безпокойство. При това на всички им се стори съвсем странна и необяснима. Почти като някакъв телевизионен екшън.
— Плюнчихте ли си пръстите, когато обръщахте страниците на тетрадката? — попита беловлас учител, който преподаваше химия в по-горните класове. казаха, че не са.
— Слава богу — рече той. — Нали разбирате, листата са били намазани с наркотик. Плюнчат си пръстите, наркотикът попада в устата им и ясно, нали?
— Ясно, но елементарно! — отсече учителят по български език, за когото всички казваха, че е дървен философ. — Мисля, че работата е по-дебела. „Чучулиго, чучулиго”?! Това обръщение към птица ли е, или е псевдоним? Ами самопризнанието: „Аз съм кръгла шушумиго”? Никой не може да ме убеди, че това „0” накрая е поставено ей-така, заради търсена рима. Нещо се крие зад това „шушумиго”. Обърнете внимание на рода — среден. А шушумигата е от женски род.
— Като че ли са малко мъжките шушумиги! — заядливо се обади биоложката.
Избухна скандал между нея и учителя по литература, Те никак не се обичаха. Боби и Добри се спогледаха доволни и дори си намигнаха. Виж ги ти учителите, дето само акъл знаят да дават!
След като духовете се успокоиха, взе се решение да се пази пълна тайна по случая, за да не се създава паника сред родителите. Наредиха на Боби и Добри да не казват вкъщи какво се е случило.
— А ако ни питат? Мене винаги ме питат какво ново има в училище! — обади се Боби.
— Ще кажете, че няма нищо ново.
— Нали ни учите, че не е хубаво да се лъже! — направи се на възмутен Добри и намигна на Боби.
— Когато държавните интереси го налагат, може да се лъже! отсече директорът.
Той пък преподаваше история.
Звънецът удари за третия час. Изпратиха Боби и Добри да се приберат в клас. Изправени на крака, с дневници под мишница, учителите оживено коментираха събитието. Стигнаха до извода, че случаят е много заплетен, че може да се окаже фатален за доброто име на училището, че трябва да обмислят създалото се положение и да набележат мерки. Учителят по история предложи обмислянето да стане след коледната ваканция, тъй като историята бъка от случаи на прибързани решения, които са имали гибелни последствия. Всички се съгласиха. Учителят по литература дори отсече:
— Абсолютно съм съгласен с вас, колега. Бързата кучка слепи ги ражда!
Биоложката предложи да освободят учениците за последните два часа. Дори и учителят по български език не възрази. кой ли не се нуждаеше от повече свободно време преди празници, и то такива празници като Коледа и Нова година?!
Учениците така и не разбраха защо ги пускат по-рано, но и никой не го интересуваше. Важното бе, че пропуснаха да им заръчат да се приберат направо вкъщи. А и да им бяха заръчали — все тая! както би се изразил учителят по български — дума дупка не прави.
Боби и Добри се чудеха какво да правят. За прибиране вкъщи и дума не можеше да става — всеки ден не ги освобождаваха за последния час, а този път — за два. колебаеха се дали да не отидат на кино, но като видяха пет-шест ученици, заобиколили Соня да отиват към трамвая, тръгнаха и те.
Изсипаха се в самия център на града. Разбира се, кметът вършеше поредната си щуротия — от камиони разхвърляха пясък и луга, а машини изтласкваха сместа към тротоарите и я превръщаха в мръсна каша, та хората се движеха като патета в кълчища. Най-лошо бе положението пред Народното събрание, Министерския съвет и президентството. Там почти нямаше сняг. Не му стигаше на кмета, че машините го бяха нахвърляли встрани, но и самосвали го извозваха кой знае накъде. Може и по вилите си да го извозват, та да тла децата им къде да се пързалят!
— Уж мечтаят за бяла Коледа, а като падне сняг, чудят се как по-бързо да го разкарат! — каза недоволен Боби.
— I'm dreaming of а white Christmas — изтананика Соня известната в цял свят коледна песен.
— Егати бялата Коледа! — прекъсна я Боби и погледна дали е успял да привлече вниманието на Соня.
Соня му хвърли презрителен поглед и започна разговор с Жоро, момче от по-горен клас. Добри побутна приятеля си и с очи посочи към Соня и Жоро. Дали пък този дангалак няма да им я отнеме?
Спряха се най-напред пред ЦУМ. Там им се стори най-интересно. Огромна елха се извисяваше поне на десет метра височина. Някои от зяпачите се опитваха да видят отдолу върха на елхата, извръщаха глави нагоре и шапките им падаха. Вдигаха ги смутени под всеобщия смях на присъстващите. Боби използва момента да застане до Соня, но Жоро го избута най-безцеремонно.
На ниско столче пред елхата, подпрял се на тояжка, отегчено усмихнат, седеше Дядо Коледа. Поради липса на възпитание ли, поради напиращия пубертет ли, децата взеха да му правят разни физиономии. Маскираният като Дядо Коледа не издържа, стана и посегна с тояжката си да ги удари, но фотографът го върна на мястото му. Зърнал бе майка с две малки деца и гледаше да не ги изпусне…
— Ето го Дядо Коледа, дечица — обърна се той мазно-мазно към децата. — Хайде да се снимате, за да види какви послушни дечица сте. Играчките се чупят, госпожо, снимката остава за цял живот. Заповядайте.
Вместо децата обаче на коляното на Дядо Коледа седна не друг, а Глупака, фотографът се опита да протестира, но Железния, появил се зад гърба му, го хвана за врата и изглежда бая силно го стисна, защото фотографът изплези език.
— Снимай, гълъбче, и слушай какво ще ти река: След тази снимка изчезвате! И двамата! Теренът е чужд.
Фотографът направи опит да освободи врата си от железните пръсти, които го стискаха, но Железния му изви ръката, взе му фотоапарата и като се обърна към Дядо Коледа и Глупака, каза:
— Ха сега, усмихнете се и двамата! Щрак!
След това, под недоумяващия поглед на фотографа, извади лентата, натика я в джоба и му каза:
— Глупак, покажи им какво ги чака ако се оплачат!
Глупака сви дясната ръка от лакътя и я стегна. Ръкавът на палтото му се изду, цъфна по шевовете и отдолу се подаде огромен жилест мускул.
— С главата си пет тухли наведнъж счупва! — обърна се с глас на цирково конферансие Железния към насъбралите се вече зяпачи. — Сетне ги прави на прах, пак с главата си. За един час червено за два тенис корта произвежда.
Зяпачите наблюдаваха необичайната гледка, но на никого не бе ясно какво точно се разиграва пред очите им. Едни мислиха, че шегаджии се правят на интересни други, че е дошъл фокусник да развеселява децата, а трети въобще нищо не мислеха, просто зяпаха. Някои дори изръкопляскаха, когато ръкавът на Глупака изпращя.
Железния пусна фотоапарата в си и приватизира чантата с припечелените от фотографа и Дядо Коледа пари. Глупака пък взе да съблича одеждите на Дядо Коледа. За да се защити, Дядо Коледа го халоса с все сила по главата, но тояжката се строши на две под аплодисментите на публиката. Глупака само почеса мястото на удара и се озъби. Дядо Коледа съблече червената си мантия, смъкна брадата, мустаците и изкуствените си вежди и ги предаде доброволно на Глупака. Остана по бели гащи и, слава Богу, вълнена фланела. Сведе засрамен глава. Публиката прие това за финален поклон и отново се разнесоха ръкопляскания.
Вече всички бяха убедени, че се разиграва хумористична сценка в чест на наближаващите празници. Не можеха само да схванат къде е хуморът, но бяха свикнали от телевизията на какви ли не щуротии. Някои дори затърсиха скритата камара.
Дядо Коледа и фотографът си тръгнаха. Не направили и две крачки, видяха да се разхожда полицай — стегнат, вдъхващ респект към реда и законността. Спряха го. Той им отдаде чест и попита от какво имат нужда господата. Оплакаха му се, че двама души, които много приличали на борци, са ги ограбили.
— Къде? — попита полицаят.
— Ей тук, пред ЦУМ.
— А вие какво правихте пред ЦУМ?
— Снимки! — отвърна фотографът. — Децата сядат в скута му, аз ги снимам. За спомен.
— И срещу пари, нали?
— Естествено, че срещу пари. — И се снимат с кого? С този по белите гащи, дето му тракат от студ изкуствените ченета.
— Той беше облечен като Дядо Коледа. Обаче и дрехите му взеха!
— А разрешение имате ли?
— Какво разрешение?
— За снимки! Да не мислите, че в тази държава всеки може да снима насам-натам и да прави каквото си иска. — Ние сме фирма.
— Е, а като сте фирма, плащате ли си данъците?
— Плащаме ги.
— Това ще го видим в районното — каза полицаят и ги поведе със себе си.
Бяха попаднали, и то неслучайно, на Пагона. Замолиха го поне да се отбият до дома на фотографа, да се облекат и двамата, че така ще настинат. Пагона се оказа добряк, След като се облякоха, фотографът извади да се почерпят по едно уиски. Оплака се от данъците — големи били, как да ги плаща човек с малките си приходи. Пагона пък се оплака от живота. Много тежък станал, парите за нищо не стигат, децата вкъщи гладуват, а родителите — на село.
Хич и не го оставиха да им разказва за родителите си на село, знаели какво е. Дадоха му пачка десетолевки, за да нахрани домашните си по човешки поне на Коледа. Разделиха се като приятели. Но Пагона не даде и дума да се каже двамата да се върнат да правят коледни снимки пред ЦУМ. Имало свободно място за снимки в квартал „Люлин”.
— Далечко е!
— Че като е далечко, да не би деца да не живеят и там. А е и сигурно! Никой няма да смее, „гък” да ви каже. Срещу десет процента от оборота, разбира се.
Стиснаха си приятелски ръцете. Пагона беше предоволен. Откакто сътрудничеше на Точилката, все за десет процента комисиона си мечтаеше.

8
След като „Дядо Коледа” напусна по бели гащи и вълнена фланела работното си място пред ЦУМ, около коледното дърво вече нямаше нищо интересно и компанията тръгна да обикаля етажите щанд по щанд. Обиколи ги всичките до един — и етажите, и щандовете.
— За колко лева търсиш подарък? — обърна се Соня към Боби.
— Все едно за колко — изфука се Боби. — Белята е, че това, което аз искам, те не го искат. Аз да си избера подарък, ама те да ми кажат какъв.
— Ей това са родителите! — заключи философски Жоро.
— Аз, глупакът, като бях малък, все големи работи исках. А Дядо Коледа все разни-празни ми носеше. „Не си слушал достатъчно!”, ще рече някой от старите. Или: „Помниш ли, когато ме излъга, за не знам си какво? Е, Дядо Коледа не обича децата, които лъжат. И това, дето ти е донесъл, и то е много.” Отде да зная, че те купуват подаръците. А вкъщи с парите сме кът. Твоята, Боби, е друга — ти си богаташко дете. каквото и да поискаш, ще ти го купят.
— Ама не искат! И друг път да не съм те чул да казваш, че съм богаташко дете.
— Че да не е лошо?! — намеси се Соня.
Настъпи мълчание. Боби се чудеше дали Соня го защищава, или му се подиграва.
— Ти кога разбра, че няма Дядо Коледа? — обърна се Добри към Соня. Щеше му се и той да поразговаря с нея.
— Винаги съм си знаела, че няма! — отвърна тя суетно. — А ти, Жоро?
— Когато татко остана без работа. Тогава и елха не правихме. На шест години бях.
Отново се умълчаха. Соня каза, че ще се отбие при баба си и си тръгна. Настроението на всички се помрачи. компанията лека-полека се разтури. Боби и Добри останаха сами. Спираха се от витрина на витрина и гледаха украсените елхи с примигващи свещички. Боже, какви подаръци имаше, купища от подаръци, кой от кой по-хубав и по-мамещ.
— От сутрин до вечер работи! — рече ни в клин, ни в ръкав Боби.
— Дядо Коледа ли?
— Баща ми. Много работи, затова е богат!
— И моят много работи! — рече Добри, но не каза това, което си мислеше. Мислеше си, че въпреки многото работа, парите за нищо не им стигат. Може би, когато майка му си намери най-сетне работа… А и брат му, като се върне от казармата…
— Ти избра ли си подарък? — прекъсна мислите му Боби.
Добри не можеше и да си мечтае да поиска това, което му се искаше. А и у тях никога не го питаха какво иска. каквото му купят — това!
— Вкъщи не си избираме подаръците — отвърна той. — Мама казва, че подаръкът е подарък тогава, когато е неочакван.
— Ти какво би искал да ти подарят?
— Аз ли? Все ми е едно — смотолеви го Добри. — Виж, ако можеше Дядо Коледа да докара брат ми за празниците…
Добри се усмихна кисело и отново се умисли.
— Страшно ми е мъчно за Филип! — каза той.
Вървяха по булевард „Витоша”. Механизиран Дядо Коледа им кимаше от една витрина. Какви ли не подаръци имаше струпани край него, но това, което привлече вниманието на Боби, бе поставеният в единия край на витрината велосипед. Не от ония с три колела, дето Дядо Коледа му носеше, когато беше малък, а с две и с много скорости. Да не говорим за огледалцата, закачени на дръжките, та да виждаш дебнещата те зад гърба опасност — я лека кола, я камион. И багажник имаше отзад, а пред кормилото — кошче. В кошчето можеше да слага чантата си, като ходи на училище. Не, не — чантата ще прищипва на багажника отзад, а в кошчето ще носи палтото и шапката. Като караш велосипед, се изпотяваш и…
— Какво ще кажеш, а? — попита Боби, като видя, че и Добри се е загледал във велосипеда.
— Супер е?
— Като седне баща ми да пише писмото до Дядо Коледа, аз ще кажа, че искам такъв велосипед! — закани се Боби. — Да видим как ще ми откаже, без Елена да разбере, че никакъв Дядо Коледа не съществува и че цялата тази работа с писането на писма до него си е най-долна лъжа.
Край тротоара спря лъскаво беемве. От него излязоха Железния и Глупака. Боби и Добри погледнаха учудени и дори малко изплашени към двамата гиганти с мускулести лица. Вървяха точно към тях. Без да им обръщат внимание, застанаха край свилия се до магазина окъсан просяк, с нахлупена до ушите плетена шапка и със зачервени от студа бузи. Седеше до входа върху найлонова торбичка. Нито ръка за милостиня протягаше, нито някаква кутия имаше пред него, та да му оставят хората пари в нея. На Боби лицето на стареца се стори страшно познато. къде ли го е срещал? Не-не, няма къде! Но защо му е толкова познато това лице?
— Хайде, дядка! — рече Железния и без да дочакат реакцията му, хванаха го под мишниците и го отмъкнаха в колата.
— Тези бяха онези! — каза Добри.
— Те бяха. Видях му на оня спукания ръкав.
— А тоя просяк откъде се взе? Когато дойдохме, го нямаше.
— Или не сме го видели.
— Нямаше го! — каза уверено Добри.
— Той май ни се усмихна през прозореца на колата. А може и да ми се е сторило.
— Усмихна ни се, а на мене ми се стори, че ни се усмихва! — каза Добри.
— Щом и на двамата ни се е сторило, значи ни се е усмихнал — заключи философски Боби.
Загледаха се отново във витрината, от която Дядо Коледа с механични жестове ги канеше да влязат. Божичко, че той така много прилича на стария просяк, когото преди малко отвлякоха. И изведнъж Боби си спомни, че през нощта бе сънувал Дядо Коледа. Имаше същата усмивка. Същата усмивка имаше и просякът, който му махна тази сутрин с ръка от двора. И брадата му, и мустаците му… Странно!
— Аз го видях тази сутрин! — каза Боби.
— Кого?
— Просяка. Излезе от нашия двор на улицата. Обърна се, погледна нагоре към прозореца и като ме видя, махна с ръка и ми се усмихна. А преди това го сънувах облечен като Дядо Коледа. Но усмивката беше същата.
— Глупости! — отсече Добри. — Просякът е идвал у вас я да проси, я да иска да чисти снега, та да изкара някой и друг лев. А сънищата си човек бързо забравя.
— Още е пред очите ми!
Двамата гледаха замислени в посоката, в която изчезна колата.
— Май че го отвлякоха! — обади се Боби. Че за какво ще им е? Да е бизнесмен, разбирам, ама просяк…
— Не знам за какво им е, но го отвлякоха — отвърна Боби. — Може би ще трябва да съобщим в полицията.
— Кой ще ни обърне внимание в полицията?
— Има нещо нередно — гледаше все още Боби в посоката, в която изчезна беемвето.
Добри се заозърта. Забеляза стоящия на ъгъла полицай. Застанал бе с лице към тях, вдигнал високо глава към небето и затворил очи, се препитчаше сякаш на слънце. А слънце нямаше — оловносивото небе бе похлупило града.
Двамата изтичаха до него.
— Чичо!
Пагона отвори стреснато очи. Опули се. Познаваше и двамата.
— Какво търсите тук? — попита ги той.
— Сега отвлякоха един просяк.
— А, отвлякоха ли го вече? — разтърка очи Пагона. Изглежда бе задрямал за миг прав.
— Ама вие знаете ли, че ще го отвличат? — попита Добри.
— Че отде ще знам!? — сепна се Пагона. — как така ще го отвличат? Посред бял ден! Аз за какво съм тук! Той не кряскаше ли, не се ли дърпаше нещо…
— Е, значи не са го отвлекли. Може да са разигравали на живо някоя компютърна игра.
— Имам всички компютърни игри, такава няма! — възрази Боби.
— Ти много знаеш, бе! Затова ли не сте на училище?
— Пуснаха ни по-рано.
— Да се шляете по улиците, така ли?
Мълчание! И двамата съзнаваха, че от глупост са се наврели в ръцете на властта.
— Сами ли ще се приберете, или да ви закарам по етапен ред в училище.
Тръгнаха си с наведени глави.
— Какъв ред каза? — попита Боби.
— Етапен.
— Какво значи?
— Ще питам татко.
— Да не си посмял! Баща ти ще започне да те разпитва, ще разбере, че сме се разхождали из града, ще каже на баща ми…
Продължиха си по пътя, без да проронят дума. колкото повече приближаваха до домовете си, толкова повече забавяха крачките си. Не им се прибираше.
— Ти мислиш ли, че Жоро е влюбен в Соня? — попита Боби. — Защо питаш?
— Защото така ми се стори! И защото, ако решим, може да му хвърлим един бой.
— Можем, ама не можем! Ти не видя ли, че всички се увъртаха около Соня? — отвърна Добри.
— Страшно парче е! — отсече Боби и въздъхна дълбоко.

9
По двама, по трима опърпани просяци, предвождани от щатните разбойници на „Отечество любезно”, влизаха в репетиционната хорова зала. Просяците гледаха глупаво и се чудеха защо са ги събрали тук, но се радваха на топлината. Един се приближи до бюрото, зад което стоеше Точилката, и протегна ръка за просия, но Ангел Нервозния така го перна по протегнатата длан, че на онзи му се изправиха косите. Така е думата де, иначе коса по главата му имаше толкова, колкото има на стъклено топче.
— Изхвърли го! — нареди Точилката. — Мене просяци не ми трябват!
Ангел Нервозния изхвърли нещастния гологлав просяк, както се казва, показно. Хвана го с две ръце през долната челюст и тила и го помъкна като заклано добиче. Отвори с крак вратата, залюля го и го метна в коридора. Останалите просяци стояха угнетени, безмълвни и гладни.
По кръщелно свидетелство Ангел Нервозния се казваше Пешо Витанов. Прякора си получи по следния повод: Седнал да се нахрани в кварталната бирария „Триумфалната арка”. Изял пет кюфтета, изпил три бири и тръгнал да си върви. Собственикът обаче му препречил пътя:
— Извинете, а кой ще ви плати сметката?
каква сметка?! Че аз съм ти определен за „секюрити”, бе, ахмак с ахмак! Ако франкофонската ти глава отбираше от английски, нямаше да ме гледаш като говедо в търговска банка! „Секюрити”, това ще рече, ангел хранител. Аз съм ангелът, ти си хранителят. кюфтетата ги обичам нервозни. Ще наминавам обяд и вечер! Ако има нещо нередно, знаеш!
Зад невинно звучащия прякор Ангел Нервозния се криеше опитен килър, което ще рече убиец, но от нов, западен тип. Полицията търсеше под дърво и камък килърите и на политически личности, и на мутри от подземния свят. Попадаше на следи, извършваше арести и сетне освобождаваше заподозрените поради липса на доказателства. До Ангел Нервозния обаче не успя да се добере, именно защото беше опитен килър. В щата на хор „Отечество любезно” обаче се водеше за домакин.
Не изминаха и пет минути, откак Нервозния изхвърли просяка и вратата се отвори с гръм и трясък. В помещението влязоха Железния и Глупака, те винаги влизаха така — с гръм и трясък. Въведоха трима просяци, сред които и белобрадият старец, когото отвлякоха пред магазина за играчки на булевард „Витоша”.
— Този е като истински, бе — плесна радостно с ръце Сашо Точилката. — И брада си има, и мустаци, и бели, увиснали до носа, вежди. Същински Дядо Коледа. Като от картинка е. Сложете го да седне! Тоя ще го монтирам на най-видното място в района, та да го гледат от прозорците си и президентът, и министър-председателят, и цялото просветно министерство.
Бутнаха стареца на един стол. Железния и Глупака си заеха местата от двете страни на Сашо Точилката зад старото, очукано бюро, на което имаше куп приватизирани фотоапарати, много повече, отколкото бяха нужни.
След като в залата домъкнаха и последната партида просяци, Точилката започна словото си:
— Срамота е да просите! И то точно пред такъв празник като Коледа. По такива празници човек трябва само да се наведе и ще намери разпилени по земята пари. Стига да може да ги види.
Един просяк забърка в скъсаното джобче на сакото си, извади очила, сложи ги на носа си и запълзя на четири крака по пода.
— Ти какво правиш, бе? — рече му Сашо Точилката.
— Гледам къде са парите, че да си взема малко. От два дни не съм ял.
— Изхвърлете го! — каза Сашо Точилката и хлопна с точилката по главата наивния просяк.
Ангел Нервозния грабна нещастника и го изрита навън.
— Дядо Коледа с очила! Такова чудо може да видиш само по телевизията! — отсече Точилката, — Или на рекламни предколедни афиши за очила. Дядо Коледа с очила „Кристиян Диор” на носа си! Глупости. Жалки измишльотини! който от вас носи очила, да напусне веднага, преди да се е намесил Ангел Нервозния. Броя до три: едно, две, три. Няма други очиларки, значи. Добре!
Един просяк вдигна ръка.
— Кажи!
— Аз очила не нося, нямам пари, за да си купя.
— И аз няма да ти купя, така че може да останеш! Продължавам: преди Коледа родителите снимат децата си с Дядо Коледа. За спомен! И за да ги накарат да мислят, че Дядо Коледа съществува. Защо? Защото ги плашат с Дядо Коледа, карат ги да бъдат честни, да не лъжат, да не крадат и така убиват бъдещето на много от тях, които биха се развили като журналисти, или политици, или бизнесмени. Ние ще използваме тази родителска слабост. Всеки ден ще ви обличаме като Дядо Коледа. Облеклата, Глупак!
Глупакът се изправи.
— На мене ли говориш, шефе?
— Че аз друг, по-голям глупак от тебе, поне в момента не виждам, бе Глупак. Облеклата!
Глупака гледаше безизразно в празното пространство пред себе си, без да се досеща за какво става дума.
— Оглуша ли бе, Глупак?! — хлопна го по главата Точилката. — Какви облекла поръчах да донесете с Железния?
— Ааа! — сети се Глупака и дотътри от страничната стаичка голям сандък, четири кашона — голям, среден, малък, най-малък, и две картонени кутии. Разтвориха сандъка. Отвътре се показаха червени одежди с бели кожички, опасващи яката, ръкавите и долния край на дрехата. В големия кашон имаше шапки — червени шапки с бял пискюл на върха, че и звънче отгоре на всичко. Средният беше пълен с бради, дълги бели бради със зашит ластик към тях, който да ги крепи към лицето, а в най-малкия — мустаци. Едната кутия бе пълна с лепила, за да лепят с тях мустаците и брадите. Точилката, кой знае защо, не отвори другата.
— И за какво служат тези облекла? — обърна се Точилката към Глупака.
— За обличане!
— Поумняваш, Глупак — рече Точилката. — Ако продължаваш така, ще станеш най-умния глупак в държавата. Може и някакъв подобаващ пост да ти дадат!
— Ъхъ! — отвърна поласкан Глупака.
Щатните хористи заизваждаха облеклата. Изтърсиха върху бюрото кутията с лепилата. Любопитството е лошо нещо, но неразтворената кутия прикова погледите на всички събрани от улицата просяци. Сигурно се надяваха, че в нея има нещо за хапване.
— Събличайте се! — нареди Точилката на просяците.
— Съвсем голи ли? — попита един просяк.
— Както ви е майка родила!
Щатните хористи започнаха да маскират просяците, а Точилката продължи да обяснява какво ще трябва да правят.
— Всеки един ще бъде заведен още сега от така наречения фотограф на определения обект, фотографът ще снима, ще събира парите, ще издава бележки за получаване на снимките и ще следи някой Дядо Коледа да не бърка с пръсти в кацата с мед. Обектите са бол. Щатните хористи ще имат контролна и наказателна функция. Аз лично ще обикалям и ще ви контролирам. който рече да ме краде, голям бой ще яде.
Точилката отбеляза в бележника си изскочилата изневиделица рима „краде-яде” и с осенена от творческа енергия усмивка, се обърна към двамата си бодигардове:
— Чисти ли са обектите?
— Абсолютно — отвърна Железния. — Само на едно място се противиха, и охрана уплаха, но ние повикахме Ангел Нервозния.
— Ясно! — отвърна Точилката. — Живи ли са?
— Живи, но гипсирани — кой крак, кой ръка.
— Важното е, че са живи! — отвърна Точилката. — Мразя насилието.
Сашо Точилката взе да се разхожда измежду превърналите се в Дядо Коледа голтаци.
— Много сте бледи, бе! И хърбави.
— Търсихме дебели просяци, ама не намерихме! — оправда се Глупака.
— Дебели просяци, Глупак, не можеш да намериш и в народните приказки! В тях дебели са само царете! — и като изгледа още един кандидат за Дядо Коледа, Точилката разпореди: — Грим на бузите, подплънки на раменете и възглавнички на корема и задника!
Точилката продължи да се разхожда и да дава наставления на преобразените просяци:
— Ще се усмихвате непрекъснато, много е важно да сте постоянно усмихнати преди снимката, по време на снимката и след снимката. И да казвате „наздраве", ако я някое дете, я някой родител, кихне. Я се усмихнете сега, да ви видя аз на вас усмивките. Още, още. Ало, ти! — Точилката застана лице в лице с един Дядо Коледа, на който тъкмо лепяха мустаци. — Че ти не се усмихваш бе, ти се мръщиш.
— Гладен съм! — отвърна просякът.
— Ангеле, изхвърли го. На мене гладни Дядоколедовци не ми трябват. Вместо да си гледат работата, ще преджобват клиентите!
След миг гладният просяк изхвърча с един шут през отворената врата.
— Никой от вас няма да взима пари. Ако някой се опита, знаете какво ще му се случи. Работните си униформи ще оставяте след края на работния ден тук, за да не се изкушите да работите частно зад гърба ми — каза Точилката, и продължи: — Щом след работно време си облечете цивилните дрипи, ще сте свободни до следващия ден. Дотогава, ако искате просете, ако искате, крадете! То си е част от пазарната икономика, защитена и от конституцията, казано образно!
Точилката отиде до бюрото и най-сетне отвори втората картонена кутия. По бюрото се търкулнаха химикалки.
— Всеки от вас ще получи по една химикалка. Ще я държи забучена зад ухото си, дрехите са без джобове, за да няма къде да криете пари. Ще давате автографи на децата. Децата обичат да им се разписват разни знаменитости на хвърчащи листчета. Ще пишете: „За спомен от Дядо Коледа и честита Нова година”.
Един Дядо Коледа вдигна ръка.
— Кажи!
— Тези, които не могат да пишат, какво ще правят? — попита свенливо той.
— Ама ти не можеш ли да пишеш? — Не!
— Как не те е срам! На училище не си ли ходил?
— Ходил съм, ама малко… нищо не помня.
— Вън! — каза Точилката. — Ходил, ама не помнел. Блеял в час. Ти и сега блееше, нали те гледах. И нищо не си запомнил от това, що ви рекох, бас слагам, че нищо не си запомнил. Вън! На мене слаби ученици не ми трябват.
Ангел Нервозния смъкна от гърба на неграмотния просяк Дядоколедовите одежди и с крака си му помогна да напусне помещението.
— Има ли други, които не могат да пишат? — попита строго Точилката. — Ако има, да си признаят, защото ще има препитване.
Гробна тишина.
Нов Дядо Коледа вдигна ръка.
— И ти ли си неграмотен? — попита го Точилката.
— Исках да питам ще пишем ли нещо и на снимките.
— Какви снимки, бе, какви снимки?! Ти знаеш ли колко струва един филм. Фотоапаратите ще са без филми, само ще щракат.
— Не е честно! — обади се трети Дядо Коледа.
Ангел Нервозния скочи, но Точилката го спря.
— Ангеле, ако още един път си позволиш подобно нещо, ще накарам Глупака да те смели. Не обичам насилието, колко пъти ще ти казвам?! Изхвърли го този, дето се обади! На мене честни мошеници не ми трябват.
Честният мошеник изчезна гол през отворената врата. Чак сега Точилката забеляза, че брадатият просяк от магазина за детски играчки на булевард „Витоша” си седи на стола и наблюдава какво става наоколо, сякаш е на театър. Как не го бе забелязал досега?
— Ти какво чакаш? — застана пред него Точилката.
— Господине — изправи се старецът. Гледаше кротко и благо. — Не е честно да се лъжат така хората, а деца да се лъжат, е направо грехота. Не убивайте вярата в Дядо Коледа, поне у децата не я убивайте!
Всички, ама абсолютно всички присъстващи, начело с Точилката, се запревиваха от смях.
— Ти кой си, бе?
— Аз съм Дядо Коледа!
— Той бил Дядо Коледа — смееше се Точилката и изпод тъмните му очила потекоха сълзи от смях.
Смееха се всички, дори и преоблечените като Дядо Коледа просяци. Някои дори се въргаляха по земята от смях.
— Че мене луди сътрудници съвсем пък не ми трябват. Ангеле, върни му акъла в главата на този, този… — Точилката завря двата си показалеца под черните стъкла на очилата и затри сълзите, но колкото и да ги триеше, брадатият старец не можеше да види. Нямаше го. Никакъв! В дън земя бе потънал.
— Ангеле, къде е този, лудият?
— Ами аз си триех очите и когато погледнах, ами-ами, нямаше го.
Железния и Глупака хукнаха навън. Върнаха се вир-вода мокри от пот. Бяха обиколили целия район. И следа нямаше от стареца. Никой и от охраната на осигурителното дружество не го бе видял.
— От тази мистерия ме избива на истерия! — разкрещя се нечленоразделно Точилката и записа в бележника си излязлата през устата му нова рима.

10
Боби и Добри вървяха мълчаливи, потънали в собствените си мисли. Щом Дядо Коледа не съществува, разсъждаваше Боби, защо родителите лъжат децата си, че съществува. Нали бащите и майките не лъжат?! И толкова ли не им стига акълът, че рано или късно децата им ще научат истината. Ще разберат, че на едни Дядо Коледа носи скъпи подаръци, на други — дреболии, а на трети, като на Жоро — разни-празни! Нали всички пишат писма? И нали уж на всички той носи подаръците. Дори двегодишно дете може да си зададе въпроса: как Дядо Коледа ще мъкне в шейната си хиляди подаръци? какви ти хиляди? Милиони! Още по-точно — милиарди! При това — в чувал! Егати чувала! Дали не е най-добре да разкрие и на сестрите си истината. Не, Калина е още малка, но на Елена ще каже… Да, ама Елена веднага ще го порти на майка им, тя ще вземе да му се кара, а вечерта, вместо да пишат писмо на Дядо Коледа, баща му ще намисли някакво шантаво наказание — я да не ходи на кино, я да не стои пред компютъра, или пък, ако много се ядоса, ще го накара да прочете някоя книга и после да му я разкаже. Ужас! Най-добре е да накара Елена да поиска нещо невъзможно. Нека и баща му, и майка му, да разберат колко лошо е да лъжеш децата си.
Добри пък си мислеше как Дядо Коледа, ако съществуваше, щеше да доведе брат му Филип във вид на коледен подарък?! В чувала си ли щеше да го сложи? като беше малък, му казваха, че Дядо Коледа носи подаръците през нощта. Влизал през комина и оставял подаръците под елхата как не се е сетил да попита защо ще влиза през комина, когато има врати и звънци?! Абе, това възрастните една свястна лъжа не могат да измислят. Ех, защо още не вярваше в Дядо Коледа. Щеше поне да си живее с илюзията, че Филип ще се върне по празниците. Ако наистина имаше Дядо Коледа, мислеше си Добри, щях да поискам да върне не само Филип, но и всички войници по домовете ум. Не за празниците, а завинаги. За какво изобщо е тази войска? Ако я премахнат, никой няма да ни нападне, защото няма да има с кого да се бие.
— Жалко, че не съществува! — помисли си Добри, но си го помисли на глас.
— Кой, бе? — сепна се Боби.
— А, нищо! — отвърна объркан Добри.
Бяха вече пред кооперацията, в която живееше Добри. Стиснаха си ръце за довиждане — това те не бяха правили никога преди.

11
Ана Бобева, майката на Боби, посрещна разтревожена сина си още на входната врата.
— Защо се забави, акъла си изкарах?!
А сега де, какво да отговори? Ако каже истината, ще му се карат, че се е скитал сам из града. А може и да го накажат. Може да започнат да го взимат след училище, за срам от всички. Щяха да го подиграват. Мамино детенце щяха да му викат.
— Защо мълчиш? — гледаше го строго майка му.
— Ами мълча, защото не зная какво да кажа — рече Боби.
— Как така не знаеш какво да кажеш?
— Знам, ама няма да е вярно?
— Само не искам да ме лъжеш. къде беше?
— Добре, ще ти кажа, но няма да ми се караш!
— Ти кажи, пък ще видим!
— У Христо.
— Кой Христо?
— Той е от друг клас, не го познаваш.
— И какво правихте у Христо?
— Подготвяхме програмата за училищната елха. От нашия клас в подготовката участваме само аз и Добри. Добри ще пише стиховете.
— Какви стихове?
— За програмата.
— А ти?
— Аз ще съм конферансие.
— Браво! Е, защо трябваше с ченгел да ти тегля думите от устата. Можеше да ми го кажеш веднага.
— Ами, не се сетих.
— Какво не се сети?
— Да ти го кажа.
— Ти да не баламосваш нещо?
— Да.
— Какво да?
— Не бяхме у Христо.
— А къде бяхте?
— У Соня. Но тя е от класа на Христо.
— Абе, защо още от самото начало не ми каза като хората къде си бил и какво си правил?!
— Не можеше!
— Как така не можеше!
— Директорът каза да не казваме.
— Директорът???
— Той!
— И защо да не казвате?
— Държавните интереси го налагали.
Ана Бобева се прекръсти.
— Ти да не вземеш сега пък да ме издадеш.
Майката въздъхна дълбоко. Ще трябва да поговори с мъжа си. Съвсем го объркаха това училище, какво смятат да правят тия от просветата, един Господ знае!
Нещо изтрополя в кухнята. Калина изпищя и Ана Бобева хукна да види какво е станало. Боби чу как се кара на Елена, че не е гледала какво прави сестра ѝ. Ако с Елена се случеше нещо, на него се караха. Шантава работа.
Боби се изниза нагоре по стълбите. Мислеше си, че друг път трябва да е по-добре подготвен с лъжите. Майка и баща не се лъжели?! Глупости! Ако беше казал истината… Дали в другите страни децата лъжат родителите си. Трябва да се провери.
Боби вклочи компютъра, свърза се с интернет и тъкмо се канеше да зададе въпросите си на цял свят, когато дочу по дървената стълба стъпки.
— Какво правиш? — подаде след миг глава майка му.
— Пиша!
— Какво?
— Текста на конферансието.
— Я да чуя?
Боби се изправи, застана пред майка си така, че да прикрива монитора, и започна:
— В навечерието на Бъдни вечер сме, най-светлия Христов празник. Това е денят, в който се е родил нашият Спасител, Спасителят на цялото човечество. На този ден…
— Ами ти наизуст го знаеш! Защо го пишеш?
— Ами толкова им е акълът на учителите. Написано го искат. Само ни губят времето.
— Не говори така! — смъмри го майка му. — Учители са ти!
Загледа го, омекна, усмихна се и го погали по главата.
— Може пък и някой артист да пръкне от тебе! Тъкмо като пораснеш, старите ни „Аскеери” ще са измрели. А защо да не получиш и „Оскар”. Престижно е. Ще се изправиш пред всичките му там знаменитости, ще прегърнеш статуетката и ще кажеш: „Благодаря ви, благодаря на всички, но най-вече на майка си, която… Ти си знаеш какво да кажеш!”
Целуна го по бузата и излезе от стаята, за да го остави на спокойствие.
Веднага щом остана сам, Боби зададе следните въпроси на милионната интернет аудитория:
А) Родителите казват ли истината на Децата си?
Б) Вие лъжете ли родителите си. В какви случаи?
В) До колко години вярвахте в Дядо Коледа?
Г) Как разбрахте истината? Бяхте ли разочаровани?
Казвам се Боби. Страшно важно е да ми отговорите на въпросите.
Весела Коледа и щастлива Нова Година!
Боби изключи компютъра и погледна през прозореца. Как ли живеят хората в топлите страни без зима? Ами живеят си, като няма, няма! Той как живее без велосипед. Няма и толкова. А колко хубаво щеше да е, ако имаше. като тоя от витрината. И скоростите му скорости, и спирачките му спирачки, и фарът му фар. Дори и пластмасово шишенце за вода не бяха забравили да сложат на рамката. караш, караш, водата ти излезе във вид на пот и ти наливаш в гърлото нова. Все едно, че пълниш резервоара с бензин. Само че когато е студено, водата ще замръзва. Трябва да слага антифриз. Глупости, антифриз! Това да не ти е беемвето на татко.
Боби прогони щурите си мисли и седна да пише домашното по математика. За какво се учи тази математика, един Господ знае! Има си елки за тази работа, има и компютри, и на новия мобифон на баща му можеха да се решават задачи, и… И толкова! Боби остави математиката и се зачете в романа „Лили”. Започна го преди три месеца, но му вървеше трудно. Не обичаше да чете. Къде-къде е по-лесно да гледаш телевизия. Или пък да си пуснеш роман на касетофон. Вървиш си по улицата, забол слушалки в ушите, и касетофонът ти пълни главата с някоя книга. За музика има касети, за романи — не! Ето и сега — чете, чете, а акълът му все във велосипеда. Питат те какво искаш да ти донесе Дядо Коледа, ти им казваш — велосипед, а те ти разправят, че не можело велосипед! Е, защо, по дяволите, те питат?
Някой отвори тихо вратата. кръстосала с пръст устните си, Елена му даваше знак да мълчи.
— Защо не спиш? — попита я Боби.
— Тихо да не ме усети мама!
— Знаеш, че следобед трябва да спиш?
— Мама мисли, че спя.
— Мисли, ама не спиш!
— Щом мама мисли, че спя, значи спя! какъв подарък ще си поискаш от Дядо Коледа?
— Ти избра ли си? — попита Боби.
— Не знам какво да си избера? — въздъхна Елена. — Всичко си имам.
— Защото си богаташко дете!
— Ти си богаташко дете! — сопна му се Елена. Стори ѝ се това, което каза Боби, за много обидно.
— Нали сме брат и сестра, значи и двамата сме богаташки деца.
— И Калина!

— И Калина, разбира се — отвърна Боби и я погали по главата.
Стана сговорчив. Сети се за идеята си да накара Елена да поиска от Дядо Коледа нещо, за което майка му и баща му да изпищят на умряло. А защо да не подучи Елена да каже и на Калина да си избере също нещо шантаво, което родителите му в никакъв случай няма да искат да го има вкъщи?
— Защо не си поръчаш куче? — предложи Боби на Елена.
— Мама ще го изхвърли! Нали веднъж ти домъкна едно.
— Ще го изхвърли, ама нали ще разсърди Дядо Коледа и той никога вече няма да носи подаръци ни на нея, ни на децата ѝ.
— Какво куче?
— Голямо! Ще те пази от лошите хора. Мама и татко ще те пускат да излизаш с него сама.
— Щом ще съм с него, значи няма да съм сама, нали?
— Точно така! Ти си най-умната сестра, за която може да си мечтае човек! Марш сега от стаята. Мама, ако реши да провери дали спиш…
— Добре де, ама какво да е кучето?
— Голямо! Доберман!
— Аз, ако искаш да знаеш, точно такова мислех да си поискам.
— Няма да лъжеш, защото Дядо Коледа не носи подаръци на лъжливи момичета.
— Е, добре, не съм мислила точно за такова, дето го каза. Обаче ще поискам да е голямо, пък Дядо Коледа да реши колко голямо да е… Нека и на Калина донесе едно, та да ми станат две! — предложи Елена.
Боби се замисли.
— Едно ти стига! На Калина ще кажеш да поиска папагал. Но не какъв и да е папагал, а какаду! — каза Боби.
— Може ли два папагала? — попита Елена, като си правеше сметка и за нея да има един.
— Още по-добре е, ако са два — съгласи се Боби.
— Защо два папагала може, а две кучета не може?
Боби не ѝ отговори. Мислеше за майка си. Три деца бяха на главата ѝ. Само още куче и два папагала ѝ липсваха. И тях да храни. И фъшкиите им да чисти. Нито ще ги храни, нито ще им чисти фъшкиите. Родителите му не са луди, че да изпълнят желанията на Елена и Калина. Но нека да видим, как ще се измъкнат от цялата каша, която той им забъркваше.
Елена излезе от стаята тихо, на пръсти и най-важното, доволна. Вече знаеше какво да иска от Дядо Коледа. Хем ще си има куче, при това голямо, хем и папагал ще си има, на Калина ѝ стига един. Боби имаше рибки в стаята си, но не й даваше да си играе с тях. Тя пък няма да му дава папагала си.

12
Добри не завари никого вкъщи, така че се размина с неприятните въпроси къде е бил, какво е правил и прочие родителски любопитства. Майка му се прибра едва към четири часа, измръзнала и ядосана. Ходила да плати парното. Три часа висяла на опашка. Не стига, че половин заплата отива месечно за парно, ами и с часове трябва да мръзнеш, за да го платиш.
— Шашкъни! — заключи майката.
— Ти, мамо, какво искаш да ти донесе Дядо Коледа?
— Слушай, моето момче, знам, че имаш скътани пари от баба си и дядо си. Нищо няма да ми купуваш, ни на мене, ни на баща си. Не са времената за подаръци. Дръж си парите. Покрай празниците и още ще събереш — и от бабите, и от дядовците. Някой ден все ще трябва да ти купим компютър, тогава ще ни помогнеш с твоите пари.
— Добре, но и вие не си харчете парите за мен. Трябват за Филип. Аз мога да мина и без нищо.
— Съвсем без нищо няма да е! — усмихна се майка му.
Още същата вечер Добри разбра, каква ще е коледната изненада тази година. След като се въртя два часа в леглото, без да може да заспи, стана да отиде до тоалетната. През открехнатата врата на хола видя майка си. Плетеше пуловер.

13
Майор Васко Козаров от „Слатина” седеше в кабинета си на булевард „Шипченски проход” и мислеше. Ако сте чели романа „Лили”, ще си спомните, че тогава майорът носеше само капитански пагони. В чин майор го произведоха, след като успя да обезвреди опасния наркотрафикант и убиец Горилата. Що шум се вдигна тогава и в пресата, и по телевизията! Сетне дните му потекоха рутинно, да не кажем сиво като този сив декемврийски ден. коли се крадяха ежедневно, ежедневно се разбиваха и ограбваха апартаменти, а в района му годишно я се случеше някоя бомба да гръмне пред магазин, апартамент или къща, я не. Затова сигналите за отвличания на просяци събудиха професионалното му любопитство. кой може да отвлича просяци и за какво могат да му служат? Заплетен случай! Още повече че нямаше сведения някой от отвлечените да се е съпротивлявал. Или да е намерен мъртъв! Просто спирало лъскаво беемве край просяка и двама юначаги го прибирали в колата. Впрочем, не било само едно беемве, а различни. И една лада имало, което още повече усложняваше случая, тъй като досега нямаше регистриран нито един разбойник, собственик на лада. Най-загадъчното обаче бе, че никой отвлечен или негови роднини не бяха търсили помощ от полицията. Точно върху тези необичайни събития разсъждаваше майор Козаров. Липсваше му някаква нишка, колкото тънка и да е, за да се хване за нея и подръпвайки я леко-леко, да разплете чорапа.
Майорът стана от мястото си и кръстоса два-три пъти стаята. Седна отново, подпря лакът на бюрото и сложи длан на челото си. За какво и на кого може да са нужни просяци? Ето, това е въпросът, на който трябва да отговори. Трудна задача, задача без нито едно известно и с колкото си искаш неизвестни. Следователно трябваше да се търси някакво нестандартно решение. Ами, ако той, майор Васко Козаров от „Слатина”, се преоблече като просяк и седне на тротоара край някой магазин? Не-не, не става! Майорът отхвърли собствената си идея. Имаше коремче, и то не от най-малките, и закръглено, червендалесто лице. Освен това палеше цигара от цигара. Пафкаше като стар амортизиран локомотив. Все се канеше да ги напуска тези проклети цигари и все отлагаше. Кой щеше да обърне внимание на дебел просяк, който пуши цигара от цигара. Та всеки би се сетил, че това не е никакъв просяк, а поставен полицейски капан. Капан?! Ето начина да се добере до някаква следа. Ще постави капан!
Точно в момента, когато стигна до това прозрение, вратата се отвори и сержант Новоселски, познат в подземния свят като Пагона, тракна токове, отдаде чест и каза:
— Разрешете да остана!
— Разрешавам!
По преценка на майор Козаров, на сержант Новоселски липсваше твърде много, за да бъде наречен умен. За сметка на това обаче се отличаваше с преданост и честност. Влизаше често в кабинета му и се интересуваше от цялостната криминална обстановка в района. Не искаше да пропусне нито една подробност, която би могла да го улесни при изпълнение на служебните задължения по опазване на реда и законността. Така поне майор Козаров си обясняваше честите посещения на сержант Новоселски в кабинета му. Това ще рече, че и един отличен, умен и находчив полицай като майор Козаров, може да греши в преценките си. Грешките на който и да е полицаи, без значение на чин и длъжност, често водят до фатален край. Или най-малкото — до понижение в чин.
— Обаждам се да видя има ли нещо ново, гос'дин майор?
— Новото очаквам да чуя от тебе, сержант Новоселски.
— Някои от отвлечените просяци са се завърнали на местопросенето, гос'дин майор.
Това наистина беше новина.
— Веднага докарай един-двама! — нареди майорът и си погледна часовника. — Впрочем вече е късно. Докарай ми ги утре. И се дръж любезно, ей, че току-виж се оплакали на съда в Страсбург!
— Слушам гос'дин майор! — тракна токове сержант Новоселски и излезе от кабинета на началника си.
Майор Козаров потри ръце. Нямаше нужда да поставя никакви капани. Дори и не подозираше, че сам бе попаднал в капан.

14
Щом излезе от кабинета на майор Козаров, Пагона хукна през глава към „Отечество любезно”. Завари Точилката сам.
— Началство! — извика запъхтян Пагона. — Имам заповед.
— Каква?
— Да закарам при майор Козаров един-двама просяци. От тези, които бяха тук. От изгонените, искам да кажа.
Като чу името на майора, Точилката, както винаги, потръпна нервно и направи гримаса. Името Козаров предизвикваше свиване на стомаха, гадене и извикваше в съзнанието му лоши спомени. Майор Козаров никак не се ползваше с добро име в престъпния свят.
— Какво точно ти каза?
— Веднага докарай един-двама. Докарай ми ги утре. И се дръж любезно, ей, че току-виж се оплакали на съда в Страсбург!
— Как така: хем веднага, хем утре?
— Понеже веднага е късно, затова утре! Той ми каза така, де. Погледна си часовника и разбра, че е късно.
— И ти какво му каза?
— Слушам гос'дин майор!
Точилката се замисли, замисли, пък отсече:
— Ще му закараш един-двама, но ще ги предупредиш тези един-двама… Глупак!
Пагона свъси вежди. Никак не понасяше обиди. Ако на входа, както обикновено, не бяха го лишили от пистолета, щеше да разстреля на място този бухал с тъмни като нощта очила.
— Глупак! — изкрещя повторно Точилката.
Пагона сви юмруци. Този очилат дебеланко беше като никога сам. канеше се да му свие едно кроше, когато изпод бюрото изпълзя Глупака, прозявайки се. — кажи, шефе?
Като видя Глупака, Пагона разбра, че не на него викат глупак и гневът му се стопи. Добре, че онези долу му взеха пистолета. В противен случай сега Точилката щеше да лежи невинен на пода, а самият той щеше да умира в желязната прегръдка на идиота с прякор Глупак.
— Върви си напръскай очите със студена вода да се разсъниш, говедо такова!
Точилката бе поставил Глупака под бюрото си като секретен пост. Имаше още поне две-три мафии, които дебнеха удобен момент, за да му светят маслото. Той нямаше вяра на никого, и на себе си дори. Убеден бе, че всеки човек може да купиш, различна е само в цената. Но в Глупака можеше да е сигурен. По-голям глупак от Глупака едва ли имаше другаде по света. И през ум не му минаваше да предаде шефа си. Маса пари можеше да изкара.
Докато Глупака си миеше очите, Точилката мислеше. Ето какво измисли: Ще остави Глупака да си доспи под бюрото. За самостоятелни акции той не ставаше. Ще заръча на Ангел Нервозния да намери един-двама от просяците, които изгони, за да разберат останалите, че лабаво няма да има. Изгонените знаеха вече какво може да им се случи, ако пренебрегнат нарежданията на Ангел Нервозния. Перушина и дрипи щяха да хвърчат. Щеше да им свие по няколко шамара в аванс за уважение и авторитет.
Точилката извади мобифона си, набра номер и като чу гласа на Ангел Нервозния, нареди му веднага да се яви на репетиция в „Отечество любезно”.
— Готово, началство! — появи се Глупака с още мокро лице, но с бодро ококорени очи.
— Влизаш под бюрото, Глупак! — рече му Точилката. — Засекретявам те отново.
Мисълта, че майор Козаров може да тръгне по петите му, не даваше мира на Точилката. Мозъкът му прескачаше от файл на файл. Ту картинки от предишни срещи с Козаров изникваха в главата му, ту нови и нови планове как трябва да се справи с новосъздалото се положение. Така в главата му всеки нов план отстъпваше място на друг, още по-нов. колкото можеше да разчита на мускулите и професионализма на Ангел Нервозния, толкова нямаше вяра на просяците. Ами ако се разприказват?! Защо да не се разприказват, те няма какво друго да губят освен собствените си дрипи, както би се изразил Карл Маркс. Точилката познаваше творенията и на Маркс, и на Ленин, и на още други такива. По времето на комунизма в затвора друго не им даваха да четат.
— Началство, майор Козаров заръча да му докарам един двама от просяците — напомни за присъствието си Пагона. — Мисля, че по-сигурно е да му закарам само един.
Точилката обаче не го слушаше. Изобретателната му глава се бе превърнала в работилница на идеи. Накрая се спря на една, която го накара да подсвирне радостно с уста. Не беше идея, а чудо! Облада го поетично вдъхновение и той издекламира:
— Не мога да проумея, как ми хрумна тази идея!
Тъкмо записа в творческия си бележник новопоявилото се двустишие и вратата се отвори. Влезе Ангел Нервозния. Преди дори да успее да поздрави, Точилката го попита:
— Абе, Нервозний, какво стана с онези мушмороци, дето ги обработи в мазата заради опита им да експлоатират детски труд и да ме баламосват. Живи ли са?
— Съвсем не зная, шефе! Забравил съм ги. Ако са живи, да ги довърша ли?
— С пръст няма да ги пипнеш. Знаеш, не обичам насилието. Трябва само да им намерим дрипи. Доведи ми ги!
И за Точилката, и за Пагона последваха минути на размисъл. Пагона си мислеше кога ли майор Козаров ще се досети, че любимият му сержант не връзва току-така двата края с жалката си сержантска заплата. И не само ги връзва, а чисто нова лека кола на гараж държи и не смее да я извади на бял свят. Точилката пък си мислеше, че ако той не съумее да изиграе майора, спукана му е работата.
Сигналната лампа светна. Светеше зелено. Някой натискаше отвън кода на автоматичната брава. Значи, свои хора идваха. Вратата се отвори и Ангел Нервозния доведе двамата арестанти. Не приличаха на себе си. Дрехите им бяха като на същински просяци.
— Браво! — отсече Точилката. — Направил си ги лика-прилика като два стръка иглика.
Извади творческия си бележник и си записа поетичното сравнение.
— Добре, че не си ги бил на голо! — Точилката затвори бележника и като се обърна към двамата арестанти, рече им дружелюбно: — Да забравим миналото, момчета, и да погледнем бъдещето право в очите!

15
Както обикновено, Христо Бобев, бащата на Боби, се върна късно от работа. Калина вече дремеше, но никога не я слагаха да спи, преди всички да се навечерят. Ана Бобева нарочно бе въвела този ред, та дано мъжът ѝ се научи да се връща по-рано.
— Кога ще пишете писмото до Дядо Коледа? — попита го майката с упрек в гласа си.
— Утре вечер! — отсече бащата. — До утре вечер всеки да намисли какъв подарък ще иска от Дядо Коледа.
— Вчера каза същото! Онзи ден — пак! Че прибери се поне една вечер като хората.
Бащата погледна жена си неодобрително. Ако има да му прави бележки, да ги прави после, а не пред децата.
— Откога се каните да пишете писмо? — продължаваше да мърмори жена му. — Докато се наканите, Дядо Коледа ще е разпределил подаръците.
— Как ще ги е разпределил? — заинтересува се Елена.
— Ей-така! Цяла година джуджетата работят в работилницата му подаръци. Ако някой си поръча нещо в последния момент, може и да не успеят да го направят — отвърна бащата.
— А не можели Дядо Коледа да го купи от магазина? — подхвърли с престорена наивност Боби.
— Може! — отвърна бащата и му хвърли убийствен поглед.
— Не може! — отвърна едновременно с него майката.
Доста конфузно положение се получи — в един глас единият казва едно, другият — точно обратното.
— Може или не може? — настоятелно попита Елена.
— Може, ама само в краен случай! — опита се Христо Бобев да заглади недоразумението..
— Какъв краен случай? — все така наивно попита Боби.
— Ами например — взе да шикалкави бащата, като ритна Боби под масата и му показа дланта на ръката си, — ако детето е било много послушно, ако не се е карало със сестра си и брат си.
— Боби се кара с мене, аз не съм!
— Е, значи Боби велосипед тази година няма да получи! — сви устни бащата и погледна победоносно сина си.
— Какво друго не е трябвало да прави детето? — попита Елена.
— Да лъже родителите си. Ти лъгала ли си мама и татко?
Елена погледна гузно към Боби. Боби поклати показалеца си. Подсказваше ѝ да каже, че не е лъгала.
— Не съм?
— Е, тогава Дядо Коледа ще ти донесе подаръка, който му поръчаш. Ако обаче престанеш да бърбориш и си изядеш яденето.
— Аз ям! — обади се Калинка.
— Ти ще получиш подарък. Само намисли какъв. Една кукла например. Голяма! И нова рокля. За тебе!
Калинка погледна към сестра си. Елена тъпчеше устата си. Бързаше да свърши по-скоро с яденето. Имаше защо да бърза. Въпросите напираха отвътре, а не искаше да сърди Дядо Коледа с приказките си, докато се храни.
— Джуджетата какви подаръци правят? — Елена избута от пред себе си празната чиния.
— Ами, каквито децата поръчат на Дядо Коледа. Той ги поръчва на джуджетата и те ги правят.
— А кучето как ще го направят? — попита Елена.
Боби стрелна с неодобрителен поглед сестра си.
— Кое куче? — попита майката, изпълнена с подозрения.
Елена разбра, че е объркала работата. Добре, че Боби се намеси.
— Абе, мани я тази с нейните глупости! — махна той нервно с ръка. — Дай да го пишем това писмо, че ми писна!
— Държиш се гаменски! — скара се Христо Бобев на сина си. — През цялото време се държиш гаменски!
— Нека-нека, с това държане той и догодина няма да види велосипед! — подкрепи Ана Бобева мъжа си.
— Хайде наяжте се, че работа ни чака! — каза бащата. — Писмо трябва да пишем. Нищо, че съм уморен.
— Куче! — извика Елена.
— Млъкни, ма! — скастри я Боби!
Майката вдигна ръка да го перне през устата, но бутна чинията на Калина и… стана каквото стана. Нервите ѝ не издържаха и тя се разплака. Събираше разпиляната манджа по покривката и хълцаше.
— И аз се нахраних — посочи Калинка изпразнената на покривката чиния.
Привършиха вечеряха надве-натри. Седнаха в хола.
— Ще започнем с Калина — каза бащата, — тя отдавна трябваше да е в леглото. Калино, какво искаш да ти донесе Дядо Коледа?
Калина се замисли, погледна към сестра си, отиде и ѝ пошушна нещо в ухото. Сестра ѝ стори същото.
— Портокал! — отсече Калина и отново погледна към сестра си.
— Иска да каже папагал. Два папагала — поправи се бързо Елена.
— Два папагала! — повтори след нея Калина.
— Дума да не става! — намеси се веднага майка им от кухнята. — Папагал! Че и два! Как можа да го измислиш?
— Папагал пък! — тропна с крак Калинка.
— Два папагала! — поправи я Елена. — Тя каза два папагала!
— Да има и на тях да шетам! — протестира майката.
— Не е разумно да искаме от Дядо Коледа да носи папагали. Нали ви знам, майка ви ще трябва по цял ден да се грижи за тях — намеси се кротко бащата.
— И да им почиствам нацвъканото — обади се отново Ана Бобева.
— Папагали пък! — каза настойчиво Калина, след като срещна подканящия поглед на сестра си.
— Папа-гали, папа-гали! — заповтаря Калина.
— Ето, и брат ви ще ви каже, че не е разумно да се поръчват на Дядо Коледа папагали! — обърна се бащата към Боби.
— А, аз в работите на Дядо Коледа няма да се меся! — отвърна Боби. — Кой каквото ми каже, това ще пиша в писмото.
Бащата му показа за втори път разтворената си длан. И глухонемите дори щяха да разберат, че това означава шамар.
— Е, добре, папагали, папагали! — отвърна раздразнен Христо Бобев. — Пък Дядо Коледа да прецени истински ли да бъдат, или от пластмаса. Малка е за истински папагали.
— А, защо да е малка. Тя Елена ще ѝ помага…
— Бобииии! — долетя гласът на майка му от кухнята. Тонът ѝ не предвещаваше нищо добро. — Вместо да знаеш много, гледай да пишеш красиво!
— Елена, твой ред е — каза бащата.
— Пък ти гледай слон да поискаш! — дотърча от кухнята майката и грабна Калина да я слага да спи.
— Куче! — каза Елена.
— Куче?! — погледна я ужасена майка ѝ. — Какво куче?
— Голямо!
— В тая къща има достатъчно кучета! — рече тя, погледна мъжа си, после Боби, и ѝ стана ясно кой стои на дъното на цялата тази работа. Закани му се с глава и като не можа да измисли друго какво, каза му: — Ставай да изхвърлиш боклука!
— Тъкмо това се канех да направя! — скочи чевръсто Боби.
— Чакай де, чакай да довършим писмото. Ти още не си му писал, какво искаш — спря го баща му.
— Ще му пиша да не ми носи велосипед. Току-виж, че сбъркал да ми донесе, та да се чудя какво да го правя.
Боби изхвръкна към кухнята да вземе боклука, като сподавяше смеха в шепите си.
— Не ме ядосвай, че знаеш! Няма да бавим писмото заради тебе! — викна след него баща му.
— Добре, ще му поискам малко художествена литература, че да има какво да правя през ваканцията! — и Боби побърза да изчезне с боклука в двора.
Отговорът му съвсем вбеси Христо Бобев. Той скочи и настигна Боби по пътечката към външната врата.
— Келеш с келеш! — извъртя му ухото така зверски, че човек би предпочел и най-силния шамар. — Художествена литература! Ти освен да гледаш телевизия и да си губиш времето с електронни игри, друго можеш ли?
Боби изсипа боклука в кофата на улицата, погледна баща си и каза:
— Добре, нека ми донесе две-три електронни игри.
— Та съвсем да не ти остава време за учене! Ти гледай да кажеш на сестрите си, че няма Дядо Коледа! — закани се баща му.
Снегът скърцаше под краката им. Христо Бобев погледна към небето.
— Утре ще те събудя по-рано. Ти ще изчистиш снега от пътеката. Нека ти измръзне малко задникът, белким ти дойде акълът в главата.
— Че акълът ми да не е в задника! — рече Боби и Христо Бобев загря врата му.
В кухнята ги посрещна майката:
— Божичко, двамата тръгнали една торбичка боклук да изхвърлят!
— Хайде сега и ти! Все много знаеш! — доизкара Христо Бобев гнева си върху жена си.

16
Боби се прибра в стаята си предоволен. На маймуни направи родителите си с този Дядо Коледа. Хак им е! Защо лъжат Елена и Калина? И то пред него! Много възпитателно, няма що! Били малки, та да се радвали. И това е лъжа. Лъжат ги, за да ги е страх от Дядо Коледа. За да слушат, за да си изяждат закуските, обядите и вечерите, за да не лъжат и изобщо, за да си ги отглеждат по-лесно. Ами най-лесното е да не са ги раждали. „Елена, изми ли си ръцете, преди да седнеш на масата? Нали знаеш, иначе Дядо Коледа…”. „Ау, Калино, Калино, ти пак си намокрила гащите! какво ще каже сега Дядо Коледа?!” И него така лъжеха, та да си мие всяка сутрин лицето. И като награда за послушанието — подаръче. Това възпитание ли е? Дресиране, чисто дресиране е! като животните в цирка. Щом си направят номера, и хоп — захарче! Ама и той като малък колко глупав е бил, че да вярва във всички небивалщи, които му разправяха. Джуджетата правили подаръците?! А всички подаръци, които получаваше от Дядо Коледа, имаха не само надпис къде са правени, но дори и етикета на магазина, от който са купени. Той, глупакът му с глупак, хич и не се замисляше върху този факт.
Боби си облече пижамата и отиде на прозореца. Снегът блестеше като стъкло на осветените от уличните лампи места. Автомобилите го бяха пресовали. В градината им обаче си стоеше чист и пухкав, а клоните на огромния бор, който се извисяваше покрай прозореца и стърчеше над къщата, бяха увиснали от натрупания по тях сняг.
Боби постоя още малко на прозореца. Приближаващата ваканция и идващата Коледа го караха да се чувства щастлив. каква Коледа само — бяла като в песните и мечтите на хората, мислеше си Боби. Да може времето да спре и този сняг никога, никога да не се стопи! В такъв сняг не му трябва велосипед. Само ще събира прах в мазето. През март му е рождения ден. Ако старите още се опъват, ще натисне единия дядо, ще натисне и другия и ще се сдобие с велосипед.
Боби включи компютъра си. Трябваше, преди да легне, да си провери пощата. Охо, бая народ се е обадил на неговия Yahoo адрес:
„Дядо Коледа — ха-ха-ха! Dolt! Роси”
Не знаеше какво значи „Dolt”. Не му се губеше време да рови в речника. И без друго мистър Лозев, учителят по английски, ги караше да вадят непознати думи от книги, които четат. кой ще ти чете книги, като има телевизор. И интернет! Отваряш речника, преписваш две-три-четири думи и се правиш, че си чел еди-коя си книга. Английски книги вкъщи имаше от баща си. От време на време само сменяше заглавията. Мистър Лозев държеше да знае коя книга четеш. Лошото бе, че понякога искаше да му разкажеш какво си чел.
„И родителите са хора. Понякога! Лора.”
Е, тук непознати думи нямаше. Но в следващото писмо:
„Аз, въобще не съм вярвал в Дядо Коледа! А ти бе, loggerhead! — Жан.”
След „Dolt” записа в тетрадката-речник „loggerhead” и мина на следващото писмо:
„Go to hell, son ofa bitch! ” — Даниел
Това поне знаеше какво значи. Във филмите по телевизията човек можеше да го чуе сто пъти.
„Не исках да повярвам, че няма Дядо Коледа. Плаках. Джефри, осемгодишен.”
Хлапак, помисли си Боби. То и английският му толкова. Ниедна непозната дума нямаше.
„Цуни ми задника. Боби!”
Този израз също го знаеше от филмите. И непознатият му адаш сигурно оттам го знае.
„Аз съм само 15-годишна, но виж какви tits имам. Ти как си с твоя cock? Жанет.”
На снимката Жанет беше по бикини. красавица! А какви гърди имаше само. Дори на майка му бяха по-малки. А на Соня едва бяха напъпили. Я пораснат повече, я не! колкото на леля му Сийка бяха, за която баща му казваше, че става за дъска за гладене.
Боби не знаеше какво значи tits. Озадачи го и смисълът на cock. Cock е петел, но за какъв петел го пита, по дяволите. Трябва да има и друго значение. Записа и двете думи. Мистър Лозев обичаше да събира тетрадките-речници и да ги проверява вкъщи. Сигурно се страхува, че ще се изложи, ако не знае някоя дума,
Боби погледна към монитора, откъдето му се усмихваше Жанет. Страхотно гадже! Реши все пак да провери какво значи „tits” и за какъв петел го пита. Може пък „cock” да означава и папагал. Има папагали с гребени като на петел. Понечи да отвори речника, но му се стори, че в коридора нещо шумна. Идваха да проверят какво прави. Боби угаси компютъра, свря се бързо под завивките и разтвори книга. Ако е баща му ще припадне, като го види, че чете. Ще му рече: Браво, може пък и от тебе човек да стане!
Никой не влезе. Не прочел и една страница, и му се доспа. Домързя го да става и се рови из речника. На мистър Лозев за това му плащат — да ги учи. Загаси лампата. Замисли се за компютърната си анкета. Нищо не излезе от нея. Абе, изглежда, че говеда има по цял свят. Цуни ми задника! Някакъв си Боби му го беше писал. И все пак — Жанет! Красива и умна! Непременно ще ѝ изпрати коледна картичка. Дядо Коледа с петел в ръката! Ще прерови целия интернет. Дано намери такава. И да не намери, ще ѝ изпрати най-хубавата, която има.
Борът отвън хвърляше сянка над главата му. Небето червенееше. Още сняг ще има. Дано! Колелото, което видя на витрината, сто на сто може и в такъв сняг да се кара. Гумите му имат страхотни грайфери! Колите в такова време боксуват. Особено по тяхната улица, която никой не чисти. като се подхлъзне някоя кола и препречи пътя, по десет коли се събираха, без да могат да мръднат. А той с този велосипед би могъл да обикаля около тях и да се подсмихва под мустак. Само дето още няма и следа от мустаци. А Жанет — какви гърди само!
Боби се попипа под носа и въздъхна отчаяно. От вчера насам — никаква промяна! Гладко като отъпкания на улицата сняг. клепачите му натежаха въпреки приятните мисли около Жанет и велосипеда. Сънчо ги затвори, тъкмо когато си мечтаеше как ще се спуска от Черни връх с Жанет, седнала зад него, и ще оставя зад гърба си всички скиори.
Сънчо, както всички знаем, хем затваря очите на хората, хем отваря пред тях един друг свят, приказен, такъв, какъвто никога не може да се види с отворени очи.
Боби е възседнал велосипеда и хвърчи по улиците на заспалия град. Зад него, вкопчила се здраво за кръста му, е Жанет. Отпред, в кошчето, седят Елена и Калина. Един Господ знае как са се побрали.
— Страхотен велосипед имаш, Боби — вика радостно Калина. — Your bike is the best in the world!
— Ама ти кога се научи да говориш английски?
— Дядо Коледа ме научи, аз това си поисках от него! — отвръща Калина, а Елена запява с тънкото си гласче „Тиха нощ, свята нощ”. Песента се носи над заспалия град и с приспивния си ритъм гаси и последните светлинки по прозорците.
— Жанет, дръж се здраво, че вече вдигнах сто и десет.
Боби извръща глава и не вярва на очите си. Та този велосипед, уж велосипед, а има и ауспух. И от ауспуха излиза дим. Боби спира да върти педалите и слага крак на газта. Велосипедът набира страшна скорост, отлепя се от асфалта и май се кани да литне. Зад гърба му се носи радостният смях на Жанет. като коледна камбанка звънти в тихата, снежи и свята нощ.
— Урааа! — вика възторжено Жанет, а гласът ѝ също като на Елена.
— Урааа! — приглася ѝ Калина.
Но какво е това? Отсреща се задава танк. От люка му стърчи главата на Добри. като истински танкист е, с кожена шапка и пуснати над ушите наушници.
— Добриии! — вика с все глас Боби. — Подарявам ти Соня за Коледа. Твоя да е!
— Брат ми Филип кара танка — вика на свой ред Добри с все гърло, за да надвика грохота на железните вериги. — Връща се за Коледа вкъщи.
— Значи има Дядо Коледа! — вика Боби.
— Че разбира се, че има. Ти съмняваш ли се?
— Никак! — отвръща Боби.
Е, как ще се съмнява, когато до слуха му достига песента на познати звънчета. Откъм завоя се появява шейната на Дядо Коледа, теглена от елени с грамадни, разклонени на всички страни рога, с по две звънчета на всяко разклонение. Дядо Коледа дръпва юздите към себе си, елените забиват копита в снега и шейната спира пред магазина за детски играчки. Витрината светва, вратите на магазина се отварят, а отвътре, нарамили всевъзможни играчки, излизат джуджета и ги товарят в шейната. Цяла глутница грамадни кучета се нарежда от двете страни на шейната. Джуджетата изнасят от магазина кафез след кафез, с по два качулати папагала във всеки един, и ги пъхат в чувала на Дядо Коледа! какъв е този чувал, Господи?! Дядовата ръкавичка трева да пасе! Що ще пък този огромен будилник дето пет-шест джуджета едва-едва измъкват от магазина. Будилникът звъни ли звъни, така силно звъни, че всичко наоколо е събудил, и от прозорците се подават сънените физиономии на ядосани граждани. като виждат обаче Дядо Коледа, седнал на капрата, махат му радостно с ръце.
Ядосана, майката на Боби изключи звънящия будилник, хвана сина си за раменете, разтърси го:
— Ти, какво, оглуша ли? Ще разбудиш цялата къща.
Боби разтърка очи. Трябваше му време, докато осъзнае къде се намира.
— Легна рано, а още спиш!
— Четох до късно и…
Майката се усмихна и погали Боби по челото.
— Видях книгата в леглото ти. Така те искам!
От съседната стая се чу плачът на Калина и майка му хукна да я приспива отново. След миг се появи Елена. 1Ушна се при Боби под одеялото.
— Папагалите с какво ще ги храним? — попита го тя.
— С кюфтета! — отвърна ядосано Боби. — Ти пък защо не спиш, като не ходиш на училище.
— Мама знае ли?
— За кое.
— За кюфтетата!
Боби не ѝ отговори. Скочи от леглото и застана до прозореца. Загледа се в двора, където баща му разбиваше леда по пътечката. Уж го бе наказал той да свърши тази работа. Някакъв дрипав старец мина край него и излезе на улицата. Преди да затвори вратата, старецът се обърна и му се усмихна. Божичко, същото лице, същите червени бузи и блага усмивка като на Дядо Коледа от съня. И отново тази странна прилика с просяка, когото отвлякоха пред магазина. А дали пък това не е същият този просяк?
Боби навлече набързо панталона си и хукна по стълбите. Изскочи от къщата. Едва не бутна баща си, докато търчеше по пътечката. Озова се на улицата. Никакъв просяк нямаше. По това време улицата бе пуста. Хората още се протягаха в леглата си. Само учениците ги караха да ходят рано-рано на училище.
Боби чу гласа на майка си. Викаше го. Миг след това на улицата излезе и баща му. Хвана го за ухото и го опъна.
— Ти полудя ли, бе?
— Какво искаше този просяк?
— Какъв просяк?
— Един такъв. — щеше да каже „като Дядо Коледа”, но преглътна думите си. — Покрай тебе мина!
— Спиш още! — скастри го баща му.
Разтревожена, майка му го очакваше на входа на къщата. Боби мина край нея, без да й обърне внимание, и хукна нагоре по стълбите.
— Какво му стана? — попита тя мъжа си.
— Просяк някакъв видял. Минал в двора покрай мене и излязъл на улицата.
— Какво търсеше?
— Кой?
— Просякът?
— Какъв просяк бълнуваш и ти! Никакъв просяк нямаше. Сънува! Не го ли виждаш, че още спи! И гол изскочил да гони Михаля.
— Никакъв подход нямаш към детето! И не го цениш!— скара се Ана Бобева на мъжа си. — Ти знаеш ли какво са му възложили в училище?
— Какво?
— Ами откъде ще знаеш, като никак не те е и еня, дори!
— Ти да си изчистиш устата от тези бабешки изрази, когато говориш с мене. Еня?! Какво е това „еня”, аз понятие си нямам!
— Ами ти си нямаш понятие и че син ти май го е нагазил пубертетът!
— Ще му дам аз на него един пубертет! Бобиии! — провикна се Христо Бобев. — Да си измиеш сурата, че като ти дойда! — и измърмори под носа си: — И аз съм карал пубертет, ама гол подир Михаля не съм търчал!

17
По пътя за училище Боби разказа на Добри за Жанет.
— Отговорите на разни идиоти за Дядо Коледа ще изтрия, но Жанет ще си я пазя за цял живот! — каза Боби. — Ще ти уредя виртуална среща с нея, но на друг няма да я показвам! Ако на четиринайсет години има такива гърди, можещ ли да си представиш какво чудо ще бъдат след една или две години!
— Те, женските гърди, да не са ти като косата или ноктите, та да растат непрекъснато. Може да си останат толкова, колкото са сега — отвърна Добри.
— Стигат ѝ! — отсече Боби. — Ще ги видиш!
Продължиха мълчаливо. Боби си мислеше за Жанет. Спомни си колко хубаво му беше, когато тя, седнала отзад на колелото, се притискаше плътно в него. Помъчи се да се сети дали Жанет каза нещо, когато се появи Дядо Коледа. Глупости, та това е сън. Може да е казала, може да не е казала, а може и да не помни казала ли е, не е ли казала! Но Дядо Коледа помнеше и нямаше как да не го помни. Той така много приличаше на просяка, който видя да излиза от двора им! И на Дядо Коледа от първия му сън! И на отвлечения просяк пред магазина за играчки приличаше. Подвоуми се, но реши да сподели с Добри и това. За Жанет му каза, че за просяка ли да премълчи?
— Ти сигурен ли си? — попита го Добри, като гледаше приятеля си изпълнен със съмнения.
— Е, как да не съм сигурен. Ще тръгна ли да го гоня, без да съм сигурен?
— А защо отиде да го гониш?
Боби се замисли. Наистина, защо отиде да го гони? И ако го беше настигнал, какво?
— Не знам, да ти кажа право! При това бях само по риза.
— Сторило ти се е! Баща ти как не го е видял?
— И аз това се чудя. Абе, сигурно ми се е сторило, макар че…
Добре де, сторило ми се е.
Приближаваха училището, когато на Боби му хрумна да отскочи до дядо си и да му каже за велосипеда. Дядо му пари за такъв велосипед едва ли има, но ще вземе от баща му. Може ли един син, при това богат, да откаже на баща си пари. Дори не трябва да го пита за какво са му, защото ако попита, може и да не му даде. Да, трябва да види колко струва, за да знае какво да каже на дядо си.
Още щом пристигна в училище, Боби отиде при класната.
— Може ли да отсъствам два часа, без да казвам защо, госпожо Пенкова? — попита той.
— А защо да не ми кажеш защо? — попита го тя на свой ред.
— Защото… защото… Нали не е хубаво да се лъже…
— Не е, разбира се.
— Е, тогава няма да мога да ви кажа защо.
— Тайна, така ли?
— Тайна е. Обаче след коледната ваканция вече няма да е тайна.
— Аха, значи тайната е свързана с Коледа.
— Да!
Класната се поколеба. Имаше някакъв риск в това да го пусне по-рано. Ами ако се случи нещо? От друга страна, Боби беше разумно момче и едва ли щеше да направи някоя момчешка щуротия.
— Кои два часа? — попита класната.
— Последните!
— Не може ли първите?
— В колко отварят магазините? — попита Боби.
— В девет! — отвърна класната и се успокои. Стана ѝ ясно, че Боби иска да избира подаръци за Коледа. При това тайно, без да знаят родителите му. Значи ще избира подаръци за тях. Похвално!
— Рано ми е първите два часа. Ако може да отсъствам втория и третия?
— Може, но за четвъртия те искам тук.
— Благодаря ви! — каза Боби, както би казало всяко възпитано момче.
Боби сподели с Добри за намеренията си. Помоли го да предаде тетрадката-речник с непознатите думи на господин Лозев и да каже, че е освободен от класната за два часа. Тази, Любов Пенкова се оказа супер. Не очакваше такава благородна постъпка от нейна страна.

18
Седнал зад бюрото си, майор Козаров разглеждаше двамата просяци, които Пагона му доведе. Единият, най-тънкият човек, който беше виждал през живота си, гледаше страхливо и примигваше. Другият, с ниско, има-няма два пръста чело, бе забил нос в пода. Не смееше да погледне майора в очите.
— Гладни ли сте? — попита майор Козаров, за да ги предразположи към откровен разговор.
Двамата мълчаха. Преговаряха си наум това, което Точилката им каза, че трябва да казват в полицията. Но дори и не спомена дали са гладни, или не са. А че бяха — бяха!
— Гладни сте, разбира се. Толкова гладни има, без да са просяци, та вие ли… Сержант Новоселски!
— Ето ти пари. Донеси на господата по един хотдог и по чаша кока кола.
— Или може би бира! — предложи тънкият.
— Вече два дни нищо не сме пили! — поясни другият.
— Бира да бъде! — каза майор Козаров.
— Каменица, ако има, ако не, каквато и да е! — обади се пак тънкият.
— Мъжете знаят защо? — разсмя се майорът и нареди на сержант Новоселски: — Каменица светло!
— Слушам! — тракна токове Пагона, като хвърли убийствен поглед към двамата. Добре все пак, че не поискаха ракия!
— А вие спокойно си припомнете кой ви взе в беемвето, къде ви заведе, какво правихте там и всички възможни подробности — подготвяше ги за предстоящия разговор майорът.
Двамата мълчаха и продължаваха да си преговарят наум това, което трябваше да кажат.
— И спокойно! Вие не сте арестувани. като съвестни граждани ще трябва да помогнете на полицията да залови едни разбойници.
Тръпки полазиха и двамата.
В стаята влезе Пагона. Носеше сандвичите и бирата. Двамата се нахвърлиха като невидели. Те наистина не само не бяха пили, но и не бяха яли нищо от два дни. Ангел Нервозния, след като ги наби както той си знае, изобщо забрави за тях.
— Хайде сега — рече майорът, докато тънкият събираше трохи от дрипите си и ги лапаше. — След като ви взеха с беемвето, къде ви закараха?
— В Свети Четиридесет Мъченици — отвърнаха двамата в един глас.
— Църквата!
— Църквата — потвърдиха и двамата.
— И какво правихте там?
— Ядохме жито!
— И сладки! — добави тънкият.
— По какъв случай?
— За някаква сватба на един много богат и почтен човек, който, като добър християнин, помагал на бедните хора и искал на погребението му да бъдат докарани с коли и нахранени всички просяци от района.
Всичко това „просякът” с ниското чело изрече на един дъх. Тънкият прехапа език. Загря каква грешка направи колегата му. Дали този майор, за когото се говореха какви ли не страхотии, ще я е доловил.
— Значи този милостив християнин се е женил на погребението си? — попита майор Козаров, като наблюдаваше реакцията и на двамата.
Леле-мале, мислеше си човекът с ниското чело, Точилката ще ме хвърли отново в ръцете на Ангел Нервозния и той ще ме довърши.
— Колегата искаше да каже, че след сватбата имаше погребение! — опита се да спаси положението тънкият.
— Аха — рече майорът, за когото стана повече от ясно, че тези двамата се опитват да го преметнат. — На сватбата значи ядохте сладки, а на погребението — жито.
— Точно така — рекоха едновременно и двамата.
— Щом е точно така, довиждане. Изчакайте навън сержант Новоселски, за да ви изведе от управлението. Нали знаете, тук всеки може да влезе свободно, но не всеки може да излезе.
Двамата напуснаха стаята с наведени глави.
— Сержант Новоселски, — каза майорът, щом останаха сами — заведи ги там, откъдето ги взе. Аз всеки ден лично ще проверявам дали наистина просят. Опитаха се да ме изиграят, обаче майор Козаров не е вчерашен. Майор Козаров ще сложи тайни постове от преоблечени като просяци полицаи. Ще преоблече просяци като полицаи и ако трябва, себе си ще преоблека като Дядо Коледа. Пълно объркване ще настане в лагера на противника! Тогава истината ще лъсне като задниците на тия двамата, дето яли жито на сватба за Бог да прости младоженеца.

19
След като си тръгна от училище под завистливите погледи на съучениците, Боби се отправи към магазина за играчки на булевард „Витоша”. Трябваше да види колко струва велосипедът. Дядо му непременно ще го пита, а Боби досега хич и не помисли за парите. Дали пък не е по-лесно да говори с баба си. Разбира се, че ще говори с баба си. Тя му угажда на всичко. Не, най-добре е да поговори по мъжки с дядо си. Ако той не се съгласи, тогава ще говори с баба си. Тя ще го върти на шиш, докато клекне и велосипедът ще се появи вкъщи за ужас на майка му. А Елена и Калина нека си мислят, че Дядо Коледа ги върши всичките тези чудеса.
Преди да влезе в магазина, Боби се спря пред витрината с велосипеда. Залепи нос в студеното стъкло. Ех, защо сънищата никога не се сбъдват?! И какво ли е сънувала баба му тази нощ. И дядко му! Едва ли някой от тях е сънувал, че се бъркат толкова дълбоко в джобовете си.
На витрината се появи отражението на дрипав, стар мъж. Божичко, та това е същият просяк, който така поразително прилича на Дядо Коледа!
— Ще ти се да го имаш, нали?
Боби се извърна рязко. Зад него стоеше просякът, същият, когото вчера двамата мускулести мъже набутаха в едно беемве.
— Ти кой си? — попита Боби, като направи крачка назад.
Познатата блага усмивка се появи на лицето на стареца.
— Аз съм Дядо Коледа! — отвърна той.
— Ай, стига бе!
— Не вярваш, нали?
— Че ти за идиот ли ме смяташ?!
— А кой съм, според тебе?
— Просяк.
— Защото съм облечен така, нали?
— А защо си облечен така?
— Защото, защото… тръгнах с подаръците за децата. Вие не знаете, но аз първо обикалям всички държави по цялото земно кълбо, складирам подаръците, после се връщам и точно на Бъдни вечер цяла нощ ги разнасям от страна в страна, от град в град, от село в село, от къща в къща. Точно когато пристигнах в тайния подземен склад, в който бях оставил натоварените за България подаръци, пресрещнаха ме разбойници и ме ограбиха. Бяха ме проследили. Цели седемдесет и осем тира с подаръци ми откраднаха. Дрехите ми взеха и всичко, което имаше в тях. Подхвърлиха ми тези дрипи.
— Това трябва да го разкажеш на чичо ми Съби. Той е психиатър и може да те оправи.
— Не аз съм за оправяне, земята ви има нужда от генерален ремонт. Хората тук вече не вярват в истината. И си измислят какви ли не неща, за да има все пак в какво да вярват. На мошеници дори вярват, стига да им обещават лесни пари, бързо изцеляване, добре платена работа или процъфтяващ бизнес. Вярват, защото човек има нужда да вярва. А когато човек повярва в лошото, забравя доброто. Не разколебавай сестрите си в мен, не отнемай на Елена и Калина вярата им в Дядо Коледа. — Ти откъде ги познаваш?
— Аз знам всичко. Знам и кои ми откраднаха седемдесетте и осем тира!
— Че ти с тирове ли пренасяш подаръците? — гледаше го с подозрение Боби и се чудеше кой е този човек, дето знае имената на сестрите му. И който се явяваше в сънищата му.
— С тирове, разбира се.
— Аз пък мислех, че пътуваш с шейна, теглена от елени. Едни такива с големи, разклонени рога и със звънчета по тях! — опита се да го подиграе Боби.
— Отминали времена. Понякога ползвам и шейна, особено в малките градове и села. И шейната ми откраднаха, в ТИР №65 я бях сложил заедно с елените. Ще ги пуснат след празниците в някой резерват, за да ги избият немски ловци. Маса пари ще им вземат за рогата! А дотогава, ще ги крият в тира.
— Като знаеш кой ги е откраднал, защо не се оплачеш!
— Защото трябва да се оплача на тези, които ме окрадоха. Та те и мобифона ми взеха!
— Тия на баба ми да ги дрънкаш! И мобифон имал?!
— Имах!
Просякът въздъхна тежко:
— Много разбойници са се навъдили по вашите земи.
— И татко така казва — отвърна Боби, без да откъсва очи от този просяк с весели и благи очи, с дълга бяла брада, с виещи се покрай устните мустаци и с вежди, надвиснали над очите. Как само медено-сладко се лееха лъжите от устата му.
— Сбогом! — рече Дядо Коледа. — Бягай сега там, закъдето си се забързал. Велосипедът струва двеста трийсет и два лева. Не те съветвам да караш баба си и дядо си да ти го купуват, още повече че си тръгнал не да ги молиш да ти го купят, а да ги врънкаш. Ти ще врънкаш баба си, тя ще врънка дядо ти. Нали така?
Думите заседнаха в гърлото на Боби. От една страна това не може да е Дядо Коледа, Дядо Коледа не съществува. От друга обаче, този човек… кой ли е този странен човек?
— Дядо Коледа съм, Боби!
Старецът погали Боби по врата и с бавна, провлечена крачка пое по булеварда.
Втрещен, Боби тръгна след него. краката му сами го водеха след стареца. Или може би любопитство го тласкаше след него! как може този старец да знае закъде е тръгнал? Нямаше откъде да е разбрал, че отива при баба си и дядо си не за да ги моли за велосипеда, а за да ги врънка. Само Добри знаеше, но че има намерение да врънка старите, и хабер си нямаше.

20
Щом изведе двамата просяци от кабинета на майор Васко Козаров, Пагона каза:
— Играта загрубява, момчета!
Същото си помисли и майор Васко Козаров, докато двамата псевдо просяци седяха в кабинета му, пиеха си бирата и се опитваха да го преметнат.
Пагона поведе двамата разбойници към мястото, откъдето ги взе — свърталището на „Отечество любезно”. Зад ъгъла ги чакаше кола със запален мотор. Натика двамата в колата, огледа се и седна до шофьора. — Давай газ!
Колата излетя като стрела. Пагона се прекръсти. Дано никой не го е видял. Ами ако го е видял? И докладва на майора?! На Пагона никак, ама никак не му идваше на акъла какво ще излъже, ако му зададат въпроса откъде се е взело това беемве, защо е качил в него просяците и кой е бил на волана. Най-страшен би бил последният въпрос, защото зад волана седеше не друг, а Ангел Нервозния. Майор Козарев щеше непременно да провери отговора му, дори и Пагона да каже, че лично министърът на вътрешните работи е карал колата.
— Е? — с този кратък въпрос го посрещна Точилката в кабинета си.
Пагона му разказа всичко, без да изтърве и най-малката подробност. Точилката смръщи вежди.
— Струва ми се, че играта загрубява! — каза той.
— Точно така! — потвърди Пагона.
— Кани се, значи, да преоблича полицаи като просяци, звярът му със звяр!
— И просяци като полицаи! Ако трябва, вика, и себе си ще преоблека като Дядо Коледа. Пълно объркване ще настане в лагера на противника! Тогава истината ще лъсне!
— Той е в състояние и на елен да се направи, в шейна да се впрегне и да хукне да гони на дявала опашката! — каза мрачно Точилката. — Не оставят хората с честен труд да си изкарват хляба!
— Точно това си мислех и аз! — съгласи се Пагона.
— Ще си отваряш очите, ей! — рече Точилката.
— Нали трябва да ги затварям!?
Точилката нищо не му отвърна. Не знаеше какво.
— Познаваш ли полицаите, които ще бъдат преоблечени като просяци.
— Съвсем не! Но знам кой е майор Козаров. Той ще вземе полицаи от други райони, а вероятно вече е поискал от провинцията съвсем непознати лица. Ако рече, и интернет ще въвлече в акцията, и оттам ще докара полицаи. Само това ни оставаше, и английски да ни кара да учим.
— Как от интернет? — учуди се Точилката. — По интернет и полицаи ли може вече да си купува човек.
— Ние, Точилка, сме членове на интернет и си правим услуги…
— Искаш да кажеш „Интерпол”!
— Точно това исках да кажа! — смути се Пагона.
— Хм!… Пагон!
— Аз!
— Ще внимаваш с просяците! Видиш ли просяк, ще си отваряш очите, Голяма част от истинските просяци в района ние трудоустроихме покрай празниците. И с Дядоколедите ще внимаваш. Този Козаров, ял съм му попарата, може да наводни столицата с полицаи, преоблечени като Дядо Коледа. Ще им върже по една брада, ще им лепне дълги бели мустаци и сетне върви разбери кой е наш, кой е негов?! Знаеш ли какво, Пагон?
— Тъй вярно!
— Какво?
— Съвсем не знам! — отвърна смутено Пагона.
— Не знаеш, я! А бързаш да отговориш!
— Тъй вярно!
— Спомняш ли си онзи просяк, който каза, че е Дядо Коледа.
— Тъй вярно!
— Хубаво си помисли! Спомняш ли си го или не!
— Тъй вярно!
— Какво „тъй вярно”, бе, кретен с кретен!
— Мисля, че си го спомням! — скръсти ръце на гърдите си Пагона, за да не измъкне пистолета и да посади два куршума в главата на Точилката, по един за двойната обида. Този път на входа му оставиха оръжието, защото водеше арестанти. А се и знаеше, че при подобен случай Пагона бе пратил на оня свят двама предишни бодигардове.
— Никак, ама никак няма да се учудя, ако е таен агент на Козаров. Още тогава ми се стори съмнителен — рече Точилката.
— Тъй вярно.
— В кой район действа?
— В района на булевард „Витоша”. Пред магазина за детски играчки. Пред него често се спират деца и родители. Но аз си затварям очите.
— Него обаче ще държиш под око!
— Под едно око ли?
— Под две! При това, широко отворени. Ще си държиш и ушите широко отворени, за да не се наложи Ангел Нервозния да ги слага на калъп.
Пот изби по челото на Пагона само като си представи как Ангел Нервозния набива с обущарски чук калъпи в ушите му.
— Шефе — обади се тънкият, — онзи кретен, дето ни черпи бира, иска да ни прави просяци.
— Ако поиска, и хоро ще играете. Власт е това! Осрали сте се отгоре на всичко!
В погледа на Точилката имаше нещо зловещо.
— Нервозний! — обърна се към Нервозния, който, седнал на стол, си гризеше ноктите от скука. — Закарай ги на пазара „Ситняково”, че да са по пътя на майор Козаров. Ако смеят, нека мръднат оттам, майорът веднага ще ги арестува.
Сетне се обърна към двамата бивши хористи от „Отечество любезно”.
— До края на празниците ще стоите там на студа и ще сте на самоиздръжка. Нека видите как си вадят обикновените хора хляба. Животът не е цветя и рози, говеда с говеда! — изкрещя Точилката в лицата на двамата. — Знам, че ако си изкарате пари за хляб, ще си купите с тях бира, а мезето ще търсите в кофите за боклук! След работно време обаче!
Двамата новоизлюпени просяци наведоха глави и тръгнаха пред Ангел Нервозния като на заколение.

21
Боби вървеше след дрипавия старец, убеден, че той не е никакъв Дядо Коледа. Защо обаче прилича толкова много на него? Има някаква загадка в цялата тази работа. От една страна, не му се вярва, от друга пък… Седемдесет и осем тира му откраднали! Виж ми окото! Да беше казал един-два, хайде, ама седемдесет и осем! Чак бива ли човек толкова много да лъже? При това — стар човек. Отгоре на всичко — Дядо Коледа бил! Същият, който не понасял лъжи! Че и шейната, и елените били сложени в тир! И мобифона, и него му свили. Лъжец е, само че не е обикновен лъжец, а голям лъжец! Все едни такива опашати лъжи му излизат от устата.
Лъжец, лъжец, ама защо баща му не го видя? Мина до самия него. Боби го видя съвсем ясно, а баща му — не! Значи за едни е видим, а за други — невидим. Появява се и изчезва, когато си иска. Малко на ни врели-ни кипели мирише цялата работа. Това, че са го окрали, може и да е вярно. Тяхната вила на два пъти я обираха, а веднъж, посред бял ден отмъкнаха от хола в София телевизора, видеото и триста долара от чекмеджето на бюфета. Абе, какъвто ще да е този просяк, имената на сестрите му знае, знае и че отива при баба си и дядо си. А дали знае името му?
В училище ще ни дадат да пишем съчинение за Коледа, не може да не ни дадат, мислеше си Боби. Всяка година ни дават. Ще разкажа за срещите си на сън и на яве с просяка-Дядо Коледа. Ще подлудя госпожа класната с фантазията си. Има да чете, да цъка с език и да си мисли: „Виж го ти, Боби, какви научни фантастики му минават през главата!” Няма начин да не му завъртя една шестица, хайде шест минус да е заради краснописа! Е, правописът може да му изяде още малко от шестицата и да стане пет плюс, но пет плюс не е никак малко.
Боби настигна просяка и го дръпна за ръкава.
— А пари взеха ли ти? — попита той, не че толкова го интересуваше, но трябваше да подхване някак си разговора, та да натрупа още интересни неща за предстоящото домашно.
— И пари, и паспорт, всичко!
— Че ти паспорт имаш ли?
— Е, как без паспорт?!
— Български?
— Ех, Боби, знам, че не ми вярваш…
— Ама ти… вие… — взе да мънка Боби, като разбра, че просякът знае името му
— Говори ми на ти. На „ти” се говори с приятели. А Дядо Коледа е приятел на всички, които го обичат. когато мислеше, че съм просяк, ми говореше на ти. Защо? Защото не уважаваш просяците, а и те са хора. Хората трябва да се уважават. А с мене говори на „ти” като със стар приятел. какво искаше да ме питаш?
Боби като че ли отново си бе глътнал езика.
— Искаше да ме питаш откъде зная името ти — подсказа му просякът.
— Да! — отвърна стреснато Боби.
— Е, как откъде? Че може ли да има дете, на което Дядо Коледа да не знае името. И понеже всички възрастни са били деца, зная и техните имена. Не само името ти зная. Зная също, че искаш да използваш тази наша среща за съчинението, което ще ви дадат в училище.
— Да! — отвърна машинално Боби.
— Върви си!
— Защо?
— Защото няма да ви дадат такова съчинение. Впрочем, чакай! Не ти отговорих на един въпрос. — кой?
— Дали паспортът ми е български.
— Да!
Все по-интересно му ставаше на Боби и все по-объркан се чувстваше.
— Е, Боби, та как може да е български? Дядо Коледа принадлежи на целия свят? Не земята, а цялата вселена е негова родина. как тогава паспортът ми ще е български?
Боби вече не знаеше какво да мисли. като го гледаш — просяк. А говори като Дядо Коледа.
— Тогава за какъв паспорт ми говориш, че са ти откраднали? — Паспорта от Организацията на обединените нации. Това е моят земен паспорт. Че ако моят паспорт не е от ООН, на кой ще е?! Аз съм този, който обединява нациите, как иначе.
Просякът Дядо Коледа се спря, погледна Боби право в очите и каза:
— И не забравяй, че все пак ще трябва да отидеш на учили-
Лелеее! Училището съвсем се бе изпарило от главата на Боби. Той погледна часовника си. Половин час имаше още. Ето, Дядо Коледа знаеше дори, че трябва да се връща в училище. Щом това знае, значи всичко знае! Няма съмнение! Ако това не е Дядо Коледа, то тогава трябва да е самият Бог!
— Хайде, сбогом — подаде му ръка странният просяк, за когото Боби беше вече убеден, че не е просяк.
— Къде отиваш, Дядо Коледа? — попита го Боби.
— Далеч, моето момче. Ще се махна далеч оттук. Ще емигрирам, както е модерно да се казва.
— Как така? — зяпна уплашено Боби. — Но ти, ти, ти нали си жител на света? И да искаш, няма къде да отидеш.
— Не бъркай света със земята. Не са едно и също нещо. Във вселената има колкото щеш светове! Дори тук, на земята, вече знаят това. И като го знаят, какво правят? Междузвездни войни!
— Ти за кой епизод ми говориш?
— Няма значение за кой? Който и да е, все за войни се разправя. А защо не направят, да речем, Междузвездна любов?
— Защо?
— Защото толкова им е акълът.
— Пързаляш ли ме нещо?
— За какво да те пързалям.
— Че си отиваш завинаги?
— А какво да правя тук, измръзнал и гладен, заобиколен от хора, които са готови да вярват във всичко, само не и в истината. Ходят по църкви, джамии, синагоги, палят свещи или си чукат главите в земята, но ако надникнеш в сърцето им, там вяра няма. А им е нужна. Затова са измислили разни залъгалки. Дори на отпечатана във вестник икона са готови да се кланят, за да възвърнат загубените си надежди или да успокоят гузната си съвест. Други пък вярват, че като се взривят заедно с десетки невинни хора, ще отидат направо в рая на собствената си религия.
— Къде отива човек, като умре?
— Смърт няма, моето момче. Човек остава да живее в това, което е сътворил, в мислите или в проклятията на живите! Не ти се вярва, знам. Все по-малко хора вярват в нещо и това ги превръща в нищо.
— Добре де, но да речем, че аз ти вярвам.
— Да речем, ама не ми вярваш. Преди малко се колебаеше. Истината обаче е, че ти е интересно с мене.
— И Елена, и Калинка ти вярват.
— Ще престанат! Колкото по-късно, толкова по-добре!… Е, хайде, време ми е да емигрирам. Това поне при вас е модерно. Само че вие емигрирате от една страна в друга. Това ще рече от трън, та на глог. Аз ще отида в друг свят, където хората се обичат, помагат си и не си свиват кални номера. И най-важното — вярват.
— В тебе ли?
— В истината, в доброто. Няма значение как ще наречеш това добро. Доброто има много лица. Аз съм само едно от тях.
— И като си отидеш, вече няма да има Дядо Коледа? — гледаше го Боби и някакъв смут изпълваше душата му, някаква тревога, сам не можеше да си обясни каква.
— Мене няма да ме има! Но ментета Дядоколедовци — колкото щеш. Ще се снимат с децата, а като поотраснат, ще разберат, че са били лъгани.
— И мене ме снимаха. Всяка година, докато вярвах в тебе. Сега ще снимат Елена и Калина.!
— Тази година обаче да не ги снимат! Филми няма да слагат във фотоапаратите.
— Защо?
— Защото са мошеници. Ще приберат на хората парите и… хайде да ги няма!
Дядо Коледа протегна ръка за сбогом. Боби колебливо подаде своята, но я прибра обратно. Не му се разделяше със стареца.
— Искаш ли да дойдеш с мене в училище?
— Какво да правя в училище? — попита Дядо Коледа, но и той дръпна ръката си. Колебаеше се нещо, но може ли да разбере човек какво?
— Да те покажа на класната си. Иначе няма да ми повярва, че съм бил с Дядо Коледа и ще ми лепне неизвинени в бележника. Тъкмо и съучениците ми ще те видят. Никой не вярва, че съществуваш. Ще ми се смеят, като им разказвам.
— Ни класната ти, ни съучениците ти ще ти повярват, като им заведеш такъв дрипльо. Ще емигрирам в някой топъл свят и ще разнасям подаръците по бански гащета. Как се живее тук посред зима без пари, без топли дрехи и без мобифон?! И най-важното — сред хора, лишени от вяра!
Дядо Коледа протегна отново ръка. Боби стисна китката му с две ръце и не я пусна. Тръгна с него.
— За тебе знам! Ти започваш да ми вярваш — рече Дядо Коледа, свали му шапката със свободната си ръка и го погали по косата. — Но когато вече няма да ме има, ти отново ще престанеш да вярваш!
Хората взеха да се обръщат: Едно малко, добре облечено дете върви с някакъв просяк и отгоре на всичко му е стиснал ръката — това никак не е обикновена гледка! Това е една странна и дори тревожна гледка. Дали пък този просяк не е подмамил това момченце, за да го отвлече нанякъде, и сетне да иска пари от родителите му. Или да го продаде на някои чужденци. Говореше се, че и такива случаи имало.
Бдителен гражданин ги проследи с поглед, сетне тръгна след тях. Спря първия срещнат полицай, зашушука му нещо на ухото, като сочеше към просяка и момчето. Полицаят и бдителният гражданин се затичаха след двамата, настигнаха ги.
— Паспорта! — каза полицаят, като хвана просяка за рамото. — Откраднат му е — отвърна вместо него Боби.
— Като е откраднат, ще дойде с мене в районното управление! Аз откъде да зная кой е той.
— Как, та това е Дядо Коледа. Обрали го! — възпротиви се Боби.
— Виж ти с какви лъжи е оплел момчето този голтак — рече бдителният гражданин. — И е тръгнал да разбере къде живее. Примамил някакво наивно момче, оплел го в мрежите си и тръгнал да обере дома му.
— Глупости говорите, господине! — изрепчи се Боби.
— Този какъв ти е на тебе, бе?! — кресна му бдителният гражданин.
— Какъвто е и на вас. колко пъти ще ви казвам, че е Дядо Коледа! И че са го обрали. Всичко са му взели. И парите, и паспорта, и мобифона.
— Голтак, с мобифон, ха-ха-ха! — развесели се бдителният гражданин.
Боби го ритна с такава сила по глезена, че онзи се сви от болка.
А полицаят гледаше с премрежен поглед и разсъждаваше. Това не беше кой и да е полицай, а лично Пагона, тайният сътрудник на Сашо Точилката. като чу, че се говори за Дядо Коледа, и за мобифон на всичко отгоре, Пагона си спомни за заканата на майор Козаров да постави тайни полицаи, преоблечени като просяци. И просяци — като полицаи! Този трябва да е някой негов много тъп колега, изкуфял пенсионер, който е забравил, че са го преоблекли не като Дядо Коледа, а като просяк.
Пагона си спомни и за Точилката, и за целия му предколеден бизнес. Спомни си още, че трябва да си отваря широко очите. На всяка цена трябва да разбере дали този съмнителен дрипльо е просяк, или е полицай, или е кой знае какво. Ще трябва да го държи изкъсо под око. Под две очи! Широко отворени! А уж трябваше около празниците да си затваря очите много повече, откогато и да било. Сетне Точилката му нареди да ги отваря при не знам си какви случаи. Върви та разбери какво точно трябва да прави сега. Започна да прави и едното, и другото — да си затваря и отваря очите, да мига, един вид. Боби и бдителният гражданин недоумяваха — какво ли му стана на този полицай, мушици посред зима в очите ли му влязоха, или пък подлудя?
— Защо мижотиш така? — попита го Боби. Прабаба му, Бог да я прости, на мигането викаше мижотене, та от нея знаеше тази забравена дума.
— Защото мисля. Аз, като мисля, мигам. Почни да мигаш и ще видиш, че по-добре се мисли.
Цяла тумба ги наобиколи. Не е нещо обикновено да видиш полицай, застанал насред София, да мига с две очи по сто пъти в минута. И до него едно дете, което също взе да мига. Бдителният гражданин — и той. когато престанаха, от Дядо Коледа нямаше и следа. Бдителният гражданин махна с ръка и си тръгна. Реши, че не той ще оправя този объркан свят, още повече че просякът си бе тръгнал незабелязан от никого, без да прави опит да отвлича момчето.
— Къде е Дядо Коледа? — викна тревожно Боби.
Проби си с мъка път сред тълпата. Тръгна да го търси. Пагона пък зърна как бдителният гражданин се отдалечава с бързи крачки. Това му се стори повече от съмнително. Реши, че е от някоя враждебна на Точилката мафия. Абе, който и да е, трябваше да разбере кой е! Настигна го.
— Паспорта.
Бдителният гражданин зарови из джобовете си. Пребърка портфейла си и каза:
— Забравил съм го.
— Е, това ще го кажеш на началството — и докато се усети, белезниците щракнаха на ръцете му.
До районното управление арестуваният гражданин изобщо не стигна. Пагона може да е голям мошеник, но не и толкова голям глупак. Нали майор Козаров ще го заразпитва какво е направил гражданинът, та му е искал паспорта. Пагона би изпаднал в опасно положение, защото бдителният гражданин бе в правото си да потърси помощта на властта, когато види малко момче като Боби да се влачи с какъвто и да е съмнителен субект. Ето защо, още на първата пряка Пагона свали белезниците от ръцете на бдителния гражданин и каза:
— Благодаря ви за вашата достойна постъпка, господине. Ако всички граждани оказваха помощ на полицията както вие, държавата ни щеше да цъфти. В случая обаче се снимаше филм със скрита камера и вие провалихте снимките. Нанесохте щети на националната телевизия за сто лева. кой ще ги плаща сега?
На това място Пагона направи пауза, за да разбере дали бдителният гражданин ще прояви склонност да покрие поне част от загубите на националната телевизия, но той само каза гневно:
— Идиоти! — и си тръгна.
А Пагона свали фуражката си и се почеса по главата. какво все пак търсеше това момче с този просяк? И кой бе той в действителност?

22
Боби тръгна мрачен по улицата. Никой нямаше да му повярва за срещата с Дядо Коледа. Дори и Добри. За съжаление и съчинение за Дядо Коледа нямало да пишат. А на Боби толкова му се искаше да разкаже на някого за срещата си с него. Страхотно впечатление щеше да направи на класната си, госпожа Любов Пенкова. Пред целия клас щеше да го накара да си прочете съчинението. В център на внимание щеше да се превърне. Момичетата щяха да го зяпат в устата. Ех, да беше учил английски като хората, можеше да разкаже на Жанет по интернет за странните си преживявания. Ама откъде ще намери толкова английски думи в главата си? Може би по-добре е, че не знае както трябва английски. Жанет я му повярва, я не. Изобщо никой няма да му повярва, не само Жанет. Ще му кажат, че лъже.
Или ще го помислят за луд. как така някакъв си просяк, който се представя за обран Дядо Коледа, знае името му и имената на сестрите му. И че отивал при баба си и дядо си, знаел. Можел да се появява и да изчезва, когато си иска! А Дядо Коледа точно това правеше. Ей и преди малко — изпари се яко дим от средата на цялата тълпа, която ги заобикаляше. От друга страна обаче, като е толкова всесилен, как се е оставил да го ограбят?
Червеят на съмнението отново загриза вярата му, най-важното и ценно нещо, според Дядо Коледа. Хем се съмняваше, хем виждаше нещо тайнствено в този дрипав старец.
Боби разбра, че вътрешно е раздвоен. Изпита нужда да сподели с някого случилото се. Вкъщи няма да може. Веднага ще повикат чичо му Съби и ще го накарат пред него да разкаже за мистериозния просяк. Все пак, няма как, с Добри ще трябва да сподели. Разбира се, че на Добри може да разкаже всичко, той поне за луд няма да го помисли. Най-добрият приятел е най-добър приятел точно защото никога няма да те помисли за луд, даже и да си луд. А може би най-добре ще е и на него нищо да не казва. Все пак, може би Жанет… По дяволите и Жанет, и големите ѝ цици. По дяволите и този дрипав Дядо Коледа! Заради него още не е отишъл при дядо си. Засега той е най-сигурният Дядо Коледа, който с помощта на баба му ще го снабди с мечтания велосипед. Защо се заплесна по оня дрипльо?! Дори в магазина не влезе заради него.
Боби си спомни за съня. как само летеше с велосипеда над потъналите в сняг софийски улици. Страхотно изживяване, каквото само на сън може да се случи на човек.
Силен звън го стресна. Дали пък не сънувам, помисли си Боби, и разтърка очи. Не, не сънуваше. Подрънкваше нервно спрелият трамвай, пред който се бе изпречила лека кола и безпомощно боксуваше. За нула време се събра народ. Зяпачите се надпреварваха да дават акъл на шофьора как да се измъкне. Едно младо момче предложи да седне зад волана, професионалист бил. Шофьорът му отстъпи мястото си.
— Даваш, значи, съвсем леко газ — каза професионалистът, докато собственикът на колата стоеше край отвореното стъкло. — Ей така, леко, леко. Бутни малко отзад, съвсем малко.
Собственикът застана зад колата си, затика я с две ръце, задната гума избуксува леко и колата потегли. Професионалистът даде газ и сви по първата пряка.
— Ей, ей! — затича се след него собственикът, загуби равновесие и се пльосна на тротоара. Изправи се бавно, без да отделя поглед от посоката, в която изчезна колата му. Осъзнал, какво се е случило, се хвана за главата.
— Лошо ли ви е? — попита го минувач.
— Колата ми откраднаха!
— Краде се бе, много се краде! — опита се да го успокои зяпачът.
Боби погледна часовника си и ускори крачката. След малко се озова пред магазина с велосипеда. Тъкмо се канеше да влезе, когато чу зад себе си глас:
— Не вярваш, че съм ти казал вярната цена, нали? Влез и питай!
Боби се извърна рязко и застана лице в лице с Дядо Коледа. — Ти защо избяга? — попита той.
— Не съм бягал. Човек, като бяга, може да го настигнат, особено стар човек като мене. Аз просто изчезнах. като изчезне човек, трудно можеш да го хванеш.
— А защо изчезна?
— Защото взе да разправяш, че съм Дядо Коледа.
— Ти разправяше, че си Дядо Коледа.
— Разправях го на тебе. както видя, никой не ти повярва. Взеха те за луд, а мене за мошеник. как ще ти повярват, когато на тази земя брат на брата вече не вярва.
— И аз не ти вярвам!
— В момента дори те е яд на мене. Но вътрешно се колебаеш. И много скоро ще ми повярваш.
— Брей-й-й! — отвърна Боби, но в това „бреййй” се прокрадваха нотки на неувереност.
— Преди да емигрирам, искам да оставя поне един човек, който да ми е повярвал. Знаеш, от една семка цяло дърво пониква. С много клони, И на всяко клонче се раждат много плодове, а в плодовете — семе. Спрях се на тебе.
— За какво съм ти? Нали ще емигрираш в друг, по-добър и по-топъл свят. Тук ти е студено. Ти трепериш от студ.
— И от глад! Но това си е мой проблем. А твоят проблем ще се реши. Ти ще получиш от родителите си мечтания велосипед. — Те не дават и дума да се издума. Хеле пък мама…
Просякът се усмихна приветливо, потупа Боби по рамото и каза:
— Исках тази година отново да зарадвам земните деца, тези, които още искрено вярват в мене и мечтаят да им донеса не коли, не велосипеди, а някаква дрешка, обувчици, та дори и хляб. Жалко, че ме ограбиха, жалко! Няма какво повече да правя тук. Време е да тръгвам към друга планета, зареяна някъде отвъд девет слънчеви системи, та в десета, и да се постопля на другото слънце по бански гащета. Ако продължа да стоя тук, сто на сто ще умра.
— От студ и глад, нали?
— Да! В такова време трудно се умира от слънчев удар, моето момче.
Боби погледна към небето. Снежно време! От улуците на покривите висяха замръзнали, остри като ками ледени висулки. Врабчетата се притискаха едно към друго под стрехите на къщите.
— Признай си, че ме лъжеш. Ти не си Дядо Коледа. Дядо Коледа не съществува.
Без да отговори, просякът тръгна по булеварда. Боби се подвоуми, но тръгна след него. Сам не знаеше защо. Може би защото подсъзнателно никак не му се връщаше в училище. Дори и не се сещаше за него. Ако се беше сетил, сигурно щеше да хукне и да успее поне да се извини на класната си за закъснението.
Просякът се спря пред скъп ресторант, с пъстро окичена пред него елха. Загледа се към масите до витрината. Хората ядяха кротко и си приказваха. Един дори остави наполовина изядена порция и сервитьорът я отнесе на двата лежащи кротко пред вратата помияри. Те се нахвърлиха върху падналата от небето плячка, сджафкаха се и по-силното отмъкна по-голямото парче. Просякът преглътна. Това не убягна от погледа на Боби.
— Хайде да влезем. каня те на обяд. Аз имам пари.
Старецът не откъсваше очи от двете кучета.
— Хайде, моля ти се!
— Добре, от мене да мине — отвърна великодушно той. — Не е лошо преди човек да напусне тази земя, преследван от крадци и разбойници, от студ и глад, от безнадеждност и безверие, да се нахрани като хората, че да отнесе един добър спомен със себе си.
Влязоха. Мъжът на гардероба зяпна от изненада, като видя едно добре облечено момче и един окъсан просяк, да влизат в реномираното заведение. Успя само да извика едно „Хей, вие двамата, къде?” късно обаче. Дядо Коледа и Боби оглеждаха луксозния ресторант с щъкаши между масите сервитьори, облечени в черни костюми, бели ризи и папийонки. Огромни кристални полилеи, закачени на сребърни вериги, се спускаха от тавана. Десетките крушки превръщаха мрачния зимен ден в лято. Толкова топло бе тук, че човек можеше да се съблече гол. Дядо Коледа дори разкопча яката на окъсаната си риза.
Хората от близките маси впериха погледи в новодошлите. като ги видя, една дама се задави. Мъжът до нея я заудря по гърба, та да изскочи накриво глътнатият залък. Оберкелнерът прегради пътя на стареца.
— Родителите ли си търсиш? — попита той Боби.
— Двамата сме. Ще обядваме.
— Напуснете и двамата. Този дрипльо само разваля доброто име на заведението ни.
В този миг нещо се преобърна у Боби. Сам не можеше да разбере какво, но думите на оберкелнера събудиха чувството му за справедливост. Той застана между него и стареца и тихо, но твърдо каза:
— Този дрипльо, господине, не е никакъв дрипльо, а е Дядо Коледа.
— Не искам разправии — отвърна оберкелнерът, без да реагира на странното твърдение. — Обръщате се и напускате ресторанта. Не обичам скандалите.
— Господине — каза Боби с достойнство, — хората трябва да се уважават, независимо дали са облечени в дрипи, или в костюм като вашия. Вие сте длъжен да ни обслужите. Бил съм с родителите си и сестрите си в много ресторанти, но на такова скандално отношение за първи път попадам.
— Много философстваш за възрастта си, момче! — рече оберкелнерът и изчезна нанякъде.
Двамата седнаха на първата свободна маса. Върху снежнобялата покривка, в панерче, покрито с бродирана, копринена салфетка, имаше кифлички. Дядо Коледа си взе една, отчупи залък и го лапна. Посетителите от околните маси престанаха да се хранят. Гледаха към момчето, което зяпаше с любопитство, а може би и със състрадание, как един изпаднал, гладен просяк дъвче с наслада хагжата хляб. В този миг пристигнаха двама юначаги, облечени безупречно като келнерите. Носеха тъмни очила. Хванаха просяка под мишница, вдигнаха го като перце и го понесоха към изхода. Боби вървеше гневно след тях и викаше:
— Вие знаете ли кой е този, бе, знаете ли кой е този?! Мъж от една маса протегна ръка, хвана Боби и го попита:
— Момченце, кой е този?
— Дядо Коледа.
Всички на масата се разсмяха.
— Няма нищо смешно! — скара им се Боби. — Ограбили го разбойници, ако искате да знаете. И сега се кани да емигрира.
Разсмяха се и хората от съседните маси.
Двамата юначаги влязоха в заведението. Единият, още от далеч показа изхода на Боби. Боби си тръгна, нямаше никакво намерение да остава тук. Само дано Дядо Коледа не е изчезнал отново.

23
Класната на Боби погледна часовника си. На лицето й се изписа безпокойство. Вторият звънец за четвъртия час биеше, а Боби никакъв го нямаше. Постепенно безпокойството прерасна в тревога. къде може да е Боби? След като завърши четвъртият час, тя взе да се самоуспокоява. Реши, че Боби се е заплеснал по магазините, забавил се е и се е прибрал направо вкъщи. О, голямо конско ще му дръпне на следващия ден. Може ли да се прибереш вкъщи и да не се обадиш по телефона в училище. Да се извиниш, да кажеш така и така, госпожо Пенкова, случи ми се еди-какво си, много се извинявам. Може пък да е решил първо да занесе у тях подаръците, които е купил, за да ги скрие и затова се е забавил. Ще се върне за последния час.
Боби обаче не се върна и за последния час. Нещо трябва да се е случило, реши госпожа Пенкова. Отново я обзе тревога. как можа да го пусне. Ако се беше сетила за случката с двамата съмнителни типове, които го бяха карали заедно с Добри да пишат за разни чучулиги, нямаше да постъпи така лекомислено. Сигурно отдавна са на свобода и продължават с престъпните си деяния. Бяха се опитали да примамят Боби и Добри с пари. Уж да пишат там нещо. А целта им е била да ги отвлекат?! И сетне да поискат откуп от родителите им! Или, още по-страшно, да ги продадат на някой чужденец, който да ги закара извън граница и да ги препродаде за вътрешните им органи. Болни богаташи давали цяло състояние, за да си закупят за присаждане вътрешни органи от млади, здрави момчета.
Тревогата прерасна в паника. Такива страхотии минаха през главата на Любов Пенкова, че ако имаше с какво да се гръмне, щеше да го направи. когато ужасът, който я облада, стигна до връхната си точка, инстинктът за самосъхранение я накара да потърси някакво по-приемливо обяснение за отсъствието на Боби. Боби може да не е от най-възпитаните момчета, но поне е умен, взе отново да се самоуспокоява тя. Той няма повторно да се хване на въдицата на разни мошеници. И все пак, защо не се върна навреме? когато обещае човек нещо, трябва да го изпълни. Вече никога, абсолютно никога, няма да разрешава на Боби да отсъства не два, не един час, а минута от клас, зарече се госпожа Пенкова.
След края на часовете тя повика Добри в класната стая. Добри не можеше да не знае от какъв зор най-добрият му приятел поиска да отсъства два часа.
— Знаеш ли къде отиде Боби? — попита тя.
— Знам, но не мога да ви кажа!
— Защо?
— Защото се заклех да не казвам.
Лъжеше!
— Питаше за магазините. Може би коледни подаръци е отишъл да купува за сестричетата си? И за родителите си.
— За сестричките! И за родителите!
— Добри, опитваш се да ме мотаеш! Разбери сериозността на положението и ми кажи истината. Боби може да е изпаднал в беда. Трябва да му се помогне, без да губим и минута. къде отиде?
— Да купува подаръци!
— Обади се тогава у тях и питай дали се е прибрал? Но не казвай, че го търсиш от училище. кажи, че едно другарче го търси.
Ето, пак го карат да лъже. И то кой? класната! Едно другарче! Че на това другарче му знаят гласа, госпожо Пенкова, ако и да се обажда много рядко, защото телефоните поскъпнаха адски. Баща ми ме предупреди, че такива сметки той не може да плаща. И се закани, ако така продължава, да се откаже от телефона. Тогава и Боби няма да може да ме търси.
Всичко това Добри си го мислеше, докато набираше номера. Чу сигнал свободно и след малко се обади Елена. Хич и не пита кой се обажда. каза, че Боби бил на училище и хлопна телефона.
След като Добри си отиде, Любов Пенкова позвъни в „Пирогов”. Имало едно блъснато от автомобил момче и две със счупени на пързалката крака, но нито едно не се казвало ни Борислав, ни Боби. Обади се в полицията. Нямали задържано дете на име Боби, а и нямали право да задържат деца. После звънна у Боби. На телефона отново се обади Елена. каза, че Боби никакъв го няма. Въобще не бил се връщал от сутринта. Баща ѝ и майка ѝ също ги нямало. Щом излезли, Калина се наакала и сега тя търсела къде са памперсите.
Пот изби по челото на госпожа Добрева.
— Лельо — каза Елена, — като ги намеря, ще я изкъпя във ваната и ще ѝ ги сменя.
— В никакъв случай! — повиши тон Пенкова. — Нито ще я къпеш, нито ще ѝ сменяш памперсите.
— Ти ли ще ми кажеш, ма! Да не е твоя сестра! Гаднярка такава! — кресна Елена и хлопна телефонната слушалка.
Нервите на класната не издържаха и тя се разплака. Представи си само как Елена ще напълни ваната и ще пусне Калина вътре. Ами ако детето се удави? Само това липсваше. Погледна към прозореца. Най-добре е да скочи, но учителската стая се помещаваше на партера, дявол да я вземе. Отгоре на всичко имаше и телени решетки да пазят прозорците от футболни топки и крадци.
В три часа следобед разтревожените Христо и Ана Бобеви почукаха на вратата на учителската стая. Почукаха втори път. Отново никакъв отговор. Почукаха настойчиво и трети път и чак тогава Христо Бобев натисна дръжката. Стаята се оказа отключена и празна. Само в единия ъгъл седеше угрижена класната на Боби. Потънала в мрачни мисли, тя не чу почукванията на вратата — нито първото плахо почукване, нито настойчивото последно, нито усети кога родителите са влезли. Нервите ѝ се бяха опънали до скъсване и по лицето ѝ се стичаха сълзи.
— Госпожо Пенкова!
Гласът я стресна и тя вдигна глава. като видя сълзите, майката на Боби изпищя:
— Божичко, какво е станало с детето ми?
— Какво? — успя само да промълви госпожа Пенкова и се свлече в несвяст на пода.

24
След като изхвърлиха Дядо Коледа от луксозния ресторант и показаха на Боби изхода, той не почака втора покана. Напусна ресторанта моментално. Успя все пак да се изплюе на стената до гардероба. Време нямаше за друго отмъщение, трябваше да догони Дядо Коледа. Щом го зърна пред ресторанта, успокои се. Изтича при него, хвана го за ръката, а свободната си ръка сви в юмрук и се закани на човека с черните очила, който стоеше на студа пред входа, за да се увери, че дрипльото и това лудо момче нямат намерение да се върнат. Ще види дявол по пладне той и оня антипатичен келнер, и цялото им проклето заведение, мислеше си Боби. Ще накара родителите си да дойдат да обядват тук и за нула време ще направи келнерите на маймуни. Ще си поръча доматена супа. Докато келнерът му я поднася, ще му бутне незабелязано ръката. Чинията ще се катурне върху масата и гъстата доматена супа ще залее фракоподобния му костюм. Покривката ще заприлича на насраните памперси на Калина… О, как има да търчат да я сменят, да се извиняват и прескламбучват като дресирани маймунки.
— Човек трябва да се научи да прощава! — прекъсна мислите му Дядо Коледа.
— Какво да прощава? — погледна го учудено Боби.
— Ами например това което направиха двамата господа с тъмните очила. И келнерът който ги повика. какво ще постигнеш, като му бутнеш подноса и разсипеш супата върху покривката?
— Че аз не съм казал такова нещо! — гледаше го учудено Боби.
— Мислеше си го.
— Обещавам ти, че ще си отмъстя. За двамата ще си отмъстя и най-вече заради тебе.
— Недей си отмъщава! Лошо е! Нека Господ ги накаже. Ако намери за необходимо. На път за другия свят, в който ще емигрирам, ще се отбия при него. Всичко ще му разкажа, всичко!
— Ти и Господ ли познаваш?
— Мене Господ ме създаде, след като изгони Адам и Ева от рая. Изгони ги голи-голенички. По-късно му стана жал и ме изпрати на земята да им подаря дрехи, та да не мръзнат, както аз мръзна сега. Страшно им беше сърдит и ми заръча да не казвам, че ми е наредил да им правя подаръци.
— Господ, като е Господ, защо се сърди?
— Защото е баща на всички. Тебе баща ти не ти ли се сърди понякога?
— Веднъж даже ме плесна — отвърна Боби, но се сети, че баш Дядо Коледа не бива да лъже, и добави: — Е, не само веднъж!
— Абе, бая бой си ял, ама, да спи зло под камък, както казват някои хора. Макар че злото никога не спи. То бодърства и чака доброто да заспи. Тогава се развихря.
Макар че часовникът на отсрещната сграда показваше четири часа, вече се бе смрачило и мижавите неонови светлини търпеливо чакаха мрака, за да блеснат с целия си блясък. Ако Боби бе проследил погледа на Дядо Коледа и също бе погледнал часовника, сигурно щеше да се сети, че вкъщи не го очаква нищо добро. Баща му по това време няма как да е там, но майка му!
Нямаше откъде да знае, че в момента е с Дядо Коледа, а не биваше да ѝ казва. Ще трябва да я убеди да не го порти на баща му. За какво да се ядосва човекът?!
Дядо Коледа се спря пред една пицария с гръмкото заглавие „Италианско капричио”.
— Капричио! — промълви недоволно Дядо Коледа. — Бас държа, че собственикът дори и не знае какво значи „капричио”.
Боби също не знаеше, но не искаше да пита. Важното не е какво значи, а как да накара Дядо Коледа да влязат в това „капричио”.
— Капричио е музикално произведение! — каза Дядо Коледа, без да го питат. — Няма защо да ти обяснявам какво, тебе това никак не те интересува.
— Дядо Коледа, моля те, нека влезем да хапнеш — примоли му се Боби.
— Не става, моето момче, нали опитахме. За мене повече място на вашата земя няма. А и пукнат лев нямам в продраните си джобове.
— Аз имам!
— Знам, че имаш, но аз нямам. Дори и да ни оставят вътре, мене ще питат дали имам пари.
Боби бръкна в джоба си и извади шепа банкноти.
— Не, не! — възпротиви се Дядо Коледа.
Боби обаче му тикна парите в джоба и Дядо Коледа, нали беше отслабнал от глад, не можа да го надвие. Никак, ама никак не му се искаше на Боби да се разделя с него. А си и мислеше, че ако успее да го нахрани и постопли, на Дядо Коледа ще му стане по-добре и ще се откаже да ходи по други светове. Вярваше в него и никой вече не можеше да го убеди, че Дядо Коледа не съществува.
— Моля те, Дядо Коледа, много те моля! — казваше Боби, докато Дядо Коледа се опитваше да му върне парите.
Настойчивостта на Боби накара Дядо Коледа да се размисли. — Впрочем — рече той, — никак не е лошо Дядо ти Коледа, преди да предприеме своя космически поход, да се постопли. Ако мислиш, че ми се напуска тази земя, лъжеш се. Така съм свикнал с нея! Но се налага. Знаеш вече защо.
Влязоха. Пицарията нямаше блясъка на ресторанта, нито имаше хора с вратовръзки. Сервитьорът изгледа новодошлите подозрително. Проследи ги с поглед до масата, на която седнаха. Сетне си зашушука нещо с управителя, който обслужваше мокрия бар. Управителят погледна към новодошлите, поклати глава, замисли се, пък нареди нещо на сервитьора.
На масата Боби зачете на глас менюто с различните видове пица. Дядо Коледа го слушаше и го гледаше с любов.
— Най-хубави са Неаполитана — каза Боби.
— Чакай да видим дали няма да ни изхвърлят.
Едва изрекъл тези думи и пред масата им застана сервитьорът.
— Пари?
Старецът бръкна в джоба си и показа парите. Сервитьорът, изненадан от количеството им, си подсвирна.
— Два пъти Неаполитана! — рече важно Дядо Коледа и се обърна към Боби: — Нали така?
— И две кока-коли! — разпореди се Боби.
Щом келнерът се отдалечи, Боби се наведе над ухото на Дядо Коледа и кой знае защо, му каза доверително:
— Много мои съученици казват, че са си пожелавали едно, а ти си им носил съвсем друго. Жоро, например, казва…
— Ти слушай аз какво казвам! — прекъсна го рязко Дядо Коледа. — Майките и Дядо Коледа никога не лъжат.
— А бащите?
— Те послъгват. Понякога!
— Когато държавните интереси го налагат, нали?
— Примерно!
— Моят никога не лъже! — засегна се Боби.
— Е, да — съгласи се Дядо Коледа. — Твоят не лъже. Изобщо, собствените бащи никога не лъжат.
— А Господ? Нали каза, че е баща на всички.
— Той е и баща, и майка!
Настъпи мълчание. Продължително. Боби размишляваше върху това, което му каза Дядо Коледа. Щом Господ е и баща, и майка, значи и той може да послъгва понякога. Реши да не пита, за да не се разсърди Дядо Коледа на глупавите му въпроси. И все пак въпросите напираха у него. Много въпроси се натрупаха.
— Питай, де, питай!
— За кое?
— За което искаш! Толкова неща имаш да ме питаш, а мълчиш.
— Ти по какво позна, че искам велосипед?
— По очите ти. Аз чета по очите на хората. Абе, ти много често се съмняваш, че съществувам.
— Не е вярно! — защити се Боби, но Дядо Коледа му се закани с пръст:
— Не лъжи!
Добре, че келнерът отвлече вниманието му. Носеше две големи, ама много големи чинии, от които апетитно препечените краища на пиците стърчаха навън. Носеше ги като акробат, с лявата си ръка. Едната чиния крепеше с пръсти на дланта си, а втората, допряна до нея, покриваше ръката му чак до рамото. В дясната си ръка държеше две чаши с искряща кока-кола, целите изпотени.
Дядо Коледа гледаше поставената пред него пица и не вярваше на очите си. Устата му се напълни със слюнка и той грабна вилицата и ножа. Започна не да реже пицата, а да я коли. А пицата му се опъваше, хлъзгаше се по чинията и аха да изскочи на покривката. Захвърли вилицата и ножа, нави пецата на руло, и я захапа. Оказа се, че е гореща, и той пое дъх, та да охлади първата хапка.
— Е, адът е страшно нещо! — рече Дядо Коледа. — За мене крадец, който краде от глад, не е крадец. Той просто е един гладен човек, когото не трябва да съдиш, а да нахраниш!
Преди да лапне втората хапка, Дядо Коледа я духа, сетне я опря до устните си и като се увери, че няма да се опари, лапна я.
— Забравих да те питам за джуджетата? — подхвана разговор Боби.
Дядо Коледа сложи тайнствено пръст на устата си. Боби се зачуди защо. Огледа се.
— Защо ме ка… — искаше да го пита защо го кара да мълчи, но Дядо Коледа отново сложи пръст на устните си, изшътка тихо и като се надвеси над масата, каза му поверително:
— Когато човек яде, не бива да приказва!
Боби го гледаше, без да се допре дори до собствената си чиния. Дядо Коледа очевидно бе гладен, много гладен. Боби се чувстваше щастлив, че е успял да го накара да влязат тук.
Един мъж от съседната маса дръпна Боби за ръкава и с пълни уста го попита:
— Кой е този?
— Дядо Коледа.
Мъжът избухна в искрен смях и от устата му се разхвърча полусдъвкана пица.
— И като ядеш, не приказвай! — скара му се Боби.
Дядо Коледа преглътна последния залък. Чак сега забеляза, че Боби не е хапнал от своята пица. Изпил си бе само кока-колата.
— Ти защо не ядеш?
— Аз не съм гладен.
— Защо я поръча тогава?
— Ти я поръча.
— Аз ли? — Дядо Коледа вдигна учудено вежди, придърпа пицата към себе си и каза: — Грехота е да се оставя храна. Знаеш ли колко много хора на този свят гладуват?
Сега вече яденето с вилица и нож му се удаде без всякакви пречки. Хранеше се спокойно, бавно, аристократично. Стомахът му вече не свиреше жалостно и той едва сега усещаше истинския вкус на Неаполитаната. Досега бе само мятал гориво в празната пещ.
— Питаше за джуджетата, — подхвана Дядо Коледа между две хапки прекъснатия разговор. — Те още дори и не знаят на какво дередже съм. Откъде да знаят, като и без мобифон останах. Без мобифон съм като с вързани ръце и крака, да не говорим за очите и ушите. какво ще правят горките джуджета без мене, Господ знае. Впрочем, ще се досетят, че нещо се е случило, щом не се обаждам толкова време. И ще се опитат да ме открият. Ако ме открият, децата и тази година ще получат своите подаръци. Знаеш кои деца!
— Ти сега защо приказваш, като ядеш? — учуди се Боби
— Понякога се налага. Впрочем доайенът на масата може да говори, когато си иска. И каквото си иска! Знаеш ли какво е доайен.
— Не!
— Откакто се помня, все уча децата, като не знаят нещо, да питат.
— Какво е доянен?
— До-а-йен! Най-възрастният на едно място се нарича до-а-йен.
— Какво място?
— Каквото и да е. В тази пицария например. Аз съм доайен не само тук, аз съм доайен на целия свят. Няма по-стар човек на този свят от мене, бил той жив или умрял.
— Ами Адам и Ева?
— Прав си, те са по-възрастни от мене.
— Защо брадата и мустаците ти не са от скреж?
— Скреж! — разсмя се от душа Дядо Коледа. — Скреж! Измислят ги разни писатели тия работи. Можеш ли да си представиш, вдигаш чашата с чай и мустаците ти се стопяват в нея — ха-ха-ха!
Старецът избута чашата с кока-кола към Боби. Не беше се допрял до нея.
— Не си ли жаден?
— Умирам от жажда, едва преглъщам, не виждаш ли?
Боби избута отново чашата пред него.
— Не-не, ни аз, ни джуджетата пият такива неща — върна му я той.
— Да поискаме вода.
— Божичко, че вода пък съвсем не пием. Там е такъв студ, че всичката вода е замръзнала.
— А нали пиете чай?
— Чаят не го правим с вода.
— А с какво.
— С вино!
Боби се обърна към висящия край мокрия бюфет келнер, вдигна ръка и извика:
— Чичо, един чай с вино!
Хората от двете заети маси извърнаха глави. келнерът, убеден, че не е чул какво иска Боби, довтаса до масата. — Чай с вино! — повтори Боби. келнерът го гледаше опулен.
— Какво ме гледаш? — рече Боби. — Там чаят го правят с вино.

25
Пред краката на Христо Бобев лежаха в несвяст класната на Боби и собствената му жена. Тя припадна веднага щом видя, че класната се свлича в безсъзнание на пода в учителската стая. Последната й мисъл, преди да загуби съзнание, бе, че щом класната му плаче, значи нещо страшно се е случило с Боби.
Христо Бобев гледаше безпомощно и не проумяваше какво трябва да направи. Да е само жена му, ще й удари два-три шамара, че и повече. Знаеше, че така се постъпва с припаднал човек, но ако класната дойде баш в този момент на себе си, какво ще си помисли? Пък и Ана би му вдигнала скандал, че я свестява по този начин пред чужди хора. Да свести първо класната също не вървеше. После всяка забележка или слаба бележка в бележника на Боби Ана щеше да смята, че е отмъщение на класната за получените шамари. Пак той ще излезе виновен за поведението на сина си.
Ръката му инстинктивно извади мобифона и набра номера на професор Съби Докторов, техен близък приятел и най-важното — превъзходен невролог.
Професорът се позабави по независещи от него причини, но дойде навреме, преди припадналите да са умрели или дошли в съзнание. Погледна ги, преслуша ги и каза:
— Припаднали са!
— Да! — потвърди бащата на Боби.
— Вода! — нареди професорът.
Христо Бобев заоглежда стаята, но чешма не видя.
Професор Докторов нямаше време за губене. На бърза ръка той сви общо четири шамара — два на майката и два на класната. И двете жени се съвзеха. В първия момент не осъзнаваха къде точно се намират, още по-малко защо са легнали да спят на пода. Но професорът, докато им помагаше да седнат на столовете, ги успокояваше:
— Няма нищо тревожно, бяхте малко припаднали, не много, но достатъчно. Сега ви моля да разкажете причините, за да знам какво лечение да предприема.
— Боби! — изхълца майка му и зарови глава в дланите си.
— Остави Боби за после — прекъсна я професорът. — Чувствате ли световъртеж?
— Как бе, Съби, как да го оставя?! Детето въобще не се е връщало от училище.
— Поиска ми разрешение да отсъства. Тайно! Помислих си, че ще търси подаръци за сестрите си, за родителите си… Разреших му за втория и третия…
— Два часа! — изпищя майката. — Значи го няма вече шест часа! Божичко, живо ли ми е детето, Божичко?
Ана Бобева скочи от стола, залюля се и щеше отново да тупне на земята, ако професор Докторов не я бе хванал и поставил отново на стола.
— Абе, вие луди ли сте!? — изкрещя той. — Боби го срещнах на идване. Бързаше да се прибере. Аз, разбира се, не му казах къде отивам. Дано, вика, татко не се е върнал, че ще ме бие. Малко ми е, дето мама ще ме бие, ами и той — взе да си измисля професорът.
— На мама детето! — изхълца Ана Бобева и се обърна гневно към мъжа си: — Само да смееш с пръст да го пипнеш! Ти, ти си виновен за всичко.
Христо Бобев не възрази. Той си знаеше, че каквото и лошо да се случи, все него ще изкарат виновен.
Професор Докторов направи обстоен преглед на двете жени. Накара ги да се изправят и да залепят петата на левия крак за палеца на десния, да изпънат напред ръце и да затворят очи. И двете не успяха да запазят равновесие и полетяха напред. Ана Бобева падна в ръцете на професора, та не се удари, но Любов Пенкова се пльосна на земята и си разби носа.
— Пада ми се! — каза тя. — Вече никога никого няма да освобождавам от клас.
Следващото изпитание, на което ги подложи професорът, бе да си затворят очите и да пипнат с показалец носа си. Този път Любов Пенкова издържа изпиша, но Ана Бобева, вместо да си пипне носа, бръкна с пръст в окото си и изпищя. Окото се зачерви, поду се и се затвори.
— Така и очаквах — каза професорът. — Госпожа Пенкова е получила вестибуларно разстройство, а ти, Ана, следствие на преживените тревоги, имаш нарушена ориентация.
Предписа и на двете да пият тегретол — три пъти на ден по една таблетка след ядене! Сетне изведе приятеля си извън стаята и му каза:
— Слушай какво, Христо! Аз наистина срещнах Боби. Всичко останало, което казах обаче, е чиста измислица. Видях го на площад „Гарибалди” с един пиян просяк, когото ми представи за Дядо Коледа.
На Христо му причерня пред очите, облегна се на стената и взе да се смъква по нея. ТУбеше съзнание, но само с един професорски шамар дойде на себе си. По настояване на професора, Христо Бобев разказа за странното поведение на сина си и за настойчивите му искания Дядо Коледа да му донесе велосипед.
— Кажете му истината! — препоръча професорът.
— Коя истина?
— Че Дядо Коледа не съществува.
— Че той това го знае.
— Вярно, че го знае. Имал съм случаи с деца, които са вътрешно разкъсани между твърденията на родителите, че Дядо Коледа съществува, твърденията на съучениците си, че не съществува и силното желание у детето да съществува. Да, някои родители прекалено дълго поддържат у децата си илюзията за Дядо Коледа и това води до нежелани резултати.
— Елена и Калина още са малки, нека се радват…
— Но Боби е достатъчно голям! Христо, кажете му истината, преди да е станало късно! — настоя професор Докторов.
— Но, Съби, ти много добре знаеш, че той е на цели дванайсет години. От четири години вече ти помага на Бъдни вечер да се преобличаш като Дядо Коледа.
— Да! — съгласи се професор Докторов, но като че ли мислите му бяха другаде. — Истината наистина е отлично лекарство, Христо, колкото и горчива да е тя. Нали затова хората казват: „Такава е горчивата истина!” колкото и горчива да е обаче, след като я знае човек, с времето всичко се забравя. Дядо Коледа! Това е една чудесна легенда! Тя развинтва фантазията на децата, кара ги да бъдат по-добри. Но когато едно вече голямо дете като Боби продължава да вярва в небивалици, то неминуемо става за смях на съучениците си. Много, много по-рано трябваше да кажете на Боби, че Дядо Коледа е само легенда, върху която се крепят толкова хубави обичаи, радостни преживявания и човешки постъпки.
— Съби, ти май нещо не си добре! какво ти става?
— Да ограбиш вярата на малките деца в нещо толкова красиво и човешко би било престъпление! — продължи разсъжденията си професорът. — кажи истината на Боби, но го предупреди да не казва на сестрите си, че няма Дядо Коледа. Това може да предизвика психологически срив у тях. Поговори с Боби, Христо.
— Добре! — съгласи се бащата. Реши да не обяснява отново, че Боби знае истината за Дядо Коледа. — Струва ми се, Съби, че ти се преуморяваш напоследък.
— Е, как няма да се преуморявам. Много луд свят се навъди и в кабинета ми е тарапана!
— Това, което ме тревожи сега, Съби, е какво е търсил Боби с тоя пиян просяк, толкова пиян, че се мисли за Дядо Коледа?!
Да не е бил пиян и Боби? Ще го накарам да ми дъхне! И да знаеш, голямо наказание го чака. Ще му счупя компютъра!
— Не бързай, Христо. Човешкият мозък е тънка работа. Доведи ми го в кабинета. Ще се опитам да се добера до тайните му и оттам — до странното му поведение. Остави това на мене. Що мастило съм изписал по тези въпроси. Той знае ли, че не съществува Дядо Коледа?
— Но, Христо…
— О, да, прощавай, прав си, преуморен съм и доста разсеян. Ти не се тревожи. Боби е умно момче и трудности с него едва ли ще имаш.
Професорът се лъжеше. Не само родителите щяха да имат трудности с Боби, но и той самият.

26
Келнерът, който получи заръка да донесе чай от вино, стоеше пред масата на Дядо Коледа и гледаше тъпо.
— Там така го пият! — повтори Боби.
— Кое?
— Чаят!
Келнерът не можеше да повярва на ушите си.
— Чай от вино? — попита той, като се надвеси с едното ухо към Боби. Реши, че нещо недочува.
— От вино! — потвърди Боби.
— Какво вино?! — попита колебливо келнерът, уверен, че има някакво недоразумение.
— Червено! — отвърна кротко Дядо Коледа. — Каберне совиньон, но може и мавруд.
— Греяно?
— Стайна температура. Чаят от червено вино трябва да е със стайна температура.
— А какъв да е по-точно чаят? — недоумяваше келнерът.
— В пакетче.
— Билков?
— Това няма значение.
Келнерът се отдалечи с несигурни крачки. Върна се с чаена чаша, пълна с вино и потопено в него пакетче чай. На чинийката имаше две пликчета захар, но Дядо Коледа не се допря до тях. Изпи на един дъх половината чаша и обърса с ръка мустаците си.
— Много бях жаден! — призна си той.
Изпи и другата половина. Очите му светнаха. Обърса с ръка мустаците си и погледна празната чаша.
— Сега вече няма да умреш от студ и глад, нали?
Дядо Коледа не му отговори. Извади от джоба си парите, които взе от Боби, и започна да ги брои. Повика с ръка келнера и поиска сметката. Донесоха му я. Погледна, позамисли се и отсече.
— Дай една бутилка от същия чай.
— Бутилка? — попита озадачен келнерът.
— Ти искаш ли още кока-кола — обърна се Дядо Коледа към Боби.
— Може!
— И една кока-кола.
— Бутилка ли казахте? — попита отново келнерът.
— В чаша! — отвърна му Боби, като си мислеше, че този келнер сигурно е най-тъпият келнер в света. По сто пъти едно и също нещо пита.
— Една чаша чай и една бутилка кока-кола, така ли?
— Една бутилка чай и една чаша кока-кола! — поправи го Боби.
— А как да набутам чая през тясното гърло на бутилката?
— Хич и не си прави труда! — отвърна Дядо Коледа. — Аз чая го пия и без чай. И един сандвич, обаче.
— С какво?
— С повече шунка и по-малко хляб!
Келнерът се отдалечи с провлечена крачка и с учудена физиономия. В дългогодишната му практика такова нещо му се случваше за първи път. А какво ли не бе минало през главата му в поне десетте ресторанта, в които бе работил. Веднъж един клиент го попита:
— Какво имате за обяд?
— Всичко!
— Слон, пълнен с ориз! — рече клиентът и взе да се смее на собствената си тъпа смешка.
Друг път, след като най-любезно попита клиента „Ще обядва ли господинът?” той отвърна:
— Да, но първо ще подремна. Загаси оркестъра, че съм свикнал да спя на тишина!
И какви ли не още чешити бяха минали през главата, но за първи път се случваше да му поръчат бутилка чай, и то не на шега. При това не ставаше въпрос за чай, а за Каберне совиньон.
Докато слагаше на подноса чашата кока-кола, сандвича и бутилката с вино, наричана от онзи странен просяк чай, келнерът прошепна на шефа си:
— Тегли една жица в полицията. Този дрипльо или е луд, или смята да се измъкне и да ни остави едно наивно хлапе да се оправя със сметката.
Шефът му вдигна веднага телефонната слушалка.
Келнерът постави пред двамата поръчката, огледа ги и се канеше да се отдалечи, когато Дядо Коледа го хвана за ръкава и каза:
— Чая си ще пия бавно, така че не се тревожете, тук ще съм, когато дойде полицията.
Келнерът зяпна от учудване:
— Каква полиция?
— Тази, която каза да повикат!
Келнерът стоеше като истукан, с отворена уста и опулен поглед.
— Свободен си! — каза му Дядо Коледа.
— Слушам! — отвърна по войнишки келнерът и понечи да козирува, но навреме се усети, че не е в казармата и с бърза крачка се отдалечи от масата.
— Защо ще идва полиция? — попита Боби.
— За мене!
— Измисляш си, нали?
Дядо Коледа разчупи сандвича на две и постави едната половина пред Боби.
— За какво ще идва полиция? — попита отново Боби, като гледаше смутено и уплашено.
— За да ме арестува.
— Но ти си Дядо Коледа!
— Е, как ще ме познаят в тези одежди и без паспорт. Ти защо не ядеш?
— Защото съм злояд.
— И аз съм злояд, ама ям насила.
Боби избута дадената му половинка отново към Дядо Коледа.
— Аз сам няма да ям сандвича — рече старецът, като върна обратно половинката. — като имаш един сандвич, дай половината на ближния си! Знаеш ли кой е казал това?
Боби вдига рамене.
— Исус Христос!
— Той е казал, ако имаш две ризи…
— И за сандвич го каза. На мене лично!
— Ти, ти и Исус Христос ли познаваш?
— Че как?! Ти кой мислиш му носеше подаръци, когато беше малък. И на Мохамед и на всички свети величия, аз носех подаръци. Те бяха дечурлига и още се напикаваха в гащите.
Боби никога не беше се замислял, че и Исус Христос е бил дете. че и той се е напикавал като Калина и всички останали малки деца.
— А Господ?
— Господ си е Господ.
— Ами господът на мюсюлманите, на евреите .
— Той е един и същи. И десет, и сто имена да му измислиш, той си е Господ. Хората се бият помежду си само за името, което са му измислили, а мислят, че се бият за своя си Господ. Няма мой и няма твой Господ. Той е един за всички и е навсякъде. Щом е навсякъде, място за втори няма.
Вратата на заведението се отвори и отвън нахлу студен въздух. Дядо Коледа се усмихна.
— Какво се сети? — попита любопитно Боби.
— Нищо, просто видях кой влезе — и побърза да си напълни отново чашата с чая-вино или виното-чай, все едно.
Боби извърна глава. Видя влезлия полицай, застанал на мокрия бар, да разговаря оживено с управителя.

27
Ще трябва да оставим за известно време Дядо Коледа и Боби, защото историята взе да се развива с бясна скорост, събитията да се застигат, да се разминават или да стават по едно и също време. А това затормозява следенето им. Постоянно трябва да прекъсваме една нишка, дето учителите по литература ѝ викат сюжетна линия, и да се хващаме за друга, изоставена отпреди, сетне отново да се връщаме назад и пак да се залавяме за нея.
Спомняте ли си къде оставихме последния път Пагона? Няма значение дали си спомняте или не, защото нищо особено не се случи, след като Пагона свали фуражката си, почеса се по главата и се зачуди какво прави това момче, сиреч Боби, с този просяк, сиреч Дядо Коледа. Дали пък просякът не е някой преоблечен от майора таен полицай? Пагона реши да се отбие в кабинета на майор Козаров, за да подуши какво става. А след това ще отиде при Точилката и ще му съобщи новините. Хем ще си вземе месечното възнаграждение. колкото и малко да е, все е повече от заплатата му, и то бая повече. А и аванс може да поиска срещу четирите процента, които му се полагаха от печалбите по извънредната работа около коледните празници. Предпразничният бизнес вървеше безупречно и парите в джоба на Точилката валяха като коледен сняг. Само един от преоблечените като Дядо Коледа просяци се опита да краде, но го хванаха. Точилката измисли невероятно наказание. Ангел Нервозния накара крадеца да напише писмо, че слага край на живота си доброволно, по любовни причини и угризение на съвестта. Хванал бил любовницата си в изневяра и я убил зверски. Обесиха нещастника през нощта на коледното дърво пред магазин, край който се разхождаше със затворени очи Пагона.
Точилката, който както знаем не обичаше насилието, стоеше в кабинета си и потриваше доволно ръце. Полицията имаше да търси като щурава трупа на въпросната любовница, а неговият бизнес щеше да се развива необезпокояван от никого. Коледа наближаваше, щеше да мине и отмине, и клиентите щяха да започнат да си търсят снимките. Точно тогава Точилката ще възобнови репетициите на „Отечество любезно”. Нямаше по-добро укритие за мошениците от „Отечество любезно”. С дългата си диригентска палка ще репетира нова песен по собствени стихове. Беше измислил вече първите два стиха: Що ми е мило, мило и драго във родината наша крилата…
Трябваше само да намисли рими на „драго” и „крилата”, за да върже първото четиристишие. Припевът му изникна спонтанно в главата: — тра-ла-ла, тра-ла-ла. Лесно запомнящ се! Тормозеше го липсата на композитор. Все се канеше да научи нотите и все не му оставаше време. В краен случай ще изпрати Ангел Нервозния да покани някой композитор за спонсор, като напише безплатно, във вид на дарение, една мелодийка. Но преди това имаше да върши още много работа. Двама тайни негови сътрудници, които продаваха дрога, бяха арестувани във Варна. Всичко стана съвсем неочаквано. Та това му бяха най-тайните сътрудници, които и той не познаваше. Следователно отнякъде изтича информация.
Ето, че се отплеснахме, сами прекъснахме сюжетната линия и вместо за майор Козаров, взехме да разказваме за Точилката. Думата ни беше за Пагона, който отиде в полицията, почука на вратата на майор Козаров и влезе. Завари майора потънал в размисъл.
— Изтича информация! — рече мрачно майор Козаров, като гледаше изпитателно подчинения си.
А може би така се е сторило на Пагона. Нали затова народът казва, че гузен негонен бяга.
— Откъде знаете? — попита Пагона, като усещаше как по гърба му избива лепкава пот.
— Аз не съм толкова загубен, за колкото някои ме мислят. Аз даже никак не съм загубен. Аз имам информатори. Но и те, гадовете му с гадове, си имат свои. Те също знаят какво става тук. Пагона изтръпна.
— Това е предателство! — стана от мястото си майор Козаров. — А предателството се наказва със смърт.
— Да, но нали отмениха смъртното наказание — побърза да се защити Пагона.
— Точно така! На война можеш да убиваш когото ти падне, но в цивилния живот и най-големият престъпник и предател има право на живот. Самоубийството обаче не е забранено. Разбираш ли какво искам да кажа?
Пагона мълчеше, макар че се досещаше накъде бие началникът му:
— Предателят ще трябва да се самоубие! — рече майор Козаров и казаното звучеше като присъда.
Какво ли имаше предвид майорът, чудеше се Пагона. Дали шефът му е направил разкрития за самоубилия се Дядо Коледа? Или за двата трупа, които намериха в Перловската река — труповете на пазачите на „Отечество любезно”, които той собственоръчно очисти. Не дай си Боже, да намеква, че знае за предателската му роля. В такъв случай думите на майора означаваха, че е осъден на самоубийство. как да се измъкне от това положение? Най-добре е да застреля майора. По невнимание. Свидетели няма. както си е свалял колана, и пистолетът гръмнал.
Време за колебание нямаше. Майор Козаров стоеше с гръб към него до прозореца, загледан в зимния ден. Уж работно време, уж студено, а хора по улиците колкото щеш.
Пагона видя в прозореца собственото си отражение и си дръпна ръката от кобура. Дали и майорът го вижда? Е, как иначе. И не само го вижда, а може би го и следи. Ха си извади пистолета, ха майорът го превари и с един куршум го изпрати в отвъдното. Пагона обаче не вярваше в отвъдното. Лошо! Ако вярваше, щеше да е далеч по-леко. Да, без колебание трябва да извади пистолета и бум, бум… Глупости! Само едно бум трябва, как така бум-бум по невнимание. Никой няма да му повярва.
Пагона погледа отново отражението си в прозореца. Дали майорът също смята да го убие по невнимание? Или при самоотбрана. Естествено, че при самоотбрана. Ако е по невнимание, ще лежи в затвора, а при самоотбрана, може и да го произведат в по-горен чин, за проявено хладнокръвие и висок боен дух. А той, Пагона, ще лежи под земята и ще се превръща в тор.
Никога! И без друго моментът е удобен. Майорът продължава да стои вперил поглед навън.
Пагона клекна, за да не вижда майор Козаров отражението му в прозореца. Извади пистолета си и замръзна. До самия себе си видя обувките на майора.
— Какво има, сержант?
Ръката на Пагона сама изпусна пистолета. Сърцето му заседна на гърлото.
— Обувката си връзвам! — каза пелтечейки Пагона.
— Ами тя не е отвързана!
— Така ли? Вярно, че не е, впрочем, тъй вярно, че не е. Сухожилието ми нещо се схвана, остра болка и аз помислих, че ми се развързва обувката.
Боже, колко глупости на един път изрекох, помисли си Пагона. Майорът съвсем се е убедил, че именно аз съм издайникът. Време за двоумение няма. Пистолетът ми е на една педя разстояние. Само след секунди един от двамата ще лежи прострелян. Нека това да е майор Козаров.
Пагона посегна към пистолета, но майорът се оказа по-бърз. Взе го и го вдигна. Седна на мястото си. Завъртя пистолета в ръката си.
— Седни!
Аха, ще ме застреля седнал, че като падна, да не вдигна кой знае колко шум, помисли си Пагона и се прекръсти.
— За какво се кръстиш? — прозвуча резкият глас на майор Козаров.
„Как можах да направя тази глупост, божичко, как можах?” тюхкаше се наум Пагона и отново се прекръсти.
— По това време винаги се кръстя! — отвърна той.
Друго не успя да измисли. Погледна часовника си. Ако майорът го попита по кое време, да знае какво да каже.
— По кое време?
Пагона отново погледна часовника си.
— В три и двайсет и осем!
— В три и двайсет и осем — повтори майорът, като го гледаше с прикрита в ъгъла на устните усмивка.
— В три и двайсет и осем — потвърди Пагона и за по-убедително добави: — Понякога се будя през нощта в три и двайсет осем и се кръстя.
— А да ти е хрумвало, откъде може да изтича информация?
— Откъде?
— Оттук. Разни разбойници са наясно с това, което става тук.
— Идея си нямам, честен божи кръст! — отвърна Пагона и се прекръсти.
Майор Козаров погледна часовника си, погледна и към Пагона, който също погледна часовника си. Беше четири без двайсет и пет.
— Трябва да разбера откъде изтича информация!
— Че откъде ще изтича?
— И аз това се питам. Времената са такива, че на никой вяра да нямаш. Знаеш ли какво си мисля?
— Съвсем не! — отвърна Пагона, като не преставаше да гледа как майорът върти пистолета му в ръцете си. След като го гръмне, майорът ще го тикне в неговите ръце и после вестниците ще пишат, че сержант Новоселски се е прострелял със собственото си законно притежавано оръжие.
— Този пистолет, в който си заковал поглед, нищо не струва. На два метра си от мене, да река да те застрелям, няма да те улуча.
Пагона понечи да се прекръсти, но се спря навреме.
— Ще отидеш в оръжейната. Ще наредя да ти дадат свястно оръжие. И два дни отпуск ти давам. Преуморен си. Преди малко дори говореше несвързано. Да не кажа — глупости! Сухожилието ти развързало обувката.
— Тъй ли? — направи се на ударен Пагона.
— Тъй я! А оръжието, което ще получиш, ще е без патрони. Ще го носиш ей-тъй, за всяване на респект. Ако ти дам и патрони, току-виж си утрепал някого, я мене, я себе си.
Божичко, значи майорът е отгатнал намеренията му, с ужас си помисли Пагона и отново се прекръсти.
— Пак се кръстиш!
— Преуморен съм! — отвърна отчаяно Пагона.
— Значи, като си преуморен, се кръстиш. Бягай почивай! След два дни да си на линия. Ще искам да разбереш откъде изтича информация. Ако дотогава аз лично не съм разбрал, де!
Пагона тръгна заднешком към вратата. Беше уверен, че майорът ще му тегли куршума. Телефонът иззвъня, стресна го и без да разбере как и в какво, препъна се и падна на задника си до самата врата.
— Майор Козаров слуша!
Пагона продължаваше да седи облегнат на вратата. Реши, че е по-добре да го застрелят както е облегнат на вратата. Иначе като падне, може да се удари.
— Стани де! — каза майор Козаров, след като постави телефонната слушалка на мястото ѝ. — Преди да се прибереш да почиваш, мини край пицария „Италианско капричио” и виж какво става там.
Пагона се измъкна от стаята на началника си. Вървеше и не вярваше, че е жив.

28
Пагона не тръгна към „Италианско капричио”. Трябваше да предупреди Точилката за надвисналата нова опасност. Информатори в редиците на „Отечество любезно” — та това е ужасно! Те биха могли да го предадат и него. Впрочем, най-вероятно е да са го предали. каква беше тази игра на майора с пистолета? И с нервите му! И защо не го застреля? Дали се колебаеше в получената информация, или просто отложи екзекуцията за след празниците?
На входа на „Отечество любезно” му отнеха току-що получения пистолет.
— Без патрони е, дай го! — рече Пагона.
— Веднъж на хиляда пъти оръжието гърми и без патрони — рече бодигардът, който взе пистолета му.
Прав е, помисли си Пагона! В школата ги учеха на същото и всички се съгласяваха, макар че никой не беше наясно как така оръжие ще гърми без патрони.
Завари Точилката да разглежда поставената под стъклото на бюрото му карта на района. Пагона, без да има нужда, отдаде уморено чест и докладва каквото имаше да докладва. Не забрави да каже, че му е наредено да мине през „Италианско капричио” .
— Информатори значи! — мислеше на глас Точилката.
— Информатори! — потвърди Пагона.
— В множествено число?
— В множествено число!
— Значи не си ти! Ако беше го казал в единствено, щях да те застрелям. Отдавна подозирам, че този отвратителен майор има внедрени информатори. На обект З са проверили фотоапарата и са открили измамата. Арестували са фотографа за двадесет и четири часа, а онзи идиот, Дядо Коледа, останал да мръзне пред магазина цели три часа. Чудел се какво да прави. Пратих му нов фотограф с филм във фотоапарата. Допълнителни разходи! Намалена печалба! Заради разни информатори. Ти кои мислиш, че може да са те?
— Нищо не мисля!
— Вярвам ти! Тебе ти е служебно задължение да не мислиш. А аз мисля! Мисля, защото прехраната на толкова хора е в ръцете ми. И знаеш ли какво намислих току-що?
— Не!
— Няма и откъде да знаеш. Аз мисля, че информаторите са онези двамата, дето ги наказах да бъдат просяци. И сега си отмъщават. Ако в момента поемат по-дълбоко въздух, ще им замирише на пръст. Осъждам ги на смърт чрез разстрел.
Пагона го гледаше зяпнал.
— Бягай сега в „Италианско капричио” да видим за какво те изпраща там тази свиня.
— Ама вие откъде знаете?
— Помисли си и ще се сетиш! — ухили се Точилката.
Пагона си тръгна озадачен. Откъде наистина може да знае? В стаята на майора бяха съвсем сами. Нямаше и половин час оттогава. Дали и майорът не държи под бюрото си бодигард, без да знае, че бодигардът му е информатор. Светът взе да заприличва на американски филм.

29
Вратата на „Италианско капричио” се отвори и отвън нахлу студен въздух. То другояче не може и да бъде. През зимата студеният въздух нахлува само отвън навътре! И на него му се иска да е на топло.
Пагона влезе. Сервитьорът го дръпна и го заведе на мокрия бар при управителя. Управителят му каза тихо на ухото:
— Един опърпан просяк ми поръчва вино, ама му вика чай!
— На кое вика чай? — На виното!
— Е, какво от това?! Ние сме свободна държава, демократична при това, и който както иска, така може да нарича виното. Абе, ти имаш ли акъл за такива дреболии да разкарваш полицията? Държавата е пълна и с мошеници, и с информатори, и с какви ли не още съмнителни лица, той за някакъв си луд взел да ме вика.
— Мисля, че е мошеник.
— Е, всеки, който мисли някого за мошеник, ако почне да се обръща към полицията… И не ме прекъсвай, защото забравих какво щях да ти кажа. А беше важно!
— Лицето е съмнително!
— Какво му е съмнителното на лицето?
— Виж как е облечено?
Пагона извърна глава. Веждите му се повдигнаха нагоре по ниското чело и достигнаха косата. Този просяк не беше кой и да е просяк, а оня просяк. За кой ли път се изпречваше на пътя му?! И това хлапе. Може ли да става дума за някаква случайност? В никакъв случай! Майор Козаров явно е поставил вече капани, много капани, на всяка крачка. Защо му взе пистолета? И го замени с празен! Защо точно него изпрати в „Италианско капричио”? Този просяк и това хлапе не са току-така тук. Едва ли майорът случайно му нареди той лично да отиде в „Италианско капричио”. Уж по телефона някой му звънна, но Пагона изобщо не си спомняше телефонът да е звънял. Майорът дигна слушалката и разговаряше нещо с някого. Вятър и мъгла! Това е капан и майорът го изпрати, за да мине през него. През капан обаче не се минава, защото капанът сам щраква зад гърба ти. Ето, значи, защо майорът не го застреля направо.
— Е? — рече тържествено келнерът, сигурен, че сержантът се е убедил вече, че не напразно е викан.
Пагона продължаваше да мисли. Никак не е прав Точилката, че на него като полицай му е служебно задължение да не мисли. как трябва да постъпи в случая? Разбира се, по неочакван за майор Козаров начин. Объркващ начин. Нестандартен, както обича да казва самият майор Козаров.
— Е? — подкани го келнерът.
— Този го знам! — отвърна Пагона.
— Кой е той? — попита озадачен келнерът. — Дядо Коледа! Ако не вярваш, върви го питай!
Келнерът тръгна с несигурна крачка към масата на дрипавия просяк и плахо попита:
— Извинете, вие Дядо Коледа ли сте?
— Позна те! — извика радостно Боби и плесна с ръце. — Позна те!
Очите на келнера се събраха от изненада, сляха се в едно над носа и той заприлича на циклоп.
Мъж и жена, току-що влезли, се сащисаха, като видяха одрипавелия белобрад старец и добре облеченото момче, което възторжено ръкопляскаше и гледаше с любов към някакъв дрипав просяк.
— Кой е този просяк? — попитаха новодошлите.
— Дядо Коледа! — отвърна им Пагона.
Мъжът и жената се спогледаха, направиха кръгом и напуснаха „Италианско капричио”. А келнерът се дотътри до мокрия бар, облегна се и с изнемощял глас каза:
— Не може да бъде!
— Може, може! — рече Пагона. — Сега какво, ще се глобяваме за умишлено разкарване на властта.
— Колко? — попита управителят, който през цялото време гледаше намръщено.
— Двеста лева!
Управителят напълни чаша с ракия, напълни я догоре, аха да прелее, сложи я пред Пагона и каза:
— На мене тези номера, не! Това ти стига! Ни капка повече! — Добре — съгласи се веднага Пагона. — Обаче и една пица, че не съм ял от сутринта. Ако се налага, ще я платя.
Пагона отпи яка глътка. Пое дълбоко дъх да угаси пожара, който алкохолът запали в гърдите му. Замисли се. Прекара през главата си всичко, което беше преживял през последните часове. Наистина ли майор Козаров го подозира? Или направо знае за връзките му с подземния свят! А Точилката? Ако Точилката се усъмни в него, чакаше го сигурна смърт, също като ония двама нещастници, дето клечаха сега на пазара „Ситняково” и се правеха на просяци. Предчувстват ли те какво им се готви? Или може би Ангел Нервозния вече им е видял сметката!
Топлата пица, която лично управителят на заведението му поднесе, прекъсна мислите му. Пагона си отряза голямо парче и задъвка флегматично. Управителят продължаваше да стои край масата и да го гледа с презрение и омраза.
— Имаш късмет!
— Защо? — попита Пагона, мляскайки.
— Защото съм разбойник като тебе. Ако не и по-голям. Иначе щях да те натопя пред началника ти. Ако и той не е разбойник!
— Не е! За съжаление. Но и ти имаш късмет!
— Защо?
— Защото началството ми зачисли пистолет без патрони. Разкарай се сега, че ми пречиш на храносмилането.
През цялото време Пагона не престана да наблюдава с едно око масата на просяка и Боби. Разговаряха разгорещено. Впрочем Боби слушаше, а просякът разказваше нещо, ръкомахайки. От време на време си сипваше от бутилката вино, отпиваше мъжка глътка и доволно прокарваше ръката си по мустаците. Почервенелите му бузи приличаха на великденски яйца. Същински Дядо Коледа! Липсваха му само дрехите, червената мантия и червената шапка с пискюл и закачено на него звънче.
Пагона реши, че трябва да проследи този странен просяк. Дали е преоблечен таен агент на майор Козаров, с когото се среща в тайни квартири. Или е най-обикновен просяк. Замотал е това хлапе в лъжите си, а то го зяпа в устата и му плаща яденето и пиенето. Не е чудно майор Козаров да няма нищо общо в случая. Интелигентни, много интелигентни просяци се навъдиха напоследък.
Вратата се отвори. Влезе Ангел Нервозния и седна на неговата маса. Защо ли? Дали не идваше да го ликвидира? Разбира се, двамата се правеха, че не се познават, но Ангел Нервозния не трябваше да сяда на масата му.
— Какво стана? — прошепна Пагона, след като се увери, че никой не ги гледа.
— Ще хапна и ще ги очистя. На празен стомах не обичам да убивам.
Слава Богу, не идваше за него.
Просякът вдигна ръка и извика:
— Плаща моля!
От скъсаните си дрехи измъкна шепа пари. Значи не момчето, а той плаща. Странни, много странни неща взеха да се случват, мислеше си Пагона. Ето, не келнерът, както е редно, а управителят отиде да вземе парите. Но не ги взе. Просякът му ги даваше, а той отказваше да ги вземе. Пагона не можеше да разбере причината, а тя беше много проста. Управителят така се беше ядосал на дрипльото и Боби, че искаше да ги унизи.
— За „Италианско капричио” е истинско удоволствие да нахрани един изпаднал Дядо Коледа и едно джудже! — рече любезно той. — Ще се наложи само да си платите чая — и постави сметката пред стареца.
— Аз не съм джудже, господине — отвърна с достойнство Боби, докато Дядо Коледа приготвяше парите. — Джуджетата си нямат и представа къде е Дядо Коледа сега, нито пък знаят, че е ограбен. Вижте го на какво прилича.
— Виждам!
— И паспорта му задигнали, моля ви се.
Управителят взе подадените му пари и се бръкна да върне рестото.
— Задръжте остатъка! — рече великодушно старецът. — В сравнение с миналата година, чаят ви е поскъпнал чувствително. И не само чаят.
Двамата с Боби си тръгнаха. Управителят ги проследи с поглед, погледна оставеното му ресто и вдигна рамене. И това не му се бе случвало — от просяк бакшиш да получи. Щом излязоха, Пагона скочи от мястото си.
— Не си допи ракията! — рече му Ангел Нервозния.
— Когато съм на работа, не пия! — отвърна Пагона и бързо се измъкна навън.

30
Колкото повече наближаваше Коледа, толкова улиците ставаха по-оживени, витрините — по-блестящи, надеждите за весела Коледа и щастлива Нова година — по-големи. А и времето се случи такова, че засилваше коледното настроение. Около обяд слънцето се провираше между облаците, разкъсваше ги, огряваше лицата на хората и топлеше измръзналите улични продавачи на коледни играчки и бенгалски огън. Сетне небето се покриваше с олово. Запрехвърчаше сняг. Уличните лампи светваха и снежинките започваха своя танц около тях. Хората се гушеха на топло по къщите, изпълнени с надежди и вяра в бъдещето. Вярата и надеждата ги крепяха и им помагаха да посрещат по-леко ежедневните трудности.
Новините, които Пагона донесе, не вдъхнаха на Точилката ни вяра, ни надежда. Имаше опасност този проклет майор да развали всичко — и Коледа, и Нова година, и целия му бизнес. Преоблечени полицаи като просяци, преоблечени просяци като полицаи — какво още може да измисли болният му полицейски мозък. Трябваше да го премахне — абсолютно и завинаги! Ще накара Пагона да му сложи стрихнин. къде да го сложи? Ами, примерно, в сандвича, който майорът ще го изпрати да му купи. Я го изпрати, я не го изпрати! Маса време ще мине в чакане и майор Козаров може вече и да е по следите на целия му бизнес. А и Пагона, знаеш ли го? Може да каже: „Господин майор, има заговор срещу вас!” И да го предаде! Ако изпрати Нервозния? Не, твърде близо едно до друго ще станат убийствата с неговия почерк. По правило поне една година трябваше да не го забърква в нова мокра поръчка. А защо да убива майора, когато може да го купи?! Нали всеки човек си има цена, която, стига да можеш да платиш, и той става твой. Точно така — без куршуми и без бой, той ще стане мой! Дали не е най-добре той, Точилката, да отиде лично при майора и да му постави ребром въпроса „Колко?”
Самата мисъл за среща очи в очи с майор Козаров го накара да потръпне от ужас. Пот изби по челото му. „Ами ако майорът ме познае? — помисли си с ужас Точилката, извади носна кърпа и си избърса потта. — Ще ме познае, ама друг път! За какво нося тези черни очила?”
А и не ме е виждал отдавна. Тогава носех бакенбарди, които свършваха край устата ми, и мустаци, които образуваха кръг край нея и се свързват на брадичката.
Някъде отблизо се разнесоха два гърмежа. Точилката отвори прозореца, напълни гърдите си със студен декемврийски въздух, прекръсти се и каза:
— Бог да ги прости!
Той не се съмняваше, че наказаните да просят разбойници вече лежат мъртви на местопросенето. През отворения прозорец се чуха тревожните сирени на полицейски коли. Виенето им постепенно изчезна. Полицията отцепваше района около „Ситняково”. колкото и да го отцепва, мислеше си Точилката, майор Козаров остана без доносници. Дори и двамата пресни покойници да са невинни, смъртта им ще стресне истинските предатели.
Точилката реши, че сега е моментът за среща с майора. На майора нямаше и през ум да мине, че поръчителят на двойното убийство ще отиде да разговаря с него.
— Глупак!
Изпод бюрото изпълзя Глупака.
— Убиха го! — въздъхна той.
— Кого?
— Оня, с ниското чело.
— Че и другия убиха.
— Ниското чело ми дължеше пари! Трябваше да го оставиш на мене! А за кльощавия съм доволен! Аз му дължах на него.
— Колко?
— Петстотин лева!
— Дай ги! — протегна ръка Точилката.
Глупака погледна глупаво шефа си. Той и не можеше да гледа по друг начин. Бръкна в джоба си и извади с неохота пачка банкноти. Точилката я прибра във вътрешния си джоб.
— Сега вече не му дължиш нищо! А ако искаш да си върнеш борча на тънкия, мога да кажа на Ангел Нервозния да те прати при него.
— Как ка'еш, шефе! — отвърна кротко Глупака.
— Слушай какво, Глупак: аз излизам, ти ще ме охраняваш. Плътно! Без глупости, обаче! — рече Точилката и след като му обясни плана си, попита: Имаш ли въпроси?
— Да!
— Питай!
— Може ли да затвориш прозореца, че ще настина?
— Глупак!
— Кажи, шефе.
Точилката се прекръсти. Бог да му е на помощ с такъв бодигард, на когото в главата му има мускули вместо мозък. Съжаляваше, че изпрати Железния по задачи. Облече се набързо и взеха трамвая. Предугаждаше, че предстои тараш на всички съмнителни автомобили, а неговите всичките бяха от беемве нагоре. Имаше и една лада за камуфлаж, но в студа отказваше да пали.
Когато слязоха на „Ситняково”, облаците се бяха разкарали, но за сметка на това бе застудяло. Глупака вървеше с вдигната на сакото яка и мушнати в джобовете на панталона ръце. Точилката му забрани да си вземе палто като наказание, дето задава глупави въпроси. Дано му дойдел акълът в главата! Глупака се чудеше дали ако сложи главата си във фризера, тя ще поумнее. Но реши да не пита.

31
Щом излязоха от „Италианско капричио”, Боби побърза да си скрие ушите под плетената шапка. Студът първо тях щипна. Дядо Коледа направи същото, но в една плетена шапка не можеш да се навреш целият. Затова стегна мускули. Отвътре му беше топло, но кожата му, и без друго напукана от студа, настръхна, на гласпапир заприлича.
— Ще дойдеш у дома! — каза Боби. — Ще те скрия в мазата. Там е топло, има парно и два хладилника пълни с какво ли не.
— Добре! — съгласи се Дядо Коледа. — А чай?
— Чай ще ти донеса, а вино има цели два кашона. Татко ги купи за празниците.
— Ще стигнат!
На площад „Гарибалди” имаше огромна елха, накичена с опаковани в лъскави разноцветни листа кутии, и, разбира се, бляскави топки, закачени чак на върха, за да не ги открадне някой. Пред елхата седеше на столче усмихнат, червендалест Дядо Коледа с дървена тояжка в едната ръка. С другата любезно канеше преминаващите родители да снимат децата им. Фотографът гледаше мрачно, идваше му да набие всеки родител, който отказваше да увеличи оборота му, но заповедта на Точилката бе повече от категорична: Никакво насилие!
— Всичко тук е лъжа! — посочи към коледната елха старецът. — Дядо Коледа е като истински — възрази Боби. — Добре са го докарали. Много прилича на тебе.
— Прилича, но е фалшив. Знаеш ли как да ме различаваш от фалшиви Дядоколедовци.
— Как?
Старецът клекна до Боби и каза:
— Дръпни ми брадата.
— Защо?
— Дърпай, дърпай! По-силно, по-силно! — Не те ли боли?
— Позна, боли ме. Защото е истинска. Ето, и мустаците… — започна сам да си ги дърпа. — И веждите. Всичко е истинско. А това, което виждаш, е пълно менте. Празни кутии в примамлива опаковка! Подаръци, един вид. И едно живо менте, седнало под коледното дърво, облечено както аз бях облечен, преди да ме оберат. Гледай сега какво ще стане!
Дядо Коледа отиде до седналия край елхата старец и преди фотографът да успее да се намеси, дръпна брадата му. Ластикът мина покрай ушите и бузите на фалшивия Дядо Коледа и се опъна до скъсване. Дядо Коледа пусна фалшивата брада, тя се преметна покрай носа на ментето, залепи се на челото му и се спусна над очите му. С един замах Дядо Коледа отлепи мустаците и ги размаха пред събралото се вече наоколо множество.
— Това е един нищо и никакъв просяк, подмамен от банда разбойници! — извика патетично Дядо Коледа и дръпна веждата на разобличения фалшив Дядо Коледа. — Ето! — размаха я той пред непрекъснато увеличаващата се тълпа от зяпачи.
Фотографът се видя в чудо. Този белобрад старец му се стори познат и това го възпря да го размаже от бой. Спомни си и откъде го знае — нали този, същият, бе сред събраните просяци и изчезна мистериозно, докато всички се превиваха от смях на твърдението му, че е Дядо Коледа. Ще да е някой преоблечен като просяк полицай! Точилката ги предупреди за тази опасност. Затова вместо със сила да защити правото си на собствен бизнес и свободна пазарна икономика, фотографът-разбойник прошепна в ухото на стареца.
— Господине, вървете си, че въпреки всичко може нервите ми да не издържат!
Дядо Коледа го изгледа усмихнат, потупа го приятелски по бузата, щипна го по носа, грабна фотоапарата му и докато разбойникът се усети, разтвори го и извика:
— Празен! Без филм!
Сега вече фотографът-разбойник, че и хорист отгоре на всичко, не издържа. Хвана стареца за дрипите, привлече го към себе си и му се озъби. Дядо Коледа кротко му се усмихна и рече: — Внимавай! Две пици и един сандвич съм изял. Ако пък знаеш колко чай съм изпил, направо ще се напикаеш — хвана го за ушите и го вдигна, сякаш беше перце.
Тълпата гледаше и се чудеше — откъде се взе толкова сила в този кльощав старец?! Само Боби не се чудеше, той знаеше! Плесна възторжено с ръце и радостно извика:
— Ура за Дядо Коледа! Ура-а-а!
Радостни детски гласчета се присъединиха към вика му, макар и никое дете да не подозираше, че този дрипав старец е Дядо Коледа, а не онзи с отскубнатата брада.
Пагона следеше двамата още от излизането им от „Италианско капричио”. Сврял се сред любопитната тълпа, той ги наблюдаваше. Две семейства с деца се нахвърлиха върху фотографа, размахвайки разписки за платени снимки. Искаха си парите, готови да разкъсат мошеника.
Двама-трима забутаха Пагона напред, настойчиво го караха да се намеси, докато един го изпрати с два шута по задните части в центъра на събитието.
— Паспорти! — викна Пагона и замижа.
Когато миг по-късно си отвори очите, тълпата наоколо се бе стопила. На никого не му се щеше баш пред празници да го разкарват за свидетелски показания из участъците?!
Така пред елхата на площад „Гарибалди” останаха само Боби, Дядо Коледа и Пагона. Смутен, Пагона отдаде чест и рече:
— Всичко най-хубаво.
В този момент обаче, като изневиделица се появи професор Докторов, който, както знаем, отиваше в училище да се оправя с припадналата му майка и класна.
— Ти какво правиш тук, бе, Боби?
— О, чичо Съби, здравей!
— Кой е този? — попита изпълненият с подозрения професор, като посочи с глава застаналия до Боби просяк.
— Ще ти кажа, но нито дума на мама и татко. Аз и на тебе не трябва да казвам, ама хайде! Това е Дядо Коледа. Запознайте се!
Дядо Коледа протегна ръка, но нищо не можа да каже, защото хлъцна.
— Взехте ли му паспорта? — обърна се професорът към Пагона, който стоеше като онемял. Този чичо Съби трябва да е цивилно ченге, и то от висок ранг, щом го пита така.
— Той няма паспорт. Нищо няма! — отвърна Боби вместо Пагона. — Разбойници го ограбили.
Старецът отново хлъцна, този път бая шумно.
— Прощавайте, за първи път ми се случва от 1200 години — каза смутено той.
Ако не бързаше за училището, където го чакаха родителите на Боби, професор Докторов щеше да отведе Боби вкъщи, а стареца в лудницата. Сега нямаше как. Затова помоли Пагона да придружи Боби и отпрати стареца да си върви по живо, по здраво. Боби гледаше как Дядо Коледа се отдалечава с бавни крачки и очите му се напълниха със сълзи.
— Не емигрирай, Дядо Коледааа! — викна след него Боби.
Професорът проследи с поглед стареца. Видя го да пресича трамвайната линия и да изчезва зад ъгъла. Изведнъж се сепна — там нямаше никакъв ъгъл! Къде изчезна този дрипльо?! Халюцинирам ли? — питаше се професорът. Глупости, човек халюцинира, когато вижда неща, които ги няма. А той не виждаше нещо, което трябваше да е там.
Професор Докторов въздъхна. Много работа му се струпа напоследък и ето, че от преумора взе да откача.
— Къде изчезна този твой Дядо Коледа? — попита той Боби. — Ей го там, на трамвайната спирка.
До трамвайната спирка нямаше и десет метра, но колкото и да се взираше, професорът не виждаше никакъв дрипльо.
— Къде бе?!
— Не го ли виждаш? — учуди се Боби. -- Ами как ще го виждаш, когато не вярваш, че съществува.
Дядо Коледа се извърна, махна на Боби с ръка, избледня, избледня, стана прозрачен и изчезна.
За професор Докторов приказките на Боби бяха достатъчно основание за безпокойство.
— Родителите ти знаят ли къде си тръгнал по това време? — попита той.
Въпросът на професора стресна Боби. Чудеше се какво да отговори. Чак сега осъзна, че бе извършил нещо повече от нередно. Дали класната е вдигнала тревога, след като не се прибра за обещания последен час?
— Чичо Съби — започна Боби, като направи възможно най-невинната физиономия, но не знаеше какво да каже по-нататък.
— Слушам те! — подкани го професорът.
— Колко е часът?
Професорът извади джобния си часовник.
— Пет без четвърт.
— Пет без четвърт? — учуди се Боби и погледна своя часовник. — Вярно, бе!
— Завеждаш го право вкъщи! — нареди професорът на Пагона, след като му написа на листче адреса.
— Слушам, началство!
Пагона помъкна Боби за ръка. Професор Докторов ги проследи с поглед и поклати глава. Трябва да се заеме с лечението на Боби. Най-напред ще си изясни причините за това, казано меко, странно поведение. Възприемането на един обикновен просяк като Дядо Коледа може да се дължи на по-дълбоки психо-неврологични отклонения. Дали пък Боби не се е преуморил от учене? Интересно би било, ако е така. В дългогодишната си практика той не бе попадал на преуморен от учене ученик.

32
Знаем вече, че когато много събития се случват в един и същи момент, сюжетните линии се кръстосват и всяка продължава в своята си посока. Няма как да се разчекнем и да тръгнем на всички страни, Дори и стоножките не могат да го направят.
Ето например случая със срещата на професор Докторов и Боби, на която бяхме току-що свидетели. А много по-рано видяхме какво направи професорът след тази среща.
Какво?
Отиде при припадналата класна на Боби и при припадналата му майка и с по два шамара ги свести. След това разказа за срещата си с Боби на баща му. И ако мислите, че сега ще хукнем да видим какво става у Боби, лъжете се. Там ще отидем по-късно. Сега е ред да проследим развоя на събитията при майор Козаров, Ангел Нервозния и осъдените от Точилката на смърт двама нещастници. Техните души летяха вече към Св. Петър, който ги очакваше пред райските двери с големия ключ. Щеше да ги хлопне с него по… Нямаше по какво да ги хлопне. Простреляните им глави лежаха на паважа, а през куршумените им отверстия душите им бяха полетели към отвъдното. Единственото, което Св. Петър можеше да стори за тях, бе да ги отпрати към ада, за да изкупват земните си грехове в някой казан с вряща смола.
Майор Козаров още не знаеше за случилото се. Беше потънал в собствените си мисли, а те се въртяха около страшните събития в района му. Случаят с просяците не му даваше мира. какво се криеше зад тези тайнствени отвличания, които секнаха също така бързо, както и започнаха. какво се криеше зад противоречивите и глупави показания на двамата, които Пагона му доведе?
Телефонният звън го накара да трепне. Вдигна слушалката. — Слуша майор Козаров!
На лицето му се изписа тревога. Хлопна нервно телефона, грабна шинела от закачалката и изхвърча навън. Скочи в дежурната кола.
— Пазара „Ситняково”! — нареди той.
В празното пространство между старата и новата част на пазара лежаха два трупа с по един куршум между двете вежди. Двойно убийство, извършено свръх професионално! Майорът веднага разпозна труповете на двамата просяци. към многото натрупали се въпроси, които чакаха за отговор, се прибавяха и нови. какво можеше да значи всичко това? кой е платил на професионален убиец да ликвидира двама голтаци?
— Документи за самоличност? — обърна се майорът към шефа на оперативната група.
Шефът на оперативната група бръкна в джоба си, но майор Козаров го спря:
— Не искам вашите, капитан Чолаков! Питам за документите на убитите.
— Нямат! В двамата намерихме по осем лева и четиридесет и две стотинки и още един лев и тринайсет стотинки в картонената кутия пред тях. Очевидно са били кооперация и са делели паричните постъпления.
Нови двайсет, помисли си майорът, просешка кооперация!!! Разтурихме селските кооперации, взехме просешки да създаваме!
Точилката наблюдаваше всичко, промушил глава между стоящите зад въжената ограда зяпачи. Плътно прилепен зад него, Глупака дишаше във врата му. Цивилни полицаи очертаваха с тебешир контурите на двата трупа.
Някой побутна отстрани Точилката и той извърна глава. Ангел Нервозния! При това ухилен до уши. Трябва да е полудял да стои на местопрестъплението. Точилката се направи, че не го вижда, но Ангел Нервозния продължаваше да го побутва. Намигна му с око, сочейки с глава към двата трупа.
— Доволен ли си? — попита той, без дори да шепти.
— Глупак!
— Кажи, шефе! — обади се зад гърба му Глупака.
Точилката извърна глава и му хвърли убийствен поглед.
Вдигнаха труповете, за да ги поставят в найлонови чували! Под единия имаше пистолет. Това изненада не само тълпата, която извика хорово „Аааа!” но и самия майор Козаров, а найвече Точилката. Оперативен работник огъна пистолета в бяла кърпа, която извади от найлонов плик.
— Ще намерят отпечатъци от пръстите на тънкия! — рече доволен от себе си Ангел Нервозния. — Накарах тънкия да види пистолета, уж съм го купил току-що. Бях го увил в найлон. Той го извади от плика, разгледа го, аз го взех, разбира се, бях с ръкавици, и посях един куршум в мозъка на онзи с ниското чело. Следващия пуснах в кухата глава на тънкия.
— А какво търси пистолетът зад гърба му?
— Изтървах го. Гръмнах и го изтървах. И този идиот взе, че падна върху него.
— Глупак! — процеди през зъби Точилката.
— Кажи, шефе! — обади се зад гърба му Глупака.
— На Ангел Нервозния говоря! — изсъска Точилката и с хъс в гласа си рече: — Все някой те е видял!
— Много ме видяха, но се разбягаха. Сега вече няма кой да ме разпознае, бях се преоблякъл като Дядо Коледа,
Ангел Нервозния разтвори доволен торбата, която носеше, за да покаже скрития вътре костюм.
— За нула време се размаскирах в близкия вход и… ето ме тук.
Точилката усети как краката му се подкосяват. Ако беше възложил на Глупака да извърши екзекуцията, по-умно щеше да се справи със задачата. Не очакваше от Ангел Нервозния подобна идиотска постъпка. Сега щяха да проверяват всички Дядоколедовци, които се усмихваха на път и под път и се снимаха с невинни дечица. Майор Козаров щеше лесно да установи, че част от тях са преоблечени просяци, разположени в един и същи район. По един шамар им стига, за да кажат и майчиното си мляко. Точилката никак не вярваше, че в полицията не бият. Между впрочем и в полицията не вярваха на подобни измишльотини.
— Ти си по-голям глупак и от Глупака! — просъска Точилката.
Този път Глупака не се обади. Почувства, че има нещо обидно в тона на шефа си, но не схвана точно какво.
Ще почне проверка на всички Дядоколедовци…
— Трябва да са луди! По пистолета има отпечатъци само на тънкия. кой ще ти вярва на разни свидетели, че са видели как някакъв си Дядо Коледа се прави на убиец. А и всички наши Дядоколедовци са по местата си и имат идеално алиби. Снимки с по едно-две хайванчета, а на всяка снимка — датата и часът.
— Точно снимки нямат, Ангелчо! Цялата ни далавера ще лъсне. И „Отечество любезно” не може да ни спаси този път. Разкарай се! — нареди му Точилката.
Натовариха труповете на линейка, сирената й зави и хората тръгнаха да си вървят.
През цялото това време Точилката не изпускаше от око майора, който разговаряше с оперативната група.
Ето част от разговора, който, ако Точилката, Ангел Нервозния и Глупака можеха да чуят, щяха да се изпотят въпреки студа и дори да се подмокрят:
— Ако има отпечатъци и от двамата, значи е самоубийство. колективно самоубийство поради нисък жизнен стандарт и невъзможност да посрещнат тежките данъци и цените на тока и парното! — каза оперативният работник, който от два месеца не си бе плащал парното и се чудеше от къде ще намери пари, за да го плати. — Ако отпечатъците са само от единия, вероятно ще е убийство и самоубийство пак по същите причини. Едва ли е имало спор за пари, сумата е нищожна. Ще работим по тези две версии.
— И по още една — каза майорът. — Убийство! Двойно убийство от изпечен убиец.
— Няма основание засега…
— Има, има. Що ще този пистолет зад гърба на убития. Гръмнал се, сложил си пистолета зад гърба, да не му го открадне някой и легнал върху него, така ли?
— Мислите, че убиецът е сложил пистолета под убития? — попита не без ирония в гласа си оперативният работник.
— Във всеки случай не убитият го е сложил там! — отвърна му майор Козаров не с ирония, а със сарказъм. — И още нещо:
— Кой просяк ще се самоубие с осем и кусур лева в джоба си? Ще ги изпие първо, пък после! Свидетели някакви?
— Хората се разбягали. Само един дойде да каже, че убиецът е Дядо Коледа.
— Кой, кой?!
— Дядо Коледа! В смисъл, че бил облечен като Дядо Коледа.
— Изпратихме го за освидетелстване.
— Докладвайте ми за резултата!
Майорът се отправи към дежурната кола. Това бе моментът, който Точилката чакаше. Притича до колата, покриван плътно от Глупака. Застана пред майора и каза:
— Трябва да поговорим.
Майор Козаров се загледа в този дебел, трътлест, нисък човек, с пъпчиво лице, квадратна брада, със златни халкички на ушите, по две на всяко едно, и абсолютно черни очила, през които, поне отвън навътре, не се виждаше нищо. Протегна ръка и преди Точилката да успее да се дръпне, свали очилата му. Точилката запримига от светлината. Той мразеше светлината и не сваляше очилата си дори когато спи.
Майорът се загледа в сините му, ще рече човек „невинни очи”, и напрегна мозъка си. Откъде познаваше този човек? В съзнанието му бавно, но точно, изплува образът на стар изпечен разбойник, когото бяха заловили и предали на съдебните власти. Измъкнал се е значи? Ще видим как!
— Заповядай! — върна майорът очилата и му посочи отворената врата на колата.
Точилката влезе без особено желание, но място за отстъпление нямаше. И през ум не му беше минало, че майорът ще му свали очилата. Още по-малко, че може да го познае по очите. Пропуск! „Съвсем не навреме ми се стовари това бреме!” — помисли си Точилката и го хвана яд, че няма как да си запише римата. Дано не я забрави! колата потегли.
— Някой се е залепил отзад, господин майор! — докладва шофьорът.
Майорът и Точилката извърнаха глава. Разперил ръце, Глупака едва се крепеше за гуменото уплътнение на задното стъкло.
— Глупак! — каза Точилката.
Добре, че Глупака нямаше как да го чуе, защото щеше веднага да рече „кажи, шефе!”
— Познавате ли го? — попита майорът.
— Не! Луд някой трябва да е.
Спряха колата, Глупака се свлече на земята и колата потегли отново. Точилката погледна назад. Глупака си изтърсваше панталона от полепналата по него смесица от сняг, луга и кал.
Пред районното управление плътно зад тях спря едно такси. От него изскочи Глупака и се залепи зад гърба на Точилката.
— Ти какво правиш тук? — попита го майорът.
— Покривам го плътно!
— Глупак! — озъби се Точилката.
— Кажи, шефе!
— Влезте! — покани ги майорът, като застана зад двамата и разпери ръце.
Глупака се провря под ръката му и си плю на петите.
— Нали ви казах, луд е! — отдъхна си Точилката.
Шофьорът на таксито застана до майора и попита с глупава гримаса на лицето си:
— Е, кой ще плати сега за курса?
— Във всеки случай не аз! — отвърна му майор Козаров.

33
На Пагона много му се искаше да разбере кой е този професор, към когото Боби се обръщаше с „чичо Съби”. Трябваше да узнае и каква е връзката на Боби с просяка, който твърдеше, че е Дядо Коледа. как се случва така, че и двамата се изпречват на пътя му баш когато не трябва? По едно време, вероятно под влияние на изпитата ракия, се замисли дали Боби не е полицай, преоблечен като ученик. С право прогони тази мисъл от главата си като глупава.
Боби пък, докато вървеше охраняван от Пагона към дома си, се чудеше какво ще разправя вкъщи. къде е бил? И да каже, няма да му повярват. Ще го помислят за луд и ще повикат веднага чичо му Съби. Ами ако Пенкова се е обаждала? Не дай си Боже, тя да е вече у тях. Разбира се, че ще е у тях. Ужас! като капак на всичко ще е, ако и чичо му Съби се изтърси.
— Този какъв ти е? — обади се Пагона.
— Кой?
— Дето ми нареди да те съпроводя.
— Чичо Съби ли?
— Ъхъ!
— Професор!
— Питам на тебе какъв се пада?
— Никакъв.
— Е, как така никакъв, пък чичо му викаш.
— Приятел е на татко. И на мама. Да не искаш да му викам „професоре”.
— Държеше се като началник.
— Те всички възрастни се държат като началници. Ти вярваш ли в Дядо Коледа?
— Тоя просяк не е никакъв Дядо Коледа! Но не съм сигурен, че е просяк.
— Не е! Обрали са го! Защото не си гледате работата.
— Това кой ти го каза!
— Баща ми!
На Пагона му мина през акъла, доколкото го имаше, че попада на това хлапе неслучайно, че баща му ще да е някой висш полицейски началник.
— Какво точно каза баща ти?
— Никой в тази държава не си гледа работата!
Отговорът поуспокои Пагона, още повече че пред къщата на Боби нямаше постови.
Боби прекоси бавно двора. Чудеше се как ли ще го посрещнат у тях. Имаше три възможности:
а) с радостни викове, че се прибира жив и здрав;
б) с шамари, че е закъснял;
в) с въпроса къде е бил.
В телевизионните състезания е твърде лесно да предугадиш верния отговор. Важното при тях е да звъниш по телефона и да набираш за сметка на баща си телефонни импулси. Животът обаче не е телевизионно състезание. И трите очаквания на Боби се оказаха неверни. В къщата цареше тишина, загадъчна тишина. Дали пък това не е затишие пред буря?!
Боби изкачи по чорапи дървената стълба, която свързваше хола с горния етаж. Обиколи стаите. Нямаше ни майка му, ни баща му. И сестрите му ги нямаше. Стаята им бе разхвърляна, по пода се търкаляха кукли и детски играчки. Изглежда, са извели набързо сестрите му, но къде ли?
Слезе в хола и навъртя телефона на Добри. По дяволите, никой не отговаряше. Седна на дивана срещу телевизора, но не го включи както би направил при всеки друг случай. Вече съзнаваше, че е забъркал голяма каша и че го чака голямо наказание. Едва ли щяха да му кажат само „За празниците няма да получиш никакъв подарък!” Този път без бой няма да се размине. Баща му вярваше, че боят е възпитателно средство. като малък много го дънил, затова Боби бил станал човек. Скоро обаче не бе прилагал върху задника му старите си разбирания за възпитание. Вероятно още щом влезе, ще повика с пръст Боби в стаята, ще затвори вратата и… Не-не, не е за мислене! Само веднъж го би така, преди две години. Тогава Боби се върна от училище с една забележка в бележника, не ти е работа. Отгоре на всичко пишеше, че „ученикът няма да бъде допуснат в училището, ако не дойде следващия ден с баща си преди започване на учебните занятия.” Боби се чудеше как ще съобщи на баща си, когато погледът му попадна на разтворения вестник. Млада жена му се усмихваше от снимката, на която пишеше „Вашият интимен събеседник”. Тогава, едва десетгодишен, той и не подозираше за какво му се усмихва тази лелка от вестника. Реши да се посъветва с нея. Та тя го гледаше с такъв вдъхващ доверие поглед! Набра дългия, много дълъг телефонен номер, с намерение да сподели с лелката интимните си страхове от предстоящата среща с баща си и да я попита как да постъпи. Приятен женски глас го попита:
— Как искаш да е, сладурче?
— Ами, ако може без бой да мине…
Преди Боби да е довършил това, което бе започнал, лелката от вестника го прекъсна:
— Ох, ще видим, оооох, аах!
Такова едно охкане и ахкане започна, такива викове се разнесоха от телефонната слушалка, че главата на Боби се замая от уплаха. Опита се да пита какво ѝ е, дали не трябва на „Бърза помощ” да се обади, но онази започна да ги приказва едни, не е за разправяне. В цялата гюрултия Боби въобще не разбра кога баща му си е дошъл. Усети го чак когато той измъкна телефона от ръката му, допря го до ухото си, отвори широко очи и хлопна слушалката. Заведе го в стаята, смъкна му гащите, положи го по корем на коленете си и свали колана от панталона си. Боби зарева от болка, взе да вика, че друг път няма да прави така, макар и да не разбираше откъде баща му може да знае какво пише в бележника, преди да му го е дал за подпис. Онази глупачка, директорката, сигурно по телефона му се е обадила. Беше разправял, че е идиотка и че ще накара баща си да я уволни. Тя не знаела кой е баща му. Пред много хора ѝ се закани Боби, но все съученици. Някой го беше предал!
След пердаха по голо дупе спа по корем. На задника му муха да кацнеше, болеше го сякаш някой го ръга с пирон. Чак на другата сутрин разбра, че има някакво недоразумение. Взе си чантата и се завъртя край баща си. Не смееше и дума да каже.
— Тръгвай, какво чакаш? — рече сърдито баща му. — Нали трябва двамата.
— Какво двамата?
— Да ходим на училище.
Баща му го гледаше и не можеше да разбере за какво става дума. Дали пък не прекали с боя. Е, чак пък толкова. Дупе бой носи, важното е по главата да не е.
— С директорката по телефона ли се разбрахте?
— С кого?
— С директорката!
— Какво да се разбирам?
— Ама ти за какво ме би вчера?
— Я си дай бележника!
Прочете написаното, без да каже дума. Облече се и с колата — право в училище.
Директорката остави Боби да чака пред вратата на кабинета си и разговаря насаме с баща му. След разговора баща му мина край Боби като край непознат. Директорката му каза, че по настояване на баща му, ще стои целия ден в часовете прав. Боби и без друго нямаше намерение да сяда.
Целият този твърде неприятен спомен отпреди две години мина през главата на Боби, докато стоеше стаен на канапето пред телевизора. Мислеше си, че сега едва ли го чака по-малък бой от тогавашния. Дали ще устиска да не разкаже всичко за Дядо Коледа… В никакъв случай не трябва и дума да казва за него. Баща му ще си помисли, че лъже и още по-лошо ще стане. Значи ще трябва да излъже нещо. Нещо, което да звучи като истина. Добре, но ако чичо му Съби им е разказал за срещата си с него и Дядо Коледа, ще има допълнително наказание за лъжа. И разпити за просяка. кой е той? Върви ти разправяй, че не е никакъв просяк! А този проклет полицай, дето никнеше все там, където не си го садил?
Потънал в мрачни мисли, Боби не усети кога външната врата се е отворила и родителите му са се върнали.
— Здравей! — казаха те, когато влязоха в хола.
Боби и дума не успя да обели. Гледаше ги, сякаш от небето са паднали. След малко, когато се съвзе, попита глухо:
— Няма ли да ме питате за училище?
— Не! — отвърна баща му. — Ние оттам идваме.
— Тук ли ще ме биеш, или в стаята — стана от дивана Боби и взе да си разкопчава панталоните.
Баща му го накара да седне. Седна до него. Майка му тръгна нагоре по стълбите, като хвърляше многозначителни погледи към мъжа си. Боби реши, че подсказва на баща му да не го бие много. Майките са по-милозливи от бащите.
Настъпи продължително мълчание, от тези, които наричат тягостни.
— Боби, трябва да си поговорим! — каза най-сетне баща му. Почва конското евангелие, значи. Ще му го чете, докато се самонавие, самоядоса и после — яко ми дупе, мислеше си Боби.
Нищо подобно не се случи. Съвсем изненадващо баща му сложи ръка през рамото му.
— Искам да си поговорим като мъже. Ти отдавна знаеш, че Дядо Коледа не съществува. Ако рече някой да твърди обратното, знай, че най-малко е мошеник, който иска да те измами с нещо.
Боби не бързаше да се намесва в този „мъжки” разговор. Щеше му се да отгатне, защо баща му подхвана тази тема, и то съвсем кротко и приятелски.
— Когато бях малък, и аз вярвах, че Дядо Коледа съществува — продължи Христо Бобев. — Това бяха щастливи детски години, наситени с много радости. Виждаш и сестрите ти как се вълнуват.
— Те къде са?
— Оставихме ги при баба и дядо. Излязохме набързо и… Ами нека се вълнуват. След година-две Елена ще е пораснала и ще ѝ кажем. После Калина ще порасне… Ще ѝ кажем и на нея истината. Ами, това е животът, растат децата.
— Ти не бъди толкова сигурен! — каза му Боби, успокоен от хода на разговора.
— В какво да не съм сигурен?
— Че Дядо Коледа не съществува.
— Как да не съм сигурен! Това е едно предание, една прекрасна традиция…
— А как се е родила тази традиция?
— Знам ли как?! Постепенно!
— Значи не знаеш. А аз знам! Господ най-напред е направил Адам и Ева, а след тях — Дядо Коледа.
— Кой ти пълни главата с глупости!?
— Не са глупости! Господ е изгонил Адам и Ева от рая, защото се ядосал. После му минало и за да не умрат от студ, изпратил Дядо Коледа да им занесе дрехи. На следващата година им подарил обувки. Така, лека-полека, се е родила традицията да прави подаръци всяка година. Това е положението. Исус Христос бил ли е дете?
— Естествено!
— Щом е естествено, кой мислиш му е носил подаръци?
— Дядо Коледа ли?
— Позна!
— Боби, ти ме изненадваш! Та ти много добре знаеш, че Коледа е само един семеен празник и най-вече — радост за малките деца. Ако Дядо Коледа съществува, на колко години щеше да е!
Боби се замисли.
— Това не съм го питал, но при пръв удобен случай…
Бащата стана и вдигна телефона. Нямаше никакво съмнение, че трябва да потърси помощта на своя приятел професор Докторов.

34
Точилката се чувстваше страшно неудобно на стола пред бюрото на майор Козаров. Още повече, че майорът, застанал зад гърба му, мълчеше.
Точилката извърна глава, но майорът му я изправи. Той прилагаше разни хватки, за да напомни на престъпниците къде се намират.
— Исках да се гледаме очи в очи — отвърна Точилката, като се опитва да прикрие обзелото го безпокойство.
— Това вече е друг въпрос! — рече майор Козаров, свали му черните очила и седна на бюрото си. — Сега може да се гледаме. Е, Любо Тиков, аз мислех, че сте в затвора. как се измъкнахте?
— Липса на доказателства, г-н майор. Това не ти е онзи гнил строй, дето за щяло и нещяло те тикваха в затвора. Че и биеха.
Сега е демокрация!
— Цял куп папки с доказателства предадох на следствието!
— Две странички стигнаха до съда.
— Колко?
— Две!
— Питам колко пари даде за изчезването на останалите и кому?
— Да забравим миналото, г-н майор! Нека погледнем в бъдещето. Аз се занимавам с честен бизнес, подпомагам колкото мога и културата. Ръководя хор „Отечество любезно”.
— Не съм чувал за такъв хор.
— Има време, ще чуете. Хорът ми се занимава главно със стопанска дейност. Знаете какви са времената. Покрай Коледа имаме някакъв бизнес, за Нова година произвеждаме сурвачки, разполагаме и със собствени сурвакари. Държавата пукнат грош не дава за култура и сме на самоиздръжка. Пълно е обаче с рекетьори и крадци, та исках да поговоря с вас и да ви попитам: колко.
— Какво колко?
— Колко пари ще искате, за да ни осигурите спокойна работа.
Ни мускулче не трепна от лицето на майора. Физиономията му остана все така сериозна и строга. Точилката се опитваше да разбере какво си мисли той в момента. Може би се чуди колко пари да поиска. Той не може да няма някаква цена. От практика знае, че хората винаги се надценяват, но майор Козаров, каквато и цена да си сложи, ще му я плати. Все едно, ще си изкара парите. А на Пагона ще тегли един шут. Ако много претендира, може и куршума да му тегли. Все едно, Пагона повече няма да му трябва.
— Искате да кажете, колко ще ви струва, ако не се занимавам, примерно, със събиране на доказателства за закононарушенията в стопанската ви дейност, така ли? — попита майор Козаров.
— Схванахте веднага, макар че се изразихте малко грубо. Обичам да работя с интелигентни хора.
— И аз! — отвърна майорът и натисна копчето, скрито встрани от бюрото му. — Арестуван сте за опит да подкупите служебно лице.
— Нямате никакви свидетели, господин майор. Най-добре е да се съгласите на предложението ми. Аз плащам добре. Предлагам ви процент. Получавате всичко кеш.
Вратата се отвори и влезе полицай.
— В предварителния арест! — нареди му майорът, като посочи към Точилката.
— Аз протестирам! Това е произвол! Това е посегателство върху човешките права! Ще се обърна към главния прокурор!
Точилката викаше колкото му глас държи. Искаше виковете му да бъдат чути от колкото се може повече хора.
Майор Козаров нареди на полицая да излезе и сви такива два шамара на Точилката, че пред очите му затанцуваха коледни звездички.
— Ще се оплача за побой...
— Нямате никакви свидетели, г-н Тиков! — и майорът му заши още два шамара, след което извади от джоба си очилата и му ги върна. — Сложете си ги, и без друго ме виждате черен.
Позвъни отново. Полицаят влезе и отведе Точилката. Заключи го в предварителния арест. Там вече имаше двама пияни и един младеж, симпатичен на вид, а и добре облечен.
Предварителният арест се оказа неособено луксозно обзаведен. В него нямаше нищо, освен една дървена скамейка, на която седеше споменатият младеж. Двамата пияни лежаха на голия под. От време на време единият се провикваше дрезгаво с пиянския си глас:
— Ена шоляма и хисали хаставишки!
А другият му се сърдеше:
— Шо не жаръчаш и жа мене си!
Младежът дори и не вдигна очи да види кой е нововъведеният арестант. Точилката седна на другия край на пейката. Чувстваше се унизен. Четири шамара за нула време! И арест! Знаеше наизуст наказателния кодекс. От двайсет и четири часа повече не можеха да го държат. Майор Козаров сигурно съжалява, че нямаше свидетели, когато му предложи подкуп, но и той, Любо Тиков, няма свидетели за шамарите.
Точилката се отдаде на мрачни мисли. Щом майорът така категорично му отказа предложението, значи е купен от други бандити. Ех, да имаше как да разбере кои са! А може да служи на някоя групировка. Следователно, трябва да опита да купи шефа на майор Козаров. Ако успее, на луд ще направи майора. Добре де, не е ли по-добре да купи министъра на вътрешните работи. Гениално! Неговата цена ще е твърде висока, но тогава пък Точилката ще може да си разпростре бизнеса из цялата страна. По будките, необезпокояван от властта, ще продава наркотици. Ще разшири и културната си дейност. Ще покрие страната с хорове, кеф ти „Отечество любезно”, кеф ти „Родни небеса”, кеф ти „Татковино моя”. Важното е да звучи патриотично. С патриотични слова можеш да заблудиш и цял народ… Не, министърът на вътрешните работи е рискована инвестиция! Току-виж правителството паднало и после?… Президентът? Той пък е мандатен. Да бяхме царство, друго щеше да е. Но царят ни сега е в изгнание, никаква власт няма и затова пукнат грош не струва. Виж, ако стане цар, тогава ще има власт, ще има и цена, а щом има цена, ще може човек да си го купи. Ще си урежда работите по царски.
Точилката реши, че трябва да се запише в монархическата партия. Когато България стане царство, може и министър да го назначат. Другите ще го купуват него, не той тях.
Двамата пияни вече хъркаха — единият значително по силно от другия и Точилката го срита. Онзи успя да каже само:
„Тлинайше холеми!” и захърка отново. Изглежда сънуваше, че е на Тайната вечеря.
Младежът се присламчи до Точилката. Чак сега Точилката забеляза, че има на бузата си белег от дълбока рана.
— Ти знаеш ли кой е майор Козаров? — попита младежът.
Точилката не отговори, имаше си едно наум. Дали пък този младеж не е преоблечен полицай, поставен в ареста, за да извлече нещо от него и да го накисне? Сбъркал е адреса.
— Страшен звяр е!
Точилката продължи да мълчи.
— Имам план да се отървем от него.
— Ти кой си, бе?!
Точилката не успя да скрие, че не е безразличен към възможността да се отърве от майор Козаров. Това би бил чудесен коледен подарък не само за него.
— Естествено е да те е страх от мене. Може да съм поставено лице и чрез мене майор Козаров да иска да те тикне в дрънголника. Обаче не е така. Ето, честен Божи кръст! — и младежът се прекръсти.
Точилката продължаваше да мълчи.
— Разбирам те, затова не те карам да ми отговаряш на глас. Може да подслушват, може дори да ни записват. Ако си съгласен с предложението ми, мръдни си малкия пръст на лявата ръка и аз ще ти разкрия плана си.
Точилката мръдна малкия си пръст.
— С това ти реши съдбата на майора. Ще лежи в затвора, докато душата напусне тялото му.
Точилката се размърда. Перспективата да се отърве от майора разкриваше нови хоризонти.
— Слушам — прошепна в ухото му Точилката.
— Ще обвиним майора в убийство!
— Как?
— Аз те удушавам, сетне те потрошавам от бой. Ти ще си мъртъв и няма да те боли. След като те префасонирам, започвам да крещя. Вдига се тревога, почва разследване, аз казвам, че са те захвърлили тук пребит и ти си издъхнал в ръцете ми. Последното ще е самата истина. Преди да издъхнеш обаче, си ми казал: „Този звяр ме преби”. Аз съм те питал кой и ти си казал „Майорът”. Тези спиртосаните ще изтрезнеят. като им дам по едно шише ракия и буркан кисели краставички, те също ще свидетелстват за верността на показанията ми.
— Чудесна идея! — отвърна Точилката. — Но не е ли по-добре аз да те удуша…
— Не става! — прекъсна го младежът. — Аз съм поне двайсет години по-млад от тебе. Грехота е, нали разбираш?
Този трябва да е луд, помисли си Точилката, и се опита да се отдръпне, но младежът се оказа по-бърз и го хвана с две ръце за врата. Сякаш с железен обръч го стегна. Точилката отпусна безпомощно ръце и изплези език.

35
Г-н Лозев, учителят по английски, привърши урока и взе да раздава на класа тетрадките-речници. Изброи имената на трима, сред които и на Боби, които за следващия час трябваше да напишат в една страница съдържанието на книгата, която четат и от която са извадили непознатите думи. Тъкмо завърши раздаването на тетрадките, звънецът оповести края на часа.
Господин Лозев взе дневника и тръгна да си излиза, когато Боби извика:
— Ами моята тетрадка, господин Лозев?
— А, да! Твоята е в учителската стая, Боби. Ще трябва да си поговорим насаме, разговорът ни не е за пред момичета.
Това пък какво може да означава?!
Господин Лозев накара Боби да го почака пред учителската стая и след малко излезе с тетрадката-бележник в ръка.
— Не те поканих в стаята, Боби, защото това, което има да си казваме, не е и за пред смесена възрастна публика, още повече, че класната ти има добро мнение за тебе, въпреки магариите, които правиш сегиз-тогиз. Знаеш ли как е на английски сегиз-тогиз?
Боби се мъчеше да разбере накъде бие господин Лозев. И класната му намеси, и на изпитване го удари.
— Every now and then! Може да се преведе и From time to time.
— Да! — съгласи се Боби.
— Любопитен съм да видя тази книга, която четеш, Боби, тъй като в нея изглежда има доста ценни думи. как ѝ е заглавието?
— Жанет! — изтърси Боби без много-много да се замисли.
— И какви tits има Жанет?
— Големи! — отвърна Боби механично.
— А от кого е тази Жанет?
— От Франция!
— Не питам откъде, а от кого?
— В какъв смисъл?
— В смисъл на автор. Щом е книга, все някой трябва да я е написал.
Напълно объркан, Боби се видя принуден да каже истината.
— Tits. — засмя се господин Лозев. — Tit ще рече синигер. Като сложиш едно s накрая, става какво?
— Множествено число.
— Точно така! Значи Жанет има два синигера!
— Не знам колко са, на снимката въобще няма никакви синигери. Но изглежда, че тя обича птици, защото ме пита как съм с петела. А аз нямам петел.
— Имаш!
— Нямам, честна дума.
— Имаш, имаш! И аз знам къде е!
— Къде?
— В гащите ти, Боби!
— „Cock” на жаргон означава това, на което у нас казваме, пак на жаргон, „патка”. А „Tits” на жаргон означава гърди, ама не пилешки, а женски.
— Страшно ѝ са големи! — възторгна се Боби, но се смути, наведе глава и каза: — Извинявайте, господин Лозев.
— There are gains for all our losses, Боби!
— Да!
— Какво да?
— Това, което казахте!
— И какво казах?
Боби вдигна рамене.
— Казах „Всяко зло, за добро”. Ще ти го запиша в тетрадката-речник. А ти не си губи времето с глупости. Аз не съм против компютрите, и аз имам. Но съм си изтрил от харддиска всички игри. С интернет е по-сложно, там нищо не можеш да изтриеш. Човек се заплесва по какви ли не кретенизми и губи ценно време. А времето не се връща. Веднъж загубено, то е загубено завинаги. Поздрави Жанет от мене. И така: There are gains for all our losses! — записа той в тетрадката-речник и му я подаде: — Знаеш ли каква ти е ползата в случая?
Боби мълчеше.
— В случая, Боби, твоето домашно отпада, защото вместо да четеш книга, си общувал виртуално, както е модерно да се казва, с Жанет. Това — едно! Второ — прибави все пак нещо върху познанията си по английския! Трето: няма да ти пиша забележка в бележника, нито на класната ти ще кажа нещо, защото напоследък си станал особен, бели взе да правиш, а изглежда скоро и мустаци ще почнат да ти растат.
Страхотен е този господин Лозев, мислеше си Боби. Ако всички са като него, на човек няма да му се излиза от училище!

36
След като майор Козаров изпрати Точилката в предварителния арест, ядоса се, че зашлеви на този мошеник само четири шамара. Дланите му бяха зачервени от ударите. Сърбяха го за още. Знаеше, че няма никакво основание да задържи арестувания повече от двадесет и четири часа. С нито час повече не разполагаше. Трябваше да предприеме нещо през тези часове, дадени му от закона. Най-добре е да започне от „Отечество любезно”. Ако там се добере до нещо, старият разбойник ще пропее, а след него и целият му хор.
Влезе дежурният и докладва, че отвън чака лекар и двама санитари в бели престилки. Настоявали веднага да влязат при него. Били от лудницата.
— Да влезе само лекарят! — нареди майор Козаров, уверен, че ще получи ценни сведения за свидетеля на двойното убийство.
Работата се оказа по-друга. От лудницата избягал някакъв луд, опасно луд. Отгоре на всичко, не му личало, че е луд.
— На много не им личи, а са луди, колкото си искат! — отвърна майорът, без да подозира, че няма нито място, нито време за хумор.
— Г-н майор, какви хора имате задържани при вас? — подмина шегата му лекарят.
— Двама мъртво пияни
— Нашият е пълен въздържател!
— Напълно луд е значи!
— Да — отвърна лекарят, и отново не обърна внимание на смешката, толкова изглеждаше напрегнат.
— Един мошеник изпратих преди малко във временния арест и сега се чудя какво да го правя. А да, и един младеж е там, за когото съм поискал мярка за неотклонение. Арестуван е в момента, когато е искал да удуши попа в църквата „Свети четиридесет мъченици”.
Майорът трепна. как не се е сетил досега. Та Свети четиридесет мъченици е църквата, в която покойните вече двама просяци твърдяха, че са били хем на погребение, хем на сватба. какво общо може да има между едното и другото? Трябва да се провери. Може би това е следата, по която трябва да се тръгне. Всичко това мина през главата му с компютърна бързина.
— Защо е искал да го удуши? — прекъсна мислите му лекарят.
— За да помогнел на душата му да се отдели от тялото и да се пресели по-скоро в рая. Прави се на луд.
— Той е! — извика докторът.
— Кой?
— Удушвача му е прякорът. Има манията да души.
— Кого?
— Няма значение кого? Намисля си някаква причина. В епикризата са му описани десетина случаи. Веднъж се опитал да удуши правителството,
— Как така ще удуши правителството?
— Видял някъде снимката му, закачена на стената, откачил я, стиснал я с две ръце, та да удуши цялото правителство наведнъж. Стъклото се пръснало, нарязало ръцете му, а едно парче пробило бузата му…
— Той има белег на бузата си! — скочи от мястото си майорът.
— Кой? — попита докторът вече съвсем объркан.
— Арестуваният младеж!
Когато майор Козаров и пратениците от лудницата нахлуха в предварителния арест, завариха Точилката в ръцете на Удушвача. Двамата санитари освободиха врата му от смъртоносната хватка на лудия. Точилката се просна бездиханен на пода. Лекарят се надвеси над него, опита се да напипа пулса му и каза:
— Късно е!
За майора това бе ужасна вест. Всичко щеше да се пише на неговия гръб. Надвеси се над Точилката и уста в уста започна да вкарва въздух в белите му дробове, Имаше огромен гръден кош. За нула време гумена лодка можеше да надуе.
— Защо влизате, без да чукате? Протестирам! — развика се Удушвача, докато му надяваха усмирителна риза. — Майоре, трупът е мой! Да ми го върнеш.
Точилката се размърда. Лекарят не вярваше на очите си. Хвана китката на пострадалия и този път напипа пулса, слаб, неравномерен, но пулс.
— Не може да бъде! — извика той изненадан и извади спринцовка.
Лудница, истинска лудница, мислеше си майорът, докато набираше по мобифона „Бърза помощ”.
Христо Бобев се прибра по никое време. Погали Боби по главата, прегърна го, целуна го. Повече от съмнително! Боби предугади, че нещо му се готви. Още повече, че баща му отведе двете му сестри при баба и дядо. Ана Бобева каза на сина си да се облече прилично. И непременно да си обуе нови долни гащи и да си смени чорапите. Щели да излизат, да пообиколят магазините и да видят кому какво ще купуват за Коледа. Какво общо могат да имат гащите и чорапите му с, както му казаха, предколедна обиколка из магазините? Опита се да откаже, но майка му настоя. Баща му се бил прибрал от работа, за да излязат по-рано, а той… Може ли такова нещо?!
Боби разбираше, че майка му го лъже, но как да й каже?! Тя сама ще разбере, когато Дядо Коледа не й донесе подарък. Глупости, тя изобщо не вярва в Дядо Коледа, така че за подарък и дума не може да става. Впрочем никой няма да получи подарък от Дядо Коледа. Прогонен от мошеници и крадци, от безверието на хората, от глад и от студ, той ще е на път към друга планета в друг свят.
Откъм улицата се чу мелодия, изпълнявана от дрезгав автомобилен клаксон. Втори такъв, поне в София, нямаше. Христо
Бобев зовеше жена си и Боби да тръгват. Едва бяха потеглили, и той каза:
— Ана, я да минем край кабинета на Съби.
— Защо? — трепна нервно Боби и го доядя на себе си. Той въобще нищо не беше споменал пред родителите си за срещата си с него.
— Да го подсетим за Бъдни вечер. Много е станал разсеян напоследък, ще забрави да дойде. Няма аз да се преобличам като Дядо Коледа, я! Елена и Калинка ще ме познаят веднага.
В кабинета на професор Докторов, като никога, нямаше други пациенти освен този, когото преглеждаха в момента.
— А! — зарадва им се професорът-приятел, когато ги видя.
— Ние само, такова, да ти напомним за Бъдни вечер. Да не забравиш, ей!
— Че забравя ли се такова нещо. Влезте де, влезте! Къде сте тръгнали?
— Ей така…
— Я вие си вървете „ей така” и ме оставете да си поговоря с Боби по мъжки! — каза професор Докторов. — След половин час да сте тук.
И майката, и бащата на Боби знаеха много добре, че точно това ще предложи професорът. Всичко беше предварително уговорено.
— Но защо, какво толкова ще си говорите, бе Христо? — уж учудено попитаха в един глас родителите, но въпросът им прозвуча доста фалшиво.
— Мъжки работи! — намигна професорът на Боби и се прозина.
Браво на чичо Съби, рече си Боби. Не е казал нищо на родителите му за случайната среща и запознанството с Дядо Коледа. Любопитството му се е възбудило и сега ще го разпитва, ще иска още подробности.
Чичо Съби и Боби влязоха в кабинета, а Ана и Христо Бо6еви седнаха в чакалнята. Нямаха намерение да обикалят магазините.

— Докато си говорим, ще те прегледам, моето момче, и тъй-тъй си дошъл. Човек трябва да се преглежда от малък. Профилактика. Пристигат ми разни люде, когато вече с нищо не мога да им помогна. Посъблечи се!
Професор Докторов отново се прозина. Почти цялата нощ не беше мигнал. Сигурно е имало пълнолуние, при пълнолуние не заспиваше с часове. А и през деня много пациенти минаха през главата му
Боби си събу обувките и панталона. Взе да му става ясно защо майка му настоя да си обуе чисти гащи и чорапи. Чичо му Съби го накара да кръстоса крака и го чукна с едно гумено чукче. кракът му подскочи.
— Хубав празник е Коледа — подхвана отдалеч темата чичо му Съби, докато чукаше и другия крак. — За всички! Но знаеш ли за кого е най-хубав?
— За всички!
— Хубав е за всички, но най-хубав е за децата, защото вярват в Дядо Коледа. Моите родители ме лъгаха, че съществува, докато станах на шест години. И аз вярвах. Но ти си вече голям, мъж си вече. Я се изправи и сложи единия крак пред другия.
Затвори очите. Така.
— Родителите не лъжат — каза Боби със затворени очи.
— Когато не се налага.
— Само бащите лъжат понякога, но собствените — никога!
Професорът се разсмя.
— Това от майка си ли го знаеш?
— От Дядо Коледа.
— Дядо Коледа не съществува, моето момче. Той е една измислица, красива наистина, но измислица. Той носи подаръци на децата, защото родителите им ги купуват. На мене защо не носи?
— Докога ще стоя така като балерина? — попита Боби.
— Стига толкова. Отвори си сега очите.
— Като не вярваш в него, откъде накъде ще ти носи подаръци? — отвърна чак сега Боби на въпроса му.
— На Бъдни вечер пак аз ще ви донеса подаръците. И пак ти ще ми помогнеш да се облека като Дядо Коледа. За радост на сестрите си. На тях обаче не трябва да им казваш, че съм аз. Те са още малки и за тях е важно да вярват.
— За всички е важно! Най-важна е вярата, това също ми го каза Дядо Коледа. За хората, които са си загубили вярата, Дядо Коледа може да не съществува. И те не съществуват за него. Но за останалите .
— Пак той ли ти го каза?
— Да! Но и от мене има малко прибавено.
— Така и предполагах! Истината обаче е, че онзи е един просяк, един изпаднал лумпен, който вероятно ти е искал пари.
— Не е! Заведох го да го нахраня. колко пъти ще ти казвам, че е ограбен. как може да го оставя да умре от глад? Сега само студът го заплашва, но ще помисля и за това.
Професорът се прозина за кой ли вече път, но така широко се прозина, че устата му сякаш щеше да се разцепи. Очите му се напълниха със сълзи.
— Колкото по-скоро разбереш, Боби, че този човек те е подвел, че не е никакъв Дядо Коледа, че Дядо Коледа не съществува, толкова по-добре. Мозъчето ти нещо е пострадало напоследък, някаква муха е влязла в него, която ще се опитам с твоя помощ, да прогоня. Легни на кушетката. Не се смущавай, че е болнична, ти си съвсем здрав. Сега ще заспиш, моето момче, и като се събудиш, всичко ще ти е ясно за Дядо Коледа — и за шейната, и за мустаците, и за това кой купува подаръците. Ето, погледни ме в очите, отпусни се…
Професор Докторов се залови да хипнотизира Боби. Разбрал се бе с родителите му, че ще прибегне към тази крайна мярка само ако разбере, че е наложително. Е, чак наложително не беше, ама защо да се чака.
— Отпусни се. Ти сега ще заспиш, ще заспиш…
Боби го гледаше право в очите и му се чудеше на акъла. Откъде накъде ще заспива. Излезе с майка си и баща си уж да се разходят, после му казаха, че трябва да се отбият при чичо му Съби, за да го поканят на Бъдни вечер за вечеря, изведнъж чичо Съби поиска да разговаря с него по мъжки, но вместо това, започна да го удря с някакво гумено чукче, да го държи прав със затворени очи по долни гащи и да говори небивалици. Накрая пък реши да го приспива.
— На мен не ми се спи, чичо Съби. Защо ме караш да спя?! Ако на тебе ти се спи, спи! — протестира Боби.
— …ще заспиш, ще заспиш — продължаваше да го гледа професорът в очите.
Боби също го гледаше в очите и си повтаряше наум:
„Като искаш, спи; като искаш, спи, като искаш, спи!”
И професор Съби Докторов заспа. Главата му клюмна надолу и увисна на една страна. Не стига, че заспа, ами и захърка.
Боби се облече, взе си чорапите и обувките в ръка и тихо, на пръсти, се измъкна от кабинета. Отвън чакаха пациенти.
— Професорът спи! — каза им Боби и седна да се обува.
Баща му и майка му нахълтаха в кабинета.
Приятелят им, професор Докторов, наистина спеше седнал на стола. Спеше и хъркаше. Христо Бобев го хвана за раменете и го разтърси.
— Съби, Съби!
Напразно. Без да подозира, Боби го бе хипнотизирал и сега само той можеше да го събуди. Но никой, дори и Боби, не знаеше за това.
— Преуморен е! — каза бащата. — Колко пъти съм му казвал, че не бива да работи по дванайсет часа на ден.
Преместиха го на кушетката. Ана Бобева го зави с халата, който висеше на закачалката. казаха на чакащите отвън, че днес професорът повече няма да приема, пуснаха секрета и хлопнаха външната врата на кабинета му.

38
Учителският съвет се събра след часовете на извънредно съвещание. Събра се не за да решава откъде да намери пари, за да поправи пробитата водопроводна тръба в мазето, та да не се наводни училището по време на ваканцията. Слава богу, достатъчно студено беше и тръбата замръзна. когато времето се затопли, ще помислят и за нея. Поводът за свикване на съвещанието бе Боби. Дали пък не се бе спукала някаква тръба в мозъка му? Четири двойки нацвъка за два дни. Това ли ще е коледният подарък, който ще занесе вкъщи. като се изключи странното му поведение, което имаше напоследък, както и ужасният му почерк и слабостта му да се фука, той беше отличен ученик и първенец по физкултура. Не почеркът му, а точно физкултурата стана причина за двойките. Имали състезание на сто метра гладко бягане. Боби бил пръв на финала, но не спрял да тича, а продължил и повече не се върнал. На следващия ден обяснил, че е забравил да спре да тича. Тичал чак до вкъщи. Едва вечерта, преди да си легне, потърсил чантата си, за да я приготви за училище. Тогава се сетил, какво е направил. късно обаче! Физкултурникът му завъртял една двойка, та да му дойдел акълът в главата. като че ли кой знае колко акъл се иска от добрия физкултурник! Двойката по физкултура — както и да е! Обаче още три двойки му лепнали поради липса на домашни. Три по две прави шест, но признава ли ти го някой?!
В Учителския съвет преоблада мнението не само да впишат на Боби двойките в дневника, но и да му намалят поведението. Класната Пенкова се възпротиви. Тя бе принудена да разкаже за появилата се странна мания у Боби, че Дядо Коледа съществува. Двойките и бягството от училище обясни с особеното психическо състояние на ученика. То щяло да отшуми след отминаване на празниците. Директорката се възпротиви! Те като учители трябвало да си свършат своята работа, а родителите му да си вършат тяхната. Тогава решително се намеси господин Лозев, учителят по английски. Боби, каза той, встъпва в пубертета. Малко ранен, наистина, но телевизията, вестниците, да не говорим за интернет, изглежда действат на някои жлези и децата се развиват по-бързо. Учителят по биология барабанеше с пръсти по масата и си мърмореше под носа: „Ще му дам аз на моя едни жлези!” Беше намерил порнографски списания под дюшека на сина си и очакваше те да му напълнят бележника с двойки. Така потъна в своите си нерадостни мисли, че не чу директорката, която го попита:
— Какво ви е мнението за ранното развитие на жлезите, господин Поборников?
Колегата му го побутна и му прошепна:
— Питат те за жлезите!
— Че откъде накъде! — разсърди се учителят по биология. — Аз не смятам, че сме са събрали, за да ме изпитвате.
Бурният смях преобърна работата в полза на Боби. Решиха, че е грехота да развалят хубавите празници на когото и да е. Не вписаха нито една двойка в дневника — общо двадесет и три за цялото училище. Нито намалиха поведението на Боби. Ако Боби продължава да прави щуротии и след ваканцията, тогава ще вземат мерки, без да се колебаят. Само г-н Лозев бе на особено мнение. Той каза, че и след ваканцията Боби ще продължи да прави щуротии, и то може би и по-големи, поради ранния пубертет. Освен дето му се привиждал Дядо Коледа, привиждали му се и разни пернати като синигерчета. Никой не разбра какво иска да каже, а и не се интересуваше. Всички чакаха час по-бързо да свърши събранието, за да се прибират по къщите си.
Директорката нареди на Любов Пекова на следващия ден в часа на класния да разкаже на учениците как се е появила легендата за Дядо Коледа. Така тя съзнателно или не, наля масло в огъня.

39
Последният час преди ваканция е винаги най-приятният от целия срок. За Боби обаче, той се очерта твърде неприятен още в началото, когато класната започна да изпълнява нарежданията на директорката:
— Сега, ученици, ще ви запозная с поверието за Дядо Коледа. Вече сте големи, телевизия гледате, много неща знаете, едва ли нещо ново ще научите, но повторението е майка на знанието. Коледа е стар езически празник. И в езическо време е бил хубав празник. Затова се е запазил и в християнските обичаи. какво има, Боби?
— Разбира се, госпожо Пенкова, че Коледа се е празнувала много преди християнството. След като Господ изгонил Адам и Ева от Рая, пратил Дядо Коледа да им занесе дрехи, обувки и други нужни неща, защото в рая нямали нужда от нищо, нали затова е рай. Ходили са голи и боси.
Две-три деца се изсмяха шумно и заразиха целия клас. Добри гледаше към Боби и му правеше знаци да млъкне — все едно никой нямаше да го разбере.
— Няма какво да се смеете! — викна Боби. — Аз лично го познавам.
— Кого познаваш, бе? — обади се на висок глас някой от задните редици.
— Дядо Коледа! За съжаление него са го…
Добри успя да дръпне Боби за пуловера и Боби си седна на задника.
— Тихо, деца, Боби се шегува. Но в шегата му има и нещо вярно. Коледа, или някакъв подобен празник, има кажи речи по цял свят, независимо от различията във вярванията.
От задната редица подадоха на Боби бележка. Разтвори я. Вътре пишеше: Абе, градски, велосипедът с две или с три колелца ще е?
И един биберон имаше нарисуван отгоре на всичко.
Боби не издържа, стана от мястото си и сви такъв шамар на първия, който му попадна под ръка, че на онзи му писнаха ушите. класната смъмри Боби и го наказа да стои прав до стената. След като завърши лекцията си, тя попита:
— Има ли въпроси?
Боби вдигна ръка, но нали стоеше зад гърба й прав до стената, видя го чак след като класът взе да вика нестройно: Боби, Боби.
— Искаш да се извиниш на другарчето си ли? — погледна Пенкова към застаналия на стената Боби.
— На кое другарче?
— На Любчо, за шамара.
— Любчо не ми е другарче, няма за какво да му се извинявам!
— Какво искаш тогава?
— Да ви задам въпроси. Нали попитахте дали има въпроси? — Да чуем.
— Щом мислите, че Дядо Коледа не съществува, кой според вас е носил подаръци на Исус Христос, когато е бил малък? И на Мохамед, защото и той е бил дете? Знаете ли от какво правят чая там, където водата винаги е замръзнала? Възможно ли е човек да бъде обран тук, в България, ама така, че всичко да му вземат: и мобифона, и тировете, и паспорта и да го разочароват дотам, че да реши да емигрира?
Добре, че удари звънецът. Децата грабнаха чантите си и хукнаха да си вървят. Минавайки край Боби, не пестяха ни злъчни погледи, ни обидни думи. Добре, че бързаха, та поне не се спираха. Започваше ваканцията, кой ще ти стои в училище?! Класната се прекръсти, когато и последното дете напусна стаята. Положението с Боби било много по-трагично, отколкото си го е представяла! Не видяла, че Боби стои все още наказан прав до стената, тя се стресна, когато чу гласа му:
— И още един въпрос…
— Ти защо си тук?
— Защото имам още един въпрос: кое е най-важното?
— В какъв смисъл?
— В смисъл на най-важното!
— Кое?
— Най-важното е вярата, а дали човек се кръсти, или си чука главата в земята, или вярва, без да прави едното или другото, това няма значение. Нито има значение в кого и в какво вярва. Вярата вдъхва надежда, затова е важно да се вярва. Весели празници, госпожо Любов Пенкова.
Боби изхвърча навън, а класната остана да стои пред черната дъска. Имаше чувството, че ще полудее. Започна да удря главата си в стената, за да прогони мисълта, че Боби е полудял. И че може би тя също е допринесла за лудостта му, като го освободи за онези фатални за Боби два часа. как можеше да й мине през ума, че Боби ще срещне баш тогава някакъв си просяк, който му обърка ума. Иначе е съвсем вярно, че вярата вдъхва надежда, а без вяра и надежда лобов няма!
Добри чакаше приятеля си отвън. Тръгнаха безцелно по улиците. Добри дори не запита Боби защо е останал в клас и какво си е говорил с Пенкова. Вървяха и мълчаха. Първи минути от коледната ваканция, а на тях сякаш никак не им е весело. Отгоре на всичко и времето взе да се разваля, все по-топло ставаше и ако продължаваше така, не бяла, а кална Коледа ще посрещат. Краката им сами ги заведоха пред магазина за играчки. Велосипедът си стоеше на витрината. И табелка му закачили: „Има го в различни цветове”. За цвят Боби въобще не беше се замислял, но все едно. Цветът не го вълнуваше чак толкова, а и надеждата да получи велосипед за Коледа отдавна изчезна.
— Размислих! — чуха двамата глас и се извърнаха стреснати. Зад тях стоеше Дядо Коледа, усмихнат както никога. Изненадани от неочакваната му поява, те го гледаха и мълчаха, сякаш си бяха глътнали езиците.
— Размислих! — повтори Дядо Коледа все така усмихнат. — Приемам поканата на Боби.
Боби го гледаше и все още не вярваше, че е отново с Дядо Коледа. Така се зарадва, че за миг не се сети за каква покана става дума, но сетне загря, че става въпрос за поканата да го заведе у тях, за да се изкъпе и да го настани да спи в мазето.
— Благодаря ти, че реши да останеш! — каза той и хвана Дядо Коледа за ръката, сякаш се страхуваше да не изчезне отново.
— Не съм, но ми се отвори още малко работа на тази земя. А и мръсен никак не ми се тръгва на път — отвърна Дядо Коледа, хвана Добри за ръка и тримата тръгнаха по булеварда.
Пръв в къщата влезе Боби. Никой нямаше освен Елена и Калина. Трябваше да ги обезвреди, за да не се превърнат в бомба със закъснител. Знаеше как да го направи. Заведе ги в стаята им на втория етаж, извади изпод леглото панера с играчки и ги разпиля по земята. Сетне донесе аквариума от стаята си и им нареди да следят дали рибките ще проговорят. И изобщо да не мърдат от стаята! След като проговори някоя рибка, която и да е, да подредят играчките в панера и чак тогава да го викнат.
— Ама ще проговори ли? — попита Елена.
— Ако правите каквото ви казвам, няма начин да не проговори! — отвърна уверено Боби. — Всичките може да проговорят и да запеят дори!
От гардероба на баща си измъкна набързо костюм. Толкова много дрехи имаше, че едва ли ще забележи. С балтона работата излезе по-сложна. Баща му имаше един-единствен балтон. Вземаше го само когато излизаше без кола. Балтонът си висеше на закачалката, но Боби не смееше да го вземе. Намери ново новеничко пардесю. Е, не е като балтон, но не е като без хич. За обувки проблем нямаше — три чифта отдели, нека Дядо Коледа сам си избере. И една ушанка! За бельо няма защо да говорим, бельо имаше като за цяла казарма. Извади определените за Дядо Коледа дрехи на канапето в хола. Пусна водата да се пълни ваната. Помоли Дядо Коледа да побърза, че знае ли се кой кога ще се прибере?!
Боби и Добри слязоха в мазата, която по-скоро приличаше на библиотека. Или на фитнес зала. Стените бяха покрити с рафтове с книги, а в единия край имаше комбиниран фитнес уред. Боби не си спомняше някой да го е ползвал. Дали пък не е подарък от Дядо Коледа на баща му, когато е бил студент?
Решиха на първо време Дядо Коледа да спи на фитнес уреда. Е, тесничко, но като измъкнат дюшека от леглото на Боби и го сложат отгоре, ще стане. Поставиха до леглото обърнато наопаки сандъче, за да му служи за нощна масичка. За покривка им послужи стара спортна фланела. Наредиха отгоре две бутилки „Каберне совиньон”, чаша и лимон. В пицарията Дядо Коледа не поиска лимон, но може пък да обича да пие чая с лимон! Тъкмо се канеха да се качат горе, когато чуха страхотен женски писък.
Ани Бобева остави дъщерите си да играят в хола и хукна по магазините. Това магаре Боби я измъчи с неговия подарък. Тя нищо не разбираше от компютри, още по-малко от компютърни игри. На Христо все не оставаше време да поеме поне тази част от домашните задължения. Подаръците, които Елена и Калина си поискаха, също я затрудняваха. Щура работа! Папагал! Че и два! Само това липсваше вкъщи!
С папагалите се справи по-лесно, отколкото си мислеше. Намери два в клетка, при това — говорещи. Разбира се, с помощта на батерия! кучето за Елена се оказа бая скъпо. Е, можеше да лае, да се прискламбучва през глава и да си хапе опашката. С Боби обаче не знаеше какво да прави. Не мислеше толкова за подаръка, колкото за внезапното му откачане. Откъде се взеха тези бръмбари в главата му? И този проклет просяк? А и странно, много странно се държеше и вкъщи, и в училище. Дали пък не е ранен пубертет? Защо да е ранен? През март щеше да навърши тринайсет години и да навлезе в тийнейджърския си период. Дано само не е някаква наследствена лудост. Той, Боби, и външно приличаше на баща си.
На булевард „Витоша” се спря пред магазина за играчки. какво ли нямаше. А в средата — велосипед. Боби от малък си падаше по велосипеди — и с три колела имаше, и със спомагателно колело. Сега мечтаеше за такъв — със скорости. Може би пък не трябва да се инатят. В края на краищата му отказваха мечтания коледен подарък не по парични, а по егоистични причини — да не би да му се случи нещо на Боби, да го блъсне я кола, я камион! Заради личното си спокойствие отиваха против желанието му, и то в тази крехка възраст. Та на човек може и керемида да падне на главата му или някоя ледена висулка да му я пробие докато си върви по тротоара, а ако е на велосипед, такова нещо не може да му се случи. Ще поговори с Христо. Не, не, няма и дума да му каже. Христо веднага ще го купи, ей така, за да отбие номера с подаръка. Велосипед! Човек няма да може да свали Боби от велосипеда. И на училище ще тръгне с него. Още на втория ден някои хулигани ще му го откраднат. Това как и да е, но и ще го набият отгоре на всичко. Абе добре, крадат-крадат, но защо бият? Всеки ден по вестниците пише: пребили еди кой си и го ограбили. Ще поговоря все пак с Христо, реши Ани Бобева, и тръгна бързо към къщи. И друг път е оставяла Елена и Калина сами, играеха си добре, но знаеш ли ги. Боби сигурно не се е прибрал. Днес ги разпускат, кой знае къде се е запилял със съучениците си.
Когато се прибра, с голямо удивление установи, че Христо си е вкъщи. Видя дрехите му в хола разхвърляни по дивана. И пардесю. Пардесю посред тази сурова зима!
До слуха ѝ достигна шуртене на вода. Христо се къпеше. Трябва да е откачил. Малко ѝ е Боби, ами сега и Христо. Отиде до вратата на банята и викна:
— Какво ти става, че се къпеш?
— Чисти трябва да посрещнем Рождество Христово.
— Я стига се занася. Какво си се заврял в банята по никое време?
— И тялото, и душата ни трябва да са чисти.
Божичко, май че наистина е откачил! Дано поне не се е заключил. Открехна вратата и изпищя — писъкът, който накара косите на Боби и Добри да се изправят от ужас. От ваната излизаше съвсем непознат, гол, брадат мъж, който, кой знае защо, и заприлича на Дядо Коледа, въпреки че никога не го бе виждала ни облечен, ни гол… Усмихваше се като по картинките. Май че ѝ намигна, дядката му с дядка!
По-късно, когато разправяше за случилото се, спомените и стигаха дотук. Не помнеше как е избягала от къщата, забравяйки и деца, и всичко. Не помнеше и кога е извадила мобифона си и е повикала полицията.

42
Писъка, който Боби и Добри чуха, ги вцепени. Откъде идваше? Заослушаха се. Писъкът не се повтори. Дали пък не им се е сторило? Сигурно! И без друго са напрегнати. Страхуваха се да не се върне майката на Боби. Абсурд щеше да е баща му да дойде по това време. Страхуваха се, а на страха не само очите, но и ушите са големи.
Сирените на полицейска кола ги накараха да хукнат нагоре по стълбите. Влетяха в хола почти едновременно с Ана Бобева, майор Козаров и още двама полицаи с извадени пистолети. От пръснатите по дивана дрехи нямаше и следа. Боби си отдъхна. Дядо Коледа очевидно се бе измъкнал. Единият полицай не му стига пистолетът, ами помъкнал и калашник. Насочи го срещу вратата на банята.
— Предай се! — изкрещя майор Козаров.
И на второто извикване никой не отговори. И на третото! Тогава полицаят с един ритник отвори вратата.
В банята нямаше никой. Ваната бе чиста и суха. Сухи бяха и плочките, и мозайката
— Друг път случвало ли ви се е? — обърна се майор Козаров към майката.
— Какво?
— Да ви се привиждат голи мъже в банята? Или някъде другаде?
— Но той беше старец? При това приличаше на Дядо Коледа.
Според майор Козаров работата плачеше за психиатър. Повика все пак по мобифона оперативна група. Трябваше да се провери за следи. Брадат старец! При това приличал на Дядо Коледа. Много, много взеха да се преплитат нещата, а кога ще почнат да се разплитат, един Господ знае. Ако не отпечатъци от пръсти, поне един косъм да се намери я във ваната, я по пода. Веднъж да минат коледните празници, че току-виж и на него почнали да се привиждат разни работи. Снежанка и седемте джуджета, например. Или Али Баба и четиридесетте разбойници. Ще ги арестува до един!
Докато майор Козаров си мислеше какви ли не дивотии, Боби и Добри оглеждаха хола и търсеха някаква оставена от Дядо Коледа следа. Нямаше. Дори и трите чифта обувки, които му предложи Боби, си стояха в антрето, там, откъдето ги бе взел. Странно защо Дядо Коледа е тръгнал облечен в костюм и пардесю, но бос. Вероятно е нямал време да се обуе.
Пристигна полицейската кола с оперативната група. Добри използва случая да се измъкне. Цивилните експерти започнаха оглед. Взеха отпечатъци от пръсти, проба от сухата вана и мозайката около нея, и не знам си още от какво. Докато групата работеше, Боби успя да установи, че пардесюто и костюмът са си на местото в гардероба. Божичко, тръгнал е гол. Не-не, навлякъл е старите дрипи. При това — мокър! Няма начин да не умре от студ.
Христо Бобев влетя разтревожен в къщата. Докато полицията си вършеше своята работа, Ана Бобева му разказа за случилото се. Той я изслуша внимателно, без да я прекъсва. Не че нямаше въпроси, въпроси колкото щеш! Историята му се стори невероятна. И той подобно на майора не изключи възможността жена му да е откачила. Реши да се обади на професор Докторов веднага щом полицията си свърши работата.
— Къде са децата? — попита той.
Майката трепна. Беше забравила за тях.
— Какви деца?! — погледна уплашено майорът.
— Еленаа, Калинааа! — изкрещя майката и погледна към стълбището.
Никакъв отговор!
— Божичко, онзи, голият, трябва да ги е отвлякъл! — проплака тя.
Хукнаха по стълбите към горния етаж! Завариха Елена и Калина седнали на пода сред разпилените играчки да зяпат в аквариума.
— Не са проговорили! — каза гузно Елена, като гледаше към родителите си.
— Не са! — потвърди Калина.
Майор Козаров реши, че или сънува, или всички присъстващи тук са луди. Не изключи дори и себе си.
На вратата се появи Боби. Изглеждаше объркан, по-скоро гузен!
— Какво си направил? — обърна се Христо Бобев към сина си.
— Ами, за да мируват… Не можах пък да измисля друго. Защото ние с Добри трябваше да учим…
— По случай първия ден на ваканцията, нали!?
Сигурно щеше да изяде шамар заради лошо измислената лъжа, ако майка му не бе забелязала шоколада, който Елена държеше в ръката си.
— Откъде го взе? — попита майката.
— Дядо Коледа ни го даде? За мене и за Калина. Виж какъв е голям!
— Кой ви го даде? — почти изкрещя майор Козаров.
— Дядо Коледа! — потвърди Калина.
Нови двайсет!
Бащата взе шоколада от ръцете на Елена. От опаковката го гледаше Дядо Коледа, заобиколен от джуджета. Боби грабна шоколада.
— Той е! — викна Боби.
— Кой? — попита майор Козаров. Боби прехапа устни.
— Кой? — повтори въпроса си майорът.
— Дядо Коледа! — извикаха в един глас Елена и Калина.
Объркан, майор Козаров отхапа от шоколада.
— Шоколад е! — каза той. — Млечен!
— Гадняр! — озъби се Елена, грабна от ръката му шоколада и ритна майора. Погледна виновно към родителите си, но те не й направиха забележка. Странно!
Претърсиха цялата къща. Нищо особено не откриха, като се изключи обърнатият в мазата наопаки сандък с две бутилки Каберне совиньон на него, чаша за чай и лимон. Боби отрече да знае кой е поставил всичко това. По бутилките и по чашата обаче имаше пресни отпечатъци от пръсти.
Полицаите си отидоха. Майор Козаров остана. Имаше въпроси.
— Как беше облечен Дядо Коледа? — попита той Елена.
— Защо ми отхапа от шоколада, бе идиотино!
Този път баща ѝ я плесна, въпреки че за бой беше Боби. От него ги учеше тези думи.
— Два ще ти купя! — обеща ѝ майорът.
— Добре! — съгласи се Елена.
— Как беше облечен Дядо Коледа? — повтори въпроса си майорът.
— Като Дядо Коледа, бе глупчо! Да не искаш като Баба Яга да е облечен?
— С червена мантия?
— Не знам какво е мантия, ама червена беше!
— И червена шапка, бял пискюл и звънче на него?
— Като знаеш, защо питаш? — сопна се Елена.
Майорът си тръгна потиснат. Христо Бобев го изпрати до вратата, без да си разменят и дума. Когато се върна в хола, жена му продължаваше да седи на дивана и да гледа с празен поглед в пространството. Изпаднала бе в депресия.
Обезпокоен, бащата набра телефона на професор Докторов.
— За съжаление, професорът е мъртъв — отвърна му чистачката.
— Как така мъртъв! — подскочи бащата.
Това моментално изведе майката от депресията. Тя изкрещя както нормално си крещеше, скочи на крака, залитна, свлече се на дивана и изпадна в нова депресия.
— Още е топъл обаче! — рече чистачката. — Даже мисля, че има температура.

43
След като напусна дома на Христо Бобев, майор Козаров освободи служебната кола и тръгна пеш. Имаше нужда да подиша чист въздух. Не усещаше студа. Дори свали фуражката си и застана за минута-две гологлав. Мозъкът му бъкаше от въпроси. Какво общо може да има между разказа на жената за голия старей, за дрехите, които твърдеше, че били на дивана, а намериха на местото им и усмихнатия Дядо Коледа, заобиколен от джуджета върху опаковката на шоколада? Двете деца твърдяха, че са го получили от него. А бутилките с „Каберне совиньон”, поставени върху обърнатия наопаки сандък, покрит със стара спортна фланелка? Никой не знаеше какво търсят там. Че и лимон отгоре на всичко!
Въпросителна до въпросителна!
Кой е самообесилият се от ревност на коледното дърво пред магазина Дядо Коледа? А убитата от него жена? Още издирваха трупа ѝ, но без резултат. Има ли пръст в цялата работа онзи стар разбойник Любчо Тиков, когото лично спаси от смърт, като вкара в дробовете му свеж въздух от собствените си дробове? Сега лежи в „Пирогов” под строга охрана. А Удушвача? Луд ли е наистина, или изпълнява поръчкови убийства и се прави на луд, за да не лежи до края на живота си в затвора? Едва ли! Нещата сигурно са далеч по-прости. Майката, най-вероятно, е мръднала. Гол мъж в банята видяла! Гладна кокошка… Не, тази поговорка в случая никак не пасва. Във ваната имало вода! капка вода нямаше! А шоколада децата са взели от бюфета и за да не им се карат, твърдяха, че Дядо Коледа им го е дал. Пред празниците децата само за Дядо Коледа бърборят. И не само децата. Лесно е да се досети човек и какво търсят бутилките „Каберне сувенъон” до фитнес уреда? Вероятно бащата е алкохолик и си пие тайно в мазата. Да не е луд да признае пред жена си, че той ги е поставил там?! Ще трябва да го разпита насаме. Може пък, като се напие, да изяжда по един лимон, знае ли човек?!.
Майор Козаров се сети, че не е ял от вчера. По-скоро стомахът му го подсети. Хлътна в „Италианско капричио”. Като го видя, управителят изтръпна.
— Колко? — попита той, готов да заплати каквато и да е сума.
— Сто грама гроздова, салата мариновани чушки и пица.
Управителят не вярваше на ушите си.
— Колко? — попита той отново.
— Как колко? Една пица, да не искате сто да изям!
— И сто лева?
— Сто грама ракия!!!
Майор Козаров знаеше, че не е редно да пие в служебно време, но в многото нередни неща, които ставаха в тази държава, сто грама ракия бяха капка в морето.
— Сто лева в днешно време нищо не са! — каза управителят на „Италианско капричио”, докато поставяше ракията и мезето пред майора. — В днешно време и двеста, и триста също са нищо. Е, да има човек петстотин лева в джоба си пред празниците е добре.
— А хиляда е още по-добре! — отвърна разсеяно, но не без чувство за хумор, майор Козаров.
— Множко са, ама…
И на този нещо му хлопа, помисли си майорът, като гледаше отдалечаващия се с тъжна физиономия управител. И той трябва да е на границата между нормалното и ненормалното, която, както му казаха в лудницата, била много тънка. Границите в Европа отпадат! Като отпадне и границата между нормалните и ненормалните, светът може и да се оправи.
За дебелината на границата между нормалното и ненормалното майор Козаров научи в лудницата. Той лично ходи там по случая с двойното убийство на пазаря „Ситняково”. Надяваше се, че единственият свидетел, който твърдеше, че убиецът бил облечен като Дядо Коледа, ще потвърди показанията си, след като се докаже, че не е луд. Срещна се с главния лекар. Резултатите били в кръга на очакваното. Свидетелят на двойното убийство имал отклонения, но не били съществени, каза главният лекар, подкрепяйки ясната си мисъл с безброй мъгляви латински определения.
— Мога ли да се срещна с него? — попита майорът.
— Лицето е изписано!
— Как така?
— Самата процедура на изписване ли ви интересува?
Тук всички са луди, помисли се майорът.
— Извинете, исках да кажа: защо го изписахте. В началото ми казахте, че сте открили някакви отклонения.
— Точно така казах, господин майор, някакви отклонения! Границата между нормалното и ненормалното е много тънка. Този човек бе на самата граница. Ни насам, ни натам! Трудно е да се каже повече насам или повече натам. По празници на хората им се привиждат разни неща, свързани с конкретния празник. Преди Коледа е естествено да им се привижда Дядо Коледа, нали така?
Майор Козаров наблюдаваше словоохотливия главен лекар, абсолютно убеден, че и на него му хлопа нещо. Нали е казано — с какъвто се събереш, такъв ставаш.
— Имахме един случай на млад човек, който се смяташе за младенеца Исус, спираше жени по улицата и искаше да бозае. Добре, че при нас имаше една луда, която твърдеше, че е Света Богородица, та му помогна, даде му де!
— Значи оставяте болните на взаимопомощ! А вие какво правите? — иронизира го майорът.
— Те не са болни, господин майор, те са луди! На луд и Господ не може да помогне. Миналата година, точно преди Великден, един реши, че е умрял и му е време да възкръсне. Скочи от покрива. Разплеска се като варена тиквичка. как да му помогне човек?! Една пък си втълпила, че е великденско яйце. Търсеше с кого да се чука. Никой не знае какво има в главата на човека, господин майор. казвам ви го съвсем отговорно, като на длъжностно лице.
Ракията и спомена за посещението в лудницата съвсем не прогони мрачното настроение на майора. Убеден бе, че при толкова въпроси, останали без отговор, е настъпил краят на бляскавата му кариера. Няма начин пагонът му да не олекне с едно ромбче и една черта, за да останат отново само една черта и четири ромбчета. А може и да са три. Труповете на двамата просяци все още лежаха в моргата. Отгоре разчитаха, че той ще разплете причините за мистериозното убийство. Беше уверен, че не се касае за убийство и самоубийство, а за двойно убийство, извършено от опитен убиец. Трябва обаче да се намери следа, да се натрупат доказателства. Ами двата трупа с дебели вратове и наркотик в кръвта, които намериха в Перловската река? И те ли са дело на Дядо Коледа? Много Дядоколедовци се натрупаха за тази Коледа! Един се самообесил, друг убил двама наркомани, трети, четвърти, пети… колко Дядоколедовци бродят по тази земя? И къде е истинският, за да им донесе заслужения подарък — да натика в дрънголника всички тези мошеници. Ако наистина съществува Дядо Коледа, точно такъв подарък трябва да им донесе. Това ще е и най-големият подарък за майор Козаров! Стига с тези ромбчета и чертички, те никак не са важни. Важното е ред да има в тази държава, ама няма!
Поставената пред майора пица прекъсна мислите му. Какво ли нямаше върху нея. И още една малка ракия му поднесоха — тя била от заведението. Възможно е да е така. Майор Козаров отдавна не бе посещавал заведения. Очевидно, ако не друго, културата на обслужването се е подобрила. Дъвчейки, майорът отново потъна в нерадостни мисли: един мошеник се намира в реанимацията — едва го върна към живот. Лично! И за него щяха да му търсят сметка. „Отечество любезно”! Нещо мирише около това любезно отечество! Или вътре в него!
Даде знак, че ще плаща. Лично управителят му поднесе сметката. Върна му рестото до стотинка. Отказа да вземе бакшиш. Може да му хлопа нещо на този управител, но поне е честен. И трябва ли на човек да му хлопа нещо, за да е честен, мислеше си майор Козаров.
Щом влезе в кабинета си, майорът захвърли шинела на канапето, вдигна телефона и прекъсна двудневната почивка на сержант Новоселски. Пагона пристигна в районното за нула време, тъй като спря такси по пътя. Естествено е, че не плати и стотинка. Бързал по служба! Майор Козаров му нареди да открие къде се помещава някакъв си хор „Отечество любезно” и да разбере каква дейност развива.
Нареждането силно смути Пагона и това не убягна от опитното око на майора. Щом сержантът напусна стаята, разпореди двама цивилни агенти незабавно да се явят при него. Бръкна в джоба на шинела си, за да вземе ключовете от бюрото. Някакъв плик изшумоля. Разтвори го. От плика изпаднаха двадесет нови-новенички 50-левови банкноти!

44
След като разбраха от чистачката какво се е случило с професор Докторов, родителите на Боби пристигнаха в кабинета му за нула време. Професорът нито имаше температура, нито беше мъртъв. Лежеше ни жив, ни умрял върху кушетката така, както го оставиха. Просто продължаваше хипнотичният сън, предизвикан от Боби.
— Божичко, лудница! — промълви Ана Бобева и се прекръсти. Думата „лудница” накара бащата да позвъни в „Бърза помощ”. Обясни, че се касае за техен колега, професор. Дойде лично главният лекар. С него вървяха и двама юначаги в бели престилки и с усмирителни ризи в ръка. Странно защо! Главният лекар прегледа лежащия в безпомощно състояние професор и каза:
— Няма никакви данни да е луд.
— Но той не е луд! — възкликна бащата.
— А защо тогава се обадихте в лудницата?
— Лудницата ли? Че аз исках да се обадя в „Бърза помощ”.
Докторът написа рецепта и я подаде на бащата:
— По едно хапче преди лягане.
— Но той е легнал!
— Имам предвид вас. А професорът е хипнотизиран и само който го е хипнотизирал, може да го отхипнотизира. Или дехипнотизира. Учените все още спорят, кой е правилният термин. Някои твърдят, че и двата са неправилни, други — че и двата са правилни. Аз лично предпочитам думата „събуждам”. Само който го е хипнотизирал, може да го събуди.
Родителите се спогледаха. Възможно ли е Боби да е свършил тази работа? Нали точно той бе последен при Съби, нали той съобщи, че професорът спи.
Христо изхвърча до вкъщи и доведе сина си.
— Ти ли хипнотизира професора? — запита го докторът от лудницата.
— Той ме караше да спя, мене не ми се спеше и си повтарях наум, ако на него му се спи, да спи! — отвърна Боби.
— Колко пъти му го повтори.
— Докато заспа. Иначе не съм ги броил.
— За бой си! — рече баща му.
— Че защо аз да съм за бой? Чичо Съби ме караше да спя, а заспа той.
— Сега ти ще трябва да го събудиш! — каза главният лекар на лудницата. — Друг не може! Хващаш му главата с две ръце при слепоочията и казваш: Сега ще се събудиш и ще забравиш всичко, което се случи вчера. Събуди се!
Боби постави ръцете си досущ както му показаха — от двете страни на слепоочията и каза:
— Сега, чичо Съби, ти ще се събудиш и ще забравиш всичко. Събуди се!
Професорът наистина се събуди. И наистина беше забравил всичко, абсолютно всичко, защото Боби пропусна да каже, че ще забрави само това, което се е случило вчера. И името си не знаеше. Казваше само, че е чичо Съби. Дотук му стигаха познанията, сякаш компютърен вирус бе изтрил от мозъка му всички файлове. Ами сега?
— Аз не мога да направя повече нищо! — рече главният лекар и си тръгна. По пътя си имал да събира още маса луди. Все пак им даде съвет — да повикат доцент Панова.
— Тя какъв специалист е? — попита бащата на Боби.
— Тя ли? Тя е специалист по всичко. Нещо като домашен лекар, но и отгоре дори.
Откриха доцент Панова в зоологическата градина. Повикали я да помага при израждането на слоницата. От три дни се мъчила. Докато доцент Панова ѝ разкаже туй-онуй, слоницата родила живо и здраво слонче. Че и още едно след него. За първи път пръкнали на бял свят слончета близнаци.
— А с професора какво ще правим? — попита бащата на Боби, докато доцент Панова си поемаше дъх, за да продължи зоологическия си разказ.
— И той ще роди… впрочем, ха-ха, още съм под впечатлението от слоницата. Какво му е на професора?
Обясниха ѝ. Доцент Панова ги накара да излязат в чакалнята. Цял час отвътре се чуваше само нейният глас. Сетне изведнъж настъпи успокоение. Вратата се отвори и на прага застана професор Докторов. Щипна Боби по бузата и рече:
— Отспах си! Благодарение на тебе! Сега мога да не лягам чак до втория ден на Коледа.
През отворената врата на кабинета се виждаше, как доцент Панова размества цветята в стаята — саксията с мушкато постави на мястото на фикуса, а фикуса на мястото на мушкатото.
Сетне папките, които стояха на радиатора, сложи на бюрото, а от бюрото — на радиатора.
— Мисля, че така е по-добре! — обясни тя, излизайки от кабинета, без да откъсва поглед от стаята. На прага се обърна към Боби: — И друг път внимавай, пундъо такъв.
Никой не знаеше какво значи това „пундьо”, но щом доцент Панова го казва, значи все ще значи нещо.
След като чу хлопването на външната врата, професорът премести мушкатото на мястото на фикуса и фикуса на мястото на мушкатото. Върна папките от бюрото си на радиатора и съответно от радиатора на бюрото.
— Какво направи, че възвърна паметта си.
— Напълни ми главата с думи. Мамо мила! Здраве да е. Ende gut, alles gut, което ще рече: краят щом е добър, всичко е добро. Ето на, и немският ми е възстановила, а мозъкът ми бъка и от френски думи. Pour gutte! Не знам какво значи, а е в главата ми. Страхотна жена! А на Бъдни вечер ще видим кой кум, кой сват, кой на Дядо Коледа брат! Ама май и аз взех да говоря като доцент Панова. Не дай си Боже, че аз няма да мога да изслушвам пациентите си, а най-важното за един лекар е да може да ги изслушва. И не само за лекар е важно това…
Оставиха го да си говори, пък дано вредите от лечението на доцент Панова отшумят от само себе си.

45
Вместо към „Отечество любезно”, както му заповяда майор Козаров, Пагона се отправи към „Бърза помощ”. На входа го спря пазачът.
— Къде, началство?
— Трябва да видя един човек.
— Името?
Ха сега, де. Пагона знаеше само прякора и толкова. Никога не бе питал Точилката за името му, а и той май избягваше да го казва. — Точилката му е прякорът.
— Баничар ли е?
— Диригент! В реанимацията!
— В реанимацията диригенти нямаме, само болни.
— Диригент е, но е болен. Един го души и…
— Удушвача ли? Знам го, от време на време изпраща в реанимацията по някого.
— Искам да го видя.
— Удушвача не е в реанимацията.
— Диригента искам да видя.
— Няма да стане, началство. Това е реанимация, не е луна парк всеки да влиза и излиза, когато му кефне.
— Абе, ти уважение към властта нямаш ли? Виж ми пагона!
— Виждам го. Пагон като пагон. Де да зная откъде си го взел.
Пагона бръкна и извади служебната си карта.
— Е, това е друго! — рече пазачът и измъкна с два пръста петте лева, които стърчаха от нея. — Ела!
Заведе го в портиерната, даде му да облече бяла престилка и му обеси на врата лекарски слушалки. Таксата от пет лева била със слушалки. Ако искал и апарат за кръвно налягане, още два лева трябвало.
На дежурната сестра в реанимацията даде два лева и тя ги пусна да влязат. В помещението имаше шест легла и десет посетители. Всичките носеха слушалки на врата, а един стискаше апарат за кръвно налягане. На шестото легло, за изненада на Пагона, лежеше Ангел Нервозния и вдишваше дълбоко от кислородната маска, с която бе похлупил носа си. На метър от него дремеше на стол униформен полицай с калашников между коленете.
Пагона седна на леглото до Ангел Нервозния и като посочи с глава полицая, вдигна въпросително вежди.
— Купен е! — успокои го Нервозния. — Точилката ми нареди да го замествам, а на него да ме следи да не избягам. И аз мога да го купя, ама не ми достигат стотина лева.
— Къде е Точилката?
Ангел Нервозния вдигна рамене.
— Май че празниците ще прекарам тук. Ще чакам да дойде Дядо Коледа с чувала.
— Ти гледай да не извади от чувала пистолет и да не го забрави под трупа ти! — рече му Пагона и си тръгна.
Повече работа тук нямаше. Трябваше да мине през „Отечество любезно” и оттам да отиде при майор Козаров.
На изхода пазачът пое от Пагона престилката и слушалката и му каза поверително:
— Имай предвид, че за колективни посещения правя отстъпка, като за театър. По желание доставям болните по домовете им.
— Ще го имам предвид! — рече Пагона, извади служебната си карта и каза:
— В името на закона, арестуван си за злоупотреба със служебното си положение.
— Чакай бе, началство…
— Няма за какво да чакам! — отсече Пагона. — Пет години затвор те чакат. По година за всяко левче, което ми взе.
— Деца имам, бе началство. Ето ти петте лева…
— И аз имам! — рече Пагона. — С пет лева какво да им купя за Коледа.
Споразумяха се за петдесет.

46
Боби гледаше умърлушен някакъв филм по телевизията. Идваше му да заплаче. Някой откраднал през нощта телефонни кабели и половината квартал остана без телефони. Не се случваше за първи път, но баш по празниците да те откъснат от света, е направо ад. Щеше му се да прати на Жанет няколко реда, да й каже какво хубава лице има. Ядец, обаче! Нямаше и Добри как да повика, защото му бяха забранили да мърда от къщи. След това, което се случи, не искаха да оставят Елена и Калина сами. Добре, че ги изпрати да си играят горе в стаята, та да не му досаждат с глупави въпроси.
Боби с нищо не можеше да си обясни изчезването на Дядо Коледа. Майка му го видяла гол! Възможно е! А после? кой е прибрал извадените дрехи и обувки? А шоколадът в ръцете на Елена? колкото пъти я разпитва, все твърдеше, че Дядо Коледа го е дал за нея и Калина, но оня гадняр от полицията го нахапал.
От телевизора заваляха трупове. Две банди се биеха, та дим се вдигаше. Сирените на полицейски коли изпълниха хола. Последва картечна стрелба и правдата възтържествува. Всички бандите лежаха проснати върху асфалта на големия град. Захилена до уши говорителка съобщи, че следва детско предаване. Боби насочи към нея дистанционното управление и я застреля. Екранът помръкна. като настроението му! Сутринта се събуди от шума на дрънкащите по ламарината топящи се капчуци. Погледна навън и видя, че натрупаните край дърветата камари сняг са на изчезване. И това е станало през нощта! Ако продължи така, южнякът ще ги доизяде за нула време. На ти тебе една бяла Коледа! Просто да полудееш!
На вратата се звънна. Боби скочи. Надяваше се да е Дядо Коледа. Оказа се Добри. Получили писмо от Филип. Точно на Бъдни вечер щял да бъде наряд. Молил се да не е много студено.
Двамата седнаха на дивана.
— Казах на Дядо Коледа, че ти би поискал от него да върне брат ти за празниците!
Добри мълчеше.
— Сигурно е отпрашил към друг свят. Нашият никак не му харесваше.
Боби пусна телевизора. Разни малчугани пееха и декламираха пред голяма коледна елха. Запрехвърля канал подир канал, докато попадна на мъж и жена, които се целуваха. — Чакай да видим какво ще правят после.
По стълбите слезе Калина.
— Пишка ми се!
Намерила кога! Боби се изправи с неохота и донесе от клозета цукалото.
— Не ми се пишка! — каза Калинка.
— Пишка ми се, не ми се пишка! — кресна ѝ Боби. — Пишка ли ти се, или не ти се пишка?
— Напишках се! — отвърна Калинка, като гледаше виновно.

47
Още от далече Пагона подуши, че нещо нередно става в „Отечество любезно”. Всички прозорци светеха. През широко отворените врати на двуетажната къща на осигурително дружество „Бъдещност”, в която, както знаем, се помещаваше хор „Отечество любезно”, измъкваха сандъци, пълни с кой знае какво. Товареха ги на огромен ТИР. И мебелировка взеха да товарят. кражба ли бе туй или евакуация. Пагона се прикри в отсрещния вход, за да може да наблюдава незабелязано какво става. Охо, измъкват и бюрото на шефа! Железния се подхлъзна на мокрия плочник, повлече и Глупака, който вървеше отзад, и двамата се пльоснаха на земята. Пет милиметровото стъкло, което покриваше бюрото, стана на парчета.
Евакуация, значи, прецени Пагона. Разбойниците напускат потъващия кораб.
Пагона реши да спасява собствената си кожа. Време нямаше. Трябваше да действа. Дали да извади пистолет и да арестува Точилката. Глупака и Железния щяха да го смелят. Дори само единият му стигаше. А и нямаше нареждане да арестува когото и да било. Пратиха го с празен пистолет да разузнае какво е положението и да докладва. Видя, каквото видя, следва да се прибере в районното. Така ще предотврати възможността някой да го накисне, преди да се е върнал. който пръв накисне другия, той печели — златно правило, което Пагона научи още от детските си години. Ако излезеше обаче от прикритието си по униформа, щяха да го видят и да го изпратят потрошен да прави компания на Ангел Нервозния.
Време за губене нямаше. Пагона се съблече набързо, потраквайки зъби в студения вход, ската дрехите си и ги скри зад парното. Открехна внимателно вратата на входа, заозърта се. Още два тира се появиха иззад завоя и спряха пред двуетажната къща. Пълният тир потегли, отвориха втория и оттам изскочиха четири елена, с огромни, красиви рога и закачени по тях звънчета.
— Кой докара този тир! — развика се от прозореца на репетиционната зала Точилката. — Ще му строша главата.
— Аз, шефе! — призна си Глупака.
— Е, няма да мога да ти я строша, глупак такъв!
— Кажи, шефе!
Пагона използва момента, за да хукне по фланелка и долни гащета към полицейския участък.

48
Майор Козаров държеше в ръце новите петдесетачки, които намери в джоба на шинела си. Двадесет парчета по петдесет лева — твърде сериозна сума. В районното управление често се получаваха оплаквания от граждани, ограбени от джебчии я в трамвая, я на улицата. Никой обаче не се бе жалвал, че е намерил пари в джоба си. Майорът сложи банкнотите обратно в плика и ги изпрати за изследване.
Истински ли са, или фалшиви? И ако има отпечатъци от пръсти, чии са?
В кабинета му нахлу по бельо запъхтян Пагона.
— Разрешете да доложа! — козирува той на гола глава.
— Къде ти е униформата?
— Точно това искам да доложа, ако разрешите!
— Долагай!
— „Отечество любезно” се евакуира. Бюрото на шефа обаче се счупи. Стъклото се пръсна, на бюрото нищо му няма… — Пагона започна доста несвързано доклада.
— Защо си гол, сержант Новоселски?
— Защото се съблякох, господин майор. Трябваше да тичам, за да ви предупредя, а как се тича с шинел, курка и прочие.
— Намери си курка, шинел и прочие, облечи се и се яви уставно!
— Слушам! — тракна с токове сержантът.
Тракнаха и зъбите му. Чак сега Пагона усети студени тръпки и те не се дължаха на това, че бе само по гащета и фланелка.
Донесоха резултатите от експертизата на петдесетолевките. Върху чисто новите банкноти имало отпечатъци от пръстите на двама души. И двамата ги нямало в картотеката.
— Единият съм аз! — каза майорът. — Мисля, че другият ще бъде много скоро картотекиран.
Майор Козаров нареди двама цивилни полицаи да се въоръжат както подобава и да го чакат отвън.
Влезе Пагона. Събрал бе оттук-оттам униформа. В панталона имаше място за още един полицай, а куртката едва бе успял да я закопчае.
Майорът навлече шинела си, извади пистолета от кобура и го зареди.
За всеки случай Пагона се прекръсти. Знае ли човек, на когото му е гузна съвестта, откъде и какво може да го споходи. Майорът погледна часовника си.
— Ти май взе да се кръстиш по всяко време! — рече той и пусна пистолета в джоба си. — Сержант Новоселски, имам чувството, че изведнъж в ръцете си държа страшно много нишки. Ще ги подръпна, ще ги подръпна, и ще се разплетат не един и не два чорапа. Разпореди се във временния арест да поставят коледно дърво. Бая гости ще прекарат около него святата нощ.
Мисля, че вече всичко ми е ясно.
В стаята нахлу някакъв лейтенант. Дори не отдаде чест.
— Майор Козаров, край паметника на Патриарх Евтимий са видели да се разхождат четири елени.
— Какви елени?
— С огромни, красиви рога и закачени по тях звънчета.
Майор Козаров затвори отчаяно очи. Тъкмо мислеше, че всичко му е ясно и изведнъж в центъра на града се появили елени. Със звънчета по рогата си. Дрън-дрън! Това пък какво може да означава? И какво общо може да има с всичко останало?
Майорът се прекръсти. Пагона погледна часовника си.

49
Два дни оставаха до Бъдни вечер, два дни, през които Боби и Добри обиколяха града с надеждата да срещнат някъде Дядо Коледа. Никакъв го нямаше. Забелязаха обаче нещо много странно. За кой ли път двамата стояха пред витрината на магазина с мечтаното от Боби колело, когато едно беемве спря и от него слязоха двамата мускулести мъже, които преди дни отвлякоха ограбения и превърнат в просяк Дядо Коледа. Грабнаха под мишниците фалшивия и заедно с фотографа изчезнаха яко дим с беемвето. Странно! Още по-странно обаче бе, че на площад „Гарибалди”, пред коледното дърво, с накачени по него празни пакети и лъскави топки, нямаше и следа от фалшивия Дядо Коледа и фотографа мошеник, И те бяха се изпарили яко дим. А на площад „Света Неделя” бе останал само стол с подпряна на него тояжка. Един баща се въртеше наоколо, оглеждаше се и успокояваше двете си дечица:
— Ей-сега ще дойде Дядо Коледа!
Боби и Добри също зачакаха. Стояха, докато бащата си отиде. Тръгнаха си и те. Никъде, абсолютно никъде, не видяха да стоят Дядоколедовци и да мамят децата да се снимат с тях. Следа нямаше обаче и от истинския.

50
Дойде най-после денят преди дългоочакваната вечер. Веднага след закуска семейството се залови с украсата на елхата. Елена и Калина подскачаха радостно наоколо. Боби стоеше безразличен, а майка му и баща му подреждаха играчките. Не се скараха нито един път. Бяха решили да си сдържат нервите заради децата и главно заради Боби. Това момче продължаваше да се държи странно. Ходеше тъжен, разсеян и неконтактен. Сън не хващаше Ана и Христо Бобеви. Ана предложи на мъжа си да отстъпят, да вдигнат бяло знаме и да купят велосипеда. Христо Бобев обаче не се съгласи. как така — бяло знаме? Че нали Боби ще им се качи на главата. Най-добре ще е да излезе с него, уж за да купят компютърната игра, а ще купят велосипед. Този, който Ана е видяла в магазина на булевард „Витош”. Уж случайно ще се озобат там, уж случайно Христо Бобев ще се заплесне по велосипеда и ще рече:
— Боже, какъв велосипед. като дете мечтаех да имам такъв. Ще ти го купя, щеш-не щеш, ще ти го купя!
Елхата наистина стана блестяща. За радост на Елена и Калина електрическите свещички бяха запалени още по обяд. Калина стоеше пред елхата със зяпнали уста, та майки ѝ я нахрани сравнително лесно. Ако всеки божи ден имаше такъв помощник в храненето, друго щеше да е. Елена пък репетираше за Дядо Коледа. Преди да ѝ даде подаръка, той ще поиска тя да му изпълни нещо пред елхата.
Децата си легнаха, легна си и Боби, и баща му. Следобедният сън преди Бъдни вечер е задължителен за всички. Нали вечерта ще стоят до късно! Само Ана Бобева потъна в кухнята и се залови да довърши на спокойствие подготовката за тържествената вечеря. Празници, празници, ама всичко все на гърба ѝ. Уж Коледа е семеен празник, а гости ще посреща. Е, тази година няма как, заради Боби поканиха Добри и родителите му. Искаше да направи всичко за Боби — и това, което е по силите и, и това, което е извън тях. Ето, и за велосипеда склони. Тревога стягаше сърцето й. как можа Боби да откачи така изведнъж и да реши, че Дядо Коледа съществува. Дали пък в семейството на мъжа й няма някой чалнат. Той, Христо, че си е опак човек, две мнения няма, ама при Боби работите стоят по другояче. Май и тя трябва да поразрови собственото си родословно дърво. кой беше този гол човек в банята? Убеждаваха я, че ѝ се е привидял. Ами нали и гласа му чу. С очите си видя голото му тяло! Не ѝ се стори да е стар, а каква бяла брада имаше.
Към четири следобед Ана Бобева събуди мъжа си, а той отиде да събуди Боби.
— Е, сине, хайде де, ще окъснеем!
— Къде? — триеше сънено очи Боби.
— Ще поизлезем малко по мъжки!
Отново мъжки разговори, помисли си Боби, отново пропаганда и агитация, че Дядо Коледа не съществува.

51
Преди Бъдни вечер градът имаше особен чар, придаван му не толкова от отрупаните с подаръци и лакомства витрини, а от надеждата в очите на хората за нещо по-добро и по-справедливо, което Коледа и задаващата се Нова година ще донесат за всички. Майки и бащи мъкнеха децата си, за да се порадват на предпразничната суетня. Тук-там сред тълпата се мяркаха хора с коледни елхи, които бързаха да се приберат и да ги украсят навреме. Продавачи на стъклени и пластмасови украшения за елха държаха в протегнати нагоре ръце запалени бенгалски огньове, надявайки се да привлекат закъснели купувачи. кебапчии тропаха с дилафи по нажежените скари. край буретата с вино се трупаха „познавачи” със зачервени бузи и носове, чукаха се беззвучно с пластмасовите кофички и след всяка мъжка глътка издишваха шумно алкохолни пари. Огнегълтач навря запалена факла в устата си, извади я изгасена и победоносно я размаха пред спрелите се зяпачи с надежда, че ще се намери кой да пусне някоя и друга монета в поставената пред него картонена кутия. Двама клоуни удряха с все сила чинели и вдигаха шум до Бога, за да привлекат вниманието върху рекламните надписи по дрехите си. Всичко бе хубаво, много хубаво, само дето почти нищо не бе останало от снега, освен кишата — една смесица от стопен сняг и луга.
Христо Бобев и Боби си пробиваха път из навалицата. Вървяха мълчаливи, спираха се тук-там, радваха се на пъстрата, макар и не съвсем зимна картина, когато изведнъж бащата сложи ръка през рамото на Боби и каза с приповдигнат тон:
— Ето, виждаш какво нещо е традицията!
— Какво? — попита Боби.
— Хубаво нещо е! Слава Богу, имаме камина. Ще я напалим. Приготвил съм и един дънер. Така че и бъдник ще си имаме. Цяла нощ ще гори.
— Ами тези, които нямат камини?
— Какво да правя, като нямат! То не може всички всичко да имат!
— Значи тези, които нямат, не спазват традицията?
— Бе аз това за камината го казах примерно! — ядоса се Христо Бобев. — Ето, майка ти готви от два дни. Шестнайсет постни ястия. Джуркан боб! Пълнени с ориз чушки! Зеле на фурна! Баница! Тиквеник! Ошав! То може ли човек да запомни всичко!? А и трябва ли на всяка трапеза да има по шестнайсет гозби? Някой може да сложи и двайсет. Други — две! Важното е да са постни.
— Защо трябва да са постни?
— Традиция, бе Боби! Бъдни вечер е последната вечер от коледните пости. Като стане полунощ, може да се надумкаме с месо.
— Ами ние защо не постихме!
Бащата прехапа устни.
— Ами защо?! Хайде де! Ние я караме по кратката процедура.
— Нали е традиция?
— Е, традиция е, де. Ама Елена и Калина са още малки, ти сега растеш, няма да ви лишавам от месо, я. Като пораснете, ще постите.
— А ти и мама, като вече сте пораснали, защо не постите?
— Вие пораснете, заякнете, тогава заедно ще постим. Няма да се цепим! Добре, че спомена за майка си. Тя е купила подаръци на сестрите ти. Сега ще купим заедно твоя подарък. Майка ти нищо не разбира от компютърни игри, аз също. Ако речеш, и друго може да ти купя. Ще ти го поднесе Дядо Коледа. Знаеш кой е Дядо Коледа — чичо ти Съби.— Какво искаш да ти купя?
— Може и нищо да е!
— Е, хайде сега, нищо! Как така нищо? То си е традиция. Не ме карай сам да решавам. Ще избера нещо, дето няма да ти върши работа.
— Все ми е едно, какво ще е! Важно е да се спази традицията, нали така?!
— Точно така, но е хубаво, когато традицията е свързана с положителни емоции!
— Като да ядеш месо през пости ли?
— Много опак човек си станал, бе Боби. От ден на ден все повече на майка си заприличваш!… Това последното съвсем не исках да го казвам. И не е вярно!
— И друг път си го казвал.
Бащата въздъхна дълбоко. Сигурно го е казвал, какво от това, да не би да е лъжа?
Спряха неслучайно разбира се, на булевард „Витоша” пред витрината, отрупана с играчки. Бащата веднага се заплесна по велосипеда.
Влязоха. Гъмжеше от народ. В дъното на магазина имаше наредени поне десет велосипеда. На Боби за първи път му се отдаде да ги види отблизо. Двадесет и една скорости! С двадесет и една скорости и най-стръмните планини можеш да изкатериш, мислеше си Боби. къде ли е сега Дядо Коледа? как изчезна така внезапно от вкъщи? кой прибра дрехите на баща му обратно в гардероба?
— Харесва ли ти? — прекъсна мислите баща му.
— Не!
— Мене пък — много! Като дете мечтаех да имам точно такъв велосипед. Нямаше възможност обаче. Сега ще го купя. Пък ти, ако искаш го карай, ако искаш — недей. компютърната игра си е отделно!
Боби не отговори.
— От тези по-добри няма да намерите! — бе застанал до тях продавачът. — Последен модел са. И като се замисли човек, не са скъпи. коледни цени. Ще го кара и малкият, и вие. Гаранцията е за цяла година, фирмата производител има у нас най-модерно оборудван сервиз.
— Какъв цвят искаш? — попита бащата.
Боби вдигна рамене, а продавачът си мислеше: „Хората нямат какво да ядат, а то, лайното му с лайно, на велосипед се назлъндисва!”
— Цветът няма значение! — продължи да приказва той, опасявайки се да не загуби клиента заради това опако хлапе. — Ето например този! Аз бих взел него. Та това е великолепен цвят, шоколадово-кафяво, като го гледа човек и му идва да го изяде.
— Жълт нека да е, за да не го изям! — засмя се бащата.
— Да ти е честито, малкият, впрочем, какъв малък, та ти си цял мъж, с такъв велосипед… — продължаваше да бърбори продавачът.
Боби не му обърна внимание. Ядосваше се на себе си. Най-му харесваше белият велосипед. Не трябваше да се инати, ама… Бащата вече плащаше на касата.
— Дано сега най-после разбереш кой е Дядо Коледа и кои са джуджетата, дето правят подаръците! — каза бащата на път към вкъщи.

Боби забута щастлив велосипеда по улицата. Настроението му значително се подобри. Дядо Коледа се оказа прав, че ще получи велосипед и че баща му ще го купи.
Дядо Коледа?! Дали пък онзи симпатичен старец не лъжеше, че е Дядо Коледа и че разбойници са го ограбили? Знаеше обаче толкова много и толкова интересни неща, познаваше сума ти свят, дори и Господ познаваше! Господ? Да не би пък той да е самият Дядо Господ, дошъл да види как живеят тук хората? Не, Господ няма защо да идва. Господ е навсякъде, около нас и в нас. Нали така каза Дядо Коледа!
Велосипеда скриха в мазето. Сложиха го до фитнес уреда. Боби, правеше-струваше, все гледаше да слезе долу да се порадва на коледния си подарък. Опита се да направи кръгче, но нямаше достатъчно място. Все пак мина два-три метра. За малко да си строши главата в стената. Добре, че навреме натисна спирачките. Страхотни спирачки!
Телефонните кабели все още не бяха оправени, та надвечер намина Добри да пита, към колко часа да дойдат за вечеря. Боби не се стърпя и го заведе в мазето. Добри ахна изненадан, като видя велосипеда. За такова нещо той не можеше и да мечтае!
— Баща ти и баща ми са се срещали — съобщи Добри. — Говорили са си за тебе.
— Разбра ли какво?
— Тревожил се за поведението ти. И ако можело да разбера откъде ти била влязла тази муха за Дядо Коледа! Ти вярваш ли още, че съществува?
— А ти?
Добри не отговори.
— Мислиш ли все още, че онзи старец…
— Това, което със сигурност знам, е, че чичо Съби, дето го хипнотизирах, ще се прави и тази година на Дядо Коледа! — отвърна Боби.
— Защо не вземеш пак да го хипнотизираш, голям майтап ще падне.
— Не бях се сетил. Идеята ти е супер!

52
Както беше уговорено, чичо Съби влезе през задната врата и оттам незабелязано се вмъкна в мазето.
— Страхотен е! — възкликна той, като видя велосипеда, разгледа го и подсвирна възторжено — двайсет и една скорости!
— Ами да! — отвърна гордо Боби.
Професорът се съблече по бельо, извади дрехите на Дядо Коледа от сака и ги облече.
— Сега аз съм Дядо Коледа и ако река, ще ти подаря велосипеда, ако не — няма!
Боби го гледаше право в очите и си повтаряне наум: „Сега ще заспиш, сега ще заспиш, заспиш, заспиш, заспиш. Ще заспиш, заспиш.”
— Може и да не ти го дам, защото имам сведения, че не си бил от най-послушните през годината. какво ме гледаш така?
— А, не, аз такова… — смотолеви го Боби и продължи да си повтаря наум хипнотизиращите слова. Много му се искаше баща му да намери тук в мазето един заспал Дядо Коледа. Голям майтап ще падне.
Горе трапезата бе сложена. Добреви щяха да дойдат в осем. Скоро след това ще пристигне и преоблеченият като Дядо Коледа професор. Ще изслуша програмата, ще раздаде подаръците и ще каже с престорено дебел глас:
— Благодаря, благодаря, от сърце ви благодаря, деца. А сега дядо ви Коледа ще отиде и при други добри дечица, за да ги зарадва с подаръците си.
Плановете не винаги се покриват с действителността. Добреви не дойдоха в осем, нямаше ги и в осем и половина. Майката на Боби взе да нервничи. Не разреши на мъжа си да ходи да ги вика. Откъде накъде?! Половин час ги чакат, стига им! А и Боби, след като му купиха велосипеда, май че отрезня. Но защо се бавеше още в мазето?
Бащата слезе да го вика, но срещна сина си още по стълбите.
— Чичо Съби е във възторг от велосипеда. Обещал съм му кръгче — каза ентусиазирано Боби. И помен нямаше от опърничавото му поведение, което така много ги тревожеше.
Горе ги очакваше отрупаната с ястия маса, все постни гозби, разбира се. Традиция! Тъкмо щяха да сядат около празничната трапеза и на прозореца се похлопа.
— Дядо Коледа! — плесна с ръце майката.
Елена и Калина замръзнаха на местата си, а Боби отиде да отвори вратата.
На прага стоеше Дядо Коледа. Усмихнат до уши, той влезе в хола, погали по главата малките, попита ги дали са слушали и ги покани да изпълнят нещо пред елхата. Елена взе пластмасовия микрофон-играчка и изпя френската песничка, репетирана многократно. Тя учеше френски. Готвеха я за франкофонка.
След нея пред елхата застана Калина. Поклони се и се разплака. Била се напишкала. Това бе признато за изпълнение пред коледна елха и Калина получи двете папагалчета. Боби отказа да изпълни каквото и да било. Заинати се. Голям бил.
— Тогава Дядо Коледа няма да ти даде велосипеда! — каза чичо му Съби.
— Не разваляй празника! — укори го Ана Бобева.
— Ама защо пък аз да го развалям? Той сам си го разваля. Аз на непослушни деца подаръци не давам. Връщам си велосипеда и хич окото ми няма да мигне.
— На кого ще го върнеш? — попита Елена.
— Слушай, Дядо Коледа, я не ми се прави на професор. Дай на момчето велосипеда! Не си дошъл да се заяждаме, я! — каза нервно Ана Бобева, която се страхуваше Боби да не го прихванат пак мътните.
— Ще го дам! — отсече Дядо Коледа. — Но на тебе нищо няма да дам, защото ми се караш пред децата си. Това е грешно не само от педагогическа гледна точка, но и от чисто психологическа и неврологична… Впрочем, закъснявам за другите деца. Боби, вземай си велосипеда, макар че заслужаваш да ти опъна ушите.
Щом вратата хлопна след Дядо Коледа, Елена и Калина се сбиха. Елена искаше да види папагалчетата, дето говореха с помощта на батерия, а Калина — да си играе с нейното прескламбучващото се куче, но без да си дава своите папагалчета. Нервите на Ана Бобева не издържаха. Елена получи два плесника в допълнение към коледния подарък и ревът ѝ озвучи коледното празненство. Христо Бобев се скара на Калина и тя ревна на свой ред. Майка ѝ я грабна и, мърморейки, отиде да ѝ сменя памперса. Окончателен край на семейната кавга постави позвъняването на вратата. Преструвайки се на запъхтян, влезе чичо Съби. Извини се за закъснението и тъкмо всички седнаха около масата, на вратата отново се позвъни.
Боби скочи пръв. Очите му светнаха. Сигурно е Добри, няма кой друг да е! Като отвори вратата, едва не извика от изненада. Освен Добри, майка му и баща му, на вратата усмихнат стоеше и Филип, танкистът. Боби го гледаше и не вярваше на очите си.
— Много си пораснал, бе! — разроши Филип косата му.
— Ама ти, нали щеше да си, как му казваха…
— Наряд! — каза Филип. — Но в казармата всичко е възможно. — Дойде сержантът, извика по списък седем души и каза: „Много ви здраве от Дядо Коледа! Ще се видим отново на 3 януари догодина.”
— От Дядо Коледа ли каза? — попита Боби и размени погледи с Добри, а Ана Бобева отправи някаква неопределена гримаса към Филип. Искаше да му подскаже, че темата е нежелана.
Седнаха около масата. Велосипедът стоеше облегнат на стената близо до коледното дърво. Боби поглеждаше към него — дали пък Дядо Коледа не бе наредил с чудодейната си сила баща му да купи велосипеда? Не, не, това са глупави фантазии!
Бъдникът в камината изпращя. Вдигнаха се искри, сетне лумна пламък. Прозорците издрънчаха — захващаше буря. По стъклото заплякаха едри капки дъжд, които бързо се обърнаха в сняг. Уж топло, а изведнъж — сняг!
На масата се сипеха суперлативи за прекрасните ястия.
— Жена! — рече по едно време Христо Бобев, — я донеси малко пастърма, знаеш ли как върви с боба.
— Грехота е, Христо, Бъдни вечер е! — смъмри го майката.
— Е, все свои хора сме!
— Баща ми също блажеше на Бъдни вечер. Сам си правеше кървавицата. Ама ви казвам, кървавица! — обади се професорът.
— Добре ме подсети! — скочи от мястото си Христо. — И кървавица имаме! Пък ти ще кажеш хубава ли е, не е ли!
Христо изчезна към кухнята. Жена му хукна след него. В трапезарията се чуха сподавени, но гневни реплики. След малко двамата се появиха фалшиво усмихнати. Христо носеше чиния с парче ненарязана кървавица. Боби и Добри, залепили нос на прозореца, се радваха на коледния сняг.
— Страхотен! — възторгна се Добри. — Утре ще отидем в парка с шейната!
Боби нададе ухо. Стори му се, че чува далечни звънчета. Добри също се заслуша. кристалният им звън ставаше все по-отчетлив и по-отчетлив.
— Какво ви става? — попита ги чичо Съби.
— Звънчета! — обади се първа Калина.
— Какви звънчета?
— Коледни! — отвърна Добри.
Възрастните се спогледаха тревожно.
— Господин професоре — обърна се майката на Добри към професор Докторов, който разбра въпроса ѝ, преди да го е задала.
— Слухова халюцинация, масова психоза. Случват се такива работи, вследствие напрежение преди празници, най-вече Коледа и Великден.
Към песента на коледните звънчета се прибави чаткането от копита. През гъстата снежна завеса децата видяха приближаваща се шейна, теглена от четири елена с огромни, красиви рога и закачени по тях звънчета.
— Дядо Коледа е! — каза Боби.
— Виж само какви елени?! — радваше се Добри.
Професор Съби Докторов скочи от мястото и погледна навън.
— Какви елени, какъв Дядо Коледа?
— С брада! — отговори вместо брат си Елена.
Всички се натрупаха около прозореца, но нито родителите на Боби, нито родителите на Добри и Филип, нито професор Докторов виждаха друго, освен сипещия се сняг.
От шейната слезе Дядо Коледа. Право към прозореца тръгна. Почука по стъклото и намигна приятелски. Нито почукването чуха, нито Дядо Коледа виждаха възрастните. Но останалите се затичаха към вратата, отвориха я…
На вратата стоеше усмихнат Дядо Коледа, истинският! С едната си ръка държеше преметнат на рамото чувал, в другата — велосипед, снежнобял велосипед, същия като в магазина, само дето на рамката му имаше малко портретче на Дядо Коледа. Боби погледна към стената — неговият си стоеше там. Значи му ставаха два.
Пръв дойде на себе си Добри.
— Благодаря ти, Дядо Коледа, благодаря ти за Филип! — каза той и целуна ръката му.
Възрастните стояха занемели, не можещи да разберат какво става. Всеки един поотделно виждаше Дядо Коледа, но никой не беше уверен, че и другите го виждат. Затова си мълчаха. Ана Бобева първа издаде някакви звуци, когато Дядо Коледа извади от чувала си грамаден кафез с два папагала.
— Какаду! — извика радостно Боби, и протегна ръка към кафеза, но Дядо Коледа го спря.
— Не бързай! Не може всичко да е за тебе. Тук пише „Калина” — и той постави кафеза пред смаяната Калина.
Професор Докторов се приближи и подръпна брадата му.
— Истинска е, професоре! Ето, и мустаците, и веждите — подръпна си ги сам.
Елена гледаше Дядо Коледа. Искаше ѝ се да го попита, къде ѝ е кучето, но не смееше.
— Нося ти, разбира се! — погледна я Дядо Коледа, без Елена да е казала и дума. — Боксер. В двора е, в къщичка.
— Боби, ти знаеш за кого е този велосипед, нали? — попита го Дядо Коледа.
— Благодаря ти, Дядо Коледа. Мечтаех за един, станаха ми два.
— Когато имаш два велосипеда, Боби, какво трябва да направиш? — попита го Дядо Коледа.
— Да прибера единия и като се счупи другият…
Дядо Коледа поклати назидателно показалеца си.
— Когато имаш два велосипеда…
— Ама той и за велосипеди ли го е казал?
— За всичко, Боби, за всичко. Този свят ще стане истински добър, когато хората престанат да мислят само за себе си.
— Това пак той ли го каза?
— Това аз ти го казвам!
Дядо Коледа придърпа Добри към себе си и тихо му рече:
— Ти не вярваше, че ме има. Но ти поиска от мене най-хубавия подарък: На Бъдни вечер цялото семейство да сте заедно. Боби беше започнал да губи вярата си. Отрече се от мене, тъй както Петър се отрече от Христа. Но Боби е с добро, състрадателно сърце. Нека сам реши, кое колело заслужава, дето го купи баща му, или което донесох аз?
Поклони се и си излезе.
— Кой беше този? — попита тихо бащата, като огледа останалите. Дали и те са видели това, което видя той?
— Някой амбулантен търговец ще да е! — отвърна майката. — Какви ли не номера намислят, за да ти пробутат стоката си.
— Но той остави толкова подаръци? — обади се майката на Добри и Филип.
— Подаръци?! След малко ще се върне да ни каже колко пари струва всичко това — каза бащата на Боби. — Душат в коя къща има повече пари и там отиват. А като ревнат децата, щеш не щеш ще ги купиш!
— Така е — съгласи се бащата на Добри. — Защо не дойдат у нас да оставят ей-такова едно колело.
Децата хапнаха надве-натри, станаха от масата и се заловиха с подаръците си.
Елена стоеше до прозореца и гледаше в градината, в която наистина имаше кучешка колибка. Христо Бобев излезе на двора с надеждата, че колибката е празна, но се върна с грамаден боксер, който веднага отиде при Елена и се сви в краката ѝ. Елена клекна, погали го и погледна завистливо към Калина, която стоеше пред кафеза с двете какадута и викаше: Па-па-гал. А те и двата се надпреварваха да ѝ отговорят с грачещ глас: Па-па-гал!
Добри нахлупи танкисткото кепе на брат си и седна в коленете му. Боби се въртеше край двата велосипеда. Единият, значи, трябва да даде на Добри. кой обаче? Еднакви, еднакви, но все пак, белият по му харесваше. Него ще запази за себе си. Нали Дядо Коледа каза, че сам трябва да реши кой велосипед да задържи? Значи ще задържи за себе си велосипеда от Дядо Коледа. Вътрешно чувстваше обаче, че не го заслужава. Може би не за това, че се бил отрекъл от Дядо Коледа като някой си Петър. Трябва да провери кой е той, дали пък не е вуйчо му Петър. Ще го пита!
Мина час, минаха два. Обявеният за амбулантен търговец Дядо Коледа не дойде нито да иска пари, нито да си прибере подаръците.
Наредиха се около камината. Бъдникът тлееше, сини пламъчета се провираха между бялата пепел и отново се скриваха.
— Няма ли да кажеш нещо, Съби? — обърна се майката на Боби към професора.
— За кое?
— За Дядо Коледа.
— Все още мисля.
— Ами то си е за мислене! — обади се майката на Добри.
— Възможно е да ни се е сторило — каза Христо.
— Вкупом, на всички!
— Е, не само на децата им се привиждаха елени и чуваха звънчета. И аз ги чух! — обади се Филип.
— Jingle bells, jingle bells, jingle all the way… — запя майката на Добри. До тук знаеше думите на песента и продължи мелодията с „тири-тири-тири-та…”
Другите се присъединиха.
— Някой от нас сънува и този някой би трябвало да съм аз! — разтърка очи професор Докторов.
Боксерът излая сърдито и напомни за себе си.
— Дори и аз съм буден — обади се Филип. — А само два часа съм спал миналата нощ!
— Представете си пък, че наистина има Дядо Коледа, а? — обади се колебливо Христо.
— Ние май много губим, като не вярваме в добрите неща — въздъхна майката на Добри.
— Едно време, когато бях малък, на Бъдни вечер се събирахме цялата рода. И тогава не бяхме богати, но бяхме щастливи. Боже, какви вечери бяха! — каза замечтано бащата на Добри и запя: Ой коледооо, мой коледооо, Бог се роди, Коледооо!
Всички се включиха в пеенето! Прекъсна ги звънецът. На вратата се звънеше настойчиво, продължително.
— Нали ви казах — рече бащата на Боби. — Дядо Коледа се връща да си прибере парите. Или стоката.
Излъга се. Звънеше някакъв полицай.
— Майор Козаров! — представи се той козирувайки. — Извинявам се за безпокойството, но, налага се.
Поканиха го да влезе.
— Да са се навъртали някакви съмнителни лица наоколо? — попита той.
— Де го чукаш, де се пука! — обади се професорът.
— В какъв смисъл съмнителни? — попита Христо Бобев.
— Във всякакъв. Непознати лица да са се мяркали?
— Само един Дядо Коледа дойде.
— Двама! — поправи го Елена.
— Е, значи много сте слушали! — похвали я майорът. — Хайде, вървете си играйте, че да си поговорим тук по мъжки.
— А къде ти са шоколадите, дето ми ги обеща, бе, гадняр такъв! — озъби му се Елена.
Щеше да изяде хубав шамар, ако майорът не се бе намесил.
— Право е детето, обещах, ама толкова неща ми се струпаха на главата…
Когато децата се отдалечиха, майорът попита:
— Защо двама?
Бащата посочи с глава професор Докторов и каза:
— Той и истинският!
— Какво искате да кажете?
Възрастните се спогледаха.
— Ами истинският. В смисъл, че… — бащата не можа нищо повече да каже.
— Вижте, аз разбирам, че сте в празнично настроение, и бутилки виждам на масата, но време за губене нямам. Отвън на улицата е спряла полицейска кола, пълна с все истински Дядоколедовци — мошеници, крадци и убийци.
— Но този нито уби някого, нито открадна нещо. Напротив!
Стовариха пред майор Козаров всичките подаръци, които истинският Дядо Коледа донесе. Той ококори очи.
— Какво е това?
— Па-па-гал! — отвърнаха от клетката двете какадута.
Преуморен съм, помисли си майор Козаров. Той наистина беше преуморен.
— А тези два велосипеда? — попита майорът.
— Той, татко, купи онзи до стената, а другият ми го подари Дядо Коледа.
— Два велосипеда, така ли?
— Точно така. Този от Дядо Коледа обаче, аз подарих на Добри. като имаш два велосипеда, единият трябва да дадеш на ближния си.
— Христос е казал, ако имаш две ризи…
— И за сандвичи го е казал, и за велосипеди, и за всичко.
— На кого го е казал?
— На Дядо Коледа. А той го каза на мене.
— Дядо Коледа?!
— Да, Дядо Коледа! — потвърди Боби.
— Ти значи го познаваш.
— Разбира се. И аз, и Добри, и с чичо Съби го запознах, още когато Дядо Коледа беше просяк.
— Аз го познавам по-малко от Боби — обади се Добри.
— Боби ходи с него на ресторант.
— Къде?
— На пицария ходихме, а от ресторанта ни изхвърлиха. Големи гадняри са!
— Нямам време за шеги! — гласът на майор Козаров излъчваше изтощение, но и строгост.
— Че кой се шегува! — протестира майката. — И нас не ни се вярваше, но фактът си е факт.
— От научна гледна точка — намеси се професорът, — това е възможно, но е недоказуемо. Науката има да разгадава още много тайни.
— Той е професор и ги знае тези работи — обади се Ана Бобева.
Майор Козаров имаше чувството, че ще полудее. Попаднал бе в дом на луди.
— И този, истинският Дядо Коледа, с какво дойде с такси?
— С шейна! Неговата. Бяха я откраднали заедно с тировете — каза Боби.
— Четири елена я теглеха — допълни Добри.
— Четири?! — не сваляше поглед от тях майорът.
— Четири! — потвърдиха двамата в един глас.
Майор Козаров разгледа един по един присъстващите. Чудеше се на акъла им.
— Вие, господин майор, изглежда не вярвате, че съществува Дядо Коледа. Е добре, щом не вярвате, че той съществува, ама за вас! — каза Добри.
— Точно така! — съгласи се Боби. — Вместо да търсите него, потърсете разбойниците, дето му откраднаха дрехите и мобифона, и паспорта, и шейната, и елените, и вярата на хората, и всичко — посъветва го Боби.
— И шейната, и елените! — повтори мехакшчно майорът, извади мобифон, навъртя някакъв номер и след нужното изчакване, попита: — Елените в зоологическата градина ли са?… Как кои, дето се разхождаха по „Патриарх Евтимий”!… Изчезнали ли?!
Майор Козаров прибра мобифона си и се почеса по челото… Още един чорап за разплитане!
— Пред къщата ви е спряла полицейска арестантска кола — каза той на присъстващите, които стояха прави и също не разбираха какво става тази вечер. — Пълна е с Дядоколедовци. Може би и вашият, истинският, е сред тях. Надушил е дебелия край хубостникът и е решил да се освободи от плячката си, разхвърляйки я по домовете във вид на коледни подаръци. Ще мине някой и друг ден, и ще дойде да си ги прибере. Да внимавате!
— А елените? — попита Филип. — къде е скрил елените?
— И аз това се питам — отвърна му майор Козаров. Погледна към Боби и Добри и след кратко колебание се обърна към родителите:
— Моля ви да разрешите момчетата да дойдат с мене до арестантската кола. който от вас иска, може да ги придружи.
На улицата наистина имаше огромна полицейска кола, голяма колкото автобус, но без прозорци. Пред единствената врата отзад пазеха двама полицаи с автомати в ръка.
— О, здравей! — разпозна Боби стария си познат.
— Откъде се познавате? — попита майорът.
— От никъде! Побърза да отговори Пагона.
— Е, как от никъде! — протестира Боби. — Аз и него съм запознавал с Дядо Коледа.
— Какво, какво? — подскочи майорът.
Пребледнял, Пагона хвърли оръжието си и побягна панически. Стоп патрон го търкулна в снега. Белезниците щракнаха и закопчаха китките му. Майорът разтвори вратата на арестантската кола и Пагона се озова сред стари познати. Трите удара с точилка по главата го върнаха към действителността.
— Глупак! — просъска Точилката.
— Кажи, шефе! — обади се Глупака.
Успоредно от двете страни на колата, лице в лице, седяха преоблечените като Дядо Коледа бандити. Пагона се намести до Ангел Нервозния, който го изгледа мрачно.
— Моли се да те осъдят до живот без право на помилване! — рече Ангел Нервозния. — А си излязъл, а Точилката те е очистил.
— Той никога няма да излезе! — отвърна му злобно Пагона. — Ще ви накисна всичките, и тебе, и него най-вече.
— Ти за него се не грижи. Чака го килия с телевизор, пускане под гаранция и изчезване яко дим.
— Няма причина да го пуснат.
— Причини много. Да си оправи зъбите, например. като видя полицията, накара ме да му счупя два. Не можах да си премеря силата на удара обаче и изхвърчаха пет.
Отвън майор Козаров бе окончателно объркан. Отдавна подозираше, че сред подчинените му има някой мошеник. От разказа на Боби му стана абсолютно ясно, че не друг, а точно сержант Новоселски е донасял на бандитите за всичко, което става в районното.
— Сега очаквам от вас да разпознаете измежду арестуваните този ваш „истински” Дядо Коледа! — каза майорът.
Запалиха фаровете на леката кола и разтвориха вратата на арестантската. Арестантите замижаха от ненадейното нахлуване на светлина. качиха Боби и Добри в арестантската кола. Двамата тръгнаха покрай двете редици. Дърпаха брадите, закачени за ластик, отлепяха мустаците и веждите.
— Всички са фалшиви, господин майор! — докладваха те.
— Ще заловя и този ваш истински Дядо Коледа. Той ще да им е тарторът.
— Не е той — обади се Пагона и посочи Точилката. — И ще ви моля да му вземете точилката, защото ни удря с нея по главата.
— Да ви удря! — отсече майор Козаров. — Да ви удря! На мене ми е забранено!
Арестантската кола потегли. След нея и леката кола на майор Козаров. Децата се прибраха на топло край камината. Филип нахлупи кепето си, козирува и каза, че отива да спи, отдавна мечтаел за домашното си легло. Тъкмо се канеха да си тръгнат и останалите, когато на вратата се почука. Това пък кой може да е? Вместо да звъни, чука! Отвориха.
— Ой, коледо, мой коледо, Бог се роди, коледо'. — запяха одрипани и гладни дечица, като подскачаха ту на единия, ту на другия крак, опитвайки се да прогонят студа.
Майката погледна към мъжа си.
— Че покани ги де! — викна ѝ той и сам скочи да посрещне Коледарите — Хайде влизайте, че ще избяга топлото.
Децата нахлуха, пеейки, накамарчиха се край камината, но като видяха все още отрупаната с ястия маса, устата им се напълни със слюнки и песента секна.
— Сядайте! — покани ги бащата.
Малчуганите зяпнаха от учудване. Не очакваха такава покана, но я приеха без колебание. Възрастните гледаха с умиление как лакомо децата унищожават това, което бе останало от богатата коледна трапеза.
— Дай им и луканка! — каза бащата.
Децата се облещиха само като чуха за какво става дума.
— Дай им ти казвам!
— Грехота е, Христо!
— Грехота е, дето забравихме, че има и боси, и гладни, ей това е грехота! — рече бащата и сам домъкна от кухнята не само луканка, но и цяла чиния с кървавица.
— Яжте! — бащата взе да реже на едри парчета лакомствата, а майката домъкна шишета кока-кола и какви ли не още напитки.
Когато си тръгнаха сити и стоплени, малките Коледари понечиха да целунат ръка на бащата, но той я дръпна.
— Хайде, хайде, какво толкова! — рече той, извади пари от джоба си и им ги тикна в ръцете. — И да не забравите на Нова година да дойдете да ни сурвакате.
След малко си тръгнаха и гостите. Никой не бе обелил и дума след посещението на малките Коледари. Чак навън професор Докторов каза замислено:
— Има нещо странно, много странно. Ще се обадя след празниците на един колега, ще поговоря с него.
— Не, не, няма нужда. Мисля, че Боби е добре, дори много добре.
— Не за него става дума. За себе си трябва да поговоря. Знаеш ли, ние май малко или повече всички боледуваме. Гълтаме витамини, но витамини срещу безверието няма. Престанахме някак да вярваме в доброто.
Отдалече се носеше песента на малките Коледари. Звучеше бодро.
Бъдникът в камината изпращя и хвърли искри. Течението от отворената врата го бе събудило и синкавите пламъчета танцуваха по побелялата му снага. Елена и Калина дремеха на дивана. Пренесоха ги на ръце до леглата им.
— Хайде, Боби, хайде лягай и ти, че и утре е Коледа! — нареди майка му.
— Нека спя тук, на дивана, до камината, моля ти се?
— Да спи, като иска! — превари я бащата. — Заради велосипеда е!
Къщата утихна. Боби лежеше завит на дивана и се бореше със съня. С едната си ръка държеше велосипеда, полегнал до него на земята. Чакаше родителите му да заспят. Щеше да седне край камината и да му се радва. Дали и Добри не спи? как ще спи, та той не очакваше да получи такъв подарък, може би първият му голям подарък в живота. Боби като че ли му завиждаше. Трябваше да даде на Добри купения. В края на краищата и двата велосипеда бяха негови. Друго щеше да е, като покаже на съучениците си велосипед с изрисуван Дядо Коледа на рамката… По дяволите да вървят всичките! Ако искат да вярват, ако искат — не! Дядо Коледа сигурно е доволен, че точно неговият велосипед е дал на Добри. Добри наистина го заслужава. Заради брат си. А той, Боби, само се дърли със сестрите си, особено с Елена. Няма да прави повече така, няма!
На Боби му олекна. Вече не завиждаше на Добри. Умората натискаше все по-безмилостно клепачите му. Не, не, няма да заспивам, не бива да заспивам.
Някой потропва на прозореца. Боби скочи от леглото и погледна навън. Дядо Коледа му се усмихва също като на рисунката върху рамката на колелото.
— Сбогом, Боби! Ще разнеса за последно подаръци и ще емигрирам.
— И никога ли вече няма да се върнеш?
— Никога не казвай никога. — Посях малко вяра. Ще се върна за жътвата. Дано е богата, та да остана завинаги на тази земя.
Дядо Коледа яхна внезапно появилия се до него елен, потегли по пътеката към вратата и политна над нея, стана все по-малък и по-малък и се изгуби в безкрая.
Боби го следи с поглед. Небето е обсипано със звезди — ярки, златни, трепкащи звезди. Нащърбената луна прилича на женска глава със забрадка.
Луната потъва Бог знае къде, звездите избледняват, избледняват и изчезват. Небето почервенява и о, чудо, към земята, полюшвайки се кокетно насам-натам, падат бели, пухкави снежинки. Боби гледа нагоре, снежинките пощипват бузите му и се превръщат в росни капчици.
На отсрещния балкон пламва бенгалски огън. Стотици звездички се пръсват на всички страни и изчезват сред танца на снежинките. Над целия град, над цялата страна се носи „Тиха нощ, свята нощ”, изпълнявана сякаш от ангелски хор.
Всичко е като сън, красив сън, който никой не би искал да свърши.
Бъдникът в камината догаря и хвърля светлина върху щастливо усмихнатото лице на спящия Боби.
Братя Мормареви ДЯДО Коледа
И СЕДЕМТЕ РАЗБОЙНИЦИ
Българска
Първо издание
Отговорен редактор Красимир Гетов
Редактор и коректор Павлина Маркова
Предпечатна подготовка Петър Дамянов Формат 60/90/1 6 Печатни коли 1 3,25
Сиела Норма АД 1510 София, бул. Владимир Вазов N2 9 тел. 02 903 00 23
www.ciela.bg, e-mail: [email protected]
Печат: печатна база Сиела
книгите на СИЕЛА могат да бъдат купени от:
Ма11 of Sofia, бул. Ал. Стамболийски N2 101, София City Center Sofia, бул. Арсеналски N2 2, София
Paradise Center, бул. Черни връх N2 100, София
Летище София — Терминал 2, София
Ректорат на СУ „Св. кл. Охридски”, София
Фестивален и конгресен център, бул. Сливница М 2, Варна
Ма11 ofP10vdiv, ул. Перущица N2 8, Пловдив
Рагк Ма11, бул. Н. Петков N2 52, Стара Загора
Ма11 ofRousse, бул. Липник М 121 Д, Русе
Рапогата Ма11 P1even, пл. Иван Миндиликов, Плевен интернет книжарници www.mobilis.bg, www.cie1a.com, както и от всички добри книжарници в страната.