Крис Боджелиън
Светлина в руините

Промени

Крис Боджелиън-Светлина в руините2

Chris Bohjalian
Оригинално заглавие: The Light in the Ruins Copyright © Chris Bohjalian, 2013 All rights reserved.
© ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА "ХЕРМЕС", 2014 г.
Всички права над тази книга и серия "МЕГАСЕЛЪР" са запазени. Текстът или откъси от него, както и търговската марка, не могат да се възпроизвеждат без съгласието на издателя.
© Пепа Стоилова Стоилова, преводач, 2014 г.
© Мариана Кръстева Станкова, художествено оформление на корицата, 2014 г.
с/о Andrew Nürnberg Associates Sofia, Ltd.
ISBN 978-954-26-1368-8

На Анди Боджелиън и – за пореден път на Виктория и Грейс Мечтая ш хълмовете около Сиена и за любовта ми, която никога повече няма да видя. Ще се превърна в огромна зееща рана – във вятър, в нищо.
Откъс от бележка, намерена в шев на ризата на неизвестен гражданин, екзекутиран от Гестапо в Рим през 1944 година.
Част I
Една жена седи до изящна тоалетка и реше косите си пред огледалото. Според полицейските доклади това се случва някъде между полунощ и три часа сутринта в първия вторник на юни 1955 година. Беше вечеряла малка порция богато овкусена паста – фетучини със сирене пекорино, обилно полети с масло от трюфели – в ресторант, доста известен сред богатите американски и английски имигранти. Заведението се намираше на четири пресечки западно от "Уфици" и само на една пряка северно от река Арно. Тя беше сред малцината италианци, които не бяха част от кухненския персонал или от сервитьорите. Беше известна с това, че винаги се къпеше в аромата на собствения си парфюм и одеколона на компаньона й за вечеря – мъж, който щеше да я придружи тук, в апартамента, и да я люби върху тясното легло на три крачки от тоалетката, след което щеше да си тръгне. Той беше заподозрян и разследван за убийство, но само за кратко. Ако беше проявил неблагоразумието да остане при нея, съществуваше голяма вероятност и той да беше убит онази нощ.
В този момент тя е облечена с памучната си нощница, която не може да се нарече изкусителна, макар че съвсем скоро ще бъде раздрана върху нея. Да, раздрана. Не дори смъкната през главата й. Скъсана на парчета от дълбокото деколте до подгъва, който стига до средата на прасеца й, когато се изправи. Дотогава, разбира се, ще бъде мъртва. Кръвта й ще изтече. Ще съм прерязал гърлото й от единия край на челюстта до другия...
Изящната тоалетна масичка няма никаква стойност Бялата боя е напукана, а подобията на декоративни елементи от дясната страна са отчупени от години. Още преди войната. Споменавам го само за да не останете с впечатлението, че стаята е по-луксозна, отколкото е всъщност. Жената е все още красива, дори и на средна възраст независимо от ужасните, вероятно непоносими загуби, които е понесла през изминалото десетилетие, особено в последната година на войната. От известно време живее в работнически квартал на Флоренция, посещаван единствено от неориентирани, изгубили се туристи. Само допреди десетина години едва ли е подозирала за съществуването на подобно гето.
Сградата няма нито портиер, нито дори старомодни домофони, през които да разговаря от апартамента си, ако някой позвъни на уличната врата от ковано желязо и стъкло. Обикновено е заключена, но не представлява никаква трудност да се отвори. Наистина е много лесно... Според полицейските сводки, в ранните часове на онзи първи вторник на юни аз съм използвал тъп предмет (дръжката на ножа си, ако трябва да бъда точен), за да счупя рамката на стъклото близо до бравата на вратата. После съм проврял ръка през дупката, напипал съм ключа отвътре и съм отворил. Не забравяйте, че това е малка, непретенциозна сграда. Сетне съм се промъкнал безшумно по стълбището на третия етаж, където живее тя, и съм почукал на вратата и. Тя е станала от табуретката пред тоалетката с четката си за коса в ръка и се е спряла за момент от вътрешната страна.
– Да? – пита тя. – Кой е?
И тук аз излъгах. Престорих се на придружителя й за вечеря, като говорех през ръкавицата, за да приглуша гласа си.
Жената отвори вратата и само след няколко мига щеше да е мъртва.
Защо раздрах нощницата й? Не съм я насилвал. Исках да разкъсам сърцето й. Жената с благозвучното име Франческа Росати, която някога е била снаха на тоскански маркиз, беше първата ми жертва.
Но както ще видите занапред, не и последната...
През онзи май самолетите на огромни ята летяха над областта Крете Сенези и преминаваха над подобната на лунен пейзаж местност южно от Тоскана, недалеч от Сиена. През нощта цел за английските и американските бомбардировачи беше Болоня. Денем дълга редица немски бомбардировачи се насочваха или към Сицилия, или към Неапол. След това щяха да се опитат да достигнат до Тунис, за да укрепят войсковата ос там, но повечето щяха да бъдат свалени и да се разбият насред Средиземно море. Кристина Росата знаеше това от Би Би Си, а не от провинциалните вестници. С италианците и германците в Северна Африка беше свършено и нямаше никакъв шанс дори част от тях да бъдат евакуирани. Със същия успех армията им би могла да завземе Луната. Понякога й се искаше братята й да се намираха в Тунис, за да бъдат заловени от Съюзниците и изпратени в Англия, където биха могли да дочакат края на войната в безопасност в някой пленнически лагер. Вместо това Марко беше в Сицилия и подготвяше бреговете за очакваното съюзническо нашествие. Той беше инженер. Археологът Виторе не рискуваше живота си във Флоренция, но по радиото и в пресата се водеха ожесточени спорове за необходимостта от тотална война, така че никой от семейството й нямаше да се изненада, ако внезапно му връчеха пушка и го изпратеха в Сардиния, в Гърция или в някоя друга крайбрежна батарея. И двамата й братя бяха по-големи от нея. Осемнайсетгодишната Кристина беше изтърсакът сред трите деца на семейство Росата.
Тя дълго стоя на южната тераса на вилата, загледана в самолетите, чиито метални корпуси проблясваха на слънцето. В ръцете си държеше четири парцалени кукли, които принадлежаха на малката й племенница. Стискаше и парчета червени и златисти салфетки, от които шиеше ренесансови рокли за две малки принцеси и туники за две момчета, но според момиченцето никое от тях не беше истински принц. Допреди малко Кристина си играеше с племенницата си на верандата, когато майката на детето заяви, че е време за следобедна дрямка, и поведе момиченцето към детската стая. Подбра и братчето му, което до този момент тичаше като лудо по ръба на плувния басейн, яхнало букова пръчка и с дървена сабя в ръка.
Така Кристина остана съвсем сама, когато самолетите забръмчаха на юг високо над вила "Химера". Беше очарована от тях, направо бе омагьосана. Някой ден, когато в света отново щеше да се възцари мир, непременно щеше да лети със самолет. Най-вероятно към Пиза или Неапол. Или дори до Париж. Не можеше да си представи нещо по-вълнуващо.
Двойка дребни гущерчета притичаха към нея, стрелнаха се покрай пръстите на краката й и изчезнаха в люляка покрай терасата. Наблизо подрънкваха лопатарите на овцете, малко по-отдалече идваше приглушено боботене на трактор. Стори й се, че долавя и цвиленето на някоя от кобилите в имението. Най-вероятно на Арабела.
Накрая, когато самолетите се изгубиха на юг, реши да се прибере вътре. Снаха й се появи почти в същия момент, слизайки на пръсти по стълбите, за да не събуди децата. Тя клатеше глава неодобрително.
– Тези самолети започнаха да плашат Масимо – каза Франческа. Момченцето беше на седем – достатъчно голямо, за да може да направи връзката между тях и опасността, която би могла скоро да надвисне над баща му в Сицилия. Беше дочуло разговорите на несъобразителните възрастни за това къде щяха да ударят Съюзниците, след като приключеха в Африка. И всички онези приказки за бомбардировки над Генуа и Торино и вероятността семейството да бъде принудено да приюти деца, чиито домове са разрушени от бомбардировките.
– ААлесия плаши ли се? – попита Кристина. Петгодишната й племенничка все още не осъзнаваше случващото се.
Франческа само сви рамене и си наля чаша студен чай.
– Очевидно не – рече тя. – За нея животът е само една игра. За щастие.
После седна и протегна дългите си крака. Тя също беше боса, но някъде беше намерила шишенце лак и беше лакирала ноктите си в червено. Носеше една от елегантните поли с флорални мотиви, които беше купила при последното ходене до Флоренция, малко преди Коледа. Не изглеждаше съвсем уместно за ранен следобед в провинцията, но полата подчертаваше грациозните й движения като на балерина. А и Франческа не обичаше лишения и саможертви. Беше само девет години по-голяма от Кристина, на двайсет и седем, и олицетворяваше за младата си зълва онзи шик, който момичето беше виждало в Рим, Милано и Флоренция. Боядисваше косата си в меден цвят и даваше да се разбере, че няма никакво намерение да се занемари, докато съпругът й беше в Сицилия, а тя беше принудена сама да се оправя с децата.
– Мразя самолетите – заяви след малко Франческа. – От тях не може да се очаква нищо добро... Даваш ли си сметка за това?
Кристина се усмихна. Снаха й имаше склонност да заема крайни позиции.
– Знаеш, че не е вярно.
– Не знам нищо подобно – сряза я Франческа. – Видях те през прозореца. Наблюдаваше самолетите. Един ден пак така ще си гледаш нагоре, а те ще хвърлят бомби върху теб. Върху нас. Върху имението ни. Само почакай и ще видиш как ще се посипят над главите ни.
Отвън се чу шум от автомобил, приближаващ към вилата по посипаната с чакъл алея. Кристина се втурна към прозореца на всекидневната и видя дълга черна военна лимузина. Нямаше съмнение, че автомобилът е направил страхотно впечатление, докато е минавал по тесните селски улички покрай средновековния хамбар и нагоре по склона към имението. Девойката наблюдаваше как младият шофьор изскочи и припряно отвори задната врата на двама офицери. Немец и италианец. Не познаваше никого от тях и се притесни...
Те едва ли носеха добри новини, помисли си тя. И направи усилие да се стегне. Най-честата опасност, застрашаваща брат й Виторе, бяха непрестанните му препирни с германците, когато искаха да заграбят някое съкровище от Арецо или Флоренция и да го отнесат в Германия. Немците искаха да вземат нещо, а той им отказваше. Но те ставаха все по-настоятелни, докато той разпалено обясняваше защо картината, статуята или вазата не бива да се местят. Обикновено те или го пренебрегваха напълно и плячкосваха съответното произведение на изкуството, или по някаква необяснима за него причина избираха нещо с по-малка стойност. Вероятно предварително бяха обещали античен подарък на съпруга, любовница или на високопоставен офицер.
Но ако не бяха дошли заради Виторе, означаваше ли, че нещо ужасно се беше случило с Марко? Опитваше се да се убеди, че вероятността е твърде малка. Брат й беше в Сицилия, а там сега не се водеха боеве. И все пак, освен че беше инженер, той имаше чин капитан и при мисълта, че можеше да е ранен или убит, усети, че й призля. Замаяна, потърси опора в рамката на прозореца. Повтаряше си, че преувеличава и сигурно става въпрос за нещо съвсем друго. Защо военните ще ангажират двама офицери, за да уведомят семейството, че някакъв си инженер е загинал на сицилианския бряг или пък археолог е умрял при нещастни обстоятелства в някой си музей? Не изпращаха ли телеграми?
Усещаше тежкото дишане на франческа зад себе си.
– Познаваш ли ги? – попита Кристина.
Снаха й поклати отрицателно глава.
– Защо трябва да познавам някакъв си главорез и неговия подчинен?
Шофьорът беше застанал до колата, но униформените приближаваха към вилата. Немецът беше с по-висок чин, макар да изглеждаше поне с десетина години по-млад от италианеца. Беше някъде над трийсетте, предположи Кристина, може би трийсет и пет. Другият беше с черна коса, обилно поръсена с помада и прилепнала като каска, а мустаците му бяха извити като къдрици с помощта на восък. Имаше остри скули и беше привлекателен мъж. Германецът беше с десетина сантиметра по-висок, косата му имаше цвят на узряла пшеница. За разлика от спътника си, беше препасал пистолет.
– Нали знаеш, че идват с определена цел – обади се снаха й. – Тия варвари са тук, за да откраднат нещо. Някоя от колите ни навярно. Или пък камиона. Може да вземат и някоя овца...
– Много се надявам точно за това да става въпрос – измърмори Кристина.
Франческа се приближи и стисна раменете й, сякаш искаше да вдъхне увереност на младото момиче.
– Не трябва да се притесняваш за момчетата. Сигурна съм, че не е нищо друго, освен поредната дребна неприятност...
Предната врата беше отворена, за да влезе дори най-лекият повей на западния вятър, но офицерите колебливо свърнаха към страничния вход, стиснали шапките си в ръце. Франческа им махна да влязат във фоайето, което представляваше широко и просторно помещение с високи прозорци и рафтове, отрупани с етруски вази и амфори. Някои бяха копия, други – оригинали, но всички толкова обикновени, че музеите не проявяваха интерес към тях.
– Децата ми спят, така че ще трябва да говорите тихо – предупреди тя двамата мъже вместо поздрав.
Италианецът кимна.
– Аз съм майор Лоренцети. Това е полковник Дехер. – Бързо огледа кухнята и трапезарията и продължи: – Домът ви е .толкова хубав, колкото се говори. Предполагам, че вие сте дъщерите на маркиза.
– Всъщност съм снаха на маркиза – поправи го Франческа, като изрече титлата с тон, подсказващ за колко абсурдна я намира. Беше абсолютно убедена, че дори самата идея за дукове, принцове и виконти в средата на двайсети век е нелепа. За нея извор на неизчерпаемо удивление беше фактът, че народът й е управляван от диктатор и крал марионетка, а свекър й притежаваше свое малко феодално имение. Кристина знаеше, че снаха й е напълно аполитична, но ако трябваше да избере някоя политическа идея или философско течение, щеше да изяви предпочитание към Холивуд, защото продуцентите и филмовите звезди се обличаха добре и не я притесняваха.
– Всъщност тя – говореше Франческа, сочейки към зълва си – е единствената му дъщеря. Свекър ми има двама синове и това прекрасно момиче.
Майорът италианец се поклони едва забележимо.
– Разбира се. Казах го, без да се замисля. Вие трябва да сте Франческа – предположи мъжът. – А пък вие – Кристина. Маркизът вкъщи ли си е?
– Той и съпругата му маркизата... – франческа направи кратка пауза. – ...са в маслиновата горичка с пазача.
– Скоро ли ще се върнат?
– Вероятно.
– В такъв случай можем да почакаме.
– Стига да пазите тишина. Не забравяйте, че децата заспаха преди малко.
Италианецът кимна, но германецът поклати глава и се намръщи. Кристина се притесни, че снаха й проявяваше твърде голямо неуважение, и побърза да се намеси:
– Моля, изчакайте баща ми на верандата – предложи тя. – Там е сянка и ще ви бъде по-удобно. Мога да ви донеса студен чай...
Мислеше си, че е разумно от нейна страна да успокои гостите, но немецът я прекъсна нетърпеливо, проговаряйки на италиански с подчертан немски акцент:
– Нямаме време да чакаме, тъй като трябва да се връщаме във Флоренция. Не виждам защо вие да не можете да ни покажете онова, което ни интересува, вместо баща ви. Доколкото разбрах, в имението ви са правени разкопки през 1938 година. Точно заради тях сме тук. Искаме да видим некропола и като се има предвид ограниченото ни време, настояваме да стане веднага.
Кристина едва не се разсмя с глас от облекчение. През цялото време беше треперела леко, но сега напрежението се стопи. Това посещение нямаше нищо общо с когото и да било от братята й. Нито пък с нуждите на интендантството. Тези двамата очевидно не искаха нищо друго, освен да разгледат подземните гробници в далечния край на лозовите масиви. Семейството се беше натъкнало на тях, когато през 1937 година разширяваха лозята и разкопаха парцел за нова изба с по-голяма преса и повече бъчви. Строителите веднага разбраха, че са попаднали на малка етруска гробница. Беше толкова очевидно заради трите колони. От двете бяха останали само основите, но третата все още се издигаше на два метра височина, когато разчистиха около нея кедрите, храсталаците и пръстта. След това намериха две погребални урни. Поради тази причина собствениците решиха да построят избата в другия край на лозето, а няколко месеца по-късно пристигнаха археолози и историци да правят още разкопки. По-малкият от братята на Кристина – Виторе – се присъедини към групата и тогава намери призванието си.
– Да, мога да ви покажа разкопките – каза тя. – Но се опасявам, че ще останете разочаровани. Не представляват истински некропол. За такъв би трябвало да са много по-големи. Пък и вече не остана кой знае какво от тях. Артефактите, притежаващи някаква стойност – като урни, саркофази и вази, бяха откарани в музея в Арецо.
– Което означава, че сигурно вече са в Берлин – тихо промърмори Франческа, но тъй като стоеше до прозореца, Кристина не вярваше германецът да е чул.
– Чудесно – каза полковникът. – Покажете ни онова, което е останало. Пеша ли ще идем, или с колата?
– Можем да повървим – предложи Кристина. После се обърна към снаха си: – Ще взема няколко свещи и ще заведа господата. Ти остани при децата. Ако междувременно татко се върне, сигурно ще иска да се присъедини към нас.
Погледна навън към колата, където младият шофьор разучаваше някаква карта. За пръв път успя да огледа мъжа подробно. Беше германец и вероятно неин връстник.
– Шофьорът ви ще дойде ли с нас? – попита тя Лоренцети, но преди той да успее да й отговори, Дехер каза:
– Той ще остане на поста си.
След тези думи полковникът се отправи към вратата. Италианецът изви очи към тавана и повдигна рамене в нещо като извинение към дамите, после направи жест Кристина да тръгне пред него, сякаш влизаха да танцуват в бална зала. Зад гърба си тя чу как франческа изсумтя презрително.
* * *
Те подминаха статуите на Венера и Химера в градината на вътрешния двор и продължиха към полето. Въздухът беше сух и тревата се усукваше около нозете на момичето. Кристина беше нахлузила сандалите си, преди да напуснат вилата, защото щеше да им се наложи да минат по тясната, виеща се между скалите пътека, за да стигнат до гробницата. Беше дълга около шейсетина метра, макар хилядолетие преди това да е била много по-обширна. По нея имаше струпани камъни с остри ръбове и беше неразумно да се минава с боси крака.
Кристина се беше вторачила във високите ботуши на двамата мъже. Не можеше да си представи да ходиш обут с високи ботуши за езда в следобедната жега. Самата тя имаше подобни, но по това време на годината ги носеше само сутрин или привечер, щом слагаше седлото на любимата си Арабела и отиваше да поязди.
Над главите им се носеше песента на птиците. Въздухът беше наситен с аромата на жасмин и олеандър. Дехер и Лоренцети вървяха мълчаливо, затова тя се въздържа да подхване разговор и реши да не любопитства защо искаха да видят отдавна запустелите руини в имението. Минаха покрай дълги редове грозде "Санджовезе" и се спуснаха по стръмен склон. Кристина излезе пред тях, защото приближаваха пътека, по която трябваше да се движат в индианска нишка. Всеки момент щяха да стигнат до разклона. Ако тръгнеха надясно, щяха да прекосят горичка от кедър и бук и да се озоват до малкото фамилно гробище на семейство Росати със скромния римски храм, построен от дядо й. Но ако поемеха наляво, щеше да им се стори, че се спускат под земята. Пътеката се стесняваше, докато земята стигаше до кръста им, после до раменете, а накрая се озоваваха в подземие. Дървените подпори постепенно преливаха в каменни стени, които създаваха илюзията, че се движиш в пукнатина в скалата. Небето се превръщаше в тясна синя линия, накъсана на места от короните на дърветата, надвиснали от двете страни на древния тунел. Гледката й напомняше за снимките от предишната война, които беше разглеждала, с изключение на дебелите талпи, върху които стояха войниците. В края на пътеката ги очакваше етруската гробница.
Най-сетне Лоренцети наруши мълчанието:
– Наскоро получавали ли сте вести от Марко?
Тя се обърна изненадана към него:
– Не знаех, че познавате брат ми.
– Всъщност, не. Имам предвид, че не съм го виждал, но се познавам с Виторе.
– Откъде?
– От Флоренция, разбира се. Случвало се е да работим заедно.
Кристина се замисли върху думите му и веднага си даде сметка, че ако франческа присъстваше на разговора, непременно би разпитала двамата офицери, макар Лоренцети само да бе споменал, че познава Виторе.
– Защо не ни казахте това, докато бяхме във вилата?
– Опитах се, но снаха ви не изглеждаше особено доволна от посещението ни.
– Точно затова трябваше да споменете за братята ми...
Мъжът повдигна рамене.
– Нито полковник Дехер, нито аз изпитваме необходимост да спечелим благоразположението й.
– Виторе знае ли, че сте тук?
– Не.
– Вие археолози ли сте?
– Не, историци сме – поясни Лоренцети. – Мога да ви досадя до смърт с онова, което знам за Донатело и барелефите. В последно време съм просто войник или ако трябва да бъда съвсем точен – домакин на полковник Дехер. Той пристигна при нас от Париж. Дойде в "Уфици", защото очевидно е имало някакви спорове заради обстоятелството, че избрани съкровища са били превозени в Германия за по-голяма сигурност до края на войната. Напоследък се забелязва повишен интерес към етруските произведения на изкуството.
Тя си даваше сметка, че "сигурност" в този случай означаваше просто кражба. Според Виторе германците плячкосваха повече произведения на изкуството в окупираните територии, отколкото съюзниците им в Средиземноморието, но след като стана ясно, че Италия ще бъде нападната, немското присъствие в лицето на куратори и танкове се беше увеличило.
– Естествено, аз знам твърде малко за етруските – добави мъжът. – Намирам керамичните им фигурки за много красиви, но не разбирам нищо от процеса на изпичането – как някои от керамичните произведения стават толкова черни. Но ако ме попитате за някоя от древните ризници в Сан Лоренцо, ще ви изнеса лекция, която ще ви приспи само за няколко минути.
Тя се обърна към Дехер:
– Вие ли сте специалистът по етруско изкуство?
Мъжът вирна брадичка и на лицето му за първи път се появи подобие на усмивка.
– Преди войната бях архитект. Сега съм войник. Всичко, което знам за етруските, прочетох от една книга миналата вечер в квартирата си.
– Е, като народ те са истинска загадка. Виторе винаги се е чудел колко малко знаем за тях. – После попита: – И двамата ли работите с брат ми в музея? Никога не ми е споменавал.
– Познавам го едва от февруари – поясни Лоренцети. – А полковникът се срещна с него преди седмица. Той и адютантът му пристигнаха наскоро. По някаква случайност бяхме настанени в един и същ хотел и всички, в различна степен, сме част от екипа на малък музей...
– С какво се занимавате, майор Лоренцети?
– Също като брат ви – отвърна италианският офицер с неприкрита ирония в гласа си, – наблюдавам и пазя нашето национално историческо наследство.
* * *
За един дълъг момент Кристина наблюдаваше двамата мъже, които оглеждаха подобния на арка вход, издълбан в скалата. Германецът се позабави, за да смачка с ботуша си две отровни гъби. И преди беше водила гости тук – семейни приятели или хора, с които работи баща й. А и беше присъствала, когато Виторе водеше тук студентите си. В началото никой не беше впечатлен.
Тясната пътека премина в малък проход с каменни стени, висок не повече от три метра. Върху повърхността на могилите растяха треви и храсталаци. Двата правоъгълни прозореца и четирите арки бяха изчистени от пръстта. Следваха останките от колоните – едната двуметрова, а другите две стигащи едва до коленете. Някога колоната беше послужила да се укрепи покривът над прохода. Сега него го нямаше и плевели растяха между камъните. Рисунките и орнаментите, които преди бяха украсявали този участък, бяха заличени с времето и всичко изглеждаше съвсем примитивно. Като пещера, населявана от първобитни хора, помисли си Кристина.
Едва когато посетителите свеждаха глави и минаваха под арките на входа, протягайки напред ръка със свещ или фенер, те започваха да осъзнават великолепието на това място. Имаше шест гроба, чиито камери бяха издълбани дълбоко в скалите. Вътрешността беше много по-добре защитена от влиянието на времето, ерозията и слънцето. Рисунки на музиканти и танцьори, винаги в профил, покриваха стените и ниския таван, както и изображения на овощни дървета и птици. А в ъгъла на една от погребалните камери беше изписан млад рибар. От единия вход посетителят се озоваваше пред редица от ниски, стигащи до коленете пиедестали, върху които някога са били разположени урните. От друг вход се стигаше до платформата, върху която семейство Росати бяха намерили саркофага. Всъщност бяха два, и то идеално запазени. Единият – с каменен релеф на младеж върху капака, а другият – изобразяващ мъж и жена, очевидно съпрузи. Въпреки че урните, саркофазите и останалите произведения на изкуството бяха разкопани и изпратени в музея в Арецо, музикантите, танцьорките и птиците все още красяха стените.
Кристина подаде по една свещ на офицерите и остави последната за себе си. Направи три неуспешни опита да щракне клечка кибрит, но италианецът имаше запалка и за секунди запали всички свещи. Тогава тримата се наведоха и тя ги поведе през една полуарка към първото помещение с нисък таван. На това място преди две и половина хилядолетия може би нейните собствени предци бяха положени за вечния си сън...
Серафйна Бертини беше разочарована, че детективите се опитваха да изопачат разказа й за ужаса, който беше видяла на местопрестъплението в малкия апартамент. Тя беше единствената жена в малкия отдел "Убийства" през 1955-а и въпреки участието й в партизанското движение през 1943 и 1944 година, когато беше все още момиче, мъжете продължаваха да се отнасят с нея или със снизхождение, или с пълно пренебрежение. Тя не можеше да определи кое от двете беше по-мъчително. ГТовечето полицаи във Флоренция дори не знаеха, че лично Паоло фичино й беше разрешил – против правилата – да скрие пистолет "Берета" в дамската си чанта. Вече не я канеха на срещи, но само защото бяха стигнали до болезненото заключение, че тя щеше да се омъжи за американския банкер, с когото живееше. Само ако майка й и баща й бяха живи, говореха й понякога мъжете, лицемерно изразявайки тъга или неодобрение. Все пак нито един от тях не коментираше лявото й ухо, ако бризът развееше косите й назад; не споменаваше белезите по шията й, когато сваляше шала и разкопчаваше високата си яка заради жегата. И им беше благодарна за това.
Тя седеше зад бюрото си онзи следобед, когато тялото на Франческа Росати беше открито в малкия й апартамент на "Виа Зара". Паоло фичино не искаше да я вземе със себе си. Беше прекалено ужасйн, обясни й, че гледката не е за жени. Главният инспектор затвори телефона, спомни си всичко, видяно лично от него през войната, което, слава богу, се свеждаше до камуфлажни платформи за арогантните, удивително хладнокръвни нацистки снайперисти, и се запита дали ще успее да възложи на друг екип поредното криминално престъпление. Паоло гледаше на Серафина като на своя дъщеря, която за нищо на света не би изпратил в онзи апартамент, в който някой бе изтръгнал сърцето на жена от гърдите й и го беше оставил пред огледалото на тоалетката...
Боже мили, как изобщо можеш да извадиш сърцето на човек? – помисли си с омерзение той. – Какви хирургически инструменти трябва да е носил със себе си този откачен изверг? Но двамата със Серафина бяха натоварени с най-малко дела, а мъжете от отдела разследваха не толкова брутални убийства във Флоренция или пък ползваха почивния си ден. Освен това тя му беше партньор. Такава беше реалността. А я бяха прикрепили към него, защото именно той беше причината тя да попадне в отдела и никой от колегите му не искаше да работи с жена. Затова сега той взе пистолета и сламената си шапка и неохотно й подхвърли да тръгва с него, минавайки покрай бюрото й.
– Няма да е много приятно – повтори той, поглеждайки бегло лицето й, докато вървяха по тротоара към малкия му очукан фиат. Макар да си даваше сметка, че е висока приблизително колкото него, по-младата му колежка никога не носеше ниски обувки. Всъщност не можеше да се нарече висока жена, но Паоло, поне в собствените му представи, беше мъж със среден ръст. Серафина слагаше високи обувки, както правилно предполагаше, от една страна, заради модата, а от друга – да напомни на мъжете в службата за своята привлекателност.
– И жертвата е жена, така ли? – попита тя, като наведе глава, за да влезе в тясната кола.
– Да. Оперативният работник каза, че гърлото й е прерязано и...
– И какво още?
– Някой е изтръгнал сърцето й.
Много набързо, точно както бе направил и Паоло, Серафина се опита да си представи с какъв нож или друг остър предмет някой сега се разхожда из Флоренция. Надяваше се да получи някаква представа за това в следващите минути.
– Взел ли е сърцето?
– Не. Оставил го е в апартамента.
– Разполагаме ли с името на жертвата?
Паоло аро ; кимна и потегли. Пое с пълна газ по улицата, като едва се размина с млад мъж на мотоциклет, който изкрещя след тях.
– Франческа Росати. Трийсет и девет годишна, живее сама. Работи в магазин за дрехи недалеч от гарата.
– Деца? Съпруг?
– Нямам представа. Но пък има зълва. Кристина. Точно тя я е намерила. Това означава, че е била омъжена. Офицерът каза, че двете с Кристина е трябвало да обядват същия ден.
Серафина си запали цигара и се загледа в пламъчето, преди да духне клечката. Помисли си за двамата си братя. Спомни си, както всеки път, когато се сещаше за тях, къде я беше застигнало съобщението, че нацистите са ги екзекутирали. Беше по обяд в един лагер насред гората в Монте Амиата и се опитваше да залъже глада, мъчещ всички партизани през онази зима. Не беше вечеряла предишната вечер, а за закуска нямаше нищо.
– Била ли е на работа днес? Имам предвид тази... Франческа?
– Всичко, което знам до този момент – отвърна Паоло, – е, че зълва й е трябвало да се срещне с нея в магазина, но жената така и не се появила там. Кристина отишла да я потърси в апартамента и се натъкнала на трупа й.
– Значи е била убита предишната вечер.
– Само дето и вчера не е стъпвала в магазина.
– И двете жени ли са от Флоренция?
Мъжът повдигна рамене.
– Мога да ти кажа единствено, че засега знаеш всичко, което ми е известно и на мен...
– Имам още един въпрос.
– Питай, но не очаквай задоволителен отговор.
– Къде е сърцето на жертвата? Спомена, че онзи, който я е убил, не го е взел.
Паоло я изгледа отстрани и забеляза, че беше вперила поглед право напред. Отдавна подозираше, че тя е отговорна за смъртта на мнозина по южните склонове на Тоскана. Естествено, след края на войната не беше убивала никого. Но някога е била поне толкова твърда и опитна, колкото и германците, които беше опознал. Тогава тяхната задача беше да пуснат по един куршум в главата на английски или американски офицер, облечен в униформа.
– Оставил го е върху тоалетката й – отвърна, като отново съсредоточи вниманието си върху пътя. – В пепелника пред огледалото. Предупредих те, че няма да бъде много приятно.
* * *
Който и да беше отворил гръдния кош на Франческа Росати и бе разтворил ребрата й навън, със сигурност не е бил хирург. Или пък просто не бе действал много прецизно при разрязването на костта, артериите и вените, които се разклоняваха от сърцето като корени на дърво. Кръвта се бе събрала в образуваната в тялото кухина, а част от нея беше просмукана в нощницата на жертвата. Две дълги струйки обаче, вече почти черни след съсирването, се бяха стекли по иначе незабележимия наклон на дървения под чак до вратата на тясната спалня. Повече кръв беше оплискала вратата към всекидневната, бежовия шлифер, закачен на закачалката до нея, и протритото синьо канапе. Сърцето стоеше в пепелник с форма на раковина в спалнята, точно както й беше казал Паоло.
Пред входа на апартамента ги очакваха трима души: портиерът, зълвата на жертвата и цивилен полицай. Портиерът го беше извикал от улицата, когато изпадналата в истерия Кристина заудря с юмруци на вратата му, крещейки, че някой е убил Франческа. Сега младата жена седеше прегърбена на стол до прозореца на всекидневната и надничаше навън към улицата, тъй като това беше единствендта гледка, която не включваше трупа на снаха й или изтръгнатото й сърце. Преди Серафина да отиде да поговори с нея, погледна към полицая. Знаеше, че докато Паоло разпитва портиера, тя трябва да се заеме със зълвата, но изведнъж реши първо да поговори с полицая. Дръпна го настрани. Беше приблизително на нейната възраст, с тънки като молив мустаци, казваше се Нино и тя беше сигурна, че щеше да забрави за нея още преди с партньора й да напуснат апартамента.
– Кажете ми – подхвана Серафина, – портиерът спомена ли ви нещо за входната врата на сградата?
– Какво за нея?
– Има малко стъклено прозорче, което е необичайно за външна врата. Стъклото е счупено близо до ключалката. Да не би някой да го е разбил, за да проникне вътре? Или пък липсва от години, за да имат хората свободен достъп до сградата по всяко време?
– Портиерът го е открил счупено тази сутрин. Лично е помел парчетата.
– А докладвал ли е за инцидента? Обадил ли се е в полицията?
– Решил, че ако някой го е счупил, за да влезе и да открадне нещо, поне един от потърпевшите наематели е щял да му се оплаче. Имал намерение да ги разпита, щом ги види, но не се притеснил особено.
– И парчетата стъкла са в кофата за боклук, така ли?
– Предполагам... – сви рамене полицаят. – Според портиера е работа на някое буйно дете... Или пък го е строшил някой, който си е забравил ключовете.
Тя кимна. Беше малко изненадана, че във фоайето не се беше насъбрала тълпа, но го отдаде на факта, че е ранен следобед и повечето хора бяха или на работа, или се наслаждаваха на следобедната си дрямка. Щеше да се погрижи да получи списък на жителите в сградата от портиера, но със сигурност нямаше да пропусне и да почука на няколко врати, преди да си тръгне.
Обърна и видя Паоло, клекнал до трупа. Гледаше в две папки, захвърлени до краката на жената. Усетил погледа й, той вдигна глава.
– Обадих се да пратят фотографа и някой, който да снеме отпечатъци, преди да се върнем в управлението – обясни партньорът й. – И на съдебния лекар. – После се изправи. – Хайде да запечатаме стаята, докато пристигнат.
* * *
Серафина поведе Кристина надолу по стълбите към малко кафене, което се намираше през една пресечка. Отпред имаше две мръсни маси, над едната стърчеше голям, избелял почти до бяло от слънцето чадър. Предложи на младата жена да седнат под сянката. По пътя Кристина й разказа, че Франческа е била омъжена за брат й Марко, загинал през войната.
В невзрачното заведение нямаше посетители, но Серафина забеляза възрастната жена зад стъклената витрина, а зад нея се виждаха рафтове с бутилки ликьор и машина за еспресо. Върху плота имаше метален поднос с бели ленени салфетки и десетина бишкоти.
– Едно кафе? – попита тя и Кристина едва забележимо кимна. – Цигара?
– Не пуша – отвърна младата жена някак вцепенено.
Серафина влезе вътре за поръчка, отвори нова кутия Сераглиос, запали си цигара и всмукна дълбоко дима, докато чакаше барманката да напълни чашите.
– И така, откъде сте? – подхвана тя, като се върна при събеседничката си и постави кафетата на масата.
Докато сядаше, тя внимаваше дясната страна на гърба й да не се допре до облегалката на стола . – От Флоренция ли?
– Не. Аз живея в Рим. Но съм израснала в Монте Волта. Намира се близо до Пиенца.
– Знам къде се намира. Бях наоколо, когато при изтеглянето си нацистите взривиха онзи хамбар.
Кристина си позволи лека самодоволна усмивка.
– Половината от него. Имаше две кули, но сринаха само едната.
Серафина кимна, но не каза нищо. Заедно с още няколко партизани бяха станали свидетели на срутването от разстояние. Беше застанала между Енрико Тарантола и съпругата му Тереза на един хълм с изглед към селото.
– Построен е през петнайсети век – продължи Кристина. – Конструкцията е заимствана от кула в Сиена. Може би защото е нямало възможност да я направят висока като първообраза й, са иззидали две. Кой знае? Както и да е, нацистите ги използваха като наблюдателници и заявиха, че ще се наложи да ги взривят, така че Съюзниците да не могат да се възползват от тях за същите цели. Но в действителност просто искаха да ни накажат. И се провалиха. Да съборят само едната... Толкова жалко.
– Монте Волта е чудесно място.
– Баща ми притежаваше вила там. Чисто формално все още е наша. Можете да я видите от по-старата кула на същия хамбар. Беше ферма. Не много голяма. Нямахме арендатори. За сметка на това имахме маслинова горичка и малко лозе. Също така и овце, говеда и два коня. Казваше се вила "Химера".
– Така ли? Кръстихте я на онова същество...
Кристина кимна.
– Дори имахме статуя в една от градините. До Венера стоеше бълващо огън чудовище.
Серафина се опита да си спомни частите на кои жииотни притежаваше античната химера. Сети се за лъв, може би змия. А третото животно? Нямаше представа.
– Нашите статуи... Имам предвид онези, които е изваял дядо ми, напомняха Химерата от Арецо – говореше Кристина. – Само че козата нямаше свиреп вид. Никога не можах да разбера защо оприличават химерата на коза. Козите са мили, глуповати, дават ни мляко...
– Защо дядо ви е кръстил имението си на някакво чудовище?
– Мисля, че е свързано с магията. Семейството ни вярваше, че някога етруските са населявали земите ни. – Тя отпи от кафето си. – Естествено, днес е невъзможно да се живее във вилата. Не че семейството ми би се върнало. Би било прекалено болезнено. А и животните отдавна ги няма.
– Войната ли?
– Иззеха ги германците. И партизаните... Но преди всичко нацистите.
Серафина нямаше спомен комендантството да беше конфискувало животни или провизии от вила в Монте Волта. Тогава възнамеряваха да се спуснат до имения, намиращи се по-близо до планината Амиата. Но имаше една ферма близо до селото, където част от нейния партизански отряд се беше крил от нацистите в продължение на няколко дни през 1944 година. Бяха водили ожесточени сражения около красива вила близо до Монте Волта само часове след сриването на кулата на хамбара. Тогава я раниха... Но това не беше ли в Трекуанда? Немците се бяха насочили на север и Енрико реши, че трябва да се опитат да попречат на оттеглянето им. Да ги забавят, така че англичаните или американците да ги пленят. Но не беше разчел правилно боевете откъм левия фланг на германската армия, както и огневата сила, с която разполагаха враговете. Партизаните бяха изтласкани обратно към вилата. Цяло чудо беше, че не загинаха всички, но още по-голямо чудо беше, както доста покъсно й беше казал лекарят, че самата тя беше оцеляла...

Докато слушаше Кристина, не можеше да определи дали семейството на тази жена беше симпатизирало на германците, поддържани от Мусолини дори в края на 1944 година. Ако беше така, партизаните явно бяха правили чести набези в имението им за провизии. Може би са търсили и някакво възмездие. Надяваше се, че семейството й просто се беше озовало на неправилното място в неподходящ момент, защото определено й се искаше да хареса тази млада жена. Нещата винаги ставаха по-лесни, ако изпитваш симпатия към близките на жертвата. Истината беше, че през последните две години на войната в Тоскана се водеше нещо като малка гражданска война с малобройни партизански части, покълнали като гъби. Те поддържаха Съюзниците, а в някои случаи бяха подкрепяни и от тях. Биеха се едновременно с германците и италианците, продължаващи да прокламират фашистката кауза. Бяха селяни и аристократи, комунисти и монархисти. Понякога се оказваха просто опортюнисти. Но повечето споделяха омразата към начина, по който черноризците

1

и нацистите бяха въвлекли страната им в опустошителния конфликт.

– Вилата разрушена ли е?
– Не цялата. Но не става за живеене. Срутени са стени, по покрива зеят огромни дупки. Нуждае се от по-голям ремонт, отколкото двете с майка ми бихме могли да си позволим. Виторе също не иска да вложи толкова много пари.
– Виторе?
– Да, така се казва другият ми брат.
Серафина отпи от кафето си. После попита:
– Значи сте изминали цялото това разстояние дотук; само за един обяд? Пътят от Рим е най-малко девет часа.
– Ако почувствах умора, винаги можех да подремна у Франческа. Щях да поспя следобед или пък да прекарам нощта при нея, преди да потегля обратно към къщи. И преди съм го правила.
– Преспивали сте у тях?
– Да.
– Подозирате ли кой би могъл да убие снаха ви?
Кристина поклати глава. Беше стройна млада жена, дребничка и доста слаба, с очи, сиви като лунен камък. Използваше слънчевите си очила да държи лъскавата си и гъста кестенява коса прибрана назад. Беше красива и Серафина се бореше със себе си да не й завижда заради начина, по който носеше обеците си или просто замяташе някой непокорен кичур зад ухото си.
– Не. Нямам представа...
– Франческа срещаше ли се с някого? Имаше ли друг мъж в живота й?
– Винаги е имало някого след смъртта на Марко. Но никаква сериозна връзка или поне някой, който да ми е представила.
– Можете ли да ми дадете имена?
Младата жена повдигна рамене.
– Достатъчно е просто да отворите телефонния указател. В момента се сещам поне единайсет малки имена и няма да сгреша.
– А родителите й? Те къде са?
– Баща й е починал преди години, когато е била малка. Майка й умря през 1941-ва... Не, през 1942-ра.
– А има ли сестри, братя?
– Франческа беше единствено дете.
– Предполагам, че е нямала деца.
– Напротив, имаше две.
– От брат ви Марко ли?
– Да.
Серафина се замисли защо Кристина говореше в минало време. Почувства се неловко, когато зададе следващия въпрос:
– Къде са те сега?
– На небето – отговори Кристина.
Тя кимна.
– Много съжалявам. – Помисли си за всички мъртви деца, които беше виждала по време на войната. Сети се и за случая с близнаците през втората й година тук, във Флоренция. Момченцата бяха убити от баща си, след което той беше застрелял майката. После, с последния куршум, беше отнел и собствения си живот. От опит знаеше, че починалите деца, за разлика от възрастните, винаги изглеждаха като заспали. Макар да си даваше сметка за тази тъжна илюзия всеки път, когато виждаше труп на дете...
– Е, поне сега отново са с майка си – отбеляза Кристина, като скръсти ръце и се облегна назад. – Всъщност, и с двамата си родители. А и снаха ми вече не е сама.
– Опитвате се да намерите нещо успокояващо в убийството на Франческа?
– Не, но най-сетне всички са заедно.
– Разкажете ми как умряха... децата и брат ви – подкани я Серафина.
– Беше по време на войната. Бяхме наясно, че германците са минирали пътищата. Но нямаше как да знаем, че са сложили мини и в част от имението ни. Мислехме, че децата се намират в пълна безопасност близо до гробниците.
– Какви гробници?
Над главите им се разнесе бръмчене на самолет и Кристина, прикривайки очите си с длан, проследи полета му за момент. После отново съсредоточи вниманието си върху разговора и обясни:
– Някои хора ги наричат некропол – град на мъртвите. Но терминът е неподходящ. Не са толкова големи. Става въпрос за гробница на очевидно заможно етруско семейство. Открихме я в имението ни години след смъртта на дядо ми и я считаме за нещо като свидетелство за неговото прозрение... Винаги бе твърдял, че земите са били населявани от етруски, и в крайна сметка се оказа нрав. – Кристина млъкна за момент, после добави замислено: – Кой знае? Може да е имал нещо предвид, когато е кръстил вилата си на митично чудовище...
Не беше импулс, нито перверзия, нито дори необходииост Не разрязах гръдната кост, защото се налагаше.
Направих го, тъй като това дава на хората основание да предполагат, че съм по-притеснен и жесток, отколкото съм всъщност. Отколкото, ако трябва да бъдем точни, съм бил някога. Исках да съм сигурен, че няма да ме приемат за поредния сериен убиец, защото четох някъде какво мислят за тях психиатрите и специалистите, правещи профили на престъпниците. Те смятат, че повечето серийни убийци са импотентни. Казват, че такива мъже са отхвърлени от обществото. Обсебени са от собствените си майки. Те са разочаровани, недоволни, винаги губещи...
Затова предпочетох да й изтръгна сърцето. Повярвайте ми, това е нещо рядко срещано дори сред психопатите.
Впрочем аз не избирам жертвите си безразборно. Не търся уличници сред сенките на Флоренция, нито благородни жени, чийто морал е занижен като стандарта им на живот В работата ми няма нищо случайно и това съвсем скоро ще стане напълно ясно. Дори италианската полиция, която е символ на некадърността, корупцията и мързела, ще забележи връзката само след няколко дни.
Смятах да оставя сърцето на жертвата на местопрестъплението, като отхапя част от него. За да съм сигурен, че следите от човешки зъби няма да бъдат сбъркани с нищо друго. Но не го направих. Дори една хапка от човешки орган, подобно на канибал, би било проява на животински инстинкт, което би изглеждало странно и определено под достойнството ми.
А аз си имам принципи.
И естествено, първата ми жертва беше Франческа. За мен нейното сърце имаше повече стойност от обикновен човешки орган.
Спомнете си италианския израз: II mio cuore е per voi.
В превод означава "Сърцето ми е за теб".
Това е израз на дълбоко, безпределно желание – не просто вечеря, предполагаща споделяне на сутрешната закуска с поредния придружител.
И така, аз изтръгнах сърцето от гърдите на Франческа и го сложих символично върху тоалетната й масичка. След това напуснах натруфения й апартамент и се заех да планирам как да убия свекърва й. Беатриче Росати, маркизата, ще бъде следващата...
След като двамата офицери си тръгнаха от вила "Химера", Кристина се качи горе и си взе душ. Междувременно децата се бяха събудили и малката й племенница седеше на кахления под до дълбоката порцеланова вана в бъбреше. Леля й я гледаше, докато прахта от гробницата се вдигаше от нея и се спускаше върху повърхността на водата. Алесия беше разочарована, че възрастните бяха ходили на разкопките без нея. Тя гледаше на тях като на лично място за игра, въпреки че не й разрешаваха да ги посещава без придружител, който да следи за безопасността – както за нейната, така и за тази на античните рисунки по тавана и стените.
– Когато татко си дойде у дома, ще си направим лагер там – уведоми тя Кристина. – Ще си играем на криеница, ще си организираме пикници и ще мога да драскам каквото си поискам върху стените. Ще се нарисувам как танцувам. Е, мога да добавя и твой портрет, ако искаш.
– Толкова си мила... Но добре знаеш, че на никого от нас не е разрешено да се докосва до рисунките. Освен това предпочитам картините на хартия, така че да мога да си ги закача в спалнята. Винаги съм харесвала твоите творби... – После затвори очи и протегна краката си така, че пръстите й се подадоха над водата в другия край на ваната. Чудеше се какво беше онова нещо в гробниците, които двамата мъже толкова искаха да видят. Когато ги попита, й дадоха доста уклончиви отговори.
– Но стените в пещерата са вълшебни – продължаваше да нарежда Алесия. – Както знаеш, рисунките върху тях остават завинаги.
– Нищо не е вечно – поправи я Кристина, като отвори очи и наклони глава към момиченцето.
– Следващия път, когато идеш там, искам да дойда с теб. Моля те, не ходи повече, докато спя следобед.
– 1Це те заведа още утре – обеща лелята.
– да взема ли и куклите си?
Кристина съжаляваше, че няма телефон в стаята на хотела във Флоренция, в която беше отседнал Виторе. Трябваше да го попита как се беше запознал с този майор Джанкарло Лоренцети. Брат й се обаждаше през четири-пет дни от фоайето на хотела, а за последно бяха разговаряли едва вчера, което означаваше, че нямаше как да се чуят поне в следващите два дни. Той никога не им звънеше от музея. Тя предполагаше, че би могла да го потърси там, но какво щеше да стане, ако този Лоренцети или някой от германците бяха в стаята? Ами ако Гестапо или италианските фашисти подслушваха линията?
– И знаеш ли какво? – изтръгна я от мислите й Алесия.
– Кажи ми – измърмори тя.
– През нощта, когато няма никого, танцьорите и музикантите по стените оживяват и си организират бляскав бал. Понякога светлините са толкова ярки, че мога да ги видя от стаята си.
Кристина чу, че майка й и баща й разговаряха с Франческа на терасата. Снаха й им разказваше за посещението на двамата офицери и нежеланието на Дехер да изчака завръщането им, за да огледа древната гробница. Алесия също долови гласовете им и изчурулика радостно, че баба й и дядо й се бяха прибрали. Втурна се надолу по стълбите. Тогава Кристина се потопи с ушите под водата и светът стана малко по-тих, а косата й се разстла по повърхността. Тя прокара ръка по нея и заприлича на богиня от ренесансова картина. Мислите й се зареяха далече от вилата и руините. Обзе я непоклатимата увереност, че собственият й живот беше на път да се промени...
* * *
Беатриче Росата, маркизата, не беше напълняла с възрастта. Също като дъщеря си и двамата си синове, беше слаба и стройна. Имаше величествена осанка. Все мак, докато децата й растяха, често се беше притеснявала, че момчетата й изглеждат болнави, а Кристина твърде крехка и прекадено висока, за да мине за красива. Сега у двете си внучета – децата на сина й Марко и Франческа – Беатриче виждаше същите белези и преживяваше подобни страхове. И двете бяха дребнички, нозете им приличаха на пръчки, а ръчичките – на вейки. Още повече че Масимо беше много страхлив, за разлика от по-малката си сестричка. Дядо им предполагаше, че са слабички, защото през последните години бяха системно лишени от питателна храна. Дори във вила "Химера" не бяха пощадени от лишенията на купонната система, а по-голямата част от реколтата им беше конфискувана от правителството.
Въпреки всичко понякога се радваше, че внукът и внучката й бяха толкова лекички... Съпругът й Антонио все още можеше да вземе всеки с една ръка и да ги понесе из фермата като кошници. Когато Марко си беше в домашен отпуск, прекарваше дълги часове край плувния басейн с тях и те използваха широките му рамене като трамплин за гмуркане, щом заставаше в плиткия край. Или пък ги носеше до дълбоката част, докато те пищяха... Алесия все още можеше да се скрие зад статуята на Венера в задния двор, а Масимо да остане незабелязан зад колоните в горния край на стълбите, водещи към семейното гробище. Понякога ги търсеха доста дълго, след като ги пускаха да се забавляват из градината.
Сега тя и Антонио седяха сами в кухнята на по чаша червено вино от последната реколта. В далечината малкото им останали говеда пасяха, а кожите им бяха толкова бели, че блестяха на светлината. Веднъж стадото се беше разпростряло из цялата ливада и отдалече човек би могъл да си помисли, че е посипана със сняг. Но правителството често конфискуваше по няколко говеда и вече им бяха останали едва десетина.
– Може би трябва да отскоча до Флоренция – заяви Антонио. – да попитам Виторе защо според него онези двама офицери са идвали днес.
– Ще дойда с теб. И аз искам да го видя.
– На военните им стана навик да нахлуват в имението ни и без да дочакат завръщането ми, да изчезнат като обикновени престъпници.
– Според Франческа, когато са се върнали от разкопките, не са били особено впечатлени. А и не се държали особено учтиво.
Антонио поклати глава и дълго се взира в червеното вино в чашата си.
– Не можем да говорим за добри маниери – каза накрая, – когато са замесени нацисти.
* * *
Част от сянката на огромната статуя на кон падаше върху лицето на археолога като тъмна брада. Той се облегна на постамента и се загледа в насъбралата се на площада тълпа. Откъм площада подухна прохладен ветрец и младият мъж се подаде още навън. Беше се размотавал нарочно, за да избегне германците, пристигнали по-рано през седмицата – десетина археолози и псевдоексперти по изкуството, които нямаха нищо общо помежду си освен факта, че никой от тях не знаеше повече от обикновен турист за италианската история през Ренесанса. Част от тях бяха офицери, отнасящи се снизходително към всички. Особено Ерхард Дехер, който беше по-голям с не повече от десетина години от своя командир, но вече полковник. Виторе Росати от самото начало съзнаваше, че тази пасмина щеше да донесе много повече проблеми от предшествениците си. Тези мъже бяха по-скоро дилетанти, отколкото хулигани. Още повече че па Италия се гледаше като на съюзник на Германия и пацистите трябваше да й направят услуга поне в това отношение. След като стана ясно, че е само въпрос на време Съюзниците да нахлуят в страната, а германците за пореден път да подсигурят оттеглянето си, нацистите станаха още по-нагли. По-дразнещи. По-арогантни.
Сега Виторе свали надписа Национализъм от табакерата си и го сгъна на две, за да му служи по-дълго. Запали фаса, всмукна дълбоко и затвори очи. И сигурно щеше дълго да остане така, ако не беше чул името си. Веднага разпозна гласа. Беше адютантът на Дехер – енергичен младок, чиято фамилия беше Стрекер. Той беше на двайсет и три, само три години по-малък от него, и не проявяваше интерес към нищо друго освен към армията. Виторе не можеше да си обясни защо това пале бе дошло да се сражава във Флоренция вместо на Източния фронт, в Африка или в който и да е гарнизон на някое по-значимо място. Стрекер го дразнеше по начин, доста различен от останалите германци: изнервяше го ентусиазмът му, а не презрителното отношение.
– Харесвам горещината тук – говореше в този момент Стрекер. – Ти не можеш да си представиш как там, откъдето идвам, редовно вали сняг през април. Една година падна даже през май.
– И къде е това? – попита Виторе. По необходимост през изминалите три години беше научил немски, но не му харесваше звученето на езика, а и му се струваше кощунство да заговори на него под сенките на Палацо Векио.
– О, едва ли си чувал за това място. Казва се Кеселсдорф, недалеч от Дрезден. Баща ми работи в местния музей.
– В Дрезден ли?
– Да. Наричат града Флоренция на Елба, както знаеш.
– Не, не знаех – отвърна Виторе.
Устоя на изкушението да попита в коя точно част на музея и какво точно вършеше. Но това нямаше значение, защото Стрекер вече беше започнал да разказва:
– Куратор е. Специалист е по сервизите за хранене – сребърни, стъклени, китайски. На теб би ти допаднал.
– Сигурно...
– Говориш със сарказъм, но двамата имате много повече общи неща, отколкото можеш да си представиш.
Виторе въздъхна. Загледа се в хубава млада жена в черна пола и бяла риза, с прилепнала и потна от жегата тъмна коса. Непознатата се обърна и понечи да му каже нещо, но преди да беше успял да кимне или да й се усмихне, Стрекер продължи:
– Също като теб, той се отнася изключително грижливо към произведенията на изкуството. Приема забележителностите от осемнадесети век като лична отговорност. Веднъж фюрерът поискал сребърен сервиз, който някога принадлежал на фредерик Велики. Баща ми му изпратил друг, който много приличал на него, но бил произведен само преди петдесет или шейсет години. Поел е огромен риск. Гестапо е можело да го изпрати бог знае къде, ако някой бе открил подмяната.
Когато Виторе потърси с поглед жената, тя бе изчезнала сред тълпата. В изблик на щедрост той предложи на Стрекер цигара.
– Не, благодаря – отвърна младежът. – Повдига ми се от тях.
– А откъде баща ти е бил сигурен, че Хитлер няма да забележи разликата?
– Срещнал се е с него.
– С фюрера ли?
Стрекер повдигна вежди и сви устни.
– Изглеждаш ми изненадан.
– Така е.
– Всъщност не познаваше лично Хитлер. Но той беше идвал два пъти в Дрезден, а баща ми е бил от кураторите, които са го развеждали из музея, фюрерът си мислел, че разбира много от изкуство. Но татко беше на друго мнение. Не се притесняваше, че Хитлер сам може да открие подмяната, колкото от това, че някой от близкото му обкръжение ще забележи.
– И кога е станало това?
– Преди година. Очевидно никой не е забелязал. Поне баща ми все още е на работа.
– А пък ти си в безопасност във Флоренция.
– Не по свой избор.
Виторе не му повярва нито за миг, но не каза нищо. 1/1 точно както очакваше, Стрекер веднага наруши мълчанието:

– Но пък обичам вашата страна. В гимназията учих италиански. Изучавах ренесансовото изкуство при Хайденрайх

2

...

– При нашия Хайденрайх ли? – попита Виторе. Един от нацистите, отговарящи за музея, се наричаше Лудвиг Хайденрайх.
– Да. Преподаваше ми в Берлин, когато започна войната. Но тогава пожелах да служа на родината си и на съюзниците по по-смислен начин.
– Предпочел си да се биеш в Украйна? Или хванат в капан в Тунис точно в този момент? Да чакаш да бъдеш пленен или убит, така ли?
– Бях в Русия.
– Наистина ли?
Стрекер също се беше облегнал на постамента на паметника, но сега се свлече на едно коляно и започна да навива панталона на крака си, който стоеше перпендикулярно на земята. На Виторе му бяха необходими няколко секунди, за да осъзнае какво ставаше. На мястото на глезенната става той видя кожени каишки, метална тока и бяла като кост дървена протеза...
* * *
В квартирата си, когато вече небето беше започнало да притъмнява, Фридрих Стрекер разкопча ремъците, които придържаха изкуствения глезен и стъпалото към шината, заместваща две трети от костта му. На мястото на ставата имаше закопчалка и още три на десетина сантиметра над коляното му. Почти не усещаше тези в долната част на крака си, но горните разраняваха кожата му. Когато разполагаше с лейкопласт или марля, слагаше по малко между металните токи и това помагаше. Въпреки че не беше идеалното решение. Металните ръбове оставяха синини върху кожата. Затова въртеше ремъците и местеше закопчалките, опитвайки се да облекчи временно болезнените участъци. Лекарите му бяха казали, че когато войната свърши, ще има много по-удобни протези, от които би могъл да се възползва. Междувременно обаче, когато нощем се приготвяше за сън, се взираше като омагьосан в множеството белези по кожата си.
Обикновено не изпадаше в самосъжаление. Имаше такива моменти, когато се забравяше и се опитваше да се затича или си даваше сметка колко бавно колегите му изкачваха стълбите, когато беше с тях, но това се случваше рядко. Понякога пък изпитваше чувство за вина, че пропусна много сражения и се бе приобщил към академичния свят на непрофесионалните войници и мъжете на средна възраст; че беше настанен в удобна квартира, вместо в общата спалня в студентското общежитие. Всъщност разполагаше със своя собствена стая, която, макар и съвсем скромна, се намираше в жилищна сграда на брега на река Арно. Матракът беше удобен, а дръжките на скрина бяха от слонова кост. Имаше специален шкаф за униформата си, по-висок от самия него, боядисан в цвят на бърбън. Доскоро стаята беше част от чист, мо незабележителен хотел.
Именно баща му, кураторът, беше уредил тази служба, знаейки за живия му интерес към Италия. Той беше партиен член повече от десет години и се радваше на завидно влияние. Освен това винаги бе поддържал приятелски отношения с Хайденрайх и в подходящия момент му беше напомнил, че синът му бе изучавал Италианския ренесанс при него в Берлин преди началото на войпата, а това са знания, които биха могли да се окажат полезни за армията.
И ето че сега войникът гледаше десния си крак, който завършваше с леко заоблено парче дърво. Белезите му се виждаха неестествено розови. Днешният ден му се струваше пропилян. Полковник Дехер го бе накарал да помогне на Виторе с картотекирането на няколко керамични съда, които бяха интересни колкото обикновени морски раковини, докато той и майор Лоренцети бяха заминали, без да кажат на никого къде. Бяха взели шофьор, при това частен, който нямаше нищо общо с групата им. Фридрих беше чул Лоренцети да подхвърля с тон, в който се долавяше смесица от насмешка и презрение, че момчето никога не беше стъпвало в "Уфици" и едва ли някога беше чувало за династията на Медичите. Грабеж на ценни предмети, беше заключил той в крайна сметка. Не намираше друго обяснение...
Вероятно щяха да плячкосат някоя картина или гоблен за съпругата на Дехер и любовницата на италианския офицер. Подпря главата си с ръце, донякъде уплашен от подобна мисъл. Не се оплакваше от службата си при немеца, но всъщност не го харесваше, което беше нещо съвсем ново за него. Обикновено изпитваше уважение към военните. Но не и към Дехер. Полковникът не беше на мястото си тук. От друга страна, очевидно и сраженията не бяха силата му. Той никога не беше командвал войници в бой и подобно на много други, по които не бяха стреляли, заявяваше, че копнее за подобна опасност. Беше пристигнал от Париж.
За ирония, колкото повече време Фридрих прекарваше във Флоренция, толкова повече заприличваше на баща си. Доскоро го намираше за малко особен. Назадничав. Човек, който прекадено се вглъбяваше в техниките на изпичане на керамични съдове в различните епохи. Но вече имаше различно мнение. Понякога дори се чудеше как би се справил с изпитанията и трудностите на истинската военна служба, ако го върнеха обратно на фронта. Не се съмняваше, че някога е бил отличен войник. Имаше какво да му го напомня, ако случайно го забравеше. Дори тази работа беше нещо като признание, като позиция, която си беше заслужил, след като го бяха осакатили; като благодарност за доблестта, проявена от него във франция, Гърция и Украйна. Едва на двайсет и една го бяха повишили в сержант и сега, две години по-късно, имаше чин лейтенант. Лейтенант с право на личен шофьор и кола, но не и на истински войници, които да командва.
Разкопча куртката и яката на ризата, опитвайки се да подреди мислите си. После намести крака си в леглото и легна. Дехер събираше служителите в осем часа в музея и искаше да се яви отпочинал.
Серафина разбираше, че начинът й на живот беше скандален и вероятно щеше да шокира семейството й. По тъй като всичките й близки бяха загинали през 1943-та, не я беше грижа. Обитаваше едната от двете спални в апартамент на южния бряг на Арно с красива гледка към реката и потока туристи, които се тълпяха на Понте Векио в търсене на сребърни и златни бижута на изгодни цени.
Съквартирантът й беше американски банкер на име Милтън. Той приближаваше четиридесетте, но все още се радваше на великолепна, гъста червеникава коса и скули, за които актьорите биха убили. Имаше и млад любовник, който по-скоро беше на годините на Серафина, отколкото на неговите, и работеше като домакин на трансатлантическия параход "Христофор Колумб". Когато корабът акостираше в Италия и младият мъж идваше във Флоренция, тя дискретно оставяше двойката на спокойствие. През останалото време обаче нямаше нищо против да служи като прикритие на съквартиранта си, за да живее в квартал и апартамент, които многократно надхвърляха възможностите й. Милтън поемаше по-голямата част от наема и повечето им познати, в това число и останалите следователи, предполагаха, че й е любовник. Всъщност той беше най-добрият й приятел.
Като се имаше предвид броят на хората, които той също беше убил през войната – два пъти с нож и веднъж с голи ръце, – и двамата изпитваха сходна тъга и усещане за раздадена справедливост. А когато наистина се замисляха върху миналото, споделяха и чувството за вина, което рядко изпитваха посетителите на кафенетата на този бряг на реката.
Всъщност Серафина нямаше никаква представа дали семейството й щеше да бъде разочаровано от нея, допускайки, че спи е мъж, без да си е разменила брачна клетва с него, или отвратено, ако им беше споделила, че с Милтън са само приятели, а не любовници, защото той беше хомосексуалист. Всичките й близки бяха избити, преди да стане достатъчно голяма и зряла, за да прецени кое биха счели за по-лошо: сексът без брак или съжителството е гей.
В нощта, след като беше видяла сърцето на Франческа Росати в пепелника и беше пила кафе с Кристина, тя се прибра преди Милтън. Наля си чаша вино, взе кутия кибрит и се замисли за рода Росати, както и за своя. И изненадващо намери много прилики... И двете с Кристина произхождаха от петчленни семейства, имаха по двама братя – е други думи, бяха изтърсаците, най-малките деца и единствени дъщери. Кристина, която беше е девет месеца по-голяма от нея, разбира се, все още имаше майка и брат, докато Серафина си нямаше никого през последните двайсетина години.
Сега седеше боса, облечена с ризата си е висока яка и натруфена пола, на терасата е парапет от ковано желязо, загледана в танцуващите върху водната повърхност светлини, докато небето все повече тъмнееше. По-голямата тежест на тялото й се поемаше от лявата страна, както ставаше винаги, когато се облягаше, като се стараеше да не докосва розовите белези на кръста до облегалката на стола. Не че изпитваше болка, когато нещо се опираше до тях, а по-скоро усещаше гъдел около ръбовете им и неприятно изтръпване в средата, сякаш гърбът й беше вдлъбнат. Точно това бързо можеше да я върне към онези дълги дни на агония, когато се събуждаше, а наблизо нямаше никой, който би могъл да направи нещо за изгарянията й. Бяха й казали, че са очаквали да умре. Първите й думи, след като бе дошла в съзнание, бяха, че
il се искаше да се случи. Очевидно ги беше молила да я мстрелят. Днес умееше да крие както физическите си увреждания, така и емоционалните им отражения. Само 11аоло знаеше, че не можеше да вдигне дясната си ръка над главата. Но това не го притесняваше. Една вечер й беше казал, свивайки нехайно рамене, че не очаква животът й да зависи от способността й да застреля птица в небето.
Запали клечка кибрит и я остави да погори малко, преди да я духне. После притисна все още пушещия й връх към кожата от вътрешната страна на бедрото си. 11аправи го три пъти, захвърли клечките в пепелника и се почувства по-добре.
Спомни си какво й беше казала Кристина по време на разговора им в потискащото малко кафене недалеч от апартамента на Франческа. Поне сега всички бяха заедно. Имаше предвид снаха си, брат си и двете им деца. Серафина не смяташе, че това е следа, тъй като беше очевидно, че който и да беше убил жената, не беше търсил небесно единение с близките й. По-скоро говореше за това колко суров е бил животът към жертвата и за упадъка на семейство Росати спрямо времето, когато бяха живели във вилата в Монте Волта.
Накрая Серафина беше притиснала събеседничката си, за да изкопчи имената на мъжете, които напоследък снаха й беше споменавала, и получи три: Джовани, Алдо и на някакъв американец, който се казваше Ричард или Ръсъл. Той бил женен и живеел в Ню Йорк, но работел в някакъв музей и често пътувал служебно до Флоренция. Младата жена нямаше представа с какво си изкарваха прехраната Джовани и Алдо. Снаха й не беше споменавала никого от тях при последните им срещи. Не можеше да каже дали франческа е имала любовник напоследък, но предполагаше, че не е била сама, тъй като именно последством секса притъпявала скръбта си след войната.
Серафина и Паоло смятаха, че изтръгналият сърцето на Франческа не е бил хирург, тъй като местопрестъплението представляваше истинска касапница, но убиецът със сигурност беше използвал скалпел или нещо подобно. Така че съвсем не беше изключено той да работи в болница или морга.
Зад себе си чу вратата на апартамента да се отваря и разпозна издрънкването на ключовете на Милтън върху стъкления аро ; плот в антрето. После дочу и стъпките му, докато прекосяваше всекидневната към терасата. Той се наведе над нея, целуна я по бузата и тя долови остатъчния аромат на санталовия лосион, който беше използвал сутринта след бръснене.
– Е, какви престъпления се случиха днес? – попита я на италиански. – Или флорентинците са твърде изтощени от жегата, за да се избиват един друг?
– Видях човешко сърце.
– Къде?
– В пепелник.
– Това е ужасно...
– Останалата част от тялото беше още по-отблъскваща гледка.
Той се настани на стола до нея, сложи лакти на коленете си и подпря брадичката си с ръце.
– Нов костюм? – попита тя. Беше с раиран летен костюм, сакото имаше дълбоко изрязани ревери.
– Да. Харесва ли ти?
– Много.
– А сега ми разкажи за деня ти – подкани я меко той. – Очевидно е бил доста по-ужасен от моя.
* * Н*
На следващата сутрин в седем часа Серафина вече чукаше по вратите на апартаментите в сградата, където живееше Франческа Росати. До девет вече беше разговаряла с останалите в сградата, с които не бе успяла предишния ден, като настояваше да й разкажат всичко, което знаеха за мъртвата жена, за любовниците и приятелите й. Хората споделяха мнението, че Франческа е била затворен човек. Когато се сблъсквала със съседите си по стълбището или в тесния коридор, се държала язвително и надменно. Или подхвърляла саркастични забележки за необходимостта стените да се пребоядисат, или само кимала с глава за поздрав. Не знаеха нищо за миналото й, въпреки че беше живяла на "Виа Зара" почти година и половина, но бяха единодушни в едно: подозираха я, че някога е била любовница на влиятелен фашист, който я е глезил и обгрижвал добре. Била държанка, от тези, които никога не се омъжват. Според съседите й не бе привикнала към по-ниския стандарт на живот, както много обеднели аристократи. Бяха виждали в апартамента й да идват различни мъже, но знаеха също така, че работеше в магазин за дрехи, и дори за момент не допускаха, че е била проститутка.
Единствените показания, които се оказаха полезни, бяха на възрастната жена от съседния апартамент на същия етаж. Беше вдовица и като всички останали обитатели на сградата нямаше никаква представа, че Франческа е изгубила съпруга си и двете си деца по време на войната. Но каза на Серафина нещо много важно: преди месец съседката й я попитала за добър ключар наоколо. Прибрала се у дома направо от работа и изглеждала необичайно превъзбудена, когато случайно се засекли на стълбището.
– Видяла някакъв мъж, когото не харесвала. Някой, който я плашеше до смърт. Дотогава изобщо не вярвах, че тази жена може да се страхува от нещо – обясни старата вдовица.
И макар да й препоръчала познат ключар само на няколко пресечки на запад, доколкото й било известно, Франческа нито отишла при него, нито поставила допълнителна ключалка на външната си врата...
Магазинът за дрехи се наричаше "Слънчоглед" и въпреки че се намираше близо до железопътната гара, разчиташе предимно на местни клиенти – жените, които не можеха да си позволят да пазаруват от шикарните бутици на "Виа де Торнабуони" или на "Виа деи Калзаиоли". Собственичката беше слаба дама над шейсетте, с високомерно изражение, тънки устни и следи от мазен крем върху челото. Казваше се Изабела и напомняше на Серафина на бабата на момче, с което се беше срещала преди няколко години – жена, която винаги успяваше да гледа надменно събеседника си над тънкия си нос.
– Толкова съжалявам – каза Изабела на следователите, докато разговаряха в малката задна стая без прозорци, с две шевни машини, макар изобщо да не изглеждаше разстроена. Серафина имаше чувството, че жената беше по-скоро раздразнена от загубата на продавачката, която на всичко отгоре можеше и да шие, отколкото от факта, че Франческа беше мъртва.
– Случайно да ви е споменавала къде ще ходи след работа онзи ден? – попита Серафина.
– В деня, в който е умряла ли?
– Точно така.
– Не. Но знаех, че има среща. С някакъв нов мъж.
– Как се казва той?
Жената въздъхна и за момент Серафина си помисли, че се опитва да си спомни името, но веднага след това си даде сметка, че беше замълчала, за да изрази отвращението си.
– Срещаше се с толкова много мъже... Този беше адвокат. Работеше в Болоня и идваше в града само да я заведе на вечеря, а после да се възползва от нея.
– Кажете името му...
– Така и не я попитах.
– да е споменавала какво точно право практикува?
– Беше много богат. Поне франческа го мислеше за такъв.
– Надявала ли се е да се ожени за нея някой ден?
– Може би. Но не съм сигурна, че това я интересуваше.
Изабела се загледа в ноктите си. Яркочервеният лак беше започнал да се лющи.
– Някой от приятелите й идвал ли е в магазина ви?
– Не. Франческа не разкриваше много от личния си живот... Правеше намеци, клюкарствахме, но никога не споделяше нищо за себе си. Казваше, че някога е живяла в красива вила, но кой знае дали е истина... – Жената повдигна рамене. – Може да е била любовница на Мусолини. Или пък е спяла с германци.
– Смятате, че е сътрудничела на враговете по време на войната? ... – предположи Серафина. Стори й се много интересно, че самата тя вчера се беше запитала същото за Кристина и въобще за цялото семейство. Но по думите на Кристина, подобни обвинения бяха безпочвени. Франческа, твърдеше момичето, изпитвала еднаква ненавист както към нацистите, така и към италианските фашисти. Замисли се дали не беше редно да поправи жената.
– Аз смятам, че в миналото е вършила неща, от които се е срамувала – заяви Изабела. – В противен случай щеше да говори повече за себе си. Нямаше да е толкова затворена.
– Ами другите продавачки? Може да им е споделила нещо, което да се окаже важно за нас.
Изабела изви очи към тавана и се изкиска.
– Другите ми продавачки? Едната беше Франческа, а другата е София. Поговорете с нея, като дойде следобед. Едва ли знае нещо повече от мен. Повярвайте ми.
– Франческа не ви ли спомена случайно къде смятат да вечерят с нейния адвокат от Болоня?
– В "Ил Латини". Изключително изискан ресторант. Тя правеше всичко възможно да разберем, че приятелят й я води само на най-луксозните места.
На излизане от магазина погледът на Серафина попадна върху тясна рокля от червено кадифе на един от манекените. Спря се доста дълго пред нея, възхищавайки се на цветето от изкуствен кристал в горната част на корсажа, и може би дори щеше да попита Изабела за цената. Нб после забеляза колко дълбоко беше изрязана на гърба и си даде сметка, че не е за нея...
* * *
Сервитьорът в "Ил Латини" не само веднага разпозна Франческа на снимката, но при това си я спомняше много добре. Очевидно често различни мъже я бяха водили тук. Не можа да се сети за името на придружителя й последния път, ала го описа като нисък, но широкоплещест и доста привлекателен. Имал тънки мустаци, високо чело и бил някъде в края на трийсетте или началото на четиридесетте си години.
Когато обаче тя се върна в управлението, се оказа, че описанието не им е необходимо. Марио Спагноли, придружителят на франческа, прочел за смъртта й във вестниците същата сутрин и дошъл още следобед във Флоренция. Искаше да разкаже каквото знае на полицията за последната нощ на жената на този свят...
* * *
– Можете ли да си представите... – говореше патологът на Серафина и Паоло, застанали до трупа на масата за аутопсия. – Хирурзите започват да оперират сърцето... Правят го в Минесота, в Америка, а и в Германия – също. Това е изумително.
Алберто Карли беше полковник още отпреди войната и Мусолини и говореше с бавния и провлачен маниер от старите, по-елегантни времена. За хората от отдел "Убийства" беше мъдър и уважаван старец, но по-благ и предлагащ повече подкрепа от истински роднина, защото не съдеше никого. Беше почти напълно плешив, само с малко сива коса отзад на главата и гъсти снопчета Оели косми, които стърчаха от ушите му. Очите му бяха леко воднисти поради възрастта, а очилата му бяха американски модел с дебели черни рамки. Имаше дългите грациозни пръсти на пианист.
– Значи – попита Паоло, – в крайна сметка убиецът може да се окаже хирург?
– Не. Разрезите не са чак толкова прецизни. По-скоро са правени от касапин. Аматьорски. Но определено е използвал хирургически инструменти. Започнал е със скалиел. Направил е вертикален разрез на гръдния кош, дълъг около трийсет и пет сантиметра. Забил е скалпела много, много силно в центъра на гръдната кост – точно тук, и го е прокарал надолу по цялата дължина на торса, чак до пъпа. Разрезът е много дълбок. След това... Погледнете тези следи, ако можете. Бих искал да видите разликата... Използвал е ръчен хирургичен трион.
– Хирургичен трион? – учуди се Серафина.
– Най-вероятно... Сега работим предимно с електрически. Много са бързи. Но вонята е ужасна. Произвеждат такова триене, докато режат, че на практика почти изгарят костта. А горящата кост мирише като изгоряла коса, само че хиляда пъти по-лошо. В нашия случай, който и да е извадил сърцето на жената, е използвал традиционен трион... Трябвало е да среже на ръка гръдния кош чак до долу – обясни Алберто, като движеше ръката си напред и назад, нагоре и надолу, сякаш цепеше дърво. – И въпреки че сърцето тогава вече не е биело, на нашия касапин му се е наложило да работи в невъобразима бъркотия сред кървищата гръдна рана. Освен това е трябвало да разтвори ребрата и ми се струва, че е имал подръка професионален разширител за тази цел. Нека ви покажа.
Той бръкна в един от белите шкафове зад гърба си и извади някакъв уред, който приличаше на нещо, използвано от Инквизицията в тъмниците преди хиляди години. Имаше варварски вид.
– Както сами можете да се убедите, това е уред за разширяване с подвижна връзка и два накрайника. С едно движение се задейства, раздалечавайки ребрата едно от друго.
– И убиецът е разполагал с такова? ...
– Така мисля – отвърна Алберто и остави разширителя на масата до Франческа. – По костите има останали следи, които предполагат използването точно на такъв инструмент. По този начин е щял да открие сърцето вдясно зад гръдната гост. Вдясно... Точно тук. За да го извади, е трябвало да използва ножица или скалпел. Ако е ножица, значи е била изключително остра. Честно казано, не мога да определя точно. Но е срязал белодробната артерия отдясно и аортата отляво. Подозирам, че в този момент от раната е бликнала силна струя кръв. Голямо количество е попило в нощницата й, останалото се е стекло на пода. После е прекъснал горната вена на сърцето и долната в дъното. И накрая, но не на последно място, следват шестте белодробни вени от задната страна на органа.
– Осем срязвания – измърмори Серафина.
– Толкова. И след това – право в пепелника.
– Но е била мъртва, когато е разтварял гръдния й кош – отбеляза тя.
– О, със сигурност. Довършил я е още като й е прерязал гърлото.
– Същия скалпел ли е използвал?
– Не. Мисля, че го е направил е назъбен нож. Острието е било много по-дебело.
Паоло се облегна на стената и започна да брои на пръсти.
– Значи е имал нож... скалпел... трион... разширител... и ножица – изброи всички пръсти на едната ръка.
Патологът се усмихна.
– Така е. Който и да го е направил, е носил доста багаж.
– И въпреки това си абсолютно сигурен, че не е бил пекар? – попита Паоло. – На мен ми се струва, че само човек с медицинско образование може да знае как да пререже тези артерии и вени.
– Лекарите знаем наименованията и функциите им. ( )баче ми изглежда много вероятно убиецът просто да е рязал, докато е успял да извади сърцето.
– Може ли да е студент по медицина?
– Възможно е.
– А ако е патолог?
– Много забавно – сряза го Алберто.
– Трудно ли е да се намерят такива инструменти?
– Не. Но може би си налучкал вярната посока. Както не вярвам нашият човек да е лекар, така не изключвам възможността да работи в болница. Може пък да ги е взел под наем...
– Предполагам, че и касапите използват триони. Нали? – обади се Серафина.
– Да, използват.
– Значи убиецът може да е и месар?
– Може... – отвърна старият патолог. – Но ми се струва, че независимо с какво си изкарва прехраната, който и да е направил това, определено е бил касапин.
Вестниците гръмнаха с новината за ужасното престъпление, но те обичат такива събития. ' Жена, открита с раздрана отпред нощница и изтръгнато сърце! Някои предположиха, че убиецът е изоставен, покрусен любовник и – за нещастие на Франческа Росати – с психични отклонения. Други се чудеха дали това няма да сложи началото па поредица убийства и Флоренция да се сдобие със своя изверг, подобно на Джак Изкормвача в Лондон.

Навремето Джак Изкормвача се оказа класически пример за сериен маниак – убиец, който правеше невъобразимото реалност. Само десетилетие по-рано, през Втората световна война, Марсел Петио

3

е инжектирал цианид на жертвите си в Париж, убеждавайки ги, че това е изисквана от Аржентина задължителна ваксина, преди да бъдат тайно изведени от окупирана Франция към Южна Америка. Избил е десетки хора, но историята му предизвика в обществото по-голямо объркване от тази на Джак Изкормвача. Когато е бил гилотиниран през май 1946 година, мнозина са вярвали на твърденията му, че е екзекутирал само изменници и всъщност е бил част от Съпротивата.

Но онова, което заинтригува повечето читатели на вестниците, бяха спекулациите около произхода на Франческа Росати... Падението и след живота във вилата в предградията на Тоскана, която едва ли би могла да се сравни с разкошните палати на Медичите, но със сигурност бе разположена на голяма площ. И огромната трагедия, сполетяла семейство Росати през 1944 година. Нещата, които Франческа бе видяла, никоя съпруга и майка не би трябвало да преживява – дори по мнение на журналистите.
Представям си, че познатите й във Флоренция са били изумени от онова, което са прочели във вестниците. Разбирам защо го е пазила в тайна. Дори любовниците й са знаели за нея само толкова, колкото да предполагат, че сексът може да я избави от депресията.
И така, колко време ще мине между първата и втората екзекуция? Като се има предвид колко място отделят вестниците на миналото на Франческа, след като убия свекърва й, хората ще открият явната връзка. Полицията ще се натъкне на следи и клюки, които си струва да се проучат.
И докато Марко и децата загинаха по време на войната, а Антонио малко след това, живи са останали Беатриче Росати, която, както вече казах, ще бъде следващата, преди Виторе и семейството му и Кристина.
Кристина, също като майка си, е съвсем сама на този свят. Затова ще я оставя последна.
Тогава бях по-млад, разбира се, и си въобразявах, че пред мен е целият живот Можех да чакам. Имах други шдачи... Както някои италианци казват с сусмивка: Защо да върша нещо днес, което може да се отложи за утре?
Всичко се промени, когато Беатриче пристигна във Флоренция. Когато я видях, осъзнах, че съм подценил усърдието и желанието си. Всъщност вече не можех да чакам... И нямам намерение да го правя.
Вила "Химера" беше импозантна резиденция със седем спални, четири от които с изглед към плувния басейн, с отделни стаи за камериерката и готвача. Само леглото на Антонио и Беатриче беше по-голямо от това на Кристина. Като дъщеря на маркиз и най-малко дете в семейството, тя съзнаваше, че с нея винаги се бяха отнасяли като с принцеса. Тя никога не се беше опитвала да скрие своите малки привилегии. Тази вечер, както се случваше често напоследък, племенникът и племенницата й нахлуха в стаята й. Четеше им на глас, докато Алесия подреждаше куклите си под кораловия балдахин, а Масимо играеше с оловните си войничета на пода. В приказката се разказваше за кралица, омагьосана от феите да роди син, който да прилича на прасе. Историята беше писана преди четиристотин години, но Кристина и Франческа считаха илюстрациите към нея зловещо актуални. Техният крал Виктор Емануел Трети, изправен е ръста си от метър и половина върху дебелите си криви крака, не беше, както обичаше да се изразява Франческа, приятна гледка. Явно италианският двор, подобно и на останалите европейски кралски фамилии, беше потърпевш от постоянните кръвосмешения. Децата обаче се наслаждаваха най-много на онзи момент от сюжета, когато прасето щеше да се ожени за две жени, всяка от които щеше да се опита да го убие само защото е животно, и щяха да бъдат открити в ранните часове на следващата сутрин мъртви под копитата му. В крайна сметка прасето щеше да се ожени за девойка, която го обича толкова, колкото и то нея, след което щеше да се окаже, че всъщност то е омагьосан красив принц.
След като прочете приказката, Кристина сложи книгата настрана и се загледа в Масимо. Момченцето беше завлякло възглавница на пода, за да я използва за планина, заобиколена от войници, застанали с гръб към нея. Отстрани беше разстлало синия й шал, който служеше за море. Като забеляза, че леля му го наблюдава, то поясни:
– Това е Сицилия. Те я защитават.
Значи, също като всички останали, малкият подозираше, че войната ще стигне и до Италия. Тунис щеше да падне, а след него идваше ред на Сицилия. Разбираше, че баща му, нейният брат, щеше да се бие в редиците на войници, защитаващи острова до последна капка кръв...
Дали си го представяше пленен или убит? Съмняваше се. Но нямаше как да е сигурна. Самата тя трудно можеше да си представи какво ги очакваше през следващата година. Спомни си за кинопрегледа, който се въртеше постоянно в кината, особено за дългометражния филм за италианците в Русия до разгрома им под Сталинград. Със същия ужас, който изпита тогава, сега прозря, че действителността на войната е може би още по-кошмарна, отколкото в цензурираните ленти за широката публика. Спомни си експлозиите, стълбовете дим и скелетите на полуразрушените сгради, които се срутваха сред пелена от прах.
Сега й хрумна – притесни се от тази мисъл, защото показваше до каква степен беше разглезена, – че единственото й лишение, което бе изпитала, беше самотата. Нямаше ухажори. Нито любовници. Когато Франческа е била на нейните години и целият свят не е воювал, са се устройвали танцови вечеринки и балове. Но вече нямаше такива събития, поне не и в провинцията. Сега танцуваха нацистите, черноризците и жените им в Рим. Във Флоренция. В Милано. После се сети за образованието или както беше в нейния случай – за липсата на такова.
Родът Росати бяха образовани, дори жените. Майка й беше завършила университета в Пиза. Но обучението на Кристина бе прекъснато през последната година, тъй като учителите й получиха призовки. Даже професорите от Пиза се сражаваха на фронта. Общежитията бяха превърнати в казарми.
– Трябва да й ушием синя рокля – бърбореше Алесия, стиснала в ръка куклата с червена коса.
Тя се усмихна на момиченцето.
– Защо пък точно синя?
– Защото обичам синьо. То е цветът на морето. А пък ти обичаш небето. Винаги гледаш самолетите.
Както си играеше на пода, племенникът й вдигна очи към тях.
– Мама мрази самолетите – рече смръщено той.
Алесия рязко скочи от леглото, хвана куклата си така, сякаш беше самолет – с разперени като криле настрани ръце, и започна да кръжи над войниците, охраняващи сицилианските брегове. Завъртя се веднъж, втори път. После, без никакво предупреждение, стовари играчката върху оловните фигурки. Атакува ги, опитвайки се да възпроизведе характерния звук на машините е уста. А Масимо, за голямо учудване на Кристина, се включи в играта. Той увеличи общия шум с трясък на експлозия, а после с обратната страна на ръката си помете войниците във въображаемото море.
* * *
Във Флоренция все още включваха уличното осветление всяка вечер, защото никой не допускаше, че Съюзниците ще бомбардират града. Носеха се слухове, че всеки момент ще ги угасят и ще въведат полицейски час. Но ситуацията все още не беше толкова трагична...
Затова от прозореца на конферентната зала на музея Виторе можеше да наблюдава уличното куче и малкото момче, което се опитваше да го накара да пие вода. Детето държеше тенекиена купичка, а кучето – толкова мършаво и треперещо, че той се зачуди как изобщо се държеше на краката си – не проявяваше никакъв интерес. Въпреки това му беше по-леко да гледа детето и животното, отколкото да срещне погледа на Лоренцети. Heine бесен на майора и се чувстваше предаден.
Не само че двамата с Дехер бяха ходили до вила "Химера" – колкото и притеснителна да беше тази мисъл сама по себе си, – но и не му бяха казали. Никак не му се харесваше, че нацист и черноризец се бяха навъртали около семейството му, а и се ядосваше, че не бе имал възможност да предупреди родителите си за посещението им. Още по-малко му допадаше фактът, че се бяха размотавали около етруските гробници в имението, биха докосвали артефактите с мръсните си ръце. Човек като Дехер едва ли би оценил древните рисунки върху стените.
– Какви са плановете за онези могили след войната? – обади се германецът и Виторе осъзна, че говореше на него. Извърна се от прозореца. Минаваше десет часът и срещата вървеше към приключване. Около масата седяха седем човека – трима немци, сред които покорното паленце с изкуствения крак, и четирима италианци. Досега ме беше забелязал, че Дехер толкова прилича на адютанта си. Беше двайсетина години по-възрастен от Стрекер, мо двамата спокойно можеха да минат за братя.
– Семейството ми вече даде съгласието си да ги прехвърли на държавата – отвърна Виторе. – Някой трябва да се погрижи за тях. Да ги съхрани. Хората ще искат да ти разглеждат.
Немецът се усмихна многозначително.
– Ще позволите на някакви си непознати да се мотаят из земите ви? Да ги превърнете в атракция за туристите? Не мисля, че снаха ви ще прояви особена гостоприеммост. Съмнявам се, че щяхте да останете много доволен, ако предварително ви бяхме казали, че двамата с майор Лоренцети имаме намерение да отскочим до имението ви.
– Посещенията няма да пречат на личния живот на семейството ми, нито на работата във фермата – спокойно отвърна Виторе, пренебрегвайки намека в забележката на полковника.
– Впрочем, не мисля, че някога натам ще тръгнат тълпи от туристи – намеси се и Лоренцети. – Разкопките са незначителни, а и малцина минават през Монте Волта. Не очаквайте други, освен студенти и археолози. Да не говорим, че вила "Химера" не е от най-лесно достъпните. През целия път се опасявах, че ще повърна.
– А саркофазите и вазите вече ги няма – добави Виторе. – Алабастронът, амфората, купите, чиниите. Главите на божествата. Всички те отдавна са в музея.
– Знам, че амфората е някакъв вид съд, но какво представлява алабастронът? – попита Дехер.
– Нещо като колба – обясни Виторе. – Използвали са го за благовонни масла, различни мазила и парфюми. Както можете да се досетите, често са ги изработвали от алабастър.
Полковникът като че ли се замисли върху думите му.
– Искам да ги видя. Имам предвид тези артефакти...
Лоренцети повдигна рамене.
– Защо пък не? Можем да отскочим до Арецо още утре. Не е като да сме във война.
– А защо не са в Археологическия музей тук, във Флоренция?
Търпеливо, сякаш говореше на дете, майорът обясни:
– Казах ти днес следобед в колата. Повечето артефакти от разкопките в имението около вила "Химера" са изпратени като експонати в Арецо. Можехме да се отбием, след като си тръгнахме от Монте Волта.
Дехер поклати глава, раздразнен едновременно от себе си и от италианеца.
– Съобщи ми го едва след като бяхме пристигнали във вилата. Сега ми се иска да ми го беше припомнил по-късно, когато си тръгнахме. – Скръсти ръце пред гърдите си и се загледа във Виторе. – Отговори ми. Защо са и Арецо, а не във Флоренция?
Виторе сви рамене.
– Никаква мистерия. Просто беше по-близо до дома и и. Когато открихме гробниците, се обадихме първо на тях. А и кураторът на техния музей ме взе под крилото си.
– Предполагам знаете, че Херберт Кеплер* проявява изключителен интерес към етруската култура?
– Кой пък е този Кеплер? – Въпросът беше зададен от млад флорентинец на име Емилио. Също като Виторе, на първо място той беше археолог и едва след това войник.
Седналите около масата германци се обърнаха едновременно към него с изумени погледи, че не беше чувал за прочутия им сънародник и още повече че беше имал неблагоразумието да покаже невежеството си. Виторе се зачуди колко ли пренебрежително щеше да отговори Дехер.
Полковникът замълча за момент, опитвайки се да реши каква доза сарказъм да вложи в думите си. Накрая се спря на чисто професионално презрение:
– Херберт Кеплер беше близък приятел на Райнхард Хайдрих**, когото онези отрепки убиха миналата година в Прага. Сега той е връзката на СС с Дучето и консултант по сигурността в Гестапо в Рим. Неговата специалност? Незаменим е, когато трябва да сломи нечие упорство. Много го бива да притиска евреи и партизани, както и други врагове на държавата – каза Дехер и накрая нанесе решителния удар: – Искаш ли да се запознаеш с него? Мога да уредя да му бъдеш представен.

,|!
Херберт Кеплер (1925-2008) – известен германски фотограф, писател и журналист. – Б пр.


1
* Райнхард Тристан Ойген Хайдрих – германски държавен и политически деец, началник на Главното управление за имперска сигурност. Смятан от Хитлер за негов приемник, но загива при атентат в Прага през 1942 година. – Б. Пр.

За да спаси Емилио и заради възмущението, че Дехер бе посмял да се доближи до вила "Химера", Виторе се намеси:
– Полковник, бихте ли ми казали защо проявявате такъв интерес към гробниците в имението ни?

– Не виждам нищо толкова сложно, нито толкова тайнствено. Офицерите от Аненербе

4

са виждали такива изображения върху керамиките на Кеплер и най-вече върху една от чиниите и просто искат да научат повече за етруската култура. Впрочем – аз също.

Виторе си мислеше, че Аненербе е структура на СС, отговаряща за германското културно наследство. Но сега се питаше дали не грешеше. Защо организация, изцяло съсредоточена върху мита за арийското превъзходство, ще се интересува толкова от етруската култура? Току да насили късмета си и да попита Дехер какво по-точно искаха да научат членовете на сдружението, когато Лоренцети подскочи.
– На вазите може да са били изобразени нацисти, Ви-1 торе! – възкликна той с едва доловима подигравателна усмивка.
– Виждал съм танцьорки и музиканти върху различни етруски произведения – обади се Емилио, – но колкото и да ми е неприятно да го призная, никога нацисти.
– Тях трудно можеш да ги пропуснеш – съгласи се майорът.
– Е, мога да ви уверя, че не съм виждал подобни изображения върху предметите, открити в имението ни – заяви Виторе. – Може би са от разкопките в Тарквиния през 1939 година. Знаете колко войнствени са били етруските, населявали онези земи.
– Не ставайте смешни! – сряза ги Дехер. – Но знам от сигурен източник, че етруските са обект на особен интерес от страна на самия райхфюрер.
– Химлер? – възкликна импулсивно Виторе, неспособен да прикрие съмнението в гласа си. – По-склонен съм да си мисля, че той има доста по-сериозни притеснения – добави той и си представи войските, хванати натясно в Северна Африка, и другите, в това число и брат му Марко, подготвящи се да отбраняват Сицилия.
– Да, райхфюрерът – потвърди Дехер. – Изглежда, по тези земи са живели германски племена. Той се интересува от корените на расата ни – кои сме ние и защо.
– Вие сте такива, защото в страната ви е прекадено студено. Наистина не бих могъл да живея там – заяви Лоренцети.
Друг германец, върлинест баварец с тъжни очи и огромни торбички под тях, на име Херберт Фос, наклони стола си напред и скръсти ръце на масата пред себе си.
– Райхфюрерът има предположение, че първите племена може да са дошли или от високите планини на Тибет, или от Арктика, което е логичното обяснение защо понасяме добре суровия климат. – Той звучеше напълно сериозно и Виторе не знаеше как да реагира на подобна глупост. Беше работил с Дехер две години в Лувъра, преди да бъде преместен при тях.
– Разбира се, вашият райхфюрер вярва и в легендата за Атлантида – сухо отбеляза Лоренцети.
– Както сигурно ви е известно, пролетта и лятото в Дрезден са изключително приятни – обади се Стрекер с типичния за него приятелски и сговорчив тон. Не изглеждаше ни най-малко притеснен от факта, че италианците се забавляваха на гърба на скъпия им райхфюрер. – Освен това ми се струва, че в Италия също вали сняг. В Алпите, както и в други планини, които не са много далече оттук. В Амиата например.
– Всъщност, Виторе – подхвана с престорена искреност Лоренцети, – спомням си етруска чиния с танцьор, който е извил тялото си във формата на свастика. От шести век преди Христа. Намерена е при разкопки през...
– Достатъчно! – скастри ги Дехер. – Не виждам нищо смешно в опитите да открием корените си, а и стана прекадено късно вече. – След това им раздаде задачите за следващия ден и изяви желанието си да посети Арецо. Виторе изпита облекчение, когато този път полковникът му нареди да ги придружи. В крайна сметка може би нямаше да успее да попречи находките от гробницата около вила "Химера" да бъдат изпратени в Германия или на Гестапо в Рим, но поне му се отваряше възможност да каже няколко думи в тяхна защита.
През прозореца нахлу лаят на кучето отвън и той погледна. Момчето бе намерило някъде кокал с големината на обувка, върху който все още беше останало малко месо. Животното, въпреки изтощението си, захапа лакомо подаръка и се втурна по улицата покрай река Арно. Детето се усмихна, сложи ръце на коленете си, после се изправи и помаха за довиждане на изчезващия в нощта свой нов приятел...
* * *
Алесия наведе глава и се претърколи презглава, а прекрасната й коса се разпиля встрани. Слънцето се отразяваше в статуята на черната химера, придавайки й сребристи отблясъци, като лъвските очи изглеждаха диви, вперени в детето. Момиченцето се преметна три пъти на тревата до беседката, за да впечатли майка си и леля си. Ала демонстрацията, както правилно предположиха жените, беше и заради брат й Масимо, който току-що беше преплувал най-дълбокия участък на басейна за първи път.
– Премятанията не са нещо ново – авторитетно напомни на всички момчето.
– Може, но три едно след друго си е постижение... Сестричката ти никога не го е правила досега – обърна се към сина си Франческа. – Гордея се и с двама ви.
После изтърси сухата трева от раменете и банския костюм на дъщеря си. Измъкна от косата й стрък лавандула и сложи на нейно място роза от близкия храст. Междувременно Масимо реши да покаже презрението си, като поплува. Той запуши нос с палец и показалец и скочи в басейна, опитвайки се да предизвика колкото може повече пръски наоколо. В далечината се виждаха двама от полските работници, грижещи се за лозята.
– Мисля, че Виторе звучеше много добре по телефона тази сутрин – рече Кристина, поглеждайки към франческа.
Изнерви се, когато му спомена за посещението на двамата офицери, защото не му бяха казали, но пък се радваше, че по-късно през деня можеше да се види с близките си. Вместо във Флоренция обаче, щяха да се видят в Арецо – доста по-малък град, но пък само на двайсет и пет километра от Монте Волта. Той щеше да бъде там с хората от "Уфици" и да показва на германците етруското изкуство, в това число, както им бе споменал, и реликвите от тяхното имение. Не вярваше да разполага с достатъчно време за обяд със семейството, но обеща да се измъкне поне за час да пият кафе в ранния следобед.
– На мен ми се стори малко раздразнен – заяви Франческа. – И напълно го разбирам. Да се домъкнат в собствения му дом, без да го предупредят! Възмутително! – ' Забелязала, че дъщеря й я наблюдава с любопитство, тя смекчи тона си. – Трябва да свалим банския и да те преоблечем. Дядо ти иска да тръгнем за Арецо по обед. Ще видиш чичо си Виторе.
Кристина се усмихна на детето. После някъде отзад се разнесе бръмчене на двигател. В следващия момент го чуха всички, дори Масимо, който пляскаше енергично с длани по повърхността на водата. Почти едновременно вдигнаха поглед към небето. Още немски самолети шумно се отправяха на юг...
В сряда, в късния следобед, Паоло фичино седеше срещу възрастната маркиза от село на юг от Сиена, където той никога за целия си четиридесет и осем годишен живот не беше стъпвал, и се опитваше да разгадае чувствата й. Виждаше скръбта от смъртта на снаха й, която беше не просто убита, а изкормена... Демонстрираше и достойнство пред следователя от отдел "Убийства" в полицията на Флоренция. Каза му, че е на шейсет и четири години и тежките загуби бяха причината за дълбоките бръчки около очите и устата й. Беше надживяла съпруга си, единия от двамата си синове и две внучета. А сега и Франческа. Но Беатриче Росати беше все още красива – изтънчена, елегантна и спокойна. Дъщеря й Кристина седеше до нея и той можеше да забележи приликата във формата на очите и в острите скули, придаващи благороден овал на лицата им.
– Сигурни ли сте, че не искате кафе? – обърна се към двете жени той.
– Не, благодаря – отвърна Беатриче, стиснала свенливо ръце върху червената кожена чантичка в скута й. – По това време на деня за мен е вече прекадено късно за кафе. – Носеше траурно облекло – черна пола и блуза, както и само скромен наниз перли. Дъщеря й бе избрала доста по-пъстра лятна рокля без ръкави – бяла на лилави цветчета.
– Ако промените решението си...
– Благодаря ви, но не.
– Серафина скоро ще се присъедини към нас. Тя е следователката, която разпита Кристина вчера – обясни 11аоло, обръщайки се към маркизата. – В момента разговаря по телефона с Америка.
Възрастната жена кимна, но остана все тъй мълчалива.
– И така – подхвана Паоло, – имате ли някаква идея кой не е обичал особено снаха ви?
– Сигурна съм, че имаше много такива хора – отвърна Беатриче. – Снаха ми имаше хаплив език и никога не проявяваше търпимост към глупаците и глупостта.
– Добре... А можете ли да ми дадете няколко имена?
– Бих го направила, но това ще означава да спомена всеки, с когото се е срещала в живота си.
Мъжът се замисли върху думите й.
– Вие също ли не я харесвахте?
– Не, аз я обичах. Просто...
Кристина потупа майка си по коляното и стана от мястото си.
– Просто Франческа поначало си беше тежък характер – обясни тя. – Доста своенравна. След като брат ми и децата загинаха, положението се влоши още повече. Мисля, че е разбираемо. Постоянно се гневеше и обвиняваше. Всеки и всичко. Преди ставаше въпрос за черно чувство за хумор. Но след войната много се промени. Майка ми не я е виждала от години.
– Колко по-точно?
– От четири и половина – отговори Беатриче. – За последно се срещнахме по Коледа през 1950-а.
– Но вие сте поддържали връзка с нея... – Паоло погледна към Кристина.
– Да. Когато идвах във Флоренция, понякога обядвахме или вечеряхме заедно. Ходехме на маникюр и педикюр, също както когато аз бях тийнейджърка, а тя – млада майка.
– Щяхте ли да посетите салона и този път? Имахте ли някаква друга работа във Флоренция?
– Не. Нямахме и предварителни уговорки. Просто възнамерявах да й отида на гости.
Той се протегна към една папка, извади оттам снимка на Марио Спагноли и я остави на ръба на бюрото си така, че и двете жени да могат да я видят.
– Това е човекът, с когото Франческа е вечеряла в понеделник вечерта – няколко часа преди да бъде убита. Прочел за смъртта й във вестника и веднага пристигна тук.
– Значи е предполагаемият убиец? – попита Беатриче, загледана почти с удивление в образа.
– Възможно е, макар лично аз да се съмнявам. Той е адвокат, на четиридесет и четири години. Живее и работи в Болоня. Никога не се е женил. Запознал се с Франческа, когато купувал рокля за друга жена от магазина, в който работела. Каза, че я завел на вечеря в "Ил Латини" и... – Детективът млъкна по средата на изречението. Спагноли откровено бе признал, че с Франческа бяха правили секс, но беше ли нужно старата маркиза да разбира за това? Вероятно не. Очевидно все пак тя знаеше достатъчно за покойната си снаха, за да можеше и сама да довърши изречението.
– И после са се върнали заедно в апартамента й – допълни Беатриче.
– Да, така е...
– Типично в нейния стил. Не беше такава, естествено, когато беше омъжена за Марко. Докато живееше при нас. Но се промени...
– Но вие казахте, че не сте я виждали от 1950-а – прекъсна я Паоло, без сам да разбира защо я предизвиква, опитвайки се да защити честта на мъртвата ясена. Професионално изкривяване.
– Знам в какво се превърна – заяви Беатриче.
– И сте били наясно с навиците й? ...
– Всички бяхме – намеси се Кристина. – Искам да кажа, знаехме, че така франческа се опитваше да забрави. Това е всичко.
Маркизата стрелна с очи дъщеря си, а после се загледа през прозореца зад инспектора с напълно безизразно лице.
– Защо мислите, че адвокатът не може да я е убил? – продължи Кристина.
– Не от вчера работя това и мога да преценя. Не ми прилича на човек, който притежава или би взел под наем хирургичен трион. Още по-малко пък по вида му може да се допусне, че е способен да изтръгне сърцето на друг човек. А може и заради факта, че се появи при нас, преди да го бяхме потърсили. Доброволно се съгласи да му снемем отпечатъци, които сигурно са пръснати из целия апартамент. Освен това алибито му е стабилно, макар далеч не желязно.
– И какво е то? – попита Кристина.
– Алибито му? Казва, че е напуснал апартамента на спаха ви към единайсет часа вечерта и е тръгнал обратно за Болоня. Прибрал се там в дванайсет и половина.
– Това изобщо не може да е алиби. Серафина ми обясни, че снаха ми е убита някъде малко след полунощ.
Паоло не успя да потисне усмивката си. Прокурорът, натоварен с делото, беше използвал съвсем същите думи.
– И разбира се, той живее сам с кучето си – допълни 11аоло. – Освен това няма човек, който да може да потвърди кога се е върнал в Болоня.
– Тогава може и той да я е убил.
– Поискахме да огледаме колата му. Беше съвсем чиста.
– да не би да намеквате, че не сте намерили нож?
– Вече ви казах, че беше съвсем чиста. Никакви следи от кръв. А който и да е убил Франческа, моля да ме извините за директността, е бил здравата изцапан. Колата не е била почиствана скоро, защото навсякъде имаше полепнали кучешки косми.
– Установихте ли със сигурност, че същата вечер е шофирал собствения си автомобил? Може да е пътувал с влак.
Паоло въздъхна. Той не се съмняваше, че най-лошото, което беше сторил Марио Спагноли на Франческа Росата, вероятно беше да затвърди убеждението й, че всички мъже търсят у жената само едно-единствено нещо. Но тъй като очевидно самата тя беше търсила същото, Марио едва ли бе успял да стори дори това.
– Уверявам ви, че ще проверим и тази възможност.
Иззад рамото на маркизата той забеляза приближаващата се Серафина и се изправи. Представи я на Беатриче и плъзна стола си към единия край на бюрото, за да й направи място да седне, но тя само поклати глава и се облегна на стената до прозореца. Той отново се отпусна на мястото си. Реши, че присъствието на семейство Росата няма да попречи на Серафина да сподели с него онова, което беше научила от американците.
– Нямам какво толкова да докладвам – каза тя на всеослушание. – фБР ще ни изпратят списък с всички музейни администратори и куратори в Ню Йорк, чието първо име е Ричард или Ръсел. Ако някой от тях е бил в Италия през изминалата седмица, ще проследим тази нишка. Започнах да звъня в болниците и да проверявам дали някъде не липсва хирургически трион или скалпел, но се съмнявам, че ще научим нещо кой знае колко полезно. Там не правят стриктна инвентаризация на инструментите си.
Паоло забеляза, че Беатриче се взираше внимателно в Серафина. И реши, че се дължи на факта, че досега не беше виждала жена следовател. После обаче му направи впечатление, че погледът й беше прикован към една част от главата и гърба й. В следващия момент Серафина усети чуждото внимание, срещна нервно погледа на маркизата и отново сведе глава над записките си.
– Серафина – изрече Беатриче, като не толкова се обръщаше към младата следователка, а по-скоро повтаря-11 ic името й, сякаш да си припомни нещо. – Прекрасно име.
– Благодаря.
– Предполагам знаете какво означава?
– Горящата – отвърна младата жена.
– Интересно – продължи маркизата. – Аз бих казала огнената. Сигурно разликата е съвсем малка.
– Но е важна – подхвърли Паоло. И веднага съжали in неуместната си забележка.
Серафина вече гледаше към него гневно.
* * *
– Само си губиш времето с хипотезата за изоставения шобовник – говореше Милтън.
Със Серафина току-що бяха вечеряли и той се беше < > блегнал върху тухлената стена на ресторанта до обичайната им маса в ъгъла. И пред двамата имаше малки сини чаши с лимончело – лимонов ликьор.
– Изоставеният любовник не изтръгва човешки сърца. Това е толкова... – Той се поколеба за момент. – Ами доста е извратено...
– А какво ще кажеш за извратените изоставени любовници? – попита тя полушеговито. – Помисли си какао означава сърцето. Това е послание.
– Послание е, права си. И то ни казва, че си имаме работа с луд човек.
– Добре, ако не е любовник, ти накъде би се насочил?
Той отпи от ликьора и се усмихна.
– Съвсем сериозно, ако ми предложат да се върна обратно в Съединените щати, веднага ще напусна. Извинявам се, но никъде не можеш да намериш такава напитка в Пелъм или пък в Ню Рошел.
– Не отговори на въпроса ми – настоя Серафина.
– Е, добре. Който и да я е убил, тя го е познавала. Ти ми каза, че го е пуснала в апартамента си.
– Да. Поне така мислим.
– И нищо не е било откраднато?
– Няма как да знаем със сигурност, но като че ли всичко си беше на мястото. На тоалетната й масичка имаше кутийка с бижута – точно отдясно на пепелника, в който се намираше сърцето й. Изглеждаше, че нищо не беше пипнато.
– Изглеждаше... Но така ли е наистина?
– Имаше чифт изящни рубинени обеци. Изключително ценни. Също така диамантеният пръстен, който е носила, когато е била омъжена за Марко Росати. Ако е имало грабеж, щяха да са изчезнали.
– Е, тогава може би е някакъв дяволски култ? Преклонение пред сатаната? Шегувам се, но не чак толкова, колкото си мислиш.
– Нямаше ли да вземат сърцето, ако им е трябвало за някакъв ритуал?
– Проклет да съм, ако знам.
Тя огледа другите двойки в ресторанта. Минаваше единайсет и за нейна изненада всички жени и мъже, които все още не си тръгваха, бяха млади и влюбени. На четирите заети маси седяха двойки. Опита се познае кои от тях бяха женени и стигна до заключението, че няма такива. Две от двойките държаха ръцете си върху масите, застлани с покривки.
– Подозирам – говореше Милтън, – че е някой, който е усетил, че Франческа го използва, а определено не е притежавал способността да си сдържа нервите.
– Значи си уверен, че убиецът е мъж?
– Да. Мисля, че моят пол може да поеме отговорността за този случай. Жена не е способна да изтръгне сърцето на друга жена.
– Напротив, напълно способни сме.
Той се замисли върху думите й. И допълни:
– Виж, ние с теб през войната сме правили неща, с които от дистанцията на времето не бихме могли да се гордеем. Наясно съзнавам това, но никога не бих си правил кардинални изводи от личната ти история...
– Прав си, не бива. Но така може да попаднеш на нещо.
– Например това, че убиецът е мъж е избухлив характер? Кой знае защо не го намирам за особено блестящо прозрение.
Тя поклати глава.
– Сигурно има нещо общо с войната. Убийство по толкова жесток и драматичен начин предполага дълбока връзка. Неоспорима връзка. А всички превратни моменти от живота на франческа Росата са били по време на войната.
Милтън вдигна чашата си за тост.
– Може би си права. Но от друга страна, това вероятно важи за всеки един от нас. За цялото наше поколение. – Изгълта остатъка от ликьора и бръкна в горния джоб на сакото за портфейла си.
* * *
Кристина и майка й бяха наели стая в скромен хотел недалеч от "Уфици", която едва побираше двете тесни легла. Имаха намерение през следващите два дни да разчистят апартамента на Франческа и нямаше как да пътуват постоянно от Рим. Флоренция беше на четири и половина часа път, ако шофираше Кристина, и ставаха пет, когато зад волана седеше Беатриче.
– Все още вярвам, че Виторе ще дойде да ни помогне, ако го помолим – каза Беатриче. Беше застанала по нощница до прозореца и гледаше към тясната улица, по която едва можеха да се разминат два мотопеда "Веспа". Дъщеря й лежеше в леглото. Тя забеляза, че на стената има рисунка на кон и макар да беше работа на някой аматьор, животното й напомни за Арабела.
– Той знае, че тя е мъртва. Ако искаше да помогне, щеше да го направи доброволно – възрази Кристина.
– Има толкова много работа...
– Всъщност не чак толкова, особено след като дарихме дрехите и мебелите й на църквата. В края на живота си франческа не притежаваше кой знае колко.
– Остана й пръстенът, подарен от Марко. И рубините й. Полицаите казаха, че можем да вземем и тях. Те не са веществено доказателство.
– У теб ли са?
– Да. А Виторе наистина ли няма да дойде? – попита майката.
Кристина въздъхна и отмести очи от картината с коня, защото се натъжи. Споменът за Арабела беше отворена рана.
– Не, мамо – каза накрая. – Няма да дойде.
Брат й също живееше в Рим, но в друг квартал. Работеше във Ватиканския музей. Със съпругата и двете им деца имаха чудесен апартамент на "Виа Кресчензио", само на няколко пресечки от самия Ватикан. Кристина знаеше, че той няма никакво желание да се занимава с погребението на вдовицата на покойния им брат.
Беатриче се извърна от прозореца и като че ли се замисли върху думите на дъщеря си. После попита:
– Ти разгледа ли снимките?
Кристина веднага разбра какво имаше предвид майка й: снимките на трупа на Франческа. Това, което Серафина непрекъснато беше наричала "местопрестъпление".
– Не се наложи – отвърна тя. – Видях всичко на живо.
– Не знам дали някога ще забравиш гледката...
Младата жена се беше погрижила майка й да не види снимките. Самата тя беше сънувала кошмари предишната нощ и се опасяваше, че ще я споходят и следващата. Серафина им беше предложила някакви приспивателни. Сега, като натисна глава по-силно върху хотелската възглавница и присви колене към гърдите си, й се прииска да не беше отказала.
В действителност обаче тя не беше забелязала сърцето на Франческа преди пристигането на полицията. Найужасяващият спомен, който винаги щеше да я преследва, бяха ребрата на снаха й – четири от тях стърчаха като прътове от трупа на Франческа. Убиецът бе разтворил гръдния кош толкова жестоко, че костите се издигаха от кървавото блато, на каквото приличаше гръдният кош на жената, като сухи, голи дървета. Подобно на онези, които растяха около гробниците в имението...
Нацистите бяха взривили средновековния хамбар при озтеглянето си, но после, спомняйки си, че англичаните почти ги бяха настигнали, отново се върнаха във вила "Химера". Там се сражаваха като хваната натясно глутница вълци. В крайна сметка повечето се предадоха и само малцина успяха да се измъкнат. Ала докато войниците си тръгнат, маслиновите дръвчета бяха заприличали па сивкави кибритени клечки, а величествените кипариси бяха почти изпепелени. Цялото имение буквално беше разрушено.
Не, мислеше си сега Кристина, тя можеше и да забрави дълбокия процеп под челюстта на франческа, можеше да забрави как неочаквано красива беше изглеждала разпиляната по пода женска коса и дори вида на иагината й, изложена на показ заради начина, по който нощницата й беше разкъсана. Ала никога, никога нямаше да забрави онези ребра...
* * *
По същото време, преди да угаси светлината в спалнята си в сградата на другия бряг на реката, Серафина седна пред малката си тоалетна масичка. Донякъде тя приличаше на онази, пред която беше стояла Франческа. Знаеше със сигурност, че мъртвата жена щеше да й се привижда, където и да отидеше. Беше избрала огледало, много по-малко от онова на франческа – по размера си приличаше повече на ръчно и беше поставено на скромна, семпла поставка. Използваше го, когато сваляше червилото и грима си и в стаята нямаше друго огледало. Не искаше по-голямо заради вероятността случайно погледът и да попадне върху малкото късче розов хрущял – единственото, останало от дясното й ухо, или на белезите по врата и гърба й.
Сложи нова карта на Кианти и Сиена върху тясната маса. Тя показваше пътищата близо до Пиенца, Монтепулчано и Монте Волта. Загледа се в тях, припомняйки си хълмовете, където беше живяла през 1943 и 1944 година, и опасващите ги пътеки, по които беше вървяла през нощта. Погледът й постоянно се въртеше около Монте Волта и хамбара, сринат от нацистите. Опитваше се да извика в паметта си подробности около престрелката край близката вила, но повечето й спомени се бяха заличили. Все пак случилото се тогава беше завинаги отпечатано върху кожата й. Остана и смътният спомен за агонията, разтърсила я веднага щом се беше събудила – едновременно физическата болка и ужасът, когато бе докоснала главата над дясното си ухо и бе установила, че по-голямата част от косата й вече я няма. Изгоряла за секунди. Вероятно знаеше за избухналата престрелка само защото й бяха разказвали за нея – най-вече военните лекари от болницата в Монтепулчано. Особено един, който клатеше глава, докато тя лежеше на една страна, а той обработваше обезобразения й гръб, като щателно премахваше мъртвата тъкан и постоянно повтаряше, че единствената причина да е все още жива, бил младият й, силен организъм. Дори самата инфекция би убила повечето хора, обясняваше той. После допълваше, че не най-сериозните й изгаряния са най-болезнени, тъй като нервните окончания около тях били прекалено засегнати, за да могат да изпращат сигнали за болка до мозъка. Няколко месеца по-късно присадиха кожа от краката й на раменете и гърба й, но процедурата нямаше за цел естетическия вид на тялото й и то приличаше по-скоро на топографска карта. Междувременно, поради дълбоките белези, можеше да повдигне ръката си само успоредно на земята.
Все пак. Последният жив спомен, който не беше плод на разказите на хората след инцидента, нито на въображението й, докато се мъчеше да възстанови събитията, беше взривяването на хамбара. Стоеше достатъчно близо до селото, за да вижда сгромолясването на средновековната постройка от тухли и камък. Целият партизански отряд гледаше, там бяха Енрико, съпругата му Тереза и Салваторе. Някъде откъм основата бе избухнала ослепителна светлина, бе последвал оглушителен трясък и кулата се беше срутила.
Но нейната близначка остана. Кристина беше права. Когато Серафина мислено се връщаше към онзи момент, тя действително си спомняше, че втората кула остана невредима. Въпреки това Тереза бе уловила ръката й, сякаш ставаха свидетели на края на света. Дори Енрико, обикновено спокоен и хладнокръвен, само поклащаше глава с недоверие, стъписан, с широко отворени очи и плътно стиснати тънки устни. По същия начин, по който Тереза беше стиснала пръстите й, той бе сложил длан върху рамото на брат си Салваторе, сякаш се нуждаеше от опора, за да запази равновесие.
И след това какво? Както винаги, случилото се впоследствие й се губеше. Сякаш гъста мъгла обгърна всичко и притъпи сетивата й. Винаги щеше да носи гладките, без нервни окончания белези по врата си, осакатеното си ухо, но те нямаше да й напомнят за нищо. За абсолютно нищо...
В другия край на апартамента Милтън изключи осветлението. Опита се да си представи приблизителното местоположение на вила "Химера", но не успя. Замисли се за каквато и да е основателна причина някой да чака цели единайсет години, за да си отмъсти на Франческа Росати, но не се сети за такава.
Тогава вдигна нощницата си до кръста, запали и духна последната клечка кибрит за деня, вдъхна дълбоко миризмата и притисна обгорелия край силно към бедрото си. Задържа го там малко по-дълго от обикновено.
После стана от табуретката пред тоалетната си масичка, угаси лампата до леглото си и си легна между хладните чаршафи. Знаеше, че ще мине много време, преди да успее да заспи.
Беатриче Росати, свекървата на Франческа, не носи името на музата на Данте – идеала му за красота, или както е най-известна – жената, вдъхновила поета за последната му книга "Божествена комедия". Може би си спомняте, а може би – не, че Беатриче се застъпва за Вергилий, защото е бил езичник и заради това никога нямало да го пуснат в рая. Онази Беатриче, чийто образ обсебил Данте, всъщност се е казвала Беатриче ди фолка Портинари. Представете си този момент – честно казано, за мен е най-точно изобразен в изящната картина от деветнадесети век на Хенри Холидей: Беатриче се разхожда покрай река Арно, облечена в бяло; фината материя прилепва по краката й и очертава стройните й бедра, там е Данте. Среща я на един от мостовете на реката. На пръв поглед е сложил лявата си ръка на кръста, но при по-внимателно вглеждане става ясно, че всъщност я вдига към сърцето си. С дясната ръка се подпира на каменния парапет на моста, сякаш коленете му омекват при вида на красивата Биче и трябва да се подпре.
Флоренция също е величествена на тази картина. Това е Флоренция, която обичам, сградите от южната страна на Арно са построени до самата река, но на северния бряг тротоарът ги разделя от нея.
А Беатриче Росати е кръстена на някаква своя леля, която живеела в Пиенца. Нищо магическо, нищо поетично.
Но как бих могъл да не мисля за Биче, след като вече съм планирал как ще убия Беатриче? Как да не се сещам за Флоренция и река Арно, и за Данте, който се хваща за сърцето си, когато я вижда?
И ето я моята фантазия: след като изтръгна сърцето на Беатриче от гърдите й, ще го поставя в ъгъла на флорентинския мост, точно там, където е ръката на поета на картината на Холидей.
Проблемът се състои в това: как да съм сигурен, че някое животно няма да го отнесе? Или пък – което би ме разочаровало още повече – как да не се опасявам, че някой идиот, без да знае какво е това, няма да го хвърли във водата? А това би ги подтикнало да ми лепнат етикет, че съм преподавател по биология. А това, ако не съм достатъчно предпазлив, може да послужи като улика. (Също както, ако не съм достатъчно разумен, рискувам да се изложа.) А да изтръгнеш човешко сърце не е ли запомняща се визитна картичка? Мили боже, кой би забравил такова нещо...
Затова реших да сложа сърцето в кутия и да я оставя на парапета. Все някой ще я отвори и ще я отнесе в полицията.
Капитан Марко Росати работеше като инженер, преди да бъде призован в армията. Сега той стоеше на слънце на варовиково възвишение, от което се откриваше гледка към сицилианския бряг край град Джела и се наблюдаваше Средиземно море през мощен бинокъл. Съюзническите кораби бяха някъде там. Марко беше сигурен в това точно толкова, колкото и че преди векове на същите тези скали е седял Есхил, гледал е вълните и е обмислял убийството на Орестия. Това може и да не бяха точно онези кораби, които щяха да сложат началото на щурма над Сицилия, но някъде там цепеха на две морските вълни.
Съществуваше легенда, че Есхил е умрял тук, когато огромна птица изпуснала костенурка върху главата му, вземайки голото му теме за скала. За Марко историята беше малко вероятна, но не и невъзможна. Брадатите лешояди бяха известни с навика си да хвърлят костенурките върху скалите с надеждата да счупят черупката им. А и му се струваше, че на този остров имаше поне толкова хищници, колкото и войници. Тъй че, макар и да звучеше странно, тази история съвсем не беше невероятна.
За разлика от Есхил, Марко имаше гъста къдрава черна коса и – както сам стигна до заключението – подобна злополука не го застрашаваше. Освен това наоколо дебнеха много по-сериозни опасности.
Неговите хора залагаха мини покрай брега. Бяха осем души, все местни сицилианци, които работеха, захвърлили ризите и увили на главите си шарени кърпи. Действаха изключително предпазливо: подреждаха взривовете на неравни редове, започващи от самия край на високия прилив, и бавно се отдалечаваха от водата, сякаш боядисваха под. За пети пореден ден неговата част извършваше тази дейност и мъжете бяха превърнали минирането в нещо като добре отрепетиран танц. Днес слагаха пехотни мини, а вчера се бяха занимавали с такива, които биха могли да обезвредят танк.
Работата беше безкрайна. Брегът сякаш също нямаше край. Как биха могли да отбраняват цялото крайбрежие па Сицилия, още по-малко пък на Италия? Марко не можеше да намери отговор на този въпрос. Щом приключеха с мините, щяха да опънат бодлива тел по протежение на няколко километра. После идваше ред на леснозапалимите магнезиеви жици, които щяха да озарят нощта е буйни пламъци. Склоновете на хълмовете скоро щяха да са осеяни с бункери и окопи. Най-накрая оставаше вълноломът, дълъг няколкостотин метра, а косато му дойдеше времето, щяха да взривят и него.
Полагаха напразни усилия. Нима имаше смисъл да се отбранява островът, след като самите защитници имаха за задача да го унищожат? Неговият син Масимо щеше да хареса вълнолома. Най-вероятно Алесия също. Местните деца бяха евакуирани преди идването на войниците.
Той въздъхна. Децата му липсваха повече от всичко. Тъгата по тях беше по-силна дори от желанието му към Франческа, за която копнееше през цялото време. Не се беше връщал във вила "Химера" от февруари, когато бе отскочил там за кратко. Опасяваше се, че вече беше пропуснал по-голямата част от детството на дъщеря си.
Някой тичаше зад гърба му и той се обърна. Видя инженерът Морета – силен, червендалест и набит мъж с кръгли очички и нос, който му приличаше на тапа на шампанско. Винаги имаше уморен вид.
– Свърши се! – изкрещя той, почти останал без дъх. – Край!
– Какво е станало? – попита Марко, макар вече да знаеше. Армията им в Африка се беше предала.
– Битката в Тунис! Край на цялата Първа италианска армия!
– Убити ли са? Или са пленени? – В първия момент думата "край" предизвика у него страх, че германците, почти всички от които бяха психопати, са принудили италианците да се бият до последния куршум. Доколкото можеше да прецени, такава беше нацистката стратегия напоследък. Представи си труповете на сънародниците си, нахвърлени на купчини като дюни в пустинята.
– Обявили са пълна капитулация – обясни задъхано Морети, после се наведе напред, подпря ръце на коленете си, а масивният му гръб бързо се издигаше и спускаше от тежкото дишане.
– Трябва да се погрижиш за себе си – отбеляза Марко. – Имаш вид на човек, който всеки момент ще ритне бакърчето.
Мъжът вдиша глава, но очите му толкова приличаха на тези на кошута, че дори когато се ядосваше, изглеждаше по-скоро учуден.
– Това означава, че ние ще сме следващите.
– Ние винаги сме следващите.
– Освен ако Съюзниците не ни подминат. Аз бих постъпил така, а ти? Защо да си губят времето в Сицилия? И ако говорим по-общо, за какво им е Италия? На тяхно място бих тръгнал направо към Франция. Знаеш ли, не изключвам такава вероятност.
Марко поклати глава. Американците и англичаните бяха последователни, а и бяха тръгнали да освобождават територии. Скоро щяха да ги обстрелват бойни съюзнически кораби, да ги бомбардират самолети, а от тях да скачат рояци парашутисти. Съюзнически войници щяха да щурмуват непрестанно брега. Сигурно щяха да бъдат по-млади от него, по-скоро на възрастта на Кристина. И нямаше да има никакво значение, че стотици или хиляди от тях щяха да бъдат осакатени или избити от пехотпите мини, заровени в пясъците като яйца на костенурки, защото десетократно повече щяха да оцелеят и да превземат Сицилия. И може би щяха да осакатят или да убият и него. И Морети. И онези осем селяни, които заравяха мините.
Той отново се обърна към инженера и сви рамене. Вдигна поглед към слънцето и се опита да си представи какво ли правеше семейството му в този момент в имението. Дали децата му спяха?
– Винаги има шанс да поемат нанякъде другаде – каза той на Морети. – Ала не разчитам много на това.
* * *
Групата от "Уфици" си тръгна с две военни коли, но не разделиха пътуващите поотделно на германци и италианци, както беше забелязал Фридрих Стрекер, че правят понякога. Днешното им решение той си обясни с една практическа и една по-скрита причина. Прозаичната беше, че полковник Дехер искаше да разпита Виторе за реликвите от гробниците във вила "Химера". А по-дълбоката причина се коренеше в това, че след провала в Африка те се държаха малко по-любезно един към друг, малко по-братски. И всички бяха малко уплашени. След Тунис следваше Италия. Внезапно войната на запад започна да изглежда толкова ужасяваща, колкото и на изток.
Така Фридрих седеше на предната седалка до шофьора – италианец, докато Виторе се настани на задната между полковник Дехер и майор Лоренцети. Полковникът засипваше Виторе с въпроси. Искаше да разбере кои артефакти щяха да видят в музея, да научи повече за изображенията върху тях и за етруските, живели в Тоскана преди векове.
Едва когато стигнаха покрайнините на града и бяха заклещени в дълга, неподвижна колона от коли, камиони и каруци, той замълча за момент. Загледа се през прозореца, скръстил ръце пред гърдите си, с леко порозовяла от топлината бледа кожа. Но този път не направи никаква забележка за италианската некадърност, както би сторил преди, още повече че затрудненото движение не се дължеше на местните магарешки талиги и зле поддържаните пътища.
Предишната вечер Съюзниците бяха бомбардирали гарата и фабриката за муниции в Арецо и все още не можеха да разчистят пътя от отломките. Наоколо нямаше никакви следи от нападението и се виждаше само плътната редица кипариси от едната страна и оградата на имението на верен привърженик на Мусолини, а от другата се редяха окаяните ниски постройки. Те ставаха все по-високи и близки една до друга, колкото повече приближаваха Арецо. Само още няколко километра нататък и Фридрих вече си представяше огромните купчини от натрошен камък и цимент, преобърнати железопътни вагони, нахвърляни като малки играчки. Беше виждал подобни гледки и преди.
– В тази страна няма да остане нищо след края на войната – мрачно измърмори Виторе и избърса потта от челото си с ръкава на ризата си.
– Всички правим саможертви – напомни му Дехер. – Всеки от нас е загубил нещо.
– Крак например – вметна Фридрих, учудващо дори за самия него. Каза го без умисъл, но с подсъзнателната мисъл, че никой в колата не беше понесъл неговата загуба, макар всички да бяха нетърпеливи час по-скоро да пристигнат в града и неудобното пътуване да приключи. В черния автомобил беше горещо като в пещ.
– Така е, лейтенант. Вие със сигурност сте пожертвали много – съгласи се Дехер с необичайно благ за него тон.
– Е, аз пък няма да продължавам да се потя тук – заяви Лоренцети, като отвори вратата и слезе от автомобила. – Някой иска ли да ми прави компания за една цигара?
Въпреки че полковникът не пушеше, реши да последва майора. Хърбърт фос изскочи от задната кола и също се присъедини към тях. Фридрих се чудеше дали навън нямаше да се почувства по-добре, когато Виторе го заговори от задната седалка:
– От пехотна мина ли е?
– За крака ми ли питаш? Не.
– Брат ми Марко прекарва дните си в миниране на бреговете на Сицилия. – Той въздъхна. – Щом не е от мина, как стана?
– Снаряд... нещо такова. Една сграда се срути във Воронеж. Случи се преди близо година.
– Съжалявам.
– Не е толкова зле. Ако не бях изгубил крака си, щях да бъда принуден да продължа напред към Сталинград. А от това нямаше да излезе нищо по-добро.
– Сталинград... Тунис... Като че ли през тази година изгубихме цели армии... А какво стана във Воронеж?
Колко да му разкаже? Обикновено Фридрих не обичаше да говори за крака си и предпочиташе да запази неразположенията за себе си и само от време на време да споменава болката си. Освен това инцидентът се беше случил прекадено бързо. В един момент беше с частта си в изоставен магазин за месо, като всички сгради в този район на града. Куките и хладилникът бяха празни. През счупения прозорец той видя на отсрещната страна па улицата тлеещ руски танк и две врани, които кръжаха пад танкиста, успял да се измъкне през купола, преди да издъхне. А в следващия момент се чу ужасяващо мяукапе на котки, пронизителен писклив звук, сигнализиращ предстоящото изстрелване на снаряд от катюша. Той мигновено се хвърли на пода под перваза на прозореца и се сви на кълбо до стената. За нещастие точно тази стена се срути.
– Снаряд от катюша – каза на Виторе. – Руснаците решиха, че най-добрият начин да ни забавят е като сринат половината град.
– И част от него се стовари върху крака ти...
– Да, рухна стената на магазин за месо. Буквално го раздроби.
– Страхотно...
– Значи имаш брат – отбеляза Фридрих с надеждата да сменят темата. – И колко сестри?
– Само една. Кристина.
– Тя ли ще дойде днес следобед в Арецо, за да се видите?
Виторе кимна.
– Заедно с родителите ми, снаха ми и децата. Цялата рода.
– Полковник Дехер с Кристина ли се е срещнал вче– : ра?
– И с Франческа. Но сестра ми е най-малкото дете в семейството. Едва на осемнайсет е. Доколкото знам, прекарва дните си със седемгодишния ни племенник и с петгодишната му сестричка. Или е при коня си. Тя язди отлично.
– А ти по-голям ли си от Марко?
За момент италианецът замълча, после се усмихна.
– Нима изглеждам стар? Сигурно. Но не, Марко е по-големият. Вече е на трийсет.
– И е капитан.
– Преди всичко е инженер. – Виторе понечи да каже още нещо, когато за тяхна обща изненада чуха шофьорите на колите да включват двигателите и Дехер, Лоренцети и фос отново заеха местата си. Очевидно единственият път всеки момент щеше да бъде разчистен.
* * *
Когато Кристина и семейството се видяха с Виторе, ужасът от гледката, която ги беше посрещнала в покрайнините на Арецо, беше вече поотминал. Музеят се намираше в онази част на града, която беше пощадена, и това създаваше усещането за нормално ежедневие. Все пак Кристина изпитваше смесица от необяснимо безпокойство и страх.
Струваше й се едновременно странно и потресаващо, че някои райони бяха напълно незасегнати, докато другите бяха изравнени със земята. Това й навяваше мисли за 11омпей, а след това си спомни за кадрите за въздушните нападения на Съюзниците над Генуа и Торино. Автомобилът им бе минал бавно покрай срутени каменни и тухлени сгради, като около отломките във въздуха още се носеха прашни облаци, а овъглените дървени конструкции още тлееха. На места стърчаха отделни дървени греди, а комините чернееха като фитили на изгорели свещи.
Но от всичко видяно гледката, която постоянно спохождаше Кристина, бяха труповете около железопътната lapa, подредени почти в идеален правоъгълник. Докато чакаха в задръстването, тя беше успяла да преброи четиридесет и осем мъртви тела. Повечето лежаха по гръб, но няколко бяха обърнати настрани със свити към гърдите крака, сякаш в предсмъртния си час бяха се опитвани да се скрият от бомбите и се бяха вкочанили преди смъртта. Смрадта все още се търпеше, но щеше да стане непоносима до залез при тази горещина. Повечето от убитите бяха възрастни, но в най-отдалечения край имаше три тела на дечица на годините на племенниците й. 1> сше направила всичко възможно, за да спести на малките ужасяващата гледка. Но колата им беше спряла толкова дълго в задръстването, че децата бяха започнали да се въртят и да се катерят по Франческа и баба им и така успяха да надникнат през прозореца. От онзи момент нататък не отрониха нито звук.
Накрая всички чуха стъпки от тежки ботуши, отекващи по мраморния под. Стояха в големия коридор без прозорци пред стаята, в която се съхраняваха реликвите от вила "Химера". Вдигайки очи, Кристина видя да се приближава група военни. Бяха германци и италианци, ('ред тях забеляза Лоренцети и Дехер, които бяха идвали и имението, за да посетят могилите. Миг след това погледът й се спря върху брат й. Той се подсмихваше мрачно, докато Лоренцети, Дехер и още четирима мъже свърнаха по друг коридор, без да минават покрай тях. Виторе прегърна родителите си, после обгърна е ръце франческа и децата. Едва след това насочи вниманието си към сестра си.
– Ти си същата като тези двамата – каза, сочейки с пръст момченцето и момиченцето. – Оставих ви само за няколко месеца сами в Монте Волта, а виж колко сте пораснали!
Тя се усмихна, но преди да успее да му отговори, той вече се беше обърнал към баща им:
– Май днес ви се е наложило да имате доста неприятно пътуване. Съжалявам.
– Да. Обезкуражаващо и смущаващо.
– Опасявам се, че това е само началото на нещо, което тепърва ни предстои.
Зад гърба на брат си Кристина забеляза да се приближава друг войник. Германец, леко накуцващ. Беше на път да свърне по коридора, по който минаха колегите му, когато забеляза младата жена и семейството й и се поколеба за момент. После тръгна към тях.
– Е, значи това са твоите хора – обърна се той към Виторе. Беше висок и слаб, а с толкова живи сини очи, че й напомняха за зюмбюлите край криволичещия път към вилата им. Усмихна й се с малко женствените си, чувствени устни. Свали фуражката си и прокара ръка през яркорусата си коса. – Аз съм лейтенант Стрекер – представи се той, протягайки ръка към баща й. – Имам удоволствието да работя с Виторе.
Маркизът пое непохватно дланта на младия мъж. Личеше, че е учуден, задето войникът се бе обърнал към него. Кристина си помисли, че се ръкува с него преди всичко защото би било немислимо за човек с неговото обществено положение да не отвърне на проявената любезност.
– Току-що разгледах реликвите от вилата ви – говореше лейтенантът. – Чудесни са. Химерата върху онова гърне е просто...
– Това не е гърне, а хидрия – търпеливо го поправи Ииторе. – Използвали са я за пренасяне на вода.
– Както и да е, чудовището е поразително. Ужасяващо, но изключително красиво. И детайлите на пламъка са забележителни. Имах чувството, че всеки момент ще започне да бълва огън. Дори сякаш почувствах топлината върху кожата си. Онези танцьори на чинията също много ме впечатлиха. Със сигурност полковник Дехер проявява голям интерес.
Виторе погледна встрани, неспособен да потисне леката подигравателна усмивка.
– Неговият началник смята, че е открил корените на фашизма върху част от чиния и гърне – обясни той. – Или може би начин да се подмаже на Гестапо в Рим.
– Значи вашият полковник се казва Дехер – отбеляза баща му. – Той беше един от двамата офицери, които идваха в дома ни вчера.
– Точно така – потвърди Стрекер.
Маркизът кимна, но изглеждаше леко раздразнен. Въпреки това представи останалите членове на семейството си на лейтенанта. Когато стигна до Кристина, Стрекер леко се поклони към нея.
– Харесвам това име. Майка ми се казваше Кристина, макар да съм сигурен, че вие го изписвате по друг начин. В нейното имаше ,,z". Виждате ли, тя беше наполовина унгарка.
– Какво е станало с нея? – попита неволно Кристина и едва когато думите се изплъзнаха от устата й, се притесни от твърде личното естество на въпроса.
– Почина... Доста отдавна.
Ала преди той да успее да каже нещо повече, Франчсска застана между двама им и се обърна към германеца с пълен със злъч тон:
– Вашата униформа достатъчно плаши децата ми. Днес видяхме поле, осеяно с трупове. Моля ви, не влошавайте нещата, като ни разказвате как е умряла майка ви.
– Напълно ви разбирам – отвърна той, без да изглежда ни най-малко смутен от гнева й.
Когато Кристина погледна към Масимо и Алесия, забеляза, че те бяха насочили цялото си внимание към лейтенанта, сякаш наоколо нямаше други възрастни.
– Разполагам с много малко време – говореше Виторе на баща си. – На една пресечка оттук има кафене. Да отидем там.'
– Искате ли да дойдете с нас? – Кристина покани младия войник. – Все пак работите с брат ми. – Изрече предложението съвсем спонтанно и едва след това си даде сметка колко дръзко сигурно бе прозвучало за окол-
– За мен е удоволствие да работя с Виторе. Истински късмет е да имам за гид такъв експерт, който да ми покаже Флоренция.
Виторе го изгледа въпросително. После подхвърли:
– Да, такъв съм, а не археолог. Просто екскурзовод за гостуващи германци.
– И всеки ден намираш нещо изящно, което да ни покажеш – подхвърли немецът, без да откъсва очи от Кристина.
Тя се запита дали не беше започнала да се изчервява.
– Значи ще дойдете в ресторанта, лейтенант... – млъкна за миг, опитвайки да си спомни фамилията му.
– Стрекер – помогна й той. – Но, моля ви, трябва да ме наричате Фридрих. И за мен ще е чест да се присъединя към вас.
Франческа подбели очи от досада, но Кристина беше сигурна, че родителите й никога не биха проявили грубостта да отменят поканата към офицера, въпреки че беше германец. Когато излезнаха от музея, беше доволна, че той накуцваше, защото това щеше да й позволи да изостане от семейството си и да го опознае малко по-добре...
В късната сутрин Беатриче се взираше в роклите и молите, затрупали гардероба в спалнята на снаха й във < Флоренция. Никога не беше виждала някоя от тези дрехи, но това не я изненада. В крайна сметка не поддържаше каквато и да е връзка с нея около четири години и половина. Въпреки това сгъна грижливо всяка една, преди да я сложи в кашоните за църквата.
Бяха повикали Кристина отново в полицията и докаго я намаше, реши да остане в спалнята, загцото всеки път, когато влезеше във всекидневната, й се повдигаше мри вида на червените петна по стените до входната врага и потъмнелия от кръвта паркет. Полицията беше приключила с обработката на местопрестъплението, но стаята продължаваше да всява ужас.
Серафина беше наминала през хотела същата сутрин и бе разпитала нея и дъщеря й за случилото се по време на войната. Интересуваше се дали мотивът за убийството на франческа би могъл да се корени толкова назад във времето.
За пореден път Беатриче с известно неудобство установи, че се бе вторачила в следователката. В изписаните, старателно оформени вежди и тъмните дълбоки очи. Имаше фин нос и малка брадичка. Косата й падаше на вълни. Нямаше никакво съмнение, че я бе виждала някъде преди. Само поради тази причина искаше да придружи дъщеря си до полицейското управление, но всъщност не се чувстваше подготвена за предстоящия разговор, затова Кристина и Серафина отидоха в полицията без нея.
А това означаваше, че трябваше да разчисти сама апартамента на Франческа. Прозорците бяха отворени и от време на време откъм улицата долиташе шум от преминаващ автомобил или мотоциклет, но иначе в самата сграда беше съвсем тихо. Можеше да послуша музика, но, изглежда, снаха й нямаше радио.
Накрая, след почти час работа, седна на леглото и огледа стаята. Тоалетната масичка. Огледалото. Таблата на леглото. Как се беше стигнало дотук? До този мрачен апартамент, който изглеждаше още по-окаян с мърлявите си стени, твърде малките прозорци, пропускащи оскъдна светлина, и грозните и захабени мебели.
Тя въздъхна. Въпреки че обичаше Франческа, никога не я беше харесвала. За разлика от съпруга си, Кристина и Виторе. И разбира се, Марко, който я обожаваше... Но трябваше да е честна пред себе си – Беатриче признаваше, че не изпитва симпатия към снаха си, макар да се беше преместила заедно с децата във вила "Химера" веднага след заминаването на мъжа й в армията. Франческа бе твърде рязка за вкуса на свекърва си, но пък бе приела с охота новото си положение и богатство. Маркизата нямаше нищо против, че синът й си избра съпруга без благородно потекло, но се дразнеше колко бързо снаха й привикна към малките привилегии, произтичащи от статуса им. И още повече се дразнеше, когато Франческа беше започнала да се оплаква, че войната ги лишава от лукса и високия стандарт на живот.
Въпреки това веднага се съгласи тялото да бъде откарано в Монте Волта. Нито за миг не постави това под въпрос и вече бе решила, че франческа ще бъде погребана там, още преди Кристина да й предложи да я върнат (точно тази дума беше използвала) във вила "Химера". Снаха й трябваше и щеше да бъде положена редом до съпруга и децата си в семейното гробище, което свекърът на Беатриче бе проектирал в имението. Някога красивото място будеше възхита с малкия римски храм с изглед към монументите, цветните лехи и огромните мраморни плочи наоколо. А сега, като всичко останало в имението, тънеше в руини и навяваше скръб...
11 иташе се как Кристина щеше да опише случилото се през войната пред следователката. Самата тя нямаше никаква представа кой от свидетелите на онези времена tut могъл да посегне на снаха й. Малко хора в Монте Колта бяха познавали Франческа, така че какво би мог-Ш1 да направи тя, за да докара някого до такава лудост, че да пререже гърлото й и да изтръгне сърцето й? Нима пе беше изстрадала достатъчно? Беше изгубила съпруга и двете си деца и бе принудена да живее в мизерен апартамент, прекарвайки нощите си с мъже, които нямаха сериозни намерения към нея.
Вдигна глава, защото й се стори, че чу някакъв шум в коридора. Или може би във всекидневната. Стъпки. Дъските на пода изскърцаха. Беше оставила входната врата о ткрехната, понеже отсрещният прозорец беше отворен и й се искаше в стаите да влезе колкото може повече свеж въздух, преди следобедната жега да я принуди да отвори всичко. Реши, че сигурно е Кристина, която се е върнала най-сетне от полицейското управление. И дори се зарадва. Да стои сама в апартамента на Франческа беше не само неприятно, но и потискащо. Усещането беше същото, както когато се беше лутала сама сред етруските гробници в имението. Присъствието на мъртвите беше прекалено осезаемо...
– Кристина? – подвикна тя по-скоро шепнешком, отколкото на глас.
След като никой не й отговори, извика отново и леко се понадигна от леглото. Надникна във всекидневната и със сигурност забеляза за миг нечия сянка край входната врата.
– Кой е? – попита отново с неочаквано немощен глас.
Колкото и да се убеждаваше, че сърцето й бие лудо само защото се намираше в апартамента на наскоро убита по брутален начин жена, нямаше как да отрече пред себе си, че внезапно я обзе страх. Беше странно да се чувства по този начин на нейната възраст, след като беше видяла толкова много в този живот. И все пак... Върна се отново в спалнята с бързи, безшумни стъпки и затвори вратата. Втренчи поглед в дръжката и мълчаливо съжали, че нямаше ключ. Извърна очи към прозореца и си даде сметка, че беше готова всеки момент да се втурне към него и да се разкрещи, сякаш животът й зависеше от това... Защото може би беше точно така.
Изрече името на дъщеря си още веднъж, едновременно като молитва и молба. Кристина с удължено, дрезгаво "с", а последната сричка прозвуча като въздишка. Вече беше напълно убедена, че от другата страна на вратата имаше някой. И за един дълъг, прекалено дълъг момент продължи да се взира в бравата, все още съвсем неподвижна, усещайки ударите на сърцето си като оглушителен тътен в ушите си. Убиецът на снаха й сега се беше върнал поради някаква причина, която тя не можеше да разбере. Но той беше там, само на метър от нея. И дишаше същия въздух.
Не можеше да каже със сигурност колко дълго беше стояла така, като вкаменена, когато ги чу. До нея стигнаха два ясни гласа – този на дъщеря й и на следователката Серафина.
Припряно отвори вратата и ги видя да влизат във всекидневната. И двете изглеждаха леко зачервени от топлината и изкачването на стълбите.
– Мамо? – рече Кристина, като улови ръцете й в дланите си. – Добре ли си?
Тя кимна.
– Изглеждаш ми уплашена.
– Видяхте ли някого в коридора? – попита маркизата.
– Не – отвърна момичето. – Тук няма никого.
– да не би да сте забелязали нещо? – разтревожи се Серафина. – Нещо конкретно ли ви накара да затворите вратата на спалнята?
– Само преди минута ми се стори, че отвън има някой – призна Беатриче.
И погледна като зашеметена, когато следователката извади малък плосък пистолет от вътрешния джоб на сакото си.
– Остани с майка си – нареди Серафина на момичето, носле изхлузи обувките си с високи токове и се промъкна като котка към коридора, оставяйки майката и дъщерята сами в стаята.
– Може би просто в този момент вие сте отваряли входната врата – допусна Беатриче, но дъщеря й допря показалеца на дясната ръка към устните си и леко го притисна към тях. Двете жени стояха в пълна тишина и се ослушваха, докато следователката оглеждаше всеки мъл по етажите на старата сграда.
Когато най-сетне се върна, Серафина заяви:
– Не видях никого, но това не означава, че наистина не сте чули нещо. Няма как да чукам по вратите на всички апартаменти. Може би по-късно ще го направя. 11о по коридорите и стълбището няма жива душа. И така, разкажете ми какво по-точно чухте?
Беатриче отвърна с уморен старчески глас:
– Всъщност нищо. Стори ми се, че долових стъпки. Дъските на пода скърцаха. Дори ми се мярна някаква сянка. Но не го вземайте много на сериозно. Може да е било просто плод на въображението ми.
* * *
Същия следобед Серафина изскочи от страничния вход на болницата, намиращ се най-близо до операционните зали, и закрачи по дългата сенчеста алея, която използваха линейките. Когато най-накрая се озова на площада, се почувства замаяна от ослепителната слънчева светлина и тълпата. През последните няколко лета беше забелязала увеличаващия се брой туристи. И все по-често наоколо звучеше френска и английска реч, особено с американски акцент. Посещението й в болницата не даде резултат, мислено реши тя, а само потвърди онова, което беше научила предишния ден по телефона. Всеки би могъл да вземе незабелязано инструментите, необходими да се извади човешко сърце, и да ги върне също така незабелязано. Скалпелите и трионите не се водеха под отчет.
Докато крачеше по паважа, сложи слънчевите си очила, който стояха странно от дясната й страна заради безформения остатък от ушната мида. Премисляше онова, което Кристина й беше разказала за края на войната. Проправи си път между тълпата, гълъбите и високите статуи, повечето от които бяха копия на оригиналите, и се запъти към полицейското управление. Нямаше никакво съмнение, че отстъплението на нацистите се беше превърнало в истинско бедствие за семейство Росати. Кристина очевидно имаше добра памет за дати, но можеш ли да забравиш онези ужасни моменти, когато си наблюдавал как по-големите ти братя са изтезавани от германците или невръстните ти племенници са разкъсани от пехотни мини...
Поне Серафина със сигурност нямаше да забрави деня, в който майка й и баща й, а по-късно и братята й бяха убити. Също така си спомняше датата, на която се беше срещнала с партизанския отряд сред гората и бе взела решението да се бие и да умре рамо до рамо с тях. Тогава беше едва седемнайсетгодишна и кипеше от гняв.
Но очевидно имаше някакви граници, които съзнанието не можеше да премине или да приеме. Можеше да си спомни толкова много неща от седмицата, през която беше видяла срутващия се стар хамбар в Монте Волта, и твърде малко от самия ден. Знаеше, че взривът стана сутринта, преди битката край самата вила. Но всичко останало, особено в следобеда, когато я раниха, сякаш тънеше в мъгла... Губеха й се подробностите от самото кратко, ожесточено сражение, от собствената й борба за оцеляване... Нямаше никаква представа, докато не се
home събудила в болницата и бе разбрала, че лекуващите и лекари не бяха британски войници.
Повтаряше си, че когато стигнеше в управлението, щеше да прегледа заедно с Паоло записките от показанията на Кристина сутринта. Може би той щеше да забележи нещо, което й беше убягнало. Вероятно дори саматн тя щеше да открие връзката, която бе пропуснала, докато бе слушала разказа на младата жена, защото беше прекалено заета да запише всяка изречена от нея дума или поне онова, което успееше. Опасяваше се, че не беше доразбрала нещо, защото съществуваха толкова много сходства с нейната собствена история, които неизбежно извикваха в съзнанието й смътни спомени. А те бяха болезнени, но в крайна сметка недостатъчно пълни, ta да знае какво по-точно се беше случило...
Предполагаше, че на следващия ден ще замине за Рим, за да разпита Виторе – живия брат на Кристина. Може би дори щеше да отдели два дни, за да посети семейната вила на Росати в Монте Волта. И да научи повече от духовете, витаещи там.
* * *
Паоло се облегна на стола зад бюрото си и издиша кръгче дИм през отворения прозорец до него.
– Значи, 1944-та... Колко време германците са използвали имението? – попита той Серафина.
– Почти от момента на превземането на Рим от Съюзниците – обясни партньорката му. – Те са влезли в града па четвърти юли. Кристина каза, че само след няколко дни нацистите са се настанили във вилата им. Офицерите отседнали в голямата къща, а поне петдесетшейсет войници били разквартирувани в пристройките.
– Пехотинци ли са били?
– Не. Артилеристи, с поне четири гаубици. Разположили ги по хълмовете и ги насочили на юг.
– А семейството? Нека да отгатна. Заповядали са им да спят в оборите...
– Не са били толкова крайни – отвърна Серафина. – Но предполагам, че биха предпочели да си вземат завивките и сами да отидат там. Войниците избили повечето животни, така че е имало предостатъчно място.
– Тогава къде?
– Позволили са им да използват просторната детска стая, в която са спели децата на Франческа. Всички били принудени да живеят там, включително Антонио и Беатриче. Били са натъпкани като сардели...
– Не се съмнявам, че на маркиза и маркизата много им е харесало да спят на пода. Сигурен съм, че и Кристина е била очарована. – Той се изправи от стола, измъкна молив от кафена чаша на бюрото и започна да записва имената. – Кой е живял във вилата по онова време?
– Ами техни благородия, разбира се, а също Кристина, Франческа и двете й деца. Значи са били шестима, което не е кой знае колко много, освен ако не си принуден да живееш с нацисти и да делиш с тях банята и тоалетната.
– А къде са били братята?
– Виторе все още е бил с германците във Флоренция, в "Уфици". А Марко – съпругът на Франческа, бил заедно с много италиански офицери, с които бранил Сицилия предишното лято. По някакъв начин е вършил принудителен труд. Строил е укрепления за германците и е запълвал дупките по пътищата от съюзническите бомби.
– А селяните, работили по същото време в имението?
– Те съвсем не са били много. Според Беатриче броят им никога не е надхвърлял десетина души, при това всички са живеели в селото. Отивали при нужда във фермата или с голям камион, или с волска кола сутринта и са се връщали обратно вечерта. В имението е нямало сезонни работници...

– Не е било като във вила "Ла Фосе"

5

.

– Имението далеч не е било толкова голямо. А през питото на 1944-та всички работници го напуснали. Или са били заставяни да служат на германците, или просто са престанали да идват още щом нацистите са започнали да разпъват палатките си. Освен това целият добитък бил изклан и очевидно същата година реколтата от грозде и маслини била много слаба.
– А къде беше ти? – Паоло се усмихна, докато задаваше въпроса, но втренченият му в Серафина поглед остана мрачен.
– През юни бродех из горите на планината Амиата.
11о преди германците да окупират имението, изглежда, други партизани са слизали дотам да искат храна.
– Но не и малката група на Енрико.
– Не.
– А семейство Росати... Те помогнали ли са им?
– Доколкото разбрахме, не са били много отзивчиви. Осигурили са провизии, но вероятно защото са нямали друг избор. И те имали същия проблем като на останалите собственици на земи, след като германците са окупирали Италия. Ако нацистите заподозрели, че дават храна на партизани, щели да ги разстрелят, но от друга прана, ако откажеха да ни помагат, можехме да ги избием ние. Но това ти е известно. След падането на Мусолини в страната цареше хаос... А след като немците го върнаха и заявиха подкрепата си за него, настъпи анархия.
– Доколкото си спомням, някои от вас също бяха анархисти – изсмя се Паоло.
– В моята група нямаше такива.
– Не, в твоята не... Кажи ми, кога беше битката за Монте Волта? Предполагам, в средата на юли.
– Не беше сражение в истинския смисъл на думата... Поне в селото. По-скоро оттегляне. Нацистите взривиха хамбара, натовариха оръдията си в камиони и се отправиха на север. Но англичаните бяха вече по петите им, така че някои се върнаха във вилата на семейство Росата на хълма. И точно в онзи момент Марко се появи отново.
– Дезертирал е, така ли?
– Предполагам, това е най-точната дума.
– И с него станали седмина... А къде беше ти в средата на юли?
– Като че ли това има някакво значение... Защо?
– Защото нямаш нито майка, нито баща, които да ти зададат този въпрос. Имаш само мен.

Тя скръсти ръце пред гърдите си. Замисли се за покойните си братя и родители. Нацистите ги бяха екзекутирали, защото баща й беше помощник на Дино Гранди

6

, предводителя на държавния преврат срещу Мусолини през 1943 година. Гранди беше избягал в Испания веднага след нашествието на германците и не можеха да го ликвидират, но убиха майка й и баща й. И двамата бяха обявени за предатели. Тя и братята й избягаха на север от Рим с надеждата да намерят сигурност при леля им и чичо им в Кианчано. Вместо това се свързаха с малък партизански отряд, командван от познат на техен приятел. Групата се състоеше предимно от комунисти и миньори, така че никой от тях нямаше намерение да споделя, че баща им някога беше работил за министъра на правосъдието в правителството на Мусолини. Човек, яростен противник на лявата политика. Но един от братята й се изпусна неволно и истината излезе наяве. Вместо да ги убие обаче, Енрико приветства присъединяването им към тях. Веднага отхвърли идеята, че са фашистки шпиони. Те бяха само три преждевременно пораснали деца и той ги прие великодушно. Всъщност дори беше благодарен за присъствието им. Освен това, макар че баща им не беше съвсем невинен по отношение на престъпленията на черноризците, той също като Дино Гранди се беше разочаровал от Дучето още в началото на войната. Винаги бе мразил нацистите и бе платил за това с живота си.

И така тя и братята й останаха заедно сред партизаните. Те не искаха да я изпускат от поглед. Четири месеца след като се бяха присъединили към отряда, германците ги обградиха при опит да се скрият, изкачвайки склоновете на Амиата. Тогава мъжете и жените се разбягаха в различни посоки. И тя им изгуби дирите. Цели три дни с още двама мъже се криха в дома на арендатор в покрайнините на вила "Ла фосе", която беше собственост на някакъв маркиз и английската му съпруга. Беше се надявала – всъщност беше вярвала, че братята й са все още живи. На четвъртия ден Енрико ги намери и тя се събуди, прегладняла и измръзнала, и научи новината, че са мъртви.
– И така – напомни й Паоло, – юли 1944-та.
Тя погледна нагоре в опит да си спомни подробностите..,
– Имаше и друга вила, където се крихме няколко дни през този месец. Но не беше "Химера" на Росати. Онази, която използвахме тогава, се намираше близо до Трекуанда.
– И си сигурна, че не си участвала в сражението?
– Напротив, участвах. И ти го знаеш. Само че не в онова до вила "Химера".
– А разговорът ти с Кристина не ти ли върна някакви спомени?
– Не – отвърна тя.
Паоло изгаси цигарата си в пепелника с форма на костенурка. На черупката имаше миниатюрни панти, които му позволяваха да отваря капака, когато пушеше, след което го затваряше, за да скрие угарките. Между другото, това беше най-красивата вещ върху бюрото му.
– А Кристина спомни ли си имената на някои от германците, окупирали дома им? – попита той.
– О, да. Поне това на капитан Мюлер.
– Други?
– На някакъв лейтенант Байер.
– Знаем ли какво се е случило с двамата?
– Кристина предполага, че може да са загинали по време на сражението около вилата. Но няма как да е сигурна. Не е виждала телата им. Повечето германци са били убити или са се предали, но е убедена, че някои все пак са успели да избягат.
Серафина забеляза, че той записа имената на Мюлер и Байер в отделни колонки от това на Росати.
– да се върнем на Франческа. И към мотива за престъплението. Извършила ли е нещо в този период, което... да кажем, би могло да ядоса някого?
– Мразела е до смърт немците.
– Тора е някакво начало. Кристина спомена ли ти конкретно име на някой, който би могъл да я ненавижда заради това?
Тя кимна.
– Имало е някакви мъже, работили заедно с Виторе в музея, с които се е отнесла с неприкрито презрение.
– Продължавай.
– Двама германци и един италианец – отвърна Серафина, като погледна към записките си. – Някакъв полковник на име Ерхард Дехер. Бил е архитект. И италианец с чин майор, представил й се като Джанкарло Лоренцети. Историк по професия.
– А третият?
– Кристина не си спомня името му.
– По изражението ти съдя, че не си й повярвала. Смяташ ли, че го крие?
– Може би. Стори ми се, че съжали, задето изобщо спомена, че са били трима.
– И всички са работили заедно тук, във Флоренция?
– Да. Но са отишли във вила "Химера" още през 1943 – та, или с други думи, година по-рано.
– Заради Виторе ли?
– Преди всичко заради древните гробници в имение то.
– Етруски?
– Да.
– А Франческа правила ли е нещо за този Ерхард Дехер или за Джанкарло Лоренцети?
– Според Кристина – нищо, което би ги накарало да изтръгнат сърцето й от гърдите единайсет години по-късно.
Той записа имената на германския полковник и италианския майор в бележника си и се загледа в колоната пред себе си.
– Това е нещото, което накара Контучи да се запита защо смъртта на тази жена се свързва с войната – отбеляза той, позовавайки се на изказване на Серджо Контучи, назначен за прокурор по делото. – Аз също се чудя. Не ми се иска да се отнасям пренебрежително към хипотезата ти, но защо убиецът ще чака цели единайсет години? Ако Франческа е извършила нещо ужасно през 1944 – та, защо ще отлага чак до 1955-а, за да я заколи?
– Може би просто не е успял да се добере до нея по-рано.
– Защото е бил възпрепятстван? Бил е заключен в килия?
– Виж, това е интересно. Не се бях сетила за затвора.
Паоло повдигна рамене.
– Но – продължи тя – ти сам допусна подобна възможност. Или пък е бил някъде другаде. Не е знаел къде да търси Франческа. Може да я е видял във Флоренция или просто да я е засякъл случайно на улицата и...
– И решил да й пререже гърлото.
– Вероятно. Спомни си какво ни каза възрастната жена, която живее на същия етаж. Франческа се е видяла с някого и е поискала по-сигурна ключалка.
– Е, както и да е. Радвам се, че ще поговориш с Виторе. Това ще ни помогне.
– Но продължаваш да смяташ, че ходенето до Монте Волта е губене на време.
Той се наведе напред.
– Просто не мисля, че ще допринесе с нещо за разследването. Но за теб сигурно ще бъде много интересно. Това първото ти завръщане там ли ще е?
– да – кимна Серафина.
– Добре тогава. Внимавай.
– Тревожиш се за безопасността ми? В Монте Волта никой няма да ме нарани.
– Не, разбира се. Но спомените ти... Те може да се окажат опасни.
– Аз нямам спомени – напомни му тя.
Паоло затвори капака на пепелника във форма на костенурка и се изправи.
– Все още не. Но те ще се върнат.
Трябваха ми само двайсетина минути... Ала чух дъщерята на маркизата да отваря входната врата на сградата три етажа по-долу, затова не убих Беатриче Росати същата сутрин, когато беше съвсем сама в апартамента на Франческа. Ще се наложи да изчакам, преди да сложа сърцето й на парапета на моста на Арно.
Но ако не друго, поне мога да изчакам търпеливо. Достатъчно дълго чаках за Франческа. Още няколко дни и за Беатриче не ме тревожат И така, по-късно същия ден отидох в "Уфици". Седях дълго време пред масленото платно на Караваджо "Жертвоприношението на Исаак" и наблюдавах как Авраам натиска главата на сина си с лявата ръка. Държи го отзад за врата, впил палец в бузата на момчето. В дясната стиска нож. И докато картината ни предлага богат материал за размисъл и възхищение – кожата на Исаак, доста по-бледа от тази на баща му, и тъмната малка гора, където се кани да заколи сина си, най-много в това произведение обичам ужаса, изписан върху лицето на Исаак. С широко отворена уста и очи, потъмнели от страх.
Ами ако не успея да сваря Беатриче сама през следващата седмица във Флоренция?
Нищо, мога да чакам.
Или пък да отида до Рим.
Дали пък няма да се върне в Монте Волта, за да погребе снаха си. Погледнато от този ъгъл, сигурно ще бъде справедливо от морална гледна точка да убия една Росата там... В крайна сметка това селце винаги ще бъде последният кръг на моя собствен ад.
Но аз чувствам прилив на нови сили дори от самата мисъл да приключа с Беатриче сега, докато все още е във Флоренция, и да оставя кървящото й сърце на моста.
И така, изрекох кратка молитва пред картината на Караваджо. Помолих се да ми се удаде възможност да прережа гърлото на маркизата в този красив град, може би само на няколко пресечки от мястото, където убих обичната съпруга на мъртвия й син...
Кристина тъкмо излизаше от басейна и оправяше полата на банския си костюм, която се беше заплела в панделката на гърба й, когато чу изскърцване на автомобилни спирачки пред вилата. Наведе глава, хвана косата си с две ръце и изцеди водата.
– Кой ли ще ни тормози този път? – изпъшка Франческа и се поизправи в шезлонга.
Носеше сламена шапка, очила като на филмова звезда и къси червени панталони, които бяха прекадено изрязани, за да минат за благоприлични. Масимо и Алесия се забавляваха на сухата трева близо до статуята на химерата, изправяйки едни срещу други неговите оловни войничета и нейните парцалени кукли. Очевидно си бяха измислили игра, в която използваха стълбището за арена на сблъсъка. Куклите бяха поне три пъти по-големи от войниците.
– Татко очаква ли някого? – разтревожи се Кристина. Изпитваше безпокойство и усещането стана още по-неприятно, когато чу стъпки на тежки ботуши по бялата каменна пътека пред входа на къщата.
Ала щом видя кой е, дъхът й секна. Тя трескаво издърпа хавлиената кърпа, метната върху облегалката от ковано желязо на един от столовете. Но миг след това я обзе неочаквана дързост по същия странен начин, както тогава в музея, когато бе събрала кураж да покани Фридрих да ги придружи, а после да седне до него в кафенето. Тя успя да потисне порива и застана неподвижно, облечена в банския си костюм, като захвърли обратно кърпата.
Немският лейтенант пристъпваше е накуцване предпазливо по неравните плочки към басейна. Предишната вечер, докато се къпеше в банята, се беше питала кога ли щеше да го срещне отново. В мислите си чуваше гласа му, щом се потапяше под водата в басейна, и отново съвсем ясно изпитваше същото изтръпване в тялото си, както когато по невнимание кракът му докосваше нейния под масата. Още тогава се възхити на неговата смелост, коствала му загубата на крака, и на интелектуалните му потребности, които го бяха довели в "Уфици". Не го беше сънувала, доколкото си спомняше, но заспиваше и се будеше е мисълта за него. Не излизаше от съзнанието й дори докато яздеше Арабела тази сутрин. А ето че сега беше тук!
– Надявам се, че не се натрапвам – каза той и спря едва когато се приближи до нея.
Франческа стана рязко от мястото си и закрачи към тях. Грабна захвърлената на стола хавлия и я тикна в ръцете на зълва си. Направи го е някаква неочаквана настойчивост. Кристина реши да отстъпи и завърза смутено кърпата на кръста си, защото знаеше, че ако не го направи, франческа сигурно щеше да измърмори някаква жлъчна забележка и да я изложи пред госта.
– Трябваше да занеса една картина и няколко документа в Сиена – продължи Фридрих – и си дадох сметка колко съм близо до дома на Виторе. Наредих на шофьора да направи малко отклонение. Помислих си, че може би ще мога да видя етруските гробници, които толкова очароваха полковник Дехер и майор Лоренцети.
Първото изречение, оформило се в съзнанието на Кристина, беше: Не, дойде, за да видиш мен! Но тъй като снаха й стоеше до нея, закриляща и кипяща от гняв, реши да замълчи.
– Вие сте много съобразителен – каза вместо това, а гласът й потрепери от неочаквано обзелата я нервност.
– И любознателен. Непрекъснато искам да уча – равно изрече той.
Стоеше пред нея с ръце зад гърба и плътно събрани пети. Позата му беше толкова скована, че й се прииска да се разсмее, още повече че погледът му беше някак нелепо игрив. Тя реши, че офицерският колан – широк, черен и отблъскващ при други военни, на него му стоеше повече като аксесоар към карнавален костюм.
– Значи сте заграбили някаква картина от Сиена. Сигурно се гордеете с това – обърна се с ехиден тон към неканения гост Франческа. – И коя е тя?

– Произведение на Мартини

7

. Слаба работа.

– Не съществува такова понятие като "слаба работа" на Симоне Мартини. От катедралата ли я задигнахте?
– От галерията е – отговори той с любезна усмивка. – И ще я върна там. Просто се нуждае от малка реставра ция.
– Сигурно сте ожаднели след пътуването – обади се Кристина. – Какво да ви предложим?
– Чаша вода е напълно достатъчно, благодаря.
Тя си спомни, че си беше поръчал сода, когато бяха в Арецо.
– Но нямаме газирана. Нещо против да е обикновена?
– Не, съвсем не – засмя се Фридрих. – Повярвайте, не искам да ви затруднявам.
– Напротив... – възрази тя. – За мен ще е удоволствие да ви покажа могилите.
– Благодаря ви. Много мило от ваша страна.
– Само че ще имаме нужда от свещи – продължи младата жена, изненадана от лекомислието в гласа си. Като се имаше предвид, че той беше само с един крак, възнамеряваше да му предложи да я изчака до басейна, докато изтича до къщата, за да вземе няколко свещи. Но това би означавало да го остави сам в компанията на Франческа. Затова добави: – Елате с мен до вилата.
Мисля, че ще оцените гледката към Монте Волта. Най-иече кулите на хамбара, които на фона на небето днес изглеждат особено, като в творба на Перуджино*.
– Не съм чувал за този художник – призна Фридрих и предложи ръка на Кристина. Тя я прие, въпреки погледа па снаха си.
– Работите в "Уфици" и не знаете нищо за Перуджиио? – изсумтя след тях Франческа и поклати презрително глава. – Ето докъде стигнахме. Някакъв германец, който не познава Перуджино или Мартини, да решава кое е изкуство и кое – не. Какви брилянтни специалисти! Нищо чудно, че губим войната.
* * *
Отначало вървяха в пълно мълчание и внезапно престанаха да чуват плясъците, предизвикани от скоците па Масимо и Алесия в басейна. Единственият шум беше от собствените им стъпки – особено от потропването на дървената му протеза по пътеката в маслинената горичка. На отсрещния хълм тя забеляза овчаря Иларио и му махна с ръка, преди момчето да подкара овцете към западния склон. Той беше един от най-младите работници в имението. Беше я видял, знаеше го със сигурност, но се престори, че не я забелязва, и не отвърна на поздрава й.
Кристина се опитваше да върви по-бавно от обикновено, за да не изостава Фридрих, но той ситнеше енергично, точно както в Арецо, когато отиваха към кафенето. Очевидно не му беше трудно да следва нейното темпо. Слънцето напичаше силно и тя не можеше да повярва, че офицерът се чувстваше удобно в сивозелената си униформа, с шапката и ботушите. Беше се преоблякла в била ленена блуза, когато бяха отишли до вилата за свещи, но дори тънката дреха й се струваше като дебело палто в тази жега. От време на време кипарисите се поклащаха от порива на лек ветрец. В тези моменти жасминът ухаеше по-силно от всякога и тя поемаше жадно аромата му с всяко вдишване.
Едва когато стигнаха до дълбоката цепнатина, която водеше към свода, той наруши мълчанието. Каза й, че още не може да повярва какъв късмет бе извадил, задето са го прехвърлили в Италия. Колкото и красив да му се струвал пейзажът в родното му място в Германия, нищо не можело да се сравни с красотата на тези места. Допълни още – и за момент тя се усъмни, че го е чула правилно, – че се надявал мирът да настъпи, преди армиите на нашествениците да достигнат дотук. Преди да бъдат нанесени непоправими щети. Този коментар намекваше за пораженство – нещо, което никога не бе очаквала от немски офицер.
Затова каза само:
– Но тук бомбардировките са вече факт. Със собствените си очи видях Арецо. – Докато говореше, си спомни ясно труповете.
– За мен ще е болезнено да наблюдавам как вашата страна преживява онова, което стана в Русия. Или в Полша. Не искам да се превръща в поредното бойно поле.
– Смятате ли, че има такава опасност?
– О, да, ако хората не се осъзнаят... Моята майка много се ядосваше на баща ми. Той е ветеран от предишната война. Непрекъснато му повтаряше, че ако имат възможност да избират между мирен и насилствен начин за решаването на някакъв проблем, германците винаги биха предпочели втория. А това беше години преди началото на тази ужасна война... Години!
– Много сте обичали майка си, нали?
– Така е. Какво ви накара да ме попитате?
– Споменавате я за втори път през двете ни кратки срещи.
– Може би защото носите същото име.
– И приличам на нея, така ли?
Той се засмя.
– Ни най-малко – отвърна след кратка пауза и тя измита облекчение.
Веднъж Франческа беше подхвърлила жлъчно, че слабите мъже винаги си търсят съпруги, които да приличат на майките им. Дочул хапливата забележка, Виторе бе измърморил в отговор:
– Е, това значи, че брат ми е изключително силен човек.
Въпреки недвусмисления намек, снаха й бе решила да го подмине с пренебрежение.
– А как изглеждаше тя? – попита Кристина.
– Малко приличаше на див глиган – отвърна чистосърдечно той. – Тясно лице, дълъг нос, който всъщност наподобяваше повече на зурла. Неприятно ми е да го призная, но ми се струва, че би могла да си отгледа доста солидни мустаци, стига да искаше.
– Вие сте ужасен!
– Сигурно.
– А аз съм сигурна, че си измисляте.
– Права сте, шегувам се. Но наистина много я обичах... Беше невероятен човек – мила, любвеобилна и изключително умна. Спомням си също ангелския й глас, когато ми четеше като дете.
– А баща ви...?
– Дали и той беше грозен?
Тя прихна.
– Изглеждаше доста префинен, дори малко женствен. 11о пък някои дами го намираха за доста привлекателен. I о-възрастните дами и младите вдовици, които живееха около музея, смятаха, че е добра партия.
Кристина се замисли над думата вдовици.
– Толкова много ли бяха овдовелите жени?
– Прекалено много. В селото умряха доста хора.
Тя се замисли върху думите му. Хората в Монте Волга имаха късмет. В селището живееха около осемстотин души, а досега беше чула едва за три семейства, изгубили съпруг или син. Майка й известно време беше посещавала опечалените близки, защото чувстваше това за свое благородническо задължение като маркиза. Самата Кристина си бе спестила тази отговорност.
– В почти всеки дом имаше ранени и осакатени, когато за последен път си бях у дома. Почти толкова, колкото деца. – После, опитвайки се да разведри настроението, той добави припряно: – И аз се вписвам сред тях!
Кристина неволно сведе поглед към краката му. Направи го импулсивно и веднага съжали, че не успя да се въздържи, защото той я забеляза. Улови леко с пръсти брадичката й и повдигна лицето й към своето.
– Беше шега, защото изобщо не ме притеснява – увери я Фридрих. – Не бих искал да притеснява и вас. И го казвам съвсем сериозно.
– Добре... – съгласи се тя с глас, по-нежен, отколкото беше очаквала.
После го видя да затваря очи и да се навежда към нея. Тогава, за своя собствена изненада, тя също примижа и отвори устни, за да посрещне неговите.
* * *
юзническите войски да нахлуят в Сицилия или на самия континент, сред хората не се забелязваше никаква паника. Храната ставаше все по-оскъдна, но така беше и през цялата година. Най-трудно се намираха плодове, независимо от сезона. Същото се отнасяше и за повечето зеленчуци. Пилетата струваха стотици лирети, а на черния пазар шунката се продаваше за сребърни лири стерлинги. Но богатите, черноризците и германците продължаваха да пазаруват, а и той можеше да си позволи да купува. И да пият подобието на еспресо в кафенетата. И да се наслаждават на най-великолепните дворци в града.
Все пак, независимо от привидно нормалния живот във Флоренция, след няколко кратки разговора долови усещането за напрежение, което се спотайваше под повърхността. Всички бяха някак си напрегнати, притеснени. И гладни. Нещата не можеха да продължават по същия начин, както досега.
Спря се пред витрината на един бижутериен магазин на моста и се почуди кое колие би отивало най-много на Кристина. Помисли си за вдлъбнатината на грациозната й шия. Оглеждаше златните и сребърни бижута, диамантите, които не можеше да си позволи, и аметистите, които можеше. Забеляза чифт нежни обеци във формата на гроздове. В средата на всяка имаше зелен камък с големината на зърно черен пипер. Изумруд или оливин. Вяха малки и за разлика от огърлиците, можеше да ги купи. Всичко зависеше от бижутера и от отношението му към германците. Или щеше да го посрещне с ненавист, или да го приеме като съюзник. Третата възможност беше собственикът да се уплаши от него. И това беше най-голямата му надежда, ако искаше да излезе от магазина с бижуто. Фридрих би предпочел да не му се налага да го стряска, но все пак беше готов да присвие очи и да заеме заплашителна поза. Искаше тези обеци на всяка цена.
Най-интересното беше, че Виторе продължаваше да го смята за дете, въпреки че самият той все още не беше убил никого, за разлика от Фридрих, естествено. Той беше убивал и беше командвал подчинени...
Реши да не мисли за Виторе и буквално разтърси глава. Той очевидно не искаше да се сприятели с него. Нищо, нямаше смисъл да се ядосва точно сега.
Най-вероятно идеята за тази покупка беше лудост. Избираше бижу за жена, която беше виждал два пъти в живота си и с която беше прекарал всичко на всичко едва четири часа. Но три от тях бяха предишния ден, когато двамата обикаляха из семейното й имение и вдигаха свещи към древните рисунки по стените на гробниците. Целунаха се за първи път. И се държаха за ръце под сянката на огромен бук в края на лозята...
Щом влезе в магазина, камбанката на входната врата иззвъня като от лек полъх на вятъра и той забеляза възрастна двойка, надвесена над стъкления плот. Срещу тях стоеше, както предположи Фридрих, собственикът. Мъжът изглеждаше към 45-50-годишен, слаб, мургав, с големи уши и оредяваща черна коса, започнала да сребрее. И тримйта италианци едновременно се обърнаха към него, когато чуха звънчето, а той веднага разбра, че ще остане доволен от онова, което щеше да отнесе със себе си на излизане.
Бижутерът и клиентите му изглеждаха така, сякаш освирепял лъв току-що е прекрачил прага, и застинаха като статуи по местата си при вида на немската униформа. Въпреки това той им се усмихна и учтиво попита дали не прекъсва нещо. Те изглеждаха прекалено заети с някаква сделка. Като се наведе над щанда, разбра какво е погълнало вниманието им. Възрастната двойка нямаше намерение да купува нищо тази сутрин, а по-скоро се опитваше да продаде малкото останали бижута, с които разполагаше. Роклята на цветя на жената и обувките й, също като блейзерът и панталоните на съпруга й, бяха извехтели и окъсани. Шевовете на връхната му дреха бяха разпрани, подгъвът на роклята й висеше на няколко места. Бяха слаби и изпити, а кожата им бе започнала да придобива жълтеникав оттенък. Имаха отчаяна нужда от храна.
Върху парче амбалажна хартия видя наниз от перли, чифт диамантени обеци и няколко сребърни гривни. Приличаха на онези, които някога носеше майка му, когато тръгна за болницата за последен път, но се бе върнала без тях. Едва бе преживяла поредната операция от рак, а после баща му я беше прибрал, за да умре у дома. През повечето време или спеше, благодарение на морфина, или стенеше от болки. Последните й думи към него бяха: Върви... просто върви. Не беше съвсем в съзпание, а той беше момче на прага на юношеството. Кожата й бе станала неестествено бледа и му приличаше па восъчна хартия. Гривните й стояха на нощното шкафче като подложки за чаши.
– Мога ли да ви помогна? – Гласът на собственика го изтръгна от мислите му. Той вече беше успял да премести бижутата на възрастната двойка в ъгъла на щанда.
Фридрих обясни, че проявява интерес към обеците със зелени камъни на витрината. Изрази надежда, че са истински оливини.
– Изумруди – поправи го бижутерът.
– Много жалко – измърмори младият мъж с тон, с който искаше да изрази нещо средно между разочарование и коварна настойчивост. – Не мога да си ги позволя.
– Но настоявате за нещо зелено, така ли? – обади се възрастната жена.
– Не съм мислил специално. Просто харесах обеците.
Тя бръкна в изтърканото си кадифено портмоне и измъкна тънка златна верижка. В средата й висеше лъскав зелен камък, който приличаше на миниатюрна рамка за снимка с размерите на нокътя на кутрето му. Скосените ръбове му напомняха за пиедесталите, които беше видял в гробниците в имението на Росати, особено онези, изсечени под прав ъгъл. А самото колие много приличаше па огърлицата на танцуваща фигура, която бе видял в гробницата на мъждукащата светлина на свещите.
– Това също са изумруди – прекъсна мислите му жената, а съпругът й отклони поглед встрани.
Фридрих веднага си представи как щеше да изглежда камъкът върху бледата кожа на шията на Кристина. И как щеше да отразява светлината на прекрасните й зелени очи. Но знаеше също, че не можеше да си го позволи. Бижуто бе изработено от прекалено много злато и скъпоценни камъни. Затова каза на жената, че наистина е прекрасно, но е далеч по-скъпо от избраните от него обеци.
Тя го изгледа през насълзените си от възрастта очи.
– На колко години сте?
– На двайсет и три.
– И аз така си помислих. Имаме внук на двайсет и две и внучка, с две години по-голяма от него. Заминаха от Флоренция още като юноши, когато двамата ни синове се установиха в Америка.
– И сега там ли живеят?
Жената кимна.
– Да, в Ню Йорк. Слава на бога. Напуснаха Италия още през 1936-а.
Фридрих постави ръката си нежно, но едновременно с това решително върху рамото й. Познаваше много добре този тип хора – и не само Виторе, – които бъркаха неговата непреклонност с наивност. Беше се възползвал от тази грешка в миналото и се надяваше да му бъде от полза и сега.
– Със сигурност там е по-безопасно – каза, като се опита да се усмихне искрено. И отново си спомни за застрашителното внушение на униформата си. – Поне няма да се тревожите за внуците си. – Свали ръка от рамото на жената и я протегна към съпруга й. – Казвам се Фридрих. Фридрих Стрекер.
Възрастният мъж се поколеба, но в крайна сметка се ръкува с него.
– Стефано – тихо се представи той. – А това е съпругата ми Никола.
Жената вдигна колието и Фридрих се притесни, че ще го върне обратно в малката кутийка. Вместо това обаче, тя го поднесе към него.
– За съпругата ви в Германия, нали? – попита го тя.
– Не, не е. То е за... – И млъкна, тъй като не беше сигурен как искаше да представи Кристина. Затова се опита да определи взаимоотношенията им, доколкото това беше възможно. – Един от сътрудниците ми в "Уфици" има по-малка сестра. Търся нещо за нея.
– Искате да се ожените за нея?
Той се разсмя.
– Всъщност едва я познавам.
– Но е красива, нали?
– Да. При това много...
– А вие в музей ли работите?
– Да.
– Иска ми се да ви задам един въпрос... Някога правили ли сте нещо, от което да се срамувате? Нещо, което със сигурност никога не бихте разказали на собствената си дъщеря?
– Доста странен въпрос – отвърна той, като се опитваше да отгатне накъде биеше жената.
– Но пък никак не е трудно да му се отговори, нали? – повдигна вежди тя.
– Не – отсече Фридрих и едва тогава разбра скрития замисъл на иначе безобидно изглеждащия разговор. – Мога да ви кажа съвсем откровено, че за цялата си служба във франция, Гърция и Русия няма нищо, от което да се срамувам. Нямам тайни...
Жената кимна, след което предложи цена за колието. Фридрих се изненада от малката сума, която му поиска. Зачуди се дали гладът я караше да вземе каквото можеше, или имаше романтична душа, която беше докоснал. Реши, че вероятно му предлага толкова ниска цена и поради двете причини, и съвсем уместно я запита дали не се шегува.
Никола отвърна, че говори напълно сериозно, и повтори сумата.
– Може би никога няма да имам възможност да го подаря на внучката си. Или пък на внука си, за да го даде на момичето, за което ще се ожени. Но ако го продам на вас... Тогава поне ще съм сигурна, че е допринесло да се зароди романтична връзка.
Така Фридрих се съгласи да купи бижуто за назованата цена. Тогава му хрумна нещо:
– Струва ми се, че вашите купони вече не са ви толкова полезни, колкото преди няколко месеца – подхвана той. – Аз, от друга страна, по стечение на обстоятелствата получавам редовно месо, домати и дори понякога кафе. Какъв е проблемът? В квартирата ми няма кухня. А дори и да имаше, не умея да готвя. Затова ми позволете да ви изпратя част от провизиите си...
– Не е необходимо да го правите.
– Но ще ми бъде приятно. Дайте ми адреса си. Искам да ви се отблагодаря.
Стефано и бижутерът се спогледаха, сякаш споделяйки единодушно мнението, че младият мъж си беше изгубил ума, но Никола му каза името на улицата, където живееха. Фридрих го написа върху измачкано листче хартия, което извади от портфейла си.
– Аз съм човек, който държи на думата си – заяви той. – Никога не забравям стореното ми добро. Винаги изпълнявам обещанията си. В най-скоро време очаквайте пратката.
Понечи да пъхне колието в джоба на куртката си, но бижутерът му направи жест да почака. Бръкна в едно от чекмеджетата на висок дървен скрин и извади кадифена кутийка със закопчалка отпред. Подаде му я и каза:
– Това е достойна опаковка за подобно бижу.
– Благодаря.
– И се грижете добре за италианското момиче – подхвърли мъжът.
– Непременно.
– Може пък любовта ви да оцелее много години – изрече накрая подобно на благословия.
Стефано погледна собственика на магазина и го поправи:
– Нека първо оцелее една година. – После повдигна рамене и продължи: – Дано всички оживеем поне още година. Моята съпруга е оптимист. Не ми вярва, щом й казвам какво се задава...
* * >! < Преди да съмне, Кристина влезе на пръсти в стаята на Масимо и Алесия. Двете деца спяха спокойно. Тя клекна до леглото на момиченцето и го целуна по бузката. Кожата му миришеше на лавандулов сапун. Когато отвори очи и забеляза леля си, вече облечена в костюм за езда, понечи да заговори, но усмихната, Кристина й направи знак да замълчи и я поведе надолу по стълбището. Още предишната вечер беше приготвила дрехите й, затова сега помогна на съненото дете да обуе тесния брич и както й се струваха, неестествено малките ботушки.
После двете прекосиха коридора и минаха по росната трева към оборите, където бяха останали единствено Драбела и още един кон. Те деляха място с малкото оцелял добитък. Иларио и друг работник вече бяха извели животните на паша по склона, недалеч от малкото езеро, и в обора бяха останали само кобилата Драбела и майка й Ориана.
Докато Кристина потупваше конете по гърбовете, Длесия се похвали:
– Когато войната свърши, татко ще ми купи пони.
– Точно така – съгласи се Кристина.
– Черно на цвят. С копринена грива.
Драбела беше светлокафява, с бели петна на челото и : ърдите. Гривата й имаше цвят на канела, а на дневна светлина се открояваха червеникави косъмчета. Когато забелязваше Кристина, тъмните й очи следяха напрегнато дали младата жена ще се отправи към конюшнята. Маркизата веднъж се беше пошегувала, че кобилата е за Кристина като сестрата, която никога не беше имала. Драбела се бе родила, когато господарката й беше едва десетгодишна, и бе станала нейна собственост още от раждането си. Сега беше висока и мускулеста, със силен I ръб, гладък от врата до задницата.
– Ще бъде красиво като Арабела – продължаваше Алесия. – Но много по-бързо от нея.
Кристина преметна одеяло върху коня, после внимателно намести седлото.
– Арабела също е доста бърза – напомни на племенницата си тя.
– Знам – отвърна момиченцето, после протегна ръчички и прегърна леля си. – Затова ще се надбягваме. Двете с теб е конете си.
– Приемам предизвикателството.
Алесия се облегна на преградата на конюшнята. Ориана се протегна към момиченцето, подуши блузката му, за да провери дали няма резен ябълка или бисквитка, скрита в джоба. Детето се засмя и целуна животното по влажния нос.
– Мама каза, че си имаш нов приятел – рече то. – Някакъв германец.
– Така е.
– Красив ли е?
– На мен ми харесва.
– Но на мама – не.
Кристина потисна реакцията си и попита:
– А обясни ли ти защо?
– Не. Но знаеш ли какво още...
– Какво?
– Когато порасна, ще си имам бърз кон и приятел. Също като теб.
– Значи тя казва, че новият ми познат ми е приятел?
– Да.
Тази идея допадна на младата жена и тя започна да я прехвърля в съзнанието си. Двамата с Фридрих се бяха целунали, но това не означаваше, че е неин любим... Питаше се какво ли впечатление оставяха в околните, когато бяха заедно.
Щом оседла Арабела, кобилата се обърна към Кристина, вдигна продълговатия си нос, издиша леко през ноздрите си топъл въздух и изцвили. Животното нямаше п рпение да потича този ден, но му се налагаше да почака. Кристина не искаше да пришпорва нещата при първата сутрешна езда за Алесия.
– Готова ли си? – обърна се към племенницата си тя.
Момиченцето кимна. Кристина я вдигна от земята и и настани върху седлото. После улови кожените ремъци и поведе коня навън в настъпващото утро. Може би след час, когато Алесия се умори от разходката и слънцето се изкачи по-високо в небето, щеше да я изпрати обратно във вилата, препускайки на воля с кобилата си.
Спомни си отново какво беше казала снаха й за нея и Фридрих и се усмихна...
* * *
Неочаквано все повече групи от италиански и немски офицери започнаха да посещават вила "Химера", за да разгледат етруските гробници. Артефактите, иззети преди години и отнесени в Арецо, където почти десетилетие събираха прах по лавиците на музея, внезапно придобиха огромно значение. Германците искаха някои от реликвите да отнесат в Берлин, а други – в Рим, докато и талианците настояваха да си останат в Тоскана. Въпреки че подробностите от подобни спорове убягваха на Масимо и Алесия, дори те разбраха, че могилите в имението им се превръщат в забележителност.
Затова Масимо предложи на майка си този ден да си направят пикник на полянката над разкопките. Оттам през малка клисура сред кипарисите се виждаше гробището на семейство Росати. Скромният параклис, каменният кръст и мраморната арка в началото на пътеката.
Като се настани на одеялото между майка си и леля си под палещите лъчи на слънцето, момчето се намръщи на малката си сестричка. Тя се навърташе около тях и береше диви цветя. Храната не беше в изобилие, както па пикниците, които семейството си устройваше пролетта, но можеха да се порадват поне на последните ягоди за сезона, които Беатриче беше скрила от военното интендантство, когато бяха идвали да искат плодове. Имаха и бутилка козе мляко, от което не бяха направили сирене. Но дори това малко пиршество караше Кристина да се чувства неловко. Сутринта беше ходила до Моите Волта и беше видяла селянките да се редят на опашка, проточила се чак до хамбара, с надеждата да се сдобият поне с чаша мляко, която да разделят между децата си. Селскостопанските работници разполагаха с купони, но напоследък не им вършеха никаква работа.
– Изглеждаш ми потисната.
Кристина вдигна поглед към Франческа. Нямаше представа, че притеснението й е изписано така ясно върху лицето й.
– Мислех си за опашките за мляко в селото тази сутрин.
– Те са най-малкият ти проблем.
Масимо погледна майка си. Тя отметна кичур коса, падащ в очите му. Той го върна обратно, изправи се и пое към хълма, който се извисяваше недалеч от гробниците. Сестра му остави букета на тревата и се втурна след него. Изглежда, тръгнаха да огледат мястото.
– Сигурно си мислиш за немеца – продължи Франческа.
– Ако беше така, щях да се усмихвам.
– Виждаш ли? Ето това би трябвало да те притеснява.
– Миналия ден си казала на Алесия, че ми е приятел.
– Просто се изразих любезно. Бих могла да използвам и друга дума. Всъщност бих изрекла доста груби неща по адрес и на двама ви.
Децата внезапно се хвърлиха на земята и започнаха да правят кълбета надолу по склона. Смехът им се носеше, огласяйки цялата долина.
– Смятам, че е много хубав и мил... – призна Кристина.
– Ще ти донесе само неприятности – прекъсна я сна-01 й. – Той е нацист. И нищо повече.
– Не сме говорили на политически теми.
– А би трябвало. Тогава щеше да се увериш, че и той споделя абсурдното мнение на останалите германци. Щеше да разбереш, че мрази евреите, руснаците и...
– Съмнявам се – възрази Кристина. – Не е такъв. – 11осле, опитвайки се да насочи разговора в друга посока, попита: – Хрумвало ли ти е някога колко е зловещо да ги правим пикници насред гробниците?
Франческа кимна.
– През цялото време – отвърна тя. – Когато Алесия ми разказва историите за танцьорите по стените, които оживявали, направо настръхвам.
В този момент забелязаха децата да се появяват отново, заливайки се от смях. Алесия тичаше с тънките си крачета, като леко се олюляваше, все още замаяна от п ркалянето по склона. Въпреки това отново се хвърли па тревата до Масимо и започна да се търкаля по наклона.
– Говоря ти съвсем сериозно – предупреди я Франческа. – Стой настрана от този офицер.
Кристина тръсна глава, леко раздразнена.
– Изобщо не мисля, че от това ще излезе нещо – каза тя, без нито да го мисли, нито да го иска. Напротив, надяваше се с цялото си сърце, че историята нямаше да завърши само с безобиден флирт...
Често си фантазираше как двамата се озовават насаме в мрачните гробници и си шепнат, докато пламъкът па свещта хвърля сенки върху високите му скули и красивите очи. Те вече бяха стояли един до друг и бяха разглеждали няколко от голите фигури на танцуващи мъж и жена върху една от стените. И почти едновременно бяха вдигнали свещите към изображенията. Никога не беше намирала рисунките за еротични, ала всичко се промени, когато ги видя заедно с Фридрих. Понечи да насочи вниманието към огърлицата около шията на жената, но в същия момент свещите и пръстите им се докоснаха. Тогава няколко капки восък се стекоха върху китката й. Тя извика, но чувството на болка бе примесено с огромна доза задоволство...
– Трябва да си съвсем наясно, че той ще се върне – отбеляза Франческа.
Кристина скочи и изтупа бедрата си. Не можеше повече да понася предупрежденията на снаха си.
– Надявам се – отвърна с едва доловима нотка на враждебност в гласа си.
После тръгна към склона, за да се порадва на играта на племенниците си...
От прозореца на стаята в хотела маркизата гледа как дъщеря й премята чантата си през рамо, а после слага тъмните очила. От отсрещната страна на улицата имам възможност да ги виждам и двете. Истински късмет Застанала в рамката на отворения прозорец, тя проследява с очи Кристина, докато младата жена се скрива зад ъгъла... Позволете ми тази догадка, но виждам колко силно желае да е по-млада. Да не усеща толкова болезнено последиците от последното десетилетие. И от смъртта на снаха си...
Мисля си, че на Беатриче й се иска да придружи Кристина на срещата й с монахините, които ще раздадат на бедните личните вещи на Франческа. Но дори обличането тази сутрин й коства известно усилие. Преуморена е... Има нужда да си почине, преди с дъщеря й да изпразнят апартамента на снаха й на "Виа Зара" днес следобед. Защото имат намерение да напуснат Флоренция утре.
Така че опитайте се да предположите какво ще ви кажа. (Наистина, често си го спомням.)
За пореден ден Беатриче носи черна пола, която смята подходяща за траур, но все още е по чорапи. Може би си мисли, че ще има възможност да полегне и да почете някоя книга преди завръщането на дъщеря си. Няма да чете вестник, уверявам ви, защото във всеки един неизменно присъства статия за злодея, който изтръгнал сърцето па франческа Росати, а след това го захвърлил в собствения й пепелник...
Но първо решава да слезе долу и да използва банята.
Което ще я отведе до мен.
Аз съм сам в коридора, когато тя излиза, а куфарчето с поставено до краката ми върху черния килим със златисти шарки. Минава близо до мен. О, вижда ме, разбира се, но не забравяйте, че тази жена е маркиза. Не чак принцеса, но със сигурност повече от графиня. И при една случайна среща с друг гост на хотела никога няма да си направи труда да го огледа, след като, по мнението й, при всички случаи е по-нископоставен от нея. Но тогава воагът на забравата се вдига от очите й и тя си спомня. ( ' помня си всичко, спомня си мен. Или поне така си мисли. Н края на краищата оттогава изминаха много години, затова й давам възможност да възстанови всичко в паметта си. Достатъчно, за да може да усети отново вкуси на бадемовите сладки, но не толкова, че да има време да извика...
Честно казано, дори не съм сигурен дали вижда ясно назъбения край на острието. Дърпам рязко главата й назад, като я улавям за косата, за да открия все още стройната й царствена шия, и плъзгам ножа от единия край на челюстта й до другия. После я завличам обратно в хотелската й стая и я оставям да издъхне сред локва кръв върху килима до леглото, докато отварям куфара с инструментите.
Нося със себе си дървена кутия за сърцето – нещо съвсем обикновено, в което човек би могъл да пъхне джобен часовник, химикалка и допълнителен чифт дрехи. Ала когато взех триона, забелязал, че майката и дъщерята са донесли от апартамента на Франческа червената кадифена кутия за бижута на курвата. Ако извадя горната преграда за обеци, сърцето ще се вмести в нея идеално.
Колко добре се подреждат нещата: по-късно през деня туристи ще забележат кутията на парапета на моста до "Уфици", ще я отворят и ще намерят вътре сърцето на Беатриче Росата.
Въпреки че отначало няма как да знаят, че това е сърцето на свекървата на първата жертва. Може би дори няма да са сигурни, че е човешко. Просто ще отнесат находката си в полицията. А там най-сетне ще проумеят, че това е вендета срещу рода Росати. Престъплението няма общо с последните години от живота на Франческа, колкото гнусни и мизерни да бяха, а е свързано с миналото на цялото семейство. Тогава ще предупредят Кристина и Виторе и ще се опитат да ги защитят Е, добре. Няма как да ги пазят вечно.
Дори, както подозирам, твърде дълго...
На път към Рим Серафина отскочи първо до Моите Молта. Намираше се на час и половина южно от Флоренция и плановете й бяха да прекара деня там, а вечерта да се прибере в града. На следващата сутрин щеше да поговори с Виторе. Спомни си беглия намек на Паоло, че подобно посещение може да срине психологическата стена, която си беше изградила между миналото и настоящето, и да върне мъчителните спомени, без които живееше някак си по-лесно. Същото предупреждение й беше отправил и Милтън. Паоло дори обмислял сам да отиде в Южна Тоскана, а после и в Рим, за да й спести неприятните преживявания. Но тя настоя, че ще се справи, а и той не можеше да отрече хладнокръвното й отношение към насилието и травмата, включително и към убийствата през изминалата седмица и странното поведение на изкормвача, което внушаваше ужас.
И така, сега беше в Монте Волта.
В друг живот, помисли си тя...
В друг живот ли?
Паркира БМВ-то на Милтън в източния край на селото и бързо го прекоси пеша. Тъй като този ден нямаше да се вижда с никого от отдел "Убийства", за нейна радост и удобство носеше ниски обувки. Утре за Рим щеше да сложи по-елегантни обувки. Разходката й продължи десетина минути.

Селцето почти не се беше променило от времето, откакто си го спомняше. Дълга тясна улица, по която едва можеха да се разминат две коли, и множество още по-тесни пресечки, виещи се нагоре към най-стария квартал. Хамбарът се намираше в югозападния му край и единствената оцеляла кула се извисяваше на фона на лазурносиньото небе. Черна каня

8

беше свила гнездо на върха на подобната на шахматна дъска зидария. За момент тя се загледа в птицата, носеща се в кръг върху леките пориви на вятъра, преди да се стрелне рязко към плячката си в полето зад масивния обелиск.

Тъй като в града нямаше нито галерия, нито музей, туристите от Америка и Северна Европа щяха тепърва да откриват Монте Волта по начина, по който бяха открили по-големите селища в Южна Тоскана. Места като Пиенца и Монтепулчано. На главната улица се намираха полицейското управление, месарският магазин, пекарната, две малки кафенета в единия край и скромната сграда на училището – в другия. Имаше аптека, фризьорски салон и помежду им магазинче за хранителни стоки. Църквата се извисяваше на тясна уличка, която водеше нагоре към най-високата част на града.
Въпреки че не се беше обадила предварително, реши да се отбие до полицията. Дежурният полицай не беше на повече от двайсет и две-три години, висок и слаб, а униформата висеше грозно на раменете му. Горкото момче все още водеше предварително изгубена битка с акнето по бузите и врата си. Беше родом от Пиенца и на практика не знаеше нищо за семейство Росати. Призна, че само веднъж през пролетта се разходил из руините в имението, защото денят бил слънчев и нямало какво друго да прави. Но не познавал никого от семейството.
Серафина излезе и видя отвън възрастна жена да мете стълбите на къщата си. Реши да попита за войната и жената веднага разказа историята как нацистите се опитали, но не успели да взривят двете кули на хамбара.
– Познавахте ли семейство Росати? – подхвърли нехайно Серафина. – Маркизът и маркизата?
– He. Но знам доста хора, които са работили в земите им. Племенникът ми беше техен ратай – отвърна жената.
После й разказа за пазача на маслиновата горичка, пече покойник, и за отговорника за лозята, който понастоящем работел в Монталчино. Подпря ръце върху дръжката на метлата, по-скоро за да почине за кратко, и додаде:
– Племенникът ми работи във фабриката за теракота.
– В Петрио ли? Преди малко минах оттам...
– Същата. Трябва да поговорите и с него.
– Той знае ли нещо?
– Най-вероятно. Вече е женен, разбира се. Но като момче беше влюбен до уши в момичето.
– Кое момиче? Франческа? Кристина?
Жената кимна унило.
– По-младата си беше харесал, красавицата Кристина. Онази, дето спеше с германците...
* * *
Преди да си тръгне от селцето, Серафина поговори с двама възрастни мъже, които пиеха еспресо в едно от кафенетата, както и с аптекаря, месаря и млада майка с бебе в количка. Никой от тях не можа да добави нищо към онова, което вече й разказа жената за Кристина, или по-точно към слуховете за нея. Но касапинът призна, че някои от местните със сигурност са завиждали на Росати заради богатството им. Единият от старците, които разпита, обясни, че в имението имало некропол, но всички артефакти от него били конфискувани от надпетите. Приятелят му го поправи, че реликвите са били дарени от семейството на музея в Арецо много преди войната. А при това ставало въпрос за няколко незначителни гробници, които трудно биха могли да се нарекат некропол. Не спряха да се препират и Серафина им благодари и си тръгна.
Последно говори с аптекаря. Той всмукна дълбоко от цигарата си и каза, че най-ясно си спомня Франческа. Преди всичко заради острия й цветист език. Не се учудил, че синът на маркизата се е влюбил в нея до уши. Според него тя била най-интересната жена в имението. Много й подхождало да живее във вила с името на чудовище, бълващо огън.
– Харесвахте ли я?
– Така е – замислено потвърди мъжът. – При това много.
– Хрумва ли ви някаква причина, поради която някой би я убил? – притисна го Серафина. – Досещате ли се за някой, който я е мразил достатъчно, за да посегне на живота й?
– Не – поклати глава аптекарят. – Особено след онова, което е приживяла. Говори се, че съпругът й умрял пред очите й, да не кажа направо в ръцете й. Казваше се Марко, нали? ...
– Точно така.
– И разбира се, това, че надживя децата си. Три ли бяха?
– Две. Момче и момиче.
Той кимна.
– Разправят, че била във вилата, когато децата загинали по време на сражението.
– Всъщност било е след него – поправи го тя. – От пехотна мина, оставена от нацистите.
– Какъв ужас!
– Наистина – съгласи се Серафина. – Познавахте ли Марко?
– Срещал съм го из улиците. Но той едва ли ме знаеше кой съм.
– Значи не можете да се сетите за каквато и да е причина, поради която някой да иска да я убие?
– Не. Може би семейството й. Но не и нея.
– Какво намеквате? Защо семейството?
– Ами черноризците и нацистите имаха особено благосклонно отношение към Росати. Очевидно това не се е харесвало на определени хора.
– Доколкото разбрах, именно германците са окупирали имението.
Мъжът повдигна рамене.
– Окупирали ли? Или бяха добре дошли? Когато по-иечето хора измираха от глад през войната, Росати не се лишаваха от нищо.
– Росати бяха ли близки с фашистите?
– Разправяха се много истории. През 1943-та и 1944-та пилата беше пълна с нацисти, който отиваха и се връщаха с колите си постоянно...
Серафина се сети за подмятането на старата жена по адрес на Кристина.
– Какво си спомняте за дъщерята на маркизата? За Кристина...
Той се усмихна мрачно.
– Беше истинска красавица.
– И все още е. Добре ли я познавахте?
– По-добре, отколкото Марко, защото като момиченце, а после и като девойка често идваше тук... Винаги я придружаваше майка й или готвачката, а по-късно – Франческа.
– Нещо друго?
– Нищо интересно.
– АВиторе? Най-големият?
– Много ученолюбив. Занимаваше се с някаква наука.
– Археология.
– Къде са те сега? Имам предвид Виторе и Кристина?
– В Рим.
Мъжът въздъхна.
– Жалко е вилата да тъне в разруха. Ако не могат да си позволят да живеят в нея, по-добре да продадат имота. Трябва да се възстанови. Може би ще я купи някой от американците, които идват постоянно да разглеждат Пиенца. Говоря за туристите.
– Предполагам, ремонтът ще излезе доста скъпо.
– Със сигурност.
Звънчето на входната врата зад тях иззвъня и в аптеката влезе клиент – друга млада майка, водеща за ръка малко момченце с къси панталонки. Собственикът угаси цигарата си и се обърна към жената, затова Серафина побърза да му благодари и да си тръгне.
Помисли си, че би могла да отскочи до вила "Химера". Искаше й се да се разходи из имението, а и имаше още доста време до срещата й с работника от фабриката за теракота, когато той излезе в обедна почивка.
* * *
БМВ-то на Милтън ръмжеше, изкачвайки се по виещата се, посипана с чакъл алея към вилата. Серафина паркира на около петдесетина метра от голямата къща и извървя пеша останалото разстояние. Избуялите плевели се поклащаха между белите камъни като натежали класове жито. Пътеката беше толкова обрасла с лавандула, че едва се виждаше. Мършава и проскубана шарена котка изскочи през счупен прозорец на първия етаж на някога величественото имение и се втурна надолу към дупката, облицована с напукан мрамор, останала на мястото на някогашния плувен басейн.
Входната врата отдавна липсваше, така че Серафина се озова направо вътре. Два гълъба, кацнали на най-горната греда във фоайето, литнаха уплашени и едва не се удариха в нея, преди да се зареят в синьото небе. На покрива зееше огромна дупка. Силна миризма на котешка урина я удари в носа. Очевидно котката, която бе избягала през прозореца, не живееше тук сама. Зачуди се как котките и гълъбите съжителстваха в едно помещение и правилно предположи, че птиците заемаха горните части. Кухненският плот и каменните первази на прозорците бяха осеяни с курешки, част от които вече калцирани.
Както й беше казала Кристина, повечето мебели ги нямаше. Всичко, останало във вилата, беше изпотрошено и неизползваемо. Все пак в една тъмна част забеляза масивна маса за хранене с два крака, килната нелепо на една страна, и купчина кафеникави дрипи. Миг по-късно осъзна, че това всъщност някога са били бели ленени салфетки и покривки. Подът на кухнята и килера беше посипан с разноцветни парчета стъкло. Венецианско, предположи тя. Разпозна остатъци от чаши за вино, чиито столчета приличаха на житни стъбла. Стенни лампи нисяха на кабелите си, а на срещуположната стена видя дупките на местата, където са били грубо изтръгнати със сила.
Продължи и се озова в помещението, което според нея бе използвано за всекидневна или зимна градина, защото бе обляно в слънчева светлина. Вътрешната стена чак до тавана на втория етаж беше срутена. Цепнатината беше висока около шест метра и широка най-малко три. Краищата бяха почернели като въглени. Тя заобиколи предпазливо малка купчина чакъл, но щом се озова отвън, видя още по-голям куп отломки, струпани отстрани на вратата.
Оттук можеше да види маслинената горичка, занемарена и обрасла точно толкова, колкото и останалите площи в имението. Предположи, че по полегатите склонове в далечината някога бяха пасли овце и говеда. Там някъде Кристина беше яздила любимата си кобила...
В далечината се открояваше планината Амиата. Малко по-близо, на не повече от три километра, се мъжделееше селцето Монте Волта с легендарната, малко грубовата кула. То беше отделено от вила "Химера" от дълбока клисура. Серафина тръгна направо през тревата и седна на земята, вдишвайки дълбоко аромата на диви цветя и жълтуга. Протегна нозете си и мислите й се залутаха из историите на Кристина за веселите игри на децата на Франческа в басейна и собствените й преживявания някъде наблизо. Съдейки по гледката и ъгъла, под който се виждаше кулата на хамбара, тя предположи, че сражението, след което едва оцеля, се беше водило най-много на три километра оттук.
Нямаше начин да е станало тук, опитваше се да убеди сама себе си Серафина. Мястото и гледката към кулата й се струваха напълно непознати.
Тя въздъхна. Опита се да си спомни гласовете на майка й и баща й, но не успя. Спомените за братята й също бяха съвсем избледнели.
Вместо това чуваше в съзнанието си въображаемия смях на момченцето и момиченцето на Франческа, докато се забавляваха в плувния басейн., Масимо. Алесия. Кристина й беше разказала как бе шила дрехи за куклите на Алесия и бяха играли заедно на шезлонгите около водата. Но това видение не се задържа дълго...
Съзнанието й неспирно се връщаше към трясъка на английската карабина, която беше използвала през лятото на 1944 година, и отново почувства болезнения, оставящ синини върху рамото й откат на оръжието след всеки изстрел. Струваше й се патетично и гротескно съвпадението, че докато Кристина бе играла на кукли с малката си племенница, Серафина бе избивала немски инженери на железопътните депа или бе разсичала с брадва траверсите на линиите...
Първото й поръчение в късната есен на 1943 година беше да нареже гумите на колите на Вермахта, паркирани в имение до Пиенца, и да среже телефонните жици към вилата. Месец по-късно участва в акция по залавянето на трима особено жестоки офицери от СС и техните трима охранители, докато вечеряха в ресторант в Радиокофани. В отговор немците обсадиха селището и екзекутираха трийсет и шест местни мъже, жени и деца – по шестима италианци за всеки убит германец. Изправиха ги в редица до източната стена на църквата и изпразниха няколко картечници в тях. Случило се беше точно това, което Енрико и Салваторе се надяваха да стане. ( )фицерите от СС ги грозеше скорошна смърт, а надпетите щяха да отмъстят по брутален начин за смъртта на осесовците. Двамата братя предполагаха, че след зверския разстрел местните хора щяха да се вдигнат срещу окупаторите. Вместо това обаче тосканците си останаха псе толкова покорни като овце, а редиците на местния партизански отряд оредяха. Петима души дезертираха, изгубили вяра в преценката на Енрико, и просто се прибраха у дома. Тя, разбира се, остана. Нямаше дом, където да се завърне. Освен това Енрико, Тереза и Салваторе бяха станали нейното семейство. Тарантулите. Миньори, винари и няколко дезертьори от италианската армия. Няколко приятелки. Една сестра. Една съпруга... Най-много стигаха четиридесет души. По времето, когато едва не загуби живота си, отрядът се беше разпаднал на групи от пет-шест човека.
Сега се взираше в безоблачното небе, облизваше пресъхналите си от жажда устни и съжаляваше, че не взе от колата бутилката газирана напитка.
През войната бе убивала предимно германци. Но не само... Въпреки че никога не беше екзекутирала съюзници на врага, веднъж бе стреляла по италианци в ожесточено сражение с група черноризци, докато през лятото на 1944-та фашистите отстъпваха на север. Оттогава бяха изминали единадесет години...
Скоро след това беше последвала бърза, драматична престрелка недалеч от същата тази вила. И една запалителна граната едва не бе отнела живота й.
Затвори очи и отчаяно се опита да изплува от мъглата, обгърнала спомените й. В един момент беше тук, а в следващия вече я нямаше. Първо беше невредима, после лежеше окървавена. Белязана завинаги. А какво се бе случило междувременно? Неизвестност. Абсолютна празнота.
Преди няколко години имаше връзка с лекар, който, след като огледа белезите по гърба, врата и отстрани на главата й, се зачуди как изобщо е могла да понесе болката от собствената й горяща плът. Беше предположил, че дълго време са я държали дълбоко упоена с морфин. Обясни й, че се случва фосфорът да продължава да тлее часове след експлозията. "Представи си – говореше той сякаш на себе си – белия дим, който се носи от рамото ти като от лагерен огън на следващата сутрин." Дори си бе направил несполучливата шега, че на нейно място би помолил някого да стреля по него. Нямаше представа, че тя бе настоявала за това. Веднъж, докато се любеха, той забеляза дребните белези от изгорено върху вътрешната страна на бедрата й – всички с размерите на главичка на кибритена клечка. Тогава Серафина започна да обяснява, че са ухапвания от насекоми^ но той й каза да престане...
През 1952 година тя направи опит да намери Енрико с надеждата да й разкаже какво точно се беше случило. Само тя, той и брат му Салваторе не си направиха труда да си измислят партизански имена. Дори съпругата му имаше такова. Целта беше, ако някой попадне в плен и се разприказваше, да не може да разкрие на германците истинската самоличност на останалите членове на отряда и така да се предпазят семействата им. Но нито тя, нито Енрико и Салваторе имаха близки, които да предпазят. Нещата се промениха, след което се събуди от дълбокия унес, който всъщност я бе предпазвал, и реши да промени името си. Серафина. Горяща. Новата й самоличност. Това беше тя и щеше да остане такава завинаги. Истинската й същност.
Така и не успя да открие Енрико. Дори и с възможностите й на полицейски служител не успя да намери следите му. По всяка вероятност беше загинал през 1944 или 1945 година. Или пък двамата с Тереза бяха емигрирали и отдавна живееха в Америка. Той често бе мечтал да се премести в Ню Йорк. Всъщност говореше предимно за Статуята на свободата, която, както много тосканци, смяташе, че беше вдъхновена от скулптурата на Йоан Кръстител от Пио Феди в базиликата Сайта Кроче. Въпреки че феди заслужаваше по-голямо признание. Живи или мъртви, Енрико и съпругата му бяха изчезнали.
Отвори очи и се загледа в кулата на хамбара. Опасяваше се, че именно падането на първата кула щеше да си остане единственото нещо, което си спомняше от онзи ден...
* * *
Преди да си тръгне от имението, тя се спусна по склона на хълма и се опита да намери гробниците, следвайки инструкциите, дадени й от Кристина. Пристъпяше предпазливо между острите камъни. Мина покрай остатъците от лозовите насаждения, точно както й бе казала младата жена, зави наляво и внезапно изпита усещането, че слиза под земята. Обзе я мимолетно безпокойство, че е сбъркала пътя, особено когато забеляза земните насипи от двете си страни, а проходът все повече се стесняваше. Медната след това почти внезапно се озова в глухо помещение. Преброи четири извити във формата на арки входове и произволно избра един. Мина покрай останките от три колони, наведе се и продължи напред.
И изруга. Чантата й беше останала в колата на Милчън, което означаваше, че нямаше кибрит, за да разгледа погребалните камери и останалите помещения. Образите на танцьорите и музикантите по стените, за които толкова много беше слушала. Рисунките на овощни дървета. Вътре не беше студено като в пещера, но въздухът беше доста по-хладен, отколкото отвън. Малък свят, до който никога нямаше да достигнат слънчевите лъчи.
Внимателно опипваше пред себе си, докато се придвижваше в тъмнината, защото Кристина я беше предупредила, че пиедесталите за погребалните урни в първото помещение все още са на местата си, както и платформите за саркофазите, а тя не искаше да се препъне в някой от тях. В един момент напипа каменен пиедестал, докосна го с върха на пръстите на краката си, после се допря с ръце и седна отгоре, взираща се в мрака към едва процеждащата се дневна светлина. Долови лекия аромат на пръст и диви цветя, прокрадващ се отвън, но по-силно усети миризмата на плесен и влага и на някакво смътно, неопределено зловоние. Спомни си за труповете в моргата и смрадта от гноящи рани по време на войната. Като нейните рани по гърба и главата й, докато организмът и се беше борил с инфекцията и отчаяно се бе опитвал да се възстанови през онова лято на 1944-та.
Тази миризма й напомняше и за нещо друго. Нещо далечно, познато и въпреки това, както и останалите неща в живота й, недостижимо.
Сети се за един от по-възрастните партизани, който сигурно тогава беше около четиридесетте, но при нейните седемнайсетосемнайсет години й се бе струвал като истински старец. Той беше отглеждал лозя и често споменаваше за вкуса на виното. Различните вина според него можеха да имат привкус на касис или препечена филия хляб, на зелена маслина или на стар дъб. На подправки, плодни дръвчета и смоли. Всичко предизвикваше някаква асоциация.
Най-накрая тя се изправи и се запъти обратно към вилата, ядосана на себе си, задето беше забравила чантата си в колата.
* * *
Племенникът на старата жена се казваше Иларио и беше нисък и набит, с гъсти черни мустаци. Той седна до нея на единия от двата дървени стола, които работниците бяха поставили под сянката на кичест орех и високи ели. Обясни й, че когато не си ходят вкъщи през обедната почивка, мъжете идват тук, за да изпушат по цигара на хладина. Каза, че е женен, което Серафина вече знаеше, а после гордо добави, че му предстои да стане баща в началото на есента. Тя допусна, че е на не повече от двайсет и осем, и се оказа, че не е далече от истината. Той току-що беше навършил двайсет и седем.
– Чудя се само, защо един следовател е изминал целия път от Флоренция до тук, за да разговаря с мен? Трябва ли да се притеснявам от нещо? – попита мъжът и иначе незначителната забележка придоби жлъчен оттенък поради предизвикателния му тон.
– Освен ако не сте направили нещо нередно. В което се съмнявам.
Той се усмихна леко закачливо и сведе поглед към краката й.
– Все още нямате дете. Личи си...
– Чухте ли за случилото се с франческа Росати? – раздразнено го прекъсна тя, без да обръща внимание на забележката му.
– Едва тази сутрин. Когато тръгвах за работа, всички говореха за това. И така, нямате деца, нали?
– Не, нямам. Добре ли я познавахте?
Той носеше потник и се престори, че разтрива бицепсите си. Всъщност се опитваше да я впечатли.
– Ами да. Познавах я. Не много добре. Бях прекалено зает, за да се заглеждам по такива като нея. През повечето време се занимавах с овцете и говедата им. Заедно с един идиот от Сардиния, два пъти по-стар от мен. Тогава бях младок... Но въпреки това бях натоварен с голяма отговорност.
– Какво означава "такива като нея"?
Мъжът я погледна право в очите и отвърна:
– Говори се, че са й прерязали гърлото, а после са й изтръгнали сърцето. Поне така пишело във вестниците. Вярно ли е?
– Да.
– Е, добре. Беше само въпрос на време. Тя беше... О, ние сте дама. При това най-вероятно въоръжена. Само като гледам роклята и обувките ви, съм сигурен, че не използвате думите, с които бих описал Франческа.
– Опитайте все пак.
Той поклати глава.
– Ще ви кажа само това: тя си играеше с хората. Особено с мъжете. Смяташе се за нещо повече от всички нас.
– Не е била добра съпруга, това ли намеквате?
Иларио се усмихна и разпери ръце е обърнати нагоре длани.
– Не ме разбрахте правилно. Вярвам, че е била чудесна съпруга. Кой друг мъж би я докоснал? Тя беше – извинете грубия ми език – истинска кучка. – Изрече думата с почти невинен тон. – Който и да я е убил, го е сторил, защото си го е заслужавала.
– да бъде убита? Наистина ли го мислите?
– Е, добре, може би не чак това. Тук съм съгласен с вас. Но се държеше грубо. Отнасяше се зле е цялото семейство, е мъжете. И с мен... '
– В какъв смисъл?
– Третираше ни като животни. Ние бяхме добичетата, които вършеха тежката работа, работеха във фермата, дояха кравите, подрязваха и копаеха лозята. Нито веднъж не чухме блага дума от устата й. Не усетихме човешко отношение. За нея бяхме просто добитък, това е.
– И останалите работници ли я мразеха?
– Така мисля. Често й се подигравахме.
– А някой да я ненавиждаше толкова, че да я убие?
– Сигурен съм, че е имало и такива. Честно казано, аз не харесвах особено нито маркиза, нито маркизата. Работех за семейството, защото бях принуден. Но никой от тях не ми допадаше.
Серафина си спомни какво й беше разказала леля му.
– Ами Кристина? Единствената дъщеря на маркизите? И нея ли мразехте?
Мъжът повдигна вежди, после се загледа в дърветата.
– Тя се оказа предател. А преди това беше... – Той млъкна по средата на изречението.
– Леля ви ми сподели, че сте били влюбен до уши в НСИ.
– Така ли точно се изрази?
– Да.
Той се усмихна самодоволно.
– Ами да, вярно е. Но тогава бях глупав. Кристина 1'осати беше мила с мен, но иначе всичко беше само закачка... Използвам тази дума само защото сте дама. В действителност тя не просто се закачаше, ами...
– Искате да ми кажете, че се е държала предизвикателно?
– Не само с мен. С всички. Размотаваше се наоколо по бански с дъщеричката на Франческа, все едно и тя е невинно момиченце като нея. Носеше рокли, които и при най-лекия повей на вятъра разгалваха догоре краката й. Яздеше в плътно прилепнали къси панталони. Понякога ни носеше гарафа с лимонада. Как да не си падна ио нея? Бях млад и както ви казах, глупав. Но тя показа истинската си същност. Разкри се изцяло. Започна да спи с германец. И не с какъв да е, а именно с един от онези обирджии, които плячкосаха музея.
– Помните ли името му?
Той се облегна на стола и си пое дълбоко дъх.
– Фридрих Стрекер. Лейтенант. И инвалид.
– Как така инвалид?
– Ами така – само с един крак.
– И знаете със сигурност, че й е бил любовник?
– Да, знам.
– Откъде?
– Мъжете ги разбираме тези неща.
Серафина се вторачи в него и срещна погледа му.
– А аз имам ли любовник? – изненадващо попита тя.
– Не – отсече той. – Но искате хората да си мислят обратното.
Тя чу отзад да се отваря масивната врата на гаража, което означаваше, че обедната почивка беше започнала и работниците щяха да излязат всеки момент.
– Питам ви съвсем сериозно: можете ли да се сетите за някого, който да е хранил толкова дълбока ненавист към Франческа, че да я убие?
– Тя унижаваше мъжете. Тя и Кристина. Това, което наистина ме учудва, е, че онзи, който го е направил, е чакал толкова дълго, за да й пререже гърлото.
– Е, добре, Иларио. Кажете ми само още едно нещо. Къде бяхте в понеделник вечерта?
– Тогава ли са убили Франческа?
Тя наблюдаваше катеричката, която се изкатери пъргаво по ствола на един от орехите.
– На практика е станало в ранните часове във вторник.
Мъжът кимна.
– Бях си у дома в Монте Волта с красивата си съпруга. Можете да я попитате. Казвам ви съвсем честно, че колкото и да мразех тази жена, тя не струваше дори колкото цената на билета, който трябва да си купи човек, за да отиде до Флоренция и да я убие...
* * *
Серафина се обади на Паоло от телефона в ресторантче в покрайнините на Орвието. Беше следобед и заведението беше затворено до вечеря, но тя показа полицейската си значка и я пуснаха да влезе и да се обади от тесния кабинет на собственика.
Не беше сигурна, че беше научила нещо полезно при посещението си в Монте Волта, но в главата й нещата лека-полека започваха да се подреждат. Ако убийството на Франческа по някакъв начин имаше нещо общо с края на войната, значи Кристина се намираше в опасност. Това беше все още смътно предположение, основаващо се единствено на ненавистта на работник във фабрика за теракота и вероятността семейство Росата да са били много по-близки с германците, отколкото признаваха Кристина и Беатриче.
Тъкмо започваше да разказва на Паоло до какво бе успяла да се добере, когато той я прекъсна рязко:
– Идеята, че франческа може да е убита заради нещо, случило се преди десетина години, съвсем не ми звучи абсурдно. Напротив, изглежда изключително логично заключение.
По сдържания му тон Серафина веднага се досети, че нещо се беше случило.
– Казвай, какво е станало? – подкани го тя.
Той се прокашля и като че ли за миг се поколеба.
– Около десет и половина тази сутрин Кристина е намерила маркизата мъртва в хотелската им стая. А само преди час някакъв американец открил човешко сърце в кутия за бижута, оставена на Понте Векио.
– Господи... – прошепна Серафина и усети ледени тръпки по цялото си тяло. После бързо попита: – А как е Кристина?
– Не е изпаднала в истерия, както се очаква от млада жена, която само за няколко дни открива труповете на две свои близки, при това с изтръгнати от гърдите им сърца. По-скоро е в състояние на шок, пълно вцепенение.
– А уплашена ли е?
Чу го да си пали цигара, да всмуква дима и да го издиша шумно.
– Не вярвам изобщо да й хрумвало, че може да е следващата.
– Или пък Виторе – подметна Серафина.
– Точно така. Или Виторе.
– От какво е умрял баща им?
Паоло млъкна за миг и бавно попита:
– да не би да намекваш, че смъртта му е била насилствена?
– Смятам, че няма да е лошо да обмислим и тази вероятност.
– Ще проверя.
– Предполагам, Виторе вече е на път за Флоренция.
– Да. Няма смисъл да ходиш в Рим. Просто трябва да се върнеш тук.
– Добре. Ще се прибера около шест, шест и половина, ако пътят е чист. Ще се видим в управлението.
– Чакам те. Искам да чуя всичко от Монте Волта.
След като затвори телефона, тя надникна в кухнята, за да провери дали собственикът е там и да му благодари. Когато влезе, той кълцаше гъби пачи крак и тя застина на мястото си. Ароматът им я върна към етруските гробници. Точно този аромат беше уловила в тъмнината. Гъби. Мразеше гъбите. Не можеше да ги понася след войната. От времето, когато се бореше за живота си. Тогава, докато се възстановяваше, някой й предложи да хапне от тях и тя се отдръпна е погнуса. Едва не повърна... Сега, когато долавяше миризмата им в кухнята, отново се пренесе в 1944 година.
Даде си сметка, че ще закъснее за срещата с Паоло. Имаше намерение да се отбие отново във вила "Химера" на връщане към Флоренция.
И така, Кристина. Виторе.
И семейството на Виторе. Съпругата му Джулия е много красива. Двамата имат две чудесни момиченца – голямото на четири и малкото още не е навършило две.
Работата ми се усложни още повече сега, когато дори идиот би разбрал, че останалите Росати са следващите ми жертви. Но, както казах, колко време може да ги пази полицията? Седмица? Месец? Е, няма да е цяла година.
За мен това няма да са просто пет отделни екзекуции, а три върховни акта на отмъщение. Първо ще се разправя със семейството на Виторе, но не и със самия него. За една вечер ще изтръгна три сърца – на Джулия и на двете деца. Не е ли твърде много? Не е ли прекалено? Може би... Ще бъде истинска касапница. Но има и логика, защото след това ще убия Виторе, а третата жертва ще бъде Кристина. Последната от рода Росати в Монте Волта.
Но си представям и друга възможност Едно общо клане в земите на имението, където оцелелите от семейството ще се съберат, за да погребат Франческа и маркишта. Само че здравият разум ми подсказва, че този вариант е трудно осъществим.
Освен това до погребението има още няколко дни. А когато приключа? Какво ще предприема, след като изпълня плана си?
Нищо. Във всеки случай, няма да убивам никого другиго. Просто усилията ми ще бъдат увенчани с успех, ще съм изпълнил достойно ролята си на ангел на отмъщението. Непрекъснато мисля за себе си по този начин... Главният герой е съдбата, а жертвите ми бяха тези, които сложили началото на тази кървава епопея. Аз бях само инструмент, при това доста притъпен. Достатъчно е да си спомните триона.
И така, приключването ще означава още, че няма да имам нищо, към което да се стремя, което да очаквам. I îedeüme да се заблуждавате: изпитвах удоволствие, докато убивах Франческа и Беатриче и изтръгвах сърцата от гърдите им.
А аз, уви, едва ли ще успея да остарея и да се отегча достатъчно, за да умра от естествена смърт..
Малко преди полунощ полковник Ерхард Дехер стоеше по бельо насред хотелската си стая, вперил поглед в купчината италиански книги върху тоалетната масичка, които едва разбираше. Искаше му се да се озове където и да е било другаде, но само не и тук. Намираше възложените му отговорности за абсурдни и безумни. Докато армиите на Райха се биеха на живот и смърт в Русия или се готвеха за отбрана след поредното нападение на запад, от него се очакваше да проследява етруски произведения на изкуството и да ги изпраща в Берлин или Рим. Да задоволява артистичната ексцентричност на Гестапо във Вечния град. Просто ужасяващо. Добре съзнаваше, че беше галеник на съдбата. Достатъчно беше само всеки ден да вижда как Фридрих накуцва, за да оцени късмета си. Въпреки това се чувстваше безполезен. Никога не бе участвал в истинска битка, а и със сигурност не го очакваше повишение. Бяха му обяснили, че имат нужда от него, защото познаваше добре архитектурата. Да, имаше богати познания. Затова неочаквано се озова в "Уфици" и възложената му задача относно етруското наследство му идваше в повече.
Освен всичко останало мразеше тукашния климат. Намираше горещината за потискаща, а вонята на тиня, носеща се откъм Арно, за непоносима. Дали някъде другаде по света имаше толкова смърдяща река? Веднъж дочу друг германец да подхвърля, че понякога следобед му напомня на огромна яма, дълго използвана от войниците вместо тоалетна. Често се улавяше да се чуди: Каки a ли си мислеха еАненербе? Със сигурност не биха могли Ои произхождат от хора като тези.
Сред багажа си имаше комплект от новата, по-лека униформа, осигурена от Вермахта за войниците в Южна I .иропа. Беше изработена от чист памук и с отворена яка. И той реши, че в някой от следващите дни нямаше да издържи и щеше да я облече. Досега обаче беше устоял на изкушението, защото това би могло да се приеме от останалите офицери като признание, че е съвсем отскоро в армията.
Взе една от книгите върху тоалетката и намери илюстрациите на древни керамични съдове. Изучаваше профилите на странни, приличащи на кучета животни и силуетите на голи танцьори. Имаше змии и лъвове. Както и свастики... Големите умове в тази област бяха забелязали надписи и разположение на фигурите, много сходни па тези върху реликвите на северните племена, датиращи отпреди две хилядолетия. От Аненербе постоянно го засипваха с купища трудове за древните народи на Индия и Скандинавия и различните теории за първите истински арийци. А италианците? Той просто ги мразеше от дън душа. Те бяха точно толкова противни, колкото славяните и евреите...
Навън отекна далечен гръм. Надяваше се, че е гръмотевица. Но можеше да е и начало на въздушно нападение. Или пък пореден партизански саботаж в северната част на града. Ако беше това, то тези идиоти трябваше да са наясно в какво се забъркват. Ответната реакция, както обикновено, щеше да бъде безмилостна. Последва още един тътен и той разбра, че просто се задаваше буря. Изпита облекчение най-вече от перспективата, че щеше да се разхлади след особено задушното време през последните дни. Дано.
Остави книгата настрани и се замисли за гробниците около вила "Химера". За Кристина и увлечението на младия си адютант по италианското момиче. Неподходяща връзка. Неприемлива. Хитлер беше подценил италианците. Те бяха разкрили истинската си същност още със започването на истинската война. Нямаха нито една спечелена битка. Фридрих не трябваше да си губи времето с дъщерята на маркиза. Нямаха никакво бъдеще. В момента, в който американците или англичаните стъпеха на италианска земя, е Мусолини беше свършено.
И къде щяха да отидат тогава лейтенантът и Кристина?
Освен това тя и снаха й Франческа много си приличаха е Виторе. Изпитваха неприязън към германците, е които уж бяха съюзници. Все пак беше впечатлен от имота им. От вилата. Когато за пръв път пристъпи прага, забеляза отсъствието на изображение на Мадоната или на някой мъченик. И слава богу.
Въпреки това реши отново да поговори е младия си сънародник още на следващата сутрин. Неопитният лейтенант имаше нужда да му се припомни, че е напълно неуместна подобна връзка е момиче, което не се интересуваше от основната им кауза. А като италианка беше недостойна партия за човек е неговото потекло. Вероятно Виторе, Франческа и родителите на Кристина имаха същото мнение за връзката й е офицер Стрекер.
Избърса чело е носната си кърпа и забеляза колко много влага е попила. В съзнанието му изплува думата опетнен. Не беше нито фанатик, нито толкова консервативен като повечето от офицерите от Аненербе, които непрекъснато се притесняваха за омърсяването на арийската кръв, но за него следният факт беше безспорен: германците превъзхождаха във всички отношения италианците и Берлин щеше скоро да го осъзнае...
* * *
Откъм маслиновата горичка край вила "Химера" подухваше лек ветрец, когато Фридрих спря пред входната врата на къщата, която зееше широко отворена. Той почука и се провикна, но никой не му отговори. Личният му шофьор – деветнайсетгодишно момче, седеше на каменния зид в края на алеята и ближеше разтопения шоколад от пръстите си. По-рано същата сутрин двамата бяха занесли голям кашон с хляб, пилешко месо и кафе на възрастната двойка, от която беше купил колието. ( ' гарците бяха безкрайно изненадани. Признаха, че изобщо не са очаквали да го видят отново.
Накрая Фридрих се запъти разочарован обратно към колата. През целия път от Флоренция си представяше как ще застане зад Кристина на това място, в Монте Волта, най-вероятно до плувния басейн, където тя го беше посрещнала за пръв път в бански костюм като една от нимфите на Диана. Мислеше си как ще сложи бижуто на изящната й шия, леко отмятайки косата й настрани, за да може да се справи с деликатната закопчалка.
– Направо към Пиенца ли? – попита шофьорът. Трябваше да вземат златно разпятие от местната катедрала.
Фридрих кимна с надеждата, че е успял да прикрие разочарованието си. Беше дошъл до Монте Волта напразно. Това пътуване щеше единствено да даде повод на полковник Дехер да продължи да го тормози с поредната абсурдна лекция за това как сестрата на Виторе не е достойна за него. Знаеше, че началникът му със сигурност нямаше да пропусне да го попита защо се връщат във Флоренция толкова късно.
Докато се настаняваше на седалката до шофьора обаче, чу гласа й. Гласът на Кристина. Викаше го от разклона на пътя малко под тях. В ръцете си държеше толкова огромен букет от диви цветя, че лицето й едва се виждаше. Беше с вталена бяла ленена рокля и с големите слънчеви очила, които Франческа носеше при предишното му посещение. Той направи знак на шофьора да спре и тръгна по алеята, засипана с камъчета, бели като дрехата на Кристина, а раздразнението му мигом се изпари под жаркото слънце на областта Крете Сенези.
– Какво правите тук? – попита го с усмивка тя, като вдигна очилата над челото си и така прибра косата си назад.
– Ами... имах да изпълнявам поръчка в Пиенца... Реших първо да се отбия насам. Къде е семейството ви?
Младата жена повдигна рамене.
– Някъде наоколо. Баща ми излезе с интенданта, мама отиде да се види с отец Манчини. Може би ще подслоним бежанци, чиито домове са били разрушени от бомбардировките в Болоня. А Франческа и децата поеха към селото.
– Защо не отидохте с тях?
– Исках да остана малко сама. Имам нужда от тишина и спокойствие.
– Надявам се, че не съм ви се натрапил – рече той неуверено.
– Не, съвсем не. Всъщност вече бях започнала да се отегчавам. – При тези думи тя измъкна от букета жълто цвете, което не му беше познато: листенцата имаха леопардова окраска и формата на борова шишарка. Момичето го пъхна зад железния кръст, забоден на ревера му. – Ето, вече не сте толкова безцветен – засмя се тя. После поклати глава и продължи: – Сигурно умирате от жега с тази униформа.
– Така е.
– Обещавам ви, че няма да ви изправят пред военния съд, ако свалите поне куртката. Няма да кажа на никого.
– Ами цветето?
Кристина го измъкна иззад металната значка и го пъхна зад ухото му.
– Така по-добре ли е?
Той мълчаливо разкопча връхната дреха и я съблече. Усети как кутията с колието, пъхната в джоба, леко го удари по гърба...
* * *
Тя не мислеше за бижуто, докато го целуваше на терасата до плувния басейн. Беше се отдала изцяло на главозамайващата наслада, каквато беше изпитала за пръв им' , докато двамата бяха стояли сами в гробницата. Сега, усещайки допира на езика му върху своя и дланите, обхванали лицето й, тя изпитваше особено напрежение с игски нерв на тялото си. Повдигаше се на пръсти и усещаше как краката й треперят. Цялата тръпнеше.
I хтествено, беше се целувала и с други мъже, по-точно – момчета. Бяха докосвали гърдите й с отчаяна настойчивост, която беше обземала дори нея понякога. Но никога не беше изпитвала такава ненаситност. Подобен I пад. В един изключително кратък миг се запита с какво тачи целувка се различаваше от всички досега и в съзнанието й изплува картината на някакъв милански романтик от миналия век. Мъж с шапка и млада жена с дълга до земята бледолилава рокля. Той също беше уловил лицето й в ръце. Но образът се задържа в съзнанието й съвсем за кратко. В този момент се бе отдала на усещането от начина, по който устните им се сливаха в едно.
Обви ръце около кръста му и го притисна към себе си. Неочаквано двамата се извъртяха така, че коляното му се озова между бедрата й. Тя ли го беше направила? Или пък той? Нямаше никакво значение, защото сърцето й запрепуска бясно. Усети непознат трепет в слабините си, който премина като електрически ток по нея, косато ръцете му се плъзнаха по тялото й от шията към гърдите, към ханша, а после започна да гали задните й части, като единствено тънкото памучно бельо разделяше трескавите му пръсти от пламналата й кожа. Тя си позволи да спусне длани по гърба му, към хълбоците, дори да докосне издутината отпред на панталона му, като през цялото време не преставаше да се търка и извива върху твърдите мускули на бедрото му.
В съзнанието й отново изникна картината. Дори за миг се сети за името на художника, казваше се Франческо Айец. Но тази мисъл само проблесна и веднага изчезна. Сега беше обзета само от желание. Единственото, което наистина усещаше, бяха езикът, ръцете, бедрото му, обстоятелството, че са съвсем сами, и как телата им се допълваха взаимно...
* * *
Франческа седеше на терасата и наблюдаваше как небето в късния следобед бавно потъмнява в далечината, а кипарисите в края на селото, точно срещу клисурата и недалеч от хамбара, леко се олюляват под поривите на вятъра. Бурята щеше да връхлети след броени минути. Отпи глътка вино и се заслуша в смеха на децата си, които играеха карти на килима в библиотеката в далечния край на коридора.
Немският лейтенант беше идвал във вилата три пъти само за две седмици, откакто бе подарил онази огърлица на Кристина, а това особено я безпокоеше. Тя нито харесваше този Стрекер, нито му имаше доверие, най-вече защото беше нацист. Както и член на групата в "Уфици", която девер й ненавиждаше. Виторе ги определяше като еснафи и расисти. А предишния ден немецът бе намекнал, че още негови сътрудници ще дойдат да огледат етруските гробници в имението. Не обичайната компания, състояща се от Дехер, Лоренцети и Фос. Цяла сбирщина. И този път, предупреди ги лейтенантът, имал желание да им покаже къщата, градините и гробището, защото, както се изрази той, самата вила представлявала произведение на изкуството.
Искаше й се близките на съпруга й да поставят граница и да сложат край на цялата тази лудост. да кажат на дъщеря си да стои настрана от този нацист. да забранят на германците да стъпват в земите му. Нали беше маркиз! Дори мислено изричаше думата с отвращение... Не се съмняваше, че ако Марко беше тук, непременно щеше да се намеси. Щеше да поговори със сестра си. Да убеди баща си. И да прекрати това безобразие.
Когато вдигна глава, видя Кристина, застанала на прага. Беше се облегнала на рамката на вратата и се усмихваше.
– Обичам, когато въздухът е зареден е напрежение – каза тя.
В далечината и двете чуваха подрънкването на хлопките на овцете, тълпящи се пред портата на кошарата.
– Точно в този момент обичаш всичко – презрително изсумтя Франческа.
– Вярно е. Чувствам се така, както вероятно си се чувствала ти, когато Марко те е поканил на среща.
– Съмнявам се. Мъжът, в когото се влюбих, не се разхождаше наоколо в нацистка униформа и не плячкосваше скулптури и ценни картини.
– Само аз познавам истинската му същност. Знам какво се крие под униформата.
– Така ли? Не виждам повод за гордост в това.
– Много добре знаеш какво имам предвид.
Франческа се изправи и въздъхна. Изсипа последните глътки вино на тревата до терасата.
– Хайде – каза тя. – Трябва да спуснем капаците на прозорците преди бурята.
* * *
Виторе стоя дълго на тесния тротоар на "Виа Джибелина" пред двореца Барджело, без да знае накъде да тръгне. Най-сетне реши да поеме на изток, далече от центъра на града, към мизерния апартамент, където една жена на име Джулия спеше с него по няколко причини, сред които и фактът, че я снабдяваше с храна. Съпругът й беше загинал при сражение в Гърция, а баща й беше покойник от години. Майка й отдавна живееше във фиезоле и понякога той придружаваше Джулия при гостуванията й. Макар все още да не можеше да я нарече приятелка, подсигуряваше провизии и за нея.
Джулия имаше кръгло лице, гладки като на бебе бузи и искрящи очи, противоречащи на жестоката действителност. Те винаги сияеха от радост, дори когато беше уморена от работата си като машинописка в местна радиостанция. Не беше пълна – това беше невъзможно в тези дни, но Виторе предполагаше, че след около десетинапетнайсет години, когато войната щеше да бъде само серия от ужасяващи спомени, със сигурност щеше да се позакръгли. Понякога си фантазираше, че тогава биха могли да се оженят. Представяше си я като идеалната майка. В мечтите му двамата щяха да живеят в Рим. Винаги бе искал да се премести в столицата. Косата й беше кестенява и обрамчваше лицето й като забрадка.
Близо до ' площад "Санта Кроче" намери един продавач, от когото купи две яйца, две твърди франзели и водниста шунка на безбожна цена, която сигурно щеше да бъде многократно по-висока, ако не бяха военната униформа и пистолетът. После продължи към апартамента на Джулия.
* * *
Джулия се загърна в ризата на Виторе, защото беше първата дреха, която забеляза на пода до леглото, но закопча само третото копче. Когато се изправи, Виторе се привдигна от матрака и дръпна подгъва на ризата, тъй като му се искаше още веднъж да види закръгления й задник.
У нея имаше ли изобщо нещо, което да не е кръгло? – запита се за миг той. А и се надяваше по този начин отново да разпали желанието й. Тя го перна игриво през ръката и продължи към единствената друга стая в жилището – квадратно помещение с единичен прозорец и с размерите на поднос за сервиране, което служеше едновременно за кухня, трапезария и всекидневна. Там свари яйцата и сложи франзелите до врящата купа на печката, за да поомекнат. Не знаеше какво точно трябваше да прави с шунката.
– Изпържи я – предложи Виторе. Беше я последвал, след като нахлузи панталона си. – Така ще убиеш всевъзможните бактерии, развъдили се в нея.
– Може би... Не знам...
– Доста съмнително изглежда – съгласи се той.
– И са те убедили, че е шунка, когато си го купувал?
– Да. Продавачът ми се закле в живота си.
– Прилича ми на плъх.
Виторе вдигна парчето с палеца и показалеца си.
– Прекалено е голямо. Виждала ли си някога толкова едър плъх?
– Никога не си слизал в мазето на тази сграда. Там тези гадини са с размерите на куче.
– Изпържи го в олио.
– Не, по-добре да го сготвим в керосин.
– Тогава няма да става за ядене.
– Знам. Но поне ще съм спокойна, че каквито и паразити да са се навъдили в него, няма да се излюпят и да запълзят по леглото ми довечера.
Той хвърли парчето върху плота на мивката и я притегли в прегръдките си. Пъхна ръка под ризата й, неговата риза, и започна да разтрива гърба й.
– Само аз ще се промъкна в леглото ти довечера.
– А не би ли трябвало се плаша от теб?
– Никой не се страхува от мен.
Жената склони глава и я облегна на гърдите му. Косата й беше мека като кадифе и блестеше на слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорчето на стаичката.
– Може би ме е страх най-много от това да не престанеш да идваш – призна с въздишка тя.
Той повдигна брадичката й и се загледа в продълговатата цепка между гърдите й.
– И защо да го направя? – попита, като едва устоя на изкушението да смъкне дрехата от нея и да засмуче зърната й с устни.
– Защото ще те убият. Изглежда, вие, мъжете, правите само това. И тогава ние, жените, гладуваме. Или спим с археолози и пак гладуваме. – Думите й бяха закачливи, но тонът й, осъзна той, беше съвсем сериозен. Беше премислила всяка дума, която изричаше.
– Не очаквам да ме убият.
– Това е нещо, което никой не очаква.
– Може да загина от досада. Но едва ли ще ме застрелят.
Жената го блъсна леко в гърдите и той я пусна. Тя сипа малко гореща вода в тигана, тъй като нямаше олио, и пусна в него парчето месо.
– Не мисля, че си се хранил така, когато си живял във вилата. Представям си мед, козе сирене и вино.
Виторе повдигна рамене.
– Почти не ходя там. За разлика от Стрекер, както . Изглежда...
– Това да не е онзи германец, който си е паднал по сестра ти?
– Да. Единият му крак го няма, но затова пък има личен шофьор. Нищо не разбира от италианско изкуство, но Дехер постоянно го изпраща до Пиенца или до Сиена да му носи нещо. Колкото до мен, седя си в музея и пазя експонатите от нашите безценни съюзници. Онова, което ме плаши, е, че увлечението на лейтенанта по Кристина започна наистина да става... доста сериозно.
– Дъщерята на маркиза да се влюби сериозно в лейтенант ли? Я не се занасяй. Сестра ти не е някаква мърлява флорентинска секретарка. Нали познаваш този тип: ще се хвърли на първия благородник в униформа, който се появи с две яйца и парче шунка от плъх.
– Доста занижаваш цената си.
– Нали току-що се продадох за парче месо от плъх – усмихна се тя и се обърна да запали печката.
* * *
Докато по-голямата част от обитателите на имението подремваха или си почиваха на обед, Беатриче и Антонио не се уплашиха от парещите лъчи на слънцето и обходиха лозята, за да огледат натежалите гроздове "Санджовезе".
– Германците са иззели някои от реликвите, които подарихме на музея в Арецо. Една амфора и хидрия – обади се Антонио, като спря. Беше се подпрял с ръце върху дървената ограда и Беатриче забеляза, че докато твори, се взира в полето – явно не искаше да срещне погледа й. – Каза ми го майор Лоренцети.
– Къде ще ги откарат? – попита тя. – В Берлин ли?
– Не. В Рим. Полковник Дехер ги предава на някаква свръзка на Гестапо там. Очаква от него да разгледа тримълниците и плетениците по ръбовете на урната, за които се твърди, че са свастики. Иска да види профилите на празнуващите хора и най-вече формата на главите им. Ще ги подарят.
Беатриче се намръщи.
– Този човек наистина ми е неприятен.
– Дехер? Той не е най-лошият. Всъщност започва да ми става все по-симпатичен. Стори ми се доста интелигентен последния път, когато ни гостува. Бил е архитект преди войната.
– Харесва нашето вино и сирене и се възхищава на гледката от терасата. Това не го прави умен.
– Той е шеф на Виторе – напомни й Антонио. – Не забравяй това.
– Той е нацист. Ти пък не забравяй това.
– Не го забравям.
– Значи, те крадат етруска керамика от музея и я раздават като подарък в качеството си на домакини – каза тя с тон, изразяващ едновременно примирение и отвращение. – Какво следва? Ще отмъкнат Ботичели за някой фелдмаршал във Франция, така ли?
– Поне керамиката остава в Италия.
Някъде в гъсталака по края на лозето чуха пръхтене на див глиган. Беатриче си помисли, че земята изглежда малко суха дори за това време на годината, но листата на лозите бяха доста свежи.
– Няма да е задълго – каза тя.
– Най-вероятно не – съгласи се Антонио.
Жената го погледна.
– Изглежда, премълчаваш нещо...
– Така е.
– Е, казвай!
Той тръгна отново и тя го последва.
– Дехер и Лоренцети искат да доведат човека от Гестапо – този от Рим – тук, за да може сам да разгледа гробниците. Изглежда, се интересува от етруското изкуство.
– Не можем да позволим това! – извика ужасена Беатриче. – Не можем да допуснем Гестапо тук.
– Не мисля, че имаме голям избор. Освен това...
Тя изчака, опасявайки се, че предчувства какви ще са следващите му думи.
– Струва ми се – продължи Антонио, – че трябва да бъдем добри граждани. Лоялни. Заради Виторе и Марко. И нека да си го признаем... – Млъкна за миг и махна с ръка към лозята, а после по посока на маслиновата горичка и пасищата, някога пълни със стада от говеда и овце. – Налага се, ако искаме да запазим всичко това.
– Те просто продължават да се мъкнат тук – каза тя, осъзнавайки тъгата и отчаянието в гласа си. – Първо бяха нацистите от Флоренция, после тези от Арецо. А сега пък и от Рим.
– Аслед това и... И приятелят на Кристина. Лейтенантът.
– Те губят войната, Антонио.
– Те ли? Ние губим войната, скъпа. Ние губим войната.
– И въпреки това като че ли все повече се обвързваме с тях.
Над главите си чуха грохота на самолетите, които толкова интригуваха дъщеря им, и двамата инстинктивно погледнаха нагоре.
– Знам – каза съпругът й. – Наистина разбирам. Но нямам представа какво друго бих могъл да направя.
Серафина внимателно коленичи до гъбите, надявайки го да събуди някакъв спомен от 1944-та. Опита се да се концентрира, позволявайки на страховете си да изплуват. Задържа запалена клечка кибрит над пънчетата и шапките им, повечето от които големи колкото юмрука й. Кече бе разгледала пиедесталите и рисунките в гробниците, съсредоточавайки се върху етруските изображения на хора с техните ъгловати, тип Ван Дайк бради. Някои от тях зловещо й напомняха на партизаните, с които бе живяла и бе се била рамо до рамо. Сега, въпреки че от миризмата започваше да й се повдига, продължаваше да и вдишва и издишва в отчаян опит да съживи някакъв момент от онова ужасно лято. Независимо кой...
Най-накрая, ядосана, задето паметта й й изневеряваше за пореден път, се изправи и запали цигара. Обходи още веднъж различните камери и на светлината на запалени клечки кибрит разгледа рисунките по стените. И тогава спря. Погледна нагоре. Покатери се на пиедестала, така че да е по-близо до тавана, и поднесе малкия пламък към изображението. Имаше птици. Седем, осем, девет... Те се стрелкаха сред оловночерно небе, въпреки че златисто слънце се опитваше да разкъса буреносните облаци. И изведнъж осъзна, че ако проследи слънчевите лъчи по тавана на гробницата, ще види, че те осветяват момче в лодка – млад рибар, който, независимо от възрастта си, умело управляваше малкия съд срещу високите вълни.
Серафина скочи от пиедестала и се покатери върху другия. Проследи лъчите и естествено, пак стигна до момчето в лодката. Имаше и още птици.
Беше виждала тавана преди и това е възможно да е било само в един определен момент в живота й: когато бе халюцинирала в агония... Когато губеше съзнание и идваше на себе си, след като почти бе изгоряла в огнения ад. Някой бе държал ръката й, повтаряйки й непрестанно да бъде силна. Да бъде смела. Всеки момент щяха да доведат помощ. В спомените й изплува мъжки глас. И женски. Спомни си, че я караха да пие зловонна, застояла вода всеки път, когато се събудеше, но изгарянията я бяха обезводнили дотолкова, че те постоянно се опитваха да й дават течности. Възможно ли бе в ъгъла на камерата да е имало малък огън, където да са преварявали водата? Непрекъснато слагаха мокри парцали върху раните й. Някъде наблизо се чуваше стрелба от картечница. И експлозии, които тя определяше като гранати, но можеха да бъдат и от гаубици...
Беше легнала само на една страна, тъй като гърбът й представляваше вълнообразно блато от обгорена плът. И на светлината на една факла тя виждаше птиците, момчето и слънцето всеки път, щом се събудеше и погледнеше нагоре.
Може да е било след часове, а може би и след дни, но по някое време, преди британците да укрепят Монте Волта, партизаните я бяха отвели далече от битката.
И я бяха скрили тук, в етруския дом на мъртъвците...
* * *
– Къде е отседнал Виторе, Паоло? – попита Серафина.
Беше се върнала в полицейското управление в петък вечерта и се бе настанила с бутилка кока-кола от другата страна на бюрото.
– В "Бокачо". Преместих и Кристина там. Не можех да я оставя в хотела, в който убиха майка й. Сложихме човек в коридора на техния етаж и друг да наблюдава фоайето.
– А семейството му в Рим?
– Има ясена, Джулия, и две малки момичета. И те имат охрана.
– Но ние не можем да ги наблюдаваме вечно...
Той сви рамене.
– Ще видим. Доколкото знаем, те въобще не са в опасност. Може би този, който е убил маркизата, иска само Виторе и Кристина.
– Той е убил Франческа.
– Имам го предвид.
– Ами други роднини? Братовчеди, чичовци, лели?
– Войната и годините, изглелсда, са им отнели повечето от тях – отвърна Паоло.
– Но не всички.
Паоло се присегна за записките и очилата си и погледна в листовете.
– да видим... Беатриче е имала брат и сестра. Брат й е загинал в автомобилна катастрофа през 1928-а в Болоня. Няма деца. Сестра й е вдовица. Омълсила се е през 1919-а, а съпругът й е починал от рак миналата година. Казва се Елена и живее в Неапол. Имали три деца – две момчета и момиче. Единият им син е убит в Гърция през 1941-ва, а другият в Египет през 1942 година. Дъщерята се е омълсила за британски войник след войната и сега живеят в Лондон. Името й е Доната. Имат дете на пет години. Антонио – маркизът, е имал брат, който е починал, когато са били деца, при някакъв инцидент в планината.
– Значи ни остават Елена и семейството на дъщеря й в Лондон.
– Точно така. В момента Елена има охрана. Но не и младите в Англия.
– А проучихте ли имената, които Кристина ни даде?
– За любовниците на франческа ли говориш? Или за войниците...
– Мислех си за войната, но предполагам, че се дължи на личните ми пристрастия в момента.
– да започнем с любовниците на Франческа. Не сме открили все още нито един американски уредник на музей или администратор, който да е посетил Италия тази седмица по работа или за удоволствие. Открихме двама с името Алдо, които живеят във Флоренция, ала те имат криминални досиета. И ми се струва, че нито единият от тях не от типа мъже, с които Франческа би се срещала. Или, за да съм по-точен, да я води в ресторант от класата на "Ил Латини".
– А някой Джовани?
– С криминалното досие ли? Той е на седемдесет и седем.
– Определено не подхожда на жена като Франческа.
Паоло кимна и й подаде тетрадката, за да прочете подробно за двамата известни на полицията с името Алдо. Единият беше млад крадец, който живееше с майка си и работеше на бензиностанция в края на града, а другият беше счетоводител, крал навремето от работодателя си. Сега полагаше общественополезен труд и имаше жена и две деца. За никого от тях нямаше данни за проявявано някога насилие.
– Ами италианският майор и немският полковник? – попита тя. – Тук не виждам нищо за тях.
– Джанкарло Лоренцети преподава в Миланския университет. Сега е лято, в момента е в семейната къща на жена си на хълмовете край Месина.
– В Сицилия.
– Да, точно така...
– И знаем, че е бил там в нощта на убийството на Франческа?
– Така твърдят той и съпругата му.
– А немският полковник?
– Мъртъв е – отговори Паоло и замълча за момент. – Но е интересно как е загинал, или по-скоро – какво е правил в дните, преди да умре. Макар че "интересно" не
i' най-точната дума. Може би трябва да допълня, че е пило ужасяващо. В средата на юни 1944-та Ерхард Дехер, подобно на много германци, плячкосвали произведения на изкуството, е бил призован на активна служба. 11а 14 юли, дни преди немците да се оттеглят на север от Дрецо, се е озовал сред група нацисти. Отишли в селце на юг от града и избили двайсет и трима селяни, включително енорийския свещеник. Нещо като отплата за партизанската атака. Завели ги до маслинова горичка и ги накарали да изкопаят огромен гроб. След това ги намушкали един по един и поставили експлозиви сред телата. Когато британците пристигнали, видели парчета от кървави дрехи и човешки крайници, висящи като плодове по дърветата.
– Помня, че чух за тази касапница през есента. Когато започнаха да ми разказват какво съм пропуснала. Клането е станало недалече от Монте Волта и Трекуанда.
– Както знаеш по-добре от всеки друг, не е било рядкост германците да екзекутират невинни селяни в отговор на вашите действия.
– И Дехер е бил там?
– Бил е. Той не е поръчвал екзекуциите, но е бил отговорен за изпълнението им.
– Къде е загинал?
– По време на акция в тила четири дни по-късно. Малко на север от Арецо. Но подобно на много нацисти, които днес приемаме за военнопресгъпници, причината за смъртта му няма как да не се счита за мистериозна.
– Тялото липсва, така ли?
– Не, имало е труп. Но е бил неразпознаваем и без войнишки отличителни знаци. Предположили са, че е на Дехер по раницата до него и военната книжка, намерена в джоба на куртката. – Паоло се присегна към още един лист жълта хартия на бюрото си и се зачете в него. – Изглежда, по-голямата част от тялото е била отнесена или... – Млъкна за момент и допълни: – ...или изгорена...
– Значи е възможно Дехер все още да е жив? – каза тя, стараейки се да не реагира на смущението на Паоло.
– Очевидно – съгласи се той.
– Какво знаем за германците, които са се били във вилата? За Мюлер и Байер?
– Както предположи Кристина, и двамата са загинали в сраженията около Монте Волта.
– Телата им открити ли са?
– На Мюлер – да. На Байер обаче липсва...
Тя кимна. И подхвърли:
– Мисля, че знам кой е третият посетител, който е ходил във вилата през 1943 и 1944 година, при това доста често. Същият германец, чието име Кристина твърди, че е забравила.
– И кой е бил той?
– Бил е лейтенант и се е казвал Фридрих Стрекер. Липсвали са стъпалото и част от единия му крак.
– Доколкото подразбирам, вече имаш теория защо Кристина се престори, че е забравила името му.
– Допускам, че са били любовници.
Паоло свали очилата и разтърка очите си.
– Знаеш ли – каза накрая, – не трябва да пропускаме и факта, че може някой да не харесва Росата по причини, които по никакъв начин не са свързани с войната.
– Съгласна съм. Не е изключено.
– Но мислиш, че е малко вероятно.
– Да, така е.
– Ами тогава – каза той след дълъг момент мълчание, – разкажи ми за Монте Волта. Как ти се стори на теб?
* * *
Виторе беше висок, слаб и малко изпит. Но Серафина моментално забеляза приликата му с Кристина – имаше п щите сиви продълговати очи, а косата му, макар и оредяла над челото, все още имаше тъмнокестеняв цвят с лек канелен оттенък. На пръв поглед можеше да бъде ичет за американец, защото лицето му бе гладко избръснато.
Двамата с Паоло седяха с него и сестра му в малко преддверие след фоайето на хотела. Помещението беше мрачно и без прозорци, но бе уединено, а Паоло бе намерил отнякъде още два стола, с което бе достигнат максималният брой от четири, които можеха да се поберат около страничната масичка с електрическа лампа. Никой от тях не пушеше, но Виторе бе замъкнал младия офицер, който го охраняваше, в бара на отсрещната страна на улицата и бе донесъл за себе си бутилка коктейл "Негрони". Говореха вече петнайсет минути и чашата му беше почти празна.
Виторе, също като сестра си, ги уверяваше, че не може да се сети за никого, който да мрази семейството толкова силно, че да убие първо Франческа, а след това и Беатриче. Два пъти настоя да потвърдят, че полицаи в Рим се грижат за безопасността на съпругата и децата му. Дори изрази съмнение дали само един цивилен е достатъчен. После отбеляза, че убиецът на снаха му и майка му е едновременно хитър и жесток.
– Изглежда ми напълно безсмислено – говореше той. – Наистина ли все още не сте попаднали на никаква следа?
– Не и на нещо, за което да се хванем – отвърна Паоло. – В апартамента на снаха ви липсват пръстови отпечатъци на някой от познатите ни престъпници. И докато навсякъде из коридора на горния етаж е пълно с такива, ще ни отнеме доста време да ги проучим, защото... Извинете ме, но там сигурно прахът не е бърсан от края на войната.
Серафина се замисли върху начина, по който началникът й изричаше думата война. Не мислеше, че сега бе подходящият момент да насочи разговора към германския лейтенант с протезата на крака. Дали да не изчака и да попита Кристина насаме?
Младата жена седеше прегърбена, с наведена глава и с ръце в скута. По думите на Паоло, беше престанала да плаче едва следобед и докато той се бе чудил дали да извика лекар, за да й даде успокоително, в крайна сметка бе станало безсмислено. Накрая реши да изпробва друга тактика.
– Съседката на етажа ни каза, че снаха ви е искала името на някой добър ключар – подхвана тя. – Случило се преди около месец. Никога не сменяла ключалките, но според жената същия ден видяла някого, от когото много се уплашила. Убиецът й не е разбил вратата, така йе най-вероятно Франческа го е познавала. Можете ли да се сетите за някого, от когото да има причина да се страхува?
– Прекъснах всякакви контакти с нея още преди години – заяви Виторе с малко тъжен тон. – Напоследък знаех за живота й само онова, което ми разказваше Кристина. •
– Защо?
– Защо престанахме да общуваме ли? Ами защото името Росати навремето значеше нещо. А мъжете от рода ни никога не са поддържали връзки с такъв тип жени, в каквато се превърна Франческа. След войната тя започна да се отдръпва от нас. От родителите ни. От цялото семейство. Може би причината се корени в онова, през което й се наложи да премине. Но, бога ми, нали ние също го преживяхме. Искахме да й помогнем. Да изградим отново живота си заедно. Но тя не приемаше нищо от нас. Нямаше желание дори да ни вижда. – Виторе бързо погледна към Кристина, после додаде: – Или поне повечето от нас.
– Познавахте ли някой от любовниците й? – попита Серафина.
– Не.
– Миналия ден Кристина ни каза, че сте работили заедно с Ерхард Дехер и Джанкарло Лоренцети в "Уфици". Л двамата често са посещавали вила "Химера".
– И какво общо може да има това със смъртта на снаха ми и майка ми? – възкликна мъжът.
– Вероятно нищо.
– И двамата приличаха на животни. Дехер беше змия, а Лоренцети – невестулка.
Тя се замисли върху думите му. След това насочи следващия въпрос и към двамата Росати:
– Дехер е екзекутирал двайсет и трима селяни южно от Арецо през юли 1944-та. Някой от вас знаеше ли за това?
Кристина леко се оживи, размърда се и попита:
– Той е бил там, така ли?
– Ръководил е акцията.
– Честно казано, не съм изненадан – обади се Виторе. – Нали ви го описах, този човек беше истинска змия. Студенокръвен и жесток.
Серафина си спомни как миналия ден Кристина беше споменала, че според нея последното посещение на Дехер и Лоренцети в Монте Волта било през април 1944-та, по реши да зададе същия въпрос и на брат й.
– В края на април – отвърна той след кратко размишление. – Или в началото на май.
– Двамата сами ли бяха?
– Тогава не ги придружавах.
– Дойде само Дехер – намеси се Кристина. – И някои от групата му.
Протегна ръка към чашата на Виторе. Очите на брата и сестрата се срещнаха само за един кратък миг, преди тя да допие остатъка от питието...
Н« * *
Кристина и Виторе се настаниха на най-горния етаж в хотел "Бокачо", като до вратите им и във фоайето бяха поставени полицаи. Серафина кимна на младия охранител, за когото знаеше единствено, че е от Сиена, и поведе Кристина към стаята й.
– Лека нощ – каза с треперещ глас младата жена. – Благодаря ви.
Серафина кимна.
– Недейте да ми благодарите все още. Може ли да вляза? Трябва да поговоря с вас за нещо. Не исках да повдигам въпроса в присъствието на брат ви.
Кристина отключи и пусна следователката да мине пред нея. После светна лампата, хвърли чантата си върху леглото и вдигна щорите на единствения прозорец, с изглед към улицата. Серафина чу как отвън се разнесе тракането на чиниите и чашите и смехът на посетителите в бара на тесния площад. Забеляза как Кристина се облегна на стената и затвори очи. Беше уморена и съсипана.
– Казвайте – подкани тя.
– Когато за първи път споменахте за Дехер и Лоренцети, ми се стори, че щяхте да ми кажете още едно име... На друг военен.
Изражението й не се промени, очите й си останаха затворени.
– Права ли съм? – настоя Серафина.
Миг по-късно Кристина вдигна глава към нея, но сякаш по-скоро се взираше в стената зад гърба й. И забеляза, че колкото и зачервени да бяха от плач, очите й отново се навлажниха.
– Казваше се Фридрих Стрекер – отвърна накрая. – Ние бяхме... Бяха го настанили в хотел на няколко пресечки оттук. Често идвах във Флоренция, за да бъда с него. Оставахме сами.
– Той за Дехер ли работеше?
– Беше му адютант. Но, уверявам ви, няма нищо общо с клането близо до Арецо. И мога да се закълна в още нещо. Никога не би убил Франческа или майка ми.
– И как можете да сте толкова сигурна?
По бузата й се стече самотна сълза и тя я улови с пърха на пръстите си.
– Защото ме обичаше – отвърна простичко, като леко поизправи рамене. – И защото аз също го обичах.
* * *
Серафина се облегна на тухлената стена на хотела с лице към площада, докато гледаше как Паоло се присяга, за да й поднесе огънче за цигарата. Беше споделила с него онова, което й бе казала Кристина, след като бяха останали сами в стаята й.
– Щом толкова са се обичали с този лейтенант Стрекер, защо не са се оженили? – попита той накрая.
Тя се улови, че се взира в млада двойка, минаваща покрай нея. Държаха се за ръце, а момичето, което беше около осемнайсетгодишно, се беше облегнало на рамото па любимия си в тъмнината.
– Смята, че е мъртъв. Не е чувала за него нищо след оттеглянето на германците на север.
– Кога за последен път го е виждала?
– През юли 1944-та. Във вилата.
– Знаеш ли, ако е бил прикрепен към Дехер, няма защо да изключваме възможността да е присъствал на масовото избиване на селяните.
– Бил е само с един крак. Това, че Дехер е бил прехвърлен на активна служба, не означава, че същото се отнася и за Стрекер.
Паоло повдигна рамене.
– Не са ти необходими два крака, за да намушкаш с щик невъоръжени селяни в маслинова горичка. Но да видим какво можем да открием. Най-малкото къде е загинал, ако наистина го е застигнала такава съдба.
– Каза още, че изобщо не е очаквала да й се обади през последните месеци на войната. В края на краищата, тогава вече е бил враг. Но е чакала през цялото лято на 1945-а след капитулацията на Германия. Като не получила никаква вест от него, през есента писала до музея в Дрезден, където работел баща му. Изпратила второ писмо през зимата, после не преставала да пише през цялата следваща година. Но така и не й отговорили. Нито дума. Няма представа дали писмата изобщо са стигали дотам. Дори се опитала да го издири чрез Червения кръст, но Дрезден и Кеселдорф били в съветската зона...
– А и Дрезден бил почти разрушен – подметна той.
– Да. Както и да е, оттам също не получила отговор.
Паоло хвърли фаса на земята и го изгаси е обувката си, а след това въздъхна.
– Днес пак ще поговоря е Марио Спагноли – каза след кратко мълчание.
Имаше предвид мъжа, е когото Франческа беше вечеряла през последната нощ от живота си.
– Добре.
– Искам да разбера дали случайно не му е споменавала за Дехер и Лоренцети. Дали му се е оплакала, че е уплашена от някой, когото е срещнала на улицата тук, във Флоренция.
– Ако го е направила, първата им среща наистина ще да е била доста интересна.
– Е, не е, разбира се – засмя се той.
– А дали изобщо е говорела за войната?
– Само онова, което се предполага на първа среща. Разказала е за маркиза и маркизата, за претенциите и преструвките им. Естествено, обяснила му е, че децата й са загинали малко преди сражението около вилата. Но без да навлиза в подробности.
– Без да споменава нищо за германците.
Той поклати глава.
– Не. Нито дума за тях.
– Утре ще отида да потърся някого в "Уфици", който би могъл да си спомня Дехер, Лоренцети или Фридрих Стрекер.
Паоло погледна към беззвездното небе и намести сламената си шапка.
– По-добре иди да поспиш – каза той. – Приятелят ти нима да е особено доволен, ако не те пусна да се прибереш.

*

9


9



Серафина се събуди рано в събота сутринта и тръгна веднага към "Уфици", където пристигна час преди да бъде отворен за посетители. Влезе през служебния вход, намиращ се точно срещу голямата врата. Там, в конферентната зала без прозорци, се срещна със заместник-директора и уредника, които бяха работили в музея по време на германската окупация, както сега флорентинците и определени случаи не съвсем искрено я наричаха... За повечето италианци обаче през по-голямата част от войната това си беше съюзничество, а не окупация. Във всеки случай, нито един от тях не беше виждал Дехер след юли 1944-та и допускаха, че щом полковникът толкова о тчаяно искаше да замине на фронта, най-вероятно е загинал. Същото се отнасяше и за Стрекер. Съобщиха й, че Лоренцети гради блестяща кариера в университета в Милано, което вече й беше известно, а Лудвиг Хайденрайх и Хърбърт Фос живеели някъде в Германия. И двамата били част от Германския военен фронт за опазване па изкуството във Флоренция. Това била нацистка организация, чиято задача била да плячкоса всички картини и скулптури, до които успее да се добере, и да ги изпраща на север, където да бъдат скрити в солниците край Хейлброн или пък изложени в имението на някой министър в покрайнините на Берлин. В интерес на истината, поясни заместник-директорът, Хайденрайх при възможност често пренебрегвал заповедите на началниците си и предотвратил още по-зловещо разграбване, като спасил колекцията на Бернард Беренсон

9

във вилата му от самия Херман Гьоринг. Когато разбрал, че немските войници са минирали мостовете над река Арно, започнал да ги снима като полудял, за да остави на флорентинците спомен за тях, преди да бъдат разрушени.

– Знаете ли кой ще ви бъде от полза? – досети се накрая уредникът. – Трябва да поговорите с Роберто Пиреда. Работи в музея в Арецо. Идва насам един-два пъти в месеца или ние ходим да го видим там.
– Той не е обичал Росати ли? – попита Серафина.
– О, напротив, сигурен съм, че дори много ги харесваше. Лично ходи в имението им в Монте Волта преди войната, когато семейството откри етруските гробници. Сам ръководеше разкопките. После стана наставник на Виторе. Младежът постоянно се навърташе около него. Може все още да са приятели, ако не са изгубили връзка. Не мога да кажа със сигурност, защото с Виторе не сме се виждали от години. Но Пиреда вероятно ще може да ви разкаже за... – Тук той погледна към колегата си и се усмихна на нещо, което очевидно беше вътрешна шега, и завърши: – ...за старата банда.
* * *
– Знаех, че ще си уредя живота тук още преди единайсет години. Беше през юни на 1945-а... – говореше Милтън в събота вечерта на група американски и италиански банкери и техните приятелки и съпруги, събрали се в частния салон на ресторанта.
Бяха шестнайсет души – осем жени и осем мъже, сред които и президент на банка в Ню Йорк. Серафина и преди го беше чувала да разказва тази история за освобождаването на Рим от американците и удивително радостното посрещане от страна на италианците, но тази вечер я разказваше на събралите се банкери, защото финансираха огромна карибска водноелектрическа каскада в Африка. А историята, както тя много добре знаеше, му позволяваше, както да възхвалява европейските си домакини, така и да отпразнува приятелството, което сега съществуваше между двете страни. Той стоеше начело на масата, държейки в ръка чаша пенливо вино "Просеко".
– Иронията, разбира се, беше в това, че два дни след като влязохме в Рим, моите сънародници, както и много британци и канадци, дебаркираха в Нормандия. И така освобождението на Вечния град много скоро бе засенчено и изпратено на вътрешните страници на повечето вестници – каза той. – Но, боже, наистина бе вълнуващо за нас, най-вече лично за мен. Рим е един от най-красивите градове в света. И макар да не успях да прекарам много време там през онзи юни, се задържах достатъчно дълго, за да се засили привързаността ми към вашата страна и разбира се, към вашето вино. И с това малко въведение тази вечер ще вдигна чаша, както съм го правил стотици пъти през изминалото десетилетие, за нашето приятелство. За САЩ и за Италия!
Те се чукнаха и докато Милтън сядаше, намиращият се от дясната страна на Серафина италианец на име Винченцо се обърна към нея:
– Милтън ми каза, че сте следовател – рече той.
Имаше впечатляващо гъста, но недобре поддържана посребрена коса, също толкова посивели мустаци и груба, мургава сицилианска кожа.
– Вярно е.
– Не е лесна работа за красива млада дама.
– Както вероятно и за красив млад мъж.
– Чудесно казано – засмя се той. – Трябва да призная, че никога не съм срещал жена детектив.
– Това е, защото съм единствената.
Той кимна, обмисляйки информацията. И продължи:
– От колко време сте заедно с Милтън?
– От две години и половина.
Двама сервитьори започнаха да слагат пред всеки от тях прибори и малки чинии с изкусно аранжирани пържени цветове от тиквички, пълни с козе сирене.
– Какво мисли той за вашата... за работата ви?
– Няма нищо против.
– А защо двама толкова прекрасни млади хора като вас още не са женени? Би трябвало отдавна да сте семейство.
– Може и това да стане някой ден.
– Вероятно говоря като баща ви. Простете – каза той и наряза първата тиквичка.
– Не е нужно да се извинявате.
– Ние много харесваме Милтън. Това е.
– Аз също.
– А вие какъв следовател сте?
– Много добър.
Мъжът отново се засмя. Тя погледна към края на масата, където Милтън очароваше седналите от двете му страни жени, за едната от които знаеше, че е съпруга на президента на италианската банка.
– Не, наистина – продължи непознатият, – какво разследвате? Подозирам, че работата ви е много по-сериозна от това да издирвате бездомни котенца и да връщате у дома изгубени бебета.
– Занимавам се с убийства...
Усмивката мигом изчезна от лицето му.
– Шегувате се.
– Не.
– Значи има следователи жени и те разследват убийства? Тук, във Флоренция ли?
– Да. Аз съм жив пример за това.
– Вие... вие носите ли пистолет?
– Да.
Той разтърси глава.
– Как стана така? Как се случи да носите оръжие и да търсите убийци?
– Сама го поисках.
– Наистина ли?
– По време на войната придобих специални умения. Щеше да е жалко да не ги вкарам в употреба. И така, отидох при Паоло фичино и го помолих да ме вземе на работа.
– Главният инспектор?
– Точно така.
– Толкова просто ли беше?
– Не – отвърна Серафина. – Никога нищо не е толкова просто.
– Но това е всичко, което ще ми кажете.
– Инспектор фичино е много добър човек. Той знаеше, че имам нужда да работя, и ме взе под крилото си. 11ое този риск.
– Не бих желал дъщеря ми да се занимава с това, което вършите вие. Но имам чувството, че доста ви бива.
– Благодаря.
– Знаете ли нещо за онази клета жена... Извинете ме, онези две клети жени, чиито сърца са били изтръгнати?
– Малко – насила се усмихна тя и подхвърли закачливо: – А вие?
Винченцо остави вилицата си и вдигна ръце.
– Невинен съм, кълна се.
– Така си и помислих.
– Но не можете да говорите за това.
– Не, не мога. Съжалявам.
– Никога не съм срещал маркиза – каза той, – но познавам хора, които са общували с Антонио.
– Така ли?
– Не бива да храните големи надежди. Аз нямам... Как беше онзи американски израз? ... Димящ пистолет.
– Какво разправят хората за него?
– Бил добър човек и напълно заслужавал титлата си. Грижил се е за малката си общност и селяните, обработвали земите му. Но после започнала войната и както всички останали, направил някои компромиси.
– Какви например?
– Ами продал се на германците. Но пък, от друга страна, нима не го правихме всички?
– Не. Не всички.
Той се усмихна като дядо, гордеещ се с внуците си, и отбеляза:
– Е, добре, може да не разполагам с димящ пистолет, но пък вие сте – както американците наричат умните жени – истинско заредено оръжие.
После вдигна чашата с последните глътки просеко и я чукна в нейната.
– Какво имахте предвид, като казахте, че се е продал на германците?
– Не биваше да изричам подобно нещо. Истината е, че до мен са стигали само слухове и инсинуации.
Тя се присегна и за един дълъг момент задържа пръстите си върху ръката му, вперила поглед в него.
– Трябва да ми кажете. Моля ви! Онова, което знаете, може да ми помогне да спася човешки живот.
Още щом млъкна, я обзе неприятното чувство, че вероятно бе стигнала твърде далеч с флиртуването. Ала когато той я погледна, веднага разбра, че мъжът беше готов да се разтвори пред нея като сварена мида.
– Ами... – подхвана той малко замислено – ние се предадохме в Северна Африка през май 1943-та. Съюзниците завладяха Сицилия два месеца по-късно. В началото на юли. Бомбардираха Рим за пръв път седмица или две след това. Още тогава беше ясно като бял ден, че всичко е свършено. Всички го знаеха, освен германците. И така, ние арестувахме Мусолини. Сигурно си спомняте. До края на месеца дори бяхме прогонили черноризците. И вече знаем колко добре проработи това.

Тя кимна. Помисли за майка си и баща си. За тяхната екзекуция. Новото правителство на Бадолио

10

първоначално се закле във вярност към Берлин, но до началото на септември се бе предало на Съюзниците. За няколко дни германците бяха окупирали Рим, спасиха Мусолини от ски курорт в Апенините, където той бе държан като затворник, и отново утвърдиха марионетно фашистко правителство начело е Дучето. А тя и брат й избягаха.

– Беше като гражданска война насред Втората световна – продължи той. – Хората говореха, че Антонио Росата е направил грешка, като твърде дълго е останал на страната на нацистите и тяхната прислуга – черноризците. Или не е могъл, или не е искал да види бъдещето.
– Какво по-точно е направил?
– Докато останалите гладувахме, съседите му разправяха, че в неговото имение винаги е имало мед и говеждо. Винаги. За внуците му по всяко време било осигурено мляко. А между 1943-та и 1944-та, докато италианските патриоти са се били срещу германците в горите над техните земи, Антонио се изживявал като сватовник и се опитвал да уреди брака на дъщерите си с нацистки офицери. Лично организирал коледен бал през декември 1943-та за германците във вила "Химера". Сигурно знаете, че така се е казвало имението му.
Тя си помисли за рушащите се стаи, които беше видяла там.
– Имал е само една дъщеря – подметна Серафина. Каза го не толкова, за да защити Антонио, колкото да провери дали това пояснение щеше да размърда паметта на Винченцо. – Имал е двама синове, единият от които е бил женен за Франческа.
Един сервитьор разчисти чиниите с остатъците от пълнените цветове от тиквички и им донесе купи с гъста супа риболита, която имаше апетитен оранжевочервеникав оттенък от доматите и морковите.
Банкерът се облегна и се загледа в чинията, сякаш преценяваше ястието.
– Точно така. А момичето се казваше Кристина, нали?
– Да.
– Говори се, че е била приятелка е много германци. Както и един от братята й. Та нали точно той е помогнал на нацистите да изнесат историческото богатство на Флоренция?
– О, това е доста спорно. Доколкото знам, дори се е опитал да им попречи да плячкосат града.
Мъжът опита от супата си.
– Вие изобщо не докоснахте тиквичките. А това е невероятно вкусно. Мисля, че ще ви хареса. – Той гребна още една лъжица, преди да продължи: – Онова, което знам, е, че Антонио и Беатриче Росати са забавлявали нацистите и черноризците през 1943-та и 1944-та. Те са приютили немски офицери в дома си след падането на Рим. Съмнявам се маркизът да е бил доволен от факта, че приятелите му от Севера са решили да отседнат за последно във вила "Химера", но вината си е била изцяло негова.
Серафина погледна към Милтън и той й намигна. Усмихна му се и след това се обърна отново към италианския банкер до нея.
– А какво правихте вие по време на войната? – попита непринудено.
Той поклати глава.
– Твърде малко – отговори й с мрачен тон, – прекадено малко...
Убийствата на жените Росати дадоха на туристите в Тоскана теми за размишления, различни от виното, сиренето и малките кичозни дрънкулш, изобразяващи Давид на Микеланджело. Елегантните градини Баболи в двореца Пити изглеждат съвсем различно, ако си представиш сатанистки ритуали в гората зад амфитеатъра и убиец, изтръгващ сърцата на жертвите си. "Виа де Торнабуони" се превръща в нещо повече от луксозна улица за пазаруване. Ако погледнеш случайно нагоре към апартаментите над магазините за дамско бельо и рокли и онези, в които се продават шоколад и кожи, и си представиш...
И, вие знаете какво да си представите. Аз – не.
Дори невероятен град като Флоренция става по-интригуващ, ако из улиците му вилнее демон. Като че ли "Уфици" вече не е достатъчен. Катедралата и кулата, вратите на Баптистерия, за които сигурно знаете, че са копия, а истинските се съхраняват в "Музей делЮпера дел Цуомо", са по-малко примамливи, отколкото идеята, че в сенките дебне самият дявол...
Но, разбира се, човек е в опасност само ако е роднина на Росати. Така че всеки друг може да се наслаждава на вълнуващото пътуване, без да се страхува, че ще стане поредната ми жертва.
Винаги ми се е струвало интересно, че две жени бяха екзекутирани за убийство същото лято – едната точно преди да започна работата си и друга много скоро след това. На трети юни американците изпратиха Барбара 1' реъм в газовата камера в Калифорния. На тринадесети юли англичаните обесиха Рут Елис в Лондон. И все пак любопитното е, че никой в италианските медии не допусна, че може да съм жена.
Други новини през това лято на 1955-а? Ще си спомните, че папата отлъчи от Църквата Хуан Перон през юни. Осемдесет и трима зрители загинаха при трагедията на автомобилното състезание в Льо Манс. Антонио Сени сформира ново правителство в Рим. В Америка УолтДисни отвори увеселителен парк А във Флоренция някой убиваше по зверски начин членовете на семейството на тоскански благородник. От това ставаше страхотна история... И трябва да призная, че се поддадох на лек изблик на зашеметяващ нарцисизъм, докато поглъщах статиите.
Очевидно полицията ще наглежда Джулия Росати и нейните момичета и аз обмислям да си взема кратка почивка. Може да отпътувам към техния малък дом в покрайнините на Ватикана след седмица, месец или година. Както вече казах – не бързам. Не усещам някакъв неустоим импулс.
Но тогава прочетох във вестника цитат от полицейския детектив Паоло фичино: "Нищо няма да се случи нито на Кристина, нито на Виторе Росати, нито на семейството на Виторе. Ние ще се погрижим за тях".
Можете ли да си представите? Той ме предизвиква, подтиква ме.
Добре. Досега не съм отстъпвал пред предизвикателство. Стягам куфара си и потеглям на юг от Рим...
Кристина стоеше до прозореца на хотела във Флоренция и й се искаше стаята на Фридрих да се намираше на последния етаж. Или поне сградата на отсрещната страна на улицата да беше по-ниска, така че да не й пречи да наблюдава луната, която бе започнала да се прокрадва между облаците. Тя предположи, че от стаята на Виторе, която бе два етажа над нейната, може би се откриваше по-добра гледка, но от тази на Фридрих не се виждаше почти нищо. За кратко си представи по-големия си брат също да стои на своя прозорец с ръце на перваза, със зареян в небето поглед. По всяка вероятност обаче той спеше дълбоко някъде другаде...
Все още нямаше четири часй и Виторе без съмнение бе изпаднал в нещо като безсъзнание, защото никой не спеше по-дълбоко от него, независимо къде му се удаваше да полегне. Но това легло очевидно не се намираше в този хотел. Отначало много се страхуваше брат й да не разбере, че бе пристигнала тук с германеца, с когото не искаше да я вижда. Но Фридрих беше прав: доколкото му беше известно, Виторе изобщо не беше стъпвал на този етаж. Прекарваше колкото може повече нощи далеч от хотела. Въпреки че никога не беше казвал на Фридрих къде ходеше, всички офицери от малката група от "Уфици" знаеха, че се срещаше със секретарка на име Джулия, която работеше в местната радиостанция. А ако не беше при нея, ходеше при майка й във Фиезоле. Все пак Кристина ясно бе заявила на Фридрих, че трябва да напуснат хотела още преди закуската.
Родителите й и Виторе си мислеха, че прекарва уикенда със семейната приятелка Доната. Тя беше жена на възрастта на Франческа, която винаги поставяше любовта над чувството за отговорност. И точно според очакванията на Кристина, бе щастлива да я прикрива след запознанството й с немския лейтенант. Доната бе любовница на един от генералите на Мусолини и разполагаше с цял етаж във великолепния му дом във Флоренция.
В леглото зад гърба й Фридрих се раздвижи и тя се обърна. Очите му все още бяха затворени, но дългата му ръка беше протегната към онази страна на матрака, от която току-що бе станала. Тя го гледаше как разтяга пръстите си и ги прекарва безцелно по чаршафите и по ръба на възглавницата, докато бавно се събуждаше.
– Колко е часът? – попита той.
Разтърка очите си с ръце по толкова детски начин, че й напомни за племенника й в Монте Волта.
– Четири.
– Върни се в леглото тогава.
– Не можах да заспя.
– Заради хотелския матрак ли? – попита той с ведър глас. – Или защото ти се наложи да споделяш леглото с хъркащ германски войник?
Кристина се усмихна.
– Ти не хъркаш.
– Успокоих се. Винаги са ме обвинявали в обратното.
– Не други жени, надявам се.
– Не. Само други немски войници, които наистина хъркат. – Фридрих седна на леглото и й помаха да отиде до него. Щом го направи, той я притегли към себе си, поставяйки ръце върху крехкия й гръб.
– Е, защо не можа да заспиш? – попита накрая.
Тя осъзна, че той се безпокоеше за нея. Опасяваше се да не съжалява, задето са правили любов за пръв път или че лъжеше семейството си. Или може би защото се намираше в стаята на самотен мъж в малките часове на нощта. Но всъщност тя изобщо не съжаляваше...
Инезапно се бе почувствала като пораснала жена. Плануваше се. Точно такава романтика и емоции й бе отнемала досега войната. Да, беше пропуснала всички I нлавечери и балове, на които Франческа се бе забавлявала, когато е била на осемнадесет и деветнадесет, но Кристина имаше нещо, което й се стори много, много по-добро. Имаше любовник. До нея в това легло седеше мъж, в когото постепенно бе започнала да се влюбва.
– Кажи ми – повтори настойчиво Фридрих. – Моля
те!
Тя го целуна.
– Защото ми харесва тук – прошепна нежно.
– Във Флоренция?
– С теб. В твоята стая. Предполагам, не съм искала да сия през цялата нощ.
– Бих те завел на танци, но очевидно няма нищо отворено по това време.
Докато й говореше, тя усети, че се беше отдръпнала, очаквайки изречението да завърши по друг начин: Бих те завел на танци, но е съвсем очевидно, че не мога да танцувам. Сега ясно се виждаше, че костта му бе удебелена в края – левият му крак бе стъпил на пода, а десният свършваше над коляното. Ето защо й беше махнал да отиде при него, вместо той да стане и да се приближи до прозореца. По-рано вечерта, докато се любеха и откриваха особеностите и несъвършенствата по телата си, тя бе разгледала краката му и физическия му недъг. Беше го галила и целувала, превъзмогвайки решително отвращението си от това да прокара пръсти по остатъците от гладка кожа на местата, където той твърдеше, че усеща само странно изтръпване от време на време.
– Ти танцуваш ли? – попита закачливо. Сложи ръце върху раменете му и започна да масажира задната част на врата му.
– Да. Не съм така елегантен на дансинга, както бях едно време, но все още мога да изпълнявам съвсем точно стъпките на гавота.
– Точността е от голямо значение за вас, германците, нали?
Той се усмихна.
– Ааз дори не съм с пруски корени.
– Някой ден ще ми покажеш колко добре танцуваш. Може би дори още този уикенд.
– Би било чудесно...
Отвън по коридора пред стаята на Фридрих се чу отварянето на врати и тропот от бягащи тежки стъпки, Под вратата им сега се процеждаше светлина, защото някой бе включил лампите в коридора. И тогава последва чукане, по-скоро блъскане по вратата, за да събуди Фридрих и да го накара да слезе долу при полковник Дехер. Беше Хърбърт фос.
Очевидно Съюзниците бяха нападнали Сицилия...
* * *
Капитан Марко Росати първо си помисли, че пекат някакво животно на шиш, защото усети нещо, за което предположи, че са разпалени въглища, а из въздуха се носеше миризмата на печено месо. Но когато отвори очи, разбра, че се намира в онова полуосъзнато състояние, когато човек току се' буди от сън, а образът на печено прасе бързо бе изместен от факта, че новият му адютант го тресеше за рамото...
Очите на младежа бяха широко отворени и пълни с паника. Изглежда, Марко Росати бе заспал на стола до бюрото си в скромния апартамент на втория етаж в хотела в град Джела, където бе разквартируван. И печално си припомни, че пишеше поредното писмо до Франческа.
Насили се да се събуди напълно, изправи се и изслуша този крайно уплашен човек, когото всички наричаха Лунго, който панически говореше за вражески парашугнети. И за непрестанно приземяващи се съюзнически самолети, за бойни кораби, забелязани до сицилианския бряг, проправящи си път през вълните...
Точно се присягаше към кобура и пистолета си, когато се разнесе серия от оглушителни експлозии зад тях, до тях, пред тях – стана нещо почти като домино... След което полетя към закачалката до писалището, а после – на пода. Единствената светлина угасна и стаята остана осветена само от луната. Щом всичко най-сетне спря да ес тресе, Марко усети, че върху него леко се посипва ма-1млка. Забеляза, че Лунго се опитваше да му каже нещо, по ушите му кънтяха и не можеше да чуе нито една дума. Тогава войникът затвори очи и се строполи на мода. И той видя раздраната от шрапнел риза на адютанта, разкъсания корем и червата му, които висяха като гнездо от малки змии. Наведе се към него, потискайки надигащото се гадене, с единственото желание да разбере как би могъл да му помогне. Но страхът и чувството за безпомощност на инженера продължиха само един миг, защото гръдният кош на Лунго внезапно спря да се повдига, тялото престана да се бори за въздух и той издъхна.
Тогава Марко намери изпуснатия пистолет и се придвижи възможно най-бързо сред отломките и хаоса в стаята си до стълбите. Той се блъскаше в мебелите, които се бяха разместили, и си проправяше път сред стени, белязани от огромни дупки. Забеляза, че слухът му бе започнал да се възстановява, тъй като сега можеше да чуе жени и войници да пищят, както и тропота от картечница наблизо. Откъм плажа се разнесе гръм на артилерийски огън и си представи как огромните американски и британски военни кораби без съмнение стоят в морето и нанасят удари върху неговите отчаяни и уплашени хора в слабо защитените бункери. Първоначално бе предположил, че осколката от бомбата, врязала се в квартирата и убила адютанта му, е пусната от самолет, но сега му просветна, че вероятно е снаряд, запратен от тези гиганти, плаващи по вълните отвъд обсега на италианските оръдия, разположени по плажовете. Прозрението мина почти мигновено през ума му, пропъдено от пискливото свистене на следващия приближаващ снаряд. Намираше се на най-горната част на стълбището и се затича надолу, прескачайки последните няколко стъпала, все едно скачаше в басейна на вила "Химера". И въпреки че се приземи по странен начин и изкълчи глезена си, изскочи навън сред хаоса на площада.
Там попадна сред поток от ужасени жени, дърпащи слабичките си деца за ръцете, и уплашени мъже с карабини, които се опитваха да се организират на улицата. И точно тогава още една сграда по крайбрежието като че ли изчезна с проглушаващ рев сред облаци пушек и пепел...
* * #
Беатриче Росати разбра за щурма на Съюзниците в Сицилия от съпруга си Антонио, който от своя страна беше чул новината от пазача в имението. Нунцио пък бе научил за атаката от селяни, които тайно бяха слушали Би Би Си по време на закуска и най-вероятно бяха схванали едва около една трета от съобщението. После веднага бе изтичал обратно през хълма до вилата, за да каже на господаря си, че се води битка в Джела. Маркизът на свой ред бе пуснал радиото, което семейството бе скрило зад рафт със стари книги в библиотеката, и сега той, Беатриче и Нунцио се бяха скупчили около махагоновата кутия със златист плат върху говорителя, слушайки монотонния глас, който съобщаваше на безупречен английски за британците и американците, които идваха на талази и вече превземаха пристанищния град на Сицилия...
Антонио превеждаше на пазача, докато Беатриче се взираше през прозореца в синьото небе и облаците, побели от козе сирене. Сърцето я болеше. Гърдите я стягаха. Някъде насред тези новини, насред всички тези куршуми и бомби, бе по-големият й син Марко. Всеки момент Франческа щеше да се завърне от разходката, на която бе отишла с децата, и Беатриче знаеше, че трябва да я уведоми за началото на нашествието, което беше стигнало точно до града, до самия остров, където се намираше съпругът й. И стигнало почти до самия плаж.
Въпреки юлското слънце, започна да трепери и обгърна тялото си с ръце. В мислите си се молеше за сина си. Молеше се да оцелее и да се прибере невредим в Монте Волта. Тя чу зад себе си мъжки гласове – британския от радиото, който разбираше доста добре благодарение на годините, прекарани в университета в Пиза, и този на мъжа й, който, по нейно мнение, правеше английския да звучи прозаично. И тогава видя в съзнанието си като на филмова лента битките в Африка и Русия, показвани многократно в киното.
Но онези, разбира се, бяха обработените версии, които фашистите държаха да се видят: красиви младежи, седнали върху танкове, много често със свалени ризи, които поглъщаха полагащите им се порции с необяснимо усърдие; откатът на артилерийските оръдия, разположени по-високо от маслинови дървета; мъже, притиснали ушите си с ръце...
От време на време показваха бомбардиран квартал в Италия или Германия, чиято цел бе да внуши колко жестоки всъщност бяха Съюзниците, въпреки че записът никога не съдържаше сцени като полето от трупове, което бе видяла със собствените си очи през май в Арецо. Във филмите камерата рядко се задържаше върху безжизнените тела, които се подаваха изпод цели камари изпопадали камъни, с дупки от липсваща плът, оглозгана от плъховете.
Нунцио измърмори, че Марко е умен и затова изобщо не се съмняваше, че е добре, и няма причина да се притесняват. След това дискретно ги остави сами.
– Знаеш ли, този човек е прав – каза й Антонио и гласът му наистина звучеше спокойно. Все пак линиите около очите му изглеждаха по-тъмни на тази светлина и за пръв път тя забеляза, че страните му, някога толкова аристократични и стегнати, бяха започнали да увисват с годините.
– Всъщност той е глупак – тросна се тя.
– Не го мислиш в действителност.
– Не, разбира се, че не. Но през цялото време просто бълваше баналности. Да, Марко е умен. Но на света не съществува аро ; нито една причина, поради която да повярвам, че е добре. Не мисля, че бомбите правят разлика между умни и глупави.
– Така е, но интелектът винаги помага. Марко няма да поеме ненужни рискове. Не и с две деца и жена, които го чакат тук. И едва ли ще пожертва живота си заради черноризци или нацисти.
– Не, няма... – съгласи се колебливо тя.
В подножието на хълма, близо до парапета на една от долните градини, тя видя внука си Масимо да тича с пръчка, размахвайки я като сабя. Франческа и Алесия скоро щяха да се зададат след него. Затова се поизправи и се приготви да съобщи на снаха си, че нашествието е започнало, и то точно на плажа, където бе разпределен Марко. Новината можеше да доведе до буря от страдание и гняв, но съществуваше вероятност франческа просто да изпадне в мълчалива меланхолия. С жена като снаха й никога не се знаеше какво ще последва. Тя по принцип не можеше да владее емоциите си, а след заминаването на Марко заради войната беше станала дори още по-язвителна и податлива на променливи настроения. Може би е децата наоколо Франческа щеше да се държи нормално, да спазва приличието като достойна снаха на Антонио Росата и да приеме новината с нужното самообладание. Беатриче не беше в състояние да прецени.
За всеки случай тя прехвърли няколко пъти в главата си какво точно щеше да каже и как щеше да напомни на снаха си, че независимо от всичко, това беше началото на края...
Кристина забеляза брат си преди Фридрих и през ума и премина абсурдната идея, че всичко това едва ли щеше да се случи, ако американците и британците бяха изчакали само още ден, преди да предприемат атаката. Виторе нямаше да е призован обратно, ако боевете в Сицилия не бяха започнали.
Но той бе тук, в другия край на фоайето на хотела, в който тя и Фридрих бяха отседнали. И в момента си проправяше път сред множеството, като разбутваше с ръце и лакти тълпата от офицери и техните жени. Нито един от войниците ли не спеше сам? – запита се тя. Слънчевите лъчи огряваха през високите прозорци със завеси и светлината струеше през стъклените врати, но редиците от глобуси, напомнящи улични лампи, разположени по ъглите и над бюрото на портиера, все още светеха. В началото не знаеше какво да каже, но от начина, по който брат й сбърчи вежди от гняв, а очите му се взираха в тях с невярващ поглед, си даде сметка, че първо трябваше да предупреди Фридрих. Лейтенантът все още не беше забелязал брат й. Затова само стисна лакътя му и измърмори:
– Виж, Виторе идва.
Но почти веднага той се озова до тях и без предисловие заби юмрука си отстрани в челюстта на германеца. От удара Фридрих пусна Кристина и падна с разперени ръце върху дебелия килим. После Виторе застана на колене и повдигна зашеметения германец за реверите на куртката му. Кристина осъзна, че крещи на брат си да престане и да го пусне, когато Фридрих, макар и замаян от неочакваната атака, отвърна на удара, сграбчвайки брат й за раменете, и го повали на пода. Претърколиха се, вкопчени един в друг като бездомни кучета.
– Остави гб! – крещеше тя на Виторе, но Фридрих беше успял да си възвърне равновесието и вече равностойно се бореше с противника си. – Престанете! – не спираше да вика Кристина, като безуспешно се опитваше да сграбчи нечия размятаща се във въздуха ръка, но не беше сигурна дали на брат си или на любовника си.
Сякаш се опитваше да улови чайка: тя се изплъзваше всеки път. В крайна сметка двамата мъже се търколиха до страничната маса, преобърнаха я и разбиха поставената върху нея лампа в стил арт деко, с формата на черна пантера. Докато младата жена се мъчеше да ги раздели, на помощ дотичаха двама широкоплещести италиански офицери, които през смях ги дърпаха за куртките, ръцете и краката. Единият буквално влачеше брат й за глезените по посока към бара. Цялата група от войници и приятелките им ги бяха наобиколили, заливайки се от смях, и само един германски лейтенант гледаше с презрение побойниците.
Накрая, обзета от ярост към брат си, Кристина коленичи до Фридрих. Той изтри с опакото на ръката си кръвта, стичаща се от носа и разбитата му устна, и се усмихна мрачно.
– Май стана голям панаир, а? Трябва да е била доста интересна гледка – отбеляза германецът.
– Вината не е твоя – напомни му тя, като извади от чантата си носна кърпичка, за да почисти лицето му.
– Трябва да поговоря с Виторе – каза й той. – На четири очи. Насаме.
– Не, аз ще поговоря с него. И после той ще ти се извини.
През рамото си Кристина забеляза, че мъжете продължаваха да се смеят, а немецът с гъсти мустаци и загоряла, лъскава като намазана със зехтин кожа потупа приятеля й по гърба и очевидно не знаеше, че част от крака му липсва, защото му каза:
– Не мисля, че награждават за разкървавена устна. Трябва да изгубиш нещо повече, за да заслужиш Железен кръст.
Друг лейтенант се надвеси над лежащия на пода офицер и подхвърли:
– За бога, трябваше да се хванеш с някоя курва, а не със сестрата на Виторе.
Кристина вдигна очи към непознатия. Някога подобна забележка щеше да я накара да се почувства омърсена. А сега, странно, но изобщо не я засегна. Разбираше как я приемаха тези мъже. Като любовницата на Фридрих. Но тя се чувстваше точно както преди няколко часа, когато беше стояла до прозореца в стаята му и беше гледала нощното небе, търсейки луната. Беше просто една жена от многото наоколо, вероятно доста по-млада от повечето от тях. И докато мъжете си разменяха язвителни забележки за момичетата, хвърлили се в обятията им, продължаваха да ги желаят. Дори в този момент, когато притискаше внимателно кърпичката към лилавия оток върху устната на любимия си, усещаше неизпитано досега романтично чувство. Подобно нещо не би могло да й се случи в Монте Волта.
Фридрих улови с ръка пръстите й и отдръпна кърпичката от устата си.
– Е, добре. Заедно ще отидем да поговорим с него – каза, като кимна леко с глава по посока на брат й. – Но трябва да е наясно, че невинаги ще бъда толкова снизходителен.
– Разбира се – припряно се съгласи тя. – Та той те нападна в гръб!
Виторе гледаше към тях от плюшения фотьойл до стаичката на нощния пазач, докато двама италиански войници подобно на охранители го държаха здраво за раменете. Съвсем очевидно полагаха усилия да изглеждат сериозни. Фридрих бавно се изправи на крака, малко неуверено след боя и заради протезата, и двамата се отправиха към Виторе...
* * *
Франческа леко потупа малкото си момченце по гърба и остана загледана в него, докато то тичешком се изкачваше по стълбите към стаята си. Дъщеря й беше на терасата, точно до прозореца, очевидно вглъбена в гущерче на стената. Алесия лежеше по корем върху напечените от слънцето плочи с лице към гадинката, като нито едната от двете не помръдваше.
Погледът й се спря върху поставена в рамка снимка от сватбата й с Марко. Тя и родителите й бяха настоявали венчавката да се състои в катедралата в Пиза, откъдето беше семейството й, но нямаше начин някой от рода Росата да се съгласи това да стане другаде, освен в църквата в Монте Волта. И ето че снимката беше направена там, на стълбите пред северната порта. Съпругът й носеше черен костюм, а тя – рокля, по-скоро кремава, отколкото бяла, семпла, но елегантна, с дължина малко под коленете й. Деколтето беше прекадено дълбоко, но майка й смяташе, че дантелата прикрива достатъчно на най-подходящото място, и бе защитила избора й. Между нея и Беатриче бе възникнал спор, че сватбената рокля трябва да е традиционна, като тези, които се влачат по пода на влизане в храма, но Франческа искаше тоалет като на булките в Холивуд на снимките в списанията, които непрекъснато купуваше.
Потръпна при мисълта за онова, което съпругът й беше принуден да понася в Сицилия. Помисли си за брега край Джела и за огромните намотки с кабели, които й описваше в писмата си. В съзнанието си тя виждаше бойни кораби с оръдия с размерите на коринтски колони.
Зад гърба си чу приближаващите се стъпки на свекърва си.
– Каквото и да говорим – каза за пореден път Беатриче, – това е началото на края.
– И научихме ли нещо ново? – заядливо попита франческа.
Свекър й се бе опитвал да научи повече от емисиите на Би Би Си, като въртеше копчето за настройка на честотите, но само преди минути правителството беше започнало да заглушава сигнала.
– Не. В момента хващам само съботната утринна опери и някакво нацистко предаване.
– Какво казват?
– фашистите ли? Говорят за някакви измамнички, които се опитвали да вземат допълнителна дажба хляб, преструвайки се на бременни.
Франческа кимна. Усещаше, че започва да й се повдига. Знаеше, че предстои настъпление на Съюзниците, мо се надяваше, че ще се случи някъде другаде, а не точно в Сицилия.

– Преди да сме разбрали, войната ще свърши – продължи свекърва й. – От нас не се очаква да се бием в 11еапол или в Рим. Никой не иска да се повтори онова, което преживяхме в Капорето

11

. И не бива да се стига дотам.

– Значи просто ще се предадем? – изкрещя Франческа, давайки си сметка колко гневно прозвуча гласът й. 11ое си дълбоко дъх, за да се успокои. После, малко по-шокойно, продължи: – Дори дебелак като Дучето не би се отказал просто така. Даже да го иска, Хитлер никога не би го допуснал.
– Не знам, мила. Но няма никакъв смисъл да продължаваме. Някой ще намери оправдание и ще преговаря за споразумение. Нали така се прави по време на война?
– Черноризците и нацистите няма да преговарят с никого.
– Както ти казах, не знам нищо, но...
– Но нещата ще се влошават все повече. А точно сега някакви хора стрелят по съпруга ми...
– Който е и мой син – напомни й Беатриче.
За един дълъг момент двете жени се взираха една в друга, франческа не искаше друго, освен свекър й да изключи радиото. Струваше й се, че в живота й няма нищо по-досадно от него. Само статистика, фашизъм и опера. Маркизата първа отклони поглед, насочвайки вниманието си към снимката на масата. И заговори, обръщайки се повече към образите върху нея, отколкото към снаха си:
– Казвам ти, че каквото и да се случва сега, това е началото на края...
* * *
Виторе вече не хвърляше заплашителни погледи, но изражението му оставаше намръщено. Изглеждаше ядосан, изгубил търпение. Беше почервенял от боя и кожата му изглеждаше загоряла и груба, а косата му падаше над челото.
– Какво правиш? – попита Кристина. – да не си полудял?
– Виж го – отвърна брат й, имайки предвид Фридрих. – Погледни себе си. Ти си...
– Да, кажи...
Виторе обходи с очи войниците, насъбрали се във фоайето на хотела, и вдигна ръце с обърнати нагоре длани в знак, че се предава.
– Предаваш ли се? – засмя се един от мъжете и той кимна в знак на съгласие. Двамата мъже се усмихнаха един на друг и свалиха ръце от раменете му, позволявайки му да стане от стола, върху който го бяха въдворили. На Кристина й се стори, че Фридрих иска да каже нещо на брат й, но не й хареса начинът, по който очите му пламтяха, затова му направи знак да изчака.
– Това ли искаш? – все пак успя да попита той.
– Да. Точно това искам – прошепна тя. – Трябва да поговоря с Виторе насаме.
После дръпна брат си в един ъгъл на фоайето, където никой от войниците или гостите на хотела би могъл да ги чуе. Зяпачите вече се разотиваха и всеки се опитваше да научи последните новини и да отдели действителността от слуховете, един от които беше, че парашутисти на ( 'ъюзниците вече са се приземили в Рим.
– Говоря съвсем сериозно. Да не би да си полудял? – отново попита Кристина. – Как, за бога, можа да нападнеш немски лейтенант насред Флоренция?
Той мълчеше, но изскърца със зъби и издиша шум-
I I' ; но.
– А защо, за бога, ти реши да спиш с един от тях?
– Не е толкова просто...
– Така ли?
– Не. Онова, което правим, е...
– Просто заварих сестра си в хотел с нацист – изсъска, прекъсвайки я Виторе. – Струва ми се, че реакцията ми беше съвсем естествена.
Кристина се замисли върху думите му, потискайки порива да го зашлеви по бузата, тъй като вече бяха устроили неприятна сцена. Вместо това тя се извърна рязко и се запъти към Фридрих. Виторе обаче я улови за лакътя и я принуди още веднъж да го погледне в лицето.
– Нима не виждаш какви са в действителност германците? Та те са по-лоши дори от нашите фашисти! – каза й с нисък, но напрегнат глас. – Завладяват страната ни, крадат вековното ни изкуство. Те ни мразят... Ненавиждат всеки, който не е на тяхна страна! Кой знае какво правят с евреите, какво правят...
– Фридрих не е отговорен за нито едно от тези престъпления...
– Те са отвратителни. Има причина целият свят да ги мрази... Както и нас, задето сме изгубили ума си и ги подкрепяме. И сега ти, от всички останали хора...
– Но ти работеше с тях! Как се осмеляваш да ме съдиш?
– Правех го, защото нямах друг избор. И защото бяха опрели пистолет до главата ми.
– Не е вярно. Докато в този момент другият ни брат се бори за живота си в Сицилия, ти си тук, във Флоренция, и чистиш праха върху останките от антични съдове. – Тя говореше, без да се замисли, и едва когато изрече думите, си даде сметка колко дълбоко вероятно го засегна.
Ала той съвсем не изглеждаше обиден. Наведе очи само за момент, изсумтя, после поклати глава.
– Ти си такова дете... – упрекна я с тон, смекчен от почудата. – Първо, Марко е точно толкова зависим от германците; колкото съм и аз. И второ, изпитва същото отвращение, ако не и по-голямо. Защо ли? Най-вече защото в момента се опитва да спаси живота си. Но и той също е нямал избор. А и ти нямаш никаква представа с какво се занимавам аз. Никаква. Прекарвам дните си в опити да попреча на любовника ти и неговите приятели нацистите да изнесат цяла Флоренция и Арецо към Берлин или към някое богаташко имение край Балтийско море. Или пък към Гестапо в Рим. Но добре, добре... Защо да ми пука, щом собствената ми малка сестричка е станала германска курва?
Този път изобщо не я интересуваше, че ги наблюдават много хора. Вдигна дясната си ръка и зашлеви с всичка сила брат си по лицето...
В неделя Джулия Росати целуна децата си за лека мощ. Семейството обитаваше апартамент на втория етаж на къща до замъка Сант Анджело в Рим. После угаси лампата и остави вратата на детската стая открехната, за да може проникващият лъч светлина откъм коридора да им вдъхва спокойствие. Все още не им беше казала, че баба им е мъртва и затова баща им спешно беше замимал за Флоренция. Преди около седмица, когато научиха ча убийството на Франческа, и двамата стигнаха до заключението, че смъртта й е следствие на начина й на живот. Джулия не я укоряваше колкото съпруга си, но споделяше мнението му, че вероятно убиецът беше някой разгневен или ревнив любовник.
Смъртта на Беатриче обаче повдигна съмнения, че става въпрос за нещо много по-сериозно.
Когато се върна във всекидневната, униформеният полицай четеше вестник. В един дълъг момент тя се загледа в пъхнатия в кобура пистолет. Усетил, че го наблюдава, той смъкна разтворения вестник и сви рамене. Имаше издължено лице и тънки, безцветни устни. Тя допусна, че подобно на нея, гонеше четиридесет.
– Бебетата заспаха ли? – попита мъжът.
– Мисля, че четиригодишното ми момиченце няма да остане очаровано, ако чуе, че го наричате бебе – шеговито отвърна тя.
– Значи е твърдоглава – подсмихна се той. – Също като моята дъщеря.
– да – съгласи се тя, – такава е.
Той сложи вестника отстрани на масата.
– Всичко ще е наред – каза след малко. – Нищо няма да се случи на вас или на децата ви. Не и тук, в Рим.
– Нито където и да било.
– Точно така. Никъде.
Майката на Джулия продължаваше да живее извън Флоренция в градчето Фиезоле. Беше казала на дъщеря си по телефона, че всичките й съседи се питат дали убиецът не си отмъщава на останалите живи от тосканския род на маркизата. Спомена още, че след смъртта на Франческа никой не се притеснявал за собствената си сигурност. Кой можеше да е този изрод, изтръгнал сърцето на жена, беше интересен за тях въпрос, но не ги засягаше пряко. В края на краищата, ако не си пряк роднина на последните Росати, нищо не те заплашва.
– да ви предложа още кафе? – попита тя полицая.
Той кимна и й подаде чашката и чинийката.
– Благодаря ви. Очевидно искате да будувам цяла нощ.
Жената мина покрай висящото на стената между всекидневната и кухнята огледало, но не забеляза отражението си в него, а по-скоро се загледа в силуетите на Марс и Венера, изсечени в долния край на дървената рамка с орнаменти. Тази антикварна вещ беше на около петстотин години и според преданията от поколение на поколение в рода Росати някога бе принадлежала на Пиеро Медичи. Беше преживяло взрива и разграбването на вила "Химера", защото Беатриче лично бе изкопала дупка в тревата близо до плувния басейн и го бе заровила в нея.
Джулия не беше виждала имението, преди дърветата да бъдат опожарени и къщата да се превърне в развалина. Не беше виждала и химерата. Но й бяха показвали снимки на вилата преди войната.
В кухнята сложи във филтъра на кафемашината толкова кафе, колкото можеше да се побере. Наистина искаше да е сигурна, че полицаят ще остане буден до сутринта. Надяваше се и тя самата да издържи.
Главен инспектор Паоло фичино пусна вестника в кошчето за боклук на тротоара, преди да изкачи стълбите към апартамента си. Знаеше, че съпругата му вече беше прочела статията в неделните издания за касапина, изтръгващ сърцата на жени от стар тоскански род във Флоренция, но нямаше смисъл да внася подобни сензационни заглавия в дома им, където биха могли да привлекат вниманието на шестнайсетгодишната им дъщеря.
Репортерите все още не бяха стигнали до извода, че който и да беше убил двете Росати, го е сторил заради нещо, случило се през войната. А и нито той, нито съдебният лекар бяха споменали за подобна вероятност при разговорите си с тях. И сигурно никога нямаше да го направят. Защото най-вероятно такава връзка не съществуваше...
В края на краищата, не спираше да се пита Паоло, ако версията беше вярна, защо убиецът беше чакал цяло десетилетие? А оттогава бяха изминали десет години. Лично се бе запознал с доклада на патолога за смъртта на Антонио Росати, в който пишеше, че човекът бе починал от инфаркт през един слънчев летен следобед, докато се беше разхождал в градината на къщата си в Рим. Свидетели на кончината му имаше в изобилие. Паоло си даваше сметка, че приема идеята за връзка на предприетата вендета с войната единствено заради Серафина. Очевидно патологът Серджо Контучи изобщо не допускаше подобна вероятност.
След като Серафина се върна от Монте Волта, му каза, че е изпитала усещането, че е била във вила "Химера" и преди. След сражението през лятото на 1944-та, когато партизаните са се оттеглили от хълмовете край Трекуанда, вероятно я бяха оставили в имението на Росати. Скрили са я в етруските гробници от палещото слънце и нацистите. Но, питаше се Паоло, имаше ли това някаква връзка с разследването? И някак си не можеше да си го представи. Надяваше се, че тя му разкрива всичко, но, честно казано, имаше подозрения. Голяма част от живота й оставаше мистерия за него и както му се струваше, дори за самата нея. Все още си спомняше притесненото ранено врабче, което през 1947 година беше дошло при него с желанието да стане следовател. Щеше да я отпрати на момента, ако не беше забелязал врата и ухото й. Белезите й по онова време бяха много по-забележими. Беше си дал сметка, че въпреки младостта си тя вземаше нещата на сериозно. Веднага беше разбрал, че пред него стои млада жена с житейски опит, което я правеше безценен ученик. Неоценим следовател... Много бързо забеляза, че е изключително умна. И както тя самата твърдеше – колко точен стрелец беше. Даде й оръжие, като я посъветва да не парадира с него. И в продължение на много години никой не беше разбрал, че ходи въоръжена. Сега онези, които все пак научиха, гледаха встрани.
Паоло се замисли дали трябва да се притеснява за сестрата на Беатриче в Неапол или за малкото семейство на племенницата й в Лондон, но инстинктивно усещаше, че убийствата нямаха нищо общо с тях. И все пак...
За момент спря и пое дълбоко нощния въздух, благодарен, че беше малко по-хладен и не толкова влажен, колкото бе очаквал. След това продължи да се изкачва по тясното стълбище към съпругата и шестнайсетгодишната си дъщеря...
* * *
– Виторе и Кристина имат намерение да погребат майка си и Франческа при останалите от семейството в имението в Монте Волта – съобщи Серафина, когато се засякоха с Милгън в кухнята в понеделник сутринта.
За закуска той обикновено минаваше с кафе и цигара или с някой случайно останал от предишния ден шоколадов сладкиш. Нейният ден обикновено започваше почти по същия начин.
Той, изглежда, се замисли върху думите й. Държеше в ръце две вратовръзки и тя посочи с пръст едната – в синьо и златисто.
– Сигурна ли си? Днес ще облека сив костюм. Клонях към червената.
– Синьото подхожда на очите ти – напомни му тя.
– Е, с това няма как да споря – примири се мъжът. – Ти ще ходиш ли на погребението?
Милтън метна червената вратовръзка на облегалката па един от столовете и започна да завързва синята около врата си. Оглеждаше се в хромираната повърхност на тостера вместо огледало. Тя му подари тостера миналата Коледа, защото си беше въобразила, че ще му е приятно да си препича филийки или кифлички за закуска, като всеки американец. Ала той го използваше рядко и само защото, както вече многократно се беше уверила, я обичаше и искаше да я увери, че цени подаръка й.
– Да. Двамата с Паоло смятаме да присъстваме – отговори тя.
– Кога ще бъде?
– Скоро. В сряда, доколкото знам.
– В тесен семеен кръг?
– Колкото е останало от него. Кристина се надява, че някои от селяните ще дойдат, за да отдадат почитта си към маркизата. Може би и хората, работили някога в имението.
– Като онзи приятен млад мъж ли, за когото ми каза, че понастоящем работи във фабриката за теракота?
– Иларио? Може би. Ще видим.
Приключил с вратовръзката, той си дръпна от цигарата й. След като я остави обратно в пепелника, хвана с ръце раменете й и попита сериозно:
– А ти как си? Разказа ми за някои от хората, които си разпитвала в Монте Волта, но не спомена как се чувстваш след посещението си там.
– Може би по-късно.
– По-късно, защото е дълга история или загцото е неприятна?
– да кажем, само дълга.
– Лъжеш ме.
Тя свали дясната му ръка от рамото си и го целуна.
– Да, лъжа те – каза простичко. После навлажни пръсти и изтри червилото от бузата му. – Но това наистина е дълга история. А и двамата трябва да тръгваме за работа.
* * *
Когато Серафина пристигна в полицейското управление, там я очакваше телеграма от Западен Берлин. Фридрих Стрекер беше в списъка на безследно изчезналите и се предполагаше, че е мъртъв. През октомври 1944-та бил повишен от лейтенант в капитан и прехвърлен в танкова гренадирска дивизия, която била почти изцяло разгромена при битката за Будапеща в първите месеци на 1945-а. Не повече от двестатриста бойци успели да избягат от града на тринадесети февруари, но еднокракият офицер не бил сред тях.
– Серафина? – подвикна й Паоло.
Тя вдигна поглед към него.
– Росати са тук – съобщи той.
– Благодаря ти – отвърна, като пъхна телеграмата в папката.
Чудеше се как да съобщи новината на Кристина...
* * *
Серафина и Паоло седяха от едната страна на масата в мрачната стая за разпити в дъното на коридора, а Виторе и Кристина се бяха настанили от другата. Младата следователка се надяваше, че братът и сестрата са успели да се наспят през нощта, но забелязала торбичките под очите на момичето, се усъмни в това.
– През почивните дни помислихте ли внимателно кой Пи могъл да изпитва неприязън към вас? – подхвана разговора Паоло. После насочи вниманието си към Виторе: – Колкото по-скоро ни дадете някаква насока, толкова по-бързо ще успеем да разберем мотивите на този луд и жена ви и децата ще бъдат в безопасност. Както и леля ви в Неапол.
Виторе се облегна на дървения стол и стисна ръце в скута си.
– Очевидно доста хора са ни завиждали. Но след 1944-та би следвало да започнат да ни съжаляват. Наистина, кой друг загуби толкова много, колкото ние?
Паоло повдигна рамене.
– А след войната? Да сте обидили някого във Ватикана? Да не би майка ви...
– Дори да съм засегнал някого в музея във Ватикана – отвърна Виторе, като натърти върху думата музей, – защо ще убиват Франческа? Защо не мен? Освен това през целия си живот не съм правил нищо друго, освен да оценявам и да картотекирам скулптури на повече от пет нека. Организирах изложби за туристите. Не мисля, че с това бих могъл да нараня дълбоко някого.
– Защо изгубихте интерес към етруската култура?
– Не съм. Просто престанах да се интересувам от Арецо, Флоренция и Тоскана. Двамата с Джулия отдавна искахме да се установим в Рим. Започнах да се занимавам с ренесансово изкуство, за да получа работата в музея. Напълно обикновена причина.
Серафина се обърна към Кристина:
– А защо вие и родителите ви също се преместихте в Рим, вместо да останете в Монте Волта?
– След всичко, което семейството ни преживя тук? Щеше да бъде прекалено болезнено. Никой от нас не би искал да живее в имението. Може би някой ден ще се опитаме да го продадем. Впрочем, ако вече сте видели вилата... – Гласът й заглъхна и тя млъкна натъжена. После се обърна към следователката и продължи: – Припомнете му какво сте видели, когато ходихте там миналия ден.
Паоло вдигна нетърпеливо ръце.
– Знам, че имотът е в окаяно състояние. Но защо не сте наели апартамент някъде по-близо до корените си? Ако средствата не са ви стигали, все пак ми се струва, че щеше да ви излезе много по-евтино да живеете в Монте Волта, отколкото в столицата.
– Родителите ни имаха благородно потекло – отбеляза Виторе. – Като се има предвид това, за тях би било унизително да живеят сред селяните.
Кристина поклати глава и се усмихна малко уморено.
– Стига, Виторе, ти ги изкара големи сноби... А те не бяха такива. Особено мама. Всъщност родителите ми и аз се преместихме в Рим, за да бъдем по-близо до теб и Джулия. После, след смъртта на татко, двете решихме да останем, за да може мама да вижда по-често внуците си. Нищо повече. Тя искаше само да е около теб, жена ти и децата, особено след смъртта на Масимо и Алесия. – След това се обърна към двамата следователи: – Ние не изгубихме всичко през войната, което е очевидно. Можем да си позволим апартамент в столицата.
Серафина подпря лакти върху бюрото и се наведе напред.
– Тази сутрин пристигна телеграма. От Германия. – Загледа се в нарастващата тревога на брата и сестрата. – Твоят лейтенант, Кристина, е загинал в битката край Будапеща. Не знам дали за теб има някакво значение, но е умрял като капитан.
Кристина кимна едва забележимо и си пое въздух. После въздъхна.
– Къде е погребан? – попита след кратко мълчание.
– Сигурно никога няма да научим. Така и не са открили тялото му. Нека да погледнем истината в очите... Знаете, че Будапеща беше почти срината със земята. Градът е разрушен от нацистите и съветските войски.
– Може да е взет в плен – слабо възрази Кристина.
– Немски капитан? По онова време руснаците не са вземали пленници е такъв висок ранг – обади се Виторе.
Серафина си даваше сметка, че е прав, ала не й се искаше да се изразява толкова рязко.
– Съжалявам... – обърна се тя към Кристина.
– Точно от това се опасявах през всичките тези години.
– Сигурно е истинско облекчение да узнаете истината, нали? – попита Паоло.
Вместо да му отговори, Кристина погледна към Серафина и каза с едва доловимо колебание в гласа си:
– Моята майка ми разказа нещо интересно след срещата си с вас.
Следователката затаи дъх. Предчувстваше какво предстоеше и макар Кристина да не се опитваше да й отмъсти съзнателно – Hà ти, задето потвърди смъртта на поя Фридрих, – в крайна сметка онова, което следваше, не беше нещо много по-различно.
– Тя мислеше, че ви познава – заяви младата жена. – Струваше й се, че ви е виждала и преди.
– Кого? Серафина ли? – изуми се Паоло. – Майка ви е смятала, че я познава?
– Точно така.
– Но как? – продължаваше да недоумява той. – Откъде?
Серафина седеше неподвижна, а ушите й бучаха. Помисли си за рисунките на птици по тавана на могилата и на етруското момче, опитващо се да удържи лодката си в бурята. Сега ги виждаше от гледна точка на каменния под, където бяха положили обезобразеното й тяло. Спомни си агонията заради непоносимите болки от изгарянията и как беше забелязала рисунките. И особено изображението на слънцето, надничащо иззад буреносните облаци, което извика сълзи в очите й. Трябваше да премигне няколко пъти, за да ги спре и да се убеди, че имаше спомен от реално случили се събития. В спомените си все още усещаше онзи натрапчив мирис на гъби.
– Според нея вие сте били онова обгорено момиче – говореше Кристина. – Една от партизаните. Но решила, че сте умрели в гробницата.
Серафина усети, че всички около масата са се вторачили в нея.
– Каза ли ви нещо друго? – попита тя.
– За вас ли?
– Да. За мен...
– В сряда още не беше съвсем сигурна къде ви е виждала. Но после, в четвъртък, когато избягахте от апартамента на франческа, забеляза колата ви. И тогава се сети.
– Продължавай... – сковано прошепна следователка-
– Майка ми каза, че обрала последния останал у дома зехтин и го дала на хората, които ви отнесли в могилата. Дори лишила снаха ни от крема й за лице. Те взели всичко, но искали сапун и парцали, които да преварят. И най-вече вода. Но не допуснали мама в могилата, искали сами да се погрижат за вас.
– Особено жената – промълви Серафина. Мислеше си за Тереза, съпругата на Енрико. Беше точно толкова добра в стрелбата срещу германските офицери, колкото нея, но с осем години по-голяма. Прехвърлила юношеската възраст, тя се отнасяше майчински към всички в отряда. С грижа и внимание... Мъжете я обожаваха, а Серафина й се възхищаваше. Онова, което групата им трябваше да прави, беше предимно да чака – да чака останалите, да чака за храна, да чака да падне нощ, но тази жена беше в постоянно движение. Тя готвеше. Ходеше на разузнаване. Пишеше бележки и писма вместо мъжете, които бяха неграмотни. Подобно на съпруга си, преживяваше всяка смърт и всяка грешка. Едва сега Серафина си данаше сметка колко усилия бяха положили да спасят житна й.
– Да, жената – съгласи се Кристина. – Но и мъжете а .що.
– А после пристигнали англичаните – каза следователката. В това нямаше как да е сигурна.
– Точно така – намеси се Виторе. – После дойдоха англичаните.
– Значи и вие сте били в Монте Волта? – обърна се и към него Серафина.
– О, не. По това време аз се намирах тук... във Флоренция.
– А къде бяхте вие, Кристина? – обади се Паоло. – Видяхте ли Серафина, когато партизаните я донесоха в имението ви?
– Не и лицето. Виждаше се само гърбът ви... – отвърна младата жена, като изрече последната дума с особено притеснение. Сякаш видът на ужасяващите рани беше оскърбителен за нея. След момент добави: – Вие лежахте на пода в кухнята.
– Значи не са ме отнесли направо в гробниците? – обади се Серафина.
– Не и в самото начало – отвърна Кристина. – Същата сутрин преди оттеглянето си германците бяха взривили хамбара, а в Трекуанда се водеше сражение. Това е съседното село. Спомням си, че земята буквално се разтресе от експлозията дори във вила "Химера". Същата нощ дойдоха партизаните и ви пренесоха в къщата. Но после немците се върнаха. Англичаните вече бяха по петите им и нацистите решиха за последно да отседнат в имението. Много харесваха хълмовете. – Сетне погледна право в очите другата жена. – Тогава майка ми и баща ми ви скриха всички в гробницата. Мисля, че очакваха да си тръгнете през нощта. Просто да изчезнете. Поне на това се надяваха...
– Но ние не сме си тръгнали – продължи вместо нея Серафина. – Защото другарите ми са се страхували да ме преместят отново...
Забеляза как Виторе сложи длан върху ръцете на сестра си и ги стисна. Отвън се разнесе гневен клаксон на камион за доставки и някой изкрещя на шофьора на неправилно паркиран автомобил да се разкара от улицата. Чу се ревът на мотор, провиращ се сред колоната автомобили. А надолу по коридора, откъм стаята с бюрата на следователите, се носеше смях и тракане на пишеща машина. В съзнанието си все още не можеше да види Беатриче през 1944-та, не си спомняше маркизата да им бе носила вода, зехтин и крем, но някъде много отдалече отекваше мъжки глас, който знаеше, че е на Антонио. Двамата с Енрико се караха, и то заради нея... Малкият отряд партизани отказваше да напусне имението и се бе оттеглил в етруските гробници.
По всичко личеше, че това беше единствената причина, поради която беше жива и до днес.
* * *
Когато двамата напуснаха полицейското управление, за да хапнат нещо, Паоло изненада Серафина, като й предложи да го хване под ръка. Тя прие, но жестът силно я озадачи.
– Значи ти смяташ, че капитан Фридрих Стрекер е загинал в битката за Будапеща? – подхвърли той непринудено.
– Не предполагам, знам го със сигурност. Получих телеграма от Берлин.
– Еднокрак човек, който не е воювал на фронта повече от две години, е повишен в капитан и назначен в танкова гренадирска дивизия... В това ли вярваш? – Той махна със свободната си ръка към витрината на един магазин, на която беше изложена лилава рокля. – Бих я купил за съпругата си. Но какво ме спира? Цената й от няколкостотин лири.

– Нацистите изпитваха отчаяна нужда от жива сила в края на войната – напомни му тя. – Събираха както петнайсетгодишни момчета, така и петдесет и пет годишни мъже. Спомни си за фолксщурм

12

.

– Само че не е било фолксщурм. Става въпрос за обикновена танкова дивизия. И за битката за Будапеща.
– А ти какво предполагаш?
– Честно ли? Не знам. Объркан съм. Съществува огромна вероятност отчаяният Ромео на Кристина – нейната първа и голяма любов, да е загинал. Всъщност сигурно е мъртъв.
– Но...
– Но не вярвам, че изобщо е бил в Унгария през 1945-а.
Кристина стигна до конюшнята на имението и скочи от седлото. Разтърка влажния нос на Арабела, вдъхна дълбоко аромата на тревата, полепнала по тялото на кобилата, след което я поведе към навеса. Беше началото на септември. Разкърши гърба си и се загледа към полетата, където забеляза Иларио и друг, по-възрастен полски работник, който отпушваше напоителните канали. И двамата бяха съблекли ризите си. Младежът вдигна очи, видя, че ги наблюдава, след което й се усмихна и махна с ръка. Тя се наведе, за да разкопчае седлото. Когато отново се изправи, той вече тичаше към нея.
– Не трябва да прекъсваш работата си – скара му се, предполагайки, че искаше да й помогне да закачи седлото на поставените на височината на рамото й пирони и да разтрие кобилата. – Мога да се справя и сама.
Той спря леко объркан. Очевидно не затова бе тръгнал към нея.
– Не, идвам за друго... Не знаех дали вече си чула. Самият аз научих едва преди минути.
– Какво?
– Англичаните и американците вече са в Салерно. В момента там се води бой. Може би утре ще достигнат Неапол.
Кристина се опита да осмисли думите му. Всичко се случваше толкова бързо.
– Сигурно ли е? Да не би да е само слух?
– Не е. Съобщили са го по Би Би Си.
Тя не каза нищо, чудейки се къде ли се намираше Марко. Той беше сред войниците, превозени през Месима към огневата линия в средата на август заедно с евакуираните над сто хиляди германци и италианци, и не Пяха получавали вести от него повече от три седмици.
– Мислех, че новината ще те зарадва – подметна Иларио с тон, представляващ смесица от разочарование м отвращение.
Кристина се опитваше да си представи какво беше изпитал брат й, когато корабите са започнали да обстрелват острова, изхождайки от кратките разкази на Фридрих за службата му във Франция и Русия.
– Не ми изглеждаш много радостна – продължаваше да говори младежът. – Мислиш си за онзи нацист, в когото си влюбена, нали?
Тя го стрелна с поглед. Наистина ли, за бога, някога го беше смятала за привлекателен?
– Не – отвърна хладно. – Тревожа се за брат си. Но, разбира се, сега започвам да се притеснявам и за Фридрих.
– Скоро Съюзниците ще бъдат тук и... онзи ще изчезне.
Тя не можеше да си обясни защо той изрече тези думи, които я жегнаха с жестокостта си. С умишленото намерение да я наранят. Защо искаше тя да страда? Прииска й се да му отговори троснато, да му напомни злъчно очевидната истина: Фридрих щеше да си замине, но той щеше да остане завинаги тук, за да пасе овцете и да отпушва напоителните канали. Но успя да запази самообладание, повтаряйки си, че е дъщеря на маркиза и нямаше нужда да забива по-дълбоко ножа в сърцето на това момче...
– Трябва да поохладя малко и да разтрия Арабела – каза равно. – Съюзниците може и да са в Салерно, но това не означава, че животът тук трябва да спре.
* * *

Виторе беше коленичил пред статуя на Джовани дале Банде Нере

13

в слабо осветеното подземие на "Уфици" опитвайки се да разчете надписите, изсечени преди повече от четири века. Беше благодарен за възможността дп работи в хладното влажно помещение тази сутрин. Въз духът отвън беше тежък и той се изпоти, докато вървеше покрай Арно на път към музея. Когато чу някой да тича по коридора, а после и надолу по стълбите, той седна на пети. Миг докъсно зад него се разнесе гласът на Лоренцети и той се обърна.

– Сключихме примирие със Съюзниците! – останал съвсем без дъх, извика офицерът.
Виторе се изправи бавно и изтупа праха от панталона си.
– Не ме ли чу? – попита Лоренцети със замаян поглед. – Войната свърши!
– Не, не е.
– О, напротив! Ние се предадохме!
Съюзническите войски бяха превзели Сицилия и се биеха на юг за Неапол. Очевидно не възнамеряваха да напуснат Италия. Но както Виторе знаеше със сигурност, подобни намерения нямаха и германците.
– Това означава само, че ще ни се наложи да се бием в друга война – отбеляза той, като разтри слепоочията си. Питаше се какво ли щеше да означава това за Марко и искрено се тревожеше.
– Какви ги говориш, за бога? – извика началникът му.
– Имам предвид немците.
– Съюзниците ще пристигнат тук всеки момент. Войската ни никога не би се предала, ако нямаше някакво... поне споразумение.
– И какво по-точно? Дивизиите на Херман Гьоринг ще се разделят за англичаните и американците като Червено море за евреите? Та германците се придвижват на юг от месеци насам. В момента ние не сме нищо друго, освен една окупирана територия.
Лоренцети се облегна на студената стена.
– Грешиш. В никакъв случай не бива да се окажеш нрав.
Виторе пребърка джобовете на работния си панталон г надеждата, да намери поне угарка от цигара. Но нямаше.
– Виждал ли си Дехер тази сутрин? – попита той.
– Не. Дали не трябва да го потърсим?
– Той сам ще ни намери.
– Ако си прав, Виторе, което в никакъв случай не твърдя, докъде според теб ще ни доведе това?
Честно казано, сам не знаеше, затова не отговори. Опита се да претегли всички възможности и с горчивина установи, че нито една от тях не му харесваше...
* * *
Ерхард Дехер усети прилив на адреналин, когато прочете заповедта. Не беше битка, но задачата имаше военен характер. Най-после някаква смислена дейност. Трябваше да изпрати няколко войници от флорентинския гарнизон да обсадят и обезоръжат италианците в групата. После щяха да им дадат право на избор: или щяха да положат клетва пред новото правителство на страната, подкрепяно от германците, или да станат военнопрестъпници – определение, което повече му допадаше, защото това означаваше, че италианците не са военнопленници и така не попадаха под защитата на Женевската конвенция. Той подозираше, че Джанкарло Лоренцети би се заклел във вярност дори пред Хитлер, само и само да спаси кожата си, но какво щеше да стори Виторе Росати? Далеч по-несигурен беше как ще постъпи Виторе, а още по-малко – какво би искал от него да направи. Ако младежът се прекършеше, щеше да изгуби уважението си към него, а в интерес на истината той беше един от малцината италианци, към които Дехер бе започнал да изпитва респект. Което също така би означавало, че собственият му адютант щеше да продължава да спи с разхайтената сестра на Виторе, а от тази връзка не можеше да се очаква нищо добро. От друга страна, ако италианецът покажеше воля, щеше да се наложи да го арестува, в резултат на което той самият щеше да бъде принуден да се откаже от удоволствията във вила "Химера". А полковникът бързо беше привикнал към лукса в имението на Антонио Росата. Освен това му харесваше да води госта там. Знаеше, че така подпомага кариерата си.
Погледна през прозореца на кабинета си и се опита да се съсредоточи. После извика на Стрекер да дойде при него. След като не чу нито стърженето на стола по паркета, нито досадното кудукане на подчинения си, извика отново. Раздразнен, излезе в коридора, за да привлече вниманието на младия мъж, и с изненада откри, че той не седеше зад бюрото си. Поклати глава, опитвайки се да си припомни каква ли задача му бяха възложили фос или самият той.
* * *
Но Съюзниците бяха отблъснати в Салерно. Обсадата продължи седмици.
Всеки ден през този септември Франческа изучаваше старата карта на Италия, окачена зад стъкло в библиотеката на вилата, очаквайки някакви вести от Марко. Надяваше се да съобщят, че Неапол е паднал или пък че англичаните и американците са се отправили към Рим. За разлика от Кристина, копнееше да чуе, че германците напускат страната им.

Но тази новина
1
така и не дойде същата есен. Неапол официално беше освободен на първи октомври, но надпетите даваха ясно да се разбере, че ще се отбраняват яростно по бреговете на река Сангро южно от столицата. Западният фронт на отбраната им беше практически непревземаем, вклинен в планините около някакво място, което, както й бяха казали, се наричало Монте Казино. Ерхард Дехер не знаеше или не искаше да сподели никакви подробности, но една нощ след вечеря в Монте болта го чу да разговаря с полковник от СС в трапезарията на вила "Химера" и да се хвали, че немците разполагали с поне петнайсет дивизии по протежението на фронтовата линия.

Междувременно Кристина продължаваше да се среща с Фридрих във Флоренция и тук в провинцията, наслаждавайки се на мисълта, че си има любовник, и често се нръщаше наум към детайли около връзката си с младия мъж, който беше сложил изумрудено колие на врата й. ) |,ецата не преставаха да лудуват в плувния басейн, докаго не стана прекадено студено, а после си играеха с куклите и оловните войници на тревата по склоновете на хълмовете над етруските гробници. Антонио и Беатриче наблюдаваха как имението им запада – реколтата ставаше все по-оскъдна, а германците бързо разграбиха цялата продукция на малкото им стопанство. Ала въпреки това двамата продължаваха да приемат в дома си вече окупационната армия всеки път, когато нацистите от Флоренция пожелаваха да прекарат някоя нощ в провинцията.
Макар че съюзническите самолети кръстосваха небето все по-необезпокоявани, никой не приемаше на сериозно слуховете, че немците ще докарат противовъздушна батарея в Монте Волта и ще разположат оръдията си в кулите на средновековния хамбар.
Ceja, когато ноемврийският въздух ставаше все по-влажен, а сумракът се спускаше рано, франческа отново се извърна от старата карта в библиотеката и загърна плътно шала около раменете си. Даваше си сметка, че това не беше нито раят, нито адът, и си спомни част от поемата на Данте. Моето семейство – помисли си с отвращение – се смеси с малодушни ангели. Но ние ще си платим. Всички ще си платим.
Това е само въпрос на време...
Част II
'
.1 ...
.
' ' ' ' ■■■ : V \ ' •*. : r
■
: ' ' ' .4 ■ ‘ ; " ,



'















,











, ■ ■ /.J .4.

















t














Предположих, че първо ще трябва да убия полицая. Охранителят.
Но силно се надявах, че няма да се стигне дотам. Взех със себе си хлороформ, така че ако ми се отвори възможност, просто да го извадя от строя. След като не убих любовника на Франческа през онази нощ, в която изтръгнах сърцето и, за мен това по някакъв странен начин се превърна в нещо като въпрос на чест. Стига да мога да го избегна, никой, освен противните потомци на Антонио и Веатриче, няма да загине. Имайте предвид, че това не е някакво желязно правило и бях абсолютно готов да премахна охранителя, ако се беше наложило. Но в интерес на собствената си морална чистота, щях да направя всичко възможно да го пощадя.
Във всеки случай сложих инструментите си в куфарчето и се отправих на юг към Рим. Предполагах, че ще са ми необходими две нощи – първата, за да разуча апартамента на Росати и да разбера къде е постът на полицая, а втората – за да осъществя отмъщението си.
Пристигнах по обяд и слънцето напичаше безмилостно града, докато стоях на моста на река Тибър. Американско семейство ме забеляза да пуша цигарата си самотен и ме помоли да ги снимам на фона на замъка Сант Анджело. Бяха шестима: бащата, майката и четири деца в юношеска възраст Две момчета и две момичета. Сигурно най-голямото от тях беше току-що прието в университет Всички бяха много руси, но именно мъжът ме помоли на почти неразбираем заради силния акцент, но много жизнерадостен италиански да ги "щракна"за спомен. Фотоапаратът беше немски и аз знаех фабриката, в която ги произвеждаха.
Оставих цигарата си на парапета на моста и направих две снимки. Американецът ми благодари и аз продължих да пуша. Той посочи към куфарчето и попита:
– Вие също ли сте турист?
– да – отвърнах аз.
Мъжът махна сръка към "Виа делла Кончилианционе" – широката улица, свързваща замъка Сант Анджело с площада "Свети Петър"и Ватикана.
– Имате ли представа на колко пресечки сме от катедралата "Свети Петър"? Обикаляме от сутринта. Излязохме веднага след закуската.
– Тъй като сте само на една пряка от моста – отвърнах аз, – ако се обърнете наляво, ще я забележите...
– Толкова ли е близо?
– Да.
– Бихте ли ми казали, ако нямате против, вие какво дойдохте да видите? Винаги искам да съм сигурен, че съм си написал домашното.
Разперих широко ръце в знак на съгласие.
– Аз също.
– Добре тогава. Кое е най-важното? Очевидно Пантеонът, Колизеумът и Ватиканът. Нещо друго?
– Аз съм по следите на сърцето на този град – отвърнах по-скоро за собствено забавление, отколкото като отговор на въпроса му. Посочих по посока към апартамента на Виторе Росати. – И ми се струва, че ще го открия само на няколко пресечки оттук.
– Значи за вас това е "Свети Петър"?
Само повдигнах рамене, усмихнах се и ги оставих да вървят по пътя си. В съзнанието си вече виждах как отстранявам полицая, охраняващ Джулия Росати и двете й малки момиченца, а после изтръгвам все още топлите им сърца...
Коленете на Виторе бяха разранени и гърбът го болеше. Повече от пет часа стоеше клекнал на дървена платформа пред петвековните фрески на стената зад олтара па флорентинска църква, като увиваше образите в тънко фолио и стъклена вата. Трябваше да ги предпази от пожарите, предизвикани от бомбите, които неминуемо и съвсем скоро щяха да се изсипят над града. Занимаваше се с това от рано сутринта, а дори не беше стигнал до средата. Все още покриваше пророците от Стария завет. Скоро нямаше да дойде ред на Йоан Кръстител, Дева Мария и Христос. За осветление използваше фенерче, оставено от италианските войници, и вече беше изхабил половин дузина батерии. Нямаше представа колко са му останали, но едва ли щяха да му стигнат, за да приключи започнатото. Ако слънцето най-после се покажеше, вероятно щеше да разполага с достатъчно светлина, за да може да изключи фенерчето за известно време, но в мрачния летен ден безкрайното сиво небе не обещаваше повече светлина.
Когато спря, за да разкърши изтръпналото си тяло, забеляза Лоренцети, застанал в сянката върху скелето на половин метър под него.
– Гледай да оставяш достатъчно разстояние между стенописите и покритието. Иначе ще мухлясат – подвикна към него той.
Беше специалист по фрески и затова Виторе се въздържа да отвърне с хаплива забележка и каза само:
– Опитвам се.
– След дъжд тук става доста влажно – продължи Лоренцети и добави: – И внимавай да не развалиш патицата.
– Да, знам.
В друга част на църквата Емилио покриваше мозайката с грубо конопено платно, за да запази отделните части заедно. Отвън на двора Морета подреждаше чували с пясък около скулптурата на Паци. Съюзниците се придвижваха на север по-бързо, отколкото нацистите отстъпваха от Рим. Немците предприемаха отбранителни действия, докато напускаха Ботуша, и никой не можеше да каже със сигурност кога бойните действия щяха да стигнат до Флоренция. Но в едно не се съмняваха: за последното си сражение на готическата отбранителна линия, както я наричаха, те щяха да опашат склоновете на Апенините с отбранителни окопи и барикади на протежение двайсет и пет километра северно от града.
– В момента минират мостовете – съобщи Лоренцети и в тона му се прокраднаха едновременно умора и отвращение. – Не можех да ги гледам повече. Тук ние се опитваме да спасим каквото можем, а те се готвят да взривят архитектурни паметници над Арно. Дори мостът Санта Тринита. А той е на почти четиристотин години.
Величествената статуя на пролетта на франкавила. И тези простаци щяха да вдигнат всичко във въздуха.
Виторе се изправи и седна на дървената платформа. Същата сутрин Дехер му сподели, че не очаква англичаните или американците да стигнат до Монте Волта поне до другата седмица, затова не вярваше да изградят укрепления там. Смяташе, че Оскар Мюлер – капитанът, командващ артилерията, настанен във вила "Химера", ще изтегли частите си към Арецо. Там съществуваше вероятност да се проведе кратко сражение. Но в Монте Волта едва ли, твърдеше Дехер. Засмя се снизходително и увери Виторе, че семейството му скоро ще си получи имението обратно.
– Авие, Дехер? – попита го тогава Виторе. – Мислите ни, че Флоренция ще ви липсва?
Дехер беше получил онова, което желаеше – беше приведен на истинска служба. Още на следващия ден щеше да напусне "Уфици" и света на изкуството и историческата наука, за да се присъедини към частите на фронта. Вечерта трябваше да се премести в Арецо и взимаше със себе си Фридрих, въпреки че лейтенантът беше инвалид. Очевидно адютантът беше настоял да му разрешат да придружи полковника.
– Съмнявам се – отвърна Дехер. – Едва ли ще ми липсва този град. Съжалявам, че го казвам, но така стоят нещата. Но знаеш ли нещо, Виторе? Ще тъгувам за Монте Волта. Твоите хора не са създадени за тази война, дори ако щеш за този свят, но пък умеят да творят красота. Имам предвид вашето фамилно имение...
После се обърна и си тръгна. Не беше сбогуване, все още не, но създаваше същото усещане. Виторе дори беше очаквал да му протегне ръка, макар, честно казано, да не беше сигурен дали щеше да я приеме. Никога не беше харесвал Дехер, още по-малко пък начина, по който собственият му баща беше отворил вратите на дома им за германците през последната година и бе позволил на Кристина да прекарва толкова време с Фридрих. Подозираше, че сега Антонио съжаляваше за проявеното гостоприемство, защото получи само благодарност за любезността и щедростта, с които беше предоставил вилата и земите си за ползване от нацистите и бе принудил цялото семейство да се тъпче в детската стая. А какви ги вършеше Кристина, единствената дъщеря на маркиз Росата? Всички знаеха какво прави с германския лейтенант. Това нямаше да им донесе нищо добро, след като немските войски се изтеглеха на север от Флоренция. Но поне германецът щеше да изчезне от живота на сестра му завинаги. Фридрих вече нямаше да танцува в къщата, нито да се припича на слънце край плувния басейн. Нямаше да прави любов с Кристина, докато уж си устройваха пикници сред високите треви недалеч от гробниците.
Някъде отдолу чу Лоренцети да говори нещо и се наведе към него.
– Чу ли ме? – подвикна майорът. – Тези копелета ще взривят мостовете. Няма да е като в Рим. Няма просто да се измъкнат през нощта с подвити опашки.
– Но поне ще си тръгнат – отбеляза Виторе.
– Не и без бой. И помни ми думата, всеки момент ще ти вземат стъклената вата и фолиото и ще пъхнат в ръцете ти оръжие. И в моите също. Ние двамата с теб ще бъдем принудени да станем предани войници.
* * *
Земите на вила "Химера" отдавна бяха изпотъпкани от тежките ботуши на войниците, от колчетата на палатките и гумите на автомобилите и камионите им. И сега, докато немците товареха багажа си и четирите тежки гаубици и се готвеха да се оттеглят към Арецо, цялото имение тънеше в прах и мръсотия. Някои от шофьорите се опитваха да маскират колите си, като с помощта на въжета и канап завързваха върху покривите на джиповете шума от лозята, тъй като щяха да пътуват през деня. Ала дори Кристина знаеше, че съюзническата авиация щеше да ги забележи още преди да успеят да се смесят с движението по шосето. В края на краищата наблюдаваше самолетите от години.
Тя беше очаквала завръщането на Фридрих дни наред и той наистина се беше появил, но едва ли би могъл да избере по-неподходящ момент. Навсякъде цареше хаос, военните крещяха заповеди наляво и надясно и в бързината й напомняха за въртящи се дервиши. Знаеше, че някои крадяха среброто, което майка й не беше успяла да зарови, но това беше последната й грижа, като се имаха предвид униженията, на които бяха подложени през последния месец. Въпреки всичко гледаше на дребните кражби като на последна проява на презрение.
11 иго войниците, нито дори офицерите бяха като Фридрих.
Насочи вниманието си към своя лейтенант от градината с изпотъпкани и буренясали лехи. Реши да го заведе на поляната над могилите – едно от малкото кътчета в имението, където през изминалите няколко седмици им се бе удавало да се усамотяват. Когато приближи до пея, той я притегли в обятията си и дълго я притиска към себе си.
– Ти си като статуя насред пясъчна буря – прошепна в ухото й, опитвайки се да се пошегува. Но тя не се усмихна. Вместо това зарови лице в гърдите му, сякаш искаше да се скрие в куртката му от врявата на крещящите и тичащи мъже и грохота на поредния включен двигател на мотоциклет или камион.
Някъде отдалече чу цвиленето на Арабела, но любимата й кобила трябваше да почака. Тя заедно с майка й Ориана бяха единствените животни, останали във вила "Химера". Последните овце и говеда бяха заклани още при настаняването на германците в имението. Войниците бяха отсекли повечето маслинови дървета за готвене или за палене на огньове на открито малко след пристигането си. Докато слушаше ударите на брадвите, майка й бе хлипала, свита на кълбо върху одеялата на пода на детската стая.
– Няма защо да се притесняваш – каза Фридрих. – Американците и англичаните ще се отнасят добре с вас. Не са като руснаците. Те са цивилизовани хора.
Искаше й се да му каже, че изпитва облекчение, задето останалите германци си тръгват, и не се страхува от настъпващите войски. Но внезапно изпита към сънародниците му гнева, с който франческа беше живяла ежедневно в продължение на години.
– Колко дълго ще останеш? – попита накрая.
– Не много.
– Само няколко часа ли?
Той нежно погали лицето й.
– Може би един – отвърна след кратко мълчание.
– В такъв случай ела с мен – прошепна Кристина.
Изправи се, улови го за ръката и го поведе през шумната тълпа от мъже към гробниците.
* * *
Антонио и Беатриче стояха на терасата и наблюдаваха войниците в селото Монте Волта в отсрещния край на долината. Франческа и внуците им бяха останали горе в стаята, за да не пречат, но Масимо гледаше е отворена уста като хипнотизиран четирите огромни оръдия и се сърдеше на майка си, че не му беше позволила да наблюдава как войниците ги демонтират.
За момент Беатриче се обърна към кулите близнаци на хамбара. Носеха се слухове, че германците ще ги взривят, но тя не вярваше. Щеше да бъде огромна загуба, а и нямаше смисъл. Нацистите бягаха на север като подплашени от горски пожар животни. На съюзническите войски нямаше да им се наложи да използват кулите за наблюдение или разузнаване.
Изведнъж усети пръстите на Антонио върху ръката си и го погледна. Той направи леко движение е брадичката си. Проследи погледа му и видя Кристина и Фридрих да вървят хванати за ръце през полето, където само преди година се простираха безкрайни редове лозя. Но вече не. Сега там имаше единствено висока трева и буренаци, диви растения се увиваха около дървените подпори, на които от векове се отглеждаше качествено грозде сорт "Санджовезе".
– Струва ми се чудесно, че най-после ще се отървем и от него – каза тихо Антонио.
– Но Кристина ще страда.
Той поклати тъжно глава.
– Кажи ми – продължи с въздишка след малко – къде сбърках?
Съпругата му знаеше какво има предвид, тъй като през това лято често беше задавал този въпрос в емоциопален прилив на отвращение и самообвинение. Той (> еше допуснал този войник в живота на единствената си дъщеря. После се беше забъркал е хората, с които работеше синът му във Флоренция. И внезапно се бе оказало, че лично развежда началника на Гестапо в Рим като на туристическа обиколка из етруските гробници в собственото си имение.
Германецът се казваше Кеплер. Херберт Кеплер. Беше пристигнал в Монте Волта с три коли антураж и бе прекарал нощта в стаята за гости с изглед към плувния басейн. Вечеря със семейството на маркиза, дадена с малкото останали във вила "Химера" продукти, докато войниците му охраняваха отвън къщата и околните пътища срещу неочаквано нападение от партизани.
После им се наложи да хранят същите тези партизани, когато се появиха и също настояваха за храна.
След това Рим бе паднал и домът им бе реквизиран от фашистите. Също като съпругата си, Антонио тогава смяташе, че мирът ще бъде обявен много преди сраженията да стигнат до Тоскана. Но и двамата сбъркаха. Беатриче се чудеше къде ли беше в момента Кеплер.
През последните месеци той многократно й зададе риторичния въпрос Къде сбърках? , но тя отново му отговори:
– Кристина се влюби във Фридрих много преди ти да си направил нещо. Не той е причината варварите да завземат дома ни. И за това, че цялата къща вони на обор.
– Ще ми се да миришеше толкова хубаво.
– Е, добре. На тоалетна. Но вината за това не е на Фридрих, още по-малко пък твоя.
Антонио предпазливо седна на ниската тухлена преградна стена.
– Нима? Ние правихме компромиси. Избрахме неправилния път. И сега, когато всичко свърши, ни е трудно да се погледнем в огледалото.
За пореден път я порази фактът колко се беше състарил. Особено този ден изглеждаше изключително уморен и немощен. Дали не се дължеше на продължително* то спане върху дървения под в детската стая? Или пък беше заради измяната... През април той устрои бал ш германците и италианците, които работеха в "Уфици" е Виторе. Блестящото събитие накара всички да забравят за кратко действителността, но за ирония на съдбата именно синът им в последния момент категорично изрази неодобрението си, като отказа да присъства. Почериката беше скромна, но затова пък Антонио беше докарал музиканти от Арецо. Времето беше идеално и танците продължиха до късно през нощта. После, между три и четири часа сутринта, тримата с Дехер и Лоренцети бяха изпразнили всички останали бутилки с миналогодишно вино брунело.
Но скоро Монте Сазино беше обградено и неочаквано Рим също бе паднал. И тогава капитан Оскар Мюлер дойде в Монте Волта и сложи ръка на имението.
– Войната щеше да стигне до нас каквото и да беше направил – рече Беатриче. – Не би могъл да я спреш.
– Те ни превърнаха в затворници в собствения ни дом.
Тя кимна.
– Но скоро ще си го върнем. Само след няколко дни Масимо и Алесия ще си играят отново край плувния басейн. Ще си върнем предишния живот, ще видиш. Ще възстановим посевите и ще започнем отначало. Най-важното е, че Марко и Виторе са живи и здрави. Кристина и Франческа са в безопасност. И успяхме да опазим внуците си.
– Не сме сигурни, че Марко е жив – възрази маркизът, давайки си сметка, че беше изрекъл дълго премълчаваното по една-единствена причина: Беатриче се страхуваше да не урочаса сина им. Не бяха получавали вести от него от средата на май.
– Не сме, така е... – призна тя. Но преди осем месеца той беше възстановявал пътищата между Сполето и Орвието, северно от Рим. На половината разстояние между полицата и имението им. Беше уверена, че немците нямаше да си направят труда да хвърлят усилия в тази по-сока. Вместо това щяха да принудят други италианци да работят за тях. – Но не губя надежда. Ще се прибере у дома до края на лятото.
Антонио обви ръка около раменете й. Кристина и Фридрих вече не се виждаха.
– Благодаря ти – каза той.
Тя леко поклати глава.
– Тази война ни отне много. Но не и истински значимите неща. Семейството ни е добре. А скоро отново ще бъдем всички заедно.
* * *
Те лежаха на тревата, притиснали плътно телата си едно към друго. От време на време Кристина отваряше очи и се вглеждаше в облаците, но през повечето време ги държеше затворени, за да се наслади на дъха на Фридрих върху шията й. Сякаш някъде от много далече до тях достигаше хаотичната врява от готвещата се за отстъпление армия.
– Дрезден ще ти хареса – каза й той нежно, като се повдигна на лакът и погали с ръка корема й. – Когато за първи път видях брат ти, му казах, че го наричаме Флоренция на Елба. Тогава той ми се изсмя. Да, така направи... Намирахме се на площада точно пред музея. Но Дрезден е стар и красив и прилича на огромна галерия. Също като вашата Флоренция.
Тя вплете пръстите си в неговите и потръпна, щом кутрето му докосна нежната кожа на бедрата й.
– Винаги си имала гъдел тук – отбеляза Фридрих.
Кристина кимна. Отчаяно се бореше да преглътне напиращите сълзи и се опасяваше, че ще се разплаче, ако заговори. Високо над тях в безкрайното небе летяха самолети – съюзническата авиация вече съвсем безнаказано раздираше с грохот тишината. Много по-близо до земята бяха птиците. Погледът й се плъзна по тревата, докато се спря на няколко полски цветя.
– Някой ден ще видиш града. А баща ми ще разбере защо съм се влюбил в теб – продължаваше той.
В забележката му може би имаше лек намек за домашен уют – възрастният му баща, вдовец от години, оценява избора на сина си за съпруга... Но внезапно тялото й се разтърси от ридание и тя остави сълзите си да се стичат свободно по лицето й. Мъжът усети, че цялата трепери, и я притисна по-силно към себе си. Уверяваше я, че в края на краищата всичко щеше да свърши добре и след войната щяха да бъдат завинаги заедно, но Кристина само поклати глава и го отблъсна. После грабна роклята си от тревата и се изправи.
– Всичко се разпада – изхлипа тя със задавен глас. – Никога няма да видя Дрезден. А ти няма да се върнеш, И го знаеш много добре.
Фридрих се претърколи и се протегна към ризата си.
– Кристина... – подхвана, опитвайки се да напъха ръце в ръкавите. – Това няма как да го знаем нито ти, нито аз. Обичам те. Аз...
– Тези неща не означават нищо за Хитлер, за Мусолини или за твоя полковник Дехер – прекъсна го тя. – За нито един от тях.
– Ако можех да ти дам някакво обещание, щях да го направя.
Стори й се, че искаше да й каже още нещо. Но не го направи и след миг тръсна мрачно глава и започна да закопчава ризата. Наблюдаваше го как пристяга токите, придържащи протезата към осакатения му крак, и дългите му пръсти за момент изчезваха във високата трева.
Откъм конюшнята се разнесе цвиленето на конете – продължително, тревожно, изпълнено със страх.
– Хайде – подкани го тя, изтривайки сълзите си. – Обличай се. Нещо тревожи Арабела. Впрочем...
– Какво?
– Трябва да се сбогуваш и с нея.
Бяха на около стотина метра от имението, когато иззад хребета видяха лейтенант Байер и двама редници да се опитват да отведат кобилите, от конюшнята. Ориана само опъваше дългата си муцуна в усилие да се освободи от младия войник. Но Арабела се беше вдигнала на задните си крака с обезумели очи и издишащи пара ноздри. И двете пръхтяха и цвилеха гневно. Изведнъж редникът, който дърпаше по-младата кобила, изпусна кожените поводи, вдигна ръце, за да предпази лицето си, и се хпърли няколко метра встрани.
В същия момент Кристина се втурна по склона с всички сили, без да я е грижа, че оставя Фридрих далече зад себе си.
– Тя е същински демон – оплака се войникът, без да се обръща конкретно към никого, и изруга, въпреки присъствието на младата жена. От драскотината върху лицето му бавно започнаха да се процеждат капки кръв.
– Не, не е – скастри го Кристина и започна да успокоява кобилата, галейки я по главата. Познаваше редника, но не по име. Животното продължаваше да го гледа гневно и да тъпче земята наоколо, но стопанката му успя бързо да го успокои.
– Капитан Мюлер ни нареди да отведем конете – съобщи Байер. – Необходими са ни за транспортирането.
– Не! Това е абсурдно! – обърна се тя към лейтенанта. – Не можете да го направите!
Колкото и да се беше опитвала да отбягва войниците през последния месец, нямаше как пътищата им да не се пресекат, след като офицерите от артилерията се бяха настанили във вилата. Байер спеше в стаята на Марко. Лично тя намираше това за грубо, но не и нелогично. Мъжът й изглеждаше в началото на трийсетте си години въпреки прошарената му коса. Имаше семейство, за което беше разбрала от негова случайно изпусната забележка, че близките му през повечето време живеели и противовъздушно убежище в Кьолн.
– Не само че можем, но и ще го направим – отсече той. – След като редник Шрайнер не може да я усмири, ще се наложи да разчитаме на вас. Изведете я веднага пред входа на вилата.
– Аз не съм ваша подчинена – напомни му Кристина. – И нямате право...
– Веднага! – изрева мъжът, прекъсвайки я по средата на изречението. – На секундата!
Арабела се опита да избяга от яростните крясъци на Байер, но Кристина здраво държеше кожените ремъци с дясната си ръка, докато с другата продължаваше да я гали. Иззад рамото на офицера забеляза, че Фридрих приближаваше към тях. Прошепна в ухото на кобилата, че всичко ще бъде наред и нищо няма да й се случи, като дори й обеща, че няма да напусне имението. Междувременно приятелят й се опитваше да вразуми Байер.
– Двата коня изобщо не са ви необходими – заяви той на другия лейтенант. – През последните няколко години нашата армия отне почти всичко от това семейство. Защо не им оставите поне тези животни?
– Ти пък кой си? – попита Байер.
– Фридрих Стрекер – представи се той и протегна ръка, която така и не беше приета.
– А, чувал съм за теб... – каза вместо това офицерът и хвърли похотлив поглед към Кристина. – Оня от музея. Разкарвал си картини напред-назад – завърши с явно презрение.
Но Фридрих подмина хапливата му забележка..
– Остави конете на мира. Няма да има никаква полза от тях. Те не са впрегатни животни.
Байер упорито поклати глава.
– Капитан Мюлер ми е наредил да ги реквизирам. Махни се от пътя ми.
– Говориш глупости – настоя Фридрих. – Видях с какъв транспорт разполагате. Пикали, камиони...
– Нямам време за празни приказки! – изкрещя Байер, сочейки наляво. – В този момент по пътя към Петроио пъплят английски танкове! – Махна с ръка към групата, която държеше Ориана, и мъжете веднага поведоха коо плата нагоре по хълма.
Ала Кристина скочи след тях, опитвайки се да отнеме кожените поводи. Редник Шрайнер бързо се вкопчи в нея и я повали на земята, отделяйки я от Ориана. Тя започна да вика да я пусне и да остави коня й на мира. Вместо това войникът я улови през кръста.
И онова, което последва, Кристина видя през мъглата, спуснала се пред очите й от замайването и гневните сълзи. Фридрих яростно го сграбчи за раменете и го завъртя във въздуха в мига, в който Арабела отново се изправи на задните си крака. Шрайнер пусна младата жена и се опита да отскочи встрани от разяреното животно, но се оказа заедно с противника си на земята. Едно от предните копита на коня се стовари върху лицето му и въпреки гневното цвилене, всички чуха пукота от трошаща се кост под силния, мускулест крак. Като от случайно пречупена клонка на маслиново дърво.
Арабела отново се изправи и Фридрих отчаяно се опита да издърпа встрани ругаещия войник. Преди да бе нанесъл следващия удар, лейтенант Байер измъкна пистолета си и стреля. Куршумът уцели муцуната, изби няколко зъба, от което обилна струя кръв обля гърдите и шията на Кристина, но това само още повече озлоби животното. Краката му се стовариха върху корема на поваления мъж, лишавайки го от последната глътка въздух. Ала стенанията му бяха заглушени от виковете на жената и втория изстрел на лейтенанта, който този път улучи Арабела в челото.
Краката на младата кобила се подкосиха. Тя огледа няколко секунди стопанката си, майка си и униформените мъже с широко отворени, пълни с ужас очи, после се стовари мъртва върху тревата до Шрайнер и Фридрих.
Кристина се хвърли към Байер и започна да го удря по гърдите, все още усещайки миризмата на барут вън въздуха, когато се разнесе оглушителна експлозия и земята под тях се разтресе. Всички едновременно се обърнаха към селцето Монте Волта, откъдето продължаваше да отеква тътенът – точно навреме, за да видят как едната от двете средновековни кули на хамбара се свлича на земята.
Серафина стоеше до фонтана пред музея в Арецо, пушеше, унесена в мислите си, и се взираше в сянката си върху светлите павета на площада. На силуета раменете й изглеждаха като кибритени клечки. Полата й приличаше на крилца на молец. Вдъхна дълбоко хладната влага на плискащата се вода, напоена с аромат на мускус. Накрая угаси угарката с тока на обувката си, малко отегчена от дългото чакане.
Бръкна в чантата си, извади кибрит и запали една клечка, приближавайки пламъка колкото може по-близо до очите си. Остана загледана в него, докато й припари на ръката, задържа го още секунда и го захвърли на земята. С любопитство разгледа двете черни следи върху пръстите си. Нито едната от тях нямаше да се превърне в мехур, но тази върху палеца й със сигурност щеше да се зачерви, което беше добре.
Веднъж по време на вечеря, преди може би около година и половина, Милтън се поинтересува дали тя не получава някакви проблясъци от миналото. Не – отвърна му тя, – макар да ми се иска да имам спомени...
Сега се питаше дали това не беше на път да се промени. Той и Паоло се бяха оказали прави: завръщането в Монте Волта бе пробудило нещо, започнало с миризмата на гъби и продължило впоследствие с рисунките по тавана на могилата във вила "Химера". Може би разглеждането на археологическите находки, които Росата бяха дарили на музея, щеше допълнително да подпомогне паметта й. Но се съмняваше в това, тъй като вазите, керамиката и саркофагът бяха изнесени дълго преди да отнесат обезобразеното й тяло в погребалната камера. Пък и не за това бе дошла днес в Арецо.
В бистрото в единия край на площада видя млад мъж с блейзър с избродиран семеен герб на предния джоб. Той потапяше в кафето си бишкота с дължината на перо и я поднасяше към устата на русата жена, седнала срещу него на малката масичка. Серафина се досети, че са англичани или американци, и завидя на споделената им любов. Представи си ги как се прибират в невзрачен хотел по време на следобедната почивка, спускат щорите и после...
Но от друга страна, можеше и да са германци. Войната беше свършила преди десет години и някои немци дори успяваха да заделят пари, за да пътуват. Двамата бяха приблизително на нейната възраст. Замисли се какво ли бяха правили преди единайсет или дванайсет години, ако наистина бяха германци, и първата мисъл, която се роди в съзнанието й, изобщо не й хареса. Затова реши, че са туристи от Съединените щати.
Внезапно я осени странна мисъл: дали Енрико и Тереза са виждали иронията в това, че я бяха скрили от фашистите в гробница? Сигурно са се надявали да оживее, но са съзнавали минималните шансове да оцелее. Ако англичаните бяха пристигнали след ден или дори няколко часа по-късно, според думите на лекаря, щяха със сигурност да открият трупа й.
Тя погледна часовника си. Най-сетне беше дошло време да влезе. Прекоси площада и се запъти към входа на музея.
* * *
Джулия Росати погледна към календара, притискайки телефонната слушалка към ухото си, и с изненада установи, че навива нервно кабела около пръстите си.
– Значи – каза тя на съпруга си, – погребението е след два дни.
– Да, но аз ще се прибера вкъщи утре – отвърна Виторе. – С Кристина се надяваме да тръгнем за Рим рано сутринта. Телата на мама и на Франческа ще бъдат откарани направо в Монте Волта.
– Какво според теб трябва да правим с децата?
Татяна беше на две години и имаше само бегли спомени за баба си, но четиригодишната Елизабета обожаваше Беатриче. Нито едно от децата нямаше и най-смътна представа за съществуването на жена на име Франческа Росати, която на практика им се падаше леля. Все пак на Джулия съвсем скоро щеше да й се наложи да разкаже на по-голямата си дъщеря за случилото се и това я караше да изпитва истински ужас. Беатриче винаги бе била по-скоро блага и любвеобилна баба за внуците си, отколкото хладна и горда маркиза. Накрая реши, щом момичетата се събудят от следобедния си сън, да се опита да им обясни, че баба е отишла на небето при Дева Мария, Исус и ангелите.
– Нямам представа. Очевидно те не могат да схванат какво е смъртта – отрони замислено Виторе и добави: – Кой би предположил, че някога ще ми се наложи да говоря такива неща за някой Росати? Между смъртта на Марко и татко семейството ни понесе доста тежки удари.
В коридора тя чуваше как офицерът шумно разгръща страниците на вестника. Матео беше един от тримата полицаи, които поред дежуряха пред апартамента им.
– Искам да ги доведа – каза Джулия след кратко мълчание. – Дори и да не разбират пълния смисъл на случващото се, не ми се ще да ги изпускам от погледа си.
– Звучи ми логично – съгласи се той.
– Освен това за Елизабета ще бъде много интересно да види множеството в църквата на Монте Волта, дошло да почете майка ти във вила "Химера".
– Ще има по-малко хора, отколкото очакваш.
Тя си спомни погребението на свекър си. Беше поминал на няколко пресечки от мястото, където тя стоеше в момента, докато се беше разхождал един следобед из вила "Боргезе". Войната беше все още пресен спомен и паметта на всички, така че семейството беше решило да сведе церемонията да скромно опело. Свещеникът от селото бе пристигнал в имението и нямаше други присъстващи. По-късно Беатриче бе заявила, че са допуснали непростима грешка и са поругали паметта на съпруга й. По нейно мнение той не беше извършил нищо, за да бъде изпратен в последния си път по-скоро като престъпник, отколкото като маркиз. Виторе и Кристина никога нямаше да забравят угризенията на майка си и се бяха зарекли, че нейното погребение ще започне в храма в Монте Волта. Но по онова време никой от тях не допускаше, че това ще се случи, когато маркизата е едва на шейсет и четири години. Напротив, бяха смятали, че дотогава ще измине много, много време.
– Не мислиш ли, че хората вече са простили на родителите ти? – попита Джулия. – Войната свърши преди десет години. И не трябва да забравяш, че до средата на 1943-та цяла Италия беше на страната на Германия. Освен това майка ти беше маркиза.
– Глупава титла.
– Може би. Но си помисли колко много от местните някога са зависили от тях.
– Или пък колко много хора са експлоатирали, както биха казали някои.
– Не забравяй какво магнетично място беше навремето вила "Химера". Наистина, Виторе, хората умеят да прощават.
Той въздъхна.
– Очевидно не всички, любов моя. Не всички...
* * *
Директор на историческия музей в Арецо и куратор на колекцията етруски артефакти, Роберто Пиреда беше изключително едър човек. Серафина не би се учудила, и ко се окажеше висок близо два метра и заковеше кантара на сто и трийсет килограма. Раменете му изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да пръснат по теновете светлия му костюм. Тя предположи, че е в края на шейсетте си години заради чисто бялата му коса. Но той все още преливаше от енергия и я порази с аристократичността си. Размерите му будеха страхопочитание, но тя предположи, че в действителност той е по-скоро нежен гигант.
– Бях искрено съкрушен, когато прочетох за смъртта на маркизата – каза той, докато вървяха по дългия коридор към кабинета му. – Относно другия случай, сигурно съм пропуснал дребната подробност, че франческа е била снаха на Антонио и Беатриче.
– Да, истинска трагедия. За цялото семейство – съгласи се тя.
Ударите от тънките й токчета отекваха отчетливо върху покрития с плочки под. Спомни си думите му при първия им телефонен разговор, докато бяха уговаряли срещата: че никога нямаше да забрави скърцащия звук па немските ботуши, когато германците от "Уфици" са идвали в музея в Арецо.
– Много добре разбирам какво имате предвид – кимна мъжът. – Как е Виторе? От всички останали Росати, разбира се, познавам най-добре него След войната със съпругата ми бяхме много разочаровани, че предпочете музея във Ватикана пред нас. Но проявихме разбиране към решението му. Жена ми продължава да го цени високо. Впрочем това важи и за двама ни.
– Мисля, че е добре – отвърна Серафина. – Но ако трябва да ви кажа съвсем честно, струва ми се ядосан. Винаги ще се срамува от компромисите, които е направило семейството му през войната. Дори и самият той. Ще се срамува заради факта, че са допуснали фашистите в живота си. Все още не е простил нито на тях, нито на себе си. И това го е направило доста хладен и рязък човек...
– Е, невинаги е бил такъв... Но допускам, че предвид 1 последните събития, не е на себе си.
Кабинетът на Пиреда имаше три големи прозореца, но бяха затворени, за да не влиза жегата. Бюрото му беше засипано от вестници, а върху бялата покривка ми работната маса бяха поставени няколко глинени съда, предимно черни и червени. От двете страни имаше плитки метални ванички, множество пинсети и малки четки. Върху рафтовете на вътрешната стена бяха под– 1 редени четири реда счупени вази и напукани гърнета, сред които тя разпозна амфори, алабастрони и кратери, i Върху всеки предмет беше поставен ръчно написан ети– 1 кет за мястото, където е бил намерен. А на най-долната лавица до небрежно захвърлената раница стояха инстру– – ментите, които сигурно използваше на разкопките: мис– * трии и резачки за корени, сито, леко ръждясала лопата. J Пиреда вдигна единия от двата дървени стола и го пое– 1 тави с лице към бюрото. После се настани в коженото j си кресло и обърна работещия вентилатор зад себе си j към нея.
– Добре съм – увери го тя, като се настани предпаз– J ливо, за да не допира чувствителния си болезнен гръб j до облегалката.
– И така, с какво мога да ви помогна? – подхвана мъжът. – Какво бихте искали да разберете за гробници– I те, които открихме във вила "Химера"?
Всъщност тя се интересуваше повече от германците I и италианците, които са били част от живота на Виторе по време на войната, но по телефона му беше казала, ■ че именно разкопките в имението на Росати са причи– 1 ната за посещението й. Затова сега зададе няколко общи въпроса около погребалните традиции на етруските и изслуша търпеливо тирадата му за предимствата на кремацията пред обичайното погребение и на урните пред традиционните саркофази. Обясни й, че намира могили– |
те във вилата за доста интригуващи, макар и не много шачими за археологията.
– В началото мислехме, че може би става въпрос за древен некропол – продължи той, като сплете пръсти. – Когато Росати ни показаха какво са открили, реших, че е ме се натъкнали на върха на айсберг. Очаквах открития от значимост на тези в Черветери и Тарквиния.
– Но очакванията ви не се оправдаха.
– Никак. Но пък за тези си размери разкопките бяха истинска забележителност. Стенописите вътре са напрано брилянтни. Да не говорим за невероятните артефакти, открити в гробниците. Намерихме свидетелства едновременно за кремация и погребения, при това, най-грубо казано, провеждани по едно и също време.
Тя кимна, сещайки се за момент за образите върху тавана на гробниците, които беше разглеждала на светдината на кибритената клечка. Сякаш прочел мислите й, мъжът попита:
– Били ли сте във вила "Химера"?
– Да, естествено.
Той се усмихна.
– Много сериозно разследване провеждате.
– Всъщност посещавала съм вилата по време на войната...
– О, не! Колко е малък светът! В такъв случай сте познавали семейство Росати?
Серафина се зачуди как да му отговори, защото всъщност не ставаше въпрос за нея. Огледа още веднъж стаята и погледът й неочаквано се спря върху електрически трион. С назъбен ръб и скосен връх. Острието беше дълго около двайсетина сантиметра.
– Срещала съм маркизата само веднъж за кратко – отвърна тя, обръщайки се отново към него. – По време на войната сте били преди всичко в Арецо, доколкото разбрах.
– Вярно е. Понякога се налагаше да ходя и до Флоренция. Както и до Сиена. Друг път те идваха при мен.
– Имате предвид германците?
– И германците, и италианците. Всеки, който имаше интерес да плячкоса или да съхрани историческото им наследство.
– А Виторе имаше ли врагове?
Директорът сякаш се замисли върху думите й.
– Той е все още жив. Майка му и снаха му са убити, Струва ми се, че по-правилно би било да зададете вън роса далй те двете са имали неприятели, не мислите ли?
– Имах предвид цялото семейство. И така, Росати имаха ли врагове?
– Кой знае? Бяха доста смутни времена. Всички си печелехме както приятели, така и врагове. Повечето правехме каквото можем, за да оцелеем. През 1944-та, ако фашистите не те изправеха пред стената и не те разстреляха за подкрепа и укриване на партизани, самите партизани можеха да те гръмнат за сътрудничество с нацистите.
– А вие?
– Аз ли? Просто се стараех да бъда по-нисък от тревата. – Той се загледа продължително във високата яка на блузата й. В шията й. В едната страна на лицето й.
– Имам чувството, скъпа, че вие не сте имала същия късмет.
Тя инстинктивно докосна главата си и откри, че силната струя от вентилатора беше отметнала назад косата й, разкривайки обезобразеното ухо и белезите по врата й. Бързо оправи прическата си, като се извъртя на стола така, че да не може да се случи отново.
– Вродени малформации – измърмори глухо.
– Напротив, това е обгорена плът – поправи я мъжът. – Много съжалявам.
Серафина повдигна рамене и се стегна. Трябваше да върне разговора към неговата, а не към нейната война.
– Но сте позволявали на немците да изпращат някои иртефакти от музея на началника на Гестапо в Рим. Така ли е?
Той се облегна назад.
– Не обичам да водя семантични спорове, но не бих казал, че съм позволявал. Това предполага наличие на някакъв избор. А аз нямах. Колкото до позволението няколко етруски вази и гърнета да бъдат занесени като подарък на някакъв си фашист в Рим в името на мира, нека това да е най-тежкото ми престъпление.
– Ходили ли сте на разкопки скоро? – попита го тя. – Някъде из полето.
– О, много би ми се искало. Разкриват някакви недалече от Волтера. Но не, напоследък съм вързан за музея. – После махна с ръка към парченцата върху работната му маса. – Настоявам студентите и преподавателите да ми носят от разкопките обикновени находки. За мен е важно да не губя форма.
Тя понечи да го попита за раницата и инструментите му, но се отказа. Като се изключи започналата да ръждясва лопатка, всичко останало, в това число и трионът, бяха безупречно чисти.
Което, реши мислено, би могло да означава нещо. Или нищо...
* * *
Джулия Росати се събуди стреснато посреднощ. Веднага си даде сметка, че луната се беше спуснала ниско, и се досети още преди да открие пипнешком часовника на нощното шкафче и да се взре в стрелките и цифрите, че е между два и три сутринта. Веднага щом очите й привикнаха към тъмнината, установи, че беше три часът и пет минути.
До нея в леглото спяха двете й деца. Елизабета се беше разстроила от мисълта, че никога повече нямаше да види своята баба, въпреки многократните обяснения, че тя ще й се усмихва от небето заедно с ангелите. След като майката беше съобщила новината, четиригодишното момиченце беше започнало да вие от скръб, което бе разплакало по-малката Татяна. Успя да ги успокои едва когато ги взе при себе си в спалнята, където бяха прекарали последните две нощи, и сигурно щяха да останат там дори след завръщането на баща си. Не искаше да изпуска момиченцата си от поглед.
Тази вечер децата си бяха легнали по-рано от обичайното. ' Вероятно това беше причината, каза си Джулия, да се събуди посреднощ. Беше прекарала в леглото прекалено много време.
Увери се, че децата спяха спокойно. Татяна се беше изтегнала по гръб, сложила малката си ръчичка върху коремчето, а Елизабета спеше, свита на кълбо на една страна, заровила лице във възглавницата. И двете лежаха върху завивките. Джулия въздъхна с облекчение, че всички бяха в безопасност, и за момент се заслуша в равномерното им дишане. Един етаж по-надолу се чу шум от кола. По това време на денонощието? – помисли си тя с безпокойство и се огледа...
И едва тогава съзнанието й отрази един необичаен факт. Осветлението в коридора беше изключено. А би трябвало всички лампи да светят. Сигурно онзи идиот, охранителят, спеше.
Обзета от гняв, тя се прехвърли през Татяна, като внимаваше да не я събуди, и се втурна от спалнята към коридора. Ала точно на прага на вратата замря неподвижна. Даже и да беше задрямал, защо пазачът ще изключва осветлението? Нещо не се връзваше.
Остана така няколко секунди и после го усети. Долови миризмата като лек полъх на бриз. Двамата с Виторе бяха живели в този апартамент отпреди раждането на Елизабета. Познаваше много добре течението, което охлаждаше дома им през нощта, и начина, по който топлината от печката, след като беше готвила, се задържаше в продължение на часове във всекидневната. Можеше веднага да долови дали прозорците бяха отворени или затворени, коя врата е оставена открехната поради нечия небрежност. Затова сега, още преди да беше надникнала разтревожено към коридора, можеше да каже, че входната врата беше отворена. При това широко. В ■гази момент гневът й премина в ужас.
Страната не беше напълно съсипана и той изпитваше облекчение от това. Поне не цялата. Не още, все още не. Бързината, с която немците се оттегляха, реши Марко Росата, щеше да спаси обичната му Крете Сенези – земята на лозята, на маслиновите горички и на необятните поля със слънчоглед, ширнали се на юг от Сиена.
Въпреки че слънцето беше изгряло преди близо час, той продължаваше да върви. През нощта беше изкачил полегатия хълм от Сан Куирикио д'Орча към Пиенца, като в малките часове на нощта се бе придвижвал по страничната лента на междуградския път, където беше много по-лесно да се ходи, отколкото да се провира между храстите. Успя да избегне един немски патрул, защото наближаването му беше предизвестено от ръмженето на двигателя на камиона, който се опитваше да се справи със завоите. Така той имаше достатъчно време да се скрие сред жълтите цветове на метличината.
Около четири сутринта, когато достигна загражденията на покрайнините на Пиенца, той изрече шепнешком кратка молитва за благодарност, загледан в силуета на катедралата. После зави леко на запад от града и пое по пътя към Монте Волта, на километър от завоя към площада.
Беше вървял цели три нощи, криейки се и почивайки през деня, след като бе успял да се отдели от работния екип някъде на югозапад от планината Аманта. През последните пет месеца немците го използваха като същински роб. Караха го да работи по възстановяването на пътищата и релсите, които Съюзниците бяха бомбардирали, или да копае окопи, които – вече бе съвсем ясно – надпетите никога нямаше да използват. За никого не беше тайна, че те укрепваха позициите си далече на север, по полите на планините, опасващи Флоренция. И може би точно това се оказа неговата възможност за бягство. Германците бяха толкова погълнати от усилията си да изпреварят вражеските войски, че охраната им съвсем бе отслабена. Собствената им безопасност се бе превърнала в първостепенна задача, изместваща опасността някой от италианците да напусне лагера им по-среднощ. Той и още двама италиански офицери си даваха сметка къде се намират и как биха могли да се доберат до домовете си за няколко дни или седмици. И точно тогава взеха решение да избягат в провинцията. Побягнаха в гората, а след това се разделиха, но колкото повече се приближаваше до Франческа, Масимо и Алесия, толкова по-рядко Марко се сещаше за другите двама войници. Не бе имал възможност да се обади на семейството си от миналия май. Германският капитан, също като него, беше дипломиран инженер, който щеше да прекара няколко часа в горещите извори на Багно Вигнони, преди да си замине, и се беше смилил над него. Той се съгласи да отскочи до вила "Химера" и да съобщи на близките му, че Марко е жив и здрав, доколкото това можеше да се каже за работник, който прекарваше под палещото лятно слънце дълги часове и трябваше да се прехранва с дажба хляб, едва стигаща да задоволи глада на малко дете. Когато бе разбрал, че сестрата на Марко има връзка с немски лейтенант, офицерът бе станал изключително услужлив.
Марко избърса веждите си с ръкава на ризата. Пред него се мержелееха още десетина километра, два от които нагоре по склона. Последният хълм водеше направо към градчето Кастелмузио. След това щеше да мине покрай фонтана със статуите на ангел без крила и беззъб лъв. Но това не бяха поражения от войната. Скулптурите си изглеждаха така от много време. От върха щеше да се открие гледка към любимата му вили "Химера" и кедровите дървета покрай пътя, водещ към нея.
Той изпъшка тежко и вдиша дълбоко утринния въздух. Беше все още студен. Пред него се простираше малка ферма, която познаваше добре още от детството си, но не и хората, живеещи в нея. Ала те със сигурност щяха да се досетят кой е или поне името му щеше да им говори нещо. Марко, най-големият син на маркизата, Реши да си почине там. А после, след спускането на нощния мрак, щеше да продължи към дома. И да чака, докато децата му се събудят на сутринта...
* * *
Кристина седеше на земята, загледана в стълбовете черен дим и бял. Прах, издигащи се едновременно към небето. Главата на коня лежеше в скута й. Тя галеше гривата на мъртвото животно, но с поглед, насочен към останките на средновековния хамбар. Сега там стърчеше самотно останалата една кула. А само преди секунди бяха две.
Фридрих и Байер стояха като замръзнали на местата си. Те също наблюдаваха виещия се пушек, сякаш напълно забравили за присъствието й и за факта, че единият току-що беше застрелял любимата й кобила, а на земята лежеше немски войник. Но въпреки счупената си ръка шофьорът Шрайнер успя да се изправи. Другият германец го погледна и застана до двамата лейтенанти.
Пръв заговори Байер:
– Как, по дяволите, другата остана непокътната? – зачуди се той. Сякаш заради сковаността, обхванала всичко след експлозията, беше забравил, че само преди минути се бяха били.
– да разбирам ли, че планът е бил да се разрушат и двете? – попита Фридрих.
Лейтенантът кимна.
– Имаш ли бинокъл?
– He.
– Проклета работа – отбеляза след кратко мълчание Ьайер.
– Кое?
– Всичко през последните няколко дни се проваля... Италианците не могат да свършат нищо както трябва. 11о ако погледнеш преди седем или осем века? Успели са да изградят шибания хамбар така, че да не можем да го вдигнем във въздуха.
Фридрих се обърна и коленичи до Кристина. Шрайиер гледаше към счупената си ръка, която висеше странно отстрани на тялото му.
– Много съжалявам – каза лейтенантът и усети как гневът му се стопява пред искрената скръб на момичето. И в същия момент си даде сметка колко глупаво звучат думите му.
Кристина осъзна, че трепери. Не можеше да спре да плаче и цялото й тяло се тресеше. Но продължаваше да се взира към тесния дол, разделящ имението от селото, защото се страхуваше да погледне в угасналите очи на любимата си кобила. Усещаше тежестта на главата й в скута си. Спомни си безбройните часове, които беше прекарала да я язди и разчесва. Като дъщеря на маркиз, беше израснала в изтънчена, но затворена среда. През годините не й липсваха приятели, но животът й щеше да е изключително самотен без Арабела. И изобщо не се съмняваше, че кобилата бе изпитвала същата привързаност към нея. Беше й вярвала безрезервно. А сега? Ето какво се случи...
Усети как Фридрих положи ръка на рамото й и я погали, за да я утеши. Вниманието й се откъсна от вдигащите прах руини на хамбара и се насочи към Байер. После тя погледна надолу и видя кобура на пистолета на приятеля си. Внезапно я осени една мисъл, все още смътна, но натрапчива. И в следващия миг тя се облегна на него, пъхна двете си ръце под раменете му и е едно-единствено рязко движение разкопча кожения ремък и измъкна оръжието. Той се опита да я сграбчи за китката, но тя го изпревари. Претърколи се и насочи оръжието към Байер.
– Ти уби коня ми! – изкрещя Кристина. – Завзехте дома ни, а ти застреля коня ми! Мразя те! Мразя ви всички!
Фридрих се опита да се изправи възможно най-бързо, но това му отне няколко секунди. Когато най-сетне успя, тя беше свалила предпазителя и бе отстъпила няколко крачки назад.
– Кристина – подхвана той, като протегна към нея ръка с разтворена нагоре длан, – не го прави!
Байер местеше поглед от него към жената и на Фридрих му се стори, че изглеждаше доста напрегнат, Изцапана с кръвта на коня, Кристина беше изпаднала в истерия и беше способна на всичко.
– Озапти приятелката си, Стрекер! – каза Байер с леко изтънял глас.
На Фридрих изобщо не му пукаше дали мъжът срещу него щеше да умре. Такива като него си го заслужаваха. Но не искаше да хвърля върху плещите на Кристина такава вина, ако въобще останеше жива. Затова, едновременно умоляващо и заповядващо, се обърна към любовницата си:
– Дай ми пистолета! Недей да усложняваш излишно нещата!
– да ги усложнявам ли? Майната ти! Майната ви на всички! Нима може да стане по-лошо? Погледнете какво направихте! – изкрещя тя. – Вижте! – продължи, като за миг махна с оръжието между срутената, все още димяща кула на хамбара и трупа на Арабела.
– Знам – побърза да се съгласи Фридрих, като се опитваше да прозвучи така, сякаш се съгласява само за да укроти луд човек. Но се опасяваше, че прозвуча именно така.
С периферното си зрение видя, че Шрайнер ги наблюдава напрегнато, без да реагира, но другият шофьор би могъл да се промъкне незабелязано зад Кристина. И с цялото си сърце желаеше да може да му внуши тази мисъл.
– Това само ще влоши положението – продължи внимателно да й говори той. – Всички знаем, че съм прав. 11ещата винаги могат да станат още по-ужасни...
– И какво от това? – изкрещя тя и се разрида. – Какво?
От другия войник определено нямаше да има никаква полза. Младата жена го беше забелязала и бе отстъпила още няколко крачки назад. И сега и четиримата мъже бяха пред нея. Но Фридрих подозираше, че колкото повече отлагаше, толкова по-малко вероятно беше тя да натисне спусъка. Затова реши просто да продължи да говори:
– Винаги може да се случи нещо лошо – рече с равен глас. – Винаги може да има война, разрушения и рухнали сгради... И изпаднали в паника хора, които да застрелят конете ни. Но това, което правиш в момента, не е нищо друго освен саморазправа и аз ти казвам съвсем отговорно, че само ще влошиш нещата. Запази гнева и отмъщението си за...
Той замлъкна, защото тя вече не местеше постоянно поглед от него към Байер и обратно, а се вторачи в нещо зад тях. Обърна се и видя Ориана да се приближава към проснатото на земята тяло на мъртвата кобила. Наведе муцуната си към Арабела и се опита да повдигне главата й. Да я събуди. Но, естествено, не успя.
Когато отново погледна Кристина, очите им се срещнаха само за секунда. Тя отпусна ръката си и минавайки покрай него, постави пистолета в отворената му длан. Когато стигна до двете животни, коленичи на земята, притисна чело до това на Арабела и зарида неутешимо.
Байер въздъхна шумно.
– Шрайнер – обърна се той към войника, – можеш ли да вървиш?
– Да. Поне така ми се струва.
– Добре. – Нареди на двамата си подчинени да го последват от конюшнята към вилата. Сграбчи кожените поводи на Ориана и я дръпна рязко, колкото може по-далеч от Арабела и Кристина. – Англичаните ще дойдат всеки момент. да се махаме оттук, по дяволите!
* * *
Немците си тръгнаха късно следобед.
Подпряла ръце на парапета, Франческа стоеше на терасата с изглед към плувния басейн. Наполовина празен, сега той приличаше повече на блато. На помийна яма с ръждива вода. В началото войниците се къпеха в него, но веднага щом бяха разбрали, че си тръгват, започнаха да го използват за почистване на инструментите си. Пълнеха ,от него радиаторите на колите. Последното нещо, което трима от тях бяха направили, беше да застанат на облицования с плочки ръб и да се изпикаят в бездруго вече зловонната тиня.
– Аз ще го почистя... – обади се до нея Масимо.
Тя сведе очи към сина си. Не знаеше, че я беше последвал.
– Заедно с дядо – продължи момчето. После пъхна палеца си в устата и безшумно го засмука.
Майката се досети, че го беше направил, защото знаеше, че е прекалено голям, за да си смуче пръста, и когато двете с Беатриче му се караха за това, той се оправдаваше, че просто си хапе ноктите. Сякаш това беше нещо по-хубаво. Бе започнал да го прави след пристигането на германците. Надяваше се, че сега, след окончателното им заминаване, щеше да престане.
Франческа мълчаливо разроши косата на детето.
– Къде е сестра ти? – попита тя.
– С баба.
– Какво? – притеснено възкликна франческа.
Мислеше, че свекърва й е в конюшнята заедно с Антонио. Предполагаше, че и двамата бяха отишли при Кристина. Надяваха се да могат да погребат Арабела.
Маркизът и съпругата му, хора на възраст, бяха изкопали достатъчно широк гроб за коня. Покъртително. Покъртително, нелепо и тъжно... Не искаше малкото й момиченце да вижда нито трупа на животното, нито да става свидетел на усилията на семейството да разкопае с лопати сухата камениста пръст.
– Баба ти в конюшнята ли е?
– Не. Там са само дядо и Кристина. Баба се опитва да намери някакви чаршафи за леглата. Двете с Алесия са горе.
Франческа се обърна и извика към дългия ред прозорци на втория етаж: :
– Алесия! Алесия!
Миг по-късно видя свекърва си и момиченцето да надничат от детската стая.
– Какво искаш? – провикна се Беатриче.
Снаха й поклати глава.
– Аз просто...
Възрастната жена изглеждаше неспокойна.
– Само исках да разбера къде сте – рече колебливо Франческа.
– Ами тук – тросна се тя и двете с Алесия отново изчезнаха в стаята.
– Видя ли? – обади се Масимо.
Майка му се усмихна. От руините на хамбара вече не се издигаше сивкав дим. Повече от два часа не се чуваше артилерийската канонада. Тя предположи, че битката беше приключила. Всички в къщата стояха със затаен дъх, питайки се дали сега пък няма да ги окупират англичаните. Но тя не хранеше надежда, че за семейството войната беше свършила. Стоварилата се върху тях буря ги бе довела почти до оскотяване, но бяха оцелели. Имаше сина си, застанал до нея, и дъщеря си, която в детската стая помагаше на баба си да направят вилата свой дом. Сега сраженията щяха да се водят на север. Съпругът й щеше да се върне и както я уверяваше свекърва й, щеше да започне дългият процес на връщане към нормален живот.
По някакъв начин беше сигурна в това. Никога досега не бе изпитвала подобна увереност.
* * *
Кристина се опасяваше, че няма да могат да погребат любимата й кобила, преди да настъпи нощта. Тя поглеждаше притеснена към залязващото слънце. На двамата е баща й не им достигаше физическа сила да разровят земята, да изкоренят буренаците и репеите и да изкопаят достатъчно дълбок гроб. Но дори и да успееха по някакъв начин да натрупат достатъчно пръст и камъни, от мисълта, че ще трябва да влачи Арабела за краката, за да я зарови в дупката, й прилошаваше. Опасяваше се, че баща й ще копае до пълна изнемога. Вече повече от два часа не бяха спирали. Едва успяваше да го убеди да си почиват съвсем за кратко, ризата му бе подгизнала от пот точно колкото и роклята й. Дрехите им лепнеха от пот, кал и прах, но когато погледна надолу, с облекчение видя, че кръвта на Арабела се бе просмукала в кафявата тосканска почва.
Сега двамата се бяха облегнали на дръжките на лопатите и тя отново забеляза, че рояк мухи се въртеше около дълбоката черна дупка над главата на мъртвата кобила. Кристина остави лопатата и както беше правила многократно през този следобед, коленичи до Арабела, за да пропъди с ръка досадните насекоми. Когато вдигна поглед, видя майка си да приближава към тях.
– Не успях да намеря достатъчно чаршафи за всички легла – оплака се маркизата. – Странно, къде ли са се дянали? Да не би германците да са ги отмъкнали?
Баща й се усмихна мрачно.
– По-добре да беше заровила тях, вместо среброто. И онова старо огледало.
– Говоря сериозно. Защо войниците ще крадат спалното ни бельо?
– Взели са ги лекарите – обясни той. – Ще ги използват като превързочни материали.
Беатриче кимна и огледа плиткия изкоп, който съпругът и дъщеря й бяха изровили. Очевидно си даваше сметка за безполезността на заниманието им.
– Вие двамата по-добре се прибирайте във вилата – предложи тя. – Ще довършите утре. Може да намерим нещо за ядене.
– Наистина ли? – попита иронично Антонио. – Нацистите са задигнали чаршафите, но са ни оставили храна? Колко мило от тяхна страна.
– Сигурна съм, че ще измисля нещо – решително заяви Беатриче.
Кристина се изправи и застана до майка си.
– Тя е права. Имаме нужда от почивка. Утре ще продължим със свежи сили.
– Не, не мога да чакам толкова дълго – отсече баща




й.


– Защо?
– Просто не мога – упорито повтори той и стрелна поглед към гъстите храсталаци в далечния край на конюшнята. И дъщеря му разбра. Досети се веднага, че ако оставеха Арабела непогребана през нощта, на сутринта щяха да открият само оглозгания й скелет. Дивите прасета щяха да изядат по-голямата част, ако не и цялото животно. Кристина се изпълни с нова, яростна решителност и се върна до дупката, където продължи да копае.
– Има ли друга лопата в обора? – попита Беатриче.
– Да, разбира се – отвърна Антонио.
Майка й погледна още веднъж към мъртвата кобила и без да каже нищо повече, тръгна да вземе лопата, за да им помогне.
* * *
Антонио и Беатриче седяха на тревата и наблюдаваха как залязващото слънце се смали до червеникава лента на запад, а небето на изток се обагри в тъмнолилаво, Кристина заравняваше малката могила с лопатата. Дупката беше плитка, но все пак бяха успели да погребат кобилата. Младата жена усещаше, че гърбът я боли както никога досега, а мазолите по дланите й започваха да се пукат. Ръцете й горяха. Краката й бяха разранени oi лопатата, докато усилено се беше опитвала да разкопае спечената пръст. Можеше само да си представя агонията, която изживяваха родителите й. И въпреки това баща й не беше оставил любимия й кон да стане храна на дивите животни.
По пътеката към вилата Кристина видя малкия си племенник да тича към тях, но в мрака не можеше да различи добре чертите на лицето му. Предположи, че е излязъл, защото му е доскучало. Или пък на Франческа й беше писнало да ги чака и да стои сама с децата и го беше изпратила да ги повика.
Детето се насочи право към дядо си. Антонио не направи опит да се изправи, а само го сложи да седне до себе си на тревата.
– Моето момче – каза той с неочаквано ведър глас. – Идваш точно навреме. Току-що приключихме.
Но Масимо не обърна внимание на думите на дядо си.
– Мама ми каза да ви извикам – едва поемайки дъх, изрече детето. – Трябва да се приберете веднага.
– Веднага? – повтори с едва забележима усмивка Антонио. – И каква е голямата новина? Какво е развълнувало толкова много майка ти?
– Дойдоха партизани!
Тонът на маркиза веднага стана сериозен.
– Какво говориш?
– Влязоха в къщата! Някъде около пет-шест човека!
Антонио скочи на крака и протегна ръка, за да помогне на Беатриче да се изправи. Накуцвайки, Кристина веднага отиде при тях.
– Къде са майка ти и Алесия? – попита Антонио внука си.
– В кухнята. Командирът им иска храна и лекарства.
– Ами да вземе, ако намери – изсумтя Кристина.
– Лекарства... – повтори баща й. – да не би някой от тях да е ранен?
Малкият кимна.
– Един. Всъщност едно момиче. Със сигурност умира.
Беатриче го погледна в очите.
– Момиче ли? На твоите години?
– Не, колкото леля. Но тя е партизанка.
– Простреляна ли е? – попита Кристина.
Масимо сви рамене.
– Не знам.
– Тогава защо каза, че умира?
– Сложиха я да лежи на една страна и видях гърба й – обясни той. – Изглеждаше ужасно. Алесия се разплака от ужас.
После улови ръката на дядо си и го задърпа към пътеката.
Кристина и Беатриче ги последваха намръщени.
Джулия се върна в спалнята и затвори вратата след себе си. Сграбчи трескаво дървения стол, поставен пред тоалетката, и залости с него бравата. После огледа тъмната стая и очертаващите се силуети на спящите си деца, Опита се да си спомни кои от вещите наоколо би могла да използва като оръжие. В кухнята имаше ножове, но докато стигнеше дотам... Във всекидневната до камината имаше ръжен от ковано желязо, но за съжаление също не й беше подръка. Някои вечери двамата с Виторе вземаха свещниците в спалнята, но точно тази вечер всички бяха останали на масата в трапезарията. А телефонът? Той се намираше в другия край на апартамента и не й вършеше никаква работа.
Предположи, че би могла да скочи през прозореца на втория етаж, прегърнала Татяна, но със сигурност щяха да се потрошат. Ами Елизабета? Тя беше на четири. Кой знае колко лошо би могла да се нарани, падайки на паважа? А и после какво? Изпадаше в паника всеки път, когато си представяше гледката. Джулия не спираше да си повтаря, че нямаше как да избяга с момичетата си от изверга, който най-вероятно беше изтръгнал сърцето на охраняващия ги полицай.
Можеше да вика за помощ през прозореца. Можеше да крещи и за да защити себе си и децата, беше готова да вика силно и продължително.
Притисна ухо към вратата, която се оказа неочаквано студена, и се ослуша. Но не чуваше нищо, освен забързаните удари на сърцето си, които отекваха в главата й. Спотаи дъх, сетне предпазливо пое въздух в опит да се успокои. Стори й се, че долавя необичайна миризма в апартамента. Дъх на лимони... Въобразяваше ли си? Помисли си, че вероятно имаше лимони в кухнята, но защо ароматът им стигаше чак дотук? Или просто нервите й не издържаха? Най-вероятно защото, ако в момента долавяше някакъв мирис, то това беше на изгорели газове от улицата, а не на цитруси.
– Мамо?
Обърна се и видя силуета на Елизабета, изправила се в леглото. Отвори уста, но от гърлото й не излезе никакъв звук. И си даде сметка, че се страхува да се отдалечи от вратата...
* * *
– Трябваше вече да спиш.
Серафина се извърна и изгаси цигарата си в пепелника. Стоеше до остъклената врата към терасата в апартамента им. Видя Милтън, облечен в пижама, да се обляга на стената. Не го беше чула да излиза от спалнята си.
– Надявам се, че не съм те събудила – каза му тихо.
– О, съвсем не.
– Лъжеш – упрекна го тя. Беше седяла в тъмнината, наблюдавайки три апартамента на другия бряг на река Арно, в които все още светеше. Допусна, че хората в тях са заспали на включено осветление, защото вътре не се забелязваше никакво движение. И попита: – Мислиш ли, че отсреща все още има някой буден?
Той не отговори и включи аплика на отсрещната стена. Светлината не беше толкова ярка, че да ги заслепи за момент, но пък му помогна да види онова, което искаше. Придърпа един стол до масата, за да седне до нея.
– И така – подхвана Милтън, – вече си изпушила две цигари.
– Сигурно.
– Но нека да видим. В пепелника има седем кибритени клечки.
Серафина въздъхна, но не каза нищо. Знаеше накъде щеше да се насочи разговорът, а нямаше какво да каже по темата. Наблюдаваше го, докато се наведе към скути й и много внимателно отметна долния край на копринената нощница. С примирение тя подпря ръце на страничните облегалки за опора и леко се надигна, позволявайки му да навие дрехата около ханша й и да огледа подробно бедрата й.
Тя се взря в трите осветени апартамента на отсрещния бряг на реката, докато той разтвори краката й и бавно започна да брои до пет. Не й беше необходимо да поглежда надолу, за да види следите от обгореното, особено след като той избърса пепелта.
– Серафина... – прошепна съквартирантът й, сядайки обратно на стола. Започна да разтрива лявото й рамо и горната част на гърба й, където допирът не й причиняваше болка.
Без да го поглежда, тя отговори:
– Някои хора си гризат ноктите. Аз пък правя това.
На отсрещния бряг на реката нямаше никакви признаци на живот.
Жената зарови лице в извивката на врата му и се запита дали някога в живота си не е била самотна.
* * *
На сутринта Паоло проведе дълъг и тежък телефонен разговор със своя колега от полицейското управление в Рим. Той беше висок мъж, когото беше срещал само веднъж и който носеше странно подхождащата му фамилия Торегроса: висока кула. По спомените му мъжът имаше оредяваща коса и плътно прилепнали към главата му уши.
– Значи нашият човек е уволнен? – попита Паоло.
– Ще бъде – поправи го Торегроса. – Към момента, докато тече разследването, е само отстранен. Най-важното е, че със семейството всичко е наред и нищо не им се е случило.
Паоло си помисли за комедия дел арте и комичния и абсолютно некадърен капитан с кинжала. Двамата със съпругата му бяха гледали представлението преди две седмици недалече оттук, само на пет пресечки. Изминалата нощ сигурно е била кошмарна за Джулия Росати и близките й, но на светлината на деня най-големият проблем беше, че охранителят им се бе оказал типичен герой от хиперболичен ренесансов театър.
– Много пиян ли беше, когато го открихте? – попита Паоло. – Предполагам, че се е натряскал до безсъзнание.
– Всъщност не. Беше само малко замаян. При това не сме го откривали. Сам се върна пред апартамента на Росати малко преди да се съмне. През това време всички бяха изчезнали.
– Къде са сега Джулия и децата?
– Откарахме ги у някакви семейни приятели, които живеят в другия край на Ватикана.
Паоло се опита да освежи най-критичните моменти в паметта си – Джулия Росати спуска посреднощ четиригодишната си дъщеричка на тротоара е увит като въже спален чаршаф, а после го използва, за да слезе самата гя, притиснала към гърдите другото си малко момиченце...
– Имате ли представа към колко часа охранителят е напуснал апартамента? – попита той.
– Било е рано. Все още светло. Твърди, че не е оставял входната врата отворена. Според него тя се е отворила от вятъра. Мислел само да отскочи долу до някакво заведение, за да си купи газирана напитка.
– Но вместо това си взел алкохол.
Торегроса се засмя.
– Натъкнал се на някакви приятели. Едното води до друго. Следващото, което си спомня, е, че се събудил на разсъмване някъде в парка край замъка.
– Трябва да са били много добри приятели.
– Вероятно... Наистина съжалявам.
– А семейството има ли нов охранител в дома на познатите им?
– Да. И този със сигурност ще знае, че не трябва да се измъква за напитка.
– Особено за алкохолна...
– Точно така – каза Торегроса. – Особено пък алкохол.

(
* * *

– Кога за последен път видяхте Роберто Пиреда? – попита Серафина, взирайки се в очите на Виторе.
Същата сутрин двамата седяха в малката трапезария на хотела му. Мъжът изглеждаше видимо притеснен заради преживяното от съпругата му през изминалата нощ и й беше трудно да го накара да се съсредоточи. Непрекъснато се оплакваше от некадърността на римската полиция и повтаряше, че единственото му желание е веднага да се прибере у дома. С треперещи пръсти той палеше цигара след цигара, всмукваше веднъж дима дълбоко и после я забравяше, докато не изгореше докрай. Едва след това запалваше следващата.
– Не знам – отговори й накрая. – Сигурно е било много отдавна...
– Така каза и Пиреда. Не смята, че сте се срещали през изминалите пет години. А последния път бил на някаква лекция в университета в Милано, на която съвсем случайно се натъкнал на вас. Стори ми се малко засегнат, задето никога не е виждал децата ви.
– О, моля ви се. Хората се променят.
– Но навремето той ви е бил нещо като наставник?
– Е, да, така беше...
– Защо сте прекратили контакта си с него?
– Авие защо смятате, че вината за това е моя? Може би той не е искал да общува с мен. Може би просто е станало така. Или пък по стечение на обстоятелствата сме се отдалечили един от друг.
– Прав ли е, че последно сте се видели в университета?
– В университета ли? Най-вероятно. Не си спомням да съм го виждал оттогава. Даже не съм сигурен, че е бил на онази лекция.
– да не би да сте се скарали?
– Тогава ли?
– Или преди това – подхвърли тя.
Той протегна ръка към димящата цигара, дръпна дълбоко и я угаси.
– Вижте, войната разделя хората. Преди нея той беше просто археолог. Проучваше могилите в имението ни. Гледах на него като на голям учен. Но когато започна всичко... Искам да кажа, по време на окупацията той сякаш стана друг човек... – Поднесе поредната цигара към устните си и Серафина наблюдаваше пламъка на кибритената клечка, осветяваща лицето му. След като запали, мъжът продължи: – Превърна се в подмазвач. Жалка картина. Жалка и грозна. Предаде произведение на изкуството на две хиляди години на простите фашисти. Подклаждаше идиотската им идея за връзка между етруската култура и арийците. Той беше най-големият подлизурко. Но помежду ни никога не са възниквали пререкания. Аз просто се чувствах омерзен, когато бях до него.
– Чувствахте ли същото, когато бяхте с баща си? – В момента, в който думите се изплъзнаха от устата й, тя съжали за тях. Запита се дали има някакъв начин да ги тушира, да ги върне обратно. Но вече ги беше изрекла и нямаше път назад.
– С баща ми се помирихме през последните години от живота му – отвърна той с хладен тон. – И Джулия се убеди в това.
– И в какво се изразяваше помирението?
– Просто търпях присъствието му. Съзнавах, че е изгубил всичко, че страда по по-големия си син и внуците
– Но не сте му простили.
Виторе не отговори. Само погледна часовника си.
– А на сестра си простихте ли?
– Да.
– Защо?
– Тя беше само на осемнайсет. Момичетата на тази възраст допускат грешки. Освен това един син очаква много повече от баща си, отколкото от по-малката си сестра. По време на войната тя беше още дете...
– По това време аз бях на същата възраст.
– Е, и? – предизвикателно я изгледа той. – Какво общо има това, за бога, с всичко останало?
Серафина се опита да се овладее. Това беше втората глупост, която изричаше през последните няколко минути. Сравнението с преживяното от нея през войната беше неуместно.
– да се върнем отново на Пиреда – каза тя. – Били сте му много ядосан.
– да кажем, разочарован. Има разлика.
– А той изпитваше ли гняв към вас? Някакво недоволство?
– Не. Нито към мен, нито към семейството ми.
– Вие разбирате накъде бия.
Загледан в синкавия дим, Виторе се присегна към цигарата си, но не дръпна от нея.
– Пиреда не е убивал никого. Не може да го направи... Повярвайте ми, освен това няма никаква причина. – При тези думи той се изправи и взе почти празната кутия цигари.
– Сигурен ли сте?
– Абсолютно. А сега, извинете ме, детектив, но трябва да тръгвам. Предстои ми дълъг път и искам да се прибера при семейството си.
– Все още ли смятате да погребете майка си и снаха си утре?
– Да. Сигурно ще ви видя там, нали?
– О, непременно ще дойда. Но обещавам да бъда дискретна.
Той примижа и разтри с пръсти слепоочията си. После я погледна и каза:
– Не се притеснявам за опелото. Безпокоя се за семейството си. Затова искам вие, инспектор фичино и исички, които ще доведете със себе си, да бъдете колко-10 се може по-забележими.
* * *
Кристина седна на предната седалка до шофьора на малкия си фиат и за първи път в живота си съжали, че не пуши. Тютюневият дим може би щеше да притъпи неприятната ментолова миризма на одеколона на полицая, който по настояване на Паоло фичино я караше обратно към Рим. Казваше се Армандо и по нейна преценка беше само няколко години по-млад от нея. Шофираше като луд и гледаше на способността си да ужасява каруцарите и конете, теглещи натоварените със сено каруци на юг, като на барометър за мъжествеността му. Толкова се шокира от дързостта му да я попита дали има мъж до себе си, че дори не можа да излъже. Само го погледна слисана и поклати отрицателно глава. И веднага след това изрече тихо:
– Утре погребвам майка си.
С това се надяваше да му подскаже цялата неуместност на подобни разговори. Но той не схвана намека. Разбира се, изрази съболезнованията си. Каза й, че не може да разбере защо някой ще изтръгва сърцата на членовете на семейството й. После добави, че тъй като е бил в Рим само няколко пъти в живота си, един приятел му споменал за много романтичен ресторант на "Виа Маргута", само на няколко пресечки от Испанските стъпала. След което й предложи да я заведе там същата вечер.

Тя не обърна внимание на поканата му, защото споменът за спалнята на майка й в апартамента им в Рим изпълваше мислите й. В съзнанието си видя леглото, сковано лично от баща й след войната, който беше използвал лицевата дъска със семейния герб, намерени сред руините на вила "Химера". Имаше гардероб, в кой то висяха двата реда рокли, блузи и поли на маркизата, Беше прекалено голям за стандартите на града, но скромен в сравнение с килера за дрехи в имението, където някога държеше тоалетите си. Върху бюрото стоеше етруски псиктер

14

, използван от Беатриче за ваза, в която цветята се подменяха през няколко дни. Два пъти в седмицата идваше чистачка да разтребва, което не беше трудоемко. Кристина се зачуди дали трябваше да я задържи и занапред. Жената се нуждаеше от работата, а нима това не беше достатъчна причина да я остави? Междувременно самата тя щеше да разчита на помощта на Виторе, за да се оправи с авоарите на семейството. Чувстваше се напълно безпомощна да се справи сама, защото нямаше никакво понятие от тези неща.

Сега, загледана в красивата гледка през прозореца, се опитваше да определи дали изпитва тъга или страх.
В крайна сметка осъзна, че мисълта за Фридрих надделява над всичко. В продължение на цели десет години беше смятала, че е мъртъв, но дълбоко в себе си хранеше надеждата, че все пак е жив. Казваше си, че е пленник някъде в Сибир и рано или късно комунистите щяха да го освободят. да го изпратят у дома. Реално нищо от онова, което Серафина беше споделила с нея във Флоренция, не потвърждаваше обратното. Все пак не бяха открили тялото му. Но от друга страна, опасенията й се засилиха. Дори и да допуснеше, че е бил пленен сред руините на Будапеща, веднага се сещаше за думите на брат й. Той не без основание й беше напомнил, че през 1945-а руснаците не са били много склонни да вземат немски капитан в плен.
Чудеше се къде ли беше отишъл Фридрих, след като ta последен път го видя във вила "Химера". Дали беше напуснал Италия? Веднъж, раздразнен от неугасвагцата й любов към лейтенанта, Виторе се бе опитал да я настрои против него. Спомена й, че най-вероятно любимият й е придружавал Дехер при разстрела на селяните и свещеника южно от Арецо. Тогава тя му възрази, че не вярва в това. Фридрих не беше способен на подобно насилие и жестокост. Беше убедена. И нямаше да промени мнението си за нищо на света.
– Ще пристигнем в Рим късно следобед – говореше Армандо, шофирайки с една ръка, а другата бе протегнал през отворения прозорец. – Все още ще е светло. Ще паркираме колата ти, а теб ще настаним в безопасност в апартамента. Като принцеса, каквато ми казаха, че си.
– Някой ти е казал, че съм принцеса?
– да – засмя се мъжът.
– Само че не съм – поправи го тя. – Грешно са те осведомили.
Той взе следващия завой толкова рязко, че тя залитна към него. Армандо се усмихна, доволен от този съвсем непреднамерен допир. Тя погледна към пасящите по склоновете на хълма овце, които се виждаха от прозореца от неговата страна, и отново се настани на седалката.
– Чух, че в Рим шофьорите са истински маниаци – подхвърли той. – Но аз съм ненадминат професионалист. Мога да се меря и с най-добрите. Трябва да участвам в рали.
Само за няколко секунди през отворения прозорец до слуха й достигнаха приглушените звуци от хлопатарите на овцете. Това й напомни за летата в детството й.
– Може би преди да оставим колата ти, трябва да минем по "Виа Маргута" и да потърсим онзи ресторант – предложи мъжът. – Сигурен съм, че ще го позная веднага, като видя името му.
Като малка много пъти беше наблюдавала отдалече как Иларио се оправяше с овцете. Съвсем очевидно той обичаше животните. Не знаеше дали се дължеше на чара му или на скуката, но понякога му носеше лимонада или пържени солени бадеми, приготвени от готвачката им, и тя се отдаваше на мечти, в които двамата имаха романтична връзка. Няколко години след това племенницата й си измисляше подобни приказки с куклите си. За принцеси, влюбени в ковачи или коняри. Съвсем неподходящи мъже за благородна дама, което придаваше допълнителна романтика на историята. А сега дори малката Алесия беше мъртва. Тя и единият й брат бяха единствените останали живи от богопомазаните, които някога се разхождаха из облените от слънчевите лъчи градини на имението, обработваха безкрайните лозови и маслинови масиви и вдишваха свободно изпълнения с омайни аромати въздух около кацналата на върха на хълма вила... Изглеждаше така, сякаш цялото имение се беше превърнало в гробница. Сякаш призраци се носеха над обраслите с бурени ниви, а руините на голямата къща приличаха на огромен надгробен камък на рода Росати.
– Смяната ми свършва в десет – уведоми я АрмаНдо, натискайки два пъти клаксона, за да уплаши възрастната, подпираща се на бастун дама, която се опитваше бавно да пресече улицата. – Но ти трябва да хапнеш нещо, нали? Аз също. Така че ще намеря онзи ресторант. Сигурен съм, че ще ти хареса. Наистина е много романтичен.
Кристина го погледна. Нямаше никаква представа какво да му каже.
Това си беше, естествено, пропусната възможност. Едва по-късно разбрах, че Джулия и децата й са били сами в апартамента, а охраняващият ги полицай се е напил до козирката на няколко пресечки от къщата.
Но пък това ми вдъхна решителност. Никога повече няма да направя същата грешка.
Росата ще бъдат заедно в Монте Волта за погребението на маркизата и снаха й. Всички, но най-вече онези, които ме интересуват. Сега ще ми се удаде възможността да ги ликвидирам наведнъж. Само че начинанието изисква бърза реакция, която ще навреди на хирургическата прецизност, която исках да стане отличителна черта на делото ми.
Но ще хвана поне един от тях във вила "Химера". Ще успея да измъкна някого от полицейската охрана и тълпата, макар дълбоко да се съмнявам, че ще присъстват кой знае колко много опечалени, и ще изтръгна още едно сърце.
В деня преди опелото, малко преди да се смрачи, отидох в имението. Видях, че работниците вече са подготвили двата парцела и са си отишли. Огледах добре работата им. После обходих земите, проучих подробно запустелите развалини на къщата и мрачните останки от прилежащите й постройки. Всичко тъне в разруха, което, естествено, напълно ме устройва. За десет години лозята са напълно унищожени, обрасли с бурени и треволяци, а в маслиновите гори има повече изсъхнали, отколкото .живи дървета. Потресаваща гледка. Наоколо се навъртаха диви котки и плъхове, сред руините гнездяха птици, а покривът на обора се е срутил заедно с две от страничните стени.
Разбира се, гледката ме зарадва.
Същата нощ спах в колата си, при това доста добре. Продължително и дълбоко, без сънища. Събудих се при изгрев слънце, карах до Пиенца и си изпих кафето под неочаквано приветливия яркочервен чадър на крайпътното кафене.
Вече беше тъмно и макар във вилата електричеството да беше спряно, кухнята се осветяваше от пламъчетата на множество свещи. Всички свещници от трапезарията и верандата бяха донесени тук, както и две газени лампи, които Франческа бе успяла да намери. Въпреки това Кристина не можеше да види лицето на раненото момиче, защото го бяха сложили да лежи на една страна с присвити към гърдите му колене. Лежеше върху няколко набързо нахвърлени на пода одеяла с мръсен чаршаф отгоре. Но Кристина знаеше, че майка й вижда лицето на партизанката. Беатриче бе коленичила до непознатата и внимателно слагаше напоени със студена вода кърпи на челото й. Кристина се питаше дали лицето й беше толкова жестоко обгорено, колкото и гърбът й. От мястото си до печката можеше да види тила на младата ясена и дясното й рамо. Гледката я ужасяваше. Вместо кожа, там имаше подвижен релеф от набрала черна тъкан и зачервени отоци, от повечето от които се стичаше безцветна, лепкава течност. На трептящата светлина на свещите секретът от изгарянията приличаше на лава, вълнообразна и жива. Искаше й се да помогне, но нямаше представа как. Въпреки това попита майка си дали може да й донесе или да направи нещо.
– Не – отсече маркизата, като потопи кърпата в купа с ледена вода и хвана китката на момичето, за да напипа пулса му.
Партизанката лежеше върху белия чаршаф, по краищата на който имаше избродирани сини и златисти цветчета. Кристина се съмняваше, че принадлежеше на семейството им. Освен това беше мръсен, пропит с кафеникава прах и кал от пътя. Затова предположи, че отрядът й я бяха донесли увита в него във вилата. Босите й крака стърчаха и тя успя да види маншетите на мъжки работни панталони. Стъпалата й се сториха малки, като на дете. И по някакъв начин подсилваха ужаса от гледката на гърба на момичето – овъглен, обсипан с мехури и напълно обезобразен. Почувства се така, сякаш наблюдаваше страданията на близък човек.
Най-сетне майка й се изправи и се обърна към партизаните, които през цялото време я бяха наблюдавали, докато оглеждаше пострадалата.
– И как бяха имената ви?
– Не сме ви казвали. Но аз съм Енрико, а това е съпругата ми Тереза.
– Е, добре. Енрико, Тереза, това момиче трябва веднага да бъде откарано в болница.
Мъжът разтърка първо челото, а после и очите си. Беше около двайсет и пет годишен, с пепеляворуса коса като на италианец от южните части на страната. Ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Тереза погледна към свитото на пода тяло и коленичи до него. Имаше малко по-тъмна коса от съпруга си, но това можеше да се дължи на простия факт, че отдавна не се беше къпала. Сплъстените кичури се спускаха върху раменете й.
– Знаем, че има нужда от специална помощ – заяви Енрико и в тона му се прокраднаха едновременно изтощение и отчаяние. – Селяните тук споменаха, че вие имате кола. Искаме да я откараме до Монте Пулсиано. Или, ако немците са все още наблизо, да я изведем още по на юг. На верандата отвън имаше още трима партизани – една жена и двама мъже, единият от които също беше пострадал, макар и не толкова сериозно, колкото момичето, лежащо на пода в кухнята. Той също имаше изгаряния, но само на лявата ръка и на рамото.
– Съжалявам – рече Беатриче. – Когато германците си тръгнаха, взеха и колата ни.
Той погледна към момичето и каза е дълбока въздишка:
– Дадох й последния морфин. Когато дойде на себе си...
– Това може и да не се случи – прекъсна го маркизата.
В далечината се чуваше тътенът на артилерията и в друг случай Кристина би помислила, че вероятно от запад приближава гръмотевична буря.
– Това сестра ви ли е? – обърна се тя към Енрико, После погледна към Тереза. – Или може би е ваша сестра?
Той се вторачи в нея за един дълъг момент. Сякаш я забеляза едва сега.
– Не – отвърна накрая. – Не ми е сестра. Нито пък снаха. Но я чувствам като сестра. И двамата я чувстваме като такава.
– Какво се е случило? – попита Кристина.
– Ти ли си дъщерята на маркизата?
Тя кимна.
– Водихме сражение в Трекуанда, но противниците ни се оказаха повече, отколкото очаквахме. Освен това имаха запалителни гранати. – Мъжът погледна към свитото на пода момиче. – Дрехите й пламнаха. Главата й, косата й... Цялата стая избухна в пламъци. Когато успяхме да я съблечем... само влошихме нещата.
– Има ли загинали?
– Двама от нашите. И братовчед ми.
– Много съжалявам.
– Аз също. Какво е станало с ръцете ви? – попита той.
Кристина не очакваше да е забелязал мазолите по дланите й.
– Наложи се да погребем един кон.
Тереза вдигна поглед към Кристина.
– Днес ли? – поинтересува се тя.
– Да. Днес.
Кристина видя Масимо до вратата и се зачуди колко ли време ги беше наблюдавал. Енрико също видя момченцето и го поздрави, вдигайки нагоре два пръста. Детето се скри зад рамката на вратата, а после изтича по коридора по стълбите към детската стая при майка си и сестра си.
– Това брат ви ли беше? – обърна се към нея Тереза.
– Племенникът ми – отвърна тя.
От другата страна на кухнята баща й се приближи с тромава походка, изтощен от загубата и дългото копаене. Енрико веднага се обърна към него. Двамата се бяха срещнали малко преди това, когато Антонио се беше върнал във вилата с Беатриче и дъщеря си, но все още не бяха имали възможност да поговорят. Съпругата му веднага се беше спуснала към раненото момиче.
– Значи, вие сте маркизът – започна Енрико. Той поизправи гръб и протегна ръка към Антонио. Маркизът се ръкува с него, но партизанинът задържа ръката му. – Местните хора ми казаха, че сте били... били сте доста любезен домакин на капитан Мюлер.
По лицето на възрастния мъж се изписа горчивина. Той поклати унило глава.
– Германците...
– Какво за германците?
– Те си взеха каквото искаха. Просто дойдоха и ни ограбиха.
– А преди Мюлер? Селяните говорят, че сте устройвали развлечения за Гестапо. Правили сте балове.
– Просто нямах друг избор. А през последните няколко седмици заедно с цялото ми семейство живеехме като затворници.
Най-сетне Енрико пусна ръката му.
– Значи нацистките ви приятели изобщо няма да ви липсват. – Говореше тихо, почти равно, но в гласа му се прокрадваше раздразнение.
– Никога не съм бил черноризец – опита да се защити Антонио.
– О, не. Разбира се, че не. Никой не е бил. – Мъжът се облегна на стената до мивката, изкашля се и изпъшка: – Господи, толкова съм уморен.
До него беше подпряна карабината му и той сънливо обви пръсти около цевта й.
– Това е снайпер. Английски. Всичките ни оръжия са внесени от Англия.
Отнякъде се разнесе тропот, дочу се буботене на коли и камиони. Кристина си помисли, че може би идват откъм стръмното, опасано със завои шосе на хълма, и веднага застана нащрек.
– Може би на снаха ми й е останал малко крем за лице, който нацистите не са успели да задигнат – обади се Беатриче. – Ще погледна и на моята тоалетна масичка. Сигурно ще се намери и зехтин. Но това момиче трябва да бъде откарано в болница, Енрико.
– Тя трябва да живее – заяви Тереза, като се изправи. – Тя е последната от семейството си. Единствената оцеляла.
– Разбира се, че трябва да оживее. Но не виждам как би могло да се случи без лекар.
Енрико стана бдителен и надникна през прозореца към хълмовете. Той също беше чул ръмженето на пъплещите по стръмнината камиони, което все повече се приближаваше. Неочаквано един от партизаните се втурна от верандата в кухнята.
– Връщат се! – останал съвсем без дъх, изкрещя младият човек.
– Кои, германците ли?
– Да, те са...
– Сигурен ли си?
– Абсолютно. Определено не са англичани. Насам идват шест-седем камиона. Носят обратно гаубиците. Видях ги на лунна светлина да се изкачват отново по склона.
– Добре, да вървим! – каза Енрико, като се наведе и се опита да повдигне момичето от пода, но Беатриче сложи ръка върху рамото му, за да го спре.
– Не можете да я вземете с вас – отсече тя. – Опасно е да я местите отново.
– Но няма как да я оставим и тук – заяви той, като перна пръстите й, сякаш бяха досадни мухи. После вдигна жената заедно с чаршафа през рамото си като чувал, защото не посмя да я хване през краката и гърба и да я носи като булка. – Къде бихме могли да я скрием? Казвайте бързо!
– Не можете да я оставите тук – намеси се Антонио. – Забранявам!
– А, ти забраняваш? Я си помисли отново, старче. Можем и ще се скрием някъде наоколо. Намери ни някое подходящо място, защото иначе всички сме мъртви, и то заедно с теб.
– Но тук няма къде! – възрази маркизът. – А и вие едва ли ще успеете да избягате!
– О, сигурно има. Мисли. Бързо!
Преди баща й да успее да отговори, Кристина извика:
– В гробницата. Можете да я скриете там. Ще ви заведа.
При тези думи, въпреки наранените си нозе, тя се втурна навън през отворената врата в хладната нощ. Спря до перилата на верандата и погледна луната в лятното небе, което излъчваше мир и спокойствие – в пълно противоречие с биещото й до пръсване сърце. Щом чу грохота на немските камиони, пълзящи по склона на хълма, тя се затича през тревата. Придвижваше се бързо, но предпазливо и когато стъпи на пътеката, покрай която някога растеше лавандула, погледна назад. Искаше да види дали партизаните я следват. Те вървяха след нея.
Марко искаше само да прегърне децата си, да ги вдигне високо и да ги завърти, а после да притисне съпругата си силно към себе си и да усети как пръстите й галят гърба му. Представяше си как се навежда към нея, как допира нежно глава до челото й. Вместо това обаче залягаше сред високите треви до посипаното с чакъл шосе, което се извиваше нагоре по склона и водеше до имението им. И напрегнато наблюдаваше как последните автомобили от колоната минават покрай него на път към вилата. От къщата го деляха не повече от трийсетина метра. Когато за пръв път чу шума от моторите, се зарадва, че англичаните идват. Беше сигурен, че са те. Германците трябваше вече да са се изтеглили на север. Не бяха ли избягали през Вал д'Орсия и Вал ди Киана? Разбра за сражението същия следобед и с очите си видя издигащия се дим от артилерийската стрелба недалече от Арецо.
Когато и последният германски камион спря на върха на хълма и двигателите заглъхнаха, до него достигнаха виковете на офицерите, които раздаваха команди. И всичко му стана ясно. Тези войници бяха обсадени. Англичаните ги обграждаха от всички страни, затова щяха да се окопаят тук и да защитават всяка педя земя.
Пак се сниши сред бурените, чиито цветове изглеждаха почти безцветни на лунната светлина. Надяваше се, че близките му – Франческа и децата, родителите му и Кристина, са успели да избягат. По време на целия си мъчителен преход, докато се криеше от немските патрули, духът му се крепеше от мечтата как ще се съберат в имението и ще отпразнуват заедно края на войната. Сега вече се молеше само в къщата да няма никого. Бе станал свидетел на ужасите на войната, как минометите и ракетите убиват наред и как шрапнелите разкъсват жива плът.
За момент през съзнанието му мина мисълта да се откаже. Да се върне в селото и да потърси убежище там. Сигурно все някой щеше да му помогне.
Но ако Франческа и децата бяха все още в къщата? Преди да предприеме нещо, трябваше да се убеди, да разбере със сигурност дали са там. Зачуди се колко близо до вилата би могъл да се промъкне.
* * *
Тъй като германските офицери бяха взели и последните останали свещи, Франческа не можа да прочете приказка на децата. Затова реши да им разкаже някаква история, за да ги приспи и както сама се надяваше, да разсее тревогите си. Масимо и Алесия вече цял месец ставаха свидетели на поведението на фашистките офицери в имението. Естествено, Алесия беше по-скоро раздразнена, отколкото уплашена. Не разбираше, че пристигането на англичаните предвещаваше битка между тях и немците. Момиченцето негодуваше, че отново трябваше да дели стаята си с останалите членове на семейството. Едно нещо беше да се промъкне в леглото на Франческа и Марко в редките случаи, когато той се връщаше у дома, и нещо съвсем друго – да дели постеля е майка си, брат си, дядо си, баба си и леля си.
Освен всичко останало Франческа се опасяваше, че някое от децата й можеше да спомене неволно за партизаните, криещи се в етруските гробници. Масимо, който ги беше видял пръв и бе станал свидетел как баба му бе помагала на изгореното момиче, без съмнение приемаше това като свещена тайна, която, като всяко малко дете, би желал да сподели с първия срещнат.
– Гладна съм – неочаквано изхленчи Алесия.
– Тихо – скара й се Франческа. Беше се надявала, че със свекърва й ще намерят някаква храна за децата веднага след като Беатриче и Антонио се върнаха след заравянето на коня на Кристина. Но пристигнаха партизаните, а след тях и нацистите. И заради целия този хаос децата не бяха хапнали нищо от обед. Тогава един шофьор им беше подхвърлил няколко твърди бисквити и консервирано месо, преди да скочи в кабината на камиона и да потегли. Според франческа, единствената причина той да прояви такава щедрост към децата й се дължеше на факта, че намира майка им за привлекателна. Но човек никога не знаеше... Може пък да имаше деца на възрастта на Масимо и Алесия.
– Няма да мълча – изхленчи момиченцето и се сви на кълбо на своята страна на леглото, стискайки малките си длани в юмручета, и заблъска по стената. – Гладна съм!
– Аз също – обърна се към сестра си Масимо от пода, където беше седнал, облегнал гръб на кревата. – Но в къщата няма никаква храна. Така че ще е по-добре да пораснеш.
Франческа погали челото на дъщеря си. Зад прозореца мъжете крещяха и ругаеха, разтоварвайки тежките оръдия и лопатите за копаене на окопи. Запита се дали би могла да открие онзи шофьор. Съжали, че не се беше сетила да попита за името му.
– Може би когато привършат с работата си, ще мога да ви намеря още бисквити и колбас.
– Онова, дето ни го дадоха, не беше колбас – възрази момченцето.
– Добре де, знаете какво имам предвид – меко отстъпи тя.
Чу стъпки от тежки ботуши да се качват към втория етаж. Цялата изтръпна.
* * *
Кристина вървеше по пътеката откъм басейна, придвижвайки се предпазливо в тъмнината, когато един войник я сграбчи за рамото и я повали на земята. Тя се разкрещя и се опита да се прегърколи колкото може по-далече от него, но той вдигна автомата си и го насочи към нея.
– Коя си ти? – изкрещя младежът с тежък немски акцент.
– Кристина Росати.
– Какво правиш тук? – Лицето му беше зацапано с кал и в очите му се прокрадваше лудост. Личеше си, че не беше на повече от нейните години, но беше гневен и уплашен. И в никакъв случай нямаше намерение да я изнасили.
– Това е домът ми – отвърна тя, събрала цялата си останала смелост.
Той сякаш се замисли върху думите й. После каза:
– Значи, живееш тук.
Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос, но въпреки това момичето кимна. Веднага си даде сметка, че я е взел за партизанка, затова припряно добави:
– Аз съм дъщерята на маркиза.
– Тогава какво търсиш навън по това време?
Тя се спря, докато съзнанието й отчаяно се опитваше да измисли някаква убедителна причина.
– Казвай! Веднага! – нареди войникът.
– Търсех гъби... – отвърна му, заеквайки. – Изобщо нещо, което става за ядене.
– В тази тъмница ли?
– Излязох, когато все още беше светло.
Той само поклати глава от досада и отново провеси автомата на рамото си. За един кратък момент тя си помисли, че ще й помогне да се изправи, но вместо това войникът продължи по пътя си към отсрещната страна на басейна и на бегом изкачи стълбите към верандата.
* * *
В спалнята нахлуха двама войници и единият почти се блъсна в Масимо в тъмнината. Германецът се разкрещя на немски на момченцето да се маха, а после, забелязал Алесия в леглото, отново се развика. Макар заслепена от фенерчето на военния, Франческа се спусна към матрака и взе малката на ръце. Понечи да ги помоли да бъдат внимателни и да оставят децата й на мира, но единият от тях вдигна автомата си и с приклада строши стъклото на полуотворения прозорец, разпръсквайки наоколо дребни режещи парченца. Алесия се разпищя, а майката усети как синът й обвива крачета около бедрото й и през тънкия плат на нощницата й започна да дере кожата й с ноктите на малките стегнати пръстчета. Втурна се към вратата с детето, заровило мокрото си личице в рамото и, докато сълзите му капеха по шията и между гърдите й. Забеляза как войниците започнаха да късат завесите от корнизите и да изтръгват щорите от пантите им. Дръпна за ръка Масимо, който с ужас наблюдаваше как съсипват спалнята.
Първият войник отново й закрещя на немски. Размаха ръце и й показа с жест да напусне стаята и да ги остави сами. После с огромни и изпълнени с лудост на лунната светлина очи се провикна към прозореца: "Англичаните!", след което се престори, че насочва оръжието си някъде в тъмнината. "Англичаните!", повтори отново той.
Тя кимна. Стаята на децата й се беше превърнала в полесражение. Придържайки с едната си ръка Алесия, стисна с другата ръката на Масимо. После бързо се спусна по стълбите и надолу по коридора, викайки Антонио, Беатриче и Кристина. Трябваше да намерят място, където да се скрият.
Серафина седеше до Паоло на края на верандата във вила "Химера". Носеше черна рокля с доста висока яка. Взираше се в следобедното слънце, след което затвори очи и се наслади на топлината, обливаща лицето й. По време на закуската Милтън й подари златна брошка, която да забоде на дрехата. Представляваше орел с цветни мъниста за очи и заострени в краищата криле. Бе изработена по етруски модел и поради тази причина той смяташе, че е много подходяща за деня. Видял я в някакъв бижутериен магазин и веднага се сетил за Серафина.
– Това място трябва да е било страхотно преди двайсетина години – говореше в момента Паоло.
– Сигурна съм, че е било чудесно и преди единайсетдванайсет – поправи го тя. Бяха си прекарали много приятно на ггът към Монте Волта и тя му беше предложила да се отбият първо до рушащото се имение на Росата, преди да стигнат до селската църква за опелото.
– Наистина – измърмори той и се обърна назад към срутилата се част на вилата и купчината от чакъл и камъни. Беше облечен с черен костюм заради погребението и сива филцова шапка вместо обичайната сламена. – Можеш ли да ми покажеш гробниците? И рисунките, които си видяла там...
– Искаш да ги видиш, защото у теб внезапно се е породил интерес към етруското изкуство ли? Или защото смяташ, че това ще помогне на разследването? – попита Серафина.
– Всъщност нито едно от двете. – Усмихна й се и сключи ръце зад гърба си. – Може би по-скоро ще ми помогне да разбера теб.
Тя забеляза малко гущерче да притичва по затоплените плочки.
– Самата аз не се разбирам.
Паоло подмина забележката и вместо това каза:
– Могилите са близо до мястото, където ще бъдат погребани маркизата и снаха й, нали?
– Семейното гробище се намира на хълма, точно срещу входа им. Може би на около трийсет и пет... четиридесет метра. Не повече.
– Много интересно.
– Близостта ли?
Той кимна.
– Просто съвпадение – каза тя. – Хората от рода на маркиза са били погребвани там още от началото на века. Десетилетия преди семейството да открие гробниците.
Паоло погледна часовника си и посочи към селото.
– Не смятам, че Росати и целият им ескорт са пристигнали все още – рече той, имайки предвид полицаите от Рим, които щяха да докарат Кристина, Виторе и семейството му в Монте Волта. Като допълнителна предпазна мярка Паоло беше довел трети полицай от Флоренция – Лучано Казини, въпреки че всички щяха да дойдат направо във вилата. Неговата основна задача се състоеше в оглед на района около гробището за места, където биха могли да се скрият евентуалните убийци. – Но пък няма да се изненадам, ако около църквата вече сноват доста репортери.
– Съгласна съм.
– В такъв случай какво мислиш? Ние ли ще сме повече или журналистите?
– Залагам на пресата. В края на краищата ние няма да сме повече от петима, заедно с онези приятелчета от Рим. Нищо чудно, ако репортерите са поне два пъти повече.
– А останалите хора?
– Имаш предвид присъстващите?
– Да, опечалените...
Тя си спомни за посещението й в селото и за разказите на местните хора за Росати. Спомни си аптекаря, старицата и Иларио.
– Няма да са много. Имам чувството, че към края на войната маркизът и семейството му не са се радвали на голяма симпатия от страна на местните. Особено след като са започнали да приемат нацисти във вилата.
– Ако съдя по онова, което ми разказа, нещата вероятно са били доста по-сложни. Момичето е било твърде младо...
– Беше на същата възраст като мен. Но аз не се срещах с немски лейтенант. Освен това, когато ти споменах, че са сътрудничили с германците, нямах предвид Кристина. Не, наистина. Харесвам я. Говорех за баща й, маркиза. Как е забавлявал германците. Как е устройвал балове тук – каза тя и махна с ръка назад.
– Сигурен съм,, че повечето от селяните също са имали вземане-даване с германците. Доколкото си спомням, те бяха наши съюзници.
– Но други не гледаха на тях по този начин.
– Всъщност много от нас ги приемаха точно като съюзници. Повечето, в интерес на истината. Ти и приятелите ти сте били хора с висок морал. М ви уважавам заради това. Но сте единици. Нали си спомняш: "Мусолини винаги е прав" – изрецитира той лозунг на черноризците.
Серафина му се усмихна малко мрачно и отвърна с друга, също толкова популярна сред фашистите фраза:

– Me ne frego!

15


Вече се качваха в колата на Паоло, за да си тръгнат от вилата, когато пристигна Лучано Казини. Беше дребен, набит човек с прошарена коса и загоряло лице, облечен в дрехи, които изглеждаха притесняващо тесни. Серафина знаеше, че не се радва на одобрението му. Той споделяше мнението на всички по-възрастни офицери, които смятаха, че шефът им си беше изгубил ума да разреши на жена да постъпи на работа в полицията. Но пък Лучано беше спокоен и компетентен и знаеше какво прави. Първото нещо, което поиска, беше да огледа семейното гробище на Росати.
– Мисля, че имаме време – обърна се към двамата мъже тя. – Службата ще започне поне след час. Но все пак трябва да сме експедитивни.
– Близо ли е? – попита Казини.
– Всъщност да – отвърна Серафина, докато се отдалечаваха от вилата. – При това е доста скромно гробище. Когато идвах тук миналия ден, изброих тринайсет малки надгробни камъка покрай стената. И няколко вградени вази за цветя. От трите страни има редица кипариси. Симпатично е.
– Нека да позная – обади се Паоло. – Поне няколко от тези гърнета не са от обикновена керамика, нали?
– Не знам – усмихна се тя.
– Какво намеквате? – обърна се към колегата си Казини.
– Няма да се изненадам, ако се окажат доста ценни. Етруски.
– да не искаш да кажеш, че музейни експонати се използват за надгробни вази?
– Ще видим – каза Паоло. – Ако се съди по думите на Кристина, когато са разровили могилите, е имало толкова керамични съдове, колкото раковини по морския бряг. По-ценните дарили на музея в Арецо. А другите маркизата ги е използвала за украса.
– Трябва да е било много приятно да си маркиза – отбеляза Казини.
– Но не и впоследствие – поправи го Паоло.
– Не – съгласи се възрастният полицай. – Не и впоследствие.
* * *
По пладне пред църквата в Монте Волта се събра малка тълпа. Храмът се намираше по средата на склона на хълма, закътан между старинните каменни къщи от едната страна на криволичещите тесни калдъръмени улици, и се извисяваше над центъра на селото. Кристина, Виторе и семейството му обаче все още не бяха пристигнали от Рим, затова Серафина, която се беше настанила на една от последните пейки вътре в храма, се извини и излезе отвън да изпуши цигара. Както беше очаквала, погребението беше скромно. В църквата имаше едва трийсетина души, сред които беше забелязала директора на музея Роберто Пиреда.
Загледа се за момент в спрелите пред църквата две черни ланчии аурелия със златисти лайсни около прозорците. Във всяка от тях имаше ковчег с труп на жена, чието сърце е било изтръгнато, фиатът на Паоло и останалите коли бяха паркирани под склона в самия край на селото. Предположи, че повечето автомобили са от Флоренция или Рим, а по изключение и отАрецо.
Не беше убедена, че убиецът се спотайва наблизо, нито че се намира сред опечалените, още по-малко пък обикаляше със снайпер около вила "Химера". Но все пак се радваше на присъствието на Казини и другите двама полицаи, пристигнали от Рим. Казини не беше човек, който би пренебрегнал задълженията си заради бутилка грапа и тя се надяваше и другите двама да бяха толкова съвестни.
Облегна се на тухлената стена на сградата до църквата и запали цигара. Устоя на порива да прокара пламъка по палеца си и всмукна дълбоко дима.
– Здравейте!
Щом се обърна, установи, че Пиреда се беше промъкнал зад нея.
– Видях ви да излизате – каза той – и реших да ви последвам.
– О, много мило.
Мъжът сви рамене.
– Имате красива рокля.
– Благодаря.
– Спазването на традициите понякога причинява огромни неудобства. От жената се очаква да носи черна рокля на погребение, въпреки жегата. Колкото до мен, аз съм мъж. Мога да мина и със светлосиво.
– Нямам нищо против.
– Добре, но нима имате нужда от толкова висока яка или вие просто така сте преценили?
– Нямах представа, че модата толкова ви занимава.
Той вдигна показалец с маниер на професионалист.
– По-скоро ме вълнува красотата. Подозирам, че някога сте имали лебедова шия, преди през войната да ви е сполетяло нещо ужасно.
Серафина поклати глава и се загледа в дима, виещ се от върха на цигарата й.
– Не. Щяхте да останете разочарован.
Пиреда й се усмихна и смени темата:
– След погребението смятам да посетя гробниците. Вече нямам търпение. Такива впечатляващи открития. Надявам се да възкресят хубавите ми спомени от проучването на разкопките.
– А не очаквате ли с нетърпение да видите Виторе?
– О, да, макар, естествено, да ми се искаше да е при други обстоятелства.
– Хайде да поговорим по-късно днес, след като посетите гробниците.
– Защо?
– Може пък да предизвикат спомени, които ще ми помогнат.
– Ще помогнат на вас ли?
Тя разтърка уморено слепоочията си.
– Лошо се изразих. Надявам се гробниците да ви накарат да си спомните някой детайл, който може да се окаже от полза за разследването. И да се сетите за нещо, което да споделите с нас.
– Вие... вие с вашия колега нямате абсолютно никаква идея кой е убил Росати, нали? – възкликна той и в гласа му се прокрадна нотка, каквато досега не беше долавяла. Не точно презрение. По-скоро снизхождение, недоверие... Той се мръщеше срещу слънцето.
– Не – призна тя, любопитна да узнае накъде щеше да поведе разговора Пиреда, ако го оставеше.
– Вие, следователите, не се ли връщате винаги към началото, когато се окажете в задънена улица?
– Да, така е.
– И непрекъснато се питате: какъв е мотивът? Само преди ден седяхте срещу мен в офиса ми и ми зададохте въпроса кой би могъл да мрази Росати толкова, че да започне да ги избива? Стори ми се, че според версията ви всичко е свързано с Втората световна война. Искахте да ви разкажа за хората, които аз и Виторе сме познавали преди повече от десетилетие. Е, може би вашата лична история датира от това време, но не съм сигурен, че това важи и за тяхната.
– А вие накъде бихте се насочили?
– Струва ми се, че ако някой е искал да ги премахне по онова време, е разполагал с предостатъчно възможности по време на сраженията край Флоренция. Всички можехме да извършим какво ли не през първия месец след оттеглянето на германците на север. Тогава цареше хаос. Абсолютен хаос.
Тя изтръска цигарата си върху парапета, после избута пепелта с ръка.
– И какъв извод ще направите?
– Може би Росата са направили нещо съвсем скоро. Да речем, миналия месец. Маркизата, Виторе или онова момиче, което убиха първо.
– Франческа.
– Да, точно така.
– И какво биха могли да сторят?
– Както вече ви казах, от години не съм се виждал с никого от тях. Нямам представа. – Той тръгна към улицата, но спря по средата й и се загледа към вилата. – Попитахте ме защо хората са ги мразили? Може би това няма нищо общо с вила "Химера". А вероятно и с Рим.
– Защо с Рим? – учуди се Серафина.
– Сега те всички живеят там, нали?
– Но Франческа не е стъпвала при тях. Не е поддържала никаква връзка със семейството.
– Е, вие сте следователят – отвърна мъжът, като неочаквано направи две бързи крачки към стената и се облегна на нея. Загледа се толкова напрегнато в брошката, забодена на роклята й, че за момент й се стори, че ще я докосне. – Копие, естествено, но изработено изящно. Вдъхновено от изкуството на трети век преди нашата ера. Майсторски използвани филигран и изумруди. Орел. Чудесна работа. – Вдигна очи към нея и додаде: – Много ви подхожда. Привлича мъжките погледи точно там, където искате.
И тогава наистина я докосна. С бащинска нежност притисна върха на пръстите си към лявата й страна и продължи:
– Присаждането на кожа доста напредна от края на войната насам. Но това ви е известно, нали? Много е жалко, че тогава не са знаели това, което знаем днес.
После повдигна кичур коса и погали онова, което беше останало от ухото й.
* * *
Отец Силвио Манчини служеше в Монте Волта от 1928 година и добре познаваше рода Росата. Навремето беше венчал Франческа и Марко. Серафина предположи, че е около петдесет и пет годишен, макар че беше плешив и би могъл да мине за доста по-възрастен. Но лицето му имаше слънчев загар, а не старческа бледост и той се движеше и говореше със завидна енергичност.
Тя стоеше пред църквата, когато пристигнаха колите със семейството, и видя как свещеникът поздрави Кристина, Виторе, съпругата и децата му. За непознатата старица предположи, че е сестрата на Беатриче от Неапол. Той ги поведе по тясната алея зад храма, без съмнение е намерението да ги преведе през страничния вход, за да могат да обсъдят преди церемонията последните подробности е помощника му. Нямаше как да не забележи, че единият от двамата униформени полицаи от Рим ги следваше през цялото време, докато другият влезе направо в храма. Знаеше, че Паоло трябваше да ги поеме преди началото на опелото. Тя кимна за довиждане на Пиреда и се върна на пейката на последния ред.
– Бях започнал да се опасявам, че изобщо няма да дойдеш – прошепна Паоло, като се надигна да се приближи към колегите си.
Серафина го изгледа учудено, след това зарея поглед към запалените в дъното на църквата свещи и за момент се изгуби сред редиците малки, красиви, танцуващи пламъчета. После вдигна ръка към ухото си към мястото, където преди малко я беше докоснал Пиреда.
* * *
След службата ковчезите е телата на Беатриче и Франческа Росати бяха натоварени обратно в двете катафалки. Серафина наблюдаваше как местните хора се отправят към колите си. Прегърнал бременната си съпруга, Иларио й кимна любезно и тя си помисли, че двойката изглежда доста симпатична. Жена му беше изключително привлекателна. Той беше без сако, но широките му рамене бяха стегнати в бяла риза, носеше и пъстра вратовръзка като онези, които Милтън предпочиташе.
Тя изчака пред църквата, защото искаше лично да се увери, че полицаите от Рим ще придружат семейството до автомобилите. Не беше напълно сигурна дали това беше нейна работа, но въпреки това остана.
– Идваш ли? – подвикна Паоло.
– Ти тръгвай – отвърна Серафина. – Ще дойда след минута.
– Ще изчакаш семейство Росати да се качат по колите ли?
– Точно така.
Той само се усмихна, намести шапката си и застана до нея. Миг по-късно млад мъж в тъмен костюм и е бележник в ръка се приближи към тях. Репортерът явно не беше от Флоренция, защото никой от двамата не го разпозна. Младежът се представи и наистина се оказа от Рим. Серафина слушаше, докато Паоло общуваше с него: отговаряше откровено на някои от поставените въпроси и ловко отклоняваше неудобните.
Скоро се появи и семейство Росати. Тя наблюдаваше как Кристина и леля й Елена се качиха в една от колите, а Виторе, съпругата му и децата се настаниха в друга. Зад волана на всяка седяха полицаи, които подкараха бавно автомобилите по дългата калдъръмена улица. И изведнъж спряха внезапно. Закъснял посетител беше паркирал зад двете катафалки така, че беше блокирал изхода. Автомобилите завиха и поеха, лъкатушейки из криволичещия лабиринт от каменни алеи, нагоре по Монте Волта. Серафина припряно се обърна към Паоло, който продължаваше да разговаря с репортера, и вдигна пръст, за да привлече вниманието му.
– Какво мислиш за това? – попита тя.
Колегата й само сви рамене.
– Просто искат да се изтеглят от задръстването.
– Знам, но не трябва ли да ги последваме?
– Няма смисъл. Нали това си е тяхното село. Е, поне някога е било точно така. Сигурен съм, че Кристина и Виторе биха могли най-добре да упътят шофьора как да стигнат до центъра. Освен това колко улици има в това затънтено място?
– И нищо ли не те притеснява?
Той се замисли над думите й, но това вече нямаше значение. Автомобилите вече не се виждаха.
– Хайде – опита се да я успокои Паоло. – Трябва да се отбием и до вилата.
После стисна ръката на репортера и всички се отправиха към колите си.
* * *
Двете черни катафалки спряха на обраслия с бурени и посипан с бял чакъл паркинг зад вилата в същия момент, в който пристигнаха колите на Кристина, леля й и отец Манчини. Малко по-късно Паоло и Серафина паркираха до тях, излязоха от очукания фиат и се присъединиха към работниците, които вече бяха дошли. Тя наблюдаваше как полицай изскочи от една от колите и отвори вратите за семейство Росати и свещеника. После младият мъж погледна към виещйя се с много завои път към имението. Зачака заедно с останалите втория автомобил, който трябваше да се появи всеки момент. Хората си говореха тихо, Кристина прошепна нещо в ухото на леля си, а отец Манчини размени няколко думи с охранителя.
Но колата закъсняваше и Паоло притеснено погледна часовника си. Серафина приближи до него, по лицето му беше изписано напрежение.
– Предполагам, че Лучано обхожда гробището – подхвърли тя.
Паоло кимна. После й направи знак да го последва към полицая.
– Най-доброто, което можете да направите в момента, е да останете тук с Кристина и леля й – обърна се към него той. – Серафина ще отиде да потърси нашия човек на семейното гробище, а аз ще огледам параклиса отвътре. Може да не е нещо сериозно, но няма как да сме сигурни.
Младият мъж заяви, че ще изчака заедно с Кристина, взирайки се тревожно към пътя. Паоло закрачи отривисто към фиата си, докато Серафина се спусна по склона на хълма към семейното гробище на рода Росата. Зад гърба й някакъв репортер повика Паоло, но той не спря, а веднага потегли с колата. За пореден път този ден си каза, че убиецът не беше тук. Не би могъл да се появи на подобно място.
Но всъщност вече въобще не вярваше в това...

Това било земя на хора, които стривали камъни, за да направят боя, и използвали смола и жълтъците на яйцата за лепило. Каменно небе – лапис лазули

16

. Изучавали как се променял светът сутрин и вечер и се опитвали да си представят под какъв ъгъл слънчевите лъчи биха паднали върху кожата на богиня. Изобразявали божествата си върху платна и дървени пана, по стените, таваните и куполите. Човешкият Син и неговата Майка девственица, светците, мъчениците и папите.

Но преди монотеизма е съществувал политеизъм и неговите храмове и скулптури. С пантеоните си. Църквата в Монте Волта, където беше опелото на маркизата и снаха й, е забележителна с фреските си отпреди повече от петстотин години. Там на една от стените, доста избледнели, но все още забележими, има стенописи, показващи живота и смъртта на Йоан Кръстител. На другата е изографисан моментът на Известяването. Там има гълъби, които са политнали към сцената с обезглавяването.
На гробището във вила "Химера", където двете жени трябва да бъдат погребани, има параклис, чиято фасада напомня тази на храма на Минерва в Асизи, и ангел, който по мое мнение е бледо копие на разперилия криле хранител на Понте СантАнджелос в Рим. Скулптурата се вижда от входа на етруската гробница, а самият храм се забелязва едва от склона на близкия хълм.
Вижте, не искам да оставате с грешно впечатление. Битката за Италия беше ужасна. Но беше нищо в сравнение с Източния фронт Той се превърна в кръг на ада, какъвто дори Данте не би могъл да измисли.
В продължение на два дни през онова лято на 1944 година във вила "Химера"също беше истински ад. Цяло чудо е, че изобщо някой оцеля.
По време на войната се зарекох, че никога няма да забравя загиналите. Взирах се в образите им, неспособен да помръдна. Представях си, че съм един от тях. До ден днешен си спомням светлината сред руините.
Единайсет години по-късно наблюдавах семейството, бившите наемни работници и полицаите в църквата, застанал на отсрещния край на долината. Тогава, разбира се, се преструвах на обикновен гражданин.
Когато всички си тръгнаха, бях готов. Небето този ден, в случай че някой беше решил да го нарисува, беше лапис лазули.
Първите шрапнели паднаха в басейна, разплисквайки високо игриви струйки вода, като тези, които Масимо правеше, когато скачаше в дълбоката му част. Но полетяха и опасно големи парчета мрамор. Беседката от дърво и камъшит до басейна лумна в пламъци, осветяващи странично верандата, а малката статуя на Венера в градината за секунди остана без глава. Скулптурата на Химера се разхвърча на парчета, като първо съставните части на лъв, змия и козел се разделиха, сякаш химерата беше изкормена, а после се разпаднаха на малки камъчета. Останките от маслиновата горичка се подпалиха и огънят бързо обхвана маслиновата преса.
Германците стреляха, тътенът от гаубиците разтърсваше хълмовете, а Марко смръщваше лице всеки път, когато земята под него се тресеше. Пред очите му част от детството му се рушеше завинаги. Изпитваше ужас. 11 много повече страх сега, отколкото през последната година, когато Съюзниците бяха нахлули в Сицилия, или месец по-късно, щом си помисли, че нацистите ще го екзекутират, вместо насила да го причислят към работните си групи. Тук беше много по-страшно и още по-лошо, защото се опасяваше, че някъде наблизо се намираше семейството му. Повтаряше си, че е невъзможно и че сигурно отдавна са били евакуирани. Но ако все пак бяха останали, вероятно вече бяха заклещени между тухлите и хоросана, които със сигурност щяха да се стоварят върху им по време на сражението.
От опит знаеше, че не трябваше да помръдва, а да стои неподвижно, приклекнал зад купчината камъни.
( ' помни си скалата от детството си, защото като малък си беше въобразявал, че е астероид. Когато поредният снаряд избухнеше и за момент нощта се озаряваше като ден, той щеше да види струйките пушек, извиващи се над надупчените градини и морави. Можеше да продължи да се крие, свит на кълбо, до утихването на стрелбата, докато родният му дом се рушеше, но сред артилерийската канонада и крещящите заповеди германци чу женски глас да вика името на жена му:
– Франческа! Татко! Франческа!
Измъкна се иззад купчината камъни и видя сестра си. Кристина тичаше приведена сред останките в другия край на басейна и се опитваше или да се скрие във вилата от летящите шрапнели, или – което беше по-вероятно – да избяга от къщата. От такова разстояние не можеше да прецени, защото тя не се скри никъде, а тичаше между куршумите и експлозиите и само истерично пикаше баща им и снаха си. Затова той изскочи от скривалището, втурна се след нея, сграбчи я за рамото, щом я настигна, и я повали на земята. После я претърколи върху мраморните плочи край цветните лехи, легна върху нея, опитвайки се да я предпази, доколкото беше възможно, от сипещите се наоколо куршуми. Наложи се отново и отново да я уверява, че да, да, това наистина е той, завърнал се у дома жив и здрав. Усещаше, че сестра му трепери и лицето й беше мокро от потта и стичащите се сълзи. Но не изглеждаше да е ранена. Понечи да я попита къде бяха останалите – родителите им, съпругата и децата му, и дали Виторе си беше у дома, тъй като очевидно семейството не беше избягало, но поредният снаряд се разби по склона на хълма почти до тях, а взривната вълна ги отхвърли настрани и почти ги повдигна във въздуха. Върху ръцете и краката им се посипаха пръст и камъчета. Той си даде сметка, че не можеха да останат на това място и трябваше да си потърсят по-сигурно убежище. Отново й зададе въпроса къде бяха другите и тя му отговори, че всички са във вилата. Дръпна я за ръцете, за да й помогне да се изправи, и се учуди от мазолите по дланите й. После, движейки се на зигзаГ, я поведе към мраморното стълбище на верандата, водещо към плувния басейн. Там спря за момент, за да реши дали да заобиколи къщата отляво или отдясно. Внезапно чу двама германци да им крещят да спрат на място и видя насочени към тях пистолети. Веднага се подчиниха, а Марко бавно разпери ръце, за да могат да видят дори в тъмното, че не е въоръжен. В очите на войниците се четеше страх, единият размахваше автомата си към тях,
– Ние живеем тук! – каза им на немски Марко и посочи към вилата. – Това е нашата къща!
Двамата мъже се вторачиха в тях за миг, който им се стори безкраен. И тогава, когато друг снаряд раздроби на трески кипарисите до стълбището, единият им нареди да се приберат вътре, като ги последва с насочено дуло, докато минаваха през вътрешния двор и всекидневната към кухнята. Там другият включи джобния си фенер и освети с него цялата стая.
Под яркия лъч светлина Марко видя семейството си, скупчено на пода. Неговата съпруга. Децата му. Родителите му. И съвсем наблизо, подпряна на стената, стоеше винтовка "Лий Енфийлд". Английски снайпер. Запита се какво ли, за бога, правеше той там, но тази мисъл мигом се стопи, щом Масимо и Алесия се втурнаха към него, въпреки че пистолетите на нацистите бяха насочени към баща им и леля им.
* * *
Франческа си помисли, че това е най-щастливият момент в живота й. Седеше, облегнала глава на рамото h; i Марко, допряла пламнало лице в извивката на врата му, Беше разкопчала горните копчета на ризата му, защото имаше нужда да го докосне и да усети ударите на сърцето му. Алесия се беше сгушила в скута му, а Масимо – и нейния. Децата не спяха, но на моменти, когато стрелбата затихваше, въпреки че напрежението във въздуха оставаше, а димната завеса така и не се вдигаше, й се струпаше, че са задрямали. Бяха толкова уморени. Всички се чувстваха изтощени. Ушите й свистяха от канонадата. Бедрата я боляха, коленете й едва я държаха.
Но Марко си беше у дома и тя въздъхна дълбоко върху гърдите му, припомняйки си брачните клетви, които си бяха разменили с този мъж и с колко щастие беше я дарил той. Първата целувка. Първата прегръдка. Първия път, когато бяха правили любов. Първото им дете. Второто. Най-хубавото нещо в живота й, реши мислено тя, бяха Марко, Масимо и Алесия. Те я правеха щастлива. Те бяха всичко на този свят, от което наистина имаше нужда, На този ценен урок я беше научила войната. Какво от това, че стените около тях се рушаха и цялото имение се превръщаше в пустинен лунен пейзаж, в огромен некропол с фашистки произведения на изкуството, свидетелстващи за жесток и глупав режим. Нека лозята и маслиновата горичка да изгорят напълно. Нека старинните огледала се пръскат на парчета. Докато имаше край себе си този мъж и децата им, всичко щеше да бъде наред. Войната щеше да свърши и огньовете щяха да угаснат.
Тя целуна гърдите му. Усети как силните ръце я притискат още по-плътно към стегнатото му тяло. През прозорците виждаше пламъците и фосфорнобелите хризантеми, но си повтаряше, че не са нищо повече от обикновени фойерверки и никой нямаше да пострада. Поне не от семейство Росати. Най-малко пък Марко, Масимо и Алесия.
* * *
На сутринта, когато стрелбата най-сетне престана, Антонио застана до прозореца на кухнята, загледан в опустошената земя на семейното имение, и се опита да изчисли нанесените щети. Между останалия шум различи дрезгавия крясък на рибарка и вдигна очи към небето, за да види птицата. Наблюдаваше войниците, които излизаха от окопите, примижавайки на светлината като старци, други седяха изтощени до оръдията, стиснали главите си с ръце. Не изглеждаше да има много ранени, но в действителност нямаше никаква представа какво се беше случило от другата страна на къщата. Самата вила, изглежда, беше пощадена. Но не можеше да е съвсем сигурен. Нито на него, нито на някого от семейството беше позволено да напуска стаята.
В утринния сумрак му беше трудно да реши дали е по-гневен заради пораженията, нанесени върху собствеността му, или от падението на стария благороднически род Росата.
Съпругата му, маркизата, беше принудена да уринира в гърне пред очите на внуците им, сякаш всички бяха обикновени селяни. Просто омерзително. Децата бяха гладни и което беше още по-лошо – измъчвани от жажда. Без електричество във вилата нямаше вода, а не им беше позволено да носят от кладенеца дори след края на сражението. Случайно дочу немски сержант да казва на двама шофьори, че ако германците не нападнат сутринта, което не вярвал да се случи, капитан Мюлер може би щял да изостави голямото оръдие и да ги пусне да се опитат да си проправят път на север към Арецо, където биха могли да се присъединят към полковник Дехер и останалата част от дивизията. Антонио си спомни как Дехер пиеше вино в къщата му. На верандата, точно под този прозорец. До мраморното стълбище и край плувния басейн. Очевидно сега той имаше бойни задачи. Опасните му глупави желания за истинска битка се бяха сбъднали. Какво правеше един архитект в армията, маркизът не проумяваше. Струваше му се толкова нелогично, ковкото и това, че синът му Марко минираше мостове и възстановяваше пътищата.
Усета присъствието му до себе си и малко се разведри. Спомни си важните неща в живота. Дори този кош мар скоро щеше да свърши. Той сложи ръка върху рамото на сина си.
– Искам да те питам нещо – каза Марко.
Ти го направи. Тук си – беше единственото, което искаше да му каже. – А съвсем скоро те ще си отидат Германците. Този път завинаги. Или ще се предадат, или ще си заминат Но ние, Росати, ще останем.
Вместо това само каза:
– Питай каквото искаш.
Франческа и децата дремеха в ъгъла. Съпругата му и Кристина бяха будни, но седяха като зашеметени.
– Как допусна партизаните да се скрият тук? – прошепна Марко. През нощта Антонио беше разказал на сина си за Енрико и хората му, както и за умиращото момиче, но не беше успял да опише всичко в подробности заради оглушителната канонада и бурята от емоции, преживени от семейството. Смъртоносната схватка между немците и англичаните беше ужасяваща и на моменти сякаш каменните стени на вилата щяха да се стоварят върху им, но през целия ужас се прокрадваше искрената радост на децата и франческа от завръщането му у дома.
– Нямах избор – отвърна на сина си маркизът. – Те просто... се появиха. И тогава, съвсем неочаквано, германците дойдоха. Никой не предполагаше, че ще се върнат.
– Знаеш, че ще избият всички ни, дори децата, ако ги открият тук.
– Как могат да ги намерят? За какво им е да ходят до гробниците?
Марко внимателно отмести ръката на баща си от рамото си и отстъпи крачка назад. После посочи към оръжието, което все още стоеше подпряно на стената.
– Знаеш ли какво е това?
– Очевидно карабина.
– Английски снайпер.
– Не.
– А ти за какво го мислеше? За гребло? За шпага за фехтовка?
– Предположих, че е германска. Допуснах, че я е оставил разсеян войник.
– Не. По-скоро е на някой от партизаните.
– Господи! – възкликна Антонио и поклати глава. – Трябва да я скрием. Вероятно немците не са я забелязали в тъмнината снощи. Но със сигурност няма да я пропуснат днес.
– Точно така – съгласи се синът му. – Непременно. Дори аз я видях, и то само на светлината на фенерчето си. – Грабна пушката и започна да оглежда кухнята.
– Може би под фурната – предложи баща му. – Ако я наклониш леко, ще се събере.
Марко кимна. Понечи да се наведе и да я плъзне под печката, когато и двамата чуха приближаващи се стъпки. Погледна бързо към вратата и забеляза присъствието на немски офицер, насочил пистолет към тях, и след това всичко се случи много бързо. Внезапно изстрел раздра тишината в стаята. Младият мъж изпусна карабината и се свлече на плочките на пода като марионетка, на която бяха прерязали конците. Франческа се събуди на мига и се разкрещя:
– Не, не, не!
После се хвърли върху съпруга си, напълно забравили за децата, които също крещяха. На прага на къщата Антонио видя германския лейтенант, застрелял коня на Кристина. Спомни си, че името на проклетото копеле беше Байер, но това изобщо не го интересуваше в момента. Той се хвърли към войника с намерението да го убие или самият той да намери смъртта си. Противникът му обаче го удари силно с опакото на дясната си ръка, с която държеше пистолета, и маркизът полетя към стената. След това лейтенантът го сграбчи за ризата и го повдигна на пръсти.
– да не си полудял? – излая той. После вдигна оръжието и стовари дръжката му върху бузата на Антонио с такава ярост, че въпреки хлипането и риданията на франческа и децата, всички чуха хрущенето на счупена кост.
* * *
Когато Виторе стигна до радиостанцията, където Джулия беше машинописка, тримата нацисти, работещи там, хвърляха документи в горящ варел на улицата. Той само им кимна и се запъти към сградата, но Карло, който приемаше и пишеше съобщенията, го спря и попита:
– Чул ли си нещо? Колко близо са англичаните?
– Мисля, че вие знаете много повече от мен – отвърна Виторе. Карло беше мазен пропагандатор, който беше постоянно информиран за партийната политика на марионетното правителство и който предаваше чинно продиктувани отгоре полуистини (а понякога и пълни измислици).
– Те вече няма да ни казват нищо. Последната преписка получихме вчера сутринта.
– Господи, нали си репортер? Задавай въпроси!
– Преди войната – отвърна Карло, като сви рамене. – Сега просто преписвам онова, което ми изпращат. Поправям правописните грешки и изричам на глас очевидни лъжи.
Виторе поклати глава и отвори вратата, но видя Джулия да слиза по стълбите с касетка в ръце. Пое я от нея и видя вътре цвете в саксия, дамската й чанта и чифт обувки.
– А пък аз си помислих, че са още книжа, които трябва да бъдат изгорени – каза той, като я целуна по бузата – импулсивен жест, който му се стори неочаквано естествен при създалите се обстоятелства. Тя носеше зелена рокля и розов шал. Изглеждаше странно празнично.
– Горе не остана почти нищо – отвърна тя.
– По какъв повод си с този тоалет? – поинтересува се Виторе. – Много те харесвам в тази рокля.
– Не бях сигурна дали след работа ще се прибера направо у дома.
– Значи си искала да си с хубава рокля, в случай че ти се наложи да потърсиш убежище?
Джулия не отговори и вместо това го попита същото като Карло преди малко: колко близо бяха стигнали Ci. Юзниците?
– Защо всички си мислят, че пръв ще узная за пристигането на съюзническите сили? – измърмори той, по-скоро развеселен, отколкото раздразнен, когато двамата спряха до мъжете край горящия варел.
– Защото носиш униформа – отвърна Карло.
– Прекарах сутринта в опаковане на фреските с тънко фолио и вълна. Преди малко привърших с опаковането на статуята на Персей. Не командвам дивизията на Херман Гьоринг.
– Майка ми е изпаднала в шок – обади се Джулия. – Искам да отида при нея. Става ли?
– Разбира се. Няма проблем.
– Вярно ли е, че ще вдигнем във въздуха мостовете над Арно? – подвикна към него Карло.
Той кимна мрачно.
– да – отвърна. – Поне така мисля.
– Виждаш ли – намеси се и другият. – Знаеш някои неща.
Виторе пъхна касетката под лявата си мишница и обви дясната си ръка около Джулия.
– С майка ти всичко ще е наред. В случая става въпрос за освобождение, а не за окупация.
– Това е доста предателско изказване, приятелю – предупреди го Карло, но очевидно се шегуваше. Ясно си даваше сметка накъде духа вятърът.
* * *
Куршумът беше раздробил лопатката и рамото на Марко и той се потеше обилно от непоносимата болка. Опитваше се да скрие от семейството си агонията, която преживяваше. Но дори докато лежеше безпомощно на едната си страна, не си помисли, че може да умре. Поне не сега. Франческа беше успяла да спре кървенето с чисти парцали, които притискаше към раната. Очевидно главната артерия не беше засегната. Всъщност той повече се притесняваше за баща си, който беше изпаднал в безсъзнание минута след удара в лицето. Антонио вече се беше свестил, но се чувстваше замаян, а бузата и окото му постепенно се обагряха в тъмнолилаво. В ръката си държеше два избити зъба, които после уви в носната си кърпа.
Марко местеше поглед от родителите си към лейтенанта, застанал от външната страна на вратата, крещейки нещо на някого. Беше преметнал английската пушка през рамото си.
– Може би някъде ще се намери аспирин – каза Франческа и му се усмихна.
Съпругът й се опита да фокусира погледа си. Аспиринът беше най-малката му грижа. Налагаше се да обяснят присъствието на оръжието.
– Пушката – прошепна той. – Само след минута ще ви попитат за нея.
– Шшшт! – скастри го тя. – Не бива да се притесняваш за това.
Младият мъж се опита да вдигне ръка и да я сложи върху нейната, но изстена от раздираща болка. Извика неволно и отпусна свитите си пръсти върху плочките на пода.
– Всичко ще се нареди – увери го Франческа. – Шшшт...
Но не се нареждаше. Даже се объркваше повече.
– Трябва да им кажете, че е моя – успя да изрече през зъби. Над рамото й забеляза, че Алесия се взира в него с тъжно и уплашено лице. Усмихна се на малкото момиченце, на широко отворените му очи и кимна към съпругата си, за да я предупреди за присъствието на детето. Жена му се обърна и повика Кристина, която в този момент помагаше на майка си да се погрижи за Антонио. Сестра му улови племенницата си за рамото и я поведе към продълговатата дървена маса, използвана някога от готвачите, под която Масимо лежеше свит на топка, тре« переше и смучеше пръста си.
– Ще ви се наложи да обяснявате за този снайпер – продължи Марко едва доловимо, но трябваше да е сигурен, че лейтенантът няма да го чуе. – Кажете, че съм го донесъл, когато съм се прибрал снощи. Войникът, кой то ме откри... Доколкото знаем, той е мъртъв. Тялото му вероятно се въргаля някъде из окопите в другия край им имението.
– Те ще те убият. Никога няма да кажа подобно нещо.
– Няма да ме убият – излъга той. – Но за сметка на това ще разстрелят всички ни, ако се усъмнят, че укриваме партизани.
Зад тях върху каменния под на празния коридор се разнесоха стъпки от тежки ботуши и само секунда по-късно се появи немски капитан, зад който пристъпяха войниците. Байер ги поздрави, показа им снайпера и каза:
– Той е тук.
Офицерът прекоси кухнята и за момент срещна очите на ранения. Марко се опита да разчете погледа му, но той беше празен.
– Говорите ли немски? – попита капитанът.
– Да. Имам чин капитан в италианската армия.
– Това говори добре за вас – отвърна германецът, после го ритна силно в корема, от което Марко остана без въздух и изпита непоносима болка в рамото, която като вълна се разнесе от врата надолу по гръбнака му. Толкова силно го заболя, че за кратко зрението му се замъгли и само бегло долавяше присъствието на съпругата си и хлипането на малката си дъщеря. Постепенно зрението му се изясни и стисна зъби. – Появили сте се снощи, доколкото чух – продължаваше капитанът. – Дезертьор ли Сте?
Гой поклати глава. Трепереше от болка, затова се опитваше максимално да ограничи движенията си. Не искаше да остави у войниците впечатление, че се страхува.
– Тогава... какъв? Партизанин? – Мъжът посочи към пушката в ръцете на Байер. – Това вашето оръжие ли
е?
Преди да успее да отговори, чу умолителния глас на майка си:
– Капитан Мюлер! Вие ни познавате! Полковник Дехер ни познава! Други може и да укриват партизани, но не и ние! Не и ние и това ви е добре известно! Нали настанихте частта си именно в тази къща!
Офицерът разтърка очите си. Отвън се чуваха гласовете на войниците, които разговаряха непринудено, докато отваряха кутиите с дажбата си, а над главите им се носеше бръмченето на самолети.
– Това е синът ми! – продължи умоляващо тя. – Марко!
Германецът кимна уважително към маркизата. После направи знак на Байер да му подаде автомата и го огледа бегло.
– Ваш ли е? Да или не? – попита, като сведе поглед към ранения.
Марко кимна, но в същия момент Франческа се обърна към Мюлер:
– Не е! Не е негов!
Капитанът бързо приклекна до нея. Погледна към приклада на оръжието и се обърна към съпруга й:
– Кажете ми какво е издълбано върху дървото. Има два инициала. Ако познаете, ще повярвам, че е ваше.
Нищо не можеше да отговори. Абсолютно нищо. Нямаше никаква представа, а от силната болка дори не можеше да се опита да налучка.
– Така си и мислех – отсече Мюлер, когато раненият не отговори. Изправи се на крака и заговори на Байер и другите двама войници, застанали до него. Нареди им да обърнат Марко на гръб, без да се съобразяват е простре ляното рамо, и да разперят ръцете му встрани. Мъжът изрева като простреляно животно, докато изпълняваха заповедта. После капитанът сграбчи франческа за якат а на блузата й и я завлече колкото може по-далече от сън руга й.
– Внимавайте с ръцете – обърна се към подчинените си той. – Дръжте го за лактите, а не за китките. – Свали предпазителя и още веднъж огледа автомата. – Със снайпер и телескоп. Добър е, много добър, но нито едното от двете няма да ми е необходимо за този изстрел.
И простреля дясната длан на Марко.
* * *
След като изпрати Джулия до апартамента на майки й, Виторе се върна в центъра на Флоренция с германски военен камион, пълен с празни палети. Попита шофьори с какво щяха да ги пълнят, но получи уклончив отговор. Въпреки това допусна, че само след броени часове щяха да натоварят опаковани антикварните мебели, които някой германски генерал или офицер от тайните служби си беше присвоил.
Скочи от камиона близо до "Сан Лоренцо" и се запъти към "Уфици". Пътуването беше отнело толкова време, колкото и ако беше вървял пеша, тъй като немски военни автомобили задръстваха пътя. Никой не знаеше дали Съюзниците щяха да пристигнат след два дни, две седмици или дори месец. Нацистите не очакваха сериозни сражения на юг от Флоренция, но все пак строяха отбранителни съоръжения в северната част на града. Имаше вероятност, и то голяма, отбраната в тила да се подсили в опит да се попречи на настъплението на съюзническите сили.
Когато стигна до музея, Виторе очакваше да получи нареждане за поредна защитна акция – опаковане на някоя фреска или статуя. Вместо това обаче завари Лоренцети в общия им кабинет да събира в малката си раница мяколкото книги и дрехи, които държеше на работното си място.
– Какво правиш? – попита той.
– Време ми е да мина в нелегалност – отвърна Лоренцети.
Виторе се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе.
– Присъединяваш се към партизаните? – В гласа му, наред с изумлението, се долавяше и недоверие, че го е чул правилно.
– Господи, не. Последното нещо, което искам, е да ме убият в края на тази отвратителна война. Като казах в нелегалност, имах предвид, че трябва да се скрия. Впрочем ти трябва да направиш същото. Можеш да се върнеш в красивото ви имение и да се запилееш някъде из маслиновите горички. Германците вече трябва да са се оттеглили от онези места.
Виторе се облегна на шкафа и погледна през прозореца зад Лоренцети. Слънцето се отразяваше в стъклата на сградата отсреща. Помисли си за шефовете на Джулия, които изгаряха документацията. Въпреки това жителите на Флоренция не проявяваха никакви признаци на паника, с изключение на нацистите, черноризците и съратниците им. Той попадаше ли в някоя от тези категории? Не, разбира се. Независимо от униформата си. И все пак...
– Няма да те питам къде отиваш.
– Недей, моля те – каза Лоренцети. После му подаде подпечатан лист хартия и добави: – Дехер остави по един за всеки от нас, преди да си тръгне. Твоят е на бюрото.
Взе листа и видя, че е заповед от полковника. На експерта по творбите на Донатело и барелефите се нареждаше да рапортува незабавно на частта, сформирана в Арецо.
– Казах ти. От нас се очаква да се превърнем в бойна група.
Виторе остави документа на бюрото.
– Кога за последен път си стрелял?
– В подготвителния лагер.
– Аз също.
– А Дехер? Той е свикнал да командва такива като нас – непрофесионални войници. Помни ми думата, ще избият всички ни.
– Смяташ го за толкова некадърен?
– Да. Освен това го намирам за изключително арогантен. А пък ми се струва, че некадърността и арогантността са много лоша комбинация в една битка. Много опасна.
– Същото важи и за малодушието.
Лоренцети повдигна вежди.
– В моя случай няма как да го разберем, нали?
Виторе вдигна от бюрото инкрустиран кинжал. Беше дълъг около трийсетина сантиметра заедно с черната ножница и с украсена с римски орел дръжка. Лоренцети го използваше вместо преспапие.
– Както знаеш – подхвана той, – аз също нямам добро мнение за Дехер. Никога не ми е бил симпатичен. Бащи ми по-скоро го харесваше. А винаги съм смятал, че татко е разумен и мъдър човек.
– Просто не го е преценил правилно. Аз съм работил с него много повече от теб. И знам какво в действителност мислеше за семейството ти.
Виторе изпробва с пръст върха на ножа и покани Лоренцети:
– Продължавай.
– Според него сестра ти е красива, но напълно неподходяща за любовница на адютанта му. Снаха ти също е хубава, но трябва повечко да си държи езика зад зъбите. За възрастта си майка ти също е красива, но твърде много внимание обръща на селяните. А баща ти е глупак, който прави хубаво вино, но нищо друго. Просто е извадил късмет, че се е родил богат.
– Дехер ли определи вила "Химера" като подходящо място за разполагане оръдията на батареята на Мюлер?
– Естествено – кимна Лоренцети. – Много съжалянам.
– Така и подозирах.
– Хубавата новина?
– Тръпна в очакване.
– Адютантът му никога няма да ти стане зет. Но на твое място не бих се притеснявал от това. Фридрих Стрекер е напорист млад инвалид, за когото е чест да загине в битка за отечеството си. Веднага щом немците се оттеглят на север от Флоренция, сестра ти ще е свободна да се влюби в някой жалък италиански страхливец.
– Като теб.
Лоренцети вдигна отбранително ръце.
– Като мен, но няма да съм аз. Давам ти честната си дума.
– Ще се видим ли пак?
– Разбира се. След края на войната. Ще дойда в семейното ти имение и ще се възползвам от разкоша му. От виното и зехтина. От хубавите момичета и пищните балове. А ти, приятелю? Какво ще правиш?
Виторе също си помисли за заповедите, които очакваше.
– Предполагам, ще докладвам в Арецо.
– Въпреки всичко, което ти казах за Дехер?
Той сви рамене.
– Не твърдя, че ще им бъда от голяма полза.
* * *
Изстрелите в кухнята бяха оглушителни, а куршумите рикошираха в пода и мазилка от стената се посипа над Кристина.
– Престанете! – изкрещя тя. – Той не е партизанин! Току-що се уверихте, че автоматът не е негов!
– Май трябва просто да застреляме и нея – обади се Байер. – Вярно, че е красива, но вдига прекалено много шум.
– Не – отвърна Мюлер, без да се обръща конкретно към никого. – Съгласен съм и изобщо не смятам, че « партизанин. Но мисля така: вие ги криете някъде... наблизо. – Посочи с пръст всички възрастни, преди да спре поглед върху маркиза, който седеше сковано, подпрян но стената, и притискаше с ръка бързо отичащата си буза. – Къде са те, Антонио?
Възрастният мъж свали пръсти от лицето си и се опита да заговори. Но парещата болка и разранената му уста му попречиха да изрече правилно думите на немски.
– Какво ти става, старче? – подигравателно попити германецът. – Говориш като луд!
Антонио си пое дълбоко въздух и се стегна.
– Ще ти кажа какво вършиш, началник – започни той, като с усилие изговаряше всяка сричка. – Ние с полковник Дехер сме близки приятели.
Мюлер изви очи към тавана.
– Разбира се, че сте.
– Не можете да се отнасяте към нас по този... – продължи маркизът, но другият го срита силно отстрани, точно както няколко минути по-рано бе стоварил ботуша си върху Марко.
– Заобградени сме от шибаната английска армия! Няма да се оставя да бъда прострелян в задника от някакви партизани! Зададох ти въпрос. Къде са те? Къде, да ви вземат дяволите, ги криете?
Никой от семейство Росати не проговори, затова Мюлер отново вдигна автомата и се прицели в гърдите на Марко. За ужас на Кристина, брат й все още беше в съзнание и погледът й бързо се местеше от Байер към капитана, а после към двамата войници в кухнята, които придържаха ранения. Даде си сметка, че напълно необяснимо и без всякаква логика очаква от тях помощ. Вторачи се в по-младия от тях. Едва ли беше на повече от осемнайсет години. Върху ръкава на униформата му имаше петно във формата на пеперуда от кръвта на Марко. Очите му срещнаха нейните и момчешката му невинност по някакъв начин й даде надежда, че някак си командващият офицер нямаше да убие брат й. Не би го направил. Това не би могло да се случи.
– Моля ви! – долови с изненада собствения си глас, малко по-висок от шепот.
Мюлер се обърна към нея, а младежът изви глава настрани. Капитанът поклати глава с отвращение.
– За какво ме молиш? – изръмжа той.
– Пощадете го... – проплака тя. – Пощадете всички пи!
– Тогава ми кажете, дяволите да ви вземат! Къде са те? Веднага!
Може би щеше да му каже. Умопомрачена от страх и изтощение, от постоянно правените компромиси, изрече отговора мислено и се запита какво ли щеше да стане, ако го кажеше на глас. Представяше си как германецът щеше да свали оръжието. Щеше да нареди на хората си да се отправят към могилите. И тогава...
Тогава какво? Дали Мюлер щеше да си направи труда да попита нея или родителите й какво правеха партизани в собствеността им? И ако все пак зададеше този въпрос, дали щеше да изслуша обясненията им, че са пристигнали същата вечер малко преди тях и семейството по никакъв начин не би могло да им попречи? И след това щяха ли немците просто да се обърнат и да излязат от кухнята, оставяйки ги най-сетне на мира?
– Писна ми! – изсумтя капитанът, след като момичето не отговори. Преди да успее да стреля обаче, франческа му извика да спре. Свлече се в краката му и обви с ръце високите ботуши.
– Те са в гробниците! – изплака тя.
– В гробниците? – повтори Мюлер.
Жената вдигна глава към войниците и кимна трескаво.
– Да, да... В етруските могили! Всички се намират.,, на склона на хълма! Ако не ги знаете, мога да ви заведа!
– Лейтенант? – обади се капитанът.
Байер сви рамене.
– Знам къде са. Срещу входа на гробището.
– Отлично – отвърна началникът и сведе очи към Франческа. – Благодаря. Много благодаря.
Тя плачеше, а сълзите й само още повече го раздразниха. Повдигна вежди с досада, отритна я настрана и и ритна в гърдите. Жената запълзя обратно към съпруги си, но единият от войниците, които го държаха, я отблъсна назад.
– Вие двамата, отдръпнете се! – подвикна на хората си Мюлер. После вдигна английската карабина за последен път на рамото си, пъхна черната й цев между зъбите на Марко и стреля.
Серафина обикаляше из вътрешния двор и си мислеше за статуята на Венера, която според думите на Кристина някога бе стояла върху инкрустиран пиедестал. Представи си нежните изваяни ръце на богинята, тесния ханш и малките, съвършено оформени уши. Гладката и безупречна шия. Представи си и идиличната картина преди войната – беседката с увиващата се около нея глициния и децата, които скачаха и се плискаха в плувния басейн. Пред очите й изникна и сцена с маслинови горички в разгара на събирането на реколтата, мрежите по земята и опрените до дърветата стълби. И тук-там мяркащи се ръце на работници – вероятно и Иларио между тях – сред клоните. Сякаш можеше да види говедата, овцете и конете. Сякаш чуваше чановете. В съзнанието й изскочи образът на химерата с лъвска глава, оголени зъби и лъскава, буйна грива.
Но също така си представяше нацистите на терасата, някои от тях в черните униформи на СС, с елегантни кристални чаши в ръка, пълни с червеното вино на Антонио. Маркизът ги развлича с историите си. Сякаш чуваше смеха на германците и звука от ботушите им по мраморния под.
И тогава си спомни гъбите. Етруските рисунки. Мустакатото лице на английския военен лекар, който беше спасил живота й.
Тя мярна кафеникавата барета на Казини, застанал на най-горното стъпало до колона на параклиса, който Росата бяха издигнали в семейното си гробище. Серафина спря точно до пътеката към могилите и след като не чу нищо, се запъти към срещуположния край на гробище* то. Там отново спря и застина неподвижно върху един от мраморните блокове до редицата кипариси.
– Лупано? – извика накрая. – Казини?
Две лястовици се стрелнаха изпод корниза и игриво закръжиха над главата й под етруския свод. Но друг отговор не последва. Тя внимателно бръкна в дамската си чанта, измъкна беретата и свали предпазителя.
* * *
След като Паоло не откри колата с Виторе и семейс* твото му по обратния път към Монте Волта, зави към малкия полицейски участък в селото. Гневеше се на себе си. Имаше чувството, че бе допуснал аматьорска грешки да смята, че лудият посяга на член на семейство Росати само ако набелязаната жертва е сама. Изглежда, беше сбъркал. В участъка съобщи на единствения дежурен полицай марката и модела на изчезналия автомобил и помоли униформения зад бюрото да се обади в полицията в най-близкия по-голям град и да предаде описанието.
Около десетина минути по-късно, когато вече пътуваше обратно към вилата, вниманието му беше привлечено от тревата. Отново се упрекна, защото трябваше да я забележи още когато отиваше към града: пътека от смачкани стръкове по склона от Монте Волта към тясната долина, отделяща имението от селото. Трябваше дн огледа точно тази страна на пътя, защото в тази посока щеше да се отправи погребалното шествие. Но беше толкова съсредоточен да шофира внимателно по неравния път, че чисто и просто го бе пропуснал.
Паркира фиата наполовина извън платното, точно до мястото, където бурените и горските цветя бяха смачкани от автомобилни гуми, и слезе от колата. Надникна в клисурата и го видя. Те бяха там. На шейсетина метра от него. Колата се беше преобърнала като костенурка с корубата надолу, но сега умът му беше зает да брои хората, излезнали от катастрофиралия автомобил. Изглежда, всички бяха живи. Единствено се притесни за Татяна, защото лежеше в ръцете на Джулия, която силно я притискаше към гърдите си. Но езикът на тялото на майката го успокои – тя ходеше напред-назад под сянката на дърветата и нямаше отчаян вид, което детективът прие за добър знак. Виторе беше приклекнал и разговаряше с Елизабета, докато оглеждаше раменете й. Тя седеше изправена сред високата трева и цветята и плачеше, което допълнително успокои Паоло. Ами полицаят, който беше шофирал? Той беше изкачил, куцукайки, почти половината от склона, като притискаше силно носна кърпа към челото си. Докато вървеше, прехвърляше по-голямата част от тежестта на тялото си върху левия крак.
– Идвам! – извика към него Паоло и започна да се спуска по стръмния наклон предпазливо, за да не се препъне в камъните и корените, скрити в треволяка.
Офицерът спря да го изчака.
– Добре ли са всички? – попита следователят, щом стигна до него.
– Така мисля – отвърна другият мъж. – Ръката на по-голямото момиче е счупена. Може би кракът също.
– А бебето?
Той сви рамене.
– Изглеждаше ми наред. Прекалено е малко дори да се уплаши. Най-тежко пострадаха Елизабета и баща й.
– Виторе не ми изглежда ранен.
– Не можеш да видиш лицето му оттук. Има доста дълбока прорезна рана.
– А ти?
Офицерът махна кърпата от челото си. Точно над веждата имаше дълга цепнатина, но кървенето беше намаляло. Цицина, която сигурно скоро щеше да достигне големината на кокоше яйце, вече бе започнала да се образува.
– Ще оживея.
– Може да имаш сътресение на мозъка – отбеляза Паоло.
– Знам. Освен това стана нещо с глезена ми.
– Навяхване?
– Най-вероятно.
– Какво се случи, по дяволите?
– Този път е ужасен. Направен е за каруци, но не и ш автомобили.
– Никой не е саботирал колата, нали?
– Не.
– И Hé се е опитал да ви избута от пътя?
Мъжът се замисли върху думите му.
– Може би точно така трябва да обясня случилото сена хората.
– Но причината е лошият път.
Той отново притисна кърпата към челото си и се намръщи от болка.
– Точно така. Нищо друго, освен ужасния път. Аз съм от Рим, където имаме модерни улици.
Паоло си го представи как губи управление над колата на острия завой и положи усилие да потисне обзелото го раздразнение. Шофьорът очевидно беше карал с превишена скорост. Горката Джулия. Едва предишната нощ й се беше наложило да се спуска по въже от чаршафи от прозореца с малкото си дете на ръце, защото охранителят ги беше изоставил заради бутилка грапа. А сега? Застаналият пред него идиот си бе въобразил, че се състезава в ралито Миле Миглия, и едва не беше убил и нея, и децата й, съпруга й.
– Ще отида да поговоря със семейството – каза накрая. – Ще видя какво Виторе смята да прави за погребението. Можеш ли да стигнеш до пътя?
– Да, ще се оправя.
– Добре. Спри някоя кола. Върви във вилата и разкажи за случилото се. Всички бяхме започнали да се притесняваме.
– Мисля, че малката и баща й трябва да бъдат откарани в болницата.
– Ти също.
– Може би в такъв случай ще е по-добре да се върна в селото и да доведа лекар да прегледа Росати? Или дори да извикам линейка?
– Нека първо да поговоря с Виторе – повтори Паоло. – Ти просто се добери до вилата, разбра ли?
– Ясно.
– Ще карам след теб – добави той и продължи да се спуска по склона към пострадалото семейство. Колкото и да беше ядосан на офицера, облекчението, че Виторе, съпругата и децата му бяха живи, вземаше връх. Фактът, че никога досега не беше преживявал автомобилна катастрофа – никаква, още повече толкова безсмислена и глупава, го караше да се чувства щастлив.
* * *
Лъч слънчева светлина се прокрадна през дупка на покрива и глъчката от множеството гласове – на леля й, на свещеника и на хората от селото, дошли да почетат майка й, ставаше все по-далечна за Кристина. Тръгна по чакълената алея и спря до предните стълби на къщата. Остана там за момент, потънала в спомени. Отново държеше в ръце парцалената кукла на племенницата си и салфетките в червено и златисто, които трябваше да се превърнат в рокля на ренесансова принцеса. Погледна назад към събралите се хора и си каза, че с брат й и семейството му всичко ще бъде наред, дори само защото опитът за убийство или отвличане между селото и имението би бил практически неосъществим. Напомни си, че ги придружава въоръжен полицай. Докато очите й блуждаеха около руините, останали от дома на детството й – градините, верандата и разбира се, самата вила, – се върна назад във времето и безбройните часове, прекарани край басейна. Много бавно, като сомнамбул, тръгна към ръба на басейна и погледна надолу. Сега той представляваше напукана и суха дупка, с избуяли между плочките бурени. Въпреки това си спомни как стоеше там в бял бански и хавлия. Спомни си един немски войник с теменуженосини очи. Повдигна ръка към камъка на колието, което й беше подарил преди години, и го притисна към гърдите си. Към сърцето си. Никога не го носеше, когато ходеше да се види с Виторе, защото той се дразнеше. Твърдеше, че му е неприятно, че тя продължава да мечтае за мъж, загинал отдавна, но Кристини знаеше, че той се дразни и защото Фридрих беше адютант на Дехер. Но днес носеше колието. Как би могла дп не го сложи? Беше се върнала на мястото, където Фридрих й го беше подарил.
Месеци след окончателния край на войната беше' очаквала той да се върне при нея. През по-голямата част от 1945-а. На Бъдни вечер същата година за първи път запали свещ в негова памет. Случи се в катедралата м Монтепулчино. Майка й бе застанала до нея, когато бе поднесла пламъка към фитила, а после и двете бяха коленичили. Изпита болзнен пристъп на скръб по Беатриче. Наближаваше трийсет години и бе живяла с майки си до този момент. Дори когато беше прекарвала някои нощи с любовника си или с Франческа във Флоренция, на следващия ден винаги се беше връщала при маркизата. Изтри очите си и й се прииска да изпадне във вцепенение и да усеща единствено празнината в себе си, защото, както й се струваше, плачеше всеки път, когато останеше сама.
Отново погледна назад и видя леля си да разговаря е насъбралите се селяни и наемни работници, които бяха дошли да видят как спускат ковчега в земята, и тръгна в обратна посока. Просто имаше нужда да повърви, за да се разсее. Приближи се предпазливо към верандата, като внимаваше да не се препъне между отломките, и за свое учудване подмина басейна и се запъти нататък. Загледа се в храстите, превзели маслиновата горичка, и дървените колове в лозята, които някога бяха подпирали тежките гроздове. Саморасли слънчогледи бяха поникнали на ниските хълмове, ъсъдето някога бяха пасли животните. В първите месеци след войната всякакви преселници и бегълци се бяха опитвали да се настанят в земята им. Семейството нямаше сили да ги прогони. Накрая натрапниците си тръгнаха сами.
Спря пред останките от обора. Стените му, подронени от падналите над имението снаряди, с времето бяха рухнали. Дори без тях Кристина ясно си представи къде точно се бе издигала конюшнята. Там беше спала любимата й Арабела. Застана за момент на мястото, на което животното беше убито и където беше държала пистолета на Фридрих, насочен към тримата германци с намерението да застреля всички, с изключение на своя лейтенант. Коленичи на гроба, където с баща й бяха заровили кобилата. Колкото и плитък да беше, поне доколкото знаеше, никой не го беше осквернил. Той представляваше една почти неразаличима малка могила сред неравния терен наоколо.
Когато се изправи, Кристина изтърси полепналата по коленете си трева и се ослуша. Не се чуваха нито птичи трели, нито бръмчащи самолети. Не чуваше звук от пристигащи във вилата автомобили – стържене на гуми по посипаната с чакъл алея или захлопване на врати. Затова продължи по каменната пътека, без да е сигурна дали върви към етруските гробници или към семейното гробище. Но двете се намираха толкова близо едно до друго, че това нямаше значение.
Само след няколко минути се озова на мястото, където двете с Франческа и децата често си устройваха пикници, и внезапно си спомни нещо. Някъде между старите и новите мъртъвци трябваше да има двама детективи. Някакъв си следовател на име Казини и следващата го неотстъпно Серафина. Запита се къде ли, за бога, бяха те сега и въпреки лятната горещина, усети как косъмчетата по врата й настръхват.
Дехер стоеше сам, с вперен в дупката поглед. Усещаше топлината на слънцето през плътната куртка на униформата си. Виждаше как кръвта от телата течеше през белите блузи и карираните работни ризи и попиваше и тосканската земя. Помийна яма. Тъмните очи на повечето трупове все още бяха отворени.
Вбесен, той бе изкрещял разпорежданията си с писклив, граничещ е лудост глас, заповядвайки на хората си да прободат с щикове проклетите селяндури. И войниците се подчиниха. Те бяха не по-малко ядосани, но нито един не се осмели дори да намекне, че би било много по-добре просто да застрелят италианците. Партизаните бяха страхливци и само така можеха да бъдат обуздани: като се избият съселяните им. Техните семейства, родители, деца и приятели. Дали хората в общия гроб имаха нещо общо с партизаните? Дехер нямаше абсолютно никаква представа. Пък и нямаше значение. Съюзниците ги притискаха откъм северната част на Италия и по всичко личеше, че щяха да пробият през Нормандия към Франция. Руснаците приближаваха Варшава. Не разполагаше с никакво време, а нямаше намерение да остави убийството на четирима германски войници ненаказано. Правилото гласеше шестима за един и той беше наредил екзекуцията на двайсет и четирима цивилни. По някакъв начин един от тях беше успял да избяга. Това беше капката, която беше преляла чашата. Тогава той разпореди останалите двайсет и трима да бъдат наръгани с щикове в гърбовете, докато стояха на ръба на дълбокия ров, който сами бяха изкопали в края на маслиновата горичка под дулата на оръжията.
Усети стичащата се по гърба му пот, която се събираше точно над кожения колан. Господи, как мразеше тази страна! Проклинаше я. После забеляза някакво движение в дупката и се загледа по-внимателно. Пръсти. Ръка. Тя се движеше като ранен, умиращ паяк нагоре-надолу по черния плат на... расото на шибания селски свещеник. Да, беше ръката на свещеника. Тъпото копеле още не бе предало богу дух и гледаше с широко отворени очи. За един дълъг момент двамата се взираха един в друг. След това пръстите му се повдигнаха леко и се отпуснаха върху големия златен кръст на гръдния кош, където сърцето му все още биеше.
Дехер усети нечие присъствие до себе си, но не искаше да откъсва очи от свещеника. Приемаше това като сблъсък на характери и не искаше да отстъпи пред този нещастник. Ако се обърнеше, щеше да се приеме като признание за вина, а той не чувстваше угризения на съвестта. Отецът и неговите предатели – енориашите, сами бяха предизвикали тази кървава баня.
– Полковник?
Гласът му беше познат. Беше на лейтенант Рейнхард.
– Полковник? – повтори отново той. – да наредя ли на войниците да заровят телата, или предпочитате да го направят някои от другите селяни?
Не обърна внимание на подчинения си. Без да отмества поглед от свещеника, разкопча кобура и измъкна пистолета си. Премигна няколко пъти, за да се фокусира. После вдигна валтера, прицели се право в челото на стареца и натисна спусъка. Тялото се разтърси и мигом върху лицето се появи дупка с цвят, наподобяващ този на расото. Дехер свали оръжието и за своя изненада усети, че стомахът му се свива точно както първия път, когато се беше качил на самолет и внезапно попаднаха във въздушна яма, което наложи пилотът рязко да намали височината. Притисна инстинктивно устата си с ръка, защото усещаше, че му се гади.
– Полковник?
Погледна към лейтенанта и му кимна, за да го увери, че се чувства добре. Но не беше така. Свлече се на колене и повърна в единия край на зейналата яма.
– Тази горещина – измърмори Рейнхард. – Отразява се на всички ни.
Дехер се изплю и вдигна глава към младия войник. Към покорните му сини очи. Силният и як младеж добре разбираше, че германската нация се бореше за оцеляването си. Дехер си даде сметка, че Рейнхард притежаваше всичко онова, с което Стрекер не можеше да се похвали, и си каза мислено: Слава богу, че Фридрих не е тук. Потръпна при мисълта как би реагирал адютантът му, ако беше станал свидетел на... това. Сигурно щеше да му се наложи да застреля лицемерния кретен, ако се появеше отново.
Не, не би го застрелял. Защото Стрекер не беше дезертирал. Не беше такъв човек. Или беше загинал някъде по пътя между това място и вила "Химера" – представяше си как колата му е била обстрелвана от английските въздушни сили, – или си проправяше, както може, път на север. При всички случаи имаше основателна причина за отсъствието му.
– Преди да ги заровите – обърна се накрая към Рейнхард, – взривете телата.
– Моля?
– Поставете няколко мини в ямата и заровете само онова, което остане след това.
Лейтенантът сякаш се замисли върху думите му. После само повдигна рамене и подвикна към други двама войници да донесат експлозиви, които да поставят между безжизнените тела.
Франческа и Алесия пищяха, легнали на пода в кухнята, докато Масимо само скимтеше, свит в краката на баща си. Мюлер улови Кристина за рамото и я повлече навън. Тя очакваше да я изправи до стената на вилата и да я застреля като брат й, но беше прекалено шокирана, за да изпитва страх. Наистина, защо тази агония да продължава? Какъв беше смисълът? Просто го направи бързо – каза си мислено. – Моля те, Господи, нека да бъде бързо и всичко това да свърши.
– Умолявам ви! – чу се да шепне тя. – Пощадете децата.
Отвън виковете на снаха й и племенницата й се чуваха леко приглушени.
– Партизаните разполагат ли с нещо по-сериозно от автомати? – попита той, без да обръща внимание на молбата й.
– Не мисля. Но няма как да знам със сигурност.
– Колко са?
Младата жена се опита да се съсредоточи.
– Петима... Шест души... Едва ли са повече. При това двама са ранени, а единият от тях умира.
– Само мъже ли са?
– Не. Двама мъже и две жени. Точно едно от момичетата е в критично състояние.
– Много добре. Ще ни заведеш до гробниците и ще се увериш, че хората ми няма да се натъкнат на засада. Тръгваш нататък още сега, за да им занесеш малко храна – нареди Мюлер, като свали ръка от рамото й, за да разтрие врата си. После изкрещя на Байер и останалите двама войници да излязат.
– Тук нямаме никаква храна – отвърна покорно тя.
Раздразнен, германецът поклати глава.
– Ще ти дам част от порциона ни. Ще кажеш, че си я откраднала.
– Откраднала съм я – повтори машинално Кристина.
– Правилно. А сега тръгвай нататък. Ще взема седем-осем души от нашите и ще те последвам. Не се съмнявам, че поне един партизанин стои на пост и ще се опи та да те спре. Докато разговаряш с него, ще го застреляме. След това ще продължиш към гробниците, а там ще убием останалите. Ако ни помогнеш, може и да пощадим децата.
Байер и двамата офицери излязоха от къщата.
– Дайте ми дневната си дажба – нареди Мюлер.
Когато лейтенантът спря, капитанът направи отегчена физиономия и им сподели плана си.
– Освен това – каза накрая след кратък размисъл, като посочи към вилата, – кажете на някого да затвори тези двамата горе.
* * *
Фридрих забеляза крайниците – ръце и крака, някои съвсем боси, други все още с обувки, и висящите от изсъхналите клони на маслиновите дървета парчета плат. Ако се съдеше по материите, това не бяха смърдящи остатъци от убити войници, защото не се виждаха отличителни знаци от немски или английски униформи. Значи, реши той, бяха на обикновени селяни. Защо пък не и от партизани. И тогава забеляза до едно дърво приличаща на отломък от скала женска глава и веднага разбра, че сред убитите е имало и жени. Очевидно ставаше въпрос за показно убийство за назидание.
Сред командването беше настъпил истински хаос, докато войските се готвеха да се оттеглят още по на север. Хората се опитваха да организират останките от бронираната колона – бронетранспортьорите, полуверижните машини и камионите, и сред смрадта на дизел и прегорели гуми небръснати мъже събираха малкото си вещи колкото може по-бързо. Други покриваха превозните средства с маслинови клони. Фридрих много добре знаеше колко близо са британските войски. Напълно възможно беше да са почти зад тях и нищо чудно вече да се опитваха да им отрежат пътя, мислеше той, докато оглеждаше оттеглящите се части и ужасяващата украса по дърветата.
Забеляза пълничък и опърпан редник, облегнат на капака на един джип. Когато приближи към него, младежът тъпчеше в раницата си последния чифт чорапи и парче сирене.
– Къде е полковник Дехер? – попита Фридрих.
Войникът понечи да отговори, но в същия момент около тях се разнесе свистенето на поредния снаряд и почти мигновено се взриви в самия край на гората. Експлозията ги отхвърли встрани и ги претърколи няколко пъти, което накара Фридрих да си спомни ужасяващите моменти във Воронеж, където сградата се бе срутила върху него и бе изгубил част от десния си крак. Върху тях се посипаха камъчета и прах, но никой не пострада. Дървената му протеза се беше разместила от тежкото падане на земята, но нищо повече. Седна и пристегна ремъците. Войникът го гледаше с опулени очи, но той не можеше да прецени дали от страхопочитание или от отвращение.
– Попитах къде е полковникът – повтори равно Фридрих. От другата страна на джипа, на около двайсет, двайсет и пет метра, лежеше ранен войник и крещеше за помощ.
– Допреди малко беше тук. Сигурен съм, че е някъде наоколо. Нареди да потегляме.
Фридрих посочи към човешките останки насред маслиновата горичка и попита:
– Какво е станало?
– Наредиха ни да екзекутираме няколко селяни.
– Наказателна акция?
– Да, лейтенант.
– Но защо части от телата висят по клоните?
– Полковникът ни заповяда да взривим телата в дупката, преди да я заровим.
Фридрих поклати глава. Дехер беше идиот. По какви причина бе наредил да обезобразят труповете – да прикрие доказателствата или пък да улесни заравянето на екзекутираните? Не можеше да повярва, че му бяха поверили командването на толкова хора. Освен това на този етап на войната всеки разумен човек би си дал сметка, че крайните мерки са излишни. В отмъщението му нямаше логика, само лично удоволствие. Но да се убиват невинни цивилни? Не вършеше работа. Така само караш противника си да се сражава още по-ожесточено срещу теб.
– И ти ли участва в екзекуцията? – попита той.
Другият поклати отрицателно глава.
– Слава богу, не. Но бях съвсем наблизо, ей на онзи склон. Само на минута път. Не можех да гледам. Намушкаха селяните с щикове.
– Какво?
– Полковникът заповяда да ги убият с щикове. Казвам ви...
– Продължавай!
Редникът се огледа, сякаш се опасяваше, че някой ги подслушва.
– Няма значение, лейтенант.
– Кажи ми – насърчи го Фридрих. – Наистина можеш да ми се довериш.
– Ами, ако ни се наложи да се предадем... а според слуховете вече сме обградени... всеки, участвал в тази акция, е обречен. Когато англичаните дойдат, ще обесят всички, свързани с днешното клане. Или пък ще ги убият с щикове.
Фридрих се хвана за дръжката на вратата и се изправи. В далечината чу приближаващи се самолети. Облегна се на джипа и си помисли колко усилия беше положил, за да изпревари англичаните и да успее да се присъедини към дивизията. И за какво? Очевидно този войник усещаше, че всичко беше свършило. Когато англичаните дойдат... По негово мнение имаше малка вероятност да успеят да се придвижат далече на север. И разбира се, имаше право. Всичко беше свършило – и за този човек, и за армията, вероятно и за Германия. Целият свят го беше разбрал, с изключение на Хитлер. Всеки, който погледнеше картата. Германците си го заслужаваха. Хора като Дехер. Командващи като Мюлер и Байер. Заслужаваха си го. Помисли си за Кристина и се зачуди какво ли би се случило, ако беше останал с нея във вилата. Ако беше изчакал идването на англичаните и се беше предал. Или още по-добре – ако се беше скрил някъде в имението и бе изчакал всичко да отмине. Представяше си как работи с Виторе по ремонта на пресата за зехтин през есента. Как прави любов с Кристина върху одеяло на склона над етруските гробници. Как пият кафе на някой площад във Флоренция в последните топли дни на годината...
– Залегнете!
Беше същият редник. Фридрих се обърна и видя отново ранения войник зад джипа, но самолетите вече бяха над главите им. Бяха три американски мустанга и единият стреляше по тях. Грохотът на стрелбата беше толкова силен, колкото рева на двигателите, и в следващия момент колата експлодира с оглушителен трясък от бели пламъци и дъжд от остри като ножове парчета ламарина и стъкла. Последното му усещане беше как се издига, издига, издига, а въздухът излиза със свистене от дробовете му. Кристина толкова обичаше да наблюдава самолетите, прелитащи високо над Крете Сенези и вила "Химера"...
* * *
Дехер пълзеше из високата трева между все още горящите камиони и овъглените останки на джипа, забивайки лакти в пръстта. Чуваше виковете и стоновете на ранените и за момент се запита дали беше единственият оцелял наоколо, който не беше пострадал. Въпреки това бе обзет от ужас. Никога не беше преживявал подобно нещо – самолетите се спускаха над тях като ястреби, а хората на земята нямаха никаква възможност да се защитят. Част от него не вярваше, че някога бе копнял за бойното поле, и единствената му мисъл в този момент беше да се измъкне на всяка цена от това място. Да остане жив. Постепенно, като замаяна мечка, събуждаща се от зимен сън, сетивата му започнаха да възвръщат обичайната си острота. Очевидно имаше доста оцелели. Трябваше да има. Но англичаните скоро щяха да пристигнат. Трябваше да събере живите и да си пробият път към Арецо. Предпазливо се изправи на крака и се огледа наоколо. Видя двама мъртви войници до димящия джип и единият от тях – трябваше да го огледа добре, за да е сигурен, че не греши – много приличаше на Стрекер. Приближи се до тях и се вторачи в лицата им. Беше лейтенантът, нямаше съмнение. Остана неподвижен, сякаш хипнотизиран от купчината влажни вътрешности до трупа. Всички органи на адютанта му лежаха разпилени върху земята. Сякаш куртката му беше картонена кутия, подгизнала от силен порой и станала ненужна. Слава богу, очите му бяха затворени. Дехер се наведе и видя, че панталоните на офицера бяха разкъсани и кракът, който доскоро завършваше с дървен щифт с цвят на човешка кост, сега беше откъснат до коляното, а платът се беше превърнал в просмукан от кръв парцал. Протезата, допусна той, или беше раздробена на хиляди парченца, или се беше превърнала в купчина пепел, разнесена в незнайна посока. Забеляза наблизо металната тока, но нищо друго.
Стори му се, че в далечината се чува боботене на автомобили. Изправи се и погледна през бинокъла, макар да нямаше никаква нужда от него. По обсипания с остри завои склон на хълма към него приближаваха три английски танка "Чърчил", покрити с праха от пътя и леко размазани в маранята. Трябваше да накара хората си да се размърдат, помисли си той. Налагаше се да бързат. Погледна назад към маслиновата горичка и останките от човешки тела по клоните. Не можеше да обясни какво си беше въобразявал, когато беше накарал да избият селяните с щикове, и дори сега не можеше да обясни мотивите си. Проблемът вероятно се криеше в това, че изобщо не беше разсъждавал трезво, а просто се беше поддал на гнева си, ужасен от факта, че в тази страна имаше толкова много страхливци, партизани и предатели. Смяташе италианците за слабохарактерни или за коварни. Като народ с нищо не превъзхождаха евреите. Въпреки това допусна грешка, при това огромна, като избра начина на извършване на екзекуцията. Дори собствените му хора имаха вид на потресени и ако трябваше да бъде напълно откровен пред себе си, изпитваха срам. Колкото и да си повтаряше, че онези войници бяха прекалено мекушави, за да осъзнаят суровостта на световната война, повечето от тях бяха бойни ветерани. Дълбоко в себе си признаваше, че беше действал безразсъдно.
И сега, когато грохотът на английските чърчили се чуваше все по-близо, в съзнанието му се зараждаше неясна, все още неоформена идея. За всеки случай (наличието на такъв случай също изглеждаше неясно и мъгляво) бръкна под ризата си за алуминиевата пластинка, която представляваше личния му отличителен знак, и я стисна между палеца и показалеца си. Тръгна бързо напред и като се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, свали шапката си, скъса отличителните знаци и я пъхна в джоба на панталона. Наведе се, повдигна главата на Фридрих Стрекер с лявата си ръка и смъкна отличителния му знак с дясната. Пусна трупа обратно на земята и нахлузи верижката на врата си. Изпразни джобовете на младежа, взе металната тока на протезата и я захвърли колкото може по-далече. Тогава, сякаш за да се сбогува с близък приятел от детските години, пъхна военната си книжка в куртката на Стрекер и захвърли раницата си до тялото.
Когато войната свършеше, което за съжаление щеше да стане съвсем скоро, щеше да намери начин да обясни постъпката си. Да измисли някакво оправдание. Но вероятно с двата обозначителни знака би могъл да се представя за Стрекер толкова дълго, колкото беше необходимо, а после отново да стане Дехер, щом дойдеше време да се прибере у дома. Най-важното нещо, което трябваше да направи сега, беше да се подсигури, че ако попаднеше в ръцете на англичаните, нямаше да го обвинят и чудовищното престъпление и да го разстрелят пред каменната стена на някоя вила, или още по-лошо – защото, както биха се изразили Росати, тази война бързо се превръщаше в Дантевия ад – в маслиновата горичка.
Серафина стоеше с гръб към обраслата с трева и цветя стена, а входът към гробниците се намираше само на около метър и половина от нея. Затаи дъх и се ослуша. Стори й се, че долови вътре някакво движение. Казини? Може би. Но не беше достатъчно сигурна, за да го повика. Не виждаше лъч на фенерче, нито трептящо пламъче от запалка или кибрит. Хрумна й мисълта, че може да е животно. Вероятно глиган. Или пък дива котка. Не, не и котка. Котката се движи безшумно. Откъм дърветата на хълма се разнесе плясък от криле на отлитаща птица. Инстинктът й подсказваше, че нещо не беше наред. В гробниците определено се долавяше присъствие и това съвсем не беше колегата й следовател от Флоренция. Или пък, ако беше той, вече беше мъртъв. Затова реши да изчака намясто поне известно време, за да види дали нещо или някой ще изскочи отвътре. Вдигна пистолета и го насочи към входа. Стори й се, че долавя миризма на гъби, но не можеше да определи дали не си въобразяваше.
Не можеше да определи колко време беше стояла с вперен във входа поглед и насочено оръжие – две минути или три, – когато долови движение горе от дясната си страна. Едва успя да вдигне очи и го видя да скача от насипа само на десетина крачки от нея, стовари се върху й и удари ръката й толкова силно, че беретата отхвръкна встрани, когато двамата паднаха в прахта. Тя се опитваше да диша, но беше останала без въздух. Инстинктивно протегна дясната си ръка, за да хване пистолета, но не можеше да го стигне. Белезите пречеха на движенията й и оръжието си остана само на няколко сантиметра от пръстите й. Въпреки това продължаваше да се бори и се претърколи в опит да достигне беретата с лявата ръка, но закъсня. Нападателят я повали по корем и изви ръката й назад. Серафина престана да драпа към оръжието и вместо това използва свободната си ръка, за да се оттласне с всичка сила от тревата и да се освободи.
И за огромна изненада, успя. Но оръжието все още беше у нападателя. Той се претърколи, изправи се, дишайки тежко, и я погледна.
Стори й се, макар и да не беше сигурна, че изрече на глас една-единствена дума: Ти!
* * *
Изглеждаше много остарял. Преждевременно остарял. Беше остарял много повече, отколкото би следвало за изминалите единайсет години. Но си мислеше, че въпреки всичко би го познала, ако се разминеше с него на някоя улица във Флоренция или пък в малко село като Трекуанда, или в горите на Амиата. А очевидно – и тук. Последно бяха заедно в Монте Волта – точно на това място в Монте Волта, – когато тя постоянно губеше съзнание и идваше на себе си. Слава богу, повечето време беше в безсъзнание. Все пак го позна веднага, макар през цялото време да го беше смятала за мъртъв. Изпитото лице под гъстите вежди и коса – пепеляворуса дори и сега – беше изгубило някогашното си момчешко изражение. Беше изпито, с високо чело. Имаше нездрав, малко жесток вид, но с все същата набола брада по линията на челюстта и поглед, в който проблясваха нетърпение и страст. Винаги бе излъчвал напрежение.
Трябваше да го попита защо, но знаеше отговора. В мига, в който позна нападателя си до входа на гробницата, знаеше мотивите му. Росати бяха издали на германците скривалището на партизаните. Тогава Мюлер и малкият му наказателен отряд бяха убили Тереза, съпругата на Енрико. И брат му Салваторе. Предполагаше, че не застреляха и нея само защото я завариха умираща, при това в страшна агония, което сигурно им бе доставило удоволствие. Кой знае? Може би дори я бяха сметнали за мъртва. Но някак си той беше оцелял. Тя не можеше да си представи как.
– Ти си жив? ... – успя да каже само това.
Енрико кимна.
– Да. Ти също, слава богу.
– Значи... няма да ме убиеш?
Той погледна към пистолета в ръката си и като че ли за първи път осъзна, че го държеше насочен към нея. И сякаш се изненада.
– Не – отвърна той. – Освен ако не ме принудиш. Тогава съм сигурен, че бих могъл да го направя.
Серафина посочи към гробницата.
– Казини вътре ли е? Мъртъв ли е?
– Така ли се казва? Онзи следовател от Флоренция? Да, там е. Упоен с хлороформ и завързан. Но е жив. На мен ми трябват единствено Росати. Това е всичко. Искам всичко да... да приключи. – Върху устните му се появи мрачна усмивка. – Помниш ли? Баща ми беше лекар.
Да, да, разбира се – мислено отбеляза тя. – Затова ти знаеше как да ме спасиш след ужасното обгаряне. И затова знаеш как се изтръгва човешко сърце.
Мъжът я изгледа одобрително.
– Стори ми се, че те видях миналата седмица. Стоеше на ъгъла на една улица с друг следовател – онзи приятел Паоло. Но тогава си помислих, че е невъзможно. Абсолютно невъзможно. Смятах, че си убита заедно с всички останали тук вътре. – Внезапно го озари прозрение и той кимна: – Сменила си името си.
– Да.
– Серафина, нали?
– Да.
– Много удачно – отбеляза Енрико. – И си станала детектив. Представи си само.
Тя се опитваше да запази мекота в погледа си: гледаше към Енрико, докато с периферното си зрение оглеждаше обстановката зад него. Около тях. Имаше нужда от оръжие, а той беше застанал между нея и пистолета й. Оръжието лежеше на пътеката само на десетина крачки зад него.
– Къде беше? – попита тя накрая.
– Снощи? Миналата седмица? Последната година? Снощи просто спах в колата си.
– През изминалите десет години.
– Повечето? Във военнопленнически лагер в Псков. Никога не си го чувала. Намира се в Русия. Не беше от най-ужасните места. Ходех на уроци по комунизъм. Можеш ли да си представиш? Каква ирония. Кой знае? Може би са смятали, че съм монархист или републиканец. Както и да е, много трудно ми беше да остана комунист, когато си тръгнах. Бях отслабнал само с тринайсет килограма. И не се разболях от тиф. – Той сви рамене. – Репатрираха ме преди две години. След като се позакрепих здравословно, което ми отне известно време, се заех с Росати.
– Как, за бога, оцеля след касапницата вътре? – възкликна Серафина, сочейки към гробниците. – И как се озова в лагера в Русия?
– Не бях вътре, когато дойдоха немците. Намирах се ей там – отвърна Енрико и посочи с поглед към поляната. – Горе има напоителен канал. Опитвах се да донеса вода. За теб. Постоянно преварявахме и охлаждахме парцали, за да налагаме раните ти. Тогава чух изстрелите. Доста приглушени заради каменните стени, но знаех какво е. И разбрах какво става. Докато успея да се върна, всички бяхте мъртви. В това число и ти. Поне така предположих. Господи, беше ужасно... Не знам колко дълго съм прегръщал моята Тереза. Тялото й беше изстинало, когато най-сетне си тръгнах. Минах през маслиновата гора. През лозето. Скрих се в долината, защото знаех, че германците претърсват хълмовете. Аз... не бях на себе си. Бях съкрушен. Не можех да разсъждавам. Въпреки това някак си още преди фашистите да издигнат последните укрепления, се озовах зад тяхната линия. Сред тях, но съвсем случайно. Нямах такъв план, защото не се каних да саботирам нищо. Опитвах се да се добера до англичаните, американците или французите. Вече не помня. Но неочаквано германците се оказаха навсякъде, затова се скрих сред работниците на пътя към Арецо. Бяха италиански войници, пленени от нацистите и обречени на робски труд.
– Като Марко Росати – подметна тя.
– Предполагам. Но преди да успея да избягам, ни закараха в Апенините да строим бункери и да копаем окопи и противотанкови канавки. И тогава, точно в нощта, в която цяла група щяхме да се измъкнем, ни натовариха на един влак и потеглихме към Германия. Отново робски труд. Но най-лошото беше Източният фронт. Напълно излишен. По онова време той и Германия на практика бяха едно и също нещо. Така се озовах на река Одра. По някое време главорезите от СС ни дадоха зимни шинели и ботуши. Бях им благодарен, наистина. Но тогава, вместо лопати, ни връчиха автомати и ни казаха да идем да спрем руснаците. Предупредиха, че ще бъдат зад нас, в случай че ни хрумне да се опитаме да избягаме. Вместо това ние се предадохме. Петнайсет човека. Може би шестнайсет. Не си спомням.
Той се усмихна мило, което й напомни колко харизматичен беше някога. И хладнокръвен. Може би се гордееше, че е син на лекар, но тя много добре си спомняше с каква лекота Енрико раздаваше смъртни присъди. Тогава, естествено, го правеше от патриотизъм. Но да екзекутира Росати сега, десет години след края на войната? Това си беше чисто и просто убийство. Отмъщение и нищо друго.
Ще му се наложи да убие и мен – помисли си тя. – Може и да не иска, но как да ми се размине, след като знам какво е направил и какво още има намерение да извърши?
Всеки момент той щеше да осъзнае жестоката реалност и колкото и да му се струваше болезнено, трябваше да натисне спусъка.
– Съжалявам за ухото ти – каза Енрико неочаквано, оглеждайки я внимателно. – И за шията.
Серафина кимна.
– А гърбът ти? Той...
– Да. И той. От дясната страна.
Енрико сякаш се замисли върху думите й и като че ли за момент си спомни онова умиращо момиче. Все още изглеждаше развълнуван от срещата им и от факта, че въпреки всичко бе успяла да оцелее. Нямаше никаква представа, че само на около двайсет и пет метра стоеше Кристина Росата. Серафина предположи, че момичето бе обикаляло из семейното гробище, докато всички останали очакваха пристигането на брат й и семейството му. Изражението й издаваше едновременно объркване и шок и тя веднага разбра, че трябва да продължи да разсейва Енрико. Трябваше да каже нещо, да поддържа разговора, за да даде възможност на Кристина да се измъкне, да избяга от обезумелия мъж, който искаше да изтръгне сърцето й. Затова започна да му разказва подробно за гърба си и за английския лекар, спасил живота й, но само след няколко минути забеляза, че младата жена нито отстъпваше назад, нито имаше намерение да бяга. Дори не й беше хрумнало. Тя очевидно също го бе разпознала. Беше си спомнила нощта, когато беше довела немските войници в гробницата. В погледа й се четеше ясното съзнание, че младият партизански командир, дошъл някога във вила "Химера" в отчаян опит да потърси помощ, се бе върнал да отмъсти на семейството й.
Тя беше видяла пистолета близо до скалата и се прокрадваше с котешки стъпки към него. Серафина продължаваше да описва какво беше изпитала преди толкова години в болницата, когато за първи път бе видяла в огледалото обезобразеното ухо и шията си; как била изпълнена едновременно с шокираща радост, че е останала жива, и дълбока тъга от загубата на истинското си семейство и другото, каквото представлявали за нея хора като него и Тереза, и отчаяние, че изглеждала... така. Не страшилище. Не чудовище. Но белязана завинаги.
Все още мекият й поглед долови как дъщерята на маркизата – жена почти на нейната възраст, която едва миналия ден бе открила майка си мъртва на пода на хотелската стая, а преди това беше видяла сърцето на снаха си в пепелника, която беше станала свидетел на издевателството над близките й в кухнята на някога великолепната вила на хълма, недалече от която се намираха в момента – вдигна беретата, разтвори крака за опора и стреля в гърба на Енрико Тарантола.
* * *
Няколко часа по-късно Паоло фичино и съпругата му стояха на прага до стаята на дъщеря си в апартамента им във Флоренция и наблюдаваха как чаршафът върху раменете й се повдига и се спуска почти незабележимо на лунната светлина. Момичето беше на половината на годините на Серафина и Кристина. Паоло се беше събудил пръв и бе дошъл тук не толкова да нагледа момичето, колкото в търсене на спокойствие. Само след минута-две жена му го беше последвала. Тогава си помисли за обезобразената следователка, за дъщерята на маркиза и за кедровите дървета покрай пътеката, разделяща семейното гробище на Росата от древната етруска гробница.
В Рим Виторе и Кристина Росата седяха в пълно мълчание около масата в трапезарията на Светлината на една-единствена лампа, докато той отпиваше от чашата с вермут. Имаше намерение да си направи коктейл "Негрони", но в два часа сутринта му се стори твърде трудоемко. Джулия и момичетата спяха дълбоко. И трите, дори Елизабета с гипсирана ръка, спяха на спалнята им.
Бездруго за него нямаше място там. А и едва ли щеше да заспи тази нощ. Очевидно сестра му – също. Първо реши, че вероятно е заспала, тъй като лампата в стаята на по-голямата му дъщеря беше угасена. Но после видя, че е будна. Беше облякла една от нощниците на жена му. Разтърка слепоочието си и напипа превръзката и марлята отстрани на лицето си. След няколко дни отокът щеше да спадне. Спомни си за момента, в който колата се беше обърнала и на предната пътническа седалка се беше почувствал безпомощен, неспособен да предпази или да прегърне нито Татяна, нито Елизабета. Слава богу, всички бяха добре. Вярно, по-голямата му дъщеря имаше счупено рамо, но лекарят ги беше успокоил, че травмата не е сериозна. А глезенът беше само изкълчен.
Погледна Кристина и благодарение на връзката между брат и сестра веднага разбра за какво си мисли. Не с подробности или с конкретни образи, но кръговете около очите й издаваха тъга и той със сигурност знаеше, че страда за Масимо и Алесия. Техните племенници. Виторе беше дезертирал и се бе прибрал във вила "Химера" два дни преди Масимо да настъпи противопехотна мина. През онзи ден на 1944-та двамата веднага бяха разбрали какво се е случило, но до последния момент поне той се бе залъгвал с надеждата, че експлозията е причинена от животно.
Случи се малко след три следобед. Двамата се опитваха да закрият с парче завеса дупката в стената на всекидневната, защото останалите от семейството все още се заблуждаваха, че могат да се опитат да изградят живота си в Монте Волта отново. Тогава се разнесе фаталният трясък. Беше по-скоро като пукот, разсъждаваше по-късно Виторе. Но тогава Франческа се втурна като полудяла навън и всички хукнаха след нея на верандата. Там, недалече от могилата, подобно на стройна топола се издигаше една-единствена струйка черен пушек към лятното небе. Когато тримата стигнаха при децата, Масимо беше мъртъв. Тялото му беше раздробено на парчета, разхвърчали се на всички страни – кракът на една, ходилото на друга. Алесия беше в безсъзнание и умираше. Виторе я грабна на ръце и тичешком се върна във вилата, докато Кристина се бе опитвала да удържи снаха им – писъците й оттекваха в ушите му месеци наред. Но нямаше откъде да извикат помощ, а в къщата не можеха да направят нищо за малкото момиченце. То издъхна след броени минути. Онази нощ и двамата с Кристина изпитваха опасения, че Франческа ще посегне на живота си.
– Вероятно най-лошите спомени на Елизабета и Татяна от това лято ще са катастрофата и гипсът – обади се Кристина, нарушавайки мълчанието.
– Татяна? Кой знае какво помнят бебетата – отвърна той и допи вермута. После се изправи и отиде до прозореца. Оттам продължи: – А Елизабета е същата като Алесия. Не се страхува от нищо.
– Може ли да те попитам нещо?
– Разбира се.
– Ти изобщо харесвал ли си някога Франческа?
– Не. И ти си наясно с това.
– Дори и след...
– Не – повтори той, прекъсвайки я. – Никога. – Знаеше как брат й ще продължи разговора, защото двамата вече бяха говорили за това неведнъж. Облегна се на рамката и се обърна с лице към нея. – Сега, когато знаеш със сигурност, че него го няма, ще престанеш ли да носиш това колие? След смъртта на мама ще обърнеш ли внимание на собствения си живот?
Понечи да му възрази, че няма как да е сигурна, че е мъртъв. Никой не беше. Искаше да му напомни, че макар да бе живяла с майка им, беше имала и личен живот. Вместо това обаче, приближи до него и сложи глава върху гърдите му в търсене на утеха.
– Сега наистина сме само ние с теб – каза с тъжен и уморен глас.
– Знам – съгласи се той. – Знам.
Прегърна я и разтърка с длани гърба й. Ако случаен минувач беше погледнал нагоре към тях, би помислил, че са любовници, помиряващи се след скандал.
Точно това би си помислил и ако беше видял Серафина и Милтън на терасата на апартамента им във Флоренция в този момент. От отсрещния бряг на реката щеше да забележи жена, седнала в стол от ковано желязо, прехвърлила по-голямата част от тежестта си върху лявата половина на тялото. Този път мъжът стоеше с наведена глава. Той сякаш оглеждаше нещо от вътрешната страна на бедрата й или пък и двамата бяха заети с нещо далеч по-интимно. От другия бряг на Арно беше трудно да се прецени и на наблюдателя щеше да му се наложи да се обърне настрани... за всеки случай.
А ако го направеше, щеше да изпусне това: внезапно, малко фосфоресциращо пламъче от клечка кибрит, което хвърля светлина и топлина върху разголената кожа на жената.
Не, аз не умрях, когато Кристина стреля в мен. Очевидно, щом в крайна сметка съм тук. Куршумът счупи едно ребро и проби белия ми дроб. В един момент се радвах на повторната ми среща с – колко добре си е избрала името – Серафина, а в следващия лежах на земята и се борех да си поема въздух. И тогава погледнах нагоре към двете жени.
Бях в Русия, когато през 1948-ма Италия забрани смъртното наказание. Единствено предателство спрямо републиката можеше да изпрати някого на въжето. Можете ли да си представите? Прерязах гърлата на две жени, като почти обезглавих едната и изтръгнах сърцата им. А те нямат никакво намерение да ме екзекутират И така, ето ме тук И все пак жив. Казаха ми, че ще остана тук до края на живота си.
Ще видим.
Въпреки всичко не е чак толкова неприятно. Повярвайте ми: италианският затвор е много по-поносим от руски военнопленнически лагер.
Веднъж Серафина дори дойде да ме посети. Говорихме за семействата си. За моята любима Тереза. За братята й. Разменихме няколко думи за Росати.
Очевидно кладенецът, от който Серафина черпи опрощение, е много по-дълбок от моя. Напомних й, че навремето Кристина и Франческа също я бяха осъдили на смърт Германците можеха да я застрелят, когато убиха съпругата и брат ми. Но тя продължава да настоява, че семейството е нямало друг избор. Не е вярно. Ние винаги имаме избор. Нали на това ни учи Данте?
Станах специалист по Данте: "Няма по-голямо нещастие от това да си спомним за минала радост в момент, когато сме тъжни".
Серафина може да ме смята за луд, но не съм. Тя си има своите белези и не само тези, които виждам, когато обърне глава и косата й се отметне. Ние и двамата живеем живота си в Чистилището. Каква е разликата? Аз пристигнах от Рая – млад, женен и влюбен. Но Серафина, която бе родена сама в трескава мечта за огън? Чиято кожа представлява гоблен на загубата? Серафина, естествено, дойде от Ада.
Благодарности През 2004 година Майкъл Бърнард, собственик на Рейкстроу Букс в Данвил, Калифорния, сложи малък, забележителен мемоар в ръцете ми: Войната във Вал д'Орча от маркиза Айрис Ориго. Книгата е хроника за живота в нейното окъпано от слънцето имение в Тоскана, когато кошмарът от Втората световна война се завърта като цунами над нея и земите на съпруга й. Майкъл ме подтикна да прочета романа, защото с жена ми щяхме да посетим наши добри приятели – Грег Левендески и Пам Пауърс, в скромното им италианско "подере" – или иначе казано, ферма, – което те се опитваха да построят отново на границата на селцето Монтиси. Техният нов дом не бе далече от покрайнините на Тоскана, където Ориго някога бе живяла в две ери. Тя е била аристократка, което само по себе си е нещо като анахронизъм дори през 1943 и 1944 година, но в същото време заедно със съпруга й са били пионери земевладелци, които са осъвременили своята собственост и са се опитвали да подобрят живота на арендаторите си. Айрис е била също така и талантлива писателка и нейната книга ме очарова.
Междувременно аз бях силно впечатлен от начина, по който Грег и Пам са възстановили старата тосканска ферма и са възвърнали живота на земята си, както и от простотата на техния свят в Монтиси.
И така, в много отношения моите благодарности за този роман трябва да започнат с покойната маркиза Айрис Ориго и с останалите ми добри приятели.
Аз съм също така дълбоко благодарен на 3. Филип Амброуз, заслужил професор от университета във Вермонт. Въпреки че двамата с него живеем в Северозападен Вермонт, ние се срещнахме за пръв път на летния хоров концерт в "Света Ана" в Кампарена – абатство на около шест километра от Монтиси. Светът наистина е малък – шест градуса отклонение могат да се окажат решаващ фактор. Надявах се, че професорът би могъл да ми помогне с моята етруска история. Той го направи, но беше също така и неоценим водач сред въображаемото селище Монте Волта и преживяванията на провинциалните италиански граждани през Втората световна война.
В допълнение искам да благодаря на двама лекари: Уилям Чараш и Марк Тишлър. Първият – началник на отделението по травматология, изгаряния и спешна хирургия в болницата "Флечър Алън" в Бърлингтън, Вермонт, ми предостави своето мнение за изгарянията на Серафина Бетини, както и възможностите да бъде поддържана жива, а след това и лекувана през 1944 година. Вторият – кардиолог в същата болница и директор на ехокардиографичната лаборатория там, ми помогна да разбера условията на отворената сърдечна хирургия през петдесетте години и как един сериен убиец би могъл да извади човешко сърце. И Уилям, и Марк също са доценти в Колежа по медицина към университета във Вермонт.
Лора Рензи Гуудиър беше опорният ми стълб в Италия, проучвайки на място и обяснявайки ми с каква част от разследването флорентинската полиция би могла да се справи и къде би следвало да се включат карабинерите. Тя беше поразително добър изследовател и аз съм й дълбоко благодарен. Използвах по-голямата част от това, на което ме научи, и признавам, пренебрегнах други исторически подробности. Във всеки случай цялата заслуга за незначителните детайли в разследването, които са точни, принадлежи на Лора. Цялата вина за проявената волност е моя.
Благодаря също на Джеръми Джулиан и Алегра Виери от Нордърн Тръст за това, че ми помогнаха да разбера работата на американския банкер във Флоренция през 1995-а.
Имаше изключително много книги, които ми бяха в помощ, освен мемоарите на Айрис Ориго. Сред тях бе приковаващата вниманието и незабравима Чудовището от Флоренция на Дъглас Престън и Марио Специ. Тя е, като всички останали творби на Специ, ужасно страховита, но пък ми позволи да проследя едно истинско разследване. Силната Денят на битката на Рик Аткинсън ми помогна да науча особеностите на борбата в Сицилия. (В допълнение, намерих епиграф за този роман и неговата необичайна история.) А два прекрасни романа ме вдъхновиха и ме върнаха към Италия, докато пишех историята: Възстановяване на Олаф Олафсон и Нишката на благоприличието на Мери Дориа Ръсел. И двата са запомнящи се и красиви и брилянтно улавят какъв вероятно е бил животът в Италия по време на Втората световна война. Още повече че измислената тосканска вила на Олафсон е просто магия.
Големи благодарности също на Джейн Гелфман и нейния екип в Гелфман^Пнайдер – Кати Глийсън и Виктория Марини; на Арлин Грийнбаум от "Автори без граници"; на Тод Доти, Джон Фонтана, Уилям Хюс, Сузан Херц, Джуди Джейкъби, Дженифър Кърдяла, Дженифър Маршъл, Бет Мейстър, Ан Месит, Сони Мехта, Роз Бар, Ръсел Перо, Джон Питс, Андреа Робинсън, Бил Томас и на целия страхотен отбор в Издателска група "Кнопф Дабълдей". И разбира се, дълбока благодарност на моя редактор там, Джени Джаксън, която е мотивирана, умна, проницателна и способна да ме отгласне от ръба, когато героите умират или е наложително да изтрия изречения от 3000 думи. Без съмнение, това са качествата, нужни за един писател на неговия редактор.
И накрая, аз съм благословен, че съм женен за Виктория Блюър. Тя заедно с нашата дъщеря Грейс четоха тази книга в различните етапи на създаването й и изразяваха мнението си по начин, който може да бъде наречен само дипломатичен.
Много благодаря на всички ви!
КНИГИТЕ НА "ХЕРМЕС"
МОЖЕТЕ ДА ЗАКУПИТЕ ВЪВ ФИРМЕНИТЕ НИ КНИЖАРНИЦИ:
София П.ювдив Варна Бургас Русе Стара Загора Сливен Видин Пазарджик
• МОЛ "Парадайс Център", етаж – 1
• бул. "Ал. Стамболийски" 27 А
• ул. "Княз Александър I" 43
• Търговски център GRAND, етаж 2
• ул. "Д. Юруков" 2 ул. "Н. Михайловски" 15 МОЛ "Галерия", партер ул. "Александровска" 81 МОЛ "Галерия", етаж 3 Сити Център Сливен, етаж 2 МОЛ Видин МОЛ Пазарджик, етаж 1 и всички добри книжарници в страната


Крие Боджелиън СВЕТЛИНА В РУИНИТЕ



Роман Отговорен редактор Даниела Атанасова Стилов редактор Красимир Димовски Компютърна обработка "Коала прес" Коректор Нина Славова Американска, първо издание формат 84/108/32 Печатни коли 22 ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА "ХЕРМЕС" Пловдив 4000, ул. "Богомил" № 59 Тел. (032) 608100, 630630 E-mail:
[email protected]

Печатница "Алианс Принт" ЕООД






1

Привърженици на Националната фашистка партия на Мусолини. – Б. Р.



2

Лудвиг Хайденрайх – немски изследовател на творчеството на Леонардо да Винчи. – Б. Пр.



3

френски лекар, арестуван за серийни убийства, след като в къщата му са намерени останки на 26 души, но се предполага, че е убил около 150 човека. Осъден на смърт и екзекутиран на гилотината през 1946 г. – Б. Пр.



4

В превод от немски "наследството на предците". Нацистки псевдонаучен институт, който е трябвало да проучва археологическата и културна история на света в защита на хипотезата за надмощието на "арийската раса". – Б. Пр.



5

Villd La Foce – построена в края на XV век като странноприемница към болница "Дева Мария", вероятно от архитект Перуци, работил в района през Ренесанса. – Б. Пр.



6

Дино Гранди (1885-1988) – италиански политик, фашист, организатор на свалянето на Мусолини. – Б. Пр.



7

Пиетро Перуджино – италиански ренесансов художник от Умбрийската школа, един от учителите на Рафаело Санцио. – Б. Пр.



8

Голяма дневна граблива птица от семейството на ястребите. – Б. Пр.



9

Бернард Беренсон (1865-1959) – американски културовед и художествен критик, считан за най-големия авторитет в областта на италианската живопис от епохата на Ренесанса. – Б. Пр.



10

Пиетро Бадолио (1871-1956) – италиански маршал и политик.
След дебаркирането на американските войски в Сицилия през 1943-та спомага за разтрогването на съюза с Германия; активен участник в свалянето на Мусолини. Обявен за министърпредседател на 24 юли 1943 година.



11

Битката при Капорето се е състояла до Кобарид в днешна Словения. Италианската армия е била разгромена от австроунгарските сили, подкрепени от немски отряди. – Б. Р.



12

С приближаването на Червената армия към Берлин от германското цивилно население са създадени "фолксщурм" отряди, които служат като последна преграда пред настъпващите войски. – Б. Р.



13

Съпруг на Мария Салвиати от династията на Медичите. – Б. Р.



14

Древногръцки керамичен съд с форма, наподобяваща гъба, много разпространен в Атина през втората половина на VI век. – Б. Пр.



15

Изобщо не ми пука! (итал.). – Б. Р.



16

Скъпоценен камък, съвкупност от много минерали и химически съединения. Синоним на синьо в много култури. – Б. Р.