Борис Крумов
А имаше човек

Велко стоеше прав, леко разкрачен, с цигара в ръка. Стоеше не като гост, а като равноправен член на компанията.
— Момчета, работата е много сериозна.
— В смисъл?
— В смисъл, че Ина е отровена. Лекарите са установили употребата на наркотик и…
— Мой човек — прекъсна го Боцмана, — ти к’во се навираш в чужди истории?
— Какво, май дарлинг, а не к’во. И не е ли по-добре да си седиш в креслото?
Боцмана хвана връзката му и с кимване подкани — да чуя оправданията ти, мой човек.
— Хайде, разтвори си ченето! Говори, докато не съм пристегнал повече.
Съвсем неочаквано Велко замахна и юмрукът му отхвърли Боцмана чак в ъгъла на дневната, събори една табуретка. Влади скочи, но Велко извика да не се приближава, че може да получи същото. Гласът му беше така респектиращ, че Влади се спря, все още не решил какво да предприеме.
— А сега, джентълмени, заседанието продължава, но вече под мое председателство. От милицията съм, казвам се капитан Велко Хантов. Ако сте любопитни, ето служебната ми карта. Бъдете добри да заемете места в креслата, може да запушите и да продължим нашия приятелски разговор, прекъснат от едно непредвидено любезничене между мене и Боцмана.