Мирон Иванов
Ония сънни, радостни години

„Ако пак ме попитат в какво сме вярвали тогава, то е нашата вина пред народа, потискан в продължение на столетия, лъган от хитреци, попове и даскали, намразил вовеки веков интелигенцията, която никога не била народна. А за да стане народна, трябва едно, в краен случай две поколения да изстрадат всичко това, докато се разсее недоразумението и се разбере, че не всяка интелигенция е продажна. По въпроса за жертвените поколения ние си имахме чисто човешко отношение, знаехме добре, че сме жертвено поколение, но се надявахме като всеки войник от всички войни до този миг от всички векове, че може би лично ние ще се движим заедно с поколението си и в решителния миг ще стане чудото и ние лично ще оцелеем. Ако да не бе тази мисъл, никога нямаше да се задържи така дълго по нашите славянски земи поверието за жертвеното поколение. Или по-накъсо — всички знаехме, че сме от безсмъртния батальон на жертвеното поколение, но всеки се надяваше да произнесе надгробната му реч. Може да не съм напълно точен, но тук върши работа и приблизителната точност. Свободно, запали цигара.“