Джой Филдинг
Целуни мама… за сбогом

— Имаш точно шейсет секунди, за да разбереш как са децата ти.
— Виктор? За бога, къде си?
— Ако пак ме попиташ, ще затворя телефона.
Дона почувства, че изпада в паника. Отчаяно се опитваше да запази гласа си спокоен.
— Как е Адам? Как е Шарън? — попита, като се подчини на заповедта му.
— Добре са — каза той хладно. — На Шарън въобще не й липсваш.
Дона си представи своето малко момиченце с нежни кестеняви къдрици и ярки сини очи. „Тя няма да ме забрави, зашепна трескаво, няма да ме забрави.“
— Адам пита за теб.
Сърцето на Дона се разтуптя лудо.
— Ти какво му каза?
— Че не искаш да го виждаш повече. Че си имаш ново семейство, с което се чувстваш добре.
— Виктор, не може да му говориш така! О, боже, нали не си му казал това!
— Твоите шейсет секунди изтекоха, Дона. Дочуване.