Ева Кюри
Мария Склодовска-Кюри

В една таванска стаичка Мария Склодовска е изживяла най-опияняващите мигове на студентския си живот. В една разнебитена барака Мария Кюри ще изпита най-дивните радости. Странно съвпадение — тръпчивото неуловимо щастие, каквото навярно никоя жена преди Мария не е изпитала, избира на два пъти най-мизерен декор.
Хангарът на ул. „Ломон“ е образец на неудобство. Лете поради стъкления си покрив (бивша медицинска зала за дисекция) е горещ като оранжерия. Зиме — ледена зона, -6°С.
— И все пак в този жалък хангар протекоха най-хубавите години от живота ни с Пиер, изцяло посветени на работа… — пише по-късно Мария Кюри.
Облечена в старата си престилка, замърсена от праха и киселините, с разпилени от вятъра коси, обвита в дим, който люти в очите и гърлото, Мария наблюдава тежките съдове с разтопена материя. Дните стават месеци, години. Пиер и Мария работят упорито. Материята, която им се съпротивлява, ги омагьосва, но резултат няма. Пиер е готов да отстъпи, но Мария иска на всяка цена да изолира радия. Тя презира умората, трудностите и с упорит поглед под високото чело се вкопчва в апаратите и съдчетата с вълшебната субстанция… И… радият действително съществува. Девет часа вечерта. Пиер и Мария са в дома си на бул. „Келерман“. Старият д-р Кюрисе е прибрал в стаята си. След вечерята и двамата съпрузи са неспокойни. Няма и два часа, откакто са напуснали хангара си, и горят от нетърпение пак да отидат там. Мария приспива малката си дъщеричка Ирен, поверява я на стария Кюри и се обръща към мъжа си:
— Дали да не отидем за минутка там?
В гласа й прозвучава излишно умолителна нотка, защото Пиер също гори от желание да надникне в хангара. Радият, загадъчен като живо същество, ги зове… Двамата обличат набързо палтата си. Уловени подръка, почти без да говорят, те вървят устремени към своя хангар на ул. „Ломон“. Прекосяват двора. Пиер пъха ключа в ключалката. Вратата изскърцва, но те не я чуват.
— Не пали лампата! — прошепва Мария. Погледни, погледни!