Хърбърт Уелс
Богът на динамото

В младостта си Хърбърт Уелс споделя: „Човекът е неестествено животно, бунтовното дете на Природата, и все повече и повече се обръща срещу своенравната и сурова ръка, която го е отгледала“ („Модерна утопия“, 1905). Към края на своя живот, след като е извървял дълъг път, той е далеч по-мрачен: „Досега повторението е изглеждало като основен закон на живота. Нощта е следвала деня, а денят — нощта. Ала в тази странна нова фаза от съществуването, през която преминава нашата вселена, става очевидно, че събитията повече не се повтарят. Те продължават ли, продължават, докато не се превърнат в непроницаема мистерия, в безгласна и необятна тъмнина, срещу която упоритата настойчивост на неудовлетворените ни умове може да се бори, но само докато веднъж завинаги бъде надмогната. И нашият свят на самозаблуда няма да допусне нищо подобно. Ще загине посред своите бягства и нелепици. Той е като конвой, изгубен сред мрака на непознат скалист бряг, при пирати, каращи се в каютата с картата, и диваци, катерещи се отстрани на корабите, за да грабят и злочинстват както им дойде“ („Съзнание на своя предел“, 1945).