Недялко Йорданов
Сцената е моят дом

Било ли е, или не е било?
        През 1963 година влязох в театъра…
        Някак на шега, уж временно. За един сезон. А се оказа — завинаги.
        Всъщност завинаги ли? Нали вече толкова години съм лишен от сцената?
        Брутално беше разрушен моят втори театър „Възраждане“, с който така спартански устоявахме на превратностите на времето.
        А първия — Бургаския — напуснах сам.
        И все по-ярки стават някогашните спомени. Нали колкото по остаряваме, толкова по-често се връщаме към миналото.
        Ето… тази книга е един поетичен дневник на моята любов към сцената. Едно припомняне за опитите ми в драматургията, в режисурата, в театралните песни за деца и възрастни. Близо тридесет пиеси съм написал. И почти всяка е свързана с поезия и музика.
        Не всичко публикувам тук — нямам време и възможност да възстановя толкова много песни, арии, дуети…
        Реших да публикувам и двата свои анализа на „Хамлет“ и „Чайка“ — скандални постановки, които (боже, колко отдавна!) взривиха театралната критика.
        Някой ден ще напиша голямата си книга за театъра, за всичките тези години, в които сцената бе моят дом.
        Дано времето ми стигне…

Недялко Йорданов


СЦЕНАТА Е МОЯТ ДОМ

Своята роля играя сега
с малко надежда и малко тъга.
Моята роля е роля такава —
не за награда и не за слава.

Сцената е моят дом.
Тук умирам мълчешком.
Тук се раждам за борба.
Тя е моята съдба.

Този жесток е, онзи е глух,
трети за мене пуснал е слух,
а пък четвърти само брои
мойте разводи и мойте пари.

Вдигай завесата! Ето ме — чист!
Ето ме целият — просто артист.
Своята роля играя сега
с малко надежда и малко тъга.

Пея с пресипнал, но истински глас,
За да събудя някой от вас,
За да направя някой щастлив.
Още ме има! Още съм жив!

Сцената е моят дом.
Тук умирам мълчешком.
Тук се раждам за борба.
Тя е моята съдба.

1986