Елена Понятовска
Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико се смята, че възрастните се смаляват, за да заемат по-малко място на земята, на която са живели тъй дълго… Може да се случи също с времето да станат свадливи или почти да откажат да споделят нещо — съкровеният свят на техните спомени постепенно се е превърнал в твърде скъпоценно настояще.
Гласът на авторката, която сега е връстничка на Хесуса Паланкарес, преливат един в друг, както се смесват историята и въображението. Двете заживяват в една къща на улица „Сур“ 94, горе, под самия покрив, където се оказва последното жилище на Хесуса и тя го нарежда с летви, тухли и парчета плат; макар да има котлон, прави на пода малко огнище и на един канап окачи своите фусти, които превръща в завеса — завеса с много плат, отделяща леглото от останалата част на крайно оскъдната стая; вижда се също дървена маса, която ѝ служи за гладене и за ядене; под един от по-късите крака на масата стои тухла, която я крепи; в един ъгъл са наредени
всички светии — същите, които се виждат и в предишния квартал — и сред тях стои светият Младенец от Аточа, със своя стрък светлоглава леуцена…
Гласът забравя, че реди изповед, но не губи страстната си връзка с живота. И все пак тъкмо от този дом, от който се процежда нов живот, струят неназовими болка и сила. Ден преди да си отиде, Хесуса нарежда: „Хвърлете ме на улицата, да ме изядат кучетата, не се занимавайте с мен, не искам да дължа нищо на никого“. И още: „Оставете ме на мира“ — това са думите, които напомнят че идва момент, в който човек страда тъй много, че не може да спре да страда и е способен от смъртния одър да откаже дори протегнатата приятелска ръка и избледнява мисълта за други времена…