Людмил Станев
Ненакърнимо

Здравей, да, точно ти, който четеш тази книга. Току що прочете първото изречение. Нещо като поздрав. Аз се съмнявам, че ако се видим на улицата, мога да те спра и да ти говоря сто и двайсет минути (за толкова се чете книгата), стига да не си малоумен, разбира се. Но това е изключено — ако си малоумен, защо ще си купиш точно пък книга.
Приемам на доверие, че си нормален. И тъй като сме в началото на книгата, искам да те предупредя, че аз не съм писател в онзи смисъл. Да ходя на почивни станции, на конгреси и други такива неща. Наскоро разбрах, че в България имало четири хиляди писатели. Обидно някак си. И колко от тях ги познават трети лица, които не са им роднини?
Но да приемем тази среща като такава между двама нормални индивида. Ето че наближава следващата страница, на която вероятно ще започнеш да четеш някакъв разказ. Затова ще ти кажа едно последно мое откритие, което може би ще увеличи удоволствието ти, докато четеш следващите редове. След като разбрах, че е по-добре да бъдеш кон, а не каруца, започнах да пиша. Първият ми текст беше: „Излизам да играя, ще закъснея“. Нарочно не съм го публикувал, защото е прекалено личен. Но познавам хори, които, без да им мигне окото, биха го публикували; какво говоря, те биха публикували и сметките си за тока. Вестниците са пълни с такава интимна лирика.