Макс Портър
Скръбта е твар перната

Това е една необичайна история. Но не по-необичайна от нашия живот.
Това е притча. Стон. Стих. И малко проза. И малко бит, след като две момчета остават без майка, един баща остава без любов и всички ние оставаме с вечните въпроси какво е да обичаш, как да преглътнеш скръбта от загубата и да продължиш нататък.

Съпругът — литературовед, посветил се на творчеството на Тед Хюз, — и децата му са на ръба на отчаянието след внезапната смърт на майката. И точно тогава на вратата в лондонското им жилище изниква Вран, който сякаш е излязъл от стихосбирката на Хюз (препратките към нея и към стиховете на Емили Дикинсън са много и който ги обича, бързо ще ги разпознае). Вран се заканва, че ще остане при осиротялото семейство, докато то има нужда от него. Следва низ от нелепи ситуации — кои трагични, кои комични, — докато накрая безутешността и болката се сливат със спомените и започва да звучи най-мощният житейски рефрен: всичко е тленно, всичко отминава. Скръбта също има край.