Туве Янсон
Куклената къща

Туве Марика Янсон (1914–2001) се ражда в Хелзинки, но пише на шведски; наследява художническата професия и бохемската широта на възгледите на своите родители, но се прославя като автор на изискана, сдържана проза. Започва да публикува илюстрации от 15-годишна, занимава се и с живопис, графика, комикси, стенописи, мозайки, а през 50-те се прочува с първите от деветте си книги за муминското семейство — „Малките тролове и голямото наводнение“ (1945), „Кометата идва“ (1946), „Цилиндърът на магьосника“ (1948), „Мемоарите на татко Мумин“ (1950), „Тайнството на юни“ (1954), „Омагьосаната зима“ (1957), „Невидимото дете“ (1962), „Татко Мумин и морето“ (1965), „В края на ноември“ (1970).

На парти през 1956 г. се запознава със своята бъдеща партньорка Тулики Пиетила (1917–2009), също художничка: кани я на танц, Тулики отказва. Двете остават заедно до края на живота на Туве; правят околосветско пътешествие; прекарват 30 от летата си на малък остров във Финландския залив. „Туве Янсон се отнася към думите сякаш са живи, вярва в способността им да преобразяват — така я описва The Guardian по повод стогодишнината от рождението й. — Обича острови, бури, камъни, козина… Работи цял живот.“
Популярността, която й носят детските книги, я изморява до степен да се откаже от тях и да мине към проза за възрастни: „Дъщерята на скулптора“ (1968), „Лятна книга“ (1972), „Честна измама“ (1982), „Пътуване с лек багаж“ (1987). Последен излиза сборникът с разкази „Съобщение“ (1998). „Куклената къща“ (1978) е един от примерите за изящното късно творчество на писателката и е посветен къде по-пряко, къде по-косвено на житейските перипетии и мирогледи на хората, изкушени от изкуството. Пестеливата употреба на езика и емоцията в него кара един от нейните приятели да се почуди дали верните `и почитатели „ще изтърпят студената стомана“. Туве отговаря: „Искрено се надявам някои да се шокират от безстрастното и отношение. Знаеш ли, понякога ми се струва, че детската стая и стаята за мъчения не се различават толкова много, олкото мислим…“