Сибел К. Тюркер
Смъртта на поетесата

В „Смъртта на поетесата“ Сибел Тюркер описва един сезон от живота на 22-годишната студентка Ерсин, която досущ като авторката си следва право и пише стихове. С това обаче житейските прилики между двете млади жени се изчерпват, защото отчуждената от всичко и всички главна героиня с мъжко име сравнява съдържанието на живота си с това на натъпканите с химикали натурални сокове, съдържащи „гъсто, ароматизирано, кондензирано и застрашително време, което очаква да бъде размесено с вода и изконсумирано.“ А тя си признава, че не умее да приготвя добри смеси, количествата и пропорциите са й чужди. Резултатът неизбежно е рядък и разводнен като ума й, който тя губи и отново намира, без това да я зарадва. Баща й с неговите прояви на тиха лудост е единствената й сродна душа, но умира от Алцхаймер и я оставя „насаме“ с майка бивша танцьорка в бар и красива по-голяма сестра, чиято единствена грижа е брак по сметка. Когато Ерсин се запознава със забулената Елиф и се влюбва в приятеля й Самим, романът завива в неочаквана вероятно и за самата авторка посока, която читателят (дай боже) започва трескаво да следва до самия му край, защото, както се твърди и в мотото на книгата, „чуждото умиране е най-загадъчното занимание на всички ни“…
Азиз Шакир-Таш

„Изхвръкнах от стаята и слязох в градината. Докоснах с пръсти дънера на старото дърво. Изведнъж ми се стори, че времето е спряло да тече. Беше заспало в клоните на ореха, които се поклащаха от лекия вятър. Разбрах, че когато тъгуваме, времето забавя крачките си, за да не ни боли. Понася тези трудности като нежен приятел, движещ се с нашата скорост. Така, както несъзнателно леко привеждаме гръб, докато вървим редом с по-ниски на ръст приятели. Бавният вървеж ни понася към някакъв сън. Онзи дълъг сън, в който сме сами със себе си…“