Из старата българска литература

Когато философът беше във Венеция, епископи, попове и черноризци налетяха на него като врани на сокол и подигнаха триезичната ерес, говорейки: „Човече, кажи ни, как тъй ти сега си създал книги на славяните и ги поучаваш? .. .Ние знаем само три езика, с които е достойно да славим бога в книгите — еврейския, гръцкия и латинския“. Философът им отговори: „Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате всички други народи и племена да бъдат слепи и глухи? Пояснете ми — бога за безсилен ли смятате, та той не може да даде всичко това, или завистлив, та не желае? Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят бога всеки със свой език. Известни са следните: арменци, перси, авазги, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други…“. С тези думи и с още много други думи философът ги посрами, остави ги и си замина.
Из „Пространното житие на Кирил“