Джеръм К. Джеръм
Как да се бъркаме в чуждите работи

— Не те обвинявам, ако коледната тема ти е писнала колкото и на мен — рече приятелят ми В., редактор на списание. — Веднага щом прогоня коледните броеве от мислите си и Коледа си отиде от редакцията, започва кошмарът в собствения ми дом. Моята мила съпруга спестява пари, за да ми купи скъп подарък, какъвто не искам. Ема пък ще ми връчи акварел, който е нарисувала сама. Винаги го прави. И в това не би имало нищо лошо, ако не очакваше да го окача в гостната. Виждал ли си някога акварелите на братовчедка ми Ема? — попита той.
— Мисля, че да — отвърнах аз.
— Няма какво да мислиш — отсече той гневно. — Те не са нещо, което човек може да забрави.
Приятелят ми като че ли се обръщаше към целия Пикадили Съркъс.
— Защо хората правят такива неща? — попита той. — Дори художниците любители трябва да притежават някакъв здрав разум. Не виждат ли какво става? У дома в коридора има една нейна картина. Окачих я там, защото светлината е по-слаба. Кръстила я е „Блян“. Ако я беше кръстила „Кошмар“, може би щях да схвана смисъла й. Попитах я откъде е почерпила идеята си и тя ми каза, че една вечер видяла такова небе в Норфък. Боже мой! Защо тогава не е затворила очи и не се е прибрала вкъщи, за да се скрие зад завесите? Ако аз бях видял такова небе в Норфък, щях да хвана първия влак за Лондон. Допускам, че бедното момиче не може да не вижда такива неща, но защо трябва да ги рисува?
— Предполагам, че за някои хора рисуването е необходимост — вметнах аз.
— Добре, но защо трябва на мен да подаряват работите си? — възкликна той.
Не намерих никакъв подходящ отговор.
Из едноименния разказ