Виктор Юго
Парижката Света Богородица

„Присъствието на необикновения звънар придаваше странен живот на катедралата. Изглежда, че от него се излъчваше — поне според нарастващите суеверни приказки на тълпата — някаква тайнствена сила, която одухотворяваше всички камъни на «Света Богородица» и изпълваше с трепет дълбоките недра на старинната църква.
Достатъчно беше да знаят, че той е там, и на хората им се струваше, че хилядите статуи от галериите и порталите оживяват и се размърдват. Катедралата изглеждаше смирена и покорна под неговата власт. Тя чакаше разпорежданията му, за да възвиси мощния си глас. Квазимодо я обитаваше и владееше като домашен дух. Той бе вдъхнал сякаш душа на огромната сграда. Беше едновременно навсякъде и се появяваше като че ли размножен във всички кътчета на храма.“

„Парижката Света Богородица“ е велик исторически роман, грандиозен и сътворен с фантазия, както и самата готическа катедрала. В него Виктор Юго пресъздава епохата на Късното френско средновековие. В сюжета на романа по съвършен начин се преплитат съдбите на граждани, обитатели на Двора на чудесата, крал Луи XI, философа Пиер Гренгоар и архидякон Клод Фроло, уродливия Квазимодо и очарователната танцьорка Есмералда. С техните премеждия, разговори и страхове, любовни страсти, гняв и отчаяние напомнят на комедианти от театралните представления на площада на средновековния град, но погледнати от високо, изглеждат по-скоро живи хора. В центъра на романа се сблъскват съдбите на трима мъже, които се опитват да спечелят любовта на една жена — красивата циганка Есмералда, в която са влюбени и аскетичният свещеник Клод Фроло, и гърбавият звънар Квазимодо, и поетът Пиер Гренгоар. Хладният, неспособен на състрадание Фроло стига до предателство и злодеяние. Любовта издига гърбушкото Квазимодо до висотата на предаността и саможертвата, като го води до апотеоза — преодоляването на телесната уродливост и тържеството на красотата на духа.