Анатолий Иванов
Вечният зов • 2

„… Чудно нещо е животът. Понякога го разбираш. Понякога не… И за съжаление случва се не толкова често, че човек, като не разбира същността и смисъла на живота, да направи такива едни неща, такива глупости, така да изтерзае душата си, че живее целият в синини и кървави рани…
— Но за щастие човекът е надарен с разум — продължи Кружилин, като гледаше Фьодор. — Затова именно се нарича човек. И рано или късно започва да се замисля над същността и смисъла на битието, над живота на заобикалящите го хора, на обществото и над собствените си деяния и постъпки. На това го принуждава властният и вечен зов за живот, вековечният стремеж да намери сред хората своето човешко място. И аз мисля, че от този момент човек, каквито и грешки да е правил, става вече гражданин, а след това ще стане и борец за правда, за човешко достойнство и за човешка радост. Та нека пием, приятели, за този вечен и благороден зов, за това, всеки да го усеща в себе си постоянно…“