Елизабет Страут
Момчетата Бърджес

Двете с майка ми разговаряхме много за семейство Бърджес. „Хлапетата Бърджес“, викаше им тя. Говорехме за тях най-вече по телефона, защо то аз живеех в Ню Йорк, а тя в Мейн.
Хлапетата Бърджес бяха завладели съзнанието й, според мен в резултат на факта, че и тримата се бяха превърнали в страдалци пред очите на обществото, а също и защото тя им беше преподавала преди доста години в четвърти клас на неделното училище. Момчетата Бърджес й бяха любимци. Джим, защото още тогава изпитваше гняв и — по нейно мнение — се мъчеше да го контролира, и Боб — заради голямото му сърце. Сюзан не й беше много симпатична.
Възрастните бяха строги и ни вкарваха в пътя, и ако някой на игрището прошепнеше, че Боби Бърджес е „онзи, дето убил баща си“ или „е трябвало да иде на психиатър“, изпращаха виновника в кабинета на директора, викаха родителите му и гр лишаваха от закуска по време на почивката. Това не се случваше често.
Но след като синът на Сюзан Бърджес направи каквото направи — след като неговата история се появи по вестниците, дори Ню Йорк Таймс, а също и по телевизията — казах на майка ми по телефона:
— Смятам да напиша историята на момчетата Бърджес.
— Да, добра история е — съгласи се тя.