Джон Стайнбек
В неравна борба

„Днес ние притежаваме могъщество, каквото някога приписвахме на Бога… Но ето че най-сетне рискът, славата и изборът са в ръцете на човека… И не е трудно да докажем, че той е съвършен… В човека е най-голямата ни надежда.“
Из речта на Джон Стайнбек по случай получаването на Нобелова награда — 10.XII.1962 г.

— Това е естествено.
— Върша го с готовност, защото ми доставя удоволствие. — Тя скри лицето си. — Не трябваше да ви го казвам.
— Защо пък?
— Не знам, но не трябваше. Не е прилично, не мислите ли? Нали няма да го кажете на другиго?
— Не, разбира се.
Джим отмести погледа си от нея и погледна през тесния процеп на платнището. Мъглата по ниските места се раздвижваше. Едри капки, сякаш зърна на броеница, се търкаляха по наклона на палатката. Той продължи да гледа навън, защото инстинктивно усещаше, че младата жена го наблюдава и че той трябва да й помогне в това, като не я гледа.
Тя наистина го наблюдаваше — черен профил срещу бялата външна светлина. И видя нахлузената риза и превързаното рамо.
— Какво ви е на ръката? — попита тя.
Джим се обърна и този път тя издържа неговия поглед.