Валери Петров
Поеми • Стихотворения • Сатира

Белият рът

Не си най-хубава в света
с тоз рът във сняг, с тоз път във киша,
но само в тебе пролетта
тъй остро във гръдта ми лиша.

О, да, и други като мен
ти случва се да изтерзаеш
(а моят дял е удвоен
и доста ми тежи, „ще знаеш“),

но този дъх на мокра пръст,
на влажен бук и на топене —
как всичко туй околовръст
не е околовръст, а в мене!

И няма как, и няма как:
упреквам те, но тайно зная, че —
зла, добра — ще бъдеш пак
във мен дълбоко и до края,

че гдето и да имам път,
последен ще ми бъде този
към белия — отсреща — рът
по бозавите коловози…
Валери Петров