Константинъ Н. Петкановъ
Старото време

Константин Николов Петканов (29. 11/12.12.1891, село Каваклия, Лозенградско — 12.02.1952, София) е български писател-реалист, класик на българската литература. Роден в състоятелното семейство на свещеника Никола Проданов, съратник на Левски, инквизиран жестоко от турците през Априлското въстание, взел активно участие в Илинденското-Преображенско въстание, и Елена Чирозова. Семейството му се преселва в България през Балканската война 1912–1913 г. Завършва класното училище в Лозенград (1900–1905) и българската гимназия „Д-р Петър Берон“ в Одрин (1905–1909). Учител в продължение през 1910–1912 г. в Малко Търново, с. Иниджия (Инедже), Лозенградско и Бунархисар. Установява се в столицата (август 1912). Записва се славянска филология в Софийския университет (1912–1915). Доброволец в Балканската война, в технично-свързочна част от Македоно-Одринското опълчение, награден с орден за храброст. От есента на 1913 г. продължава образованието си в университета. Участник в Първата световна война, мобилизиран през 1915 г., завършва школата за запасни подпоручици в Скопие (1916), сражава се на Добруджанския фронт в Първа пехотна дивизия, тежко е ранен, лекува се в Търговище; после се сражава на западния фронт, в Моравска област. Учител в Созопол (1919–1920), живее в Бургас (1920 — края на 1929), където работи като библиотекар и става член и по-късно председател (1926) на музикалното дружество „Родни звуци“. В Бургас писателят е и преподавател по цигулка в новосъздаденото народно музикално училище (от 1921); редактира седмичния вестник „Странджа“. Завършва библиотекарски курсове (1926). През 1930 г. трайно се установява в София, работи като библиотекар на Българо-югославското дружество (1933–1934). През 1937–1939 г. е уредник на сп. „Известия на дирекцията на храноизноса“, а от 1939 г. — негов щатен редактор. След 09.09.1944 г. е директор на културата в Министерството на информацията — до 1947 г. Пак след 09.09.1944 г. участва в създаването на Института по литература при БАН и в научната му дейност като член на научния му съвет. Редактор е на в. „Тракия“, сп. „Завет“ и „Балкански преглед“ (1946). Член и секретар на Тракийското дружество и секретар на Върховния му изпълнителен комитет (ВИК) и в. „Тракия“ (1928). Член на СБП (1930). Член на Тракийския научен институт (1934). Академик на БАН (14.01.1945). Сътрудничи на много периодични изданиясп. „Завет“, „Листопад“, „Златорог“, „Философски преглед“, в. „Тракия“, „Литературен глас“, „Съвременник“, „Вестник на жената“. Един от основателите и деен сътрудник на сп. „Изкуство и критика“ (1938–1943). Съпруг на поетесата Магда Петканова. Вдъхновява композитора Марин Големинов за музиката към балета „Нестинарка“. За пръв път печата през 1920 г. във в. „Странджа“ (Бургас). Романи: „Без деца“ (1927; 1943); „Старото време“ (1930; 1944); „Хайдути“ (1931; 1945; 1953); „Вятър ечи“ (1933; 1946), „Морава звезда кървава“ (1934; 1945; 1979; 1983; 2004); „Индже войвода“ (1935; 1946; 1985); „Вълнолом“ (1937); „Иде от планината“ (1937); „Преселници“ (1937); „Златна земя“ (1938); „Боляри“ (1939); „Кирпичената къща“ (1939); „Ангелина“ (1940); „Магия“ (1941); „Дамяновата челяд“ (1943); „Белите извори“ (1946), на сборниците с разкази „Тракийски разкази“ (1926), „Омайно биле“ (1938), „Човекът с дългите уши“ (1942), „Сух залък“ (1945); поемата в проза „Самодива“ (1923), повестите „Беглец“ (1929), „Нямата“ (1932), „Кладенец“ (1936) и „Размирник“ (1949); драматичната балада в 6 картини „Момчил“ (1936) и на множество исторически разкази. Произведения за деца: „Овчар юнак“ (роман за деца, 1933) „Слънчева роса“ (разкази за деца, 1938), „Лъжите на Ивана“ (детски разкази, 1940), „Кръстът Господен“ (1943). Автор и на теоретични трудове — „Характерните черти на българина“ (1930), „Българинът, драмата и театърът“ (1937), „Образите в българското художествено слово“ (1940), „Художественото слово“ и др., както и „Идеологията на Тракийската организация“ (1934). Освен това е автор на исторически разкази, очерци, пътеписи, речи, публицистика. Дългогодишен приятел на Илия Бешков. След смъртта му, в годините на социализма, излизат „Бунт в равнината“ (разкази-спомени за Преображенското въстание, 1955), „Детски години“ (мемоари, 1965), трилогията „Жътва — хроника за селото“, включваща „Старото време. Хайдути. Вятър ечи“(1968; 1981; 1989), „Белият вятър на Странджа. Избрани творби“ (1983). В по-ново време се появява книгата му „Българският характер“ (2003).