Константин Павлов
Агонио сладка

Павлов, Константин Мирчев (с. Витошко, Софийска обл., дн. изселено, 2.04.1933 — София, 28.09.2008). Завършва гимназия в София (1952), следва право в Софийския университет (1953–1955). Редактор в Радио София (1957–1959), изд. „Български писател“ (1961–1962, 1964–1965), в. „Литературен фронт“ (1963), в „Мултфилм“ (1965–1966), консултант и редактор в „Българска кинематография“ (1973–1991), главен художествен ръководител на Канал I в БНТ (1992). Заради независимото му поведение и творчество е преследван и уволняван, често е безработен.
За първи път печата стихотворение във в. „Септемврийче“ през 1947. Сътрудничи на в. „Стършел“, „Литературен фронт“, „Народна младеж“, „Вечерни новини“, „Работническо дело“, на сп. „Пламък“, „Наша родина“, „Младеж“, „Родна реч“, „Български воин“. Участва в сборниците „Смяна“ (1955, 1956) и „Поезия“ (1962). Превежда от руски език.
Константин Павлов започва творческия си път с хумористични стихове и епиграми предимно на обществено-политически теми. Поезията му от периода на зрелостта е на границата между лириката и сатирата, отличава се с активност на авторовата позиция, нюансирано преливане на самоирония, ирония и сарказъм, споени от многозначни алегории. Тя е нравствен протест срещу насилието върху човешката личност при тоталитарната система. Творбите на Павлов са неподражаем реализъм на абсурда: психологическото и социалното проникновение на поета представя духа на времето, в което кошмарът измества естественото битие. Стиховете му провокират интелектуалното познание на духовно освободения читател. Павлов е между най-значителните български поети и кинодраматурзи през втората половина на ХХ в., автор с релефно очертана физиономия и оригинална стилистика. Има значителна роля за формиране на съпротивата срещу официозността на изкуството по време на комунистическия режим. Павлов изгражда един гротесков свят, в който човешкият дух е окован от невъзможността да направи своя избор. Поетиката му е новаторска — органично синтезира пародийното и сериозното, художествена условност и натурализма, притчовото и
злободневното. Оригиналността на Павлов намира високо признание в чужбина още в края на 60-те години. Официалната литературна критика в България се нахвърля необуздано върху поета и предизвиква забрана върху неговите творби за повече от 20 години. Първата му книга „Сатири“ излиза през 1960, втората — „Стихове“ — през 1965, а третата — „Стари неща“ — през 1983 по повод 50-годишнината на автора. Павлов е автор на пиеси, повечето от които не са получили разрешение за поставяне на сцена в продължение на десетилетия до 1990 — „Табу“ (в съавт. със Стефан Цанев, 1968), „Стари неща“ (1968), „Древна трагедия“ (1970), „Бунт в неделя“ (1971), „Птици“ (1971). По някои от сценариите на Павлов са заснети филми, други са били спирани — „Ние не се предаваме“ (1962), „Птици“ (мултфилм, 1966), „Данил“ (1967), „Проводник“ (1967), „Алфонс“ (1967), „Софрониада“ (1968), „Двама майстори“ (1973), „Село в равнината“ (телевизионен сценарий в 6 серии, заснет от режисьора М. Андонов, но забранен за излъчване, 1973), „Масово чудо“ (1974), „Спомен за близначката“ (1977), „Чуй петела“ (1978), „Илюзия“ (1980), „Бяла магия“ (1982), „Зла памет“ (1984), „Без драскотина“ (1986).
Стихове на Павлов са преведени на англ., исп., нем., пол., рус., сърбохърв., унг. и др. ез.