Георги Милков
Истории от ръчния багаж

Само човек, който стои на педя от лицето на Кадафи и се взира в мътния му поглед, привлечен от необяснима фаталистична сила, каквато се усеща от дъното на прясно изкопан гроб на близък човек, може да види, че под веждите му има татуировки. Вероятно белег от бедуинското му минало, когато са вярвали в заклинателната им сила, или някаква по-късна приумица на този фамозен генералисимус на маскарада.

Наблюдавайки в англоезична среда Христо Стоичков да говори японски, човек лесно би изпадал в състояние, наречено от социалните психолози когнитивен дисонанс. Най-просто казано — гледаш и не вярваш на очите си. Вместо попръжни от устата на футболната легенда се лее японска реч. Времената на „айн, цвай, дрън“ са отминали безвъзвратно и сам полиглотът Стоичков е ознаменувал залеза на моноезичната култура…

В „Истории от ръчния багаж“ Георги Милков описва не само срещите си с епохални персонажи, но размишлява за интригуващи места и събития, накарали го да се превърне в усърден колекционер на преживявания. Събрал е част от тях, вярвайки, че необичайностите на живота са безбройни, но всеки може да види само толкова, за колкото е бил готов да пристъпи отвъд прага на собствените си предубеждения, а останалото се е изгубило завинаги в миманса на пропуснатите спомени.

Годината 1994-та бе паметна. България стигна до полуфиналите на Световното по футбол в САЩ, а Нелсън Мандела стана първият чернокож президент на Южна Африка. Китай влезе в интернет, а Елцин излезе от Германия. Изтеглянето на последните руски войски от Европа се смяташе за официалния край на Студената война. Дори в Близкия изток новините бяха добри — Арафат, Перес и Рабин взеха заедно Нобелова награда за мир. Исках да пиша за всичко това и започнах работа във в. „24 часа“само на 21 г., току-що завършил първи курс във Факултета по журналистика. През 2000 г. заминах за Триполи като специален пратеник по случая с българските медици. Работих по този казус до самия му край през 2007 г. Междувременно бях военен кореспондент в Афганистан (2001) и Ирак (2003–2004), отразявах и други регионални конфликти, предимно в Близкия изток и Африка. През 2008 г. след пътуване в Северна Корея се посветих на нещо по-различно — проблемите на Корейския полуостров. Попътувах доста из Азия, после и в Латинска Америка, където интересните сюжети те застигат както си вървиш по улицата. Върнах се за по-дълго в Африка през 2013 г., за да участвам в телевизионен риалити формат, който бе повече забавление, отколкото изпитание. В дивото имах интересни срещи с животни и още по-интересни с хора. Предполагам, защото винаги съм бил по-любопитен към човешкия вид.

***

Когато през 2015 г. кацнах в еритрейската столица, не вярвах, че може да има такъв изоставен и забравен град музей. По централния булевард „Харнет“ се нижеха една след друга сгради — перли на архитектурния модернизъм от началото на ХХ век. Толкова арт деко на едно място няма и в Маями Бийч, Флорида! Късно следобед онази половина от населението, която не продължава да пие сутрешния си джин с тоник, заема уличните маси по кафетериите в центъра за един традиционен ритуал, наречен macchiato passeggiata. Макар да звучи претенциозно, това не е нищо друго освен добре унаследена италианска кафе култура. Пиеш еспресо с млечна пяна в малка стъклена чашка и зяпаш кой минава по улицата. Възрастните мъже тук по правило се носят с бели ризи, тъмни костюми и шапки тип борсалино, а повечето барове изглеждат като от времето, когато Федерико Фелини се е срещнал за първи път с Марчело Мастрояни. Когато забележат чужденец, местните преодоляват изненадата си само за няколко секунди и го подхващат фамилиарно на италиански: Buona giornata, come stai? И просто няма излизане от този филм, докато не настъпи времето за режима на тока. Тогава бумтенето на генераторите влиза в оглушителен спор с илюзиите за „долче вита“. Да, в Еритрея времето наистина е спряло, както впрочем и електричеството, и топлата вода.