Пенчо Славейков
Епически песни

Пенчо Славейков е български поет, литературен критик, есеист, преводач, член На БАН (1998). Роден е на 27 април 1866 г. в Трявна. Син на Петко Рачов Славейков. В началото на 1884 г. го сполетява нещастие, което задълго го приковава на легло, остава недъгав за цял живот и с поражения в говора. Следва философия в Лайпциг( 1892–98), запознава се с философията на Фридрих Ницше, Вилхелм Вунт, с класическата и модерната немска литература. След завръщането си в България активно участва в редактирането на сп. „Мисъл“, централна фигура е в литературния кръг „Мисъл“. През 1898 г. е назначен за учител в Софийската мъжка гимназия. Поддиректор на Народната библиотека в София (1901–08), директор (1909–11). През 1908–09 е директор на Народния театър в София. Защитава независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на народното просвещение и напуска. През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина и Рим, за да се запознае с библиотечното дело в чужбина. Министърът на просвещението го отзовава и уволнява. Оскърбен, Пенчо Славейков напуска България. Заминава за Швейцария, по-късно се установява в Рим. Умира в изгнание на 28 май 1912 г. в Комо Брунате, Италия. Тленните му останки са пренесени в София през 1921 г.
Пенчо Славейков създава жанрово разнолико творчество — лирически стихотворения, епически песни и поеми, героически епос, рецензии, литературни портрети и др. Автор на „Сън за щастие“ (1906), „Епически песни“ (1896–1907), „На острова на блажените“ (1910). Разработва мотиви и от народното творчество — „Чумави“, „Неразделни“, „Луд гидия“, „Змейново либе“, „Ралица“ и др. В поемата „Кървава песен“ прави опит да създаде национална епопея. През 1912 г. шведският писател Алфред Йенсен предлага Пенчо Славейков за Нобелова награда, но поради смъртта на поета предложението не е разгледано от членовете на Нобеловия комитет.