Салваторе Куазимодо
Животът не е сън

Салваторе Куазимодо (Salvatore Quasimodo, 20.08.1901, град Модика, Сицилия –14.06. 1968 г. Неапол, Италия) е италиански поет и преводач на древногръцка поезия. Син на началник на железопътна гара. Завършва техническо училище в Месина, учи в политехническия институт в Рим, но не завършва поради липса на средства (1923). През 1920 г. се жени за Биче Донети и започва сериозно да се занимава с литература, учи гръцки и латински. От 1926 г. работи в Министерството на гражданското строителство, много пътува из страната. Включва в литературните кръгове на Флоренция, запознава се с Унгарети и Монтале, както и с редактора на сп. „Solaria“ Алесандро Бонсанти, публикувал първите му стихове. През 1930 г. Бонсанти финансира издаването на първата му стихосбирка „Земя и вода“ (включваща известното тристишие „И ненадейно пада вечерта“), последвана от „Аромат на евкалипт и други стихотворения“ (1933), „Ерато и Аполион“ (1936), „Стихотворения“ (1938). През 1932 г. е награден с „Антико Фаторе“ (Флоренция), и през 1934 г. се установява в Милано, където се сближава с южноиталианските интелектуалци, наричащи се „млади емигранти“. По това време се свързва с Амелия Спечиалети, от която му се ражда дъщеря Ориета (1935). Лауреат на Нобелова награда за литература за 1959 година. През 1938 г. напуска министерството на гражданското строителство и става асистент на неореалиста Чезаре Дзаватини, от следващата година — редактор на седмичното списание „Темпо“, ражда му се син Алесандро от танцьорката Мария Кумани. Излиза книгата му „Лириката на Гърция“, преводи от древногръцки (1940). През 1941 г. става професор по италианска литература в миланската консерватория „Джузепе Верди“, а в 1942 г. публикува избраните си стихове „И пада вечерта“. В „Нови стихотворения“ (1942) се отдалечава от херметизма. Участва с Съпртивата, за кратко е в затвора Бергамо за антифашистката си позиция. По това време се наблюдава еволюцията му от херметизма към активна творческа позиция, „преход от поезията на вътрешния свят към поезията на съпричастието“, както отбелязва критикът С. Маккормик. През 1945 г. става член на Италианската комунистическа партия. В следвоенните години пише есета, стихове, активно превежда (Омир, Софокъл, Есхил, Еврипид, Овидий, Вергилий, Катул, „Ромео и Жулиета“ на Шекспир, „Тартюф“ на Молиер, Джон Ръскин, Пабло Неруда, Пол Елюар и др.), публикува сборника си за деца „Ден след ден“ (1947). След смъртта на първата си жена си през 1948 г., се жени за Мария Кумани, пише театрални статии за „Омнибус“ и „Темпо“, издава книгата със социална поезия „Животът не е сън“ (1949). През 1956 г. се появява „Фалшивата и истинската зеленина“, сборникът започва с есето „Разсъждения за поезията“, където се твърди, че поетът в стиховете си трябва да показва своите идеологически възгледи. В края на 1958 г. посещава СССР. В 1960 г. се развежда с втората си жена. През 60-те г. публикува сборника със статии „Поет и политик и други есета“ (1960) и последната си стихосбирка „Да даваш и да имаш“ (1966). Умира от кръвоизлив в мозъка при журиране на поетичен конкурс в Амалфи. Погребан в Милано. Освен Нобеловата награда за литература (1959), е носител на редица други отличия, сред които международната награда за поезия „Етна — Таормина“, (заедно с Дилън Томас, 1953); наградите „Виареджо“ (1958), „Сан Бабила“. „Доктор хонорис кауза“ на университетите в Месина (1960) и Оксфорд (1967).