Йордан Радичков
Нежната спирала

Йордан Димитров РАДИЧКОВ е роден на 24 октомври 1929 година в село Калиманица, Михайловградска област. Завършва гимназия в Берковица през 1947 година. Заболява от туберкулоза. Няколко години се лекува в санаториум.
През 1951 година започва работа като кореспондент, а в периода 1952–1954 и като редактор на в. „Народна младеж“. През 1954–1960 е редактор на в. „Вечерни новини“.
Публикува импресии, очерци и разкази в печата. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. През 1960–1962 е в Сценарната комисия при Българска кинематография, 1962–1969 — редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт“.
Издава сборниците с разкази „Прости ръце“ (1961), „Обърнато небе“ (1962), „Планинско цвете“ (1964), „Шарена черга“ (1964), „Свирепо настроение“ (1965), „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Плява и зърно“ (1972), „Как така“ (1974) и др. През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове“. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието“ и „Ние, врабчетата“ Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне“ (1966) и „Привързаният балон“ (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха“ (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар“ (1969).
Радичков публикува романите си „Всички и никой“ (1975) и „Прашка“ (1977). Създава и драматургичните си творби „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979) и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха“ са изпълнявани в много европейски театри.
През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег“. През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си — сборниците с разкази: „Хора и свраки“ (1990), „Малки жабешки истории“ (1994), „Мюре“ (1997), „Умиване лицето на Богородица“ (1997), „Автострада“ (1999) и „Пупаво време“ (2000). През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи“.
Йордан Радичков участва като съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет в периода 1973–1986, а през 1986–1989 изпълнява длъжността заместник-председател на Съюза на българските писатели. Депутат е във Великото народно събрание — 1990 г.
Два пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.
Умира в София на 21 януари 2004 г.