Людмил Стоянов
Холера

Людмил Стоянов е роден на 6 февруари 1886 година в семейство на селския учител Стоял Златарев в неврокопското село Ковачевица, благоевградска област. Заедно със семейството си бяга в България, поради преследване на баща му заради просветна и патриотична дейност.
Стоянов не успява да завърши пловдивската гимназия и през лятото на 1905 година пристига в София, където работи първоначално като тухлар, а по- късно като репортер за в. „Пряпорец“ и „Балканска трибуна“.
От 20-те години на XX век развива активна публицистична и литературна дейност. Съосновател е на театър „Студия“ и в 1923 година редактор на списание „Театър-Студия“ (1923). В 1920 — 1921 година заедно с Гео Милев редактира символистичното списание „Везни“ (1919 — 1922), а в 1923 — 1924 година заедно с Иван Радославов и Теодор Траянов редактира наследника на „Везни“ списание „Хиперион“ (1922 — 1931). Пише във френския комунистически вестник „Юманите“.
През 30-те години редактира различни левичарски издания: „Преглед на антивоенното движение“, „Щит“ (1933 — 1934), „Брод“ (1936), „Щит“ (1933 — 1934), „Кормило“ (1933). Участва в Първия международен писателски конгрес за защита на културата, който се провежда в Париж през 1935 година, както и във Втория в Мадрид и Валенсия в 1937 година. Арестуван е и цензурата забранява печатането на негови текстове. В 1940 — 1941 година е интерниран в Пазарджик, а по-късно в Сомовит.
След Деветосептемврийския преврат, от 1946 до 1949 година е председател е на Съюза на българските писатели (1946 — 1949). В 1946 година става академик на Българската академия на науките. В 1948 година е избран за член на Световния съвет на мира. Десет години от 1949 до 1959 година е директор на Института за литература на БАН.
Литературният му дебют е на страниците на сп. „Художник“, където публикува лирическия цикъл „Замръзнали цветя“.
Остава в литературната история с творби като „Меч и слово“ (1917), „Видения на кръстопът“ (1914), както и със следвоенните си произведения, които бележат сериозен прелом в творчеството му — „Холера“, „Сребърната сватба на полковник Матов“ и т.н. Изявява се и като драматург и преводач.
Първият превод на Людмил Стоянов, издаден в самостоятелна книга, е романът „В навечерието“ на Тургенев през 1912 г. В поредицата от над 50 отделни книги с негови преводи основно място заема руската класическа литература: Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Достоевски, Толстой; съветската литература: Маяковски, Н. Островски, Михаил Зошченко, Симонов, Лев Касил и др.; световни майстори на словото: Шекспир, Байрон, Едгар По, Джек Лондон и др.
Негово увлечение са Лермонтов и Пушкин. Людмил Стоянов превежда не само отделни техни творби, но полага усилия да представи цялостно творчеството им. През 1942 г. издава в свой превод „Съчинения. Пълно издание в 5 тома“ на Лермонтов. Същата година под негова редакция излиза „Пълно събрание в 10 тома“ на Пушкин, където голям брой от стихотворенията и поемите са негови преводи.
За разлика от символистите, познаващи добре френските и немските символистични течения: Лилиев, Траянов, Дебелянов, Ем. Попдимитров, през символистичния период на поетическото си развитие Людмил Стоянов е ориентиран към руската символистична поезия и особено поезията на В. Брюсов.
Умира на 11 април 1973 година в София.