Петър Софрониев
Милена съм

Няколко реда за начало… Първите концерти на Милена в края на 80-те години бяха взрив и предизвикателство.
Като буря сред спокойните води на българската естрада нейният глас разлюля утвърдените ни от ефира и синия екран представи за попмузика. Нейните песни ни върнаха към живота, накараха ни да стъпим на земята, да се огледаме в хората край нас, да чуем един протест, които младото поколение вече не желаеше да потиска в душите си.
Първи я приеха и заобичаха тези, които вече свикнахме да наричаме „тийнейджъри“. Момчетата и момичета между дванайсет и двадесет години бързо усетиха, че това е тяхната музика. С новия насечен ритъм, с нестандартната поетика, избягала далеч от сладникавата любов, която властваше между петолинията на естрадната ни продукция.
Песните на Милена не се родиха като „дубликат“ на най-доброто, което вече бяхме успели да чуем от престижните западни класации за рок- и попмузика. Те носеха болката, протеста, надеждата и мечтите на младото българско поколение. Възторжената публика ги запяваше веднага, защото те намираха най-прекия път до нея.
Това е …