Алекс Болдин
Влак по терлици

Пред вас е вече шестият ми сборник с разкази. Бих казал, че това са разкази от един вече зрял период. Преди десетина години не съм и мислил, че ще стигна до тук. Когато обмислях заглавието на сборника, оглеждайки съдържанието му, реших, че най-подходящо е името на оня „светкавично написан“ разказ „Влак по терлици“. Не зная как и защо, но той получи преди време награда в литературния конкурс „Цветница“ — Стара Загора. Последваха няколко мои сюжетни експерименти, сред които са „Хроника на един объркан ден“ и мистичният „Зов за помощ“. Моите наблюдения върху конкретни персонажи, върху ярки социални явления, добиха реализация в разказите „Пауна“, „Цеко Сифоня“ и „Барабанчикът“. Има и разкази с много лични мотиви и желания — „Изповед“, „Кардиология“.
И до тоя момент не мисля, че творчеството ми е нещо, което определя някаква тенденция в литературата, че е някакво ново явление, че е огледало на съвремието, както го сочат коментарите в някои електронни медии. Точно обратното. Мисля, че то си е лично и мое, творчество отразяващо реакциите ми към света, моите тълкования за обществените процеси и личните ми нравствени критерии. Мога само да се надявам, че съм успял да го предам достатъчно точно, както съм го мислил.
Често си задавам въпроса: „Защо и поради какви причини пиша?“ Отново ще се позова на моя приятел Красимир Бачков: „Пиша, защото не мога да не пиша!“ Надявам се, че когато прочета написаното след много години, ще си отговоря на много въпроси, на които така и не съм успял да получа отговор. Благодаря и на читателите, които харесват и обичат да четат разказите ми. Много са ми го казвали. Ще се радвам, ако са искрени.
Човек не познава пълния обхват и цялата стойност на Истината. През краткия си земен живот узнава обаче каква цена дава, за да опознае една малка част от нея. И това ще му е достатъчно, за да каже, че не е живял напразно…