Елио Виторини
Човеци и нечовеци

В много отношения романът („Човеци и нечовеци“) е автобиографичен. Неговата антифашистка тема не е плод само на наблюдение, но и на лично изживяване: Виторини е бил борец против тази цинична нечовешка доктрина. Романът е издаден непосредствено след рухването на фашизма, но няма автентично-документален характер, какъвто бихме могли да очакваме от подобна творба. Писателят си е поставил по-сложни задачи и ги е защитил успешно. Вълнува го смисълът на борбата и участието иа човека в нея със сложните подтици и последствия на това участие. Обстоятелствеността е сведена до минимум, тя играе незначителна роля в композицията. По-голяма е ролята на мисловно-емоционалния свят на героите, техните съкровени реакции към света, социално обусловения психологизъм на постъпката. В романа всъщност стават много малко неща, разказват се малко събития: една акция на патриотите срещу фашисткото командуване и саможертвата на главния герой след тази акция. На този „тесен“ фабулен терен писателят е разгърнал доста комплицирани човешки подбуди, един съкровен вътрешен свят, с което цели да ни доближи плътно до философските си идеи.

Разкривайки сложния душевен свят на героите от съпротивата, той се докосва и до проблема за самотата, и до спонтанната и трагична нужда от саможертва. Ен-2, главният герой, спокойно би могъл накрая да избяга от Милано и да се скрие от търсещите го фашисти. Той е предупреден и от самата фашистка преса, където се обявява търсенето и обещаната награда за предателя; предупреден е от своите другари. Но някаква трагична необходимост го задържа в квартирата му: там неминуемо ще дойдат фашистките хайки, които все повече стягат обръча в квартала. Какво заставя Ен-2 да остане — любовта към Берта, любовта като спасение от отчаянието от видяната смърт, от мъртвите трупове, от тежките размисли за същността на човека? Трудно е с една формула да се отговори; Виторини избягва еднозначния отговор. В този отговор ще бъде и великият смисъл на борбата срещу реакционния режим, и пожертвователността, и вътрешната безкомпромисност, но ще бъде и човешката самота, може би и трагичната безизходица на човека в това кризисно състояние на човечеството.

        Романът е написан във форма на диалози и вътрешни монолози, с редки описателни моменти. Повествователят се чувствува рядко. Пряко Виторини се намесва само два-три пъти, но е трудно да се каже, че това е негова пряка намеса: и в тези обобщения сякаш се разкрива вътрешният взор на главния герой. В размислите и в диалозите героите мъчително търсят отговор на много въпроси. Ако и да няма винаги отговори, поради тяхната мъчителност, поне въпрос се поставя, а това е завидно качество на литературата.

Неспокойната философска мисъл на автора трябва да се предаде и на нас; и у нас трябва да зазвучи тревожният му въпрос: „Ние искаме да узнаем друго нещо. Не дали кучият вой е присъщ на човека и как се обяснява това, а дали е човешка черта това, което те (фашистите — б. м.) вършат, когато мъчат и обиждат човека.“ И у нас трябва да затрепти неспокойствието на Ен-2: човешкото у човека е понятно, но нечовешкото откъде идва?

Виторини е един от ревностните, преводачи на двамата колоси на днешната американска литература — Фокнър и Хемингуей. Влияят му не само те, и това е творческо влияние. Известно е колко е работил писателят над езика и композицията на своите творби, за да се почувствува неговото схващане за творчеството като отражение на онова, което обикновеното логическо мислене не може да изрази.