Димитър Делян
Стоте очи на Глазне

Бялата стена на Пирин закрива света, горе се ражда водата. Мълния удря в мрамора и се разсипва в капки от огън и вода. Водата погалва с мека длан плочестата кора на мурите. Гърмът се дави в мълчанието на езерата.
        Водата е жива. Тя пропива в корени и скала, търси слънцето, вика дъжда, хлади устните на самовили, елени и мечки. Намира път през радостната мозайка на планината — през зелено, златно, бяло, синьо, кафяво — в престоли от пяна и мрамор,
        Още по-надолу са къщите на хората, зидовете, муровите тавани, камбаните, бойниците по стени и кули. Това е Банско. С мириса на тютюна, надгробните кръстове, пищовите, жълтиците, песните и виното. По каменните улички навред тича водата, пее като момиче. Един голям художник се оплакваше, че никога не можал да я нарисува — била като душа. Името й е Глазне. То идва от времето на Иван Шишмана. Затова реката приказва на старинно пеещо наречие. Водата й е светла и бистра като око. Говорят, че Глазне има сто очи — сини, зелени и златни. То са очи на герои — ясни, гневни, праведни.
        То са очи на българи от всички времена.