Пенчо Славейков
Стихотворения

Пенчо Славейков — син на Петко Р. Славейков — е роден на 27.IV.1866 г. в Трявна. През 1876 г. семейството на П. Р. Славейков се премества в Стара Загора, а след Освобождението Пенчо Славейков учи в Търново, Сливен, София и Пловдив. През 1892 г. той заминава да следва философия и литература в Лайпциг. Като студент пише някои от своите поеми, които отпечатва в сп. „Мисъл“.
        Когато се завръща от Лайпциг, Пенчо Славейков работи като чиновник и директор на Народната библиотека. През 1908 г. е директор на Народния театър. По време на всеславянския събор в София през 1910 г. Пенчо Славейков пише статии и устройва митинг срещу реакционерите, които свикват събора. Той смята, че повечето делегати са хора, които „компрометират славянството“, че в „събора е забранено да участвуват носителите на прогресивната мисъл, свобода и човещина“. Затова през 1911 г. Пенчо Славейков е уволнен от библиотеката. Огорчен, той напуска родината си и заминава за Италия. Там почива на 28.V.1912 г.
        Първата значителна книга на П. Славейков „Епически песни“ излиза през 1896 г. Две години по-късно излизат „Блянове“, епически песни, книга втора; след тях — „Сън за щастие“, 1907; „На острова на блажените“, 1910; поемата „Кървава песен“ 1911—1913.
        След смъртта му д-р К. Кръстев издаде „Книга на песните“, сборник от лирични народни песни.