Илия Михайлов
Когато вали

Хората обичат да казват, че „за всяко нещо си има първи път“. Зад тази фраза обикновено се крият спотайвани цяла вечност надежди или нескопосан начин да се потърси извинение за глупави грешки и грехове.
Често забравяме за „първия път“. Едва ли помниш първия път, когато почувства как г-жа Надеждата приятелски те потупва по рамото точно когато имаш най-голяма нужда от това. Или първия път, когато ти накара някого да отвори сърцето си за теб, давайки ти всичко свое. А може би си спомняш първия път, когато усети пречистващата сила на собствените си сълзи? Съмнявам се! Някои от тези неща изглеждат толкова далечни и абстрактни — като урок по праистория в учебника за пети клас. После бавно се превръщат в мъгливи сенки върху прозореца на живота ти, който Негово Величество Времето не спира да изпотява с дъха си.
Затова вярвам, че е по-важно да помним не „първия“, а „последния път“. Последния път, когато направих добро. Последния път, когато успях да замълча и да се усмихна, вместо да обидя другия или да повторя клюка. Последния път, когато благодарих.
Тази малка книжка, уважаеми читателю, е моят „последен“ (засега) опит да поскачам на въже с великото Изкуство на думите. Не зная дали тя има някаква литературна стойност, макар че много ми се иска да е така. В едно обаче съм сигурен — всичко в нея е преминало през центрофугата на душата ми, което го прави истинско и изстрадано.
Тя няма претенциите да открива нови морални хоризонти или житейски истини. Топлата вода отдавна е факт. Това е просто моят начин, по който виждах света около себе си и хората в него през последните няколко месеца. Ще бъда щастлив, ако с нея някак те докосна и те накарам да се замислиш. Ще запомня този „последен път“, когато съм успял да го сторя, за да повярвам, че има смисъл да се опитам да го направя отново.
Нека бъде светлина!
Илия Михайлов